30
Пон, Дек
28 New Articles

Oriana Fallaci, La Rabbia e l’orcoglio, 163 p., Rizzoli, 2001

Oriana Fallaci, La forza della Raggione, 279 p., Rizzoli, 2004

Oriana Fallaci, Fallacci intervista Fallaci, 126 p., Corriere della Sera, 2004

Невероятният успех на последната книга на легендарната италианска журналистка Ориана Фалачи (“Фалачи интервюира Фалачи”), от която само за един ден бяха продадени половин милион екземпляра, е емблематичен за настроенията, овладяващи напоследък все повече (западно)европейци. Всъщност това е последната книга от трилогията на Фалачи за инвазията на Исляма в Европа и неспособността на управляващия елит да предотврати постепенното превръщане на Стария континент в “мюсюлманска колония” (първите две, пожънали не по-малък успех, са “Ярост и гордост”, появила се непосредствено след 11 септември 2001 и “Силата на разума”, издадена скоро след атентатите от 11 март 2004 в Мадрид).

Независимо от крайно поляризираните оценки на специалистите, истината е, че появата на трите сравнително малки по обем книги е сред най важните събития в съвременния духовен живот на Запада. Защо е така, след като авторката всъщност не казва нищо, което да не е било казвано десетки пъти и преди нея? Дори най-яростните и поклонници едва ли биха дръзнали да приписва на тези книги някакво “интелектуално първородство”. Тогава, защо именно “Ярост и гордост”, “Силата на разума” и “Фалачи интервюира Фалачи” се оказаха толкова важни за милиони хора по целия свят, откъде идват тези невероятни тиражи и първите места в класациите за бестселъри?

Очевидно, нещата опират най-вече до репутацията на авторката. 75-годишната Фалачи не е просто една от най-ярките фигури в журналистиката от втората половина на ХХ век, придобила огромна известност благодарение на интервютата с големите световни лидери и репортажите си от горещите точки на планетата. Наред с това, тя е известна с последователния си либерализъм и категоричното неприемане на тоталитарните и авторитарни режими, независимо от идеологията на последните. Разбираемо е, че когато идват от подобен човек, призивите за ограничаване на имиграцията и борба с ислямското настъпление звучат и се възприемат доста по-различно от тези на радикално настроените полумаргинални европейски политици от типа на Умберто Боси или Жан-Мари льо Пен.

Освен това, Фалачи нееднократно е доказвала, че притежава огромен талант в сферата на политическите прогнози. Достатъчно е да си припомним например, как през 1979 тази убедена антикомунистка, не криеща презрението си към режима на Брежнев, призова Запада да подкрепи влизането на съветските войски в Афганистан, или поне да не въоръжава и финансира местните ислямски муджехидини. Разбира се, никой не я послуша – вместо това западните политици предпочетоха със собствените си ръце да създадат чудовището Осама бин Ладен...

Заглавието на първата книга от трилогията “Ярост и гордост” отразява чувствата, които Фалачи (която през последните години живее в САЩ) изпитва след терористичните нападения от 11 септември 2001. Или по-точно – след като се сблъсква с европейската реакция на тези трагични събития. Фанатичния антиамериканизъм, доминиращ сред европейските интелектуалци, зле прикритата радост и фразите за “справедливото възмездие”, както и всевъзможните опити да бъдат оправдани по някакъв начин действията на терористите, смайват, разбира се, не само Фалачи. Дори и откровен левичар като популярния американски бард Ленърд Коен реагира по сходен начин:

Some people say

It’s what we deserve

For sins against God

For crimes in the world

Some people say

They hate us of old

Our women unveiled

Our slaves and our gold

I woldn’t know

I’m just holding the fort

Since the day

They wounded New York.

Различното при Фалачи е, че тя отива доста по-далеч. Не и стига просто да “стои на пост” (както пее в парчето си Коен) и смята, че е необходимо да се предприеме контранастъпление, обвинявайки ислямския свят, че е варварски и жесток (истинско чудо е че през цялото време тя се движи на самия ръб на ксенофобията без обаче нито веднъж да премине границата), а западните политици – че са слаби и безволеви (“проблемът навярно е, че не виждам Ричард Лъвското сърце в нито един от днешните европейски лидери”).

Очевидно отчаяна от сегашната ситуация, Фалачи се обръща към историята, опитвайки се да докаже изключителното културно безплодие на исляма през всичките хиляда и четиристотин години на съществуването му. Опит, който очевидно е безсмислен и безполезен. Нещата дори не опират до това, доколко права или не е авторката – проблемът просто няма никакво отношение към основния обсъждан в книгите и въпрос. Защото, има ли значение какъв е бил преди десет века светът на исляма – важно е какъв е днес. Да не говорим, че подобни отклонения от темата само помагат на опонентите на Фалачи да избегнат дискусията по основните въпроси, поставени от нея в трилогията, предпочитайки вместо това да спорят за сравнителните качества на “Хиляда и една нощ” и “Одисеята” например.

Впрочем, да се обръща прекалено внимание на очевидните преувеличения на Фалачи е също толкова нелепо като например осъждането на антинацистката пропаганда, водена от американците и британците или руснаците през Втората световна война, заради нейната “прекалено радикална антинемска насоченост”. Легендарната италианска журналистка просто е много по-наясно с дълбочината на пропастта, пред която са изправени благовъзпитаните граждани на т.нар. “Обединена Европа” – аморална, преситена и забравила за собствените си корени. Солидаризирайки се с нейния патос, не мога обаче да не отбележа, че друга Европа ние просто нямаме и очевидно вече никога няма да имаме. Тоест, ще трябва да се сражаваме именно за нашия днешен свят с неговите вонящи на марихуана дискотеки, гей-паради и фантастични рейтинги на т.нар. “реалити шоу” от типа на “Big Brother”. Тоест истинският въпрос е, съгласни ли сме, че дори и тази Европа – скучна, хедонистична, затънала в бездуховност и груб материализъм и мятаща се между самовлюбеността и ненавистта към самата себе си – все пак е несравнимо по-добър избор от всяка алтернатива, която биха могли...

{rt}

Ако ХVІІІ век е известен като “века на Просвещението”, а ХІХ – като “век на промишлената революция”, миналото столетие трудно може да се характеризира с един, единствен епитет. Дали това бе преди всичко век на световни войни и тоталитарни режими? Или на информационната революция и “смъртта на изкуството”? Или пък - столетие на “края на историята” и “войната между цивилизациите? А, може би, беше просто “векът на високите технологии”? Най-вероятно, сложният характер на света през ХХ-ти век изисква да търсим доминантата във всяка отделна област на човешкия живот. Ако се съсредоточим върху религиозната сфера, следва да подчертаем няколко особено важни промени, станали през вече отминалото столетие.

Секуларизацията

Именно през ХХ-ти век приключи един процес, чието начало можем да открием в зората на Новото време – процесът на секуларизиция на обществения живот, т.е. на изтласкването на религията от него. Което означава, че религията (и като институция, и като мироглед) – окончателно изгуби ролята и значението си при приемането на решения в политическата, социалната или културната сфери. Припомняйки си някои крилати фрази от епохата на Просвещението, можем да кажем, че , от една страна, “хипотезата за Бога” остава излишна, но – от друга страна, не е необходимо и “измислянето на Бога”, защото дори символичното му присъствие “не работи” в съвременното социално-политическо пространство.

Това че секуларизацията е вече свършен факт е свързано (както би могло да се очаква) с финализирането на един друг процес: тъй нареченият “модерен проект”, постепенно водещ до окончателната победа на прагматизма. Съвременното общество се ориентира, най-вече, към конкретния резултат от всяко свое усилие и дейност. Нещо повече, в него се е наложил своеобразен култ към ефективността. Доминират ценностите на приложните науки: всяка идея се смята за ценна дотолкова, доколкото може да се реализира в производствената практика. В крайна сметка всичко се свежда до технологията, а в главен критерий се превръща “технологичността”.

Често се коментира утилитаризма на съвременния човек, загрижен единствено за материалната си печалба и воден от неудържимия стремеж към повече потребление. От друга страна, потреблението е просто обратната страна на ефективния мениджмънт. И, може би, основната социална последица съвсем не е превръщането на хората в “потребители”. Много по-важно е, че определяща за обществото става ефективността на “машината” – икономическа, финансова, политическа, научна, социална и т.н. (и тъкмо поради това, в ценностната скала, успехът стои над материалното благополучие, като такова).

Някои характеризират така създалата се ситуация с термина “дехуманизация”. Което, в частност, означава, че днес професионалната дейност и социалният статус на индивида, по правило, не зависят от неговия мироглед, религия, нравствени ориентири, специфични таланти или лични пристрастия... А зависят най-вече от способността му да се “впише” успешно в съществуващите механизми на системата.

Какво е мястото на религията в свят като днешния? Следва да имаме предвид, че в епохата преди окончателния триумф на секуларизацията, религията изпълнява двояка функция. От една страна, тя, разбира се, участва в социалната “прагматика”, играейки ролята на обществен “интегратор”: дава своеобразна “сакрална санкция” на общественото устройство, определя морала, мотивира постъпките, а също насочва мислите и “одухотворява” обществото. От друга страна обаче, религията посочва на човека (в качеството му на член на обществото) неподвластните на времето духовни истини, придавайки на съществуването му вътрешна дълбочина и определен нравствен смисъл, нямащ нищо общо с “разумния егоизъм”. Тя внушава, че човешката същност не се изчерпва с “реалните дадености”, защото вечният и всемогъщ Бог е призовал хората да се стремят към духовно израстване и да се ръководят от ценности и ориентири, често нямащи нищо общо с чисто земния прагматизъм и стремеж към постигане на конкретни резултати именно “тук и сега”.

По-късно, с появата на други социални интегратори и “мотивиращи фактори” религията се превръща в “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. С това се характеризира онзи исторически период, когато много членове на обществото продължава да бъдат вярващи, но “човешкият прогрес” (т.е. ориентацията към постигане на максимална ефективност) вече не е свързан с религията и няма нищо общо с Църквата – дори напротив.

През ХХ-ти век “християнските ценности” все още определят живота на (западното) общество. Неслучайно наричат следвоенна Америка “едновременно най-религиозната и най-светската страна в света”. С окончателното и успешно приключване на секуларизационния процес обаче, християнската религия престава да бъде дори “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. Ако дотогава тя все пак присъстваше в душите и умовете на онези, които в ежедневния си живот се ръководеха от правилата на “новия прагматизъм, изключващ Бога”, то днес – и именно днес – християнството, по същество, се превръща в принципен опонент на съвременната пост-християнска култура.


 

В този смисъл си струва да обърнем особено внимание на специфичната “диалектика на секуларизацията”. Проблемът е, че противопоставянето между религия и култура, очертало се през Новото време, има не толкова съдържателен, колкото емоционален характер. В епохата на ожесточена борба между религията и секуларизиращата се култура опонентите (яростно сражаващи се помежду си), съвсем естествено, концентрират цялото си внимание върху противника. Но в онази епоха това е, преди всичко, борба за власт, т.е. за правото да се определя смисъла на човешкия живот и, съответно, мотивите определящи действията на хората. Когато през ХХ-ти век културата напълно и окончателно се освобождава от “влиянието на Църквата”, а Църквата, на свой ред, бива изтласкана от културата от активно участие в социокултурния процес, емоционалният момент отива на заден план, разкривайки именно съдържателния характер на противоречието между двете.

Вече не става въпрос за старото противоречие между културата, опираща се на ефективността и затова насочена към бъдещето, и религията, уж ориентирана единствено към миналото, откъдето черпи “архаичните” си истини (с появата на усещането за “край на историята” умира и самият “прогрес”). Ключовото противоречие е в конфликта между прагматизма на съвременната епоха и “прагматизма” на Божието царство, възвестено някога от Христос. Религията престава да бъде социално полезна, т.е. “функционална” – и тъкмо поради това секуларизацията става факт. От друга страна обаче, религията касае “вечното в човека” и чрез човека присъства в обществото и историята. Религията е социална, дори ако е “социално неефективна”. И нищо друго не може да заеме мястото и в живота на индивида и обществото, защото тя дава отговор на твърде специфични и важни за човека въпроси: например за отношението към Бога или за отношението към другия пред лицето на Бога.

Затова конфликтът между християнството и светската култура може да се опише като сблъсък между света, превърнал се през модерната епоха в “самодостатъчен”, и реалността (или по-скоро проблематичната възможност) на отвъдното битие – както в индивидуален, така и в космически план. Разбира се, този сблъсък се извършва вътре в човешкото (а това означава и в общественото) съзнание, доколкото човекът е “политическо животно”, както го определя още Аристотел, т.е. той е социално същество.

Съвременният “политеизъм”

Един от парадоксите на секуларизацията е, че културата окончателно престава да бъде християнска в религиозен план, предоставяйки решаването въпросите, касаещи вярата, на свободната воля на гражданите. И това е втората характерна особеност на днешната религиозна ситуация в т.нар. “християнски свят”.

Победителите на християнството великодушно позволяват на хората да вярват в каквото си искат. През втората половина на ХХ-ти век това доведе до появата на “политеизъм” (т.е. “многобожие”), непознат в досегашната световна история. Както е известно, последните римски императори, включвайки в имперския религиозен пантеон всевъзможни нови култове, са се стремели (както подобава на искрено вярващи хора и държавници) да укрепят властта си над душите и умовете на своите поданици. Днешната не-религиозна прагматична “култура”, в съответствие със собствената си природа, отваря широко врати за всяко религиозно течение, просто защото нейната прагматична парадигма се разпространява с пълна сила и в духовната сфера.

В зората на ХХІ-ви век този нов “политеизъм” е сурова реалност. Днес вече можем да твърдим, че в миналото християнската религия е играела в обществото и държавата роля, сходна с тази на съвременните тоталитарни идеологии: т.е. в идеологически план тя е обхващала цялото пространство – от разбирането за Висшата истина до елементарните битови подробности. И в този смисъл е разполагала с реална власт. Днешната (или, по-скоро, вчерашната) постмодерна култура, носеща патоса на противопоставянето на тоталитаризма и стремяща се към делегитимацията на всяка външна по отношение на индивида власт, съвсем естествено се обявява и против религията – като специфична идеологическа форма и властова система. В същото време обаче, тя няма нищо против религиозността като елемент на индивидуалния опит и дори я оправдава – дотолкова, доколкото религията вече не разполага с никаква власт в социално-политическо отношение (т.е. не налага на обществото някакви “общи и задължителни за всички идеи”). От своя страна, обществото поощрява всички прояви на индивидуализма на принадлежащите към него, стига разбира се последните да не ерозират неговите структури.

Така традиционната християнска религия се превръща в непотребна и “архаична”. Показателно е, че днес тя се противопоставя не толкова на атеизма, колкото на безнравствеността. Вече няма общ Бог, но съвременните християни все още вярват, че нравствените норми, от които следва да се ръководи обществото, остават и са именно християнски. Само че те бъркат: в съвременното общество действително има общ Бог, но това е един “произволен Бог” – т.е. този бог, в който си е избрал да вярва конкретния индивид.

Новата религиозност

Третата особеност на днешната ситуация в религиозната сфера е, че източниците на религиозното търсене са максимално разширени, включвайки практически целия опит на човешката история. Днес религиозната сфера включва всички възможни религиозни традиции и практики (което в “европейския” културен контекст поражда доста причудливи съчетания, обикновено определяни като “религиозен синкретизъм”).

Емблематично за ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век е появата на една “нова религиозност”, която в известен смисъл вече е удържала победа над “старомодното” християнство. Разсъждавайки в исторически план, можем да кажем, че немалко народи и култури, които в миналото са били обект на експанзията на християнската религия и култура, днес вземат своеобразен реванш – ако не по пътя на експанзията, то чрез инфилтрацията на своите религиозни идеи и практики в западния “пост-християнски” свят (към който, между другото, принадлежи и България). Като успехът им се дължи именно на тяхната ефективност. Съвременният западен човек, който търси духовна подкрепа и се стреми да “промени съзнанието си” (включително и за да постигне по-голям успех в живота), все по-често се обръща не към свещеника и дори не към своя психотерапевт, а към живеещия наблизо гуру или шаман.


 

Ситуацията действително е парадоксална – неуспехът на западната цивилизация, опитала се да наложи доминацията си над Изтока, се съпровожда от триумфалния поход на “източните духовни практики и култове” на Запад. Собствената ни цивилизация, възникнала някога на основата на християнството, а след това (в епохата на секуларизацията) – на “вътрешното” му отрицание, днес удовлетворява потребността си от духовност и вяра, обръщайки се към нехристиянската религиозност...

Така секуларизацията води до появата на нов тип религиозност. Източните духовни течения и практики, синкретичните култове, харизматичните движения и езическите традиции (например африканските култове, или учението на Кастанеда) заради своята специфика, или –напротив – заради своята универсалност, се оказват напълно съвместими със съвременния прагматизъм – на нивото на индивида, нуждаещ се от “духовна подкрепа”. В същото време християнството, престанало да бъде реален враг на съвременната цивилизация, сякаш е загубило цялата си енергия (да не говорим за някогашната му настъпателност) и днес е просто елемент от “славната история на нашите минали победи”. Християнството все още присъства в сърцата на съвременния европеец (включително и на съвременния българин), но в същото време неговата неефективност става все по-очевидна.

Религията и “сблъсъкът на цивилизациите”

Накрая, четвъртата особеност на днешната ситуация в религиозната сфера е свързана с процесите на глобализация. Светът става все по-единен и взаимнообвързан, в резултат от което световните религии се сблъскват буквално “лице в лице”. И става ясно, че има религии, които дори днес продължават в много значителна степен да определят общественото битие на редица народи. Това се отнася най-вече за исляма, претендиращ, че е основа на специфичната “мюсюлманска цивилизация”. Става ясно, също, че секуларизацията е характерна най-вече за християнския свят и не засяга в такива размери другите религиозни традиции. В световен мащаб религиозният фактор продължавада е твърде значим, доколкото религиите са много тясно свързани с културата, етиката и манталитета на хората. Проектът, предвиждащ разпространяването на ценностите на европейския не-религиозен хуманизъм в останалата част на света очевидно се провали. Универсален се оказва единствено европейският прагматизъм, но и той се сблъсква с вътрешния духовен живот на хората и с традиционните способи на социално общуване, определяни именно от религията.

Днес живеем в един поликултурен и поликонфесионален свят, което поставя на преден план проблема за взаимоотношението между религиите, оказващи се конкуренти на глобалния “религиозен пазар”. В същото време е налице взаимно неразбиране между представителите на отделните религиозни традиции, да не говорим, че някои религии (например ислямът) придобиват и политическо значение, активно участвайки в “сблъсъка на цивилизациите”.

Този проблем може да се решава само чрез утвърждаването на принципа на взаимната търпимост и уважение, както и активизирането на междурелигиозния диалог.

Заключение

Опитът да обобщим промените в религиозната сфера в края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век води до често противоречиви изводи: окончателната победа на светското над религиозното в “европейския” пост-християнски свят съвпада със завръщането на религията в живота на съвременното общество, макар и в нови форми – често твърде далечни или нямащи нищо общо с християнската традиция..

Всъщност, религията е безсмъртна, защото дава отговор на най-важните въпроси, стоящи пред човека: за Бога, за смъртта, за вечния живот, за смисъла на нещата отвъд прагматизма на ежедневното съществуване. Затова можем да предположим, че именно през ХХІ-ви век ще станем свидетели ако не на истинско религиозно възраждане, то поне на по-нататъшен ръст на религиозното присъствие в обществения живот.

Именно поради това, днес настъпва “моментът на истината” за християнството. ХХІ-ви век даде на християните пълна и абсолютна свобода. “Християнският тоталитаризъм” е вече само минало. Но тази религиозна свобода дава на християнството, наред с останалите религиозни традиции, възможността да покаже, че е ефективно и значимо – най-вече в духовен план, а може би – и в социален. Защото, както е казал един от апостолите: “има болести, които...

{rt}

Миналата 2004 загатна за възможни радикални промени в арменската външна политика. В течение на последните няколко години Ереван успяваше да води т.нар. “комплиментарна” външна политика, опитвайки се да лавира между интересите на големите сили в региона. Но, въпреки официалната теза, че поддържа равнопоставени отношения със САЩ, Русия и ЕС, във военно-политически аспект, Армения не криеше предпочитанията си към Москва. В същото време основната финансова подкрепа за бившата съветска република идва от Съединените щати (Армения е на второ място, след Израел, по количеството американска помощ на глава от населението). В хода на извършващите се в страната обществено-политически реформи Ереван се ориентира към европейските стандарти – страната е член на Съвета на Европа, а от 2004 участва и в програмата “Разширена Европа – новите съседи” (вж.Геополитика – бр.2/04).

Комплиментарността бе основния лозунг на официален Ереван през последните години в отношенията му с другите държави. Напоследък обаче за Армения става все по-трудно да следва подобна политика на равноотдалеченост, а в съвсем близко бъдеще това вероятно ще е направо невъзможно.

“Революцията на розите” в Грузия окончателно потвърди очерталото се и преди това противопоставяне между Русия и Запада за доминация в Южен Кавказ. А усилването на напрежението скоро може да накара Ераван окончателно да забрави за комплиментарния принцип и ясно да обяви външнополитическите си приоритети. В противен случая, Армения (която в много отношения е силно уязвима) просто ще бъде заставена да го направи. Днес особено активно върху геополитическата ориентация на страната влияят четири основни фактора.

Русия

Отношенията между Ереван и Москва датират от векове. Днес обаче те имат, до известна степен, неопределен характер. Проруската ориентация все повече се възприема като наследство от една стара, но постепенно избледняваща традиция. Макар постоянно да се твърди, че руско-арменските отношения имат съюзнически характер, реалните действия в тази посока са далеч по-малко от разговорите и подписаните документи. До днес двете страни не могат да съживят предприятията, предадени през 2003 на Русия за сметка на арменския държавен дълг.

В същото време официален Ереван не спира да повтаря, че руската 102-ра военна база, разположена в Гюмри, е гаранция за сигурността на страната. Впрочем, арменското общество (като цяло) се придържа към същото мнение. За Армения от особено значение е и фактът, че в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност (създадена през април 2003 с участието на Русия, Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан – б.р.) може да купува оръжие по цени на вътрешния руски пазар.

Изключително сериозно изпитание за авторитета на Русия в арменското общество бе затварянето на руско-грузинската граница, което доведе до транспортна блокада на Армения. На практика, по този начин Москва сама направи онова, което дълго време не успяваха да постигнат американците.

Настроенията в арменското общество започнаха все повече да се накланят в полза на прозападната ориентация. Впрочем, и официалната реакция бе доста неочаквана. Външният министър Вардан Оксанян директно обяви, че Армения трябва да отчита факта, че интересите и невинаги съвпадат с руските. Ереван не бе си позволявал подобни остри изказвания от дълги години насам, като вместо това винаги подчертаваше, че няма никакви разногласия с Москва.

През последната година обаче, арменският елит (и, особено, опозиционно настроената част от него) започна да си позволява все по-откровено антируски заявления, каквито само допреди шест месеца изглеждаха немислими. Първоначално тези настроения обхванаха редиците на радикално настроената опозиция, за което способстваха редица обстоятелства и, на първо място, откровената подкрепа на Кремъл за Роберт Кочарян по време на последните президентски избори. На силна критика бяха подложени и големите отстъпки, които правителството направи, предавайки на практика в ръцете на Русия енергийния сектор на страната. Допускането на още такива политически гафове може да доведе до сериозни промени в обществените нагласи, при това съвсем не в полза на Москва. Да не говорим, че Русия почти не работи с арменските неправителствени организации, чието социално влияние прогресивно нараства. В тази сфера изцяло доминират американските и европейски структури, което прави позициите на последните далеч по-силни, отколкото руските.

САЩ

Активността на Вашингтон спрямо Армения прогресивно нараства. Грузинските събития се оказаха онзи рубеж, след преминаването на който американската позиция в Южен Кавказ стана прозрачна и предсказуема. Вашингтон ясно дава да се разбере, че Армения е сериозен фактор за регионалната политиката на САЩ. Симптоматично е, че новото американско посолство, което се строи през последните месеци на брега на Ереванското езеро, ще бъде най-голямото представителство на САЩ в света. Освен това, през лятото, за посланик в Армения бе назначен Джон Евънс – бивш шеф на руския отдел в Държавния департамент, т.е. изключително сериозна фигура в геополитическата игра за Южен Кавказ.

Белият дом всячески подпомага икономическото развитие на Армения, виждайки в него основен лост за укрепване на влиянието си в страната. Така, Армения бе включена в списъка от 16 държави, които ще претендират за допълнителна помощ от няколко стотин милиона долара в рамките на американската правителствена програма “Предизвикателствата на хилядолетието”. Освен това бе сериозно увеличена (до 8 млн.долара) и военната помощ на САЩ за Ереван. Американците се заеха и с модернизирането на свързочната система на арменската армия, което, само по себе си, никак не се вписва в армено-руското военно сътрудничество.


 

До последно време, в политическите кръгове на Армения липсваха сериозни формации, на които Вашингтон би могъл да се опре. Дори опозиционните партии в страната се придържаха към проруска ориентация. Но още в края на 2003 се активизира управляващото в първите години на независимостта на републиката Арменско общонационално движение (АОД). Неочаквано за всички, след шестгодишно мълчание, пресконференция направи първият арменски президент Левон Тер-Петросян. Веднага след това бе създадена откровено прозападна политическа коалиция, в която освен АОД влязоха Либерално-прогресивната партия на Армения и партията “Република”, начело с бившия премиер Арам Саркисян.

Засега обаче, повторението в Армения на грузинските или украинските събития изглежда малко вероятно. Както поради слабостта на опозиционните формации в сравнение с управляващите, които еднозначно се подкрепят от всички силови структури, но и заради вътрешната логика на развитието на арменското общество, което още през 1988 преживя възторга на революцията и днес изглежда доста поохладняло. Така че тук американците едва ли ще следват схемата от Грузия или Украйна. Те по-скоро ще съсредоточат усилията си към привличането на президента Кочарян на своя страна, използвайки за целта икономическите лостове и проблема с Карабах. А, ако този сценарий претърпи неуспех, Вашингтон разполага и с друг вариант – усилване на натиска срещу Ереван по карабахския въпрос. В последния случай Кочарян, вероятно би склонил да направи някакви отстъпки, рискувайки обаче да изгуби доверието на силовите структури и така да бъде създадена благоприятна почва за смяна на властта и издигането на по-удобен за САЩ политик.

Следва да се отбележи и, че усилията на Вашингтон по арменското направление се подкрепят и от НАТО. На срещата на НАТО в Истанбул през лятото на миналата година, бе официално заявено, че пактът вече смята Южен Кавказ за зона на стратегическите си интереси. Напоследък НАТО действително проявява особен интерес към Армения, която доскоро почти не привличаше вниманието му. Така, след като Баку отказа да допусне арменски военни на провеждащите се на азербайджанска територия военни учения на блока “Cooperative Best Effort - 2004”, в Брюксел реагираха моментално и, за да накажат Азербайджан, просто отмениха ученията. Освен това през миналата година заседание на работната група на военния комитет на НАТО се проведе само в Ереван, докато в Баку то отново бе отменено. Нещо повече, арменското правителство обяви, че желае да се присъедини към Индивидуалния план за действия по програмата за партньорство с НАТО, а в Косово бе изпратен първият арменски военен контингент (макар и намиращ се под гръцко командване). На едно от последните заседания на Националното събрание в Ереван пък бе ратифициран меморандум за изпращането на арменски контингент в Ирак.

Европейският съюз

Европа е поредния важен фактор в усилващият се външен натиск към Армения. Ако през последните години европейските структури ограничаваха активността си в страната само в сферата на човешките права, то засиленият интерес на ЕС към карабахския конфликт подзказва, че отношението към задкавказката република все повече се политизира. Паралелно с това в самото арменско общество се усилва желанието за включване в евроинтеграционния процес. Според проучване, проведено наскоро от арменския Център за национални и стратегически изследвания, 64% от населението и 92% от политиците и елита, като цяло, биха искали да видят страната си в Европейския съюз.

Доколко ще се усили европейският вектор на арменската геополитика е още рано да се каже, защото в самата Европа Армения съвсем не се възприема като европейска страна. Въпреки това в ЕС винаги са склонни да използват арменския фактор. Сред последните примери за това е стремежът на част от членките на Съюза да обвържат признаването на геноцида над арменците с преговорите за интегрирането на Турция в ЕС.

Иран

През последните години Иран упорито се стреми да укрепи позициите си в Армения и дори да я превърне в свой съюзник. Използвайки максимално факта, че Армения е блокирана от страна на Турция и Азербайджан, а руско-грузинската граница продължава да е крайно нестабилна, Техеран активно се опитва да засили ролята си в развитието на арменската икономика. Така, в края на ноември 2004 започна строителството на газопровода Иран-Армения и бе пуснат в експлоатация вторият енергопровод между двете страни, с което еноргооборотът между тях достигна 400 мегавата. Иран не крие, че е силно заинтересован от енергийния сектор на Армения. В плановете на двете страни фигурира изграждането на две хидроелектроцентрали, както и електроцентрала с алтернативни енергоизточници, които са жизнено необходими на Армения предвид искането на Евросъюза за закриването на арменската Атомна електроцентрала, като “потенциално опасна”. Впрочем, Ереван и Техеран продължават да задълбочават сътрудничеството си и вече обявиха намерение да стартират изграждането на железопътна линия между двете съседни държави.

В среда, като тази, в която днес се намира Армения, е съвършено очевидно, че дори ако страната успее да избегне сътресения, като тези в Грузия или Украйна, занапред Ереван ще трябва много по-ясно да декларира геополитическите си приоритети, вместо (както досега) да се измъква с дежурните декларации за комплиментарния характер на своята външна политика.

Ясно е освен това, че ако руският вектор в арменската геополитика не бъде подкрепен в скоро време с конкретни икономически и политически проекти, Западът (чиито позиции в страната стават все по-силни) съвсем скоро ще наложи на Армения радикална външнополитическа преориентация.

Възстановяването на железопътната връзка между Турция и Грузия, от една страна, и между Русия и Иран (през Азербайджан) – от друга, би довело до пълната транспортна изолация на Армения. Което автоматично...

{rt}

През цялата човешка история усвояването на пространството, необходимо за изхранване на населението или пък притежаващо особено стратегическо значение, е основната причина за всички конфликти и агресии, както впрочем и за появата на всички големи империи. През последното столетие обаче (и особено след края на Втората световна война), реконструкцията, ускоряването и разширяването на индустриализацията (процес, обхващащ все повече народи), но най-вече необходимостта от енергийни ресурси, стоят в основата на безогледната борба, която разтърсва съвременния свят.

Както и предишните фази на конфликти и агресия в международните отношения, днешната също притежава свои специфични особености. Последните се определят от наличието на ядрени оръжия, които (също както и разрушителните съвременни конвенционални оръжия) изискват наличието на достатъчно мощна индустрия, но и от появата на една нова и непозната в миналото (или поне, не в такива мащаби) военна машина – тероризмът.

Природата също играе особена роля в този случай. Защото става дума за непрестанната и често безогледна експлоатация на нейните енергийни ресурси (най-вече петрола и газта) – причина за което в някои случаи е мощния демографски ръст, а в други – ускореното икономическо развитие. В същото време налице е очевидна диспропорция – няколко държави от Близкия изток, с население от няколко десетки милиона, контролират 2/3 от световните запаси на петрол, докато Китай например (където живеят 20% от хората на планетата) притежава само с 2,5% от петрола и 0,9% от газта в света. На пръв поглед изглежда, че САЩ са в далеч по-добра позиция от своя основен геополитически съперник – китайците. Петролните резерви на Америка са около ¼ от тези в Близкия изток. Само че Съединените щати консумират по 20 млн. барела петрол дневно, което е ¼ от цялата световна консумация. Освен това, петролните им запаси прогресивно се изчерпват. Във Вашингтон са наясно и, че очакваното удвояване или дори утрояване на обема на необходимите за американската индустрия енергоносители, императивно поставя задачата за осигуряването на това потребление най-малкото до средата на ХХІ век. Именно в този факт следва да търсим причината за двете войни в Залива, също както и за предшестващата ги война между Ирак и Иран, довела до отслабването на тези две регионални (и разполагащи с огромни запаси от петрол) сили. Това бе и причината за “наказателната” операция в Афганистан, за окончателното разчленяване на Югославия и за утвърждаването на американците в Косово и Албания, разполагаща с ключова позиция по трасето на трансевропейския Транспортен коридор №8, по който се планира да се осъществява част от петролния трафик между Каспийско море и Адриатическото крайбрежие.

Трите възможности за контрол

Възможностите за достъп и контрол на енергоресурсите биха могли да се обединят в три основни групи:

Достъп до енергересурсите чрез преки преговори между производители и консуматори. Макар че именно това би следвало да е нормалния начин, той се използва рядко – илюстрация за него са отношенията между САЩ и Саудитска Арабия;

Установяване на пряк контрол върху източниците на енергоносители, което обикновено става чрез военни интервенции – пример са американските действия в Ирак;

Контрол върху маршрутите на трафика на енергоносители между зоните, където те се добиват и основните консуматори. Американското присъствие в Косово, както и интервенцията в Афганистан илюстрират тази стратегия за успешно геополитическо позициониране.

Днес светът е буквално опасан от все по-гъста мрежа от петроло- и газопроводи. Геополитическото значение на някои от тези линии обаче е особено голямо. Именно те са обект на интензивни дипломатически дискусии или пък на открита военна намеса. Преди да дам няколко примера в тази насока, бих искал да обърна специално внимание на геополитическото предимство, с което в това отношение разполага Русия, в сравнение със своите най-могъщи съперници – САЩ и Китай. Разположена между тези две велики сили, Руската Федерация притежава огромни запаси от енергоносители и, особено, от природен газ (почти 50 млрд. куб.м. и годишно производство от 750 млн.тона). И от това, как Москва ще снабдява (или не) Китай с тази стратегическа суровина, зависи дали развитието на азиатския гигант ще се ускори, или напротив – ще се забави. Което пък, не е безразлично за Вашингтон.

Но, да се върнем към обещаните примери, илюстриращи битката за контрола върху маршрутите на трафика на енергоносители. Решавайки да финансират изграждането на новия петролопровод Баку-Джейхан, чрез който част от петрола на Каспийския басейн ще се стига до турското средиземноморско крайбрежие, САЩ сериозно дразнят Москва, фаворизирайки за нейна сметка Азербайджан, Грузия и Турция. Както е известно, този петролопровод, който конкурира вече съществуващият и свързващ Баку с руското черноморско крайбрежие, завива на юг и трафикът по него ще облагодетелства най-вече Анкара, която продължава да е ключов американски съюзник в Близкия изток. Подобен спор, впрочем, се води и за петролопровода Одеса-Броди на територията на Украйна. Американците искат той да захранва с каспийски петрол рафинериите в Южна Германия и Полша, докато Москва държи той да обслужва собствените и руските потребности. Опитвайки се да поставят под (непряк) контрол каспийските петролни ресурси (75 милиарда барела) САЩ дори създадоха независима от Русия политическа организация, обединяваща Грузия, Украйна, Узбекистан, Азербайджан и Молдова (т.нар. ГУУАМ). На което Москва отговори с укрепване на т.нар Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), включваща освен Русия, също Узбекистан, Киргизстан, Казахстан, Таджикистан и, разбира се, Китай за да установи контрол върху трафика на каспийски петрол в източна посока, където са разположени и най-големите консуматори – Япония, Пакистан, Индия и Китай. Тоест, руснаците са си поставили амбициозната задача да определят дали и колко петрол ще се отправя на Запад или на Изток. Нещо повече, с въвеждането в експлоатация на петролопровода да Мурманск, Русия ще може да увеличи петролния си износ за САЩ, които през 2010 ще внасят 70% от консумирания от тях петрол. Руснаците ще осигуряват 10-12% от тези потребности.


 

В същото време Москва периодично бива “ухажвана” от Токио и Пекин да преориентира основната част от износа си на енергоносители в източна посока. Така японците подкрепят идеята за изграждането на петролопровод от Ангарск (град на западния бряг на езерото Байкал, в Централен Сибил) до тихоокеанското пристанище Находка, с дължина над 4000 км. Това би намалило наполовина сегашната зависимост на Япония от близкоизточния петрол.

На свой ред, Китай лансира проект за друг петролопровод, който ще бъде по-къс (2 250 км.) и също ще започва от Ангарск, но оттам ще поеме в южна посока, за да стигне до китайския град Дайцин, откъдето по-късно вероятно ще бъде продължен до Шанхай. Тези проекти обаче не се одобряват от Вашингтон, който е по-заинтересован основният петролен трафик да тече в западна (а не в източна) посока. Да не забравяме и, че на по-малко от 200 км. северно от Японския архипелаг са руските петролни и газови находища на остров Сахалин, които отдавна привличат вниманието на Токио. Япония дори планира изграждането на подводен газопровод, с чиято помощ газта да захранва северната част на архипелага и, поне на първо време, района на столицата. В този проект ще бъдат вложени 20 милиарда долара.

В началото на 2003 китайския концерн China Petroleum Corporation подписа в Москва споразумение за доставката на 700 млн. тона петрол през периода 2005-2030, на обща стойност над 150 милиарда долара (да не забравяме, че през 2015 Китай вероятно ще консумира между 8 и 9 млн.барела дневно).

Междувременно обаче, фактът че режимът на талибаните бе предоставил територията на Афганистан за изграждане на тренировъчни лагери на терористичната мрежа на Бин Ладен, позволи на САЩ да окупират страната, овладявайки един изключително важен стратегически пункт в сърцето на Азия. Чрез който може да се контролират доставките на енергоносилети от Каспийския регион за Индия и Пакистан – две държави, лишени от достатъчно ресурси за развитието си. Калифорнийският концерн UNOCAL вече лансира проект за изграждането на петролопровод и газопровод за Пакистан. Продължаващата нестабилността в Афганистан обаче доведе до веремонното му замразяване. На свой ред Казахстан предложи наскоро на Пекин съвместното изграждане на петролопровод с дължина над хиляда километра, достигащ в източна посока чак до казахско-китайската граница

Енергийната зависимост на Западна Европа

Големият геополитически и енерго-стратегически интерес, който представляват днес Албания, Косово Македония и страните от Черноморския басейн (включително и България) отдавна е калкулиран в стратегическите сметки на САЩ. Именно той обяснява американската подкрепа за Албания, където ще бъде завършващият участък на бъдещият петролопровод, който ще доставя да бреговете на Адриатическо море каспийски петрол (проектът АМВО). Има обаче и друг проект за доставката на природен газ за Южна Европа, чрез газопровод, който в общи линии ще следва течението на река Дунав и ще минава през Белград. Между другото, окончателното разпадане на т.нар. “остатъчна Югославия”, целеше новият сръбски режим да приеме условията, при които тръбопроводът ще действа ва негова територия. Пак той обяснява и американо-германския съюз срещу предишния режим в Белград…

И така, днес западният участък на Евразия се снабдява с природен газ чрез сложна мрежа от газопроводи, насочващи се от север, изток, югоизток и юг към основните държави-потребителки. Тази мрежа е особено гъста (т.е. концентрирана) в Словакия, Чехия и Южна Германия. Внимателният анализ на картата на евроазиатските газо- и петролопроводи води до следнигте заключения:

Енергийната зависимост на Западна и Централна Европа е очевидна. Петролните запаси в Северно море бързо се изчерпват и все по-голяма част от необходимите енергоносители ще бъде доставяна отвън, а що се отнася до газта – най-вече от Русия.

По отношение на индустриалното развитие, а това означава – използването на енергоносители, Русия е далеч по-ценна за Европа (т.е. за ЕС) отколкото Турция, независимо че именно последната бе поканена да започне преговори за присъединявенето си към Евросъюза.

В условия на “война с тероризма” тази гигантска мрежа за трансфер на енергоносители представлява отлична мишена. При терористите имат много богат избор, къде точно да я ударят. Как могат да бъдат защитени десетките хиляди километри тръбопроводи? Или пък стотиците рафинерии? Колкото повече се разгаря тази “асиметрична” война, толкова по-уязвими са развитите индустриални държави, тотално зависими от мрежите, снабдяващи ги с енергоносители.

* Авторът е генерал от запаса и може би най-известният съвременен френски геостратег. По времето на Дьо Гол е сред създателите на френските сили за ядрено сдържане. По-късно е член на ръководството на Корпорацията Ранд. Автор на няколко книги в областта на геополитиката и геостратегията

{rt}

Един дял от географската наука носи името биогеография, или география за организмите. Тя се занимава с живота и разпространението на организмите и се дели от своя страна на география на растенията, география на животните и география на човеците, или антропогеография. Френците наричат последния дял Geographie humaine, или преведено на най-новия български език, който още не съм усвоил, човешка, людска или хорска география. Първите два дяла от биогеографията спадат напълно към естествените науки, в третия дял, в антропогеографията човекът със своята воля и безволие, със своя разум и умопомрачение, със своята по-голяма или по-малка сръчност, със своята по-ниска или по-висока култура, изразена в най-многостранни прояви на човешката дейност, внася в антропогеографията елемент, който не можем винаги при различни действия, събития и случки отрано да предугадим, да предвидим. Затова от антропогеографията не може още да се създаде строга наука, която от предпоставките да вади точно заключение, както е у същинските науки; тя е принудена да работи с вероятности, както статистиката, военната тактика и други. Напразни са били опитите да се създаде строга наука от антропогеографията, но това не й пречи да бъде много поучителна и да използва в своите изучвания методите на другите дялове от биогеографията.

В последните десетилетия се създаде от антропогеографията един отдел под името политическа география като учение за естествените основи на държавата. Ония слабости, които пречат на антропогеографията да стане природна наука, са присъщи и на политическата география, макар и при нея да излизаме от природонаучни основи.

Най-именитият създател на антропогеографията като наука за взаимодействие между човека и земята е покойният лайпцигски професор Фридрих Ратцел, мой учител. Той е същевременно и пръв създател на общата политическа география. Издаде в 1897 за пръв път своята Ро1itische Geographie, която претърпя три издания. Третото излезе след смъртта му (1904) под редакцията на виенския професор Е. Оберхумер. В Германия и вън от нея Ратцел намери много последователи и сега притежаваме много отделни монографии за различните дялове на общата и специалната политическа география, както и цяло изложение на тая наука. Доколко се разви политическата география в последно време ни показва обстоятелството, че от няколко години насам се издава в Берлин специално периодично издание Geoро1itik1.

Държавата е сложно създание. Тя се явява при по-високо културно развитие на хората. Природните хора, които се движат непрекъснато от едно място на друго, нямат държава. За политическата география държавата е сбор от хора, които живеят на ясно ограничена земя, следователно хората са тясно свързани с по-голям или по-малък къс от земната повърхнина. В държавата има власт, която поддържа правов ред вътре в страната и се грижи за добри отношения със съседни и далечни държави. Тя се грижи за защитата от външни нападения, но самата често пъти организира и води войни, подбуждани от най-различни скрити и явни мотиви.

Понеже в държавата хората имат важно значение, учените лесно дойдоха отдавна до мисълта, че и държавите са организми, индивиди. Още Леополд фон Ранке (1833) смяташе държавите като мощни свръхиндивидуални живи същества. Ратцел смяташе също държавата като организъм, но прибавяше, че тя е несъвършен организъм и колкото се повдига на по-високо културно стъпало, толкова повече се отдалечава от своята органическа направа. Сегашният идеолог на органическата теория за държавата шведът Киелен отива докрай2. За него всяка държава се явява сама за себе си като индивид, със свой особен характер, свои особени интереси, свой начин на действие и чувстване, както мощно живо същество със самостойни цели. Киелен прекалява, като прави най-смели аналогии между държавата и човека. Мнозина в последно време усвоиха т.нар. органическа теория на държавата.

Има, разбира се, и големи противници, между които трябва да се изтъкне Йеленик (Jelenik), който отрича правото на тая теория, защото на държавата липсва важното биологично свойство да се размножава. Покойният професор Зупан е също противник на органическата теория на държавата. Той приема, че не е непременно нужно да може държавата да се размножава, защото и между организмите имаме такива, които волно или неволно не се размножават. Той намира обаче друг важен недостатък. Умрял организъм не може да се съживи, умрели държави могат да се съживят, щом съществуват главните им основи – земя и народ. Българската държава е загивала два пъти и два пъти е бивала възстановявана. Същото стана сега с Полша, Чехия и други. Днес е на път да се съживи дори еврейска държава в Палестина, дето еврейският народ беше там почти изчезнал. Ционистите работят в тая посока и голяма е вероятността, че ще сполучат.

Зупан не приема и израза държавен механизъм, употребяван от някои, защото, както и при държавен организъм, съществува действително живот само ако с това разбираме движение. При организма подтикът за движение иде обаче отвътре, а при машината отвън. И двете се състоят от части с определени функции, които зависят една от друга и една от тях като спре, спира целият организъм или механизъм.

И за мен държавата има много от свойствата на организма и механизма, но тя не е напълно нито организъм, нито механизъм. Много страни от държавния живот могат обаче да се обяснят чрез съчетанията на двете свойства.

Ако представим с линия развоя, упадъка, загиването и после възстановяването на една държава, ясно личи, че органическата жизнена линия преминава в механическа, и наопаки – механическата отново в органическа.

Но не е само държавата, която ни напомня организъм. Това виждаме и при други човешки създания и прояви – например в езика. И той има своите възрасти, и той се развива, остарява, умира, и то често пъти без наследници, както тракийският език, или с многобройни наследници, както е с латинския и старославянския език.


 

Държавата като създание, свързано тясно с един къс земна повърхнина, е природно същество. Една държава се отличава от другите държави, колкото се отнася до нейното пространство, по форма и големина. Тя има същевременно известно положение, което може да бъде астрономическо, географско и политическо. Но държавата не се състои само от празна повърхнина, а и от повече или по-малко хора по нея. Затова трябва да се изучава и представи как са свързани нейните части, каква е структурата или направата на държавата. Според Зупан с посочените разглеждания на една държава се изчерпва задачата на политическата география. Формата, големината, положението и структурата на държавата той нарича географски категории на държавата, и по такъв начин можем да определим политическата география като учение за природните основи на държавата3.

Докато Зупан се задоволява при политикогеографското разглеждане на държавите с желанието да се представи ясно тяхната физическа, народностна и стопанска структура, Киелен поставя следния преглед за различните страни на държавния живот. В средата стои демополитика – народностна политика, това е учение за политически организирана човешка маса, за народа като носител на държавата; наляво от нея той поставя геополитика, политическа география, която представя връзката между държавата и земята или „царството" както казваме ний; надясно от демополитиката той поставя кратополитиката, която разглежда вида на управлението и администрацията; между демо- и геополитика се вмъква йокополитика, или стопанска политика, или учение за поминъка на народа и за държавата като стопанство; между демо- и кратополитика иде социополитика, или социална политика, или учение за държавата като общество. В демополитика, геополитика и йокополитика се изтъква главно природната среда на държавата, а в другите две категории – културната. Към културните категории Киелен смята и стопанската политика.

Първите категории са от най-голямо значение, когато разглеждаме една държава, но не трябва да изпускаме от погледа си и другите две – управлението и обществото.

Киелен не е само теоретик, той е приложил и на практика възгледите си в своето важно съчинение върху великите сили (Die Grossmachte und die Weltkrise, 1920). Идеите на Киелен се схождат със схващанията на Валтер Фогел, изказани в неговата Politische Geographie, 1922, и Das neue Europa und seine historisch geographiscen Grudlagen, 1923.

Политическата география има за предмет свръзката на държавата със земята, като се разбира не само земната повърхнина, а и въздушната обвивка в нейните най-различни климатически прояви: вода, растения, животни и минерални богатства. Държавата е свързана със своята земя, с политически уредената държавна земя – царството, и тя е до известна степен тялото на държавата. Колкото един народ е живял по-дълго в една област, толкоз по-тясно е свързан той с нея, приспособил се е по-добре към природните условия на земята в своя стопански живот и във всекидневните си навици. Всяка държава се стреми да се настани в оградената от природата земя, да се свърже яко с „географски индивид", както се изразяваше Карл Ритер.

Много е мъчно да се определят естествените географски области. С термина „географска област", пригодна да създаде основа за пространството на една държава, се много спекулира и ний имаме много примери от лоша и предумишлена разпредялба на Балканския полуостров уж в естествени географски области.

Демополитиката се занимава с народа като с носител, същината на държавата. Най-често ядката в държавните народи е „нацията", която се тълкува в тесен смисъл на думата като „държавен народ". В моята статия „Раса, племе, народ и нация", отпечатана в сп. „Отец Паисий", год. ІІ, бр. 3, се помъчих да разгранича понятията „народ" и „нация". С тоя въпрос са се занимавали твърде много учени и в различни държави понятието „нация" се схваща различно. Професор Зиегер различава няколко вида нации: културна нация, когато език, култура и чувство свързват жителите в едно, държавна нация, която е създала държавата и има надмощие в нея въпреки големите малцинства, и политическа нация, която представлява сбор на поданиците в държавата4.

Главното различие при разглеждането на държавата от политикогеографско гледище в днешно време се състои в следното: всички признават, че държавата се състои от два неразделни, свързани помежду си основни елемента – земя и народ. Вътрешният живот на държавата е обоснован върху взаимодействието на двата елемента – имаме дуализъм, двойственост. Учените се стремят да смекчат, да примирят тази двойственост, да я насочат към монизъм, към едноличност. Ратцел, Киелен и други наблегнаха най-вече върху отношенията на държавата към земята, пространството, което смятат за снага, за тяло на държавата, а други начело със Зупан наблягат най-вече върху отношенията на държавата към народа. Тези двойни отношения на държавата към земята и народа могат да се нарекат териториална и народностна политика.

Бележки:

1. Авторът вероятно има предвид вече излизащото по това време под редакцията на Хаусхофер списание “Zeitschrift fur Geopolitik”. – Бел. ред.

2. Кje11еп, R. Der Staat als Lebensform, 1917. – бел. авт.

{rt}

Смъртта на Ясер Арафат в края на миналата година отново прикова вниманието на света към палестинско-израелския конфликт, който през последните години се бе превърнал в дежурна тема на новинарските емисии. Гласовете за уж появилите се “нови шансове за мир” в региона или за началото на “нов етап в урегулирането на близкоизточните проблеми” сякаш изместват акцента в очакванията за скорошно мирно решение към палестинската страна. Така, на пресконференцията по време на посещението си в Канада през декември 2004 Джордж Буш ясно даде да се разбере, че времето на едностранните отстъпки към Израел остава в миналото и сега палестинците трябва да предприемат ответни стъпки за да докажат желанието и способността си да живеят в мир със своите съседи.

Основният залог във всички лансирани през последно време планове за реанимиране на мирния процес е свързан със 70-годишния Махмуд Абас (известен още и като Абу-Мазен), който бе близък съратник на Арафат още от времето, когато беше създадена организацията “Ал-Фатах” и доскоро заемаше (преди да бъде избран за неин лидер) поста отговорен секретар на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Въпреки мимолетната интрига около намиращият се в израелски затвор 45-годишен Марван Баргути, Абас спечели без проблеми изборите за президент на Палестинската автономия, проведени в началото на януари 2005. Смятат го за водач на “умереното крило” в палестинското ръководство и най-приемливата фигура за САЩ, Израел и болшинството съседни арабски държави. Подкрепят го и абсолютното мнозинство от членовете на “Ал-Фатах”, както и обвързаните с платформата на тази организация палестински политици. Това се отнася както за привържениците на “твърдата линия”, така и за техните противници, за хората от “старата гвардия” и за новото поколение лидери на организацията. Днес никой от тях не би мотъл да му оспори върховната власт – нито премиерът Ахмед Курейя, нито Мохамед Дахлан, нито Джибрил Раджуб или дори Марван Баргути, на когото израелските медии приписват много по-голяма популярност от тази, с която реално се ползва. Впрочем, сред потенциалните съперници на Абас се сочи и Фарук Кадуми, но той въобще не е сериозен “играч” на палестинската политическа сцена. Защото центърът на тежестта в палестинската съпротива отдавна се измести от палестинската диаспора към територията на Палестинската национална автономия, където Кадуми няма сериозна подкрепа и не се “котира” особено. Затова включването му сред потенциалните претенденти за властта в палестинската квази-държава би било знак за пълно неразбиране на променените реалности след създаването и.

От друга страна, стартирането на подобна борба вътре в “Ал-Фатах” и ООП в сегашните условия, би било чисто самоубийство. То би довело само до пълната дезорганизация на палестинските територии и окончателното разпадане на Палестинската автономия, чиито структури и без това са отслабени от четиригодишната “интифада” и методичните действия на израелския премиер Шарон за ерозирането им. Израел не би пропуснал да се възползва от подобно развитие за да докаже за пореден път, че с палестинците въобще не е възможно да се преговаря, тъй като не разполагат с достатъчно отговорна власт. При подобни обстоятелства не би могло да се изключи и овладяването на властта от палестинските ислямисти, начело с “Хамас”. Защото на практика ислямистите са единствената реална и добре организирана политическа опозиция на сегашното ръководство на Палестинската автономия.

В този контекст, новия президент Махмуд Абас очевидно е компромисна и преходна фигура, която (както твърди Мохамед Дахлан в едно интервю за италианския “Кориере дела сера”) ще изиграе ролята на “мост” между по-старото и младото поколение палестински политици. Причината не е свързана само с възрастта на Абас. Той очевидно е умен и образован човек. Завършил е право в Дамаск, а през 1980 защитава в Москва докторска дисертация на тема “Връзките между нацистите и ционистите през 30 - 40-те години на ХХ век”. Смятат го за умел и пресметлив политик, винаги склонен да преговаря (Абас бе един от практическите организатори на израело-палестинското споразумение от Осло). Но той очевидно не е трибун и любимец на тълпите. Липсва му харизмата, която притежаваше покойния Арафат, способен да разговаря с хората от улицата на техния език и, в същото време, да беседва като равен с крале и президенти.

Основният въпрос (който все още остава без отговор) обаче е, как може да бъде постигнато мирното урегулиране? Ясно е, че Абас представлява онези кръгове в палестинското ръководство, които още отначало смятаха, че въоръжените форми на “интифадата” (но не и самата “интифада”) са контрапродуктивни. Днешният палестински президент нееднократно го заявяваше още докато предшественикът му бе жив и тъкмо това стана причина за търканията между двамата. Наскоро, в интервю за издавания в Лондон арабски вестник “Ас-Шарк Ал-Аусат”, Абас отново обяви, че “въоръжената интифада” е била грешка. И преди, и сега той предпочита преговорите пред въоръжената борба, смятайки че те, най-малкото, биха позволили укрепването на палестинския “тил” – т.е. възстановяване структурите на палестинската власт, отслабване на икономическата блокада, избягването на икономическия колапс (особено в сектора Газа, където, по данни на Световната банка, 25% от жителите са безработни, 47% живеят под чертата на бедността, а над половината от тях трябва да се оправят с по-малко от два долара на ден). В това отношение, според последните социологически проучвания, го подкрепят около две трети от палестинците.

Всичко това обаче, не отменя необходимостта от постигане на споразумение по три основни въпроса, без чието решаване урегулирането на палестинския въпрос изглежда невъзможно: границите на бъдещата палестинска държава, статута на Източен Йерусалим и правото на палестинските бежанци да се върнат по родните си места. На срещата си с членовете на палестинското Законодателно събрание в края на ноември 2004 новият лидер на ООП Абу Мазен (т.е. Абас) заяви, че палестинското ръководство продължава да следва пътя на Арафат и, че негова цел ще бъде създаването на независима палестинска държава със столица Йерусалим. Пак там той подкрепи и правото на бежанците да се завърнат. Заявлението бе направено в навечерието на съвещянието на активистите на т.нар. “Танзим” (една от въоръжените структури на “Ал-Фатах”) по повод решението на ръководството на организацията да подкрепи кандидатурата на Абас за президент на Палестинската автономия. Разбира се, това не изключва възможността кръгът около новия палестински лидер да се съгласи на компромис за границите на бъдещата държава. Какви обаче могат да бъдат параметрите на подобен хипотетичен компромис?

Те едва ли ще излязат извън границите на плана, предложен от Бил Клинтън през декември 2000. В него ставаше дума за почти 97% от територията на сектора Газа и Западния бряг на река Йордан, окупирани от Израел през 1967. Само че между сегашния израелски премиер Шарон и тогавашния - Йехуд Барак, има голяма разлика. Така, през 2001 Шарон говореше за само 40% от всички територии, окупирани по време на “Шестдневната война”. И едва ли тези му позиции са се променили особено. Защото за Израел териториалният въпрос има поне две основни измерения – едното е свързано със сигурността, а другото с израелските селища. Да не забравяме, че най-тясната и най-населена част на Израел е широка само 20 км. Не по-малък проблем представляват израелските заселници, чиито брой отдавна надхвърли 200 хиляди, част от които са силно религиозно мотивирани и готови да окажат въоръжена съпротива, ако властите решат да ликвидират кибуците им. Да не говорим, че тук вече се е родило и израстнало не едно поколение евреи, смятащи въпросните кибуци за свое Отечество и нямащи никакво намерение да ги напуснат просто така.

Още по-нереална изглежда възможността за сближаване на позициите по въпроса за Източен Йерусалим. За Ариел Шарон, статутът на “единната и неделима” столица на Израел не подлежи на съмнение. Тук се намира и най-голямата еврейска светиня – останките от храма на Соломон, или “Стената на плача”, където ежегодно се стичат стотици хиляди израелтяни, за да се молят. Да не забравяме и, че от векове насам молитвите на евреите, живеещи в най-различни точки на света, неизменно завършват с думите “През следващата година в Йерусалим”, което превръща този град в идеен символ на ционисткия проект и възраждането на еврейската нация. Проблемът обаче е, че и палестинците никога няма да се откажат от претенциите си за източната му част. Нещата не опират само до това, че там е разположената третата по значение мюсюлманска светиня – джамията “А-Акса, спомената от пророка Мохамед в Корана. За бъдещата палестинска държава, разполагането на столицата в Източен Йерусалим (където освен мюсюлманските светини се намира и Гробът Господен), означава допълнителна политическа тежест, при това както в арабския, така и в християнския свят. Да не говорим, че милионите поклонници, посещаващи светите места, носят милиарди долари постъпления за онези, които ги контролират.


 

Много трудно можем да си представим и, че което и да било палестинско ръководство би се отказало да постави проблема за бежанците. От близо двумилионното население на сектора Газа, 70% са палестински бежанци. Почти 40% са те на Западния бряг. Още по-многобройна е палестинската диаспора в арабския свят. Само в бежанските лагери в Ливан и досега живеят 400 хиляди палестинци. А общият им брой, извън територията на Палестинската автономия, достига 4 милиона. При това именно от техните среди набират кадрите си различните палестински фронтове и движение – от “Ал-Фатах” до “Хамас” и “Ислямски джихад”. Те представляват и болшинството гласоподаватели, които през януари избраха новия президент на Палестинската автономия. Затова няма палестински политик, който да не се съобразява с тях.

За Израел връщането на толкова много палестинци би било равнозначно на национална катастрофа. Днес в страната живеят 5,4 млн. евреи и 1,3 млн. араби. Така, връщането дори и само на половината палестински бежанци ще доведе след няколко години до превръщането на евреите в национално и религиозно малцинство. При това ограничените ресурси правят настаняването на още няколко милиона души тук крайно проблематично и може да се превърне в истинско социално-икономическо бедствие.

Без разрешаването на така очертаните проблеми, които при това имат взаимноизключващ се характер, не може да се постигне и реално урегулиране на основата на съвместно съществуващи отделни еврейска и палестинска държави. Всички компромисни решения, които биха били лансирани, винаги ще се възприемат крайно болезнено от противната страна. В този контекст смъртта на Ясер Арафат не промени същността на палестинско-израелския конфликт. Затова разрешаването му остава актуална и крайно сложна задача.

Опитът от многобройните арабо-израелски войни, както и от двете “интифади”, еднозначно сочи, че този конфликт няма и не може да има военно решение. Арабите не са в състояние да “изхвърлят евреите в морето”, но и Израел (както доказва продължаващата вече над четири години палестинска “интифада”) не може да продължи да контролира над 3 млн. палестинци, чиито брой, имайки предвид темповете на демографски ръст, прогресивно ще нараства, създавайки допълнитерни проблеми за контрола и удържането на палестинските територии. Впрочем, в своята, излязла през 2004, книга “Как победихме и защо изгубихме войната с палестинците” израелските журналисти Амос Харел и Ави Исахаров също стигат до извода, че всяка израелска военна победа, в крайна сметка, носи само нови проблеми.

Изтласкването на палестинците – идея, която периодично се дискутира в израелското общество, едва ли може да се реализира на практика. Със своя фанатизъм, готовност за саможертва и водене на продължителна борба въпреки лишенията, палестинците показаха, че няма да си отидат просто така от тези земи. Насилственият им трансфер пък въобще няма перспективи. За Израел подобна идея е също толкова самоубийствена както и войната за тотално унищожаване на палестинците.

Изход от задънената улица, колкото и да е парадоксално на пръв поглед, може да се окаже връщането към британското предложение от 1947 за създаването на единна “еврейско-палестинска държава със столица Йерусалим”. Появата на такава държава (първоначално под формата на конфедерация) би могла още в началото да реши поне два големи проблеми – за границите и за бъдещето на Йерусалим. Обетованата земя, исторически права върху която имат и евреите, и палестинците, ще принадлежи и на двата народа, което по друг начин е просто непостижимо. Впрочем, това не е единственият аргумент в полза на тази идея.

В основата и са процесите на “интегриране” на света в условията на глобализация и усилващи се тенденции към все по-силна икономическа взаимозависимост. Нещо повече, без да намалява значението на националната идея, на преден план все повече излиза такъв фактор като нивото и качеството на живота и възможността за самореализация на личността извън националните граници. По отношение на евреите и палестинците, задачата се облекчава от факта, че евреите и арабите притежават многовековен опит (макар и не еднозначно положителен) на съвместно съществуване. Близки са някои от религиозните им традиции, една до друга са и религиозните им светини. Юдеизмът и ислямът имат общи корени, и в двете религии доминира висшето духовно начало, което не се асоциира с някакъв конкретен образ (както е в християнството или будизма например), и двете признават за пророци Аврам и Мойсей. И едните и другите имат богат опит на съществуване в диаспора.

В същото време през периода след 1967 тук на практика се формира единно икономическо пространство. Секторът Газа и Западният бряг се превърнаха в основни икономически придатъци на Израел, който черпи от тях работна сила, суровини, полуфабрикати и др. От друга страна, благодарение интегрирането на палестинските територии в единното икономическо пространство, съществено се повиши жизненото равнище на самите палестинци. На практика, всеки втори (или поне всеки трети) от тях владее иврит. И, обратно, голяма чест от израелтяните говорят добре арабски.

При липсата на кой знае какви полезни изкопаеми, основен фактор за икономическото развитие на тези територии може да бъде само ефективното използване на наличните човешки ресурси. Опитът на предшестващият “интифадата” период показва, че обединяване възможностите на израелтяните и палестинците дава твърде обнадеждаващи икономически резултати. Не по-малко важно е, че и сред евреите, и сред палестинците (за разлика от целия останал Близък изток) е висок процентът на хората с висше и средно образование, много от които са го получили на Запад. Обединяването на този човешки потенциал, притежаващ значителна мобилност и връзки с еврейската и арабска диаспори по целия свят, би гарантирало динамично развитие на единната евройско-палестинска държава, която на всичкото отгоре ще контролира и световните религиозни светини.

Очевидно е, че днес (особено след четирите години на “интифадата”) всичко това звучи нереалистично. Омразата, озлоблението и недоверието един към друг са достигнали върха си. Освен това, реализаацията на подобна идея ще изисква двете страни да се откажат от собствените си национални проекти – запазване еврейския характер на Израел и създаването на палестинска национална държава. Малцина от гражданите на израелската държава са съгласни с това (и то предимно в средите на левицата). Затова пък, 25% палестинците подкрепя идеята. Нещо повече, наскоро предложение за създаването на еврейско-палестинска държава направи примиерът на Палестинската национална администрация Ахмед Курея. Във всеки случай противниците на идеята за единна държава (сред тях е и...

{rt}

Повечето анализатори смятат, че добрите отношения между ЕС и САЩ са от фундаментално значение за глобалната стабилност. Така ли е обаче в действителност? Може би четиридесетте години на “студената война”, както и периодът на доминация на “Запада” и “свободния свят”, са просто аномалия? Възможно ли е трансатлантическите отношения да не се влияят от тектоничните промени на основополагащите геополитически платформи – като крахът на комунизма, възхода на Китай или новите заплахи пред световната сигурност например.

Днес трансатлантическите отношения са в дълбока криза, до голяма степен – заради американската интервенция в Ирак и новата едностранна политика, възприета от администрацията на Буш като модел на американското лидерство в света.

Разногласията между ЕС и САЩ непрекъснато нарастват, засягайки както ключови политически и стратегически, така и икономически и социални проблеми. Едно от най-сериозните противоречия е свързано с глобалното ръководство и ролята, която двата бряга на Атлантика отреждат на ООН и другите международни институции. В Европа се надига вълна от антиамериканизъм (или, по-скоро, съпротива срещу политиката на сегашната републиканска администрация), а САЩ не крият огорчението си от поведението на европейците (и, най-вече, от това на Франция и Германия). В същото време ЕС не разполага със сериозна стратегия за бъдещото развитие на отношенията с единствената на планетата свръхдържава, а съществуващите днес евро-американски структури (ЕС-САЩ) не предоставят особени възможности за сериозно обсъждане на съществуващите противоречия.

Не може да се изключи, че разширяването на кръга от въпроси, по които са налице сериозни спорове (например Ирак, израело-палестинският конфликт, Иран, отношенията с “държавите-парии” и борбата с тероризма, глобалното затопляне или контрола над въоръженията), само по себе си руши доверието, необходимо за съвместното решаване на глобалните проблеми. Нещо повече, трансатлантическите разногласия оказват силно влияние върху европейската външна политика, политиката в сферата на сигурността и дори върху евроинтеграционния процес. Вече има силни съмнения, дали САЩ все още са заинтересовани от силна и обединена Европа с ясни собствени позиции?

С разширяването на Европейския съюз и нарастването на геополитическото му значение, той поема все повече отговорности за гарантирането на сигурността в съседните му региони. По принцип, Съединените щати поддържат този процес, подчертавайки в същото време важната роля на НАТО, макар че от гледна точна на повечето европейци алиансът прогресивно губи значението си. В същото време е налице задълбочаващо се различие между това, как Америка вижда собственото си морално лидерство и европейската гледна точка, според която САЩ са прекалено концентрирани върху проблемите на “държавите-парии” или разпространението на оръжията за масово поразяване.

Ключовата роля на САЩ и ЕС в глобалната система не предизвиква съмнение. Те доминират в световната търговия и предоставят основната част от икономическата помощ и техническото съдействие за развиващите се държави. На тях се падат и 70% от разходите за въоръжаване на планетата. САЩ и ЕС успешно действаха съвместно на Балканите и в редица други региони. Но добрите трансатлантически отношение не са нещо, което може да трае вечно. Налице са фундаментални противоречия по проблемите на Близкия изток, в областта на международното право, както и по възприетите от САЩ и ЕС икономически и социални модели (т.е. общественото им устройство). Разбира се, ще се запазят определени сфери, в които Америка и Европа ще продължат да действат заедно, като приятели и партньори. Но ще се появят и такива, в които те ще се изявяват като съперници. Което пък означава, че САЩ ще престанат да бъдат основния притегателен център за ЕС и занапред Европа ще сътрудничи активно и с други стратегически партньори – например с Русия и Китай, а също с Канада, Индия и Япония (все страни, споменати през декември 2003 от Хавиер Солана в документа за стратегията в областта на европейската сигурност).

Проблемите преди Буш

Мнозина сякаш забравят, че 90-те години на миналия век съвсем не бяха десетилетие на пълна трансатлантическа хармония. Всъщност, много от днешните конфликти датират именно от този период, когато администрацията на Клинтън трябваше да се справя с враждебно настроения Конгрес, който не се интересуваше особено от международните проблеми, а европейските правителства бяха силно загрижени от политиката на ненамеса в конфликта на Балканите от страна както на администрацията на Буш-старши, така и на Клинтън. Далновидният държавнически подход на Буш-старши към събитията, свързани с краха на комунизма и обединението на Германия, предизвика овации в Европа, но президентът очевидно не желаеше въвличането на Съединените щати в конфлекта на Балканите. Както отбеляза държавният секретар Джеймс Бейкър, “в тази кавга няма наши кучета” (т.е. тя не засяга американските държавни интереси). В началото, Клинтън продължи курса на ненамеса и периодът 1992-1994 ознаменуват сериозна криза в отношенията между Европа и Америка, следващи различни политики на Балканския полуостров. В края на краищата, САЩ все пак се решиха на военна намеса за да гарантират изпълнението на Дейтънското споразумение, а след това – и за урегулиране на кризата в Косово, въпреки съмненията, доколко законна бе тази операция. А поуката бе, че именно сътрудничеството, а не съперничеството, между ЕС и САЩ донесе мир на Балканите.


 

И Буш-старши, и Клинтън оценяваха растящият потенциал на ЕС като американски партньор и се стремяха да оформят двустранните отношение в конкретна структура. Но, лансираните през 1990 и 1995 проекто-структури така и не получиха необходимата безусловна политическа подкрепа нито от единия, нито от другия бряг на Атлантика. Според Трансатлантическата декларация от 1990, САЩ и ЕС поеха задължението редовно да провеждат политически консултации на всички нива (два пъти годишно срещи на най-високо ниво, а също срещи на министри, висши държавни служители и работни групи).

През 1995 САЩ и ЕС направиха още една крачка, подписвайки Новия трансатлантически дневен ред (NTA), предвиждащ съвместни действия в четири ключови сфери:

  • подкрепа за мира, стабилността, демокрацията и развитието в света;
  • съвместен отговор на новите глобални предизвикателства;
  • подкрепа за разширяването на световната търговия и установяването на по-тесни икономически връзки;
  • изграждане на нови трансатлантически “мостове”.

Организационните структури в рамките на NTA несъмнено бяха полезни за обсъждане на разногласията между ЕС и САЩ и дори помогнаха за решаването на някои проблеми, най-вече в търговската сфера. През 1998 започна да функционира Трансатлантическото икономическо партньорство, целящо отварянето на пазарите и отстраняване на търговските прегради между страните. Това бе очевидно проява на очертаващо се ново сътрудничество. В същото време обаче, на най-високо политическо ниво липсваха сериозни дискусии – например по въпроса за характера на новите заплахи (частично, поради неспособността на ЕС да изработи единни позиции по най-острите политически и икономически проблеми). Промяната на председателството на ЕС на всеки шест месеца не помагаше за подобен диалог, затова много страни-членки (не само Великобритания) предпочитаха да използват двустранните канали. Неслучайно посланиците на държавите от ЕС в САЩ биват оценявани най-вече по това, колко продължителна среща при американския президент са могли да уредят за своя държавен глава или премиер (като особено се ценят приемите в Кемп-Дейвид или Крауфорд). Що се касае до Съединените щати, техните администрации съвсем последователно отказваха да разглеждат ЕС като субект от първостепенен интерес в областта на външната политика и сигурността. В същото време, опитите да се включат бизнесмени, потребители, еколози и други групи в така организирания диалог “между народите от двете страни на Атлантика” не се оказаха особено успешни.

Въпреки различните организационни проблеми обаче, като цяло, администрацията на Клинтън бе настроена проевропейски. Водещи позиции в нея заемаха хора, с опит в работата с европейските структури, а и самият Клинтън, по своя темперамент, изглеждаше склонен към идеи и решения от “европейски тип”. Все пак, в редица сфери конфликтите бяха налице – включително по въпросите за отношенията с “държавите-парии”, глобалното затопляне, Международния наказателен съд, отказа от ратификация на Договора за всеобща и пълна забрана на ядрените изпитания или Споразумението за забрана на противопехотните мини. Тоест, не може да се твърди, че проблемите в отношенията между ЕС и САЩ са започнали едва с влизането на Джордж Буш-младши в Белия дом през януари 2001. Много от тези проблеми имат структурен характер и не зависят от това, който точно обитава президентската резиденция във Вашингтон.

Преобладаващата част от европейския елит се отнасяше доста иронично към Буш-младши още по време на първата му предизборна кампания. Пресата на Стария континент (особено лявата) редовно го представяше като “недодялан каубой”, привърженик на смъртното наказание и човек, който въобще не се интересува от екологичните проблеми например. Впрочем, част от тези предубеждения се оказаха основателни – след като Буш влезе в Белия дом, администрацията му насочи усилията си към денонсирането на Протокола от Киото и саботиране дейността на Международния наказателен съд. Американците отказаха да подпишат или ратифицират споразуменията за контрол над въоръженията и продължиха активно да работят по изграждането на нова национална противоракетна отбрана. Безспокойството в Европа се усили, когато новата републиканска администрация започна да отделя все по-малко внимание на мирното решаване на близкоизточната криза, както и на Северна Корея (които бяха сред приоритетите на президента Клинтън). Все по-очевидно биваха игнорирани водещите международни организации. Подходът към тях най-точно формулира директора на Отдела за политическо планиране на Държавния департамент Ричард Хаас, лансирайки тезата за “многостранност по собствен избор” (a la carte multilateralism). Що се касае до Европа, то сред водещите фигури в американската администрация се оказаха твърде малко хора, имащи някакъв опит в преките отношения с ЕС (единствено изключение от това в първия кабинет на Буш бе Боб Зелик). Опитът на Кондолиза Райс, Колин Пауъл, Дик Чейни, Пол Уолфовиц и другите, бе свързан по-скоро с Европа от ерата на студената война, когато НАТО и двустранните отношения играеха доминираща роля. Новата администрация не прояви особено желание за взаимодействие с Европейския съюз, който постепенно започна да се разглежда като организация, която само създава проблеми (например, спирането на сливането между “Дженерал Електрик” и “Хъниуел”, поражението на САЩ в Световната търговска организация или отказа от внос на генно-модифицирани храни). Затова не е чудно, че администрацията на Буш-младши едностранно реши да съкрани броя на срещите на най-високо ниво с ЕС до една годишна. В Конгреса също малцина бяха заинтересувани от поддържането на по-тесни връзки с Европейския парламент, придобиващ все по-голямо влияние в Съюза.

11 септември – денят, който промени Америка

Терористичните атаки от 11 септември фундаментално промениха САЩ, но (което е естествено) не оказаха подобно въздействие върху Европа. Разбира се, веднага се надигна вълна на искрено съчувствие и гняв, чиито израз стана заглавието във вестник “Монд” – “Всички сме американци!”. Бе изразена готовност да се активира чл.5 от Договора за създаването на НАТО. Подкрепа получи решението на САЩ да атакуват талибаните в Афганистан. От своя страна, ЕС реагира мълниеносно на събитията: бе постигнато съгласие за въвеждането на общоевропейски заповеди за арест, прие се общо определение на понятието “тероризъм”, съгласуваха се нови юридически инструменти за борба с него, предприеха се мерки за разкриване и ликвидиране на източниците на финансиране на терористите и усилване мерките за сигурност във въздушното пространство. Малцина измежду европейците обаче, реално изпитаха онази смес от болка, жажда за мъст и несигурност, обхванала американското общество. Малцина осъзнаха, колко силно повлияха събитията от 11 септември върху манталитета на американците и на САЩ, особено в сферата на сигурността. За първи път, от Пърл-Харбър насам, Америка се почуства уязвима. Буш моментално обяви “война на терора” и националната сигурност автоматично излезе на първо място както във вътрешната, така и във външната политика на страната.


 

Надеждите на европейците, че събитията от 11 септември ще повлияят върху враждебното отношение на Америка към многостранния подход по основните международни проблеми (т.нар. “мултилатерализъм”), скоро рухнаха. Още в началото на 2002 разногласията между ЕС и САЩ се изявиха с пълна сила: мнозинството европейски правителства се дистанцираха от тезата на американския президент за “оста на злото” и открито провъзгласената от него доктрина за превантивните удари. Много европейски политици не криеха съмненията си за това, доколко победата над тероризма и изкореняването му са възможни само с военна сила. Докато САЩ обявиха “война на терора”, Старият континент предпочете формулировката “борба против тероризма”. Американците обвиниха Европа, че не отделя необходимото внимание на отбраната си, подчертавайки огромния разрив във военните възможности на САЩ и ЕС. Подобен спор пламна и по повод на “държавите-парии”. Малцина в Европа въобще се решиха да използват този термин, предпочитайки политиката на взаимодействие при определени условия, вместо тази на изолацията и санкциите.Тези спорове, особено, заради американските законодателни актове срещу Куба и Иран, тровят американо-европейските отношение през последните години. Колкото и да е странно, през въпросния период между САЩ и ЕС не бе проведена нито една среща на най-високо ниво, на която да се обсъди характера на новите заплахи за сигурността и спецификата на действията за преодоляването им. Вместо това се публикуваха безброй комюникета и заявляния, в които двете страни се призоваваха взаимно към “борба с тероризма и решаване на проблемите с разпространението на оръжията за масово поразяване”.

Има ли все още общи ценности и интереси?

По време на студената война наличието на общи интереси и ценности между Европа и САЩ се смяташе за очевидно. Двете страни споделяха привързаността си към демократичните институции, либералните ценности, човешките права и регионалната стабилност. Имаха общ подход за изграждането на отворена система на световната търговия, свободен достъп до световните запаси от енергийни ресурси и предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване. Днес обаче мнозина се съмняват, дали Европа и Америка все още са обединени около едни и същи ценности: налице са остри разногласия по въпроса за смъртното наказание и свободното носене на оръжие от гражданите, за използването на сила в международните отношения, за здравеопазването, а също по отношение на социалните и икономически модели. Важно културно различие е растящото влияние на религията в САЩ, включително и в политическата област. Може дори да се твърди, че между Русия и Европейския съюз днес има повече общи неща, отколкото между ЕС и САЩ.

Робърт Кейган дава доста точно описание на тези два свята: Европа, “навлизаща в своя постисторически рай, където цари мир и относителен просперитет (т.е. въплъщаваща кантианския “вечен мир”) и САЩ, които все още не са прекрачили “края на историята” и са принудени да използват сила в един все по-хаотичен свят (добре описан навремето от Хобс), където не може да се разчита на международните закони и правила и където истинската сигурност и съхраняването на либералния модел, както и в миналото, зависят от притежаваната военна мощ и умелото и прилагане”. Според него, тези различия ще се запазят и занапред. На свой ред, Френсис Фукуяма (друг задълбочен изследовател на трансатлантические отношения) написа преди 14 години прочутата си книга “Краят на историята”, провъзгласявайки “триумфа на евро-американските ценности”. Днес обаче, и той предпочита да пише за “дълбоките различия” вътре в Атлантическия алианс, подчертавайки, че днешното разцепление “не е временен проблем”, защото в отношението си към международните институции и международното право, САЩ се намират в качествено различен стадий от своята история.

Твърденията на Кейган и Фукуяма получиха силен резонанс в Европа – отчасти защото в анализите им има и известна истина, но също и защото твърде упростяват същността на проблема. Комисарят на ЕС по външната политика Крис Патън разкритикува Кейган за неговия акцент върху военната сила, призовавайки САЩ да се придържат към международното право, в чието изработване активно участваха през 1945 за да помогнат на демокрацията, триумфа на законността и отварянето на световните пазари. Доскоро тове бе една “твърде успешна формула” и за двата бряга на Атлантика. Тогава защо, пита Патън, днес американците искат да я отхвърлят? Тоест, истинското предизвикателство, което епохата поставя пред САЩ и ЕС, е да се опитат по-добре да разберат интересите и проблемите, вълнуващи другия и съвместно да наложат спазването на правилата на международното право на планетата. Хавиер Солана също разкритикува визията за света на американските неоконсерватори. Той свърза задълбочаващото се разцепление между ЕС и САЩ с противоречието между религиозната визия за световните проблеми, доминираща в Белия дом и светската визия на европейците. В едно интервю за “Файненшъл таймс” Солана отбеляза, че: “Това е своеобразен бинарен модел, основаващ се на тезата – всичко или нищо. За нас, европейците е трудно да го възприемем, защото се придържаме към секуларизма и не виждаме света само в черно и бяло”.

Всъщност, след 11 септември, Буш-младши раздели света по линията между “доброто” и “злото”, поставяйки пред останалите страни въпроса “дали сте с нас, или сте против нас?”. Така, в посланието си до Конгреса от февруари 2003 той заяви, че “свободата, която толкова ценим, не е дар от Америка за останалия свят, а дар от Бога за цялото човечество”. Много съмнително е, дали някой европейски политик би използвал подобна реторика. В посланието си от 2004 пък, Буш посвети няколко реда на ползата от сексуалното въздържание, но не спомена и дума за мирното решаване на близкоизточния проблем например.


 

Отношението на САЩ към Европа

Войната в Ирак наложи значителен отпечатък върху американската визия за Европа. Едно изследване, проведено преди две години от Съвета по външна политика на САЩ и немския филиал на Фондацията “Маршал”, показва, че в много отншения американците и европейците гледат на света по един и същи начин. Обикновените американци, както и европейците подкрепят многостранния подход към решаването на световните проблеми. Преобладаващото мнозинство от тях биха искали САЩ да получат подкрепата на ООН за интервенцията си в Ирак. Но, заради споровете по този въпрос в Съвета за сигурност и критиките по адрес на Франция и Германия от страна на републиканската администрация, тези обществени настроения се промениха. Днес американците виждат във Великобритания далеч по-надежден съюзник, отколкото във Франция и Германия. Все пак, след края на войната в Ирак, повечето от тях подкрепят идеята за един по-силен Европейски съюз като реален партньор на САЩ в противодействието на глобалните заплахи за сигурността.

Истината обаче е, че ЕС, сам по себе си, не е особено популярен и познат в Америка. В Конгреса рядко говорят за ЕС като самостоятелен фактор. И нещата не опират само до добре известната неприязън на редовите американци към пътуванията в чужбина. Много малко са конгресмените, поддържащи редовни връзки с европейските си колеги. Нападките срещу Европа са доста популярни и често се тиражират от пресата и електронните медии. Измежду еврокомисарите, в американския Конгрес познават само Паскал Лами (отговарящ за търговията), Марио Монти (за антимонополната политика) и Франц Фишер (за аграрния сектор) – т.е. хората отговарящи за онези сфери, където ЕС действително разполага с реална власт.

Впрочем, позицията на републиканската администрация малко се отличава от тази на Конгреса. Особено критичен към т.нар. “Стара Европа” (т.е. онази, която отхвърля американските действия в Ирак) е военният министър Ръмсфелд, противопоставящ я на измислената от него “Нова Европа” (подкрепяща политиката на САЩ). Неслучайно той посрещна с открито злорадство хаоса в ЕС, породен от появата на т.нар. “банда на осемте”и прословутата писмо на “вилнюската десетка”.

Но, като изключим Ирак, в САЩ всъщност липсва някаква единна позиция спрямо ЕС. Както и преди има американски политици, които (в определен смисъл) подкрепят разширяването на ЕС и задълбочаването на вътрешната му интеграция. Има обаче и такива, които предпочитат само разширяването и, особено, включването на Турция. Други пък се отнасят скептично към самата възможност за съгласувана външна политика на ЕС. В същото време, расте броят на онези, които смятат, че появата на единна европейска политика едва ли ще отговаря на американските интереси. В тази връзка те напомнят за проблемите, с които САЩ се сблъскват винаги, когато ЕС съумява да действа от единни позиции (например за Международния наказателен съд, Протокола от Киото, търговията), и смятат, че външната политика на Америка трябва да се ръководи от принципа “разделяй и владей”.

От казаното дотук следва, че ЕС трябва да предприеме повече усилия за да убеди САЩ, че Европа не се обединява в ущърб на Америка. В същото време Европейският съюз трябва да си търси други партньори, споделящи собствената му визия за световния ред и стремежа да се действа въз основа на международното право.

Отношението на европейците към САЩ

Отношението на европейците към САЩ се промени рязко в резултат от иракската криза. През 2002 мнозинството от тях несъмнено подкрепяше американската външна политика. Но само година по-късно, с наближаването на войната в Ирак, из цяла Европа започнаха масови антивоенни демонстрации. Струва си да припомним, че най-големите бяха във Великобритания, Испания и Италия – три страни, които тогава (а, като изключим Испания – и сега) най-решително подкрепиха Буш по въпроса за Ирак. След окупирането на Ирак драстично спадна подкрепата за американската външна политика от европейската общественост (само 25% одобряваха действията на САЩ).

Всъщност, изблиците на антиамериканизъм в Европа започнаха още през 50-те години на миналия век. През 1965 генерал Дьо Гол обяви, че “днес САЩ са най-голямата заплаха за мира”, а на следващата година страната му излезе от военната организация на НАТО. По-късно, осъждането на американската политика се прояви в протестите срещу войната във Виетнам, против разполагането на крилати ракети в Европа, или против оценката на Рейгън за Съветския съюз като “империя на злото”. Опозицията срещу курса на Буш-младши обаче бе издигната до качествено различно ниво.


 

Европейските правителства преживяха остри разногласия във връзка с необходимостта да реагират адекватно по иракския проблем и редица други аспекти на европейско-американските отношения. Великобритания, традиционно, се стремеше да запази “специалните си отношения” с Вашингтон и, в същото време, да изиграе ролята на мост между САЩ и Европа. Германия, която по времето на “студената война” твърдо държеше на съюза си с Америка, скандализира американската общественост, когато нейният канцлер Шрьодер успешно проведе предизборната си кампания с лозунги против войната в Ирак. Франция, която открай време активно се противопоставя на американския глобален хегемонизъм, за пореден път вбеси Вашингтон, заплашвайки да използва правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да не допусне Световната организация да одобри американската интервенция в Ирак. Но, ако оставим настрана проблема с Ирак, държавите-членки на ЕС далеч не винаги демонстрират единни и съгласувана позиция по другите важни въпроси. Така, в Съюза възникнаха разногласия относно американските планове за разгръщане на национална противоракетна отбрана и опитите на Вашингтон да сключи двустранни споразумения с новите членки на ЕС от Източна Европа (касаещи Международния наказателен съд и търговските санкции). В същото време представителите на държавите-членки на ЕС във Вашингтон обикновено отдават предпочитание на двустранните проблеми, а не на тези свързани с ЕС, като цяло, което затвърждава американските съмнения за единството и сплотеността на Съюза.

Стабилните търговско-икономически отношения

САЩ и Европа са свързани с твърде здрави връзки в търговско-икономическата сфера. Ежедневно двустранната търговия надминава 1,25 млрд. евро. Трансатлантическата търговия съставлява 20% от целия търговски обем на всяка от страните. През 2002 европейският износ за САЩ достигна 260 млрд. евро, а вносът от Америка – 195 млрд. евро. Още повече от търговията, за икономическата интеграция спомагат взаимните инвестиции: над 60% от чуждите инвестиции в САЩ идват от Европа, а 45% от американските инвестиции в чужбина се падат на ЕС.

Макар че търговските конфликти редовно присъстват в заглавията на големите издания, в действителност те засягат много малък процент от общия обем на търговските потоци между двята бряга на Атлантика (по различни оценки, става дума за не повече от 0,2-2%). Отчитайки обема на взаимния търговски обмен, ясно е, че подобни спорове винаги могат да възникнат. В случая е важно предварително да се прогнозират възможните нови противоречия и да се открие подходяща основа за разрешаването им. Това особено се отнася за т.нар. “конфликти от нов тип”, като например генетично модифицираната продукция, антимонополната политика, лекарствата, стандартизацията, банковия и застрахователен бизнес. Има два сериозни проблема, които със сигурност тепърва ще помрачават европейско-американските отношения. Първият е премахването на ембаргото за доставките на европейски оръжия за Китай, а втората – борбата за това, къде да се разположи бъдещият център за термоядрени изследвания (САЩ подкрепят Япония, а ЕС – Франция).

Ново партньорство?

По време на миналогодишната предизборна кампания в Америка кандидатът на демократите Джон Кери заявяваше, че ЕС и САЩ трябва да се научат да уважават рознообразието във възгледите и да се споразумяват за съвместни действия за решаването на различните проблеми. Той рязко критикуваше Буш, че не се консултира с европейските си съюзници по проблемите на сигурността. Но, в същото време, даваше ясно да се разбере, че също би предприел едностранни действия, ако трябва да бъдат защитени американските интереси. На свой ред, повечето европейски лидери се постараха да поправят поне отчасти вредата, която войната в Ирак нанесе на трансатлантическите отношения. Така, британският премиер Тони Блеър призова за ново стратегическо партньорство между Европа и Америка и изграждането на механизми за съгласуване на позициите по проблемите, които ги разделят. Силвио Берлускони също поиска “да бъде поставено ново начало”, а Крис Патън се обяви за по-тясно сътрудничество между Великобритания и Франция в подкрепа на обновеното трансатлантическо партньорство. На свой ред, в документа за европейската стратегия от декември 2003 Хавиер Солана също подчерта колко важно е укрепването на трансатлантическите отношения за успешното противопоставяне на общите заплахи – тероризма и разпространението на оръжията за масово поразяване. Освен тях обаче, почти никой от европейските лидери не пожела да заложи на отношенията с Америка, особено след като в изборите през ноември отново победи Буш-младши. Шрьодер и Ширак са наясно, че голямото мнозинство от немците и французите се отнасят крайно скептично към сегашната администрация в Белия дом.

Как да вървим напред?

Отчитайки значениета на трансатлантическите отношения за целия останал сват (което може да се сравни с това на френско-немските връзки за бъдещето на ЕС), е особено важно те да се основават на зряла и обективна оценка на взаимните интереси. Наистина, разгорещената реторика от периода преди войната в Ирак напоследък сякаш започва да спада. Необходимо е обаче двете страни да престанат да си разменят обиди и да се държат занапред като отговорни партньори. Както...

{rt}

Още статии ...

Подкатегории