31
Нед, Май
24 New Articles

След като от десетина години насам, в условията на валутен борд, се наложи отрасловата матодика за изчисляване на ефективността на железопътния транспорт, с която се пренебрегнаха обслужващите, урбанизиращите и геополитическите му функции, за пространствените ни перспективи не става и дума. При положение обаче, че именно чрез железопътните линии се материализира, в значителна степен, интеграцията между държавите от Европейския съюз, трансграничните железопътни преходи (ТЖП) не могат да останат вечно в сянката на отрасловата методика. Образно казано, това са вратите на България към Европа. А доколко сме изостанали, показват данните от таблица 1.

 

Таблица 1

Държави Територия, хил.кв.км. Трансгранични железопътни преходи

Общо спрямо България броя обслужваща територия, хил.кв.км.

Броя спрямо България хил.кв.км. спрямо България

България 110,9 – 8 – 14,0 –

Белгия 30,5 -80,4 19 +11 1,6 -12,4

Холандия 41,2 -69,7 12 +4 3,4 -9,2

Швейцария 41,3 -69,6 14 +6 4,9 -9,1

Австрия 83,8 -27,1 23 +15 3,7 -10,3

 

Още две обстоятелства влияят при оценяването на тези линии – теренът и геополитическите мотиви. Планинският терен на Швейцария усложнява строителството на желизопътни линии, но въпреки това железопътната мрежа е толкова гъста, че играе ролята на държавен трамвай (Swissmetro). Нито една от посочените, по-малки по територия, страни няма геопилитическите предимства на България – транспортно кръстовище между Европа и Азия и за страните от Близкия и Далечния Изток.

Един ТЖП в България обслужва 14 хил. кв.км. вътрешна територия. Това илюстрира изостаналостта ни спрямо посочените страни, която се превръща в много съществен проблем за интегрирането ни в ЕС. Тази изостаналост става още по-неблагоприятна, когато ролята на ТЖП се оценява според географското им положение. Така например, с Македония нямаме нито един, а свързващата ни с Турция гара Капитан Андреево е в западния край на границата. С Гърция положението е същото. Имаме два ТЖП, но в двата и края: Кулата – на запад и Дикея-Свиленград – на изток. Със Сърбия такъв преход имаме само при Калотина. Това неравномерно географско разположение на ТЖП не само увеличава пространството на обслужваната от тях територия, но я обрича на периферност и изостаналост.

При това географско разположение на ТЖП, България остава далеч от нивото на обективно налагащите се интеграционни железопътни връзки със страните от Европа. Въпреки това инерцията за съкращаване на железопътни линии у нас автоматично се прехвърля като тенденция и към ТЖП.

От всички случаи, най-дълговременен е стремежът за ТЖП при гара Гюешево, изградена преди 95 години, през 1910. Железопътното му продължение в Македония към Куманово-Скопие през този почти вековен период все „се строи”, дори и сега, когато междудържавните отношения благоприятстват завършването му като железопътна гара на Трансевропейския (трансбалканския) коридор 8, а от 2002 и на ТРАСЕКА (1). Според съъбщения от август 2004, този път отново е пред отлагане, защото македонската страна спира строителството на неизградения железопътен участък Беляковци-Гюешево. А без него се прекъсва и ликвидира Коридор 8 – основната транспортна артерия на Балканския полуостров. Без него междудържавната интеграция на Балканите остава без опорна обединителна ос, с големи и некомпенсируеми негативни последици за политиката на Европейския съюз.


 

Аналогичен е случаят и с демонтираната железопътна линия Ямбол-Елхово. Изграждането и започва през 1910. Тя е трябвало да бъде част от трасето от Одрин до Шумен, предложено за строителство през 1872 от барон Хирш. През последното десетилетие на ХХ век, успоредно с нея започва да се строи първокласен път за транспортния шосеен преход Лесово (южно от Елхово) – Хамазли (Турция). Тоест, в този район на двете съседни страни България и Турция, необходимостта от качествена транспортна връзка винаги е съществувала. За това говори и фактът, че северно от Ямбол, към Котел и Шумен, е било проектирано железопътно трасе на работно ниво. Затова е необяснимо демонтирането на съществуващата железопътна линия Елхово-Ямбол. Обективните условия налагат обратното решение – осъвременяване на съществуващата линия и продължаването и до Одрин или до друг пункт, предложен от турската страна. Така двете трасета (шосейно и железопътно) ще формират габаритите на транспортен меридианен коридор, примерно Одрин-Силистра, който ще оживи цяла Североизточна България, до Силистра на р.Дунав. Межгдувременно, в печата се появи съобщение, че се дискутира идеята за изграждането на мост Силистра – Калараш. В мотивите за строителството му се изтъква, че той става „...необходим и заради откриването на транспортния коридор от ГКПП Лесово, който ще минава през Ямбол, Шумен, Силистра за Украйна, Русия и балтийските републики. Този коридор ще свързна два пазара с близо три милиона население”.

Продължението на юг към Турция и на север към Румъния и Украйна има транспортен ареал с голяма икономическа и урбанизационна перспектива, осъществяването на което ще направи Лесово ТЖП.

Трансгранични са и черноморските ни пристанища Варна и Бургас. Но, за да изпълняват тези функции, са необходими нови кееви стени, адекватни съоържения в задземието им, както и териториална координация на транспортните трасета през техните задземия, с които са свързани.

Така например, роденото след 20-годишна дискусия (1949-1969) пристанище Варна-запад заема 2/3 от товарооборота на варненския пристанищен комплекс, но не се разширява по първоначалния проект, а акваторията му в Девненската низина и фарватера на канала до морето не се чистят за поддържане на плавателните дълбочини.

Учудващо е, че западните брегове на Варна-запад са заблатени терени и шламохронилища на химическите заводи. Вече 35 години то е в експлоатация, а все още няма регламентиран управляващ орган за регулиране на площоразпределението и охраната на бреговите ивици от Варна до Девня. От шест години Узбекистан заявява намерение да транспортира всичкия си памук за Европа през варненското пристанище, но досега не е транспортиран нито един тон от него и това не е случайно. Разбираемо е, че включването на пристанището в ТРАСЕКА налага не само разширяване по бреговете на 22-километровото му навлизане в сушата и координиране на транспортните му връзки, от които най-важно е удвояването на железопътната линия до Русе за съединяване с Коридор 7 (вътрешният европейски воден път Дунав-Рейн). За реализирането на тези перспективи обаче не става и дума. Вместо това наново възниква спор за мястото на варненската безмитна зона, чиито проект е одобрен от междуведомствен експертен съвет още преди 12 години – през 1993.

Аналогично е положението и с пристанище Бургас, откъдето фериботната връзка с кавказко-азиатския бряг (гл.Поти, Грузия) е още по-пряка. За да посрещне товарооборота като ТЖП, извършваното разширяване само в Бургаския залив е недостатъчно, а възможността за разширяването му към Мандренското езеро все още е проучена. Доколкото към бургаския пристанищен ареал е насочен строящият се участък на автомагистрала „Тракия” от Оризово, неговото изграждане става по проект, който не отчита необходимостта от сливането му с трасето на Коридор 8. Другите връзки също не са координирани с разширените му функции на ТЖП. От 80 години се водят дебати за трасето Бургас-Средец-Елхово-Симеоновград-Александруполис (Дедеагач) в Гърция. Тази връзка обаче, не е коментирана досега като железопътна.

През 30-те години на миналия век възниква инициатива на южноевропейските държави за изграждане на южноевропейска железопътна магистрала от Гренобъл (Франция), през южните склонове на Алпите (Италия), Югославия и България, до Варна. На българска територия, се е предвиждало трасето на тази магистрала да има ТЖП Брегово-Великово (2). От гара Брусарци (с вариант от гара Бойчиновци) то се отправя през Бяла Слатина-Кнежа към гара Ясен. Проектът на тази линия е одобрен от експертен съвет през 1940. Докато, непосредствено след края на Втората световна война, българо-югославските отношения са добри, по първия участък на това трасе (Брегово-Видбол, сега Дунавци) до 1949 работят бригадирски групи. Затова и в заданието на градоустройствения план на Брегово от 70-те години на миналия век се предвиждаше място за ТЖП на р.Тимок и трасе към него между града и южно разположеното с. Ракитница. То обаче не се запази и теренът се застрои. С новата политика на европейска интеграция, възприета от страната ни след 1990, този проект отново придоби актуалност и залегна в общинската, но не и в областната, да не говорим за националната, транспортна стратегия. Вечната роля на географските фактори обаче, отново съживява проекта за подобна магистрала. Схематично, тя се очертава на територията на Видинска област, западно от моста на р.Дунав при Видин-Калафат, край общинския център Ново село, където има малко пристанище с териториално обособено задземие, и със завой при устието на р.Тимок се съединява с ТЖП Брегово. Кога ще стане това, засега не може да се каже. Важното е да се съхрани територията, през която евентуално ще минат трасетата, за да не се повтори Бреговското застрояване.

По-нататъшното развитие на транспортната политика на Европейския съюз оживява и замислените по-рано ТЖП по южната граница на страната ни. В качеството си на гранични контролно-пропусквателни пунктове (ГКПП) те не могат да имат оправдание, ако не прераснат в ТЖП. Например ГКПП Гоце Делчев-Драма (Илинден) ще наложи продължението на железопътната линия от Добринище на юг, но вече с нормално междурелсие. От Асеновград (Пловдив) през Смолян до с.Горово, където сега е предвиден ГКПП при Рудозем (Елидже), се очертава ТЖП, изграждан най-напред с подход от юг (от беломорската железопътна линия) поради отдалечеността на Пловдив.


 

Най-напреднал е българо-гръцкият диалог за продължението на железопътната линия на юг от Подкова и за създаването на ТЖП Маказа, чието изграждане се забавя поради липсата на споразумение с Гърция за строителството на тунел под Маказа, тъй като стръмните му южни склонове не позволяват друго преминаване. Изтъкваните икономически мотиви срещу тунела под Маказа и в полза на използването на съществуващата линия Орменион-Александруполис не звучат убедително поради следните причини:

- Средствата за осъвременяване на трасето на железопътната линия Орменион-Александруполис, преминаващо покрай р.Марица, и изграждането на коридорен аутобан ще бъдат неизбежни. В съвкупността си, те ще надминат инвестициите за строителството на тунел под Маказа;

- Поради тясното пространство на гръцка територия на Коридор №9, на разстояние 100 км той е лишен от пространствено влияние, докато в участъка на българска територия Димитровград-Маказа ще се използва пълния му капацитет;

- Отклонението Димитровград-Свиленград удължава трасето на Коридор 9 с десетки километри, като чувствително се нарушава неговата геометрична права линия.

Аналогични са и очертаните по-рано ТЖП по западната (българо-македонска) граница: Петрич-Струмица към Удово на р.Вардар, Благоевград (Симитли) – Делчево и др.

В териториално-устройствено и в урбанистично направление новите ТЖП на България ще оживят периферните и южни и западни гранични райони на базата на обекти, обусловени от междудържавното сътрудничество, тъй като сегашните граници между тях вече няма да ги разделят, а ще ги съединяват. В този процес ще оживее културно-историческото им наследство, поземлените им ресурси и другите неизползвани пълноценно досега природни дадености. Те ще станат достояние и на света чрез международния туризъм.

До каква степен ТЖП ще изиграят ролята си, ще зависи от това, как те ще бъдат мотивирани в националната ни транспортна политика и доколко ще бъдат инвестиционно обезпечени. Насоките за използването на посочените възможности, които съпътствят влизането на България в Европейския съюз не могат повече да се пренебрегват и отлагат във времето, тъй като това би означавало фатално накърняване на геополитическите шансове на държавата ни

Бележки:

1. Междудържавна (евроазиатска) транспортна система Европа-Кавказ-Азия.

2. От югославска територия трасето е идвало от Пожаревац, а не от Неготин, както сега се именува този железопътен преход, тъй като по онова време не е съществувал ХТК „Железни врати ІІ” (Джердап ІІ).

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

Е.Казаков, Геоистория: Прецеденти на представата за сбъркания път в българската политика

П.Димитров, Геополитическите измерения на българското участие в Първата световна война

М.Деведжиев, Новите трансгранични железопътни преходи на България и геополитическото им значение

Н.Димов, Трансграничните преходи в Югозападна България – инструмент за регионалната интеграция

М.Русев, Геополитическата концепция за Мitteleuropa и мястото на България

Балканите

Е.Понд, Сърбия и Косово след френското „не”

Европа

С.Каменаров, Балтийско-черноморската зона и геополитиката на “нова Европа”

Н.Петрова, Белоруският геополитически капан

Л.Видино, Как „Мюсюлманските братя” завоюваха Европа

Светът

Я.Бугайски, И.Телеки, Новите европейски съюзници на Вашингтон

Д.Шамбо, Големият стратегически триъгълник – САЩ, ЕС и китайският възход

Прогноза

П.Георгиев, Ливанското бъдеще на Ирак

Геоикономика

И.Иванов, Светът и България след „Деня Zero”

Геостратегия

А.Дугин, Природният газ като геополитически инструмент

А.Тодоров, Транспортните и енергийни комуникации в кавказко-черноморската геополитика

Идеи

В.Икономов, Тероризмът като продължение на „национално-освободителната борба”

Портрет

Б.Димитров, Личната война на Бжежински

История и култура

Р.Ланда, Средиземноморската културно-историческа общност

Книги

И.Николов, Социалната информация – два възможни подхода

Интервю

Пиер-Мари Галуа за ядрената мощ като гарант за стабилността на света през ХХІ век

{rt}

Съвсем наскоро Академично издателство “Марин Дринов” поднесе на представителите на деловите среди, както и на специалистите по мениджмънт, развитие на човешките ресурси и индустриални отношения, фундаменталният труд на ст. н. с. д-р Румен Георгиев – “Делови решения. Методология и организация”. Определението “фундаментален” не е комплимент нито към издателството, нито към автора. То реално отразява значението на появата на книгата за тези българи, които имат отношение към проблема за взимането на делови решения, особено с въпроса за липсата на организация на взимането на решения в техните търговски дружества, държавни институции или неправителствени организации.

Желанието на автора на следващите редове е да се отклони в известна степен от традиционния канон на жанра “рецензия” и да покаже много сериозната практическа стойност на книгата, както и големият й мотивационен потенциал – запознаването с труда предизвиква спонтанното желание за по-нататъшно занимание с проблема и за формулиране на нови тези, свързани с него. Не случайно, след първите две части на книгата (“Теоретични основи на деловите решения” и “Методология и организация на процесите на взимане на делови решения”), една трета от нея е обединена в самостоятелната трета част - ”Тенденции и предизвикателства пред методологията и организацията на деловите решения”.

Имах късмета и удоволствието да наблюдавам раждането и развитието на идеята за този труд, както и постепенното оформяне на окончателния текст. Преди няколко години беше издадена електронна книга за нуждите на студентите от Стопански факултет на Югозападния университет “Неофит Рилски” със заглавие “Анализ и оценка на риска в предприемачеството”. Имах честта да съм редактор на това учебно пособие и още тогава интуитивно усещах, че ще бъдем свидетели на много по-завършено продължение. И ето че днес пред нас е солидна книга (пълният й обем е 375 страници), която с чиста съвест може да бъде наречена “opus magnum” на Румен Георгиев.

Обосноваването на нуждата от подобен труд не се нуждае от кой знае какви красноречиви доказателства – всеки от нас се сблъсква ежедневно с практическия и теоретичен дефицит в тази област. Не случайно, пак в предговора, като първа главна цел на книгата е посочено желанието “да подпомогне предприемачи, ръководители, преподаватели, студенти и всички работещи в областта на бизнеса, обществените, административните и други организации за активно усвояване стратегиите на поведение и принципите на организация на деловите решения в условията на различни видове риск”. Много от нас са били свидетели на родилните мъки, свързани с организацията на взимането на решения в повече или по-малко големи бизнес структури. За хората, натрупали голям делови опит, четенето на тази книга постоянно ще се съпътства със забележки (или дори възклицания) от типа на: “ето, както тогава, когато ...”. За тези, които сега тепърва подготвят кариерата си на предприемаческото поприще или в областта на управлението въобще, излизането и е истинска привилегия. Задълбоченото запознаване с нея би могло да спести на младите ни колеги, нагазили в по-дълбоките води на бизнеса и управлението, страшно много лутания.

Книгата, разбира се не съдържа абсолютно готови управленски или предприемачески рецепти и Слава Богу – иначе тя едва ли би имала сегашната си стойност. Предложеният ни текст разширява кръгозора на сегашния или бъдещ мениджър и внушава необходимостта от наличие на системна методология и организация на деловите решения в условията на риск и неопределеност. С помощта на широк, интердисциплинарен подход и изключителна прецизност и изчерпателност при формулирането на терминологията, на читателя е поднесен огромен инструментариум, с който може да се подходи към проблемите на методологията и организацията на деловите решения.

Хиперконкуренцията в световното рисково

В книгата си, Румен Георгиев блестящо интерпретира лауреата на Нобелова награда за икономика за 1978 – Хърбърт Саймън, илюстрирайки фундаменталния му принос за разкриването на етапността при вземането на делови решения и на ограничеността на човешката рационалност.

Разглеждайки модела на Саймън за “човека, взимащ удовлетворяващи решения”, (при който мениджърите се стремят да взимат “удовлетворителни”, а не както всички смятат “оптимални” решения), Румен Георгиев се спира подробно на проблема за съотношението на т. нар. “програмируеми” и “непрограмируеми” решения.

За “програмируемите решения” съществуват определени правила и процедури – те се вземат при повтарящи се ситуации. За “непрограмируемите” обаче, няма готови правила или процедури. Те се срещат в нови или уникални ситуации и “в тези случаи изключителна роля играят интуицията, опитът и талантът на мениджърите”. (с. 260) Заключението на Хърбърт Саймън, с което д-р Георгиев изцяло се солидаризира е, че “стойността на вземането на непрограмируеми решения е много висока и затова всяка организация трябва да се старае да направи колкото се може повече решения програмируеми”. (с. 261)


 

Тук авторът внася един изящен и оригинален приносен момент, който е отправна точка за нови изследвания на много широк фронт. Според него, “днес, в условията на глобализация и хиперконкуренция, характерни за края на ХХ и началото на ХХІ век, използването на съвременните количествени методи, компютърни и комуникационни технологии е база, изключително важна и необходима, но недостатъчна за доброто качество на процеса на вземане на удовлетворяващи решения”. (с. 261) Особено значение той отдава на природата на хиперконкуренцията в световното рисково общество, която според него се определя:

“- първо, от високия динамизъм на условията за бизнес – когато постиганите преимущества от отделния човек и фирмите са бързотечни, отрасловите и националните граници – размити, предпочитанията на потребителите – капризни;

- второ, от умението да се управляват нематериалните активи и преди всичко интелектуалният капитал, което трудно се поддава на количествени оценки;

- трето, от целенасочените действия на големи играчи на пазара към дестабилизиране на съществуващи и формиране на нови пазари и използването на неикономически методи за създаване и фиксиране на конкурентни превъзходства по непредсказуем начин” (с. 262).

В условията на глобализация и хиперконкуренция, “непрекъснато се правят опити силите във външната среда, преди неконтролирани, да бъдат променяни чрез лобиране, законодателни акции, реклама, преговори, връзки с обществеността и стратегическо партньорство. Проблемите още повече се усложняват във връзка с влиянието на тероризма върху пазарните процеси. ... Вземането на удовлетворяващи решения днес все по-често се свързва с манипулации и силови акции за получаване на желания отговор”. (с. 262)

Въпросът за стремежа да се влияе на пазара с неикономически средства, в това число и с терористични актове е изключително актуален и представлява необятно поле за изследване. Фактически, в книгата е дадена блестяща методологическа обосновка на необходимостта да се изследва възможността да се въздейства върху пазарната конкуренция чрез терористични средства. Тази обосновка се опира на модела на Саймън за ограничената рационалност, интерпретиран от д-р Георгиев, а не на някакви съмнителни конспиративни теории. Тук обхватът на тезата на автора на книгата може да бъде разширен, като се подчертае, че същата тенденция се наблюдава вече и в индустриалните отношения. По-долу ще направя опит, да защитя тази теза опирайки се както на работата на д-р Георгиев, така и на новите трудове на Скот Лаш (Lash 2002), Алексей Петров (Петров 2005), а също на схващанията на Мануел Кастелс за мястото на световната криминална икономика в информационното общество. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002)

Анализирайки развитието на тероризма, Алексей Петров подчертава, че за съвременния тероризъм е характерно “високото и непрекъснато нарастващо ниво на организираност. Едни от важните прояви на тази тенденция са самоформирането на разклонена система от терористични структури в основните региони на света и ориентацията към различни направления на политическия екстремизъм. От значение е обстоятелството, че социалните условия на съвременния свят с постоянно възникващи вътрешнодържавни, регионални и глобални кризи и конфликти периодично се възпроизвеждат в различни мащаби и с различна активност. На мястото на разпадащите се или ликвидирани терористични структури се появяват нови организации с аналогичен характер”. (Петров 2005, с. 29 - 30)

За да анализираме променящата се същност на тероризма в контекста на “променящите се нестохастични и поведенчески фактори”, влияещи върху стратегическите решения на фирмите и организациите (Георгиев 2005, с. 262), се налага да въведем и понятието “дезорганизации”. То се използва от Скот Лаш за обозначаване на новозараждащите се социални форми, които са противоположни на организациите и съпътстващата ги власт, като западащи социални форми. Скот Лаш пише:

“Какво представляват дезорганизациите? Дезорганизациите не са отсъствие на организация, а упадък на организациите. Залезът на организирания капитализъм повлича със себе си залез на организацията и възход на индивидуализма.Той повлича обаче и възход на определени неорганизационни, често дори неинституционални форми на социалност. Така дезорганизациите не са отсъствие на социация, а специфични форми на социация. Те не са хаос, нито са хаотични. В действителност те може дори да са изградени от по-силни основополагащи ценности, отколкото организациите. Дезорганизациите не са нито формални, нито неформални организации – те са нещо друго. Дезорганизациите не са толкова местни, толкова уседнали, колкото са неформалните организации; по-често те са пръснати в целия свят, променят се непрекъснато, те са в движение в буквалния смисъл на думата. Дезорганизациите не са нито традиционни (т. е. общностни - Gemeinschaften), нито модерни(т. е. общества - Gesellschaften). На пръв поглед те сякаш приличат повече на общности, отколкото на общества – и дотолкова, доколкото това е вярно, можем да ги схващаме като форми на nachtraditionellen Vergemeinschaftungen (Berking, H., S. Neckel 1990)


 

Дезорганизациите предполагат определено ниво и особен вид – или трябва да я наречем единствена по рода си – индивидуализация, макар в същото време да са някак много по-колективистични от организациите. Дезорганизациите предполагат различен вид индивидуализация от организациите; те предполагат индивидуализация, която е неутилитарна, нестратегическа, несамоидентична. Организациите и институциите правят рационален избор (обикновено) с непреднамерени последици (странични ефекти). Дезорганизациите действат по различна логика. Често те самите са странични ефекти, непреднамерени последици от рационалния избор на организациите”. (Лаш 2004, с. 68)

Лаш е донякъде предпазлив, давайки за примери на такива дезорганизации младежките култури, в частност субкултурите на бритпопа и бразилската култура на обличане в стила на скейтбордисти и сърфисти. Или пък новите социални движения, младежките банди от гетата, които са изключени от информационните и комуникационните структури на глобалната информационна култура. Лаш обаче сочи като пример за дезорганизация и “гангстерският кланов капитализъм, зает днес с незаконно разпространение на наркотици, оръжия, емигранти и телесни органи”. (Лаш 2004, с. 68)

Това, което Лаш нарича “гангстерски кланов капитализъм”, Кастелс разглежда като мрежови предприятия на глобалната криминална икономика. Той нашироко описва, мащабите на споменатите от Лаш престъпни дейности. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002, с. 177-181). Разглеждайки създаването на глобални престъпни алианси, Кастелс подчертава: “Именно комбинацията от гъвкава организация между местните територии, обвързани с традиция и идентичност в благоприятна институционална среда и глобалният обсег, осъществен от стратегически съюзи е тази, която обяснява организационната сила на глобалната престъпност. Тя ги превръща във фундаментален участник в икономиката и обществото на Информационната епоха. Никъде тази глобална стратегическа роля не е така очевидна, както при рухването на Русия и последиците от прехода от Съветски етатизъм към варварски прото-капитализъм”. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002, с. 181-182)

Кастелс особено държи на връзката между емблематичното за информационното общество мрежово предприятие и глобалната престъпност. Той пише:

“Като използваха относителната безнаказаност в Русия и бившите Съветски републики в периода на преход, криминалните мрежи, както руски/екс-съветски, така и от целия свят, поеха управлението на значителна част от военните и ядрени запаси, предлагайки ги на най-изгодния купувач в обърканата международна обстановка след Студената война. Тъкмо тази интернационализация на криминалните дейности кара организираната престъпност от различни страни да създава по-скоро стратегически съюзи за сътрудничество, отколкото да води борба на чужди терени. Това става чрез договорни споразумения и джойнт венчърс, чиито бизнес на практика плътно следва организационната логика на това, което аз определих като “мрежово предприятие” – емблематично за информационната епоха. Нещо повече, по-голямата част от проявите на тези дейности са по същество глобализирани чрез “прането” им посредством глобалните финансови пазари.

Въпреки, че оценката за приходите и финансовите потоци, идващи от криминалната икономика варират произволно и не са напълно достоверни, те все пак са показателни за потресаващите размери на феномена, който описваме. Конференцията на Обединените нации за глобалната организирана престъпност през 1994 стигна до извода, че глобалната търговия с наркотици възлиза на около 500 млрд. долара годишно, което е повече от глобалната търговия с петрол. Общият приход от всички видове дейност бе оценен на около 750 млрд. долара на година.

През април 1990 финансовата група Г-7 обяви, че минимум 120 млрд. долара от нарко-парите са били “изпрани” в световната финансова система за една година. През 1993 Организацията за икономическо сътрудничество и развитие докладва, че “прането” на пари от нарко-трафика възлиза поне на 85 млрд. долара годишно (Newsweek, December 13, 1993)”. (Castels 1998), (Гладичева, съст. 2002, с. 170-171)

От своя страна, Алексей Петров пунктуално разкрива връзката между прането на пари и финансирането на тероризма. На механизмите и техниките на прането на пари и финансирането на терористичните дейности, той посвещава цяла глава в труда си (Петров 2005, с. 68 - 76).

Дотук описахме смисъла на понятието “дезорганизация”, в контекста, в който го използва Скот Лаш. Беше показано, че глобализираната престъпност, която според Мануел Кастелс е “фундаментален участник в икономиката и обществото на Информационната епоха”, сама по себе си е “дезорганизация”. Това гледище се споделя и от Лаш. Беше показано че основният двигател на глобализацията на престъпните съюзи е глобалното пране на пари. Финансирането на тероризма е неосъществимо без прането на пари.

Така сгигаме на крачка от следващото заключение – на мястото на старите терористични организации, от типа на ЕТА и ИРА (или по-точно – успоредно на тях), идват нови терористични дезорганизации. “Ал Кайда” е типична “дезорганизация”, в смисъла, в който Лаш употребява това понятие. От разнообразните сведения, които имаме за “Ал Кайда”, можем да направим няколко заключения. Това не е нито формална, нито неформална организация, съвсем в унисон с определението на Лаш. В предговора си към “Критика на информацията”, Румяна Гладичева пише, че при дезорганизациите “няма легитимна власт, а има харизматичност и насилие ...”. (Гладичева, 2004). Всъщност, случаят с “Ал Кайда” е тъкмо такъв.


 

Голяма част от звената на “Ал Кайда” са точно “странични ефекти” от зрелищните атаки, заповядани от Осама бин Ладен срещу двата корпуса на Световния търговски център в Ню Йорк и срещу сградата на Пентагона. Многобройните извършители на самоубийствени атентати, произхождащи от страните от Магреба, най-вече от Алжир, са в много голяма степен “страничен продукт” на пълния провал на “народната демокрация” в Алжир и на свирепстващата многогодишна гражданска война, при която светски ориентираните сили (т. е. военните) по нищо не отстъпват по жестокост на ислямистите. Което напълно кореспондира с формулировката на Лаш, че дезорганизациите често са “странични ефекти и непреднамерени последици” от рационалния избор на организациите.

Действително, може да се смята за достоверно и логично, че основните акции на “Ал Кайда” са атаката срещу сградите на Пентагона във Вашингтон и Световния търговски център в Ню Йорк, както и двата последвали атентата в Истанбул, насочени срещу английски банки. Трудно може да се повярва, че атентатите, извършени от името на “Ал Кайда” в Индонезия или на Филипините са били разпоредени, а още по-малко организирани, от Осама бин Ладен и близкото му обкръжение.

Тук е налице именно феноменът “дезорганизация” – атентатите са страничен ефект от нападенията във Вашингтон, Ню Йорк и Истанбул. Те са вдъхновени от действията на Осама бин Ладен, но не са организирани от него. Извършителите на атентатите в Индонезия и Филипините не са пряко подчинени на “центъра” и (както отбелязва Скот Лаш) се ръководят не от организационна йерархия, а от ценности. “Дезорганизацията” наречена “Ал Кайда” е изградена “от по-силни основополагащи ценности, отколкото организациите”. “Ал Кайда” не е “местна” или “уседнала”. В пълен синхрон с дефиницията на Лаш, тя е пръсната по целия свят, променя се непрекъснато и е “в движение в буквалния смисъл на думата” (нека си спомним и отбелязаното от Алексей Петров за “самоформирането (!) на разклонена система от терористични структури в основните региони на света ...).

Механизмът на функционирането на този тип терористична “дезорганизация” включва провеждането на няколко зрелищни първоначални акции, които повличат след себе си по естествен път солидарните действия на съмишлениците (т.е. споделящите сходни ценности) от самоформиращата се дезорганизация. Извършителите на новите атентати се обявяват за част от “дезорганизацията” – т.е. от “Ал Кайда”. След това “моралните лидери” на дезорганизацията припознават извършителите на новите атентати за “свои хора” и лавината на глобализираното насилие расте. Естествено, това не може да стане без съществуването на симбиотичната връзка с глобалните медии. Алексей Петров цитира известната реплика на Маргарет Татчър: “тероризмът трябва да бъде лишен от кислорода на публичността” (Петров 2005, с. 79), след което на корицата на книгата си (!) я перефразира така: “жизнеспособността на тероризма се състои от светлината на публичността и кислорода на финансирането”. Важно е да се отбележи, че и двата фактора на жизнеността на тероризма – публичността и финансирането, са глобализирани. Сателитните телевизии и Интернет дават облика на глобализираните медии, а глобалното пране на пари осигурява “кислорода на финансирането”.

Разпространяването на новината от глобалните медии, винаги е последвано от “акт на припознаване”, който се извършва също по тях. Припознаването не се извършва задължително от Осама бин Ладен. Със същия успех “помазването” на новите съидейници и съ-деятели се извършва от Абу Мусаб аз Заркауи(6) или от други местни “авторитети”. Контактите между отделните разпръснати “ядра” се подчиняват много повече на еднопосочност в светоусещането и на харизмата на публичните лица на “Ал Кайда”, отколкото на някакъв властов авторитет или организационна йерархия.(7)

Автономността на действието на хората, самоидентифициращи се с “Ал Кайда” произтича освен от всичко друго и от още един фактор. Опитвайки да осигури собствената си безопасност и оцеляване, Осама бин Ладен се самоизключва от всякакви комуникационни мрежи за много продължителни периоди от време. През тези периоди той е изцяло в режим на “приемане”, но не и на “предаване”.(8) Посланията му се появяват по сателитните телевизии (обикновено тръгвайки от “Ал Джазира” или от някоя новинарска редакция) на интервали от по няколко месеца, като точното време на записването им преднамерено не може да бъде установено. “Конспиративното уединение” на Осама бин Ладен в непристъпните райони по границата между Афганистан и Пакистан и липсата на друга комуникация, освен чрез куриери изключват възможността “злодей номер едно на планетата” да осъществява оперативно ръководство над глобална терористична мрежа.(9)

Отчетайки факта, че държавните власти в Испания и Франция вече десетилетия не могат да се справят с терористичната организация “ЕТА”, а британското правителство отдавна е загубило надежда да елиминира ИРА, като политически и военен фактор, имаме сериозни основания да заключим, че терористичните дезорганизации ще имат още по-дълъг живот. Ако приемем тезата на Кастелс, че глобалната криминална икономика е неразделна част от информационното общество, днес можем да допълним и, че глобалните терористични “дезорганизации” се превръщат в основен фактор, допринасящ за все по-голямата сложност при взимането на “удовлетворително решение” в контекста на модела на Херберт Саймън и на глобалната хиперконкуренция. С атаките си срещу Световния търговски център на 11 септември 2001, Осама бин Ладен въведе финансирането на тероризма в постмодерната епоха и в информационната ера.(10) Дейността на терористичните “дезорганизации” сама по себе си се превръща в част от глобалната хипер конкуренция.


 

Възходът на терористичните дезорганизации и социалната несигурност, породени от бурното развитие на глобализацията, изненадващо “извадиха и други призраци от гардероба”. Както твърди Улрих Бек, “все по-голям брой мъже и жени са принудени да разглеждат бъдещето по-скоро като заплаха, отколкото като убежище или като обетована земя”. (Бек 2001, с. 22) Според него, може да се разгърне истинска “политикономия на несигурността”, една политическа икономия на световното рисково общество(11).

Императивите на “политикономията на несигурността” – преди всичко проблемите с “гъвкавостта”, нарастването на обема на “лабилния труд” и т. н., внезапно отвориха вратите за тероризма в индустриалните отношения. Опитът на правителството на Берлускони да реформира пазара на труда, опирайки се преди всичко на стремежа къв “гъвкавост” предизвика огромно социално напрежение. Окуражени и въодушевени от глобалната вълна на насилие, днешните наследници на някогашните страховити “Червени бригади”, проведоха серия от терористични актове срещу “предателите на интересите на трудещите се”, като кулминацията им беше убийството на правителствения съветник по проблемите на трудовото право и индустриалните отношения Марко Биаджи, на 19 март 2002. Последното нагледно показва, че ако дейността на терористичните “дезорганизации” се е превърнала в част от глобалната хиперконкуренция, то самата хиперконкуренция, под диктовката на императивите на “политикономията на несигурността”, може да роди насилие и тероризъм.

В разглежданата монография на д-р Румен Георгиев, а също и в някои други негови публикации, можем да намерим интересни и оригинални хипотези за пътя по който ще върви икономиката на информационното общество в условията на така описаната хиперконкуренция. Според автора, “Социалната форма, наречена организация (сдружение, фирма, правителство и т. н.), която доминира днес, ще се променя динамично, но едва ли ще отмре под влияние на информационната революция, както “прогнозират” някои автори. Ще се изменят най-вече нейната целерационалност и принципите, на които ще се формират и реализират решенията в нея. Във всички случаи, предпоставки за подобни динамични промени ще бъдат и такива “неформални” фактори при вземане на деловите решения, които се намират под силното въздействие на “външната структура” – култура, убеждения, клъстери, регионални и етнически цели и др.

Глобализацията не може да остане “маломерна мечта” и “заложница” на въображението на банкери, брокери и политици. Тя трябва да се “измечтае” от всички...

Първо приоритетно инвестиционно пространство трябва да стане създаването на система от мрежови съобщества, “клъстери” на “стика” на гражданското общество със силно централизираната корпоративна парично – финансова система, господстваща в почти всички държави, а също и в отношенията между тях. За преодоляването на назряващата криза в “световното медийно село” корпоративните по характер банки, държавните и регионалните бюджети би следвало да бъдат само част на парично - финансовата инфраструктура. Преобладаващата част от тази инфраструктура е важно да станат взаимоосигурителните и застрахователни кооперации, колективните инвестиционни фондове и спестовно – кредитните асоциации, работещи със съвременни информационни технологии на регионален и проблемен принцип. Тези клъстерни форми могат да изиграят мощна стимулираща роля за по-ефективно функциониране на парично – финансовите потоци. А те, както е известно, са основните информационни потоци на икономическата глобализация”. (Георгиев 2005 с.6).

“Моделът на боклукчийското кошче”

Поредната находка в книгата на Румен Георгиев е свързана с подчертаване приноса на Дж. Марч за развитието на концепцията за ограничената рационалност с въвеждането на “модела на боклукчийското кошче”. Както подчертава д-р Георгиев, този модел описва процеса на взимане на делови решения в условията на висока неопределеност. Интерпретирайки Марч, той обяснява, че “често срещано явление е сътрудниците в една организация да се борят за правото да участват във вземането на решения, а след това да не участват; да изискват предоставяне на информация, а след това да не я използват; да хвърлят сили и време за вземане на решение, а след това да не проявяват интерес ще бъде ли то реализирано и т. н. Затова търсенето и предлагането на решения може да се разглеждат като своеобразно боклукчийско кошче, в което различните видове решения се хвърлят, след като се произведат”.

Действително, моделът на “боклукчийското кошче” отразява факта, че в практиката процесите на взимане на деловите решения, твърде често са далеч от рационалността. Има основание да се твърди, че дейността на организациите може да се разглежда като “случайно множество от разнородни и най-често нерационални решения, слабо свързани помежду си и с целите на самата организация”. В книгата на д-р Георгиев не са дадени конкретни примери от практиката, затова по-долу ще представея няколко, които би трябвало да илюстрират процеса на първоначално изискване на право за участие при взимането на решения, а след това, как същото това право или взетите решения биват хвърлени в кошчето.


 

Примерите са взети от обществения живот , в т. ч. и от практиката на индустриалните отношения в България, след 1997. Мисля, че е коректно да се дадат подобни примери, тъй като става дума за взимане на “делови решения”, с конкретни последствия върху общественото развитие, върху битието на организациите, чиито представители са участвали във взимането на тези решения и върху живота на широки слоеве от населението.

Първият пример е свързан с приемането на програма за интеграция на ромското население в българското общество. Подобна програма действително беше изработена, като в цялостния процес участваха както експерти, така и над 80 ромски неправителствени организации (според някои източници, ромските диалекти в България са около 80, което навежда на мисълта, че в лицето на тези неправителствени организации са били представени повечето големи ромски кланове в страната). Процесът на изработването на програмата наложи и създаването на специална структура – Национален съвет по етнодемографските проблеми със съответен секретариат. В тази институционална рамка беше създадена програмата за интеграция на ромите в българското общество. Програмата дори и с “просто око” се оценяваше като смислена и гледаше доста напред, т. е. беше “стратегическа”. В основата й беше заложена идеята за радикално подобряване на образователното равнище на новите поколения роми – на тези, които тръгваха на училище, или ходеха на училище към периода на създаването на програмата. Гръбнакът на програмата беше десегрегацията на училищата – предвиждаше се “циганските училища” в махалите (вече открито можем да кажем – в гетата) да бъдат закрити, а ромите – ученици да учат заедно с българчетата в нормалните общообразователни училища.

Изработването на програмата беше съпроводено с ожесточени спорове, кой от ромските неправителствени организации има право да участва и кой не. Огромна енергия беше изразходвана за да се постигне компромис за представителството на посочените по-горе “повече от 80 ромски организации”. В крайна сметка, участниците в процеса се сдобиха със съгласуван документ, за който можеше да се каже, че е подкрепен от представителна за ромската общност група от обществени деятели. Тогавашният председател на Европейската комисия – Романо Проди, даде изключително висока оценка на създадения документ. Всичко беше чудесно, но ...

При пълно съответствие с “модела на боклукчийското кошче”, ключовият участник във взимането на решенията, каква стратегия да се прилага за интеграцията на ромите – изпълнителната власт, загуби по-нататъшен интерес към проблема. Документът, т. е. комплектът от делови решения (имаше и график, по който програмата трябваше да се изпълнява), беше хвърлен в най-добрия случай “под миндера” или според модела на Дж. Марч – в боклукчийското кошче. Осемдесеттте неправителствени ромски организации също не проявиха особено упорство в искането за изпълнение на програмата (т. е. за изпълнението на взетите “делови решения”), въпреки че, ако някой беше поставил под съмнение участието на която и да е от тях, щеше да бъде незабавно обявен за обществен враг.

Следващите примери са от областта на индустриалните отношения в най-широкия им смисъл. Един от най-пресните и съвсем адекватни (за съжаление) примери е случаят с изработването на Националния план за развитие (НПР). Социалните партньори – синдикатите и работодателските организации, упражниха огромен натиск върху изпълнителната власт и, позовавайки се и на “европейския регламент”, успяха да си извоюват правото на участие в работната група по изработвянето на НПР. Веднъж постигнали този частичен успех (в крайна сметка окончателните решения се взимат само от представителите на политическите кабинети и държавната администрация), представителите на синдикатите и работодателите, рязко намалиха интереса си към работата по НПР и натрупаха доста “неизвинени отсъствия” (авторът на тези редове е член на тази работна група и също не е пример за подражание ...). Въпреки това, ако някой беше поставил и за миг под съмнение правото на участие на представителните организации на социалните партньори, щеше незабавно да бъде заклеймен като противник на прозрачността и социалния диалог.

По подобен начин, представителните синдикати поставиха ребром пред правителството на Иван Костов въпроса за ратифицирането на Европейската социална харта (ревизирана). След като синдикатите проявиха хиперактивност при лобирането за взимане на решение за започване на работа по ратификацията на хартата, със започването на същинската работа техният ентусиазъм започна забележимо да спада. Присъствието на делегатите на представителните синдикати в Съвета по ратификацията на хартата започна да се “разрежда” все повече и повече. След ратификацията и , Съветът продължи работата си – в него примерно трябваше да се изработва позицията на България по всички оплаквания за погазване на хартата, идващи от различните европейски страни. Тогава участието на представителните синдикати почти замря.

Обяснението, което представителите на КНСБ и КТ “Подкрепа” даваха на този феномен, беше че в Съвета по ратификацията на Европейската социална харта участват и непредставителните синдикати. Това разводнявало работата му и го превръщало в трибуна за нападки срещу национално представителните профсъюзи. Подобно емоционално обяснение е правдоподобно в някаква степен, но то, само по себе си, отлично се вписва в “модела на боклукчийското кошче”. Ако се върнем към текста на Дж. Марч и интерпретацията на Румен Георгиев ще видим, че тук наистина е налице “процес на вземане на делови решения като хаотично и безразборно взаимодействие или съчетание на различни елементи, които могат да се появят и изчезнат случайно и независимо един от друг”.


 

В крайна сметка и изпълнителната власт “хвърли в кошчето” взетото решение за ратификация на хартата. Съветът по ратификацията, преобразуван впоследствие в Съвет по Европейската социална харта беше разтурен по времето на правителството на Симеон Сакскобургготски от министър Христина Христова с аргумента, че с тази материя трябва да се занимава Икономическият и социален съвет. Дори и чисто нормативно е ясно, че Икономическият и социален съвет няма такива правомощия, а и съставът на Съвета трябва да бъде далеч по-широк. Но тук нормативният аспект не е толкова интересен. Случаят с хартата е интересен като възможна илюстрация на “модела на боклукчийското кошче”.

Някой може да постави под съмненине адекватността на тези примери, с аргумента, че те са от области, където “деловитостта” не е особено разпространена. Действително, дискусионно е доколко взаимодействието на изпълнителната власт с част от гражданското общество или системата на индустриалните отношения в страната могат да се разглеждат като функциониране на организации в управленски смисъл. Отговорът е по-скоро “да”. Всъщност, самият характер на взиманите решения изцяло се вмества в дефиницията на Румен Георгиев. Разграничавайки деловите от личните решения, той изрично подчертава, че “деловите решения са политически, икономически, финансови и други решения, които се вземат в организациите. ... Ръководителите би трябвало да умеят както да обосновават ефективността на едно или друго решение, така и да обясняват на другите и обществото защо го вземат”. (Георгиев 2005, с. 24) Пак там се прави разграничение на деловите решения на експертни и управленски. “Експертните решения носят препоръчителен характер и се вземат от т. нар. техноструктура в организацията ... За разлика от тях, управленските решения се вземат непосредствено от линейните ръководители и по същество са управляващи въздействия, насочени към постигане на целите на организацията”.

От тази гледна точка и поведението на изпълнителната власт и ромските организации в рамките на Националния съвет по етнодемографските проблеми, и действията и бездействията на социалните партньори в рамките на работната група по Националния план за развитие, и поведението на представителните синдикати от една страна и на Министъра на труда от друга, в случая със Съвета по Европейската социална харта, в крайна сметка, дори и поведението на участниците в Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС) в редица случаи са илюстрация на функционирането на “модела на боклукчийското кошче” при взимане на делови решения. За тези читатели, които категорично биха възразили, че това не са случаи на взимане на делови решения вътре в някаква организация, бихме предложили по-разширено тълкуване. И то е, че поведението на социалните актьори и формирането на техните политики, както и поведението на гражданските организации и изпълнителната власт в тяхното взаимодействие, могат да се опишат с “модела на боклукчийското кошче” на Дж. Марч, като част от концепцията да ограничената рационалност.

Що се отнася до концепцията на Румен Георгиев за методологическата плоскост, в която би могло “свободният избор” при “боклукчийското кошче” да се интегрира с рационални от гледна точка на обществото и икономиката действия, то перспективата, според него, трябва да се търси в системно – диалогичния подход към деловите решения във всички видове организации като социални форми на обществото. Информационното общество създава и ще създава необходимите за прилагането на този подход техника и технологии. Разработените в монографията множество принципи и методи, д-р Георгиев, в крайна сметка, синтезира в развитието на основния механизъм на организационната култура – играта и по-точно сюжетно - ролевата игра.

Авторът пише: “Анализът показва, че манипулацията чрез неопределеност и несигурност е важен елемент в борбата за власт и влияние във всяка структурна цялост, поради което “игровата” страна на деловите решения ще придобива все по-голямо значение в практиката на тяхното усъвършенстване. Приоритетна задача на управленската наука става задачата за доразработването на съответстващи на тенденцията модели и техники за балансиране и ефективност на решенията”. (Георгиев 2005, с. 290)

За мениджърите от практиката монографията на ст. н. с. д-р Румен Георгиев разкрива нови направления за продуктивно развитие на системите за делови решения и за повишаване на ефективността от тяхната дейност.

* Приписка към монографията на Румен Георгиев “Делови решения: методология и организация”

** Авторът е бивш зам.министър на труда и социалната политика, понастоящем е зам.председател на Съюза за стопанска политика


Бележки:

(3) Румен Георгиев практически се придържа към концепцията на Улрих Бек за световното рисково общество. (Бек 2001)

(4) Оригиналното заглавие на предговора на Румяна Гладичева към книгата на Скот Лаш “Критика на информацията” е буквално:

БИТИЕ-В-:\ДЕЗИНФОРМИР@НОТО

ИНФОРМАЦИОННО ОБЩЕСТВО ©

(Предговор към българското издание)

Румяна_ГладичеваТМ.

Както изрично се подчертава в бележка под линия към текста, “специфичното изписване на заглавието, а също така символите за авторско право (©) и запазена търговска марка (ТМ) не са печатни грешки. Защо са тук, ще стане отчасти ясно в настоящия увод и със сигурност напълно ясно слид прочитане на книгата ...”. Тук при изписването на литературните източници, заглавието на предговора на Румяна Гладичева е дадено в “нормализиран вид”.

(5) Не много дълго след атаката срещу “Близнаците” и сградата на Пентагона, се появиха “капитални трудове”, (кой знае защо, преобладават френските “открития”), доказващи всевъзможни екзотични твърдения, общото в които се свежда до това, че всичко е било под контрола на американските тайни служби, а криещият се в планините на Афганистан, Осама бин Ладен няма никакво отношение към случая. От опит знаем, че конспиративните теории обикновено са забавни, но не дават обяснение на разглежданите явления. Теориите, че американците “сами са си взривили Близнаците”, със сигурност разпалват въображението, но не обясняват нищо. Лансираните обяснения, че атаката на “Ал Кайда” е била необходима на Буш, за да ограничи демократичните свободи в страната, приемайки т. нар. “Патриотичен акт” не издържат сритика. Действително, с “Патриотичния акт” се допуска намеса в личния живот на американските граждани, каквато поне на пръв поглед до сега не се е случвала. От друга страна, внимателният преглед на историята показва, че има и други прецеденти по време на остри кризисни ситуации – примерно депортирането на хиляди американски граждани от японски произход в концентрационни лагери по време на Втората световна война. От друга страна, може да се смята, че американската система на взаимен контрол и баланс на властите (check and balance) постепенно ще върне нещата в нормалното им русло, стига кризата да не се изостри точно от терористични действия на територията на страната.

Тезата, че терористичните актове са били необходими на американската страна за да започне експанзия в Близкия и Средния Изток, също не издържа критика. Поводът за Виетнамската война е един военноморски инцидент. За намирането на повод за война срещу сатанизирани режими, като този на талибаните или на Саддам Хюсеин, изобщо не е необходимо да се превръща центърът на Ню Йорк в действащ макет на Ада на Данте.

По изброените причини, авторът на този текст, търси причините за появата на “Ал Кайда” и подобните й “терористични дезорганизации” в “непреднамерените последици на информационализацията”, а не в мистични конспирации, достоверността на които е съпоставима с тази на “Протоколите на сионските мъдреци” и на “научните доводи” на Волен Сидеров.

(6) Специалистите – арабисти, неколкократно обръщаха внимание, че правилното изписване на името на именития терорист е Абу Мусаб аз Заркауи, а не както масовото му изписване в периодичния печат - Абу Мусаб ал Заркауи.

(7) Не случайно в предговора към българското издание на “Критика на информацията”, Румяна Гладичева поставя специално ударение върху тезата на Лаш, че дезорганизациите “не са нито по Маркс, нито по Вебер, а по Дюркейм. ...те са дълбоко културни творения, прединституционални форми ...” (Гладичева 2004, стр. 12)

(8) Осама бин Ладен има пълното основание да не се докосва до никакви електронни комуникационни средства. Пред очите му е примера на чеченския водач Джохар Дудаев, който беше убит с ракета, насочена по сигнала на сателитния му телефон. Дори и за секунда да приемем абсурдните конспиративни теории, че Осама бин Ладен е “крайно необходим на американците жив”, то при официално обявената награда за главата му, ще се намерят достатъчно на брой добре мотивирани и екипирани частни лица, които да вземат парите за елиминирането му.

(9) В средата на месец юни 2005, американската администрация обяви на всеослушание, че “много добре знае, къде се намира Осама бин Ладен”. Ако за секунда се абстрахираме от скепсиса си към силните думи, казани под светлината на прожекторите, можем да се съгласим, че в настоящия момент ликвидирането на Осама бин Ладен няма да разстрои функционирането на планетарна “дезорганизация” като “Ал Кайда”. Що се отнася до моралния ефект, той също е дискусионен, в контекста на заявено лично желание на Осама бин Ладен да загине като мъченик на вярата. По тази причина, не е невъзможно американските специални служби действително да знаят местонахождението на вожда на “Ал Кайда”, но да изчакват хода на събитията. Ако слуховете за тежкото заболяване на Осама бин Ладен са поне от части верни, за американците действително е по-изгодно той да умре в леглото си, отколкото в бой с техните командоси. Едва ли перспективата да се създаде нова икона на ислямския екстремизъм влиза в сметките на аналитиците от специалните служби на САЩ.

(10) По-внимателният прочит на наличните данни за биографията на Осама бин Ладен, показва неговата лична еволюция в две посоки – загуба на собствените му илюзии и приспособяване към глобалните обществени именения. Първоначално бин Ладен се озовава в Афганистан, като скучаещ млад саудитски аристократ, търсещ достойно занимание, с което да осмисли живота си. По тази причина, бин Ладен решава да се сражава срещу съветските войски и срещу силите на техните местни поддръжници. За периода на престоя си в Афганистан, бин Ладен има неограничаната възможност да се разочарова от всички и от всичко – от муджахидинските командири, от представителите на всевъзможните тайни служби, опериращи на афганистански терен, от ролята на съседен “братски” мюсюлмански Пакистан, дори и от съветската армия като противник. Осама бин Ладен получава такива уроци по политически и житейски цинизъм, по двойни (и повече) стандарти в поведението на основните играчи при различни ситуации и най-вероятно по алчност и стремеж към безконтролно забогатяване, че за него не остават абсолютно никакви авторитети освен може би Всевишният Аллах.

Завръщайки се от Афганистан, Бин Ладен извършва първия си “личен преход” – от прединдустриалната действителност на Саудитска Арабия и Афганистан в модерната индустриална епоха. По-точно, бин Ладен се обръща към възможностите за финансиране на дейността му с индустриални средства. Той предлага услугите си на правителствата на страни от Африканския рог, които се разплащат с него, възлагайки на семейната му строителна компания значителни инфраструктурни обекти. В този период, бин Ладен акумулира финансови средства и се опитва да създаде интернационална ОРГАНИЗАЦИЯ за борба с мразените от него носители на покварата на западната модерност. (Bodansky 2001). Още тогава, бин Ладен интуитивно ще усети колко уязвима е ОРГАНИЗАЦИЯТА в условията на сателитно следене от космоса и на глобално послушване. По ирония на съдбата, в борбата си със западната модерност, Осама бин Ладен ще трябва да прекрачи и в постмодерната епоха и в информационното общество, давайки началото на формирането на опасна, трансконтинентална терористична “ДЕЗОРГАНИЗАЦИЯ”.

Атаката от 11 септември 2001 г., е демонстрация, както на стремежа към ярка символика, така и на изоставянето на “индустриалните методи” за финансиране на терористичната дейност от страна на бин Ладен. Бин Ладен и хората му са били съвършенно на ясно, че унищожаването на обекта на атаката – Световния търговски център или дори спирането на функционирането му, ще доведат до своеобразна “сеизмична вълна”, която ще въздейства на световната икономика в “реално време”. Така както основна характеристика на глобализацията е възможността да се спекулира на глобалните финасови пазари в реално време, така и подобни “прецизно прицелени” терористични актове имат светкавично отражение на фондовите борси и на световните финансови пазари. И действително, атаката от 11 септември 2001 г., довежда до спиране на операциите на Ню Йоркската борса за продължително време, отеква силно на световните финасови пазари и предизвиква драматичен спад на акциите на цял отрасъл – въздушните превози, докато акциите на железопътните превози, макар и с малко по-голям “лаг” във времето отбелязват ръст.

Има всички основания да се смята, че бин Ладен и съмишлениците му са спекулирали на фондовата борса (и не само нам), знаейки предварително, какво ще се случи. На практика това поведение може да се приравни към спекулиране на борсата с нерегламентирано използване на вътрешна, “инсайдърска” информация. Ако някой ден бин Ладен бъде изправен пред американски съд, нищо чудно да му бъде предявено и обвинение в незаконна борсова спукулация.

В момента обаче е налице негласно споразумение между познавачите на проблема, да не се акцентира върху този тъй важен аспект на дейността на бин Ладен. Причината може да бъде потърсена във факта, че възможността да се използва терористичен акт за мащабни спекулации на фондовата борса, както и на глобалните финасови пазари в някаква степен поставя под съмнение самите устои на съвременния капитализъм. За широката публика е недопустимо, инвестициите на гражданите да бъдат зависими от избора на мишена за терористичен акт от някакъв саудитски милионер с месиянско чувство. От друга страна трябва да се отбележи, че другите два прочути терористични актове на “Ал Кайда”, за които може да се смята за сигурно, че са разпоредени от бин Ладен, са отново срещу сериозни финасови институции (британски банки) в столицата на най-светски ориентираната мюсюлманска държава – Турция (ето отново и символният аспект).

Със своите атаки-символи срещу световни финасови институции с всичките произтичащи от тях последици, Осама бин Ладен въведе финансирането на тероризма в постмодерната епоха и в информационната ера. Можем да смятаме това, като още по-мотивиращ фактор за последвалата остра, мащабна и безкомпромисна реакция на американската администрация, изразяваща се преди всичко в интервенцията в Афганистан.

(11) Улрих Бек фокусира вниманието ни върху пет обстоятелства, позволяващи “да се разгърне подобна политическа икономия на несигурността, една политическа икономия на световното рисково общество”. (Beck 1999), (Бек 2001) На първо място, “новата силова игра между териториално фиксираните политически актьори (държава, парламент, профсъюзи) и нетериториални икономечески актьори (представители на капитала, финансите и търговията) е централният елемент, намерил израз в политическата икономия на несигурността и риска”. Бек се позовава на “една проста формула: капиталът е глобален, трудът е локален”. Междувременно по целия свят бързо нараства обемът на лабилния труд, т. е. на занятията, свързани с непълен работен ден, със самонаемане и с ограничени срокове, както и на други форми, на които според Бек “още не сме намерили подходящи обозначения”. (Бек 2001, стр. 22) Според Бек, ако този процес продължи, след около петнайсетина години (т. е. някъде към 2015 г.) половината от трудоспособното население на Земята ще работи в условията на несигурност.

На второ място, според Бек, това води до “основателното впечатление, че държавата няма никакъв друг полезен ход, освен да избира между: (а) социална защита на нарастващо число бедни хора с цената на висока безработица (както е в повечето европейски страни) и (б) примиряване със скандално голяма бедност, за да се постигне малко по-ниска безработица (както е в...

{rt}

Геополитически речник на света, Ив Лакост (съставител), 736 стр. ИК “Труд”, София, 2005

През 1989, след падането на желязната завеса, крахът на комунистическите режими в Източна Европа нагледно демонстрира метаморфозата на идеологията и триумфалното завръщане на политическата сцена на вечните геополитически фактори. Изглежда хората никога няма да престанат да преоткриват очевидните факти. На пръв поглед изглежда, че в наши дни всички би трябвало да се придържат към принципите на светския рационализъм, да се грижат за правилното използване на все по-оскъдните природни ресурси и да се освободят от бремето на омразата и склонността към насилие, характерни за “пещерния човек”. Всъщност, нещата се развиват доста по-различно: колкото повече прогресът в транспорта и комуникациите съкращава разстоянията между хората, толкова повече нараства стремежът на човека да демонстрира индивидуалните си черти, толкова по-активно той възражда своите племенни общности и толкова по-енергично се завръща към собственото си архаично минало. И дали тъкмо геополитиката не ни дава ключа за разбирането на този, непрестанно възпроизвеждащ се хаос”?

Според може би най-известният съвременен френски геополитик – професорът от Сорбоната Ив Лакост (вж. бр.2/05), геополитиката не е просто ново обозначаване на териториалните спорове, продължаващи вече много векове. Широкото разпросранение на този термин означава, че от известно време насам активно действат множество нови фактори, способстващи за изострянето на съперничеството между различните власти за контрола върху една или друга територия. Днес въпросното съперничество се развива в малко по-различни форми, отколкото в миналото и това, в частност, е свързано с нарастнала роля на обществото. Специфичните геополитически явления обаче не се пораждат от всяко съперничество между структурите на властта по въпросите за контрола върху територията, а (и това е един нов фактор) само с онези негови форми, които биват широко отразявани в средствата за масова информация и провокират оживени обществени дискусии, разбира се, при положение, че в конкретната страна има свобода на словото. Тоест, става дума за принципно нов феномен, оказващ съществено влияние върху международните отношения и осъществяването на властовите функции на държавата в много страни по света.

От тази тледна точка, обемистият Геополитически речник (чиито редактор е Ив Лакост), който издателство “Труд” направи достъпен и за българския читател, не само дава възможност за нов и специфичен поглед върху географското положение и историята на отделните страни и региони на планетата, но и за формулирането на онзи специфичен геополитически синтез, без който вече е невъзможно контролирането дори и на собственото пространство.

В Речника на професор Лакост, наред с прецизното изложение на фактите, можем да открием и няколко важни внушения. Първото от тях е, че историята се прави от хората – всяко пространство се формира и преобразува от човека. И за да се разбере защо дадено пространство преставлява ценност за определена група от хора, трябва да знаем всичко, което е ставало преди между тези хора и в това пространство: набезите, разпространението на една или друга религия, влиянието на империите, националното строителство… Историята, според Лакост, има огромно значение, защото именно тя е източник на геополитическите предстви, които (в процеса на своето кристализиране) обвързват една територия с нейното минало. Така например, много от конфликтите между различни групи от хора са породени от това, че всяка от тях смята, че именно тя първа е заселила конкретната територия (евреите и арабите в Палестина, чернокожите и белите в Южна Африка или сърбите и албанците в Косово).

Особено място в геополитическата концепция на Лакост заема проблемът за границите (юридически и политически). Според него, тъй като лините, разделящи държавните суверенитети, са установени с кръвта на нациите и носят печата на амбициите на властите, всяка граница има “изкуствен” характер, т.е. отразява съотношението между конкретните сили в конкретния момент. Няма вечни граници, всяка граница се установява, променя или уточнява, според прищевките на Историята.

В същото време, наред с официалните държави граници, съществуват и по-размитите и неясни, но пък далеч по-стабилните граници между отделните религии, цивилизации, традиции, зони на търговия. Така, според някои геополитици, границата разделяла в периода 1949-1990 Източна и Западна Германия (т.е. ГДР и ГФР) е съвпадала с една от най-древните европейски граници, отделяща владенията на Ремска империя от териториите на варварите, а през втората половина на ХІХ и дори в началото на ХХ век пак там е минавала разделителната линия между “Европа на парния двигател” и “Европа на конската тяга”.

Като всяка друга геополитическа школа, и тази на професор Лакост има свой специфичен идеологически аспект, т.е. собствен мироглед и представи. Според принадлежащите към нея, хората и социалните групи, към които те принадлежат (регионите, националните държави…), се определят, на първо място, от тяхната обвързаност с една или друга територия. Следователно, ако войните се водят за завоюването на територии, то мирът предполага, че общностите, населяващи планетата, по принцип, са удовлетворени от онези територии, които контролират в момента.

Тази “териториална” логика на кръга около Ив Лакост (която доминира и в Геополитическия речник на света) определя и подхода му към другите сфери на човешката дейност. Така например, идеологията се разглежда като инструмент, оправдаващ териториалните спорове. От тази гледна точка, идеологията на “етническото прочистване”, чиято цел е постигането на точно съответствие между народите и териториите, потвърждава насочеността на подхода, използван от проф.Лакост, към изучаване на отношенията между хората и пространството. По същия начин, при систематизирането на икономическите данни, в Речника се дава предпочитание на локализацията, присвояването и контрола над ресурсите, с които се обяснява и политическото съперничество.

В тази връзка възниква въпросът, дали всевъзможните потоци в съвременния свят – на идеи, информация, стоки и капитали – са предмет на манипулации от страна на политиците, или пък тези потоци подчиняват на някакви собствени, вътрешно присъщи им закони?

По природа, човек е изключително противоречиво същество. Както подчертават геополитиците, подчинявайки се на своя собственически инстинкт, хората се отъждествяват с териториите и водят непрекъсната борба за правото да определят границите на тези територии. В същото време обаче, хората постоянно се намират в движение, превръщайки се в част от най-различни потоци (от идеологически потоци до товаро-потоци). При това тези потоци, създадени от самите хора, твърде често излизат изпод контрола на своите създатели.

Коя тендения е доминираща в зората на ХХІ век? Дали стария териториален инстинкт, наследен от многовековната земеделска традиция, както смятат геополитиците от школата на проф. Лакост? Или пък възникването на нови отношения между човека и земятя, характерно за които е, че човекът постепенно се освобождава от властта на земята, макар и да си остава свързан с нея? Номадският или уседналият начин на живот ще победи в крайна сметка? Каква ще бъде ролята на националната държава – дали тя ще си остане “висша цел на Историята” и най съвършената териториално-политическа конструкция, или пък ще се превърне в обикновена пространстване единица - една от многото по-малки (като региона или града) или по-големи (континентите или целия свят) териториални образувания? И до какво равновесие може да довече комбинацията между териториалното деление на планетата и ръста на глобалните световни потоци?

Разбира се, Геополитическият речник на света на професор Лакост не дава отговора на тези фундаментални въпроси. Огромната информация, която се съдаржа в него обаче, наред с нейната интерпретация и внушенията на съставителите му, със сигурност ще ни помогнат да се ориентираме по-добре в това, което се случва днес около нас, както и да прогнозираме със сравнително висока степен на вероятност онова, което ни очаква утре.

{rt}

Немският политолог Александър Рар е роден през 1959. Завършва история в Мюнхенския университет. Смятат го за един от водещите западни специални по Източна Европа и Русия. Той е програмен директор на Фондация Кьорбер и ръководи изследователските програми, свързани с Русия, в Германското дружество за външна политика (DGAP). Координатор на Форума “ЕС-Русия” (в сътрудничество с Европейската комисия). Автор на десетки статии и анализи във водещи западноевропейски печатни издания, както и на няколко книги. В България е известен с биографията на сегашния руски президент “Владимир Путин – “немецът” в Кремъл”.

Г-н Рар, напоследък не спирате да повтаряте, че Русия има един шанс и това е Европа. Защо мислите така?

Ами защото Москва действително няма друг шанс, освен тясно да си сътрудничи с Европа, да изгради съюз с нея и, в крайна сметка, да стане част от Европейския съюз. Русия не може да се утвърди по отношение на очертаващата се нова световна свръхсила – Китай, сама. Освен това, да не забравяме, че и през следващите десетилетия ислямските фундаменталисти ще продължат да създават проблеми в Близкия и Средния изток. Бзе значение, дали опитът да САЩ да наложат демокрацията в тези региони ще успее, сблъсъкът ни с исляма е само въпрос на време. А това пряко засяга Русия с нейните многобройни мюсюлмански малцинства, разположена в непосредствено съседство с ислямския свят. Затова тази страна има само един шанс да гарантира сигурността, реформите, икономическия ръст и своето благосъстояние: и този шанс е в нейното присъединяване към Европа.

Какво разбирате под “утвърждаване на Русия по отношение на Китай” и дали това “утвърждаване” има икономически, военни или териториални измерения?

В източните руски региони се заселват стотици хиляди китайци. Те вече създават там собствени политически структури. Китай е заинтересован от сибирските суровинни ресурси. Тоест, значението на руските азиатски територии за Пекин прогресивно ще нараства в стратегически план. Китай се нуждае от Русия за да покрива енергийните си нужди и продължи да се въоръжава. Темповете на китайския икономически ръст са десет пъти по-високи от тези на руския. И трансформирането на Китай в свръхдържава ще засегне Русия още преди да засегне Запада.

Но нима Москва не може да се ориентира към стратегически алианс едновременно и с Брюксел, и с Пекин? По време на иракската война мнозина анализатори говореха за ос Европа-Русия-Китай, дори изглеждаше, че тя започва да се реализира на практика.

Европа не разглежда Китай като свой стратегически партньор, още по-малко пък като съюзник в противопоставянето си на САЩ. Това би било политическо самоубийство. Русия често дразни Запада, лансирайки идеята за изграждане на стратегически триъгълник “Москва-Пекин-Делхи”. Но, на първо място, Русия по своя манталитет е повече европейска, отколкото азиатска държава, а, на второ, едва ли може сериозно да се разчита, че Индия и Китай ще застанат на руска страна, срещу западните интереси. Какво ще им донесе това, освен влошаване на отношенията със Запада?

Кой би играл водещата роля в евентуален геополитически съюз между Москва и Пекин?

Със сигурност, това няма да са руснаците. В подобен хипотетичен съюз Пекин би разглеждал Москва като младши партньор. Днес Русия въоръжава Китай с най-съвременно оръжие, но няма гаранции, че след няколко десетилетия, то няма да бъде използвано срещу нея.

Твърдите, че Русия се нуждае от Европа. Но дали Европа е готова за съюз с руснаците?

Европейският съюз продължава да е прекалено ориентиран към т.нар. “трансатлантическа общност” и поради това все още се съобразява с американските позиции. А американците следват ясно очертана стратегия, целяща да не се допусне Русия отново да стане велика държава. Същото врочем определя и американската политика към Китай и Индия. Вашингтон не иска да те да бъдат световни държави. Той ограничава действията им, например с помощта на Световната търговска организация, и се опитва да контролира процесите, извършващи се в тях. Между другото, днес САЩ вече не възприемат Русия като враг, но не я смятат и за приятел. От една страна, американците се отнасят към нея с безразличие, а от друга – не пропускат да я критикуват остро по един или друг повод. Що се отнася до ЕС, очевидно на европейците им липсва далновидност, те не могат да си представят истинските очертания на “големия европейски дом”. Но съм сигурен, че след 10-15 години, ЕС и Русия тясно ще си сътрудничат по много въпроси.

Възможно ли е Русия да стане член на ЕС и какво би означавало това?

Точно сега не бих препоръчал на Москва да активизира усилията си за приемане в ЕС, както го прави Украйна например. Това би било сериозна грешка. В случая политическото изкуство изисква да се избере много точно моментът за политическата интеграция на руснаците и европейците, така че тя да се осъществи на практика. Но, без съмнение, Русия ще стане част от нова Европа не по-късно от 2020. Във всеки случай, през 2020, ЕС ще бъде доста по-различен от ЕС през 2005, също както ЕС от 2005 силно се отличава от ЕС през 1990.


 

За първи път през последните десетина години между Брюксел и Москва няма сериозни различия за това, как трябва да изглежда архитектурата на бъдещия световен ред. Само че, 15 години след разпадането на Съветския съюз, липсва обща стратегия за реализацията и. Къде е проблемът?

Един от проблемите е, че Брюксел първоначално концентрира вниманието си върху разширяването на ЕС в Централна Европа и Русия се оказа извън полезрението му. След последното разширяване през 2004 обаче, на Запад внезапно осъзнаха, че ЕС не разполага с единна стратегия по отношение на Русия. Германия и Франция провеждат политика, насочена към укрепване на връзките и интеграция. Полша и прибалтийските държави пък активно подкрепят политиката на сдържане и отслабване на Москва.

Означава ли това, че разширяването на ЕС в Източна Европа ще доведе вместо до интеграция, до ново разделение на континента, като този път линията бъде изместена на изток?

Не мисля. За ново разделение би могло да се говори само ако на континента съществуваха два блока с диаметрално противоположни цели. Но такива няма. Истината е, че Русия и ЕС търсят път един към друг. Само че Брюксел би искал да изгражда съвместно с Москва съдружие, базиращо се на общите ценности, докато Русия предпочита партньорството, основаващо се прагматичните интереси, т.е. тя не желае да възприеме всички западни либерални ценности.

Как, според Вас, в Кремъл оценяват своята роля в Европа?

Засега Русия няма ясна представа за тази роля. Руската европейска политика се сблъсква с редица проблеми. Ще разгледам само два аспекта. На първо място, руснаците все още не виждат в ЕС качествено нова общност. Те и до днес продължавата да недооценяват фактът, че европейският икономически съюз се е трансформирал в политически. Сред руският елит доминира схващането, че в сегашния си вид ЕС е нежизнеспособен. Там очакват, че Европа отново ще се разпадне на отделни държави. На второ място, руската политика спрямо ЕС все още не се определя от онези сили, които подкрепят интеграцията на страната в съюза, каквито например са представителите на либералните икономически кръгове. Европейската политика на Москва все още се определя от хора, които сякаш не са преодолели разпадането на Съветския съюз. В резултат от това, там е налице определен антиевропейски и антизападен комплекс.

Наскоро президентът Путин нарече разпадането на Съветския съюз най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. Как бихте коментирали това?

Аз самият приемам тази оценка с разбиране. Защото тук не става дума за носталгия по комунизма. И ако на Запад не го разбират, това е защото има две диаметрално противоположни гледни точки за събитията от 1990-1991. Така, Западът вижда в Съветския съюз изкуствено образувание, колониална държава, окупирала други страни и потискаща своето собствено население, която се разпадна през 1991. Този разпад се сравнява с разпада на британската и френската колониални империи в Африка и Индия. Руската гледна точка обаче е диаметрално противоположна. Централните региони на Съветския съюз са част от хилядолетната руска империя, чиито корени са в Киевска Русия, т.е. днешна Украйна. Беларус например, до 1991, също е била неотделима част от нея, както и Сибир, Татарстан или Кавказ.

Какво означава разпадът на империята за руснаците?

За преобладаващата част от елита това е болезнено поражение в геополитическата борба, каквато всъщност беше студената война. От тази гледна точка, за Русия това несъмнено е катастрофа, в резултат от която тя загуби значителна част от своята територия. Но в страната има надежда и стремеж един ден (може би след сто или повече години) тези земи отново да се обединят в състава на велика Русия. Подобни надежди за обединение ще продължат да съществуват в главите на не едно поколение руски политици. Но Русия няма да се стреми да възвърне предишните си позиции с помощта на военната сила, тя просто не притежава достатъчно средства за това. Москва обаче се опитва да предотврати по-нататъшното раздалечаване между бившите съветски републики. И аз мисля, че рано или късно ще бъде създаден съюз между Русия, Беларус и Украйна. Всъщност, ако не беше станала прословутата “оранжева революция” в Киев, този съюз би бил реалност и днес.


 

Москва, макар и не особено успешно, се опитва да реализира собствен вариант на ЕС: т.е. да създаде нащо като Източен ЕС, в който би трябвало да влязат освен самата Русия, Беларус, Украйна и Казахстан. Смятате ли, че след “оранжевата революция” този проект окончателно се е провалил?

В сегашния исторически момент – да. Нещо повече, революциите в постсъветското пространство, като започнем с тази в Грузия през 2003 и свършим с безредиците в Узбекистан, вероятно ще имат своето продължение.Тук трябва да подчертая две неща. Русия се заблуждава, вярвайки, че нейният модел е привлекателен за всички държави от бившия СССР. Истината е, че в постсъветските страни има и силни либерални течения.

Какво означава този процес от геополитическа гледна точка?

Тук има един много важен аспект. САЩ, разбира се, са големия печеливш от “цветните революции”, защото всички те съдействат за това Русия (след по-нататъшния разпад на постсъветското пространство) да не може отново да стане световна държава. Навремето Бжежински правилно беше заключил, че Русия плюс Украйна е вече империя, докато без нея тя никога не би могла отново да стане такава. Още повече, че САЩ нямат проблем с “износа” на демокрация, включително и с помощта на добре познатите ни технологии. А засега Москва не е в състояние да им попречи.

Какви дългосрочните интереси преследва Америка по отношение на Русия, създавайки свои военни бази в страните от Каспийския регион, изнасяйки демокрация и изграждайки петролопроводи, които заобикалят Русия?

За САЩ би било идеално да включат Русия, като слаба, но все пак функционираща демократична държава, в доминираната от тях трансатлантическа общност. Има доста американски политици, които са заинтересувани от подобно партньорство тъй като (както изглежда) много им се иска да разполагат с младши партньор в световната политика, в лицето на Москва. Още повече, че днес във Вашингтон смятат ислямския тероризъм за много по-опасен от възможното възраждане на квази-великата руска държава.

Какви биха били последиците от влизането в НАТО на страни като Украйна, Грузия и Азербайджан?

Досегашното разширяване на НАТО на изток, целеше, на първо място, консолидацията на Европа и ликвидирането на властовия вакуум, възникнал в резултат от разпада на Съветския съюз и Източния блок. Разширяването към Кавказ обаче има съвсем друго качествено измерение. В този случай разширяването на Северноатлантическия алианс би целяло сдържането на Русия и Китай, както и контрола на т.нар. “Голям Близък изток” от север. Според геополитическите представи на американските стратези, в този регион се води нещо като “трета световна война”. Битка на живот и смърт между доброто и злото. Затова, след неутрализацията на Саддам Хюсеин в Ирак, следва да бъде разоръжен не само Иран, но трябва да бъдат заставени да се преориентират на 100% към Запада и страни като Сирия, а в дългосрочна преспектива – дори Пакистан. В резултат от което, както се надяват във Вашингтон, ще бъде създаден съвсем нов световен ред.

В тази посока на мисли, какво е значениета на провелата се наскоро среща на държавните глави на страните от ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова – б.р.), в която участва и американска правителствена делегация?

Този съюз възникна някак си незабелязано още през 1997. Тогава се наричаше ГУАМ. През 1999 към него се присъедини Узбекистан и той започна да се обозначава като ГУУАМ. На 5 май т.г. обаче, узбеките напуснаха съюза и той отново се превърна в ГУАМ. Показателно е, че Узбекистан се оттегли тъкмо когато в страната започнаха протести. Узбекският президент се опасяваше, че участието му в този прозападен съюз може само да ускори поредната “цветна революция”, този път в собствената му страна.


 

Тоест, потвърждавате, че Западът се меси в работите на ГУАМ…

На срещата на НАТО във Вашингтон, през 1999, на тогавашния ГУУАМ беше отделено голямо внимание. Като инициативата беше лично на американския държавен секретар Медлин Олбрайт. Всъщност, идеята беще същата като онази, която се опитват да реализират чрез ГУАМ и днес. И тя се състои в това да се създаде своеобразен мост към Запада за онези постсъветски държави, които искат да напуснат руската орбита. И след като в продължение на пет или десет години членките на ГУАМ докажат, че следват откровено прозападна ориентация, вероятно биха ги поканили в ЕС и НАТО. Задачата на ГУАМ е да подготви маршрут за трафика на енергоносители от Каспийския регион, който да заобикаля Русия. Във Вашингтон са много доволни, че така в този съюз се вдъхва нов живот, тъй като това укрепва американското присъствия в стратегически важния регион между Черно и Каспийско море. Защото истината е, че ГУАМ беше почти мъртъв, след като бившият украински президент Кучма загуби интерес към него. Неговият наследник Юшченко обаче направи всичко възможно за политическата му реанимация.

Какво всъщност цели Юшченко?

Ами той, заедно с грузинския си колега Саакашвили, използва този инструмент да се освободи от руската зависимост. Разбира се, с помощта на Запада и, преди всичко, на Вашингтон. Така Юшченко очевидно разчита да постигне рано или късно интеграция със същия този Запад.

А как се отнасят към ГУАМ в Брюксел?

Подкрепят го предимно новите-членки на ЕС, които се опитват да провеждат своеобразно политика на сдържане по отношение на Русия. Това, разбира се, укрепва позициите на организацията.

Ако говорим за най-близкото бъдеще, твърде е вероятно руският президент Путин скоро да се окаже почти изолиран. В Германия канцлер може да стане Ангела Меркел, която е проамерикански настроена, а във Франция позиците на президента Ширак остават под въпрос. Възможно ли е промените в Германия да сложат край на очертаващата се геополитическа ос Париж-Берлин-Москва?

След изборите г-жа Меркел би могла да стане новия немски партньор на Путин. Тя все пак знае руски език. Що се отнася до нейната политика, убеден съм, че тя едва ли ще промени досегашната линия по отношение на Русия. Та нали Шрьодер просто продължи руската политика на предшественика си – консерваторът Кол. Меркел няма да постави на карта новите стратегически връзки, които бяха създадени между Германия и Русия в продължение на десетилетия.

Смятате ли, че Путин може да бъде изместен от сили, стремящи се отново да превърнат Русия в свръхдържава и нежелаещи интеграцията и с Европа?

Ако на власт в Кремъл дойдат хора, проимперски и антиевропейски настроени, това би било катастрофа и за Русия, и за Европа. Но мисля, че представителите на специалните служби, които управляват днес в тази страна, са достатъчно реалистично настроени за да не допуснат това да се случи. Тези хора днес се ръководят от своите капиталистически икономически интереси. Освен това не бива да се отказваме от вярата си във възможностите на руската демокрация. Една неосталинистка политика би противоречала на интересите на самите руснаци, т.е. осъществяването и изисква прилагането на репресии. Именно поради това се надявам, че мечтите скоро ще станат реалност и Русия ще се обърне към Европа, формирайки мощен алианс с ЕС, т.е. ще стане част от обединена Европа, а не само неин партньор. След двайсет години Брюксел също ще иска Русия да стане член на ЕС, най-малкото от съображения за сигурност – особено, ако продължи борбата срещу ислямисткия тероризъм. Впрочем същото се отнася и за Турция. И Москва е просто длъжна да се възмолзва от тази възможност.

{rt}

Румен Георгиев, Делови решения: методология и организация, 376 стр. “Марин Дринов”, С.2005

Появявата на книгата на проф. д-р Румен Георгиев на пазара е много радостно събитие. Научната общественост изпитва силна потребност от литература засягаща теоретични и методологични проблеми на управлението. По принцип, управленската литература е недостатъчна , а още повече тази, която е насочена към основни нови виждания в областта на теорията. Това е едно от нейните основни достойнства. Много години вече праксеологията , пазарните проблеми от тяхното ежедневие, мениджмента в неговите видими и ограничени рамки доминират и като виждане, и като литература. Преходът към пазарна икономика, настрои хората към практичното, ежедневното, повърхностното поведение и мислене. Проблемите на пазарната икономика са много сложни и като теория и като практика и особено от гледна точка на управленските решения и поведение на пазарните субекти. Имам усещането, а и виждането, че мениджмънта като проблем измести по-широкото и много по-фундаментално разглеждане на теорията на управлението. Именно от тази гледна точка, книгата на Румен Георгиев е едно полезно и радостно събитие. Това още повече се подчертава от нейното подзаглавие - не въобще за “деловите рашения” а за тяхната методологична и организационна страна.

Книгата е композирана в три части: Теоретични основи на деловите решения (от три глави); Методология и организация на процесите на вземане на делови решения (от четри глави), и Тенденции и предизвикателства пред методологията и организацията на деловите решения. (от две глави). Преди да пристъпя към съдържателния анализ на разгледаните проблеми, трябва да подчертая че авторът много широко е използвал известни чужди съвременни автори - хора с приносни моменти в теорията на управлението и на деловите решения и техната организация. Те са представени преди всичко с подбрани цитати и съпровождащ ги коментар Това прави книгата теоретично аргументирана и представителна. За съжаление, и монографията на Румен Георгиев страда от една много често срещана слабост на редица български автори - да цитират и изпозват широко западната литература, а да недооценяват приноса на българските автори в съответната област. А именно по предмета на изследването - деловите решения в системата на управлението, много български явтори от миналото имат принос в тази област (1).

В първата част, авторът разглежда “деловите решения” като обект на изследване, свързвайки ги в логическа линия първо с риска, и неговите характеристики, касаещи субективните решения, и, от друга страна, обективните условия, които поначало създават една неопределеност за всеки избор. Според него, магистралните направления в теорията на деловите решения са дискриптивните и нормативните теории, които се обединяват чрез теоритя за ефиктивността.. В заключение авторът рзглежда общата характеристика на “инструментите” за ефективността на деловите решения. Моите бележки и препоръки по тази първа част ще направя по-нататък. Тук искам да отбележа онова, което авторът счита за най-съществено като принос и постановка. Той го е очертал в “Резюмето на първата част” (с.94): “На основата на анализ на лиературни източници и на резултати от собствени изследвания и практическа дейност е формулирана нова парадигма. За деловите решения като системно обвързан базов процес, осигуряващ оцеляване и развитие на организацията, независимо от нейния характер, на основата на устойчив приоритет на общите цели и резултати , подходящо съчетаване на икономически, социални, структурни, личностни и технически условия и съзнателно “общуване” с различните видове риск като източник на нови възможности.”

Втората част на монографията е най-голяма по обем, но по-важното е, че представлява същностната част от разглежданата проблематика.Тя дава теоретичния облик на книгата и в най-добра степен представя самия автор. Един от главните проблеми, с които започва тази част, е “Деловите решения в системата на управление на организациите”. Основната теза на автора е, че управлението се реализира от функциите: предвиждане(планиране), организация с разпоредителство, мотивация, координация, контрол. Изненадващо е че тук не влиза решението. Според автора, решението и информацията са обвързващи функциите – т.е. трансмисии (с. 161). Ще оспоря това становище, когато премина към препоръките. Независимо от това, приносен момент има разработката за типовете решения (типология). Тук отново се разглеждат личностните фактори, но подробно е разработен проблемът със ситуациите, тяхната неопределеност, ситуационният подход при определяне на задачите при взимане на решение, техниката при оценката на факторите и др. Особено добре е разработена седма глава, посветена на “Специфични техники при избора, реализацията и контрола на решения”. Приносен момент в разработката е въпросът за оценката. И книгата само би спечелила, ако той беше развит по-подробно.

Третата част е посветена на проблемите за ограничената рационалност (по Саймън) и “икономическия бихевиоризъм” . Най-голямото достойноство на тази част е, че тя изобилства с разглеждането на трудове на различни основополагщи автори и техните конципции, отразяващи настъпилите промени в развитието на глобалното общество.Същевременно основен недостатък е, че липсва необходимият авторов преразказ, авторова интерпретация и структуриране на многото проблеми и концепции, които в по-вечето случаи се споменават мимоходом.

В увода авторът пише: “Книгата е една интелектуална провокация, предполагаща диалог, взаимна критика и обучение на читателите и автора.” Ще се възползвам от тази покана и ще направя своите препоръки. Те не трябва да се възприемат като отрицание на достойнствата на книгата, а като опит за дискусия.


 

1. Категоричното ми становище, изразено в много мои книги е, че “решението” е същността на всяко управление. То е смисълът на управлението и неговата главна функция. Управлението е информационен процес на получаване, преработване (включително съхраняване) и предаване на информация (информацията в кибернетичният смисъл – т.е. като обратна на ентропията, като степен на подреденост). “Преработването на информацията включва в себе си най-малко четри момента - систематизация, комбинаторика, вземане на решение и програмиране на взетото решение”(2).Няма да се впускам в по-подробни обяснения.

2. Известно е че информацията може да се разглежда като съдържание, смислово, като съобщение и, от друга страна, като количество, независимо от това, какво съобщение носят сигналите. Приложено към управлението, това основно разграничение ни разкрива, че то управлението има два съществено различни аспекти. Управлението като дейност, е израз на това какво се управлява, съдържателните и специфични характеристики на обекта на управлението, т.е. това, което следва да се познава, за да се знае и как точно да му се въздейства. По това се различават редица управленски дисциплини: управление на икономиката, на промишлеността, на предприятието и т.н. А може би по това се различават и “деловите” от другите видове решения? Но управлението като процес отговаря на въпроса как се управлява и този въпрос е общ за управлението въобще, независимо дали става дума за неорганични системи, биологични или социални дейности. В този смисъл, управлението е поведенческа дисциплина, избор на поведение (т.е. решението), управление на принципа на “черната кутия” и т.н. Решението не е непрекъснатост, която подобно на трансмисия обхваща и измества всички функции на управлението, а единичен заключителен акт, с който се преодолява неопределеността. Това е изборът на строго определено поведение, формиращо целенасоченото въздействие. За разлика от Файол, това е приносът на Норберт Винер, приносът на кибернетиката, като обща теория на управлението (а поради това и на решението). Мисля, че авторът не е разграничил в книгата си тези два основни аспекти. с всички произтичащи от това недоразумения и недостатъци. Така например, двете определения на решението, в широк и тесен смисъл, са в известно противоречие, произтичащи именно от този факт (с. 23).

3. Третата ми основна препоръка е много по-прецизно да се използват основните управленски понятия. Например понятието “организация” има три различни смислови значения: организацията като юридически субект (фирма), организацията като процес (като организиране, т.е. като дейност) и организацията като организираност (като структура, т.е. като статукво). Няма да посочвам примери, но авторът би трябвало да прецезира използването му. Такъв е случаят и с използването на понятието “кибернетична система”: “В кибернетичното разбиране за понятието система (с.68), което е система за управление, е нещо съществено различно от другите видове системи: отворени, социални и т.н.” Понятието .парадигма се използва в дословният му превод от гръцки, но в научната литература доминира определението, дадено от Кун. Налага се авторът да направи справка. Бих си позволил да препоръчам, преди всичко по отношение на използването на термина “ефективност” и термина “теория на ефективността”, авторът да се съобрази със съществената разлика между “оптималното и евристичното решение, макар че. този проблем е широко, и общо взето правилно, третиран в книгата. На стр.136 се разглежда проблемът за източниците на информация.Социалната информация има три източника: човекът като мисъл знание и т.н., външната предметна среда, (опредметен трудов опит- знание и сръчност) и, накрая, обществото, като правила на поведение. Така че във втория раздел от приложената схема, “Емпирични данни - (опит), обезателно трябва да се подчертае че става дума за опредметен опит, т.е. за външната предметна среда.

Ако се премахнат квазинаучните съкращения от типа П.П; ЛВР; ГВР; (с. 130), а се използват съответните - собственик, отношения на собственост; мениджър, съответно, управленски отношения; и колектив - съответно човешки отношения ( важен раздел в мениджмънта, пропуснат в монографията ) книгата би спечелила.

Последната ми препоръка има структурен характер. Не считам, че теорията за решението може да съществува вън от общата теория на управлението и поради това първата част на книгата би трябвало да се преосмисли, като логиката се подчини на, общата теория на управлението.

Задавам си въпроса, дали днес, при глобалните промени в икономиката и обществото и при господстващата роля на мрежата, организацията не загубва своя властови характер и не прераства в самоорганизация и самоуправление? Дари йерархичният и строеж не се заменя с хоризонтален, не настъпват ли съществени промени в труда и капитала, и с господството на знанието, като фактор и преобладаваща форма на богатството, не се ли променят съществено редица теоретични постановки, доминиращи в монографията. Наистина, направен е опит това да се изясни в третата част, но липсва интерпретацията на самия автор.

Както казаното дотук и всичко останало може да се изложи много по- подробно и аргументирано по време на една дискусия, така, че да се чуят и обратните аргументи, каквито със сигурност биха се намерили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Геополитиката на България: шансове и проблеми, Марин Деведжиев, 316 с., Университетско издателство “Св.Св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2005.

“Със съжаление констатирам, че научните среди у нас, а също публицисти, политици и държавни дейци често демонстрират познания и компетенции за глобалната геополитика, докато за България не се чува ни стон, ни вик за спасение от злополучната и съдба на инфраструктурен “остров” с последващите от този печален факт невъзвратими национални загуби!”. С тези думи започва най-новата книга на големия наш учен (и председател на Българското геополитическо дружество) професор Марин Деведжиев. Своеобразна енциклопедия на съвременната българска приложна геополитика, книгата анализира и предлага конкретни решения на основните проблеми, пречещи на страната ни да реализира оптимално своето геостратегическо положение на Балканите и в Европа.

Подчертавайки, че геополитиката е динамична наука, авторът очертава трите главни направления в развитието и:

Първото е, че тя придобива практическа насоченост, когато обхваща проблемите на отделните държави. При това въпросните проблеми се изменят в различна степен по време и място. Най-силен пример за което са проблемите в източноевропейските посткомунистически страни след 1989. Вътрешнодържавните проблеми, влияещи върху геополитиката на отделната държава, имат демографски, социален и чисто икономически измерения.

Второто направление е свързано с въпроса за степента, в която геополитическите шансове и интереси на конкретната държава (в случая България) са използвани на практика, като в това отношение геополитиката придобива първостепенно значение за ефективността на общата държавна политика.

Третото направление в геополитическата динамика често се смесва с второто. Така, по отношение на България, стремежът към максимална реализация на геополитическите и шансове опира в значителна степен до развитието на транспорта и транспортната инфраструктура на страната.

В първата глава на книгата си, проф. Деведжиев, наред с теоретичните проблеми на българската геополитика, разглежда нейното историческо зараждане след Освобождението на страната ни през 1878. Особено внимание е отделено на геополитическото дело на “строителите на нова България”, поставили съхраняването и утвърждаването на националната иденточност в центъра на своята политика. На съвременно ниво е изяснен “геополитическият процес”, чрез който се защитават националните интереси.

Втората глава е посветена на състоянието на транспортната ни система, като гръбнак на националната техническа инфраструктура. Тук вниманието е концентрирано върху новите трансевропейски транспортни коридори, формиращи транспортната мрежа на обединяваща се Европа. Акцентът в това направление е даден на Централния транспортен коридор “Балтика-Егея”.

В третата глава се разглеждат черноморските пристанища на България, в качеството им на главни геополитически възли, чрез които страната осъществява международните си търговски контакти. Нов и акцентиращ момент тук са връзките през Черно море към Каспийския регион и Централна Азия (по маршрута на древния “Път на коприната”).

Трансевропейският плавателен канал “Рейн-Майн-Дунав” (Коридор №7) е разгледан в четвърта глава, като особено внимание се обръща на пристанищата и мостовете (включително намиращи се все още в проектна фаза или съществуващи само като възможност) на българския дунавски бряг – вече не само като връзка между България и Румъния, но и със значение за целия Европейски съюз.

Геополитическото значение на трансграничните преходи (поотделно за всяка от съседните ни държави) е разгледано в петата глава. Според автора, основният проблем тук е, че спрямо преходите между западноевропейските държави, тези между България и съседите и са много малко. Това е и една от основните причини, страната ни да не може да реализира пълноценно геополитическите предимства от централното си положение на Балканите.

Безмитните зони, като стимул за реализация на българската геополитическа стратегия, са разгледани в последната, шеста глава на книгата. Като и тук авторът отбелязва, че е налице неоправдано от нищо изоставане, спрямо възможностите и изискванията на националната икономика.

Според проф. Деведжиев, съществена характеристика на геополитиката е нейното финализиране. Което означава не само да се очертаят геополитическите възможности пред съответната страна, но и активно да се работи за тяхното практическо използване. Защото “подхвърлените идеи” остават без значение, ако не се се реализират на практика.

Такава, впрочем, винаги е била и позицията на онези, които поставят началото на геополитическата наука у нас. Както отбелязва през 1943 “бащата” на българската геополитика проф. Иван Батаклиев, “… много важен въпрос е този за обективността на геополитиката. Геполитиката не е спекулация. Тя не трябва да се използва произволно, в каквато крайност отидоха някои германски географи, като подценяват другите нации, както и някои френски географи, които се запретнаха да оправдават състоянието, създадено от всякаква тенденциозност… Геополитиката е учение за всички народи, за всички общества и класи.”

Макар и доста закъсняло, формулирането на национална геополитическа стратегия продължава да стои на дневен ред пред българското общество. И в този смисъл появата на поредната книга на Марин Деведжиев е много сериозен практически принос за нейното създаване.

{rt}

Още статии ...

Подкатегории