Темата за мирното съвместно съществуване между християнството и исляма днес е изключително, дори болезнено, важна и актуална. Някой може да възрази, че самият термин “мирно съвместно съществуване” носи духа на вече отминалата епоха, когато едната световна свръхсила бе много по-заинтересувана от другата да извърши конвергенция между двете, и когато доброжелателството между тях изглеждаше, в някои отношения, като наивно великодушие между две традиционни селянки, застанали от двете страни на дворната ограда да си разменят великденски яйца. От друга страна този термин неволно ни отвежда пред видението, как при това съществуване единият съществуващ катастрофира и просто престава да съществува. И дали някой няма да ни попита сега, кого поставяме в ролята на Съветския съюз и Варшавския договор – християнството или исляма?

Вярно е, мирното съвместно съществуване като “взаимно търпимост” наистина носи в себе си и скрита, овладяна неприязън, сливайки някаква изначална враждебност с въздържаност и доза на взаимно зачитане. А такова взаимно зачитане, скриващо взаимната неприязън, днес не е достатъчно като дългосрочна перспектива в отношенията между християнството и исляма. Но, от една страна, можем да приемем, че онова мирно съществуване между НАТО и Варшавския договор не бе “изиграно” добре, оставайки си незрял опит за уреждане на отношенията в настъпващия глобален и цивилизован свят – т.е. да приемем, че мирното съвместно съществуване може да бъде изиграно и по-добре. Днес, нещата вече биха могли да стоят по различен начин. От друга страна, може би именно мирното съвместно съществуване между християнството и исляма, в създадените напрегнати условия, е най-реалистичния път към цивилизованото бъдеще.

Не съм специалист по исляма, а мисля вече и по християнството. Но като социолог смятам, че не можем да намерим адекватни модели на мирно съвместно съществуване между християнството и исляма, ако не поставим вярна диагноза на онова, което става в мюсюлманския свят. А също и в християнския. Казвам “мюсюлмански” и “християнски” свят, за да означа не просто две огромни маси от вярващи, а две от великите цивилизации, без да подценявам цялата сложност и даже условност на двете понятия. Не мога да приема тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите днес, защото между съвременните цивилизации има далеч не само сблъсък. Не приемам и тезата за някаква съдбовна за съвременното човечество фатална заплаха от ислямския фундаментализъм, защото, първо, ислямският свят не се фашизира (както твърди Фукуяма например) като цяло и, второ, войнстващият ислямски фундаментализъм се радикализира така опасно не по вътрешната си логика на развитие, а “подбуждан” от нажежаването на атмосферата сред група общества от мюсюлманския свят в резултат от изостряне на глобални икономически противоречия с политическа и военна “гарнитура”. В двете тези, които по-горе поставих под съмнение, има едностранчивост и откъслечност. В този смисъл, интересна е тезата, че ислямизмът е проява на закъснял преход към модерността с всички произтичащи от това последици.

Вярно е, че има и цивилизационни и идентичностни сблъсъци, както и струя на фашизъм. Но това са елементи от един сложен и многолик исторически процес, който е много по-широк от религиозните му измерения. Като цяло, ислямският свят влиза в модерността и пост-модерността. Ще добавя обаче, че този му преход е само едната страна на сложния и многолик исторически процес.

Днес идеалът на взаимоотношенията между християнството и исляма не е просто взаимното зачитане като проява на благоразумие и мъдрост. И не защото търпимостта се готви вече да премине в толерантност (кога ли, най-сетне?). А, защото в тези взаимоотношения текат непознати процеси, започват да се оформят нови исторически тенденции. Следователно, тук става дума за някаква спонтанна реформа на взаимоотношенията, назряваща независимо дали я желаем, или не.

За да разберем въпросната реформа на взаимоотношенията между християнството и исляма, е необходимо обаче да се ориентираме в нейните причини, условия и фактори. На пръв поглед нещата не са сложни и са лесни за разбиране. В основата на тенденциите в областта на световните религии – християнство, ислям, будизъм и пр. – стоят процесите на глобализация, които след Втората световна война придобиха впечатляващ размах. Контактите между лица от различни вероизповедания се разширяват и се установяват връзки в сфери извън религията. Започва да се преодолява религиозната изолация на вярващите маси от различните религии. Вярващите в различни богове се опознават (а, както се знае, опознатият враг не е толкова страшен и демоничен), започват да се обогатяват взаимно различните култове (като взаимстването може да е и творческо, и неявно). Религиозните активисти от различните религии откриват, че имат общи врагове в лицето на безличната икономическа глобална експанзия, на атеизма и, изобщо, на пост-религиозните, секуларистични тенденции в съвременните общества. Откриват се сходни неща в каноничните и всекидневно-верските различия. Тоест, постмодерните времена тласкат религиите към сътрудничество и определена теософска унификация.

При по-внимателно вглеждане обаче, забелязваме редица озадачаващи явления. Безспорно, глобализирайки се, световните религии в същото време се противопоставят на глобализацията. Носейки общочовешки заряд и, едновременно с това, търсейки този заряд на територията на конкретния индивид, на груповия начин на живот, на всекидневието на културните групи, дори и на националната специфика, световните религии носят в себе си един до друг и глобализма, и антиглобализма. Именно ролята на това конкретно-човешко се засилва през втората половина на ХХ век. Още преди Хънтинггън публикувах изследователски резултати, сочещи че настъпва исторически реванш на социално-антропологичната структура на обществото, на културата, на начина на живота и хуманитарната страна на социалното битие, която бе изтласкана на заден план от настъплението на социалните машини през втората половина на ХІХ и първата половина на ХХ век. Този исторически реванш е възстановяването на равновесието между социално-антропологичната и социетарната страна на обществото. В тази социално-антропологична, културна и хуманитарна вълна е мястото на религиите. Не можем да разберем съвременния социален процес, ако не видим до настоящия етап на глобализацията и процеса на настъпление на културно-антропологичното начало в тъканта на съвременните общества. Още повече, че на съвременния си етап глобализацията изпитва дефицит на човечност, на идентичност, на културалност. Този социално-антропологичен дефицит е проблем на днешната глобализация, който не само че не се решава своевременно, но и не е осъзнат в дълбочина и е оставен на стихийното балансиране на процесите и явленията в обществото. От този нерешен проблем черпи енергия религията и, в частност, ислямът, още повече, че именно културната идентичност на мюсюлманския свят е по-сериозно застрашена днес. Ислямът има сериозна ниша в прехода на определени общества към постмодерността и той следва да бъде подпомогнат да изпълни цивилизовано функцията си в този...

{rt}

Допреди петнайсетина години, жителите на вече започналият да се разпада източноевропейски комунистически блок с надежда гледаха към Запада. Беше им ясно, че социализмът безвъзвратно остава в миналото, капитулирайки окончателно пред “добрия стар капитализъм”. Историята обаче, често се присмива над прибързаните изводи и празните надежди. И днес става все по-ясно, че съвременният либерален капитализъм, сложил кръст на комунистическата утопия, постепенно се трансформира в нещо качествено различно. Макар че за повечето сериозни анализатори това едва ли е неочаквано. Те отдавна предричат появата на едно ново общество, наричайки го “постиндустриално” или “информационно”. Други пък смятат (подобно на руският философ Бердяев в миналото или на френския политолог Ален Менк в по-ново време), че е далеч по-правилно да го определяме като “нов феодализъм”. Според тях, също както капиталистическият строй възниква в недрата на феодалния, така днес наблюдаваме съзряването на неофеодализма в недрата на либералната капиталистическа система.

Залезът на пазара

Класическият либерален капитализъм едва ли ще просъществува още дълго. Пазарната икономика, будеща такъв възторг у родните ултралиберали, постепенно се самоотрича, преминавайки на качествено ново ниво. Макар че въпросното ниво всъщност не е чак толкова “ново”. Защото много от онова, което се заражда днес, вече е било – макар и не “вчера”, а по-скоро “онзи ден” – т.е. в епохата на Средновековието. Ето само няколко примера:

Днес най-интензивно се развиват личните потребителски стопанства, произвеждащи краен продукт. Все повече укрепват малките “семейни” предприятия – сладкарски, мебелни, строителни и други подобни. Което силно напомня за средновековното натурално семейно стопанство.

Стремително расте броят на заетите по домовете си. В Япония например, много предприятия в сферата на машиностроенето и електрониката всяка сутрин доставят по домовете на работниците си необходимите за сглобяване детайли, а вечер прибират сглобената от тях техника. Приликата със средновековната манифактура е очевидна. На Запад все повече се увеличава и броят на лицата, работещи по домовете, но не за някое предприятие, а за себе си. Те сами са собственици на средствата за производство, но това вече не е частна, а по-скоро индивидуална собственост. Тоест, трудът се съединява с капитала, също както в епохата на разцвет на занаятчийското производство. Днес, само в САЩ има 21 милиона подобни “нови занаятчии”.

Освен това производителите активно въвличат потребителите в разработката, усвояването и производството на своята продукция. С потенциалните купувачи се съгласуват нейното качество и количество, както и сроковете за доставката и. Което в значителна степен ограничава въздействието на пазара, възраждайки модела на средновековното занаятчийско производство. Както е извество, при феодализма, производството зависи от поръчките, а цените се определят не от пазара, а от взаимните договорки. Компютъризацията обаче, отново прави възможно производството да се съобразява с конкретните нужди и претенции на отделния капризен потребител. Масовото производство все повече се измества от производството на малки серии или дори на отделни единици. В съвременното машиностроене почти две трети от цялата продукция се произвежда в малки серии, включващи от 10 до 2000 изделия.

През Средните векове в градовете доминират занаятчийските корпорации, ограничаващи конкуренцията. Днес сходни функции изпълняват транснационалните корпорации (ТНК). Те определят обемите на производство и доставка, изхождайки от собствените си оценки за търсенето. Те определят и пунктовете и сроковете за доставка, като самите доставки се осъществяват не по пазарни, а по трансферни цени. Пазарът престава да бъде инициатор на производството, а все повече се задоволява с ролята на негов косвен ориентир. Съответно, намалява и значението на конкуренцията. Тя вече не води до производствено оживление. В рамките на ТНК се създават нови мегатехнологии, конкуренцията с които е просто невъзможна.

Нашествието на “ретро”-то

Известно връщане към Средновековието се забелязва дори сферата на бита. Гражданите все повече се насочват към селата. Става все по-модно да се съчетават двата стила на живот – градският и селският. Хората се стремят да избятат от прашните и отровени от смога бетонни мегаполиси. Което, разбира се, не означава, че искат да се лишат от всички блага на модерната цивилизация. Мечтата на съвременния човек е да работи в града, но да живее на село. За мнозина тя вече е реалност. В големите западни градове (като Лондон или Вашингтон например) в центъра живеят хората с по-ниски доходи, докато богатите предпочитат къщи извън града.

Впрочем, променя се и самата градска структура. Някога, в разцвета на индустриалната епоха, градовете се обединяват около своят център, а еталон за жилище са типичните многоетажни градски къщи. От втората половина на миналия век обаче тече процес на децентрализация, характерно за който е частичното разукрупняване на предприятията и “разливането” на градовете. Центърът губи предишната си роля, предградията се развиват наред със самия град, прогресивно расте броят на извънградските жилища. Налице е и една любопитна закономерност. В САЩ например, ръстът на този тип жилища се съпровожда с тяхната стандартизация. Преобладава архитектурната еднотипност. Сред американците са особено популярни т.нар. “бързи къщи”, които се сглобяват от готови модули и лесно могат да се местят от един район в друг (днес в такива жилища живеят 19 милиона души). В Европа пък, архитектурата на извънградските жилища е по-разнообразна, като повече се набляга на естетичния им външен вид. Във всички случаи обаче се забелязва как...

{rt}

Източният въпрос може да бъде изложен не само от гледна точка на военната, дипломатическата или политическата история, но и като очерк за принципите на организация на геополитическото пространство.

Функции на териториите

Понятието “функции на териториите” (или “териториални функции”) има едновременно и смислово, и “игрово” значение, което конкретните територии или региони придобиват в процеса на съперничество между държавите. Последното се обуславя от това, че арената на противоборство между двама или повече (в случая с Източния въпрос това първоначално са Русия и Англия, а след това Русия, Англия и Германия, докато ролята на Франция винаги е била второстепенна) участници в геополитически процес, лесно може да се асоциира с шахматно поле. Друг е въпросът, че геополитическата “шахматна дъска” не е толкова ясно разчертана, като истинската. Разбира се, не може да се твърди и, че тя въобще не е очертана, защото на нея има планини, долини и реки, традиционни търговски пътища и кръстовища, живеят народи и племена, притежаващи различна култура и характер. И всяко геополитическо действие не може да не се съобразява с това.

“Изпъстрена с океани, континенти и острови, за тях земната повърхност е своеобразна шахматна дъска, а щателно изучените, по отношение на основните им характеристики и духовните качества на техните управляващи, народи са своеобразни фигури и пешки, които те местят така премислено, че противникът им, който вижда във всяка стояща пред него пешка самостоятелен враг, в крайна сметка изпада в недоумение, как и къде е направил онзи фатално погрешен ход, довел до загубата на цялата игра” (1) – така описва през ХІХ век известният руски геополитик Алберт Вандам действията на британците. Тоест, геополитическите субекти съзнателно се стремят да превърнат в шахматни фигури “подръчния” им географски, човешки и културен материал.

“Очертаването” на геополитическото поле се базира на функционалното натоварване на различните територии в процеса на взаимодействието им и на международно-правните принципи, оформящи техния статус. Втората (и още по-важна) особеност на геополитическата игра, отличаваща я от всяка друга е, че тя няма ясни правила. Затова, анализирайки алгоритмите на геополитическото съперничество, обикновено предпочитаме да говорим не за геополитически правила, а по-скоро за наличието на специфичен геополитически език.

Когато “очертаването” на геополитическото поле е разбираемо за всички геополитически съперници, можем да приемем, че, придавайки на едни или други области едно или друго функционално-игрово значение, въпросните съперници се съобразяват с конкретните закономерности на организацията на геополитическото пространство и специфичната логика на геополитическото взаимодействие. Тази разбираемост води до това, че периодично се формира и специфичен геополитически език. Но когато съперниците възприемат нови ценности, изработват си нови механизми на действие или придобиват по-високи технологични възможности, те моментални се опитват да променят този език – което пък означава, че по принцип играят без да се съобразяват с някакви правила. Всъщност в геополитиката няма правила, но има закономерности. И тези закономерности отразяват обективния характер на съперничеството между геополитическите субекти. Сътветно, променя се и функционалното значение на самата територия (или територии). Което ще се опитаме да илюстрираме по нататък.

Съперничеството между Русия и Великобритания през втората половина на ХІХ век би могло да се характеризира като “фронтално”. Според известния апологет на британската имперска идея Питър Муун, “руската стратегия има изцяло настъпателен характер, а британската – отбранителен, или по-скоро отбранително-настъпателен” (2). Като цяло, той може би е прав, доколкото за Англия, като типична морска държава, размерите на владенията и на сушата никога не са били самоцел. По същество обаче, в хода на англо-руското съперничество се оформят две огромни, непрекъснати и почти паралелни “фронтови линии”, които, подобно на вълни, се заливат взаимно (подобно сравнение ни се струва най-удобно в чисто операционален план). До ХХ-ти век тези линии не се допират непосредствено. Между тях се формира своеобразна буферна зона, която при един чисто схематичен подход би могла да се разглежда и като “неутрална”. Икономическото развитие, и особено развитието на инфраструктурата в тези територии обикновено изкуствено се забавя именно за да продължат да се използват като “буфер”, изключвайки възможността им да се развиват самостоятелно. Така през 1900 Русия сключва договор с Персия, според който последната се задължава да не разрешава на никого (включително на руснаците) да изграждат железопътни линии на нейна територия.

Нека разгледаме по-подробно функциите на “буфера” при фронталното геополитическо съперничество. Следва да отбележим, че в хода на съперничеството си с Москва по Източния въпрос, действията на Лондон в редица региони следват по-скоро логиката на сухопътната (а не морската) държава. Разбира се, и на Изток, британците се стремят да контролират най-вече онези морски пристанища, които Русия би могла да превърне в своя врата към Южните морета.


 

В действията на Русия и Англия по суша се забелязват много сходни черти. Постъпателното вълнообразно движение на обширните фронтови линии на двете империи постепенно залива буферната ивица, която все още ги разделя. Под напора на тези две насрещни “вълни” въпросната промеждутъчна ивица започва да изглежда като равномерна, еднородна среда: разположените там естествени прегради почти напълно се игнорират – така руското настъпление върви направо по “покрива на света” т.е. по върховете на Памир. В процеса на конфронтацията между съперниците обаче, тази уж еднородна среда, бива ре-организирана. Естествената и структура се игнорира, като вместо нея се създава изкуствена, което става чрез запълването и със специфични буферни образувания. Като при цялото разнообразие на последните, общото при всички тях е това, че функционалното им значение винаги е свързано с промяната в скоростта на разпространяване влиянието на съперничещите си страни в “еднородната” буферна среда.

Така, при фронталния тип геополитическа конфронтация, буферната зона може да играе ролята на своеобразен “вълнолом” за едната, а понякога – и за двете страни. Пример за второто е Тибетската държава, по отношение на която Русия и Великобритания се споразумяват през 1907, че нито една от тях няма да се опитва да я включи в собствената си сфера на влияние и дори дипломатическите връзки с нея ще се поддържат само с посредничеството на Китай. Като подобен “вълнолом” впрочем, Лондон разглежда и Османска Турция, чиято цялост британците съзнателно се опитват да съхранят, възпирайки в същото време икономическото и развитие и поддържайки я в състояние на перманентна политическа криза. Същата роля Великобритания подготвя на т.нар. “независима Армения” (която е трябвало да обхваща населените с арменци земи на Турция и Иран), за чието създаване тя работи през 90-те години на ХІХ век, без при това да се отказва от схващането си за целостта на Османската държава. Според някои британски стратези, този “арменски вълнолом” е трябвало да послужи като преграда за руската експанзия на юг. Макар че едва ли в Лондон са гледали сериозно на тази идея. Целта, вероятно, е била по-проста: да се създаде напрежение и недоверие между Москва и жителите на арменските вилаети в Турция, традиционно подкрепящи настъпателната политика на Русия спрямо Османската империя, но поддали се на британската провокация, водени от естествения си стремеж към независимост. Тези действия на Великобритания също могат да се разглеждат като опит за създаване на буферна зона. Защото при наличие на фронтално геополитическо съперничество, основната цел на всеки играч е да забави или спре разпространението на противоположната “вълна” (т.е. придвижване на фронтовата линия на геополитическия съперник) в определени участъци от ивицата, която все още може да се разглежда като относително неутрална. В този смисъл, конкретната форма на буферната зона има второстепенно значение. Територията, чието население се възприема като враждебно, също представлява (донякъде) преграда за експанзията на геополитическия съперник, дори и само затова, че в този случай експанзията му ще изисква далеч повече усилия и жертви.

Идеалната форма за буферна зона тип “вълнолом” е създаването, в непосредствена близост до фронтовата линия на геополитическия съперник, на агресивно държавно (или парадържавно) образувание, което да може да се използва като юмрук за разрушаването на въпросната линия. В хода на англо-руското съперничество на Изток подобни примери липсват, но именно такива са славянските държави, подкрепяни от Русия и разположени по източните граници на Австрийската империя (т.е. Сърбия и Черна гора). В Азия обаче, трудно би могло да се мисли за открита намеса на единия от геополитическите противници в сферата на влияние на другия. В случая може по-скоро да се говори за изграждане на друг тип буферни образувания, подтиквани от единия от съперниците към агресивни действия срещу другия, като по този начин едната страна се опитва да постигне превес над противника си. Така, Великобритания използва Османската държава в геополитическата си схватка с Русия и дълго време подкрепя запазването на териториалната и цялост. В същото време обаче, би било пресилено да разглеждаме Турция просто като “британски агент”. И Лондон, и Москва, пряко или косвено, използват Афганистан в борбата помежду си, но в същото време нито един от двамата геополитически съперници не се решава да съдейства за укрепване на независимостта и военната мощ на Афганистан или пък за икономическото му развитие.

В продължение на десетилетия, Русия се опира в източната си политика на арменското население на Османската империя, т.е. разглежда арменските вилаети като свой буфер (или потенциално своя територия). Именно поради това Москва дори принуждава немските инженери да променят първоначалния си проект за маршрута на Багдадската железница, заобикаляйки населените с арменци райони на Турция. В същото време обаче, Русия съзнателно задържа икономическото развитие на въпросните територии (от една страна, защото се опасява че развитието на местната инфраструктура би облекчило достъпа до руските граници на Турция или Великобритания, а от друга – за да не допусне консолидирането на арменската нация). Москва не гледа с добро око и на националистическото движение на арменците в Османската империя. Залагайки на арменците, като приятелски настроено население в Турция, тя не одобрява самостоятелната им активност. Дори и масовото участие на арменците в руските военни кампании срещу Османската държава е най-вече резултат на собствената им инициатива – Русия не предприема абсолютно никакви действия, които биха могли да внушат надежди за арменска автономия или независимост. Всъщност, ако Русия или Англия разпалват у някого надежди за независимост и самостоятелност, това се отнася само до отделни племена (в Източна Персия или Афганистан), пред които въобще не стои перспективата за собствена държава. Просто защото, в противен случай, те биха могли да се превърнат от съюзници в преграда за разширяване на руската или британска имперски експанзии. Освен това, с разширяването на геополитическите “фронтови линии” бившите съюзници стават част от империята и се превръщат в проблем на нейната вътрешна политика.


 

Големината на площта им, също както и при морското съперничество, не е от особено значение. Именно по този начин Великобритания спира придвижването на германската железопътна линия към Персийския залив. През септември 1901 в пристанището на Кувейт (единственото удобно пристанище в Залива, управлявано дотогава от турски губернатор) британски боен кораб спира турски параход, превозващ войници и забранява на последните да слязат на брега. Само два месеца по-късно, Кувейт е обявен за британски протекторат, а пътят на немците към Залива е затворен. За да не им дадат възможност да реализират резервния си вариант, т.е. да отклонят линията към Червено море, англичаните “затварят” и пристанището Акаба, като го окупират. Което се оказва мат в два хода за Берлин. Изразходвалите толкова сили и средства за изграждането на “своята” магистрала германци попадат в задънена улица. Остава им само една и то само теоретична възможност – да се отклонят на изток, насочвйки се към Индия през Персия.

В Югоизточна Европа, контролът от страна на заинтересованите велики сили над стратегическия път от Централна Европа към Близкия изток пък се осъществява с “помощта” на балканските държави, през чиято територия минава. Тук “контролиращите” буферни зони са разположени по протежение на различните зони на влияние и по една и съща ос - от запад на изток. В балканския случай, тези “линейни” буферни зони могат да се използват от съответната велика сила като активен или дори агресивен агент, което принципно не се допуска при фронталната форма на геополитическо съперничество. Въпросният “агент” трябва да провежда дългосрочната стратегия на държавата-покровителка и, при възможност, да изтласква от трасетата на ключовите за региона търговски магистрали, агентите на другите велики сили. В този смисъл са показателни многобройните комбинации, изпробвани на Балканите преди началото на Първата световна война (и, в частност, Македонският въпрос).

Третата форма на геополитическо съперничество между държавите, която бихме могли да наречем “точкова”, се появява вече през ХХ-ти век. Образно, тя би могла да се опише така: срещу “укрепена зона” (точка) на една от съперничещите си държави, се появява подобна укрепена зона, принадлежаща на другата и те непрекъснато са в конфликт помежду си, опитвайки се да наложат превеса си в региона. Пространството между тях пък, може да се разглежда като своеобразно “бойно поле”. Класически пример в това отношение е съществувалото в недалечното минало остро противопоставяне в Близкия изток между Израел (въоръжаван и подкрепян от САЩ) и Сирия (въоръжавана и подкрепяна от СССР), като ролята на тяхно “бойно поле” изпълняваше Ливан.

Геополитическото съперничество от подобен тип предполага наличие на глобално противопоставяне между държавите, т.е. негова арена е вече целият свят. Именно в този случай могат да се използват пълноценно и възможностите на описаните по горе “агенти-агресори”. С тяхна помощ основният световен конфликт сякаш остава в сянка и вече няма нужда от специална организация на териториите, върху които той се развива.

В десетилетията, предшестващи появата на “точковия” тип геополитическо съперничество, е направен и опит за прекрояване на близкоизточното пространство от глобални позиции, но (така да се каже) от гледната точка на “геополитиката на мира”, т.е. в хода на мирните конференции, след Първата световна война. Тогава държавите-победителки успяват сравнително безконфликтно да си поделят сферите на влияние в Близкия и Средния изток. Въпросното пространство вече не е организирано като арена на съперничество, а ударението се поставя върху глобалната отговорност на държавите и приетите от тях принципи за управление на народите. За тази цел е създадена доста гъвкава и добре обмислена мандатна система.

В ерата на “точковия” тип геополитическо противопоставяне пространствената структура на региона си остава почти непроменена. Всъщност този тип противопоставяне не предполага някаква специфична организация на пространството. Същността му е в това, че функцията на “агресор” (т.е. на формален изразител на въпросното противопоставяне), може да се “възложи” на която и да е конкретна държава (обикновено на тази, която най-лесно се поддава на провокации), защото, при всички случаи, става дума само за фрагмент от глобалното противопоставяне между големите геополитически сили и стоящите зад тях блокове.

Но и при тази форма на геополитическо съперничество не може да се твърди, че избухващите в една или друга точка на земното кълбо конфликти, възникват хаотично. Напротив, навсякъде се наблюдават рецидиви на фронталния и линейния тип противопоставяне. Друг е въпросът, че те имат фрагментарен характер и затова онези от тях, които в предходната епоха (поради далеч по-ясното структуриране на геополитическото пространство) биха придобили доминантно и самостоятелно значение, в този период сравнително лесно биват заменяни от алтернативни комбинации.


 

Така например, ако отбележим на картата точките, в които през този период особено активно действа “ръката на Москва”, ще се окаже, че Съветският съюз не оставя без внимание нито една от териториите, смятани за ключови от гледна точка на контрола върху морските комуникации. Което показва, че в епохата на глобалната геополитика, дори класическата континентална сила (каквато е Русия, респективно - СССР) се изкушава да стане морска държава и настойчиво действа именно в тази посока. В същото време в действията и не може да се забележи някаква ясна последователност – Москва обикновено се захваща с проекти, които смята за по-лесно постижими, после изоставя тези, в които се е провалила, и моментално се заема с други – на хиляди километри от тях. В същото време класическата морска сила (САЩ), следвайки геополитическата доктрина на Никълъс Спайкмън, се стреми да се закрепи по крайбрежието на Евразия, което пък би могло да се разглежда и като съвременна форма на фронтално геополическо съперничество. Но и в американските действия липсва строга последователност още повече, че от гледна точка на САЩ в рамките на глобалното противопоставяне териториите на т.нар. “римленд” са, общо взето, взаимозаменяеми.

Тоест, “точковата форма” на геополитическо противопоставяне отразява не толкова процеса на структуриране на пространството, върху което взаимодействат геополитическите сили, а по-скоро стила на това взаимодействие. И макар че (поради глобалния си характер) създава някакво подобие на общопланетарна пространствена структура, това е вторично и производно явление. То, по-скоро, е израз на старите методи на геополитическо противопоставяне, но в една нова и далеч по-динамична интерпретация. Небходимостта да бъдат поставени под контрол определени ключови точки от световното пространство остава, но огромната арена (цялото земно кълбо), върху която вече се вихри геополитическото съперничество, дава огромна свобода за всевъзможни маньоври, отстранявайки на макрониво от геополитическите действия както щателния баланс в отношенията между съперниците (характерен за класическата дипломация), така и предварително зададения характер на процеса на взаимодействие. Това че, в определен момент особено значение придобива една или друга точка от световното пространство, се обяснява с текущи причини и въпросната точка винаги може да бъде изоставена, ако в следващия момент се окаже по-удобно да се действа в някоя друга. Подчертаваме всичко това, защото в геополитическите действия, на макрониво, все по-отчетливо се проявяват проектно-алгоритмичните им характеристики и новият етап в геополитическото взаимодействие императивно изисква синхронизация на действията в различните региони и на различните нива, на което ще се спрем по-долу.

Геостратегическите линии

Структурообразуващите оси, около които се организира световното пространство, се наричат геостратегически линии. Какво представляват те? По принцип, са свързани с основните вектори на експанзия (икономическа, военна или идеологическа). Могат да се разграничат няколко типа такива линии.

Като геостратегически оси можем да разглеждаме конфликтните линии между великите сили. Ако се върнем към историята на Източния въпрос, то в конфронтацията между Русия и Великобритания могат да се изведат четири такива конфликта, които условно можем да наречем “памирски”, “персийски”, “арменски” и “балкански”. Като всички те изискват специфична организация на пространството, целяща в крайна сметка да предотврати избухването на глобален конфликт.

Очертанията на тези линии се обуславят не само от географските и дори не само от политико-географските фактори, но също и от културните и психологическите. Именно последните, в значителна степен, определят и отклоненията на геостратегическите линии.Така, “персийската линия” на руско-британското геополитическо съперничество, до голяма степен, се определя от факта, че британците виждат в Персия междинен етап от руското проникване към Индия, докато за Русия тя всъщност е била цел, сама по себе си и ако в Москва действително са обсъждали някакви планове за поход към Индия, той се е свързвал единствено с руското проникване в Памир.

При определени обстоятелства обаче, линиите на съперничество могат да се трансформират в линии на геополитическо сътрудничество, както става в началото на ХХ-ти век и с въпросната “персийска линия”. Но, ако линиите на конфликт обикновено са тесни ивици, минаващи през спорните територии от едната зона на влияние до другата, то лините на сътрудничество покриват много по-големи пространства, преминават през страни и континенти, разклонявайки се и свързвайки помежду им обширни региони.

Геостратегическите линии са свързани също със сухопътните и морски пътища, т.е. с основните направления на товаропотоците и прехвърлянето на войски и бойна техника.В този смисъл, прокарването на железопътни линии винаги е основа за усвояването и организацията (или реорганизацията) на цялото околно пространство. Става дума не само за контрол върху конкретното направление на товаропотока, на и за монополизация на контрола над обширен регион или, образно казано, над целия “басейн” на железопътната магистрала.

Впрочем , геостратегическите линии могат да се дефинират и като посока на разпространение на определени културни модели. При това организацията на пространството около тях може да се окаже близка до онази, която се формира по линиите на военните конфликти. В случая като “центрове на агресия” могат да се използват, както огнищата на собствената култура в конкретния регион, така и други културни огнища, на които да се придаде съответната доминанта. Тези “идеологически агресори” могат да се покриват с военните, но могат и да внасят допълнителни моменти в организацията на територията около линията на конфликт. Културно-идеологическите линии на напрежение обаче, не могат да се трансформират в сфера на сътрудничество, тъй като в случая става дума за конфронтация между и...

{rt}

От доста години насам тероризмът е предмет на безкрайни и противоречиви коментари, дискусии и опити да се открият истинските му корени и мотиви. В същото време той е сред предизвикващите най-много емоции и сблъсъци обекти на обществения дебат, причината за което не е съвсем ясна, защото е очевидно, че огромното мнозинство от участниците в този дебат не симпатизират на терористите.

В споровете за тероризма обикновено доминира объркването, но то, само по себе си, също не обяснява емоциите. Защото винаги има объркване, когато светът се изправя пред нов международен феномен. Подобен бе случаят с появата на комунизма (който в началото се е асоциирал най-вече с “национализацията” на жените или разгрома на църквата) или пък на фашизма. Истината обаче е, че тероризмът съвсем не е ново явление, той е стар почти колкото и човечеството.

Когато преди трийсетина години стартира дебатът за тероризма, бе широко разпространено мнението, че става дума предимно за ляво-радикален и революционен феномен, породен от репресиите и експлоатацията. Оттам пък следваше заключението, че за ликвидирането на това зло са необходими чисто политически или социални решения – т.е. ако няма потиснати, няма да има и тероризъм. Днес вече никой не говори за ляво-радикалния характер на тероризма, но мнозина все още са убедени, че съществува фатална връзка между бедността и проявите на насилие. Неслучайно от 11 септември насам зачестиха апелите за отпускане на кредити и заеми, необходими за преодоляването на “дълбоките и истински корени на тероризма” (останалите мерки обикновено се обявяват за “обречени опити да се лекуват външните симптоми на болестта, вместо самата болест”). Като за такива “корени” се обявяват бедността, безработицата, изостаналостта и неравенството.

Всъщност, не е трудно да се установи, дали действително съществува подобна корелация между бедността и тероризма - повечето направени изследвания и анализи сочат, че това едва ли е така. От доста време експертите повтарят, че нито бедността автоматично генерира тероризъм, нито пък икономическият просперитет е сигурна гаранция срещу него. В петдесетте най-бедни държави на планетата или няма тероризъм, или той не представлява сериозен проблем. В едно, наскоро появило се, мащабно изследване на тероризма, Алън Крюгър стига до заключението, че болшинството терористи не са бедни хора, нито пък произхождат от бедни общества. Анализът на ситуацията в Индия например, сочи, че тероризмът е особено сериозен проблем в най-богатите (като Пенджаб) или най-неразслоените имуществено (като Кашмир, където живеещите под чертата на абсолютната бедност са само 3,5%, в сравнение с 26% за цяла Индия) региони на субконтинента. В същото време, в най-бедните региони (като Северен Бихар например) няма прояви на тероризъм. В арабските държави (като Египет, Саудитска Арабия или тези от Магреб) терористите, по правило, не произхождат от най-бедните или изостанали райони, а идват от места, с висока концентрация на радикални проповедници на исляма. Тоест, ако въобще може да се говори за изостаналостта като фактор, генериращ тероризъм, става дума не за икономическа или социална, а по-скоро за културна и интелектуална изостаналост.

Всички тези факти обаче, влияят твърде слабо върху общественото мнение (или върху това на политиците), което не е трудно за обяснение. Всеобщо е схващането, че бедността и изостаналостта (наред с всичките им производни) са изключително сериозен проблем и са необходими спешни мерки за решаването му. Оттам и склонността да се свързват двата проблема (т.е. бедността и тероризма), както и убеждението, че ако (сравнително) богатите западни нации вложат повече усилия за развитието и благополучието на бедните страни, в тясно сътрудничество с техните правителства, това може да се окаже най-добрия (или дори единствения) ефективен способ за изкореняването на тероризма.

Безспорно, ограничаването на бедността в Третия свят е както политически, така и икономически императив, но да се очаква, че в обозримо бъдеще то ще доведе до драстично намаляване на тероризма, е, най-малкото, нереалистично. Защото така се игнорират както причините за изостаналостта и бедността, така и мотивите, от които се ръководят терористите.

Бедността, комбинирана с масова безработица сред младите хора, действително създава онзи подходящ социален и психологически климат, в който процъфтяват ислямизмът и различни други популистки и религиозни секти, което пък, на свой ред, осигурява терен за използващите насилие (в рамките на един или друг вътрешен конфликт) групи. Според някои прогнози, броят на младите безработни в арабския свят и Северна Африка може да стигне 50 милиона през следващите двайсет години. Подобна ситуация, разбира се, на спомага за политическата стабилност и ще доведе до мощен ръст на демографския натиск към Европа, тъй като огромното мнозинство от тези млади хора биха искали да имигрират там. В политически план пък, недоволството от ситуацията ще се насочени към управляващите в съответните мюсюлмански държави – аятоласите в Иран или умерените режими в Египет, Йордания или Мароко. Но как може да се помогне на рухналите икономики в Близкия изток и Северна Африка? Кои всъщност са истинските причини за изостаналостта и стагнацията в тази част на света? И защо, държавите, постигнали най-значителен икономически прогрес – като Китай и Индия, Южна Корея и Тайван, Малайзия и Турция – съумяха да го направят без масирана чуждестранна помощ?


 

Всичко казано по-горе действително сочи наличието на дълбока депресия и нарастваща опасност, но липсва пряка връзка между икономическата ситуация в т.нар. Трети свят и международния тероризъм. Впрочем, негативна връзка действително съществува – терористите въобще не се колебаят да влошат допълнително въпросната ситуация, съсипвайки туристическия бизнес на Индонезия, Египет, Йордания и Мароко например. Една от основните мишени на тероризма в Ирак пък е петролната индустрия, но която се крепи икономиката на страната. Въобще не тайна и, че повечето представители на международния тероризъм, действащи в Европа и Америка, не произлизат от бедни семейства, а по правило принадлежат към т.нар. “средна класа”.

Местният елемент

Далеч по-осезаема е връзката между тероризма и различните националистически, етнически, религиозни или племенни конфликти. В техните рамки проявите на тероризъм са многобройни и едва ли си струва да ги детайлизираме. Тоест, разрешаването на споменатите конфликти действително би ограничило донякъде терористичните изяви. Но ако някои от тях действително получиха решението си през последните години, на тяхно място непрестанно възникват нови. Да не говорим, че истинските мотиви за използването на тероризма (дори и в рамките на очертаните по-горе конфликти) остават неясни.

Ако ставаше въпрос например за някаква територия или пък за претенции за автономия, компромисът по пътя на преговорите би бил възможен. Но нека си припомним, че “Ал Кайда” бе създадена и осъществи атаките от 11 септември не заради някакъв териториален спор, нито пък заради нечия уязвена национална гордост, а по чисто религиозни съображения – в името на т.нар. “свещена война” (джихад) и налагането на шариата по цялата планета. Терористичните атаки в Централна Азия, Мароко, Саудитска Арабия, Алжир и дори в Ирак бяха, и са, насочени най-вече срещу местни мюсюлмани, а в по-малка степен срещу “неверниците”. Политиката на “умиротворяване” може и да даде положителни резултати в някои отделни случаи, но терористичните мрежи с глобални амбиции не могат да бъдат “умиротворени” с териториални отстъпки.

Както при войната с бедността, инициативите (пък макар и закъснели) за решаване на локалните конфликти могат само да бъдат приветствани. В един идеален свят, ООН би следвало да поеме изцяло разрешаването на евентуалните конфликти, но засега списъкът с успехите на Световната организация в това отношение е повече от скромен и това едва ли ще се промени в обозримо бъдеще. Налагането на мира не е лесно, то изисква средства, а в редица случаи – и използването на въоръжена сила. В същото време доброволци за подобни операции липсват – Китай, Русия и Европа не желаят да се ангажират с по-мащабни действия, а САЩ са вече свръхнатоварени. Тоест (както често става) можем да очакваме радикална промяна, само ако ситуацията драстично се влоши или пък, ако интересите на част от големите световни сили изискват възстановяването на реда.

Накрая, не бива да храним особени илюзии относно ефекта, който би могло да има намирането на мирно решение за един или друг конфликт. Само един пример: мирът (или поне временното прекратяване на фактическата война) между Израел и палестинците би бил истинска “манна небесна” за участниците в конфликта. Като решението на проблема (доколкото шансовете самите израелци и палестинци да се споразумеят помежду си клонят към нула) вероятно ще изисква външна намеса. Но да вярваме, че подобно решение на един локален конфликт (пък макар и със символично значение) ще окаже драматичен ефект върху останалите части на света е безпочвено. Осама бин Ладен не започна своята война заради Газа или Наблус, нито пък изпраща бойците си да се сражават за Палестина. И дори ликвидирането на “ционистката държава” няма да окаже решаващо влияние върху привържениците му, а само би ги окуражило да предприемат нови атаки.

Предупреждението да не се поддаваме на излишни илюзии е необходимо, защото в повечето анализи по проблемите на тероризма доминира стремежът желаното да се приема за действително и присъства сериозна доза наивност. Вярва се във възможността за бързо и точно фиксиране на проблемите и намирането на някакви чудотворни решения за тях. Например, смята се, че ако бъде постигнат мир между евреи и араби, всички останали конфликти на планетата автоматично ще станат управляеми. Но сериозните проблеми са не само в Близкия изток, а и в Европа, Азия и Африка – навсякъде е налице значителен конфликтен и агресивен потенциал, който би могъл (и, вероятно, ще стане именно така) да се обърне в друга посока, след разрешаването на някой конкретен конфликт.

Изглежда доста вероятно например, че през следващите години битката срещу “близкия враг” (т.е. правителствата на арабские и неарабски мюсюлмански държави) отново ще излезе на преден план. Известно време, сред част от ръководството на “Ал Кайда” и свързаните с нея групировки, доминиращше схващането, че мюсюлманските държави следва да бъдат оставени на мира – отчасти по стратегически причини (необходимостта да се концентрират всички сили в битката срещу Америка и Запада), отчасти защото атентатите срещу мюсюлмани, дори когато последните са обявени за “отстъпници” и “еретици”, са далеч по-малко популярни, отколкото войната с неверниците. Но както показват последните събития в Саудитска Арабия, Турция, Египет и в целия ислямски свят, това вече не е така.

Все пак, опитите да се отстранят предполагаемите източници не тероризма (макар последните да са погрешно определени) няма да навредят, дори напротив – биха били от полза. Но те със сигурност няма да ни помогнат да разберем, кои са неговите истински източници.


 

Как например, да обясним факта, че в много случаи, когато е налице потенциално конфликтна ситуация (при това със значителен натрупан “експлозивен” материал), липсват прояви на тероризъм? Циганите в Европа например, със сигурност имат доста причини да са недоволни, това в още по-голяма степен се отнася до принадлежащите към кастата на “париите” в Индия и други азиатски държави. Но те не се обръщат към терора. Защо например чеченците практикуват тероризма, а татарите не го правят? Или пък, защо баските предпочитат терора, а каталунците – не? Списъкът, естествено, може да бъде продължен.

Разбира се, случайността също би могла да играе някаква роля (например наличието или липсата на войнствено настроени лидери), но очевидно тук е налице определено културно-психологическо предразположение. Иначе, как да си обясним, че макар всички участници в едно радикално движение еднакво вярват в справедливостта на своята кауза, само някои се ангажират в терористични акции? Още по-малко пък са готовите да се превърнат в самоубийци-камикадзе. Разбира се, има редици непредвидими фактори: като например индоктринирането, но ясно е, че става дума и за чисто психологически мотиви. И най-брилянтният икономически или политически анализ не могат да ни помогнат особено в това отношение и едва ли е случайно, че малцина дръзват да изследват задълбочено това политическо и интелектуално “минно поле”.

Фокусирането върху ислямския тероризъм

Прогнозирането на посоката, в която би поел тероризмът в бъдеще, е доста по-рисковано от стандартното политическо прогнозиране. Защото в случая става дума не за масови движения, а за малки (понякога съвсем малки) групи от хора, а до днес не е известен точен метод за отчитане движението на малките частици, нито във физиката, нито в човешките общества.

Ясно е, че тероризмът ще продължи да съществува. Днес почти цялото ни внимание е фокусирано върху ислямисткия тероризъм, но не бива да забравяме, че проблемът (дори през последните 30 години) съвсем не се изчерпва с него. На планетата има достатъчно други конфликти, потисничество и основателни причини, провокиращи нечии радикални действия, част от които могат да се окажат в центъра на събитията през следващите години. Като съвсем не е задължително това да е някой наистина значителен конфликт, защото живеем във време, когато малка терористична група би могла да се сдобие с оръжия за масово поразяване и да реши да ги използва.

Засега обаче ислямисткият тероризъм монополизира общественото внимание и това няма да се промени скоро. От друга страна, едва ли фанатизмът, типичен за днешните мюсюлмански радикали, ще се разгаря вечно. Религиозният или националистически фанатизъм се характеризира с различни степени на интензивност през различните периоди. В Египет например, наричат този феномен “изчерпването на салафизма”, свързвайки го с постепенното улягане на радикално настроените млади хора и отслабването на първоначалния фанатичен натиск. Подобно на други движения в историята, месианските групиповки стават жертва на постепенната рутинизация на дейността им, смяната на поколенията и на политическата ситуация, както и на внезапни или постепенни промени в интензивността на изповядвания от тях религиозен фанатизъм. Като това може да бъде както резултат от победите, така и от пораженията им. Така че някой ден “умиротворяването” на войнствения ислямизъм действително може да стане възможно – но не и днес, в периода на растящата му агресивност, когато фанатичната вяра на ислямистите в глобалната победа все още не е пречупена.


 

По-вероятно е обаче, днешният възход на тероризма да приключи в резултат от постепенното отслабване интензивността на терора. Както показва историята, фанатизмът трудно се предава от едно поколение на следващото. Терористичните атаки, разбира се, ще продължат като някои от тях ще бъдат успешни (дори ужасяващо успешни), но много ще се провалят. Когато преди повече от сто години Алфред Нобел открива динамита, много от тогавашните терористи приели това като дар от Бога, с чиято помощ ще поставят враговете си на колене, но надеждите им се оказват напразни. Също толкова илюзорни, впрочем, са надеждите, възлагани днес от ислямистите на самоубийствените терористични акции. Дори използването на оръжия за масово унищожение няма да се окаже мечтаната от терористите панацея. Защото или техният ефект ще бъде по-малко смъртоносен от очаквания, или пък ще е толкова разрушителен, че ще предизвика обратен ефект. Статистиките сочат, че в терористичните атаки от последните десетина години са загинали много повече мюсюлмани, отколкото “неверници”. И тъй като терористите не действат във вакуум, това рано или късно ще доведе до сериозно разногласия след привържениците на ислямизма и дори сред най-фанатизираните му проповедници.

Може да се очаква разцепление и сред самите терористични групи, въпреки че структурите им не са силно централизирани. С две думи, твърде е вероятно обединеният ислямистки терористичен фронт да не просъществува дълго (онова, което се случва през последните седмици в Ирак също го доказва). Едва ли Осама и обкръжението му, ще бъдат атакувани в сферата на теологията, но нарастват вътрешните критики срещу тях по чисто тактически съобръжения. Така, част от противниците на Осама смятат, че след като Америка и Западът, като цяло, се намират в дълбок упадък, ислямистите би следвало да действат предпазливо и да не предприемат по-сериозни атаки, докато неверниците все още са в състояние да нанасят мощни ответни удари.

Редица водещи специалисти по Исляма твърдят, че радикалният ислямизъм е прехвърлил апогея си още преди няколко години, а упадъкът и гибелта му са само въпрос на време (при това не много). Вярно е, че населението на държавите, изпитали върху гърба си прелестите на ислямисткото управление (като Иран) или атаките на радикалните ислямисти (като Алжир) се отнася все по-резервирано към ислямизма. Все пак, в една страна с 60-милионно население (Иран) винаги могат да се намерят достатъчно фанатици – неслучайно по улиците на Техеран и други ирански градове продължават да се вербуват доброволци за поредните самоубийствени атаки в Ирак или Палестина. Много страни пък нямат подобен опит и за населението им управлението според шариата или възстановяването на мюсюлманския халифат все още е вдъхновяваща мечта. Именно поради това прогнозите за скорошния залез на ислямизма са преждевременни, макар, без съмнение, да са верни в дългосрочна перспектива. Не е ясно обаче, какво ще се случи след това.

Малко след края на Втората световна война Лиън Фестингър публикува едно много интересно изследване за това, какво всъщност става, когато “месиите рухнат”. Днес също се нуждаем от подобен анализ на вероятните обстоятелства и последици от краха на ислямисткия фанатизъм. Историята на религиите (включително “политическите религии” като фашизма или комунизма) ни предоставя доста материал за размисъл в тази посока, също както и историята на самия тероризъм. Но това са все перспективи за едно по-отдалечено бъдеще. В краткосрочен план опасността, пред която сме изправени, продължава да е изключително сериозна и, на практика, нараства. Къде и кога е най-вероятно да последва поредната мащабна терористична атака? Съвсем не е задължително тя да е насочена срещу онзи, когото пророците на терора обявяват за най-силния и опасен враг на Исляма. Много зависи от това, къде терористите се чустват силни и вярват, че противникът е слаб. Че терористичните нападения в Близкия изток ще продължат няма съмнение. Други потенциално застрашени зони са Централна Азия и, най-вече, Пакистан.

Както е известно, създателите на Пакистан са били светски политици. Всъщност, местната религиозна върхушка и, особено, екстремистки настроените кръгове сред индийските мюсюлмани, въобще са били против създаването на тази държава. Но след като веднъж вече е създадена, те полагат огромни усилия (в повечето случаи успешни) за я овладеят. Изградената от тях алтернативна ислямска образователна система и хилядите медресета формират благодатна почва за бъдещите войни на джихада. Първият военен диктатор на Пакистан – Аюб хан решава да оспори влиянието им, но се проваля. Следващите управници – военни или цивилни – дори не се и опитват да го направят. Повече от съмнително е, дали сегашният силен човек на Пакистан – Первез Мушараф ще постигне някакъв успех в стремежа си да ограничи властта на духовниците. Стотиците хиляди младежи, които всяка година завършват религиозните училища, навремето формираха гръбнака на движението Талибан. Сега техните лидери се опитват да ги използват, както в Пакистан, така и в Централна Азия, да не говорим за традиционното бойно поле Кашмир. Най-радикалните измежду тях пък открито призовават за унищожаването на съседна Индия. Имайки предвид вътрешната слабост на Пакистан, това можа да звучи малко налудничаво, но деструктивните възможности на въпросните кръгове са все още големи, още повече, че разполага...

{rt}

В днешно време пътните артерии обикновено се приемат за нещо дадено, подразбиращо се и сякаш съществуващо от самото начало на историята. Дотолкова сме свикнали с наличието им, че рядко оценяваме ключовата роля, която играят в съвременния живот. Но пътищата са имали още по-решаващо значение в древността, когато се оформят първите големи антични цивилизации. Проследявайки победния марш на римските легиони, анализирайки масовото разпространение на общите културни норми и ценности, дипломатическите контакти между различните цивилизации, войните които те водят помежду си, или изучавайки друг много важен фактор за универсализирането на Европа и изпълването на това понятие със днешното му съдържание – християнството, колко ли пъти сме се замисляли, дали и доколко всички тези неща биха били възможни без развитието на удобна и сигурна транспортна мрежа?

Първите пътища обикновено са пътеки, прокарани от животни и по-късно разширени от хората. Най-ранните следи от такива пътища са намерени около някои извори край Йерихон и датират от около 6000 г.пр.н.е. Първите открити останки от построени пътища пък датират от около 4000 г.пр.н.е. – павирани с каменна настилка улици в град Ур (на територията на днешен Ирак) и от дървени трупи – запазили се в блатистата почва на Гластънбъри, Англия. През Бронзовата епоха наличието на метални сечива улеснява направата на каменен паваж, по същото време нараства и нуждата от павирани пътища поради масовото навлизане (към 2000 г.пр.н.е.) на превозни средства на колела.

Някъде по това време минойците на остров Крит построили 50-километров път от Гортина на южния бряг, който прехвърлял планините на на около 1300 м надморска височина и стигал до Кносос, на северния бряг на острова. Съставен от няколко слоя камък, пътят бил съобразен с необходимостта от дренаж и дори имал отводнителни канали по протежение на определени участъци. Паважът, широк около 360 см, се състоял от пясъчник, свързан с хоросан от глина и гипс. Повърхността на средната му част се състояла от две редици базалтови плочи, дебели по 50 мм. Най-вероятно, централната част на пътя била използвана за движение на пешеходци, а страничните части – за животни и каруци. Това е и най-старият павиран път в света.

Най-ранният път на дълго разстояние пък е 2400-километровият маршрут, свързващ Персийския залив и Средиземно море. Той започва да се използва частично около 3500 г.пр.н.е., но е оперативен и организиран едва от около 1200 г.пр.н.е. от асирииците, които го използвали за да свържат Суза, близо до Персийския залив, със средиземноморските пристанища Смирна (Измир) и Ефес. Повече просека, отколкото построен път, този маршрут е дублиран между 550 и 486 г.пр.н.е. от великите персийски владетели Кир II и Дарий I с техния известен Царски път. Подобно на предшестващият го, този път тръгвал от Суза, завивал на северозапад към Арбела, след което поемал на запад през Ниневия към Харан - голям кръстопътен град и център на кервани. След това главният път продължавал до Смирна и Ефес. Гръцкият историк Херодот пише през 475 г.пр.н.е., че пътуването от Суза до Ефес траело 93 дни, въпреки че конните вестноносци го изминавали само за двайсет. Във Вавилон около 615 г.пр.н.е. халдейците свързали градските храмове с кралските дворци чрез голям Параден път, в който били положени изпечени тухли и внимателно заострени камъни, скрепени с битумен хоросан.

Пак според Херодот, египтяните построили първите си пътища за да осигурят солидна основа, върху която да придвижват огромните варовикови каменни блокове, използвани при строежа на пирамидите, а археологическите разкопки доказват, че такова пътно строителство действително е съществувало югозападно от Кайро между 2600 и 2200 г.пр.н.е.

За разлика от египтяните, древните гърци разчитали предимно на морския транспорт. Все пак налице са следи от специални пътища за религиозни цели и транспорт, строени около 800 г.пр.н.е., но няма сериозни доказателства за по-значимо пътно строителство преди идването на римляните на Балканите. Знае се, че гърците построили няколко церемониални или “свещени” пътища, павирани с остри камъни и белязани с коловози с широчина около 140 сантиметра.

В Европа търговските пътища се развиват през Второто хилядолетие пр.н.е. Един такъв маршрут например, свързал Италия и Испания като преминавал през Марсилия и близката Хераклея (край днешния Авиньон). Подобни пътища били използвани за доставките на кремък от Дания, варовик от Белгия, сол от Австрия, олово и калай от Англия и кехлибар от Северна Европа. Към 1500 г.пр.н.е. много от пътищата в Източна и Централна Европа се обединяват в обширна търговска мрежа, известна като Кехлибарените пътища. Досега са открити четири от тези маршрути, първият от които тръгва от днешен Хамбург в югозападна посока, раздвоява се през Кьолн и Франкфурт и стига до Лион и Марсилия. Вторият също започвал от Хамбург, поемал на юг към Пасау на р.Дунав и през прохода Бренер достигал Венеция. Третият започвал от Самланд на брега на Източна Прусия (където все още има кехлибар), пресичал река Вистула при Торн и после продължавал в югоизточна посока през Моравия до Аквилея на Адриатика. Четвъртият пък следвал главните източни реки – Вистула, Серет, Прут, Буг и Днепър.


 

Макар т.нар. Кехлибарени пътища да не са наистина такива в съвременния смисъл на думата, те били подобрени при бродовете на реките, през планинските проходи и през блатистите участъци. Останки от тях са оцелели до днес. Изграждането им ставало по следния начин: две или три свързани дървени трупи се полагали по посока на пътя върху подложка от клони, широка до 6 метра. Отгоре се покривали със сложени една до друга напреко трупи дълги между 2,5 и 3,5 метра. При най-добрите пътища, всяка пета или шеста трупа, била затегната към долния слой със специални клинове. Най-старите подобни пътища от трупи са построени още преди 1500 г.пр.н.е. Те се поддържали равни като ги засипвали с пясък и чакъл или с чимове. По-късно, вече по римско време, са изградени и странични канавки за да се намали влагата и увеличи капацитета им.

Най-великите строители на пътища в античния свят били римляните, напълно съзнаващи военните, икономически, административни и геополитически предимства на добрата пътна мрежа. Римляните черпели опита си главно от етруските – особено по отношение технологията за производството на цимент и павирането на улици – въпреки че заимствали и от уменията на гърците (за зидарията), критската цивилизация, каргатенците (за структурата на паважа), финикийците и египтяните (за проучването на терена). Бетонът, получаван от цимент бил голямо техническо постижение, направило възможно много от римските пробиви в строителството.

Системата на римските пътища представлява изключителна транспортна мрежа в рамките на древния средиземноморски свят (виж.фиг.1). Тя се простирала от Британия до реките Тигър и Ефрат и от река Дунав до Испания и Северна Африка. Римляните започнали строителството на пътища през 334 г.пр.н.е. като в периода на най-големия си разцвет империята им разполагала с почти 85 000 км пътища, свързващи Рим с провинциите и съседните държави. Известно е, че от столицата радиално излизали цели двадесет и девет големи военни пътища, или viae militares.

Най-известният от тях и първи голям римски път е Via Appia. Той е започнат от цензор Апии Клавдии Каекус в 312 г.пр.н.е. Този път първоначално се простирал на югоизток от Рим следвайки средиземноморския бряг на юг до Капуа, където завивал на изток към Беневенто, в продължение на 261 км до Тарентум (днешно Таранто). По-късно е удължен и се разделял на два клона, стигащи брега на Адриатическо море при Брундизиум (днешен Бриндизи). От Бриндизи Via Appia пресича адриатическия бряг до Хидрунтум, което прави общата му дължина 660 км. Дългото отклонение, минаващо през Калабрия до пролива на Месина било известно като Via Popilia. До началото на II в.пр.н.е. от Рим радиално излизали още четири големи пътища: Via Aurelia, тръгващ в северозападна посока към Генуа; Via Flaminia, простиращ се на север до Адриатика, където се събирал с Via Aemilia, пресичал река Рубикон и продължавал на северозапад; Via Valeria – пресичащ Апенините на изток и Via Latina, който поемал на югоизток и се свързвал с Via Appia близо до Капуа. Многобройните допълнителни пътища към тези големи артерии, проникващи далеч в римските провинции, са причината за появата прословутата поговорка, че “всички пътища водят към Рим”.

Типичният римски път бил дръзко начинание и като концепция, и като конструкция. Където било възможно той се строял в права линия от една трасираща точка до следващата, без значение на препятствията, преминавал през блата, езера, тесни клисури и планини. Бил с изпъкнала повърхност, улесняваща дренажа и при изграждането му се използвал бетон, направен от pozzolana (вулканична пепел) и вар. В най-напредналия етап от развитието на пътното строителство, римският път се изграждал с изкопаването на паралелни траншеи, отделени една от друга на около 12 метра, за да се осигури надлъжен дренаж – отличителна черта на римските инженерни планове. След това основата била издигана на около метър над нивото на земята, със земен материал получен от прокопаването на траншеите и почистването на околния терен. С нарастване стратегическото значение на пътищата, този насип бил последователно покриван с лека настилка от пясък или хоросан, върху която, по главните направления, се изграждали: (1) слоят statumen, с дебелина 250-600 милиметра, съставен от камъни, големи поне 5 сантиметра; (2) слоят rudus, с дебелина около 20 сантиметра, съставен от бетон от камъни с големина под 5 сантиметра; (3) слоят nucleus, дебел около 30 сантиметра, в който се използвал бетон, направен от ситен чакъл и едър непресят пясък. За особено важните пътища се добавял и четвърти слой (4) – summum dorsum, представляващ износваща се повърхност от каменни плочи, с дебелина поне 15-сантиметра. Така общата дебелина на пътната настилка варирала между 1 и 2 метра. Ширината на Via Appia например, в най-голямото му развитие, била 10,5 метра. Двупосочният, силно изпъкнал път за колесниците пък бил широк 4,5 метра. От двете страни той се ограждал с бордюри, широки малко над половин метър и високи 45 см. Паралелно, от двете страни, имало еднопосочни ленти широки малко над 2 метра. Този значим пътен участък, оформен окончателно по описания начин около 300 г.пр.н.е., задал параметрите и стандартите за пътното строителство през следващите 2000 години. Въпреки че адаптирали технологията си към местните материали, римските инженери следвали същите основни принципи (приложени първоначално в родната им Италия) и при строежите на пътища в другите области на империята. Така, в 145 г.пр.н.е. те започнали строежа на Via Egnatia, продължаващ Via Appia отвъд Адриатика в Гърция и Мала Азия, където се срещал с древния персийски Царски път.

В Северна Африка, непосредствено след разгрома и завоюването на Картаген, римляните се заели с изграждането на пътна мрежа, опасваща южния бряг на Средиземно море. В Галия пък създали мрежа, центрирана около днешен Лион, като главните пътища се насочвали към Рейн, Бордо и канала Ла Манш. В Британия чисто стратегическите пътища, следващи посоката на завоеванието, били допълнени с пътна мрежа, излизаща радиално от Лондиниум. В Испания обаче, в противоположност на тази тенденция (поради топографията на страната), била създадена мрежа от главни пътища, опасващи периферията на Иберийския полуостров, с второстепенни пътища в района на централните му плата.

По време на Римската империя за първи път в историята е създадена и просъществувала дълги години система от цялостна пътна мрежа (и градове, сигурно свързани един с друг чрез пътищата). Като основното предназначение на пътищата било да обслужват военните и административни (т.е. геополитическите) нужди на империята. По правило, превозите на пшеница и други обемни товари, се извършвал по вода. Сухоземният транспорт бил твърде скъп, за да могат хранителните продукти да се превозват по пътищата между отдалечените една от друга провинции. Основното предимство на добре развитата транспортна мрежа на Римската империя е ефективността и скоростта, която тя осигурявала за прехвърлянето на войските. Тоест, тя нямала толкова икономическо, колкото геополитическо значение.


 

Римските колесници например, можели да развиват скорости, осигуряващи сравнително бърза комуникация, при положение, че има твърда и умерено наклонена настилка, върху която да се придвижват. С конструкцията на отводенените основи, павирани със здравко скрепени каменни плочи римляните съумели да го постигнат. Въпреки това, малко от пътищата били достатъчно широки, за да позволят превозните средства да се задминават. В действителност, павираните части били доста тесни за преминаването дори на един фургон, като само колесниците се побирали удобно в габаритите им.

Друга причина използването на пътищата да бъде основно ориентирано към трафика на хора (войски) е, че римляните не били особено добри в употребата на фургони или каруци за превоз на товари. Подобно на другите южни евроазиатски култури, те отглеждали волове и знаели как да използват силата им за теглене на товари, използвайки лост, а по-късно и хомот. Но не съумели да направят сериозни технически подобрения по две и четириколните коли. Колелата били закрепени неподвижно за оста, което налагало лявото и дясното колело да се въртят заедно с една и съща скорост, докато същевременно изминавали различни разстояния. По този начин при всеки завой колелата на едната страна се влачели, а тези от другата се изтърквали. Освен това самите оси били неподвижно свързани с рамата на колите, така че всяко движение за завой по-скоро принуждавало колата да се “издърпа” в завоя, отколкото да завие в него чрез управление или насочване на колелата. По римско време единствено келтите били открили ефективността на водещата предна ос и разполагали с по-добри прягове за привързване на коне към колата.

Най-ранното и просто четириколно превозно средство, намерено в Рим, бил плауструмът, представляващ, в най-общия случай, плоска дъска върху четири колела. Здраво прикрепените колела и неподвижно закрепената към рамата предна ос правели управлението на тази кола тежко и тромаво, а механичната и ефективност - изключително ниска. Тези проблеми, наред с лошата впрегатна техника на товарните животни, водели до това, че транспортът на товари по сухоземните пътища на империята обикновено бил твърде скъп и отнемащ много време.

Публичният транспорт в Римската империя бил разделен на две класи: (1) cursus rapidi, или експресна услуга и (2) agnarie, или товарни превози. Освен това имало невероятно голям трафик на частни лица. Най-широко използваните превозни средства били двуколните колесници, теглени от два до четири коня и каруцата, използвана в селските райони. Четириколна raeda в нейния пътнически вариант отговаряла на дилижансите от по-късните епохи, а вариантът за товарни превози отговарял на сетнешните товарни фургони. Бързите товарни raedae били теглени от 8 коня през лятото и 10 през зимата и по закон не можели да превозват повече от 330 килограма товар. Скоростта на пътуването по римските пътища варирала от минималните 25 километра на ден за товарните превози до 120 километра на ден за бързите пощенски ездачи.

Най-впечатляващото римско постижение в транспорта е услугата, впоследствие развила се в пощенска служба, или cursus publicus. Първоначално, куриери, назначавани от държавата, пренасяли по пътната мрежа информация и дипломатически инструкции за далечните краища на империята. За сравнително кратък период от време започнали да работят и пощенски коли, за директна комуникация с провинциите. Това, разбира се, не била изцяло публична пощенска служба, тъй като от услугите и можели да се ползват само хората, пътуващи в служба на императора или онези, които били достатъчно богати и влиятелни да са я позволят.

Използването на cursus publicus било строго ограничено от наредби, определящи големината и капацитета на превозните средства, а също - кой може да ги управлява и за какви цели, кой трябва да поддържа всяко превозно средство, годно да бъде използвани в тази полу-публична услуга, както и ред други правила. Тъй като построяването и поддръжката на пътищата струвало твърде скъпо, те били внимателно пазени от прекалено тежък трафик, като специални наредби определяли сравнително леки максимални товари за различните видове превозни средства. Когато Римската империя започнала да губи жизнеността си, използването на cursus publicus също станало обект на фаворизиране и неправилна употреба. С разпадането на империята тази система с нейните действително изключителни качества изчезнала почти напълно за да се появи наново едва в модерни времена.

Именно съвършената пътна система прави възможни римските завоевания и администрирането на завладените територии. По-късно тя спомага за миграционните процеси в империята, играе немалка роля и за разпространението на християнството. След краха на империята и въпреки...


{rt}

Триста и двайсет години след втория разгром на османските турци под стените на Виена и повече от хилядолетие след затихването на арабския натиск срещу Европа, ислямът отново е световен геополитически фактор. През последните два-три века мюсюлманите бяха само свидетели на грандиозните битки за световно надмощие, които се водеха между големите европейски държави, а след това между САЩ и Съветския съюз. В този период държавите от Южна и Югозападна Азия, както и тези от Северна Африка, не бяха истински геополитически субекти, а само терен за премерване на силите между големите играчи.

След края на глобалното двуполюсно противопоставяне обаче, стратегическият контур на борбата за световно надмощие се промени из основи. На геополитическата сцена излязоха нови играчи, най-важният измежду които е радикалният ислям.

Три са основните предпоставки, които в началото на ХХІ век превърнаха ислямския фактор в основен смутител за световната хегемония на американците. Това са петролът, демографският ръст и възможността за водене на асиметрични войни.

В ново и най-ново време мюсюлманските държави никога не са били икономическа сила. Производството на стоки за широко потребление, врху което се гради стопанската мощ на Запада, не намира добри условия за развитие в ислямския свят, който се специализира в доставката на суровини или, в най-добрия случай, в търговията. За държавите от района на Персийския залив шансът за излизане от бедността се появява с откриването на петрола. Днес вече е доказано, че в района на Залива се намират около две трети от световните нефтени залежи, а ако прибавим и находищата в Либия, Индонезия и Нигерия, става ясно, че близо три четвърти от петролните запаси на планетата се контролират от мюсюлманите. В същото време, от нефт се добива 40% от консумираната в света енергия като потребностите от тази суровина със сигурност ще нарастват в следващите 10-20 години. Това автоматично ще повиши още ролята на мюсюлманските държави, чиито мощности не са достигнали пълен капацитет. Изчислено е, че ако се запази сегашното ниво на добива, петролът на САЩ ще се изчерпи след 10 години, на Русия – след 21, а на Кувейт – след 145 години, на Саудитска Арабия – след 88 и на Обединените арабски емирства – след 137 години (1). Всичко това автоматично вдига геополитическата цена на мюсюлманския свят. Петролът вече не е само източник на богатство за държавите от региона на Персийския залив, някои от които плътно се доближават до западния стандарт на живот.

Най-важният фактор, който създава вътрешна динамика в мюсюлманските общества, е демографския ръст. Мюсюлманите са 20% от обитателите на планетата, но при тях делът на младежите в общата структура на населението е най-голям. Освен това, през последните години държавите от Югозападна Азия и Северна Африка преживяват същия процес на бурна урбанизация, който е протекъл в Западна Европа преди един-два века. Струпванията на големи маси млади хора в градовете са потенциал, чиято енергия може да бъде трансформирана в посока на радикални политически действия (2).

Дори при наличието на петрол и голям демографски потенциал, мюсюлманските държави биха си останали аутсайдери на световната геополитическа сцена, ако битката за надмощие се водеше с конвенционалните средства от втората половина на ХХ век. В началото на нашия век обаче, новите заплахи за сигурността не са военни, а директните сблъсъци между армиите на две държави са по-скоро изключение, отколкото правило. В ерата на т.нар. “асиметрични войни” радикалният ислям получава неподозирани възможности да нанесе големи загуби на многократно по-могъщ противник.

Колкото и нелогично да звучи, геополитическите борби в съвременния свят все по-малко се влияят от географския фактор. В епохата на глобализацията разстоянията вече не се измерват с километри, а с времето и средствата, необходими за предоляването им. Така стана възможно Америка, която винаги е разчитала на естествената защита на океанската шир, изведнъж да се окаже мишена на удар от страна на радикалния ислям, чиито огнища отстоят на хиляди километри от Ню Йорк и Вашингтон.

И тъй, радикалният ислям вече разполага със средства, чрез които да участва в световната битка за надмощие. Въпросът е, от какво зависи решението тези средства да бъдат използвани. Когато говорим за ислямския свят или ислямската цивилизация, винаги трябва да отчитаме, че не става дума за единен политически, икономически или юридически субект, а за мироглед, споделян в по-голяма или по-малка степен от стотици милиони хора в различни държави, разположени от Мароко, на запад, до Индонезия, на изток, и от Нигерия, на юг, до Татарстан, на север. Радикалната версия на исляма е изповядвана от ръководителите на само две държави в така очертания регион (Иран и Судан), но почти навсякъде ислямистката опозиция е много влиятелна, домогва се открито до властта и включва в редиците си не само градската беднота, но и богати хора, които могат да финансират дейността и.

Целта на радикалния ислям не е да завладее Америка и териториите, принадлежащи към други цивилизационни кръгове. Това идейно течение няма претенциията за универсализъм, присъща на комунизма и либералната демокрация. Ислямската революция е насочена по-скоро навътре. Спрямо външния свят на идеите тя има дефанзивен характер и всъщност се стреми да отхвърли претенцията на либералната демокрация за универсална приложимост. В този смисъл атентатите от 11 септември 2001 и последвалите ги войни в Афганистан и Ирак не опровергават тезата на Фукуяма за края на историята. След краха на комунизма не се е появил обществен проект, който да се самообосновава с претенцията за универсална практическа приложимост.


 

От друга страна, пълната победа на либералната демокрация в световен мащб изглежда все по-далечна и главна причина за това е тъкмо съпротивата на ислямския свят. Досега има само една държава с мюсюлманско население, която да се приближава до модела на западната демокрация. Това е Турция. Тя обаче е твърде различна по отношение на географското разположение, историята и етническия състав на населението си и затова не може да очертае тенденция, към която в близко време да се присъединят и други мюсюлмански държави.

Възраждането на радикалния ислям може да бъде тълкувано и като изпреварваща революция, която цели да премахне последиците от проникването на западното влияние в Южна Азия и Северна Африка. Радикалните мюсюлмани се опасяват не толкова от възможното нападение на американската армия срещу техните държави, колкото от почти неусетното проникване на западните култуни, потребителски и мирогледни стереотипи в мюсюлманския свят. Преди да се стигне да въоръжените сблъсъци в Афганистан и Ирак, ислямският свят беше ударен от т.нар. “мека сила” на западния свят. Тя не поразява инфраструктурата и казармите, а умовете и сърцата на хората. Затова атентатите от 11 септември 2001 могат да се разглеждат и като отчаян опит на ислямистите да изнесат битката с противника извън терена на “меката” сила, защото там превъзходството на американците е най-осезаемо.

Ударът срещу Световния търговски център в Ню Йорк бе недвусмислена демонстрация на нарастналите материално технически възможности на радикалния ислям, но и успешен опит за ожесточаване на битката, което да направи невъзможна неусетната културно-политическа конвергенция между мюсюлманския свят и Запада. От своя страна, американските лидери прецениха, че враждебността на ислямския свят е достигнала критичната точка, отвъд която са застрашени както личната сигурност на гражданите на страната, така и жизнено важните петролни доставки от района на Персийския залив. Умереният курс на действие предполагаше САЩ да се придържат към по-изолационистка външна политика, която да намали подозренията на мюсюлманите спрямо американските намерения. Екипът на президента Джордж Буш обаче избра друго решение – да поеме по-настъпателна линия на действие в чужбина и смаже огнищата на радикалния ислям с военна сила. Всъщност, този избор бе логично следствие от колосалната икономическа и военно-политическа мощна САЩ и произтичащото от нея самочувствие.

Как характеристиките на новата глобална битка между САЩ и радикалния ислям биха се проектирали върху схемата на планетарното пространство, начертани от класиците на геополитическата мисъл? Известно е, че Халфорд Макиндър и Никълъс Спийкмън делят света на Хартланд (сърцевинна земя), Римланд (вътрешен полумесец) и Световен остров (или “външен полумесец”). Хартландът обхваща евразийските степи във вътрешността на материка. Римландът се простира върху прилежащите към Хартланда територии на Евразия, а Световният остров пък включва Америка, Австралия и по-голямата част от Африка. Основен сюжет на световната битка за надмощие е борбата между Хартланда и Световния остров (3). Това описание доста точно прилягаше на борбата между САЩ и Съветския съюз в годините на студената война.

С налагането на ислямския радикализъм като главен съперник на Запада, противоречията между Хартланда (Русия) и Световния остров (САЩ) намаляха. След 11 септември 2001 (и независимо от различните становища по окупацията на Ирак) Хартландът и Световният остров са вече съюзници в битката срещу мюсюлманската заплаха, чиито огнища са в югозападната и южна част от Римленда (4). Стратегическото значение на европейската част от Римленда намаля значително, защото тази територия вече не е спорна. От тук следва, че най-важният световен океан вече не е Атлантическия, а Индийския, който мие бреговете на новата зона на конфликт. Следователно, военната база на американците на островчето Диего Гарсия например, става много по-важна за САЩ, отколкото базите в Западна Европа.

Със завладяването на Ирак, американците разполовиха т.нар. “ислямска дъга”, простираща се в посока изток-запад в южната част на Азия. Ако борбата между САЩ и радикалния ислям бе само за територия, това щеше да бъде страхотен удар, приближаващ генералното поражение на ислямизма. Но глобализацията изкривява географията. Радикалният ислям не разчита на някакъв непрекъснат териториален континиум или на стратегическа дълбочина на отбраняваното пространство. Затова скорошна генерална американска победа е възможна само ако се намерят сигурни начини за отразяване на т.нар. “асиметрични заплахи”. По-вероятният сценарий е конфликтът между САЩ и радикалния ислям до намали интензивността си едва след две-три десетилетия, когато изчезнат и част от предпоставките, мотивиращи мюсюлманите към агресия.

Бележки:

“Дневник”, С., 26.03.2003, с.8

По-подробно за демографския ръст в мюсюлманските държави и неговите социално-политически последици виж: Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, С., “Обсидиан”, 1999,с.164-170

Сбито изложение на класическите геополитически схеми веж в: Дугин, Александр, Основы геополитики, М., Арктогея-центр, 1999, с.33-162

Сближаването между САЩ и Русия може да бъде обяснено и по друг начин. Като прагматик Владимир Путен вижда, че Русия няма ресурси да се...

{rt}

След края на студената война учените, експертите и политолозите се изправиха пред необходимостта да дефинират новия световен ред и мястото на Америка в него. Още тогава мнозина предупреждаваха за опасността от хаос и анархия или пък за възможен цивилизационен сблъсък. След 11 септември 2001 тези прогнози се превърнаха в реалност. Оттогава насам усещането за несигурност продължава да нараства, също както и стремежът проблемите, пред които е изправен цивилизованият свят, да бъдат решавани предимно с военни средства. Истината обаче е, че колкото повече използваме подобни средства, толкова по-несигурни се чувстваме. Дали проблемът не е в това, че не сме наясно, какво точно представлява съвременният свят? Дали картата на света, която продължаваме да използваме не е безнадеждно остаряла и пътищата, обозначени на нея, вече не съществуват?

Преди няколко години НАСА (т.е. американската космическа агенция) публикува една много интересна карта, която би могла да ни помогне да видим по-ясно контурите на бъдещето.

Картата е съставена с помощта на сателитни фотографии, правени от Космоса в продължение на няколко месеца и показва осветеността (от светлините на големите градове) на земното кълбо през нощта. Според експертите на НАСА тя дава изключително точна представа за гигантската степен на урбанизация на планетата. Онова, което се вижда на тази карта, ни подтиква да се замислим за някои обезспокояващи глобални тенденции, които (ако ги оставим без внимание) биха довели до много сериозни последици през следващите няколко десетилетия. Най-важните от тях са: променящата се демография на градовете, особено онези разположени по т.нар. “дъга Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта”; растящата вероятност от появата на кризисни региони в границите на функциониращи (макар и проблемни) държави; както и увеличаване броя на т.нар. “диви градове”, разположени в държави и региони, тясно свързани с глобализационния процес.

Внимателният анализ на картата, съставена от НАСА, позволява да се видят рамките на развитие както на световния ред, така и на световния хаос. Очевидно е, че в съвременната планетарна физическа, икономическа, културна и политическа география се извършват тектонични промени, задвижени от изключително мощни сили. Концентрацията на градските светлини в и около Старият континент например, отлично илюстрира интеграционните процеси в Европа, очертавайки френско-германското ядро в ЕС, както и периферията на Съюза – т.е. страните от централната и източна част на континента, стремящи се подобно на нощни пеперуди към ярките светлини на обединена Европа. Вижда се също, ясното разграничаване между Северна Африка и останалата част от Черния континент, както и фактът, че регионът на Магреб (независимо от културните му връзки както с Африка, така и с Близкия изток) се превръща постепенно в част от една евро-средиземноморска общност, т.е. в сфера на влияние на ЕС. Интересно е да се види и, как Индия и Пакистан, които тръгват от почти едни и същи стартови позиции при обявявенето на независимостта си през 1947, се развиват в диаметрално противоположни посоки: на картата цяла Индия е залята от светлина, докато Пакистан тъне в мрак. Същото се забелязва и на Корейския полуостров, където 38-ия паралел очертава драматичното разделение между обляната от светлина Южна Корея и мрачната сянка насдвиснала над Северна. Светлините в Китай пък са концентрирани в източната част на страната, т.е по тихоокеанското и крайбрежине, а не са разположени равномерно по цялата територия (както е в Япония или Тайван например). Тоест, очертават се два Китая – единият включва силно развити и изключително гъсто населени зони, а другият – недобре развитият им и зле управляван хинтерланд.

Според нас, най-голямо внимание (от гледна точка на проблемите, пред които е изправен цивилизованият свят) заслужават именно тъмните зони на картата на НАСА. Макар че (подобно на пияницата, който си е изпуснал ключовете в тъмната част на улицата, но напук на това ги търси под светлините на уличната лампа, защото само там може да вижда), мнозина на Запад упорито продължават да се концентрират върху светлите участаци на картата, не осъзнавайки че ключът към решаването на проблемите със сигурността съвсем не се намира там. Атаките от 11 септември и последвалите терористични акции в Европа не само показаха на Запада, колко уязвим е той на собствената си територия, но и, че новите опасности пред които сме изправени не идват от противник, чиято идентичност и възможности са ясни, а от враг, атакуващ ни от “тъмните зони” на света.

Става все по-очевидно, че нетрадиционните проблеми на сигурността, свързвани с т.нар. “Трети свят”, които стандартно мислещите западни стратези (концентрирани единствено върху проблемите на ниво-държави) обикновено прехвърлят на неособено ефективните недържавни институции (като ООН, неправителствените организации, или корпорациите), се връщат обратно и, подобно на бумеранг, се стоварват върху главите ни. Това, разбира се, не означава, че традиционните проблеми в сферата на сигурността (т.е. тези на ниво държави) са останали в миналото или пък че военната сила вече няма да играе значима роля в решаването им. Не, те продължават да съществуват и войната в Ирак го доказа. Но именно бумеранговият ефект от нетрадиционните проблеми в сферата на сигурността ще оказва занапред нарастващо влияние върху политическите решения и стратегията на развитите държави. Опасността в случая обаче е, че докато продължават да се използват все по-внушителни средства (включително военна сила) за предотвратяване или потискане на очевидните за всички заплахи, нито една институция или правителство (включително американската армия) не прави, на национално или транснационално ниво, необходимото за да осъзние и преодолее заплахите, които генерират споменатите по-горе “тъмни зони” на планетата.


 

Анархията, управленският колапс, етническото съперничество, културният упадък, религиозно-идеологическият екстремизъм, деградацията на околната среда, изтощаването на суровинните запази и жестоката конкуренция за достъп до тях, наркотрафикът, съюзът между наркотрафиканти и терористи, неконтролирумето разпространение на оръжия за масово поразяване, информационните и кибер-войните, както и епидемиите от все по-трудно лечими заболяваниея, застрашават всички ни. И ние не можем просто да се изолираме от последиците им. Въпросът е не, дали трябва да се концентрираме върху проблемите на сигурността, произтичащи обикновено от междудържавните отношения, или пък върху новите и нетрадиционни проблеми в тази сфера (които не се ограничават в националните граници). Във фокуса на вниманието ни следва да бъдат поставени и едните, и другите.

Но след като представата ни за сигурността постоянно се разширява и задълбочава, то и традиционното схващане, че държавата и правителството са единствения гарант за нея, следва да бъде преразгледано. Новите стратегии в сферата на сигурността следва да се съобразяват с ръста на населението (особено в бившия Трети свят); бързото разпространение на такива опасни епидемични заболявания като СПИН-а например; влиянието на климатичните промени; недостигът на питейна вода; ерозията на почвата и настъплението на пустините; урбанизацията и увеличаване броя на мега-градовете на планетата. Така, през следващите две десетилеят, по протежение на дъгата Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта все повече хора са принудени (по икономически или екологични причини) да мигрират към големите градове, които обаче въобще не разполагат с необходимата инфраструктура за да поемат толкова бърз прираст на населението им.

Да разгледаме само един от изброените по-горе проблеми. Известно е, че повечето държави от Близкия изток вече страдат остро от липсата на питейна вода (в някои от тях, количеството вода на глава от населението е значително по-малко от абсолютния минимум, определен от Световната здравна организация), като се очаква запасите от нея да се окажат още по-недостатъчни когато населението в региона нарастне три пъти между 2000 и 2015. Впрочем, демографският бум в Близкия изток ще доведе до крайно отрицателни последици за съседните региони и за развитият свят, като цяло. Комбинацията от взривообразен ръст на местното население и изчерпващите се водни запаси без съмнение ще предизвика (наред с всичко друго) нарастващ натиск към многобройните в региона чуждестранни работници и специалисти да се върнат в родината си. Много от последните обаче идват от страни с проблемни икономики и голяма безработица. Освен това връщането на всички тези “гаст-арбайтери” ще прекрати значителните парични преводи (които в някои случаи надвишават сумата на получаваната от техните страни чуждестранна финансова помощ), натоварвайки допълнителноо и без това ограничените ресурси на съответните правителства. Драстичната разлика между ниският естествен прираст на Израил и изключително високият в Газа или на Западния бряг (а също в съседните арабски държави) означава, че еврейската държава рискува буквално да бъде “удавена” демографски, ако не поддържа непрекъснат и значителен поток от еврейски имигранти (т.е. преселници в Израил). Липсата на достатъчно вода, както и тероризмът обаче, могат да спрат (или силно да ограничат) имиграцията в страната. И дори ако сегашният израело-палестински конфликт бъде решен по някакъв начин, съвсем скоро в региона може да се очаква още по-мащабен сблъсък – този път за контрол върху жизнено важните му природни ресурси.

Мега-градовете

В най-близко бъдеще могат да се очакват катастрофални демографски промени по цялото протежение на дъгата Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта, които да доведат на трансформирането на целия глобален пейзаж, в резултат от огромните потоци от хора, насочващи се към големите градски центрове. По данни на Националния съвет по разузнаването на САЩ за глобалните тенденции до 2015 (подкрепени от тези на Националното географско дружество и Демографския отдел на ООН ), населението на света ще достигне 7,2 милиарда през 2015 (от 6,1 млрд. през 2000). Като 95% от този ръст се пада на развиващите се държави и почти целият ще се осъществи в бързо разрастващите се градски зони на Третия свят.


 

Така, населениета на района около Ню Йорк, което е било 12 милиона през 1950, ще нарастне до 17,6 млн. през 2015. През същото време населението на нигерийската столица Лагос (1 млн.през 1950) ще достигне 24,4 млн. през 2015. Докато населението на Лос Анжелос ще нарастне за същия период от 4 на 14,4 млн., това на Карачи ще “експлодира”, нараствайки от 1,1 на 20,6 млн.! През 1950 в Кайро са живели 2,1 млн. души, през 2015 градът ще има 14,4 млн. жители. На свой ред населението на Джакарта ще нарастне от 2,8 на 21,2 милиона. Тоест, истинският проблем не е в развитият свят, а в огромната демографска вълна надигаща се по дъгата между Лагос и Джакарта.

Урбанизацията, сама по себе си, не е нито добро, нито лошо нещо. Населението на Токио например вероятно ще достигне 28,7 милиона през 2015, но японската столица е далеч по-подготвена да се справи с това предизвикателство (разполагайки с необходимата за функционирането на подобен мега-град инфраструктура) отколкото новите мегаполиси от Третия свят. 72% от японците вече живеят в градовете и Япония отдавна се е приспособила към урбанизирания начин на живот. Не можем да очакваме обаче, че Лагос, Дака или Техеран ще успеят да се справят с прогнозираното огромно нарастване на жителите си. Всъщност, съмнително е, че повечето градове в развитите държави биха могли да посрещнат подобен ръст на населението си, какво остава за тези в развиващите се. Ако предположим например, че населението на Ню Йорк нарастваше със същите темпове като това на Дака (столицата на Бангладеш, чието население през 2015 ще достигне 19 млн., срещу само 400 хил. През 1950) американският мегаполис би трябвало да достигне 600 милиона (!) през 2015. Дори за подобен град от най-богатата държава в света е навъзможно да се справи с подобно предизвикателство, какво остава за столицата на бедстващата Бангладеш.

Допълнително задълбочаващ проблема фактор е, че в много от регионите, където присъстват и американските интереси, сигурността е застрашена от неконтролирумият демографски ръст. Към 2015 броят на градовете с население над пет милиона души ще достигне 58 (срещу само 8 през 1950), а на планетата ще има поне 600 града с население над един милион (през 1950 те са били само 86). Както отбеляза наскоро авторитетният американски експерт (и наш колега от Военноморския колеж на САЩ) Ричард Нортън, много от тези мега-градове на бъдещето могат да се превърнат в огнища на нестабилност, опасни епидемии и теророризъм. С други думи, значителна част от тях ще се разрастнат далеч извън капацитета на собствените им правителства (или градска администрация) да ги управляват. В резултат от това...

{rt}

Още статии ...