Свидетелство за деградацията на западните елити

Подготовката и обаче, започва още от първия ден на работата му като генерален секретар на НАТО - сътрудниците му водят записки за хода и резултатите от преговорите с негово участие, а той самият записва на диктофон впечатленията и мислите си.

Основното внимание в книгата е отделено на събитията с активно участие на алианса и най-вече на украинската криза. При това Столтенберг разказва не само за конфликта в Украйна, но и за опитите си да запази диалога между НАТО и Русия, въпреки съпротивата на някои страни членки.

Отношенията с Русия

В мемоарите си Столтенберг описва как, в качеството си на ръководител на алианса, се е опитал да не прекъсва диалога с Москва, въпреки съпротивата на някои членове на НАТО. Сред европейските лидери, подкрепящи идеята за диалог с Русия, Столтенберг посочва бившия германски канцлер Ангела Меркел. Според нея, руският лидер Путин не приема резултатите от студената война и иска да върне на Русия статута и на велика държаво и поради това не е заинтересован да поддържа приятелски отношения със Запада.

Авторът описва и срещите си със самия Путин, както и с руския външен министър Сергей Лавров и заместника му Александър Грушко. Оказва се, че Столтенберг и Грушко имат общи спомени от детството си в Осло, където башата на руския дипломат (офицер от КГБ) е работил цели 17 години (1955-1972) в посолството на СССР в норвежката столица и е познавал лично бащата на Столтенберг, който по онова време е млад дипломат. Освен това двамата политици са родени в една и съща болница – тази на Червения крът в столичния квартал Фрогнер.

В мемоарите си Столтенберг споделя личните си впечатления от Путин, изтъквайки неговото трудолюбие, рационалност и целеустременност. Бившият шеф на НАТО характеризира руския лидер като опитен дипломат, който в същото време може да бъде твърд и безкомпромисен в преговорите. Според автора, по време на преговорите в рамките на Мюнхенската конференция по сигурността през 2015 руският външен министър Лавров му е направил впечатление на издръжлив човек, елегантен дипломат и груб събеседник. На въпросната среща той напомня на Столтенберг собствените му думи, че за ако искаш да запазищ мира трябва да се готвиш за война, давайки му да разбере, че Москва много внимателно следи действията на НАТО и нейния ръководител.

Припомняйки си срешата със зам.председателя на руския Съвет за сигурност и бивш президент Дмитрий Медведев през 2013, авторът отбелязва, че начинът, по който руснаците възприемат света, силно се различава от западния. Според него, тогава Медведев му е казал, че в Москва не се опасяват от лидери като Ангела Меркел или бившия президент на САЩ Обама, но историята показва, че веднъж на всеки сто години на запад се появява човек, опитващ се да завоюва Русия, а сега сме едва в началото на ХХI век.

В книгата си, Столтенберт твърди, че като генерален секретар на НАТО се е опитвал да възобнови работата на Съвета Русия-НАТО, за да обсъжда съществуващите проблеми директно с Москва. Против това обаче се обявяват САЩ, Великобритания и държавите от Източна Европа, според които преговорите могат да бъдат възприети от руснаците като проява на слабост. За разлика от тях, Германия, Франция и Италия подкрепят идеята за диалог, за да се избегне по-нататъшното влошаване на отношенията.

Началото на украинската криза

Според Столтенберг, на последната среща в рамките на Съвета НАТО-Русия през януари 2022 руските представители са поставили своеобразен ултиматум, настоявайки за юридически гаранции, че алиансът няма да се разширява на Изток. Той твърди, че тонът на руснаците е бил заплашителен, като те директно са предупредили за възможна военна конфронтация. В отговор обаче, НАТО решава да отзове руските дипломати, което кара Москва да закрие представителството си в алианса.

В мемоарите си бившият генерален секретар на НАТО описва тревожната атмосфера преди началото на руската инвазия в Украйна. Според него, през февруари 2022 тогавашният президент на САЩ Байдън е провел извънредни съвещания с лидерите на западните държави, на които са се обсъждали възможното начало на конфликта и санкционните мерки на Запада. Според американското разузнаване, инвазията е трябвало да започне на 16 февруари.

Самият Столтенберг разбира за началото и от своя помощник на 24 февруари сутринта. В телефонен разговор с неговите американски колеги те му съобщават, че са предложили на Зеленски да напусне Киев, но в отговор са получили искане да изпратят боеприпаси на Украйна.

Авторът разказва и за първия си разговор с украинския президент след началото на войната – на 28 февруари 2022. Според бившия генерален секретар а НАТО, Зеленски е бил много настойчив, настоявайки пактът да обяви украинското въздушно пространство за зона забранена за полети. В отговор, Столтенберг му е обяснил, че това би означавало автоматичното влизане на НАТО във войната и се опитал да измести темата на разговора към оказването на военна помощ, но украинският лидер е продължил да настоява, изразявайки съмнение, че има юридически пречки пред предприемането на подобни действия.

След този „болезнен разговор“ Столтенберг се нуждае от време, за да дойде на себе си. Както признава в мемоарите си: „Подкрепяхме Украйна, но не бяхме готови да умрем за нея.“  Според него, в НАТО първоначално са смятали, че Украйна ще издържи само няколко дни, а Донбас и източните региони бързо ще паднат под руски контрол.

Към края на март 2022 обаче става ясно, че Русия няма да постигне лесна победа. В последвалите разговори Зеленски е продължил да обвинява НАТО в бездействие и да настоява за мощна военна подкрепа. Столтенберг признава, че за алианса се е оказало трудно да намери необходимия баланс и задава въпроса: „дали не стигнахме твърде далеч в помощта си за Киев или направихме твърде малко? И къде беше червената линия за Путин?“

В книгата си той разказва и, как е обсъждал присъединяването на Украйна към НАТО с различни президенти. През 2015 напромер, Петро Порошенко го пита директно, докато пътуват заедно: „кога ще станем член на НАТО?“. Според Столтенберг, мекар че е симпатизирал на стремежите на Украйна, се е опитал да бъде честен и да не дава фалшиви надежди на Киев.

До 2022, осъзнавайки, че присъединяването на страната към НАТО по време на конфликта е невъзможно, Зеленски е искал поне политическа покана за бъдещо членство в алианса. В рамките на НАТО обаче няма единство по въпроса: Полша и балтийските държави искат да ускорят процеса, докато САЩ и Германия се опасяват от ескалация с Русия.

Опитвайки се да угоди на всички, Столтенберг предлага компромисен план: увеличаване на подкрепата за Украйна и премахване на сложните формални процедури. Този план е одобрен и на Срещата на върха във Вилнюс е приета формулировката, че Украйна ще бъде поканена в НАТО, „когато съюзниците постигнат споразумение по въпроса“.

Зеленски обаче критикува остро това решение в социалните мрежи, определяйки го като „неясно“. Това дразни западните му съюзници, особено американците. В тази връзка Столтенберг си спомня думите на тогавашният президент на САЩ Джо Байдън: „както казваме в Америка, този човек е като трън в задника“. В крайна сметка, на генералния секретар на НАТО се пада задачата да убеди Зеленски, че решението взето във Вилнюс все пак е дипломатическа победа и голяма стъпка напред.

Финансирането на Украйна

В мемоарите си, Столтенберг твърди, че помощта за Украйна от страните от НАТО през 2024 (последната година от пребиваването му на поста генерален секрегар) е била недостатъчна, равнявайки се на по-малко от 0,1% от техния общ БВП. Според него, съюзниците биха могли да допринесат значително повече, но им е липсвала политическа воля, тъй като набирането на средства изисква непопулярни мерки като съкращения на разходите или увеличаване на данъците.

Освен това, авторът разкрива подробности от преговорите си с американската страна. Той твърди, че Байдън и бившият държавен секретар Антъни Блинкен са били съгласни с тезата, че Киев трябва да определи условията на мира, но в същото време са заявили, че връщането на всички територии от Киев е нереалистично. Затова са предложили временно да се приеме руският контрол върху част от Украйна, без да се признава за законен, подобно на начина, по който по време на студената война САЩ не признават балтийските държави за част от СССР.

Впрочем, в разговорите си със Зеленски, самият Столтенберг му дава пример с Финландия, която „разменя територии срещу сигурност“. Първоначално украинската страна категорично отхвърля този сценарий, но през лятото на 2024 започва да изглежда по-склонна да възприеме идеята за временни териториални отстъпки, но при условие че страната получи надеждни гаранции за сигурност и перспективата за присъединяване към НАТО.

Заключение

Коментирайки мемоарите на Столтенберг, известния френски геополитически анализатор Арно Бертран твърди, че: „на едно по-дълбоко ниво, тази книга показва не само, че европейците нямат стратегическа автономия или че са психически колонизирани, но и че изглежда са загубили самата концепция за политическа стратегия, за политика” . Истината е, че и Столтенберг, и повечето европейски лидери не са истински политици и стратези, а просто администратори и дребни бюрократи.

Достатъчно е да видим, как авторът описва „успехите” си, особено в срещите с Тръмп по време на първия му мандат, които на практика се изчерпват с усилията да спечели благоволението на „Големия брат” и да замаже провала на европейците в преговорите с него. Не ясно, какъв смисъл са имали тези усилия, след като САЩ така и не поемат никакви съществени ангажименти към Стария континент (както, впрочем, и към НАТО). Какво всъщност се опитва да постигне Европа? Всички тези проблеми изглежда дори не съществуват в менталната вселена на бившия генерален секретар на Северноатлантическия алианс.

Нещата очевидно излизат извън рамките на традиционната зависимост на Стария континент от САЩ. Неслучайно някои западни анализатори сравняват днешна Европа с китайската империя Цин в периода на нейния упадък – т.нар. „век на унижения”. Истината обаче е, въпреки всичките си недостатъци, тогавашният китайски елит е осъзнавал напълно положението на страната, бил е наясно, че тя е подложена на унижения и в същото време си е поставял по-висока политичека цел – възраждането на нацията. Тоест, стремял се е да провежда реална политика дори в периода на външна колонизация.

В днешна Европа обаче не се забелязва нищо подобно. Почти никой от т.нар. „европейски лидери” не се осмелява да признае, че действията им са фундаментално погрешни. В мемоарите на Столтенберг виждаме един човек, който вярва, че е бил успешен начело на НАТО, основавайки се на собственото си тотално дебалансирано разбиране за това, какво е успех. Очевидно сегашните европейски елити са лишени дори от елементарно политически съзнание, т.е. пациентът дори не знае, че е болен, при това опасно. Както отбеляза наскоро френският интелектуалец Еманюел Тод: „Европа е поразена от процес на интелектуална и морална дегенерация, в чиито рамки изчезват всички понятия за истина, чест и размисъл“..

Книгата на Столтенберг е перфектна илюстрация за това, как един човек, документиращ собствената си неспособност да се подготви или да реагира политически, описвайки сцени на пълно подчинение и унижение, се опитва да представи всичко това на читателите си като история на успеха. Само че, когато описваш безсилието си като „добре свършена работа” това е по-скоро белег за тотална деградация.

*Българско геополитическо дружество