25
Сря, Ное
27 New Articles

Крахът на Съветския съюз бе последван от дълбока и продължителна духовна криза в руското общество, принадлежащите към което мъчително се опитваха да открият нова и подходяща мирогледна “координатна система”. В началото на проточилият се руски “преход” отново преобладаваха идеите, заимствани от Запада, макар този път не марксистки, а радикално антикомунистически. Днес обаче, мнозина в Русия са убедени, че най-сетне е настанало време да се потърси действително самобитен модел за развитие на огромната държава и превръщането и в самостоятелен световен геополитически полюс. В тази връзка особено внимание заслужава появилата се наскоро книга на Александър Дугин “Проектът Евразия”. Самият Дугин е може би най-известният представител на съвременното евразийство в Русия но именно в тази си книга за първи път излага толкова подробно евразийската визия за оптималния модел на икономическата стратегия за развитие на страната, основан върху съчетаването на пазарните методи (най-вече за малкия и среден бизнес) и държавното регулиране в отраслите, свързани с националната сигурност. За специалистите не е тайна, че именно икономиката доскоро се смяташе за слабото място на евразийската теория, което пък позволяваше на противниците и да поставят под въпрос възможността тя да се реализира на практика. Струва си да отбележим и, че напоследък евразийската идеология печели все по-голяма популярност не само в Русия, но и редица други държави-членки на ОНД. Разполагаща със сериозна теоретична база и предлагаща собствен специфичен модел на социокултурно развитие, евразийската идея постепенно излиза от рамките на чисто академичните дискусии, навлизайки в сферата на социалната практика и оказвайки сериозно влияние върху официалната руска политика. В това отношение знаково събитие бе Международният евразийски форум, проведен през юли 2004 в столицата на Казахстан Астана, с участието на президентите на държавите от т.нар. Евразийска икономическа общност.

Според съвременните евразийци, т.нар.”нов световен ред” се базира на “универсализацията на западната ценностна система в нейния модерен, американски вариант” и агресивното отхвърляне на всички останали алтернативни модели на обществено развитие. Самият Дугин смята, че в еднополюсния и “американоцентричен” свят, възникнал след краха на обречената комунистическа империя, отделните страни и нации все по-трудно успяват да запазят своята национална идентичност и културно-историческите си особености. В същото време авторът се противопоставя на широко разпространената сред днешното руско общество теза, че Русия спокойно може да мине и без собствена национална идея, както и, че е достатъчно страната да “възприеме западния мироглед, усвоявайки неговите технологии и икономически механизми и копирайки културните, политически и юридическите му институции”, за да могат нещата да потръгнат. Разбира се, тази негова констатация няма нищо общо с примитивните антизападни теории, чието култивиране (както подчертава и самият Дугин) в масовото съзнание не би донесло нищо добро на Русия. От гледна точка на абстрактните геополитически конструкции, може много да се разсъждава за вечното противопоставяне между континенталните и морските цивилизации или пък за борбата на континентите (нещо, което съумява да избегне и авторът на “Проектът Евразия”). Но от гледна точка на практическата политика, която следва да се основава на максимално точния анализ на геополитическите реалности и съотношението на силите в света, именно САЩ (колкото и да е парадоксално!) са естественият стратегически партньор на Русия пред надигащите се нови заплахи. Като отслабването на американските геополитически позиции (нещо, което с нетърпение очакват редица руски анализатори) може да предизвика такива мащабни “тектонични” промени в разположението на световните сили и проблемите на руската национална сигурност, в сравнение с които дори годините на “студената война” ще изглеждат на руснаците като “златен век”. Глупаво би било да се игнорират и многовековните социокултурни и икономически връзки на Русия с онази част от човечеството, която сме свикнали да определяме като “западна цивилизация”, както и нейното също многовековно и многопосочно влияние върху Киевска Русия, Московското княжество, Руската империя, Съветския съюз и днешната Руска Федерация. Още повече, че (както е добре известно), дори и чисто географски, Русия е интегрална част от Голяма Европа, разположена между Атлантика и Урал. В същото време обаче, Дугин е абсолютно прав, подчертавайки, че руската история – нейното духовно, социално и стопанско съдържание, са самобитни. Напълно неоправдано е да се представя (както често и съвсем целенасочено се прави) историческото битие на руската нация като непрекъсната верига от недоразумения, грешки, престъпления, варварство, изостаналост и жестокост. За съжаление обаче, именно такъв образ на Русия се е формирал в западното обществено мнение, благодарение усилията на няколко поколения европейски и американски историци, представящи руската самобитност като нещо еднозначно отрицателно и носещо определена заплаха за “цивилизования свят”.

Поредната книга на популярния геополитик, философ и активен общественик от т.нар. “нова вълна” съдържа доста оригинални, макар и спорни, идеи, заслужаващи вниманието на политическия и делови елит не само в самата Русия, но и извън нея. Така, Дугин с основание предупреждава, че едва ли следва да се възлагат особено големи надежди на т.нар. “нова руска икономика”, характерен за която е разривът между традиционния търговско-промишлен и финансовия сектори, както и многократно по-големият обем средства в сферата на финансовите и борсови операции в сравнение с тези в реалното производство. Според него, днешните успехи на “новата икономика” могат да се окажат “пирова победа”, тъй като се базират не толкова на реалните икономически постижения в промишлеността и селското стопанство (макар че да са отричат те е абсурдно), колкото на умелата манипулация, разчитаща на психологическото състояние и очакванията на “играчите” на финансовия пазар.

Рано или късно, за което между другото, предупреждават и редица авторитетни западни икономисти, несъответствието между оптимистичните виртуални представи и действителното състояние на “старата” (реална) икономика ще стане очевидно, предизвиквайки стопански колапс. Чиито последици ще усетят особено болезнено именно онези държави, оказали се в плен на химерите на “новата икономика”, интегрирайки се в нейната виртуална сфера. Това добре се разбира от политическите елити на Европейския съюз и Япония например, стремящи се към изграждането на собствени регионални икономически зони. Според Александър Дугин, Русия и другите бивши съветски републики биха могли да избегнат ужасните последици от възможния край на “новата икономика”, само ориентирайки се към т.нар. “регионална глобализация”. Тоест, към създаването на обширна икономическа зона (своеобразна “империя Евразия), в чиито рамки да се формира единна стопанска система, опираща се на реалния сектор, развитието на конкретни промишлени и аграрни производства и...

{rt}

Чуков В., Ислямският фундаментализъм: от теоретични рамки към регионални измерения, “Изток-Запад”, 440 стр. С.2004

През последните години феноменът на радикалния политически ислям с основание се намира в центъра на вниманието на световната общественост. Анализирайки именно този феномен, Семюъл Хънтингтън извежда основните положение на прословутата си теория за “сблъсъка на цивилизациите”. На свой ред Френсис Фукуяма определя исляма като “единствената световна култура, която се съпротивлява на модернизацията на наистина фундаментално равнище”, отбелязвайки, че “при целия си интелектуален потенциал мосююлманските общества могат да се похвалят със само една работеща демокрация – Турция, и не демонстрират способност за икономически пробив, като Корея или Сингапур. И така, къде е проблемът?

Дали възходът на тъй наречение ислямски фундаментализъм е естествена защитна реакция на мюсюлманското обществосрещу съпътстващият глобализацията разпад на традиционните колективни идентичности и опитите за “хомогенизиране” на човечеството върху основата на западните либерални ценности, или става дума за примитивен, провинциален и придобиващ все по-отвратителни черти опит на едно безнадеждно изостанало общество да догони далеч по-напредналите от него?

На този въпрос се опитва да отговори мащабното изследване на известният български специалист по исляма доц.Владимир Чуков “Ислямският фундаментализъм:от теоретични рамки към регионални измерения”. Книгата му (която е уникално по обхвата и задълбочеността си изследване на български автор по темата) представлява своеобразна енциклопедия по проблемите на радикалния ислям, в неговите исторически и модерни измерения, както и незаменим пътеводител в света на екстремистки настроените ислямистки организации и движения (като започнем с най-старата измежду тях - “Мюсюлмански братя” и свършим с “Армията на Махди” и другите придобили зловеща известност формации на днешната иракска съпротива).

Без да приемаме квалификации от рода на “ислямът е религия на враждата и ненавистта”, не можем да игнорираме неоспоримия факт, че повечето атентати, извършени от международния тероризъм са дело именно на мюсюлмани и то тъкмо в “защита на исляма”. Очевидно нещо не е наред, ако не със самия ислям като религия, то с отношението на неговите фанатизирани “защитници” към останалия свят.

Причините за т.нар. “ислямско възраждане” (т.е. подема, политизацията и радикализацията на исляма) са описани подробно. Това са най-вече, дълбокото разочарование и фрустрацията, предизвикани от факта, че в съвременния свят мюсюлманската “общност на избраните”, смятащи се за привърженици на единствено вярното учение, се оказва маргинализирана, преживява дълбок упадък и е принудена безсилно да наблюдава как “неверниците” определят съдбините на човечеството и управляват света. Последното се отнася най-вече за арабските страни. Защото сравнението с някогашното могъщество на арабите и сегашното им положение просто се натрапва. Провалът на всички, без изключение, форми на управление, заимствани от “неверниците” – като започнем от карикатурната демокрация, имитираща “западния модел” и свършим с насъристко-баасисткия “държавен социализъм” – неизбежно тласка младите мюсюлмани към извода, че първопричина за всички нещастия е отказът от принципите на първоначалния “чист” ислям, а ключът към решаването на проблемите е връщането към тези принципи под лозунга “Ислямът съдържа всички отговори”. Така възникна ислямският фундаментализъм, определящ мисленето и действията на онези мюсюлмани, които не желаят да се примирят с жалката ситуация и активно търсят пътища за преодоляването на упадъка. Но, ако повярваме, че истинската причина за този упадък е именно отклонението от устоите на исляма, нека видим какво пречи на връщането към тях. Отговорът на фундаменталистите е прост – основната пречка е Дар ал-Куфр, т.е. “светът на неверниците”, който днес се представлява от исконния враг на истинските мюсюлмани – западната юдео-християнска цивилизация. Към последната се причисляват най-вече развитите държави и, на първо място, Америка, като най-враждебната към исляма страна. Разбира се не само тя, но и страни като Русия или България например. Неслучайно лозунгът на покойния ирански аятолах Хомейни бе: “Смърт на Америка, смърт на Израел, смърт на Съветския съюз!”.Ислямският радикализъм се подхранва от изгарящото усещане за несправедливост, което постоянно изпитват хората в Азия и Африка и, особено, в арабския свят. Ниското жизнено равнище, бедността и безработицата пораждат сред тях комплекс за непълноценност и съзнанието, че са “второ качество” в сравнение със жителите на Запада, този довчерашен “колонизатор”, а днес – “империалистически хищник”, опитващ се да унищожи традиционните ценности са мюсюлманския свят, разтваряйки ги в безбожния си материализъм.

Нещата обаче не опират само до това. Самата същност на исляма като религия, някои изначално заложени в него положения, както и особеностите на развитието на богословската и обществена мисъл през вековете – ето кое създава почва за прерастването на типичната за Третия свят неприязън към Запада в активно противопоставяне, водещо в крайна сметка и до тероризъм.

Основната причина за смайващата сила и жизненост на исляма е тоталната преданост на вярващите и сляпата им готовност да следват своите лидери, разбира се ако са убедени, че последните наистина са вдъхновени от духа на Корана. Тъкмо затова и ислямистките лидери толкова упорито внушават на последователите си, че Коранът одобрява насилието спрямо враговете на мюсюлманската религия.

Колкото и да е парадоксално, особено пагубно за ислямската цивилизация се оказва обстоятелството, че в нея липсва такава институция, каквато е църквата с нейната йерархична структура и непререкаем авторитет. Либералните среди в християнския свят отдавна обвиняват и католическата, и православната църкви, че утвърждавали моноцентризма и препятстват свободата на мисълта. Само че мюсюлманския свят нещата стоя още по-зле. Достатъчно е там да се появи Осама бин Ладен и (без да има никакви права за това) да издаде фетви и обяви “джихад” срещу неверниците – и никой не може да се противопостави на това, просто защото липсва духовният авторитет, който да наложи вето на тези псевдо-ислямски и уж базиращи се на Корана, призиви на Осама и други подобни нему фанатици. В ислямския свят няма нито папи, нито патриарси, а една от особеностите на исляма е, че изисквайки тотално единомислие по отношение учението на Пророка и стълбовете на вярата, той има съвършено децентрализирана организация и структура.

Всъщност, корените на проблема са още по-дълбоки. Ако в християнските страни огромен сектор от обществения и държавен живот остава свободен и може да се развива (доколкото там църквата се ограничава с налаганеното на абсолютната си власт само по въпросите на вярата и сравнително рядко се намесва в социално-политическите процеси), то в мюсюлманския свят нещата са точно обратните. Всички социални форми и всички промени там задължително се оценяват от гледната точка на един и същ вечен модел – този на мединската държава (или, по-скоро -протодържава) на Пророка, фиксиран в Шариата. Крайъгълен камък в идеологията на мюсюлманските духовни водачи и днес, както и преди хиляда години, си остава концепцията за перманентното и безкрайно противопоставяне между Дар ал-Ислам (света на Исляма) и Дар-ал Харб (света на “неверниците”). А това е тъкмо онази благоприятна почва, върху която покълва и идеята за “джихада” в неговата войнствена интерпретация – идея, логично водеща до приемането и оправдаването на терора.

Затова, опитвайки се да отговорим на въпроса “Какво не е наред с ислямския свят?”, можем смело да кажем, че проблеми на първо място има с духовното ръководство на мюсюлманите, което не съумя да предотврати появата в ислямския организъм на таково опасно “раково образувание”, сериозно заплашващо бъдещето на мюсюлманската цивилизация.

В книгата си, Владимир Чуков се опитва да посочи и пътищата, по които оттук нататък би могла да тръгне светът на Исляма. Възможно е младите и приемащи модернизацията кръгове в мюсюлманските общества да потърсят изход от положението, опитвайки се да приобщят страните си към западните ценности и отдалечавайки се по този начин от най-архаичните форми на ислямската цивилизация. В същото време, опитвайки се да противодействнат на тази тенденция, други (също толкова млади и образовани) хора ще се опитат да преутвърдят ислямските ценности и възродят вярата посредством обновяването на ислямската философия и създаването на нова мюсюлманска правна школа и комплекс от социални норми. И, ако успеят да го направят, ислямската цивилизация действително ще излезе от сегашната си закостенялост и склероза. В противен случай тя е обречена на пълна изолация, което пък може да провокира прословутия цивилизационен сблъсък (а’ла Хънтин...

{rt}

Допреди петнайсетина години, жителите на вече започналият да се разпада източноевропейски комунистически блок с надежда гледаха към Запада. Беше им ясно, че социализмът безвъзвратно остава в миналото, капитулирайки окончателно пред “добрия стар капитализъм”. Историята обаче, често се присмива над прибързаните изводи и празните надежди. И днес става все по-ясно, че съвременният либерален капитализъм, сложил кръст на комунистическата утопия, постепенно се трансформира в нещо качествено различно. Макар че за повечето сериозни анализатори това едва ли е неочаквано. Те отдавна предричат появата на едно ново общество, наричайки го “постиндустриално” или “информационно”. Други пък смятат (подобно на руският философ Бердяев в миналото или на френския политолог Ален Менк в по-ново време), че е далеч по-правилно да го определяме като “нов феодализъм”. Според тях, също както капиталистическият строй възниква в недрата на феодалния, така днес наблюдаваме съзряването на неофеодализма в недрата на либералната капиталистическа система.

Залезът на пазара

Класическият либерален капитализъм едва ли ще просъществува още дълго. Пазарната икономика, будеща такъв възторг у родните ултралиберали, постепенно се самоотрича, преминавайки на качествено ново ниво. Макар че въпросното ниво всъщност не е чак толкова “ново”. Защото много от онова, което се заражда днес, вече е било – макар и не “вчера”, а по-скоро “онзи ден” – т.е. в епохата на Средновековието. Ето само няколко примера:

Днес най-интензивно се развиват личните потребителски стопанства, произвеждащи краен продукт. Все повече укрепват малките “семейни” предприятия – сладкарски, мебелни, строителни и други подобни. Което силно напомня за средновековното натурално семейно стопанство.

Стремително расте броят на заетите по домовете си. В Япония например, много предприятия в сферата на машиностроенето и електрониката всяка сутрин доставят по домовете на работниците си необходимите за сглобяване детайли, а вечер прибират сглобената от тях техника. Приликата със средновековната манифактура е очевидна. На Запад все повече се увеличава и броят на лицата, работещи по домовете, но не за някое предприятие, а за себе си. Те сами са собственици на средствата за производство, но това вече не е частна, а по-скоро индивидуална собственост. Тоест, трудът се съединява с капитала, също както в епохата на разцвет на занаятчийското производство. Днес, само в САЩ има 21 милиона подобни “нови занаятчии”.

Освен това производителите активно въвличат потребителите в разработката, усвояването и производството на своята продукция. С потенциалните купувачи се съгласуват нейното качество и количество, както и сроковете за доставката и. Което в значителна степен ограничава въздействието на пазара, възраждайки модела на средновековното занаятчийско производство. Както е извество, при феодализма, производството зависи от поръчките, а цените се определят не от пазара, а от взаимните договорки. Компютъризацията обаче, отново прави възможно производството да се съобразява с конкретните нужди и претенции на отделния капризен потребител. Масовото производство все повече се измества от производството на малки серии или дори на отделни единици. В съвременното машиностроене почти две трети от цялата продукция се произвежда в малки серии, включващи от 10 до 2000 изделия.

През Средните векове в градовете доминират занаятчийските корпорации, ограничаващи конкуренцията. Днес сходни функции изпълняват транснационалните корпорации (ТНК). Те определят обемите на производство и доставка, изхождайки от собствените си оценки за търсенето. Те определят и пунктовете и сроковете за доставка, като самите доставки се осъществяват не по пазарни, а по трансферни цени. Пазарът престава да бъде инициатор на производството, а все повече се задоволява с ролята на негов косвен ориентир. Съответно, намалява и значението на конкуренцията. Тя вече не води до производствено оживление. В рамките на ТНК се създават нови мегатехнологии, конкуренцията с които е просто невъзможна.

Нашествието на “ретро”-то

Известно връщане към Средновековието се забелязва дори сферата на бита. Гражданите все повече се насочват към селата. Става все по-модно да се съчетават двата стила на живот – градският и селският. Хората се стремят да избятат от прашните и отровени от смога бетонни мегаполиси. Което, разбира се, не означава, че искат да се лишат от всички блага на модерната цивилизация. Мечтата на съвременния човек е да работи в града, но да живее на село. За мнозина тя вече е реалност. В големите западни градове (като Лондон или Вашингтон например) в центъра живеят хората с по-ниски доходи, докато богатите предпочитат къщи извън града.

Впрочем, променя се и самата градска структура. Някога, в разцвета на индустриалната епоха, градовете се обединяват около своят център, а еталон за жилище са типичните многоетажни градски къщи. От втората половина на миналия век обаче тече процес на децентрализация, характерно за който е частичното разукрупняване на предприятията и “разливането” на градовете. Центърът губи предишната си роля, предградията се развиват наред със самия град, прогресивно расте броят на извънградските жилища. Налице е и една любопитна закономерност. В САЩ например, ръстът на този тип жилища се съпровожда с тяхната стандартизация. Преобладава архитектурната еднотипност. Сред американците са особено популярни т.нар. “бързи къщи”, които се сглобяват от готови модули и лесно могат да се местят от един район в друг (днес в такива жилища живеят 19 милиона души). В Европа пък, архитектурата на извънградските жилища е по-разнообразна, като повече се набляга на естетичния им външен вид. Във всички случаи обаче се забелязва как...

{rt}

Източният въпрос може да бъде изложен не само от гледна точка на военната, дипломатическата или политическата история, но и като очерк за принципите на организация на геополитическото пространство.

Функции на териториите

Понятието “функции на териториите” (или “териториални функции”) има едновременно и смислово, и “игрово” значение, което конкретните територии или региони придобиват в процеса на съперничество между държавите. Последното се обуславя от това, че арената на противоборство между двама или повече (в случая с Източния въпрос това първоначално са Русия и Англия, а след това Русия, Англия и Германия, докато ролята на Франция винаги е била второстепенна) участници в геополитически процес, лесно може да се асоциира с шахматно поле. Друг е въпросът, че геополитическата “шахматна дъска” не е толкова ясно разчертана, като истинската. Разбира се, не може да се твърди и, че тя въобще не е очертана, защото на нея има планини, долини и реки, традиционни търговски пътища и кръстовища, живеят народи и племена, притежаващи различна култура и характер. И всяко геополитическо действие не може да не се съобразява с това.

“Изпъстрена с океани, континенти и острови, за тях земната повърхност е своеобразна шахматна дъска, а щателно изучените, по отношение на основните им характеристики и духовните качества на техните управляващи, народи са своеобразни фигури и пешки, които те местят така премислено, че противникът им, който вижда във всяка стояща пред него пешка самостоятелен враг, в крайна сметка изпада в недоумение, как и къде е направил онзи фатално погрешен ход, довел до загубата на цялата игра” (1) – така описва през ХІХ век известният руски геополитик Алберт Вандам действията на британците. Тоест, геополитическите субекти съзнателно се стремят да превърнат в шахматни фигури “подръчния” им географски, човешки и културен материал.

“Очертаването” на геополитическото поле се базира на функционалното натоварване на различните територии в процеса на взаимодействието им и на международно-правните принципи, оформящи техния статус. Втората (и още по-важна) особеност на геополитическата игра, отличаваща я от всяка друга е, че тя няма ясни правила. Затова, анализирайки алгоритмите на геополитическото съперничество, обикновено предпочитаме да говорим не за геополитически правила, а по-скоро за наличието на специфичен геополитически език.

Когато “очертаването” на геополитическото поле е разбираемо за всички геополитически съперници, можем да приемем, че, придавайки на едни или други области едно или друго функционално-игрово значение, въпросните съперници се съобразяват с конкретните закономерности на организацията на геополитическото пространство и специфичната логика на геополитическото взаимодействие. Тази разбираемост води до това, че периодично се формира и специфичен геополитически език. Но когато съперниците възприемат нови ценности, изработват си нови механизми на действие или придобиват по-високи технологични възможности, те моментални се опитват да променят този език – което пък означава, че по принцип играят без да се съобразяват с някакви правила. Всъщност в геополитиката няма правила, но има закономерности. И тези закономерности отразяват обективния характер на съперничеството между геополитическите субекти. Сътветно, променя се и функционалното значение на самата територия (или територии). Което ще се опитаме да илюстрираме по нататък.

Съперничеството между Русия и Великобритания през втората половина на ХІХ век би могло да се характеризира като “фронтално”. Според известния апологет на британската имперска идея Питър Муун, “руската стратегия има изцяло настъпателен характер, а британската – отбранителен, или по-скоро отбранително-настъпателен” (2). Като цяло, той може би е прав, доколкото за Англия, като типична морска държава, размерите на владенията и на сушата никога не са били самоцел. По същество обаче, в хода на англо-руското съперничество се оформят две огромни, непрекъснати и почти паралелни “фронтови линии”, които, подобно на вълни, се заливат взаимно (подобно сравнение ни се струва най-удобно в чисто операционален план). До ХХ-ти век тези линии не се допират непосредствено. Между тях се формира своеобразна буферна зона, която при един чисто схематичен подход би могла да се разглежда и като “неутрална”. Икономическото развитие, и особено развитието на инфраструктурата в тези територии обикновено изкуствено се забавя именно за да продължат да се използват като “буфер”, изключвайки възможността им да се развиват самостоятелно. Така през 1900 Русия сключва договор с Персия, според който последната се задължава да не разрешава на никого (включително на руснаците) да изграждат железопътни линии на нейна територия.

Нека разгледаме по-подробно функциите на “буфера” при фронталното геополитическо съперничество. Следва да отбележим, че в хода на съперничеството си с Москва по Източния въпрос, действията на Лондон в редица региони следват по-скоро логиката на сухопътната (а не морската) държава. Разбира се, и на Изток, британците се стремят да контролират най-вече онези морски пристанища, които Русия би могла да превърне в своя врата към Южните морета.


 

В действията на Русия и Англия по суша се забелязват много сходни черти. Постъпателното вълнообразно движение на обширните фронтови линии на двете империи постепенно залива буферната ивица, която все още ги разделя. Под напора на тези две насрещни “вълни” въпросната промеждутъчна ивица започва да изглежда като равномерна, еднородна среда: разположените там естествени прегради почти напълно се игнорират – така руското настъпление върви направо по “покрива на света” т.е. по върховете на Памир. В процеса на конфронтацията между съперниците обаче, тази уж еднородна среда, бива ре-организирана. Естествената и структура се игнорира, като вместо нея се създава изкуствена, което става чрез запълването и със специфични буферни образувания. Като при цялото разнообразие на последните, общото при всички тях е това, че функционалното им значение винаги е свързано с промяната в скоростта на разпространяване влиянието на съперничещите си страни в “еднородната” буферна среда.

Така, при фронталния тип геополитическа конфронтация, буферната зона може да играе ролята на своеобразен “вълнолом” за едната, а понякога – и за двете страни. Пример за второто е Тибетската държава, по отношение на която Русия и Великобритания се споразумяват през 1907, че нито една от тях няма да се опитва да я включи в собствената си сфера на влияние и дори дипломатическите връзки с нея ще се поддържат само с посредничеството на Китай. Като подобен “вълнолом” впрочем, Лондон разглежда и Османска Турция, чиято цялост британците съзнателно се опитват да съхранят, възпирайки в същото време икономическото и развитие и поддържайки я в състояние на перманентна политическа криза. Същата роля Великобритания подготвя на т.нар. “независима Армения” (която е трябвало да обхваща населените с арменци земи на Турция и Иран), за чието създаване тя работи през 90-те години на ХІХ век, без при това да се отказва от схващането си за целостта на Османската държава. Според някои британски стратези, този “арменски вълнолом” е трябвало да послужи като преграда за руската експанзия на юг. Макар че едва ли в Лондон са гледали сериозно на тази идея. Целта, вероятно, е била по-проста: да се създаде напрежение и недоверие между Москва и жителите на арменските вилаети в Турция, традиционно подкрепящи настъпателната политика на Русия спрямо Османската империя, но поддали се на британската провокация, водени от естествения си стремеж към независимост. Тези действия на Великобритания също могат да се разглеждат като опит за създаване на буферна зона. Защото при наличие на фронтално геополитическо съперничество, основната цел на всеки играч е да забави или спре разпространението на противоположната “вълна” (т.е. придвижване на фронтовата линия на геополитическия съперник) в определени участъци от ивицата, която все още може да се разглежда като относително неутрална. В този смисъл, конкретната форма на буферната зона има второстепенно значение. Територията, чието население се възприема като враждебно, също представлява (донякъде) преграда за експанзията на геополитическия съперник, дори и само затова, че в този случай експанзията му ще изисква далеч повече усилия и жертви.

Идеалната форма за буферна зона тип “вълнолом” е създаването, в непосредствена близост до фронтовата линия на геополитическия съперник, на агресивно държавно (или парадържавно) образувание, което да може да се използва като юмрук за разрушаването на въпросната линия. В хода на англо-руското съперничество на Изток подобни примери липсват, но именно такива са славянските държави, подкрепяни от Русия и разположени по източните граници на Австрийската империя (т.е. Сърбия и Черна гора). В Азия обаче, трудно би могло да се мисли за открита намеса на единия от геополитическите противници в сферата на влияние на другия. В случая може по-скоро да се говори за изграждане на друг тип буферни образувания, подтиквани от единия от съперниците към агресивни действия срещу другия, като по този начин едната страна се опитва да постигне превес над противника си. Така, Великобритания използва Османската държава в геополитическата си схватка с Русия и дълго време подкрепя запазването на териториалната и цялост. В същото време обаче, би било пресилено да разглеждаме Турция просто като “британски агент”. И Лондон, и Москва, пряко или косвено, използват Афганистан в борбата помежду си, но в същото време нито един от двамата геополитически съперници не се решава да съдейства за укрепване на независимостта и военната мощ на Афганистан или пък за икономическото му развитие.

В продължение на десетилетия, Русия се опира в източната си политика на арменското население на Османската империя, т.е. разглежда арменските вилаети като свой буфер (или потенциално своя територия). Именно поради това Москва дори принуждава немските инженери да променят първоначалния си проект за маршрута на Багдадската железница, заобикаляйки населените с арменци райони на Турция. В същото време обаче, Русия съзнателно задържа икономическото развитие на въпросните територии (от една страна, защото се опасява че развитието на местната инфраструктура би облекчило достъпа до руските граници на Турция или Великобритания, а от друга – за да не допусне консолидирането на арменската нация). Москва не гледа с добро око и на националистическото движение на арменците в Османската империя. Залагайки на арменците, като приятелски настроено население в Турция, тя не одобрява самостоятелната им активност. Дори и масовото участие на арменците в руските военни кампании срещу Османската държава е най-вече резултат на собствената им инициатива – Русия не предприема абсолютно никакви действия, които биха могли да внушат надежди за арменска автономия или независимост. Всъщност, ако Русия или Англия разпалват у някого надежди за независимост и самостоятелност, това се отнася само до отделни племена (в Източна Персия или Афганистан), пред които въобще не стои перспективата за собствена държава. Просто защото, в противен случай, те биха могли да се превърнат от съюзници в преграда за разширяване на руската или британска имперски експанзии. Освен това, с разширяването на геополитическите “фронтови линии” бившите съюзници стават част от империята и се превръщат в проблем на нейната вътрешна политика.


 

Големината на площта им, също както и при морското съперничество, не е от особено значение. Именно по този начин Великобритания спира придвижването на германската железопътна линия към Персийския залив. През септември 1901 в пристанището на Кувейт (единственото удобно пристанище в Залива, управлявано дотогава от турски губернатор) британски боен кораб спира турски параход, превозващ войници и забранява на последните да слязат на брега. Само два месеца по-късно, Кувейт е обявен за британски протекторат, а пътят на немците към Залива е затворен. За да не им дадат възможност да реализират резервния си вариант, т.е. да отклонят линията към Червено море, англичаните “затварят” и пристанището Акаба, като го окупират. Което се оказва мат в два хода за Берлин. Изразходвалите толкова сили и средства за изграждането на “своята” магистрала германци попадат в задънена улица. Остава им само една и то само теоретична възможност – да се отклонят на изток, насочвйки се към Индия през Персия.

В Югоизточна Европа, контролът от страна на заинтересованите велики сили над стратегическия път от Централна Европа към Близкия изток пък се осъществява с “помощта” на балканските държави, през чиято територия минава. Тук “контролиращите” буферни зони са разположени по протежение на различните зони на влияние и по една и съща ос - от запад на изток. В балканския случай, тези “линейни” буферни зони могат да се използват от съответната велика сила като активен или дори агресивен агент, което принципно не се допуска при фронталната форма на геополитическо съперничество. Въпросният “агент” трябва да провежда дългосрочната стратегия на държавата-покровителка и, при възможност, да изтласква от трасетата на ключовите за региона търговски магистрали, агентите на другите велики сили. В този смисъл са показателни многобройните комбинации, изпробвани на Балканите преди началото на Първата световна война (и, в частност, Македонският въпрос).

Третата форма на геополитическо съперничество между държавите, която бихме могли да наречем “точкова”, се появява вече през ХХ-ти век. Образно, тя би могла да се опише така: срещу “укрепена зона” (точка) на една от съперничещите си държави, се появява подобна укрепена зона, принадлежаща на другата и те непрекъснато са в конфликт помежду си, опитвайки се да наложат превеса си в региона. Пространството между тях пък, може да се разглежда като своеобразно “бойно поле”. Класически пример в това отношение е съществувалото в недалечното минало остро противопоставяне в Близкия изток между Израел (въоръжаван и подкрепян от САЩ) и Сирия (въоръжавана и подкрепяна от СССР), като ролята на тяхно “бойно поле” изпълняваше Ливан.

Геополитическото съперничество от подобен тип предполага наличие на глобално противопоставяне между държавите, т.е. негова арена е вече целият свят. Именно в този случай могат да се използват пълноценно и възможностите на описаните по горе “агенти-агресори”. С тяхна помощ основният световен конфликт сякаш остава в сянка и вече няма нужда от специална организация на териториите, върху които той се развива.

В десетилетията, предшестващи появата на “точковия” тип геополитическо съперничество, е направен и опит за прекрояване на близкоизточното пространство от глобални позиции, но (така да се каже) от гледната точка на “геополитиката на мира”, т.е. в хода на мирните конференции, след Първата световна война. Тогава държавите-победителки успяват сравнително безконфликтно да си поделят сферите на влияние в Близкия и Средния изток. Въпросното пространство вече не е организирано като арена на съперничество, а ударението се поставя върху глобалната отговорност на държавите и приетите от тях принципи за управление на народите. За тази цел е създадена доста гъвкава и добре обмислена мандатна система.

В ерата на “точковия” тип геополитическо противопоставяне пространствената структура на региона си остава почти непроменена. Всъщност този тип противопоставяне не предполага някаква специфична организация на пространството. Същността му е в това, че функцията на “агресор” (т.е. на формален изразител на въпросното противопоставяне), може да се “възложи” на която и да е конкретна държава (обикновено на тази, която най-лесно се поддава на провокации), защото, при всички случаи, става дума само за фрагмент от глобалното противопоставяне между големите геополитически сили и стоящите зад тях блокове.

Но и при тази форма на геополитическо съперничество не може да се твърди, че избухващите в една или друга точка на земното кълбо конфликти, възникват хаотично. Напротив, навсякъде се наблюдават рецидиви на фронталния и линейния тип противопоставяне. Друг е въпросът, че те имат фрагментарен характер и затова онези от тях, които в предходната епоха (поради далеч по-ясното структуриране на геополитическото пространство) биха придобили доминантно и самостоятелно значение, в този период сравнително лесно биват заменяни от алтернативни комбинации.


 

Така например, ако отбележим на картата точките, в които през този период особено активно действа “ръката на Москва”, ще се окаже, че Съветският съюз не оставя без внимание нито една от териториите, смятани за ключови от гледна точка на контрола върху морските комуникации. Което показва, че в епохата на глобалната геополитика, дори класическата континентална сила (каквато е Русия, респективно - СССР) се изкушава да стане морска държава и настойчиво действа именно в тази посока. В същото време в действията и не може да се забележи някаква ясна последователност – Москва обикновено се захваща с проекти, които смята за по-лесно постижими, после изоставя тези, в които се е провалила, и моментално се заема с други – на хиляди километри от тях. В същото време класическата морска сила (САЩ), следвайки геополитическата доктрина на Никълъс Спайкмън, се стреми да се закрепи по крайбрежието на Евразия, което пък би могло да се разглежда и като съвременна форма на фронтално геополическо съперничество. Но и в американските действия липсва строга последователност още повече, че от гледна точка на САЩ в рамките на глобалното противопоставяне териториите на т.нар. “римленд” са, общо взето, взаимозаменяеми.

Тоест, “точковата форма” на геополитическо противопоставяне отразява не толкова процеса на структуриране на пространството, върху което взаимодействат геополитическите сили, а по-скоро стила на това взаимодействие. И макар че (поради глобалния си характер) създава някакво подобие на общопланетарна пространствена структура, това е вторично и производно явление. То, по-скоро, е израз на старите методи на геополитическо противопоставяне, но в една нова и далеч по-динамична интерпретация. Небходимостта да бъдат поставени под контрол определени ключови точки от световното пространство остава, но огромната арена (цялото земно кълбо), върху която вече се вихри геополитическото съперничество, дава огромна свобода за всевъзможни маньоври, отстранявайки на макрониво от геополитическите действия както щателния баланс в отношенията между съперниците (характерен за класическата дипломация), така и предварително зададения характер на процеса на взаимодействие. Това че, в определен момент особено значение придобива една или друга точка от световното пространство, се обяснява с текущи причини и въпросната точка винаги може да бъде изоставена, ако в следващия момент се окаже по-удобно да се действа в някоя друга. Подчертаваме всичко това, защото в геополитическите действия, на макрониво, все по-отчетливо се проявяват проектно-алгоритмичните им характеристики и новият етап в геополитическото взаимодействие императивно изисква синхронизация на действията в различните региони и на различните нива, на което ще се спрем по-долу.

Геостратегическите линии

Структурообразуващите оси, около които се организира световното пространство, се наричат геостратегически линии. Какво представляват те? По принцип, са свързани с основните вектори на експанзия (икономическа, военна или идеологическа). Могат да се разграничат няколко типа такива линии.

Като геостратегически оси можем да разглеждаме конфликтните линии между великите сили. Ако се върнем към историята на Източния въпрос, то в конфронтацията между Русия и Великобритания могат да се изведат четири такива конфликта, които условно можем да наречем “памирски”, “персийски”, “арменски” и “балкански”. Като всички те изискват специфична организация на пространството, целяща в крайна сметка да предотврати избухването на глобален конфликт.

Очертанията на тези линии се обуславят не само от географските и дори не само от политико-географските фактори, но също и от културните и психологическите. Именно последните, в значителна степен, определят и отклоненията на геостратегическите линии.Така, “персийската линия” на руско-британското геополитическо съперничество, до голяма степен, се определя от факта, че британците виждат в Персия междинен етап от руското проникване към Индия, докато за Русия тя всъщност е била цел, сама по себе си и ако в Москва действително са обсъждали някакви планове за поход към Индия, той се е свързвал единствено с руското проникване в Памир.

При определени обстоятелства обаче, линиите на съперничество могат да се трансформират в линии на геополитическо сътрудничество, както става в началото на ХХ-ти век и с въпросната “персийска линия”. Но, ако линиите на конфликт обикновено са тесни ивици, минаващи през спорните територии от едната зона на влияние до другата, то лините на сътрудничество покриват много по-големи пространства, преминават през страни и континенти, разклонявайки се и свързвайки помежду им обширни региони.

Геостратегическите линии са свързани също със сухопътните и морски пътища, т.е. с основните направления на товаропотоците и прехвърлянето на войски и бойна техника.В този смисъл, прокарването на железопътни линии винаги е основа за усвояването и организацията (или реорганизацията) на цялото околно пространство. Става дума не само за контрол върху конкретното направление на товаропотока, на и за монополизация на контрола над обширен регион или, образно казано, над целия “басейн” на железопътната магистрала.

Впрочем , геостратегическите линии могат да се дефинират и като посока на разпространение на определени културни модели. При това организацията на пространството около тях може да се окаже близка до онази, която се формира по линиите на военните конфликти. В случая като “центрове на агресия” могат да се използват, както огнищата на собствената култура в конкретния регион, така и други културни огнища, на които да се придаде съответната доминанта. Тези “идеологически агресори” могат да се покриват с военните, но могат и да внасят допълнителни моменти в организацията на територията около линията на конфликт. Културно-идеологическите линии на напрежение обаче, не могат да се трансформират в сфера на сътрудничество, тъй като в случая става дума за конфронтация между и...

{rt}

Темата за мирното съвместно съществуване между християнството и исляма днес е изключително, дори болезнено, важна и актуална. Някой може да възрази, че самият термин “мирно съвместно съществуване” носи духа на вече отминалата епоха, когато едната световна свръхсила бе много по-заинтересувана от другата да извърши конвергенция между двете, и когато доброжелателството между тях изглеждаше, в някои отношения, като наивно великодушие между две традиционни селянки, застанали от двете страни на дворната ограда да си разменят великденски яйца. От друга страна този термин неволно ни отвежда пред видението, как при това съществуване единият съществуващ катастрофира и просто престава да съществува. И дали някой няма да ни попита сега, кого поставяме в ролята на Съветския съюз и Варшавския договор – християнството или исляма?

Вярно е, мирното съвместно съществуване като “взаимно търпимост” наистина носи в себе си и скрита, овладяна неприязън, сливайки някаква изначална враждебност с въздържаност и доза на взаимно зачитане. А такова взаимно зачитане, скриващо взаимната неприязън, днес не е достатъчно като дългосрочна перспектива в отношенията между християнството и исляма. Но, от една страна, можем да приемем, че онова мирно съществуване между НАТО и Варшавския договор не бе “изиграно” добре, оставайки си незрял опит за уреждане на отношенията в настъпващия глобален и цивилизован свят – т.е. да приемем, че мирното съвместно съществуване може да бъде изиграно и по-добре. Днес, нещата вече биха могли да стоят по различен начин. От друга страна, може би именно мирното съвместно съществуване между християнството и исляма, в създадените напрегнати условия, е най-реалистичния път към цивилизованото бъдеще.

Не съм специалист по исляма, а мисля вече и по християнството. Но като социолог смятам, че не можем да намерим адекватни модели на мирно съвместно съществуване между християнството и исляма, ако не поставим вярна диагноза на онова, което става в мюсюлманския свят. А също и в християнския. Казвам “мюсюлмански” и “християнски” свят, за да означа не просто две огромни маси от вярващи, а две от великите цивилизации, без да подценявам цялата сложност и даже условност на двете понятия. Не мога да приема тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите днес, защото между съвременните цивилизации има далеч не само сблъсък. Не приемам и тезата за някаква съдбовна за съвременното човечество фатална заплаха от ислямския фундаментализъм, защото, първо, ислямският свят не се фашизира (както твърди Фукуяма например) като цяло и, второ, войнстващият ислямски фундаментализъм се радикализира така опасно не по вътрешната си логика на развитие, а “подбуждан” от нажежаването на атмосферата сред група общества от мюсюлманския свят в резултат от изостряне на глобални икономически противоречия с политическа и военна “гарнитура”. В двете тези, които по-горе поставих под съмнение, има едностранчивост и откъслечност. В този смисъл, интересна е тезата, че ислямизмът е проява на закъснял преход към модерността с всички произтичащи от това последици.

Вярно е, че има и цивилизационни и идентичностни сблъсъци, както и струя на фашизъм. Но това са елементи от един сложен и многолик исторически процес, който е много по-широк от религиозните му измерения. Като цяло, ислямският свят влиза в модерността и пост-модерността. Ще добавя обаче, че този му преход е само едната страна на сложния и многолик исторически процес.

Днес идеалът на взаимоотношенията между християнството и исляма не е просто взаимното зачитане като проява на благоразумие и мъдрост. И не защото търпимостта се готви вече да премине в толерантност (кога ли, най-сетне?). А, защото в тези взаимоотношения текат непознати процеси, започват да се оформят нови исторически тенденции. Следователно, тук става дума за някаква спонтанна реформа на взаимоотношенията, назряваща независимо дали я желаем, или не.

За да разберем въпросната реформа на взаимоотношенията между християнството и исляма, е необходимо обаче да се ориентираме в нейните причини, условия и фактори. На пръв поглед нещата не са сложни и са лесни за разбиране. В основата на тенденциите в областта на световните религии – християнство, ислям, будизъм и пр. – стоят процесите на глобализация, които след Втората световна война придобиха впечатляващ размах. Контактите между лица от различни вероизповедания се разширяват и се установяват връзки в сфери извън религията. Започва да се преодолява религиозната изолация на вярващите маси от различните религии. Вярващите в различни богове се опознават (а, както се знае, опознатият враг не е толкова страшен и демоничен), започват да се обогатяват взаимно различните култове (като взаимстването може да е и творческо, и неявно). Религиозните активисти от различните религии откриват, че имат общи врагове в лицето на безличната икономическа глобална експанзия, на атеизма и, изобщо, на пост-религиозните, секуларистични тенденции в съвременните общества. Откриват се сходни неща в каноничните и всекидневно-верските различия. Тоест, постмодерните времена тласкат религиите към сътрудничество и определена теософска унификация.

При по-внимателно вглеждане обаче, забелязваме редица озадачаващи явления. Безспорно, глобализирайки се, световните религии в същото време се противопоставят на глобализацията. Носейки общочовешки заряд и, едновременно с това, търсейки този заряд на територията на конкретния индивид, на груповия начин на живот, на всекидневието на културните групи, дори и на националната специфика, световните религии носят в себе си един до друг и глобализма, и антиглобализма. Именно ролята на това конкретно-човешко се засилва през втората половина на ХХ век. Още преди Хънтинггън публикувах изследователски резултати, сочещи че настъпва исторически реванш на социално-антропологичната структура на обществото, на културата, на начина на живота и хуманитарната страна на социалното битие, която бе изтласкана на заден план от настъплението на социалните машини през втората половина на ХІХ и първата половина на ХХ век. Този исторически реванш е възстановяването на равновесието между социално-антропологичната и социетарната страна на обществото. В тази социално-антропологична, културна и хуманитарна вълна е мястото на религиите. Не можем да разберем съвременния социален процес, ако не видим до настоящия етап на глобализацията и процеса на настъпление на културно-антропологичното начало в тъканта на съвременните общества. Още повече, че на съвременния си етап глобализацията изпитва дефицит на човечност, на идентичност, на културалност. Този социално-антропологичен дефицит е проблем на днешната глобализация, който не само че не се решава своевременно, но и не е осъзнат в дълбочина и е оставен на стихийното балансиране на процесите и явленията в обществото. От този нерешен проблем черпи енергия религията и, в частност, ислямът, още повече, че именно културната идентичност на мюсюлманския свят е по-сериозно застрашена днес. Ислямът има сериозна ниша в прехода на определени общества към постмодерността и той следва да бъде подпомогнат да изпълни цивилизовано функцията си в този...

{rt}

В днешно време пътните артерии обикновено се приемат за нещо дадено, подразбиращо се и сякаш съществуващо от самото начало на историята. Дотолкова сме свикнали с наличието им, че рядко оценяваме ключовата роля, която играят в съвременния живот. Но пътищата са имали още по-решаващо значение в древността, когато се оформят първите големи антични цивилизации. Проследявайки победния марш на римските легиони, анализирайки масовото разпространение на общите културни норми и ценности, дипломатическите контакти между различните цивилизации, войните които те водят помежду си, или изучавайки друг много важен фактор за универсализирането на Европа и изпълването на това понятие със днешното му съдържание – християнството, колко ли пъти сме се замисляли, дали и доколко всички тези неща биха били възможни без развитието на удобна и сигурна транспортна мрежа?

Първите пътища обикновено са пътеки, прокарани от животни и по-късно разширени от хората. Най-ранните следи от такива пътища са намерени около някои извори край Йерихон и датират от около 6000 г.пр.н.е. Първите открити останки от построени пътища пък датират от около 4000 г.пр.н.е. – павирани с каменна настилка улици в град Ур (на територията на днешен Ирак) и от дървени трупи – запазили се в блатистата почва на Гластънбъри, Англия. През Бронзовата епоха наличието на метални сечива улеснява направата на каменен паваж, по същото време нараства и нуждата от павирани пътища поради масовото навлизане (към 2000 г.пр.н.е.) на превозни средства на колела.

Някъде по това време минойците на остров Крит построили 50-километров път от Гортина на южния бряг, който прехвърлял планините на на около 1300 м надморска височина и стигал до Кносос, на северния бряг на острова. Съставен от няколко слоя камък, пътят бил съобразен с необходимостта от дренаж и дори имал отводнителни канали по протежение на определени участъци. Паважът, широк около 360 см, се състоял от пясъчник, свързан с хоросан от глина и гипс. Повърхността на средната му част се състояла от две редици базалтови плочи, дебели по 50 мм. Най-вероятно, централната част на пътя била използвана за движение на пешеходци, а страничните части – за животни и каруци. Това е и най-старият павиран път в света.

Най-ранният път на дълго разстояние пък е 2400-километровият маршрут, свързващ Персийския залив и Средиземно море. Той започва да се използва частично около 3500 г.пр.н.е., но е оперативен и организиран едва от около 1200 г.пр.н.е. от асирииците, които го използвали за да свържат Суза, близо до Персийския залив, със средиземноморските пристанища Смирна (Измир) и Ефес. Повече просека, отколкото построен път, този маршрут е дублиран между 550 и 486 г.пр.н.е. от великите персийски владетели Кир II и Дарий I с техния известен Царски път. Подобно на предшестващият го, този път тръгвал от Суза, завивал на северозапад към Арбела, след което поемал на запад през Ниневия към Харан - голям кръстопътен град и център на кервани. След това главният път продължавал до Смирна и Ефес. Гръцкият историк Херодот пише през 475 г.пр.н.е., че пътуването от Суза до Ефес траело 93 дни, въпреки че конните вестноносци го изминавали само за двайсет. Във Вавилон около 615 г.пр.н.е. халдейците свързали градските храмове с кралските дворци чрез голям Параден път, в който били положени изпечени тухли и внимателно заострени камъни, скрепени с битумен хоросан.

Пак според Херодот, египтяните построили първите си пътища за да осигурят солидна основа, върху която да придвижват огромните варовикови каменни блокове, използвани при строежа на пирамидите, а археологическите разкопки доказват, че такова пътно строителство действително е съществувало югозападно от Кайро между 2600 и 2200 г.пр.н.е.

За разлика от египтяните, древните гърци разчитали предимно на морския транспорт. Все пак налице са следи от специални пътища за религиозни цели и транспорт, строени около 800 г.пр.н.е., но няма сериозни доказателства за по-значимо пътно строителство преди идването на римляните на Балканите. Знае се, че гърците построили няколко церемониални или “свещени” пътища, павирани с остри камъни и белязани с коловози с широчина около 140 сантиметра.

В Европа търговските пътища се развиват през Второто хилядолетие пр.н.е. Един такъв маршрут например, свързал Италия и Испания като преминавал през Марсилия и близката Хераклея (край днешния Авиньон). Подобни пътища били използвани за доставките на кремък от Дания, варовик от Белгия, сол от Австрия, олово и калай от Англия и кехлибар от Северна Европа. Към 1500 г.пр.н.е. много от пътищата в Източна и Централна Европа се обединяват в обширна търговска мрежа, известна като Кехлибарените пътища. Досега са открити четири от тези маршрути, първият от които тръгва от днешен Хамбург в югозападна посока, раздвоява се през Кьолн и Франкфурт и стига до Лион и Марсилия. Вторият също започвал от Хамбург, поемал на юг към Пасау на р.Дунав и през прохода Бренер достигал Венеция. Третият започвал от Самланд на брега на Източна Прусия (където все още има кехлибар), пресичал река Вистула при Торн и после продължавал в югоизточна посока през Моравия до Аквилея на Адриатика. Четвъртият пък следвал главните източни реки – Вистула, Серет, Прут, Буг и Днепър.


 

Макар т.нар. Кехлибарени пътища да не са наистина такива в съвременния смисъл на думата, те били подобрени при бродовете на реките, през планинските проходи и през блатистите участъци. Останки от тях са оцелели до днес. Изграждането им ставало по следния начин: две или три свързани дървени трупи се полагали по посока на пътя върху подложка от клони, широка до 6 метра. Отгоре се покривали със сложени една до друга напреко трупи дълги между 2,5 и 3,5 метра. При най-добрите пътища, всяка пета или шеста трупа, била затегната към долния слой със специални клинове. Най-старите подобни пътища от трупи са построени още преди 1500 г.пр.н.е. Те се поддържали равни като ги засипвали с пясък и чакъл или с чимове. По-късно, вече по римско време, са изградени и странични канавки за да се намали влагата и увеличи капацитета им.

Най-великите строители на пътища в античния свят били римляните, напълно съзнаващи военните, икономически, административни и геополитически предимства на добрата пътна мрежа. Римляните черпели опита си главно от етруските – особено по отношение технологията за производството на цимент и павирането на улици – въпреки че заимствали и от уменията на гърците (за зидарията), критската цивилизация, каргатенците (за структурата на паважа), финикийците и египтяните (за проучването на терена). Бетонът, получаван от цимент бил голямо техническо постижение, направило възможно много от римските пробиви в строителството.

Системата на римските пътища представлява изключителна транспортна мрежа в рамките на древния средиземноморски свят (виж.фиг.1). Тя се простирала от Британия до реките Тигър и Ефрат и от река Дунав до Испания и Северна Африка. Римляните започнали строителството на пътища през 334 г.пр.н.е. като в периода на най-големия си разцвет империята им разполагала с почти 85 000 км пътища, свързващи Рим с провинциите и съседните държави. Известно е, че от столицата радиално излизали цели двадесет и девет големи военни пътища, или viae militares.

Най-известният от тях и първи голям римски път е Via Appia. Той е започнат от цензор Апии Клавдии Каекус в 312 г.пр.н.е. Този път първоначално се простирал на югоизток от Рим следвайки средиземноморския бряг на юг до Капуа, където завивал на изток към Беневенто, в продължение на 261 км до Тарентум (днешно Таранто). По-късно е удължен и се разделял на два клона, стигащи брега на Адриатическо море при Брундизиум (днешен Бриндизи). От Бриндизи Via Appia пресича адриатическия бряг до Хидрунтум, което прави общата му дължина 660 км. Дългото отклонение, минаващо през Калабрия до пролива на Месина било известно като Via Popilia. До началото на II в.пр.н.е. от Рим радиално излизали още четири големи пътища: Via Aurelia, тръгващ в северозападна посока към Генуа; Via Flaminia, простиращ се на север до Адриатика, където се събирал с Via Aemilia, пресичал река Рубикон и продължавал на северозапад; Via Valeria – пресичащ Апенините на изток и Via Latina, който поемал на югоизток и се свързвал с Via Appia близо до Капуа. Многобройните допълнителни пътища към тези големи артерии, проникващи далеч в римските провинции, са причината за появата прословутата поговорка, че “всички пътища водят към Рим”.

Типичният римски път бил дръзко начинание и като концепция, и като конструкция. Където било възможно той се строял в права линия от една трасираща точка до следващата, без значение на препятствията, преминавал през блата, езера, тесни клисури и планини. Бил с изпъкнала повърхност, улесняваща дренажа и при изграждането му се използвал бетон, направен от pozzolana (вулканична пепел) и вар. В най-напредналия етап от развитието на пътното строителство, римският път се изграждал с изкопаването на паралелни траншеи, отделени една от друга на около 12 метра, за да се осигури надлъжен дренаж – отличителна черта на римските инженерни планове. След това основата била издигана на около метър над нивото на земята, със земен материал получен от прокопаването на траншеите и почистването на околния терен. С нарастване стратегическото значение на пътищата, този насип бил последователно покриван с лека настилка от пясък или хоросан, върху която, по главните направления, се изграждали: (1) слоят statumen, с дебелина 250-600 милиметра, съставен от камъни, големи поне 5 сантиметра; (2) слоят rudus, с дебелина около 20 сантиметра, съставен от бетон от камъни с големина под 5 сантиметра; (3) слоят nucleus, дебел около 30 сантиметра, в който се използвал бетон, направен от ситен чакъл и едър непресят пясък. За особено важните пътища се добавял и четвърти слой (4) – summum dorsum, представляващ износваща се повърхност от каменни плочи, с дебелина поне 15-сантиметра. Така общата дебелина на пътната настилка варирала между 1 и 2 метра. Ширината на Via Appia например, в най-голямото му развитие, била 10,5 метра. Двупосочният, силно изпъкнал път за колесниците пък бил широк 4,5 метра. От двете страни той се ограждал с бордюри, широки малко над половин метър и високи 45 см. Паралелно, от двете страни, имало еднопосочни ленти широки малко над 2 метра. Този значим пътен участък, оформен окончателно по описания начин около 300 г.пр.н.е., задал параметрите и стандартите за пътното строителство през следващите 2000 години. Въпреки че адаптирали технологията си към местните материали, римските инженери следвали същите основни принципи (приложени първоначално в родната им Италия) и при строежите на пътища в другите области на империята. Така, в 145 г.пр.н.е. те започнали строежа на Via Egnatia, продължаващ Via Appia отвъд Адриатика в Гърция и Мала Азия, където се срещал с древния персийски Царски път.

В Северна Африка, непосредствено след разгрома и завоюването на Картаген, римляните се заели с изграждането на пътна мрежа, опасваща южния бряг на Средиземно море. В Галия пък създали мрежа, центрирана около днешен Лион, като главните пътища се насочвали към Рейн, Бордо и канала Ла Манш. В Британия чисто стратегическите пътища, следващи посоката на завоеванието, били допълнени с пътна мрежа, излизаща радиално от Лондиниум. В Испания обаче, в противоположност на тази тенденция (поради топографията на страната), била създадена мрежа от главни пътища, опасващи периферията на Иберийския полуостров, с второстепенни пътища в района на централните му плата.

По време на Римската империя за първи път в историята е създадена и просъществувала дълги години система от цялостна пътна мрежа (и градове, сигурно свързани един с друг чрез пътищата). Като основното предназначение на пътищата било да обслужват военните и административни (т.е. геополитическите) нужди на империята. По правило, превозите на пшеница и други обемни товари, се извършвал по вода. Сухоземният транспорт бил твърде скъп, за да могат хранителните продукти да се превозват по пътищата между отдалечените една от друга провинции. Основното предимство на добре развитата транспортна мрежа на Римската империя е ефективността и скоростта, която тя осигурявала за прехвърлянето на войските. Тоест, тя нямала толкова икономическо, колкото геополитическо значение.


 

Римските колесници например, можели да развиват скорости, осигуряващи сравнително бърза комуникация, при положение, че има твърда и умерено наклонена настилка, върху която да се придвижват. С конструкцията на отводенените основи, павирани със здравко скрепени каменни плочи римляните съумели да го постигнат. Въпреки това, малко от пътищата били достатъчно широки, за да позволят превозните средства да се задминават. В действителност, павираните части били доста тесни за преминаването дори на един фургон, като само колесниците се побирали удобно в габаритите им.

Друга причина използването на пътищата да бъде основно ориентирано към трафика на хора (войски) е, че римляните не били особено добри в употребата на фургони или каруци за превоз на товари. Подобно на другите южни евроазиатски култури, те отглеждали волове и знаели как да използват силата им за теглене на товари, използвайки лост, а по-късно и хомот. Но не съумели да направят сериозни технически подобрения по две и четириколните коли. Колелата били закрепени неподвижно за оста, което налагало лявото и дясното колело да се въртят заедно с една и съща скорост, докато същевременно изминавали различни разстояния. По този начин при всеки завой колелата на едната страна се влачели, а тези от другата се изтърквали. Освен това самите оси били неподвижно свързани с рамата на колите, така че всяко движение за завой по-скоро принуждавало колата да се “издърпа” в завоя, отколкото да завие в него чрез управление или насочване на колелата. По римско време единствено келтите били открили ефективността на водещата предна ос и разполагали с по-добри прягове за привързване на коне към колата.

Най-ранното и просто четириколно превозно средство, намерено в Рим, бил плауструмът, представляващ, в най-общия случай, плоска дъска върху четири колела. Здраво прикрепените колела и неподвижно закрепената към рамата предна ос правели управлението на тази кола тежко и тромаво, а механичната и ефективност - изключително ниска. Тези проблеми, наред с лошата впрегатна техника на товарните животни, водели до това, че транспортът на товари по сухоземните пътища на империята обикновено бил твърде скъп и отнемащ много време.

Публичният транспорт в Римската империя бил разделен на две класи: (1) cursus rapidi, или експресна услуга и (2) agnarie, или товарни превози. Освен това имало невероятно голям трафик на частни лица. Най-широко използваните превозни средства били двуколните колесници, теглени от два до четири коня и каруцата, използвана в селските райони. Четириколна raeda в нейния пътнически вариант отговаряла на дилижансите от по-късните епохи, а вариантът за товарни превози отговарял на сетнешните товарни фургони. Бързите товарни raedae били теглени от 8 коня през лятото и 10 през зимата и по закон не можели да превозват повече от 330 килограма товар. Скоростта на пътуването по римските пътища варирала от минималните 25 километра на ден за товарните превози до 120 километра на ден за бързите пощенски ездачи.

Най-впечатляващото римско постижение в транспорта е услугата, впоследствие развила се в пощенска служба, или cursus publicus. Първоначално, куриери, назначавани от държавата, пренасяли по пътната мрежа информация и дипломатически инструкции за далечните краища на империята. За сравнително кратък период от време започнали да работят и пощенски коли, за директна комуникация с провинциите. Това, разбира се, не била изцяло публична пощенска служба, тъй като от услугите и можели да се ползват само хората, пътуващи в служба на императора или онези, които били достатъчно богати и влиятелни да са я позволят.

Използването на cursus publicus било строго ограничено от наредби, определящи големината и капацитета на превозните средства, а също - кой може да ги управлява и за какви цели, кой трябва да поддържа всяко превозно средство, годно да бъде използвани в тази полу-публична услуга, както и ред други правила. Тъй като построяването и поддръжката на пътищата струвало твърде скъпо, те били внимателно пазени от прекалено тежък трафик, като специални наредби определяли сравнително леки максимални товари за различните видове превозни средства. Когато Римската империя започнала да губи жизнеността си, използването на cursus publicus също станало обект на фаворизиране и неправилна употреба. С разпадането на империята тази система с нейните действително изключителни качества изчезнала почти напълно за да се появи наново едва в модерни времена.

Именно съвършената пътна система прави възможни римските завоевания и администрирането на завладените територии. По-късно тя спомага за миграционните процеси в империята, играе немалка роля и за разпространението на християнството. След краха на империята и въпреки...


{rt}

Триста и двайсет години след втория разгром на османските турци под стените на Виена и повече от хилядолетие след затихването на арабския натиск срещу Европа, ислямът отново е световен геополитически фактор. През последните два-три века мюсюлманите бяха само свидетели на грандиозните битки за световно надмощие, които се водеха между големите европейски държави, а след това между САЩ и Съветския съюз. В този период държавите от Южна и Югозападна Азия, както и тези от Северна Африка, не бяха истински геополитически субекти, а само терен за премерване на силите между големите играчи.

След края на глобалното двуполюсно противопоставяне обаче, стратегическият контур на борбата за световно надмощие се промени из основи. На геополитическата сцена излязоха нови играчи, най-важният измежду които е радикалният ислям.

Три са основните предпоставки, които в началото на ХХІ век превърнаха ислямския фактор в основен смутител за световната хегемония на американците. Това са петролът, демографският ръст и възможността за водене на асиметрични войни.

В ново и най-ново време мюсюлманските държави никога не са били икономическа сила. Производството на стоки за широко потребление, врху което се гради стопанската мощ на Запада, не намира добри условия за развитие в ислямския свят, който се специализира в доставката на суровини или, в най-добрия случай, в търговията. За държавите от района на Персийския залив шансът за излизане от бедността се появява с откриването на петрола. Днес вече е доказано, че в района на Залива се намират около две трети от световните нефтени залежи, а ако прибавим и находищата в Либия, Индонезия и Нигерия, става ясно, че близо три четвърти от петролните запаси на планетата се контролират от мюсюлманите. В същото време, от нефт се добива 40% от консумираната в света енергия като потребностите от тази суровина със сигурност ще нарастват в следващите 10-20 години. Това автоматично ще повиши още ролята на мюсюлманските държави, чиито мощности не са достигнали пълен капацитет. Изчислено е, че ако се запази сегашното ниво на добива, петролът на САЩ ще се изчерпи след 10 години, на Русия – след 21, а на Кувейт – след 145 години, на Саудитска Арабия – след 88 и на Обединените арабски емирства – след 137 години (1). Всичко това автоматично вдига геополитическата цена на мюсюлманския свят. Петролът вече не е само източник на богатство за държавите от региона на Персийския залив, някои от които плътно се доближават до западния стандарт на живот.

Най-важният фактор, който създава вътрешна динамика в мюсюлманските общества, е демографския ръст. Мюсюлманите са 20% от обитателите на планетата, но при тях делът на младежите в общата структура на населението е най-голям. Освен това, през последните години държавите от Югозападна Азия и Северна Африка преживяват същия процес на бурна урбанизация, който е протекъл в Западна Европа преди един-два века. Струпванията на големи маси млади хора в градовете са потенциал, чиято енергия може да бъде трансформирана в посока на радикални политически действия (2).

Дори при наличието на петрол и голям демографски потенциал, мюсюлманските държави биха си останали аутсайдери на световната геополитическа сцена, ако битката за надмощие се водеше с конвенционалните средства от втората половина на ХХ век. В началото на нашия век обаче, новите заплахи за сигурността не са военни, а директните сблъсъци между армиите на две държави са по-скоро изключение, отколкото правило. В ерата на т.нар. “асиметрични войни” радикалният ислям получава неподозирани възможности да нанесе големи загуби на многократно по-могъщ противник.

Колкото и нелогично да звучи, геополитическите борби в съвременния свят все по-малко се влияят от географския фактор. В епохата на глобализацията разстоянията вече не се измерват с километри, а с времето и средствата, необходими за предоляването им. Така стана възможно Америка, която винаги е разчитала на естествената защита на океанската шир, изведнъж да се окаже мишена на удар от страна на радикалния ислям, чиито огнища отстоят на хиляди километри от Ню Йорк и Вашингтон.

И тъй, радикалният ислям вече разполага със средства, чрез които да участва в световната битка за надмощие. Въпросът е, от какво зависи решението тези средства да бъдат използвани. Когато говорим за ислямския свят или ислямската цивилизация, винаги трябва да отчитаме, че не става дума за единен политически, икономически или юридически субект, а за мироглед, споделян в по-голяма или по-малка степен от стотици милиони хора в различни държави, разположени от Мароко, на запад, до Индонезия, на изток, и от Нигерия, на юг, до Татарстан, на север. Радикалната версия на исляма е изповядвана от ръководителите на само две държави в така очертания регион (Иран и Судан), но почти навсякъде ислямистката опозиция е много влиятелна, домогва се открито до властта и включва в редиците си не само градската беднота, но и богати хора, които могат да финансират дейността и.

Целта на радикалния ислям не е да завладее Америка и териториите, принадлежащи към други цивилизационни кръгове. Това идейно течение няма претенциията за универсализъм, присъща на комунизма и либералната демокрация. Ислямската революция е насочена по-скоро навътре. Спрямо външния свят на идеите тя има дефанзивен характер и всъщност се стреми да отхвърли претенцията на либералната демокрация за универсална приложимост. В този смисъл атентатите от 11 септември 2001 и последвалите ги войни в Афганистан и Ирак не опровергават тезата на Фукуяма за края на историята. След краха на комунизма не се е появил обществен проект, който да се самообосновава с претенцията за универсална практическа приложимост.


 

От друга страна, пълната победа на либералната демокрация в световен мащб изглежда все по-далечна и главна причина за това е тъкмо съпротивата на ислямския свят. Досега има само една държава с мюсюлманско население, която да се приближава до модела на западната демокрация. Това е Турция. Тя обаче е твърде различна по отношение на географското разположение, историята и етническия състав на населението си и затова не може да очертае тенденция, към която в близко време да се присъединят и други мюсюлмански държави.

Възраждането на радикалния ислям може да бъде тълкувано и като изпреварваща революция, която цели да премахне последиците от проникването на западното влияние в Южна Азия и Северна Африка. Радикалните мюсюлмани се опасяват не толкова от възможното нападение на американската армия срещу техните държави, колкото от почти неусетното проникване на западните култуни, потребителски и мирогледни стереотипи в мюсюлманския свят. Преди да се стигне да въоръжените сблъсъци в Афганистан и Ирак, ислямският свят беше ударен от т.нар. “мека сила” на западния свят. Тя не поразява инфраструктурата и казармите, а умовете и сърцата на хората. Затова атентатите от 11 септември 2001 могат да се разглеждат и като отчаян опит на ислямистите да изнесат битката с противника извън терена на “меката” сила, защото там превъзходството на американците е най-осезаемо.

Ударът срещу Световния търговски център в Ню Йорк бе недвусмислена демонстрация на нарастналите материално технически възможности на радикалния ислям, но и успешен опит за ожесточаване на битката, което да направи невъзможна неусетната културно-политическа конвергенция между мюсюлманския свят и Запада. От своя страна, американските лидери прецениха, че враждебността на ислямския свят е достигнала критичната точка, отвъд която са застрашени както личната сигурност на гражданите на страната, така и жизнено важните петролни доставки от района на Персийския залив. Умереният курс на действие предполагаше САЩ да се придържат към по-изолационистка външна политика, която да намали подозренията на мюсюлманите спрямо американските намерения. Екипът на президента Джордж Буш обаче избра друго решение – да поеме по-настъпателна линия на действие в чужбина и смаже огнищата на радикалния ислям с военна сила. Всъщност, този избор бе логично следствие от колосалната икономическа и военно-политическа мощна САЩ и произтичащото от нея самочувствие.

Как характеристиките на новата глобална битка между САЩ и радикалния ислям биха се проектирали върху схемата на планетарното пространство, начертани от класиците на геополитическата мисъл? Известно е, че Халфорд Макиндър и Никълъс Спийкмън делят света на Хартланд (сърцевинна земя), Римланд (вътрешен полумесец) и Световен остров (или “външен полумесец”). Хартландът обхваща евразийските степи във вътрешността на материка. Римландът се простира върху прилежащите към Хартланда територии на Евразия, а Световният остров пък включва Америка, Австралия и по-голямата част от Африка. Основен сюжет на световната битка за надмощие е борбата между Хартланда и Световния остров (3). Това описание доста точно прилягаше на борбата между САЩ и Съветския съюз в годините на студената война.

С налагането на ислямския радикализъм като главен съперник на Запада, противоречията между Хартланда (Русия) и Световния остров (САЩ) намаляха. След 11 септември 2001 (и независимо от различните становища по окупацията на Ирак) Хартландът и Световният остров са вече съюзници в битката срещу мюсюлманската заплаха, чиито огнища са в югозападната и южна част от Римленда (4). Стратегическото значение на европейската част от Римленда намаля значително, защото тази територия вече не е спорна. От тук следва, че най-важният световен океан вече не е Атлантическия, а Индийския, който мие бреговете на новата зона на конфликт. Следователно, военната база на американците на островчето Диего Гарсия например, става много по-важна за САЩ, отколкото базите в Западна Европа.

Със завладяването на Ирак, американците разполовиха т.нар. “ислямска дъга”, простираща се в посока изток-запад в южната част на Азия. Ако борбата между САЩ и радикалния ислям бе само за територия, това щеше да бъде страхотен удар, приближаващ генералното поражение на ислямизма. Но глобализацията изкривява географията. Радикалният ислям не разчита на някакъв непрекъснат териториален континиум или на стратегическа дълбочина на отбраняваното пространство. Затова скорошна генерална американска победа е възможна само ако се намерят сигурни начини за отразяване на т.нар. “асиметрични заплахи”. По-вероятният сценарий е конфликтът между САЩ и радикалния ислям до намали интензивността си едва след две-три десетилетия, когато изчезнат и част от предпоставките, мотивиращи мюсюлманите към агресия.

Бележки:

“Дневник”, С., 26.03.2003, с.8

По-подробно за демографския ръст в мюсюлманските държави и неговите социално-политически последици виж: Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, С., “Обсидиан”, 1999,с.164-170

Сбито изложение на класическите геополитически схеми веж в: Дугин, Александр, Основы геополитики, М., Арктогея-центр, 1999, с.33-162

Сближаването между САЩ и Русия може да бъде обяснено и по друг начин. Като прагматик Владимир Путен вижда, че Русия няма ресурси да се...

{rt}

Още статии ...

Подкатегории