В течение на векове, светът бе доминиран от Запада. Напоследък обаче относителната му мощ бързо намалява. Европейците, както и европейските колонисти, създали такива държави като САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия например, винаги са били глобално малцинство, което – въпреки това - дълго време доминира в коридорите на властта в света.
Сега това непропорционално голямо влияние очевидно намалява и вероятно ще продължи да намалява през следващите десетилетия.
Техният упадък обаче, не означава и автоматичното им изместване от върха. Западът може да загуби способността да диктува условията си на останалите. Неговите институции, културни кодове и морални модели могат да загубят своята привлекателност. Но въпреки това ще продължим да живеем в глобализиран свят със западен произход. Нашите образователни и научни системи, форми на управление, правни и финансови механизми, нашата материална среда – всичко това е изградено върху западни основи.
Имайки предвид това, нека преминем към настина важните въпроси. Коя разновидност на западното господство преживява в упадък? И какво можем да очакваме от Запада в бъдеще?
Историята на западната хегемония може да бъде разделена на две епохи. Преди 1945. Западът не представлява едно цяло, а група от конкуриращи се държави. А съперничеството в рамките на фрагментирания Запад е основния стимул за външна експанзия.
След 1945 картината се променя драстично. Под егидата на Съединените щати, за първи път в историята, се формира политически обединен Запад. След като консолидират политическия Запад обаче, американските чиновници не започнаха да градят външната политика на САЩ на тази основа. Вместо това, те обявиха Америка за лидер на „свободния свят“, дефиниран от тях, на остатъчно-отрицателен принцип, като целия „некомунистически свят“. По този начин обаче, консолидираното западно ядро на следвоенния американски ред беше двойно ерозирано: то започна да се идентифицира с най-ниския общ знаменател на глобалния либерализъм, който, от своя страна, зависи от наличието на външни заплахи, за да поддържа вътрешното си единство.
Разпадането на Съветския съюз не промени тази логика. Западът продължи да се идентифицира с „международната общност“ и, когато либералната демокрация не успя да се наложи в световен мащаб, се върна отново към защитата на „свободния свят“ – първо от „радикалния ислям“, а след това и от познатите си противници от студената война - Русия и Китай.
Администрацията на Байдън олицетворяваше едновременно и кулминацията, и края на този подход към външната политика. Байдън влезе в Белия дом, провъзгласявайки глобална конфронтация между демокрацията и автокрацията и стремейки се да укрепи връзките между Европа и Азия в рамките на евентуален глобален алианс срещу Русия и Китай.
Резултатът от това обаче, особено след началото на войната в Украйна, не беше затвърждаването на единството на глобалния „либерален ред“, а бързо разширяваща се и все по-очевидна пропаст между универсалистките претенции на Запада и неговите ограничени възможности.
Европа продължи да се движи в определеното и от САЩ русло, но в по-голямата си част останалият свят пое по свой, собствен път. В крайна сметка, „либералният ред“ беше отхвърлен не само от не-Запада, но и от американския електорат, който на последните президентски избори за втори път гласува за лозунга „Америка на първо място“.
Накъде върви Западът?
В тази ситуация, пред Запада се очертават три възможности.
Първата е ограничената либерална реставрация. Възможно е европейските елити да преодолеят вътрешната опозиция, да „надживеят“ Тръмп и да намерят подкрепа в евентуален следващ президент демократ, обещаващ частично връщане към предишното статукво. Атлантическата инфраструктура е силна, а инерцията е мощен фактор. Но дори и в случай на „демократична реставрация“ след Тръмп, антипатията на значителна част от населението към либералната интернационалистка програма ще доведе до сериозна съпротива, а липсата на ресурси ще продължи да ограничава възможностите на Запада.
Втората възможност е реалното отстъпление на САЩ, разбирано като отказ от Американската империя в полза на Американската нация. В чисто политически план, подобен ход би бил доста популярен. Обещанието да се поставят интересите на американските граждани на първо място очевидно е привлекателно за избирателите. Призивите за върховенство на националните интереси намират отклик и в много европейски държави. Истината е, че национализмът естествено се вписва в рамките на демократичната политика. Нещо повече, той представлява ясна алтернатива на ортодоксалния либерален универсализъм. По-националистическа програма е заложена в основата на MAGA и лозунга „Америка на първо място“, а фигури като Стив Банън и други десни „инфлуенсъри“, активно прокарват тази програма. Премахването на USAID, Радио „Свободна Европа“/Радио „Свобода“ и Националния фонд за демокрация (NED) са съществени стъпки в тази посока. Евентуална нова стратегия за национална отбрана на САЩ, даваща приоритет на защитата на националната територия, би могла да ускори отказа от външна политика, ориентирана към еднолично глобално лидерство в рамките на „либералния ред“.
Съществуващите ангажименти обаче, трудно могат да бъдат игнорирани. Атлантическите елити продължават да разполагат с ключови позиции във и извън правителството на САЩ, а гигантските и сложни структури като НАТО и Европейския съюз вероятно ще оцелеят, дори ако на власт в повечето западни държави дойдат популистки партии. Не по-малко важно е, че националистическите лидери на Запад изглежда разбират, че последователният стремеж към постигане на национален суверенитет би могъл да ограничи възможностите на техните страни да упражняват реална автономия на международната сцена. Ако Съединените щати ограничат сферата си на отговорност до Западното полукълбо, проектът за европейска интеграция почти сигурно ще рухне. В света на гигантските суперсили, отделните европейските държави няма да могат да си гарантиран непропорционално на мощта им място (както са го правили преди 1945). Истината е, че популистките и националистически партии в Европа, които се противопоставят на трансатлантическите структури на „либералния ред“, не се стремят към пълен разрив със САЩ. Междувременно, самите Съединените щати са достатъчно силни (и добре защитени), за да запазят относително влиятелна позиция в рамките на международната система, дори ако напълно се откажат от имперската си политика. Всъщност, повечето поддръжници на MAGA не подкрепят пълното отстъпление на Америка. Като минимум, те са убедени в необходимостта от запазване на американското господство в зоната от Панама до Гренландия.
В крайна сметка обаче, повечето поддръжници на лозунга „Америка на първо място“ биха предпочели тя да запази контрола си над целия Запад.
Третата и последна възможност е нова трансатлантическа консолидация, при която логиката на либералния универсализъм ще бъде заменена от цивилизационна парадигма, със Съединените щати, като метрополия, и Европа - като привилегирована периферия. Ако американското лидерство в либералния ред представляваше (според Тръмп и съмишлениците му) чисто източване на ресурси, тогава една нова трансатлантическа конструкция би могла да обърне тази тенденция. В същото време, тя би осигурила на европейските държави членство в един клуб с достатъчно население и ресурси, за да се конкурира успешно на световната сцена. И накрая, членството в западния клуб не би изисквало националната идентичност да бъде пожертвана в името на глобалния либерализъм. Вместо това, то ще насърчи утвърждаването на наднационална и паневропейска идентичност чрез политика на неограничена имиграция и безкрайно разширяване на ЕС. Изграждането на истински „колективен Запад“ би означавало приемане на многополюсния характер на световния ред и опит за създаване на най-могъщия полюс в рамките на тази глобална система.
Освен това, то вероятно би довело и до преориентиране от логиката на „танковете и армиите“, характерна за Студената война със Съветския съюз, към логика на „технологиите и търговията”, която е по-подходяща за конкуренцията с Китай. Речта на американския вицепрезидент Ванс на Срещата на върха за изкуствения интелект в Париж, острата му критика към атлантистите на Конференцията по сигурност в Мюнхен и неотдавнашната реч на Тръмп в ООН целят подтикването на Европа да се трансформира в тази посока. Усилията за преразпределяне на бремето на военните разходи в рамките на НАТО, както и последните търговски споразумения с Обединеното кралство и ЕС, са практически стъпки в тази посока.
Проблемът обаче е, че Западът вече буквално се е разтворил в минималисткия либерален ред, отказвайки се от по-голямата част от цивилизационното съдържание, на което би могъл да се опре. Западният модел във висшето образование е до голяма степен унищожен. Религиозната практика на Запад също е в упадък. Християнството остава мощна сила в американската политика (както видяхме на погребението на Чарли Кърк). Но Западът вече не може да се нарича християнски свят. Днес идеята за „колективен Запад”, като център на световния ред, привлича единствено малък брой влиятелни интелектуалци от т.нар. „Нова десница”, както и на геополитици и технологични гении, като Мъск например, които искат да постигнат „икономии от мащаба“ (но в същото време разбират, че поглъщането на целия свят е невъзможно).
Пред реализацията и на трите изброени по-горе възможности има сериозни препятстия. При това те не са взаимно изключващи се. Най-вероятният резултат е някаква комбинация от трите. Бюрократичната инерция благоприятства първия вариант, т.е. ограничената либерална реставрация. Логиката на вътрешната политика пък води до втория, т.е. до националистическа консолидация, докато геополитическите императиви налагат третия, т.е. създаването на истински „колективен Запад“.
Във всеки случай Съединените щати са в състояние да запазят изгодната си позиция. Структурите на либералния ред остават силни, въпреки нарастващите пукнатини в основата му, но администрацията на Тръмп ще продължи да настоява за обновяване на трансатлантическите отношения в посока към по-съзнателна консолидация на западния блок, обединен от общия си подход към търговията, високите технологии и управлението на ресурсите. Но, ако Европа не приеме новата си роля или се окаже, че просто не е в състояние да се справи с нея, Вашингтон може да се откаже от Стария континент, като от ненужен баласт, и да се оттегли на предварително подготвените си позиции в Западното полукълбо.
*Център за геополитически анализи и прогнози
