Наскоро турското правителство представи всеобхватна десетгодишна Национална водна стратегия, целяща да намали потреблението на вода в страната и да засили контрола върху водните ресурси, чието начало е на територията на Турция
Националният воден план за 2026-2035 влезе в сила, след като беше одобрен с президентски указ и публикуван в Държавен вестник на 14 март т.г. Документът, който е разработен от Министерството на земеделието и горите, представлява дългосрочна стратегия за управление на реките, язовирите и водната инфраструктура на страната.
В плана са заложени осем ключови цели, 31 стратегии и 141 мерки, насочени към опазване на турските водни ресурси в условията на климатични промени и нарастващо търсене на вода. Според стратегията, загубите във водоснабдителните мрежи на страната следва да бъдат намалени с до 25% до 2030 и с още 10% до 2050. Планира се до 2030 дневното потребление на вода на глава от населението да се намали до 120 литра и до 100 литра, през 2050.
Очаква се промишлеността да използва повторно повече вода – с до 30% до 2030 и с до 50% до 2050. Селското стопанство остава най-големият потребител на вода в Турция. Затова стратегията цели да увеличи ефективността на напояването с до 60%, до 2030 и с 65%, до 2050. като част от по-мащабните усилия за намаляване на водните загуби, като същевременно се запазят обемите на селскостопанското производство, чиито дял във водното потребление на Турция е приблизително 79%. Главната агенция за водни ресурси на страната ще разшири проектите за модернизация на напоителните системи, за да подобри тяхната ефективност, а за мониторинга на водното потребление в селското стопанство ще са ползват сателитни изображения.
Планът предвижда и разработване на по-ефективни системи за пречистване на отпадъчните води, внедряване на цифров мониторинг на водните ресурси и мерки за повишаване на устойчивостта към изменението на климата. Авторите на плана отделят специално внимание на мониторинга и защитата на водосборните басейни, включително разработване на планове за водна сигурност за водосборните басейни с питейна вода. Ще се оценява въздействието на климатичните промени върху моретата, бреговете, езерата и заблатените зони. Освен това се планира изграждането на плаващи слънчеви електроцентрали в язовирите за да се намали изпарението от повърхностните водни източници. В ход са и изследвания за създаване на устойчиви на засушаване култури, методи за запазване на почвената влага и безопасно повторно използване на пречистените отпадъчни води за напояване.
Планът предвижда създаването на национална система за прогнозиране и ранно предупреждение за наводнения до 2030, която да е способна да предсказва природни бедствия 72 часа предварително.
Допълнителните мерки включват засилване на мониторинга на подземните води, разширяване на капацитета за пречистване на отпадъчни води, предотвратяване на замърсяването с пестициди и микропластмаси и, където е необходимо, инвестиране в изграждането на нови язовири и водоеми.
Водната политика на Турция оказва значително влияние и отвъд собствените ѝ географски граници. Така например, две от най-важните реки в региона - Тигър и Ефрат, извират в планините на Източна Турция и текат на юг към Сирия и Ирак. Взети заедно, тези две реки формират основната сладководна система в северната част на Близкия изток.
Именно Анадолското плато осигурява по-голямата част от водоснабдяването на тази система. Експертите посочват, че приблизително 90% от годишния отток на Ефрат се пада на Турция, докато Тигър получава приблизително 40-50% от водите си от турска територия. Както е известно, от десетилетия насам водата е препъни камък в отношенията между Анкара и нейните южни съседи. От 70-те години на миналия век насам Турция изгради редица големи язовири като част от проекта си за Югоизточения Анадол - мащабна програма за развитие, насочена към генериране на водноелектрическа енергия и разширяване на напоителните системи в югоизточната част на страната.
Проектът включва изграждането на 22 язовира и 19 водноелектрически централи, превръщайки голяма част от региона във важна земеделска зона. В същото време обаче, Сирия и Ирак изпитват сериозни опасения относно потенциалното въздействие на турските водохранилища, разположени нагоре по течението, върху речните потоци на тяхна територия. Недостигът на вода е особено остър в Ирак, където реките Ефрат и Тигър осигуряват голяма част от прясната вода, използвана за селското стопанство, за битови нужди, както и за производство на електроенергия. Намаляването на валежите и повишаването на температурите допълнитечно изострят проблема.
В момента Близкият изток е сред регионите,които са най-уязвими от недостига на вода, породен от климатичните промени. Експертите предупреждават, че усилващото се засушаване и повишаващата се скорост на изпарение на водите могат да доведат до рязко намаляване на водните запаси в региона още през следващите десетилетия. Ето защо, управлението на водите се превръща във все по-важен дипломатически и дори геополитически проблем. Турция, Ирак и Сирия периодично сключват споразумения за прехвърляне на водни колиества и техническо сътрудничество. В региона обаче все още няма всеобхватен международен договор, регулиращ споделянето на водните ресурси. Впрочем, геополитическото измерение на водната политика се проявява и по западните граници на Турция. Ще припомня, че река Марица, известна в Гърция като Еврос, е част от границата между двете страни, след като като напуска територията на България, продължавайки на юг.
Наводненията на реката периодично обтягат отношенията между трите страни, особено когато обилните валежи в България причиняват покачване на нивата на водата надолу по течението на реката в Турция и Гърция. Тъй като реката пресича няколко национални граници, борбата с наводненията и управлението на водните ресурси изискват координирани усилия между трите страни. В Южен Кавказ пък, мащабните водноелектрически проекти в Източна Турция, които водят до постепенното пресъхване на реките Кура и Аракс, пораждат нарастваша тревога в Грузия, Армения и Азербайджан.
В тази връзка е показтелно, че новият Националнен воден план на Турция не предвижда международни водни квоти или споразумения. Вместо това, той установява вътрешни механизми, чрез които страната възнамерява да управлява реките, извиращи на нейна територия през следващото десетилетие.
Впрочем, Националният воден план на Турция е подложен на критики не само от нейните съседи, но и от турската опозиция. Екологичният експерт д-р Баран Бозоглу, който е член на ръководството на Републиканската народна партия (CHP), определя водния план за 2026-2035 като „списък с добри пожелания“, който няма да успее да се справи с водната криза в страната. Според него, съдържащите и в плана инициативи за дигитализация и интелигентни мрежи няма как да бъда реализирани без цялостна трансформация на инфраструктурата и реформа на публичната администрация. В тази връзка той посочва три ключови недостатъка на плана: неясни условия за финансиране на общините, липса на радикална реформа, насочена към намаляване на загубите на вода в селското стопанство, и фрагментацията на управлението на водните ресурси между министерствата и местните власти. Водата не е инженерен проблем, който може да бъде решен с помощта на системите за контрол и управление на данни SCADA (Supervisory Control and Data Acquisition), а „въпрос на политическа воля и неотменимо право на живот“ - изтъква Бозоглу, позовавайки се на други международни проекти, като тези в японската столица Токио например, където тръбопроводната мрежа беше напълно модернизирана за да се намалят загубите, или в Сингапур, където усъвършенстваните системи за пречистване на отпадъчни води превръщат водата в канализацията в годна за пиене. Ефективните решения изискват действия, а не намерения, и само бъдещето ще покаже, дали Националният воден план ще бъде приложен в мащабите и по начина, по който е замислен от турското правителство.
*Център за геополитически анализи и прогнози
