18
Пет, Сеп
23 New Articles

В зората на ХХІ век светът навлезе в нов етап на глобално геополитическо противопоставяне. Както е известно, първата половина на ХХ-ти век премина под знака на продължителната борба между Великобритания (и нейните съюзници) и Германия (и нейните съюзници) за хегемония в Европа. Втората половина на миналото столетие пък бе доминирана от студената война между САЩ (като най-могъща индустриална и военна сила в света след Втората световна война) и Съветският съюз с неговият блок от протекторати. Американските операции в Афганистан (2001) и Ирак (2003) бележат началото на нов етап, който вероятно ще бъде последната глобална геополитическа битка на индустриалната епоха – тази за контрола над Евразия и нейните енергийни ресурси.

Цели и значение на геополитиката

Погрешно е да се смята, че геополитиката се занимава с “доминацията”, “контрола над пространството” или “хегемонията” като абстрактни понятия. Всички тези думи имат смисъл само във връзка с нечии специфични цели и средства за постигането им. Тоест, доминация над какво, осъществявана от кого и с какви средства? Именно отговорите на тези въпроси очертават геополитическия субект във всяка конкретна ситуация, макар че, разбира се, повечето стратегически цели и средствата за постигането им притежават и редица общи характеристики. Подобно на другите организми, развитието на човечеството е ограничено от демографския ръст и изтощаването на необходимите за развитието природни ресурси. Би било пресилено да се твърди, че всички обществени или междудържавни конфликти са породени от стремежа за преодоляване на това ограничение, но истината е, че повечето от тях са именно такива. Войните се водят най-вече за ресурси – земя, гори, водни пътища, полезни изкопаеми и (от миналия век насам) петрол. Вярно е, че понякога народите се сражават помежду си в името на някаква идеология или религия. Но дори и тогава, под повърхността се крие истинската причина – съперничеството за контрол над ресурсите. Така че всеки опит да се обясни геополитиката без да се засегне въпросът за ресурсите (най-пресният пример за което е прословутата теза на Хънтингтън за “цивилизационния сблъсък”), е обречен на провал.

Индустриалната епоха се отличава от предишните периоди в човешката история с огромното и непознато дотогава потребление на енергийни ресурси (въглища, петрол, природен газ и уран) за целите на производството и транспорта. Всички научни постижения и политически събития, както и огромният ръст на населението на планетата през последните два века са закономерна последица от прогресивно нарастващото координирано използване на енергийните ресурси. През първите десетилетия на ХХ-ти век петролът се наложи като най-важния енергоносител, заради евтиния добив и универсалното му приложение. Днес индустриалният свят е тотално зависим от петрола в селското стопанство, транспорта или промишлеността. В този смисъл модерната глобална политика, доколкото засяга планетарните транспортни и комуникационни мрежи, свързани и зависещи от основните видове енергоносители, е уникален феномен на индустриалната ера.

Контролът над ресурсите обаче, е най-вече въпрос на география, а едва след това - на военни технологии или финансова доминация. САЩ и Русия например, са облагодетелствани от съдбата в това отношение, тъй като притежават необходимите енергийни ресурси, изцяло покриващи нуждите им през първата половина на ХХ век. На свой ред, Германия и Япония не съумяват да постигнат мечтаната от тях регионална хегемония именно поради липсата на достатъчно собствени енергоносители и провала на опитите им да овладеят чужди такива (в Съветския съюз или, съответно, в холандска Източна Индия - т.е. Индонезия). Независимо от богатите си запаси обаче, и САЩ, и Русия отдавна достигнаха върха в добива на собствен петрол (американците през 1970, а руснаците – през 1987). И докато Русия продължава да изнася петрол (тъй като собственото и потребление е сравнително ниско), то САЩ стават все по-зависими от вноса на петрол и природен газ.

И двете нации отдавна започват да инвестират значителна част от натрупаното благодарение на енергийните им ресурси богатство в производството на оръжие и изграждането на армии, които да им помогнат да защитят своите глобални ресурсни интереси. С други думи, преди няколко десетилетия и двете решават да се превърнат в геополитически играчи, претендиращи за глобална хегемония.


 

Почти три-четвърти от сегашните световни запаси на петрол се намират в границите на различни мюсюлмански държави от Близкия изток и Централна Азия – страни, които по редица исторически, географски и политически причини така и не съумяха да изградят собствени и достатъчно солидни индустриално-промишлени икономики и военни комплекси и поради това през миналото столетие се превърнаха в марионетки на Великите сили (Великобритания, САЩ и бившия СССР), използващи ги за постигането на собствените си цели. През последните десетилетия на ХХ век тези, предимно мюсюлмански, богати на петрол страни се обединиха в своеобразен картел – Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК).

Но макар че ресурсите, географското положение и военните технологии са в основите на успешната геополитика, те не са достатъчни, сами по себе си, а се допълват от финансовите инструменти, необходими за доминация в международната търговия. Всяка хегемония има както военен, така и финансов компонент – и това е така от появата на парите в първите земеделски империи през Бронзовата епоха до днес. Освен всичко друго, парите също могат да претендират за статута на ресурси и контролът върху използваната в търговията с ресурси валута, сам по себе си, е инструмент за влияние върху трансфера на реалните природни богатства. Онзи, който печата въпросната валута (особено ако тя е лишена от златно покритие, какъвто е случаят с американския долар днес), контролира и трафика на ресурси, а всяка покупко-продажба, където и да било по света, е своеобразна дотация за неговата икономика.

Така, по време на колониалната епоха, съперничеството между испанския реал, френският франк и британската лира е от не по-малко значение за постигането на хегемония, отколкото военните победи по море или суша. През последните петдесет години пък американският долар се превърна в международна валута за разплащане, използвана от почти всички нации. В долари плащат всички държави за внасяния от тях петрол. От което се възползват както страните-членки на ОПЕК, чиито основен клиент са САЩ (най-големият вносител на петрол и, същевременно, най-могъщата военна сила, способна да защити арабските нефтени монархии), така и самите Съединени щати, получаващи процент от всеки барел петрол, купен с долари от другите страни-вносителки.

Ето това са някои от основните факти, които следва да имаме предвид, опитвайки се да очертаем съвременния геополитически пейзаж.

Психология и социология на геополитиката

Геополитическите цели се преследват в една или друга специфична околна среда и от конкретни геополитически “актьори” – т.е. хора, притежаващи собствени социални, културни и психологически характеристики.

Въпросните ”актьори” са (до известна степен) олицетворение на своето общество като цяло, а действията им целят да гарантират печалби за него, в конкуренция или сътрудничество с други общества. В същото време обаче, те, по правило, са част от съответния обществен елит и нерядко действат именно в негов интерес, пренебрегвайки донякъде интересите на останалите части на обществото. В крайна сметка, индивидуалните геополитически “актьори” са и човешки същества, притежаващи определени качества, или робуващи на конкретни предразсъдаци или религиозни догми. Именно това понякога ги кара да действат не само и не толкова в интерес на своето общество, но преди всичко на своята класа или прослойка.

В този смисъл, от обществена гледна точка, геополитиката може да изглежда като олицетворение на дарвиновата борба на видовете за оцеляване, докато от индивидуална геостратегическа гледна точка, тя се разглежда като сложна игра. Игра, с огромни залози и много сериозни последици, която е по силите само на тънък слой от съответния национален елит.


 

Откакто съществуват цивилизации и империи, кралете и императорите практикуват една или друга версия на тази игра за елита, която (на свой ред) възпитава у “играчите” определен начин на мислене и визия за света и хората, живеещи в него. Често тя поражда у тях усещането за мощ, отчужденост от останалите и вяра, че са способни да решават сами съдбините на света. Илюстрация за което са немалко документи, чиито автора са водещи геостратези – като например докладите по въпросите на сигурността на хора като Джордж Кенън и Ричард Пърл, или пък книгите на Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. Ето какво пише в един доклад на Кенън до Държавния департамент от 1948: “Америка притежава половината от световното богатство и само 6,8% от населението на света. В тази ситуация нашата основна задача през следващия период е да провеждаме такава политика, която да ни позволи да запазим тези си позиции и това неравенство. А за да го направим, следва да се откажем от всякаква сантименталност…да престанем да мислим за човешките права, повишаването на жизнения стандарт или демократизацията”.

Разбира се, подобна суха и функционална “проза” е предназначена за вътрешна употреба, но истината е, че цивилизованият свят действително се ръководи от подобна геополитическа стратегия, дезангажирайки се от съдбата на милионите (може би стотици милиони или дори милиарди) хора, чиито съдби биват зачеркнати от фрази, подобни на цитираните по-горе. От една страна, геостратегът е просто човек (макар и принадлежащ към едно “избрано” общество), който си върши работата, стремейки се да докаже своята компетентност. Проблемът е, че въпросната “работа” често определя хода на историята и променя съдбите на цели нации.

Евразия – наградата в Голямата игра

Анализирайки картата на света, през ХVІІІ и ХІХ век, британските геостратези отбелязват, че сушата е крайно неравномерно разпределена по повърхността на земното кълбо, а континенталната маса на Евразия далеч превъзхожда всички останали континенти. Оттам пък стигат до извода, че ако Великобритания желае да укрепи и съхрани позициите си на световна империя, това ще изисква изграждането на стратегически опорни точки по цялата периферия на този богат на суровини, гъсто населен и пропит от история континент.

В същото време британските геополитици са наясно и, че страната им е просто остров в северозападната част на Евразия. Докато Русия е нацията, доминираща реално над по-голямата част от континента. Така всеки опит на Великобритания да постави Евразия под свой контрол е обречен да се сблъска със съпротивата на Руската империя, за която това е въпрос на самосъхранение. През целия ХІХ и в началото на ХХ век британско-руските конфликти периодично припламват в различни точки на Евразия, включително по северните граници на Индия и, по-специално, в Афганистан. Един имперски чиновник- сър Джон Кей, за първи път нарича този сблъсък “Голямата игра” – термин, обезсмъртен по-късно от Ръдиард Киплинг в романа му “Ким”.

Двете световни войни, както и движенията за независимост в колониите, до голяма степен, лишиха Великобритания от нейните имперски амбиции, но проблемът с контрола над Евразия продължава да е ключов за всеки сериозен претендент за световно господство.

Така, през 1997 в книгата си “Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви”, Збигнев Бжежински – бивш съветник по националната сигурност на президента Картър и геостратег, пар екселанс, отново обяви, че именно в Евразия следва да се концентрират усилията на САЩ да наложат собствената си глобална хегемония. “За Америка – отбелязва Бжежински – най-големият геополитически приз е Евразия. В продължение на половин хилодялетие световните дела се диктуват от евразийски сили и народи, които се борят помежду си за регионално господство и се стремят към глобална власт. Сега в Евразия превъзходство има една неевразийска сила, а американското глобално превъзходство е непосредствено зависимо от това, колко дълго и колко ефективно ще се поддържа превесът на американците на този континент” (1).

Според Бжежински, ключовото значение на Евразия се дължи на факта, че “там се създава около 60% от световния БНП и се намират около ¾ от известните до днес енергоресурси на планетата”. Към това следва да добавим и, че там живее ¾ от световно население, “там се намират всички (без една) официално признати ядрени сили, и всички (пак без една) от реално притежаващите атомно оръжие държави” (2).

Бжежински смята, че както САЩ се нуждаят от пазарите и ресурсите на останалия свят, така и Евразия се нуждае от американската доминация, която да и гарантира необходимата стабилност. Отбелязвайки, че за съжаление американския народ сякаш не е готов да поеме отговорностите си на имперска нация, той посочва: “стремежът към хегемония не е сред факторите, които определят общественото мнение, освен когато възникне някаква внезапна опасност или предизвикателство за сигурността и благосъстоянието на обществото.” (3).


 

Всъщност, терористичните атаки от 11 септември 2001, които фундаментално промениха геополитическата визия за съвременния свят, бяха именно такава “…внезапна опасност за сигурността… на обществото”. Промяната се почувства веднага в решителния курс, поет от републиканската администрация, чиито реален израз станаха военните интервенции в Афганистан и Ирак. Подобна промяна впрочем, настъпи и в американското отношение към Евразия. В края на Втората световна война, когато САЩ и СССР се очертаха като двете доминиращи на планетата сили, Вашингтон изгради постоянни военни бази в Германия, Япония и Южна Корея като преграда срещу съветската заплаха. Америка дори се ангажира в опасна и скъпоструваща военна авантюра в Югоизточна Азия (Виетнамската война), опитвайки се да очертае още един геополитически “вектор на сдържане” в Евразия.

Когато комунистическата империя рухна в края на 80-те Съединените щати се оказаха без реален съперник за доминация в Евразия (а оттам и в света), нещо безпрецедентно в световната история. Най-характерната черта на последвалото десетилетие бе глобализацията – т.е. консолидацията на корпоративната икономическа власт, концентрирана предимно в САЩ. В един момент дори изглеждаше, че американската хегемония ще се поддържа повече с икономически, отколкото с военни средства. Цитираната по-горе книга на Бжежински изразява именно духа на онези години, призовавайки за съхраняване и укрепване на връзките със следвоенните съюзници на Америка (Западна Европа, Япония и Южна Корея) и привличането в американската орбита на новите независими държави от пост-съветското пространство.

Напук на тези препоръки обаче, републиканската администрация на Буш-младши реши да възприеме далеч по-радикален подход, който бързо отблъсна част от старите съюзници заради своята едностранчивост и почти пълно игнориране интересите на останалите играчи. Разрушавайки установилата се система на международни отношения, пренебрегвайки споразуменията за контрол над въоръженията, налагайки доктрината за допустимостта на превантивни военни намеси във всички точки на света и, особено, ангажирайки се в Ирак, правителството на Буш изразходва без нужда огромна част от американския политически и дипломатически капитал, превръщайки във врагове дори някои от най-близките си съюзници. Самият предлог за иракската война – унищожаването на хипотетичните запаси на Саддам от оръжия за масово унищожение – бе повече от глупав, имайки предвид, че именно САЩ дълги години бяха основния оръжеен доставчик на Багдад, както и че режимът там вече не представляваше опасност за никого. Сега обаче, американците продължават да затъват в иракското блато, рискувайки да дестабилизират целия Близък изток (4). Каква бе истинската причина за поемането на този риск? Кое мотивира странният завой в американската геополитическа стратегия? Преди да си отговорим на тези въпроси, нека се опитаме да анализираме някои предшестващи споменатия завой събития.

САЩ – самотният колос

В зората на новото хилядолетие Америка вече разполагаше с най-напредналата военна технология и най-стабилната валута на планетата. През целия ХХ-ти век САЩ търпеливо градяха своята империя, първо включвайки в сферата си на влияние Централна и Южна Америка, после присъединявайки Хаваите, Пуерто Рико и (временно)Филипините, а след Втората световна война (под формата на съюзи или протекторати) – налагайки доминацията си в Европа, Япония, Южна Корея и Близкия изток.

В началото на 80-те години американската администрация попадна под контрола на група неоконсервативни геостратези около президентите Рейгън и Буш-старши. Дълги години те работеха успешно за ерозията на основния геополитически противник на САЩ – комунистическата съветска империя и консолидацията на американската доминация в Централна Америка и Близкия изток. Своеобразна кулминация на тяхната дейност стана първата американо-иракска война от 1990-1991, а официално прокламираната им крайна цел бе (ни повече, ни по-малко) постигането на глобална доминация.

Въпреки че сменилата ги през 90-те администрация на Клинтън и Гор пренесе ударението върху многостранното сътрудничество, нейната подкрепа за процеса на корпоративна глобализация (едно от чиито измерения е още по-голямото обогатяване на богатите нации за сметка на бедните) бе естествено продължение на политиката, водена от Рейгън и Буш-старши. Въпреки това, неоконсерваторите, силно изнервени поради изтласкването си от реалната политика, виждаха в Клинтън и неговата администрация просто “некадърни имитатори”. Именно те формираха обкръжението на Буш-младши след инфарктната му победа на изборите през 2000-та – т.е. хора като Доналд Ръмсфелд, Дик Чейни, Пол Уолфовиц и Ричард Пърл, определяли политиката и на предишната републиканска администрация.


В нашумялата си статия “Тласъкът към войната” известният международен анализатор Анатол Ливън посочва, че в основата на лансираната от неоконсервативните геополитици стратегия са манталитетът, наследен от студената война, протестантският фундаментализъм, разслояващата и разединяваща нацията вътрешна политика и стремежът за поставяне под контрол на ключови (от гледна точка на наличните там енергоносители) части от Евразия. Според Ливън, фундаменталната цел, т.е. постигането на глобална военна доминация, се споделя също от Колин Пауъл и преобладаващата част от истъблишмънта в сферата на сигурността. Навремето (1992) именно Пауъл, като шеф на обединените началник-щабове обяви, че САЩ се нуждаят от достатъчно мощ “за да парират всяко предизвикателство, отправено срещу нас на международната арена, и дори самата мисъл да бъдем предизвиквани” (4). Сегашната официална американска доктрина за “превантивната отбрана” обаче, отива много по-далеч, отколкото самият Пауъл би желал. Защото, по принцип, тя може да се използва за смазването на всяка държава, която в обозримо бъдеще би могла евентуално да “предизвика” или застраши САЩ. Когато, непосредствено след края на студената война, Пол Уолфовиц лансира тази идея, тя бе посрещната крайно критично дори от консервативните среди в Америка. Сега, благодарение на въздействието на атаките от 11 септември върху колективната психика на американците, тя е поставена, едва ли не, в основата на политиката на САЩ (5). Както е известно, непосредствено след 11 септември Буш обяви, че “всеки, който не е с нас, подкрепя международния тероризъм”. Опирайки се на невероятно раздутия военен бюджет, подкрепата на корпоративния медиен истъблишмънт и страха на хората (каращ ги доброволно да се откажат от част от конституционните си права), неоконсервативните геополитици поеха към практическата реализация на мечтата си за глобална империя. Но колкото и пълна да изглеждаше тяхната победа, тя твърде скоро бе помрачена от прогресивно нарастващата съпротива както в, така и извън Америка.

Бунтът на мравките

Първоначално (както можеше да се очаква) съпротивата срещу корпоративната глобализация, първите видими прояви на която се очертаха през 90-те години на миналия век, бе подета от т.нар. “антиглобалисти”. За нейно начало може да се смятат мащабните демонстрации срещу Световната търговска организация на форума в Сиатъл през 1999, като постепенно (след американските интервенции в Афганистан и Ирак) антиглобалистите се трансформираха в световно антивоенно движение.

Недоволството от американската доминация на планетата обаче, съвсем не се изчерпва само с действията на различни (ултра)леви и маргинални антиглобалистки формации. След появата на американски военни бази на Балканите в края на 90-те и в Централна Азия (след афганистанската кампания през 2001), водещите геостратези в Русия, Китай, Япония и Западна Европа започнаха активно да лансират собствени, алтернативни на американския, модели.Само Великобритания продължи твърдо да стои зад САЩ.

Своеобразна демонстрация на нежеланието да се съобразяват с американската хегемония, бе решението на единайсет европейски нации да създадат единна европейска валута – еврото. Когато еврото се появи в зората на новото хилядолетие, мнозина мрачно предвиждаха, че то никога няма да стане реален конкурент на долара. Днес обаче нещата изглеждат различно – еврото се стабилизира и курсът му расте, докато този на долара спада драматично.

Още по-тревожна тенденция (от гледна точка на Вашингтон) е стремежът на редица държави от “втория” и “третия” свят да се откажат от досегашната си неолиберална политика (която е ключов елемент в корпоративния глобализационен проект). Така правителствата на Венецуела, Бразилия и Еквадор публично скъсаха със Световната банка, обявявайки намерението си да се освободят от американската финансова опека.

Междувременно, с растяща популярност в Русия напоследък се ползват хора като политическия философ Александър Дугин, чиито геостратегически анализи имат радикално-антиамерикански характер. През 1997 (същата година, когато Бжежински издаде прословутата си книга “Голямата шахматна дъска”), Дугин публикува своя манифест, озаглавен “Основи на геополитиката”, и лансира идеята за изграждането на мощен континентален блок от държави, който да се противопостави на американското влияние в Евразия. Като в центъра му той поставя “евразийската ос”, обединяваща Русия, Германия, Иран и Япония.

По съветско време тезите, проповядвани от Дугин, бяха забранени, тъй като напомняха за пан-евразийските фантазии на нацистите, но след разпадането на СССР те постепенно си извоюваха сериозни позиции сред пост-комунистическия руски елит. Така например, преди време руският външен министър предупреди за опасността от “тенденцията за създаване на еднополюсен свят, доминиран финансово и военно от САЩ” и призова вместо това да бъде наложен един “многополюсен модел”, поставяйки ударение върху “геополитическата роля на Русия като най-голямата държава в Евразия”. Въпреки че в международен план, Дугин си остава маргинална фигура, неговите идеи печелят популярност в собствената му страна, която очевидно не желае да се примири с американската хегемония.


На пръв поглед Русия, подобно на Германия, Франция, Япония или Китай, няма особено желание да предприеме открити действия срещу политиката на САЩ. Въпреки ясно изразеното им недоволство от американската интервенция в Ирак, нито една от тези държави не предприе практически мерки за да я предотврати. Нещо повече, съвсем наскоро руският президент Путин дори индиректно подкрепи Буш в кандидат-президентската надпревара. Няма никакво съменение обаче, че въпросните страни тихомълком разработват собствени планове, драстично разминаващи се с американските. Днес малцина споделят тезата на Дугин, че Евразия трябва открито да се конфронтира със САЩ по въпроса за глобалната доминация, но все повече са онези, които открито заявяват, че е необходима алтернатива на еднополюсния свят.

Американската дилема

Критикувайки американската хегемония, Дугин и последователите му изхождат от една теза, която звучи абсурдно за повечето американци. Според тях, действията на САЩ са израз не на тяхната сила, а по-скоро на слабостта им.

Както е известно, от много години насам Америка поддържа силно отрицателен външнотърговски баланс, което и се отдава само заради силните позиции на долара (последното пък е възможно благодарение сътрудничеството на ОПЕК – т.е. заплащането на петролния внос с долари). Американският търговски баланс е негативен, частично, защото добивът на собствен петрол е силно ограничен и страната все повече зависи от вноса. Освен това повечето американски корпорации прехвърлиха производствата си в чужбина. Друга сериозна слабост е широко разпространената корпоративна корупция (илюстрация за което бе и колапсът на “Енрон”), както и твърде тесните връзки между корпорациите и политическия истъблишмънт на САЩ. Прекалено много икономически “балони” (в сферата на високите технологии, телекомуникациите, недвижимите имоти и т.н.) вече се спукаха, или пък са на път да го направят.

Наред със силния долар, основен стълб на американската геополитическа мощ е армията и военно-промишленият комплекс. Макар че дори и тук се забелязват пукнатити по фасадата. Никой не се съмнява, че САЩ разполагат с оръжия, способни неколкократно да унищожат планетата. Истината обаче е, че на практика Америка използва военната си мощ най-вече за това, което френският историк Еменюел Тод определя като “театрален милитаризъм”. В статията си “САЩ и Евразия: театралният милитаризъм”, известният анализатор Пепе Ескобар отбелязва, че тази стратегия изисква от Вашингтон “никога да не се ангажира с окончателното решаване на който и да било геополитически проблем, защото именно нестабилността е единственото оправдание за военна намеса (ad infinitum) на световната суперсила навсякъде и по всяко време… Вашингтон е наясно, че не може да се конфронтира открито с реалните геополитически играчи в света – Европа, Русия, Япония, Китай, затова разчита да съхрани политическата си доминация атакувайки по-слабите играчи – като например тези от т.нар. “ос на злото” или дори още по-слаби – като Куба” (7).

Така интервенциите на САЩ в Афганистан и Ирак демонстрират едновременно и възможностите на недостижимите за останалите страни американски военни технологии, и вътрешната слабост на американската геополитическа позиция.

“Театралният милитаризъм” преследва едновременно две цели – да укрепи представата за непобедимостта на Америка и, в същото време, да гарантира американската военна доминация в богатите на петрол региони на Третия свят. Именно това, до голяма степен, обяснява и войните в Афганистан и Ирак. В същото време твърденията на американските критици, че в основата на войната срещу Саддам бе единствено петролът силно опростяват нещата. Стратегията на САЩ може да бъде разбрана, само отчитайки наличието на два ключови фактора, чието значение все още не се осъзнава напълно.

Първият е, че стабилността на долара е поставена под много сериозен въпрос. През ноември 2000 Ирак обяви, че ще започне да продава петрола си за евро, вместо както дотогава – за долари. Тогава повечето финансови анализатори предрекоха, че Багдад ще загуби от тази промяна десетки милиони. Истината обаче е, че през следващите две години (т.е. до началото на Втората война в Залива) режимът на Саддам спечели милиони. Което накара редица други износители на петрол, включително Венецуела и Иран, да обявят, че са готови да го последват. Но, ако ОПЕК, като цяло, премине от заплащане в долари към евро, последиците за американската икономика биха били катастрофални. Чуждите инвестиции ще бъдат изтеглени от страната, стойностите на недвижимите имоти биха паднали рязко, а американците твърде скоро щяха да се почувстват като жители на държава от Третия свят (8).


 

Днес, ако някоя страна се нуждае от долари за да си купи необходимите и количества петрол, единственият начин да си ги набави е да продаде свои стоки или ресурси на САЩ, да получи заем от някоя американска банка (или от Световната банка, което на практика е едно и също), или пък да търси долари на свободния пазар, обезценявайки по този начин собствената си валута. Тоест, Съединените щати, на практика, внасят стоки и услуги почти без да ги заплащат, а огромният им търговски дефицит всъщност е своеобразен безлихвен заем предоставен на Америка от останалия свят. Но ако доларът престане да играе ролята на световна резервна валута, всичко това би се променило моментално.

В един анализ, публикуван през миналата 2003 в “Ню Йорк Таймс”, се отбелязва, че “днес в Русия има над 50 милиарда долара, които местните пестят за “черни дни”, криейки ги под дюшеците или в консервни кутии, защото не вярват на банките”. Проблемът обаче, както отбелязва вестникът, е, че “напоследък руснаците започват да обменята спестените си долари за евро и дори големите фирми вече обявяват цените на стоките си (автомобили и др.) в евро”. На свой ред “руската Централна банка обяви, че е увеличила резервите си в евро от 5 на 35%, докато тези в долари са паднали от 90 на 60%, заради слабата възвръщаемост на доларовите инвестиции” (9). Говори се също, че банката ще се опита да сведе доларовите си резерви до само 35%, а тези в евро ще нарастнат до 60%. Колкото и да е парадоксално, тази тенденция безспокои дори Европейския съюз, защото ако доларът падне твърде ниско, инвестициите на европейските фирми на американския пазар ще загубят стойността си. Независимо от това, с разширяването на ЕС (към който през 2004 се присъединиха още 10 държави) неговото икономическо влияние продължава да нараства и вече изглежда неизбежно, че то скоро ще надмине това на САЩ.

В този смисъл за американските геостратези предотвратяването на евентуалното преминаване на ОПЕК от долари към евро е от жизненоважно значение. Интервенцията и окупацията на Ирак, на практика, осигуриха на Вашингтон един глас в ОПЕК, а разполагането на американски военни части в региона, където се намират ключовите страни-членки на тази организация (като Саудитска Арабия, Иран или княжествата от Залива) би трябвало да направи последните далеч по-сговорчиви.

Вторият фактор, с решаващо влияние за атаката срещу Ирак, е изтощаването на американските енергийни ресурси и свързаната с това растяща зависимост на САЩ от вноса на петрол. Според редица експерти, съвкупната продукция на всички страни-петролопроизводителки, нечленуващи в ОПЕК, е достигнала върха си през 2002 и оттам нататък няма да се повишава повече, а по-скоро ще спада. Тоест занапред ОПЕК ще разполага с още по-голяма икономическа мощ в света. Нещо повече, очаква се, че глобалното производство на петрол ще стигне върха си през следващите няколко години, след което бавно (но устойчиво) ще започне да спада. В същото време обаче, все още не са разработени достатъчно ефективни заместители на петрола и природния газ. Последиците от този факт (особено за най-големите потребители на петрол и газ, каквито са САЩ) ще бъдат катастрофални (10).

И двата, очертани по-горе, проблема се нуждаят от спешно решение. На пръв поглед стратегията на Буш (особено войната в Ирак) изглежда очевидно офанзивна и насочена към разширяването на американската империя, но истината е, че тя е по-скоро дефанзивна, доколкото основната и цел е да изпревари очертаващият се икономически катаклизъм.

Именно посочените два фактора (ерозията на доларовата хегемония и изчерпването на петролните запаси в света), в много по-голяма степен, отколкото другите съображения на неоконсервативните геостратези във Вашингтон, наложиха радикалната преориентация в американската външна политика – включително изместването на втори план на съюза със Западна Европа, Япония и Южна Корея за сметка на прякото военно присъствие на САЩ в Близкия изток и Централна Азия.

И макар че никой не говори за това открито, управляващите елити в Русия, Китай Германия, Франция, Саудитска Арабия и други страни са крайно обезспокоени от така очерталите се тенденции – доказа го съпротивата им срещу американската акция в Ирак, както и сондажите за изграждането на нови стратегически съюзи помежду им. От друга страна, както показва и развоят на събитията в Ирак след разгрома на Саддам, съвсем не е ясно, дали крайно рискованата геополитическа игра на републиканската администрация действително ще се изплати, или напротив.

Кой ще контролира Евразия?

От гледна точка на американската геополитическа стратегия операцията в Ирак би могла да се сметне за успешна само ако след скоростното приключване на войната, добивът на иракски петрол бързо бе започнал на расте и, ако страните от ОПЕК продължат да използват долара като основна валута. Поне засега първото не се получава, а второто изглежда съмнително. Но дори ако, в крайна сметка, иракската авантюра на Америка приключи, повече или по-малко, сполучливо, това само временно би отдалечило опасността. Всъщност, какво би следвало да очакват САЩ в Евразия, в дългосрочен план? Много неща изглеждат непредсказуеми. Ясно е обаче, че американците освободиха в Близкия и Среден изток сили, които по-късно може би няма да са в състояние да удържат под контрол.


 

Повечето дългосрочни тенденции в Евразия не са никак благоприятни за Америка. Изтощаването на ресурсите и нарастващият демографски натиск винаги са били предвестници на война. Китай с неговото население от 1,2 милиарда, скоро ще се превърне в най-големия на планетата консуматор на ресурси. В една по-различна ситуация тази страна би могла да се разглежда като огромен отворен пазар: броят на хладилниците, мобилните телефони и телевизорите в Китай вече са повече отколкото в САЩ. В същото време Пекин сякаш няма намерение да се състезава с Вашингтон във военната сфера и дори преди две години си осигури редица търговски привилегии, дискретно подкрепяйки американските военни операции в Централна Азия. Но когато петролът (без който националната индустрия не би могла да съществува) започне драстично да намалява, Китай едва ли ще продължи да се държи по същия начин.

На свой ред Северна Корея, която се смята за китайски квази-съюзник, и която изглеждаше “укротена” по пътя на преговорите по времето на Клинтън, през последните години (т.е. след като бе причислена от президента Буш към “оста на злото”) отново увеличи вноса на забранени от САЩ материали за ядрената си индустрия. Без съмнение, така Пхенян открито се опитва да шантажира Вашингтон. В същото време сегашното южнокорейско правителство все по-силно се противопоставя на едностранния подход на САЩ, стремейки се към преки преговори с режима на Ким Чен Ир. Що се отнася до периодично отправяните американски заплахи за въздушна атака срещу севернокорейските ядрени мощности, последиците от нея за цяла Югоизточна Азия биха били ужасни.

На юг Индия и Пакистан също имат интереси, които изглежда се разминават с американските. Както е известно, тези две съседни държави са ядрени сили и яростни противници с отдавна тлеещи гранични проблеми. Пакистан, който се смята за съюзник на САЩ, е сред основните доставчици на ядрени материали и технологии за Северна Корея, да не говорим, че вероятно продължава да подпомага “Ал Кайда” и афганистанските талибани – все факти, доказващи, колко сбъркана и непродуктивна е американската стратегия в Евразия в последно време.

Най-големият кошмар за Америка обаче, би било изграждането на стратегически и икономически алианс между Европа, Русия, Китай и ОПЕК. От гледна точка на потенциалните участници, създаването му изглежда повече от логично. А ако САЩ се опитат да предотвратят формирането на този хипотетичен съюз, използвайки единствената силна карта, с която все още разполагат – оръжията си за масово унищожение – тогава прословутата “Голяма игра” би приключила с наистина грандиозна трагедия.

Но дори нищо подобно да не се случи, ясно е че петролните ресурси на планета са ограничени, както и че те постепенно ще започнат да се изчерпват през следващите няколко десетилетия. Което ще постави под въпрос по-нататъшната индустриализация на Китай, както и запазването на индустриалната инфраструктура в Европа, Русия, Япония, Корея и, разбира се, САЩ.

Заключение

В крайна сметка нито една гляма сила не е в състояние да доминира в Евразия, просто защото наличната енергийна и ресурсна база ще се окаже недостатъчна за поддръжката на общоконтинентална система за транспорт, комуникации и контрол. Което означава, че руските евразийски геополитически доктрини са също толкова илюзорни, колкото и тези на американските геостратези. През следващия половин век наличните ресурси ще стигнат или за унищожителен (и, в крайна сметка, безсмислен) сблъсък за контрола над последните останали находища на енергоносители, или пък за предприемането на героични съвместни усилия, насочени към постепенното консервиране на въпросните находища и преход на света към качествено различен (пост-петролен) енергиен режим.

Именно поради това през ХХІ век вероятно ще станем свидетели (по един или друг начин) на края на глобалната геополитика. Ако потомците ни имат късмет, ще живеят в свят на скромни, организирани на био-регионален принцип, общности, разчитащи на слънчевата или на други, непознати ни днес, източници на енергия. Съперничеството на местно ниво ще продължи, както е било винаги в световната история, но планетата никога вече няма да бъде обект на нечия глобална гео-стратегия, застрашаваща с унищожение милиарди хора. Стига, разбира се, човечеството да прояви необходимия разум.

* Авторът е професор в New College of California, в Санта Роза, автор на пет книги в областта на геополитиката и геоикономиката.

{rt}

През последната четвърт на миналия век глобалната геополитика на Китай претърпя радикални промени. Ако през 60-те – 70-те години в китайската външна политика доминираха политико-идеологическите елементи (използвайки конфронтацията между Вашингтон и Москва, Пекин се стремеше да стане лидер на “Третия свят”), то след разпадането на Съветския съюз и края на студената война на преден план бе поставен икономическият прагматизъм, като следствие от вътрешните реформи на Дън Сяо-пин и неговите наследници – Цзян Цзъ-мин и Ху Цзин-тао.

През последните години икономиката на Китай се развива стремително. Брутният национален продукт нарастна с 9,1% през 2003, достигайки 6,4 трилиона долара. По този основен икономически показател страната се изкачи на второ място в света след САЩ (10,9 трилиона долара). Същият показател за Япония например е 3,5 трилиона долара. Ускореното развитие и модернизацията на китайската икономика изисква и значително по-големи финансови и енергийни ресурси. Най-убедителен показател за китайския икономически ръст е прогресивно нарастващото потребление на енергоресурси. През 2003 Китай стана вторият, след САЩ, потребител на петрол в света, измествайки Япония. До 1993 Пекин удовлетворяваше своите потребности от петрол изключително от вътрешните си ресурси. Според китайското Министерство на минералните ресурси, установените петролни запаси на страната възлизат на 6,5 млрд. тона (около 43% от предполагаемите). Очаква се, че към 2010 Китай щепроизвежда около 200 млн. тона собствен петрол годишно, което ще го изкачи на пето място сред държавите-петролопроизводителки. В същото време зависимостта на страната в енергийната сфера от външни енергоносители расте постоянно. Така, докато през последните години нуждите от петрол са нараствали средно с 4% годишно, вътрешното производство на тази суровина е нараствало само с 1,7%. През 2003 вносът на суров петрол в Китай е нарастнал с 31%. За първото полугодие на 2004 пък, той е нарастнал със 69%, спрямо същия период на предходната година. Днес вносният петрол покрива 32% от потреблението на страната, като при запазване на сегашните темпове на растеж той ще се удвои през 2010. Смята се, че през 2004 потреблението на петрол ще достигне 300 млн. тона, от тях 120 млн. ще са внос. Според International Energy Agency (IEA), през 2020 Китай ще внася около 70% от необходимият му петрол и 50% - от газта. Нивото на петролното потребление в страната нараства средно със 7,5% годишно – т.е. седем пъти по-бързо, отколкото в САЩ например. По прогнози на ІЕА, през 2030 Китай ще се изравни с Америка по обема на внасяния петрол.

Пак по данни на ІЕА, китайският дял в световното търсене на петрол през 2003 е бил 35%. Агенцията прогнозира, че потребностите на страната от петрол през 2010 ще достигнат 523 млн. тона, а през 2020 китайската икономика ще “усвоява” между 6 и 9 млн. барела дневно. Междувременно, Пекин възнамерява да увеличи добива на природен газ до 100 млрд. куб.м. и се готви да внася по още 60 млрд. куб. м. годишно.

Близкият изток като основен източник на енергоресурси за Китай

В Близкият изток са съсредоточени 64% от всички досега установени световни запаси от петрол. По данни на ІЕА, добивът на петрол в района на Персийския залив може да достигне 30,7 млн. барел дневно през 2010 и 42,9 млн. барела – през 2020 (в сравнение с 21,7 млн. барела дневно през 2000). Което пък ще увеличи дела на страните от Залива в световното производство на петрол до 34% през 2020.

Опитвайки да си гарантира собствена ниша на близкоизточния пазар Китай се сблъсква с факта, че той на практика е почти зает от американците, японците и (западно) европейските държави. В тази ситуация Пекин бе принуден да се ориентира към малкото все още свободни, но затова пък твърде “рисковани” пазари, които все още не бяха заети, или просто не интересуваха никого, предлагайки там стоки, които дотогава никой друг не беше предлагал. През 1990 износът на Китай в близкоизточните държави достигна 1,5 млрд. долара. По онова време 50 хиляди китайски работници и специалисти вече работеха в региона, най-вече в строителството. През 1994 само стокообменът между Китай и арабските страни от Залива достигна 2,26 млрд. долара.


 

На външните енергийни пазари действат три основни китайски държавни компании – CNCP, CNOOC и Petrochina, които през последните години рязко активизираха дейността с в проучването и добива на петрол в Близкия изток и Северна Африка, Югизточна и Централна Азия, Австралия, Индонезия, Русия и Азебрайджан. Тази активизация бе провокирана най-вече от намаления обем на добива на енергоносители в самия Китай. Днес делът на близкоизточния петрол в общия обем на внасяния от китайците петрол е около 60%. Предполага се, че към 2015 той ще нарастне до 70%. През 2002 Китай е купил от само три близкоизточни държави – Саудитска Арабия (11,53 млн. тона), Иран (10,73 млн. тона) и Оман (8,31 млн.тона), 43,3% от целия внесен в страната петрол.

Най-забележителното и значимо постижение на Китай в Близкия изток е проникването му на петролния пазар на Саудитска Арабия, който Вашингтон смята за свой запазен периметър. Активните отношения между Пекин и Риад започнаха да се развиват от средата на 80-те години, когато Китай достави на Саудитската монархия свои балистични ракети със среден радиус. Срещу достъпа си до саудитския петрол китайците предлагат на Риад възможността да оперира на техния енергиен пазар, който съвсем скоро ще стане най-големия в света.

От края на 90-те години насам ускорено се развиват и политическите връзки между Пекин и Риад. През 1998 саудитският престолонаследник Абдала бин Абдел Азис посети Китай, като по време на посещението му бе постигнато споразумение за изграждането на съвместен китайско-саудитски нефтопреработвателен комплекс (на стойност 1,5 млрд.долара), както и за доставката за Китай на 10 млн. тона саудитски петрол годишно през следващите 50 години (т.е. до средата на ХХІ век). През 1999, по време на посещениета на председателя на Китайската народна република Цзян Цзъ-мин в Риад, бе обявено устаняваването на “стратегически отношения” между двете държави в енергийната сфера. Китайците предложиха да доставят на Саудитска Арабия междуконтинентални ракети с обхват от 5,5 хиляди километра, но Риад бе принуден да се откаже от слелката поради силния американски натиск. В същото време обаче, наличието на известно влошаване в отношенията между Вашингтон и Саудитската монархия през последните години (т.е. след 11 септември), вероятно ще доведе до нова активизация на китайско-саудитските отношения.

Така, в началото на 2004 китайска компания спечели търга за газопровода в северозападната част на пустинята Руб ал Хали. На свой ред саудитската компания Aramco финансира строителството на нефтопреработвателен завод в китайската провинция Шандун. Заедно с Exon Mobil, Aramco финансира и строителството на друг нефтопреработвателен комплекс в Гуанчжоу (провинция Фудзян), който ще бъде захранван изцяло със саудитски петрол.

Активно се развиват и китайско-кувейтските отношения в енегийната сфера. Доскоро основно препятствие пред тях бе липсата на закон, позволяващ на чужди компании да финансират добива на петрол в Кувейт. Въпреки това китайският концерн Sinopec успя наскоро да постигне принципно споразумение с кувейтската страна за участие във финансирането на разработката на петролните полета в Северен Кувейт, чиито запаси се оценяват на 10 млрд. борела. По време на официалното посешение в Китай през юли 2004 на кувейтския премиер шейх Сабах ал-Джабер ас-Сабах бе подписано ново споразумение за сътрудничество в добива и преработката на петрол и природен газ.

През 90-те години на миналия век интензивно се развиваше и икономическото сътрудничество на Китай с Иран. Между 1990 и 1994 стокооборотът между двете държави нарастна от 314 до 700 млн.долара. Подписаното през 1995 споразумение за търговско-икономическо сътрудничество на стойност 2 млрд.долара предвиждаше Китай да може да купува до 60 хиляди барела ирански петрол дневно, а също изграждането на съвместен нефтопреработвателен завод в Китай, както и на циментов завод и няколко електростанции в Иран. Китайските концерни Sinopec и CNPC действат изключително активно в Иран. През януари 2000, Sinopec подписа договор с иранската държавна петролна корпорация NIOC за разработката на петролните полета в районите на Заван и Кашан. В Иран обаче, китайците се сблъскват със силната конкуренция на Япония – наскоро японските фирми подписаха дългосрочен договор с NIOC за разработване на петролните полета в района на Азадеган.

Едно от средствата, гарантирали пробива на Пекин на иранския енергиен пазар бе доставката на китайско оръжие за Техеран. Както е известно, по време на ирано-иракската война (1980-1988) Китай бе практическия единственият сериозен източник на оръжие за...

{rt}

Германия е нашият най-добър стратегически приоритет. Всички разбират, че стратегическата игра на Сърбия в следващите години ще се завърти около Дунава. Белград, където трябва да се установят международните банки се намира на средата на пътя между Северно море и Черноморския и Каспийския басейни.

Големият сръбски учен доктор Живадин Йовичич отбелязва навремето, че “балканското разположение на Югославия е геополитическо преимущество, което обаче изисква стабилна държава и реалистична политика“. Сръбската политическа класа обаче вече десетилетия не постигна нито стабилност на държавата, още по-малко пък и реализъм в своята политика. Трудно може да бъде открита в нашия район, политическа класа, която да е постигнала такава катастрофална историческа равносметка, както сръбската. През последните десетилетия тя демонстрира липса на приемственост, липса на геополитическа визия и пълна военно-стратегическа неадекватност. Неокомунистическата върхушка, доминирана от пакостната секта на ЮЛ (Партията на югославската левица, ръководена от Мира Маркович съпруга на бившия диктатор Слободан Милошевич) основаваше смвахнатите си геополитически концепции на неефективните,слаби геостратегически връзки с Беларус и Русия. Постоянното игнориране на географския и политическия прагматизъм водеше до пропадане в геополитическата бездна, така че накрая Сърбия се оказа стегната в пълно военно-стратегическо обкръжение, в пръстен от неприятели, без нито един съюзники (дори без нито един видим кандидат за съюзник).

След 5 октомври и свалянето на Милошевич от власт обществото очакваше бързо излизане от задънената улица. В действителност това бе невъзможно, защото факторът време е трудно преодолим в геополитиката и в международните отношения.

Необходимо е време, но и нашата енергична и твърда борба във времето, за да не изпуснем и последните срокове. Говорим за тотална стратегия, която според големия френски стратег генерал Бофор стои над стратегическата пирамида от интереси и едва след нея идват политическите решения. Политическата класа на Сърбия и най-вече създателите на новата прибързана политика изхождат от идеята за всеобщ интерес по света към Сърбия. Не можем и не бива да се съгласямаве с това клише, което продължава да се налага в нашето общество. Сръбските политици и най-вече тези от ДОС (Демократичната опозиция на Сърбия обединяваща доскоро цялата опозиция срещу режима на Милошевич) ни уверяваха, че сме излезли от пъкъла на 13 годишното управление на Милошевич. А също от ерата на Иван Стамболич, който ни доведе до самоубийствения “експеримент Милошевич”. Всъщност пъкълът за Сърбия и всички народи в нея продължи цели 56 години, откакто една секта - Югославската комунистическа партия, с помощта на НКВД, започна да унищожава собствения си народ и да му налага идеологията на сталинистката диктатура.

В днешната икономически разорена Сърбия, в тази социално ограбена, културно затънала и цивилизационно изостанала страна сега трябва да съединим всички счупени кости и костици на сръбското тяло, да започнем духовна обнова и успешно физическо възстановяване. Нашата нова геополитическа стратегия трябва да покрие огромният ни дефицит на доверие в света. Светът около нас е обхванат от процесите на мондиализация (глобализация), която комунистте използваха като плашило, сякаш това са процеси, които могат да ни подминат или някак си да ги избегнем. Вместо да анализираме тези процеси и да ги използваме ние им се противопставяхме. Посткапиалистическият свят е обхванат от информационна революция, която се задълбочава и разкрива невероятни възможности. Този свят вече промени своята философия за войната, използва неконвенционални оръжия и наказва всяко непослушание с уранови бомби, както се случи и с неадекватно действащата Сърбия.

Светът се превръща в едно технологично цяло обединено от знанието, което само по себе си вече е най-ценния ресурс. Знанието и информацията са водещи за заемането на позиции в тази общност. Къде сме ние? Къде са екипите, които могат  да се заемат с решаването на тези предизвикателства? Нима ще заменим изолационистката дипломация на комунистите, с революционната дипломация на борците срещу Милошевич (всъщност 5 октомври не бе никаква революция, а един аборт предизвикан от компромиса на великите сили)? Няма ли опасност, вместо стратези и истински познавачи на световната политика, ръководството на страната да се поеме както през 1944/45 от кашавари, които да ни забъркат впоредната международна каша?


Всичко в сръбския преход е хаотично, епизодично и парвенюшко, а трябва да мислим за изграждането на една ефективна геополитическа стртегия. Вече десетилетия в европейския югоизток се води политика, поставяща Сърбия в ролята наколеблива и противоречива държава. Отреждат ни скромната позиция на вечно заподозрени във всичко лошо.

Но дори и в тези уславия, можем да очертаем главните насоки на бъдещата сръбска геополитическа ориентация:

- Вече няма югославска геополитическа позиция, а единствено сръбска.

- Трябва тотялно да бъде изкоренена всяка юго-носталгия. Югославско означава антисръбско и в буквалния смисъл е насочено срещу сръбскте национални интереси. Нашето общество гледа с недоволство на незначителните, но идеологически опасни остатъци от югославизма в днешното ново ръковоство на страната. Дори при покойния и днес при Кощуица кадрите от времето на Тито, продължават да определят стратегията на сръбската държава. Какво се промени в посолствата ни – та това са едни и същи хора които бяха и при Тито и при Стамболич, и при Месич, и при Милошевич, сега и при Кощуница?

- Още през март 1992 водещите американски стратези публикуваха “Принципи за планиране на отбраната”, където са изброени главните американски политически приоритети, за отстояването на които е допустимо и воденето на война. Един от тях е и “възпиране на руските имперски планове”, което означава неутрализиране на Русия в нейния хинтерланд в Близкия Изток, Чреноморския басейн и Балканите.

Една от често присъстващите тези сред някои от управляващите в Сърбия през изминалите години бе, че “трябва още малко да издържим, докато Русия отново се изправи на крака и отново стане световна сила, която ще може успешно да се противопоставя на Съединените щати, застрашавайки техните стратегически интреси”. Това бе наивно и опасно твърдение. В близките десетилетия Моска няма да бъде технологичен, икономически и военен фактор съпоставим със Запада. Недопустимо бе да очакваме, че Русия винаги ще ни “пази”. Всъщност, Москва никога не ни е “пазила” освен през Първата световна война, когато по роднинска линия руският цар наистина ни спаси, принуждавайки Франция да прехвърли в Гърция и Африка нашата разгромена и физически осакатена войска. Интересите около руския газ и нефт са преекспонирани. Та нали на всяка международна борса можете да купите горива на свовни цени. И Русия отдавна ни продава газ само срещу заплащане. Опирайки се само на Русия Сърбия не може да защити нито един свои жизнен интерес. Новата сръбска власт следва да се откаже от подобни илюзии иначе отново ще се провали стратегически, също както и Милошевич.

- Преди две десетилетия турският премиер Тургут Йозал произнесе една бележита реч. Пред депутатите в турския Меджлис той заяви, че: “ На предстоящите международни конференции, където ще се решават световните проблеми и ще се чертят новите карти, Турция трябва да бъде на масата на преговорите, а не в менюто. Така той обясни пред турската политическа класа и елит стратегическите цели на своята политика. Днешните сръбски управляващи днес имат тежката задача да извадят Сърбия от “менюто” на новата европейска архитектура за сигурност, като същевременно са притиснати от евентуалната стратегическа загуба на Прешовската долина, към която като оси напират албанците.

Сърбия трябва да напусне руския вектор на ориентация. И не защото Русия вече не е фактор на Балканите, а защото съдбовно ни е нужна европейска интеграция. Иначе западните демокрации ще ни изключат от глобалните стокови пазари и информационната революция, като ни лишат от нови технологии. Няма накъде, колкото и да не ни се иска, наложително е сърбите да станата чехи, а Кощуница да бъде Хавел. Иначе всички знаем сръбската поговорка, че “силният не моли Бога”.

- Държавните ръководители, дипломати и представители на отделните институции имат дългосрочната родолюбива задача непрекъснато да просвещават и оглашават нашата искрена ориентация към Запада. Трябва упорито да се напомня, че нашите държавни и стратегически интереси трайно са обвързани към западните демокации и европейскта интеграция. Трябва по всякакъв начин да се лансира тезата, че ние не сме разположени между Изтока и Запада, а сме част от Запада и че всъщност страни като Русия и Турция реално се намират между Изтока и Запада. Разбира се, като казваме това, съвсем не означава, че автоматично ще приемаме всичко което ни се налага от Запад. Западът успява именно, защото има широк и богат избор от възможности, което позволява на умните да избират онова което има най-значимаместна приложимост и съответствие.

- Не вярваме, че ни заплашва някаква асимилиране от глобализацията и нейните процеси, стига политическата класа истински да служи на националните интереси, да е духовно зряла, ако интересите на нацията значимо са издигнати над всичко останало, ако народът е воден от вярващ...

{rt}

От момента на своето възраждане през 70-те години на миналото столетие на Запад и двайсетина години по-късно на Изток, съвременната геополитика претърпя съществено развитие и сега коренно се различава от фундаменталните теории, типични за немската или англо-саксонската школа от началото на ХХ век...

Статична и функционална геополитика

С други думи, съвременната геополитика доброволно се отърсва от претенцията да установява “научни” истини от първа инстанция, превръщайки се в прагматичен и многодисциплинарен метод за анализ, движен от амбицията да надхвърли статичните и твърде нефункционални схеми на класическата геополитика/политическа география. Това означава, че съвременният геополитически анализ има не предопределящ, обуславящ или първичен, а вторичен, обслужващ, практичен характер по отношение на предмета на проучване. Неговата задача е да открои система от присъщи геополитически признаци на изучаваните явления, определена като модел или съвкупност от типични и особено трайни идеи и поведенчески стереотипи, формирани под изключителното въздействие на геополитически фактори и представи, наложили се в достатъчно продължителен исторически период. Вторичният или приложен характер на геополитическия анализ произтича от главната му цел да бъде възможно най-адекватен на все по-сложната и динамична природа на изучаваните явления и, в частност, на тези с политически или външнополитически характер и да участва активно, но не в тяхното “предсказване”, а в изграждането на култура на стратегическо планиране.

В този смисъл, геополитическата същност на българската външна политика може да бъде разкрита именно посредством анализа на подобни модели. Техният брой, според мен е три, като първият от тях е приложим на местно или локално ниво и е формиран под въздействието на националната идея – санстефанизма. Нейното влияние върху външната политика на страната в един твърде продължителен период се опосредства (инструментализира) от изключително мощната и основополагаща представа за идеалната територия на нацията или, по-точно, с всепоглъщащото желание на политическата класа да възстанови Велика България, създадена от Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 и разпокъсана три месеца по-късно по волята на великите сили по време на Берлинския конгрес. Всъщност, подобен род геополитически идеи или представи могат да имат определено влияние върху политиката на страна като България единствено в ситуации, в които поведението на големите играчи в Европа и света се структурира от принципа на равновесието (мултилатерализъм, ако използваме съвременното звучене). Обратно, в периоди на едностранно надмощие (като тези по време на съветската епоха и след нея) националната идея в България систематично се измества от наднационални идеологии (интернационализъм, глобализъм).

Това означава, че по време на националистическия период, както впрочем и след него, санстефанизмът, като функционален модел в българската външна политика, се оказва крайно недостатъчен, за да разкрие напълно нейната геополитическа същност. Ето защо, явява се нуждата от въвеждането на ново ниво на анализ – междинното или европейско ниво. Най-подходящият възглед или модел, който би могъл да бъде приложен на това ниво, е геополитическата концепция за Междинна Европа. Това понятие, което е резултат от съотношението на силите в Европа, притежава всъщност два аспекта – единият е териториален (пространството или зоната “Междинна Европа”), а вторият е функционален и отразява трайното му влияние върху политиката на засегнатите страни (моделът “Междинна Европа”). В българския случай, например, този модел се изразява в принципа на симетрията между структурата на вътрешната политическа система и външната конфигурация на силите в Европа. Някои наричат тази зависимост сателитен синдром, но според мен по-правилно би било тя да бъде определена като ефект на сателизацията (т.е. ударението би следвало да се постави върху геополитическата същност на явлението, а не върху неговата форма, подлежаща на политизиране и субективизиране).

Въпреки че този втори модел в българската политика има определящо значение за нея, той вече не е решаващ, както преди края на Втората и особено преди Първата световна война. И главната причина за това е, че именно в периода между двата световни конфликта Западният център на тежестта в международните отношения постепенно се измества от Европа към Северна Америка. От този момент нататък и особено след края на студената война, едно трето ниво на анализа става абсолютно наложително – глобалното или стратегическо ниво. Тъй като прякото влияние на съотношението на силите на това ниво върху България е сравнително скорошно от историческа гледна точка, възприятието за неговите структурни и функционални аспекти е сравнително размито и дори подценено. Но, въпреки че в този случай вероятно все още нямаме основанията да говорим за истински геополитически модел, отношенията между държавите, принадлежащи към двата центъра на сила на Запада, или между Европа и САЩ (транс-атлантизъм), остават безспорно решаващи за българския политически процес.


 

След поставянето, по такъв начин, на рамката на геополитическото изследване на българската външна политика, бихме могли да преминем към анализа на първия от моделите в нея, този на санстефанизма.

Санстефанската геополитическа представа и трите степени на нейното формиране

Основополагащата българска геополитическа представа не е част от някаква изрично формулирана доктрина, като тези например на Гърция или Сърбия (“Мегали идеа” и “Начертание”), а резултат от серия политически събития, благодарение на които започва да се оформя съвременната национална идентичност на българите...

На първо място, това е султанският ферман, с който на 11 март 1870 се учредява българската автокефална църква – Екзархията. Така се увенчава с успех 30-годишната борба на българските националисти за църковна независимост. Две години по-късно, през 1872 Екзархията се учредява в административен план, като Антим І е избран начело на българската църква. Вселенската патриаршия дълго време не се примирява с образуването на Екзархията; тя признава независимостта на българската църква едва през 1945 (!), като междувременно обявява схизма (разделянето) на двете църкви.

Според член 10 от султанския ферман от 11 март 1870 диоцезът на Екзархията покрива 15 епархии в Мизия, цяла Добруджа, Северна Тракия, долината на Нишава и Пиринска Македония: Русе, Силистра, Шумен, Търново, София, Враца, Ловеч, Видин, Ниш, Пирот, Кюстендил, Самоков, Велес, Варна (с изключение на града и 20 села) и Пловдив (с изключение на самия град Пловдив и на Асеновград), както и Сливенски санджак (без Несебър и Созопол) и Созополска кааза [Георгиев, Трифонов, 1994, с. 136]. Съобразно втора алинея на чл. 10 от фермана, през 1872 в Македония са организирани от османската власт и под контрола на Вселенската патриаршия плебисцити, в резултат на които през 1874 се назначават български владици в още три епархии: Скопие, Битоля и Охрид [Силянов, 1993, с. 130]. По този начин към диоцеза на Екзархията се прибавят и епархиите във Вардарска Македония.

Образуването на българската автономна църква далеч надхвърля значението на обикновен административен акт в рамките на Османската империя, което се доказва нагледно от ревнивата реакция на Вселенската патриаршия. То се възприема от българите, както впрочем и от техните съперници, като легализирането на една нова нация на Балканите [Dalègre, 1997, с. 44]. Действително, жизненото значение на султанския ферман от 11 март 1870 за българския национализъм се съдържа в обстоятелството, че освен признание, той съдържа и първата официална делимитация на етническите граници на българската нация на Балканите в модерната епоха [Велев, ред., 1997, с. 70]. Към това би могло да се добави, че той е първият административен (юридически) акт, от който произлиза съвременната българска представа за територията на нацията.

Втората стъпка във формирането на тази представа е Цариградската посланическа конференция и нейният проект за автономна България. През декември 1876 в резиденцията на руския посланик в Истанбул се състоят консултации между великите сили по повод поредната криза на Османската империя, по време на които особено активна роля играе граф Николай Игнатиев. Именно той в качеството си на руски посланик предлага едно твърде радикално решение на териториалните аспекти на българския въпрос [Игнатиев, 1986, с. 153, 154]. В края на предварителните разговори посланиците на великите сили решават да поискат от Османската империя да предостави автономен статут на възстаналите през 1875–1876 провинции България, Босна и Херцеговина, като предложенията на Игнатиев за българските граници срещат съпротивата на делегатите от Великобритания и Австро-Унгария. Ако руският посланик успява, все пак, да отклони контра-предложението на британския представител за разделянето на България на две провинции по паралела, той е принуден да се съгласи с австрийския план за разделянето на България по меридиана, формулиран с все същото намерение – да се избегне образуването на една твърде мощна държава на Балканите. Проектът за Органически устав, изработен по време на предварителните заседания на посланическата конференция в Цариград, предвижда в крайна сметка автономията на България, разделена на два вилаета [Семов, 1991, с. 104]. Територията на двете провинции обхваща цяла Добруджа, Мизия, Северна Тракия, част от Източна Тракия (Лозенградски окръг), цяла Македония с изключение на егейското крайбрежие, Солун и Дебърската кааза, както и почти цялата долина на Нишава с градовете Враня, Пирот и Ниш.

На 23 декември 1876 Цариградската конференция е открита, но нейната работа на практика е блокирана...

{rt}

Ислямска република Иран играе една от доминиращите роли в може би най-важния регион на планетата – Западна Азия, към която принадлежат Близкият и Средният Изток, Кавказ, зоната на Каспийско море и Централна Азия. Иран заема ключово военно-стратегическо положение, като е едновременно и средноизточна, и кавказка, и каспийска, и централно азиатска държава, чиито брегове се мият от водите на Персийския и Оманския залив на Индийския океан. Всички реални или потенциални конфликтни точки в региона, по един или друг начин, също са свързани с Иран. Всички, на пръв поглед, чисто вътрешни проблеми на отделните страни от тази част на света, независимо дали са етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или пък са касаят наркотрафика, тероризма и сепаратизма, трудно могат да бъдат ефективно решени, без съдействето на Техеран. Излишно е да се напомня значението на страната като източник на стратегически суровини и енергоносители, а също като територия за техния транзит (особено на нефт и газ). Така, проучените петролни запаси на Иран се равняват на 90 млрд. барела, което го превръща в една от най-големите петролни държави в света. При това всичките му находища се характеризират с висока производителност и ниска себестойност на добития петрол. Иран е на второ място по производство на петрол сред страните-членки на ОПЕК и на второ място в света (след Русия) по запаси от природен газ. Известните до този момент запаси от тази суровина се равняват на 21 трилиона куб.м., което е над 14% от всички световни запаси. Нещо повече, 70-милионният Иран, разполагащ с една от най-големите по численост армии в света (около 800 хиляди души), представлява, независимо от външно- или вътрешнополитическата конюнктура, решаващ фактор в западно-азиатската регионална политика.

Най-важна особеност в историческото развитие на Ислямската република Иран (която отбеляза през февруари 25-годишнината от свалянето на шаха и победата на т.нар. “революция на аятоласите”) през последните десетина години е постепенната еволюция от краен радикализъм към прагматичен и умерен ислямизъм. Днес управляващият елит (независимо от политическата му ориентация – либерали, консерватори или “неоконсерватори”) все по-често демонстрира, че е наясно с тенденциите и динамиката на съвременното развитие на иранското общество, както и със световните социално-икономически процеси, опитвайки се да координира с тях векторите на собствената си вътрешна и външна политика. Не на последно място става дума за съществена промяна във възгледите на иранските идеолози и политици относно пътя на средствата за осъществяване “износа на ислямската революция”.

Разбира се, това съвсем не означава, че Иран се отказва от идеята за регионална хегемония, която започна да реализира на практика още преди 40 години сваленият от радикалните шиити шах Мохамад Реза Пахлави. Напротив – утопичната идея за “световната ислямска революция” постепенно се трансформира в далеч по-реалната теза за доминацията на персите-шиити на регионално ниво, т.е. най-вече в Близкия и Среден Изток. Като религиозният компонент на тази идея, прагматично се преплита с откровено националистическия.

Постепенно прагматизмът в политиката на Техеран, започна да доминира над чисто идеологическите съображения, най-вече по отношение на безусловната (доскоро) подкрепа за единоверците-шиити, извън Иран. Израз на това стана не само отказът от силовия експорт на идеите на ислямската революция и праволинейната пропаганда на ислямския фундаментализъм, но и промените в иранската външна политика (един пример за което е проарменската позиция на Техеран в конфликта с мюсюлмански Азербайджан).

Всичко това обаче не пречи на Иран да използва “шиитските” лостове за постигане на регионалните си цели и формиране на политиката си в Близкия и Среден Изток. Така, Техеран активно подкрепя афганистанските шиите и спонсорира ливанската екстремистка групировка “Хизбула”. Към Иран традиционно се ориентира и елитът на шиитското духовенство в Ирак, което също ефективно се използва от Техеран.


 

Днес основните направления в регионалната (гео)политика на Ислямска република Иран са следните: Ирак, Афганистан, Кавказкият регион, Каспийският басейн, пост-съветска Централна Азия, палестино-израелският конфликт и Персийският залив.

Ирак

Иран бе първата държава от региона, която официално призна (след свалянето на Саддам Хюсеин) Временният управляващ съвет на Ирак, а след това и правителството на тази страна. През последната година и половина Техеран направи много за интензифицирането на ирано-иракските отношения. Бяха осъществени няколко взаимни визити на най-високо официално ниво. Активизираха се и икономическите отношения между двете страни. В частност, бе постигнато споразумение за изграждането на две железопътни линии - едната по маршрута Багдад-Каср Ширин-Керманшах-Техеран, а другата – по маршрута Басра-Шаламче-Хоремшахр. До края на 2004 ще стартира и изграждането на петролопровод от Ирак към Иран, който ще даде възможност за транспортирането на около 400 хиляди барела дневно към иранското пристанище Абадан. Търговската и експортна банка на Иран откри свои филиали в иракската провинция Сюлеймания. Рязко нарастна търговията между двете страни, включително и регионалната. В някои участъци на ирано-иракската граница стокообменът се е увеличил два пъти.

Иранското влияние в Ирак обаче, не се ограничава с това. С изключителната подкрепа на иранските радикали се ползва екстремистки настроеният водач на шиитите в Ирак Моктада ас-Садр – яростен поддръжник на идеите на покойния аятолах Хомейни за ислямската революция. Тезата на Моктада ас-Садр е, че: “според сегашния иракски президент, Америка е наш партньор, но аз смятам, че тя е наш враг”, напълно съвпада с позицията на Техеран. Според иракския политолог Нидал ал-Лейси: “зад шиитското възстание в Ирак, най-вероятно стои съседен шиитски Иран, понеже Техеран е крайно обезспокоен от факта, че американските войски се намират на иранската граница”. Според повечето международни анализатори, въоръжените действия на т.нар. “Армия на Махди”, ръководена от ас-Садр, които са очевиден опит за извоюване на водещо (или поне достойно) място в бъдещото ръководство на Ирак, изцяло отговарят на иранските интереси в тази страна. В случая не става дума за личността на този млад и крайно амбициозен иракски шейх. Всъщност, Техеран едва ли би искал да види точно него начело на Ирак. Неслучайно бившият ирански президент Рафсанджани, който продилъжава да се ползва с влияние в страната, нарече наскоро ас-Садр: “амбициозно хлапе, което си позволява прекалено висок тон”. Въпреки това, именно чрез действията на ас-Садр Техеран се опитва да даде недвусмислен знак на Вашингтон, кой всъщност ръководи нещата в Ирак и без кого там не може да бъде постигнат истински мир.

В Ирак, Техерен вече е задействал и редица други “шиитски лостове”, като в същото време (както подобава на опитен геополитически играч) продължава да води сложна и многоходова игра по линията Ирак-САЩ. Създалата се през втората половина на 2004 вътрешнополитическа и военна ситуация в Ирак и, особено въоръжените действия на шиитите, начело с ас-Садр, минимизират възможностите за установяване на нормални делови отношения между американската администрация в Ирак и местната шиитска общност. Така, американците се лишават от последната тънка нишка, която до неотдавна ги свързваше с шиитското мнозинство. Като един от най-активните геополитически играчи в Близкия и Среден Изток, Иран не пропусна да се възползва от грешките на американската дипломация в Ирак (най-вече в опитите за привличане на мнозинството от местните шиити). И сега иранските шиите са готови да възстановят взривеният мост между иракските им единоверци и американците. Въпросът е, колко би струвало това на САЩ?

Неслучайно, именно в разгара на шиитското възстание в Ирак, президентът на Ислямска република Иран заяви: “Ако сегашното поведение на Америка претърпи радикална промяна и се убедим, че тя не се опитва да навреди на собствените ни интереси, и ако тези интереси го налагат, страната ни би могла да се ориентира към друга политика” и дори специално подчерта, че: “нямаме намерение вечно да враждуваме и ако интересите ни го изискват, можем да провеждаме и по-различен курс”.


 

Всъщност, това бе поредният ясен знак за Вашингтон, че има възможност за споразумение по шиитския въпрос, при положение, че иранците разполагат с наистина много силен коз – войнственият Моктада ас-Садр.

Независимо от това, че определени сили в Иран се опитват да се възползват от вътрешнополитическата ситуация в съседен Ирак за собствените си интереси, ясно е че Техеран разполага там с много сериозно влиние, което ще продължи да нараства и занапред. На практика, американците сами създадоха необходимите условия за превръщането на Иран в основна фигура в многоходовата геополитическа игра, която в момента тече в Ирак.

Афганистан

Във външнополитически план, действията на Иран по афганистанския проблем могат да се определят като решителни и последователни. Иран бе сред първите държави, признали преходното правителство на Афганистан, начело с Хамид Карзаи. Несъмнена заслуга на Техеран бе и успехът на свиканата в Германия конференция за бъдещето на Афганистан. В Токио, на конференцията за оказване на финансова помощ на Афганистан, иранците отново се наредиха сред основните спонсори за икономическото възраждане на страната. Неслучайно Хамид Карзаи направи едно от първите си официални посещение именно в Техеран, където бе посрещнат подчертано любезно. Планира се разширяване на контактите между двете страни в банковата, търговско-промишлената, селскостопанската, социалната и редица други сфери. Така, Техеран лансира програма за сътрудничество с Кабул, включваща: държавна финансова помощ от 500 млн.долара, изплащане заплатите на кабулските учители в продължение на шест месеца и проект за изграждане на магистралата Мешхед-Херат. В рамките на ирано-афганистанското сътрудничество се предвижда финансовите структури и големите ирански компании да участват пряко в съвместни проекти за възстановяване на разрушената от войната икономика. Частният сектор в иранската икономика възнамерява да отпусне на Афганистан кредит от един милиард долара за възстановяването на страната.

Иран се готви да участва активно и във възстановяването на афганистанското селско стопанство. Между двете земеделски министерства бе сключено споразумение за доставка на значително количества селскостопанска техника и машини за Афганистан.

Техеран и Кабул се споразумяха и за създаването на съвместен Комитет за развитие на професионално-техническото сътрудничество в различните сфери на икономиката. Той ще се формира със съвместните усилия на министерствата на труда и социалните грижи на двете страни. Официалните власти в Кабул виждат в Иран “държава, разполагаща с големи ресурси и демонстрирала добрата си воля да играе важна роля за възстановяването на Афганистан, и ние бихме искали всички страни в света да ни помагат така, както ни помагат иранците”.

Западът, който се самообяви за архитект на нов демократичен Афганистан, вече е...

{rt}

През последната четвърт на ХІХ и началото на ХХ век борбата за доминация на Балканите до голяма степен се свеждаше до борба за контрол над Македония – геополитически най-важното място на полуострова. В началото на ХХІ век обстановката в региона е коренно различна, но контролът над Република Македония е все така важен. Голямата разлика е, че в годините, предшестващи Балканските войни, битката се е водила за контрол над македонската територия, а сега най-важен е контролът над политическите процеси, протичащи край Вардар. Ако в началото на ХХ век Гърция, Сърбия и България бяха готови да пролеят кръвта на хиляди свои войници, за да включат в пределите си ключовата област, то днес Западът е готов да инвестира милиони долари и от време на време да отправя строги заплахи, за да укрепи етнополитическата стабилност в Република Македония. През първите години на ХХІ век България, Гърция и Сърбия пак са там, където са били 100 години по-рано, но вече нямат толкова самостоятелност да решават сами съдбата на Македония.

Водоразделното събитие, определящо днешната геополитическа важност на Република Македония, бе войната между албанските бунтовници и силите за сигурност от 2001. Тя приключи след решителната намеса на САЩ и Европейския съюз, наложили подписването на Охридското споразумение. На практика мирът бе наложен от фактори, които в чисто географски план не принадлежат към балканския регион. Така САЩ и ЕС се утвърдиха като основни играчи на балканската геополитическа сцена за сметка на старите национални държави, съседни на Република Македония.

В тази схема веднага се набива на очи едно противоречие, породено от двойнственото положение на Гърция – тя е едновременно балканска държава и член на Евросъюза. Би могло да се предположи, че Атина ще играе ролята на мост между Брюксел (тук и по-нататък Брюксел се употребява като синоним на ЕС, а не на Белгия) и размирната част на полуострова, означавана с новият географски термин Западни Балкани. До известна степен това предположение се оправдава от активната гръцка политика в региона и от менторската роля, която Гърция се опитва да играе спрямо балканските кандидат-членки на ЕС. В посолствата на Евросъюза в София и Скопие, например, преобладават гръцките дипломати. През 2002 парламентът в Атина одобри документ под името “Гръцки план за икономическо възстановяване на Балканите”. Той предвижда за период от пет години да бъдат изразходвани 550 милиона евро за инфраструктурни проекти, укрепване на демокрацията и върховенството на закона, обучение на административни кадри и други подобни дейности в шест балкански държави – България, Сърбия и Черна гора, Румъния, Република Македония, Албания и Босна и Херцеговина. Разпределението на посочената сума подсказва какви са приоритетите в балканската политика на Атина. Почти половината от отпуснатите пари (265 млн. евро) отиват за традиционния гръцки съюзник Сърбия и Черна гора, а на второ място е Република Македония, която получава 74,84 млн. евро.

През последните години гръцки инвеститори успяха да купят редица ключови за македонската икономика компании. На първо място, това е петролната рафинерия ОКТА в Скопие, която стана собственост на Хеленик Петролиъм. Силно е гръцкото присъствие в банковия сектор на Република Македония. Най-голямата финансова институция в Скопие – Стопанска банка бе купена от Националната банка на Гърция, а Кредитна банка бе придобита от гръцката Алфа банк. Компании от южната македонска съседка имат силни позиции и в пивоварния, циментовия, тютюнопреработвателния и телекомуникационния сектор на македонската икономика. Общият размер на гръцките инвестиции в Република Македония се изчислява на около 460 милиона долара. На фона на интензивните икономически връзки между двете съседни държави обаче правят впечатление проблемите в политическите отношения между Атина и Скопие. Основна причина за това е странното упорство, с което Гърция отказва да признае името Република Македония. Мотивът на гърците е, че те вече имат на своя територия област с такова име и ако една съседна държава също се казва Македония, тя би могла да предяви териториални претенции към Гърция. Разбира се, официалната скопска историография твърди, че историята на Егейска Македония е неразделна част от историята на „македонския народ”, но това не би трябвало да доведе до политически усложнения, защото на Балканите има безброй зони, обхванати от припокриващи се исторически претенции. Гърция обаче се възползва от силните си международни позиции и успя да блокира признаването на името на Република Македония от страна на ООН и Европейския съюз.

До 2001 Европейският съюз действително бе склонен до известна степен да делегира на Атина ролята на свой пълномощник на Балканите, особено що се отнася до гръцките съседи Албания, Македония и България. По това време ЕС не бе решаващ фактор на геополитическата сцена на полуострова като същевременно водеше преговори за присъединяване с 10-те държави, влезли в Съюза през май 2004. Формално една от тях - Словения би могла да се определи като балканска, но в действителност тя отдавна се е дистанцирала от проблемите на полуострова и е по-скоро централноевропейска. Освен това агресивната намеса в босненския и косовския конфликт превърнаха САЩ в далеч по-важен фактор на Балканите отколкото Евросъюза.

След 2001 обстановката се промени. Гражданската война в Македония бе първия конфликт в региона от разпадането на бивша Югославия насам, в който ЕС пое роля, равностойна на американската. Ударени тежко на 11 септември, САЩ фокусираха външнополитическата си активност върху борбата със световния тероризъм и започнаха постепенно да се дезангажират от Югоизточна Европа. Поемайки повече отговорности на Балканите, ЕС вече трябваше да присъства пряко на регионалната геополитическа сцена, а не да възлага тази задача на Гърция. В първите години на ХХІ век абсолютно всички балкански държави възприеха еворинтеграцията като магистрален път за бъдещото си развитие. България и Румъния вече са много напред в този процес и през 2007 ще станат пълноправни членки на ЕС. С малко закъснение ще ги последва и Хърватия. Република Македония вече има влязло в сила Споразумение за асоцииране и стабилизиране с ЕС, към същото се стремят и Сърбия и ...

{rt}

Всяка епоха се характеризира със специфични обществени приоритети, оказващи пряко или косвено влияние върху развитието на науката и нейните парадигми, Парадигмите стоят в основата на научния анализ и синтез и предопределят както процесите на диференциация, така и единството на науката. Хагет и Чорли например, определят парадигмите като относително устойчиви схеми на изследователска дейност. Всяка парадигма поставя изследователя в определени методологически рамки и с времето може да предизвика шаблонизиране на неговата дейност. От тази гледна точка спираловидната ротация на научните парадигми във времето трябва да се разглежда като полезен за познанието процес.

Класически научни парадигми са наблюдението и описанието. Заедно с картографирането те са в основата на пространствено-откривателската парадигма през Древността и Средновековието. През Късното Средновековие постепенно се зараждат и основите на теоретичното научно обяснение, основаващо се на първите натурфилософски концепции. Фрагментарните знания прерастват в научни концепции, издават се енциклопедии, систематизира се натрупаният емпиричен материал. Методологичните основи на изследователската дейност се усложняват, поради застъпването на класическата, схоластичната, метафизичната, материалистичната, системната, хронологичната, хорологичната и други парадигми. Тяхното взаимно преплитане предизвиква противоборство между многобройни научни направления и школи. Задълбочава се диференциацията на науката - появяват се нови направления, изследващи природните и обществените закономерности, както и взаимодействието между тях. Научното познание навлиза в епохата на експерименталното естествоизпитание, рационализма, индуктивния и дедуктивния метод на познанието.

До средата на ХХ век научните парадигми са до голяма степен подчинени на социално-икономическата идея за овладяване на природно-ресурсния потенциал на обитаемото пространство с цел прогресивно нарастване производството на блага, за да се удовлетворят нарастващите в количествен и качествен смисъл консумативни нужди на обществото. В основата на такъв тип обществен прогрес стои перманентната идея за задоволяване на потребностите чрез екстензивно увеличаване мащабите на експлоатация на природни ресурси.

През последните десетилетия все повече учени поставят нова принципна методологична основа на своите изследвания - природната цена на обществения прогрес. Нарушеното равновесие между обществените приоритети и състоянието на природните системи води до появата на парадигма, основаваща се на идеята за устойчиво развитие. Наред с традиционните икономически аспекти на човешката дейност, все по-важно значение придобиват проблемите на екологичната ефективност от производството. Търси се баланс между краткосрочните и дългосрочните цели в развитието на съвременната цивилизация. Учудваща е обаче консервативната реакция на част от българската научна общност по отношение на методологичната значимост на концепцията за устойчиво развитие. Стига се дори до пълното й отрицание като безсмислена, противоречива, ненужна, вредна и дори непреводима за традиционното научно познание. Най-типични в това отношение са публикациите на автори, непознаващи същността, целите и принципите на концепцията, както и механизмите и проблемите на прехода към устойчиво развитие.

Според нас, появата на концепцията за устойчиво развитие е верен ориентир за научната общност, който може да даде оптимални комплексни решения за съвременните демографски, икономически и екологични предизвикателства както в глобален, така и в регионален мащаб. Същевременно устойчивото развитие не трябва да се разглежда като опит за постигане на неподвижна хармония между посочените обществени критерии. В този смисъл то е непостижимо. Устойчивото развитие е стремеж за балансиране на човешките ценности и оптимизиране на динамичните отношения между природата и обществото. В този смисъл то е ефективна методологична база за перспективното развитие и в това се състои ценността му като концепция.


 

Проблемите на регионалното развитие и регионалната политика за реализиране на обществените цели изискват познаване и съобразяване с динамични природни, демографски, икономически и екологични процеси. Регионалното развитие е съществен елемент от общия процес на развитие на обществото (Маринов и др., 1998). Планирането и устройството на територията са главен императив в човешкото поведение. Същевременно пространството се превръща във все по-ограничен ресурс, за който се конкурират все повече потребители. "Съкращаващото се" по този начин пространство в неговите демографски и инфраструктурни измерения е достатъчен довод за търсенето на баланс в отношенията между обществото и природата. Това от своя страна изисква съгласуване между принципите на регионалната политика (демографска, икономическа, екологична) и принципите на устойчивото развитие.

Регионалната политика е сред най-важните приоритети на държавното управление. Обикновено тя намира израз в система от нормативно регламентирани документи на национално ниво, но нейните инструменти са най-ефективни на нивата на административно-териториалните единици. Традиционен акцент на регионалната политика в България са стопанско-демографските процеси, като не винаги се търси връзката им с по-слабо изследваните социални, културно-политически или екологични процеси. От тази гледна точка регионалната политика у нас почти игнорира пространствените различия по отношение на такива важни аспекти на общественото поведение като жизнена среда, традиции, култура, начин на живот, ценностна система и др. Чрез тях социално-географският анализ може да е по-полезен, тъй като ще обвърже множество от пространствено изразени фактори (Милкова, 2001).

Изясняването на термина демографска политика изисква уточнение. Като такъв той се употребява само в страните от Източна Европа, докато в другите страни обикновено се използват термините „политика за населението” и „семейна политика”. Демографската политика трябва да се разглежда като част от социално-икономическата политика. Това е целенасочена дейност на държавните органи и техните структури в сферата на регулирането на процеса на възпроизводство на населението. Тя има за цел чрез икономически, социални, правни, психологически и други методи да формира оптимален за обществото режим на възпроизводство, съхраняване или изменение на тенденцията в областта на числеността и структурата на населението, темповете на изменение, динамиката на раждаемост, смъртност, семеен състав, разселване, вътрешна и външна миграция, качествените характеристики на населението.

Съвременните демографски проблеми в България се характеризират с обратен на преобладаващата световна тенденция знак, което изисква предимно пронаталистична (1) демографска политика. Нейна главна цел трябва да бъде стабилизацията на броя на населението в страната и оптимизиране на неговите възрастово-полова, социална, образователна, етническа и прочие структури.

Провеждането на ефективна демографска политика в нашата страна трябва да става при отчитане на конкретната етно-конфесионалната ситуация. Този важен за националната ни сигурност въпрос е исторически обусловен, но се отличава със значителни регионални контрасти. Поради това, според нас, провеждането на обща национална демографска политика, която не отчита регионалните особености в демографската структура и поведение на отделните етнически общности и групи в България, може да не доведе до постигането на оптимален ефект и дори да задълбочи демографската криза. До подобни изводи, впрочем, достига и П.Славейков (2004).


 

В досегашната практика демографската политика на България използва предимно нравствено-етични, финансово-икономически и административни механизми за повишаване на раждаемостта и оптимизиране на качествените демографски характеристики в страната. Един от първите примери за провеждане на целенасочена демографска политика е Законът за данъка върху общия доход от 1920, приет от правителството на Александър Стамболийски. Чрез него се установява т. нар. "лично-семействен данък", който се начислява върху облагаемия доход. Подобна формулировка и цели има и приетият през 1946 закон, при който необлагаемите суми са съобразени с облагаемия доход и броя на членовете на семейството. През 1968 пък е въведен т. нар. „ергенски данък”. В продължение на две десетилетия с него са облагани неженени, неомъжени, овдовели, семейни или разведени без деца. Отменен е през 1990. За недостатъците му недвусмислено говори фактът, че именно това е периодът през който неконтролируемо протича най-важният и необратим етап от демографския преход (2) в България. Единствената етническа група, която увеличава своя относителен дял през периода 1965-1992, е ромската - от 1,8 % на 3,7 %! При това става дума за официална статистика от преброявания, която обикновено дава занижени данни за ромите. С хаотичен и противоречив характер е и провежданата политика по отношение на абортите.

До 1989 в основата на нормативната база, засягаща демографката политика в България, е „Указът за насърчаване на раждаемостта”, обнародван в ДВ. бр.15 от 1968. Заедно с поредицата от изменения и допълнения към него, този закон предвижда семейни месечни добавки според броя на децата в семейството, жилищни и данъчни облекчения, предимства при приемане в учебни заведения, еднократни парични помощи, отпуски за отглеждане на деца и др.

На пръв поглед, повечето от посочените механизми за оптимизиране на качествените демографски...

{rt}

Още статии ...

Подкатегории