19
Нед, Май
23 Нови статии

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Военният конфликт, който бушува в момента между Русия и Украйна, започна още през 2014 със сблъсъка между двете страни относно геополитическата ориентация на Киев, която беше толкова важна за Москва, че я принуди да застраши собствените си бизнес отношения със Запада, като присъедини Крим и подкрепи разбунтувалите се провинции в Източна Украйна.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Тъй наречената "специална военна операция" в Украйна, която плавно се трансформира в регионална война, ни кара да се замислим за бъдещето на международните отношения.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Във връзка със седемдесетата годишнина от подписването на примирието, прекратило Корейската война, все по-често се лансира идеята, че кървавият конфликт между Русия и Украйна би могъл да бъде разрешен по същия начин.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Както е известно, с абревиатурата I2U2 се обозначава възникналото преди две години политическо и търговско-икономическо обединение с участието на Израел, Индия, САЩ и ОАЕ, което според мнозина би могло в бъдеще да се конкурира успешно с (и да противостои на) китайския икономически "суперклъстер".

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

В средата на август 1952 премиерът на Китай Джоу Енлай изминава около шест хиляди километра, за да се срещне в Москва със съветския диктатор Йосиф Сталин. Китайският премиер се появява там като пратеник на китайския лидер Мао Дзедун. По онова време двете комунистически държави са съюзнци. Това обаче е неравнопоставен алианс: Съветският съюз е свръхдържава, а Китай зависи от неговата икономическа помощ и военни доставки. Две години преди това, Мао и Сталин стартират своеобразен съвместен проект, давайки благословията си на севернокорейския лидер Ким Ир Сен за нахлуването му в Южна Корея. И въпреки че САЩ моментално идват на помощ на Сеул, в навечерието на нахлуването Сталин изпраща телеграма до Ким, в която твърди, че не изпитва съмнения относно скорошното и позорно изтласкване на интервентите от Корея.

Нещата обаче не се развиват според предварителния план. В края на 1950, когато американските войски, командвани от генерал Дъглас Макартър навлизат на терторията на Северна Корея, Китай също се намесва във войната. Към средата на 1951, след поредица от кървави сражения, фронтовата линия се стабилизира по 38-ия паралел, който разделя Северна от Южна Корея и преди войната. През юли същата година, започват преговори между страните. Целта им е подписване на споразумение за примирие и старт на дискусия за бъдещето на Корея. Процесът на преговори обаче започна да буксува още при обсъждането на подробностите на бъдещето споразумение за размяна на пленници.

Когато Джоу Енлай тръгва за Москва през лятото на 1952, ситуацията за комунистическия блок изглежда мрачна. Американските въздушни удари разрушават индустриалната инфраструктура на Северна Корея и нанасят огромни вреди на почти всеки севернокорейски град. Освен това, в страната има недостиг на продоволствие. През февруари 1952 Ким Ир Сен заявява на Мао Дзедун, че „не иска да продължи да води тази война”. Пет месеца по-късно Ким моли Сталин да помогне за максимално бързото поостигане на споразумение за примирие. Сталин обаче бездейства. Както впрочем, и Мао Дзедун, който също иска да демонстрират решимост пред американските искания. Още повече, че ситуацията на фронта го вълнува много по-слабо, отколкото Ким. Подобно на Ким обаче, Мао е наясно, че Северна Корея страда от последиците от войната.

По време на студената война Джоу Енлай си спечелва имидж на балансиран и сдържан дипломат. Но, с пристигането му в Москва, при това като носител на лоши новини за Сталин, вероятно му е било трудно да бъде спокоен. Задачата му е да склони съветския лидер да подкрепи идеята за постигане на примирие. И тъй като именно Сталин е сред инициаторите на сблъсъка, е ясно, че дискусиите за евентуалното му прекратяване няма да са приятни за него.

Срещата между двамата се провежда на 20 август 1952. Сталин иска да разбере, дали Китай и Северна Корея могат да усилят военни натиск върху САЩ. Според Джоу Енлай обаче, "двете страни на практика разполагат с еднаква мощ", освен това той отбелязва, че за Китай "ще е трудно да осъществи генерално настъпление". С други думи, липсват каквито и да било ефективни варианти за оказване на военен натиск върху САЩ. Все пак, за да не влиза в конфронтация със Сталин, китайския премиер го уверява, че "според преседателя Мао, за нас е изгодно войната да продължи, защото отвлича Америка от намерението и да разпали нов световен конфликт".

Според архивните документи, Сталин посочва, че "Мао Дзедун е прав. Тази война вълнува американците, Северна Корея не е загубила нищо, освен жертвите на фронта. Американците са наясно, че тази война не е изгодна за тях и ще бъдат принудени да я приключат. А ние следва да покажем търпение и издръжливост". В отговор Джоу Енлай изтъква "прозорливостта на изказаните от другаря Сталин съображения", но след това отново се опитва да отстои тезата си, посочвайки, че севернокорейските власти "леко се колебаят", че "ситуацията в редиците им е неустойчива, а сред някои членове на севернокорейското ръководство дори се забелязва паника". Това очевидно започва да дразни Сталин, който му отговаря, че вече са го информирали за ситуацията. При това положение, Джоу Енлай преценява, че трябва да отстъпи.

Месец по-късно обаче, китайски премиер отново повдига пред Сталин темата за необходимостта от постигане на примирие и отказ от най-спорните условия за обмена на пленници. Съветския лидер отхвърля идеята, определяйки я като "един от няколкото възможни варианта, които Америка, все едно, няма да приеме". Става ясно, че Сталин иска корейците и китайците да забравят за компромисите и да продължат войната. При това положение, Джоу Енлай няма друг избор, освен отново да похвали Сталин за коментарите му, които нарича "ценни препоръки".

Както е известно, войната продължава още десет месеца, преди страните да подпишат споразумение за примирие, макар че от гледната точка на китайците и Съветите, условията са по-лоши от онези, обсъждани от Сталин и Джоу. През това време загиват десетки хиляди хора, а още повече са ранени. Американските жертви във войната са 34 574 души, а други 103 284 са ранени. Китай губи около милион души, а жертвите сред корейците от Севера и Юга са 4 милиона, т.е. 10% от населението на Корейския полуостров.

Примирието слага край на кръвопролитието и води до създаване на демилитаризирана зона и механизъм за мониторинг на прекратяването на огъня и посредничество при евентуалното му нарушаване. Впрочем, самата Корейска война така и не приключва официално. Основните политически въпроси не са разрешени, а между двете страни периодично има въоръжени сблъсъци, взаимни набези, артилерийски обстрели и дори цели сражения. Това примирие се запазва и до днес, 70 години по-късно. В момента Корейският полуостров си остава зона на сериозна геополитическо напрежение. Северна Корея се управлява от суров диктатор, който не се колебае да използва репресии срещу собствените си граждани и редовно заплашва съседите си от Юга, че може да използва ядрено оръжие срещу тях. Въпреки това, кървавите кланета по време на Корейската война вече са далечен спомен, а мирът, установен в резултат от примирието, позволява на Южна Корея да създаде развита икономика и, в крайна сметка, стабилна либерална демокрация. Тоест, независимо от всичките му недостатъци, примирието се оказва успешно.

 

Паралелите с Украйна

 

Войната, която в момента разрушава Украйна, има сходство с Корейската война и то не е само повърхностно. За всички, които се питат, колко ще продължи войната в Украйна, продължителността на корейското примирие, както и високата човеша цена, платена за забавянето му, несъмнено заслужават по-сериозен анализ.

Паралелите изглеждат очевидни. Също както преди 70 години в Корея, така и в Украйна днес, липсата на сериозни промени по фронтовете и непреодолимите политически противоречия принуждават да се говори за необходимостта от примирие за да бъде спряно насилието, а решаването на острите политически въпроси да бъде оставено за (далечното) бъдеще. Както посочва историкът Стивън Коткин, корейското примирие "дава възможност на Южна Корея да просперира икономически под чадъра на американските гаранции за сигурността и... Ако подобно примирие позволи на Украйна, пък дори ако става дума само за 80% от територията и, да просперира по същия начин, това би било своеобразна победа".

Преговорите, довели до примирието в Корея продължават дълго и вървят трудно. Те се провеждат в разгара на сраженията, докато цената на войната не става толкова очевидна, че тласка страните в нея да потърсят компромис. Възможно е същото да се случи и сега. Опитът от Корейската война показва, че упоритостта на руския президент Владимир Путин, който - подобно на Сталин тогава - не изглежда особено заинтересован от какъвто и да било компромис, може да се окаже сериозно препятствие по този път. Впрочем, постигането на примирие може да бъде провалено и от вътрешнополитическия дневен ред в САЩ, както и от разрива между интересите на Америка и Украйна.

В момента дискусиите във Вашингтон често се въртят около въпроса, кога ще настъпи подходящият момент САЩ да започнат да тласкат Киев към преговори. И обикновено отговорът му е, че "засега този момент не е настъпил". Корейската война обаче демонстрира, че, ако конфликтът се е оказал в задънена улица, може да мине доста дълго време преди страните в него да осъзнаят, че разходите и вредите от продължаването на войната надвишават ползите. А, докато го разберат, разрушенията и жертвите ще станат още повече, без някоя от тях да е получила значими предимства.

Ако САЩ, държавите от НАТО и останалите съюзници решат да работят за постигането на примирие, те биха могли да извлекат три важни политически поуки от Корейската война. Първата е, че трябва да са готови да преговарят паралелно с воденето на военните действия, използвайки ситуацията на фронта за оказване на натиск и върху двете страни на масата на преговорите. Втората е, че е необходимо ангажирането на ООН в тези преговори, тъй като неутралният арбитър винаги е ценен. А третата е, че съюзниците следва да обвържат по-нататъшното предоставяне на подкрепа и следвоенна помощ за Украйна с готовността на Киев да склони на определени отстъпки.

Пълната победа на Украйна и Запада и тоталното поражение на противниковата страна със сигурност са желания вариант за приключване но войната както за Киев, така и за Вашингтон, също както е навремето в Корея. Само че, също както и в Корея, рисковете от ескалация засенчват този сценарий. Киев, Вашингтон и партньорите им в противодействието на Москва, следва да са наясно, че примирието, което ще приемат и Украйна, и Русия, също би било своеобразна победа, дори ако не разреши най-важните въпроси.

 

Сраженията и преговорите

 

Както е известно, Северна Корея атакува Южна на 25 юни 1950. Два дни по-късно ООН дава на САЩ и 14-те американски съюзници и партньори (под общото название "Сили на ООН") разрешение да се намесят във войната, подкрепяйки Южна Корея. През първите пет месеца на войната, нито една от страните не демонстрира желание за преговори.

Присъствието на американски войски в непосредствена близост до Китай безпокои Мао Дзедун. През август, на заседание на Политбюро на Китайската Компартия, той заявява, че: "Ако американските империалисти победят във войната, ще станат още по-високомерни и ще ни застрашат. Не можем да не помогнем на корейците. Трябва да им протегнем ръка за помощ и да изпратим там наши доброволци". През октомври 1950 Мао взема съдбоносното решение да изпрати 300 хиляди свои военни през река Ялу за да спрат настъпващите американци. Това води до отстъпление на частите на генерал Макартър. В един момент възниква заплаха комунистите да овладеят цялата територия на Корея. Макартър призовава за директни военни действия срещу Китай, като не изключва дори използването на ядрено оръжие. Президентът на САЩ Хари Труман пък се опасява, че Макартър може да провокира голяма война със Съветския съюз, който по онова време вече разполага със собствена атомна бомба. Затова екипът на президента предлага алтернативно решение. В публикуваното през декември 1950 съвместно комюнике на Труман и британския премиер Клемент Атли, двете страни призовават да започнат преговори за примирие и уверяват световната общност, че САЩ няма да използват ядрено оръжие. В същото време генерал Матю Риджуей оказва военен натиск върху комунистическите сили за да ги склони да преговарят, като при това избягва провокационни действия, способни да доведат до ескалация, например бомбардировки на китайската територия, осъществяване на специални операции в тила на Северна Корея или овладяване на столицата и Пхенян. САЩ се придържат към тази стратегия до самия край на войната.

Комунистите обаче отказват да приемат предложенията на Вашингтон и ООН за преговори и първите шест месеца на 1951 са белязани от изключително тежки сражения, в резултат на които силите на генерал Риджуей си връщат цялата територия на Южна Корея. Въпреки всичките си усилия, комунистическите части не съумяват да се придвижат в южната част на страната. Неуспешното "Пролетно настъпление" на китайците, което е и най-голямото сражение в тази война, показва на Мао и Сталин, че постигането на убедителна победа вече е невъзможно. В резултат от тайните преговори с американския дипломат Джордж Кенан, на 23 юни съветският представител в ООН Яков Малик официално призовава за прекратяване на огъня и подписване на примирие.

Преговорите стартират на 10 юли 1951. Обсъждат се три основни въпроса: линията на съприкосновение, механизмите за мониторинг на режима за прекратяване на огъня и обменът на военнопленници. Преговорите по първия въпрос вървят бавно. Комунистите настояват разделителната линия да минава по 38-ия паралел. САЩ и съюзниците им пък предпочитат тя да преминава малко по на север, което би им осигурило по-добри условия за отбрана. На 27 ноември, т.е. след четиримесечни преговори и сражения, страните се споразумяват, че моментната линия на фронта ще стане разделителна линия в рамките на примирието.

До пролетта на 1952 е постигнато и съгласие относно механизма на мониторинга за спазване на примирието. Въпросът за обмена на пленниците обаче буксува. Труман се обявява за доброволна репатриация, т.е. предлага 170-те хиляди пленници сами да изберат, дали да се върнат в родината си или да емигрират другаде. САЩ смятат, че ако предложението бъде прието, около сто хиляди пленени севернокорейци и китайци ще решат да не се връщат у дома. За Мао и Сталин обаче, перспективана за толкова масово дезертьорство ще означава крах на идеята, че комунизмът е в състояние да реализира утопия, от която не би се отказал нито един разумен човек. През октомври 1952, след дълги месеци застой, генерал Марк Кларк, който заменя на поста генерал Риджуей, прекратява преговорите за неопределено време.

Месец по-късно Дуайт Айзенхауер е избран за президент на САЩ. След като влиза в Белия дом, той и неговата администрация, начело с Джон Фостър Дълес, дават да се разбере, че са готови за ескалация и разпалване на още по-разрушителна война, с цел да убедят комунистите, че е необходимо да преговарят.

Замразяването на процеса на преговори и избирането на Айзенхаур вълнува много страни членки на ООН и съюзници на САЩ, включително Канада и Великобритания, които се опасяват от по-нататъшна ескалация на военните действия. Дебатите в ООН водят до приемане на резолюция, чиито автор е индийският дипломат Венгалил Кришнан Менон, и която предлага създаването на комисия по въпросите на репатриацията, включваща представители на неутрални държави - Чехословакия, Швейцария, Полша и Швеция. Тя следва да се заеме с връщането на пленниците след постигането на примирие. За да не си развалят отношенията със съюзниците, САЩ се съгласяват с това, макар и без желание. По-късно, именно тази идея се превръща в основата за постигане на примирието.

През март 1953 умира Сталин и съветските и китайски власти смекчават позицията си на преговорите, които са възобновени на 26 април. В началото на май Китай и СССР се оттеглят от индийската резолюция и представят собствена комисия за репатриация. За съжаление, споровете относно дребните подробности, свързани с работата и, водят до ескалация на военните действия и войната продължава. САЩ усилват въздушните бомбардировки срещу Северна Корея, а през май Айзенхаур подписва указ за възобновяване настъплението на американските войски на север, нанасяне на въздушни удари по китайските бази в Манджурия и използване на ядрено оръжие, ако преговорите се окажат в задънена улица.

На 25 май 1953 САЩ представят окончателната си позиция на преговорите, приемайки идеята за създаване на комисия за репатриация с някои незначителни промени. В случай, че комунистите се откажат да преговарят, генерал Кларк има заповед за възобновяване на настъплението. По време на серията срещи с китайски, корейски и съветски представители, американците дават да се разбере, че са готови за ескалация на военните действия и използването на ядрено оръжие.

В крайна смета, на 4 юни комунистите склоняват да приемат предложенията на САЩ. С това обаче войната не приключва. Срещу предложението се обявява южнокорейският президент Ли Син Ман. Две седмици по-късно той едностранно освобождава 27 хиляди севернокорейски военнопленници, като по този начин поставя под въпрос постигнатите договорености. В отговор комунистите стартират най-голямото си за последните две години настъпление в хода на което загиват 30 хиляди южнокорейски войници и едва този факт, както и натискът от страна на САЩ, принуждават Ли Син Ман да приеме примирието, което е подписано на 27 юли 1953.

 

Цената на забавянето

 

Когато днес САЩ и съюзниците им разсъждават относно перспективите за постигане на примирие в Украйна, те не бива да забравят високата цена на забавянето по този въпрос в ситуацията с Южна Корея. За да се фиксира статуквото, съществуващо още в самото начало на процеса на преговори, се налага да бъдат отправени заплахи за използване на ядрено оръжие, както и проточили се цели две години тежки сражения, в които САЩ, съюзниците им и Южна Корея губят 150 хиляди души, а загубите на Северна Корея и Китай достигат 250 хиляди.

Вероятно, най-важният фактор, който води до забавянето на хода на преговорите е, че на комунистите е необходимо прекалено много време за да осъзнаят реалната цена на войната и невъзможността да пречупят САЩ. Когато сраженията на река Ялу през ноември 1950 принуждават Труман и другите западни лидери да започнат преговори, Сталин и Мао решават, че биха могли да постигнат пълна военна победа. Както посочват китайските историци Чен Дзъхуа а Яфън Ся, първоначално Мао планира да "локализира войната", ограничавайки се само с отбраната на китайската територия. Отстъплението на американската 8-ма армия обаче, му вдъхва увереност и той решава, че китайската военна мощ е достатъчна за изтласкването на американците от целия Корейски полуостров, да сложи край на подкрепата им за Тайван и да осигури приемането на Китай в ООН. Необходими са шест месеца изтощителни сражения, довели до гибелта, раняването или пленяването на 150 хиляди военни, преди Мао да осъзнае, че амбициите му са нереалистични и да започне да гледа сериозно на идеята за постигане на примирие на основата на предвоенното статукво. В средата на юни 1951 до такъв извод стига и Сталин.

Дори и тогава обаче, Мао и Сталин възнамеряват да използват военната си сила за укрепване на своите позиции на преговорите, преди да приемат условията за прекратяване на огъня. Предвид гигантските човешки ресурси на Китай, те решават, че САЩ никога няма да успеят да ги победят в една война на изтощение. Както обяснява самият Мао Дзедун: "Само ако си осигуриш непристъпна позиция, можеш да поемеш инициативата и да принудиш противника да отстъпи. За постигането на тази цел, следва да се подготвим за истинското изпитание за нашата мощ против тази на врага, посредством дълги месеци на преговори".

Истината обаче е, че комунистическата страна не се справя с това изпитание. Първо, серията от тежки удари на американците, британците и австралийците принуждава Мао да признае в края на 1951 линията но военно съприкосновение като линия на бъдещото примирие. След това, през 1952, когато Мао и Сталин не искат да отстъпят от исканията си относно размяната на пленници, генерал Кларк осъществява мощни въздушни бомбардировки срещу Пхенян и водните електроцентрали, захранващи Северна Корея и по-голямата част от Манджурия.  Според китайския историк Сю Гуанджан, през втората половина на 1952, Китай изразходва за войната до половината от бюджета си. По това време Мао вече е повишил данъците и е принуден на иска заем от Съветския съюз, въпреки че и без това е силно задлъжнял на Москва. През август, на заседание на Политбюра на ККП, Мао обявява, че китайската икономика ще изпадне в колапс, ако военните разходи не бъдат намалени два пъти. Разходите за войната не позволяват на Китай да премине изцяло към социалистическия модел и Мао и партията му започват да се безпокоят, дали това няма да породи вълнения вътре в страната.

Разбира се, Мао Дзедун не се вълнува особено от съдбата на Ким Ир Сен. Той обаче, трябва да вземе предвид собствените си икономически и политически проблеми, когато започват разговорите за постигане на примирие. Мао не иска да поставя Китай в трудна ситуация, но не е склонен и ръководената от него Комунистическа партия да изглежда слаба точно в периода на консолидиране на властта си, само три години след края на гражданската война. Тоест, китайският лидер се оказва в цугцванг и тъкмо поради това изпраща, през август 1952, премиера Джоу Енлай в Москва.

На свой ред, Сталин не е заинтересован да спасява Мао от тази задънена улица. Той иска най-вече да съхрани военния потенциал на СССР, да използва Китай и Северна Корея за отслабване на военната и икономическа мощ на САЩ и да не допусне съществени отстъпки. От негова гледна точка, загубите на Китай и Северна Корея изглеждат търпими. Едва след смъртта на Сталин през март 1953 съветската позиция на преговорите се смекчава. Наследникът на Сталин Георгий Маленков и другите съветски ръководители (включително Никита Хручшов), се обявяват за „мирно съвместно съществуване” със САШ, т.е. за продължаване на съперничеството, но с по-малко напрежение и риск от ескалация на конфликта. За тях, цената на продължаването на войната в Корея вече изглежда прекалено висока.

Забавянето на прекратяването на войната обаче, не може да бъде обяснено само със Сталин. Преговорите остават в задънена улица цели 18 месеца заради позицията на САЩ относно размяната на пленници, т.е. искането им пленниците да получат право на доброволна репатриация. Тази позиция се диктува от чисто идеологически съображение, т.е от желанието да се покаже, че комунистическата идея е по-малко привлекателна от идеята за демокрацията, както и от стремежа да се демонстрира твърдост пред американското общество. Според Труман, доброволната репатриация е изконно човешко право. През май 1952 той заявява, че принудителната репатриация „противоречи на нашите фундаментални морални и хуманитарни принципи”. Тази позиция получава подкрепата на двете партии в Конгреса, тъй като тогавашната американска политическа култура се характеризира с яростен антикомунизъм. Впрочем, когато тази позиции вкарва преговорите в задънена улица, Труман вече не може да отстъпи назад, заради риска да бъде обвинен в слабост пред лицето на комунизма, при това в годината на президентските избори. По-късно президентът Айзенхауер също изпитва опасения по отношение на десните републиканци, които разглеждат всяко колебание като проява на слабост. Ако Труман не поставя още в началото тези свои искания, комунистите вероятно биха се съгласили на примирие много по-рано, може би дори още преди смъртта на Сталин. Истината е, че двамата американски президенти допускат гибелта на хиляди американски военни не за да получат някакви териториални предимства или тактическа полза, а просто за да избегнат политическа критика в самите САЩ.

Южнокорейските власти също имат заслуга за проточването на преговорите за примирие. На практика, вече постигнатите договорености отпадат след като Ли Син Ман взема едностранно решение за освобождаване на военнопленниците. Интересите му се разминават с тези на САЩ. Той се стреми към обединяването на Корея под егидата на собственото му правителство и склонява да започне преговорите през 1951 без всякакво желание. Освен това, Ли иска да подпише пакт за взаимна отбрана със САЩ, който според него ще сдържа комунистите от осъществяване на нова агресия в бъдеще. Първоначално Вашингтон се опитва да го разубеди, тъй като приоритет на американската политика в региона е сигурността на Япония. Ето защо, вместо покорно да приеме налаганото му примирие, Ли Син Ман се опитва да го провали. Дори на фона на мощния военен отговор на Китай, САЩ успяват да накарат Ли да се съгласи на примирие, едва след като му обещават да увеличат и укрепят армията на Южна Корея, да предоставят дългосрочна икономическа помощ на страната и да подпишат въпросният пакт за взаимна отбрана, с който първоначално не искат да се ангажират. Въпреки това, Ли Син Ман така и не подписва споразумението за примирие, а САЩ просто са принудени да повярват на думите му, че ще се придържа към него.

 

Трънливият път към мира

 

Днес, както и по време на Корейската война виждаме как една независима държава е обект на инвазия от страна на друга, като лидерите и на двете залагат на постигането на победа. Както и по време на Корейската война, великите държави играят централна роля, а на фона на военните действия се говори за евентуално използване на ядрено оръжие. Накрая, също както и по време на онази война, нито един от участниците, съдейки по всичко, не е в състояние да нанесе на противника си смъртоносен удар на бойното поле, но в същото време нито един от тях не изглежда заинтересован от постигането на всеобхватен мирен договор.

Предвид приликите между двете война, наличието на подобни проблеми може да попречи на постигането на примирие в Украйна. Както и в Корея, може да е необходимо време за убеждаване на страните да седнат на масата за преговори. Руският президент Путин, украинският му колега Зеленски и западните лидери могат да продължат да изчакват с надеждата, че ситуацията на фронта ще се подобри или, че противниковата страна ще се пречупи. И, ако преговорите все пак започнат, тези проблеми няма да изчезнат. Всяка от страните ще се надява на подобряване на ситуацията на бойното поле и постигане на сделка при по-добри условия за себе си - например по-изгодно разположение на линията на примирие или механизми за осъществяване на мониторинг на прекратяването на огъня.

Друг проблем може да възникне, ако Путин реши да заеме същата позиция, като Сталин през 1952. Изглежда, че той е решително настроен да премахне сегашния режим в Украйна и да не допусне загубата на окупираните след 2014 територии. Много е вероятно също, че дори евентуални сериозни загуби на фронта няма да са достатъчни да го накарат да промени мнението си. Нещо повече, евентуалните вътрешнополитически последици от възможни отстъпки могат още повече да укрепят решимостта му, независимо от икономическите последици и жертвите. Впрочем, дори ако Путин разреши започването на преговори, той би могъл да се откаже да търси компромис, използвайки тактиката на проточването им във времето за да постигне търсените отстъпки от Украйна, САЩ и НАТО.

Вътрешният дневен ред в САЩ също може да усложни процеса на преговори, както и по време на Корейската война. Без значение, какво решение ще вземе президентът Джо Байдън, той ще се сблъска с остра критика на своята украинска политика с наближаването на президентските избори през 2024, особено ако проговорите стартират през следващите месеци. Някои представители на Републиканската партия, измежду привържениците на подхода "Америка преди всичко", ще акцентират върху тезата, че продължителната подкрепа за Украйна е безотговорно прахосване на ресурси. Други републиканци, както и някои демократи, вероятно ще подложат на критика всеки евентуален компромис с Русия, като проява на слабост. Лесно е да предположим и, че споразумението за примирие ще породи критики, ако в него например не се споменава за независима и демократичтна Украйна, ако включва ограничение за украинския износ през Черно море или ако Крим и Донбас останат част от Русия.

В същото време, не бива да очакваме, че Украйна сляпо ще следва политиката на САЩ. Младшият американски партньор рядко прави точно това, което Вашингтон иска от него. Това е урок, който американците научиха по трудния начин, взаимодействайки си с Ли Син Ман в Корея, а по-късно и с лидерите на Южен Виетнам и Афганистан. Тоест, Зеленски може да се съпротивлява на натиска на САЩ. Собствените му интереси доста се различават от тези на Америка и страните от НАТО, също както и следваната от него стратегия. Той отдавна отказва да признае окупацията на част от територията на Украйна, включително Крим и Донбас. Освен това, териториалните отстъпки биха му попречили на следващите президентски избори. Действително, примирието би могло да постави Украйна в доста по-лошо стратегическо положение, отколкото загубената територия, ограниченията върху износа по море и нееднозначното партньорство със страните от НАТО. В този контекст, убеждаването на Зеленски може да се окаже дори по-трудно от това на Ли Син Ман. Освен това, САЩ и съюзниците им не разполагат с такива инструменти за натиск върху Украйна, както навремето по отношение на Южна Корея. На територията на Украйна официално не присъстват американски войски: там се сражават и умират самите украинци и т.нар. "чуждестранни доброволци". От друга страна, гаранциите за сигурност в рамките на Северноатлантическия алианс не са еднозначни. Навремето, за Айзенхауер не е проблем да даде военни гаранции на Южна Корея. Днес обаче, президентът на САЩ със сигурност ще се сблъска със съпротива вътре в НАТО.

 

Няма да получиш нещо, ако не правиш нищо

 

Предвид всички потенциални препятствия пред постигането на примиире в Украйна, някои вероятно биха сметнали, че по-добрата стратегия е да се изчака, докато конфликтът не бъде "замразен", както стана със сраженията в Източна Украйна през 2014. На фронта може да възникне патова ситуация и насилието да спадне до стабилно ниско равнише. Проблемът е, че замразяването на конфликта ще осигури на Русия време, което тя би могла да използва за да се подготви за нова пълномащабна война. Тоест, Путин може да изчака ситуацията за него да се подобри, а след това отново да премине в настъпление. В тази връзка, постигането на примирие под формата на официално подписан документ с международно посредничество, установено по съгласувана между страните разделителна линия и предвиждащо механизъм за мониторинг и принуда, си остава най-малко лошия вариант.

Има няколко неща, с които Вашингтон и съзниците му биха могли да се ангажират за да подобрят перспективите за постигане на примирие. На първо място, дипломатите следва тясно да обвържат своите позиции на преговорите с използването на военна сила, т.е. идеята е "да се сражаваш и преговаряш едновременно", а не да очакваш пасивно проявата на добра воля от Русия или Украйна. Примирието в Украйна ще зависи от запазването на военния и икономически натиск върху Москва. САЩ, държавите от НАТО и Украйна следва да инициират преговори, но при това да продължат да оказват натиск на бойното поле и в другите сфери, включително санкционната, докато и другата страна не склони да преговаря. Именно това прави Труман, сблъсквайки се упоритостта на комунистите в Корея в края на 1950 и началото на 1951. Ако Русия не демонстрира желание да преговаря, Вашингтон и НАТО следва да я убедят, че цената за забавянето ще бъде висока, например предоставяйки още въоръжение на Украйна (далекобойни ракети ATACSM, танкове, самолети и системи за ПВО) или пък чрез разполагането в страната на сили за специални операции, без последните да участват в сраженията. Освен това, щом преговорите започнат, ограничените военни удари на Украйна могат да бъдат концентрирани с цел усилване преговорните позиции на Киев. В същото време може да бъде увеличена икономическата и военна помощ за Украйна. През 2022 САЩ отпуснаха за целта 77 млрд. долара, а страните от НАТО - 63 млрд. Те следва да са готови да изразходват поне толкова всяка година, преди да бъде постигнато примирие.

САЩ и съюзниците им следва да ангажират ООН в организирането и провеждането на преговорите. Днес във Вашингтон е разпространено схващането, че Световната организация представлява неефективен дипломатически инструмент. През 1953 Дълес мисли същото и бърка, защото ООН изиграва ключова роля за постигането на примирието в Корея. Днес, за Русия ще бъде по-лесно да възприема мирните инициативи на неутрални или приятелски държави членки на ООН, отколкото предложенията на САЩ, страните от НАТО или Украйна. Фактът, че мното важни членове на Световната организация, като Индия, остават извън конфликта, повишава легитимността и възможностите на ООН за мониторинг на режима на примирие.

За да убедят Зеленски да приеме компромисно решение, Вашингтон и европейските държави трябва да се консултират с него при разработването на формата на преговорите, както и да гарантират на неговите представители централна роля на самите преговори. И, което е още по-важно, следва да обвържат поствоенната помощ за Украйна с готовността и да направи отстъпки. Киев със сигурност ще иска гаранции за сигурността си, като част от подобна сделка. И тъй като членството на страната в НАТО не изглежда вероятно в близко бъдеще, американските и европейски дипломати би следвало да помислят за други възможности, например за поемане на дългосрочни ангажименти за подготовка и обучение на украинските въоръжени сили.

Доста по-малко обаче изглеждат вариантите за преодоляването на друго препятствие, а именно руският лидер Путин и кръгът около него. Тяхната упоритост може да се окаже непреодолима пречка. Истината е, че САЩ и НАТО не разполагат с надеждни лостове за влияние върху Путин, ако той действително не се съобразява с разходите и загубите в хода на войната. На пръв поглед, налагането на санкции срещу руските елити и подкрепата за руското опозиционно движение изглежда привлекателна идея. Вашингтон и съюзниците му обаче, имат много ограничен достъп до Русия и не са особено наясно с вътрешнополитическите процеси в тази страна за да разчитат на успех. Надеждите за свалянето на Путин пък изглежда още по-илюзорни. Не бива да забравяме, че навремето упорството на Сталин престава да бъде пречка пред преговорите за Корея, едва след смъртта му. И тъй като в близка перспектива, Путин едва ли ще бъде свален нито пък ще умре, организирането на преговорите се оказва рисков залог, крепящ се на надеждата, че в някакъв момент Русия все пак ще се поддаде на военния или икономически натиск (което е много малко вероятно).

Тоест, няма никакви гаранции, че преговорите ще приключат с подписване на примирие. Русия може да поиска да надиграе САЩ и съюзниците им от НАТО (както и обратното). Вашингтон не бива да забравя, че залогът му в Украйна е много по-нисък, отколкото навремето в Корея. Трудно можем да си представим, че някой президент на САЩ би изпратил американските военни да воюват редом с украинците. Освен това, Вашингтон едва ли ще разреши на Украйна да нанася толкова разрушителни удари по територията на Русия, както навремето по тази на Северна Корея: унищожаване на язовири, електроцентрали, бомбардировки на столицата. Тоест, само защото преговорите в Корея се оказват успешни, това съвсем не означава, че историята ще се повтори.

И все пак, ако организацията на преговорите действително е авантюра, тя е свързана със сравнително малък риск, но пък ще донесе огромна полза, ако се увенчае с успех. Ако преговорите се провалят, резултатът ще бъде същия, както и ако не се прави нищо. От друга страна, техният успех може да съхрани Украйна, като държава, да потисне по-глобалните опасения относно демокрацията, да сдържи по-нататъшния натиск на Русия и да провери, доколко оправдани са страховете във връзка с ескалацията на конфликта. Стабилният, дългосрочен мир, като онзи, който поражда примирието в Корея, би бил от полза не само за Украйна и онези, които я подкрепят, но и победа за целия свят.

 

* Авторът е ръководител на Катедрата за анализи в сферата на отбраната във Военноморското следдипломно училище в Монтерей, бил е специален помощник по стратегията на председателя Обединения комитет на началник щабовете на САЩ, анализатор на "Форийн Афеърс".

 

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

В разгара на Студената война Вашингтон  разчита на двустранни отношения с азиатските страни, за да затвори блока на влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР) и оформи тихоокеанската архитектура за сигурност.

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна

Прекратяването на Студената война доведе до екзистенциална криза на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), чийто raison d’être[1] повече от четиридесет години беше осигуряване на защита на Западна Европа от потенциална съветска инвазия.

Още статии ...

Подкатегории