16
Нед, Юни
26 New Articles

Промяната в българската политика към Скопие: конюнктурна или стратегическа?

брой2 2013
Typography

Новият политически курс на Балканите, наречен „нова българска политика към Македония”, вече няколко месеца е в обществения фокус и от двете страни на границата, а в по-широк план е и на вниманието на европейската общност. Така например, в интервю за „Дойче Веле” подвизавалият се в Скопие и в София германски дипломат Клаус Шрамайер квалифицира новата българска политика спрямо Македония като „тясно скроен дебелоглав провинциализъм”, демонстриращ „травми от времето на Санстефанска България, копнежи по великобългарската идея,сантименталност, дефицит на държавническо поведение... накратко – невропатология”. Трагикомичното е, че въпросният дипломатически чиновник дори критикува България, защо празнува своя национален празник на 3 март. Според него, може би е по-добре България и Македония да празнуват като общ национален празник 1 или 13 юли, когато по новия и по-стария календар е подписан Берлинският договор, или защо не и Ньойския договор? Но дали и това би уталожило гнева на „големите европейци” в Берлин? Странно е, че подобно изказване си позволява тъкмо представител на велика европейска сила, заради съюзничеството с която България губи две войни и търпи две национални катастрофи. Заради политиката на същата тази страна българската администрация беше принудена да изпрати македонските евреи в нацистките концлагери, а сега оттам ни учат на политика и на това как се пише и почита история. Впрочем, със сигурност ще чуем още подобни гласове.

Но главният въпрос, сега е друг. Става ли дума за истинска нова политика на България към Македония, или оспорваните позиции на двете страни имат конюнктурен обхват за локална употреба?

Преди всичко, трябва да се знае, че и двете страни са тежко обременени с историческото наследство на миналото столетие. България с петдесетгодишната комунистическа диктатура, а Македония – освен с това, и с осемдесетгодишното сръбско материално и духовно робство. Нормално е, че доскоро и двете страни имаха правителства, чиято позиция не се простираше по-далеч от онази, която държавите им заемаха в миналото. Правителствата продължаваха да се движат в талвега на наследените социално-политически матрици, защото така се чувстваха най-удобно и най-сигурно. На БКП и бе удобно под съветска доминация. Така хем консумираше облагите от властта, хем Москва носеше отговорност за политиката и достойнството на България на Балканите. Е, в края на живковия режим, когато отвън беше инспирирана т.нар. „Голяма екскурзия”, Кремъл наруши статуквото друг да носи единствената отговорност за предателството на националните интереси. Нашите политици в Скопие също си остават белградски възпитаници. За тях борбата за „идентитето” е алфата и омегата на тяхното битуване и оцеляване. На този принцип – „борба до край” работят премиерът Никола Груевски и плеядата подвизаваща се по нашите, пък и по вашите простори сръбска агентура. Но ако Сърбия (макар да се смята, че е на път да отвори вратите на Европейския съюз) тепърва я чакат нови изпитания, за нас е по-важно бъдещето на България и Македония, като две съседни европейски страни.

В същото време поставените нови условия на българското правителство за присъединяването на Македония към ЕС повдигнаха нови въпроси. На всички в Македония стана ясно, че в момента България се опитва да скъса с политиката от миналото по македонския въпрос. Затова медиите в Македония и България, както левите, така и онези близки до ВМРО-ДПМНЕ, започнаха засилена, масирана пропаганда, не за това къде се намира Македония на балканската карта, ами къде се намират двете държави, поставяйки по този начин знак на равенство между позициите на България и Македония, които всъщност нямат нищо общо. Когато българският премиер поиска помощ и становище за новата позиция на София по отношение на Македония от Българската академия на науките, медиите в Скопие нададоха бесен вой. Те стигнаха дотам да твърдят, че БАН е „най-твърдоглавата националистическа организация”, а нейното мнение ще предизвика националистическа вълна, която на свой ред ще доведе до контраотговор от страна на Скопие и в крайна сметка и двете държави ще се окажат на губещи позиции в региона.

Всъщност, това бе директна заплаха към опитите за промяна на българската политика към Македония и стоварване на отговорността за развитието на събитията само върху българската страна. Подобно обвинение беше единствения възможен отговор, показващ раздразнението, царящо в Скопие, но и сред някои кръгове в София, че евентуално становище на БАН би ограничило възможностите на всяко следващо правителство на България да се отклони от курса, поет през последните месеци към Македония и македонизма.

Сега в Македония за първи път открито се говори за българското искане да се ревизират догмите в македонистката история, която е официалната доктрина на посткомунистическото управление у нас, след разпадането на Югославия. Премиерът Никола Груевски, повтаря като мантра, че за всичко е виновен единствено финансираният лично о него филм „Трето полувреме“ и, че, виждате ли, българската страна прави световни проблеми от дребни и незначителна неща, като една любовна киноистория например. Натискът от София предизвика такова объркване в аргументацията на Груевски, че той публично започна да се отрича дори и от доскорошната си тотална политика на „антиквизация”. Стигна се дотам, че премиерът заяви пред телевизионните камери и аудиторията, че идентитетът или националната самоличност не може да се поставя под въпрос, защото – цитирам - „ние сме македонци и не сме нито антични, нито славяни, нито не знам какви, ние сме македонци“. Което показва, че историческият хаос в главата на македонския премиер е пълен и вече започва да прелива и да руши собствените му ограждения. Че ще се рушат загражденията се прояснява и от това, че в същото си петчасово полунощно телевизионни излияние преди Богоявление Груевски за първи път нарече българското управление в Македония от 1941 до 1944 не с обичайния идеологически шаблон – „бугарска фашистка окупация”, а използва термина „българско администриране”.

В същото време всяка нова отстъпка, макар и да представлява обективна необходимост, само вбесява и усилва обвиненията на македонистката пропаганда срещу българските управляващи. Те не могат да простят, че за първи път София е издигнала открито глас в защита на македонските българи, но не само на тях, а и за защитата на българските права в Македония. За първи път се появиха български политици, които индиректно казаха, че Македония вече не е сръбска провинция и българите също имат права в Македония.

Че отговорът на Скопие, засега е в руслото на старият македоно-сръбски шовинизъм, личи от церемониалното ежегодно счупване на плочата поставена на 14 януари 2013 в памет на Мара Бунева. Това отново се случи и то при положение, че край Вардар се строят паметници за личности, за които в Скопие никой нищо не е чул и не знае. Но унижаването на героичното дело на „македонската Шарлота Корде” е сред последните епизоди на вече изтляващата сърбо-комунистическа доминация и манталитет в бившата югорепублика.

В Македония цари надеждата, че новата българска политика ще сложи край на духовното насилие и колективната вина, която се налага на македонските българи. Сигурен съм, че те най-сетне ще намерят своето достойно място и в двете съседни държави. България на два пъти в своята най-нова история изоставя македонските българи на милостта и немилостта на окупаторите. Последно на подобни сцени ние, българите в Македония се нагледахме, когато правителството на Иван Костов трябваше да стиска зъби, за да не навреди на процеса за присъединяване на София към Евросъюза и да мълчи, когато управлението на Бранко Цървенковски мачкаше клуба „Радко” или открито преследваше „бугарашите”. През миналия век България изгуби всичко което можеше да изгуби в Македония. Изгуби територията, изгуби църквите, изгуби имотите и, въпреки грамадната бежанска вълна, която прие за половин век изгуби и населението, което остана отвъд границата. Сега в новия век я притискат да изгуби и част от своята история, като я дари в името на светлото европейски бъдеще на македонистите и тяхната крадлива национална идеология. Накрая, пред днешните българи и техните лидери остана само един избор. Или те ще преборят расистката, дискриминационна и шовинистична политика на Скопие спрямо българите и българската история, или ще изгубят последното което им остана – достойнството. А това достойнство им е нужно именно като членове на Европейския съюз. Ако една неидентифицирана Македония успее да им вземе и достойнството и елементарната човешка гордост и памет българска, какво ще ни остане?

Днес всички ние се надяваме, че новият курс на София няма да остане само предизборен ход, както плиткоумно се опитват да го представят проправителствените медии в Скопие. Дойде време нещата да се променят. Време е българската държава да поеме своите отговорности и задължения по отношение на духовното и материалното си наследство в Македония и спрямо своите граждани там. Това е и начинът, България да заеме полагащото и се място в европейската общност. Най-накрая, и в България все повече хора и сред управляващата политическа класа, и сред обикновените граждани разбраха, че времената са се променили. Време е, макар и бавно, мъчително, но напълно мирно и по европейски това да се осъзнае и в Македония.

* Авторът е македонски българин, известен дългогодишен телевизионен журналист в Скопие. Публикуваме статията за да запознаем читателите с позицията на българската общност в Република Македония.