25
Сря, Ное
27 New Articles

Бившият съветник на президенка Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински е своеобразно олицетворение на приемствеността в американската външна политика, независимо от това, който точно обитава в момента Белия дом – републиканец или демократ. Голям поклонник на Хенри Кисинджър, Бжежински винаги се е придържал към двата ключови принципа в дипломацията, препоръчвани от неговия “учител”: теорията за баланса на силите (формулирана навремето от Метерних) и доктрината на “сдържането”, разработена от Джордж Кенън. Именно поради това, той и днес не спира да настоява за “стратегическото обкръжаване на Русия”, чрез дестабилизацията на нейните гранични региони. Всъщност, цялата геополитическа доктрина на този блестящ стратег се основава на формулирания от него абсолютен императив за оцеляването и просперитета на Американската империя: завоюването на Евразия.

Бжежински е роден във Вършава през 1928, в семейството на полски дипломат, като на десетгодишна възраст се преселва в Канада, където е изпратен баща му. Завършва университета Макджил в Монреал и получава докторска степен в Харвард през 1953. Малко по-късно става американски гражданин и сключва брак с дъщерявата на бившия президент на Чехословакия Едуард Бенеш.

Между 1966 и 1968 Бжежински е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, където разработва прословутата си стратегия за “мирната конвергенция” по отношение на Съветския съюз, в рамките на студената война. През 1966 именно той убуждава президента Джонсън да промени стратегическите си приоритети, поставяйки “разведряването” пред обединението на Германия.

По време на президентската кампания от 1968, Бжежински ръководи работната група по външната политика на демократичния кандидат Хюбърт Хъмфри, който обаче губи от републиканеца Ричард Никсън.

Раждането на Трилатералната комисия

В началото на 70-те години Бжежински лансира принципно новата идея за появата на световната сцена на нови актьори в лицето на обединена Европа и Япония, чиято икономика демонстрира бърз ръст след края на Втората световна война. В една статия, публикувана във “Foreigh Affairs” през 1970, той излага собствената си визия за този “нов световен ред” така: “Необходим ни е нов и по-смел подход – създаването на общност на развитите държави, която да може ефективно да обсъжда най-сериозните проблеми пред човечеството. Освен САЩ и Западна Европа, в него трябва да бъде включена и Япония... Един съвет с участието на техни представители, се редовни срещи между правителствените им ръководители, както и между по-второстепенните участници би бил добро начало”. Същата година Бжежински подробно формулира предложението си в книгата Between Two Ages (1), където заявява, че епохата на силовия баланс отстъпва мястото си на епохата на световния политически ред, опиращ се на тристранните икономически връзки между Япония, (Западна) Европа и САЩ. Според него, техническата революция и трансформацията на тежката промишленост, измествана от електрониката, неминуемо ще доведе до разрушаване на политическите системи и смяна на управляващите елити. Въодушевен от концепцията на Бжежински, Дейвид Рокфелер, го варбува за създаването на т.нар. Трилатерална (тристранна) комисия, назначавайки го за неин директор. Тази общност, официално създадена през 1973, обединява видни личности, свързани с международната търговия, банковата система, представители на правителствата и големите медии от Северна Америка, Европа и Япония.

По време на първата петролна криза, избухнала през същата година, основна грижа на тези кръгове, управляващи световните финанси, е освобождаването им от отговорността за огромния дъл на развиващите се страни, чрез укрепване ролята на Международния валутен фонд (МВФ). За САЩ, които са деморализирани и отслабени от поражението във Виетнам, целта е да съхранят позициите си на двата противоположни края на Евразийския континент, където влиянието им след Втората световна война е особено силно, за да запазят и разширят своята доминация. Погледната отстрани, тази мисия създава на Бжежински имиджа на защитник на мира, разведряването и многостранния подход във външната политика, а в очите на американската крайна десница – на човек, силно повлиян от марксизма. За да се реализират целите на Трилатералната комисия обаче, е необходимо един от членовете и да стане президент на САЩ.

Картър и двойната игра

От създаването на Трилатералната комисия, фермерът Джими Картър е сред приближените на тандема Рокфелер-Бжежински. Инициативата му да открие търговско представителство на щата Джорджия в Брюксел и Токио, го прави според тях идеалното въплъщение на основополагащата концепция на комисията (2). За лансиране и налагане кандидатурата на Картър от Демократичната партия на президентските избори през 1976, Рокфелер използва огромните си връзки и влияние на Уолстрийт, а Бжежински – престижа си на университетски преподавател. Разбира се, след избирането на Картър, Збигнев Бжежински получава ключовият пост на президентски съветник по националната сигурност (3).


 

Веднага след влизането си в Белия дом новият президент обявява за свой приоритет съкращаването на ядрения военен потенциал на двата противостоящи си блока (ръководени от САЩ и СССР). Кризата, свързана със съветските ракети СС-20, насочени към Европа, заставя обаче Картър да реагира с разгръщането на американските ракети “Пършинг” и така усилията му (искрени, или не) рухват, като двата блока продължават да се гледат с растяща подозрителност. Истината е, че по онова време Москва действително има основание да подозира противника си, че води двойна игра: военното поражение във Виетнам, кара американците да действат предпазливо във военен и стратегически план, докато Бжежински усилено разработва план за вкарването на руснаците в продължителен конфликт по периферията на собствената им сфера на влияние. Дестабилизацията на комунистическия режим в Афганистан и въоръжаването на първите антикомунистически опълчения на местните ислямисти през 1979 е една от причината (както разчита и самият Бжежински) за навлизането на съветската армия в страната. В тази операция, съветникът на Картър се опира на влиятелните служби на пакистанското разузнаване ISI. Чак през 1998, в интервю а френското списание “Нувел Обсерватьор” Бжежински признава, че въоръжаването на антируските отряди на Бин Ладен е предшествало съветската интервенция и е целяло да провокира тъкмо тази реакция на Москва. Ето част от въпросното интервю:

Бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс твърди в мемуарите си, че американските специални служби са започнащи да помагат на афганистанските муджехидини шест месеца преди съветското нахлуване.

- По онова време, Вие бяхте съветник на президента Картър, което означава, че се изиграли ключова роля в тази операция. Така ли е?

- Да. Според официалната историческа версия, подкрепата на ЦРУ за моджехидините започва през 1980, т.е. след нахлуването на съветската армия в Афганистан на 24.12.1979. Истината, която до днес се пазеше в тайна, е друга: всъщност президентът Картър подписа първата директива за оказване на тайна подкрепа за противниците на просъветския режим в Кабулл още на 3 юли 1979. В същия ден аз изпратих докладна записка до президента, в която му обясних, че според мен подобна помощ би могла да доведе до съветска военна намеса... Но ние не сме карали руснаците да се намесват, ние просто съзнателно увеличихме шансовете те да го направят.

- Когато Москва се опита да оправдае интервеницята си с необходимостта да се предотврати тайната американска намеса в Афганистан, никой не им повярва. Сега се оказва, че това е било истина. Вие самият, за нищо ли не съжалявате днес?

- За какво да съжалявам? Осъществяването на тази тайно операция беше великолепна идея. Целта и беше руснаците да бъдат примамени в афганистанския капан, а вие ме питате, дали съжалявам. В деня, когато съветските войски официално пресякоха границата, написах на президента Картър следната бележка: "Сега имаме отличната възможност да осигурим на Съветите техен, собствен Виетнам”.

- Сигурно не съжалявате, че така сте помогнал за възхода на ислямския фундаментализъм, както и, че сте снабдявали с оръжие и сте подготвяли бъдещите терористи?

- Кое е по-важно от историческа гледна точка? Талибаните, или падането на съветската империя? Няколко смахнати ислямисти, или освобождението на Централна Европа и края на студената война?"(4).

Споменавайки за "появята на няколко смахнати ислямисти", Бжежински обаче очевидно недооценява мощта на Ал Кайда, повтаряйки един мит на американските неоконсерватори, оправдаващ кръстоносния им поход срещу Москва. Разбира се, днес членът на американския Съвет по международните отношения (Council on Foreigh Rerlations) със сигурност би се въздържал от подобни категорични твърдения.

Мълчаливият съюз с Китай и безусловната подкрепа за иранския шах

Ако Никсън и Кисинджър не се колебаят да използват страха на Москва от стратегическото обкръжаване на Съветската империя, стартирайки процеса на нормализация на отношенията между Вашингтон и Пекин, част от хората около Картър не одобряват този подход, който обаче самият Бжежински твърдо възнамерява да продължи.Влизайки в Белия дом, Картър заявява, че предпочита диалога със СССР и, че ще държи на разстояние китайците. Неговият държавен секретар Сайрън Ванс обаче, скоро се сблъсква с антируската мания на Бжежински, така че по време на целия си мандат президентът е принуден да изглажда противоречията в собствената си администрация. С ролята на посредник между двата полюса се нагърбва Ричард Холбрук, бъдещият представител на САЩ в ООН (по времето на Клинтън) и съветник по външната политика на кандидата на демократите на последната президентска кампания (2004) Джон Кери, заедно със сина на самия Бжежински Марк. Според Сайръс Ванс и останалите привърженици на диалога с Москва, като например ветерана Аверил Хариман, логиката на тристранното обкръжаване би довела в най-добрия случай до недоразумения в отношенията с Москва, ако не и до война. Затова те подкрепят диалога по въпросите за разоръжаването и сътрудничеството с руснаците, стпемейки се да пресекат конфликтите в Третия свят.

Въпреки това, нормализацията на отношенията с Китай продължава и Бжежински дори разработва програма за съвместно стратегическо сътрудничество, поддържайки добри лични отношения с Дън Сяо-пин, благодарение на което и днес продължава да се ползва с добри позиции в Пекин.

Същото недоверие на Бжежински спрямо Москва, можем да открием и в позицията му по отношение на Иран, който по времето на шах Мохамад Пахлави се смята за бастион срещу съветското влияние в Близкия изток. Бжежински уверява шаха, че има пълната му подкрепа при това в момент, когато част от администрацията на Картър (включително държавният секретар Ванс) иска владетелят да се оттегли, и дори настоява за американска военна намеса за оставането му на власт. Конкретните действия на Вашингтон обаче, все пак се определят от Държавния департамент и, въпреки преговорите с генералите, които свалят шаха, да наложат един умерен режим, последвалото възстание довежда на власт аятолах Хомейни (1979).


 

Междувременно, Бжежински участва заедно с Картър в преговорите в Кемп Дейвид през 1977, изигравайки немалка роля за подписването на мирния договор между Израел и Егихеп, макар че не участва активно в обсъжданията, за разлика от въпросите, касаещи СССР.

Възраждането на руската заплаха и американската доминация

През 1989 Бжежински напуска Колумбийския университет, където предодава от 1960, за да се посвети на разработването на план за независимост на Украйна, с което стартират и усилията му да не допусне възраждането на Русия като супер-държава.

Напротив, той се обявава за интеграцията на Москва в западната система и налагането на "геополитически плурализъм" в пространството на рухналия Съветски съюз. В същото време Бжежински разработва и т.нар. "План за Европа", предвиждащ разширяването на НАТО на Изток и присъединяването на балтийските държави към пакта. Усилията му се оправдават напълно, когато няколко години по-късно (през 2002), трите екс-съветски републики действително биват интегрирани в НАТО.

През 90-те години на миналия век, той е специален пратеник на американския президент за осъществяването на най-големия петролно-инфраструктурен проект в света - петролопровода Баку-Джейхан (5). Проектът е великолепна практическа реализация на собствените му стремежи да попречи на Москва "отново да стъпи на крака". Едновременно с това, от 1999 насам Бжежински ръководи "Американския комитет за мир в Чечения", който всъщност е поделение на Фондация "Freedom House". Според него, така той помага за мирните преговори между руското правителство и чеченските сепаратисти. Истината обаче е, че за подобни "демократични цели" се крие оказването на тайна подкрепа за кавказките сепаратисти и ислямисти и поддържането на поредната "периферна война", чиято цел (също както някога в Афганистан) е отслабването на Русия и изместването и от контрола върху ресурсите на Каспийския регион.

Реализацията на прословутата геополитическа доктрина на Бжежински, според която "Държавата, доминираща в Евразия, ще контролира двата най-развитие и икономически продуктивни региони на света", е свързана с разширяването на НАТО на изток, за което администрацията на Клинтън работеше особено усърдно (наследилият го Буш просто пожъна резултатите от тази работа). Впрочем, според Бжежински, европейците също са заинтересувани от успеха на подобна стратегия. В обширен анализ, публикуван през 2000 в "National Interest", той посочва, че "Европейският регион, който е разположен на западната граница на Евразия и в непосредствена близост до Африка, е подложен на много по-силен риск от страна на нарастващия глобален хаос, отколкото далеч по единната политически и несравнимо по-мощна във военно отношение Америка. Като рискът за европейците ще нарастне допълнително, ако въшната политика на Москва се определя от шовинистичния руски империализъм" (6). Всичко това сочи, че разполагането на частите на НАТО покрай руските граници действително следва да се тълкува като превантивна мярка. И ако Москва реагира, като приеме съответните отбранителни мерки, според Бжежински, това би означавало, че тя наистина иска да възстанови империята си и отново да стане тоталитарна държава.

Работейки едновременно като консултант на Бритиш Петролеум-Амоко (BP-Amoco) и Freedom House, в края на 90-те Бжежински отговаря в Азербайджан за подобряване имиджа на президента (и бивш комунистически водач) Гейдар Алиев. За целта, той не се колебае да определи стариа диктатор за "добро момче" в интервюто си, дадено за "New York Times" (7). Оправдавайки американо-британската подкрепа за диктатурата на Алиев (чието място, след смъртта му бе заето от неговия син), Бжежински обикновено лансира аргумента, че след 70 години комунистическо управление, не би могло да се очаква, че Азербайджан и останалите постсъветски републики ще станат демократични толкова бързо. Независимо от факта, че през последните години репресиите на режима в Баку нарастваха пропорционално на спадащите надежди за размера на каспийските ресурси, Азербайджан успешно премина от категорията на "несвободните" страни в тази на "частично свободните", според класификацията на "Freedom House" (8).

Като доказателство за това, през 1999 любимата ученичка на Бжежински и тогавашен държавен секретар на САЩ Медлин Олбрайт, лично кани покойния Гайдар Алиев на юбилейните чествания на НАТО. По същото време и със същата цел (улесняване проникването на НАТО и гарантиране на американските енергийни интереси в региона) Грузия, Азербайджан и Украйна провеждат съвмесни военни учения в рамките на програмата на пакта "Партньорство за мир" (9).

По инициатива на "Американския комитет за мир в Чечения", чиито ръководител е Бжежински, през 2002 в Лихтенщайн се провежда среща на основните лидери на чеченската съпротива. Срещата става два месеца след преговорите между покойние чеченски "премиер" Масхадов и "кавказкия терорист №1" Шамил Басаев, по време на които двамата се споразумяват за съвместно командване на "военните сили на Чеченската република Ичкерия". Участниците в срещата декларират, че Чечения не може да остане в състава на Руската Федерация, че републиката се нуждае от по-голяма автономия, както и, че се необходими нови преговори с Масхадов. Остава неясно, дали терористичната акция в Беслан, последвала през септември 2004, отговорността за която бе поета от Басаев, е била част от процеса за извоюване на независимост за Чечения, или (което е по-вероятно) от процеса за дестабилизация на Русия (10). Тъй като основната последица от тази акция беше ръста на напрежението между Северна Осетия и съседната и Ингушетия (т.е. още по-голямата "балканизация" на региона), тук възникват редица, съвсем основателни, въпроси.


 

Днес Збигнев Бжежински активно си сътрудничи с Центъра за стратегически международни изследвания (CSIS), оставайки си обаче основния идеолог на външнополитическата програма на опозиционната американска Демократическа партия, доказателство за което, впрочем, са демонстрираните в президентската кампания през есента на миналата 2004 от кандидатите на демократите Джон Кери и Джон Едуардс твърди антируски позиции. Следвайки съветите на Марк Бжежински, Кери и Едуардс решиха да превърнат в свой първостепенен приоритет ядреното разоръжаване на Русия, при това в момент, когато руснаците възстановиха равнището на петролното си производство до онова, отпреди рухването на СССР, а огромните печалби, свързани със скока в цените на петрола позволиха на Москва да удвои бюджета си за отбрана. Тоест, идеята лансирана от двамата Бжежински за това, колко опасно е съхраняването на руския ядрен потенциал в условията на икономическа разруха на страната, днес просто не е актуална.

Напоследък на Бжежински (който вече е 77 годишен) става все по-трудно да убеждава световната общественост, че именно Русия олицетворява "абсолютното зло" и, че ако тя не бъде подчинена на Запада, отново ще се върне към тоталитаризма (11). Само че за да се случи нещо подобно, очевидно ще трябва да бъде провокирана реакцията на Москва и то по същия начин, който вече бе изпробван от самия Бжежински в Афганистан през 1979, тъй като (за разлика от САЩ) руснаците разполагат с излишък от енергоресурси за десетилетия напред. Което вероятно обяснава и очевидното разместване в понятийната система на самия Бжежински, който съвсем наскоро си позволи в пристъп на ясно осъзнато безсилие да квалифицира в "Wall Street Journal" руския президент Путин като "новия Бенито Мусолини". Личната война на известния американски геополитик продължава с пълна сила, макар и с прогресивно намаляващи шансове за макар и частичен успех.

Бележки:

[1] Between two Ages : America's Role in the Technetronic Era par Zbigniew Brzezinski, Harpers, 1971.

[2] Тристранната комисия заставя и френския президент Жискар д’Естен да назначин за министър-председател един от нейните членове – Раймон Бар, който е професор по икономика без политически опит.

[3] Бжезински включва в екипа си и Медлин К.Олбрайт (чиито баща участва в правителството на неговия тъст Едуард Бенеш), както и двамата изтъкнати теоретици на концепцията за цивилизационния сблъсък - Бърнард Луис и Семюъл Хънтингтън.

[4] Le Nouvel Observateur n° 1732, от 15-21 януари 1998, p. 76.

[5] См. 'L'Azerbaidjan, un poste colonial avancе', Arthur Lepic, Voltaire, 10 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14866.html)

[6] Цитирано в статията 'Bribing Montenegro - It didn't work', George Szamuely, antiwar, 15 июня 2000. (www.antiwar.com/szamuely/sz061500.html )

[7] 'Freedom spells B-A-K-U', Counterpunch Magazine, 1999. (www.counterpunch.org/baku.html )

[8] Виж: 'Freedom House, quand la libertе n'est qu'un slogan', Voltaire, 7 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14830.html )

[9] Статията 'U.S. and NATO goals in the Balkans', Lenora Foerstel, International Action Center, 1999. (www.iacenter.org/warcrime/lfoerstl.html)

[10] Статията 'La responsabilitе anglo-saxonne; Beslan' от Маривиля Караско и редакцията на списание Voltaire, 27 септември 2004.

[11] Статията '115 atlantistes contre la Russie', Thierry Meyssan, Voltaire, 1 октомври 2004. (www.reseauvoltaire.net/article15119.html )

{rt}

На 19 април във Ватикана бе избран новият римски папа – 78-годишният Йозеф Ратцингер, приел името Бенедикт ХVІ. Далеч не всички католици очакваха да видят именно него на Светия престол, затова изборът му може да има сериозни последици както за католическия, така и за целия останал свят. Причината е проста – новият папа бе най-радикалния измежду всички кардинали-консерватори и неслучайно беше известен като “железния кардинал”.

Общо взето, анализите на това, какъв папа би бил по-добър от гледна точка на православия свят (и, в частност, за България) са лишени от смисъл. По същия начин можем да разсъждаваме и, какъв американски президент – републиканец или демократ, би бил по-доброжелателен към нас, българите. Истината обаче е, че Ватикана (както и САЩ) представлява свръхустойчиво политическо конструкция, в която всяка идеологическа фракция не изключва противоположната, а по-скоро я допълва.

Нека си припомним, какъв беше покойният Йоан-Павел ІІ – консерватор или реформатор? На пръв поглед, изглеждаше реформатор, но само защото бе свръхактивен и добронамерен в своята мисионерска дейност, напомняйки по-скоро професионален политик, отколкото наследник на апостол Петър. Но истината е, че Карол Войтила не дръзна да промени нито една догма или канон на своята църква. Той запази католическата идеология непокътната, с цялата и строгост, отказвайки се само от хилядолетната практика на безкрайни анатеми и обвинения в различни ереси и възприемайки вместо това тактиката на усмивките и опрощенията, раздавани наляво и надясно, с което си спечели симпатиите на либералните медии. Именно такъв папа – консерватор по душа, но реформатор в чисто външните си изяви, се оказа идеалната фигура за Ватикана.

Консерватор вместо чернокож?

На конклава, свикан през април, за престола на Божия наместник на земята се бореха четири “фракции” на Католическата църква, които можем да обособим както по идеологически, така и по географски (геополитически) признак. Както признават висши служители на самата църква, през последните месеци противопоставянето между консерватори и реформатори в нея бе достигнало едва ли не своя апогей. Като консервативния лагер изглеждаше доста по-слаб от този на реформаторите.

Така, за изключително силни се смятаха позициите на известния като “покровител на европейската идея” брюкселски кардинал Годфрид Данеелс, подкрепящ използването на презервативи и дори идеята за въвеждане на ограничен мандат за управление на папата. Още по-влиятелен изглеждаше президентът на Съвета за християнско единство, ватиканският кардинал Валтер Каспер, призоваващ за легализация на разводите и разширяване пълномощията на отделните епископи.

Що се отнася до консервативния лагер, той беше доста по-многоброен, но пък за сметка на това – силно разединен и то по чисто геополитически критерий. Отвън изглеждаше, че основният сблъсък върви именно по тази линия. Така, една от консервативните фракции обединяваше италианците, смятащи Ватикана за своя територия. Сред тях изпъкват миланският архиепископ Диониджи Теттаманци и архиепископът на Болоня Джакомо Биффи. И единият, и другият обаче се оказаха забъркани в големи скандали: първият фактически благослови разрушителните антиглобалистки изстъпления по време на срещата на Г-8 в Генуа през 2001, а вторият рязко се обяви против мюсюлманската имиграция в Италия. Не по-малко одиозна фигура изглеждаше друг измежду италианските кандидати за папския престол – държавният секретар на Римската курия Анджело Содано, ползващ се във Ватикана с репутацията на опитен дипломат, макар че радикалното му поведение рязко контрастираше с коректното поведение на самия Йоан-Павел ІІ. Именно Содано бе инициаторът на всички “походи” на покойния папа в държавите от постсъветското пространство и неведнъж публично критикуваше политиката на Москва.

Основни противници на италианската “фракция” бяха латиноамериканците, претендиращи за спазване на “географската пропорция” във висшето църковно ръководство. Нека напомня, че половината от кардиналите са европейци, докато паството им на Стария континент съставлява само 24% от всички католици. Освен това прелатите от Латинска Америка обвиняваха италианските си колеги, че пренебрегват социалните проблеми на “бедния Юг”, които те самите смятат за основни. Всички те – архиепископът на Тегусиалпа (Хондурас) Оскар Родригес Марадиага, ахиепископът на Сау Паулу (Бразилия) Клаудио Хумес и останалите, не крият положителното си отношение към т.нар. “теология на освобождението”, а обединената им позиция на конклава действително можеше да обърка картите на европейците.


 

Най-екстравагантната кандидатура за папския престол обаче бе смятаният за умерен консерватор, префект на конгрегациято по вероучение и любимец на Йоан-Павел ІІ кардинал Френсес Аринзе. Фактът, че е роден в Нигерия, го отличаваше от всички останали претенденти, а отношението към него в навечерието на изборите бе своеобразен индикатор за расовата търпимост сред католическата общност. Всички прелати се надпреварваха да декларират липсата на предразсъдаци в това отношение, а бъдещият папа Йозеф Ратцингер в едно от изказванията си дори специално подчерта, че избирането на чернокож папа “би било добър знак”.

Именно кандидатурата на Аринзе се смяташе за най-вероятната в навечерието на гласуването, тъй като кардиналът идеално съчетава последователния идеологически консерватизъм с повърхностен либерализъм (допълнително подчертаващ “политичиски коректния цвят” на кожата му). За шансовете на нигериеца говори и фактът, че в навечерието на избора на новия папа авторитетният телевизионен канал Евронюз го показваше във всичките си новинарски емисии. Само че избраха друг… Очевидно, католиците все още не са чак дотам “политически коректни” за да приемат чернокож папа.

Хитлерюгенд и Светата Инквизиция

Баварският кардинал Йозеф Ратцингер винаги се е ползвал с репутацията на човек, “олицетворяващ европейския консерватизъм”, както и с особеното разположение на Йоан-Павел ІІ – неслучайно, наред с Аринзе, го смятаха за “дясна ръка” на покойния папа. В навечерието на гласуването обаче, либералните медии направиха всичко за да провалят кандидатурата му. Каква е причината за подобно отношение към баварския кардинал?

Новият папа е роден в малкото баварско градче Маркт-ам-Ин на 16 април 1927. Първите стъпки в самостоятелния живот обаче не се отразяват особено добре върху репутацията му, макар че той самият едва ли е виновен за това. Още като ученик в семинарията Ратцингер влиза в редовете на Хитлерюгенд, а на 17-годишна възраст е извикан в армията (в рамките на обявената от Хитлер тотална мобилизация). През 1945 той се оказва в съюзнически лагер, за престоя в който по-късно твърди, че е бил най-ужасното преживяване в живота му. През юни 1951 става свещеник в Мюнхен и бързо си спечелва славата на водещ консервативен теолог в Германия. През 1953 защитава дисертация за творчеството на Августин Блажени, а шест години по-късно е вече преподавател в Катедрата по теология на Университета в Бон. През 1966 става главен експерт по догматика в прочутия католически университет в Тюбинген. Заемайки този пост, Ратцингер рязко атакува изявите на германските “нови леви” (сред които между другото са сегашният немски външен министър Фишер и ръководителят на фракцията на “зелените” в Европарламента Кон-Бендит), както и участниците в студентските бунтове в Западна Европа през 1968. Четири години по-късно, в противовес на антиклерикалните медии, създава теологичното списание Cоmunio, което и до днес запазва водещите си позиции сред европейските интелектуални католически издания.

През март 1977 Ратцингер става архиепископ на Мюнхен, а през юни същата година – и кардинал. В това си качество той оглавява Кардиналската колегия и Конгрегацията по въпросите на вероучението – наследничка на печално известната Света Инквизиция….

Като радикален консерватор, Йозеф Ратцингер се обявява против всички предлагани от либералните среди в Католическата църква реформи: признаване правото на семейно планиране, приемането на жени-свещеници, легализацията на разводите или пък на хомосексуализма. Окончателно получава прякора “железният кардинал”, когато категорично осъжда опита на редица американски протестантски пастори да променят рода на някои думи в Библиято от мъжки на среден, по съображение, свързани с т.нар. “политическа коректност”.

Но най-сериозната разлика между Ратцингер и останалите кардинали-консерватори е в това, че той отстоява не просто фундаменталните християнски ценности, а именно католическото им тълкуване в противоположност на всички останали. Тъкмо поради това Ратцингер е открит противник на “екуменизма” и вдъхновените от него постановления на Втория Ватикански събор (1962-1965) и, най-вече на онова измежду тях, в което Православната църква се определя като “сестра” на Католическата.

Тоест, оказва се, че в зората на ХХІ век Католическата църква е избрала за папа един откровен реакционер, което впрочем никак не е случайно. Извеестно е, че за да бъде избран новият папа, за него трябва да гласуват над две-трети от всички кардинали. Защо бе избран именно Ратцингер и какво означава това за света и, особено, за онази част от него, която изповядва православието? Този въпрос има четири възможни отговора.

Първият отговор: Ватикана се готви за нов кръстоносен поход

Нека предположим, че Римската курия е решила на всяка цена да съхрани идеологическата си чистота и, следователно, да ограничи прекалено амбициозната експанзия на католицизма, която неизбежно ще изисква от Църквата провеждането на много сериозни реформи в самата Католическа църква. Действително, за разлика от православието, католицизмът би могъл да си позволи временно да ограничи своята (иначе твърде успешна) мисионерска дейност. Само че такова решение ще противоречи на самата природа на тази църква, за която експазията е просто начин на съществуване.


 

На макроисторическо ниво, би могло да се каже, че с подобна стъпка (т.е. с излора на Ратцингер) Католическата църква само възпроизвежда общите реакционни тенденции, които се забелязват във всички традиционни религии в зората на новото хилядолетие. В крайна сметка дори популярността на исляма в съвременна Европа се диктува не от някакви авангардни, а от чисто фундаменталистките аспекти на тази религия. Но след като в Европа е налице реална преориентация към фундаментализма, защо това да не повлияе сериозно и върху Католическата църква?

Днес битката със светското “потребителско общество” все повече се трансформира в битка със либералния Запад. В подобни условия, за консервативните католически среди е неприемливо отъждествяването с него. Тъкмо поради това технит3е представители във висшия клир на Католическата църква (към които принадлежи и новия папа) смятат за необходимо мощно да напомнят, че всъщност Западът притежава собствена сакрална традиция, не по-малко последователна, отколкото ислямът или будизмът. С което Ватиканът автоматично се превръща в опора на консервативната християнска реакция в Европа и извън нея.

Вторият отговор: Новият папа е избран най-вече заради преклонната му възраст

Бенедикт ХVІ е на 78 години, което е наистина почтена възраст и едва ли може да серазчита, че ще ръководи дълго Католическата църква. Тоест, става дума по-скоро за преходна фигура, избрана на принципа “най-достойният измежду патриарсите на католицизма”. Ако наистина е така, истинската стратегия на Ватикана ще стане ясна едва след избора на неговия наследник, който вероятно ще бъде и много по-млад. Неслучайно сред анализаторите е популярна една доста екстравагантна версия: избирането на Ратцингер е било подкрепено от кардиналите-реформатори, разчитащи да наберат повече “точки” след неговия неминуем провал – тъй като дори да започне своите “контрареформи”, поради възрастта си той едва ли ще ги довърши… Макар че реформаторите могат и да бъркат – в края на краищата липсва гаранция, че новия папа няма да живее още 15-20 години.

Третият отговор: Папата-реакционер се подкрепя от Вашингтон за да задълбочи разделението на Европа

Тази версия е съвсем в духа на модерната конспирология и се базира на представата, че Ватикана отдавна не разполага със суверенитет и политиката ме се ръководи директно от Съединените щати. Нейните привърженици сочат като доказателства за правотата и неочаквано благосклонното отношение към новия папа, демонсстрирана от Билдербергския клуб, който уж дори е лобирал за него. Смята се, че САЩ с помощта на подобен, крайно реакционен, папа ще успеят да задълбочат разделението в Европа (включително в доминиращата в ЕС Германия, където само половината от населението са католици, а останалите - протестанти), възползвайки се от противоречията на Стария континент… Само че със същата логика може да се твърди, че новия папа е бил “назначен” от Тел-Авив, Ер-Риад или дори… от Москва!

Четвърти отговор: Папата-реакционер е необходима на Европа за да оправдае “тъмното минало” на континента

От известно време насам, “тъмното” (постфашистко или посткомунистическо) минало в биографията на водещи европейски политици вече не смущава т.нар. прогресивна общественост на Стария континент. Причината е очевидна: днес Източна Европа (голяма част от която е вече в НАТО и ЕС) е изправена пред въпроса за своята нова идентификация и морално-нравствен статут. Известно е, че навремето източноевропейските страни бяха “освободени” от нацистката окупация от комунистическия Съветски съюз (ръководен от сатрапа Сталин). И признаването на този факт е крайно проблематичен психологически фон за сегашната им откровено антируска ориентация и стремеж към интеграция в ЕС. Този проблем обаче лесно може да се реши, ако въпросното “освобождение” се замени със статута на “окупация”. Така не просто могат да се забравят историческите заслуги на Москва, но дори и да се предявят претенции срещу нея за “нанесените в миналото вреди”. Медалът обаче има две страни: защото максималната демонизация на Сталин и СССР, обикновено върви паралелно с постепенната “тиха” реабилитация на Третия Райх и, особено, на плановете лидера му да “обедини” Европа. В този контекст избирането за папа тъкмо на Йозеф Ратцингер (в чиято биография присъства членството в Хитлерюгенд) може да се приеме и като определен индикатор за това, че в днешна Европа (да не говорим за утрешна) това вече не е компромат.

Drang nach Osten

Отношението на международните дипломатически среди към новия папа засега е по-скоро хладно, отколкото възторжено. Латинска Америка (и въобще страните от т.нар. Трети свят) реагира на избирането му с гробно мълчание. Президентът на Съвета на мюсюлманите във Франция Далил Абу Бакар изрази надежда, че “Бенедикт ХVІ ще се откаже от консерватизма, характерен за кардинал Ратцингер”. На свой ред, депутатът в израелския Кнесет равин Аврам Равиц отбеляза, че в Израел “се опасяват от решението на Конклава”, тъй като не е ясно “доколко някогашното членство в Хитлерюгенд ще повлияе върху отношението на новия папа към еврейския народ” – още повече, че по този въпрос “дори само една дума на папата, или пък мълчанието му може да се приеме като критика”.

Що се касае до Източна Европа (включително и България), може да се очаква усилване на конфронтацията с Православната църква (особено с Руската, която във Ватикана смятат за най-сериозния си съперник на Стария континент). Дори ако новият папа се опита да ограничи мисионерската експанзия на католицизма (вклрючително и в източна посока), едва ли ще успее да го направи. В крайна сметка не за това бе избран от мнозинството кардинали. Отдруга страна обаче, ако “железният папа” реши да отстоява досегашните си ултраконсревативни позиции, въпросната експанзия несъмнено ще придобие и нови черти – ще стане по-безкомпромисна и открита. В крайна сметка няма как отказът на кардинал Ратцингер да признае Православната църква за “сестра” на своята собствена (напук на решенията на ІІ Ватиканска събор) да не повлияе и върху политика на папа Бенедикт ХVІ към “източната ерес”.

{rt}

На 19 април във Ватикана бе избран новият римски папа – 78-годишният Йозеф Ратцингер, приел името Бенедикт ХVІ. Далеч не всички католици очакваха да видят именно него на Светия престол, затова изборът му може да има сериозни последици както за католическия, така и за целия останал свят. Причината е проста – новият папа бе най-радикалния измежду всички кардинали-консерватори и неслучайно беше известен като “железния кардинал”.
Общо взето, анализите на това, какъв папа би бил по-добър от гледна точка на православия свят (и, в частност, за България) са лишени от смисъл. По същия начин можем да разсъждаваме и, какъв американски президент – републиканец или демократ, би бил по-доброжелателен към нас, българите. Истината обаче е, че Ватикана (както и САЩ) представлява свръхустойчиво политическо конструкция, в която всяка идеологическа фракция не изключва противоположната, а по-скоро я допълва.
Нека си припомним, какъв беше покойният Йоан-Павел ІІ – консерватор или реформатор? На пръв поглед, изглеждаше реформатор, но само защото бе свръхактивен и добронамерен в своята мисионерска дейност, напомняйки по-скоро професионален политик, отколкото наследник на апостол Петър. Но истината е, че Карол Войтила не дръзна да промени нито една догма или канон на своята църква. Той запази католическата идеология непокътната, с цялата и строгост, отказвайки се само от хилядолетната практика на безкрайни анатеми и обвинения в различни ереси и възприемайки вместо това тактиката на усмивките и опрощенията, раздавани наляво и надясно, с което си спечели симпатиите на либералните медии. Именно такъв папа – консерватор по душа, но реформатор в чисто външните си изяви, се оказа идеалната фигура за Ватикана.
Консерватор вместо чернокож?
На конклава, свикан през април, за престола на Божия наместник на земята се бореха четири “фракции” на Католическата църква, които можем да обособим както по идеологически, така и по географски (геополитически) признак. Както признават висши служители на самата църква, през последните месеци противопоставянето между консерватори и реформатори в нея бе достигнало едва ли не своя апогей. Като консервативния лагер изглеждаше доста по-слаб от този на реформаторите.
Така, за изключително силни се смятаха позициите на известния като “покровител на европейската идея” брюкселски кардинал Годфрид Данеелс, подкрепящ използването на презервативи и дори идеята за въвеждане на ограничен мандат за управление на папата. Още по-влиятелен изглеждаше президентът на Съвета за християнско единство, ватиканският кардинал Валтер Каспер, призоваващ за легализация на разводите и разширяване пълномощията на отделните епископи.
Що се отнася до консервативния лагер, той беше доста по-многоброен, но пък за сметка на това – силно разединен и то по чисто геополитически критерий. Отвън изглеждаше, че основният сблъсък върви именно по тази линия. Така, една от консервативните фракции обединяваше италианците, смятащи Ватикана за своя територия. Сред тях изпъкват миланският архиепископ Диониджи Теттаманци и архиепископът на Болоня Джакомо Биффи. И единият, и другият обаче се оказаха забъркани в големи скандали: първият фактически благослови разрушителните антиглобалистки изстъпления по време на срещата на Г-8 в Генуа през 2001, а вторият рязко се обяви против мюсюлманската имиграция в Италия. Не по-малко одиозна фигура изглеждаше друг измежду италианските кандидати за папския престол – държавният секретар на Римската курия Анджело Содано, ползващ се във Ватикана с репутацията на опитен дипломат, макар че радикалното му поведение рязко контрастираше с коректното поведение на самия Йоан-Павел ІІ. Именно Содано бе инициаторът на всички “походи” на покойния папа в държавите от постсъветското пространство и неведнъж публично критикуваше политиката на Москва.
Основни противници на италианската “фракция” бяха латиноамериканците, претендиращи за спазване на “географската пропорция” във висшето църковно ръководство. Нека напомня, че половината от кардиналите са европейци, докато паството им на Стария континент съставлява само 24% от всички католици. Освен това прелатите от Латинска Америка обвиняваха италианските си колеги, че пренебрегват социалните проблеми на “бедния Юг”, които те самите смятат за основни. Всички те – архиепископът на Тегусиалпа (Хондурас) Оскар Родригес Марадиага, ахиепископът на Сау Паулу (Бразилия) Клаудио Хумес и останалите, не крият положителното си отношение към т.нар. “теология на освобождението”, а обединената им позиция на конклава действително можеше да обърка картите на европейците.
Най-екстравагантната кандидатура за папския престол обаче бе смятаният за умерен консерватор, префект на конгрегациято по вероучение и любимец на Йоан-Павел ІІ кардинал Френсес Аринзе. Фактът, че е роден в Нигерия, го отличаваше от всички останали претенденти, а отношението към него в навечерието на изборите бе своеобразен индикатор за расовата търпимост сред католическата общност. Всички прелати се надпреварваха да декларират липсата на предразсъдаци в това отношение, а бъдещият папа Йозеф Ратцингер в едно от изказванията си дори специално подчерта, че избирането на чернокож папа “би било добър знак”.
Именно кандидатурата на Аринзе се смяташе за най-вероятната в навечерието на гласуването, тъй като кардиналът идеално съчетава последователния идеологически консерватизъм с повърхностен либерализъм (допълнително подчертаващ “политичиски коректния цвят” на кожата му). За шансовете на нигериеца говори и фактът, че в навечерието на избора на новия папа авторитетният телевизионен канал Евронюз го показваше във всичките си новинарски емисии. Само че избраха друг… Очевидно, католиците все още не са чак дотам “политически коректни” за да приемат чернокож папа.
Хитлерюгенд и Светата Инквизиция
Баварският кардинал Йозеф Ратцингер винаги се е ползвал с репутацията на човек, “олицетворяващ европейския консерватизъм”, както и с особеното разположение на Йоан-Павел ІІ – неслучайно, наред с Аринзе, го смятаха за “дясна ръка” на покойния папа. В навечерието на гласуването обаче, либералните медии направиха всичко за да провалят кандидатурата му. Каква е причината за подобно отношение към баварския кардинал?
Новият папа е роден в малкото баварско градче Маркт-ам-Ин на 16 април 1927. Първите стъпки в самостоятелния живот обаче не се отразяват особено добре върху репутацията му, макар че той самият едва ли е виновен за това. Още като ученик в семинарията Ратцингер влиза в редовете на Хитлерюгенд, а на 17-годишна възраст е извикан в армията (в рамките на обявената от Хитлер тотална мобилизация). През 1945 той се оказва в съюзнически лагер, за престоя в който по-късно твърди, че е бил най-ужасното преживяване в живота му. През юни 1951 става свещеник в Мюнхен и бързо си спечелва славата на водещ консервативен теолог в Германия. През 1953 защитава дисертация за творчеството на Августин Блажени, а шест години по-късно е вече преподавател в Катедрата по теология на Университета в Бон. През 1966 става главен експерт по догматика в прочутия католически университет в Тюбинген. Заемайки този пост, Ратцингер рязко атакува изявите на германските “нови леви” (сред които между другото са сегашният немски външен министър Фишер и ръководителят на фракцията на “зелените” в Европарламента Кон-Бендит), както и участниците в студентските бунтове в Западна Европа през 1968. Четири години по-късно, в противовес на антиклерикалните медии, създава теологичното списание Cоmunio, което и до днес запазва водещите си позиции сред европейските интелектуални католически издания.
През март 1977 Ратцингер става архиепископ на Мюнхен, а през юни същата година – и кардинал. В това си качество той оглавява Кардиналската колегия и Конгрегацията по въпросите на вероучението – наследничка на печално известната Света Инквизиция….
Като радикален консерватор, Йозеф Ратцингер се обявява против всички предлагани от либералните среди в Католическата църква реформи: признаване правото на семейно планиране, приемането на жени-свещеници, легализацията на разводите или пък на хомосексуализма. Окончателно получава прякора “железният кардинал”, когато категорично осъжда опита на редица американски протестантски пастори да променят рода на някои думи в Библиято от мъжки на среден, по съображение, свързани с т.нар. “политическа коректност”.
Но най-сериозната разлика между Ратцингер и останалите кардинали-консерватори е в това, че той отстоява не просто фундаменталните християнски ценности, а именно католическото им тълкуване в противоположност на всички останали. Тъкмо поради това Ратцингер е открит противник на “екуменизма” и вдъхновените от него постановления на Втория Ватикански събор (1962-1965) и, най-вече на онова измежду тях, в което Православната църква се определя като “сестра” на Католическата.
Тоест, оказва се, че в зората на ХХІ век Католическата църква е избрала за папа един откровен реакционер, което впрочем никак не е случайно. Извеестно е, че за да бъде избран новият папа, за него трябва да гласуват над две-трети от всички кардинали. Защо бе избран именно Ратцингер и какво означава това за света и, особено, за онази част от него, която изповядва православието? Този въпрос има четири възможни отговора.
Първият отговор: Ватикана се готви за нов кръстоносен поход
Нека предположим, че Римската курия е решила на всяка цена да съхрани идеологическата си чистота и, следователно, да ограничи прекалено амбициозната експанзия на католицизма, която неизбежно ще изисква от Църквата провеждането на много сериозни реформи в самата Католическа църква. Действително, за разлика от православието, католицизмът би могъл да си позволи временно да ограничи своята (иначе твърде успешна) мисионерска дейност. Само че такова решение ще противоречи на самата природа на тази църква, за която експазията е просто начин на съществуване.
На макроисторическо ниво, би могло да се каже, че с подобна стъпка (т.е. с излора на Ратцингер) Католическата църква само възпроизвежда общите реакционни тенденции, които се забелязват във всички традиционни религии в зората на новото хилядолетие. В крайна сметка дори популярността на исляма в съвременна Европа се диктува не от някакви авангардни, а от чисто фундаменталистките аспекти на тази религия. Но след като в Европа е налице реална преориентация към фундаментализма, защо това да не повлияе сериозно и върху Католическата църква?
Днес битката със светското “потребителско общество” все повече се трансформира в битка със либералния Запад. В подобни условия, за консервативните католически среди е неприемливо отъждествяването с него. Тъкмо поради това технит3е представители във висшия клир на Католическата църква (към които принадлежи и новия папа) смятат за необходимо мощно да напомнят, че всъщност Западът притежава собствена сакрална традиция, не по-малко последователна, отколкото ислямът или будизмът. С което Ватиканът автоматично се превръща в опора на консервативната християнска реакция в Европа и извън нея.
Вторият отговор: Новият папа е избран най-вече заради преклонната му възраст
Бенедикт ХVІ е на 78 години, което е наистина почтена възраст и едва ли може да серазчита, че ще ръководи дълго Католическата църква. Тоест, става дума по-скоро за преходна фигура, избрана на принципа “най-достойният измежду патриарсите на католицизма”. Ако наистина е така, истинската стратегия на Ватикана ще стане ясна едва след избора на неговия наследник, който вероятно ще бъде и много по-млад. Неслучайно сред анализаторите е популярна една доста екстравагантна версия: избирането на Ратцингер е било подкрепено от кардиналите-реформатори, разчитащи да наберат повече “точки” след неговия неминуем провал – тъй като дори да започне своите “контрареформи”, поради възрастта си той едва ли ще ги довърши… Макар че реформаторите могат и да бъркат – в края на краищата липсва гаранция, че новия папа няма да живее още 15-20 години.
Третият отговор: Папата-реакционер се подкрепя от Вашингтон за да задълбочи разделението на Европа
Тази версия е съвсем в духа на модерната конспирология и се базира на представата, че Ватикана отдавна не разполага със суверенитет и политиката ме се ръководи директно от Съединените щати. Нейните привърженици сочат като доказателства за правотата и неочаквано благосклонното отношение към новия папа, демонсстрирана от Билдербергския клуб, който уж дори е лобирал за него. Смята се, че САЩ с помощта на подобен, крайно реакционен, папа ще успеят да задълбочат разделението в Европа (включително в доминиращата в ЕС Германия, където само половината от населението са католици, а останалите - протестанти), възползвайки се от противоречията на Стария континент… Само че със същата логика може да се твърди, че новия папа е бил “назначен” от Тел-Авив, Ер-Риад или дори… от Москва!
Четвърти отговор: Папата-реакционер е необходима на Европа за да оправдае “тъмното минало” на континента
От известно време насам, “тъмното” (постфашистко или посткомунистическо) минало в биографията на водещи европейски политици вече не смущава т.нар. прогресивна общественост на Стария континент. Причината е очевидна: днес Източна Европа (голяма част от която е вече в НАТО и ЕС) е изправена пред въпроса за своята нова идентификация и морално-нравствен статут. Известно е, че навремето източноевропейските страни бяха “освободени” от нацистката окупация от комунистическия Съветски съюз (ръководен от сатрапа Сталин). И признаването на този факт е крайно проблематичен психологически фон за сегашната им откровено антируска ориентация и стремеж към интеграция в ЕС. Този проблем обаче лесно може да се реши, ако въпросното “освобождение” се замени със статута на “окупация”. Така не просто могат да се забравят историческите заслуги на Москва, но дори и да се предявят претенции срещу нея за “нанесените в миналото вреди”. Медалът обаче има две страни: защото максималната демонизация на Сталин и СССР, обикновено върви паралелно с постепенната “тиха” реабилитация на Третия Райх и, особено, на плановете лидера му да “обедини” Европа. В този контекст избирането за папа тъкмо на Йозеф Ратцингер (в чиято биография присъства членството в Хитлерюгенд) може да се приеме и като определен индикатор за това, че в днешна Европа (да не говорим за утрешна) това вече не е компромат.
Drang nach Osten
Отношението на международните дипломатически среди към новия папа засега е по-скоро хладно, отколкото възторжено. Латинска Америка (и въобще страните от т.нар. Трети свят) реагира на избирането му с гробно мълчание. Президентът на Съвета на мюсюлманите във Франция Далил Абу Бакар изрази надежда, че “Бенедикт ХVІ ще се откаже от консерватизма, характерен за кардинал Ратцингер”. На свой ред, депутатът в израелския Кнесет равин Аврам Равиц отбеляза, че в Израел “се опасяват от решението на Конклава”, тъй като не е ясно “доколко някогашното членство в Хитлерюгенд ще повлияе върху отношението на новия папа към еврейския народ” – още повече, че по този въпрос “дори само една дума на папата, или пък мълчанието му може да се приеме като критика”.
Що се касае до Източна Европа (включително и България), може да се очаква усилване на конфронтацията с Православната църква (особено с Руската, която във Ватикана смятат за най-сериозния си съперник на Стария континент). Дори ако новият папа се опита да ограничи мисионерската експанзия на католицизма (вклрючително и в източна посока), едва ли ще успее да го направи. В крайна сметка не за това бе избран от мнозинството кардинали. Отдруга страна обаче, ако “железният папа” реши да отстоява досегашните си ултраконсревативни позиции, въпросната експанзия несъмнено ще придобие и нови черти – ще стане по-безкомпромисна и открита. В крайна сметка няма как отказът на кардинал Ратцингер да признае Православната църква за “сестра” на своята собствена (напук на решенията на ІІ Ватиканска събор) да не повлияе и върху политика на папа Бенедикт ХVІ към “източната ерес”.

Съвременното световно стопанство се характеризира с високи темпове на развитие. При използването на традиционни икономически индикатори, те могат да се представят в прогресия, близка до геометричната. Например според Браун (1998) за периода 1900-1950 г. обемът на световния брутен продукт нараства около 5 пъти, а за целия ХХ век – близо 20 пъти. Някои изследователи дори се опитват да разширяват хронологичният обхват в изследването на този процес. Например според Горшков и др. (1992) средно за всяко от следвоенните десетилетия на ХХ в. световният брутен продукт е приблизително равен на брутния продукт от съществуването на човешката цивилизация до 1950 г. От тази гледна точка константният характер на обитаемото географско пространство дава основание на Meadows (1972) да определя световните икономически процеси с термина "експоненционално нарастване" (т. е. нарастване в затворено пространство). Освен като обществен прогрес, нарастване на консумативните нужди от гледна точка на жизнения стандарт или инфлационен процес посочената динамика има и своята природо-ресурсна цена за бъдещите поколения от гледна точка на концепцията за устойчиво развитие.

Процесът на динамично нарастване на световния брутен продукт се отличава както с хронологична, така и с хорологична динамика. Примери в това отношение могат да се посочат в табл. 1.

Посочената промяна в класацията на лидерите в световното стопанство има своите регионални измерения и е тясно свързана с изследванията на теоретичните модели център-периферия, засягащи икономическите процеси в глобален мащаб. Подробен преглед на т. нар. "нодални" (възлови) райони прави Стоянов (2001). Очевидно е обаче, че както моноцентричният подход, така и полицентричният подход при изследването на моделите в развитието на световното стопанство изискват перманентна актуализация, съобразена с диференцираната регионална динамика на икономическите процеси.

Традиционно най-големите пространствени фрагменти на световното стопанство се обозначават като център, полупериферия и периферия. Според теорията за дифузия на нововъденията в центъра се зараждат нововъведения, чието разпространение засяга първо най-близко разположените пространства от полупериферията, а впоследствие - и страните от периферията. Пространствената проекция на тази теория във времето налага разглеждането на т. нар. географски модели на световното стопанство. Отделните географски модели на световното стопанство са пряк резултат от конкретното съчетание на природни и обществени фактори както в света като цяло, така и в отделните негови цивилизационни региони. Всеки географски модел на световното стопанство отразява съотношенията между основните суровинни и производствени региони в света, тяхното участие в отрасловото и териториалното разделение на труда и произтичащите от това междудържавни икономически връзки.

Най-продължително съществуващият географски модел на световното стопанство е през Древността и Ранното Средновековие и се характеризира с пространствена икономическа и културно-политическа изолираност между главните цивилизационни региони на планетата. Налице са само епизодични прояви на военни сблъсъци и нетрайни икономически контакти между тях. Великите географски открития предизвикват активизиране на връзките със земите от Новия свят и глобализиране на модела. Световен икономически център на развитие е Европа и най-вече колониалните държави от Западна Европа. До края на ХІХ в. Старият континент е първостепенен лидер в световната икономика.

Първият опит за създаване на глобален стопански модел принадлежи на Португалия и Испания. През ХVІ-ХVІІ в. те завладяват значителна част от земите в Новия свят и налагат специфичен тип стопански отношения между метрополиите и колониите. Испано-португалският опит за стопанска глобализация се основава на разграбване ценните суровини в новите задморски владения и принудителния труд на местното население. Приходите от колониите не се използват за стопанско възпроизводство, а предимно за обогатяване на аристократическия елит в Мадрид и Лисабон.

По-късно създаденият модел за стопанска глобализация от индустриализиращите се Нидерландия, Великобритания и Франция се основава на други принципи. Колониалните владения се използват и като източник на евтини суровини, и като гарантирани пазари за произведените в метрополиите промишлени стоки. Чрез такъв търговски тип колониализъм се постигат много по-значими резултати за икономическата и политическата мощ на колониалните държави.

През ХІХ в. се създават условия за изграждане на нов тип световно разделение на труда, основаващо се инвестирането на капитали в колониите. В тях започва строителство на промишлени предприятия с цел да се използват не само евтините суровини, а и евтината им работна сила. Между метрополиите и колониите вече се обменят не само суровини и стоки, а и капитали. Така метрополиите осигуряват още по-голям икономически ефект от функционирането на колониалната система. Впоследствие обаче именно в част от бившите европейски колонии възникват алтернативни икономически центрове на световното стопанство. През ХІХ век Великобритания се утвърждава като най-голямата колониална сила в света. В началото на ХХ в. тя осъществява икономически и политически контрол върху 21 % от земната суша, където живее 26 % от световното население. Общо в метрополията и колониите на Британската империя се произвеждат около 60 % от златото в света, 50 % от памучните тъкани, 40 % от търговските кораби, 30 % от каменните въглища и чугуна, 25 % от пшеницата. На Великобритания се падат 32 % от световната търговия, на Германия - 19 %, САЩ - 17 %, Франция - 11 %, Нидерландия - 10 % (Кратъкъ …, 1907)


Промишлената революция през ХVІІІ-ХІХ в., постепенното разрушаване на средновековните феодални отношения и налагането на европейска хегемония в световната политика утвърждават пазарните принципи като господстващи в глобалното стопанско пространство. Научно-техническият прогрес и капиталистическият начин на производство способстват за задълбочаване разделението на труда в глобален мащаб. Създават се сложни икономически връзки между отделните страни и региони в света. Усъвършенстването на транспортните и съобщителните технологии предизвиква подобряване на географската достъпност между тях. Новите комуникационни технологии съкращават времето за обмен на стоки, информация и услуги. Формира се единен световен пазар. Пространствените фактори все по-малко ограничават световно разделение на труда.

През ХІХ в. се формира втори икономически център - Северна Америка, начело със САЩ, който през ХХ в. става равностоен на западноевропейския. В края на ХІХ в. и началото на ХХ в. индустриален прогрес демонстрират Япония и бившият СССР. Постепенно Япония става втората по мощ индустриална нация в света. Същевременно се появяват нови икономически сили като Австралия, Бразилия, Индия, Китай. Последната, заедно с Япония и страните от АСЕАН постепенно става основа за формирането на трети икономически център.

Днес световният пазар е глобална система от балансирани отношения между търсенето и предлагането на природни и икономически ресурси. Функционирането на световния пазар се усложнява от дейността на различни по своя потенциал и делова специализация фирми, компании, национални стопанства или техни обединени. Висша организационна форма на отраслово координиране и коопериране на производството и търговията със стоки и услуги са ТНК. Те са главен фактор за глобализацията на съвременното световно стопанство. Най-големите от тях представляват огромни по пространствен обхват, капиталови ресурси и персонал икономически "империи". Днес в света съществуват около 40 хил. ТНК, които притежават около 200 хил. дъщерни фирми в почти всички страни по света. На ТНК се пада 1/4 от световния брутен продукт.

През втората половина на ХХ в. най-често използваното разделение на света е по географските посоки: капиталистически Запад и социалистически Изток; богат Север и беден Юг. То обаче се отличава с неудобства, свързани с географската принадлежност на държави като Япония, Австралия, Нова Зеландия, Израел и др. След края на "студената война" като основно противоречие в световното стопанство изпъкват контрастите между Севера и Юга. В по-богатия индустриален Север се оформят три икономически центъра - Северна Америка, Западна Европа и Източна Азия, които определят тенденциите в съвременното стопанско развитие.

В началото на ХХІ в. сме свидетели на динамични изменения в съотношенията между икономическите центрове. Редица средноразвити страни от полупериферията привличат значителни външни капитали, което предизвиква рязко нарастване на техния БВП. Това предизвиква пространствено икономическо срастване между Западна Европа и Източна Азия, между Европа и Северна Африка, между Източна Азия и Австралия, между Северна и Южна Америка. Ролята на свързващи звена между тях играят страни като Китай, Русия, Индия, Иран, Турция, Мексико, арабските страни, бившите социалистически страни от Източна Европа, страните от АСЕАН. Катализираща роля за това играят организации като ООН, Г-7, Г-24, ОССЕ, НАТО, АПЕК и др.

Бъдещият географски модел на световното стопанство постепенно ще придобива нова форма - дъга, съставена от трите основни центъра на световното стопанство и дифузно свързващите ги страни от полупериферията (фиг. 1). В сърцевината на световния географски стопански модел е Африка, чийто страни са най-типични представители на периферията в традиционната геоикономическа схема. Няколко по-малки острови на бедността се наблюдават в огромния азиатски континент.

Съставянето на фиг. 1 е предшествано от конкретни изчислителни действия (табл. 2). За страни от центровете на световното стопанство чрез посочените в таблицата показатели и критерии се обозначават тези, които имат сумарна балова оценка от 7 до 9. Страните от най-близко разположената според икономическата терминология първа (вътрешна) полупериферия са със сумарна балова оценка 5 или 6, а от втората (външна) полупериферия – 3 или 4. Страните от периферията се отличават със сумарна балова оценка, която е по-малка от 3. По този начин фиг. 1 географизира класическата икономическа теория за съотношенията между центровете и перифериите на световното стопанство.


Проследяването на пространствените деформации в динамично изменящия се географски модел на световното стопанство спомагат за представянето му не като константа или икономическа конюнктура, а като предвидим в перспектива закономерен процес.

Литература:

Браун, Л. Предговор. - В: Състоянието на планетата 1998. София, 1998.

Горшков, В., К. Кондратиев, К. Лосев. Земля в опасности. - География в школе, № 4, 1992.

Кратъкъ статистически сборникъ. (съставител К. Попов). София, 1907.

Стоянов, П., Глобализация и регионализация. - В: Сборник статии "Основни проблеми на географското образование във ВУЗ (в контекста на регионалната политика и регионалното развитие на България)". Свищов, 2001.

Der Fischer Weltalmanach 2004. Zahlen Daten Fakten. Frankfurt am Main, 2003.

Human Development Report. New York and Oxford, 2003.

Images economiques du monde, Paris, 2003.

Meadows, D.H., D.L. Meadows, etc. The Limits to Growth. New York, 1972.

http://www.odci.gov/cia/publications/factbook/indexgeo.html

 

{rt}

Николай Павлов, Българският въпрос във Волго-Уралието, Тангра ТанНакРа, София, 2004

Твърде дълго темата за волжките българи бе съзнателно, а понякога и несъзнателно игнорирана, което я лиши от полагащото и се място в българската историография. Едва преди десетина години обществеността у нас узна за съществуването на българи в далечния Волго-Уралски регион, които и бяха представени като исторически сродници от една отдавна отминала епоха. Оттогава, извън някои спорадични инициативи и откъслечни публикации в малки ежедневници и списания, нещо по-цялостно за историята на “източните българи” се появи в книгата на Гайнетдин Ахмеров “История на Волжка България” – писана в началото на ХХ-ти век и, от гледище на съвременните критерии за информация и интепретация, малко остаряла, но с друго засега не разполагаме.

И до днес основната част от изследователите на историческата наука у нас се отнасят резервирано към въпросната тема било поради внушени им в миналото становища на великоруската пропаганда, било поради все още неосъзнатата актуалност на проблема. Междувременно, темата за волжките българи бе обсебена от редица непрофесионални изследователи, които лансираха твърде странни хипотези и дезеинтересираха сериозната читателска аудитория. Поради тези и други причини книгата на младия учен Николай Павлов се появява в много подходящо време.

Най-същественото в тази монография е, че въз основа на съвременни източници осведомява за проблема в неговата демографска, етнокултурна и геополитическа същност. В края на книгата авторът прави и някои прогностични анализи, които ще предизвикат оправдан интерес сред политолози и геостратегически наблюдатели. Тъй като изследването третира предимно проблеми на нашето съвремение, съвсем уместно книгата започва с пространен исторически увод на доц.Пламен Павлов. В своята ретроспекция авторът представя сбито основните етапи и особености в историческото развитие на волжките българи до ХІІІ век, когато държавата им достига зенита на политическото си могъщество, и след нашествието на монголите до ликвидирането и в средата на ХVІ век от московския цар Иван ІV Грозни. В следващите три века, въпреки съзнателно провежданата асимилаторска политика, споменът за миналото и произхода на “източните българи” не избледнява. Най-много за подмяната на етнонационалната им същност прави болшевишката власт, която чрез репресии се опитва, и до голяма степен успява, да изгради у волжките българи исторически несъстоятелната “татарска” идентичност. В периода на “великия застой” до реформите в Руската Федерация през 90-те години на миналия век е извършена основната работа по дебългаризирането им. Всъщност, изследването на Николай Павлов започва именно от този момент.

Струва ми се, че книгата поставя на вниманието ни един много съществен въпрос – кои са волжките българи? Едва ли някой си представя съществуването на етносите в началото на ХХІ век като изолирани анклави, без “външни” примеси. Внушеното от съветската пропаганда татарско самосъзнание на вължките българи представя едната страна на въпроса. Размиването на волжките българи идва и поради естествените биологични връзки с население от други етноси, както и натурализирането на най-елитната му част сред рускоезичната интелигенция. В този смисъл определянето на тяхната численост става изключително трудно. Сочените от едни 15 милиона, а от други – 4 милиона, говорят за липса на критерии, пък и за невъзможност за ясно разграничаване на един от друг народ при очевидната им близост в език, обичаи, вероизповедание и неясна идентичност. Волята за самоопределение е наистина важна, но в условията на съвременната Руска Федерация тя е недостатъчна, въпреки изричната клауза на чл.26 от руската конституция.

Разпадането на Съветския съюз създаде предпоставки за серия от дезинтеграционни процеси, на които стават съпричастни и народите от Волго-Уралския регион. Повечето от тях, в това число и интересуващите ни волжки българи, са раздвоени от местнически и чужди инвенции за извоюването на широка автономия или дори за създаването на самоопределящи се формирования в самото ядро на Руската федерация. Това обстоятелствопридава определен политически привкус на проблема, който измества на второ място историческия контекст.

Друг важен проблем, който поставя книгата на Николай Павлов, е отношението на държавните органи и българската общественост към волжките ни побратими. Очевиден е стремежът, показан в документи и конкретни действия, за вземане на страна по казуса – какво е общото между тях и нас и в каква степен интересът ни към тях би имал основания.

Между многото организации от третия сектор авторът ни представя като най-близък до легитимните стремления на вължките българи т.нар. Български национален конгрес. Общото и различното между него и официозния Световен татарски обществен център е в линията на противопоставяне на руската евразийска политика, но и различията в самоопределянето на по-голямата част от това население. И нещо много важно. И двете съперничещи си организации намират опора в исляма като важен белег за идентичност. Това поставя с още по-голяма острота сблъсъка между панславизма и пантюркизма в така невралгичния за Руската федерация регион. В тази връзка изработването на правилна политика на поведение от страна на дунавските българи е особено важно. Докато сред дунавските българи ислямът предизвиква отрицателни представи поради историческата обремененост на това вероизповедание за нас, то за волжките българи е символ на независимост и белег за самоопределение спрямо православните руси. Възниква въпросът, ако с наша намеса и добра воля се съдейства за каузата на пантюркизма и ислямизма, не заставаме ли на изконно противоположни на нашето историческо развитие и визия за близкото бъдеще позиции? Заслужава внимание и подхвърлената от Николай Павлов идея за по-широкото разгласяване сред българомохамеданското население на факта за ислямизирането на волжките българи още от началото на Х век. Така косвено може да се повлияе върху вече опасни за бъдещето ни тенденции от преекспониране на исляма в определени райони на България. Съотношението на църкви и джамии 1:1 спрямо съотношението християни-мюсюлмани 8:1 вече говори за наличието на проблем, който не бива да се пренебрегва. И тъй като ислямът у нас е реална даденост, би било възможно изолирането му от радикалните близкоизточни течения чрез контактите с волжките българи, които са застъпници на умерения ислям. От друга страна, съществуващата опасност от интеграцията на волжките българи в един пантюркистки дискурс е еднакво нежелана както за геополитическите стратегии на Руската федерация, така и за нас, които познаваме резултатите от македонизацията и тюркизацията на големи групи от българския етнос.

Не споделям възгледите на глобалисти и космополити, които твърдят, че езикът и религията вече не са определящи за етническото самосъзнание на отделни индивиди или групи с различна численост. Другостта и разнообразието, които са и ще останат основни компоненти за културното богатство на човечеството, са диференцирани предимно въз основа на тези два фактора. В този смисъл те определят сближението или отдалечавенето на два исторически близки, но разделени във времето етноса, което пък е причина да не възлагаме прекомерни очаквания от активизирането на разглеждания проблем. Длъжни сме обаче да го осветлим максимално и да....

{rt}

{jcomments off}Александър АЛЕКСИЕВ, Бенедикт ХVІ – “железният папа”

Борис ДИМИТРОВ, Петролопроводът Баку-Джейхан и новата Голяма игра

Веселин БОЯДЖИЕВ, Динамичната геополитика на съвременна България

Марин БЪЧВАРОВ, Геополитическото положение на България

Трой САУТГЕЙТ, Геополитическите мотиви на Първия кръстоносен поход

Ф. УЙЛЯМ ЕНГДАЛ, Китай и Япония в азиатската геополитика на САЩ

Петър ГЕОРГИЕВ, Каспийският геополитически възел

Бисер БАНЧЕВ, Краят на гръцко-българското геополитическо партньорство

Жозеф-Алфред ГРИНБЛАТ, Имиграционни сценарии за остаряваща Европа

Анри ДЬО ГРОСУВР, Оста Мадрид-Париж-Берлин-Москва като гарант за мирна и процъфтяваща Европа

Емил ВЕНЕЛИНОВ, Другото лице на санстефанизма, или за страничните явления на националния геополитически модел

Хенри КИСИНДЖЪР, Америка и Европа – новите предизвикателства

Татяна ЛАГАДИНОВА, Европа и имигрантите

Никола ПЕТРОВ, Новият паневропейски коридор Север-Юг

Сергей ПЕРЕСЛЕГИН, Плочи и мостове – трансевропейските транспортни коридори

Наталия ПЕТРОВА, Удар в сърцето на утопията - новите измерения на европейската геополитика

Владимир ПУТИН, Уроците от победата над нацизма

Румен ГЕОРГИЕВ, Интелектуалната “ножица” и глобализацията

Марин РУСЕВ, Традиционни и съвременни геополитически предизвикателства пред българската външна политика

Карл ШМИТ, Морето срещу Сушата

Жеко СТАНЕВ, Транспортните коридори - реални или виртуални?

Стефан КАМЕНАРОВ, Американската военна стратегия

Ан ДЬО ТЕНГИ, Разширяването на ЕС и миграционните процеси в Източна Европа

Александър ТОДОРОВ, Енергийният диалог между Русия и САЩ

Владислав ИКОНОМОВ, Петролът като фактор на регреса

{rt}

Найл Фергюсън е роден през 1964 в Глазгоу, Шотландия. Завършва с отличие история в Оксфордския колеж. По-късно е преподавател в Оксфорд, а от няколко години насам чете лекции по финансова история и в Университета на НюЙорк. Автор на няколко книги, всяка от които се превръща в бестселър и предизвиква разгорещени спорове сред научната общност. Дебютът му е задълбочено и оригинално изследване на Първата световна война. Следват двутомникът “Фамилията Ротшилд”, “Финансовата връзка” и “Империята – как Британия създаде модерния свят”. Последната му засега книга е “Колосът – цената на Американската империя” (2004). Професор Фергюсън автор на многобройни статии и политически коментари за британската и американска преса.

Смятат Ви за един от най-талантливите и задълбочени съвременни историци. Всъщност, какво Ви насочи към историята?

Толстой.

Защо точно Толстой и как стана това?

Повечето от онези, които са чели романа “Война и мир” не обръщат особено внимание на посланието в края – своеобразно есе за детерминизма. За мен обаче, това е най-очарователната част от книгата. Помня, че когато я прочетох за първи път бях болен и не трябваше да ходя на училище, затова седях в градината пред дома ни. Краят на романа изключително ме развълнува, защото внезапно осъзнах посланието на автора за смисъла на живота, предадено чрез жизнения опит на главния герой Пиер Безухов. Пак там е и онова великолепно есе за детерминизма и случайността в историята, което толкова ме впечатли. От този момент нататък, за мен вече нямаше съмнение, че ще уча именно история, а не английска литература, както смятах дотогава.

В книгите си правите един много елегантен преход от темата за изграждането на националните държави, към тази за империите. Как бихте обяснили подобна трансформация?

Отговорът е, че когато започнах да анализирам развитието на политическите структури и финансовите институции, осъзнах, че светът всъщност не се състои само от оформени и ясно разграничени помежду си държави-нации. Повечето изследвания за историята на ХІХ век сякаш се опитват да внушат, че това е било столетие на националните държави. Но, когато пишех историята на банката и фамилията Ротшилд, което и до днес си остава най-значимата научна задача, пред която съм се изправял в кариетата си, внезапно осъзнах, че светът през ХІХ век съвсем не е бил такъв. Броят на националните държави (в класическия смисъл на това понятие) е бил сравнително малък. И ходът на историята се е определял, в далеч по-голяма степен, от империите и техните сателити, колонии и зависими държави. Историята на семейство Ротшилд ми помогна да разбера простата истина, че ХІХ век (и, особено, края му) е бил епоха на глобализация, доминирана от една наднацинална общност, наречена Британска империя. Тогава си помислих, че преподавайки британска и европейска история през ХІХ век, съм пропуснал най-важното за този период. И то е, че една четвърт от света е била, под някаква форма, управлявана от Британия, както и че обширни региони, които формално не са влизали в границите на империята, също са зависели изцяло от нея. След като го осъзнах, постепенно изградих теорията си за глобализационния процес през ХІХ век и написах книгата си за Британската империя.

Преди да говорим за тази книга, кажете ни нещо за семейството и банката Ротшилд. Изненада ли Ви нещо, докато пишехте това фундаментално изследване?

Всъщност не просто ме изненада, това бе истинско откровение. На първо място, бях смаян от невероятното могъщество на тази институция. По отношение на финансовите и операционните си възможности, тя далеч е надминавала повечето тогавашни държави. Представете си, че в утрешния брой “Уол стрийт джърнъл” обяви, че Голдман Сакс, Мерил Линч и Сити Груп са се слели с Международния валутен фонд и Световната банка и ще получите известна представа за мощта на семейство Ротшилд преди малко повече от столетие. Второто, което ме смая, е как тази машина е действала на пазара на облигации. Защото основните и операции са тези с държавните дългове. Всъщност семейство Ротшилд са отпускали заемите на правителствата, а после са търгували държавните дългове. Нито едно, нуждаещо се от заем правителство от онова време, не е могло да мине без Ротшилдови.

Така осъзнах, че в по-голямата част от историята на ХІХ век, включително класическата история на дипломацията, която бях изучавал в университета, липсва основният актьор. Няма го в дипломатическите документи, но ако внимателно прегледами архива на Банка Ротшилд, ще открием, че действията на големи политици, като Бисмарк или Метерних например, често са били изцяло съобразени с тази финансова институция, зависейки от огромната и финансова мощ. Това бе истинско просветление. Мисля, че историците, занимаващи се с ХІХ век, продължават да не отдават необходимото значение на семейство Ротшилд, отчасти понеже това все още се смята за предмет на “финансовата история”, докато те се занимават с “политическа история”. Само че, през ХІХ век, политическата история е неотделима от това, как е функционирал финансовият пазар, защото всички тогавашни правителства са разполагали с твърде крехка собствена финансова база (включваща най-вече данъчните приходи). И, ако е трябвало да воюват (както например Бисмарк, който искал да обедини Германия), те трябвало да се обърнат към международния финансов пазар, контролиран от Ротшилдови. Иначе просто не биха имали достатъчно средства за да го направят.

Смятате ли, че това влияние е било еднопосочно – т.е. само от парите към властта, или че подобно влияне е упражнявано и в обратната посока?

Известно е, че през ХІХ век е бил широко разпространен антисемитският мит, че Ротшилдови са управлявали света. В това са вярвали и американските популисти от епохата, когато САЩ са възприели златния стандарт. Затова, сред целите, които си поставих, бе да разбера, доколко това действително е било така, и колко могъща е била тази институция. Да, тя действително е била много могъща, но мощта и все пак е била ограничена. Имало е и редица случаи, когато политическите решения са ерозирали властта на финансовите пазари и дори са предизвиквали финансови кризи. Така, революцията от 1848 за малко е щяла да срути империята на Ротшилд. За мен, по-важното е, че изследването ми за Ротшилд показва истинското значение на финансовия елемент в историята. Влиянието на финансовите кръгове обаче съвсем не е било абсолютно, както често твърдят някои.


 

Прекъснах Ви, когато бяхте започнали да говорите за “Империята” – книгата, посветена на британската мощ. Всъщност, какво ново научихте за Британската империя?

Един от основните въпроси, който е особено актуален и днес, е дали англосаксонската имперска мощ е в състояние успешно да трансформира институциите на т.нар. “пропаднали държави” (failed states) или “държави-парии”, поставяйки в основата им принципите, в които някога е вярвала Британската, а днес вярва Американската империя: свободния пазар, господството на закона, некорумпираната администрация и, накрая, представителното управление. А основната поука от опита на Британската империя е, че всичко това действително би могло да се постигне, но за целта е необходимо твърде дълго време.

Има много примери за това - особено през втората половина на ХІХ век, когато Британската империя навлиза в най-либералната фаза от развитието си и когато много страни са под британско управление, но, пак подчертавам, те се намират под това управление много десетилетия. Като най-очевидният и значим пример е Индия, управлявана от британците от средата на ХVІІ век до 1947, т.е. почти двеста години.

Тоест, налице е значителна разлика с това, което се случва днес, защото американците, които провеждат сходна политика не разполагат с толкова време. В Ирак и Афганистан например, те се опитват да изградят новите държави в рамките на 24 месеца, или малко повече. Основавайки се на опита на Британската империя, смятам това за абсолютно нереалистично.

В какво, според Вас, се състои основния принос на британците за световния ред?

Има две неща, които трябва да подчертаем особено. Първото е изграждането на британската военна (и в частност - военноморска) доминация, което в епохата преди появата на авиацията дава възможност на Великобритания да установи период на относително глобален мир. Водели са се много малки войни, но в периода между Кримската война и 1914 големите се броят на пръсти. Тоест, съществувал е определен глобален ред, в чиито рамки икономическото развитие безспорно е било по-лесно, а свободната търговия и транснационалните капиталови потоци не са страдали от изкуствените ограничения, които в предишните епохи са предизвикнали честите войни между великите сили.

Оттук следва и второто важно нещо и то касае начина, по който международните инвестиции се разпространяват по целия свят, включително към сравнително бедните, или дори много бедните, страни. Разбира се, в това отношение, глобализацията отпреди сто и повече години е била по-различна от сегашния глобализационен процес, защото днес повечето капиталови потоци са съсредоточени в развития свят. Посоката им най-вече е от Северна Америка към Европа или към Източна Азия. На практика, цели региони в съвременния свят не са засегнати от глобализацията. И тъкмо това е истинската причина да са толкова бедни. Не глобализацията ги прави бедни, а това, че не са обхванати от нея. Докато преди сто години фактът, че голям брой бедни страни са били управлявани от британската империя е стимулирало инвеститорите да влагат парите си там и то със сравнително ниска лихва. Ще дам само един очевиден пример – някогашната Родезия (сега Зимбабве) преживява истинска икономическа катастрофа в резултат от безумната тирания на марксиста Роберт Мугабе, но преди сто години тази процъфтяваща британска колония е привличала много чужди инвеститори и лондонски капиталисти.

Именно тази комбинация между глобална сигурност и относително балансираното разпределение на капиталовите потоци е играела положителна роля не само за британската, но и за световната икономика.

Опитвайки да прокарате разграничителната линия между Британската империя и сегашната глобална хегемония на Америка, отделяте особено внимание на факта, че някога основните потоци от хора и капитали (т.е. инвестиции) са били в посока от метрополията към колониите, докато в американския случай това не е така – към САЩ продължават да се стичат потоци от имигранти, докато, в същото време, страната прогресивно задлъжнява.


 

Така е. Ако някой иска да разбере разликата между британската хегемония преди столетие и американската – днес, трябва да обърне внимание именно на тези обстоятелства. Британската мощ се е базирала най-вече на износа на хора и капитали. Над двайсет милиона души са напуснали Британските острови за да колонизират други земи – за онези времена това е била огромна цифра. Именно поради това Британската империя надделява над Френската, а също над Холандската и дори над Испанската. Нито една друга европейска държава не е разполагала с толкова големи маси хора, готови да напуснат родните си места за да колонизират други (често твърде отдалечени, горещи и опасни) земи.

За днешна Америка не може да се каже нищо подобно. Истината е, че американците не обичат да пътуват в чужбина, дори когато става дума за сравнително кратки бизнес-посещения. Тоест (за разлика от Британската империя), САЩ нямат достатъчно “свои хора” в регионите, които особено ги интересуват. Днес има 3-3,5 милиона американци живеещи в чужбина. Но повечето от тях са в Канада, Мексико или Западна Европа, които съвсем не са ключовите пунктове в официално обявената от Вашингтон война срещу терора. Американците, живеещи в Близкия изток (като изключим Израел), се броят на пръсти, малцина живеят в африканските държави южно от Сахара. Тоест, днешната американска империя е лишена от свои колонисти и заселници. Което автоматично я прави по-слаба.

В книгата си “Парични връзки” критикувате Съединените щати най-вече затова, че макар, подобно на някогашната Британска империя, да разполагат с всички инструменти на световната хегемония, те я упражняват някак си плахо, т.е. сякаш не желаят да поемат отговорността произтичаща от уникалната им мощ. Кажете нещо за това.

Вижте, тази книга беше писана в последните години от управлението на Клинтън. Тоест – преди събитията от 11 септември. По онова време вече преподавах в Ню Йорк и бях силно впечатлен от степента, в която американците се чувстват отделени от другите народи – сякаш живеят на друга планета. Обсебени от случващото се на фондовия пазар и от американския си начин на живот, те като че ли не се интересуват от това, какво става в останалия свят (макар че в края на краищата, все пак решиха да се ангажират с проблемите на Балканите).

Бях притеснен от това, че в навечерието на новото хилядолетие, когато глобализационният процес вече бе довел до дълбоки икономически промени в света, а интеграцията на пазарите достигна степен, невиждана от поне сто години насам (т.е пак от времето на Британската империя), доминиращата на планетата свръхсила не желае да институционализира този факт с помощта някакви нови политически структури. Което (в известен смисъл) означава светът да бъде оставен да вегетира в състояние на “организиран хаос”.

В края на книгата си посочих, че в зората на новия век и в глобалната епоха би било огромна грешка единствената на планетата свръхсила да се занимава с такива проблеми като “новата ракетна отбрана”, т.е. да се опитва да се крие като костенурка в черупката си. Подчертах също, че САЩ са длъжни да използват огромните си материални ресурси и своето богатство за да увеличат военната си мощ и да ликвидират тираничнитге режими в т.нар. “държави-парии”, като на първо място сред тях поставих Ирак, а след него Сърбия на Милошевич. Нещо повече, изразих мнение, че САЩ се самозалъгват и, че основния удар на терористите най-вероятно ще се стовари именно върху някой американски град. И тъкмо това се случи стана само шест или седем месеца след излизането на книгата, т.е. на 11 септември 2001. Разбира се, след това нещата много се промениха. Администрацията на Буш, който едва бе избран след една анти-интервенционистка и почти изолационистка кампания, се превърна в най-интервенционистки настроеното американско правителство от 60-те години на миналия век насам. Спомням си, че когато книгата “Паричните връзки” излезе, мнозина критици приеха с голяма доза ирония твърдението ми, че САЩ трябва да се ангажират със свалянето на иракския режим. Но ето че това стана.

Независимо че администрацията на Буш очевидно демонстрира готовност да поеме по-голяма отговорност за гарантиране на глобалната сигурност, кое според Вас пречи на Америка наистина да поеме новата си роля?

Две неща. Едното е републиканската конституция на САЩ. Съединените щати очевидно не са “проектирани” да раждат императори. Те са проектирани да произвеждат лишени от харизма президенти, както още навремето...

{rt}

Михал Соколницки, "Исполнено по высочайшему повелению", 152 с., БГУ, Минск, 2004

Името на полския генерал Михал Соколницки (1760-1816) едва ли говори нещо на българския читател. Участник във всички антируски бунтове след ликвидирането на полската държава през 1794, генералът е сред създателите на полските легиони в армията на Наполеон и взема участие в похода срещу Русия през 1812, като началник на контраразузнаването на т.нар. “Велика армия”. Появилият се наскоро сборник с негови доклади и анализи, адресирани до френския император (повечето от тях непознати дори на професионалните историци), го представя не само като опитен пълководец и учен-топограф, но и като геополитик от ранга на сънародника му Збигнев Бжежински (с който, между другото, го сродява неистовата омраза към Русия и стремежа да “избави Европа от зловредното влияние на Москва”)

Всъщност, още в предишните си анализи за полското (1794) и френското (1807 и 1811) правителства, Соколницки обосновава необходимостта от мащабна военна кампания срещу Русия, успешният изход от която, според него, би ликвидирал за дълго руското и британско влияние на Стария континент, “гарантирайки европейската сигурност”.

Тези анализи, както и обемистият доклад, писан през февруари 1812, дават обективна оценка на бойната подготовка и мобилизационните възможности на армията на Руската империя по времето на Александър Първи и съдържат ценни указания за френските пълководци и техните съюзници в навечерието на Наполеоновия поход срещу Русия. Авторът явно е проучвал задълбочено природните особености, инфраструктурата и социалния живот в еропейската част на империята, които изцяло предоставя на Наполеон, виждайки в него единствената надежда за освобождението на Полша, поделена в края на ХVІІІ век между съседните три държави - Русия, Австрия и Прусия. Именно горещото му желание да допринесе за свободата на родината си обаче, го лишава от реализъм при преценката на възможностите на Руската империя за съпротива срещу Наполеоновата агресия. Така например, той твърди че украинците, белорусите и прибалтийските народи ще въстанат в тила на руската армия още при вестта за приближаването на Наполеоновите войски. Както знаем, става точно обратното – на окупираните територии се разгръща истинска партизанска война срещу частите на “Великата армия”. Впрочем, Соколницки е бил наясно, че Русия едва ли ще изчезне, дори ако претърпи поражение в схватката на Наполеон. Затова, лансирайки идеята за възстановяване на полската държава, той предвидливо и отрежда (също както и Бжежински двеста години по-късно) ролята на “буфер” между страните от Западна Европа и Русия. Според него, дори и след очаквания разгром, Русия ще продължи да съществува, макар и в нови граници. В доклада си Соколницки често повтаря, че Полша и Русия имат своите “естествени граници”, значително разширявайки полските в източна посока - чак до бреговете на Днепър и Западна Двина, докато руските “естествени” граници на запад са очертани по течението на Волга и Кавказките планини. Полският генерал (пак, подобно на Бжежински) твърди, че само изтласкването на Русия, която той нееднократно нарича “Империя на Мрака” (!), отвъд тези предели би донесло спокойствие на Европа.

Въпреки че на моменти геополитическия проект на Соколницки изглежда прекалено фантастичен, в него се съдържат и редица постановки, чиято правота бе доказана на практика 180 години по-късно, при разпадането на Съветския съюз. Пример за това е прогнозираният от генерала взрив на националистическите настроения в неруските региони на Империята. Във връзка с това Соколницки дори лансира план за създаването на марионетни квази-държави (херцогства) между Балтийско и Черно море, които да послужат като допълнителен “буфер” между възстановената полска държава (т.е. основният европейски буфер) и остатъчната руска държава, натикана отвъд Волга. В книгата тези планове на полския геополитик са илюстрирани с великолепно изработени карти, помагащи на читателя да добие и чисто визуална представа за онова, което вероятно би последвало, ако Наполеон бе успял през 1812.

В доклада си, Соколницки отделя специално внимания на завоюването на украинските територии на Руската империя – не само защото ги счита за неотделима част от възстановената полска държава, но и защото (подобно на съвременните антируски настроени западни геополитици) е бил съвсем наясно относно ключовото им значение за стабилността на самата Русия. Той, в частност, предлага на Наполеон не просто да завладее Киев и заеме всички подстъпи към Днепът, но и да вдигне срещу Москва населението на съседните райони.

В крайна сметка, Наполеон не обръща особено внимание на мащабния геополитически замисъл на своя полски съюзник, макар че (и тове не е без значение) се съобразява с някои чисто военни съвети, дадени му от Соколницки, който в това отношение несъмнено е бил реалист и прагматик.

След разгрома на “Великата армия” в руските степи, Михал Соколницки се оттегля заедно с полските легиони в Саксония, където участва в битката край Лайпциг през 1813. Показателно е, че след свалянето на Наполен (заточен на остров Елба,)той решава да се върне в Полша и тръгва заедно с остатъците от легионите към Варшава, където полага клетва пред наместника на руския император и дори е нацначен за дивизионен генерал във войската на т.нар. Полско кралство (под това име част от полските територии са включени в състава на Руската империя). Умира през 1816 при нещастен случай по време на военен парад в полската столица. След него остават ръкописите му, най-интересният от...

{rt}

Още статии ...

Подкатегории