18
Пет, Сеп
22 New Articles

Бурните събития, които се случиха през първата половина на 2005 в Централна Азия, включително “революцията на лалетата” в Киргизстан и кървавото потушаване на протестите в Узбекистан, промени геополитическия баланс на силите в региона. Като най-голяма полза от тези промени има Русия, докато отношението на регионалните държави към САЩ продължава да се влошава.

Укрепвайки стратегическите си позиции в Централна Азия, Москва използва за тази цел най-вече различните регионални организации. Една от тях – Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), обединяваща Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, проведе на 5-6 юли в Астана годишната си среща с участието на държавните глави на страните-членки. На срещата беше приета обща декларация за борба с тероризма и бе решено Индия, Иран и Пакистан да получат статут на наблюдатели. Всичко това обаче остана в сянката на съдържащото се в заключителната декларация на участниците искане САЩ да уточнят крайния срок за изтеглянето на военния си персонал от региона.

В случая става дума за най-вече за американските военно-въздушни бази Карши-Ханабад (Узбекистан) и Манас (Киргизстан), въпреки че логистични структури на НАТО са разположени и в Термез (Узбекистан) и Колуб (Таджикистан).

Според редица руски анализатори, инициатор на тази, по същество, антиамериканска декларация, е бил узбекският президент Ислам Каримов, чиято страна силно влоши отношенията си със САЩ след силовото потушаване на бунтовете в Андиджан през май. Това предположение са потвърждава от изявлението на узбекския външен министър, направено непосредствено след срещата на ШОС, в което той подчерта, че американската база в страната му е била създадена за да улесни разгрома на талибанския режим в Афганистан, както и, че Узбекистан не е получил никакви компенсации за предоставянето и.

След “пробива” на САЩ в Централна Азия и появата на американските бази в региона, в столиците на бившите съветски републики започнаха да гледат на ШОС като на алтернативен силов полюс в региона. Значителни надежди се възлагаха на способността на организацията да се противопостави ефективно на различните регионални и транснационални заплахи и да гарантира по-голяма сигурност. Като в основата на подобна визия са не толкова антиамериканските настроения на местния елит, колкото отчитането на геополитическите реалности: ядрената мощ на две от страните-членки на ШОС - Русия и Китай, големият енергиен потенциал на организацията, както и фактът, че в нея членуват страни, контролиращи 61% от територията и 25% от населението на Евразия.

Напоследък, все по-актуални са въпросите, свързани с потенциалното разширяване на ШОС. Готовността си да се присъединят към нея (под една или друга форма) вече обявиха Индия, Пакистан, Иран (които през юли получиха статут на наблюдатели), Монголия (със статут на наблюдател от 2004), Южна Корея, Туркменистан, Афганистан и дори… САЩ. Толкова голям външен интерес открива пред организацията няколко алтернативни възможности:

  • да се развива като “отворена” и проамериканска организация с широк състав от участници и дори интегририрана с някои западни структури (преди всичко с НАТО);
  • да се трансформира в откровено антизападен алианс;
  • да се развие като организация, водещи позиции в която ще заеме Русия;
  • да се превърне в алианс, доминиран от Китай;
  • да се разширява на основата на “отворения регионализъм” – т.е привличайки и други азиатски държави, включително принадлежащи към света на Исляма.

 


 

Първият сценарий не дава възможност на ШОС да реализира задачите, които организацията си поставя, защото в този случай участничките ще трябва да съобразяват поведението си с естествения лидер на НАТО – САЩ. А американците (както показват и отношенията с “партньорите” им от постсъветското пространство) не допускат и най-малкото отклоняване от очертания от самите тях политически курс. Следователно, при реализацията на първия сценарий, на съществуването на ШОС като самостоятелно регионално обединение спокойно може да се сложи кръст.

Вторият сценарий води до конфронтация и също не притежава някакъв конструктивен заряд, защото може да провокира допълнително политическо напрежение в региона, отвличайки силите на страните-членки на ШОС от решаването на най-важните проблеми – тези на сигурността. Но тъй като, априори, ШОС възникна именно като алтернатива на растящото западно влияние в Централна Азия и съседните и държави, очевидно е, че елементът на съперничество между организацията и западните военно-политически структури ще продължи да съществува.

Третия и четвъртния сценарии също не изглеждат особено перспективни, тъй като предполагат наличието на една държава-лидер (Русия или Китай), както и на общ противник. Именно в това обаче е и уникалния характер на ШОС – за разлика от по-разпространените в постсъветското пространство и Азия, като цяло, модели за колективна сигурност, тази организация има възможността да развие като своеобразен модел на кооперативна сигурност (cooperative security).

Петият сценарий обаче, открива през ШОС широк простор за реализация на нейния потенциал, и изглежда, че тъкмо него се опитват да реализират напоследък страните-участнички. Органзацията твърдо е решила да не се “затваря” към други страни, пожелали асоциация с нея. Така, през 2004 статут на наблюдател получи Монголия, последвана през юли т.г. от Индия, Иран и Пакистан.

Разбира се, сценарият за една “разширена ШОС” има както плюсове, така и минуси. Пример за това са отношенията между организацията и нейното мюсюлманско обкръжение. Отношенията със света на Исляма заемат важно място в стратегията на ШОС. Най-малкото защото през последните години геополитическото значение на Централна Азия претърпя радикална промяна. Неслучайно мнозина известни политолози, наред с термина “Голям Близък изток” вече използват и понятието “Голяма Централна Азия”, включвайки в него, освен бившите съветски централноазиатски републики, и съседния азиатски (супер)регион – Китай, Афганистан, Монголия, Пакистан, Индия и Иран. В повечето от тези страни (като изключим Монголия) ислямският компонент в политиката е внушителен. Да не забравяме и, че самата ШОС обединява държави, голяма част от чието население изповядва исляма. Тоест, налага се констатацията, че ислямските страни от региона са несъмнен приоритет за организацията.

Що се отнася до въпросните държави, те са доста разнородни и целите, които преследват с интеграцията си в ШОС, също са различни. Въпреки това, има и нещо общо, което ги привлича към Шанхайската организация за сътрудничество.

На първо място, става дума за икономическия аспект от дейността на ШОС, където повечето мюсюлмански държави разчитат да открият нови възможности за укрепване на сътрудничеството и взаимодействието в енергийната сфера.

Вторият привлекателен за тях момент е свързан със сигурността. Защото сред приоритетите на ШОС е обявената от организацията борба с “трите злини”: сепаратизма, екстремизма и наркотрафика. И мюсюлманските съседи на ШОС вярват, че биха се справили с тях по-лесно в рамките на организацията – т.е. с общи усилия.

В тази връзка особено внимание заслужава проблемът за религиозния екстремизъм, който застрашава регионалната стабилност в Централна и Южна Азия, превръщайки се в много сериозно предизвикателство за участниците в ШОС, всеки от които, сам за себе си, е изправен пред тази опасност: Китай – в Синцзян-Уйгурския автономен район; Русия – в Чечения; Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан – във Ферганската долина, където дейността на местните местните ислямистки групи тясно се преплита с тази на наркокартелите и криминалните кланове. Що се отнася да мюсюлманските съседи на ШОС, там проблемът с религиозния екстремизъм също е достатъчно остър, поддържайки в постоянно напрежение местните управляващи елити. Да не забравяме, че в населените с мюсюлмани региони, в близост до страните-членки на ШОС действа и цяла мрежа терористични организации, които си сътрудничат активно в реализацията на своите операции. Най-сериозна опасност за постсъветските републики от Централна Азия, представлявават групировките, базирани в Афганистан. Интересът на участниците в ШОС към ислямския фактор и политическата му роля нарастна след последните събития в Киргизстан и Узбекистан, които някои квалифицираха като “провокирани отвън бунтове”, докато други ги смятат за ако не за истински революции, то поне за пролог към тях. Всъщност, кои са причините за техния толкова силен регионален и дори световен резонанс?


 

Една от тях е, че въпросните събития имаха място в две стратегически важни държави и то на фона на общата активизация на американските усилия за “налагане на демокрацията” в Близкия изток, Азия и постсъветското пространство. Очевидно е, че революционнити сътресение вече не плашат Вашингтон, който все повече ги разглежда като “инструмент на историята”, помагащ му да променя според собствените си интереси картата на регионите и да сменя управляващите елити, извличайщи осезаема полза за себе си от този съзнателно провокиран хаос. Но в самите азиатски държави, които са обект на подобни опити за “демократизация”, тези геополитически иновации пораждат растяща тревога, тъй като в резултат от тях в региона съзряват условия не толкова за разпространение на демокрацията, колкото на радикалния ислямизъм. Именно тази очевидно противоречаща на интересите на азиатските и мюсюлманските държави геополитика е факторът, който обуслява ориентацията им към ШОС.

Един пример за това е Пакистан, който още от 2001 насам, се стреми към статута на наблюдател, получен от него на последната среща в Астана през юли. Доскоро, пречка за това беше недоверието на страните, членуващи в организацията, към политиката на Исламабад. Включително към участието му в създаването на движенето “Талибан”, приютило много т.нар. “ислямски опозиционери” от държавите-членки на ШОС, които разполагаха с тренировъчни лагери на територията на Афганистан. След падането на талибанския режим през 2001 беше премахната основната преграда пред взаимодействието между страните от Централна Азия и Пакистан. За това помогна и подписаното през март 2005 пакистанско-узбекистанско споразумение за борба с тероризма.

Стремежът за членство в ШОС не пречи обаче на Исламабад да води собствената си игра в централноазиатския регион. Влизайки в организацията, Пакистан се надява да активизира участието на Русия (или поне на другите страни-членки) в отдавна лансирания от него енергиен проект – изграждането на Трансафганистанския газопровод, който да свърже Туркменистан (който все още не е член на ШОС, но декларира желание за присъединяване към организацията), през Афганистан, с Пакистан и Индия. Тук обаче, интересите на Москва и Исламабад очевидно се разминават: ако Пакистан, а също Туркменистан, Афганистан, Индия и (възможно) някои традиционни износителки на суровини, членуващи в ШОС, биха подкрепили подобен маршрут, Русия (която е най-големия доставчик на петрол и газ на световните пазари и, в същото време, транзитна държава, притежаваща монопола върху трафика на енергоносители) не се нуждае от Трансафганистанския тръбопровод, защото е конкурентен на нейните собствени.

Пакистанската активност по отношение на ШОС има и чисто политичесо обяснение. Като водеща регионална сила, тази страна се стреми да увеличи присъствието си в Централна Азия още след разпадането на СССР през 1991. Исламабад е заинтересован от установяването на по-тесни икономически отношения със страните от региона, усилване на политическото си влияние и ограничаване това на своя традиционен съперник – Индия. Впрочем, има и други причини, поради които Пакистан настоява да влезе в ШОС.

Макар тази страна да се смята за стратегически партньор на САЩ, отношенията и с Вишингтон съвсем не са еднозначни. Американците подозират, че Исламабад води двойна игра, търгувайки с ядрени технологии и снабдявайки съседен Иран с компоненти за производството на обогатен уран. Във Вашингтон не крият недоволството си и от това, че пакистанският елит (напук на всички уверения за привързаността му към демокрацията) не желае да скъса връзките си с радикалните ислямски движения и продължава да осъществява почти тотален военен контрол върху политическото и икономическо развитие на страната. Пакистанското общество прогресивно се поляризира, в него запазват силни позиции ислямистките организации. Тъкмо това тласка Исламабад да търси нови партньори на север – включително сред държавите от ШОС.

Интересът на Исламабад към Шанхайската организация за сътрудничество допълнително нарастна след събитията в Киргизстан и бягтството на президента Акаев. Показателен е фактът, че малко преди началото на “революцията на лалетата” в Киргизстан, пакистанският президент Мушараф посети съседен Узбекистан и получи подкрепата му за присъединяването на страната си към “шенхайската шестица”. Мушараф и Каримов се обявиха за по-нататъщното разширяване на ШОС и постепенното и превръщане в икономическо-политически блок. Освен това Исламабад подкрепи лансираната от казахстанския президент Назарбаев идея за създаването на нов – евразийски – регионално-интеграционен съюз.

Що се отнася до перспективата за съвместно участие в ШОС на Индия и Пакистан, дори и това да се случи, то със сигурност би съдействало за укрепването на доверието в Азия и стабилизация на ситуацията, тъй като в рамките на ШОС може да се ускори решаването (с посредничеството на Москва и Пекин) на старите проблеми, тровещи отношенията между Исламабад и Делхи.


 

Индия, която на практика е втората по брой на гражданите-мюсюлмани държава в света, също отправи, през април 2004, молба за членство в ЕС (и получи статут на наблюдател през юли т.г. в Астана). Сред причините за това е нейната заинтересованост от развитие на регионалното сътрудничество в борбата с транснационалния тероризъм, религиозния екстремизъм и трафика на наркотици (т.е. със същите онези “три злини”, с които обяви, че ще се бори и ШОС), тъй като те ерозират основите на сигурността и стабилността в Азия. Разбира се, Делхи има и определен икономически интерес от интеграцията на страната в ШОС. Индия е на шесто място сред основните световни потребители на енергоносители, при това положението и е по-трудно, отколкото това на Китай например: две трети от потребностите и се покриват чрез внос, докато в Китай – само една трета. Стремейки се да диверсифицира източниците на енергоносители, Индия обръща поглед към Централна Азия, където разполага с доста по-дабри позиции, отколкото Афганистан или Пакистан например. Още докато съществуваше Съветския съюз, Индия установи тесни връзки, както с централноазиатските републики, така и с Русия. Затова, измежду трите страни, които получиха в Астана статут на наблюдатели в ШОС, имеенно Индия има най-големи шансове за пълноправно членство. Както отбеляза наскоро казахстанският президент Назарбаев: “приемането на Индия в ШОС ще превърне организацията в най-мощната структура за сигурност в Евразия”. Според него, “това би означавало разширяване на организацията към Южна и Източна Азия, където особено перспективно е взаимодействието и с държавите от АСЕАН”. Китай също не възразява срещу бъдещо пълноправно членство на Индия в ШОС. В Пекин са разтревожени от възможността “цветните революции” в постсъветското пространство да се прехвърлят в Синцзян и Вътрешна Монголия и това бе една от причините да прояви активност в уреждането на спорните китайско-индийски въпроси през 2004-2005.

Не по-малко важно е присъединяването към ШОС за Иран и най-вече за реализацията на неговата геостратегия в Централна Азия. Освен това то му дава възможност да предолее международната изолация, в която го постави Вашингтон.

Техеран получи статут на наблюдател в организацията, най-вече заради ключовите си позиции в енергийната сфера. Ще припомня, че това е вторият (след Саудитска Арабия) производител на петрол в света, а разполага и с огромни запаси от природен газ, макар че засега предлага на пазара само незначителна част от тях. Не по-малко важна е ролята на Иран като регионална държава, притежаваща военен потенциал, който и позволява да държи в постоянно напрежение съседните арабски държави от Залива. Всичто това помогна на иранците на получат статут на наблюдател, който пък им дава възможност да укрепят връзките си с останалите претенденти за членство в ШОС. За тях Иран е важен и като основно звено в транспортния коридор Север-Юг, споразумението за чието създаване бе подписано между Инадия, Иран и Русия още през 2002.

Афганистан също демонстрира активен стремеж за присъединяване към ШОС. Какви са причините за това? Макар Вашингтон да определя официално Афганистан за “образцов пример” на това, как демокрацията може да бъде наложена със сила отвън, истината е, че ситуацията в страната остава напрегната и нестабилна. Президентът Карзаи полага огромни усилия да спаси собствения си режим, включително и опитвайки да се отърве от имиджа на американски сателит. Той е силно загрижен и от предстоящите през септември парламентарни избори, които три пъти бяха отлагани и чиито резултат и последици са непредсказуеми. Освен това Карзаи разчита да реши с помощта на ШОС проблема с процъфтяващото производство на опиум в страната.

На за да постигне целта си и получи поне статут на наблюдател в организацията, Карзаи, който действително е американска креатура, трябваше предварително да получи благословията на Вашингтон. САЩ обаче съвсем не са заинтересовани от сътрудничеството на марионетние режим в Кабул с един блок, който все по-открито се противопоставя на американските интереси в централноазиатския регион и представлява реална алтернатива на разположените в Афганистан т.нар. международни сили за гарантиране на сигурността, формирани предимно от контингентите на страни-членки на НАТО. Ето защо Афганистан продължава да е извън ШОС.

Междувременно САЩ реагираха светкавично и “асиметрично” на дипломатичното подсещане от страна на ШОС, направено в Астана, за срока на американското военно присъствие в региона. Държавният департамент обяви, че въпросът за базите е решен с двустранните споразумения между Съединените щати и правителствата на Узбекистан и Киргизстан и, следователно, не влиза в компетенциите на ШОС. Веднага след това американският Конгрес обяви намерение да отпусне през 2006 85 млн.долара за “развитието на демокрацията и икономическите реформи в Русия” и да помогне за “утвърждаване върховенството на закона” в другите държави от постсъветското пространство. Тоест, Вашингтон даде да се разбере, че ще продължи да следва идеята за “перманентната демократична революция” в пространството на рухнатала съветска империя.

Но има и нещо друго. Както заяви при посещението си в Кабул председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Ричърд Майърс, американското решение за създаването на пълноценни военни бази в Афганистан, както и изграждането на такива бази в Централна Азия, “се дължи частично на стремежа към сдържане на Иран и осъществяване на мониторинг на неговите въоръжени сили”, частично – на желанието за създаване на колкото се може повече военни бази в подстъпите към Близкия изток, който има огромно значение за американската глобална стратегия. Всъщност, антитерористичната операция в Афганистан бе максимално използвана от Вашингтон за да си гарантира присъствието в централноазиатския регион за неограничено време, което пък му дава възможност да следи трафика на енергоносители от Централна Азия към Китай, да влияе върху националистическите настроения в Синцзян, а също да контролира кризисното пространство на Афганистан и индо-пакистанския регион. Поради това САЩ очевидно не се нуждаят от ШОС и каквито и да било други структури за регионална сигурност, нещо повече, те виждат в тях директен съперник. Позицията на Вашингтон, който отказва дори да обсъжда с ШОС въпроса за присъствието си в Централна Азия, изглежда още по-двусмислена, на фона на американската подкрепа за ултимативното искане на Тбилиси за закриване на всичи руски бази в Грузия в максимално кратки срокове. Последното, впрочем,

очертава още една от целите на американското присъствие в региона – постепенното изтласкване на Русия от него. В Москва са съвсем наясно с това и именно то обяснява засилената руска активност в Централна Азия, където руснаците действат, както по линия на ШОС, така и на две други регионални организации – Евразийската икономическа общност и Организацията на Договора за колективно сътрудничество. Първата, която обединява Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Беларус, има предимно икономически характер, докато цел на втората (където членуват същите страни, плюс Армения) е борбата с предизвикателствата към сигурността в региона.

Разбира се, ШОС несъмнено притежава несравнимо по-голям потенциал. За да го реализира обаче, организацията трябва да осъществи качествен скок, и то в най-близко време: или към трасформирането си във военен пакт, способен на практика (а не само формално) да гарантира сигурността в “Голяма Централна Азия”, или пък - към създаването на пълноценен регионален политико-икономически съюз, подобен на АСЕАН. Защото само ако ШОС съумее да изработи конкретна регионална стратегия и (което е по-важното) започне да я реализира на практика, тази действително перспективна организация би могла да отговори на стоящите пред участващите в нея държави многобройни и сложни въпроси, част от които имат транснационален характер. Тоест, ШОС има уникалния шанс да се превърне в мощен фактор, с позитивен принос за мира, прогреса и стабилността в Евразия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Обикновено европейците ме смятат за човек, който би трябвало да разбира проблемите на Европа след като се е родил тук, и дори ме наричат “европеец по сърце”.

Всъщност истината е, че моята представа за Европа се оформи едва в периода след Втората световна война, когато се върнах на континента заедно с американската окупационна армия. Видях онази разрушена Европа и станах свидетел на нейното възраждане, на възстановяването на отношенията с Германия и другите европейски държави, както и на борбата за свобода в Източна Европа. Именно това бе периодът, в който се формира и моето политическо мислене.

Споменавам това, защото принадлежа към онова поколение за което укрепването на трансатлантическите отношения бе в основата на американската външна политика. Когато влязох в администрацията на Ричард Никсън, първото му пътуване в чужбина като президент бе именно в Европа. Оттогава обаче, от двете страни на Атлантика се смениха поне две поколения. Така че онази Европа, която познавам най-добре, първо в качеството ми на учен, а след това и на политик, бе свързана органично със Съединените щати - както по необходимост, така и по принципни съображения. За нея сътрудничеството с Америка бе от жизнено значение и затова – в реда на нещата. Разбира се, отношенията не винаги бяха гладки - в тях имаше немалко кризи, дори и по времето на студената война. Но макар че това не бе един романтичен период, факт е, че през него доминираше усещането за обща съдба и общи цели. И споровете (когато имаше такива) бяха по-скоро за методите с чиято помощ да постигнем тези цели, а не за принципите или пък за това, дали трябва да си сътрудничим. Днес обаче сме свидетели на фундаментална промяна в това отношение.

Днес основният въпрос е, дали Америка е заинтересована от една обединена Европа, както и каква Европа всъщност биха искали да видят във Вашингтон? Другият въпрос, който очевидно си задават много хора от Централна и Източна Европа, е как страните им ще могат да балансират между желанието да поддържат приятелски връзки със САЩ и очевидната враждебност, която демонстрират към Америка такива ключови европейски държави като Германия и Франция? Всъщност, може би е пресилено да се твърди, че последните две страни са враждебно настроени към Съединените щати, но поне в очите на източноевропейците нещата изглеждат така. При всички случаи е налице определено напрежение между Париж и Берлин, от една страна, и Вашингтон – от друга. Което несъмнено е проблем за страните от Централна и Източна Европа, които искат да бъдат част от Европа, без обаче да се разграничат от Америка. Затова ще се спра именно на тези два въпроса.

И така, каква Европа би искала да види Америка? Всъщност, истинският въпрос е: за коя Америка говорим? Ако става дума за преобладаващото мнозинство американци, те просто нямат представа, каква Европа биха искали да видят. Тоест, тази Америка не е враждебно настроена към Европа, а просто е безразлична към нея. Що се отнася до американските политици, проблемът е, как да се стимулира интереса им към укрепване на трансатлантическите връзки, така че той да надделее над тяхното неприязнено отношение към Стария континент. Една от основните психологически (ако не и политически) дилеми между Европа и Америка е, свързан с огромното внимание, което европейските политици отделят на въпроса за европейската идентичност, в сравнение с това, което му отделят техните колеги от САЩ. Много бих се изненадал например, ако някой високопоставен американски политик е чел Европейската конституция. Докато европейските външни министри обикновено отделят по 40% от времето си на проблеми, касаещи ЕС, американските им колеги почти не обръщат внимание на тези въпроси. Затова и въпросът, “каква Европа би желала да види Америка?” няма точен отговор. Но, както вече споменах, аз съм човек от следвоенното поколение, което вярваше и работеше за тесни връзки между Европа и Америка. Това, донякъде, е предимство, но то е и недостатък, защото онази Европа, която познаваме, бе обвързана със Съединените щати, както поради спецификата на студената война, така и заради собствените си икономически интереси.

Ето защо, когато Европа започна все по-открито да се противопоставя на САЩ, ние американците реагирахме вероятно по-остро, отколкото би трябвало. От друга страна обаче, поведението на Франция и Германия по иракския въпрос действително шокира много американци. И преди имахме противорочия по отношение на тактиката, а от време на време – дори и стратегически противоречия, но никога не бяхме ставали свидетели на това, как отделни европейски правителства атакуват фондаменталните принципи на американската политика. Именно това доведе до сегашната ситуация, особено по отношение на Франция и, в по-малка степен, на Германия.


 

Но да се върнем на въпроса, “какво иска Америка?”. Истината е, че Америка, като държава, не разполага с ясен отговор. Всъщност, предизвикателството, пред което сме изправени (поне ние, в САЩ) е в сблъсъка между мултилатерализма и унилатерализма (т.е. между многостранния и едностранния подход във външната политика – б.р.). Администрацията на Буш често е обвинявана, че действа едностранно, докато европейците предпочитат мултилатералния подход. Но това е само на повърхността. Истинският проблем е, дали между Европа и Америка все още има усещане за общност на целите. Ако това е така, мултилатералният подход се налага от самосебе си. Но, ако подобно усещане липсва, европейско-американските отношения са обречени на стагнация, а унилатерализмът става неизбежен. В това е същността на днешната ситуация.

Проблемът често се представя катопроцедурен въпрос. Но в случая не става дума за процедура, а за същността на нещата. Никак не е ясно, дали въобще е възможно да се възроди усещането за трансатлантическа общност. Това е въпрос, на който трябва отговорят от двата бряга на Атлантика. Самият аз не съм сигурен, какъв точно ще бъде отговорът, знам само че този въпрос следва да се постави с цялата му сериозност.

Предишният модел на трансатлантическите отношения от ерата на студената война беше прост: той се основаваше на презумпцията, че Европа трябва да стане по-силна, т.е. да се обедини, за да поеме част от бремето на Америка. Този модел се основаваше върху презумпцията, че съществува само една стратегия и тя е американската, както и че, европейският принос ще бъде свързан предимно с поемане на част от бремето по осъществянето и. Днес това вече не е така. Днес виждаме европейците да изразяват собствена визия за нещата. Онова, което ме тревожи особено обаче, е вярата на определени кръгове в Европа, че европейската идентичност може да се базира именно върху противопоставянето на САЩ. Тоест, въпросът не е, дали европейците могат да критикуват Америка или да се придържат към различна от нейната политическа позиция. Въпросът е, дали Европа може да се утвърди като самостоятелен геополитически субект, противопоставяйки се на САЩ. Тъкмо това тревожи повечето американци, които са ангажирани с проблема. Една Европа, която е достатъчно силна за да отстоява собствените си позиции, като те могат да бъдат и различни от тези на САЩ, би била от голяма полза за международния баланс. Но една Европа, която се самоопределя в духа на класическата европейска традиция, утвърдила се през вековете на континента – т.е. като се опитва да ерозира позициите на най-могъщата в момента държава и това се превръща в основна цел на нейната политика – несъмнено би представлявала проблем за Америка.

Впрочем, в дългосрочен план, това вероятно ще се окаже проблем и за самата Европа, както и за света, като цяло. Известно е, че има безброй интелектуални анализи, посветени на класическите модели във външната политика, отношенията между отделните страни, както и начините, чрез които може да се постигне и утвърди мирът в една международна система от суверенни държави. Само че днес живеем в един свят, който в редица отношения е надраснал концепцията за суверенитета, макар в същото време все още да се ръководи от принципите за държавния суверенитет, установени от Вестфалския договор от 1648. А основната особеност на съвременния свят е, че той е изправен пред редица нови предизвикателства и възможности, които излизат далеч извън традиционната концепция за суверенитета. Едно от тях е приватизацията на сигурността. Днес е съвсем в реда на нещата определени групи (различаващи от държавите), които оперират на територията на държавите, но са независими от тях, да пораждат най-сериозните предизвикателства пред които сме изправени в сферата на сигурността. И този проблем не може да се реши на основата на принципите за суверенитета или на дефинициите за агресия, създадени в епохата на националните държави.

Прословутата американска концепция за необходимостта от нанасянето на изпреварващи удари е интелектуално коректна. Просто защото самият характер на днешните заплахи изисква превантивни действия за предотвратяването им. И тук не става дума за група радикално настроени американски политици, търсещи си повод за война. Само че начинът, който се лансира тази концепция е прекалено “американски” и се основава върху схващането, че американската позиция може автоматично да се трансформира в универсална, т.е. че другите нации трябва да я приемат едва ли не веднага. Непосредствено след 11 септември САЩ действително нямаха особен избор. Но едно от новите предизвикателства пред Америка и Европа днес е да дадат адекватен отговор на въпроса, дали е възможно да се дефинират принципите, върху които да се основава нанасянето на изпреварващи удари, които да бъдат възприети от преобладаващата част от човечеството, и които са практически приложими в един свят, където дори престъпността е вече интернационална, да не говорим за тероризма.

В този смисъл, проблемът е не толкова в това, дали европейските институции са съвместими с американската политика. Лично аз не предвиждам сериозни опити на Америка да се намеси с процеса на европейската интеграция. Както вече отбелязах, повечето влиятелни американски политици, както и повечето обикновени хора нямат ясна представа за спецификата на европейските институции. Те не са наясно и как ще еволюират отношенията между САЩ и Европа. Но очевидно ще бъдат разочаровани и загрижени, ако окончателно се убедят, че европейското противопоставяне на американската политика се основава на принципни различия, както и, че се използва като средство за утвърждаването на новата европейска идентичност.


 

Има и няколко чисто практически съображения. Например, въпросът за европейската отбранителна идентичност. По принцип, няма никакъв проблем Европа да укрепва своята собствена идентичност във военната сфера. Но това поражда два въпроса. Единият е институционален – в такъв случай, какво ще стане с НАТО? Дали занапред европейците ще трябва първо да формулират собствената си обща позиция по конкретен въпрос, преди да го обсъдят с американците на поредната среща на пакта? Помня, че когато бях държавен секретар се сблъсках със следния проблем, касаещ отношенията ни с Европейската общност: когато разговарях с представителите на отделните европейски държави, нито един от тях не желаеше да обсъжда конкретния проблем, преди Общността да е взела решение по него, а след като въпросното решение вече бе взето, разговорите ставаха безсмислени, понеже отделните страни-членки трябваше или да се съобразяват с него, или да стартират сложна и мудна процедура за преразглеждането му. Така че, ако и НАТО занапред взема решенията си едва след като европейците предварително са уточнили позицията си, това несъмнено силно би затруднило ефективността на алианса.

Миналата година, в разгара на американско-европейския словесен сблъсък, група известни американски политици излязоха с апел, в който критикуваха прекалено острата реторика, използвана от правителството на САЩ в спора и призоваха към търсене на компромис. В апела си те споменаха и, че би било полезно ако европейците позволят на американски наблюдатели да присъстват на дебатите в основните институции на ЕС. Интересно е, че тъкмо това предизвика гнева на хора като Жак Делор и на редица немски политици. И никой не се сети да поздрави въпросните американци, че се опитват да възстановят връзките между САЩ и Европа. Вместо това, те бяха обвинени, че се опитват да се намесват във вътрешните работи на ЕС. Разбирам много от критиките, които ни отправят от другата страна на Атлантика, но нека все пак се опитаме да разгледаме проблема от позициите на онези, които искрено желаят укрепването на евро-атлантическите отношения.

Каквито и да са позициите ни по войната в Ирак, ясно е, че политиката по умиротворяването на страната след свалянето на Саддам е от изключително значение както за САЩ, така и за Европа. Тоест, този въпрос не касае само Америка. Ако умиротворяването приключи с поражение за радикалната ислямистка съпротива в страната, това би имало сериозни последици и за Европа, и за мюсюлманския свят. Нееднократно съм заявявал в САЩ, че е необходимо да се създаде контактна група от държави, имащи влияние и позиции в света на Исляма. Според мен тя би следвало да се заеме с решаването на целия комплекс от проблеми в региона: Ирак, отношенията с Иран и палестинския въпрос (по отношение на която традиционната европейска позиция е, че САЩ трябва да наложи на Израел своя план за решаването на проблема, без оглед на последиците). Това, разбира се, са само най-належащите измежду тях.

Днес преживяваме един преходен и доста напрегнат период, в който традиционната система на международни отношения се променя, като вече се очертава нова такава система. В хода на тези трансформации, фундаментално се променя и досегашният силов баланс в света. Днешният възход на Китай е още по-забележителе, отколкото германският подем в края на ХІХ век, довел до много сериозно промени в тогавашната система на международни отношения. А непосредствено след Китай, като нова велика сила се очертава и Индия. В същото време, ходът на събитията в Близкия изток донякъде напомня онзи в Европа през ХVІІ век, когато на Стария континент бушуват религиозни войни. В Азия пък, ситуацията напомня европейската система на баланс на силите, установена през ХІХ век. Наред с това вече функционира един безпрецедентен нов свят – глробалната политическа система на ХХІ век, доминираща в атлантическата зона. В този нов свят фундаменталните въпроси са: “Могат ли Европа и Америка да дефинират някакво общо бъдеще? В състояние ли са да дефинират онези общи ценности, в чието име и в чиято защита да се обединят? Какво биха могли да направят една за друга държавите от двете страни на Атлантика, преодолявайки ограниченията на концепцията за собствените си национални интереси?”.

Ако системата на международните отношения продължи и занапред да функционира изцяло на основата на националните интереси, вероятно ще се окажем в ситуация, аналогична с тази отпреди 1914. В такъв случай ще има няколко силови полюса – Америка, Европа, Китай, възможно Русия и Индия, които ще градят отношенията помежду си на базата на своите конкретни интереси и временни съюзи. Но след като тази система не функционираше добре, дори в ограничените рамки на предвоенна Европа, можем да очакваме, че в съвременния глобализиращ се свят, тя може да доведе до катастрофа. Ето защо ключовият въпрос днес е: възможно ли е Европа и Америка да възстановят и задълбочат специалните си отношения? Америка трябва да постави на втори план своята мощ, в името на постигането на консенсус с Европа. На свой ред, Европа трябва да използва евроинтеграционните механизми и стремежа си към по-голяма независимост за да се споразумее със САЩ, как двете страни на Атлантика да си поделят отговорността за достойно посрещане на новите предизвикателства.

* Статията се базира на лекцията, изнесена от бившия държавен секретар на САЩ на международната конференция “Новата политика на Централна и Източна Европа” във Варшава

{rt}

Както е извество, в края на март президентът Ширак прие в Париж немския канцлер Герхард Шрьодер, руския президент Путин и министър-председателя на Испания Сапатеро. Така, за първи път, към организираната от Елисейския дворец поредна среща между лидерите на Германия, Франция и Русия (тези срещи се провеждат редовно, откакто трите страни заеха обща позиция по иракския проблем), се присъедини и Испания, превръщайки се в четвъртия член на тази своеобразна нова геополитическа ос.

Какъв е европейският залог в сътрудничеството между тези четири държави? Каква роля могат да изиграят те в укрепването на европейската политическа конструкция, както и в стратегическото сътрудничество между Европейския съюз и Русия? Днес Старият континент преживява решаващ момент в своята история. Или Европа ще съумее да си гарантира политическо съществуване и стратегическа независимост, или нейното нарастващо напоследък политическо влияние ще се ограничи в рамките на съюза на 25-те европейски държави, който ще си остане просто една разширена зона на свободен икономически обмен. Според мен, от стратегическа и геополитическа гледна точка, Европа не може да се изгражда разумно и в дългосрочна перспектива, ако не включи в този процес и Русия. За да създаде една сигурна и просперираща Европа, без да загуби контрола върху снабдяването с енергийни ресурси, да постигне самостоятелност в областта на авиацията и усвояването на космоса и успешно да развива своите транспортни инфраструктури, Европейският съюз се нуждае от Русия, също както и Русия се нуждае от него.

Заедно с Русия, ние, европейците сме в състояние да призвеждаме най-добрите в света самолети от пето поколение (нека напомня, че Rafale и Eurofighter принадлежат към четвъртото поколение), както и самостоятелно да произвеждаме и изстрелваме в Космоса на навигационни и разузнавателни спътници. Така, благодарение на френско-немско-руското сътрудничество, през март 2005 бе изведен в орбита първият разузнавателен спътник, изстрелян от космодрума в Плесецк.

Испания, Франция и Германия могат да окажат рещаващо влияние върху политиката на ЕС към Русия. Формално, между Брюксел и Москва има стратегическо партньорство, но всъщност стратегическо е само названието му. Просто защото в него липсват или не се развиват достатъчно основни стратегически сфери, като например енергийното сътрудничество. В същото време утвърждаването на проекта за европейска конституция очевидно не може да гарантира стратегическата независимост на Европа, доколкото предполага съвместимостта на европейската отбранителна политика с отбранителната политика на НАТО (чл.1-41). Разбира се, трябва да продължим да поддържаме тесни връзки с американските си приятели, но не можем още дълго да разчитаме на една външна сила да гарантира нашите жизнени интереси и сигурност, по простата причина, че въпросните жизнени интереси са такива само за нас, самите, но не и за американците.

Европа се нуждае от мощен политически “мотор”. Испания, Франция и Германия притежават необходимата критична маса за да играят тази роля, полагайки основите на “европейската мощ”, която ще помогне за установяването на необходимия силов баланс в международните отношения. От друга страна, през ХХІ век приносът за Русия в това отношение ще бъде решаващ, не само защото в южните и райони е разположена основната ос на добив и транспортиране на изключително ценни енергоносители за икономиките на ЕС и Азия, но и заради ролята и на своеобразен мост, свръзващ Европа с единствения на планетата регион, който демонстрира (с изключение на Япония) мощен икономически и демографски ръст – Тихоокеанската зона.

Както ни напомня Гюнтер Грас, Германия отново стана суверенна държава след сключването на прословутото споразумение “4+2” през 1990. Историческата страница най-сетне бе обърната. Но външната политика на обединена Германия все още се колебае между традиционната стратегия за разширяване на влиянието на Изток и реалната европейска политика. В този смисъл, сегашният момент действително е решаващ. Путин изглежда готов да превърне стратегическото сътрудничество с Европа в свой приоритет – неслучайно без всякакво колебание той подкрепи съвместната френско-немска позиция по време на иракската криза. Необходимо е обаче и страните-членки на Европейския съюз да определят своите позиции по основните стратегически въпроси.

За съжаление, френските медии твърде често игнорират стратегическия потенциал на сътрудничеството между ЕС и Русия. Да, ние действително сме длъжни да критикуваме нарушаването на човешките права в тази страна, но е нечестно и много глупаво систематично да пренебрегваме стратегическите предимства на сътрудничеството между Брюксел и Москва. Континентална Европа има различни, в сравнение с англосаксонските държави, социални и икономически традиции и модели.

Опирайки се именно на тях, можем да помогнем глобализацията да придобие едно по-човешко лице, да избегнем унищожителния цивилизационен сблъсък и да установим (на основата на общите икономически и културни интереси) по-тясно сътрудничество с арабско-мюсюлманския свят. Испания, освен със своето геополитическо положение в Средиземноморието, представлява определен интерес за обединена Европа и от друга гледна точка. Тя е своеобразен мост за икономическо и културно сътрудничество с американския континент, където прогресивно нараства броя на неговите испаноезични жители.

От друга страна, околорейнското пространство на Европа, където в продължение на векове са се смесвали латинското и германското влияния, може да изиграе ключова роля в стратегическите планове на Стария континент. Неслучайно именно в рейнския град Баден-Баден вече няколко години заседава германо-руски форум, който от следващата година ще стане тристранен – т.е. в него ще се включи и Франция. Що се отнася до Страсбург, този град (както сполучливо отбелязва Томи Унгерер) “за първи път в многовековната си история се оказва подходящото място в подходящото време”. В бъдеще той трябва да стане истински център за приемане на политически решение, чиито инициатори ще са големите и малки държави от нашия континент, искрено стремящи се да оставят в наследство на своите потомци една Европа, достойна за грандиозните задачи и предизвикателства на ХХІ век.

* Авторът е президент на Асоциацията “Париж-Берлин-Москва”, повече за него – вж.Геополитика, бр.2/04.

{rt}

Провалът на гръцко-сръбско-българската среща в Атина от септември 1991 е обект на значителен интерес от тогавашните медии. Въпреки това, той не надхвърля злободневието на деня. Липсват аналитични коментари, които да потърсят неговото значение в рамките на регионалния “баланс на силите”. Всъщност събитието е преломна точка в българо-гръцките отношения. Въпреки това, то остава сякаш незабелязано както от авторите, симпатизиращи на гръцката балканска политика от периода, така и от такива, които имат открито критично отношение към нея. Причината може би се крие във кръвопролитното разпадане на Югославия, предизвикало най-голямата криза не само в региона, но и на европейския континент след края на Втората световна война. На нейния фон гръцко-българските отношения губят значението, което са имали през 80-те години. Тогава двете страни въпреки, че са от двете страни на идеологическата барикада (и че едната е член на Северноатлантическия, а другата – на Варшавския пакт), развиват изключително близки връзки. Те се афишират с многозначителния израз – “фактор за стабилност” на полуострова и намират официален израз в българо-гръцката декларация от септември 1986.

Подобно развитие на нещата е необяснимо от гледна точка на идеологическите категории на студената война, но пък е съвсем ясно при използване на геополитическата методология. България и Гърция имат общ проблем, породен от претенциите на Югославия за наличие на “македонски национални малцинства” на тяхна територия. Претенциите са характерни за целия период след края на студената войната, един от резултатите на която е и узаконяването в Югославия на изкуствено изобретената “македонска нация”. Пропагандата създава притеснения в София и Атина и според някои наблюдатели още в края на 60-те години те формират неофициален съюз зада и се противопоставят. Смъртта на Тито през 1980 поставя на изпитания вътрешното сцепление в югославската федерация. По традиция, в такива случай започва да се провокира напрежение със съседните страни. През октомври 1983 ръководителката на югославското федерално правителство Милка Планиц връчва меморандум по “македонския проблем” в Атина. Югославската пропаганда надхвърля границата на Балканския полуостров и засяга дори българската емиграция в Северна Америка. Гръцката реакция е рязко коригирана “да защитава правата си върху националното, историческото и културното наследство на Македония”. Българската не е така публично афиширана, но е в същата посока. По същото време двете страни имат и затруднени отношения с друг общ съсед – Турция, които се изострят в средата на 80-те години. Ситуацията е класическа за учебниците по геополитика. Точно такъв е и отговорът на София и Атина. Те предприемат координирани действия, типични за едно геополитическо партньорство.

Първоначално, краят на студената война, настъпил през декември 1989, сякаш не променя положението. В Югославия разглеждат промените в западната си съседка предимно през призмата на възможността отново да бъде поставен македонския въпрос. От друга страна политическите отношения между Гърция и Югославия са на най-ниската си точка в целия следвоенен период. Наред с това България заявява желание за по тесни контакти с Европейската общност, а член на общността, с когото граничи, е именно Гърция. Тоест, налице са предпоставки за запазване на линията на съгласуване на поведението между София и Атина. Геополитическото партньорство се запазва и при променената международна среда. То издържа успешно първата си проверка в Копенхаген, където между 5 и 29 юни 1990 се повежда среща на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) за човешките права.

На пленарната сесия на 22 юни, Югославия обвинява България и Гърция в “брутално нарушаване правата на македонските малцинства” и разпространява специален меморандум. Ръководителят на българската делегация, Иван Гарвалов отхвърля твърденията им и пита, какво е станало след 1945 с намиращото се на територията на СР Македония, българско население от 1,2 милиона души. В същият дух е и раздаденият от български правозащитници меморандум. Всъщност, това е първото официално българско изявление след края на Втората световна война, че в СРМакедония има българи. По тази причина някои дипломати изразяват изненада, че толкова години никой български държавник не е споменавал за тежкото положение на българите в Югославия. На 25 юни се изказва гръцкия представител, характеризирайки югославското поведение като “мотивирано от вътрешнополитическото в страната, което води до манипулиране на механизмите и принципите на колективните усилия за постигане на действително зачитане на човешките права и правата на малцинствата”. В случая се наблюдава паралел между намеренията на България и Гърция за известна стагнация в отношенията с Югославия, като София оставя Атина да бъде водеща при твърдия подход към Белград и Скопие. Общият интерес позволява отново да се пропагандира тезата, че българо-гръцките връзки са “фактор на стабилност” на полуострова на фона на задълбочаващата се криза в Югославската федерация.

Единодействие се наблюдава и на срещата на шестте балкански министрите на външните работи в Тирана на 24 и 25 октомври 1990. Според доклада на първия български дипломат Любен Гоцев, Югославия демонстрира невъздържана и крайна позиция към Гърция, както и негативни промени в отношението си към българската страна. По-важното в случая е, че единствено Гърция подкрепя всички български предложения, като гръцки дипломати кулоарно споделят, че имат инструкция за тясно сътрудничество с българската делегация.

Според външни наблюдатели, онова, което обединява двете страни продължава да е югославската претенция за македонски малцинства. В същото време, по-прецизният поглед не може да не забележи, че проблемът се тълкува различно - Гърция въобще отрича македонския въпрос, а България неофициално смята “славяноговорещото население” в Гърция за българско – различие, което носи зародиш на бъдещ конфликт.

Гръцко-българският съюз започва да се разхлабва през ноември. Както в другите членове на Югославската федерация, Социалистическа Република Македония организира първите си многопартийни избори. Най-активна от новите партии е ВМРО-ДПМНЕ (Демократична партия за македонско национално единство). Тя запазва традиционната антибългарската реторика, но основното и послание е насочено срещу сърбите. Дейността и се развива на фона на задълбочаващ се стремеж за преосмисляне на събитията от най-новата история, голяма част от която е изпълнена с преследване на пробългарските чувства сред населението. ВМРО-ДПМНЕ е за излизане от Югославия и за независима македонска държава, което също са посреща със симпатии от българската общественост.


 

Първият тур на изборите дава добри шансове на ВМРО-ДПМНЕ. Веднага след него в България идва гръцкия външен министър Андонис Самарас. На тръгване от София той изразява задоволство от срещите, както и, че отношенията между България и Гърция могат да се превърнат в “стабилизиращ фактор на Балканите”. В светлината на по-късни реакциите на Самарас, може да се приеме хипотезата, че България му е дала някакви обещания за съгласувани действия при евентуално задълбочаване на дезинтеграционните процеси в Югославия.

След като изборите в СР Македония се печелят от привържениците на македонската независимост, към тях започва да се демонстрира симпатия на различни нива в София. На 25 януари 1991 Македония става поредната югославска република, провъзгласила своя суверенитет с декларация на новоизбрания парламент. В отговор, Белград излиза с официален демарш, обвинявайки София като “подстрекател” на тези действия, както и в провеждането на “антиюгославска” и “антимакедонска” политика. Югославската армия се активизира в посока Македония и българската граница. На 27 февруари БТА разпространява официална декларация на българското правителство, че “…българо-гръцкото сътрудничество не е в ущърб на никоя друга държава. България не възнамерява да възпрепятства утвърждаването на държавността на СР Македония ...и приема за законен акт нейната “Декларация за суверенитета”...и няма да има териториални претенции”. Според премиера Димитър Попов, само твърдата българска позиция е предотвратила въоръжена акция на ЮНА в Македония. Последната е спряна малко след полунощ, няколко часа след огласяване на декларацията и потвърждаване на българската готовност за действие пред спешно пристигналия югославски посланик. Обявяването на македонския суверенитет, дотолкова изостря ситуацията, че обичайните начини за постигане на дипломатически цели: убеждаване и компромис са неприложими и се затова прилага следващото средство: заплаха от употреба на сила.

Гърция също не остава безучастна и на 11 март 1991 обявява югославския заместник-консул в Солун, Сашко Теодоровски за “персона нон грата”. В отговор Югославия също гони гръцки дипломат. Радиостанция “Дойче Велле” коментира - “открай врем гръцко-югославските отношения бяха влошавани по т.нар. македонски въпрос”. Впоследствие ще бъде дадена оценката, че най-значима слабост на гръцката външна (и, в частност, балканска) политика от този период е нейната “македонизация”, т.е. поставянето и в зависимост от спора между Атина и Скопие. Българската преса също констатира налагането на “македонизацията” като доминанта в двустранните отношения по време на посещението на югославския външен министър Лончар в София пред април 1991.

По същото време в Атина е сръбският президент Милошевич. Той отказва да отговори на многото въпроси по проблема с аргумента, че е в качеството си на сръбски президент, а не на югославски представител. Всъщност, Милошевич е първият югославски политик, който при посещение в Гърция не използва нито веднъж понятията “македонец, македонска нация или македонски въпрос”. Очертава се началото на постепенна еволюция от гръцко-югославски, към гръцко-сръбски отношения, което в дългосрочен план не може да не се отрази и на отношението на България към двете страни.

В същото време започващото разцепление на Югославската федерация показва колко крехки са гръцко-българските отношения. На 2 юни Гърция критикува Югославия и Македония по македонския въпрос, и отново определя гръцко-българските отношения като “важен стабилизиращ фактор на Балканите”. Само два ни по-късно обаче, нещата изглеждат съвсем различно. Българският министър на правосъдието лети до Гърция за среща с колегата си. Самолетът е на българската компания “Балкан”, но е даден под наем и носи означенията на наемателя си “ПАН ЕР Македония”. Името се приема като предизвикателство към Гърция. Следва скандал, протест и отказ гостът да бъде. Гръцката преса съобщава за “българско предизвикателство с македонски самолет”. Българските медии само информират за инцидента без да коментират. Още същия ден, българският външен министър Вълков изпраща писмо до министъра на правосъдието на Гърция, в което изразява дълбоко съжаление и заявява категорично, че зад инцидента не стоят никакви политически мотиви.

На фона на военните действия в Хърватия, на 28 и 29 август се провежда неофициална среща на остров Санторини на външните министри на България, Гърция и Италия. Домакинът Андонис Самарас представя идеята за сключване на двустранен договор за приятелство, “за да усети България, че е защитена нейната сигурност”. Трите страни декларират, че нямат териториални претенции към Югославия, макар да са единодушни, че тя няма да просъществува в сегашния си вид. По повод предстоящия на 8 септември референдум за независимост в Македония, България и Гърция потвърждават, че нямат желание да се говори повече за “единна македонска нация” или “македонски малцинства”. България обаче стои твърдо зад македонската независимост Което е потвърдено от президента Желев в интервюто му за мюнхенския вестник “Зюддойче Цайтунг”, излязло на 30 август. Той е пределно ясен - “признаваме правото на самоопределение за Словения, Хърватия и Македония” Отношението към Македония е “признаване след референдум… непризнаване на измислената от Коминтерна македонска нация… не искаме да се месим във вътрешните работи на Македония”. Към това се добавя и по-широко отваряне на границите. Така формулираните три точки имат характер на дългосрочна позиция, която впоследствие се приема от всички български правителства.

72% ог жителите на Македония участват в референдума от 8 септември 1991, като 95 % от тях подкрепят независимостта на републиката. При обявяване на предварителните резултати, българският външен министър Виктор Вълков е в Женева. Той обявява, че в близките седмици България ще признае на Македония същите права “като на другите републики” след необходимите процедури и, че се очаква посещение на македонския премиер Никола Клюсев в София. Пред Франс Прес, Вълков напомня и българската позиция, че София не признава съществуването на т.нар. “македонска нация”. На Европейският форум за правата на човека в Москва, той дава уверения, че България е за решения “в рамките на съществуващите национални граници”. Връщайки се в София, министърът докладва пред съвместно заседание на парламентарните комисии по външна политика и национална сигурност на 13 септември. Заседанието надхвърля обичайното си предназначение, поради което на него присъстват и премиерът Попов и началникът на президентската канцелария. Съгласуваното решение е: “България трябва да подкрепи идеята за държавността на Македония, след като тя провъзгласи своята независимост, но не и македонската народност, както и че това не би навредило на отношенията ни с други съседни балкански държави”.


 

Съседната държава, която не назована, е Гърция Тя демонстрира крайна чувствителност по отношение на референдума и още същия ден обявява, че няма да признае независима държава, носеща името Македония и бъдещите им връзки ще бъдат увредени от такова име. На 9 септември гръцкият външен министър Андонис Самарас лансира името “Федерална република Скопие”. Гърция спешно предлага тристранна среща с България и Сърбия на 19 септември по обстановката на Балканите. Предвидените участници са гръцкият премиер Мицотакис, българският – Попов и сръбският президент Милошевич. В духа на фактическото българо-гръцко геополитическо партньорство страната ни приема. На 10 септември, в Москва, Вълков разговаря и с Будимир Лончар, обсъждайки двустранните отношения и подробности по предстоящата среща на правителствените ръководители в Атина. Гръцкият печат приветства идеята. Според близкия до ПАСОК вестник “Та неа”, оповестена ден след референдума, срещата е ясно послание към Скопие, че Атина е успяла да изгради мост между София и Белград. Според близкия до управляващата партия Нова Демокрация вестник “Елефтерос типос”, предстоящата среща е от голямо значение за формирането на ново равновесие на Балканите, като общ фактор на трите страни е непризнаването на македонската нация, а на Атина и Белград - и на македонската държава. Пресата определя като решаваща, за организиране на тристранната среща, роляна на Самарас, успял да убеди Милошевич. Поставянето на въпроса по този начин създава определени притеснения в България. Президентът Желев е категоричен в спомените си, че единствената точка от дневния ред на планираната среща е била съдбата на Македония. Той описва реакцията си по следния начин: “Аз веднага се възпротивих и поканих премиера Димитър Попов на разговор. Той бе готов да замине и даже ми се стори малко ентусиазиран… Обясних му, че дори самото отиване е нещо много грозно, независимо какви позиции ще се отстояват там…, за всеки случай аз вечерта направих телевизионно изявление, защо не трябва да се прави подобна среща” . Президентското обръщение от 14 септември се опитва да надхвърли македонската тема и формулира българските условия за участие в тристранната среща, които на практика са цялостна позиция по югославската криза:

България няма да се опитва да се възползва от трудностите на Югославия;

Ненамеса във вътрешните работи на Югославия;

Признаване правото на самоопределение до степен независимост на югорепубликите

С това президентът (изразяващ, разбира се, мнението на цял екип) завършва започнатото в началото на месеца изработване на цялостно отношение към ставащото в съседната държава. Конкретно за срещата в Атина, според обръщението, е редно да участва и Македония.

На другият ден сръбската преса цитира Желев, че България няма да се меси във вътрешните работи на Югославия, но премълчават идеята за включване на Македония в срещата в Атина. Гръцката реакция е много по-болезнена. Вестник “Вима” в статията “Искат и Солун” (публикувана на 15 септември) изнася твърдения за различия между българския президент и премиер по външнополитически въпроси, позовавайки се на изявления на съветници на Желев. Самарас изразява болезнено разочарование. Говорителят на българското външно министерство му отговаря на 16 септември: “България приема становището по време на разговорите да се обсъждат актуални въпроси от взаимен интерес във връзка с обстановката на Балканите, без да се засягат интересите на трети неприсъствуващи страни”. Той обявява, че на следващия ден у нас ще пристигне македонския премиер Никола Клюсев. Медиите получават и декларация, че България признава “волята на гражданите на Македония”. Според някои изследователи, в този ден България признава независимостта на Македония. Твърдението не е точно, но е симптоматично за значението на декларацията. От този момент, в международен план, България вече се разглежда като застъпник за македонската независимост. Не по-малко симптоматично е, че първата страна посетена от македонския премиер след референдума е България. Белградската преса отбелязва и формалното нарушение на протокола - на летището и автомобила на Клюсев има българско и македонско, а не югославско знаме. Клюсев определя декларацията на българското външно министерство като “конкретно отношение”. Собственото си отношение към “тристранната” среща той изразява дипломатично: “трябва да се заложи на онези пунктове, които ще ни отдалечат от политическите и икономически интриги”. Срещата му с Димитър Попов завършва с официално изявление, че Македония и България нямат териториални претенции една към друга. Президентът Желев, от своя страна, уверява Клюсев, че ако в Атина се постави въпросът за Македония, българската делегация ще напусне. Такъв е и най-често задавания журналистически въпрос. Димитър Попов потвърждава, че никой няма право да разговаря за Македония в отсъствието на нейни представители. И подчертава, че срещата в Атина ще даде “само принос за решаване на сложния комплекс въпроси за сегашното положение на Югославия”.

Коментарите в Гърция са, че ако не се обсъжда Македония, срещата се обезсмисля. Същия ден е съобщено, че Атинската среща се отлага с два дни – за 21 септември - официално заради извънредната сесия на ЕО в Хага. Румънският премиер Петре Роман е поканен като четвърти участник, за да се избегне неловкото положение, в което са изпаднали организаторите. За да не изпусне инициативата, след София Клюсев посещава и Букурещ. На 17 септември е демонстрирано показно единство в българската позиция. Говорителят на президента опровергава коментарите в гръцката преса за различия между Желев и Попов и отхвърля възможността някои от съветниците на президента, които наистина се посещавали Гърция по различни поводи, да е давал изявления в такъв смисъл.

Спомените на Попов обаче, по-скоро потвърждават слуховете за неразбирателство между премиер и президент. “При една от срещите ми с Мицотакис през лятото на 1991, той предложи като премиери на съседни държави да поканим г-н Милошевич и да се опитаме да го убедим да се преустанови тази война между братски народи и спорните въпроси да получат политическо решение. Предложих да поканим и премиера на Румъния. Мицотакис прие и същия ден поканих Роман по телефона… В началото на септември бях уведомен, че правителството на Македония, оглавявано от проф. Никола Клюсев, изпитва известна тревога по повод на предстоящата среща в Атина. Поканих делегация в София. Клюсев дойде на 12.09.1991 в София и му заявих, че не участваме в заговор за целостта на Македония”. Бившият премиер обаче греши, както за датата на идване на Клюсев, така и за присъствието на Петре Роман (с когото всъщност се среща на 12 септември) сред първоначално поканените. И информационни агенции, и политици говорят за “тристранна”среща. Впрочем, фриволното отношение към времето е характерно за всички публикации на Попов, но опасността за Македония е потвърдена по-късно и от албанския президент Сали Бериша, благодарил на Желев за отказа на България да участва в тайна среща с Гърция и Сърбия за подялба на Македония и спестил със сигурност трудности на Скопие, с позицията, че няма да участва ако не е поканена и Македония. Гръцката преса още на 19 септември коментира: “Желев минира срещата в Атина”. Междувременно, след разговорите си с Клюсев и с турския министър председател Йозал, румънският премиер също заявява, че ще напусне при разговор за Македония. На свой ред Турция обявява, че четиристранната (вече) среща не може да бъде принос към мира, изразявайки резерви към времето, формата и евентуално съдържание на разговорите и потавяйки въпроса, защо е поканена Сърбия, а не Югославия и защо не участват всички балкански страни. Така насрочената за 21 септември, среща се обезсмисля. На 19 септември информационните агенции разпространяват новината, че “предвид драматичното развитие на обстановката в Югославия”, по предложение на Димитър Попов, Гърция приема срещата в Атина да се отложи “за по-късно”. Коментарите са, че Попов е предложил “отлагане” за да не напусне демонстративно, както е обещал на Клюсев. Никой не се осмелява да го изрече, но гръцко-българското геополитическо партньорство вече не съществува.


 

За да се избегне рязка промяна на отношенията с Гърция е обявено, че тя ще бъде посетена от Попов на 25 септември. На 23 септември българското правителство одобрява проект за договор за приятелство и сътрудничество с Гърция, предложен на неофициалната среща на Санторини на 28 август. Информацията идва на фона на серия от критични за България коментари по повод провала на четиристранната среща. Близкият до гръцкото външно министерство, вестник “Катимерини” обвинява България, че се е отметнала от неотдавнашни ангажименти, поети към Атина и изразява надежда при посещението на Попов да се обсъдят двустранните отношения с интерес към намеренията на София спрямо Скопие. Говорителят на българското правителство, Ясен Инджев обаче уточнява, че югославската криза и Македония няма да се обсъждат, тъй като позициите са добре известни. В центъра на разговорите трябва да бъдат българо-гръцките отношения които според България са много добри и са “стабилизиращ фактор за Балканите”. Това впрочем, е последна употреба на въпросното определението по отношение на двете страни.

На 25 септември Попов е в Атина, за да смекчи отрицателните последици от отлагането на четиристранната среща. Одобряването на българо-гръцкия договор, който предстои да се подпише, разведрява донякъде обстановката. . Димитър Попов обявява, че са обсъждани и теми като гръцките инвестиции в България, и възможността българи да работят в Гърция, но не и въпроси в ущърб на която и да е държава и народ. Той се позовава се на българските колебания за разговорите и отново уверява, че няма да участва в срещи, обсъждащи Република Македония, ако няма нейни представители, а също, че България трябва да вземе предвид и турската позиция. Премиерът се връща в София удовлетворен. Отрича, че с Мицотокис са имали намерение да изведат Слободан Милошевич от изолацията в която се намира, и дори го определя като ръководител на страната-агресор в югославския конфликт. Попов предлага (може би в отговор на турските критики) при бъдещи срещи да бъде канен югославския премиер Анте Маркович.

На 7 октомври Мицотакис връща визитата. В София той подписва с колегата си Попов българо-гръцки договор за приятелство, който е първият на Балканите с 20-годишен срок. Двамата специално подчертават, че договорът не е насочен срещу трета страна. Уверението е изрично записано в неговия чл.19. По отношение на Югославия, Мицотакис представя гръцката позиция, която е за запазването и, макар и като хлабава федерация, а Попов - че България приема правото на самоопределение на отделните републики. Темата за срещата в Атина е изчерпана с обяснението, че е отложена за по-подходящ момент, когато може да се проведе в разширен състав. Според атинската преса, прибързаността да се подпише договора, дни преди изборите в България, говори за нервност в усилията на кабинета да излезе от “изолацията, в която изпада напоследък Гърция на Балканите”.

Атина съсредоточава усилията си по линия на Европейската общност, където през декември успява да предотврати признаването на Македония като независима държава. По това време Милошевич предлага двустранни разговори за поделяне на Македония. Гръцкото правителство преценява, че моментът не е подходящ за подобно начинание и уведомява за разговорите партньорите си от ЕО. Възможно е решаваща роля да е изиграл споменът за провалената среща от септември и българската реакция. На Балканите, Гърция търси нов партньор в лицето на Румъния.

България се опитва да запази добри отношения с Атина, без да отстъпва от позицията си за Македония. Двете неща се оказват несъвместими, особено след акта на българското правителство, което първо в света признава независима Македония на 15 януари 1992. В София по това време има политици, които наивно вярват, че честното и открито изразяване на българският интерес, ще бъде достатъчно за да се преодолеят всички препятствия в отношенията с Гърция. Затова често могат да се срещнат обяснения, че охладнелите контакти с Гърция се дължат на недоразумения и грешки, проявени от българския премиер Филип Димитров и особено от външния министър Стоян Ганев. Неизвестно защо подобни анализи подминават геополитическата среда, която е много по-определяща за поведението на държавите. България обявява за свои приоритет в югославската криза опазване на целостта и стабилността на младата македонска държава, докато Гърция подържа сръбския план за връщане на Македония в умалената Югославска федерация.

Тезата се потвърждава от събитията през пролетта на 1993, когато се очертава приемане на Македония в ООН. Гърция не е съгласна това да стане дори под временното име “Бивша Югославска Република Македония”. През март премиерът Мицотакис посещава София и отново възражда идеята за “българо-гръцките отношения като фактор на стабилност на Балканите”. Истинската му цел е да получи българската подкрепа в ООН. Българският премиер и, по съвместителство, външен министър Любен Беров е много добре разположен към Гърция и доста премерен в дипломатическата си дейност. Неговите лични качества и симпатии, обаче нямат особено значение, след като геополитическият приоритет на страната е друг и България продължава да бъде поддръжник на признаването на Македония. Каквито и да са желанията на някои водещи фигури в държавното ни управление, гръцко-българското геополитическо партньорство, във формата му отпреди разпадането на Югославия, просто вече не може да съществува.

* Институт за национални изследвания, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Националният модел в българската геополитика, формиран в края на ХІХ век, има не само определяща роля в българския политически живот през цялата първа половина на миналото столетие, но и става източник на привидно парадоксални прояви, влизащи в пълно противоречие с неговото съдържание и същност. Впрочем, проследени от гледната точка на международната или външна геополитика, тези явления биха могли да намерят своето логично обяснение. По-долу ще се спрем само на едно от тях – идеята за македонската национална самобитност (македонизъм) и на нейната връзка със съответната българска представа (санстефанизъм)…

Международното решаване на македонския въпрос минава през три последователни фази: подялбата на “географска” Македония през 1913 след Междусъюзническата война; създаването на македонската държава през 1945 в рамките на федеративна Югославия и обявяването на независимостта на Република Македония през 1991. Всички тези етапи имат съдбоносно значение за македонците, но вероятно най-решаващият от тях си остава образуването на първата им съвременна държава...

Решението за създаването на македонска република в рамките на Югославската социалистическа федерация, замислена от Йосип Броз Тито, е взето по време на втория конгрес на Антифашисткото вече за национално освобождение на Югославия (АВНОЮ), състоял се на 28 – 29 ноември 1943 в Яйце.

“Исторически парадокс е, че именно македонските делегати отсъстват от този основополагащ форум. Военната обстановка не им позволява да стигнат до Босна на време. Ето защо, историците в Скопие предпочитат да изтъкват решаващата роля на първия конгрес на АСНОМ (Антифашистки съвет за национално освобождение на Македония), проведен в манастира Свети Прохор Пчински на 2 август 1944 г.” [Chiclet, Lory, 1998, с. 14].

Учредяването на македонската държава, като шеста съставна република на новата социалистическа федеративна Югославия (наред със Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения) означава всъщност официално признаване на македонската нация с всичките й атрибути: държавно устройство, специфичен език и дори автономна църква. Литературната норма на македонския език – неизбежен етап от националната идентификация, е определена през май 1945 от Комисия за езика и граматиката, създадена в Министерството на образованието на новата република. Литературният език е изграден главно на основата на централните наречия във Вардарска Македония – Велес, Прилеп, Битоля и Охрид [Ристовски, 1999, с. 350, 354], и според Скопие покрива територията на цяла “географска” Македония.

“През май-юни 1945 в югославска Македония се приемат азбука и правописни правила, които определят по задължителен начин фонетиката и морфологията на един нов македонски език. Азбуката-кирилица има 31 букви, думите се пишат, както се произнасят, правописът е фонетичен” [Wolf, 1984, с. 205].

Третото “условие” на македонската идентичност – след обявяването на самостоятелна държава и на специфичен език, е изпълнено с възстановяването през 1958 на Охридската архиепископия (митрополия), провъзгласена за автокефална църква, начело с патриарх, през 1967.

Въпреки безспорната роля на различните политически стратегии за развитието на македонската национална идея, най-решителният акт за формирането на самостоятелна македонска идентичност настъпва едва, след като са създадени институциите на собствената държавност, оказали се мощен инструмент за практическото осъществяване на тази идея.

“Първите елементи на систематично национално определение се появяват в началото на ХХ-ти век. Публикуването на книжлето на Кръсте Мисирков “За македонските работи” през 1903 е това символично събитие, което служи за отправна точка (символично, тъй като произведението на практика няма никакво разпространение). Окончателното формулиране на македонската идентичност настъпва едва между 1943 и 1945 в рамките на комунистическата съпротива в Югославия, ръководена от Тито” [Chiclet, Lory, 1998, с. 14].

Учредяването на автономна македонска република в състава на федеративна Югославия през 1945 се дължи разбира се и на собствени геополитически причини, свързани колкото с интернационалистическата доктрина, толкова и с личните схващания на Йосип Тито за бъдещето равновесие между различните националности в многоетническата федерация.


 

“Режимът на Тито (...) приема съществуването на македонска нация (или, според някои от неговите критици, той дори измисля тази нация) и създава в рамките на федерацията македонска република – инициатива, имаща за цел да обезвреди българските претенции и да спечели местните елити. Тази инициатива днес сърбите смятат за средство да бъде отслабена именно Сърбия” [Lacoste, ред., 1993, с. 940].

Но, независимо от изключително разнообразните причини за създаването на македонската държава, този акт означава преди всичко, че паралелно с държавата се дефинира и македонската нация. Наследството на Източния въпрос на Балканите, изразяващо се в държавна и национална фрагментация (обобщени чрез термина балканизация), възпрепятства страните от този регион да следват обичайните модели на образуването и развитието на националните държави. Нито френската последователност на преобразуването на централизираната държава в нация, нито германската логика, развила с в обратна посока – т.е. към постепенното институционализиране на една нация в единна държава, са приложими за балканските народи. Всъщност, те възприемат нещо средно между двата западни прототипа – нацията, предварително дефинирана по етнолингвистичен признак, се утвърждава в рамките и благодарение на целенасочената политика на централизираната държава [Даскалов, 1998, с. 214 – 215].

Тази “особеност” е още по-валидна за славянските народи на Балканите, чиято деликатна национална и най-вече езикова диференциация настъпва единствено, благодарение на създаването на самостоятелни държави.

“Наследници на старославянския език, както съвременните латински езици са наследници на старолатинския, славянските езици се диференцират един след друг на основата на местните диалекти. Именно в подобни условия руският, полският и чешкият се образуват като синтез между старославянския и местните говори. Впоследствие, българският и сръбският стават също литературни езици в епохата на създаването на самостоятелни държави” [Wolf, 1984, с. 204].

Въпреки общите за славянските народи закономерности, разграничаването между българи и македонци се оказва особено сложен въпрос поради две обстоятелства. Първото е, че между тях не съществува никаква културна бариера – за разлика от сърбите и хърватите, българи и македонци споделят една и съща религия – православното християнство.

“Казусът с езиковите отношения между българи и македонци се различава от този на отношенията между сърби и хървати. Македонците и българите се разграничават, макар и слабо, от техния диалект, докато при сърбите и хърватите това не е така. За сметка на това, между сърбите и хърватите има културна бариера, която не съществува между македонците и българите. Политическият натиск се оказа достатъчен, за да превърне в определяща спецификата на македонския диалект, колкото и малка да е тя. Той обаче се оказа недостатъчен, дори с подкрепата на езиковия фактор, да отслаби културното противопоставяне между сърби и хървати” [Garde, 1992, с. 140, 141].

Второто обстоятелство, което увеличава относителността на разграничаването между българи и македонци, е именно близостта (еднаквостта) между двата езика. Това е един факт, който не буди никакво съмнение до края на ХІХ-ти век и, който е интерпретиран по следния начин от съвременни чуждестранни автори и издания около 50 години след образуването на македонската държава:

“Македонците са един от славянските народи или нации на Балканите. Изповядвайки православната религия, с изключение на няколко десетки хиляди мюсюлмани, те говорят език, близък до българския” [Lacoste, dir., 1993,с. 941].

“Що се отнася до македонците (67% от населението на Македония), днес те се чувстват сравнително близки до българите” [Lacoste, 1992, с. 46].

“Македонският език е най-близък до българския: единствени от славянските езици те са изоставили синтетизма (падежите) за сметка на аналитизма (употреба на предлози) и притежават определителен член, поставен след думата” [Chiclet, Lory, 1998, с. 22].

“ (...) България смяташе, че Македония е населена от българи – и, действително, българският и македонският езици са много близки” [Lemarchand, ред., 1995, с. 151].

“Славянският диалект, който се говори в Скопие, притежава по-малко сходства, главно фонетични, със сръбския език и повече сходства, главно морфологични, с българския. Този диалект, според Андре Вайан, е част от българо-македонската група езици, различна от лингвистичната сърбо-хърватска група” [Andriotis, 1991, с. 16].

“Българо-македонската диалектна общност – третата голяма група диалекти на южните славяни (...), ясно се различава от сърбо-харватския език по голям брой характеристики, някои от които са твърде значителни. Например, българите и македонците, за разлика от всички останали славяни, нямат падежи и имат определителен член.

(...) Тази общност е вътрешно диференцирана, като различията са особено значителни в Македония. Колкото повече се отива на запад, толкова повече белези се забелязват, които доближават македонските диалекти към сърбо-хърватския. Следователно, в рамките на българо-македонската общност бихме могли да обособим една македонска подсистема, която сама по себе си е изключително разнообразна” [Garde, 1992, с. 138].


 

Цитираните експертни мнения илюстрират достатъчно красноречиво становището, че македонският и българският езици имат обща основа и произход и подкрепят тезата, че тяхното диференциране започва едва след началото на ХХ-ти век, като този процес е особено интензивен след създаването на самостоятелна македонска държава в рамките на Югославската федерация през 1945.

Казаното дотук съдържа два основни извода за по-нататъшното изложение. На първо място, принадлежността на българския и македонския към една и съща езикова група, ясно различаваща се от сръбския, представлява най-убедителното обяснение за силата, жизнеността и приемствеността на санстефанската представа в българското национално съзнание и превръщането й в траен модел за политически действия [Казаков, 1999; Казаков, 2004].

Въпреки че са резултат от определена политико-дипломатическа спекулация, границите на България, очертани от Санстефанския мирен договор, съвпадат почти изцяло с представата за етническото пространство на нацията, определено изключително по езиков признак. Езиковата близост превръща Македония във втората територия от българската нация, подлежаща на освобождаване или завовюване след присъединяването на Източна Румелия през 1885. Мощното и трайно въздействие на тази идея, превърнала се в национален идеал, се дължи не толкова на стратегически или икономически съображения (които са определящи за интереса на Сърбия и Гърция например към македонската територия), а на представата за национална идентификация между двата народа. Във всеки случай, така е поне до един определен момент...

На второ място, сходството между българския и македонския език прави диференцирането между тях изключително несигурно; то би било практически невъзможно, ако не беше създадена автономната македонска държава. Без огромната и целенасочена дейност за кодифициране на македонския литературен език “самоопределението” на македонската нация би било значително затруднено и отложено във времето.

“През 1945 г. (...) започва кодифицирането на македонския език от група лингвисти, в частност Блаже Конески. Публикувани са граматики и речници в Македония и чужбина. Новата литературна норма започва да се преподава в училищата; вестници и книги се публикуват на македонски. Македонците вече не са принудени да пишат на сръбски, те вече нямат основание да съжаляват за времето, когато са пишели на български” [Garde, 1992, с. 140].

Логично е, че ако се появи политическа необходимост да се подчертае националната специфика на македонския език, това би станало, на първо място, за сметка на отдалечаването от неговия брат-близнак – българския език.

“Нормите на македонския литературен език са установени на основата на централните говори (Прилеп – Велес) в четири последователни граматики (1945, 1951, 1952, 1954), като първият пълен речник е публикуван в периода 1961 – 1966. Всички литературни норми са произволни, а политическата воля да се разграничи македонският език от българския и сърбо-хърватския е очевидна” [Lory, 1996, с. 125].

И още:

“И така, македонската идентичност е в голяма степен изградена на антибългарска основа и Скопие работи в това направление много повече, отколкото другите федеративни републики. Избрани са възможно най-различните от българския език литературни норми на македонския, който при това е исторически близък до българския; пренаписването на историята на Македония представя тази страна като нещо радикално различно от България, което предизвиква безкрайни полемики между академиите на науките на двете държави по исторически и етнографски въпроси” [Lory, 1992, с. 168].

Трудно е да се твърди, че след 60 години целенасочени усилия за консолидиране на националното съзнание, македонската държава не е постигнала сериозни резултати в тази дейност и, че мнозинството от нейните граждани от славянски произход имат все още съмнения в своята съвременна идентичност. С други думи, въпреки разнопосочния и понякога противоречив характер на факторите, обуславящи възникването и развитието на македонската национална идея (македонизъм), тяхното действие довежда, в крайна сметка, да получаването на един завършен резултат: независимост не само на държавната, но и на политическата реалност “Македония” с всички нейни атрибути, признати или не от нейните съседи...

“Може да се смята, че понастоящем близо ѕ от македонците са родени след 1944 г., т.е. цялото им съществуване е протекло в един признат и организиран национален контекст. Те са получили образованието си на македонски език и са изградили своята личност, използвайки структурите на този език” [Chiclet, Lory, 1998, с. 27].

Би могло да се отбележи, че становището “македонската нация съществува и тя е формирана в специфичен политически контекст през втората половина на ХХ-ти век” се споделя и в България, но неговите привърженици не са особено многобройни.


 

“ Аз съм убеден, че скоро след признаването на Република Македония, ще се премине и към признаване на самобитността на населението в тази република, което все пак – защо да си затваряме очите? – никога не е било, с изключение на един много малък период, в рамките на българската държава и независимо, че неговият исторически корен е български, (…) е било много естествено да развие някакво друго национално самочувствие” [Русанов, ред., 1994, с. 1999].

Както и:

“Обособено във Федеративна република Македония в рамките на Югославия, населението на тези, считани за български територии, почти изгуби (доколкото е притежавало) българското национално съзнание в резултат на насърчаването на собствено национално съзнание и на гонения срещу българската култура, забрана на български организации, разселване и пр.” [Даскалов, 1998, с. 221-222].

Въпросът за езика заема изключително място в отношенията между България и Република Македония, тъй като той е звеното, което е в състояние да обедини или раздели двата народа. При отсъствието на културна специфика, единственият шанс за македонците да изградят националната си идентичност е да се диференцират от своите съседи, на първо място, сред които българите, започвайки именно от езика... Отказът от това звено за българите обаче, би могло да означава не само национален и езиков разрив, но и загърбване на част от собствената им история...

Идеята за македонската държава, която както видяхме по-горе се оказа решаващ фактор в процеса на формиране на македонската нация, се намира в неразривна връзка със санстефанската национална представа. Нещо повече, може да се приеме, че става въпрос за една и съща идея, която, преминавайки през известна еволюция, постепенно се трансформира в своето собствено отрицание. Откъсването на македонската идея от санстефанската представа се дължи определено и на безсилието (или невъзможността) на България да осъществи собствения си национален идеал. Този неуспех се определя от няколко геополитически фактора или, най-общо казано, от принципа на “балканизацията”, който синтезира въздействието на Източния въпрос върху решаването на националните въпроси в нашата част на Европа.

Санстефанска България има изключително кратък живот и практически престава да съществува още преди началото на Берлинския конгрес през 1878 г. Установявайки нереалистичността на своето творение, руският представител и главен архитект на Велика Санстефанска България граф Николай Игнатиев започва дипломатически пазарлъци веднага след подписването на предварителния договор с Турция, достигайки съвсем естествено до идеята за автономията на Македония. Неговите усилия са насочени, разбира се, към спасяването на голямата България или на част от нея, но въпреки добрите му намерения непоправимото е сторено – македонският въпрос е открит, а идеята за автономия на Македония – пусната в обръщение [Игнатиев, 1986, с. 734, 760,768, 797-798]...

В началото на свободното си съществуване – всъщност до Първата балканска война, младата българска държава също възприема доктрината за македонската автономия. Но през този първоначален период това е само един тактически похват за осъществяване на стратегическата цел – национално обединение на Княжество България с Македония, минавайки през етапа на автономията на тази турска провинция. Следвайки абсолютно същия сценарий, който довежда до успешното обединение с Източна Румелия през 1885.

След големите поражения на българската кауза в Македония – кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание през 1903, разгромът в Междусъюзническата и най-вече в Първата световна война - идеята за македонската автономия придобива радикално различно съдържание. Македонските (в регионалния смисъл на думата) националистически организации, на първо място сред които Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), възприемат тази перспектива като единствено възможната в един геополигически контекст, който е изцяло неблагоприятен за България [Василев, 1986, с. 172].

“Реалистичното” преразглеждане на идеята за автономията на Македония от иредентистките среди в България след 1913 – 1919 изглежда логично, доколкото получаването на такъв статут от нейните Вардарски и Егейски дялове, принадлежащи към този момент на Югославия и Гърция и подложени на силен асимилационен натиск, би означавало допълнителна възможност за България да съхрани националното съзнание на населението в тези райони, като предпоставка за тяхното окончателно отвоюване в подходящия момент...

“В този период лозунгът “Македония на македонците” съответстваше на националните стремежи на българите: те смятаха, че автономна Македония можеше да гравитира само около България” [Lory, 1996, с. 36].

След смяната на ръководството на ВМРО през 1924 - на мястото на убития Тодор Александров застава Иван (Ванче) Михайлов – идеята за автономията изчезва съвсем от речника на македонските революционери в полза на призива за независимост.

“Поставяхме си като цел независима Македония. Дотогава бе все още в обръщение думата автономия, неотговаряща вече на новото положение. (…) Главната наша цел трябваше да бъде независима Македония, цялостна, с равни права за всички народности, както в Швейцария” [Михайлов, 1965, с. 26, 34].


 

Очевидно доктрината за независима Македония не предполага директно обединението й с България. Но това съвсем не означава, че тя отхвърля напълно тази идея, доколкото ВМРО в нито един момент не поставя под съмнение българските корени на македонското население. Всъщност, отнася се до първата формулировка на тезата “един народ, две държави” или, с други думи, въпреки че е отложена във времето, целта за обединението на двете части от една и съща нация не е напълно изоставена.

“Главно националните мотиви преобладаваха и импулсираха нашата борба, за разлика (…) от времето на турския режим. Нам искаха да посърбяват и погърчават, а ние бяхме българи [Михайлов, 1967, с. 99].

Проектът за независима Македония, но в коренно различен от идеите на ВМРО национален контекст, е практически осъществен в Югославия след края на Втората световна война, като първоначално той е подкрепен и от правителството на България. Този акт се оценява от българската историография като национално предателство [Ангелов, 1999], доколкото включва освен признаване на държавата Македония в рамките на югославската федерация, и признаване на специфична македонска нация, различна от българската, както и наличието на македонско малцинство в България. Тази оценка, която е доминираща в България, се основава на критериите на традиционния национализъм (представата от Сан Стефано). Въпреки това, поведението на Българската комунистическа партия (БКП) до 1963, когато тя изоставя еретичните си позиции и се връща към класическата доктрина по македонския въпрос, може да бъде разгледано и от друга гледна точка.

Вероятно тогавашното правителство е смятало, подкрепяйки проекта за създаване на Южнославянска федерация, че идеята за образуване на велика Македония в нейните рамки не е изцяло губеща за България. В най-добрия случай то е разчитало, че в условията на федерално съжителство със западния си съсед България няма да има никакво затруднение да възобнови влиянието си, благодарение на етническата си и езикова близост с македонския народ, постепенно спечелвайки го за своята национална кауза. Впрочем, по подобен начин са разсъждавали и българските националисти в периода след Междусъюзническата и Първата световна война…

Вероятно е дори БКП да е нямала друг избор в навечерието на Парижката мирна конференция, след като България губи трета последователна решителна война, нещо за което тогавашното правителство на Отечествения фронт няма никаква вина. Логично е в подобни условия официална София да няма на кого другиго да разчита за спасяване на своята териториална цялост, освен на новите си съюзници СССР и Югославия. Още повече, че тази цел е постигната, след като България успява да запази границите си от периода преди началото на войната, т.е. да съхрани Южна Добруджа, обстоятелство, поради което третата поредна военна катастрофа не е наречена от родната историография “национална”…

Колкото и вероятно обаче да изглежда всичко това, истината е, че тогавашната политика на БКП и на българското правителство се поддава на неумолимата геополитическа тенденция на отстъпление по македонския въпрос. Огромните десетилетни усилия на България да намери благоприятно решение на македонския въпрос довеждат, в крайна сметка, до огромни ... антипостижения. Главният резултат на поражението в Междусъюзническата война е разделянето на Македония, при това изцяло за сметка на България; разгромът в Първата световна война води до разцвета на идеята за македонската автономия; докато “независимостта” на Скопие става възможна след катастрофата на България във Втората световна война и след поредния й неуспешен опит за национално обединение и присъединяване на Македония. “Престараването” на БКП в политиката на помирение с Югославия в годините на социалистическия интернационализъм води пък до признаване не само на македонската нация, но и на наличието на македонско малцинство на българска територия (!)…

По такъв начин, би могло да се приеме, че политиката на българското правителство по македонския въпрос веднага след края на Втората световна война потвърждава (вероятно съвсем неосъзнато) една непоклатима геополитическа логика: всяко поражение на България в борбата за Македония неминуемо означава нова голяма крачка към нейното политическо еманципиране от “майката-родина”; точно както след Междусъюзническата и Първата световна война, така и след втория световен конфликт София е принудена да отстъпи терен на Белград в лютата им битка за Македония...

И така, през 1945 процесът на политическа идентификация на Македония е вече завършен, а трансформирането на санстефанския идеал в собственото му отрицание – вече осъществено.

Впрочем, свидетелство за упадъка на българското влияние в Македония е поведението на македонските имигранти в самата България. Не е тайна, че идеята за македонската самостоятелност е родена в България, въпреки че тя става реалност, благодарение на специфичното съотношение на силите в международен план, което възпрепятства намирането на българско решение на македонския въпрос.

“Най-многобройната македонска емиграция беше концентрирана в победена България. Тук се развиваха всички идеи по всички направления за съдбините на поделена Македония” [Ристовски, 1999, с. 503].

В България намират убежище не само привърженици на санстефанския национален идеал или на ВМРО, проповядващи политически, но не национален сепаратизъм [Пак там, с. 203], но и застъпници на “македонизма”, като например Кръстьо Мисирков, чиято книга “За македонските работи” [Мисирков, К. П., За македонските работи, София, 1903, 147 с.] излиза през 1903 именно в София, а той самият умира в България, след като е учителствал в Карлово и Копривщица [Ристовски, 1999, с. 309, 545 – 546]. Констатирайки безсилието на България да осъществи националния си идеал, македонските имигранти вземат на въоръжение своя собствена национална представа – македонизма, която не е нищо друго, освен обърнат наопаки санстефанизъм ...


 

Очевидно е, че ако тенденцията на геополитическо затъване в македонския въпрос не бъде осъзната от българското обществено мнение, то и в бъдеще ще продължи да бере заченатите от националните митове горчиви плодове. Като се самолиши от възможността да съхрани в подходящия момент и по подобаващ начин най-ценното от националното си наследство – истината за общия исторически корен на българи и македонци. Корен, който е съществувал далеч преди да се появят доктрини като санстефанизма в България и неговото огледално отражение (антисантстефанизъм, македонизъм) в Република Македония…

Литература:

-ANDRIOTIS, Nikolaos, The Federative Republic of Skopje and its language, “Society of Macedonian Studies”, Salonique, 1991, 80 p.

-АНГЕЛОВ, Веселин, Хроника на едно национално предателство, “Неофит Рилски”, Благоевград, 1999, 303 с.

-CHICLET, Christophe, LORY, Bernard, La République de Macédoine. Nouvelle venue dans le concert européen, « L’Harmattan », Paris, 1998, 189 p.

-ДАСКАЛОВ, Румен, Между Изтока и Запада. Български културни дилеми, “ЛИК”, София, 1998, 350 с.

-GARDE, Paul, Vie et mort de la Yougoslavie, « Fayard », Paris, 1992, 444 p.

-ИГНАТИЕВ, Николай, Записки (1875 – 1878), “Отечествен фронт”, София, 1986, 845 с.

-КАЗАКОВ, Емил, Прояви на санстефанския геополитически синдром в съвременната политика на България, в: “Международни отношения”, №4, 1999, София, с. 53 – 62.

-КАЗАКОВ, Емил, Геополитическите модели в българската външна политика: санстефанизмът, в: “Геополитика и геостратегия”, №2, 2004, София, с. 38 – 50.

-LACOSTE, Yves, La question serbe et la question allemande, in: “Hérodote”, N°67, 1992, Paris, p. 3 – 48.

-LACOSTE, Yves, dir., Dictionnaire de géopolitique, « Flammarion », Paris, 1993, 1680 p.

-LEMARCHAND, Philippe, dir., L’Europe centrale et balkanique. Atlas d’histoire politique, « Complexe », Bruxelles, 1995, 287 p.

-LORY, Bernard, La Macédoine en quête de reconnaissance, in: “Hérodote”, N°67, 1992, Paris, p. 166 – 170.

-LORY, Bernard, L’Europe balkanique de 1945 à nos jours, « Ellipses », Paris, 1996, 207 p.

-МИХАЙЛОВ, Иван, Спомени, том ІІ, Брюксел, 1965, 826 с.

-МИХАЙЛОВ, Иван, Спомени, том ІІІ, Брюксел, 1967, 1029 с.

-МИСИРКОВ, К. П., За македонските работи, София, 1903, 147 с.

-МИЧЕВ, Добрин, Македонският въпрос и българо-югославските отношения (9 септември 1944 – 1949), “Св. Климент Охридски”, София, 1994, 509 с.

-РИСТОВСКИ, Блаже, Историjа на македонската нациjа, Скопjе, 1999, 741 с.

-РУСАНОВ, Валерий, ред., Аспекти на етнокултурната ситуация в България, “Аксес”, София, 1994,

415 с.

-ВАСИЛЕВ, Васил, Българската комунистическа партия и македонският въпрос, в: Българският национален въпрос след Берлинския конгрес, “БАН”, София, 1986, с. 170 - 236

-WOLF, Jean, La Macйdoine dйchirйe (ou la renaissance yougoslave), « Cujas », Paris, 1984, 324 p.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В зората на Третото хилядолетие от общо шесте милиарда души, населяващи планетата, около 175 милиона (т.е. 3%) не живеят в страните, където са се родили (1). За последните трийсет години броят на имигрантите в света е нараснал повече от два пъти. Днес приблизително всеки десети жител на развитите западни държави е имигрант (в развиващият се – само един на седемдесет). През 1999-2004 развитите страни са приемали годишно по 2,5 млн. легални имигранти от развиващият се свят, което се равнява на 18% от общия брой на родените в развитите страни и на две-трети от приръста на населението им за този период. От тези 2,5 млн. имигранти 1,4 са се насочвали към Северна Америка и 0,8 млн. – към Европа.

Макар миграцията, като явление, да съществува отдавна, едва в последно време тя се превърна в ключов проблем на международната и вътрешната политика, особено в развитите държави, където прогресивно нараства притокът на нелегални имигранти.

Днес в държавите от Европейския съюз въпросите на миграцията са предмет на особено внимание. През 2000 в ЕС живееха 26 млн. имигранти (7% от цялото население на съюза), т.е. хора, родени извън границите на държавите, които обитават. Едно сравнение – през 1970 имигрантите са били само 14 млн. (4% от населението). Ръстът в броя на имигрантите в различните държави не е равномерен. Така във Франция, която през 1970, в това отношение, е била на второ място след Люксембург (с 5,2 млн.имигранти, т.е. 10,2% от населението) към 2000-та броят им е нарастнал незначително (до 6,3 млн., т.е. 10,3%). В Холандия обаче, делът на имигрантите е нараснал пет пъти (от 2 до 10%), а в Австрия – повече от четири пъти (от 2,3 до 9,4%). Мощният ръст в броя на имигрантите доведе до определени политически промени в тези страни, както и до възхода на популистки и откровено антиимигрантски настроени формации, като ответна реакция.

Напоследък обаче, миграционните процеси се забавят: за това сведетелства намаляването на миграционния приръст в Европейския съюз от 5,2 милиона в през първата половина на 90-те години, до три милиона през последните пет години.

Световната демографска прогноза за следващите петдесет години очертава две изключително важни за бъдещето на европейските държави тенденции: намаляване броя на коренното население и прогресивното му остаряване. Последният процес, който се изразява в нарастване дела на възрастните хора, е предизвикан от снижаването на сумарния коефициент на раждаемост и ръста на продължителността на живота и се наблюдава практически навсякъде в Европа. Днес обаче, в много европейски страни сумарният коефициент на раждаемост пада толкова рязко, че застаряването придобива непознати досега мащаби. Нещо повече, има страни, където смъртността вече надвишава раждаемостта и населението намалява.

Според оценките на Отдела за народонаселението на ООН, цитирана в “Световните демографски прогнози” от 2000-та година, през следващият половин век населението на всички европейски държави, с изключение на Албания, Ирландия, Исландия и Люксембург ще намалее. Т.е. през 2050 това население ще е по-малко отколкото през 2000. Като цяло, европейското население ще намалее за петдесет години със 124 милиона души и ще наброява 603 млн., вместо днешните 724 млн. Що се отнася до Европейския съюз, населението на 15-те по-стари страни-членки (преди разширяването от 2004) ще намалее с 37 милиона. Най-драматичен спад се очаква в Естония и България, където той ще достигне 40%. Ако говорим за големите държави от ЕС, то населението на Италия ще намалее с 25%, на Германия – с 14%, на Великобритания – с 1%. Франция е една от малкото, където се прогнозира увеличение с 4% (от 59 на 62 млн.).

Трябва да подчертаем обаче, че тези оценки се базират на определено ниво на бъдещата имиграция, изчислено на основата на миграционните тенденции от последните години. Ако имигрантските потоци бъдат ограничени, европейското население ще намалее още по-драстично: в Италия с 30% (17 млн. души), във Германия с 27% (23 млн.), за Великобритания с 8% (5 млн.). Франция отново ще се окаже единствената европейска страна, чието население, дори и при липса на имиграция, ще нарастне с 1%. Като цяло, населението на “ЕС на 15-те” ще намалее със 17%, а на Европа – с 20%.

В същото време стареенето на населението ще достигне безпрецедентни равнища. В Италия например, средната възраст ще се увеличи от 41 години (2000) до 53 години (2050), а делът на хората, по-възрастни от 65 години – от 18% на 35%. За Франция, съответните цифри са от 38 до 44 години и от 16% на 26%. При това потенциалният коефициент на поддръжка (т.е. броят на лицата в трудоспособна възраст – между 15 и 64 години, които се падат на всеки човек над 65 годишна възраст) навсякъде ще намалее двойно (т.е. от четири-пет човека до двама).

Отделът за народонаселението при Секретариата на ООН проведе и специално изследване, проясняващо доколко т.нар. “заместваща миграция” би могла да смекчи подобно драстично намаляване на населението и неговото остаряване. С това понятие се обозначава международната миграция, от която се нуждае една или друга конкретна държава за да избегне намаляването и застаряването на населението си, породени от ниската раждаемост и ниската смъртност. Тоест, става дума за имигрантски поток, който да компенсира недостатъчния ръст на населението, съхранявайки по този начин необходимото демографско равновение (2).


 

В това изследване на ООН се разглеждат и различните сценарии, в съответствие с които би могла да се развие демографската ситуация в редица страни в периода до 2050, като се посочва и какво влияние върху числеността на населението и неговото застаряване могат да окажат по-големите или по-малки имигрантски потоци. Разбира се, става дума само за хипотетични сценарии: някои от тях изглеждат съвършено нереалистични, но все пак анализът им е полезен, защото помага по-ясно да се осъзнае и опише демографската ситуация в отделните държави. Освен това, тези сценарии не бива да се отъждествяват с минималния, средния и максималния вариант на имиграционен ръст, предложени в “Световните демографски прогнози”.

В средата на ХХ век сумарният коефициент на раждаемост в Европа е бил приблизително 2,6 деца на една жена, както в страните от ЕС той е 2,4 (от 2,2 в Германия до 2,7 във Франция). В края на века обаче този показател навсякъде е бил под нивото, гарантиращо заместването на поколенията (2,1 деца на една жена) – в Европа и ЕС той е само 1,4, като най-ниско е нивото в Италия (1,2), а най-високо – във Франция и Великобритания (1,7). По същото време в САЩ то е било 2,0. Тоест, вече повече от трийсет години, този показател не достига нивото, гарантиращо заместването на поколенията. Потенциалният коефициент на поддръжка, който през 1950 е бил между 6 и 8 души на възраст между 15 и 64 години на всеки човек над 65 годишна възраст, днес е спаднал до 4-5 души на трудоспособна възраст на всеки човек над 65 години. Все пак, според последните прогнози, през 2050 сумарният кофициент на раждаемост ще нарасне до 1,6-1,9 деца на една жена.

Петте сценария

И така, за периода до 2050 се разглеждат пет основни сценария, които са съобразени с потенциалния ръст на имиграционния поток, необходим за решаването на тежките демографски проблеми, които на свой ред са групирани според тяхната сложност. И, ако вторият и третия сценарий могат да се приемат за реалистични по отношение на определени държави, то четвъртия и петия ми изглеждат съвършено нереалистични за всички страни, но въпреки това са твърде поучителни.

Нулевият сценарий съвпада със средния вариант на “Световните демографски прогнози” на ООН, публикувани през 2000. Първият сценарий пък съвпада с усреднения вариант на световните демографски прогнози на ООН от 1998, модифициран въз основа на допускането, че след 2000 имиграцията постепенно ще спадне и дори ще изчезне. Вторият сценарий изчислява миграционния прираст, необходим на една или друга страна за избегне драматичното намаляване на населението си, като цяло. В третият сценарий е изчислен миграционният приръст необходим за се избегне съкращаването на работоспособното население (15-64 години). Четвъртият сценарий изчислява миграционният приръст, необходим за това потенциалният коефициент на демографска поддръжка да не пада под нивото: 3 души в трудоспособна възраст на всеки човек над 65 години. Накрая, петият сценарий изчислява миграционния приръст, необходим за да не спадне потенциалният коефициент на демографска подкрепа под нивото от края на 90-те години на ХХ век. Сега нека видим резултатите от изчисленията.

Първият сценарий

Без наличието на имиграция, Франция ще остане единствената европейска страна, където в периода до 2050 населението ще се увеличи, пък макар и само с 1%. В същото време, населението на Великобритания би намаляло с 5%, на Руската Федерация – с 23%, на Германия – с 28%, а на Италия – с 29%. За сравнение ще посочим, че дори и без приток на имигранти за същия период населението на САЩ би нарастнало с 31%. В същото време потенциалният коефициент на демографска подкрепа, който в края на 90-те бе приблизително 4-5 души на всеки човек над 65 годишна възраст, ще спадне през 2050 в Италия до 1,5, в Германия – до 1,8, във Франция – до 2,3, в Германия – до 1,8, във Великобритания и Русия – до 2,4.

Вторият сценарий

Всички страни и региони, които искат да избегнат опасното съкращаване на собственото си население, ще се нуждаят за тази цел от повече имигранти. Като нивото на необходимия имиграционен поток зависи най-вече от сумарния коефициент на раждаемост в съответната страна.

Франция например, ще трябва в периода до 2050 да приеме поне милион и половина нови имигранти, т.е. по 27 хиляди годишно, което е много под средното ниво на имиграцията от последните десетина години. На Великобритания ще и трябват 2,6 млн. имигранти, което също е значително по-малко от имиграниционния поток през последните години. За другите страни обаче, процентът е значително по-висок: Италия трябва да приеме 13 млн. имигранти, Германия – 18 млн., а Русия – 28 млн. За да избегнат намаляването на населението си, държавите от ЕС (имат се предвид 15-те членки преди последното разширяване през 2004) трябва да приемат 47 млн. имигранти (т.е. средно по милион годишно), а Европа, като цяло, 100 милиона. Тоест, ако за ЕС е достатъчно да поддържа нивото на имиграция от последните десетина години, то континентът, като цяло, трябва да увеличи това ниво двойно. В същото време САЩ ще се нуждаят до 2050 от само 6 млн. нови имигранти, което е значително по-малко от очакваното реално ниво на имиграция.

Към 2050 новите имигранти ще са 3% от населението на Франция и 6% - във Великобритания. В Русия обаче те ще са 23%, в Германия – 28%, а в Италия – 29%. За сравнение, през 1990 делът на имигрантите във Франция е бил 10%, в Германия и Великобритания – 6,5%, а в Италия – само 3%. От цялото население на ЕС по онова време само 6% са били родени извън границите му.

Но и при реализацията на този сценарий, позволяващ да се избегне намаляването на общата численост на населението, броят на хората в трудоспособна възраст ще продължи да спада, а потенциалният коефициент на демографска подкрепа, на практика, ще бъде същият като при предишния сценарий.

Третият сценарий

Мащабите на миграционния поток, необходим за да се избегне спада в числеността на населението в трудоспособна възраст, са значително по-високи от онези, позволяващи запазването на общата численост на населението. Така, за постигането на тази цел Великобритания ще трябва да приеме шест милиона, а Франция – пет милиона нови имигранти, т.е. до 2050 да приема по 100 хиляди души годишно. Този приток е по-голям с онзи от 90-те години на миналия век, но все пак е съпоставим с него. Съвсем различна е ситуацията в Италия, Германия и Русия, които ще трябва да приемат, съответно, 19, 25 и 33 милиона имигранти. ЕС, като цяло, ще трябва да приеме не по-малко от 80 милиона имигранти (т.е. по 1,5 млн. годишно), а Европа- 161 милиона. В същото време потребностите на САЩ се ограничават до само 18 млн.имигранта. Но, ако изброените по-горе страни действително допуснат подобен имигрантски поток, то в 2050 имигрантите (и потомците им) ще са 12% от населението във Франция, 14% - във Великобритания, 28% - в Руската Федерация, 36% - в Германия и 39% - в Италия.


 

Макар че през 2050 потенциалният коефициент на демографска подкрепа в тези страни ще е по-висок, отколкото при липсата ни имиграция, той ще е доста по-висок отколкото в края на 90-те години: 2,5% във Франция, 2,3 – в Италия, 2,4 –в Германия и 2,6 – във Великобритания.

Четвъртият сценарий

За да не се допусне потенциалният коефициент на демографска подкрепа да падне под 3,0 европейските държави могат да започнат да приемат имигранти малко по-късно, отколкото при предишния сценарий, но за сметка на това – в доста по-голямо количество. Така, Италия ще трябва да приеме 35 милиона имигранти между 2010 и 2050, Германия – 40 милиона, между 2010 и 2030, Франция и Великобритания – съответно по 16 и 14 милиона между 2020 и 2040. Европейският съюз ще трябва да пусне 154 милиона в периода 2015-2040, а Европа, като цяло, ще се нуждае от 235 милиона имигранти между 2025 и 2050. За разлика от нея, САЩ могат да се ограничат с приемането на 45 милиона имигранти между 2025 и 2035.

Петият сценарий

Прогресивното остаряване на европейското население може да се избегне само с наличието на достатъчно голям имиграционен поток, многократно по-голям от онзи, необходим за съхраняването на общата му численост. Това се обяснява най-вече с факта, че имигрантите също остаряват. В условията на бързо застаряване на жителите на Европа, съотношението между броя на хората в трудоспособна възраст (т.е. от 15 до 65 години) и тези над 65 години може да се запази постоянно, само ако имигрантския поток нараства със същите темпове.

Мащабите на имигрантския поток са несъизмерими нито с досегашния опит по отношение на имиграцията, нито с каквито и да било разумни очаквания. Така, за да запази потенциалния коефициент на подкрепа на равнището от края на 90-те години, Франция трябва да приеме до 2050 94 милиона имигранти, Великобритания – 60 милиона, Италия – 120 милиона, Германия – 188 милиона, а Русия – 257 милиона. Като цяло, Европейският съюз ще се нуждае за целта от 700 милиона имигранти, а Европа – от 1,4 милиарда. В същото време САЩ ще се нуждаят от 593 милиона имигранти. Разбира се, подобни цифри са съвършено нереални и този сценарий, именно поради своята абсурдност, убедително доказва, че имиграцията в никакъв случай не би могла да предотврати застаряването на населението.

Влиянието на реалната заетост

За икономиката е от значение не толкова количеството на хората в трудоспособна възраст, колкото броят на действително заетите в нея. Като нивото на реална заетост съществено се различава при мъжете и жените, в различните възрастови групи и в конкретните държави. Например, в края на 90- те във Франция на всеки човек по-възрастен от 65 години са се падали по 4,2 души в трудоспособна възраст (т.е. между 15 и 64 години), но на всеки безработен, спадащ към тези две възрастови категории, са се падали по само 2,9 работещи. Почти същата е била и ситуацията във Великобритания, където тези цифри са, съответно, 4,1 и 3,2.

В ръководеният от мен Отдел за населението на ООН бяха създадени математически модели, позволяващи да се определи, в каква степен повишаването на нивото на заетост би могло да предотврати намаляването на съотношението между броя на работещите и безработните, като при изчисляването му се прие условно, че заетостта на всички граждани на възраст между 25 и 64 години (мъже и жени) е 100%-това. Разбира се, това въобще не съответства на действителността, но изчисленията показаха, че дори и в този абсолютно нереален случай (т.е. ако предположим, че през 2050 всички хора на възраст между 25 и 65 години ще работят) съотношението между работещите и неработещите няма да се промени значително, тъй като броят на последните ще нараства бързо заради застаряването на населението. В Германия например, намаляването на този показател може да бъде предотвратено само в рамките на 24%, в Италия – на 30%, във Франция и Великобритания – на 35%.

Във Франция, към 2050, процесът на застаряване на населението ще стигне такива мащаби, че дори при запазване на постоянно ниво за заетостта, потенциалният коефициент на демографска подкрепа ще спадне от 4,4 (какъвто е днес) до 2,3, а съотношението между броя на работещите към този на безработните – от 2,9 до 1,5. Дори ако през 2050 всички мъже и жени на възраст между 25 и 64 години работят, на всеки който не работи ще се падат само по двама работещи. Тоест, повишаването на заетостта, само по себе си, не може да се разглежда като дългосрочно решаване на проблема със застаряването на населението.

Заключение

Както се вижда от изложените по-горе сценарии, при нисък сумарен коефициент на раждаемост, предопрелящ спада в числеността на населението и бързото му остаряване, притокът на имигранти в Европа би могъл да предотврати (поне частично) в някои случаи намаляването на общата численост на населението, както и на трудоспособната част от него. Но застаряването на европейското население е неизбежно, независимо от мащабите на имиграционния поток. Ако, както досега, мъжете продължат да се пенсионират на 65 години, то през 2050 на всеки европеец над тази възраст ще се падат не четирима (както е днес), а само двама работещи. В това отношение повишаването на заетостта се оказва половинчата мярка, която въобще не решава проблема.

Както сочат демографските разчети, потенциалният коефициент на демографска подкрепа от края на 90-те години ще може да се запази до 2050, само ако горната граница на пенсиониране бъде увеличена във Франция до 74 години, във Великобритания – до 72 години, в Русия – до 73 години, а в Германия и Италия – до 77 години.

Процесите на съкращаване на населението и неговото остаряване поставят нови проблеми, за чието решаване е необходимо радикално да се преразгледа правителствената политика в тази сфера, както и повечето сега действащи програми, които трябва да съответстват на целите, които Европа преследва в дългосрочен план. За да се запази демографското равновесие в страните, където населението прогресивно застарява трябва преди всичко да се промени пенсионната възраст; нивото на заетост; нивата, разновидностите и характера на отчисленията в пенсионните фондове и системите за медицинско обслужване на възрастните хора, както и плащанията, които те осъществяват; програмите, касаещи международната миграция (и преди всичко – „заместващата миграция”).

Бележки:

Данните са на Отдела за населението на ООН и са публикувани през 2002. По-долу се цитират предимно резултатите от изследването на Отдела за населението на ООН: “Може ли заместващата миграция да реши проблемите с намаляването и застаряването на населението”, публикувани в края на 2001.

* Авторът ръководи Групата за изучаване на смъртността и миграциите към Отдела за населението на ООН

{rt}

Най-важното международно събитие в зората на ХХІ век – иракската криза, доведе до рязко нарастване на интереса към енергоресурсите на Каспийския регион, давайки нов импулс на политическите битки за маршрутите на техния износ.

Нека напомним, че в района на Каспийско море се намират около 3% от световните петролни запаси (в Северно море – 2%, а в Близкия изток – 65%) и 4% от тези на природен газ (в Северно море – 27%, а в Близкия изток – 34%). От което следва, че петролните и газови ресурси на региона eдва ли могат да бъдат в основата на енергийната сигурност на водещите държави на планетата и, особено, на САЩ. Но, като спомагателен резерв, каспийските енергийсни ресурси действително биха били полезни, предвид очертаващите се и все по-неизбежни нови кризи в Близкия и Среден изток, както и заради очевидния стремеж на САЩ (чиито нужди от енергоносители прогресивно нарастват) да се освободят от зависимостта си от близкоизточния петрол и от капризите на ОПЕК. Важна причина за нарастването на интереса към каспийския петрол и газ е разширяването на Европейския съюз за сметка на нестабилните и лишени от собествени енергийни ресурси държави от бившия комунистически блок, които са разположени сравнително близо до Каспийския регион. Що се касае до динамично развиващите се страни от Далечния изток и Югоизточна Азия, те полагат огромни усилия за да си гарантират не само сегашните, но и потенциалните бъдещи доставки на енергоносители от района.

От друга страна обаче, самият Каспийски регион с основание се приема за доста “рисков”, а засега не се забелязва трайна тенденция към решаването на сложния комплекс от проблеми, свързани с него. Става дума за следното: тлеещите конфликти, които могат да бъдат възобновени поради растящата милитаризация на региона; липсата на общоприети и международно легитимни правила за разпределяне на енергийните ресурси на Каспийско море и приемането на правния му статут; разногласията по маршрутите на основните петроло- и газопроводи в региона.

Русия все още запазва сравнително добри позиции в него, тъй като основните маршрути на петролния и газов трафик минават през нейна територия. Така например, почти 95% от казахстанския петрол се изнася през Русия. Това, доскоро неоспоримо, руско лидерство на енергийния пазар на ОНД се дължеше най-вече на слабостта на конкурентите. Но с консолидацията на икономическите и политически системи на каспийските държави, ангажирането на региона в глобализационните процеси и появата там на големите западни транснационални корпорации постепенно формира качествено нова ситуация, в която руснаците са принудени със зъби и нокти да бранят позициите си във все по-изострящата се конкурентна борба. Това се отнася най-вече за експлоатацията на старите и изграждането на нови нефто- и газопроводи, обслужващи световните пазари на енергоносители. Освен това участниците в петролната игра често следват различни географски ориентири в глобалните енергийни проекти. Като включват в сметките си не само печалбата от петролния транзит през своята територия, но и евентуалните политически дивиденти, свързани с контрола над енергийните комуникации от Каспийски регион. Очевидно е също, че изборът на един или друг маршрут поставя каспийските държави в определена зависимост от страната, през която ще се изнася петролът или газта. Поради това те се стремят да диверсифицират въпросните маршрути. Именно в тази посока се разгръща и съперничеството между Русия, Турция и Иран за маршрута, по който каспийските енергоносители ще се изнасят на световните пазари. Подобен спор не можеше да не доведе до изграждането на няколко петроло- и газопровода в региона.

Руският маршрут (Баку-Новоросийск) очевидно е най-надеждния, в сравнение с останалите, но не решава изцяло проблема за доставката на каспийски петрол на световния пазар, поради ограничения си капацитет. Освен това, според Анкара, той създава проблеми със сигурността в черноморските проливи.Турските власти смятат, че дори и най-незначителната авария в зоната на Проливите може да доведе до екологична катастрофа и затова още преди повече от десет години въведоха нов режим за преминаване на корабите. Той забранява минаването на кораби без съответната застраховка през черноморските проливи, които Анкара вече нарича “турски” – Истанбулския (Босфора) и Чанаккале (Дарданелите), и въвежда принципа на “неограничената застраховка” – т.е. пълна компенсация в случай на авария, възникнала по вина на чуждестранните кораби и нанесла вреди на околната среда. В това отношение, Турция се опира на Конвенцията за черноморските проливи, подписана през 1936 в Монтрьо от Великобритания, Турция, Франция, СССР, България, Гърция, Румъния, Югославия, Япония и Австралия. Конвенцията определя международния навигационен режим в Проливите, предоставяйки на Турция специални права за гарантиране сигурността на преминаване на корабите. В сегашните турски действия обаче, се съдържа ясен политически подтекст: руският маршрут за доставка на каспийския петрол на световните пазари, противоречи на интересите на Анкара, както впрочем и на определени западни компании, а също на част от азърбайджанския и грузинския елити, ориентиращи към Запада и Турция.

Иранският вариант, макар да е икономически и географски изгоден, не устройва (по разбираеми политически съображение) Съединените щати. Както е известно, Вашингтон отдавна обвинява Техеран във всички смъртни грехове: че поддържа международния тероризъм и съпротавата срещу американската окупация на Ирак, че осъществява тайна програма за ядрено въоръжаване, както и, че там управлява откровено авторитарен режим, макар че (имайки предвид близкоизточната специфика) иранската политическа система може да мине за относително демократична. Не е чудно, че непосредствено след 11 септември 2001 САЩ включиха Иран в прословутата “ос на злото”.

Накрая, остава турският маршрут, или проектът за т.нар. Основен експортен тробопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, който в общи линии бе завършен през май. Именно с него свързват основните си надежди правителствата на Азербайджан, Грузия и Турция. Спонсори на проекта са азербайджанската ГНКАР (35%), поелата функциите на оператор “Бритиш Петролеум” (26%), американската UNOCAL (8%), норвежката STATOIL (16%), турската ТРАО (5%), японската ІТОСНІ (3%), американо-саудитската фирма Delta Hess (2%) и италианският концерн ENI (5%). Според президента на ГНКАР Натик Алиев, най-големият успех за страната му е убеждаването на останалите, че “това е рентабилен и конкурентноспособен икономически, а не политически (както се опитваха да го представят) проект”. Маршрутът Баку-Джейхан обаче, има доста недостатъци. Той е най-дългият от всички (1994 км) и изграждането му изискваше огромни разходи (по някои оценки над 3 млрд. долара). Освен това е силно уязвим, поради все още неразрешените конфликти в Карабах и населените с кюрди североизточни райони на Турция. И тъй като този маршрут, на практика, оставя Русия и Иран встрани от петролния трафик, той очевидно е силно политизиран: в Москва например го разглеждат като ясно доказателство за американската стратегия на “сдържане” на Русия. Между другото, активната си подкрепа за практическата реализация на южния “турски” маршрут демонстрираха ключови фигури от американския политически елит като Хенри Кисинджър или Ал Гор, ползващи се със симпатиите на проеизраелското лоби в САЩ, което също е добре настроено към Турция и Азербайджан (през последните години тези две страни задълбочиха икономическите си връзки с Израел). Турският маршрут бе подкрепен и от традиционно антируски настроеният американски геополитик Збигнев Бжежински, който е консултат на петролния гигант Амоко.


 

Като алтернатива на “руския” маршрут (както впрочем и на Баку-Джейхан), Анкара разглежда тръбопровода Баку-Батуми (дълъг 986 км и изграден още в началото на миналия век), който турците разчитат да възстановят и модернизират. От Батуми азербайджанският петрол (до 55%) ще се доставя с танкери до някое от турските черноморски пристанища, а оттам – в средиземноморското пристанище Джейхан. Впрочем, американските компании вече усилено строят в Батуми огромен модерен терминал. Освен това, като един от най-вероятните маршрути за износ на основното количество каспийски петрол се очертава този между Баку и Супса (Грузия), който бе открит през април 1999. Дължината му е 830 км, а максималната пропусквателна способност е 115 хиляди барела дневно.

Между другото, големите западни петролни фирми съвсем не подкрепят безусловно “турския” маршрут. За тях е по-изгодно наличието на поне няколко различни маршрута за износа на петрол и природен газ, предвид потенциалната политическа нестабилност в Турция и (най-вече) в Задкавказието. Освен това петролните корпорации, които участват активно в разработването на каспийските нефтени находища, нямат никаква сметка да развалят отношенията си с Москва, тъй като са силно заинтересовани и от руския петрол и природен газ.

На свой ред, основните руски енергийни корпорации също подкрепят идеята за много алтернативни маршрути, по които петролът и газта да се доставят на световните пазари. Разбира се, за Русия би било крайно неизгодно собственият и петрол да се изнася са запад по маршрути, съзнателно заобикалящи нейната територия – това би се отразило негативно на експортните възможности на страната и би довело да спад на валутните постъпления, които (също както и по съветско време) зависят не от развитието на високите технологии, а именно от износа на суровини и енергоресурси. Така или иначе, Русия не успя да попречи на изграждането на петролопровода Баку-Джейхан, именно защото той бе финансово подкрепен от САЩ. Засега руските енергийни компании (както и руската хазна) все още не усещат последиците от това, само защото каспийските държави все още не успяват ефективно да диверсифицират трафика на своите енергоносители към Европа, заобикаляйки Русия, или пък да го пренасочат на изток. Пример за това е нереализираният проект за Трансафганистанския транспортен тръбопровод, който бе замислен навремето (т.е. през първата половина на 90-те години) като компонент на т.нар. “нов път на коприната” – от постсъветска Централна Азия, през Афганистан, към пристанищата на Индийския океан и оттам на Запад. Между другото, прословутото движение Талибан бе създадено (и успя да дойде на власт в Афганистан) от пакистанските и американски специални служби именно за да гарантира сигурността на този маршрут. През март 1995 президентът на Туркменистан Сапармурад Ниязов и тогавашната пакистанска министър-председателка Беназир Бхуто подписаха в Исламабад меморандум за изграждането на газопровод от Туркменистан до Пакистан през афганистанска територия от консорциума “UNICAL-DELTA” (обединяващ американската UNICAL и саудитската DELTA Oil Company). Освен газопровод, консорциумът планираше и изграждането на петролопровод с дължина 1400 км. По-късно (през май 1996) към меморандума се присъедини Узбекистан, а след него и руският гигант Газпром. Проектът обаче пропадна поради новото изостряне на гражданската война в Афганистан, където армиите на Ахмед-шах Масуд и Рашид Достум си оспорваха контрола над така планирания търговски и петролно-газов коридор.

След свалянето на талибаните през 2001, туркменският президент Ниязов направи опит за реанимирането на проекта, който бе подкрепен от казахстанския лидер Нурсултан Назарбаев, предложил изграждането на тръбопровод от Казахтан, през Туркменистан, Афганистан и Пакистан, до Индия.

Дължината на този тръбопровод, който по замисъла на Назърбаев, трябваше да доставя петрол от каспийското находище Каражанбас(Западен Казахстан) до Индийския океан, беше около 4 хиляди км. За това, че подобен проект едва ли е по силите на Казахстан, сведетелства горчивият опит на Китай, който от 1997 насам въобще не е напреднал в изграждането на петролопровод със същата дължина. Освен това, транзитът през Афганистан е свързан с безброй рискове, тъй като за мир в тази държава въобще не може да се говори. В крайна сметка, Казахстан, както и останалите участници в проекта, така и не успяха да намерят достатъчно мощни (и готови да рискуват) спонсори.

Сегашната ситуация в Каспийския регион е доста неясна. Русия, както и другите постсъветски държави, разполагащи с различен потенциал и преследващи различни цели и приоритети, трудно биха могли да провеждат някаква съгласувана политика. Освен това, само някои от реалните и потенциални участници в каспийската “игра” са заинтересовани от разработването на петролните и газови находища в региона, докато други очевидно не са. Към първата група спадат Азербайджан, Грузия, САЩ, Турция, Китай и (в последно време) Русия. Към втората – Туркменистан и Иран. Има обаче и трета сила, която би могла да се включи в геополитическите процеси в Каспийския регион. Това е ОПЕК (Организацията на страните-износителки на петрол), за която е неизгодно крехкият ценови баланс на световния нефтен пазар да рухне, ако на него се появят големи количества каспийски петрол. Можем обаче да предположим, че ако този петрол все пак се стигне до пазара (независимо дали на западния, или на източноазиатския) ОПЕК ще се опита да постави процеса под свой контрол.

Не може напълно да се изключи и перспективата за евентуалното подобряване на отношенията между САЩ и Иран, което може съществено да промени обстановката в Каспийския регион и да се превърне в много сериозно предизвикателство за руските интереси там. Защото пряка последица от подобна нормализация ще бъде появата на регионалната сцена на играч, притежаващ голям икономически и военно-политически потенциал и представляващ сериозен конкурент на Русия на петролния и газовия пазари.

Като цяло, съперничеството между основните каспийски “играчи” ще се усили и ако се потвърдят прогнозните данни за петролните запаси на Каспийско море и неговите недра. Залозите моментално ще се повишат, а заедно с тях и опасността от сериозен конфликт на политическите и икономически интереси на конкуриращите се страни – както регионални, така и разположени извън региона. В крайна сметка обаче, каквито и да са резултатите от проучванията на енергийните запаси (дори те да се окажат по-оптимистични от очакваните) в Каспийския регион, последният едва ли ще се превърне в “нов Персийски залив”, нито пък ще придобие по-голямо геопостратегическо значение от него, независимо от това, колко ще се повиши (като следствие от прокламираната от САЩ война с международния тероризъм) собствения му “рейтинг и независимо от повишения интерес на развитите икономически държави към каспийските енергоносители като възможна алтернатива на близкоизточните.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Подкатегории