17
Сря, Апр
5 Нови статии

Защо все още не бива да отписваме глобализацията

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

След проточилата се почти три години пандемия, която демонстрира нагледно, колко крехки са глобалните вериги на доставки, и година след началото на военния конфликт в Украйна, прекъснал икономическите връзки между Русия и Запада и ерозирал глобалните продоволствени и енергийни пазари, светът изглежда навлиза в преломен момент от развитието си.

Според мнозина, глобализацията отстъпва. Все повече експерти твърдят, че също както Първата световна война и грипната пандемия от 1918 са сложили край на първата велика ера на глобализация, комбинацията между руската инвазия в Украйна, Covid-19, възхода на популизма и геополитическото съперничество между САЩ и Китай, са обърнали втората велика ера на глобализация. Както посочва в тази връзка Фарид Закария: "тази нова студена война бележи края на епохата на глобализация и интеграция, формираща международната система от 1989 насам".

С това са съгласни редица видни инвеститори и политици. Така, през март 2022, генералният директор на компанията за управление на активи BlackRock Лари Финк заяви на акционерите си, че кофликтът в Украйна "сложи край на глобализацията, която ни съпътстваше през последните трийсет години". През май с.г., на Световния икономически форум в Давос, главният директор на Международния валутен фонд Кристалина Георгиева предупреди за очертаваща се "геоикономическа фрагментация". Според нея, държавите и компаниите, "ревизират глобалните вериги за доставки", ликвидирайки резултатите от десетилетията на интеграция.

Всъщност, за "смъртта на глобализацията" беше обявявано многократно и преди: например, след световната финансова криза през 2008, след референдума за Брекзит през 2016 и избирането на Доналд Тръмп за президент, както и след избухването на пандемията от Covid-19. И това, че нито една от тези прогнози не се сбъдна, би следвало да накара анализаторите да се замислят, преди за пореден път да прогнозират за настъпваща "деглобализация". Съдейки по всичко, в момента светът не преживява края на икономическата интеграция, а по-скоро своеобразна "геополитическа рецесия", която обаче все пак оставя глоблизацията "на повърхността".

 

Повече възможности, откогато и да било

 

Всъщност, не може да се твърди, че онези, които обявяват смъртта на глобализацията, която познавахме навремето, напълно бъркат. Истината е, че епохата на "хиперглобализация", продължила от 70-те години на ХХ век до световната финансова криза през 2008, по време на която Америка, в ролята си на хегемон, направляваще процеса на либерализация на търговията и глобалната интеграция "отдолу нагоре", беше уникален исторически епизод. И тази епоха действително е вече мъртва и погребана, заедно с глобализма - идеологията, която го прокарваше, както и с еднополюсния модел - международният ред, който я крепеше.

САЩ, които са принудени все повече да се занимават със себе си и собствените си проблеми, вече нямат политическата воля да действат като архитект и гарант на световната икономика. Междувременно Китай се сблъсква със структурни икономически проблеми, ограничаващи способността му да прокарва своя модел на световен ред с помощта на достъпа до търговията и инвестиционната политика. А нито една друга страна не е в състояние да запълни тази празнота.

Това обаче не означава, че глобализацията приключва. Подобно развитие би изисквало от САЩ да започнат активно да действат против икономическата интеграция в света. Но, ако не броим високопарната реторика, това не се случи нито по времето на Тръмп, нито на сегашния американски президент Байдън. По-скоро, САЩ просто престанаха да лидират в стремежа към още по-голяма глобализация. Този вакуум на лидери доведе до отслабване на "управлението на глобализацията", ако използваме израза на бившия президент на Световната банка Робърт Зелик. Самата глобализация обаче, не изчезва, а просто "плува по течението". Този процес е по-слабо координиран, пресметнат и ефективен, отколкото преди, но продължава да отговаря на интересите на мнозинството държави, тъй като алтернативите изглеждат по-лоши.

Беглият преглед на икономическите данни опровергава представата, че глобализацията се обръща на 180 градуса. Въпреки че по отношение на БВП на държавите глобалните финансови потоци са намалели в сравнение с върховите показатели от средата на първото десетилетие на ХХІ век, трансграничните инвестиции продължиха растежа си, а доходността на финансовите пазари остава силно корелирана в глобален план. Световната търговия със стоки е близка до историческите си максимуми, надхвърляйки още през 2022 прогнозите отпреди пандемията. Многостранните търговски преговори, като цяло, се забавиха, но продължават да се появяват нови търговски споразумения, включително Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (RCEP) между 15 държави от Азиатско-Тихоокеанския регион и Всеобхватното и прогресивно транстихоокеанско партньорство с 11 участници. Броят на действащите регионални търговски споразумения постоянно нарастваше от 90-те години на ХХ век насам, увеличавайки се повече от двукратно след 2008. През последните петнайсетина години търговията със стоки се забави, но дори и това не говори за деглобализация. Напротив, стабилизирането на коефициента на световната търговия представлява отчасти страничен ефект на икономическото развитие, т.е. признак за успеха на глобализацията. Да вземем например Китай, където съотношението между обема на търговията и БВП намаля с почти 30%, в сравнение с 2006, и който, поради своите размери, допринесе най-много за забавянето на глобалното съотношение между обема на търговията и БВП. След като тази страна ставаше все по-богата, а икономиката и - все по-сложна (благодарение на пазарните реформи и интеграцията в глобалните пазари) - моделът на китайския растеж се изместваше от износа към вътрешното потребление и инвестиции. В същото време вътрешното търсене се измести от стоките към услугите, които традиционно се търсеха по-малко в Китай. Освен това страната се изкачи по-нагоре в йерархията на създаването на добавъчна стойност, произвеждайки по-малко евтини потребителски стоки и по-съвършени междинни ресурси, и днес вече произвежда вътре в страната по-голямата част от по-скъпите си експортни стоки. Заради ръста на доходите, китайската работна сила вече струва по-скъпо, което прави Китай по-малко привлекателен производствен център, ерозирайки едно от ключовите му конкурентни предимства. И, накрая, Китай вече използва и изчерпа повечето възможности за либерализация на търговията и интеграция в глобалните производствено-пласментни вериги, а това означава, че разполага с по-малко възможности за по-нататъшна глобализация.

Нито една от тези тенденции не говори за дезинтеграция или изолация. Те по-скоро отразяват факта, че глобализацията просто демонстрира затихващ ефект, при това не само по отношение на Китай. Днес, когато мнозинството държави са вече сравнително добре интегрирани в глобалната икономика, светът като цяло не печели особено от "допълнителната глобализация". Като цяло, в резултат от интегрирането на някога затворените държави с ниски доходи в глобалните пазари, което ги прави по-богати и развити, те се оказват и по-самодостатъчни. Китай и много други страни с формиращи се пазари, които се глобализираха през последния половин век, днес произвеждат повече, отколкото потребяват, а по-голямата част от производството им е разположено на тяхна, собствена територия. В статистическите данни, този факт се проявява като понижаване интензивността на световната търговия, но всъщност е признак за прогрес, а не за деглобализация.

Нещо повече, технологичните постижения, като електронната търговия, автоматизацията, изкуственият интелект, робототехниката, облачните изчисления и дистанционната работа, превърнаха много трудоемки производствени процеси в капиталоемки и наукоемки. С течението на времето, търговията, залагаща на разликата в стойността на работната сила между държавите, постепенно намаля в рамките на целия свят, но не в резултат от някакъв съзнателен обрат, насочен против глобализацията.

Нарастващото значение на услугите и нематериалните активи в съвременната икономика, също подхранва погрешното впечатления за деглобализдация. През последните 15 години търговията с услуги и нематериални активи се ускорява и на нея се пада все по-значителен дял от световната икономическа активност. Това касае най-вече търговията с цифрови услуги. Така например, днес компютърните и комуникационни услуги представляват около половината от целия износ на услуги и 3% от световния БВП. Нематериалните активи, като изследванията и разработките, правата върху интелектуалната собственост, брандингът, дизайнът и програмното осигуряване също нараснаха значително, като дял от общия обем на търговията, инвестициите и производството. Въпреки това, много услуги и нематериални активи все още не са отразени в текущите данни за търговията, заради проблема с измерването им.

Всичко това показва, че традиционните пътища на глобализацията остарявят, паралелно с усложняването на световната икономика. На практика обаче, днес светът е по-взаимносвързан, откогато и да било преди. А взаимните връзки пораждат взаимна зависимост, защото колкото повече стават взаимносвързаните държави, толкова по-трудно и по-скъпо ще им излезе да се разделят една от друга.

 

Разделени, но не  разведени

 

Безусловно, в момента ставаме свидетели на разделянето на някои части на света, но само на някои и то до известна степен. Така, развитите индустриални демокрации насилствено биват разделяни от Русия, при това почти напълно и, вероятно, завинаги. Западните транснационални компании затвориха почти всичките си предприятия в тази страна и ликвидираха активите си там. На руските олигарси са наложени санкции, а активите им са замразени. Повечето руски банки бяха изключени от глобалната платежна система SWIFT, бяха замразени дори резервите на руската Централна банка. Развитият свят прекратява покупките на руски енергоносители и блокира достъпа на Русия до редица високотехнологични промишлени стоки и най-важните компоненти.

Това разделение ще има тежки последици за икономическото, военното и геополитическото положение на Русия. Тя обаче едва ли ще се окаже откъсната от целия останал свят. Макар че има малък дял от световния БВП, природните и ресурси са прекалено ценни, за да бъде напълно откъсната от световната икономика. Китай и Индия вече увеличиха обема на купувания от тях руски петрол от 1,7 млн. барела дневно, през 2021, до почти 2,8 млн. барела дневно през юни 2022 и то без отстъпката. Развиващите се държави продължават да зависят от руското зърно и торове, а много редовни армии и милиции продължават да използват руско оръжие и частни военни компании. Тоест, по-голямата част от света продължава да си взаимодейства с Русия.

Междувременно САЩ и Китай са ангажирани в усилващо се геополитическо съперничество, което вече доведе до разделянето им в сферите, смятани за ключови по отношение на националната сигурност. Тези сфери обхващат постоянно нарастващ брой "стратегически" сектори - от технологии с двойно предназначение, като полупроводниците например, до възобновяемите енергийни източници, социалните мрежи и другите информационни отрасли, които в момента са затворени за външната търговия и инвестициите.

От друга страна обаче, това частично разделение поне засега не може да отиде много далеч, защото икономиките на САЩ и Китай са до такава степен взаимнозависими, че пълния "развод" би бил разрушителен както за двете страни, така и за целия свят. Бизнесите в САЩ и Китай искат да работят повече, а не по-малко, един с друг. По същия начин, мнозинството други държави, включително най-близките съюзници на Съединените щати в Азия и Европа, които също се отнасят крайно предпазливо към възхода на Китай, не са заинтересовани от взаимното (и глобално) гарантирано икономическо унищожение и затова увеличават инвестициите и присъствието си в икономиките на САЩ и Китай.

Въпреки напрежението, търговските войни и проблемите, породени от пандемията, двустранната търговия между САЩ и Китай продължава да нараства. През 2021 обемът и достигна 657 млрд. долара, в сравнение с 557 млрд., през 2019, а през 2022 надмина рекордните 659 млрд. долара, постигнати през 2018. Съединените щати продължаватг да са най-големия партньор на Китай в търговията със стоки и износа, а Китай все още е най-големия търговския партньор на САЩ, най-големия доставчик на вносни стоки и третия най-голям експортен пазар.

Инвестиционната активност също остава значителна. Макар че западните корпорации изглеждат по-обезпокоени отпреди във връзка с риска от инвестирането в Китай, те почти не показват признаци, че са склонни да дадат заден ход. През 2021 преките чуждестранни инвестиции в Китай достигнаха рекордно високи нива, а проведена наскоро от Американската търговска палата анкета показва, че 83% от американските производители, работещи в тази страна, не възнамеряват да я напускат. Едва 3% искат да върнат производството си в САЩ, докато 60% планират да увеличат инвестициите си в Китай. Вносът на междинни и крайни индустриални стоки в САЩ продължава да нараства по-бързо, отколкото обемът на производството им в страната, което показва, че поне засега не се осъществява каквото и да било мащабно преместване на производството от Китай обратно в Америка.

От друга страна, макар че Пекин вероятно би искал да постигне технологична и икономическа самостоятелност, китайският икономически растеж продължава да е зависим от търговските връзки със Запада. Взети заедно, САЩ, ЕС и Япония поемат почти 49% от китайския износ, като този дял на практика не се е променил през последното десетилетие. Нещо повече, Китай няма възможност да произвежда със собствени сили високотехнологични полупроводникови чипове, а контролът върху експорта и инвестиционните ограничения, наложени от САЩ, гарантират, че няма да може да го стори поне през следващите десет години. Предвид значението на полупроводниците не само за производството на потребителски стоки, като мобилни телефони, компютри и автомобили, но и за най-модерните системи въоръжения, Китай просто не може да си позволи да се отдели напълно от САЩ и техните съюзници.

Разбира се, това не означава, че Съединените щати и Китай се сближават. Най-важните геополитичеески отношения в света продължават да са напълно лишени от доверие, а вътрешната политика на двете страна все повече се ориентира към открит антагонизъм. Враждебността на двете основни американски политически партии към Китай, дипломацията на "вълка-войн", политиката за борба с пандемията, войната между Русия и Украйна и нарастващото напрежение около Тайван - всичко това направи американско-китайските отношения по-опасни и трудни за управление. Тези отношения обаче не са достигнали до ръба на скъсването, защото връзките, свързващи двете страни, стават все повече, а не по-малко важни.

 

Свят без лидер

 

Макар че частичното "разделение" между Русия и Запада и между Китай и САЩ не означава деглобализация, то свидетелства за промяна на самия характер на глобализацията. В условията на липса на международно лидерство, тлобалният  икономически ред става все по-многополюсен и фрагментиран. Това означава, че геополитиката ще навлиза все по-силно в икономическите разчети. Взаимните зависимости и уязвимости, демонстрирани по време на пандемията от Covid-19 и украинския конфликт, изведоха на преден план проблемите на икономическата сигурност. Държавите и компаниите все по-често ще се стремят да повишат устойчивостта си на външни сътресения и да се защитят от геоикономическия натиск, посредством комбинация от "съюзи", "партньорства", диверсификация на източниците на доставки и натрупването на запаси. Възможно е дори, трансграничната икономическа активност да се "разпадне" на отделни геополитически сфери на влияние, тъй като държавите задълбочават интеграцията със своите приятели и намаляват зависимостта от противниците си.

Тези сили отклоняват света встрани от агресивната глобализация, характерна за последните десетилетия, но не към откровената автаркия. Ползите от мащабността и специализацията са прекалено големи, а вредите от обръщането на глобализацията на 180 градуса са прекалено сериозни. Глобалните стойностни вериги, които произвеждат повече съвременни стоки, са толкова сложни и разклонени, че "копирането" им на национално равнище е практически невъзможно. Несъмнено, западните компании ще продължат да се изтеглят от Китай, но в повечето случаи няма да връщат производството си "у дома", а ще  го преместят в такива приятелски страни с евтина работна сила, като Мексико или Виетнам. С малки изключение, "връщането на производството" и "инсорсинга" ще се окажат прекалено скъпи и рисковани. Както показа и миналогодишният недостиг на детски храни в САЩ, стабилността  се постига най-добре чрез диверсификация, а не разчитайка на "опората на собствените сили".

Тези трансформации в моделите на глобална интеграция биха могли да доведат до спад на нейната ефективност. В крайна сметка, политиката и геополитиката повишават транзакционните разходи и пречат за оптималното разпределяне на ресурсите. Това обаче няма да е голяма цена за запазването на глобализацията и нейните предимства. Постигането на правилен баланс между ефективността и сигурността ще съдейства за установяването на по-сигурен и устойчив  икономически ред.

 

* Авторът е известен американски политолог, президент на консултантската компания Eurasia Group и анализатор на. Foreign Affairs