30
Пет, Окт
5 New Articles

Европейска интеграция и култура, Минка Златева, Тодор Петев, Орлин Спасов (съставители), 444 стр. СУ “Св.Климент Охридски”, София, 2004.

Сборникът включва докладите на 43-ма участници, от десет европейски страни, в Шестата международна научна конференция на тема “Европейска интеграция и социална промяна: проблеми на интеркултурната комуникация”, състояла се миналата година в София.

Статите в първия раздел на сборника “Европейска интеграция и глобализация” разглеждат такива важни въпроси като например мит или действителност е европейската културна идентичност, при това от различни теоретични гледни точки – на народопсихологията, културологията, политологията и науката за комуникациите.

Вторият раздел представя текстове, обединени около темата “Визии за интеркултурна комуникация”. В него, без да стоят на единна платформа, авторите споделят общ етически хоризонт, посочвайки, че в идеалната си проекция интеркултурното общуване генерира толерантност и консенсуални нагласи.

Тематиката на третият раздел “Медии, пъблик рилейшънс и социална промяна” е разгърната в множество посоки и интегрира разнообразни подходи. Което не е случайно: именно социалната промяна е единственото глобално явление, проявяващо се с неочаквано постоянство в практически всички области на съвременния обществен живот. Като цяло, публикациите в този раздел се отличават със споделения от авторите отказ от социално-нормативния подход, както в изследователската методология и използваната аргументация, така и в професионалната практика.

Последният раздел на книгата – “Ракурси към практиката” – въвежда читателя в една по-приложна перспектива. Всъщност, именно наличието на възможност за “превод” на метадискусиите на езика на конкретните активности често е сред най-сериозните критерии за оценка на самата социална значимост на теориите за публичната комуникация. Практиката е, както се знае, техният идеален хоризонт. Ето защо текстовете могат да бъдат разглеждани и като илюстрация за качеството на технологиите за посредничество между организациите и техните публики или – по-широко - между отделните “актьори” в условията на социална промяна и междукултурен обмен.

Като цяло книгата разкрива ясно процеса на нарастващо интернационализиране и, следователно, на усложняване на информационните обмени. Изследванията отразяват възникването на принципно нова комуникационна среда както в отделните страни, така и на нивото на по-големите констелации в рамките на разширяващият се Европейски съюз. Едновременният диалог между много партньори и отварянето им един към друг дава не само предимства, но и поражда редица нови проблеми. И тъкмо в това е предизвисателството към авторите в тази книга, сред които личат такива сериозни учени като професорите Минчо Драганов, Пенка Караиванова, Добрин Добрев или Тодор Петев от България, както и техни изтъкнати колеги от Европа – Михаел Кунчик, Ролан Буркхарт, Яко Лехтонен, Миролюб Радойкович, Бранимир Стойкович и др., а също много млади и обещаващи имена.

{rt}

Al Qaeda and What It Means To Be Modern by John Grey

Hardcover (160 pages), Faber & Faber Ltd, London, May 2003

За радикалния ислям важи това, което австрийският писател Карл Краус казва за психоанализа: "това не е нищо друго, освен симптом на заболяване, който обаче ни се представя като лечение". В последната си книга "Ал Каида и значението на модерността", либералният английски философ Джон Грей изрази позицията си по споровете за причините на конфликта, разрушил илюзиите на Запада за това, че светът върви към мир и демокрация. Болестта, за която Грей говори в своята книга, има точно определено име - техника. Според него съществува някаква много здрава връзка между светския Запад, продукт на развитието на науката, и насилието и терора на ислямските фундаменталисти, използващи същата тази техника като средство за борба, организационна форма и политическа категория.

Техниката като оръжие

Техниката и глобализацията доведоха до промяна в характеристиките на конфликта. Техниката увеличи разрушителната сила на оръжията и, преди всичко, направи тази сила достъпна за всички. Глобализацията отслаби държавата. Като резултат се сложи край на държавния монопол над насилието: тероризмът е война от нов тип. Това е война, която се води с помощта на технологията, но се използва също и значението на символите. Например, изборът да се ударят САЩ в сърцето на тяхната икономическа и финансова империя - Световният търговски център, е доказателство, че Ал Каида съзнава, че войните на 21 век са се превърнали в зрелищни сблъсъци, при които централно място от стратегическа гледна точка заема медийното отражение.

Техниката като форма на организация

Ал Каида набавя значителна част от финансовите си средства от нелегалния трафик на наркотици и подземната икономика. Тя използва финансовите инструменти и произтичащата от тях свобода на движението на капиталите, действащи в служба на глобализацията. Оттук и нейната децентрализирана мрежова организационна структура, имаща характера на истинска глобална мултинационална организация. По това Ал Кайда напомня на структурите от типа "пчелен кошер" на наркокартелите и мрежите на глобалните бизнескорпорации.

Техниката като политическа категория

Идеологията на Ал Каида е типичен модерен хибрид, в който ислямът се реинтерпретира от гледна точка на съвременната западна мисъл. Грей разглежда явлението тероризъм, като го съпоставя с категорията тоталитаризъм. Това, което направи възможно скандалното приравняване между нацизма и сталинизма в периода след Втората световна война, бе идеята ,че спецификата на тоталитарните движения препраща към една и съща политическа форма, скрита зад понякога противоположни идеологии. Аналогично, известната характеристика на ислямския тероризъм не е фундаментализмът, а вярата (изцяло западна по своята същност)в силата на техниката. Чрез технологията, нацисткият модернизъм искаше да установи контрол върху еволюцията, създавайки нов тип човешко същество. Комунистическият идеал пък бе оптимизирането на производствените средства с цел да се преодолее оскъдността на природните ресурси. Ал Каида също мечтае за нов свят, в който няма да има власт и конфликти и, подобно на революционните движения от втората половина на ХІХ век, се стреми към победата на този “нов свят” по пътя на терора.

Всъщност, тоталитаризмът е фанатична вяра в техниката. Ключовото понятието, обединяващо на пръв поглед различни явления, е религията от светски тип. Тази дефиниция принадлежи на френския философ и журналист Раймон Арон, автор на книгата "Опиум за интелектуалците". Религиите от светски тип произхождат от вярата във възможностите на научното познание за освобождаването на човека. Тя води началото си от епохата на Просвещението, но достига своя връх през ХІХ век с развитието на позитивизма.

Тоталитарните движения са вид светски религии, защото се основават на представата за това, че положението на човека може радикално да се реформира чрез използването на политическата технология. Идеята, от която те се вдъхновяват, е своеобразна светска версия на хилядолетната християнска вяра в Бога на спасението. Тоталитарните движения обещават спасение на човешкия род, което трябва да се постигне с политически средства, и което превръща употребата на насилието и терора в легитимни оръжия.

Изводите, които Грей извлича от сходството между техниката и тоталитаризма, са подобни на тези, до които достигат и други либерални мислители. "Насилието, практикувано от ислямския радикализъм, не е продукт на никакъв сблъсък на цивилизациите. Ал Каида не е синоним на връщане към Средновековието, а израз на модерността. И на прословутата схема на Хънтингтън трябва да се противопостави идеята за раздора, подкопаващ отвътре основите на западната култура. Истинският конфликт е между либерализма и тоталитаризма, а не в сблъсъка на цивилизациите - т.е. на Изтока срещу Запада, смята известният френски философ Андре Глюксман.

Позицията на Грей обаче не трябва да бъде тълкувана като отказ от модернизацията въобще. Всъщност, въпросът, който поставя на обсъждане британският философ не е за технологичното и научно развитие само по себе си, а за погрешното възприемане на техниката. Същинският проблем е вярата във възможностите на техниката, идеята, че технологичното и научно развитие водят до...

{rt}

Истинският смисъл на прословутата трилогия “Властелинът на пръстените” като че ли може да се усети най-добре в сцената, когато, на годишнината от гибелта на Пръстена на силата, Сам Майтапер намира изпадналият в безсъзнание Фродо Бегинс.

“…Фродо лежеше възнак, трескаво стискайки верижката с бисера (заменил унищоженият Пръстен) и, очевидно, бълнуваше.

Той изчезна завинаги – повтаряше непрекъснато – и сега навсякъде е тъмно и пусто”.

Това е една от най-силните и трагични сцени в епопеята. И въпреки, че е съвсем кратка и промеждутъчна, именно в нея се крие ключът за осъзнаването на онова, което всъщност е искал да ни внуши британският професор. Защото в тази епопея се разказва не само (и не толкова) за хобитите и елфите, драконите и тролите, нито за вълшебства и магии или за походи и битки. Дори не и за победата на доброто над злото. Става дума за нещо по-различно. Всъщност “Властелинът на пръстена” е книга за Загубата, повест за края на Златния век. Някога в света, наред с обикновеното е присъствало и Абсолютното, дишайки същия въздух. И тъкмо с него може да се обясни цялата Магия, Красота и сакралния Смисъл на Средната земя, които усещаме, четейки това наистина велико произведение. В края на книгата обаче, прекрасната епоха си отива, изчезвайки безвъзвратно по неизвестно чия воля. Именно това измъчва Фродо – съзнанието че е изчезнал Великият Смисъл и онова, което превръща него - ограниченият хобит разсъждаващ само в тесните границите на родната Хобитания и от едно хранене до следващото, в герой, участващ във велики подвизи, е безвъзвратно изгубено. Онова, което е оправдавало и осмисляло живота му и без което той би бил никого не интересуващ дебелак, е изчезнало навеки.

Красотата и мъдростта на елфите, мрачните тайни и майсторството на древните джуджета, твърдостта и благородството на човешката раса – всичко това остава в миналото. Отива си Великият Мит, изгаряйки в битките, отплувайки отвъд далечните морета, загубен в многобройните томове на историческите хроники.

Но нима подобно усещане не мъчи днес и нас, представителите на съвременното човечество? Всъщност, в тази книга няма щастлив край. И прелиствайки последната и страница, читателят е обзет от тъга и неясен копнеж по древното знание и смисъл, изгубени от модерните хора.

Изчитайки томовете на “Властелина”, оставяме опустялата Средна земя, загубила своята Магия, Вълшебството и Очарованието си, за да се върнем отново в собствения си реален свят, който отдавна е преживял и забравил тази загуба и вегетира в своята тотална обикновеност и десакрализация, загубил Смисъла, лишен от истински чувства и опустошен. Но, ако отново отворим първата страница на книгата, моментално пак попадаме в света, където всичко е вълшебство, тайна и красота, свят, в чиято истинност ужасно ни се иска да повярваме.

Вероятно именно тук се крие и тайната за невероятната популярност на произведенията на професор Толкин – в това, че авторът съумява да покаже в книгите си отблясъка на забравената Традиция, ехото от древното знание, следите от предишните велики епохи. Този сблъсък между реалността, с която ежедневно се срещаме, и фантастичният свят от страниците на книгата, между красотата на измислицата и уродливата реалност, между благородните истини на епоса и неприлично баналното ежедневие, винаги ще ни кара, поне за час, да се откъсваме от собствения си свят за да погледнем в света на нереалното.

Всички страдаме по своя изгубен Златен век и, повдигайки очи към звездите, слушайки воя на вятъра или наблюдавайки полета на облаците, всички ние се опитваме (може би несъзнателно) да си припомним нещо истинско, красиво и изначално. Именно затова толкова ни привлича тази понякога мудна и изобилстваща с излишни описания и отклонения епопея за пътуването на деветимата от “братството на Пръстена”, техните приключения и несполуки, битки и победи.

Тъкмо това помага и на жанра “фентъзи” (за чиито създател се смята Толкин) вече десетилетия наред да се задържа на гребена на вълната. Същият интерес към вълшебствата и магиите, невероятните им възможности и надхвърлящи човешките представи перспективи, обяснява впрочем и огромната популярност на далеч по-слабите книги за Хари Потър, или пък тоталното увлечение по доктрините на т.нар. “ню ейдж”. В основата на всички тях е стремежът за връщане към Традицията, т.е. към древното Начало.

Всъщност, голямата заслуга на Толкин е, че съумява да усети истинския пулс на традицията, откривайки го в исландските саги, германския епос, скандинавските сказания и финската епична поема “Калевала”. Британският професор отлично се възползва (в добрия смисъл на думата) от преданията, сказанията и легендите. Без да открива нищо ново, той просто тълкува по по-различен начин познатите митове, преразказвайки заложените в тях архетипове. Достатъчно точно ни предава духа на древните сказания, разбира се, на моменти отклонявайки се от буквалния им преразказ (например, превръщайки елфите от пърхащи дребосъци в прекрасни и мъдри мъже и жени, а джуджетата – от живеещи под земята скъперници и вампири, в упорити и достойни за уважение войни и труженици), но запазвайки духа им. Или поне така изглежда на пръв поглед.

На практика Толкин създава цяла Вселена - отделен свят със свои богове и демони, герои и злодеи. Създава езиците на населяващите го общности, съчинява генеалогиите им, чертае картата му. Наред с това обаче, въпросната Вселена е копие на онази, която живее в собствените ни приказки, митове и епоси. Именно това обяснява и невероятния успех на създателя и. Той просто преразказва нещо, което хората вече знаят, представяйки им го в нова и красива обвивка. Доколко точно обаче?

Трилогията на Толкин апелира към Традицията, оттам черпи своите идеи и образи. Впрочем, към същия първоизточник се обръщат преди това и Вагнер, и европейските окултисти и дори немските нацисти. И също като тях, в своята епопея Толкин нерядко става жертва на опасния стремеж да присади мита към съвременната действителност, или по-скоро да я подмени с него.

В крайна сметка, трилогията “Властелинът на пръстените” не е просто история за приключенията на малките симпатични хобити, или за вълшебния свят на Средната земя, нито пък описание на поредната война между доброто и злото. В центъра на епопеята е жестоката война между различните раси – тези на елфите, хората, джуджетата, орките и тролите. И именно расовата принадлежност автоматично определя мястото на един или друг герой в книгата. Така, оркът например, никога не може да бъде положителен персонаж – той винаги е отвратителен, жесток и подъл. За сметка на това елфът е съвършения положителен герой и дори да извърши нещо недотам достойно, това става погрешка или случайно. Всъщност трилогията почти буквално повтаря характерните расистки митове за съществуването на “избрана раса” (в случая това са елфите и матьосниците), предана на Валинор, на обикновени хора, които могат да грешат и вършат подлости, но по принцип имат правото да съществуват, и накрая – на раса от полу-човеци, които независимо че уж притежават някакви личностни характеристики, са обречени да бъдат отвратителни, нищожни и подли и затова бъдещето им е да бъдат унищожени или, най-малкото, стерилизирани. На всичкото отгоре техните отрицателни качества се обясняват именно с расовия им произход – така тролите са “недоразвити или неуспешно еволюирали енти”, а орките са дегенерирали елфи.

Случайно ли е, че всички положителни герои във “Властелина на пръстените” (включително и в едноименния, удостоен с безброй награди, филм) са високи, синеоки блондини (и, понякога, брюнети). За сметка на това отрицателните изглеждат като типични представители на “цветните раси”: орките са ниски, с тесни очи – характерни монголоиди, хората-предатели (застанали на страната на Саурон, т.е. на злото), пък са ако не негри, то много приличащи на жители на Близкия изток (впрочем, дали е случайно, че всички те идват именно от Юга?).

Разбира се, популярността на книгата, както и на филма, направен по нея, могат да се приемат и като обяснима реакция срещу опитите за тотално налагане в съвременните общества на т.нар. “политическа коректност”. Истината обаче е, че епопеята на Толкин се основава не толкова на “расовия мит”, колкото на една, доста ясно очертана геополитическа визия.

Сакралната география

Известно е, че според т.нар. “сакрална география”, посоките на света притежават собствено качествено съдържание, въз основа на което се подреждат в определена йерархия: начело е ориентираният към Полюса на Битието Север, след това “раждащият Слънцето” Изток, след това са Западът и Югът. Йерархията е проста и дори аксиоматична – с деградацията на нашия свят, сакралният му център променя местоположението си, в зависимост от намаляването на значимостта на посоките на света и в съответствие със задълбочаването на въпросната деградация. Така сакралният център се измества постепенно от Севера към Изтока, а оттам към Запада и т.н.

Внимателно анализирайки текстовете на Толкин, се сблъскваме със своеобразен, обърнат с главата надолу, вариант на “сакралната география”. При него, на върха в йерархията е Западът – като част от хоризонта, където е разположена свещената земя на валарите и към която са насочени всички помисли на елфите. На по-ниска степен в сакралната йрерахия на Средната земя се намират източните територии. На изток – в земите на Мордор се устремява Саурон, там създава държавата си, оттам героите на Толкин очакват идването на Злото. Неслучайно в една от сцените, в края на книгата, от Изток към Средната зема се надига Тъмнината, превръщайки за героите от “Задругата на Пръстена” изгрева в символ на някакво фатално проклятие.

В сакралната география на британския професор, Северът също не буди симпатии. Именно на Север изгражда огромните си мрачни подземия Ангбад, чудовището Мелкор-Моргот (подозрително напомнящ Сатаната), дръзнало да се противопостави на самия Творец.

В тази обърната надолу с главата перспектива съвсем различно изглежда и войната, която водят силите на Запада (съюзът на елфите и хората и присъединилите се към тях създания) и тези на Изтока (т.е. на Мордор) и неговите съюзници. Всъщност става дума за войната между Изтока и Запада в нашия собствен свят. А сражението край река Андуин представя (макар и в едно невероятно криво огледало, обърната наопъки реалност и леко променени участници) събитията от Втората световна война.

Впрочем, за това намеква и самият автор – градът, разположен на реката, отвъд която се води битката, се нарича Минас-Итил, а самата местност, покрай реката, отвъд която започват земите на страшния Мордор, се нарича Итилия. Но Итил е едно от старите имена на Волга, където през 1942-1943 се води Сталинградската битка. Именно там, на бреговете на Волга (Итил) се решава съдбата на света, там се сблъскват на живот и смърт най-силните държави на Изтока и Запада.

А какво представлява Мордор? Толкин описва жителите му като уродливи създания, тънещи в бедност и мръсотия – ужасяваща тълпа, управлявана от жестоки надзиратели. Работят под ударите на камшиците и всичко, което произведат им се отнема. В края на трилогията си, Толкин описва и в какво се превръща Хобитания, попадайки под властта на гадните пришълци от Изтока, и това описание много напомня с представата за централизираната командно-планова икономика у тогавашните западни “съветолози”. Тази държава с планова икономика, населена с безмозъчни, тъпи азиатци и разположена далеч на Изток, на река Итил, всъщност е Съветския съюз. Именно по този начин изглежда болшевишката империя с нейните социалистически лозунги в очите на благовъзпитаните британци. Сталин пък е превърнат от Толкин в Саурон, създание, породено от друг, не по-малко ужасен демон – Моргот (т.е. Ленин). Така погледнато, става ясно и кого точно е имал предвид Толкин, описвайки Саруман. Този опитен магьосник и борец срещу демоничната заплаха от Изток, не съумява да се опази от разложителното влияние на социалистическите идеи, макар и видоизменяйки ги по своему. Това, разбира се, е Хитлер. Впрочем, описанието на огромните работилници на Саруман, както и плановете му за индустриално развитие, силно напомнят заводите на Круп, Сименс и ИГ Фарбениндустри, превърнали се в опасни конкуренти на британските и американски индустриалци. Все пак действителността е малко по-различна от художествената измислица на Толкин. Германия и СССР се оказват врагове и именно те се сражават на река Итил, макар че през 1939-1941 перспективите за съюз помежду им действително изглеждат съвсем реални. Още повече, че в очите на британския професор, нацистка Германия и Съветския съюз повече са си приличали, отколкото са се различавали, т.е. би трябвало да са съюзници, а не врагове.

Елфите, хобитите и хората (с изключение на онези от Юга, подкрепящи Мордор) пък олицетворяват демократичните западни държави. Те са порядъчни, духовно извисени, живеят в почти демократичен строй, а кралската династия на Гондор спокойно можем да сравним с британската монархия. Митичната, отвъдокеанска земя Валинор, към която се стремят елфите (и, където в крайна сметка се преселват окончателно), символизира САЩ. Неслучайно елфите не горят от желание да участват пряко в битката с Мордор, предпочитайки (подобно на Америка до края на 1941) индиректно да подкрепят коалицията срещу “силите на Злото”.

Тоест, трилогията е своеобразна апология на англосаксонската цивилизация, опитваща се да наложи своя “нов световен ред”. А възроденият Гондор символизира новия Запад, изграден след окончателната победа над Изтока. Има нещо много символично дори във факта, че екранизацията на “Властелина на пръстените” бе реализирана именно в годините след 11 септември 2001 – т.е. в периода на войните в Афганистан и Ирак, открили новата ера в присъствието на западните сили в Близкия и Среден Изток.

Толкин описва елфите като типични представители на атлантическата цивилизация. Те инстинктивно се стремят към моретата, свикнали са да покоряват безбрежните океани, чувстват се чужди в Средната земя и се готвят да я напуснат заради далечния полумитичен Валинор. В геополитически смисъл, борбата на Светлите сили от Средната земя срещу силите на Мрака символизира именно тоталния сблъсък между Запада и Изтока, между “морските” (таласократични) и “континенталните” (телурократични) сили.

Великият поход на “Братството на Пръстена”

И така, какво се случва в трилогията на Толкин? “Братството на Пръстена” се опитва да достигне вулканите на Мордор за да унищожи в лавата им Пръстена на силата, съхраняващ мощта на зъл източен магьосник, който се стреми да завладее света. На практика обаче, излиза, че унищожаването на пръстена води не само до гибелта на Саурон, но и до разрушаването на прекрасния вълшебен свят на Средната земя, на цялата му магия, красота и смисъл. Защото именно Пръстенът на силата е онзи сакрален артефакт, на който се крепи и самата магична същност на континента. И трилогията всъщност разказва за унищожаването на сакралната сила на Средната земя. Пръстенът символизира Абсолюта, затова и след унищожаването му, приключва цяла една епоха, отиват си магьосниците и елфите, изчезват вълшебството и красотата. Тоест, става дума за унищожаването на Сакралното Начало.

Разбира се, читателят не може да го осъзнае веднага, защото (нарочно или не) авторът постоянно принизява значението на Пръстена, изкривявайки същността му. Описвайки, как той разяжда душите на онези, които го притежават, подчинява умовете им и привлича тъмните сили, Толкин всъщност дискредитира и самата власт като понятие, приписвайки и изключително разрушителен характер и определяйки я като нещо, към което се стремят само недоразвитите, слаби и изостанали личности. Точно такива в книгата са и Боромир, и наместникът Денетор и дори магьосникът Саруман, чиято гибел е резултат, именно от неудържимият им стремеж към властта. За разлика от тях Арагорн, който е законният наследник на трона на Гондор, въобще не мисли за нея, предпочитайки да се скита с години из Пустошта. Постоянно подчертява отвръщението си към властта и Великият Гандалф. Малко по-властен изглежда повелителят на елфите Елронд и тъкмо поради това в някои сцени от книгата не винаги изглежда положително. Впрочем, струва си да отбележим, че в това отношение “Властелинът на пръстените” силно се отличава от “Силмарилион” – едно далеч по-епично и изпълнено с патос произведение на Толкин, където и същността, и истинският смисъл на властта са показани далеч по-адекватно. Вероятно тъкмо поради това, в съвременното либерално западно общество “Силмарилион” е много по-слабо познат отколкото прочутата трилогия.

И така, в името на какво Пръстенът бива унищожен? В името на някакви нови герои, носители на новия сакрален смисъл в Средната земя? Не. В името на онези, които са главните герои в епопеята на Толкин – хобитите. Интересни същества - дребни, постоянно мислещи за ядене, спане и другите прелести на уютния и комфортен живот.Същества, които въобще не се интересуват от случващото се извън пределите на собственото им село или на Графството. Тъкмо те, в крайна сметка, унищожават и магията на Средната земя.

Именно тези типични еснафи, тези “последни хора” (ако използваме термина на Ницше) са в основата на човешкия идеал на либералното общество. Именно те остават след всичко станало да празнуват победата си, да похапват, да спят и да се размножават, докато последните свидетели на легендата – елфите, магьосниците, орките и тролите, всеки по своя си път, напускат Средната земя. И тъкмо в тяхна чест е написана трилогията на Толкин, колкото и да ни възхищяват образите на Арагорн, Гандалф или Галадриел. Защото именно те побеждават и в хилядолетното противостоене в Средната земя, както впрочем и в кървата световна война, приключила на собствената си планета преди 60 години и вдъхновила Толкин.

Трилогията на британския професор е история за крушението на магията, за това как светът губи своя сакрален смисъл. Тя наистина е очарователна, но би трябвало да сме слепи за да не видим какво всъщност ни внушава. Под маската на древните митове, засягащи най-чуствителните струни в човешката душа, се разказва за нещо, на което би трябвало да се противопоставяме с всички сили – за загубата на свещения смисъл на битието, за края на собствения ни свят. Което се случва именно благодарение действията на главните герои. Възниква естественият въпрос – защо всъщност го правят? Според Толкин – за да спрат нашествието на Изтока, носещо мрак, разрушение и смърт. Само че в случая не става дума само за Изтока, като геополитическо понятие, а за Изтока, символизиращ Традицията и Духа, които, в определен смисъл, действително са несъвместими с ценностите на консумативната либерална цивилизация. Последната не приема нито йерархията, нито авторитета (за нея те символизират робството), не съзнава примата на волята и властта (възприемайки го като тирания), неясни са и аскетизмът и презрението към моментните удоволствия (възприемайки ги като символ на духовна нищета или просто на бедност), не разбира свръхчовешкия смисъл на битието (за нея той означава жестокост и разрушение). За да съхранят собственият си малък и уютен свят, съвременните ултралиберали (подобно на хобитите на Толкин) за готови да унищожат всички ценности, всички традиции и всички светове, носещи някакво по-различно послание, т.е. разбират света и човека по по-различен начин. Всъщност, именно в това е и същността на т.нар. “еднополюсен свят”, на чиято неудържима експанзия сме свидетели напоследък. А това се случва, защото онези, които реализират тази експанзия, действително са готови да унищожат всичко, вкрючително и Пръстена.

Но ето че Пръстенът действително е унищожен, Мордор рухва и Гандалф побеждава. Какво следва от това – дали Фродо и Билбо ще заминат завинаги на Запад, във Валинор, заедно с корабите на елфите (както става в края на трилогията)? А може би нещата ще се развият другояче – така, както дори професор Толкин не би могъл да предположи? Кой може да каже, в какво ще се превърне Гандалф Белия след победата и дали няма да бъде изкован нов Пръстен, който да заеме мястото на предишния. Защото тронът никога не остава празен (колкото и да ни внушават, че властта трябва да предизвиква само отвращение).

Кой може да каже, какво ще стане, когато либералната цивилизация, достигайки върха на своята мощ, се откаже от мита за “общочовешките ценности”, демокрацията и дори от самия либерализъм? Няма ли това да доведе до появата на една нова деспотия, при която “орките” и “тролите” от Изтока и Юга ще бъдат обречена за бавна гибел, “хобитите” ще вегетират в комфорт и безгрижие, а висшите създания – “елфите” ще се наслаждяват на...

{rt}

Очевидно е, че геополитиката преживява своеобразно възраждане. Включително и в България. Ако допреди петнайсетина години официалната комунистическа “наука” определяше геополитиката като “течение в буржоазната политическа мисъл, базиращо се на крайното преувеличаване ролята на географските фактори в обществения живот” и идеологическа обосновка на “агресивната външна политика на империализма” (1), днес нерядко се отива в другата крайност като се твърди, че “геополитиката дава обяснение на редица цивилизационни процеси, оставащи необясними от гледна точка на традиционните икономически, политически или природни науки” (2). Геополитическата проблематика е в центъра на вниманието на все повече научни анализи, а политици и журналисти с почти еднакъв ентусиазъм използват термина “геополитика”, утвърждавайки го като част от съвременния политически лексикон.

Този интерес, водещ до превръщането на геополитиката в нещо като мода, е лесно обясним. Съвременният етап в човешката история се характеризира с много сериозни промени, ерозиращи привичния планетарен баланс и изискващи спешни и адекватни политически решения. Радикално се променя съотношението на силите в света, окончателно остава в историята международният ред, установен след края на Втората световна война. В тази принципно нова ситуация, значението на геополитиката като “интердисциплинарен комплекс от политически и практически методи, с чиято помощ се интерпретират, оценяват и прогнозират явленията в географското пространство, влияещи върху политическите процеси” (3) действително е трудно оспоримо.

Произход и еволюция на геополитиката

Какво следва да разбираме под “геополитика”? Дали става дума за “дисциплина, боравеща с чисто научни елементи” (4), или пък и днес тя е свързана по-скоро с т.нар. “символична география”, разглеждаща света като “единен свещен текст, записан с помощта на специални знаци и символи” (5), т.е. апелираща не толкова към разума а по-скоро към мистичното у човека? За да отговорим на този въпрос си струва да се обърнем към историята на геополитиката.

Появата на самия термин “геополитика” се свързва с името на шведския професор и политик Рудолф Челен (1846-1922), опитващ се да очертае параметрите на системата за управление, гарантираща изграждането на действително силна държава, и стигнал до извода (през 1916) за необходимостта от органично съчетаване на петте, свързани помежду си елементи на политиката: икономо-политиката, демо-политиката, социо-политиката, крато-политиката и гео-политиката.

За предшественици на геополитиката се смятат Херодот и Аристотел, Николо Макиавели и Шарл Монтескьо, Жан Боден и Фернан Бродел… Разбира се, тя едва ли може да смята за дело единствено на европейската цивилизация. Сходни със съвременните геополитически идеи лансира още през VІ в.пр.н.е. китайският мислител Сун Цзъ, описвайки шестте типа местности и деветте типа пространства, които следва да познава всеки стратег за да провежда успешна военна политика. Интересни, и свързани с геополитиката тези изказва и арабският учен Ибн Халдун (живял през ХVІ век), който свързва помежду им духовните сили на социалните общности (т.е. способността, или неспособността, им да се сплотяват в борбата за завоюването и запазването на “своята”империя) и импулсите на околната природна среда. И все пак, геополитиката, като такава, се появава едва в края на ХІХ век, когато немският географ Фридрих Ратцел (1844-1904) и учениците му, създават специална научна дисциплина, поставяща си за цел изучаването на отношенията между география и политика, основавайки се на положението на конкретната страна, характеристиките на заеманото от нея пространство и границите и. Според Ратцел, велики са само народите, притежаващи усет за пространство. Тоест, националните граници могат да се “свиват” или разширяват, в зависимост от динамизма, присъщ на конкретната нация. В епохата на Третия Райх именно тези идеи са поставени в основата на теорията на друг голям немски геополитик – Карл Хаусхофер (1869-1946) за “жизненото пространство”, заимствана по-късно и от нацистите, което пък силно дискредитира научния статус на геополитиката.

Всъщност, съмнителните идеи, присъстващи в геополитиката, едва ли са повече от тези, в която и да било друга социално-хуманитарна наука, но по ред очевидни причини именно в нея те придобиват скандалена известност. Такъв е например случят с идеята на американския адмирал Алфред Маън (1840-1914) за антагонизма между “морските” и “сухопътните” държави, както и за гарантиране световното господство на “морските” сили, посредством контрола над редица опорни пунктове, разположени около евразийския континент. Не по-малко известен е и “геополитическият императив” (6) на британския географ и политик Хилфорд Макиндер (1861-1947), според който онзи, който доминира в Източна Европа, контролира и т.нар. Срединна земя (или Хартленд), който управлява Хартленда, управлява и Световния остров, а който управлява Световния остров, господства и над света. Малцина измежду тези, които цитират днес тезата на Макиндер, обръщат внимание на факта, че редица от най-авторитетните имена в геополитическата наука (като Хаусхофер например) се отнасят крайно критично към възгледите му. Това се отнася особено за съвременните специалисти в областта на геополитиката – като французина Ив Лакост например (7).

Любопитно е, че “класическият” императив на Макиндер се поставя под съмнение и, в крайна сметка, бива опроверган в рамките на самата геополитическа наука. Така американският геополитик Никълъс Спийкмън в труда си “Американската стратегия в световната политика: САЩ и балансът на силите” (1942) формулира стратегическото понятие “Римленд”, което според него е значително по-точно, отколкото прословутият “Хартленд” на Макиндер (8). Спийкмън доказва, че ако Хартлендът действително съществува в географски аспект, то неуязвимостта му е поставена под много сериозен въпрос с развитието на стратегическата авиация и другите нови видове оръжие. Да не говорим, че (напук на прогнозите на Макиндер) Хартлендът така и не достига ниво на икономическо развитие, позволяващо му да се превърне в един от най-напредналите региони на планетата. Според Спийкмън, решаващите битки както по време на Първата, така и на Втората световна война се ръзгръщат не в зоната на Хартленда, а по бреговете и териториите на Римленда. Затова и световното господство не зависи от контрола над Източна Европа, а “съдбините на света диктува онзи, който контролира Римленда”.

Съвременното схващане за геополитиката

Поради факта, че с идването на власт в Германия на нацистите, геополитиката започва активно да се използва от тях за обосноване на немското “расово превъзходство”, завоюването на “жизнено пространство” и “великата историческа мисия на германското господство над света”, много изследователи както в Европа, така и в Америка започват да се съмняват в научната обоснованост на самото понятие “геополитика”. При това, част от тях виждат в него псевдонаучен неологизъм, използван за оправдаването на стремежите за промяна на баланса в Европа, а също като инструмент на властта и пропагандата (9). Други, без да отхвърлят изцяло въпросният термин, изразяват сериозни съмнения за практическата му приложимост (10). Трети пък смятат, че геополитиката може да даде конкретни научни резултати само в много тясна сфера, отразяваща взаимното влияние между политиката и пространствено-географските характеристики на държавите или формираните от тях съюзи. Четвърти се придържат към мнение, че геополитиката не може да се разглежда като наука или научна дисциплина, а само като специфичен социологически подход, обвързващ географската среда с международната дейност на държавите. Накрая, има и такива, смятащи, че геополитиката не е просто наука, а нещо много по-сложно.

Също толкова многобройни (което, разбира се, не е случайно) са и опитите да се формулира съдържанието на самия термин “геополитика”. Първичното и най-общо определение извежда геополитиката като “изучаване на отношенията между държавната политика и географските рамки, в които тя се реализира”. Широко разпространено е схващането, че разликата между геополитиката и политическата география всъщност отразява различията между външната и вътрешна политика: “Политическата география обикновено се определя като наука за териториалното разположение на политическите сили в рамките на конкретно географско пространство – страна, област, регион, щат, избирателен окръг и т.н. Геополитиката пък се свързва с отношението между пространствено-географските единици – страни, региони, континенти”. Това определение обаче, е вярно само отчасти. Защото съставна част на геополитиката е и вътрешната политика на държавата и най-вече регионалните и аспекти. На свой ред, данните на политическата география широко се използват в международната стратегия на държавите. Неслучайно Челен например, разглежда геополитиката най-вече като средство за привличане вниманието на политиците към ролята на географските характеристики в държавното управление. Към подобно схващане се придържа и Хаусхофер. Затова и цитираното по-горе определение едва ли може да се смята за изчерпателно.

Същото важи и за тясното разбиране на термина “геополитика”, когато използващите го имат предвид междудържавните спорове за една или друга територия. Неволно възникват съмнения за оперативността на всяко от разпространените в научните среди дефиниции. Което е съвсем естествено. Просто защото в епохата на постиндустриалната революция се рушат практически всички “императиви” на “класическата геополитика”. Съвременното световно пространство все по-трудно може да се характеризира като “междудържавно” от гледна точка на способите на разделянето му, принципите на функциониране на социалните общности, а също залозите и предизвикателствата на сегашния етап от човешката история. Неслучайно представителите на едно от новите направления в политическата наука – социологията на международните отношения – обръщат внимание на факта, че днес от трите фундаментални принципа, върху които се основава клаксическата представа за международните отношения (територия, суверенитет, сигурност), нито един не може вече да се счита на неприкосновен или напълно адекватен на новите реалности. Феномените на масовите миграции на хора и финансови потоци, циркулацията на идеи, деградацията на околната среда, разпространението на оръжията за масово унищожение и т.н. – всичко това девалвира традиционните представи за сигурност и държава, за национален интерес и политически приоритети. Още навремето (през 1962) известният френски учен Раймон Арон посочи още един сериозен недостатък на “тясното” разбиране на геополитиката – способността му лесно да се изражда в чиста идеология.

Ето защо, през последните години, все по-популярно става едно далеч по-широко тълкуване на геополитиката – като съвкупност от физическите и социални, материални и морални рисурси на държавата, формиращи онзи потенциал, чието използване (а в някои случаи дори и само наличието му) позволява на държавата да постигне целите си на международната сцена. Сред хората, споделящи това схващане е и Пиер Галуа, френски генерал от запаса, бивш преподавател в Сорбоната и Колеж дьо Франс и автор на поредица изследвания за международната политическа стратегия. Издадената през 1990 негова книга “Геополитиката. Източници на държавната мощ” е сред малконо научни трудове от последните петнайсетина години изцяло посветени на теоретичното осмисляне на геополитическите проблеми от позициите на най-новите постижения на човешкото знание и техническия прогрес. Особено ценни в случая са методологичните основи на геополитическата концепция на Галуа. Затова, струва ми се, че предвид нарастващия интерес у нас към геополитиката и значимостта и за осмислянето на извършващите се около нас глобално-политически промени, има смисъл да анализираме по-подробно тази слабо известна на българския читател творба.

В книгата се разглеждат четири групи особено важни проблеми: историко-теоретичните основи на геополитиката и нейните главни елементи, съвременната фаза в геополитическата еволюция на света с особеното значение на ракетно-ядреното оръжие, ролята на геополитическия анализ в прогнозирането на бъдещето световно развитие и, накрая, опита на “приложната геополитика”. Разбира се, подобно разделяне на проблемите е условно, тъй като във всяка глава се говори и за миналото, и за настоящето, и за бъдещето на геополитиката, а също за редица теоретични и чисто практически въпроси. Наред с това обаче, то дава представа за приоритетите, поставени от автора, за кръга на разглежданите въпроси и логиката, която той следва.

Така, анализирайки множеството различни възгледи и мнения относно съдържанието на термина “геополитика”, Пиер Галуа стига да редица изводи, които можем да резюмираме така:

На първо място, съвременната геополитика няма нищо общо нито с географския детерминизъм, оправдан донякъде в епохата, когато човек е зависим от природата, нито пък с нацистката интепретация на този термин през 30-те и 40-те години на ХХ век, когато той е използван за целите на агресивната груба пропаганда, която е основен елемент в битката за “жизнено пространство”. На второ място, геополитиката се различава и от политическата география, обясняваща особеностите на международната политика с влиянието на околната среда. На трето място, към традиционните елементи на геополитиката – т.е. пространствено-териториалните характеристики на държавата (географското и положение, площ, конфигурация на земните недра, ландшафт и климат, размери и структура на населението и т.н.), днес се добавят нови, обръщащи на 180 градуса досегашните ни представи за силата на държавите и променящи приоритетите в отчитането на факторите, влияещи върху международната политика. Става дума за появата и разпространението на оръжията за масово унищожение (и, особено, ракетно-ядреното) което сякаш изравнява силите на разполагащите с тях държави, независимо от отдалечеността им, географското им положение, климата и населението им. Традиционната геополитика, освен това, не взема под внимание спецификата в поведението на големите човешки маси. За разлика от нея, модерната геополитика е длъжна да има предвид, че развитието на съвременните комуникации и медии, както и повсеместното разпространение на феномена на непосредственото участие на населението в определянето на държавната политика, могат да имат разрушителни последици за човечеството, сравними само с тези от ядрената катастрофа. Накрая, сферата на традиционната геополитика е ограничена в рамките на земното пространство – т.е. световната суша и световния океан. Съвременнният геополитически анализ обаче, трябва да има предвид и вече започналото усвояване на космическото пространство и влиянието му върху баланса на силите и разположението им в световната политика.

Световната цивилизация и планетарната геополитика

Съвкупният ефект от всички изброени по-горе нови фактори води до това, че ако обект и субект на традиционната геополитика е националната държава, днес следва да се мисли в рамките на колективното съвместно действие, т.е. в рамките на цялото човечество. В потвърждение на това Пиер Галуа лансира и собствената си концепция, която би могла да се резюмира така:

От гледната точка на “класиците” на геополитиката, географската среда е постоянен и неизменен фактор, влияещ върху външнополитическото поведение на държавата. Съвременният геополитически анализ обаче, не може да не отчита съществените промени в тази сфера, извършващи се през последните години.Така погледнато, налице са три исторически фази в процеса на взаимодействие между човека и околната среда, а съответно – и в еволюцията на геополитиката.

В ранните етапи на общественото развитие, чак до епохата на промишлената революция, влиянието на природната среда върху човека, обществото и държавата е, ако не решаващо, то твърде съществено, а в много отношения – определящо. Което напълно обяснява и донякъде оправдава историческия фатализъм, характерен за много от предшествениците на първите учени-геополитици.

Промишлената революция е началната точка на новата фаза във взаимодействието между външната политика на държавата и географското и положение. В тази епоха, както отбелязва и американският учен Линдън Кристоф, “съвременните геополитици се опитват да открият на картата не това, което природата налага на човека, а това, към което го ориентира”. Поставя се началото на новите отношения между човека и природата – включително безогледната експлоатация на околната среда, използвайки природните закони за собствените нужди на хората, прогресивният ръст на антропогенното натоварване върху естествените условия на човешкото съществуване – т.е. върху земния климат, флора и фауна, повърхност и въздушно пространство. Синдромът на “трансформиране на природата” и подчиняването и на човека, достига такива големи размери, че в крайна сметка води до появата и рязкото изостряне на редица глобални проблеми, поставящи под въпрос самото съществуване на цивилизацията.

По този начин, естествено възниква и третата фаза във взаимодействието между човека и околната среда. Бумерангът се връща и тотално обърканата от безцеремонната човешка намеса природа започва да си “отмъщава” като вече не гарантира в необходимия обем необходимите за оцеляването на хората условия. И така принуждава държавите и техните политици да се съобразяват с нея. Нещо повече, мащабите на новите императиви са такива, че геополитиката престава да бъде въпрос, касаещ отделните държави. Ако в миналото можехме да я определим, като “картографска представа за отношенията между водещите нации на планетата”, дне това вече не е достатъчно. Налице е необходимост от съгласувани съвместни действия на всички членове на международната общност за изработването и реализацията на общопланетарна геополитика, в чиято основа да стои стремежът за спасяването на цивилизацията в името на бъдещите поколения.

В контекста на всичко казано дотук, малко неочаквано и донякъде разочароващо е твърдението на Галуа, че същносттта на геополитиката, в крайна сметка, не се е променила особено: тя и днес може да се определи като “наука, изучаваща отношенията между властовата политика в международен план и онези географски рамки, в които въпросната политика се провежда”.

В тази връзка възниква следният въпрос. Ако новите реалности изискват качествено ново поведение от международната общност, а също координация на действията на националните държави както на световната сцена, така и във вътрешен план и, ако наченките на подобно поведение (макар и все още редки и неустойчиви) се забелязват и днес, то доколко перспективно е да се смята за “фундамент” на геополитическата визия за света именно политиката на силата? Разбира си, следва да се вземе под внимание, че както днес, така и в обозримо бъдеще, военната сила (най-малкото, като средство за сдържане) ще продължи да играе ключова роля в международната политика, сред доказателствата за което е и феноменът на разширяващият се достъп до оръжията за масово унищожение, разпространението им по света и много сериозните потенциални последици за човечеството от действията на склонни към авантюризъм политици. И все пак, може ли да се намери път за решаването на проблема, в рамките на геополитиката, ако в самата и същност е заложен не конструктивният, а конфронтационният принцип? И дали този принцип не влиза в противоречие със стремежа за по-широко тълкуване на геополитиката, отчитащ тенденцията към глобално единство на света? Впрочем, подобно тълкуване не изисква да се откажем от политическия реализъм, идеализирайки съществуващите тенденции и ориентирайки се към поредната утопия (11). Нужен ни един нов реализъм, синтезиращ класическия подход към анализа на международните отношения и съвременните концепции за взаимната зависимост. Но, ако в общотеоретичното осмисляне на международните отношения, този синтез вече е налице (реализирайки се частично в концепциите на “неореализма”, частично – в тези на “транснационализма”), то в конкретния анализ на Пиер Галуа проблемът съзнателно се заобикаля, което говори за стремеж на всяка цена да се запази “идеологическата чистота” на геополитиката, тъй като в противен случай съдържанието и рискува силно да се размие.

Хаосът на новия световен ред – опит за геополитическа прогноза

Опирайки се анализа на тенденциите в еволюцията на населението на планета, политическите институции, научно-техническия прогрес, усвояването на Космоса и т.н. Галуа се опитва да очертае картината на бъдещето на човечеството през следващите 10-15 години. Според него, в по-далечна перспектива, може да се очаква, че прогресът на науката и техниката ще даде възможност за установяване на ново равновесие между населението на планетата и физическата му среда. В рамките на краткосрочната геополитическа прогноза обаче, проблемите, породени от демографския взрив, който наблюдаваме в редица региони, най-вероятно нямат адекватно решение. Като нещата не опират само в липсата на съответствие между ръста на населението и способността му да демонстрира адекватна икономическа динамика. Основният проблем е, че разрушителната дейност на хората значително превишава съзидателната и така задълбочава вече съществуващото нарушаване на природното равновесие.

Още през следващите години мишена на наблюдаваща се и днес тотална критика на институцията на политическата власт (и, съответно, на отхвърлянето и от населението) ще станат не само автократичните, откровено диктаторски, режими, но и демократичните политически системи. Тъй като постиндустриалното общество е значително по-сложно от предшестващото го, то и грешките на управляващите ще стават все по-чести, а последиците от тях – все по-сериозни и дори непоправими. Тоест, ускорената еволюция на света влиза в остро противоречие с вече несъответстващите на динамиката и държавни механизми, които (заради своята статичност и дистанцираност от хората) се възприемат от масите като безнадеждно остарели и враждебни. И прокламираната от Фукуяма “блестяща победа на икономическия и политически либерализъм” в развитите западни държави всъщност не променя нищо: нито икономическата политика на тамошните правителства, нито международната им дейност предизвикват съпричастие и одобрение сред собствените им граждани, още повече че успехите в тези сфери все повече зависят от ситуацията със запасите и доставките на суровини, както и с международната търговия, т.е. все неща, които днес не може да контролира нито едно правителство – дори американското.

Разбира се, интеграционните процеси несъмено са положителна тенденция. Но трябва да сме наясно (както показва и примерът на ЕС), че неизбежна последица от политическата интеграция е нарастващият интерес на интерес на гражданите (за които амбициозните цели на политиците остават чужди) не толкова към случващото се на ниво микро-политика, а към участие в решаване на проблемите на регионално или дори локално ниво. Напълно възможно е и други нации да последват европейския пример, и то не в областта на политическата интеграция, а най-вече в постоянното противопоставяне на властта, която в очите на гражданите все по-малко съответства на собствените им нужди и стремежи (независимо дали е легитимна, или не).

Пиер Галуа смята, че макар научно-техническият прогрес действително да очертава смайващи перспективи, все още не се търсят достатъчно активно пътища и средства, за възстаняване на вече нанесените от човечеството огромни вреди на биосферата. Поради това и днес не разполагаме с вразумителен отговор на въпроса, дали през ХХІ век ще можем да управляваме по-добре материалния си прогрес, преодолявайки присъщия на международното политическа система имобилизъм? Ще можем ли да постигнем необходимата хармония между прогрес и образование? Ще открием ли средствата, позволяващи на хората да се адаптират към новите пазари на труда в едни региони на света и да си гарантират елементарните средства за оцеляване в други?

Цитирайки Макс Вебер, според който икономиката е “управлението на трудно достъпните ресурси или съобразяване на целите със средствата за постигането им, в условия, когато средствата са трудно достъпни и допускат алтернативното им използване”, Галуа твърди,че днес това определение е вече недостатъчно. Според него, освен всичко друго, съвременната икономика е и “управление на свръхпроизводството, от една страна, и на крайната бедност – от друга”. Всъщност, тези две крайности символизират световния икономически хаос и няма никаква сигурност, че човечеството (поне в краткосрочна перспектива) ще намери пътища и средства за сближаването им. Възможен ли е балансът в един свят, в който на единият полюс се намира Япония със силно забавен демографски ръст, почти напълно еднородна в расово-национално отношение и притежаваща специфична образователна система, вековни организационно традиции и желязна трудова дисциплина, а на другия – Африка, чието население се удвоява на всеки 50 години, но в голямата си част е неграмотно, склонно към сепаратизъм, усилващ се и от расовата и религиозна нетърпимост и където бедността е обичайния начин на жимот, няма средна класа, политическата администрация все още се формира и управляват нестабилни, често и тиранични, режими? Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос.

Не можем да очакваме също, че в недалечно бъдеще Космосът ще се експлоатира от човечеството по-различно, отколкото това се прави със земното пространство днес. Досегашният ни скромен опит сочи, че усвояването на Космоса се извършва хаотично и се характеризира с механично пренасяне на съперничеството между отделните държави и наддържавни конгломерати, намирайки се в пряка зависимост от техническите им възможности. Затова и в перспектива участието на едни или други държави в този процес ще зависи от съотношението на силите на световната сцена.

През ХХІ век ще продължи да расте напрежението в света. “Дивата” урбанизация, безработицата, непрестанно усложняващата се структура на обществото, както и вопиющото неравенство в потреблението ще водят до ръст на протестите и зачестяващи прояви на вандализъм. Непосредствен резултат от усилващият се натиск “отдолу” ще стане отслабването на властта, традиционното изпълняваща ролята на (легитимен или авторитарен) гарант за реда и сигурността, и по-нататъшно увеличаване и задълбочаване на вътрешните и междудържавни конфликти. Дъгата на нестабилност, простираща се от Атлантика до Тихия океан ще продължи да бъде източник на опасност за цялата планета.

Тоест, светът през първите десетилетия на ХХІ век ще се характеризира с опасен и всеобхватен дисбаланс и нарастващ хаос. И дори евентуални координирани усилия на световната общност няма да могат да неутрализират изброените по-горе негативни тенденции, а само ще смекчат от отдалечат във времето резултатите от тях.

Бъдещето на геополиката: наука или идеология?

Сред основните способи, чрез които геополитиката аргументира изводите си е и онова, което Ив Лакост нарича “представа” – в смисъла, в който един актьор например, си представя своя герой. Същият способ, впрочем, се използва широко в социалните науки, нещо повече – представлява важен етап в развитието им. Спецификата на геополитиката обаче е в това, че тук “представата” твърде често придобива “самодостатъчен” характер и се допълва с различни фантастични и мистични съждения и предположения. Именно поради това, хора като Лакост или Галуа (за разлика от руския политик Дугин например) се стремят да придадат чисто научен характер на геополитиката, обогатявайки я с най-новите постижения в сферата на природните и обществени науки, преодолявайки свеждането и до “географско осъзнаване на държавата” и отхвърляйки всички опити да и се придаде мистичен характер. Неслучайно в редица случаи Пиер Галуа използва термини като “геополитология” и “геополитолози” (същите термини, макар и в малко по-друг аспект ползва впрочем и българският геополитик проф.Марин Бъчваров), посредством които се подчертава рационално-теоретичният смисъл на тази научна дисциплина (12).

Усилията на Галуа са разбираеми. Както вече споменахме, “традиционата” геополитика винаги е била специфична разновидност на политическия реализъм, представящ международните отношения най-вече като силови отношения между държавите. Но това течение никога не е доминирало напълно, нито пък е единственото в анализите на международните отношения. Голямото му относително влияние се обяснява с това, че в повечето случаи то е в основата на външнополитическите действия на държавните лидери, апелиращи при това към “националните интереси” на своята страна. Всъщност, дори сред привържениците на политическия реализъм не всички приемат безапелационно концепцията за “нацоналните интереси” и съпровождащите я геополитика и геостратегия (13). Още по-сериозни възражения срещу геополитиката отправят представителите на социологията на международните отношения, привържениците на концепцията на взаимната зависимост и т.н. Дори авторитетен и предпазлив в заключенията си учен, като американеца Джеймс Розенау, макар и да не е склонен да приеме, че в обозримо бъзеще държавата ще престане да определя основните процеси в областта на международните отношения, смята, че световната политика има ярко изразен “турбулентен” характер, като за негови основни аспекти приема фундаменталните изменения на всичките и параметри (14). Така например, огромни промени бяха извършени на микрополитическо ниво. “Електронната революция” способства за появата на такъв феномен като еразията на лоялността на индивида – т.е. постепенното изместване на привичната склонност към пасивно подчинение от процесите на активна адаптация, а също нарастващите възможности за влияние и ангажираността на “обикновения човек” в световната политика. На не по-малки сътресения, впрочем, е подложен и “структурния”, т.е. макрополитически параметър. На това ниво, основна причина за радикални трансформации е появата на цял един “нов континент”, чието съществуване дълго време се игнорираше от всички политически карти на света, и който представлява основната сфера на дейност на недържавните (транснационални, глобални) субекти на световната политика. Накрая, съществени промени са налице и в т.нар. “релационен” параметър – т.е. на ниво властови отношения в сферата на световната политика., които според цитирания по-горе Джеймс Розенау, преживяват днес много сериозна криза в планетарен мащаб, характеризираща се с преориентацията им към по-малки, в сравнение с националните държави и другите големи социални общности, групи. И макар че става дума не толкова за изместването на националната държава от водещата и роля в международните отношеня, колкото за съвместното съществуване, в собствените и недра, на “два различни свята” (които са едновременно в съгласие и в конфликт помежду си), този извод сериозно ерозира претенциите на геополитиката за ролята на всеобхватна, глобална, и обясняваща всичко “супертеория” – доколкото всичките и теоретични изводи се градят в рамките и с термините на междудържавните отношения, приемайки детерминиращата и доминираща функция на силовия фактор.

Тоест, не можем да не виждаме ограничения характер на геополитическите обяснения (и, особено, прогнози) за международните реалности. Революцията в сферите на комуникациите и транспорта, развитието на информатиката и появата на свръхмодерните видове оръжия, радикално променят взаимоотношенията между човека и околната среда, а също представите за “големите пространства” и тяхната роля, водейки до това, че традиционните схващания за силата и мощта на държавите като съвкупност от техните пространствено-геогорафски, демографски и икономчески фактори започват да изглеждат остарели и непълни. “Геополитическият речник” е прекалено образен за да претендира за истинска научна точност. Геополитическите алтернативи “Север-Юг”, “Запад-Изток”, “Телуракрация-Таласокрация” са твърде метафорични, за да ни предпазят напълно от формирането на фалшиви представи за поляризацията между “богати и бедни”, “развити и цивилизовани” и “по-слабо развити и по-малко цивилизовани” (а в ерата на студената война между капиталистическите и социалистическите) държави и техните съюзи. Тезата за исторически перманентното (следователно обречено?) противопоставяне между “Рим” и “Картаген”, а също между авторитаризма и демокрацията, иманентно присъщи, съответно, на морските и сухопътни държави, е прекалено категорична за да се използва като достатъчен методолгичен ориентир за разбирането на всички перипетии от взаиммоотношенията между страните и народите в миналото, настоящето и бъдещето. Концептуалните схеми както на класиците, така и на много от съвременните представители на геополитиката, са прекалено произволни, а нерядко и фантастични, пък и аргументите им не звучат кой знае колко по-убедителни от тези на противниците им, за да се опираме само на тях, опитвайки се да разберем основните тенденции в еволюцията на световната политика. Последното се отнася особено за новите тенденции, свързани със социализацията на международните отношения, изместващи (макар и не напълно) държавата от водещата и роля в трансграничните взаимодействия и до голяма степен променящи приоритетите на тези взаимодействия. Колкото и да са произволни геополитическите рамки на анализа на световните реалности, на моменти те изглеждат твърде тесни за правилното им разбиране.

Към това можем да добавим, че геополитиката (включително и българската) до днес не съумява да избегне напълно опасността да деградира до определена идеология: за това можем да съдим например по характера на някои остри дискусии на геополитическа тема у нас, участниците в които така и не съумяват да ни убедят, че защитават чисто научни позиции, а не идейно-политическата си ориентация.

Означава ли обаче всичко това, че геополитиката не е истинска наука? Не, разбира се! Факт е, че някои нейни елементи я сродяват с алхимията или астрологията. Но, на първо място, спецификата на всяка обществена наука е в преобладаването на качествения анализ над количествения, “обричащо” я на неточност, догадки и невъзможност да постигне онази степен на безспорност, постижима единствено в рамките на природните или технически науки. На второ място, непрестанният стремеж да се намери обяснение на случващото се и да се прогнозира бъдещето, опирайки се на специфичните геополитически подходи, натрупаният от геополитиката внушителе теоретичен багаж, са несъмнена гаранция за успех и в бъдеще, още повече че става дума за интердисциплинарен подход, имащ своите предимства пред концептуалната ограниченост, в която (доброволно или не) може да попадне всеки изследовател, стремящ се да никога да не излиза извън рамките на традиционните и наложили се обществени науки.

Бележки:

Кратък политически речник. С.1989

Дугин А. От сакральной географии к геополитике. – “Элементы”, 1991, 17.

Бъчваров М. Геополитически анализи. С., 2001.

Steuckers R. The Theoretical Panorama of Geopolitics. - “Vouloir”, 1992, № 1.

Дугин А. От сакральной геграфии к геополитике. – “Элементы”, 1991, 17.

Основните си идеи Хилфърд Джон Макиндер излага в такива известни произведения като “Географската ос на историята” (1904), “Демократични идеали и реалност” (1919) и “Земното кълбо и завоюването на света” (1943). В тях за първи път се формулират такива понятия като “Световен остров” и “Срединна земя” (Хартланд), включващи, съответно, съединението на трите компонента – Европа, Азия и Австрия, от една страна, а от друга – обширната равнина, простираща се от Северния ледовит океан до азиатските степи, обхващйки и Германия и Централна Европа, чието “ядро” е Русия. Прокарвайки права линия от Адриатикя (източно от Венеция) до Северно море (източно от Холандия), Макиндер разделя Европа на две непримирими помежду си части – Хартленд...

{rt}

Choice: Domination or Leadership by Zbigniew Brzezinski

Hardcover (256 pages) Perseus Books Group, March 2004.

Не се случва често един от най-известните политически експерти в света да преразгледа тотално собствената си доктрина, разработвана в продължение на десетилетия. Тъкмо това обаче се опитва да направи в последната си книга Збигнев Бжежински.

Книга на промените

Появата на “Изборът: глобална доминация или глобално лидерство” бе предшествана от голяма статия на автора в авторитетното американско списание National Interest, влизаща в очевидно противоречие с досегашните му възгледи. Както е известно, през 1997, в бестселъра си “Голямата шахматна дъска”, Бжежински заяви, че “Америка е прекалено далеч от Близкия изток, за да може да доминира в тази част на Евразия и затова в неин първостепенен интерес е да гарантира такава ситуация, при която нито една друга държава да не може да контролира въпросното геополитическо пространство”. След като в последните няколко години две държави от региона се превърнаха в американски протекторати, Бжежински с тревога отбелязва в статията си, че “тази част от Евразия ще бъде най-опасния и непредсказуем региона на света през следващите няколко десетилетия”.

През 2001, анализирайки ситуацията на Стария континент, Бжежински твърдеше, че “Западна Европа е неспособна да преодолее кризата на своята политическа легитимност и икономическа жизнеспособност, а бюрократичната и интеграция не е в състояние да формулира обща политическа воля, необходима за постигането на истинско единство”. Сега обаче(т.е. след като същата тази “политически нелигитимна” Европа провали в ООН американските планове за Ирак, а еврото вече оспорва ролята на долара като световна резервна валута), той заявява, че “само Европа, все по-успешно обединяваща се в рамките на ЕС, има необходимия политически, икономически и военен потенциал за да реши, съвместно с Америка, задачата за задълбочаване и разширяване на транс-евразийското сътрудничество”. Така, зоните на сътрудничество се превърнаха в огнища на напрежение, а уж слабите сателити – в стратегически съюзници. А пък основната цел на американската политика, която самият Бжежински някога формулираше като “необходимост от закрепване на собствената доминираща позиция в света”, днес се свежда до задачата да се удържи американската лидерство, чрез “постепенното и контролирано предаване на властта, което да доведе до появата на една постепенно формализираща се глобална общност, обединена от общите си интереси”.

И така, какво е повлияло за толкова радикалната промяна във възгледите на Бжежински? Отговорът е прост: събитията от 11 септември, операцията в Афганистан, нахлуването в Ирак и все по-очевидната изолация на САЩ в международен план. Като трябва да признаем, че авторът действително задълбочено е анализирал новите реалности.

Кои са основните идеи в новата книга на вече 76-годишният авторитетен политолог? Според мен, те се съдържат в пространството между въпроса, формулиран в заглавието, и основното предложение на Бжежински за решаването му. Въпросът е: какво ще стане, ако “сегашното глобално американско превъзходство… в определен момент, който може да настъпи много по-рано, отколкото си мислят болшинството американци, изчезне?”. А същността на предложението му е, че САЩ трябва да заменят “едностранното си доминиране”, с т.нар. “консенсусно лидерство” (consensual leadership).

Краят на “американската ера”

Кои, според Бжежински, са причините, каращи ни да мислим, че “ерата на Америка” вероятно скоро ще приключи? Основната е обективното намаляване управляемостта на съвременния свят, на фона на нарастващите потенциални заплахи и промените в техния характер.

Бжежински твърди, че традиционното схващане за войната все повече остава в миналото. Всички конфликти на планетата след Втората световна война бяха или вътрешни междуособици, или резултат от намесата на едни страни във вътрешните работи на други, или пък последица от усилията за “поддържане мира”, но нито един от тях не влизаше в рамките на традиционните представи за войната.

В тези условия, подчертава авторът, става очевидно, че средствата за причиняване мащабни вреди на противника вече не са монопол само на една или друга държава, а миграцията и революцията в комуникациите откриват пред потенциално деструктивните елементи небивали възможности. Да не говорим, че “демократичния характер на западните “отворени общества” улеснява проникването и “разтварянето” на външни елементи в тях, което силно затруднява своеовременното откриване на опасността”.

Западните демокрации са свикнали да се смятат за непобедими, но днес се оказва, че цялата им мощ е практически безполезна пред заплахата от нови и мащабни терористични нападения, както и, че именно благополучието на западния свят му пречи да реагира адекватно на новите опасности, защото “слабите” имат едно огромно психологическо предимство – те просто нямат какво да губят, докато силните, напротив, могат да загубят всичко и тъкмо това ерозира мощта им.

Тероризмът – силата на слабите

“Силата на слабите” се превръща в основна характерна черта на нашето време, тя уравновесява глобалното неравенство, съпътстващо глобализационния процес. Тероризмът се оказва основното оръжие на онези, които мнозина вече определят като “нисшата класа в системата на глобалния капитализъм”. “Тероризмът – подчертава Бжежински – е своеобразно, жестоко средство за сплашване на противника , използвано от отделни индививиди, групи или държави и войната с него е безсмислена, тъй като е безсмислено да воюваш с нещо, което е средство или тактика, а не противник в истинския смисъл на думата”. И да се говори за антитерористичните мерки, като за “война срещу тероризма” е също толкова глупаво както ако в началото на Втората световна война някой говореше за “война против блицкрига, например”, заключава авторът.

В тази връзка, засягайки проблемите на ислямската цивилизация, като цяло, и на арабския свят, в частност, Бжежински поставя ударението върху катастрофалната социално-икономическа ситуация в съответните страни. И макар че напоследък на тази тема пишат мнозина, цитираните от автора цифри са впечатляващи. Така, в някои арабски страни безработицата стига до 46%, динамиката на демографския ръст е най-високата в света, а темповете на икономическо развитие са близки до нулата. От 41 страни, където мюсюлманите са мнозинство, нито една не отговаря на международните стандарти за “свободна” държава, а за “частично свободни” се смятат само осем. За сметка на това, седем влизат в списъка на 11-те най-репресивни режими на планетата. И още нещо: в повечето ислямски страни има немюсюлмански малцинства, а самите мюсюлмани формират значителни малцинствени групи (над 16% от населението) в 19 държави, което прави етническите и религиозни сблъсъци практически неизбежни. В същото време обаче, и борбата с тероризма, и американската политика, като цяло, практически не отчитат тези фактори, което кара Бжежински да предсказва по-нататъшно изостряне на ситуацията.

В условия като днешните, когато характерът на заплашващите ни опасности не е съвсем ясен и липсват методи за противопоставяне, няма нищо по-важно от определяне правилата за поведение на международната сцена и стриктното им спазване. Но, отбелязва Бжежински, днес, “когато правилата се оказват икономически неизгодни или политически нецелесъобразни, Америка все по-често ги пренебрегва и тази непоследователностпоражда съмнения в мотивите, от които се ръководят САЩ, и прави доминацията им все по-неприемлива или пък подтиква останалите също да не се съобразяват с установените норми и правила”. Което, в крайна сметка, може да доведе до “война на всички против всички”. Изключително важно, според Бжежински, е да не се допусне разделителните линии в политическите конфликти да се слеят с линиите на етническо или религиозно разделение, тъй като в противен случай “тезата на Хънтингтън за “цивилизационния сблъсък” би се превърнала в ужасна реалност”.

Така Бжежински стига до въпроса за това, че мнозина в САЩ (и в американския елит) продължават да не осъзнават истинския мащаб на промените, което поставя под въпрос способността на американците на оценяват адекватно възникващите проблеми. Той отбелязва, че “за разлика от предишните държави-хегемони, Америка съществува в един стремително глобализиращ се свят, докато някогашните империи са доминирали в един фрагментиран и не чак в такава степен взаимозависим свят”.

Преходът към съвременния глобализиран и взаимозависим свят стана по естествен път, но въпреки това днес няма нито единно разбиране за глобализацията, нито пък тя се оценява по един и същи начин от всички. В същото време глобализацията, превърнала се в “естествена доктрина на глобалния хегемон”, несъмнено отразява и реализира принципите на породилата я нация”, което пък дава основание на останалите да обвиняват Америка дори за неща, които не са пряка последица от нейната политика.

Изпреварващи действия или предотвратяване на опасността

Америка, която се формира като относително изолирана от останалия свят страна, има история, от която самите американци могат да извлекат много по-малко полезни поуки, отколкото например европейците от своята. САЩ дълго време не се нуждаеха от съюзници на международната сцена и, “тъй като двата океана гарантираха сигурността им, а съседите от север и юг бяха много по-слаби от тях, американците смятаха, че националният суверенитет е тяхно естествено право и е естествена последица от безпрецедентно високата степен на национална сигурност”. Резултат от това пък е неспособността на американските политици да свържат идеята за националния суверенитет с необходимостта да съгласуват действията си с “формиращата се глобална общност”, т.е. да осъзнаят моногополюсния характер на света.

Нещо повече, според Бжежински, с нарастването на американската мощ се усилва и неспособността на политическия елит на САЩ да формулира ясно собствените си действия. Авторът илюстрира това с предшестващата нахлуването в Ирак фалшива реторика за необходимостта да бъде предотвратена войната. Което доказва както очевидната неспособност да се различат изпреварващите действия (preemption, т.е. едностранните действия, породени от наличието на непосредствена опасност) от мерките по предотвратяване (prevention – изискващи съгласувани и многостранни усилия за противодействие на все още потенциалната опасност), така и очевидното нежелание да се следват общоприетите международни норми по отношение на едното и на другото. “Неспособността да се различават тези неща, особено когато тя се демонстрира от една свръхдържава, притежаваща изключително мощен военен арсенал, може да доведе до поредица от едностранни “превантивни” войни, представяни ни като “изпреварващи” удари”.

И още една точна бележка на Бжежински: “слабите стават по-силни, опростявайки обекта на своята омраза, докато силните, напротив, стават по-слаби, ако си позволят същото”.

Етническа мозайка или “котел за претопяване на емигранти”?

Има и друга опасност. Глобализацията променя характеристиката на самото американско общество. Преди 200 години, 90% от населението на САЩ се състои от преселници от Европа, “затова тогава Америка е национална държава, обединена от исторически и езикови връзки, в допълнение към уникалното и самоотъждествяване с очертаващите се нови възможности, т.е. с американската мечта”. Днес обаче, “американците от европейски произход” са само две трети от населението на САЩ. И, ако много социолози си задават въпроса, доколко това води до промяна на американските ценности и идеали, Бжежински поставя пред читателите си още един въпрос: “Коя от етническите групи има правото днес да определя американската политика спрямо Израел и арабския свят? Или спрямо Китай и Тайван? Или пък, спрямо Индия и Пакистан?”.

Съвременна Америка, подчертава Бжежински, не трябва да вижда света само в черно и бяло, нито пък сляпо да следва кредото на Буш-младши: “Или сте с нас, или подкрепяте терористите”. Американците не бива да смятат, че едва ли не всички проблеми в Близкия изток са следствие на ислямския фундаментализъм. Всъщност, ако ислямистите трябва да благодарят на някого за възхода на своите идеи, то това са именно САЩ, “упорито нежелаещи да признаят историческата връзка между ръста на антиамериканския тероризъм и ангажираността на Америка в близкоизточния конфликт”.

Но и това не е най-важното. Американците въобще не са готови да осмислят “двата, може би най-сериозни, проблема, или по-скоро противоречия, съществуващи, от една страна, между динамиката на глобализацията и заинтересоваността на САЩ да съхранят собствения си политически суверенитет; и, от друга страна, между американския стремеж към демокрация и императивите на силовата политика”. Именно поради това, американците все по-често се оказват изолирани от останалия свят, дори когато действията им обективно отговарят на нуждите на международната общнст.

Какво да се прави?

Как да се промени американската външна политика? Бжежински не предлага отказ от всичко положително в нея. Той по-скоро смята за нужно връщането към някои очевидни императиви, припомняйки, че “господството не означава всемогъщество” и, в тази връзка, предлага по-ясно да се определят зоните на американските интереси. Бжежински призовава САЩ към съзнателно сдържаност на световната арена, а също “да бъдат по-внимателни към опасностите, свързани с отъждествяването на американските интереси с често несправедливия характер на глобализацията, което би могло да породи световна реакция под формата на един глобален антиамериканизъм”.

Разбира се, фундаментално значение, според него, има признаването (при това не само на думи) на ролята на съюзниците и съюзите в битката за повече сигурност и демократизация в света, която днес води Америка.

Повдигайки въпроса за отношенията на САЩ с останалите големи геополитически центрове на съвременния свят, Бжежински (за разлика от преди) поставя ударение вече не на това, кой от тези центрове би могъл да се превърне в потенциален съперник на САЩ, а на това, доколко вероятен е съюзът на Америка с една или друга група влиятелни световни сили. В тази връзка, той дори е склонен да промени донякъде и характерното си, силно отрицателно, отношение към Русия. Разбира се, Бжежински продължава да отрича възможността Москва да се превърне в стратегически партньор на Вашингтон. Той обаче посочва, че основната опасност за териториалната цялост на Русия вече идва от Изток, а Западът все повече се превръща в неин естествен съюзник.

Империи и лидери

И така, кои са основните изводи на Бжежински? Най-важният е, че Америка следва да ограничи имперските си амбиции, които и без това не може да реализира на практика и да стане не хегемон, а лидер, т.е. страна от която не се боят, но която уважават.

Но, колкото и да са убедителни основните твърдения в последната книга на класика на американската гео-политология, остава един много важен въпрос, който нито се повдига, нито пък се анализира в нея.

Поставяйки в заглавието въпроса “глобална доминация или глобално лидерство?”, Бжежински, от една страна, подчертава че хегемонията на САЩ има преходен характер. От друга страна обаче, той дори и хипотетично не допуска, че “изборът”, пред който стои страната му, всъщност е много по-широк и “глобалното лидерство” съвсем не е единствената алтернатива на “глобалната доминация”.

Историята не познава случай, когато една империя се е превърнала в “лидер”. И колкото и уникална да е в очите на американците собствената им страна, всичките и несъмнени достойнства едва ли могат да опровергаят историческите закономерности, според които държавите-хегемони никога се са успявали да запазят значима роля в света, формирал се след края на периода на тяхната доминация. И тъкмо поради това американските геополитици би следвало по-внимателно да изучават перспективите за възможно рязко отслабване мощта на САЩ, което може “да хвърли света в глобален хаос”, но което днес няма реална алтернатива.

Изглежда изпитанията, преживяни през последните години от Америка, още не са убедили политическия и елит в необходимостта да взема предвид и анализира дори онези варианти за развитие на събитията, в които по разбираеми причини, не му се иска да повярва. Но нали затова казват, че историята е най-добрия учител – тя винаги доказва, колко е необходимо подобно нещо...

{rt}

Въпросът за основния мотив в решението на Хитлер да нападне Съветския съюз – т.е., дали това е била краткосрочна военно-стратегическа задача или дълговременно “програмна” стратегия, все още не е решен задоволително (1). Историците, подчертаващи “програмния” елемент във въпросното решение, поставят ударението върху тясното преплитане на “расово-идеологическите” и чисто геополитическите цели в мирогледа на фюрера. Така, според Андреас Хилгрубер, “Военната победа над Русия, целяща осигуряването на необходимото “жизнено пространство”, и унищожаването на евреите са неразривно свързани както в политическата програма на Хитлер, така и в реалната му политика. Затова и обяснението на нацисткия проект за разширяване на германското “жизнено пространство” следва да се търси в расово-идеологическата догма за еврейският произход на болшевизма” (2).

Действително, лесно можем да открием достатъчно доводи, подкрепящи тезата за “еврейския болшевизъм” особено в книгата на Хитлер “Майн кампф” и по-ранните му речи и публикации. Твърде съмнително е обаче, че приемайки през 1940-1941 решението да нападне СССР, Хитлер е продължавал да се ръководи именно от нея.

Много неща говорят по-скоро, че по това време фюрерът е преразгледал първоначалното си мнение за Сталин и Съветския съюз в един решаващ аспект. Така, ако преди той действително подчертава най-вече “интернационалния” (“еврейския”) характер на болшевизма, то в началото на август 1939, разговаряйки с унгарския външен министър, Хитлер подчертава, че “болшевизмът вероятно се опитва да си сложи каската на национализма” (4). По-късно, през март 1940, фюрерът заявява пред Свен Гедин следното: “Сталин много се е променил. Той вече не е болшевик-интернационалист, а чиста проба руски националист и, на практика, провежда традиционната руска национална политика, провеждана преди това от царете” (5).

На 18 март 1940, в разговор с Мусолини, той твърди, че: “Сталин е един абсолютен автократ и, ако днес мястото му заеме някой руски владетел от ХVІ век например, нищо няма да се промени. Само още по-усърдно ще продължат да гонят евреите от централното управление на страната… и така болшевизмът окончателно би свалил московско-еврейската си интернационалистическа маска, превръщайки се просто в славянско-московски” (7).

Разбира се, това съвсем не означава, че в тактически план Хитлер е бил склонен да се откаже от плановете си за разширяване на немското “жизнено пространство”, само защото представата му за Сталин се е променила. Факт е обаче, че дори и след нападението срещу Съветския съюз, фюрерът продължава да оценява по същия начин болшевишкия вожд, т.е. действително е убеден във вътрешната трансформация на комунистическата империя. Така, по време на една от беседите си на маса с тесен кръг най-близки съмишленици, на 6 януари 1942, той заявява: “Сталин играе ролята на човек, възнамеряващ да използва болшевишката идея за да победи. Но истината е, че всъщност той олицетворява единствено Русия и е продължител на панславистката царска политика. За него болшевизмът е само средство за постигането на истинската му цел и служи за да скрие тази цел от германските и романски народи” (9). Дори и в самия край на войната, на 26 февруари 1945, Хитлер подчертава, че смята Сталин за прагматик и реалист, който не се влияе особено от “мъглявата марксистка идеология”, възнамерявайки да я използва най-вече като “опиум за другите народи”. Според него, жестокостта, с която в СССР се ликвидира еврейската интелигенция, след като е изпълнила задачата да разруши царската империя, доказва това му предположение. Тоест, Сталин своевременно се опитва да предотврати възможността интелектуалците-евреи да “заразят” изгражданата от него нова великоруска империя, следваща идеите на панславизма и духовното наследство на Петър Велики (13).

Не може да се твърди със сигурност, кога точно Хитлер стига до тази нова оценка за Сталин. Факт е обаче, че още в своята “Втора книга”, писана през 1928, той намеква за възможността от подобно развитие на нещата в Русия: “Твърде вероятно е, в Русия да се извърши естествена вътрешна трансформация на болшевишкия свят, в резултат от която еврейският елемент да бъде изместен от руско-националният” (14). Във всеки случай, през 1939 фюрерът окончателно е преразгледал тезата си за “еврейския болшевизъм”, макар и по чисто пропагандни причини продължава публично да се придържа към нея.

Всъщност, основната борба на Хитлер е насочена срещу два, различни противника – западните демокрации и комунистическия Съветски съюз. Затова му е необходимо и откриването на някакъв “общ знаменател”, с чиято помощ тези противници да бъдат причислени към една и съща категория. Най-удобен в случая се оказва постулатът за враговете-близнаци – “еврейският болшевизъм” и “еврейският капитализъм”, който Хитлер използва за пропагандни цели още преди идването си на власт.

Какво обаче следва от предположението, че Хитлер е преразгледал тезата си “еврейския болшевизъм”? Уйлям Кар, който е сред малцината историци, подкрепящи това твърдение, смята хипотезата, че през 1939-1941 Хитлер неизменно и последователно е преследвал старата си идеологическа цел, за твърде съмнителна. Според него, нападението срещу Русия е в по-малка степен “израз на постоянното и твърдо намерение да се овладее ново “жизнено пространство”, а най-вече спонтанна реакция на новата ситуация, застрашаваща стратегическите и икономически интереси на Германия на Балканите” (21).

Следователно, възниква въпросът за истинското съотношение между “краткосрочните” военно-стратегически мотиви на диктатора и “дългосрочните” му програмно-целеви постановки. Безспорно е, че и двата компонента изиграват важна роля в приемането на решението за нападението срещу Съветския съюз. Твърдението на Кар, че в случая програмният компонент е играел второстепенна роля, може да се приеме за вярно само при положение, че Хитлер е оправдавал необходимостта от завладяването на ново “жизнено пространство” най-вече със собствените си расово-идеологически идеи. Но, ако анализираме по-сериозно въпроса, защо фюрерът се стреми към завоюването на това “жизнено пространство” и то именно в Русия и как е обосновал тази си претенция, става ясно, че дори в дългосрочен план за него на първо място са не идеологическите, а икономическите съображения (22).

Още в “Майн кампф” и т.нар.”Втора книга”, а също в многобройните му речи и публикации, Хитлер стига до извода, че основно условие за съществуването на човечеството е наличието у всеки народ на достатъчно “жизнено пространство” -т.е. на определена територия, гарантираща му необходимите средства за съществуване, в най-широк смисъл (т.е. селскостопански земи, суровини, енергоносители и т.н.). Тази основна територия формира стопанската база на нацията, но едновременно с това и ограничава възможностите и за икономически ръст. В конкретното “жизнено пространство” живеят определен брой хора, чиито брой (при нормални обстоятелства) постоянно расте. Като в определен момент териториалната ограниченост на базовото пространство, влиза в противоречие с растящото население.

Това несъответствие между факторите на “жизненото пространство” и “числеността на нацията” може да бъде преодоляно с различни средства. Хитлер обаче не желае да заложи на “икономическото покоряване на света”, т.е. на икономическа политика, ориентирана към износа на стоки. Според него (което е сред най-големите му грешки) подобна политика е неспособна да реши в дългосрочен план проблема с несъответствието между “жизненото пространство” и “числеността на нацията”. Подобно на мнозина свои съвременници, Хитлер вярва, че именно експортно-ориентираната икономическа политика и породената от нея търговска конкуренция между Великобритания и Германия е станала причина за Първата световна война. Той освен това смята, че политиката на икономическа експанзия не само се сбълсква със съпротивата на другите икономически развити сили, но и не може да бъде дълговременно стратегия за преодоляване на фундаменталното противоречие между “жизненото пространство” и “числеността на нацията” дори и затова, че световният пазар прогресивно се съкращява. Опирайки се на популярните по онова време икономически теории, Хитлер предполага, че индустриализацията на аграрните държави ще създаде нови трудности за пласмента за “старите” промишлено развити страни. В речта си от 6 август, 1927 той заявява: “ Разбира се, има още една възможност, а именно износът на стоки. Но това е фалшиво решение: защото не само Германия върви по пътя на индустриализацията, но и Англия, Франция и Италия, напоследък сред конкурентите ни е и Америка и днес най-трудното не е повишаването на производителността, както си мислят мнозина у нас, а в разширяването на експорта. Именно това е основният проблем в съвременния свят, който тотално се индустриализира и се бори за пазари. Икономическите затруднения на Германия ще нарастват и заради усилващата се конкуренция, и защото страните, където доскоро се пласираха немските стоки, сега развиват собствената си промишленост, но и защото недостигът на суровини ни поставя във все по-неизгодно положение спрямо останалите” (27). Освен това Хитлер смята, че ориентираната към експорта икономическа политика ще доведе до изчезването на немското селско стопанство.

Поради всичко това, фюрерът стига до извода че стратегията на “мирното икономическо завоюване на света” е илюзия е няма да реши икономическите проблеми на Германия. Затова той смята за по-правилно “несъответствието между наличното жизнено пространство и числеността на населението да се преодолее чрез завоюването на нови земи по пътя на войните” (28).

Както е известно, и в “Майн Кампф” и във “Втората книга”, Хитлер разяснява, че разширяването на “жизненото пространство” на немския народ може да стане само за сметка на Русия. Многобройните свидетелства, включително дневникът на Йозеф Гьобелс (30), потвърждават, че той нито за момент не се отказва от тази си цел и след поемането на властта през 1933.

Има два основни документа, които постоянно се цитират като доказателство на намерението на Хитлер да започне война, като и двата подчертават ключовото място на икономическия фактор в нацистките претенции за разширяване на германското “жизнено пространство”. Така, в паметната си записка към четиригодишния план от август 1936, фюрерът ясно поставя пред немската промишленост задачата да бъде готова за война след четири години.В нея той подчертава, че замяната на естествените суровини с изкуствени, макар и да облекчава временно ситуацията, не може да се разглежда като дългосрочно решение на немските икономически проблеми. Същественото в случая е, “приемането на мерки, позволяващи ни в бъдеще да си гарантираме… вкончателното решение”. Като в случая под “окончателно решение” се има предвид не ликвидирането на евреите, а “разширяването на жизненото пространство и съответната суровинна и продоволствена база на нашия народ”. И тъкмо това е “задачата, която политическото ни ръководство все някога трябва да реши” (31).

На съвещанието в Хосбах (5 ноември 1937) Хитлер отново разяснява пред армейския елит стратегията за решаване икономическите проблеми на Германия, като пак се връща на теорията за “стесняващите се пазари” и посочвайки, че при наличието на ограничено “жизнено пространство” автархията е постижима само в няколко, отделно взети, отрасъла, заключава, че “Единственият макар и изглеждащ ни непостижим начин да преодолеем трудностите е завоюването на по-обширно жизнено пространство, т.е. това, което открай време е било причина за създаването на новите държави, а също за масовите народни движения и миграции” (32).

На 10 февруари 1939, в речта си пред войсковите командири в Берлин фюрерът ясно посочва, че: “Пред нас има две възможности. Едната е разширяването на износа и гарантиране с негова помощ на необходимия ни внос на суровини и храни, докато втората изисква вместо да съобразяваме числеността на нацията с наличното жизнено пространство, да и гарантираме жизнено пространство, съобразено с нейния ръст. Това е пътят, по който вървят всички велики народи. И лично аз признавам само този път” (35).

Мнозина се опитват на интепретират нацистката геополитическа концепция за “жизненото пространство” като някаква уж антимодернистка “идеология на ре-аграризацията”. Към подобно схващане се придържа например Хенри Търнър, който във фундаменталната си статия “Фашизъм и антимодернизъм” твърди: “За да отслабят остротата на проблемите, пред които през ХХ век се изправя високоиндустриализираната Германия, те (т.е. Хитлер, Химлер, Резенберг и Даре, които авторът причислява към “антимодернисткото течение” в нацистката партия), предлагат възраждането на “култа към кръвта и почвата”, опитвайки се да освободят преобладаващата част от немската нация от индустриалния свят и помагайки и да се върне към простия живот на селските стопани” (37). Според Търнър, Хитлер въобще разглежда икономическата дейност най-вече в аграрния и аспект и дори концепцията му за “жизненото пространства”, в крайна сметка, обслужва целите на “ре-аграризацията” на Германия. Същото уж се отнася и до стремежа за завоюването на Изтока, разглеждано от Хитлер като “чисто аграрно-политическа задача”. Привържениците на въпросната теза смятат, че фюрерът “едва ли се е ръководел от някакви по-широки икономически съображения, като например достъпът до енергоносители и суровини”(39).

Подобни твърдения звучат странно, имайки предвид огромния брой изказвания на Хитлер, ясно показващи, че е смятал въпроса със суровините за централен и е виждал в завоюването на ново “жизнено пространство” най-вече възможност за контрол върху запасите на суровини и енергоносители.

Така, анализирайки суровинния проблем в своята “Втора книга”, нацисткият лидер отбелязва, че още преди Първата световна война “много отрасли се сблъскват със сериозни трудности в снабдяването си с необходимите суровини, което в повечето случаи става по пътя на вноса отвън” (40). Както е известно, той самият категорично отрича този път, посочвайки, че най-доброто решение на проблема е завоюването на нови територии. Според него, икономическото превъзходство на САЩ е обусловено именно от размерите на жизненото им пространство и най-вече притежаването на достатъчно суровинни ресурси.Посочвайки, че бъдещето на Германия, предвид “липсата на достатъчно собствени ресурси и нарастваща зависимост от вноса, ми изглежда много мрачно и тъжно” (41). Пак от тази гледна точка, впрочем, Хитлер оценява и значението на Русия. Той подчертава, че страната “притежава собствени залежи на петрол, който днес е също толкова важен, колкото желязото и въглищата през миналия век” (42).

Всичко това потвърждава, че “суровинният проблем” отдавна вълнува нацисткия лидер. Така, в речта си от 10 октомври 1928, анализирайки причините за икономическия подем и превъзходството на САЩ, той посочва, че истинската причина за тях е не американския икономически модел, а фактът, че “Америка разполага с достатъчно земя за отглеждането на пшеница, а също с достатъчно природни богатства, огромни горски масиви, колосални залежи на различни руди, грамадни каменовъглени басейни и петролни залежи… с две думи Америка е страна с чудовищни природни богатства”(43).

Хитлер неведнъж отхвърля тезата, че икономическите проблеми на Германия могат да се решат само чрез усъвършенстването на икономическия и модел. Според него, те са резултат най-вече на липсата на достатъчно “базова територия”. “Човек съществува не благодарение на идеите, а на житото, въглищата, желязото, рудите и всичко онова, което се крие в земните недра… И, сам по себе си, този проблем не е свързан с икономиката, а именно със земята” (45).

Всичко това доказва, че лансирайте тезата си за несъотвествието между базата, гарантираща доброто снабдяване на населението и числеността на последното, Хитлер в никакъв случай не свежда нещата до недостига на земеделски земи, а поставя ударението върху липсата на достатъчно суровини. През 1931, в разговор с шефа на икономическо-политическия отдел в ръководството на нацистката партия Ото Вагенер, той ясно обосновава концепцията си за завоюването на “жизнено пространство” на Изток, с липсата на достатъчно суровинна база в Германия. Според самия Вагенер, фюрерът му заявява буквално следното: “За да устои в решителната битка с Америка, Европа се нуждае от руската пшеница, месо, дървесина, въглища, стомана и петрол” (47).

Тоест, налице са безброй доказателства, че Хитлер разглежда новото “жизнено пространство” на германската нация на Изток най-вече като източник на суровини. Той многократно се изказва в този смисъл и преди, и по време на войната с Русия. Така, на 9 януари 1941, фюрерът заявява пред командващите немските армии следното: “Руската територия съхранява огромни богатства. Германия трябва да установи своето икономическо и политическо господство над тези земи, без обаче да ги присъединява към себе си. Така ще си гарантираме позициите в бъдещата междуконтинентална битка и вече никой няма да може да разгроми Германия” (48).

Впрочем, икономическите цели на руската кампания подробно се обсъждат през 1940-1941 и от висшето военно ръководство. Като по време на дискусиите се изказват както редица военно-икономически (“краткосрочни”) така и концептуални (“дългосрочни”) сображения. Последните заемат ключово място в анализите, посветени на Русия и представени на 28 юли 1940 от началник щаба на Военноморските сили контраадмирал Фрике. Според него, сигурността на Германия изисква “наличието на максимално самообезпечаваща се икономика, особено по отношение на стоките, жизнено необходими за воденето на война (петрол, храни и т.н.)”. Затова обаче са и нужни суровини и сигурен пазар за пласмент на собственото производство. И в едното, и в другото отношение “Русия изглежда най-подходяща”. В хода на планираното по онова време изграждане на единна европейска икономика под немско ръкъводство постоянно се изтъкват “обективните възможности за взаимно допълване между Германия и Русия, почти във всички сфери на икономиката” (49). В изготвената в началото на 1940 военно-географска справка за европейската част на СССР пък се подчертава значението на такива ииндустриални центрове като Ленинград и Москва, а също и на Украйно като изключитолно ценен селскостопански и промишлен регион. Ролф Дитер-Мюлер констатира, че окупацията им би осигурила на Германия “огромни предимства”. Като ударението се поставя “не толкова върху военното отслабване на противника, колкото на ползата, в дългосрочна перспектива, от контрола върху селскостопанското производство и суровините на тези територии за Германия (50).

В паметната записка на генерал Томас (началник на управлението на военната икономика и въоръжението към Обединеното командване на Вермахта) също се отделя значително място на дългосрочната икономическа изгода за Германия от завюването на ново “жизнено пространство” в Русия. На свой ред статс-секретарят в Министерството на снабдяването Херберт Баке лично уверява Хитлер, че “овладяването на Украйна би ни избавило от всички икономически проблеми” (51).

Вече след нападението срещу Съветския съюз, когато реализацията на поставените от фюрера цели изглежда съвсем близка, Хитлер разсъждава не само за необходимостта от колонизация на източните области, чрез преселването там на милиони немски селяни, но и за фантастичните перспективи, откриващи се със завладяването на суровинните и енергийни ресурси на Русия. През октомври 1941 той отнова подчертава, че завоюваното в Русия “жизнено пространство” ще гарантира автархията на Европа. “Къде другаде можем да намерим толкова качествени железни руди, като украинските? Къде има толкова никел, въглища, манган и молибден? Та това са същите манганови рудници, от които се снабдява и Америка. Да не говорим, че там можем да засадим 40 хиляди хектара с каучукови дървета и така да решим завинаги проблемите с каучука” (55). Обявявайки Украйна за “европейската Индия”, Хитлер заявява: “Вече никой няма да може да ни изгони от Изтока! Оттук нататък ние ще държим монопола върху доставките на пшеница, въглища, стомана и дървен материал” (56).

Всички изказвания на Хитлер говорят за намерението Украйна да се превърне в “житницата на Европа”, а цялото покорено “жизнено пространство” да изпълнява ролята на аграрно-суровинен придатък на обединената под егидата на Райха Европа. Освен това обаче, “жизненото пространство” в Русия се разглежда и като огромен пазар. Така, на 18 септември 1941 фюрерът заявава, че “възможността за пласмент на руския пазар на немските потребителски стоки, ще гарантира небивал подем на саксонската промишленост” (60).

Нацистката геополитическа концепция за “жизненото пространство” съвсем не е била (както твърди Хенри Търнър) израз на техните уж антимодернистки идеи за “ре-аграризация”. Истината е, че Хитлер категорично отхвърля преселването на жители на немските градове за аграрното колонизиране на свободните земи на Изток. Според него, това би било “напразно усилие и пари, хвърлени на вятъра” (61). Разбира се, аграрната колонизацие се приема от нацистите като един от начините за усвояване на новото “жизнено пространство на Изток”, но целта съвсем не е била “ре-аграризацията” на немското общество, а просто отстраняване на съществуващите диспропорции между селското стопанство и промишлеността и предпоставка за изграждането на самообезпечаващ се европейски икономически модел. В представите на Хитлер, овладяването на руските запаси от суровини и енергоносители би позволило на Германия да постигне колосален подем в индустриалното си производство. Образец за фюрера не е средновековното селско общество, а високоиндустриалната и свръхтехнизирана икономика на САЩ, които той отчаяно се стреми да настигне и надмине (62).

По същия начин, и реализацията на социално-политическите идеи на Хитлер е разглеждана в пряка зависимост от основното, според него, условие – поставянето на руските ресурси в услуга на автархичния икономически модел на обединена и доминирана от Германия Европа. Обявявайки се неведнъж против претенциите на Германския трудов фронт (които, принципно, напълно съответстват на собствената му социално-икономическа програма), фюрерът отбелязва, че те са неосъществими “докато немската нация все още не разполага с необходимото за оцеляването и просперитета и пространство” (64).

Обобщавайки всичко казано дотук, следва да подчертая, че претенциите на Хитлер за “жизнено пространство”, в решаваща степен се мотивират от чисто икономически съображения. На 10 октомври 1941 той отбелязва, че: “Войната се връща към първоначалните си форми и вместо битките между нациите, на преден план отново излиза борбата за пространство. Защото, първоначално войната е била именно битка за територия, гарантираща оцеляването. Сега става дума за природни богатства, без които това оцеляване е немислимо. И по законите на мирозданието те принадлежат на онзи, който ги завоюва” (65).

Хитлер напълно изключва войните, които не са мотивирани от необходимостта да се отстрани противоречието между “числеността на народонаселението” и “базата за изхранването му”. Нещо повече, именно в подобни “немотивирани” войни той вижда и причината за възхода на пацифизма.

“Народите, обитаващи некачствени и не разполагащи с ресурси земи – твърди той – са длъжни постоянно, ако имат нормален елит разбира се, да се стремят към разширяване на територията си, т.е. на своето пространство.Този процес, който първоначално е свързан с грижата за изхранване, се оказва по стечение на обстоятелствата толкова плодотворен, че постепенно именно на него започват да се приписват всички успехи на нацията.Тоест, разширяването на територията, в чиято основа първоначално стои чистата целесъобразност, се превръща в героичен акт. Така обаче, оправданият стремеж за съобразяване на жизненото пространство с числеността на народонаселението се изражда в немотивирани завоевателни войни, в които именно липсата на значим мотив, води до последващата ответна реакция под формата на пацифизма. Пацифизмът съществува именно оттогава, откогато по света се водят войни, чиито смисъл вече не е завоюването на нови земи за изхранване на собственото население… И той ще изчезне едва, когато войната престане да бъде инструмент на отделни хора или народи, а отново се превърне в последното средство, с чиято помощ нацията се бори за собственото си оцеляване” (66).

Тоест, става ясно, че ревизията на представите на Хитлер за характера и облика на Русия, която е налице най-късно през 1939, въобще не променя основната му цел, свързана със завоюването на ново “жизнено пространство” на Изток. В своята “Втора книга”, където хипотетично разглежда възможността за трансформация на болшевишка Русия (67), той подчертава, че дори това да се случи, стратегическият съюз с Москва (за който призова лявото крило в нацистката партия, начело с братята Щрасер - 68) е невъзможен. “Защото, до каквото и да доведе този съюз, Германия не би могла да постигне крайната си цел. По отношение на фундаменталния жизнено важен за немската нация въпрос, той не би променил нищо. Напротив Германия още повече би се отдалечила от единствено разумната за нея териториална политика” (69). Затова и победата на болшевишката революция, според Хитлер, се оказва шанс за Германия, “помагайки ни да преодолеем съмненията, пречещи да търсим целта на немската външна политика именно там, където тя единствено следва да бъде ориентирана – към обширните пространства на Изток” (70).

Следователно, не “еврейско-болшевишкия” характер на Русия е истинската причина за програмната ориентация на Хитлер към война със Съветския съюз. Решението за началото на войната е взето без всякаква връзка с това и въобще няма идеологическа основа. Макар, разбира се, нацисткия лидер да използва максимално антиболшевишката и антиеврейска пропаганда за да обоснове допълнително атаката си срещу Русия.

Бележки:

По повод на въпросната дискусия, вж. статиите на Аман, Фьорстер, Шрайбер и Юбершьорер в сборника “Die Zweite Weltkrieg” , R.Piper GmbH&Co. KG, Munchen, 1989.

A.Hillgruber, Die “Endlosung und das deutsche Ostimperium als Kernstuck dess rassenideologischen Programms des Nationalsozialismus, в M.Funke (Hrsg.). Hit;er, Deutschland und die Machte. Materialien zur Aussenpolitik des Dritten Reiches, Dusseldorf 1978.

Akten zur deutschen Auswartigen Politik 1918-1945, Baden-Baden, 1950.

Unterredung Hitlers mit dem schwedischen Forscher Sven Hedin am 4-301940, в A.Hillgruber (Hrsg.) Staatsmanner und Diplomaten bei Hitler, Frankfurt/M. 1967.

Gesprach Hitlers mit Mussolini am 18.3.1940, в Hillgruber, Staatsmanner (вж.4).

A.Hitler, Monologe im Fuhrerhauptquartier 1941-1944. Die Aufzeichnungen Heinrich Heims. Hrsg. v.Werner Jochmann, Hmbg. 1980.

Hitlers Politisches Testament. Die Bormann Diktate vom Februar und April 1945, Hmbg., 1981.

A.Hitler, Monologe im Fuhrerhauptquartier 1941-1944. Die Aufzeichnungen Heinrich Heims. Hrsg. v. Werner Jochmann, Hmbg. 1980.

Hitlers Politiches Testament. Die Bormann Diktate vom Februar und April 1945, Hmbg., 1981.

Hitlers Zweites Buch. Ein Dokument ais dem Jahr 1928. Eingeleitet und kommentiert v. Gerhard Weinberg. Suttgard,1961.

W.Carr Vom Polen bis Pearl Harbour. Zur Entwicklung des Zweiten Weltkrieges, Hmbg., 1987. На друго място Кар цитира бележките на Либман за известната реч на Хитлер на съвещанието с генералите от 3 февруари 1933. Той той заявява: “Как да използваме политическата си мощ, след като се сдобием с нея? Още е рано да се каже. Може би - за увеличаване на експортните ни възможности, но по-добре – за завоюването на ново жизнено пространство но Изток и безпощадната му германизация”. Според Кар, това изказване доказва, че фюрерът е смятал експортната експанзия на напълно постижима алтернатива, т.е. “военната мощ да бъде използвана за да бъдат принудени съседите на Германия да сътрудничат с нея”. Срещу това предположение обаче го

{rt}

В основата на съвременната глобална трансформация стоят дълбоки, цивилизационни причини. А векторът на нейната динамика се определя от стартиралата през последната четвърт на миналия век социокултурна революция променяща едновременно както представите ни за идеалното устройство на света, така и механизмите на реалната политика.

В резултат от стремителната експанзия на производителните сили (породена от научно-техническата революция и иновационният бум), индустриалната икономика сякаш стигна границите на своите възможности, в резултат от което видимо се промени съотношението между производство и потребление.

* Заместник-директор на Института за икономически стратегии към Руската академия на науките, член на експертния съвет към Комисията по външна политика на Държавната дума

{rt}

Още статии ...

Подкатегории