23
Пет, Окт
5 New Articles

През първите десетина години след разпадането на СССР основно съдържание на геополитическите процеси в бившите съветски републики в Централна Азия бе постепенното изтласкване на Русия от тази зона за сметка на САЩ. Американците придобиха сериозно политическо, икономическо, а след 11.09. 2001 - и военно влияние в района, който до началото на 90-те години на XX-ти век беше изцяло контролиран от Москва. Интересът на Вашингтон към Централна Азия бе продиктуван от наличните там сериозни енергийни ресурси, а напоследък и от борбата срещу световните терористични мрежи, които протягат пипала към петте бивши съветски републики Узбекистан, Киргизстан, Туркменистан, Таджикистан и Казахстан. От своя страна лидерите на тези държави приеха с ентусиазъм приятелството със САЩ, разчитайки най-богатата страна в света да им помогне икономически. През 90-те години на ХХ век американците до голяма степен постигнаха целта, очертана от Збигнев Бжежински – да заменят руската доминация в постсъветското пространство с геополитически плурализъм. В първите месеци след атентатите от 11 септември 2001 дори се създаде впечатление, че поне в Средна Азия този плурализъм може да бъде заменен от еднолично американско превъзходство.

През 2004 обаче геополитическата борба в Средна Азия се усложни значително. След отпадането на временни играчи като Турция и Иран сега основните международни фактори в региона са три - Русия, САЩ и Китай. Като потенциален кандидат за присъединяване към тази тройка се очертава Япония.

Китайските претенции за доминация в региона са съвсем отскоро и са първото потвърждение, че през първата половина на XXI-ви век азиатският колос ще бъде единствената държава, способна да оспори едноличното световно лидерство на САЩ. Апетитите на Пекин към средноазиатския регион са подплатени със сериозни демографски и икономически аргументи. Освен че е най-многолюдната държава на планетата, до няколко години се очаква Китай да стане втора икономическа сила в света. Географията също работи в полза на Китай, който граничи с три от петте средноазиатски републики, докато Русия има обща граница само с Казахстан, а САЩ са отдалечени от региона на хиляди километри.

За разлика от американското, влиянието на Русия и Китай в Средна Азия е институционализирано чрез Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), създадена през юни 2001. В нея, освен руснаците и китайците, влизат Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан. С годините сътрудничеството в рамките на ШОС става все по-тясно и вече има не само политически и икономически, но и военни измерения. От 2003, организацията има свой секретариат и ротационен секретар, а от януари 2004 разполага и с постоянен офис в Пекин. Поредната среща на държавите от ШОС се проведе в края на юни 2004 в Узбекистан - държавата, която бе смятана за най-верния съюзник на САЩ в Централна Азия. Ръководителите на страните от ШОС единодушно осъдиха "някои западни страни" за покровителството, което те оказвали на "радикални ислямски организации, позволявайки им да се базират в Западна Европа". Домакинът, узбекският президент Ислам Каримов, в прав текст изрази недоволството си от Запада, който постоянно го критикува за нарушаване на човешките права и за липсата на икономически реформи. Това е и един от основните мотиви за започващата външнополитическа преориентация на Ташкент. Ситуацията бе резюмирана от директора на представителството на Международната кризисна група в Централна Азия Дейвид Люис по следния начин: "Днес пред ръководството на Узбекистан стои задачата за съхраняване на властта, а това е трудно да се направи при съблюдаване на изискването на демократизация, за което настоява Западът. С това се обяснява смяната на ориентирите във външната политика в полза на Русия и Китай." Наистина Москва и Пекин може и да не са богати, колкото американците, но никога не отварят дума за спазването на човешките права и за демократизацията в Централна Азия. Нещо повече - сътрудничеството между Москва и Ташкент се развива по възходяща линия, след като руските спецслужби започнаха да следят изкъсо узбекските опозиционери, живеещи в Русия. В замяна Узбекистан е помогнал на Москва да блокира някои от финансовите потоци, идващи от района на Персийския залив към чеченските бунтовници. В навечерието на срещата на ШОС бе подписан и Договор за стратегическо партньорство между Русия и Узбекистан. Според коментара на един московски вестник с този договор Москва и Ташкент “сложиха дебела официална черта на поредицата от взаимни обиди и критични нападки по адрес на другия”, които са били типични за 90-те години на ХХ век. Успоредно с подобряването на политическите отношения в Узбекистан навлизат и големите руски компании. “Лукойл” подписа договор за съвместна разработка на газови находища с “Узбекнефтегаз” за около милиард долара, “Газпром” ще поеме управлението на узбекската част от някогашния съветски газопровод “Средна Азия-Център”, а най-известната руска компания в областта на хранително-вкусовата промишленост “Вим-Бил-Дан” ще вложи в Узбекистан 20 милиона долара за производството на млечни продукти.

Още по-голям удар за укрепване на своето влияние в Узбекистан обаче нанесе Китай. След срещата на ШОС президентът Ху Цзинтао остана в Ташкент цели пет дни и обяви решението на своето правителство да предостави на властите в Ташкент финансово съдействие във вид на дарения, безлихвени кредити и дългосрочно преференциално кредитиране в размер на $350 млн. Освен това Ху Цзинтао съобщи, че Китай отпуска $900 млн. за развитие на икономическите отношения в рамките на ШОС. Предполага се, че голяма част от тези пари ще бъдат усвоени именно от Узбекистан. Така се оказва, че Пекин ще хвърли повече от $1 млрд., за да укрепи влиянието си в Централна Азия - сума, която трябва да накара САЩ да се замислят.

В основата на китайския интерес към Централна Азия отново стои петрола. През последните години най-голямата държава на планетата увеличава годишното си потребление на нефт с двуцифрени проценти. Прогнозите са, че към 2010 Китай ще внася ежегодно по 120 милиона тона нефт, което е двойно увеличение в сравнение с 2002. Експертите смятат, че огромните нужди на китайския пазар са един от факторите, тласкащи цените на петрола нагоре. Предвид несигурната обстановка в района на Персийския залив е логично Пекин да потърси по-близки доставчици на “черно злато”, които могат да транспортират суровината чрез тръбопроводи. Така погледите на китайските лидери се обръщат към Каспийско море, и по-точно - към източната му част, където са разположени Казахстан и Туркменистан. Още през септември 1997 Китайската национална нефтена компания и Министерството на енергетиката на Казахстан подписаха Договор за построяването на 1600-километров нефтопровод от казахстанския град Актау до Китай на стойност 3,5 млрд. долара. По различни причини (включително пречки от страна на Русия и САЩ) този проект още не е реализиран, но двете страни не са се отказали от него. Това бе потвърдено по време на посещението на казахстанския президент Нурсултан Назарбаев в Китай през май 2004. Пекин дори има план да построи голям нефтопреработвателен завод в град Урумчи, който е център на граничещата с Казахстан китайска провинция Синцзян.

Нефтът в Узбекистан е по-малко, но пък там има големи находища на друга стратегическа енергийна суровина – природен газ. Петролните находища в Централна Азия ще станат още по-важни за Пекин, ако Русия все пак изгради петролопровод от Сибир до своето тихоокеанско пристанище Находка, откъдето суровината ще поема към Япония. Тогава за Китай ще остане много малко от руския нефт.

Освен като доставчик на енергийни суровини Пекин гледа на централноазиатския регион и като на потенциален пазар за китайските стоки за широко потребление, които са без конкуренция по отношения на цената и могат лесно да пробият в сравнително бедни държави, където платежоспособността на населението е ниска. Не случайно Китай не просто дава помощи на страни като Узбекистан, но най-често им отпуска стокови кредити за закупуване на китайска продукция. Още по силно е китайското търговско проникване в Казахстан. През 2003 стокооборотът между двете страни е за 3,29 млрд. долара, а до 2010 се очаква да достигне 5 млрд. долара.

Китай има и политически интереси в Централна Азия. Те са свързани главно с опасността от ислямския фундаментализъм. В огромната западна китайска провинция Синцзян живеят милиони мюсюлмани от уйгурското малцинство, които се борят за автономия. Затова Пекин има интерес ислямисткото влияния в Централна Азия да бъде редуцирано до минимум, за да не се прехвърли в Синцзян.

Засилването на китайското влияние в региона съвпада със затъването на САЩ в много сериозни военно-политически ангажименти в Ирак и Афганистан. Днес американците са не по-малко могъщи от преди три-четири години, но трябва да отделят твърде много ресурси на други места, поради което възможностите им за укрепване на влиянието в бившите съветски републики намаляват. Освен това в навечерието на президентските избори в САЩ Белия дом демонстративно засили критиките си заради липсата на реални демократични промени в Централна Азия и най-вече в Узбекистан. На 13 юли 2004 Държавният департамент официално обяви, че американската помощ за Узбекистан ще бъде прекратена, защото Ташкент не изпълнява условията на Рамковия договор за стратегическо партньорство, подписан от двете страни през 2002. В доклада за човешките права от началото на 2004 Държавният департамент характеризира Узбекистан като “авторитарна държава с ограничени граждански права”. Може да се очаква, че ако президентските избори бъдат спечелени от Джон Кери, САЩ ще станат още по-критични спрямо авторитарните управленски порядки на своите средноазиатски партньори.

Затова е малко вероятно на средноазиатския геополитически терен Китай да срещне твърд и агресивен отпор от страна на Вашингтон. По-скоро Русия би се отнесла по-ревниво към аспирациите на азиатския колос, но тя няма достатъчно ресурс, за да ги парира. Заслужават внимание и амбициите за икономическо и политическо проникване в Средна Азия от страна на Япония. По отношение на средноазиатското направление позицията на Токио донякъде наподобява тази на Пекин. Също като Китай Япония е икономически колос, който внася огромно количество енергийни суровини и постоянно търси начини да диверсифицира петролните си доставки. Подобно на САЩ и Китай, Япония също оценява много високо стратегическата значимост на Узбекистан. Инвестициите на Токио в тази страна за целия период след разпадането на СССР са 1,5 млрд. долара. В следващите години властите в Ташкент планират да привлекат кредити от Японската банка за международно сътрудничество в размер на почти 600 милиона долара. За целта узбекското правителство е създало специален комитет за сътрудничество с Япония, който се възглавява от вицепремиера и министър на икономиката Рустам Азимов. Забележителното в отношенията между Токио и Ташкент е, че японците се държат много по-различно от своите американски съюзници и никога не са поставяли икономическото си сътрудничество с Узбекистан в зависимост от спазването на човешките права в тази страна.

Предимство на “старите” играчи на централноазиатския геополитически терен е, че те разполагат с постоянно военно присъствие в региона. Мощна руска мотострелкова дивизия е разположена в Таджикистан, а от 2003 Москва има военновъздушна база в Киргизстан (Кант). От октомври 2001 САЩ се настаниха в узбекистанската база Ханабад, където имат около1500 войници. Прави впечатление, че арендния договор за това съоръжение е 20-годишен, което свидетелства за дългосрочните намерения на Вашингтон за военно присъствие в региона. САЩ използват и спомагателно летище край узбекското селище Кокайти. Американците имат военновъздушна база и в Киргизстан.Тя се намира на територията на международното летище Манас и носи на властите в Бишкек годишни приходи от 45 милиона долара (наем плюс такси за всяко излитане и кацане на самолет). За да бъде пълна картината на международното военно присъствие в Средна Азия трябва да се споменат и военновъздушната база на НАТО (с предимно френски персонал) край таджикската столица Душанбе, както и малка военновъздушна база край узбекския граничен град Термез, която обезпечава германското участие в силите на НАТО, разположени в Афганистан.

Китай няма постоянно военно присъствие в Централна Азия, но вече се стреми да навакса изоставането си чрез развитието на двустранни военни контакти с държавите от региона. Пекин оказва безвъзмездна военна помощ практически на всички средноазиатски републики, но най-вече на Казахстан.

В най-груб вид геополитическите тенденции в Централна Азия през 2004 могат да бъдат обобщени по следния начин: Русия се завръща, САЩ отстъпват, Китай и Япония идват. При така очертаващите се контури на т. нар. “голяма игра” в района на Каспийско море и Централна Азия може да се твърди, че групата на двамата супериграчи Русия и САЩ вече е допълнена с още един – Китай , а с някои уговорки към тази елитна политическа компания можем да причислим и Япония. Подобно развитие на събитията до голяма степен дава отговор и на въпроса дали в обозримо бъдеще Китай ще се превърне в глобален съперник на САЩ за световното лидерство. Това по-скоро няма да се случи, защото чрез активността си в Узбекистан и другите бивши съветски републики Пекин дава знак, че има по-прагматична цел – да бъде водещ играч на регионалния терен в Централна, а вероятно и в Югоизточна, Азия. Китайските ръководители изглежда ще проявят достатъчно мъдрост да се съсредоточат върху вътрешното развитие на страната, вместо да гонят миража на световното военно-политическо лидерство. В следващите години основната цел на Китай ще бъде да се утвърди като “работилницата на света” и да стане износител на номер едно на планетата. За постигането на тази задача трябва да бъдат подсигурени достатъчно количество суровинни ресурси, най-вече нефт.

От друга страна обаче, да не забравяме, че апетитът идва с яденето и след време Китай все пак може да измине пътя на САЩ, откривайки, че има жизнени националния интереси навсякъде по света. Разликата обаче е, че американците се превърнаха в глобален играч почти неусетно, следвайки логиката на идеологическата борба срещу комунизма, докато в днешен Китай идеологията минава на все по-заден план, изместена от всепоглъщащото желание за икономически просперитет.

Макар че наглед са в остро съперничество за първенство на централноазиатската геополитическа сцена, Русия, САЩ, Китай и Япония имат един общ интерес и той се нарича стабилност. Москва, Вашингтон, Пекин и Токио не биха желали събития като атентатите в Узбекистан от средата на 2004 да се повтарят, нито пък държавите от региона да се вплетат в твърде остри спорове за територия, ресурси и право на етническо самоопределение на малцинствата. Това означава, че и четирите велики сили ще действат като фактори на стабилността, обединени срещу ъндърграунда на терористичните и престъпни мрежи. От друга страна, Русия, САЩ, Китай и Япония няма да изневерят на своите рефлекси на класически геополитически играчи. Възможно е на централноазиатския терен те да сключват временни съюзи помежду си, за да парират амбициите на най-опасния за момента противник. В този смисъл най-логичен е съюзът между САЩ и Япония или между САЩ и Русия, а най-малко вероятен – този между Китай и САЩ.

Лидерите на самите държави от Централна Азия пък ще получат още една възможност за политически маневри и в зависимост от своя временен интерес да се “приближават” и “отдалечават” до Москва, Вашингтон, Пекин или Токио. Сигурно е едно – и в следващите години районът, затворен между Каспийско море и Китай, ще остане един от най-интересните от гледна точка на геополитическите борби.

От геополитическа гледна точка контролът върху евразийския материк винаги е бил гаранция за световно господство. А петте бивши съветски републики, разположени между Каспийско море и Китай, са сърцевината на Евразия. Затова борбата за влияние в тази зона е и въпрос на престиж. Вярно, че в басейна на Каспийско море има нефт, но той е той е поне няколко пъти по-малко от този в Персийския залив. Само енергийните богатства и заглъхващото ехо на някогашната грандиозна битка между американци и руснаци не са достатъчни, за да обяснят огромния интерес към централноазиатския район. Към средата на първото десетилетие на века се оформя баланс на силите, при който различни геополитически играчи имат ясна доминация в различните периферни райони на Евразийския материк. САЩ контролират неговата югозападна част (от Турция до Индия, включително Персийския залив), Европейския съюз – западната, Русия – северната, Китай - югоизточната (без Индонезия) и Япония – най-източната евразийска островна огърлица. Така Централна Азия остава единственият обширен район на равностойно съперничество между всички гореизброени сили, към които след време може да се присъедини и Индия. Но освен старите легитимни играчи, на международната сцена като самостоятелен фактор вече присъства и един антисистемен фактор – международния тероризъм.

{rt}

Последните събития в Кавказ карат редица анализатори да смятат, че сериозните проблеми, с които се сблъсква Русия в Чечения, са на път да излязат от контрол и дори заплашват да се превърнат в нов Афганистан за Москва. След десетгодишните си опити да постави под контрол кавказката република (с едно прекъсване между 1996 и 1999, когато федералните войски бяха изтеглени от Чечения), Русия все още не може да реализира целта си – възстановяване на контрола върху управлението на републиката с помощта на приемливи за нея местни политически структури. Днес ситуацията в Чечения продължава да е крайно нестабилна, а пред Москва има няколко възможности за действие, нито една от които обаче не отговаря напълно на собствените и стратегически интереси, нито пък на тези, свързани със сигурността на Федерацията.

Разположена в сърцето на стратегически важните Кавказки планини Чечения (преобладаващата част от чието население са мюсюлмани-сунити) винаги е създавала проблеми на руските власти, от присъединяването и към империята през 1859 насам. През 1920, на вълната на болшевишката революция, чеченците обявяват автономия, но по-късно биват инкорпорирани в Съветския съюз. През 1944 режимът на Сталин ги обвинява (не без основание) за сътрудничеството им с германските войски и насилствено преселва стотици хиляди чеченци в Казахстан, откъдето те се връщат през 1957. След разпадането на СССР през 1991, чеченците отново опитаха да обявят републиката си за независима, този път под ръководството на бившия генерал от съветските военно-въздушни сили Джохар Дудаев. Тогавашният руски президент Елцин, естествено, отказа да приеме отделянето на републиката и през 1994 федералните части навлязоха в Чечения, поставяйки началото на първата двегодишна “Чеченска война”, приключила с руското изтегляне и превръщането на Чечения в де-факто независима, макар и непризната от никого, държава. Именно през краткия период на своята квази-независимост обаче, Чечения се превърна в типична “провалена държава” (failed state). Правителството на президента Аслан Масхадов се оказа съвършенно неспособно да ограничи вихрещата се престъпност, корупцията, доминацията на клановете, бандитските набези срещу съседните територии на Руската Федерация, както и постепенното проникване на радикалния ислямизъм, превърнал републиката в основна база за разширяване на влиянието си в останалите, населени с мюсюлмани, региони на Федерацията. След серия от нападения на руска територия и бомбените атентати в Москва, извършени от чеченски терористи, през 1999 федералните части отново навлязоха в Чечения. Този път по-решителните действия и новата тактика на наследилия Елцин президент Путин принудиха Масхадов и другите водачи на сепаратистите да преминат в нелегалност. Овладяването на по-голямата част от чеченската територия обаче, не сложи край на войната. Чеченската съпротива, в тясна връзка и с пряката подкрепа на ислямистката мрежа “Ал Кайда”, се ориентира към безогледни терористични действия, предимно на руска територия, своеобразен връх на които бе взривяването на двата руски самолета през август и трагедията в северно-осетинското градче Беслан, в началото на септември, довела до стотици убити, повечето от тях – деца.

Новата и невиждана досега вълна на насилие в чеченския конфликт е пряко свързана с убийството (9 май 2004)на подкрепяния от Русия чеченски президент Ахмад Кадиров. Избран на този пост през октомври 2003, Кадиров бе основната опора на Москва за легитимиране на контрола и над Чечения. Бивш духовен лидер на мюсюлманите-сунити в републиката, по време на Първата чеченска война Кадиров подкрепяше сепаратистите, но след провала на експеримента с т.нар. “независима република Ичкерия”, се ориентира към сътрудничество с федералното правителство и след 1999 оглави правителството в Грозни. Със смъртта на Кадиров, Москва се лиши от единствения местен лидер, ползващ се със значителен авторитет и подкрепа сред чеченците и способен да осигури необходимата легитимност на руското присъствие и контрол над Чечения. В резултат от това, в политически план, днешната ситуация в Чечения опасно се доближава до онази по време на Първата чеченска война, в която руснаците, де-факто, претърпяха поражение.

Руската позиция в Чечения

Според мнозина, в Чечения Русия е изправена пред ситуация, силно напомняща онази, с която тя се сблъска в Афганистан през 80-те години на миналия век, опитвайки се да съхрани стратегическото си влияние в тази страна срещу националистическата и ислямистка опозиция, подкрепяна дейно от САЩ и част от мюсюлманския свят. И Чечения, и Афганистан са кланови общества, чиито членове имат ярко изразено чувство за идентичност и стремеж към независимост, но пък им липсват традициите на силното, централизирано политическо управление.Когато подобни общества се опитват да функционират като активни политически субекти, управлението им задължително се базира на сложния силов баланс между отделните кланови съюзи и полукриминални мрежи, който обаче лесно може да бъде нарушен и това да доведе до фрагментация на държавността, кланови и религиозни междуособици и бум на криминалната престъпност. В хода на непрекъснатите войни чеченското общество се разпадна на множество съперничещи се групировки, интересите на част от които изискваха войната с руснаците да продължи, докато други са повече или по-малко заинтересовани от сътрудничество и постигане на трайно споразумение с Москва.

Сепаратистите, не без основание, разчитат на традиционните антируски настроения сред чеченците. Истината обаче е, че в резултат от постоянните войни, бандитизма, грабежите и тоталното опустошаване на републиката, повечето чеченци са безкрайно уморени, отчаяни и силно разочаровани от националистите и ислямистите. И именно в това е шанса на Русия да постигне целите си. Защото, макар и да не изпитват симпатии към Москва, след десет години на хаос и насилие, чеченците са склонни да приемат руското управление като гарант за собствената им сигурност и оцеляване. Проблемът пред Москва обаче е, че руснаците все още не могат да се справят с въоръжената чеченско-ислямистка съпротива нито с военни, нито с политически средства. Резултат от което е хроничната нестабилност, почти пълното унищожаване на чеченската икономика и инфраструктура, значителните бежански вълни към съседните републики, прехвърлянето на терористичните действия на руска територия и отслабването на руското влияние в Кавказ, като цяло.

Всъщност, през десетгодишната война Москва следваше една и съща политика – използване на сила срещу сепаратистите и ислямистите, опити за налагане на приемливи и склонни на компромиси местни лидери и отказ от всякакви преговори с водачите на антируската въоръжена съпротива. Неслучайно повечето спорове за това, доколко правилна е тази политика касаят тъкмо въпроса за преговорите със сепаратистите. Противниците на “военното решение”, както извън, така и вътре в Русия, обикновено обясняват неуспеха на президента Путин да реши чеченския проблем именно с нежеланието му да преговаря с въоръжената опозиция. Те обаче едва ли имат основание да мислят така. Просто защото са налице редица обективни причини, поради които преговорите не могат да гарантират решаването на проблема. На първо място, днешното чеченско общество е дотолкова фрагментирано политически, че въобще не е ясно, дали ако Москва постигне някакво споразумение с т.нар. “правителство на Ичкерия в изграние”, начело с Масхадов, то ще може да се осъществи на практика. Чеченската съпротива е безнадеждно разединена между националистическото крило, далеч по-безкомпромисните и радикално настроени ислямисти и “военните командири”, най-авторитетен измежду които е Шамил Басаев, поел отговорността за повечето терористични нападения, извършени извън Чечения. И дори ако Москва съумее да привлече част от националистите, това няма да гарантира мира и сигурността в републиката (поне в краткосрочна перспектива), а само би довело до по-голяма самостоятелност на Чечения от тази, която руснаците смятат за разумно допустима.

Освен това, от жизнен интерес за сигурността на Русия е съхраняването на нейната териториална цялост и потискане на всички претенции за автономия в републиките, където етническите руснаци са малцинство, особено в Кавказ. През последните години опити за изграждане на сепаратистки движения имаше в съседната на Чечения Ингушетия, чиито жители са кръвно и религиозно свързани с чеченците. Расте напрежението между клановете в Дагестан, а наскоро бе съобщено и за въоръжени сблъсъци със силите за сигурност в Кабардино-Балкария. И дори ако предоставянето на широка автономия за Чечения не бъде последвано от появата на сепаратистки движения в останалите кавказки републики, то би могло да създаде нестабилност в региона.

Накрая, да не забравяме, че за Русия е от жизнен стратегически интерес да запази контрола си над Севернокавказкия регион и да разшири влиянието си на юг за да пресече американските опити за доминация в Грузия и Азербайджан и монополизиране на трасетата за траспортиране на каспийския петрол. Де юре, или де факто, откъсването на Чечения от Русия би било най-тежкия удар върху основните руски стратегически цели.

Изборът на Алу Алханов

Доказателство за тежката дилема, пред която е поставена Русия в Чечения, бяха и президентските избори в републиката, проведени на 29 август 2004 и спечелени от Алу Алханов. Оставяйки настрана начина, по който бяха проведени изборите, ясно е, че бившият чеченски вътрешен министър, отговарящ за сигурността в републиката, няма никакви контакти с въоръжената опозиция и не би могъл да повлияе върху отделни кръгове в нея да прекратят съпротивата. За разлика от покойния Кадиров той не разполага с достатъчно престиж и масова подкрепа от населението, въпреки, че е свързан с един от най-влиятелните чеченски кланове, ръководен от сина на убития президент Рамзан Кадиров, оглавяващ многочислена и добре въоръжена милиция, но все още твърде млад за да оглави бунтовната република.

Наистина, Москва се опитва да увеличи популярността на Алханов, позволявайки му да се разпорежда с всички доходи от добива и трафика с петрол през Чечения за да ускори икономическото възстановяване на републиката. Но тъй като повечето петролни полета са вече изтощени, а по-голямата част от рафинериите – унищожени, подобен план по-скоро илюстрира намерението на Русия да избегне предоставянето на преки финансови помощи за Чечения, още повече че (както сочи собственият и горчив опит)по-голямата част от предоставяните в миналото средства или са били присвоени, или са отишли в ръцете на въоръжената съпротива.

Освен това, поставяйки начело на Чечения фигура като Алханов, Москва сякаш признава, че не разполага с достатъчно авторитетни приварженици в бунтовната република. Въоръжената съпротива го разбра и тъкмо поради това последваха ефектните акции за сплашване на руска територия. Сега, след взривяването на двата самолета и трагедията в Беслан, Москва е изправена пред избора да използва масирана въоръжена сила за смазване на бунтовниците, или да се опита да постигне някаква сделка с част от тях, изолирайки окончателно останалите. Всяка от тези възможности обаче, носи повече риск, отколкото някакъв положителен потенциал, да не говорим, че съпротивата би могла да извлече печалби и от двете.

Така, поредната масирана военна кампания допълнително би отчуждила чеченците от Русия. Продължаващата хронична нестабилност обаче работи в същата посока. Ако пък бъде постигната някаква сделка по пътя на преговорите с част от опозицията, това също би ерозирало руското влияние, да не говорим че би укрепило позициите на радикалната антируска и ислямистка съпротива. Изтеглянето на руските войски от бунтовната република също не е изход, тъй като не само драстично би отслабило руското влияние в Кавказ, но и би довело да тоталната дестабилизация на целия регион.

Международните усложнения

Също както навремето в Афганистан, Русия се сблъсква с още един сериозен проблем – неприемането на нейната “кавказка политика” от западните държави. Както заяви наскоро чеченският бизнесмен Малик Сайдулаев (единственият потенциален кандидат, който би могъл да победи на изборите Алханов, но който не бе допуснат до тях поради нередовни документи): “Русия има важни геополитически и геостратегически интереси в Кавказ, чиято реализация е свързана с контрола над Чечения. От друга страна, такива интереси в региона имат и държавите от разширяващият се на изток блок НАТО. Именно сблъсъкът на тези интереси е и в основата на чеченската война”.

Така, интересите на САЩ в Кавказ са свързани с контрола на петролните доставки от Кайспийско море, което изисква наличието на проамерикански режими в Задкавказието, включително в Азербайджан, където се добива петролът, и Грузия, през чиято територия минава петролопроводът Баку-Джейхан. Като последица от този доминиращ интерес, САЩ изглеждат решени да не допуснат разширяване на руското влияние южно от Кавказ. От тази гледна точка, руският провал в Чечения е добре дошъл за американците. От друга гледна точка обаче, това съвсем не е така. Доколкото, в хода на войната с руснаците, Чечения постепенно се превърна в една от основните бази на радикалния ислямизъм (и ръководената от Бин Ладен терористична мрежа “Ал Кайда”), това не може да не безспокои Вашингтон. В същото време, последните кървави атентати се разглеждат от САЩ и като възможност Русия по-активно да се включи в ръководената от Америка “война с международния тероризъм”, отказвайки се от критиките си по повод окупацията на Ирак. Ето защо, в сегашната стратегическа ситуация САЩ едновременно демонстрират официалната си подкрепа на руските усилия за борба с тероризма, без обаче еднозначно да подкрепят политиката на Москва в Чечения. Така, Вашингтон разкритикува начина, по който бяха проведени президентските избори в края на август и дори предостави политическо убежище на Иляз Ахмадов – външен министър на чеченското “правителство в изгнание”, ръководено от Масхадов. В същото време, президентът Буш официално обяви чеченските сепаратисти за част от мрежата на световния тероризъм. Правителството на Путин не крие недоволството си от този “двоен стандарт” на Америка във “войната с терора”, но все още е безсилно да прекрати заиграването на определени среди в САЩ с чеченските сепаратисти.

Междувременно, Масхадов възприе нова стратегия за осигуряване на международна подкрепа за каузата на сепаратистите, изпращайки своите “министри в изгнание” в различни западни държави, поставяйки им задачата да получат максимално дипломатическо признание там. Така, министърът на културата на “независима Ичкерия” Ахмед Закаев получи убежище във Великобритания, министърът на здравеопазването Умар Ханбиев е във Франция, социалниян министър Апти Бисултанов се подвизава в Германия, а един от идеолозите на чеченския радикален ислямизъм Залимхан Яндарбиев живееше доскоро в Катар (където преди няколко месеца бе ликвидиран от руските специални служби). Тази стратегия на Масхадов цели да популяризира идеята му за “интернационализация” на чеченския конфликт, чрез ангажирането в разрешаването му на различни западни неправителствени или дори официални държавни организации.

Не е ясно доколко официалните институции в страните-членки на НАТО, където има чеченски представителства, поддържат някакви контакти с тях, но при всички случаи самото наличие на такива представителства придава известна легтимност на сепаратистите и е ясен сигнал за Москва, че Западът едва ли би посрещнал с възторг евентуален руски успех в решаването на чеченския въпрос и разширяване на руското влияние в Кавказ.

Сред проявите на двойнствената позиция на Запада са и периодично звучащите там призиви Русия да започне преговори с чеченските сепаратисти. И Франция, и Германия (а в по-малка степен и САЩ)се опитват да играят “от двете страни на масата”. Така Берлин и Париж признаха за демократични изборите в Чечения от 29 август, но продължават да призовават за преговори с въоръжената опозиция. На свой ред САЩ смятат изборите за недемократични, но пък са склонни да подкрепят руската политика в Чечения, срещу подкрепа на Москва за американските действия в Ирак и “войната с тероризма” като цяло. Тази двойнственост има своето обяснение – Германия и Франция се нуждаят от Русия в стремежа си да водят занапред по-независима от САЩ политика, както и за да балансират американското влияние в Източна Европа. Вашингтон пък също се нуждае от Москва, да не говорим, че в никакъв случай не би допуснал изграждането на ос Париж-Берлин-Москва. В същото време всички западни държави са единни в нежеланието си Русия да контролира трафика на каспийски петрол.

Заключение

Без наличието на ясно очертани възможности за разрешаването на чеченския проблем, е твърде вероятно конфликтът в Чечения да нанесе много сериозна вреда на руските геостратегически интереси в Кавказ. За да се постигне радикална промяна на сегашната ситуация обаче е необходимо болшинството от чеченското население да приеме проруския режим в Грозни като “по-малкото зло” и го подкрепи в намирането на оптимален компромис с Москва, който да гарантира сигурността и постепенното икономическо възстановяване на републиката. Ако това не се случи, руската политика в Кавказ може да се окаже в своеобразен геополитически капан, излизането от който ще бъде твърде трудно, ако въобще е възможно. Да не забравяме и, че редица външни сили (всяка за себе си и всички заедно) имат интерес от ерозията на...

{rtr}

Въоръженият конфликт на бреговете на Днестър, избухнал преди 12 години и довел до стотици жертви от двете страни (т.е. молдовците и руските сепаратисти от Приднестровието – б.р.) не е изчерпан напълно. Той продължава да тлее и заплашва да се разгори с нова сила в подходящ за това момент. Всички досегашни опити за “умиротворяване” на двата бряга на Днестър, чрез налагането на някакво “международно решение на проблема”, обикновено водеха само до ръст на напрежението между Кишинеу и Тираспол (административен център на руската пара-държава – б.р.). Впрочем, да не забравяме, че с подобен провал приключиха и немалко други опити за налагане отвън на “мирни проекти” в различни точни на света: от Осло до Хасавюрт.

Обяснението е просто. Нито едно от предлаганите досега решения на проблема с Приднестровието не отчиташе геополитическите реалности. Впрочем, в бившия СССР геополитиката ,като наука, просто не съществуваше. В Съветския енциклопедичен речник от 1988, тя се дефинира като “политическа концепция използваща географските дадености (територия, местоположение и т.н.) за обосноваване на империалистическата експанзия”. В същото време обаче, именно геополитическата наука, широко използвана от западните държави (и, особено от САЩ) изигра ключова роля за победата на атлантическия блок в студената война.

Един от водещите представители на съвременната геополитическа школа, руснакът Александър Дугин, подчертава, че съдбата на световните държави, често е свързана с влиянието на учените-геополитици във въпросните страни, както и с отношението на елита към геополитиката въобще. Така, най-известните англо-саксонски геополитици (Макиндър, Маън, Коломб, Спийкмън или Бжежински) заемат ключови постове в своите страни, политическата им активност дава съвсем реални и непосредствени резултати, а прякото им влияние върху “атлантическата” (и, преди всичко британската и американски) политика не подлежи на съмнение. Въпреки някои спорове с научната общественост в съответните страни и съзнателното “тактическо” премълчаване на значението на идеите им за цялата “морска цивилизация”, те, като цяло, винаги са се ползвали с подкрепата на елита, осигурил им успешна кариера и признание. Така че победата на атлантическия блок в студената война, в немалка степен, се дължи и на американските и британски геополитици.

По-различно е положението с геополитиците от континенталните държави. Така например, известният френски геополитик Видал дьо ла Блаш дълго време е смятан в родината си просто за географ, опитващ се да придаде политически измерения на изследванията си. Правителството в Париж се отнася към него с уважение, но, общо взето, е равнодушно към идеите му. Днес обаче Франция е на път окончателно изгуби значението си като самостоятелен геополитически играч, подчинявайки националните си интереси на политиката на Европейския съюз.

Що се отнася до класиците на немската геополитика Карл Хаусхофер и Карл Шмит, отношението към тях по време на Ваймарската република и нацисткия Трети Райх е крайно противоречиво – властите ту се опитват да използват идеите им във въшнополитическата си стратегия, ту ги подлагат на репресии. В сравнение с успешните кариери на техните англо-саксонски колеги, съдбата им е трагична, а животът - изпълнен с възходи и падения и те нерядко стават жертви на режими, твърдящи че уж споделят идеите им. Още по-трагична е съдбата на руските геополитици-евразийци, чиито идеи и трудове не само са тотално игнорирани от комунистическия режим, но и самите те непрекъснато са преследвани, арестувани и изпращани в лагери. Преломната 1989 безапелационно демонстрира, че никой в тогавашното съветско ръкводство не е наясно с логиката на традиционната външна политика. А резултатът е мълниеносното разрушаване на гигантския евразийски механизъм, изграждан с колосално напрежение в продължение на векове.

Тоест, излиза, че влиянието на големите геополитически школи и техните представители върху политиката на управляващите рязко намалява по оста Запад-Изток. Така, вниманието, оказвано на Маън, Спийкмън или Бжежински, контрастира с преследванията, на които са подложени от нацистите Шмит и Хаусхофер (чиито син е разстрелян заради участие в заговора срещу Хитлер), или със съдбата на руските геополитици Савицки и Карсавин, заточени в сталинските лагери.

Показателно е, че в крайна сметка, тъкмо онези страни, които в най-голяма степен се съобразяват и използват идеите на своите геополитици, постигат и най-впечатляващи резултати, плътно доближавайки се до мечтата си за световна хегемония. За разлика от тях Германия например, плаща за пренебрежителното отношение към тезата на Хаусхофер за “континенталния блок” (т.е. съюза между Германия, Русия и Япония – б.р.) с грандиозното си поражение във Втората световна война, изпадайки за половин век от историята. На свой ред, отхвърляйки идеите на собствените си геополитици Съветският съюз, без всякаква съпротива изпада в почти същата ситуация като следвоенна Германия: руската сфера на влияние драстично се съкращава, а икономиката и социалната сфера се оказват в руини.

Очевидно е, че избягването на нови кръвопролития императивно изисква усвояването на азбуката на геополитическата наука. Това се отнася и за конфликта в Приднестровието.

Известно е, че най-общата и споделяна от всички школи в геополитиката методологична формула е утвърждаването на фундаменталния исторически дуализъм между “Сушата” (телурокрацията, “номосът” на Земята, Евразия, “хартланд”-ът, “срединната земя”, според Ратцел, “идеократичната цивилизация”, според Хаусхофер и Шмит, или “географската ос на историята”, според Макиндър) и “Морето” (таласокрацията, “морската мощ”, според Маън, “външният или островен полумесец”, според Макиндър). Това е и основният закон на геополитиката. Извън постулирането на въпросния дуализъм, всички останали изводи губят смисъла си. Александър Дугин сравнява значението на този постулат за геополитиката със закона за земното притегляне за физиката. Между “земната сърцевина” (Heartland) и “световният остров” Хилфорд Макиндър поставя “вътрешния полумесец” или “бреговата зона” (Rimland). Държавите от тази “брегова зона”, в един или друг исторически период, могат да принадлежат ту към heartland-a, ту към “световния остров”. Като в ситуации, когато въпросните страни застрашават геополитическата стабилност на света, Евразия (т.е. heartland-a) може да се обедини със “световния остров” срещу тях. Именно това се случва в двете световни войни през ХХ-ти век – Русия (а след това и СССР) се обединява с “островния” англо-саксонски блок, противопоставяйки се на т.нар. Mittelleuropa (Средна Европа), асоциираща се в геополитически план с Германия и коалиционните и партньори.

Но да се върнем към Днестър. Тази река, разположена в Източна Европа, има важно геополитическо значение през цялата човешка история. Още в дълбока древност Днестър е граница между различни племенни общности – кимерийци и скити, от една страна, и тракийските племена – от друга, между остготите и вестготите, между славянските племена анти и славини, между славяни и печенези. Днестър е и естествената граница между двете етнокултурни зони на монголската Златна Орда. По тази река, в съответствие с договора от 1387 между Петър Мушат и Владислав Ягайло минава границата между Молдова и Великото Литовско княжество. От средата на ХVІ-ти и чак до края на ХVІІІ-ти век Днестър е граница между турската и полска сфери на влияние (с изключение на периода 1672-1686, когато и двата бряга на реката попадат под властта на Османската империя). Накрая, от втората половина на ХVІІІ век до 1812, Днестър става граница между Русия и Турция, а от 1918 до 1940 тази река разделя Съветска Русия от Румъния.

В същото време, следва да отбележим, че през различни периоди Днестър е бил и “вътрешна река”: в епохата на т.нар. Европейска Сарматия, при максималното разширение на Киевското и и Галичко княжества и, накрая, при Руската империя (1812-1918) и Съветския съюз (1940-1990). Налице е определена тенденция: Днестър става вътрешна река тогава, когато една или друга евразийска държава, достигайки върха на могъществото си, овладява земите по двата и бряга. В същото време, никога в историята земите на изток от Днестър не са влизали в сферата на влияние на “световния остров”, следователно в геополитически план те са част от онова, което Макиндер нарича Евразия, “геополитическа ос на историята”, или “земна сърцевина”. От геоетническа гледна точка, тази граница съвпада с границата на (източно)славянския ареал (както е известно, Хънтингтън го определя като “славяно-православна цивилизация”, което в общи линии съответства на действителността). На свой ред, земите между Днестър и Прут, или Бесарабия (която Хаусхофер нарича “европейската Месопотамия”) представляват ясно изразена “брегова зона” (rimland), която в различни епохи принадлежи ту на единия, ту на другия геополитически полюс.

Във фундаменталния си труд “Границите и тяхното геополитическо значение” Карл Хаусхофер отделя специално внимание на геополитическия проблем, свързан с Днестър. Между другото, книгата му е писана именно в онзи период, когато Съветският съюз открито изявява претенциите си за окупираната от Румъния Бесарабия. В раздела, посветен на речните граници, Хаусхофер посочва, че противоречието в очертаването на границите по водотока или по водораздела е в това, кое съответните народи и държави поставят на преден план: дали рязделящата или обединяващата функция на реките.

Въпросът е свързан и с националния мироглед, както и с въздейстието на жизненото пространство върху националната съдба. Там, където е налице определен етнически, цивилизационен или религиозен конфликт – реките обикновено играят ролята на естествена граница между противостоящите си страни. Макар че с развитието на човечеството, значението на реките също търпи определени промени. Така, ако в древността ловецът или пастирът възприемат реката като място за водопой, достъпът до което е свободен за всички, а земеделецът вижда в нея естествен резервоар за напояване на обработваемите площи, по-късно на преден план излиза значението на реките като комуникации и (вече в най-ново време) като енергиен източник.

Подкрепяйки претенциите на Москва към Бесарабия, Хаусхофер отбелязва, че: “В миналото Днестър улеснява комуникациите между жителите от региона, докато днес, когато се е превърнал в граница между две държави, е напълно парализиран от комуникационна и енергийна гледна точка. Сегашният статут на Днестър ползва само контрабандата между двете икономически различни държави – комунистическият Съветски съюз и капиталистическа Румъния. Реката и районът около нея са зона на политическа конфронтация и потенциално военнно огнище не само в Европа, но и в света. Още повече, че нито Япония, още по-малко пък Съветска Русия, са признали границата по Днестър и е твърде съмнително, че някой би се ангажирал сериозно със запазването на тази граница. Цялата история на Бесарабия е тясно свързана с геополитическите особености на това тясно парче земя и показва колко отрицателни последици може да има прокарването на границата по течението на някоя голяма река, разделяща единни в икономически план области и превръщащи самата река в зона на противопоставяне между чужди и връждебни сили”.

Така, едва след влизането на Бесарабия в състава на Руската империя, Днестър става пълноценна плавателна река, а по-късно (когато е част от Съветския съюз) максимално се използва и енергийният потенциал на реката (с построяването на т.нар. Дубосарска ВЕЦ).

След разпадането на съветската евроазиатска империя обаче, като типична “брегова зона”, Бесарабия за пореден път променя вектора на геополитическата си ориентация от “евразийски”, на “атлантически”. В резултат от това, Днестър отново се превръща в зона на геополитически (и военен) конфликт, а пълноценното използване икономическия потенциал на реката отново е силно затруднено. Една възможност за решаване на проблема бе предложеният от руския президент Владимир Путин меморандум, предвиждащ обединяването на двата бряга на реката (т.е. на Приднестровието с Молдова) при условия, че Република Молдова ще се придържа в бъдеще към “евроазиатска ориентация”. Въпреки нежеланието на руското население в Приднестровието да се върне в границите на Молдова, “президентът” на самообявилата се Приднестровска република Игор Смирнов бе готов да подкрепи създаването на единно (и геополитически обвързано с евразийското пространство) държавно образувание. Правителството в Кишинеу обаче, категорично отказа да промени атлантическата си геополитическа ориентация (независимо от това, че сегашните управляващи дойдоха на власт именно с такива обещания). В резултат от това, днес очевидно няма никакъв шанс за изграждането на единно екстериториално образувание по двата бряга на Днестър. За това просто липсва необходимата геополитическа основа. Възможно е, в по-далечно бъдеще, геополитическият...

{rt}

Енергетиката е една от основите за икономическото развитие на съвременното общество. Тя включва многообразието от методи за получаването и практическото използване за производствени и битови нужди на различни видове енергия. Топливно-енергийното стопанство представлява сложна система от дейности, подчинени на една основна цел – производство, пренос и потребление на енергия. Вътрешното единство на това стопанство се определя от широката взаимозаменяемост на електроенергия, твърдо, течно и газообразно топливо и централизираното производство на топлоенергия, от технологичната взаимосвързаност на процесите за тяхното производство и потребление, от високата степен на комбинирано енергоснабдяване, както и от наличието на силно разклонена транспортна мрежа. Всичко това, от своя страна, обективно предопроделя възможността и необходимостта от намиране на оптимални решения за взаимосвързаното развитие на двете главни подсистеми на енергетиката – електроенергетиката и топливното стопанство.

Страктуроопределящият характер на енергийната дейност превръща енергетиката в “двигател” на националната икономика. Като нейна база, тя въздейства пряко върху развитието и, гарантирайки нейното ритмично функциониране. Всяко дестабилизиране на енергетиката може да доведе до сериозни нарушения по цялата верика на възпроизводствения процес.

Това налага разрабатване на дългосрочно политика и стратегия за развитие. Непрекъснатото и качествено снабдяване с енергия на стопанството и населението на базата на местни и вносни енергосуровини е сред основите цели на регионалната стратегия. Нейни задачи са и развитието на изградената материално-техническа база и на националния научно-технически потенциал.

Предвид необходимостта от икономически по-ефективно използване на енергията, енергийната политика на страната ни, а и на страните от Балканския регион, би трябвало да се базира на следните основни направления:

- ускоряване на научно-техническия прогрес чрез: въвеждане на мощности и технологични процеси с малък относителен разход на енергия; въвеждане на техника и технологии, предвиждащи взаимозаменяемост и икономично използване на енергийните ресурси; разработване и внедряване на нови енергоизточници и др.

- издигане разхода на енергия като основен показател за всички машини, съоръжения и стоки на пазара и като един от най-важните показатели за конкурентноспособност.

- премахване на разточителното и неоправдано разходване на енергийни ресурси с рязко намаляване използването на течни горива.

- осъществяване на структурни изменения на всички етапи от производството и потреблението.

- разработване на неефективни засега находища и повишаване степента на извлекаемостта им и др.

Придържането към тези направления е особено наложително за България и страните от Балканския регион, които изпитват остра нужда от преустройство на топливно-енергийните си комплекси не само поради икономически и екологични причини, но и за да повишат степента на енергоснабдяването си. Тази сигурност е силно застрашена от едностранната ни нагласа към доставчиците на нефт, природен газ и въглища. Ако доскоро енергията беше твърде евтина (плащанията по вноса от Русия бяха на базата на преводните рубли, което представляваше скрито дотиране, а потребителските цени бяха задържани на изкуствено ниско равнище, довело до изключително неефективно използване на енергийните източници), то с преминаването към доларово разплащане в търговията си пост-комунистическите балкански страни изпитаха остър енергиен шок. Импортните цени на енергийните източници скокообразно се приспособиха към равнището на световните пазари, което, едновременно с повишаването на цените на петрола вследствие кризата в Персийския залив, доведе до неколкократно увеличаване на цените.

Енергоразпиляващото производство и потребление в затворения кръг на бившия СИВ налагаше и екстензивно развитие на енергопроизводството – въвеждане по възходяща спирала на нови и нови мощности без оглед на реалната икономическа изгода и отраженията върху околната среда. Това стимулираше ведомствени и корпоративни интереси. При ниската себестойност на електроенергията, бюджетните субсидии поощряваха необосновани инвестиции.

Всичко това предизвика предприемането на конкретни мерки за осъществяване на нова енергийна стратегия, като:

- реформирането на цените и тарифите при запазване на ефективно държавно регулиране;

- поетапно преструктуриране на енергетиката чрез децентрализация и постепенно пристъпване към частична приватизация;

- подобряване на надеждността и рационалната безопасност на атомните централи и изграждането на нови ядрени мощности;

- рационализация на управлението на паричните потоци в търговските дружества.

Причините, предизвикали енергиен проблем на Балканите, са от политически, икономически и социален характер. Най-общо те се изразяват в следното:

високоенергоемка структура на националното стопанство;

ниска степен на автоматизация на основните производствени дейности;

ниска ефективност на енергопотреблението;

несинхронизиран темп на производството и производителността на труда;

влошената структура на потребяваните енергоносители и др.

В обществото ни постепенно се наложи възприемането на енергетиката като електропроизводство, т.е. тя се отъждествява с една от производствените си подсистеми. Така неминуемо въпросът за обезпечаване на електропроизводството с енергосуровини стана вторичен и все по-често убягваше от вниманието на потребителя. Факт, който натрупа отрицателни дивиденти предвид ситуацията, че страната ни осигурява около 70% от енергопотребностите си от чужбина. Ниското качество и ограниченото количество на собствените суровини в общи линии предопределя структурата на електропроизводствените ни мощности и големия относителен дял на ядрената енергетика.

По отношение на обезпечеността си с нефт България има неблагоприятна позиция на Балканите. Страната ни задоволява около 1% от потребностите си от нефт и газ. Макар че сегашното ни икономическо състояние не дава възможност за самостоятелни задълбочени проучвания, изследване и усвояване на националните ресурси, перспективите не са обнадеждаващи. Настъпилият регресивен процес в проучвателните дейности след 1994 е индикация за дезангажираност на държавата ни в тази посока. Докато в развитите страни тези разработки представляват неразделна част от програмите за националната им сигурност, при нас липсва подобна обвързаност. Което ни прави пасивни участници както при разрешаването на петролните проблеми в региона, така и на свързаните с тях геополитически въпроси в района на Балканите.

“Валоризацията” на геополитическото и средищногеографското ни положение в региона може да се постигне както в посока на отдаване на земи за трасета на магистрални тръбопроводи, така и чрез активизиране на двустранните и междурегионалните балкански контаки в енергийната област. Не се наемам да твърдя кой от двата проекта: проруският “Бургас-Александруполис” или проамериканският “Бургас-Вльора” (АМБО) е приоритетен за България, тъй като всеки един от тях има своите предимства. Но смея да кажа, че те трябва бъдат разглеждани през призмата на националния ни интерес и в общоевропейския контекст. Защото възможност за тяхната реализация има, ако добивът на суров нефт в Каспийския регион достигне предполагаемата цифра от 150 млн. тона годишно и към тях се добавят още 100 млн. тона от Русия. Не е сигурно обаче, че цялото добивано количество ще бъде насочено към Европа. Като големи консуматори в Азия се очертават Китай и Пакистан. От самото начало на работата по проекта “Бургас-Александруполис” стои въпросът, дали Русия е в състояние да осигури минималното количество от 15 млн. тона суров петрол годишно. В противен случай изграждането на нефтопровода е нерентабилно. Не е без значение и фактът, къде ще функционира нефтопреработвателният комбинат – на входа на трасето, какъвто несъмнено е нашият интерес, или на изхода, при Александруполис, за което настоява гръцката страна.

Въпросът с реализацията на проекта АМБО (Бургас-Вльора), освен технологически и стопански, за нас има и своя геополитически аспект. Би следвало да го разглеждаме като съставна част от транспортен коридор, включващ още железопътно и шосейно трасе. До голяма степен той е контрапункт на поддържания от западоевропейски среди “прославянски” транспортен коридор, свързващ Белград със Скопие и Солун по долините на Морава и Вардар.

Развитието на ситуацията в Косово и Македония обаче, постепенно превръщат сръбско-македонската граница в една фикция. Едва ли подлежи на съмнение фактът, че в недалечно бъдеще Македония ще бъде плътно покрита от север с албанска държавна или парадържавна граница. От това ще следва сериозно отслабване на сръбското влияние в Македония, което би ни донесло определени бонуси в надпреварата за прокарване и капитализиране на инфраструктурните ни проекти.

Твърде интересни от стопанска и политикогеографска гледна точка са енергийните ни отношения с Румъния. До известна степен, те се проявяват на принципа на политическия блъф. Появата на енергиен проблем у едната страна веднага активизира интересите на другата. В стопанско-исторически аспект примерите са много. Тук само ще припомня румънската оферта към Турция за участие в изграждането на АЕЦ “Черна вода”, отправена преди две години от премиера Адриан Настасе, автор на прословутата фраза “единственият приятел на Румъния от съседите и е Черно море”.

Въпреки предприетите съвместни действия за активизирането на българо-румънските енергийни връзки, съществуват и ред затормозяващи процеса на интеграция фактори. По важните са:

Взаимно дублиране на степента на енергоснабденост в приграничните регионални единици. Между румънските придунавски окръзи с най-висок коефициент на енергосамоосигуреност е окръг Мехединц. От същия тип (високо производство – ниско потребление) е и окръг Долж, срещу който на българска територия е АЕЦ “Козлодуй”, превърнала Северозападна България от енергодефицитна в електроотдаваща. Подобно дублиране на типовете регионални единици по степен на енергоснабденост е характерна за всички окръзи, респективно – области, по течението на река Дунав. Това предопределя и приблизително еднаквата им стопанска специализация и свива възможностите за стопанско допълване, респективно – за обмен на електроенергия и енергийни ресурси.

Недоразвитост на инфраструктурата в придунавската част на двете страни. Междудържавната електропреносна линия Крайова-Бойчиновци е единствената пряка линия за обмен на електроенергия. Преките транспортни връзки са затруднени от липсата на мостове над река Дунав. Тяхното изграждане няма само локално значение. Те ще активизират стопанската дейност между двете страни, тъй като ще се впишат в траспортната система на цяла Европа и ще предизвикат верижно доусъвършенстване (или ново изграждане) на транспортни отсечки, които ще формират меридионалните транспортни коридори на Балканите. В този смисъл е вероятно пренасочване на енергийните потоци от Румъния в меридионално направление, с което ще се промени относителният дял на жп участъците в превоза на енергийни и други товари.

Енергийният дефицит на продунавските регионални единици в България и Румъния. Той предполага предприемането на съвместни действия за подобряване на електроенергийните им баланси. Те са свързани с оптимално използване водите на река Дунав за хидротехнически и хидроенерегийни нужди. Влиянието на подобни съоръжения върху социално-икономическото развитие на двете страни не може да се разглежда само на регионално ниво. Река Дунав притежава своя транспортна динамика, която в много случаи се регулира не само от технически мероприятия, но и от конюнктурни явления, засягащи междудържавните отношения. В този смисъл е подчертана стратегическата необходимост за целесъобразно използване на реката и предприемането на такива мерки, които не биха били в противоречие с икономическите и екологични интереси на страните.

Екологичният аспект на въпроса и свързания с него психологически момент. Това е една от най-съществените причини, затормозяващи българо-румънските енергийни отношения. Тя се прояви с голяма сила след изграждането на АЕЦ “Козлодуй” и след многократните въздушни трансгранични замърсявания на Русе, Никопол, Силистра и Видин от румънските промишлени предприятия. Взаимната подозрителност не позволи на двете страни да предприемат съвместни стъпки за изграждане и усъвършенстване на ядрени мощности. Нещо повече, след аварията в Чернобил Румъния многократно предявяваше претенции към България за нанесени щети от атомната централа в Козлодуй. След пускането в действие на първия от петте канадски реактора на румънската ядрена централа “Черна вода” редица букурещки вестници отправиха намеци за спирането на АЕЦ в някои съседни държави, а Румъния да продава електроенергия от атомната си централа на “своите славянски съседи”. По този повод в-к “Льо Монд” подчерта, че “интересът на румънските власти е не толкова екологически, колкото икономически”. Със затварянето на централата в Чернобил и ако бъдат затворени тези в Хасловск (Словакия) и Козлодуй, това “ще даде на Румъния възможност да изнася енергия като така осигури валутата, необходима за завършването на останалите реактори на “Черна вода”.

Проблемите на руманската АЕЦ, замислена всъщност за да се “покриват” собствените нужди от електроенергия на страната, предизвикват и вниманието на букурещкия седмичник “Експрес”. В него се отбелязва, “загрижеността на руманското правителство от острата конкуренция” в областта на атомната енергетика в региона. В радиус от 1000 км. работят споменатите по-горе АЕЦ и, “спекулирайки с техническите трудности”, според “Льо Монд”, правителството оказва все по-силен натиск за закриване на ядрените централи руски модел, намиращи се около Румъния.

Успоредно с това се водят проучвания за локализиране на атомни централи в района на Пятра Нямц, Молдова, с руско оборудване и в Трансилвания – със западно оборудване. Опростенченски, това ще рече България да предприеме проучване за изграждане на ядрени мощности в района на Кърджали с гръцко оборудване и на Благоевград – със сръбско.

Позволих си това сравнително дълго отклонение в посока на българо-румънските енергийни отношения не за друго, а за да припомня още веднъж, че създаването на ефективна национална енергийна стратегия е възможно само в контекста на регионалната балканска енергийна стратегия.

{rt}

Подготовката на войната в Ирак отне на САЩ девет месеца, а победата в нея само 28 дни. Много повече време обаче ще изисква постигането на истински мир, ако приемем, че Вашингтон действително си е поставил за цел изграждането на стабилна демокрация в тази страна. От първостепенно значение в случая е установяването на система на управление, удовлетворяваща различните етнически и религиозни общности в Ирак, които в миналото бяха удържани заедно от режима на Саддам Хюсеин само с помощта на политическите и военни репресии. В противен случай страната ще стане арена на жестоки конфликти и претенции за независимост от едни или други нейни области. А ако не е готово да се съобразява със специфичните религиозни и етнически различия, всяко демократично правителство на Ирак ще е още по-неспособно да гарантира реда в страната, отколкото предшестващата го брутална диктатура.

Разпределяйки властта между двете нива на управление – т.е. предоставяйки на отделните етнически и религиозни групи по-голям контрол върху собствените им политически, социални и икономически дела и карайки ги по този начин да се чувстват по-малко онеправдани и по-сигурни, федерализмът предлага единствената реална възможност да се предотвратят етническите конфликти и сепаратизмът в Ирак, и там да се наложи работеща и стабилна демокрация. Разбира се, не всеки федерален модел би сработил в тази страна. Според мен, подходяща за случая би била федералната система, гарантираща на регионалните правителства по-голяма политическа и финансова власт, с вътрешни граници, следващи съществуващите линии на етническо и религиозно разделение, и разполагаща с конкретни институционни механизми, които да не допускат в местното управление да доминират откровено етнически или религиозни (а също и регионални) партии. Струва ми се също, че за да гарантира стабилност и работеща демокрация в Ирак, тази федерална система следва да включи богатият на петрол район на Киркук в контролирания от кюрдите северен регион, ограничавайки по този начин и аспирациите за създаване на независима кюрдска държава там.

От своя страна, Съединените щати трябва да се нагърбят с по-активна роля в процеса, съветвайки новите иракски лидери да приемат федералната система на управление именно в посочените по-горе рамки. Подобна система не само би помогнала за установяването на стабилна демократична система в Ирак, но и би предотвратила появата на доминирано от шиитската общност правителство. Без възприемането на този федерален модел, новата иракска държава ще бъде застрашена от вътрешни конфликти и доминирана от едни или други етнически и религиозни групи, което пък ще постави под въпрос американските усилия за налагане на демокрация не само в Ирак, но и в целия регион (в рамките на проекта “Голям Близък изток”).

Разграничителните линии в Ирак

По дефиниция, демокрацията цели да гарантира правата на всеки член на обществото. Изграждането и утвърждаването на подобна система в Ирак, без това да доведе до нови сблъсъци на етнически или религиозна основа, не е лесна задача. Според бившия американски представител в ООН и архитект на подписаните през 1995 в Дейтън мирни споразумения, Ричард Холбрук: “Ще бъде изключително трудно Ирак да се управлява с демократични средства, тъй като това почти сигурно би довело до съсредоточаване на властта в ръцете на местните шиитски, сунитски и кюрдски лидери, разполагащи със силни позиции. Случаят е по-сложен, отколкото бе в Босна, защото страстите и противоречията са много по-дълбоки и, ако изтеглянето на чуждите части едва ли би провокирало война в Босна, сраженията между сунити, шиити и кюрди ще избухнат веднага след като напуснем Ирак” (1).

Една от най-сериозните опасности от установяването на демократично управление в Ирак е свързана с очаквания възход на етническите и религиозни партии, представляващи интересите на конкретни етнически, езикови или религиозни групи в страната и склонни да пренебрегват правата на другите подобни групи. В Ирак има три основни групи, различаващи се по своя етнически произход или религия и враждуващи помежду си от столетия насам. Арабите са най-голямата етническа група в Ирак, съставляваща 75% от населението и обитаваща предимно централната и южна част на страната, докато кюрдите са около 20% и живеят на север. Повечето араби са мюсюлмани, принадлежащи към две различни течения в исляма: между 55% и 65% от тях са шиити, а между 30% и 40% - сунити.

Вижданията на двете течения по въпроса за мюсюлманското управление значително се различават. Шиите споделят доктрината за Имамата, според която водачите на мюсюлманската общност следва да произхождат пряко от Пророка Мохамед, и поради това смятат зетя на Мохамед - Али ибн Абу Талеб, за исторически водач на мюсюлманската общност. За разлика от тях, сунитите са убедени, че мюсюлманите са в правото си да избират своите водачи, според техните качества и заслуги и не подкрепят шиитската теза за Абу Талеб. И въпреки че между двете течения съществуват и много други различия, всички те се коренят именно в това фундаментално противоречие.

Карта І: Етно-лингвистични групи в Ирак

Най-големи групи

Кюрди

Араби-сунити

Сунити и кюрди

Араби-шиити

Шиити и сунити

Тюркмени-сунити

Рядко населени земи

Sinjar – име на племе

Кюрдите са втората по големина етническа група в Ирак и населяват предимно северната част на страната. В Ирак етническите и религиозни разграничителни линии често се преплитат, защото както арабите, така и кюрдите са (с малки изключения) мюсюлмани. Повечето кюрди са сунити, макар че някои принадлежат към сектата на “язидите”, изповядващи странна смес между ислям, юдаизъм и християнство. В периферията на иракската етническа карта са тюркмените и асирийците, които са под 5% от населението на страната.

В исторически план отношенията между араби и кюрди винаги са били основният източник на напрежение в Ирак. В миналото иракските режими не само постоянно изключваха кюрдите от възможността да участват във властта, но и се опитваха да ги асимилират. Така, като част от програмата си за “арабизация” на страната, правителството на Саддам предприе опит за асимилиране на всички не-араби, забранявайки им да говорят майчиния си език на обществени места и принуждавайки ги да приемат арабски имена и се записват като араби във всички официални документи, включително паспорти и дипломи.

Режимът на Саддам съчетаваше тези методи и с използването на военна сила. Той, в частност, се опитваше да ерозира позициите на кюрдите на север, изселвайки насилствено част от тях от региона, като процесът се съпровождаше от унищожаване на хиляди кюрдски села и убийствата на стотици хиляди кюрди. Така, повече от сто хиляди кюрди загинаха през 1988, когато иракското правителство използва и химически оръжия срещу тях (2).

Наред със силните противоречия на етническа основа, в Ирак са налице и изключително остри религиозни вражди, независимо от факта, че по време на ирано-иракската война например, местните шиити подкрепиха своето, доминирано от сунитите, правителство срещу управлявания от шиити Иран. Въпреки, че шиитите са най-голямата религиозна група, сунитите традиционно доминираха във властта. Дори и преди Саддам, те контролираха ключовите постове в управляващата партия БААС, както и в силите за сигурност. През 24-годишното си управление Саддам Хюсеин не само толерираше сунитите, но и ограничаваше правото на шиитите да извършват религиозните си ритуали, арестуваше, изпращаше в изгнание и дори убиваше религиозните им водачи, застрашаващи властта му.

След Първата война в Залива през 1991, шиитите от Юга, известни още като “блатните араби” се опитаха да свалят режима на Саддам. Въстанието им обаче бе потушено от иракската армия, убила хиляди шиити (впрочем по същото време на север бяха убити и няколко хиляди кюрди, също дръзнали да възстанат срещу диктатурата). Непосредствено след потушаването на възстанието, режимът се отказа от дотогавашната си светска ориентация, опитвайки се да “национализира” религията (включително чрез създаването на верига от държавни сунитско-ислямски радиостанции), което допълнително повиши напрежението между двете мюсюлмански общности в страната. Шиите възстанаха повторно през 1999 (след екзекуцията на един от духовните им лидери), като този път център на бунта бе град Басра. Правителствените сили отвърнаха с масови убийства (общият брой на жертвите остава неясен поради големия брой масови гробове), арести и изтезания (3).

Въпреки наличието на няколко различни етнически и религиозни групи в Ирак и исторически наслоилите се противоречия между тях, има основания да вярваме, че в страната все още е възможно да се наложи стабилен демократичен режим. Независимо от конкретната си мотивация, всички тези групи подкрепят идеята за федерализацията на Ирак. Факт е също, че на фона на сложната мозайка от етнически и религиозни различия в Ирак, само федералната система би помогнала за успокояване на страстите и появата на политически партии, които да не са изградени само на етническа или религиозна основа.

Общата основа

Мултиетнични държави като Белгия, Канада, Индия, Испания или Швейцария съумяха да изградят стабилна демократична система именно по пътя на своята федерализация. И сегашното напрежение между различните религиозни или етнически групи в Ирак едва ли е много по-дълбоко от напрежението, съществувало навремето и в повечето от гореизброените страни. Впрочем, това напрежение, често е провокирало открито насилие в Индия, Испания или дори Швейцария. Нещо повече, при подходящи политически рамки, съществуващите в Ирак религиозни и етнически различия биха стимулирали жителите на страната да възприемат по-умерено поведение едни към други. Те, освен това, биха дали на иракските политически партии необходимото основание да търсят симпатизанти и извън досегашните тясно етнически или религиозни рамки на собствената общност, фокусирайки вниманието им към проблеми, нямащи етнически или религиозен характер. Накрая, те биха спомогнали и за една по-умерена политика по етническите и религиозни въпроси. Всъщност, дали Ирак ще съумее да изгради стабилна демокрация зависи най-вече от федералния модел, който страната ще възприеме.

Кюрдите са най-твърдите превърженици на федерализма в Ирак. Въпреки че някои от тях виждат във федерализма само поредна стъпка към пълната независимост, повечето иракски кюрди са достатъчно прагматично настроени, съзнавайки, че независимостта едва ли е постижима, предвид яростното противопоставяне от страна на Турция. Последното е предизвикано от турските опасения, че появата на независима държава на иракските кюрди би довела до сходни претенции на кюрдите от Анадола. Ето защо, федерализмът е най-добрата реална възможност за кюрдите от Северен Ирак, предоставяйки им контрола върху решаването на много ключови за тях социални и политически проблеми, а също възможност да защитят идентичността си от посегателства, на каквито често са били жертва в миналото.

Двете основни кюрдски партии, Кюрдската демократична партия (КДП) и Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК) подкрепят идеята за федерализацията на Ирак. Според Масуд Барзани, лидер на КДП, федерализмът “ ще обедини Ирак и ще реши много от неговите стари и сложни проблеми”, а също “ще укрепи националното единство и суверенитета на страната” (4). На свой ред, Джалал Талабани, основател и генерален секретар на ПСК, обяви, че федерализмът “ще гарантира единството на Ирак” и “практическото осъществяване на всички законни права и стремежи на иракския народ” (5).

Федерализмът обаче, не се предпочита единствено от кюрдите. На практика, всички иракски лидери, обявяващи се в миналото срещу режима на Саддам, са декларирали неведнъж подкрепата си на идеята за федерализацията на страната. За първи път иракската опозиция изрази тази подкрепа през декември 2002 на Лондонската конференция на опозиционните лидери, в която участваха и кюрди, и сунити, и шиити. Тогава участниците в конференцията се споразумяха, че “бъдещата иракска демократична държава може да се основава само върху федерализма” (6). Според тях, федерализмът е необходимата на Ирак демократична форма, защото защитава интересите на малцинството пред волята на болшинството.

Ръководената от САЩ съюзническа коалиция също декларира подкрепата си за федерализма, разрешавайки, в частност, на кюрдите да разполагат с полуавтономен район в нов Ирак, но отказвайки им категорично обявяването му за независим. В същото време, САЩ нито са лансирали някакъв конкретен план за федерализацията на Ирак, нито пък са обявили позицията си по редица деликатни въпроси, свързани с нея, като например, дали регионалните правителства трябва да разполагат с по-щироки правомощия или, дали федерализацията на Ирак следва да се осъществи, съобразявайки се с етническите и религиозни разграничителни линии, или пък на друг принцип. Впрочем, американското правителство няма позиция и по въпроса, дали кюрдите следва да контролират района на Киркук. Засега американците се задоволяват да повтарят, че иракчаните сами трябва да решат, каква система на управление да приемат.

Разбира се, налице е и силна опозиция срещу евентуалната федерализация на Ирак, при това както вътре в страната, така и в Близкия изток, като цяло. Турция например се опасява, че въвеждането на федерална система в Ирак, позволяваща на кюрдите да разполагат със собствено регионално правителство и да контролират петролните залежи около Киркук, ще ги окуражи да обявят независима държава, което пък ще взриви ситуацията сред турските кюрди. Турският външне министър Абдула Гюл заяви, че страната му е готова да предприеме военна интервенция за да попречи Киркук да се превърне в столица на кюрдската провинция в Ирак (7). Впрочем, когато кюрдските части навлязоха в Киркук и Мосул през март 2003, Анкара действително изпрати свои войски в Северен Ирак за гарантира (както заяви Гюл) “иракската териториална цялост”(8).

Малцинствените етнически и религиозни групи в северната част на страната също са резервирани към налагането на федерален модел в Ирак, най-вече от страх, че ще бъдат дискриминирани от кюрдите. Въпреки че Регионалното правителство на Кюрдистан (създадено от САЩ в тъй наречената “забранена за полети зона” в Северен Ирак след Първата война в Залива и включващо двете основни кюрдски партии и коалиция от християни и асирийци) обеща да уважава правата на всички етнически и религиозни общности, местните тюркмени и асирийци се опасяват че новите кюрдски регионални власти ще накърнят правата им и, стремейки се да укрепят кюрдската национална идентичност, ще прокарат закони, забраняващи използването на майчиния език и правото да практикуват свободно собствената си религия или пък ограничаващи правото им на труд. Президентът на Иракския тюркменски фронт Санан Ахмад Ага предупреди, че “Ако една група се опита да наложи над останалите, това ще доведе до граждански война. Ако има разделение, това ще означава етническа война” (9).

Въпреки резервираността си, представителите на малцинствените групи все пак признават безполезността на съпротивата срещу федерализацията на Ирак, ако подобно решение бъде взето от бъдещия парламент. Според лидера на тюркмените Ага: “Гражданите трябва да приемат онова, което реши парламентът. Ако едно парламентарно решение бъде взето с 99% от гласовете, то онези които имат различно мнение следва да се подчинят” (10).

Разбираемото нежелание на САЩ да наложат на иракчаните бъдещата структура на държавата им не пречи обаче на американците активно да лансират идеята за федерализацията на Ирак. Защото ако не го направят, рискуват да поставят под въпрос основната си цел – установяването на стабилно демократично управление в Ирак. Нещо повече – тази страна може да се превърне в още по-голяма заплаха за Запада и САЩ, отколкото бе преди войната. Въпреки че формата на управление действително следва да бъде избрана от иракския народ, американските официални лица са длъжни да съветват новите управляващи в Ирак да приемат именно федералния модел и, в същото време, да успокоят Турция, гарантирайки и, че САЩ няма да допуснат появата на независима кюрдска държава в Северен Ирак. Само така американците могат да направят федерализацията на Ирак наистина възможна.

Непрестанно растящият брой на американските жертви след като президентът Буш обяви края на войната в Ирак през май 2003, ясно показва, че в интерес на САЩ е самите иракчани да поемат отговорността за страната си, колкото е възможно по-скоро. В същото време обаче, прибързаните действия в тази посока биха били голяма грешка. Истината е, че САЩ не могат да прехвърлят реално (а не формално) властта в Ирак, докато там не бъде създадена нова федерална система на управление и докато не бъдат проведени успешно и без прояви на насилие повече от едни демократични избори.

Убеден съм, че най-ефективният федерален модел, който може да гарантира стабилна и самостоятелна демократична система в Ирак, следва да бъде реализиран, при спазването на следните основни принципи.

Разделяне на политическата и финансовата власт

На първо място, и преди всичко, федералният модел в Ирак трябва да бъде достатъчно всеобхватен, осигурявайки на регионалните правителства достатъчно политическа и икономическа (финансова) власт. Последното е задължителен компонент за гарантирането на необходимата правителствена закрила за различните етнически и религиозни групи в Ирак, предотвратявайки в същото време потенциалните етнически конфликти и сепаратизма. Федерализмът се провали в страни като Индонезия, Малайзия или Нигерия тъкмо защото не бе приложен в такава степен, че да гарантира необходимата автономия на регионите. Тоест, ако регионалните правителства разполагат с широки правомощия на книга, но на практика те са силно ограничени, федералният модел е обречен на провал.

Затова, като минимум, иракските регионални правителства следва да определят политиката в сферата на езика и образованието, за да гарантират на кюрдите и шиитите съхраняването на тяхната идентичност, ерозирана в миналото от предишния режим. Регионалните власти трябва да контролират и такива сфери като здравеопазването, социалната политика и заетостта, а също междурегионалния търговски обмен, в зависимост от специфичните претенции на различните етнически и религиозни групи за автономия, някои от които все още не са ясни. На свой ред, федералното правителство следва да запази контрола върху отбраната, външната и финансовата политика, инфраструктурата и такива въпроси като предоставянето на гражданство и т.н. Освен това отделните етнически и религиозни групи в Ирак трябва да бъдат интегрирани в националните въоръжени сили, където всички те да са пропорционално представени. Ако се разреши на всеки регион да разполага със собствени въоръжени сили това със сигурност би провокирало етнически сблъсъци и стремеж към разпокъсване на страната.

В рамките на новата федерална система, местните правителства трябва да разполагат със значителни правомощия във финансовата сфера, позволяващи им да провеждат икономическа политика, съобразена със специфичните нужди на региона и да разполагат с достатъчно средства за това. Без независими източници на приходи, регионалните правителства ще си останат зависими от субсидиите на централната власт. А това не само би поставило под въпрос политическата им автономия, на и би им попречило да реализират предварително начертаната си политика.

Имайки предвид, че основната част от приходите в Ирак идват от добива на петрол, ясно е, че цялата страна следва да се ползва от тях. В противен случай между отделните региони би възникнало крайно опасно икономическо неравенство. От друга страна обаче, богатите на петрол региони следва да получават по-голям дял от доходите, не само защото именно те осигуряват въпросните доходи, но и защото добивът на петрол изисква и специфични разходи, включително за възстановяване на увредената околна среда. Затова отказът да са компенсират богатите на петрол региони, може да породи сериозна криза. Въпреки че намирането на баланс между регионална и централна власт е твърде проблематично, формулата за постигането му, както и за решаването на посочените по-горе проблеми задължително следва да бъде изработена от правителствата на национално ниво.

Кюрдите например, настояват всеки регион в Ирак да получава процент от националния доход, включително този от петрола, съобразен с броя на населението му. В същото време е ясно, че ако кюрдският регион в Северен Ирак не получи по-голям процент (спрямо броя на населението си) от петролните доходи, това може да укрепи сепаратистктите настроения там, особено ако се окаже, че регионалното правителство не разполага с достатъчно средства да провежда политиката си и финансира свързаните с нея проекти.

Ситуацията в Нигерия (също притежаваща значителни запаси от петрол), илюстрира потенциалните проблеми с разпределянето на доходите от петрола, които биха възникнали в бъдещата федерална иракска държава. В резултат от протестите на богатите с петрол щати, нигерийското правителство реши да им предоставя с 13% повече от средствата, идващи от продажбата на петрол, отколкото на лишените от петрол щати. Но тъй като в страната липсва реален контрол върху това, как точно се изразходват въпросните средства, в петролните региони по делтата на Нигер се развихри истинска война за тяхното преразпределение.

Турция със сигурност би се противопоставила на това, иракските кюрди да получат по-значителен процент от петролните доходи на Ирак. Според Анкара, това само би осигурило на регионалното правителство повече политическа и икономическа власт и би подхранило сепаратистките стремежи на кюрдите (въпреки че кюрдските водачи твърдят точно обратното). Според мен обаче, тези стремежи биха се възобновили по-скоро ако кюрдите решат, че не са получили достатъчно широка политическа и икономическа автономия от Багдад. Нека си припомним, че когато през 1970, тогавашното иракско правителство реши да предостави ограничена автономия на кюрдите, те не приеха плана му, тъкмо защото решиха, че регионалното им правителство няма да разполага с достатъчно власт, а и защото Киркук оставаше извън автономната зона. Опитите на Багдад да наложи със сила плана си за автономия пък доведоха от кървави сблъсъци в Северен Ирак.

Регионалните граници и наложилите се етнически и религиозни разделителни линии

Въпреки че са необходими предпазни мерки за предотвратяване на възможността в регионалните правителства на бъдещ федерален Ирак да доминират партии на етническа или религиозна основа, границите на отделните региони следва да бъдат съобразени със съществуващите разделителенти линии между основните етнически и религиозни групи в страната. Целта е трите основни групи в Ирак да контролират собствените си политически, социални и икономически дела. Федерализацията на страната именно по този признак, ще доведе да появата на три различни регионални правителства, в които ще доминират, съответно, кюрди, шиити и сунити. Кюрдите са най-твърдите привърженици на подобен федерален модел, тъй като, ако федерализацията бъде проведена изключително на религиозен принцип, това би довело до разделянето на Иракски Кюрдистан на две. Сунитите също биха спечелили от реализацията на този сценарий, защото са по-малко от шиитите и няма да бъдат задоволително представени в една централизирана система на управление, в която несъмнено ще доминира най-голямата в Ирак група – шиитската.

Много анализатори обаче се опасяват, че федерализацията на Ирак по етно-религиозен принцип би увеличила риска от етнически сблъсъци и прояви на сепаратизъм. Те сочат провала на федералните модели в бившите СССР, Чехословакия и Югославия като доказателство за това, до какъв резултат може да доведе очертаването на регионалните граници, следвайки съществуващите етнически и религиозни разделителни линии. Само по себе си обаче, възприемането на този принцип, не води до етнически конфликти или ръст на сепаратизма. Регионалните граници, очертани на такъв принцип в Белгия или Швейцария например, не доведоха тези страни до разпад. Опасността от етнически конфликти или сепаратизъм идва по-скоро от доминацията на етнически или религиозни партии в регионалните правителства (както бе в Чехословакия и, особено, в Югославия) водещо до това, че всички проблеми (включително касаещи инфраструктурата или опазването на околната среда) започват да се разглеждат като етнически и религиозни, което пък засилва стремежа към все по-голяма независимост от централната власт.

В същото време забраната на етническите и религиозни партии също не е най-добрият начин да се отърве Ирак от опасностите посочени по-горе, защото подобна мярка би поставила на изпитание демократичната система, като цяло. Възможно решение на проблема би било приемането на избирателни закони, изискващи от политическите партии да спечелят определен процент от гласовете не само в “своята” провинция, но и в останалите, за имат право да участват във федералното правителство. Русия, Индонезия и Нигерия използват подобна система, именно за да избегнат появата на чисто етнически или религиозни партии.

Освен това, Ирак би могъл да възприеме модела на президентската република, което се подкрепя както от кюрдите, така и от Иракският национален конгрес. А президенската система на управление е по-малко благосклонна към регионалните партии, понеже пряко избраният президент се нуждае от подкрепата на избирателите от всички региони, за разлика от министър-председателят, който се избира от Парламента. Възпримането на подобен модел би попречило на етническите и религиозни партии да доминират в централното управление, независимо че във всеки отделен регион на страната доминира една или друга конкретна етническа или религиозна група. При президентска система партиите ще трябва да представляват повече от една етническа или религиозна група, ако разчитат на подкрепа в повече от един регион на Ирак, т.е. ако желаят да участват в управлението на страната, на централно ниво.

И все пак, използвайки така описания метод за очертаване границите на регионите в бъдещ федерален Ирак, следва да признаем, че действително съществува известна опасност от етнически или религиозни конфликти, тъй като в рамките на отделните провинции несъмнено ще се формират и нови малцинства. Както може да се види на Карта І, в Ирак е невъзможно да се създадат напълно хомогенни (етнически или религиозно) региони, просто защото отделните етнически и религиозни групи в страната живеят смесено в редица части на страната. А преселването на компактни групи население с цел изграждането на хомогенни провинции, със сигурност би довело до кървави етнически конфликти и сепаратизъм, както стана например при разделянето на Индия след Втората световна война. Прокарвайки закони, дискриминиращи регионалните малцинства (или игнориращи исканията им), партиите в редица индийски щати като Асам, Нагаленд или Мизорам, провокираха там остри етнически сблъсъци и искания за преразглеждане на федералната система в Индия. По същият начин в Нигерия, някои местни религиозни партии се опитаха да разширят приложението на Шариата (т.е. на традиционното мюсюлманско право), провокирайки конфликт между мюсюлманите и християните от племето Игбо в северната част на страната. За да не се случи същото и в Ирак, националното правителство следва да забрани приемането от регионалните власти на закони, дискриминиращи отделни малцинствени групи в съответния регион, разрешавайки на последните да подават жалби срещу тях директно до Конституционния съд на страната.

Разбира се, мнозина смятат, че ако федерализацията на Ирак се осъществи без да се съобразява със съществуващите етнически и религиозни разделителни линии, а по някакъв друг (например чисто географски) принцип, това би отслабило етническите и религиозни различия в страната (11). Някои дори твърдят, че за граници на бъдещите провинции или региони, следва да се използват границите на 18-те досегашни административни райони на Ирак. Много местни араби, което иначе подкрепят федерализма, също мислят така. Впрочем, Иракският национален конгрес също подкрепя разделянето на Ирак на няколко региона, но не следвайки сегашните административни граници, тъй като това би довело до хегемония на шиитското мнозинство в управлението.

Според мен, голямото предимство на федерализацията на Ирак, използвайки за тази цел традиционните етнически и/или религиозни граници е, че така в по-голяма степен би могла да се предотврати доминацията на етническите или религиозни партии в управлението на страната. Защото този модел, съчетан с приемането на избирателен закон като описания по-горе, и на президентска система на управление, ще ограничи значително влиянието на етническите и религиозни партии в правителството.

Карта ІІ: Етнолингвистичните групи в 18-те административни района на Ирак

Преобладаващи групи

Кюрди

Араби-сунити

Араби-сунити/кюрди

Араби-шиити

Араби-шиити/сунити

Араби-сунити/тюркмени

Рядко населени земи

Sinjar – име на племе

От друга страна, очертавайки границите на регионите, без те да са съобразени със съществуващите етнически или религиозни разделителни линии, можем да очакваме изключително мощен възход именно на етническите или религиозни партии, всяка от които безпрепятствено ще се наложи като представител на “своята” етническа или религиозна група. И тогава единственият начин да се избегне доминацията на една или няколко такива партии в управлението, ще бъде тяхната забрана, или пък въвеждането на етнически или религиозни “квоти” в управлението. Нито едното, нито другото са демократични средства, да не говорим, че ще се сблъскат с яростната съпротива на самите партии.

Подобна ситуация се създаде в Индия, където управлявалата доскоро партия Бхаратия Джаната спечели предишните избори, ползвайки се само с подкрепата на хиндуистите. Нейното правителство провеждаше твърда про-хиндуистка политика, сред ексцесите на която бе и унищожаването на мюсюлманската джамия в Айодха и опитите за въвеждане на единен граждански кодекс, несъобразен със спецификата на изповядващите исляма. Това естествено доведе до прогреси...

{rt}

Албанският национализъм се появява най-късно на Балканите и за негова първа проява се смята създаването през 1878 на т.нар. “Призренска лига”. Основната цел на Лигата, която първоначално се ползва с подкрепата на Османската империя, е защитата на земите, населени с албанци, от претенциите на съседните християнски държави. По-късно обаче Призренската лига се обявява и против османското господство в региона и бива подложена на репресии от турските власти. Този конфликт между албанци и турци продължава до Балканските войни. Всъщност, болшинството албанци-мюсюлмани, разполагайки с традиционните за изповядващите исляма права вътре в Османската империя, общо взето подкрепят съществуващото статукво докато империята все още контролира Балканите. Постепенно обаче, по-радикално настроените измежду тях, държащи повече на езиковата и културна (а не на религиозната) общност, завоюват доминиращи позиции (2).

Племенната структура и религиозното разделение на албанското общесто са два важни фактора, съдействащи за по-късната поява и развитие на албанския национализъм. Албанците са разделени на две големи групи: “геги” и “тоски”. Тоските живеят в Южна Албания и Северна Гърция, докато гегите обитават предимно Северна Албания. Река Шкумбини в централната част на страната служи за естествена граница между двете общности. Преобладаващото болшинство от албанското население в Косово, Черна гора и Западна Македония също принадлежи към гегите. Комунистическият режим в Албания обаче се опитва да интегрира двете племенни общности, затова и термините “геги” и “тоски” изчезват от политическия речник чак до края на 80-те години на ХХ-ти век (3). С течение на времето племенната структура в Северна Албания, до голяма степен, е ерозирана, докато гегите в бивша Югославия съхраняват редица елементи от патриархалната си култура до наши дни. Гегите и тоските се редуват във властта в Албания след обявяването и за независима държава през 1912. Така, в периода между двете световни войни (т.е. при управлението на Ахмед Зогу) гегите доминират в албанската политика, докато тоските формират базата на комунистическия режим на Енвер Ходжа след Втората световна война.

Религиозните различия в албанското общество са друг важен фактор, забавил появата и развитието на албанския национализъм. Около 70% от населението на Албания са мюсюлмани, 20% са православни християни, а 10% - католици, докато албанците в Косово и Македония са почти изцяло мюсюлмани (4). Въпреки че религиозното разделение на албанското общество не пречи за постигането на национално единство в Албания, то пречи на ислямската религия да се превърне в ключов обединяващ фактор. Албанската култура, усещането за общите корени и, особено, албанският език, се превръщат в централни елементи на албанския национализъм (5). Въпреки това ролята на религията в различните албански общности не може да се игнорира, също както и връзката между нея и албанския национализъм. Настоящата статия е посветена тъкмо на влиянието на политическите рамки и международните промени върху отношенията между исляма и албанския национализъм в отделнитге албански общности на Балканите.

Албания

Албания е последната страна, засегната от политическите промени в държавите от бившия комунистически блок след 1989, като случилото се в България и Румъния прави неизбежно въвеждането на многопартийна система и там (6). Демократическата партия (ДП), създадена през 1990 става основната опозиционна партия в Албания. От друга страна, на своя Х-ти конгрес през 1991, Албанската партия на труда, се преименува на Социалистическа партия на Албания (СПА), а неин нов лидер става умереният комунист Фатос Нано. Въпреки, че социалистите се представят добре на изборите през 1991 и са в основата на новото правителство, през 1992 Демократическата партия, водена от Сали Бериша и подкрепена от лидерите на мюсюлманите-сунити (най-вече заради твърдата и антикомунистическа позиция) печели изборите (7). По време на изборните кампании в посткомунистическия период, Демократичната партия се ползва с политическата подкрепа на Севера, а СПА – на Юга, но политическите различия между селските райони и градовете играят по-важна роля от разделението по линията “север-юг”.

В същото време основните албански политически сили проявяват достатъчно разум, предотвратявайки възможността противоречията между геги и тоски да излязат на повърхността, придобивайки и политически измерения (8).

Демократическата партия на Бериша, като цяло, подкрепя възраждането на мюсюлманската идентичност, надявайки се да спечели подкрепата на значителни слоеве от населението (и, особено, на жителите на Северно-източна Албания), маргинализирани по време на комунистическото управление (9). В същото време албанската външна политика търпи радикални промени през 90-те години, при управлението на ДП и СПА. Така, през 1991 Албания подписва рамков договор с Ислямската банка за развитие. По време на управлението на Демократическата партия, страната става членка на Организацията Ислямска конференция (ОИК). Албанското членство в ОИК, както и участието на Сали Бериша и тогавашния външнен министър Алфред Шереки в годишната конференция на Организацията в Джеда (Саудитска Арабия) обаче води до политически разрив между правителството и опозицията. Социалистите настояват, че албанското членство в ОИК е нарушение на конституцията и опит страната да промени евро-атлантическата си ориентация (10).

След управлението на Демократическата партия през 1992-1997, социалистите печелят изборите през юни 1997 и отново идват на власт (11). Новото правителство ограничава връзките с ислямския свят и Албания не участва на поредната конференция на ОИК в Техеран през декември 1997. Все пак, социалистите се опитват да продължат сътрудничеството с Ислямската банка за развитие, надявайки се на кредити от нея. Въпреки декларацията на Фатос Нано, че занапред Албания ще поддържа само двустранни отношения с ислямските държави (12), редица политици от Юга, както и някои кланове от Севера (като Тропая и Дибер например), традиционно свързани с Демократическата партия, продължават да подкрепят по-тесните отношения с ислямските свят (13). Независимо от това премиерът Фатос Нано, произхождащ от православно семейство, заедно с други водещи политици-социалисти, поставя на първо място отношенията с Гърция и остатъчна Югославия. В същото време социалистите лансират кампания срещу ислямския фундаментализъм в Албания, обвързвайки последния с управлението на Бериша. Социалистическото правителство се опитва да ликвидира оформилите се около ДП политически и религиозни мрежи като за тази цел мнозина високопоставени представители на албанската Ислямска общност (обединяваща мюсюлманите-сунити), смятани за близки до Демократическата партия, са заменени с млади чиновници (14).

Въпросната Ислямска общност (15) е основана през февруари 1991 и издава месечния вестник “Дрита Исламе”. Според официалния си статут (гл.1, чл.1) тази общност обединява всички местни мюсюлмански секти, придържащи се към основополащите принципи на ислямската религия (16). Основният проблем, с който се сблъсква албанската сунитска общност обаче е силно ерозираното религиозно чувство на албанците след половинвековното комунистическо управление (17). В началото на 90-те години всички религиозни общности в страната, включително и мюсюлманската, отчаяно се нуждаят от свещеници. Въпреки че се вземат мерки за решаването му, проблемът очевидно ще продължи да е актуален. Възраждането на религиозния живот е белязан най-вече от възстановяването на старите джамии и изграждането на нови (18).

Шестият световен конгрес на бекташите, свикан в Тирана през 1993, е важна стъпка в реорганизацията на албанската бекташитска общност (19), чиито лидери претендират за равнопоставеност с водачите на сунитите. Въпреки че и двете религиозни общности изпитват сериозни финансови затруднения, ситуацията при бекташите е по-лоша, още повече, че за разлика от сунитите те не могат да разчитат на значителна помощ отвън. Старите дервишки ордени в Албания – Рифаи (20), Кадири, Саади и Тиджани също са силно отслабени (21). Което не пречи на тези ордени и на бекташите да си оспорват монопола върху “религиозния мистицизъм” в Албания (22).

При управлението на Демократическата партия, бекташите не разполагат със солидни връзки в средите на политическата върхушка. В същото време, вътре в самата бекташитска общност съществуват две основни, съперничещи си крила. Групата около водача на общността Баба Решат Барди настоява за пълна самостоятелност на бекташите, докато другата група, около Баба Селим, призовава за по-тесни връзки с Демократическата партия на Бериша. Тя се подкрепя и от някои по-малки бекташитски групи (като Лазарат например). След идването на власт на социалистите, бекташитската общност се опитва да се трасформира както на местно, така и на международно равнище. Доминиращата в тази общност група около Баба Решат се стреми да превърне бекташизма в световно движение с център в Албания. Досега тя е установила връзки с редица сродни чуждестранни организации (23). Съперничещите и групировки обаче я обвиняват, че се опитва да превърне бекташизма в про-православно и полурелигизиозно братство. Новият статут на Бекташитската общност е приет на 7-ия Конгрес на бекташите, свикан в Тирана през 2000.

Макар някои анализатори (25) да смятат, че албанците са изгубили религиозността си по време на дългото комунистическо управление на Енвер Ходжа, статиските сочат, че религията все още е важен социален фактор в Албания (26). Сравнително по-добре са запазени мюсюлманските религиозни традициии в провинцията (27), а през 90-те години именно от албанската провинция (и, особено, от планинските райони) стартира значително миграционно движение към градовете в централна Албания, като Тирана и Дуръс, както и от Албания към Гърция, Италия и някои други страни. В Тирана, където населението нараства повече от два пъти пред последните десетина години, пришълците, идващи най-вече от Североизточна Албания (населена с мюсюлмани-сунити) и днес се смятат от коренните жители за “прекалено консервативни” (28). От друга страна, в посткомунистическия период, Албания се отваря за всевъзможни религиозни мисионери като тези, идващи от арабския свят влизат в конкуренция със своите не по-малко амбициозни християнски и западни “колеги”. А фактът, че повечето новопокръстени са именно бивши мюсюлмани не може да не тревожи ислямската общност (29).

По време на посещението си в страната през 1993, папа Йоан-Павел ІІ отбелязва, че Албания си остава “модел на мирно съвместно съществуване между различните религии” (30). Въпреки, че в Албания има няколко малки ислямистки групировки, те не са важен фактор в политическия живот на страната. Нещо повече, влиянието им отслабва допълнително след формирането на социалистическото правителство. Впрочем, тероризмът и претенциите на ислямските фундаменталисти се отхвърлят и от членовете на Демократическата партия (31), и от ислямската общност, като цяло (32), а преобладаващата част от мюсюлманското духовенство традиционно подкрепя мирното съвместно съществуване между различните религиозни групи в Албания (33). Тази мултирелигиозна толерантност се дължи донаякъде и на факта, че всички религиозни групи са подложени на еднакви преследвания по време на комунистическия режим (34).

В пост-комунистическия период обаче, са налице открити политически сблъсъци между албански интелектуалци по въпроса за албанската религиозна и национална идентичност (35). Така Кичо Блуши твърди, че тъкмо религиозното разделение се оказва историческа пречка за постигане на албанското национално единство, докато Абди Балета (36) смята, че Албания е съумяла да оцелее след всички опити за чуждестранна асимилация именно поради мулти-конфесионалния си характер. На свой ред, световноизвестният албански писател Исмаил Кадаре лансира тезата, че християнизацията на албанците би улеснила значително интеграцията на страната в Европейския съюз, а вестникът на крайно-левия Демократичен алианс открито призовава албанските мюсюлмани да приемат християнството. Нешат Тожай пък отправя апел за ново преброяване, което да покаже истинската ситуация в религиозната сфера, докато Абди Балета и няки други смятат, че това само би ускорило християнизацията на мюсюлманите и изразяват опасение от политизация на религията (37).

Така или иначе, посткомунистическа Албания е арена на сериозна конкуренция между отделните религии. Като ислямът, и особено сунитският ислям, се намира в отбрана. Тази тенденция, която се появява още в периода между двете световни войни, се задълбочава от комунистическия режим. При комунистическото управление, традиционната структура на властта в страната, която дотогава се базира най-вече на мюсюлманите, е разрушена, а новият комунистически елит произхожда предимно от средите на православните и бекташите от южната част на Албания. От друга страна, марксистката диктатура ерозира ислямската култура в по-значителна степен, отколкото другите религиозни култури и дори днес християните имат по-висок социален статус отколкото мюсюлманите (38).

В Албания 30% от населението са християни по рождение и няма пряка конфронтация с неалбанските елементи (може би защото последните са нищожно малка част от населението). Затова в страната не се наблюдава смесване на религиозната с етническата и националната идентичност, за разлика от Косово или Македония, където местните мюсюлмани-албанци се конфронтират с православните славяни. Въпреки че някои мюсюлмански лидери в Албания подкрепят подобно смесване, понеже според тях то би легитимизирало ролята на Исляма в новата демократична република (39), официалните представители на мюсюлманската общност въобще на поставят под въпрос светския характер на албанската държава (40).

Косово и Македония

Новата сръбска конституция, приета на 28 септември 1990 ликвидира автономията, предоставена на Косово от конституцията на Социалистическа Ютославия през 1974. През октомври 1991 обаче, самопровъзгласилата се “Асамблея на Република Косово” обявава независимостта на провинцията, стъпка потвърдена по-късно и огромното мнозинство косовари чрез специално организиран референдум. Албания е първата и единствена държава, признала независима Република Косово. Бужор Букоши формира временно правителство в изгнание, а на изборите от 24 май 1992 Ибрахим Ругова, водач на Демократичната лига на Косово (ДЛК) е избран за президент на Република Косово. Партията му, която е най-голямата в областта получава 76% от гласовете.

Въпреки внушителното сръбско военно присъствие в Косово (особено след 1992), местните албанци успяват да изградят там истинска паралелна държава със собствен парламент, правителство и президент и паралелна образователна система (т.нар. “arsimi paralel” – т.е. паралелно образование), която стартира в частни домове за да се превърне в символ на албанската национална общност. През 1994 в Косово и Албания са въведени общи образователно програми по някои предмети в началните училища и гимназиите, което е последвано и от появата на общи учебници. Всичко това се възприема като начало на културната интеграция на Косово с Албания, което е стара мечта на мнозина албанци. В тази “нова епоха” националните цели доминират в образованието и чисто светската визия за националната общност доминира над религиозната (41).

Ибрахим Ругова се стреми да съхрани мирния характер на съпротивата срещу сръбския натиск. Под негово ръководство местните албанци се надяват да изградят независима Република Косово с дипломатическата подкрепа и протекцията на западните държави и международните организации, но когато тази политика не води до забележимо подобряване на ситуацията, недоволството сред косоварите прогресивно нараства. От друга страна, подписването на Споразумението от Дейтън през 1995, слагащо край на войната в Босна, се оказва още един фактор за ръста на албанската съпротива в Косово. Албанците смятат, че са забравени от западната общност, след като в Дейтънското споразумение няма нито дума за ситуацията в Косово (42). В резултат от това, все по-голяма подкрепа получава т.нар. Армия за освобождение на Косово (АОК), която в крайна сметка влиза в открити сражения със сръбските сили за сигурност. Въпреки това обаче, ислямът не играе ролята на ключов фактор в албанската въоръжена съпротива срещу православните сърби (43).

Сръбските националистически лидери и сръбските медии обаче са убедени, че това не е така и че ислямът играе същата важна роля в албанската въоръжена съпротива, както и в босненския ислямски “джихад” (т.е. “свещена война”) и затова следва да бъде спрян със сила за да бъде предотвратено по-нататъшното проникване на ислямизма в Европа. Лансирайки подобна теза, сърбите се надяват да си спечелят подкрепата на Европа и да оправдаят репресивната си политика в Косово. Но въпреки че ислямът (не и фундаменталистката му форма) играе определера роля в политическото пробуждане на мюсюлманите, неговата политическа роля в Косово е второстепенна. Още повече, че политическите движения на босненци и косовари не поддържат тесни контакти помежду си (44).

До 1990 албанската кауза в Косово не се ползва с подкрепата на официалната мюсюлманска йерархия в Босна. Така на конференцията, организирана от Мешихата (т.е. Ислямската общност) на Босна и Херцеговина в Сараево, под мотото “Религията и конфликтът в Косово”, ударението се поставя именно върху факта, че косовският конфликт няма религиозен характер (45). Така, отговорността за ситуацията в Косово се прехвърля най-вече върху сръбската страна. Религиозният водач на албанците-мюсюлмани в Косово също отбелязва, че албанското движението срещу сръбските репресии има по-скоро националистически, отколкото религиозен характер, въпреки че се опитва да обоснове наличието на връзка между националната и религиозната идентичност (46).

За албанците, които не участват пряко в политическия живот поради изключително напрегнатата политическа ситуация в Косово преди намесата на НАТО, активността в религиозната сфера компенсира донякъде липсата на политическа активност (47). От друга страна, задълбочаващите се противоречия в стратегията на Ругова кара ЛДК (чието влияние отслабва за сметка на това на АОК) за търси съюз с местните религиозни водачи, поставяйки ударение върху ролята на ислямската общност в социалния и политически живот на Косово. Впрочем, и самата АОК също търси подкрепа от рязлични ислямистки организации и мрежи, повечето от които не са албански (48). С ръста на насилията, вършени от сръбските части в Косово през 1999 обаче, съпротивителното движение в областта се трансформира в общонационална борба за физическото оцеляване и самоопределение на косовските албанци, независимо от тяхната социална и религиозна принадлежност (49).

Разбира се, това не пречи дейността на АОК да бъде разглеждана от кръговете, свързани с местната ислямска общност, като “отбранитетелен джихад” (50).

Растящата интензивност на сблъсъците между албанци и сърби привлича вниманието на международната общност към Косово. Провалът на преговорите за бъдещето на областта, водени между сърби и албанци в Рамбуйе през февруари 1999 бива последван от атаки на НАТО срещу Сърбия. Те пък водят до установяването на администрация на ООН в Косово, въз основа на резолюция 1244 на Съвета за сигурност на Световната организация. През май 2001 е обявена и Конституционната рамка за временното самоуправление на областта. Програмите на наново създадените албански политически партии в Косово имат светски характер и нито една не поставя под въпрос светския характер на конституционната рамка на временното правителство на Косово (51).

В същото време Временната администрация на ООН в Косово (UNMIK), която съвместно с различните светски неправителствени организации в областта, съсредоточава усилията си най-вече върху предотвратяването на конфликтите между албанци и сърби, не отделя нужното внимание на другите проблеми там. Това дава възможност с тях да се заемат различни религиозни благотворителни организации. Така онези от тях, които действат под егидата на Обединения саудитски комитет за подкрепа на Косово и Чечения, монополизират доставките на храни и медикаменти за местните албанци и поставят под свой контрол образованието в селските райони (52). Тези успехи на уахабитите (53) с тяхната антизападна реторика съдействат за задълбочаването на традиционното за Косово разделение между градовете и селските райони и са потенциален дестабилизиращ фактор за хармонията между албанците, изповядващи различни религии, макар че сравнително малка част от населението се оказва възприемчиво към уахабитската доктрина (54). Косовските албанци са предимно мюсюлмани-сунити и значително се различават от босненските мюсюлмани, доколкото суфиските ордени, съсредоточени в неразвитите и слабо населени югозападни райони на Косово, играят важна роля в религиозния живот (55). Впрочем, в Косово живеят и известен брой албанци-католици (56), но между тях и мюсюлманите-албанци няма враждебност и отношенията помежду им винаги са били описвани като “добри” (57). От доста години насам Католическата църква поддържа специални организации, чиято цел е мирното уреждане на разпространените сред албанците “вендети” (т.е. кръвни отмъщения) и от чиито услуги се ползват хиляди албанци-мюсюлмани и католици (58). Католиците подкрепят мюсюлманите-сунити в съпротивата им срещу сръбските репресии, а Католическата църква подпомага близките на убитите от сръбските сили за сигурност. В същото време обаче, малкият брой смесени бракове между албанци-мюсюлмани и католици сочи, че религията все още играе определена роля в социалния живот на Косово (59).

През 80-те години, сред албанските интелектуалци на Балканите, се споделят две основни схващания за ролята на исляма във формирането на албанската нацонална идентичност. Първото е т.нар. “оксидентализъм”, отхвърлящ исляма и ислямската идентичност като несъвместими с европейската култура, а второто е т.нар. “мултиконфесионализъм”, чиито привърженици смятат религията за фактор (макар и играещ подчинена роля) за формирането на националната идентичност (60). След 1989-90 се появяват и две нови течения: едното подкрепя тезата за възраждане на мюсюлманската идентичност като се подчертава нейната роля за формирането на албанската национална идентичност, а другото за възраждането на мюсюлманската идентичност, паралелно с възраждане ролята на исляма в албанската общност. Описаните четири течения често се преплитат. Лидерите на албанското националистическо движение в Косово, както и социалистите и другите леви формации в Албания, се придържат по-скоро към “оксидентализма” и идеите на мултиконфесионализма, докато десните албански политически партии (и, в частност, Партията на националното възраждане на Абди Балета) подкрепят тезата за “ислямско-албанския синтез”. Въпреки че значителна част от албанския елит в Косово (и, в по-малка степен, в Македония) не склонна да приеме идеята за “мюсюлманската идентичност” на албанците, повечето от основните проповедници на тезата за тясната връзка между исляма и албанската идентичност са именно от Косово. Като основна причина за това, най-вероятно, е дългогодишният конфликт между местните албанци (които са предимно мюсюлмани) и православните сърби (61).

Едно от най-големите различия между албанците в Македония и тези в Косово през 90-те години е свързано с политическото им поведение. Македонските албанци участват активно в политическия живот на страната от обявяването на независимостта и на 21 ноември 1991, докато косовските албанци се ориентират към изграждането на паралелна държава, конфронтираща се със сръбските власти (62). Една от албанските политически партии – Партията за демократичен пропсперитет (ПДП) участва в коалиционното правителство на Македония през 1992-1998, а друга – Демократичната партия на албанците бе част от коалицията, създадена след изборите през 1998, заедно с ВМРО-ДПМНЕ и Демократичната алтернатива (ДА). По-късно и двете големи албански партии участваха в голямата коалиция създадена след сблъсъците между албанските партизани и македонските сили за сигурност през 2001. Албанците участват активно във властта и днес. За разлика от косовските албанци, тези в Македония никога не са разполагали с автономия. Освен това македонските албанци живеят в едно етнически смесено общество, независимо от факта, че в някои провинции на Западна Македония те се преобладаваща част от населението (63).

В Албания смятат македонските албанци за силно религиозни (64). Като най-фанатични измежду тях са тези от Западна Македония (районите на Тетово и Гостивар), където все още са запазени много елементи от традиционната им култура. Въпреки това, повечето албански партии в Македония имат светски програми и чисто националистически цели и никога не са поставяли под въпрос светския характер на македонската държава (67). Що се отнася да опасното смесване на национална и религиозна идентичност, което доста често се среща в Македония, то изглежда е защитна реакция на мюсюлманското албанско малцинство спрямо православното македонско мнозинство в специфичните политически и социални условия на страната (68).

Още по време на комунистическия режим, македонските власти подозират местните албанци, че се опитват да асимилират останалите по-малки мюсюлмански общности в републиката, подкрепяйки отделните местни религиозни секти срещу основната мюсюлманска религиозна организация в Македония – т.нар. “Мешикат” (т.е. “Ислямска общност”). През 90-те години Ислямската общност е по-близка до Партията на демократичния просперитет (ПДП), най-вече заради тесните връзки на водача на общността Сюлейман Реджепи с тази партия. Това поведение на Ислямската общност е подложено на остри критики от страна на съперничещата албанска партия ДПА. Последното обаче не пречи на ДПА също да използва исляма за да печели привърженици сред македонските албанци. Особена роля в отгношенията между исляма и политиката в Македония играе благотворителната организация “Ел-Хилал”. Чрез нея македонската Ислямска общност е свързана с редица ислямски мрежи и организации като Ислямската банка за развитие например. Ислямската общност активно подкрепя албанската наицонална кауза в Македония както със своите действия, така и чрез издаваната от нея литература (69).

Едно изследване, направено през март 1993 от Центъра за междуетнически отношения, сочи, че религията все повече се превръща в нов фактор за отношенията между двете основни етнически групи в Македония. За разлика от предишните подобни изследвания то показва и, че за първи път населението на републиката демонстрира ясно изразени религиозни предубеждения. В същото време тази промяна, както и редица други данни, сочат, че македонците разглеждат православието по-скоро като част от своята национална идентичност, отколкото просто като религия (70).

Албанците в Македония, които смятат, че са третирани като “втора класа-граждани” заради своята етническа и религиозна идентичност (71), издигат през 90-те години претенцията да получат статут на държавнотворческа нация, т.е. равностоен с този на македонците. Всъщност това е и основната цел на всички албански партии и групи, въпреки различията по тактиката за постигането и. За албанците получаването на подобен статут означава съвместно (заедно с македонците) вземане на всички основни решения на държавно и регионално ниво. То също така, означава пропорционално представяне на албанците във всички важни държавни институции и предоставяне на нови права, включително използване на албанския език на официални форуми, право да се издига албанското знаме на обществени места и разширяване на образованието на албански език (72).

Не след дълго последиците от промените в Косово се усещат и в Македония, където през пролетта на 2001 Националната освободителна армия на албанците влиза във въоръжени сблъсъци с македонските сили за сигурност. На 13 август 2002, след ожесточени сражения, довели до смъртта на стотици хора, двете страни подписват т.нар. Охридско споразумение, наложено им от НАТО и ЕС. Охридското споразумение включва провеждането на сериозни конституционни и политически реформи, утвърждаващи правата на албанското малцинство в Македония, въпреки че основното им искане за статут на “държавнотворна нация” не е прието. Новата македонска конституция, поставяща ударението въргу гражданския характер на Македонската държава, разрешава използването на албански език на местно ниво в общините, където албанците са поне 20% от населението. Тя предвижда пропорционално представителство на етническите малцинства в публичната администрация и повече права за представителите на етническите малцинства в Парламента (73).

Отношенията между Ислямската общност на Македония и Правосласвата църква се влошават по време на етническите конфликти в страната през пролетта на 2001, когато и двете действат като религиозни крила на съперничещите си етнически групи. Дебатът за конституционните промени и равнопоставеността на всички религии е основната причина за конфликта между тях (74). Етническите албанци се опитват да ограничат привилегирования статут на Македонската църква. Според Охридското споразумение името на Македонската Православна църква продължава да присъства в параграф 19 от Конституцията, но там ще бъдат споменати и "Ислямската общност, Римо-католическата църква и другите религиозни общност” (75).

Заключения

В Албания, където има голяма бекташитска общност, сунитската идентификация никога не е имала толкова доминиращо значение, както в Косово и Македония. По време на студената война Албанската комунистическа партия провежда много по-сурова антирелигиозна политика, отколкото Съюзът на югосласките комунисти. Въпреки това, през последните години на комунистическия режим в Албания се появяват първите дисидентски възгледи за ролята на исляма във формирането на албанската национална идентичност, като значителна част от тези идеи са “внесени” от Косово. В пост-комунистическия период в Албания има възраждане на религията като социална сила. Страната става обект на засилена мисионерска активност, като повечето новопокръстени християни са изповядвали преди това исляма. Поради това може да се твърди, че през този период ислямът в Албания се намира в отбрана.

Косово е люлката на албанския въпрос на Балканите. Наличието в областта на малка албанска католическа общност (каквато няма в Македония) и влиянието на Католическата църква в Косово са важен фактор, влияещ върху интелектуалния живот там. От 70-те години на миналия век Университетът в Прищина се превръща в средище на албанския национализъм, който обаче винаги е имал подчертано светски характер. По официални данни, нито един студент в мюсюлманско училище не е участвал в косовските бунтове през 1981. От време на време обаче, светският албански елит чувства нужда от подкрепата на ислямските среди. Така Ислямската общност се присъединява към албанската съпротива срещу сърбите в Косово, подкрепяйки албанската национална кауза. Старите етнически вражди в областта са основната причина за това, че болшинството интелектуалци, подчертаващи ролята на исляма за формирането на албанската национална идентичност, са от Косово, въпреки че преобладаващата част от косоварския елит отхвърля ислямската идентичност.

В Македония, от началото на 80-те години, местните власти алармират за опитите на албанците да използват исляма за да асимилират другите мюсюлмански малцинства. Но въпреки че албанците-мюсюлмани от Западна Македония съхраняват редица елементи на традиционния ислям и са смятани за “консервативни”, албанските лидери и повечето албански партии в Македония преследват светски и националистически цели. Все пак македонската Ислямска общност и албанските политически партии поддържат връзки с различни чужди религиозни и благотворителни организации.
Две години след международната военна намеса в Косово, етническият конфликт се прехвърля в съседна Македония. По време на сблъсъците и преговорите, довели до Охридското споразумение, подписано от македонските власти и албанските лидери през 2001, Ислямската общност защитава религиозните права на македонските мюсюлмани.

За разлика от босненските мюсюлмани-сунити, които са славяни (като сърбите и хърватите, чиито език говорят), албанците са съвършено различна етническа общност (с съвсем различен език) от своите съседи. Освен това албанците са разделени на три религиозни групи, като мюсюлманите, които са болшинство сред тях, на свой ред, се делят на две групи: сунити и бекташи. С други думи бошнаците (т.е. босненските мюсюлмани) и албанците притежават противоположни социални структури, което определя и параметрите на ролята, която играе Ислямът във формирането на техните национални идентичности. Ислямът е най-важният елемент при бошнаците, но той не може да бъде обединяващ фактор за албанците. Ислямът играе различна роля в различните албански общност. Все пак опитът от политическото развитие в посткомунистическа Албания, Косово и Македония ясно показва, че различните политически рамки, както и промените в международен план също са важни фактори, влияещи не само върху отношенията между исляма и политиката, но и между исляма и националната идентичност.

Бележки:
2. Barbara Jelavic, History of the Balkans.Twentieth Century, vol.2, NY:Cambridge University Press, 1964, p.86.
3. Elez Biberaj, Albania in Transition. The rocky Road to Democracy, Boulder: Westview Press, 1998, p.15.
4. В Албания, мюсюлманите, които са най-голямата религиозна група се делят на две основни подгрупи: бекташи и сунити. Сунитите са 55% от цялото албанско население, докато бекташите са около 15%. Последната религиозна статистика в страната е от 1942. Nathalie Clayer, “Islam, State and Society in Post-Comunist Albania” in Hugh Poulton, Susha Taji-Farouki (eds.), Muslim Identity and the Balkan State, L.1997, p.118.
5. Stavro Skendi, The Albanian National Awakening 1878-1912, Princeton University Press, 1967, p.469.
6. Бунтовете през 1990 в този преходен период нямат ислямистки характер.
7. Clayer, op.cit., p.206.
8. Biberaj, op.cit., p.206.
9. Nathalie Clayer, Religion et nation chez les Albanais, XIXe-Xxe Siecles, Istanbul, 2002, p.377.
10. The State of Albania, IGG Balkans Report №54, 06.01.1999, р.6.
11. Демократичната партия печели изборите през 1996, но бунтовете в Южна Албания след краха на няколко финансови пирамиди принуждават правителството на обяви нови избори през 1997.
12. The State of Albania, ICG Balkans Report №54, 06.01.1999, p.6
13. Stephan Lipsius, “Politik und Islam in Albanien-Instrumentalisierung und Abhangigkeiten”, Sudosteuropa, 3-4 (1998), p.130.
14. Clayer, Religion et nation, op.cit., p.415.
15. С думата “Общност”, изписана с главни букви, авторът обозначава религиозна организация.
16. Gyorgy Lederer, “Islam in Albania”, Central Asia Survey, 3(1994), p.352.
17. Clayer, “Islam, State and Society”, op.cit., p.123.
18. Wilma Lohner, “Religiose Kultur in Albanien” in Hans-Dieter Dopmann (ed.), Religion und Gesellschaft in Sudosteuropa, Munchen: Sudosteuropa-Gesellschaft, 1997, p.177.
19. Clayer, “Islam, State and Society”, op.cit., p.127
20. “Рифая” е най-активният измежду суфистките ордени в Албания.
21. Lederer, op.cit., p.411.
22. Clayer, Religion et nation, op.cit., p.411.
23. Сред тези организации са Изследователският институт “Хаджи Бекташ” към Анкарския университет и някои про-шиитски ориентирани ирански групи. Clayer, Religion et nation, op.cit., p.418.
24. Ibid., pp.416-418.
25. Виж например Gyorgy Lederer, Islam in East Europe, Central Asia Survey, 1(2001), p.17.
26. Clayer, Religion et nation, op.cit., p.403.
27. Frances Trix, The Resurfacing of Islam in Albania, East European Quarterly, 4(1994), p.17.
28. Clayer, Religion et nation, op.cit. p.403.
29. Tonin Gjuraj, A stable Ecumenical Model? How Religion Might Become a Political Issue in Albania, East European Quarterly, 1(2000), p.21-40.
30. Biberaj, op.cit., p.210.
31. Lipsius, op.cit., pp. 128-134.
32. Виж например “Zhurma e shtypit mbi terroristet islamike”, Drita Islame, 16 (147)(1998), p.1; “T’I ruhemi edhe fundamentalizmit laik!”, Drita Islame 15 (146)(1998), p.1.
33. Виж например Trix, op.cit., p.6.
34. Hugh Poulton, “Islam, Ethnicity and State in the Contemporary Balkans” in Hugh Poulton, Suha Taji-Farouki, (eds.), Muslim Identity and the Balkan State, L.q 1997q p.24. За религията в комунистическа Албания виж James O’Donnell, A Coming of Age. Albania under Enver Hoxha, Boulder: East European Monographs, 1999, pp.137-144.
35. Фактически, през последните години на комунистическия режим в Албания са предприети известни опити за обвързване на исляма и албанската национална идентичност, макар че тези идеи всъщност идват от Косово. Clayer, Religion et Nation, op.cit., pp.368-369.
36. Абди Балета, който е бивш член на Демократическата партия, създава Партията на нациналното възраждане. Тази партия и нейният вестник “Rimekembja Kombetere” се смятат за водещи представители на политическата десница в Албания.
37. За тези спорове, виж Biberaj, op.cit., p.210
38. Clayer, Religion et nation, op.cit., pp.432, 402.
39. Clayer, “Islam, State and Society”, op.cit., p.136.
40. Nathalie Clayer “National and Religious Identity among Albanian Muslims after the Political Upheaval of 1990”, Islamic Studies, 36 (1997), p.405.
41. Stephanie Schwandner-Sievens & Berndt J.Fischer, Albanian Identities. Myth and History, L.2002, pp.166-171.
42. Leo Tindemans, Unfinished Piece, Berlin; Aspen Institute, 1996, p.117; виж също Shinasi A.Rama, “The Serb-Albanian War and the International Community’s Miscalculations”, The International Journal of Albanian Studies, 1(1998), pp.15-19.
43. Повече информация за инфилтрацията на ислямски фундаменталисти в Косово, виж Religion in Kosovo. ICG Reports № 105(Pristina-Brussels), pp.5,6.
44. Noel Malcolm, Kosovo. A Short History. L., 1998, p.351.
45. “Razgovor sa direktorom Medrese u Pristini Resukom Pexhepijem. Hvala islamskoj zajednici u Sarajevu”, Preporod 2/489(1991), p.8.
46. Clayer, “National and Religious Identity”, op.cit., p.408.
47. Ibid, p.409.
48. Nathalie Clayer, “L’Islam, facteur des recompositions internes en Macedonie et au Kosovo” in Le Nouvel Islam Balkanique, P., 2001, p.235.
49. Aydin Babuna, “The Albanians of Kosovo and Macedonia: Ethnic Identity Superseding Religion”, Nationalities Papers, 1(2000), p.79.
50. Clayer, “L’Islam” op.cit, p.236.
51. Трите най-големи албански политически партии: Демократичната лига на Косово, Демократичната партия на Косово и Алианса за бъдеще на Косово, участваха в преговорите за Конституционната рамка на Временното самоуправление в Косово със свои конституционни експерти. За различията в позициите им, виж Arben Hajrullanu, Michaela Salamun, “Der Verfassungsahmen fur die provisorische Selbstverwaltung in Kosova”, Sudosteuropa, 1-3 (2002), pp.125-128.
52. За дейността на тези благотворителни организации в селските райони на Косово, виж Isa Blumi, “The Islamic Challenge in Kosovo”, Current History, 662 (2003), pp.124-128.
53. Уахабитите проповядват връщане към “чистия ислям”
54. Blumi, op.cit., p.126. Един пример: списанието на Ислямската общност на Косово “Takvimi” периодично дискутира необходимостта от ислямска партия в Косово, която да реши проблемите с бедността в селските райони и корупцията в администрацията. Ibid.
55. Тази част от Косово включва градовете Призрен, Ораховац, Печ и Джаковица. Ger Duijzings, Religion and the Politics of Identity in Kosovo, L., 2000, p.115.
56. Броят на албанците католици се колебае между 55 и 60 хиляди преди операцията на НАТО в Косово.
57. Вероятно по внушение на Ругова, мюсюлманите косовари започват да посещават църковните служби по време на Великденските и Коледни празници.Clayer, Religion et nation, op.cit., p.378.
58. Josef Bata “Das Verhaltnis von Christentum und Islam bei den Albanern in Geschichte und Gegenwart”, in Hans Dieter Dopmann (ed.), Religion und Gesellschaft, Munchen, 1997, p.162.
59. Duijzings, op.cit., p.161.
60. В групата на “оксиденталистите” влиза и известният албански писател Исмаил Кадаре.
61.Clayer, Religion et nation, op.cit., pp.372-380, виж също Clayer, “L’Islam”, op.cit., pp.228-238.
62. Babuna, op.cit., pp. 81-82.
63. Албанците са абсолютно мнозинство от населението в някои провинции като Тетово (74,4%) и Гостивар (63,7%) и относително мнозинство в провинции като Кичево (49,2%), Струга (45,2%) и Дебър (44,4%).
64. Miranda Vickers, James Pettifer, Albania. From Anarchy to a Balkan Identuty, NY, 1997, p.178.
65. Robert Elsie, A Dictionary of Albanian Religion. Mythology and Folk Culture, L., 2001, p.124.
66. В Македония има и няколко малки партии като СДА (Мюсюлманска партия за демократично действие), които поставят ударението върху ислямското братство.
67. Просто защото Македодия е мултинационална и мултирелигиозна държава. Виж Clayer, “National and Religious Identity”, op.cit., p.405.
68. Ibid., p.407.
69. Clayer, “L’Islam”, op.cit., pp.199-204.
70. “Според резултатите от изследването на двете групи от населението, около 30% от православните се смятат за силно религиозни, докато при мюсюлманите този процент е малко по-висок. Въпреки това негативните настроения на хората от двете групи едни към други нарастват. Над 70% от принадлежащите към двете общности се обявяват против браковете на хора от различни вероизповедания, макар че само 45% подкрепят етнически хомогенните бракове. Подобна тенденция се наблюдава и при избора на съседи.

{rt}

В началото на ХХІ век присъединяването към Европейския съюз се превърна в основна цел и предизвикателство за държавите в Югоизточна Европа. За всяка от тях обаче, евроинтеграцията е като че ли най-вече собствена битка, а не толкова съвместни действия със съседите на принципа “заедно можем повече”. Което закономерно измества регионалните интеграционни възможности на втори план.

В същото време, интензивното развитие на трансграничното сътрудничество в Западна Европа през последните 30 години императивно налага очертаването на нови рамки на междубалканската интеграция. А определянето на основните направления в развитието на трансграничното сътрудничество е свързано с преодоляване на историческа сложилите се проблеми в тази област.

За страните от Балканския полуостров това сътрудничество стартира едва в началото на 90-те години. То стана възможно след политическите промени в тези страни и появата на нови държави, в резултат от разпада на Югославия. В голяма степен трансграничното сътрудничество цели премахването на граничните бариери, ограниченията и другите фактори, довели до отчуждаването на общностите, живеещи от двете страни на границата. Важна стъпка в тази посока е преодоляването на естествените граници (реки и планини) чрез мостове, тунели и нови пътища. Втората предпоставка е идейната (консенсусна) рамка на на трансграничното сътрудничество. Третата предпоставка е решаването на специфичните проблеми и приоритети на трансграничните райони, по-важни от които са: липса на транспорт и икономическа инфраструктура, ниски доходи на населението, силна зависимост от селското стопанство, висока явна и скрита безработица, отдалеченост от пазари, услуги и административни центрове от висок порядък; високо равнище на миграция, недостиг на умения за подкрепа на процеса на развитие. Съчетани, тези проблеми силно затрудняват самостоятелното устойчиво развитие на трансграничнияе район. Изграждането на стабилна база за развитие в трансграничните региони изисква правилен и реалистичен подбор на приоритетите по отношение на специфичните проблеми на развитието, които да включват:подобряване на техническата инфраструктура във всеки пограничен район, както и на трансгранично равнище; насърчаване на структурното оздравяване и диверсификация на регионалната икономика; въвеждане на нови умения и общо подобряване качеството на човешкия потенциал, интегрирани действия за развитие на регионалните ресурси и съвместно финансиране на действията и, накрая, създаване на условия за развитие на трансграничното партньорство. За разгръщането потенциала на тези региони е небходимо да се реализират поне част от множеството вече подготвени програми за трансгранично сътрудничество. Важна част от дейностите, подпомагани от структурните фондове в ЕС, са т.нар. “Инициативи на Общността”. А най-важната от тези инициативи за трансграничните райони е т.нар. ИНТЕРРЕГ. Нейна основна цел е насърчаването и подпомагането на трансграничното сътрудничество между външните гранични райони на ЕС и външните трансгранични райони със съседни страни с оглед стимулиране на икономическото развитие и на социо-икономическата интеграция. Инициативата на ФАР за трансгранично сътрудничество представлява важен аспект от подготвителните стратегии за получаване на членство в ЕС за страните от Балканския регион.

От ключово значение за развитиетто на трансграничното и регионална сътрудничество в Югоизточна Европа е реализацията на проекта за Международен транспортен коридор №8. Коридорът, който тръгва от италианското пристанище Бари, ще свързва чрез пристанищата Варна и Бургас Европа със страните от Кавказкия регион и Азия. В Меморандума за разбирателство за развитието на коридор 8, приет през септември 2002 в Бари, се подчертава важността му за цялостното социално-икономическо развитие на региона и разширяването на връзките между страните, участващи в проекта.

Инициативата за създаване на транспортен коридор “Запад-Изток” по направление Италия - Албания - Република Македония - България и свързването му със страните от Кавказкия регион и Близкия Изток бе подета през 1990 и регламентирана с Протокол от срещата на министрите на транспорта на България, Република Македония и Албания, проведена в София на 19-20 ноември 1991. Към тази инициатива впоследствие се присъединиха Италия и Турция, а на по-късен етап и Гърция. Съгласно решенията на втората Общо-европейска конференция на министрите на транспорта (Крит, 1994), препотвърдени от третата конференция в същия формат (Хелзинки, 1997), Коридор № 8 бе включен в Системата на общоевропейските транспортни коридори. Значението на Общоевропейски транспортен коридор 8 нарастна след сключването на Основната многостранна спогодба за международен транспорт за развитие на коридора Европа – Кавказ (1998), тъй като трансконтиненталният маршрут Европа – Коридор № 8 - Азия осигурява най-пряка транспортна връзка от Южна Европа и Средиземноморието към Кавказ, Централна Азия и Далечния Изток.Главно направление на Общоевропейски транспортен коридор № 8 е Бари/Бриндизи – Дуръс/Вльора-Тирана–Кафасан-Скопие-София-Пловдив–Бургас/Варна. Коридорът е интермодален и се включва пристанищата, пътищата, железниците, летищата, а когато е целесъобразно - и комбинираните и интермодалните транспортни инфраструктури, включващи помощните съоръжения, необходими за управление на трафика по горния маршрут.

Направлението на коридора гарантира взаимодействието му с още три общоевропейски транспортни коридора. На българска територия Коридорът се пресича или се свързва пряко с трасетата на коридори 4, 9 и 10, като трасетата на коридори 8 и 4 съвпадат в участъка София–Пловдив, а същият участък представлява директно продължение на коридор 10 по направлението Ниш–София–Пловдив–Истанбул.

На територията на Република Македония, при Скопие, коридорът се пресича от основното трасе на коридор № 10. Общата дължина на Общоевропейски коридор № 8 е между 1220 и 1350 км, в зависимост от специфичните особености на неговите пътни и железопътни трасета. На българска територия дължината на пътната част на коридора е 631 км, а изградената железопътна част – 747 км. Това означава, че около 52% от пътната инфраструктура и над 55% от железопътната инфраструктура на коридора са на българска територия. Същата е изградена и е в експлоатация. Единственият неизграден български участък по коридора е железопътната линия от гара Гюешево до българо-македонската граница, с дължина около 2,5 км. За формиране на правната рамка на сътрудничеството между страните, заинтересувани от развитието и експлоатацията на Коридор 8 – България, Република Македония, Албания, Гърция, Турция, Италия и Европейската комисия, бе подготвен и цитираният по-горе Меморандум за разбирателство за развитието на Общоевропейски коридор № 8, подписан на 9 септември 2002 в Бари. Меморандумът е рамков документ, изразяващ добрата воля на страните да работят съвместно и координирано за развитието на Коридор № 8. Основната му цел е стимулирането на регионалното сътрудничество при развитието на транспортната инфраструктура и нейното ефективно и пълноценно приобщаване към Трансевропейската транспортна мрежа. Меморандумът предвижда договорености относно общите технически правила, които ще се прилагат при развитието на транспортната инфраструктура по протежение на коридора, обмена на информация за извършените проучвания, етапите на изграждане на инфраструктурата, мерките за улесняване преминаването на граничните преходи, рамковите условия за участието на частния сектор при развитието и експлоатацията на Коридора. Всъщност, става дума за вазъстановяване на един от древните пътища от Адриатическо до Черно море. Той е започвал е от Драч (днес Дурес), като при Битоля (днешна Македония) се е разделял на юг за Солун и на североизток, през днешната територия на България, стигал до Черно море. По късно коридорът бе насочен на изток от Черно море и свързан с ТРАСЕКА (“Пътя на коприната”). Така се създадоха предпоставки Коридор №8 да обслужва интересите на около 10 страни, разположени по неговото евроазиатско трасе. Въпреки декларираната подкрепа обаче, до този момент по балканския участък на коридора на не движат очакваните товари. Защио? Според мен причините са следните: Между Албания и Македония, както и между Македония и България няма изградени железопътни връзки. Не е ясно и кога ще се появят такива. На територията и на трите страни (като изключим около 200 км. в България) няма и действаща скоростна автомагистрала

Освен това икономиките и на трите страни са "кретащи ". Тоест, те не генерират никакви трайни и стабилни товаропотоци на настоящия етап. Неясна е и прогнозата за бъдещето.

Движението на товарите по коридора ще изисква многократното им прехвърляне от сухоземен на морски транспорт и обратно. С включването на ТРАСЕКА тези претоварни операции ще бъдат в порядъка на 12-15. Но има ли товародател, който да предприеме подобна авантюра, след като съществуват други конкурентни транспортни схеми и варианти? Да не говорим, че е почти изключено товари от Централна Европа да се насочат към Южна Италия и от там да тръгнат по Коридор № 8.

На 13 май 1999 българското правителство утвърди два договора за безвъзмездна помощ между правителството на САЩ и правителствата на България, Македония и Албания. Първият договор е на стойност милион щатски долара. Чрез него България, Македония и Албания трябваше да получат оборудване за изпитване на качествата на пътната настилка, с което да се обзаведе нова подвижна лаборатория за обслужване на нуждите на транспортен коридор №8. Ние разполагахме с подобна лаборатория, чието оборудване обаче бе твърде остаряло. Възможността за използване на модерни уреди при тестването на пътните настилки ще улесни значително поддръжката на пътищата в цяла България. Вторият договор също възлиза на милион щатски долара, които България, Македония и Албания получават под формата на система за преброяване на автомобилния трафик по коридора. Този проект осигурява на страната ни модерни броячи и съпътстващо оборудване, както и въвеждане на единни критерии при извършването на анализи и прогнози за автомобилното движение в трите балкански държави. България, Македония и Албания получават безвъзмездна помощ от правителството на САЩ за изграждането на общоевропейски транспортен коридор №8, известен още като коридора "Изток-Запад". Посредством "Американската агенция за търговия и развитие" и в рамките на "Инициативата за развитие на Южните Балкани" още от времето на администрацията на президента Клинтън и до този момент трите страни са получили общо наяколко десетки милиона щатски долара под формата на прединвестиционни проучвания и доставки на транспортно оборудване. Това е субсидия, целяща да развие пътната, железопътна и пристанищна инфраструктура в региона и подпомогне навлизането на частни американски инвестиции на Балканите. В тази посока обаче има сериозно изоставяне на ангажиментите на трите балкански страни към ефективното реализиране на отпуснатите средства.

Важно е да се отбележи, че един от допълнителните ефекти от изграждането на коридора “Изток – Запад” ще стане отварянето на южната ни граница към Гърция. За да направят конкурентно своето пара-трасе от “Виа Игнация”, гърците ще се опитват с всички възможни средства да привлекат по-голям трафик включително отваряйки всичките си гранични пунктове към България. Що се отнася да руската позиция, следвайки шаблонното разбиране за руската геополитика, би трябвало да очакваме, че тя по дефиниция ще се противопоставя на българо-македонската интеграция, парирайки всеки опит за изграждане на коридор № 8 и противопоставяйки му оста Белград – Атина. От друга страна обаче, именно Коридор № 8 свързва най-пряко България и Македония с Русия и пост-съветското пространство. Освен това интересите на руската външна политика все повече се определят от максимата, че за Москва е добро онова, което е добро за руския бизнес. А известно е, че последният има значителни интереси на Балканите и особено по дъгата на коридор № 8 (в подкрепа на което редица изследователи и експерти сочат, че “Лукойл” е фактическия собственик на рафинерията “Окта” край Куманово). Не по-малко важна цел за руснаците изглежда построяването от техни компании на ядрен реактор на площадката в Неготино. Макар енергетиката на Македония да не изпитва днес остра нужда от тези мощности, изграждането им би я превърнало в износител на евтина електроенергия за Албания и Гърция. От съществено значение за подкрепата на Москва ще е и гарантирането на руските интереси в македонския участък от магистралата Табановци–Гевгели.

В Европа проблемът за българо-македонските транспортни преходи бе поставен особено отчетливо след като през последното десетилетие на вече отминалия ХХ-ти век Македония се обособи като самостоятелна държава. Цялостното състояние на тези преходи днес е следното: в строеж е линията Гюешево-Беляковци-Куманово, в процес на проучване са лините Благоевград (Симитли)-Делчево и Петрич-Струмица; строят се автомобилни преходи, които трябва да се рехабилитират като: Гюешево-Куманово, Благоевград-Делчево и Петрич-Струмица; със строителна подготовка е Струмяни-Клепало-Берово; съществували в миналото са Невестино-Църварица-Делчево, Симитли-Крупник-Пехчево и Сандански-Никудин-Хамзали. От чисто, геополитическа гледна точка, в голямата си част Македония е хомогенно свързана с България, самата територия на Вардарската република предполага по-тесен интегритет с българската държава. В това отношение изграждането на Коридор 8 има наистина огромно значение. Неслучайно най-значимото и най-рано замислено съвременно транспортно съоръжение между България и Македония е железопътното съединение Гюешево-Куманово. Историята му датира още от турското робство, през ХІХ век, когато започва и железопътното строителство по нашите земи. Днес прякото продължение на линията от Куманово през Гюешево-Кюстендил-Пловдив-Бургас представлява елемент от централен транспортен коридор, който в западното си продължение стига адриатическото крайбрежие на Албания (пристанището Дуръс), а на изток от Бургас, през Черно море и грузинското пристанище Поти, е част от историческия “Път на коприната”. Така, че “Коридор №8” има предистория, настояще и бъдеще, като в новата си роля той формира гръбнака на паралелното направление на железопътната мрежа в България, а в международен мащаб - и на Балканския полуостров. Важно е да се отбележи, че железопътен българо-македонския преход е замислен непосредствено след Освобождението от турско робство. Едва в началото на ХХІ век обаче станахме свидетели на събития, даващи основание да се очаква, че многобройните пречки са най-сетне преодолени. Съгласно приетата през 1993 в Брюксел Програма за развитието на пан-европейските транспортни коридори се повдигна въпросът за възстановяването и съживяването на “Големия път на коприната”, простирал се някога на цели 13 000 км. от Пиренеите до Китай. На втората международна европейско-азиатска конференция по транспорта, състояла се в Санкт Петербург на 12-13 септември 2000-та бе определено този коридор да се нарича ТРАСЕКА (т.е. Транспортен коридор Европа-Кавказ-Азия). Като негов възлов пункт на азиатския бряг на Черно море се очертава вече споменатото пристанище Поти. Предвид огромния товарооборот, в съседство с него, се изгражда и ново пристанище – Анаклия, чиито капацитет се оценява на около 50 милиона тона годишно. Немалка част от този значителен товарооборот ще преминава (ако, разбира се, успеем да се преборим за това) и през българските черноморски пристанища.

Изграждането на всички изброени по-горе българо-македонски гранични преходи е необходимо както от икономическа и социална, така и от геополитическа гледна точка. Защото то не просто ще съдейства за сближаването между хората от двете страни на границата, но и ще помогне за укрепването на българските икономически позиции и влияние в Македония, което е особено важно на фона на продължаващото сръбско и гръцко проникване там. Това е важен държавен въпрос и по-нататъшното забавяне на решаването му работи директно срещу собствените ни национални интереси. В крайна сметка, колкото по-бързо бъде изграден Транпортния коридор №8 толкова по-бързо ще се осъществи и интеграцията на Македония и България.

* Асистент в Катедра “Политическа и регионална география” към Геолого-географския фокултет на СУ “Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество.

{rt}

Още статии ...

Подкатегории