Животът на кредит приключи. Американците се нуждаят от пари за да финансират начина си на живот. Това обаче, се оказва проблематично: за по-малко от десет години те се лишиха от важни източници на приходи. Например, от „излишните долари”, които държавите от ОПЕК или Китай инвестираха в американски ценни книжа. Впрочем, по същия начин влагаха спестяванията си и европейците. Всъщност, от това зависи финансовият баланс на планетата.
Как американците свикнаха да живеят на кредит
Приетият през 2022 в САЩ „Закон за инфлацията” представлява план за преструктуриране на цялата американска икономика, излизащ далеч извън рамките на борбата с инфлацията. Несъмнено става въпрос за своеобразен еквивалент на плана на Никсън от 1971, който се осмелява да отдели долара от златния стандарт и по този начин спасява системата от инфлацията. Конфликтът в Украйна тревожи американците, но не повече от това; Що се отнася да управляващите елити, те просто се стремят да се адаптират към промените, засягащи днешните икономики. А украинският конфликт само ускорява тези промени.
Америка дълги години просперираше благодарение на успешното функциониране на финансовата икономика, основаваща се на глобалното господство на долара. Днес обаче, тя поражда съмнения по много причини. Да си представим ситуация, в която тези източници секнат и Америка вече не може да живее на кредит, защото средствата, предназначени за покриване на кредитите, се пренасочват за други цели. Мнозинството наблюдатели на икономическите процеси продължават да обръщат внимание най-вече на размерите на дефицита. Всички се интересуват от бюджетния дефицит на САЩ, както и от техния външнотърговски дефицит. Тези показатели несъмнено са важни. Има обаче един въпрос, който просто няма как да бъде пренебрегнат: с какви средства разполагат американците за да покрият всички тези дефицити?
Преподавателите по икономика рядко обясняват, че ако някой има дефицит, това е защото други имат излишък. Светът винаги е бил разделен на такива, които живеят на кредит и други, които отпускат този кредит. Тоест, на длъжници и кредитори. Има дори една стара популярна теза, че ако имате малко дългове, банкерът ще ви досажда постоянно за да му ги изплатите, но ако дълговите ви са огромни, можете да не се тревожите: това вече е проблем на банкера, а не ваш...
Америка е държава, която лесно взема кредити. Това е в кръвта и. По някакъв начин обаче, досега това и се разминавае. Доскоро САЩ бяха най-големия кредитополучател на планетата. Текущият дефицит по платежния им баланс достигна 6% от техния БВП. Това не е малко, но американците продължаваха гордо да живеят на кредит, смятайки че няма за какво да се тревожат, благодарение на своите челни технологии, интелектуалната собственост и армията си.
Дълги години американците вдъхваха доверие. Доларът вдъхваше доверие, особено след като през 1971 Ричард Никсън предприе гениалната стъпка за отказ от обвързването на курса му към златото, в резултат от което доларът укрепи статута си на световна валута. Целият свят започна да измерва работата си в долари. Гениалният ход на Никсън позволи на Америка да номинира дълговете си в долари, тъй като беше наясно, че никой няма да дойде и да опустоши хазната и, защото винаги може да напечата още долари.
Оттогава насам никой не се отказва от плащанията в долари, дори обратното. Американците създадоха мощна машина за „рециклиране” на финансовите излишъци на страните, които са ги натрупали. САЩ изградиха впечатляваща финансова икономика, чиято основна актвност е свързана с повторното използване на доларовите резерви. Именно поради това кризата на ипотечните кредити през 2009-2010 се оказа толкова болезнена: тогава целият свят беше изплашен от случващото сe.
Очертаващият се край на златния финансов век
До началото на 2000-те години американската икономика разполагаше с три източника на финансиране, които изглеждаха неизчерпаеми. Първоначално, американците отделяха специално внимание на държавите от ОПЕК. След 1974, когато броят на страните членки на групата нарасна четири пъти, а паралелно нарасна и цената на петролния барел, производителите на петрол се превърнаха в собственици на огромни средства, които просто нямаха къде да инвестират. Става дума за т.нар. „петродолари (а не „петропаунди”): защото целия свят плащаше за петрола с долари. Монархиите от Персийския залив нямаха друг избор, освен да запазят парите си от инфлацията, инвестирайки ги на Запад. Те започнаха да влагат в недвижими имоти в големите западни мегаполиси: Лондон, Париж и Ню Йорк, както и да купуват с долари активи на Нюйоркската фондова борса.
„Рециклирането” на петродолара силно се забави през 2000-те години, особено след терористичните нападения от 11 септември. Америка обяви война на ислямисткия тероризъм. Тя ескалира във войните в Афганистан и Ирак, в резултат от което отношенията на американците с мюсюлманския свят се влошиха. Държавите от Персийския залив започнаха да търсят модел, с чиято помощ да оцелеят в пост-петролната ера, затова инвестираха значителни средства в собствения си пазар. Появиха се музеи за съвременно изкуство в Абу Даби и други богати монархии, големи бизнес центрове в Дубай, а Катар и Кувейт се ангажираха с преработката на петрола и производството на втечнен природен газ. Като всичко това съвпадна с влошаването на политическите отношения на САЩ със Саудитска Арабия.
С други думи, източникът на финансиране на структурия дефицит в САЩ, в лицето на ОПЕК, започна да се изчерпва. След това, американците върнаха доларите, натрупани в Китай. Първата фаза на глобализацията превърна Китай в световна фабрика и основния доставчик на индустриални стоки за супермаркетите в Америка (лидер в използването на тази схема стана компанията Walmart). В резултат от това Китай увеличи профицита на търговския си баланс. Китайските долари потекоха към финансовата система на САЩ и послужиха за финансирането на западния дефицит. Китайците поощряваха използването на доларови сметки, т.е. изпълняваха ролята на банкери за своите клиенти. Малко по-късно, от началото на 2020-те години, на вълната на финансовата криза, китайците започнаха да инвестират в производствени активи в западните държави. А когато и това започна да поражда проблеми, започнаха да влагат средствата си в своя, собствен пазар. Тоест, китайският източник, захранващ американската финансова система, също започна да се изчерпва. И точно в този момент се случи украинската катастрофа. Тя изненада всички в Европа - ръстът на цените на енергоносителите и забавянето на глобалната активност „изядоха” профицита и дори натрупаните резерви на най-развитите европейски държави, включително Германия. Отказвайки се от руския газ, Германия загуби своята конкурентоспособност и положителното салдо на търговския си баланс. Така, американците се лищиха и от третия важен източник на финансиране на своя платежен баланс.
Загубата на финансирането от страна на ОПЕК, Китай и Европа, предопредели по-нататъшните действия на американците. Предвид осъществяващите се промени в икономиката, която трябва да се трансформира заради климатичните промени, както и поради навлизането на цифровите технологии, американците окончателно се ориентираха към промяна на модела и в момента САЩ усилено си търсят нови източници на приходи.
Новите приходи
Съединените щати се стремят най-вече да намерят алтернативни източници за да покрият дефицита в платежния си баланс. Несъмнено, те ще се постараят да се закрепят окончателно на пазара за втечнен газ (LNG) и да продължат да го продават скъпо на европейците, вместо руския конвенционален газ. Това обаче ще бъде труден и скъп процес. Не на последно място, защото Европа ще се опита да заложи на собствените си ресурси и, в частност, на ядрената енергетика и възобновяемите енергийни източници.
Америка на Джо Байдън ще развива и възражда най-вече собствената си индустрия, за да ограничи вноса и да съкрати веригите за създаване на добавъчна стойност. Без съмнение, това е най-сигурния начин да бъде намален платежния дефицит. Именно това е и целта на плана, известен като „Закон за намаляване на инфлацията”, приет в края на 2022.
Капан за Европа: американският „Закон за намаляване на инфлацията”
Законът за намаляване на инфлацията представлява план за действие през следващите десет години. В рамките на този план, само за съмнителната цел за борба с промените в климата, чрез развитие на чистата енергетика и защита на околната среда, са предвидени 369 милиарда долара.
Планът е монументален, но основните му направления не са добра новина за Европа. Той се свежда до стимулиране на американската индустрия с цел намаляване на вноса най-вече на европейски промишлени стоки, освен това предвижда привличане на чуждестранни инвестиции и, в частност, инвестиции от Европа. В своеобразен магнит за тях трябва да се превърне повишаването на привлекателността на американската енергетика, както и наказателните американски санкции по отношение на стоките, чуждо производство: целта е да стане изгодно да се произвежда в САЩ. Повишаването на лихвените проценти е друг допълнителен инструмент за привличане на инвестиционни средства.
Според оценки на американски икономисти, след десет години платежният баланс на САЩ ще бъде уравновесен и дори може да се окаже с профицит. Те смятат също, че дотогава американската икономика може да стане най-нисковъглеродната в света.
Европа не е в доrбра форма
Този план е невероятно амбициозен и ще има много сериозни последици за американското общество. Слагайки край на периода на раздуване на финансите и след като Америка стана световен лидер в сферата на финансовата икономика, САЩ се оттеглят от нея и се връщат към индустриалната икономика.
Технологичният и цифров прогрес на Съединените щати им позволява да си осигурят сериозно предимство пред всичките си потенциални конкуренти. Този модел е отговор и на екологичното предизвикатетво. Накрая, това е американският отговор не само на Китай (чиято мощ се основава на способността му да изнася стоките си на Запад), но и на Европа.
Китай ще бъде принуден да промени своя модел и да се ориентира към вътрешния си пазар, което обаче ще изисква да промени и своя политически курс. Европа също ще бъде принудена да промени модела си: да укрепи своята индустрия и да се „огради” (т.е. да се защити) много по-сигурно от глобализацията, отколкото днес. Европа обаче не е в състояние да го стори, още повече, че някои от водещите европейски държави (като Германия) от дълго време насам ориентират индустрията си към завоюване пазарите на развиващите се страни. Това обаче е друга тема.
Основният въпрос пред Европа е, как да се защити и, как да укрепи позициите си. Всъщност, европейците могат да се защитят само, ако действат съгласувано, а не да се държат като британците след Брекзит. Не съм сигурен обаче, че те ще станат по-силни и по-независими. При това, в новите условия, едва ли ще бъде възможно да бъде съхранено дори и сегашното ниво на суверенитет на европейските държави, да не говорим за възстановяването на предишната им мощ. Тоест, в новите условия, Европа оевидно не е в добра позиция.
*Авторът е френски външнополитически коментатор, редактор в Atlantico