Потребителски рейтинг: 5 / 5
В началото на февруари президентът на Украйна Владимир Зеленски предприе вдигнало доста шум посещение в Европа. Полагайки сериозни усилия да му организират достоен прием, представителите на 27-те страни членки на ЕС възнамеряваха, доколкото беше възможно, да използват това събитие, за да обсъдят и редица други повече или по-малко съществени теми, като продължаващата масова нелегална имиграция например.
Добре известно е, че нито един значим проблем не може да бъде разрешен при липсата на решение. Това обяснява и множеството европейски резолюции, призоваващи за "незабавна консолидация на наличните средства пред лицето на най-мощния миграционен натиск, на който сме подложени от 2016 насам". Така, според френското издание Les Échos, което в никакъв случая не е сред водещите в борбата с неевропейската нелегална имиграция, "през 2022 са регистрирани около 330 хиляди случаи на незаконно проникване на територията на Европейския съюз".
Реакцията срещу това нашествие обаче, не излиза извън обичайния набор от мерки, приети в името на уж велики принципи, но така и неприложени на практика, поради слабост или в резултат от "добри намерения". Става дума например, за "депортирането" на нелегалните мигранти от ЕС – мярка, която в момента се прилага само в 2% от случаите. Както, разбира се, за "активизирането на сътрудничеството" с държавите, генериращи мигранти - поредната изтъркана песен.
Има обаче и една друга Европа.
Да си припомним, кой се намира в сърцето на европейската история. Причудливият френско-германски дует, за който е добре известно, че не работи особено добре. Той обаче е единодушен по един въпрос: съвмесната резолюция за миграцията на практика забранява да се говори за изграждането на каквито и да било физически прегради, целящи да ни защитят от тази опасност.
Има обаче и една друга Европа, която е в периферията на нашата „люлка на цивилизацията”, т.е. на предната линия на борбата против това, което покойният френски президент Валери Жискар д’Естен определи веднъж като „нашествие”. Разбира се, има държави в Източна Европа, които вероятно са „по-свободни” от нас по тези въпроси, като България и Румъния например. В същото време обаче, и Австрия, и дори северните държави, включително Дания, изглежда вече излизат от традиционната си летаргия по въпроса за нелегалната миграция.
Казано накратко, според европейските технократи, около континента вероятно е необходимо да се изграждат стени, но да не се говори за това; трябва да се борим с нелегалната имиграция, но на практика да не правим нищо; да се наричаме европейци, но в същото време да се срамуваме да настояваме за правото си да останем такива. В тази връзка се налагат два важни извода.
На първо място, Европейският съюз, който включва 27 държави, все още е по-скоро виртуален. Всяка от неговите страни членки упорито отстоява собствените си интереси, и това е напълно нормално. Само че съвкупността от конкретни приоритети никога не може да доведе до постигането на общата цел.
На второ място, с всяка изминала година, Франция, дори и намирайки се под хипнотичното управление на Макрон, си остава единствената държава, опитваща се да накара света за чуе едновременно и гласа на болната френска нация, и гласа на загиващата Европа, на фона на интригите на САЩ и техните васали, на първо място, сред които са Полша и Германия. Прикривайки се зад плановете за обща европейска отбрана, тези държави първи купуват американското въоръжение и стриктно следват указанията на Белия дом във външната си политика.
Навремето генерал Дьо Гол не криеше презрението си към тези „европейци в заешка кожа”, наричайки ги „козлета”... , макар, ако решим да го перефразираме, днес става дума по-скоро за „телета”.
* Авторът е френски журналист и писател, анализатор на Boulevard Voltaire
