19
Вт, Ное
22 New Articles

Бившият съветник на президенка Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински е своеобразно олицетворение на приемствеността в американската външна политика, независимо от това, който точно обитава в момента Белия дом – републиканец или демократ. Голям поклонник на Хенри Кисинджър, Бжежински винаги се е придържал към двата ключови принципа в дипломацията, препоръчвани от неговия “учител”: теорията за баланса на силите (формулирана навремето от Метерних) и доктрината на “сдържането”, разработена от Джордж Кенън. Именно поради това, той и днес не спира да настоява за “стратегическото обкръжаване на Русия”, чрез дестабилизацията на нейните гранични региони. Всъщност, цялата геополитическа доктрина на този блестящ стратег се основава на формулирания от него абсолютен императив за оцеляването и просперитета на Американската империя: завоюването на Евразия.

Бжежински е роден във Вършава през 1928, в семейството на полски дипломат, като на десетгодишна възраст се преселва в Канада, където е изпратен баща му. Завършва университета Макджил в Монреал и получава докторска степен в Харвард през 1953. Малко по-късно става американски гражданин и сключва брак с дъщерявата на бившия президент на Чехословакия Едуард Бенеш.

Между 1966 и 1968 Бжежински е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, където разработва прословутата си стратегия за “мирната конвергенция” по отношение на Съветския съюз, в рамките на студената война. През 1966 именно той убуждава президента Джонсън да промени стратегическите си приоритети, поставяйки “разведряването” пред обединението на Германия.

По време на президентската кампания от 1968, Бжежински ръководи работната група по външната политика на демократичния кандидат Хюбърт Хъмфри, който обаче губи от републиканеца Ричард Никсън.

Раждането на Трилатералната комисия

В началото на 70-те години Бжежински лансира принципно новата идея за появата на световната сцена на нови актьори в лицето на обединена Европа и Япония, чиято икономика демонстрира бърз ръст след края на Втората световна война. В една статия, публикувана във “Foreigh Affairs” през 1970, той излага собствената си визия за този “нов световен ред” така: “Необходим ни е нов и по-смел подход – създаването на общност на развитите държави, която да може ефективно да обсъжда най-сериозните проблеми пред човечеството. Освен САЩ и Западна Европа, в него трябва да бъде включена и Япония... Един съвет с участието на техни представители, се редовни срещи между правителствените им ръководители, както и между по-второстепенните участници би бил добро начало”. Същата година Бжежински подробно формулира предложението си в книгата Between Two Ages (1), където заявява, че епохата на силовия баланс отстъпва мястото си на епохата на световния политически ред, опиращ се на тристранните икономически връзки между Япония, (Западна) Европа и САЩ. Според него, техническата революция и трансформацията на тежката промишленост, измествана от електрониката, неминуемо ще доведе до разрушаване на политическите системи и смяна на управляващите елити. Въодушевен от концепцията на Бжежински, Дейвид Рокфелер, го варбува за създаването на т.нар. Трилатерална (тристранна) комисия, назначавайки го за неин директор. Тази общност, официално създадена през 1973, обединява видни личности, свързани с международната търговия, банковата система, представители на правителствата и големите медии от Северна Америка, Европа и Япония.

По време на първата петролна криза, избухнала през същата година, основна грижа на тези кръгове, управляващи световните финанси, е освобождаването им от отговорността за огромния дъл на развиващите се страни, чрез укрепване ролята на Международния валутен фонд (МВФ). За САЩ, които са деморализирани и отслабени от поражението във Виетнам, целта е да съхранят позициите си на двата противоположни края на Евразийския континент, където влиянието им след Втората световна война е особено силно, за да запазят и разширят своята доминация. Погледната отстрани, тази мисия създава на Бжежински имиджа на защитник на мира, разведряването и многостранния подход във външната политика, а в очите на американската крайна десница – на човек, силно повлиян от марксизма. За да се реализират целите на Трилатералната комисия обаче, е необходимо един от членовете и да стане президент на САЩ.

Картър и двойната игра

От създаването на Трилатералната комисия, фермерът Джими Картър е сред приближените на тандема Рокфелер-Бжежински. Инициативата му да открие търговско представителство на щата Джорджия в Брюксел и Токио, го прави според тях идеалното въплъщение на основополагащата концепция на комисията (2). За лансиране и налагане кандидатурата на Картър от Демократичната партия на президентските избори през 1976, Рокфелер използва огромните си връзки и влияние на Уолстрийт, а Бжежински – престижа си на университетски преподавател. Разбира се, след избирането на Картър, Збигнев Бжежински получава ключовият пост на президентски съветник по националната сигурност (3).


 

Веднага след влизането си в Белия дом новият президент обявява за свой приоритет съкращаването на ядрения военен потенциал на двата противостоящи си блока (ръководени от САЩ и СССР). Кризата, свързана със съветските ракети СС-20, насочени към Европа, заставя обаче Картър да реагира с разгръщането на американските ракети “Пършинг” и така усилията му (искрени, или не) рухват, като двата блока продължават да се гледат с растяща подозрителност. Истината е, че по онова време Москва действително има основание да подозира противника си, че води двойна игра: военното поражение във Виетнам, кара американците да действат предпазливо във военен и стратегически план, докато Бжежински усилено разработва план за вкарването на руснаците в продължителен конфликт по периферията на собствената им сфера на влияние. Дестабилизацията на комунистическия режим в Афганистан и въоръжаването на първите антикомунистически опълчения на местните ислямисти през 1979 е една от причината (както разчита и самият Бжежински) за навлизането на съветската армия в страната. В тази операция, съветникът на Картър се опира на влиятелните служби на пакистанското разузнаване ISI. Чак през 1998, в интервю а френското списание “Нувел Обсерватьор” Бжежински признава, че въоръжаването на антируските отряди на Бин Ладен е предшествало съветската интервенция и е целяло да провокира тъкмо тази реакция на Москва. Ето част от въпросното интервю:

Бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс твърди в мемуарите си, че американските специални служби са започнащи да помагат на афганистанските муджехидини шест месеца преди съветското нахлуване. По онова време, Вие бяхте съветник на президента Картър, което означава, че се изиграли ключова роля в тази операция. Така ли е?

- Да. Според официалната историческа версия, подкрепата на ЦРУ за моджехидините започва през 1980, т.е. след нахлуването на съветската армия в Афганистан на 24.12.1979. Истината, която до днес се пазеше в тайна, е друга: всъщност президентът Картър подписа първата директива за оказване на тайна подкрепа за противниците на просъветския режим в Кабулл още на 3 юли 1979. В същия ден аз изпратих докладна записка до президента, в която му обясних, че според мен подобна помощ би могла да доведе до съветска военна намеса... Но ние не сме карали руснаците да се намесват, ние просто съзнателно увеличихме шансовете те да го направят.

- Когато Москва се опита да оправдае интервеницята си с необходимостта да се предотврати тайната американска намеса в Афганистан, никой не им повярва. Сега се оказва, че това е било истина. Вие самият, за нищо ли не съжалявате днес?

- За какво да съжалявам? Осъществяването на тази тайно операция беше великолепна идея. Целта и беше руснаците да бъдат примамени в афганистанския капан, а вие ме питате, дали съжалявам. В деня, когато съветските войски официално пресякоха границата, написах на президента Картър следната бележка: "Сега имаме отличната възможност да осигурим на Съветите техен, собствен Виетнам”.

- Сигурно не съжалявате, че така сте помогнал за възхода на ислямския фундаментализъм, както и, че сте снабдявали с оръжие и сте подготвяли бъдещите терористи?

- Кое е по-важно от историческа гледна точка? Талибаните, или падането на съветската империя? Няколко смахнати ислямисти, или освобождението на Централна Европа и края на студената война?"(4).

Споменавайки за "появята на няколко смахнати ислямисти", Бжежински обаче очевидно недооценява мощта на Ал Кайда, повтаряйки един мит на американските неоконсерватори, оправдаващ кръстоносния им поход срещу Москва. Разбира се, днес членът на американския Съвет по международните отношения (Council on Foreigh Rerlations) със сигурност би се въздържал от подобни категорични твърдения.

Мълчаливият съюз с Китай и безусловната подкрепа за иранския шах

Ако Никсън и Кисинджър не се колебаят да използват страха на Москва от стратегическото обкръжаване на Съветската империя, стартирайки процеса на нормализация на отношенията между Вашингтон и Пекин, част от хората около Картър не одобряват този подход, който обаче самият Бжежински твърдо възнамерява да продължи.Влизайки в Белия дом, Картър заявява, че предпочита диалога със СССР и, че ще държи на разстояние китайците. Неговият държавен секретар Сайрън Ванс обаче, скоро се сблъсква с антируската мания на Бжежински, така че по време на целия си мандат президентът е принуден да изглажда противоречията в собствената си администрация. С ролята на посредник между двата полюса се нагърбва Ричард Холбрук, бъдещият представител на САЩ в ООН (по времето на Клинтън) и съветник по външната политика на кандидата на демократите на последната президентска кампания (2004) Джон Кери, заедно със сина на самия Бжежински Марк. Според Сайръс Ванс и останалите привърженици на диалога с Москва, като например ветерана Аверил Хариман, логиката на тристранното обкръжаване би довела в най-добрия случай до недоразумения в отношенията с Москва, ако не и до война. Затова те подкрепят диалога по въпросите за разоръжаването и сътрудничеството с руснаците, стпемейки се да пресекат конфликтите в Третия свят.

Въпреки това, нормализацията на отношенията с Китай продължава и Бжежински дори разработва програма за съвместно стратегическо сътрудничество, поддържайки добри лични отношения с Дън Сяо-пин, благодарение на което и днес продължава да се ползва с добри позиции в Пекин.

Същото недоверие на Бжежински спрямо Москва, можем да открием и в позицията му по отношение на Иран, който по времето на шах Мохамад Пахлави се смята за бастион срещу съветското влияние в Близкия изток. Бжежински уверява шаха, че има пълната му подкрепа при това в момент, когато част от администрацията на Картър (включително държавният секретар Ванс) иска владетелят да се оттегли, и дори настоява за американска военна намеса за оставането му на власт. Конкретните действия на Вашингтон обаче, все пак се определят от Държавния департамент и, въпреки преговорите с генералите, които свалят шаха, да наложат един умерен режим, последвалото възстание довежда на власт аятолах Хомейни (1979).


 

Междувременно, Бжежински участва заедно с Картър в преговорите в Кемп Дейвид през 1977, изигравайки немалка роля за подписването на мирния договор между Израел и Егихеп, макар че не участва активно в обсъжданията, за разлика от въпросите, касаещи СССР.

Възраждането на руската заплаха и американската доминация

През 1989 Бжежински напуска Колумбийския университет, където предодава от 1960, за да се посвети на разработването на план за независимост на Украйна, с което стартират и усилията му да не допусне възраждането на Русия като супер-държава.

Напротив, той се обявава за интеграцията на Москва в западната система и налагането на "геополитически плурализъм" в пространството на рухналия Съветски съюз. В същото време Бжежински разработва и т.нар. "План за Европа", предвиждащ разширяването на НАТО на Изток и присъединяването на балтийските държави към пакта. Усилията му се оправдават напълно, когато няколко години по-късно (през 2002), трите екс-съветски републики действително биват интегрирани в НАТО.

През 90-те години на миналия век, той е специален пратеник на американския президент за осъществяването на най-големия петролно-инфраструктурен проект в света - петролопровода Баку-Джейхан (5). Проектът е великолепна практическа реализация на собствените му стремежи да попречи на Москва "отново да стъпи на крака". Едновременно с това, от 1999 насам Бжежински ръководи "Американския комитет за мир в Чечения", който всъщност е поделение на Фондация "Freedom House". Според него, така той помага за мирните преговори между руското правителство и чеченските сепаратисти. Истината обаче е, че за подобни "демократични цели" се крие оказването на тайна подкрепа за кавказките сепаратисти и ислямисти и поддържането на поредната "периферна война", чиято цел (също както някога в Афганистан) е отслабването на Русия и изместването и от контрола върху ресурсите на Каспийския регион.

Реализацията на прословутата геополитическа доктрина на Бжежински, според която "Държавата, доминираща в Евразия, ще контролира двата най-развитие и икономически продуктивни региони на света", е свързана с разширяването на НАТО на изток, за което администрацията на Клинтън работеше особено усърдно (наследилият го Буш просто пожъна резултатите от тази работа).

Впрочем, според Бжежински, европейците също са заинтересувани от успеха на подобна стратегия. В обширен анализ, публикуван през 2000 в "National Interest", той посочва, че "Европейският регион, който е разположен на западната граница на Евразия и в непосредствена близост до Африка, е подложен на много по-силен риск от страна на нарастващия глобален хаос, отколкото далеч по единната политически и несравнимо по-мощна във военно отношение Америка. Като рискът за европейците ще нарастне допълнително, ако въшната политика на Москва се определя от шовинистичния руски империализъм" (6). Всичко това сочи, че разполагането на частите на НАТО покрай руските граници действително следва да се тълкува като превантивна мярка. И ако Москва реагира, като приеме съответните отбранителни мерки, според Бжежински, това би означавало, че тя наистина иска да възстанови империята си и отново да стане тоталитарна държава.

Работейки едновременно като консултант на Бритиш Петролеум-Амоко (BP-Amoco) и Freedom House, в края на 90-те Бжежински отговаря в Азербайджан за подобряване имиджа на президента (и бивш комунистически водач) Гейдар Алиев. За целта, той не се колебае да определи стариа диктатор за "добро момче" в интервюто си, дадено за "New York Times" (7). Оправдавайки американо-британската подкрепа за диктатурата на Алиев (чието място, след смъртта му бе заето от неговия син), Бжежински обикновено лансира аргумента, че след 70 години комунистическо управление, не би могло да се очаква, че Азербайджан и останалите постсъветски

републики ще станат демократични толкова бързо. Независимо от факта, че през последните години репресиите на режима в Баку нарастваха пропорционално на спадащите надежди за размера на каспийските ресурси, Азербайджан успешно премина от категорията на "несвободните" страни в тази на "частично свободните", според класификацията на "Freedom House" (8).

Като доказателство за това, през 1999 любимата ученичка на Бжежински и тогавашен държавен секретар на САЩ Медлин Олбрайт, лично кани покойния Гайдар Алиев на юбилейните чествания на НАТО. По същото време и със същата цел (улесняване проникването на НАТО и гарантиране на американските енергийни интереси в региона) Грузия, Азербайджан и Украйна провеждат съвмесни военни учения в рамките на програмата на пакта "Партньорство за мир" (9).

По инициатива на "Американския комитет за мир в Чечения", чиито ръководител е Бжежински, през 2002 в Лихтенщайн се провежда среща на основните лидери на чеченската съпротива. Срещата става два месеца след преговорите между покойние чеченски "премиер" Масхадов и "кавказкия терорист №1" Шамил Басаев, по време на които двамата се споразумяват за съвместно командване на "военните сили на

Чеченската република Ичкерия". Участниците в срещата декларират, че Чечения не може да остане в състава на Руската Федерация, че републиката се нуждае от по-голяма автономия, както и, че се необходими нови преговори с Масхадов. Остава неясно, дали терористичната акция в Беслан, последвала през септември 2004, отговорността за която бе поета от Басаев, е била част от процеса за извоюване на независимост за Чечения, или (което е по-вероятно) от процеса за дестабилизация на Русия (10). Тъй като основната последица от тази акция беше ръста на напрежението между Северна Осетия и съседната и Ингушетия (т.е. още по-голямата "балканизация" на региона), тук възникват редица, съвсем основателни, въпроси.


 

Днес Збигнев Бжежински активно си сътрудничи с Центъра за стратегически международни изследвания (CSIS), оставайки си обаче основния идеолог на външнополитическата програма на опозиционната американска Демократическа партия, доказателство за което, впрочем, са демонстрираните в президентската кампания през есента на миналата 2004 от кандидатите на демократите Джон Кери и Джон Едуардс твърди антируски позиции. Следвайки съветите на Марк Бжежински, Кери и Едуардс решиха да превърнат в свой първостепенен приоритет ядреното разоръжаване на Русия, при това в момент, когато руснаците възстановиха равнището на петролното си производство до онова, отпреди рухването на СССР, а огромните печалби, свързани със скока в цените на петрола позволиха на Москва да удвои бюджета си за отбрана. Тоест, идеята лансирана от двамата Бжежински за това, колко опасно е съхраняването на руския ядрен потенциал в условията на икономическа разруха на страната, днес просто не е актуална.

Напоследък на Бжежински (който вече е 77 годишен) става все по-трудно да убеждава световната общественост, че именно Русия олицетворява "абсолютното зло" и, че ако тя не бъде подчинена на Запада, отново ще се върне към тоталитаризма (11). Само че за да се случи нещо подобно, очевидно ще трябва да бъде провокирана реакцията на Москва и то по същия начин, който вече бе изпробван от самия Бжежински в Афганистан през 1979, тъй като (за разлика от САЩ) руснаците разполагат с излишък от енергоресурси за десетилетия напред. Което вероятно обяснава и очевидното разместване в понятийната система на самия Бжежински, който съвсем наскоро си позволи в пристъп на ясно осъзнато безсилие да квалифицира в "Wall Street Journal" руския президент Путин като "новия Бенито Мусолини". Личната война на известния американски геополитик продължава с пълна сила, макар и с прогресивно намаляващи шансове за макар и частичен успех.

Бележки:

[1] Between two Ages : America's Role in the Technetronic Era par Zbigniew Brzezinski, Harpers, 1971.

[2] Тристранната комисия заставя и френския президент Жискар д’Естен да назначин за министър-председател един от нейните членове – Раймон Бар, който е професор по икономика без политически опит.

[3] Бжезински включва в екипа си и Медлин К.Олбрайт (чиито баща участва в правителството на неговия тъст Едуард Бенеш), както и двамата изтъкнати теоретици на концепцията за цивилизационния сблъсък - Бърнард Луис и Семюъл Хънтингтън.

[4] Le Nouvel Observateur n° 1732, от 15-21 януари 1998, p. 76.

[5] См. 'L'Azerbaidjan, un poste colonial avancе', Arthur Lepic, Voltaire, 10 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14866.html)

[6] Цитирано в статията 'Bribing Montenegro - It didn't work', George Szamuely, antiwar, 15 июня 2000. (www.antiwar.com/szamuely/sz061500.html )

[7] 'Freedom spells B-A-K-U', Counterpunch Magazine, 1999. (www.counterpunch.org/baku.html )

[8] Виж: 'Freedom House, quand la libertе n'est qu'un slogan', Voltaire, 7 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14830.html )

[9] Статията 'U.S. and NATO goals in the Balkans', Lenora Foerstel, International Action Center, 1999. (www.iacenter.org/warcrime/lfoerstl.html)

[10] Статията 'La responsabilitе anglo-saxonne; Beslan' от Маривиля Караско и редакцията на списание Voltaire, 27 септември 2004.

[11] Статията '115 atlantistes contre la Russie', Thierry Meyssan, Voltaire, 1 октомври 2004. (www.reseauvoltaire.net/article15119.html )

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните години глобалната война с тероризма се изостря почти по същия начин, по който навремето в т.нар. социалистически лагер (с „приближаването” му към комунизма) се изостряше класовата борба. Този паралел ни кара да се замислим не само за непосредствените причини, но и за историческите аналози не толкова на конкретните терористични акции, а на съвременния „екстремизъм”, като цяло. При това неволно възниква усещането за нещо до болка познато, и то от съвсем близкото минало, когато върху територията на почти половината свят се вихреше т.нар. „национално-освободителното движение”.

Вероятно мнозина биха сметнали за крайно некоректно подобно сравнение между „хуманния порив на масите, устремени към свободата” и жестоката терористична кампания, водена в името на мракобеснически, включително религиозни, доктрини. Но, ако анализираме непредубедено динамиката на двете явления, както и резултатите от тях, не можем да не признаем, че между тях има много сходни черти.

Формалното сходство

Анализирайки методите на действие, които използват движенията, определяни днес като терористични, и тези, които по навик наричаме „национално-освободителни”, откриваме поразителна прилика между едните и другите.

На първо място, и едните, и другите се самообявяват за освободителни движения, действащи от името и в интересите на народа, класата или друга значителна група хора. В същото време е показателно, че революционерите и екстремистите рядко се ползват с наистина всенародна подкрепа и тъкмо поради това техният успех почти винаги води до остро социално противопоставяне и кръвопролитни граждански войни.

На второ място, тероризмът като тактика, открай време се използва от различните антиимперски (съзнателно не използвам термина „антиимпериалистически”) сили и движения. По правило, правителствата или страните, оказали се мишена на терористите, действително са или империи, или използват имперски методи в отношенията си с онези, коите се представляват от екстремистите. Колкото и демократична да е държавата, която изпраща свои войски на другия край на света (дори и да го прави в името на „свободата и демокрацията”), там те еднозначно се възприемат като враждебна сила.

На трето място, важен елемент, определящ приликата между съвременните терористични кампании и „национално-освободителните” движения е тяхното откровено негативистко послание. И в двата случая обект на тотално неприемане и отхвърляне са външните сили, като каквито и да било позитивни промени се смятат за невъзможни преди да бъдат унищожени или изгонени чуждите поробители и т.н. Терористите нямат позитивна програма, която да се подкрепя от мнозинството от местното население. Именно поради това те (както и лидерите на някогашните движения за независимост) искат „всичко, тук и сега”.

На четвърто място, феномени като вождизма и авторитаризма са еднакво присъщи на всяко екстремистко движение. Нито в една страна радикалните „освободителни” движения не съумяват да наложат истинска демокрация. Което е разбираемо, защото демокрацията предполага необходимостта да се отчитат мненията както на мнозинството, така и на малцинството, а радикалните „борци” следват единствено собствените си (обикновено утопични) идеи или религиозни догми.

Вероятно мнозина биха възразили, че изброените дотук прилики са чисто формални. Защото те не изключват възможността, днешните терористи и вчерашните „борци да освобождението на колониалните народи” да преследват диаметрално противоположни цели. Истината обаче е, че не става дума за формално сходство и по-долу ще се опитам да обясня защо.

Причините, породили двата феномена и логиката, която те следват

С редки изключения, корените на съвременните терористични движения могат да се открият в страни и региони, които не се вписват в световните тенденции към глобализация и икономически прогрес. Независимо, дали става дума за афганистанските или иракски кадри на Ал-Кайда; за палестинските атентатори-самоубийци; за имигрантите от Сомалия и Еритрея, които се самовзривиха в лондонското метро; за чеченските бойци; за пакистанците и алжирците, плетящи терористичните мрежи в Европа, - всички те произлизат или са свързани с най-изостаналите страни, пред които днес няма почти никакъв шанс поне малко да се доближат до развитите.


 

Това прави терористичните движения сходни с антиколониалните движения от средата на ХХ век, които радикално се отличават от движенията за независимост от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век например. Така, ако американските колонисти не се стремят толкова към независимост от Великобритания, колкото към представителство в Парламента, а населението на латиноамериканските колонии на Испания и Португалия се смята за достатъчно европеизирано за да решава проблемите си от Рио де Жанейро или Лима, а не да изпълнява заповедите на Лисабон и Мадрид, то антиколониалните движения от 50-те и 60-те години, както и съвременните екстремистки сили, се опитват да получат масова народна подкрепа, отхвърляйки самата необходимост да приемат (и дори да уважават) западните ценности. Там, където „новите европейци” идват на власт, резултатите внушават оптимизъм на населението. Там, къдено властта попада в ръцете на онези, чиито основен актив е радикалната антизападна реторика, населението обикновено бива обречено на бедност и безкрайни войни и междуособици.

Оттук следва изводът, че както антиколониалното движение, така и съвременната терористична вълна, са реакция на неспособните да се развиват общества срещу прогреса на западния свят. И в качеството си на реакция, те не се нуждаят от рационални аргументи, нито пък им трябват някакви позитивни програми и планове, а на всичкото отгоре изразителите на тази реакция се самообявяват за изразители на интересите на масите (а не на отделни групи от населението). Всичко това съвсем не се изчерпва с „чисто формалното сходство”.

Целите на тези движения, разбира се, са различни. Но колкото и да са важни поставените цели, от далеч по-голямо значение в политиката има постигането на реален резултат. И в това отношение, между страните, „освободили се” преди половин век от колониализма, и държавите, които днес се смятат за бази на съвременния тероризъм (тук си струва да отбележим, че в някои случаи списъците на едните и другите съвпадат), могат да се открият учудващо много общи неща.

Резултатите

Днес, мнозинството африкански и азиатски държави, постигнали своята независимост в хода на упорита антиколониална борба, се намират в ужасяващо състояние, като жизненото равнище на голямата част от населението е по-ниско от онова в момента на обявяванета им за суверенни. Само в Африка през последните 40 години, в междуособните войни, са загинали над шест милиона души. Повече от две-трети от населението на страните, отхвърлили колониалната зависимост в периода 1957-1963, днес живеят с по-малко от долар на ден, като в същото време разходите за отбрана в тях са средно 6,6% от брутния им национален продукт (БНП).

Малко по-успешни са страните от Близкия изток. За повечето от тях обаче, рекордното равнище на БНП на глава от населението е фиксирано в средата или втората половина на 70-те години на миналия век (!), като днес той е по-нисък оттогава. Военните разходи тук също варират между 6 и 10% от БНП. Демократичните традиции липсват. В най-изостаналите държави от региона – като например Палестинската автономия, или Йемен – безработицата не пада под 40% от трудоспособното население. При това управляващите, както на сравнително младите независими държави в Африка, така и на близкоизточните (полу)диктаторски режими живеят съвсем различно. Така, бившият диктатор на Заир Мобуту Сесе Секо разполагаше с лично състояние от 8 млрд. долара, а сред африканските му колеги има поне още десетина милиардери.

С подобни режими не можеш нито да сътрудничиш, нито да се бориш. Всъщност, историята на „войната с тероризма” повтаря опита на колониалните войни в Индокитай, Ангола и Алжир, а също на американското военно „присъствие” във Витнам, или на съветското в Афганистан. Статистиката на американските загуби във Виетнам (1,9 хиляди през 1961-1965, 6 хиляди през 1966, 11,1 хиляди през 1967, 16,5 хиляди през 1968 и 17,6 хиляди през 1969-1970) или на жертвите на конфликта в Алжир (2,6 хиляди през 1956-1957, 5,1 хиляди през 1958, 7,4 хиляде през 1959, 11 хиляди през 1960-1961) се възпроизвежда почти едно към едно днес. През 1998 в света бяха извършени 274 терористични атаки, през 2000 – 426, през 2002, когато войната с тероризма постигна първите си реални резултати, броят им спадна до198, затова пък през 2004 стигна 650, а в края на тази година вероятно ще нарастне още. Ако извадим от общия брой на жертвите загиналите на 11 септември 2001 в Ню Йорк, оказва се, че броят на загиналите от терористичните акции след 1999 се увеличава с 60-70% годишно, а кръгът на страните, засегнати от терора, постоянно се разширява. Като въпросът не е, кога ще бъде постигната победата в тази война, а по-скоро, кога светът ще разбере, че такава победа е невъзможна.

Все пак, има един проблем, чието съществуване прави аналогията между онази борба, която навремето „освободи” страните от Африка и Азия от европейската колониално присъствие и тази, която днес трябва да „освободи” ислямския свят от западната културно-идеологическа агресия, най-малкото непълна. Ако в първия случай доскорошните колонизатори широко отвориха вратата на ООН пред бившите си васали, опитвайки се да установят равноправен диалог с тях, във втория подобен сценарий очевидно е невъзможен. Затова днес следва да се търсят други възможни изходи и варианти на действие.

Има ли изход?

Всъщност, изход има. И той следва да се търси в радикално променилите се реалности на съвременния свят. А най-голямата промяна е невъзможността да се разделят и обособят отделните части на съвременния свят – нещо, към което винаги са се стремели и продължават да се стремят идеолозите на всяка „освободителна борба”. Но, ако някогашните африкански колонии бяха сравнително слабо зависими от Запада, днес благополучието на мюсюлманските държави пряко зависи от това какви количества петрол (и по какви цени) купуват от тях Съединените щати и европейските страни, а сигурността им – от доставките на западно въоръжение. Стотици хиляди имигранти от Близкия изток и Северна Африка живеят в Америка и Западна Европа и нямат никакво намерение да се връщат в родината си. Глобализацията постоянно размива антизападната насоченост на идеологията, изповядвана от съвременните „освободители”. В крайна сметка, освобождението винаги е било фактор за укрепването на една или друга обща идентичност. Днес обаче идентичностите се умножават и от тази гледна точка дори прословутият „ислямски фактор” не винаги и не във всичко демонстрира достатъчна ефективност.

Разбира се, размива се и идентичността на западните държави. Светът на западните демокрации, който прогресивно се американизира след края на студената война, днес се възприема от останалите като единно цяло. Терористичните акции в Ню Йорк и Лондон, взривовете в Москва и Мадрид, атаките срещу големите хотели в Маракеш и Шарм ел-Шейх, или бомбите в нощните клубове на остров Бали, преследват една цел. Наистина, засега терористите действат избирателно, избягвайки да нанасят удари в Париж или Берлин например, но това е само временно. Терористичното движение не разполага нито с единен център, в който се вземат решенията, нито с обща програма, затова както Афганистан или Палестина съвсем не са единствените инкубатори на терористи, така и мишените на терористичните атаки не се изчерпват със САЩ, Великобритания или Русия.


 

Колкото и да ни възмущава тактиката на терористите, не можем да не признаем, че, по отношение на страните от Близкия изток, западните държави измениха не само на собствените си принципи, но и на елементарното чувство за мярка. Днес Западът е заинтересован от ресурсите на Изтока повече, отколкото населението на Изтока се интересува и нуждае от постиженията на Запада. И тъкмо това прави малко вероятно разграничаването между тях да се осъществи също толкова безболезнено, колкото бе разграничаването между Запада и държавите от световната периферия, станало факт с разпадането на някогашните колониални империи. Което пък ни дава основание да предположим, че новата „освободителна борба” ще се води не в периферията, а в големите световни центрове. Както и, че това действително ще бъде борба на живот и смърт.

И така, има ли изход от подобна ситуация? По принцип – да. Само че това трябва да е наистина реален изход. Какъвто бе изтеглянето на европейците от Африка, на американците от Виетнам, или на руснаците от Афганистан. Ислямските терористи, за разлика от своите предшественици, съумели да „освободят” африканските земи от западното господство, днес просто не са в състояние сами „да се освободят” от Запада. И в тази ситуация за Запада има един изход: той самият да им помогне да постигнат толкова мечтаната „свобода”, като престане да натрапва на тази част от планетата своите хуманни ценности, своите стоки и технологии и дори своята демокрация.

Близкият изток, както и свързаните с него Централна Азия и Североизточна Африка, е регион, характеризиращ се с мащабни и притежаващи дълга история конфликти, както и с нестабилни правителства. Регион, пренаситен с оръжие и фанатици, горящи от желание да го използват. Затова основният сценарий за Ирак или Саудитска Арабия, при положение, че дестабилизацията им продължи, ще бъде сценарият на Судан и Афганистан. Днес мнозина на Запад се опасяват от евентуален взрив в Близкия изток и такъв взрив е неизбежно ще последва (рано или късно), но той ще представлява не експлозия, а по-скоро имплозия. И, ако арабите правят всичко възможно, това да стане, колкото се може по-скоро, просто не бива да им се пречи. В крайна сметка, опитът от последните 50 години сочи, че Западът нито веднъж не е успял да попречи на държавите от световната периферия да се „освободят” от постиженията на цивилизацията. Що се отнася до петрола от Персийския зали, доставките му ще продължат, също както продължават доставките на диаманти от разрушената от войната и обзета от хаос Либерия.

Вероятните сценарии

Разбира се, очертаната по-горе възможност е само хипотетична и шансовете да се реализира на практика (т.е. Западът да престане да се меси в делата на прогресивно деградиращия Близък изток) са ограничени. Най-вероятно „ войната с тероризма” ще продължи, създавайки маса проблеми както на западната цивилизация, така и на ислямския свят. Но отговорността за нея не се поделя поравно между двете страни, защото именно Западът, като несъмнено по-развитото общество, е в състояние и трябва да осъзнае истинската природа на съвременния терористичен феномен. В чиято основа, според мен, стои най-вече стремежът на мюсюлманския свят да се „освободи” не толкова от агресията и натиска на Запад, колкото от натрапчивото присъствие на атлантическата цивилизация в съвременния свят. Може ли Западът да преодолее острата ненавист, която пораждат у останалите неговите успехи и възможности? Донякъде да. Ако, разбира се, намери достатъчно сили и се опита да сведе до минимум контактите между себе си и „другите”, изключвайки всички действия, провокиращи „освободителната” борба в сегашните и дивашки форми и прояви.

Следва да признаем, че в наше време „освобождението” съвсем не е тъждествено на прогреса, а независимостта на едно общество от друго не прави автоматично гражданите му щастливи и проспериращи. Днес благополучието на държавите и нациите е в пряка зависимост от това, колко по-обвързани (т.е. „несвободни”) са те с останалите. Затова „освободителният” процес през ХХІ век е исторически път без изход. Събитията, случили се в различни региони на планетата преди половин век, показаха, че в сходна ситуация западният свят не само не съумя да се противопостави на онова, което впоследствие се превърна в най-мащабния процес на децивилизация в човешката история, но дори и да осъзнае навреме, до какво би могъл доведе той. Днес обаче ние (казвам ние, защото източноевропейските страни, включително и България, също са част от западната цивилизация) сме длъжни да се поучим от миналите грешки.

Западът не може да цивилизова света на Исляма по начина, по който се опитва да го направи днес. Затова му остава само едно - да не се пречка на пътя на неговата децивилизация, като се опита да минимизира отрицателните последици от този необратим процес. И основната ни задача е да открием конкретните пътища за въпросната минимизация, вместо да се заблуждаваме, че свличането на мюсюлманския свят назад в историята, на което сме свидетели днес, би могло да бъде спряно или избегнато по някакъв начин.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Природният газ е не само важен източник на енергия. По същество той играе ролята на “дубльор” на петрола. Така например, енергийните системи на много американски заводи, промишлени предприятия и ТЕЦ-ове са конструирани да работят както с петрол, така и с природен газ. Подобна двойна система е типична и за много големи европейски предприятия.

От гледна точка на енергетиката, петролът очевидно е ключов фактор. На всички е ясно, че без него не би могла да съществува съвременната икономика. В структурата на икономиката и енергоресурсите, газът по-скоро “дублира” петрола. Но, ако петролният пазар е демонополизиран и на него наистина действат пазарните принципи, газовите корпорации, по правило, разполагат с монополни позиции във всички европейски страни, с изключение на Дания, където (макар и формално) има някаква конкуренция между местните газови компании.

Защо има свободен пазар на петрола и почти пълен монопол върху природния газ? Дори ако изчетем хиляди страници с анализи, ще открием едно, единствено обяснение – че газът, и всичко свързано с този бизнес, носи повишен риск – например от взривове, или от това, че дори дребен технически проблем би могъл да доведе до мащабни икономически, екологични и т.н. катастрофи. Всъщност, нещата съвсем не се изчерпват с това.

По правило нашата цивилилация (и икономика) използва двусмислен език, както и двойни стандарти. От една страна се декларират либералните принципи на свободната конкуренция, пазарния подход, демокрацията и т.н. Само че, за да не могат тези процеси да придобият в някой конкретен момент катастрофални измерения, в съвременната цивилизация има определен сегмент, който се характеризира със съвършено различни принципи. Тоест, когато нещата с либералните принципи и свободния пазар започнат да не вървят както трябва, налице са необходимите механизми, които не просто коригират хода на процесите, но и при нужда ги заменят с други.

Според тази хипотеза, газът изпълнява функциите на резервен енергиен “двойник”. И, ако някой ден станем свидетели на колапс в петролната сфера, породен от проблеми във функционирането на пазарните механизми, или от някакви политически противоречия, газът може да заеме мястото на петрола в енергетиката, предпазвайки световната икономика (и, преди всичко, тази на Запада) от катастрофа.

С други думи газовият отрасъл съвсем неслучайно е монополизиран – газът е резервния енергоносител на световната икономика. Това е много важна негова характеристика и тъкмо затова геополитиката на газа се отличава принципно от тази не петрола. Газовата геополитика е част от по-сериозни икономически цикли, отколкото петролната геополитика, и колебанията в газовата сфера се развиват със съвършено различни темпове и честота, в сравнение с петролния сектор.

Газът и петролът са две много различни неща. Ценообразуването в газовата промишленост е далеч по-непрозрачно, отколкото е този процес в петролната индустрия. Освен това ценообразуването на газа е тясно свързано с другите продукти, т.е. с паралелните енергоресурси: въглищата и петрола. Газът дублира процесите, които се извършват на пазарите на останалите енергоноситетели.

Геополитиката на днешния ден

Всъщност, изследвайки сферата на газовата индустрия, можем да начертаем и принципната, фундаментална картина на днешното геополитическо устроство на света.

Когато говорим за геополитика, не бива да забравяме, че това не е термин без съдържание. Геополитиката не е абстракция, нито пък е синоним на международните отношения. Това е наука, разполагаща със собствена координатна система, своя методология и собствена визия за реалността и смисъла на процесите, които се развиват в съвременния свят. От геополитическа гледна точка, в света се води борба (или има постоянно противостоене) между двата основни типа цивилизации – морският и континенталният, между атлантизма и евразийството, между англо-саксонския и евразийския полюс. Именно това противостоене е в основата на геополитическия мироглед: непреодолимите прониворечия, конкуренцията, противопоставянето, войната, битките, сблъсъка, или съревнованието (наречето ги както искате) между атлантическия и евразийския полюс определят движещата сила на основните процеси в световната политика. Това е геополитическа аксиома. Затова и когато говоря за геополитиката на природния газ, имам предвид, как системата на снабдяването с газ, неговият добив, транспортирането и газовият потребителски пазар се вписват в този геополитически модел.


 

В съвременния свят се извършват изключително важни, фундаментални геополитически процеси, свързани с формирането на еднополюсен свят, като естествен геополитически резултат от края на студената война. Както е известно, по време на тази война имаше глобално противопоставяне между два основни лагера – западният и източният, което в общи линии съответстваше на традиционния модел на противостоене между Морето и Сушата. В резултат от студената война бе закрепена победата на един от тези полюси – атлантическият, като в случая не е толкова важно, че едната система победи другата, а че един геополитически модел се наложи над друг, оставайки единствен силов полюс на планетата.

Днес, от геополитическа гледна точка, светът представлява еднополюсна реалност, където има един център (САЩ), около който се очертава система от няколко нива (слоя).Най-близкото до центъра ниво е трансатлантическото, второто обединява държавите от т.нар. Трети свят, докато в центъра на четвъртото, което геополитиците-атлантисти (например Бжежински) определят като “черна дупка”, се намира Русия, като основа на евразийското пространство. С други думи, еднополюсният свят се създава за сметка на постепенното отслабване на противостоящата му в миналото реалност – евразийското геополитическо пространство, като все повече части от това пространство биват интегрирани или попадат под контрола на еднополюсния свят. Това е фундаменталният процес на съвременните геополитически трансформации, преход от двуполюсен към еднополюсен модел, от баланс в стратегическото влияние към изместването на света в една съвсем различна плоскост.

Знаем, че съществуват много системи, базиращи се наличието на два полюса. Например, “плюс” и “минус”, “черен” и “бял”, такива са и кръговите системи, където има “център” и “периферия”. Същото се наблюдава и в геополитиката, като в съвременния еднополюсен свят, евразийският континент се превръща, по същество, от субект в обект.

Двигателят на предишното противостоене – вторият полюс, олицетворяван от рухналия Съветски съюз, който днес (макар и в разчленен вид) продължава да съществува в лицето на Русия, се е превърнал в свообразна изкупителна жертва на този процес на преход от двуполюсен към еднополюсен модел. Именно в това е и същността на фундаменталния геополитически процес, която се извършва днес на планетата.

Известно е обаче, че от геополитическа гледна точка прослувутата формула на Халфорд Макиндър (основател на геополитическата наука) продължава да е валидна и днес. А според нея, онзи, който контролира Heartlend-а (т.е. територията на Русия), контролира и Евразия, а който контролира Евразия, доминира и в света.

Разбира се, към подобна класическа (т.е. прекалено опростена и “черно-бяла”) геополитическа визия днес се придържат само най-ортодоксалните съвременни геополитици, като Бжежински например. Водещите американски стратези и дипломати мислят с малко по-различни (макар и близки) категории. И ако разберем логиката на геополитическата им визия, ще ни станят ясни и много закономерности, свързани с газовия пазар, както и с характера на процесите в тази област.

От гледната точка на американската стратегическа доктрина и потенциалните заплахи за националните интереси на САЩ, има три, разположени в евразийското пространство, реалности, които ограничават възможността за устанявоването на тотална американска хегемония към 2050. На първо място това е Китай, който постепенно се превръща в самостоятелен полюс и има много сериозни основания за това: икономически, демографски, културни и политически. Това е и ислямският свят, който е политически антагонист на еднополюсния модел и го отхвърля, тъй като ислямските ценности са несъвместими с неговите (т.е. с либерално-демократичните ценности на Америка). На трето място, това е Европейският съюз (ЕС), претендиращ да се трансформира в нов геополитически субект, със собствена политика и енергийни интереси, който е заинтересован от преки контакти с арабския свят и достъп до арабските енергоносители, без американско посредничество. Този европейски полюс също все повече се осъзнава като антагонист на еднополюсния свят. Но, безспорно, най-значима в тази евразийска система е територията на страните от ОНД и, на първо място, на Руската Федерация.

Опитвайки се направим своеоразен “update” и “upgrade” на класическата геополитическа теория, се изправяме пред следната картина: за пълното утвърждаване на еднополюсния свят, САЩ и техните атлантически съюзници в света се нуждаят от контрола върху споменатите по-горе три пространства – Европа, ислямския свят и Китай, и не желаят да допуснат превръщането им в самостоятелни силови полюси. И тъй като Русия, в значителна степен, играе централна стратегическа роля (свързвайки въпросните три пространства), в основна задача за атлантическия силов полюс се превръща недопускането на Русия да се превърне в нов, мощен геополитически субект, способен на самостоятелни действия, и, съответно, разделянето на Евразийския континент на четири основни “големи пространства”. Тази задача бе формулирана още през 1992 от Пол Уолфовиц и Люис Скутър Либи, в доклада им за потенциалните заплахи срещу интересите на САЩ през ХХІ век. Като най-голяма измежду въпросните заплахи е възможността от възникването на някакъв “континентален алианс”на евразийския континент, способен да провали изграждането на еднополюсния свят. Тоест, ако между тези четири “големи пространства”, плюс някои “странични” пространства (като например Индия, която сама по себе си е цял континент, или Югоизточна Азия) възникне стратегическо партньорство и сътрудничество, моделът на еднополюсния свят ще претърпи провал. Така, евразийското пространство отново се оказва в центъра на вниманието на двете фундаментални световни сили.

В тази връзка не бива да оставяме без внимание създаването в САЩ на Фондация “Евразия”, чиито филиал в Русия действо под името “Нова Евразия”, като през последните месеци американският посланик в Москва Александър Вершбоу активно съдейства за изграждането на нейни регионали поделение в Кавказ (под предлог за борба с фундаментализма), в Западен и Източен Сибир (под предлог, изучаването на демографските процеси и китайската миграция) и т.н. С други думи, САЩ силно се интересуват от Евразия като обект в рамките на атлантическата геополитика. Тоест, става дума за контрола над Евразия и предотвратяване превръщането и от обект в субект на световната геополитика. Налице обаче е и противоположната евразийска позиция, в чиито рамки Евразия се разглежда именно като субект и се лансира алтернативна контра-стратегия. Същността и е в това, да се намерят общите допирни точки между всички големи пространства на евразийския суперконтинент за да се балансира американския полюс и се създаде глобално равновесие.


 

В началото на Втората война в Залива, американската консервативна фондация “Херитидж” публикува едно много показателна статия на Франц Халстън, озаглавена “Стратегия на брането на вишни”, в която авторът сравнява оформилата се в онзи момент френско-немско-руска ос, противопоставяща се на американската интервенция, с компанията на момиченцето Дорити от известната приказка “Вълшебникът от Оз”. Както е известно, в тази компания влизат същества, сякаш лишени от сериозни качества: Плашилото например има сламен мозък, железният Дървар няма сърце, Лъвът пък е лишен от храброст, т.е. всеки си има някакъв сериозен дефект, но взети заедно и обединени около Дороти, се оказват способни на подвизи. Така, Халстън сравнява Франция, Германия и Русия с въпросните приятели на момиченцето: Германия е без армия, френската икономика е в криза, а Русия въобще е на прага на издиханието, но ако се събере потенциала им, той представлява много сериозна заплаха за САЩ. Затова задачата на Вашингтон е на всяка цена да предизвикат разпадането на оста Париж-Берлин-Москва, включително внушавайки, че подобен съюз е безсмислен и излишен, от него няма никаква полза и той е обречен да се разпадне. Като, в крайна сметка, американците регистрираха известен успех в тази посока.

Съзнавайки, че съюзът между Европа, Русия, Китай, ислямския свят и ред други “големи пространства” може да породи много сериозна конкуренция, проваляйки плановете за налагане на еднополюсния модел, САЩ правят всичко възможно за да не допуснат подобен съюз.

И така, Голямата игра (в съвременното разбиране на това понятие, с което през ХІХ и началото на ХХ век се обозначава геополитическото противостоене между Британската и Руската империи) се води позиционно на цялата евразийско пространство. Като същността и не се променя особено, променя се времето и държавите. Голямата игра на ХХІ век отново се води между атлантистите и евразийците. Атлантистите се стремят да не позволят на четирите основни “големи пространства” на евразийския суперконтинент да формират коалация, която да координира стратегическите си позиции и така да провали пълната доминация на САЩ в света, да промени посоката на глобализационния процес и утвърди многополюсния модел на планетата. От другата страна на “Голямата шахматна дъска” играят силите, опитващи се да създадат нещо пълноценно от няколкото “големи пространства” на Евразия, всяко от които страда от определени недостатъци, също като в приказката за Дороти. Русия например, все още няма прилична икономика и достатъчно политическа воля, на Китай липсват ресурси, същото се отнася и за Европа, докато ислямският свят разполага с ресурси и радикална, пасионарна идеология, но пък няма икономика. Липсва и адекватно разбирателство, т.е. всеки от потенциалните участъци в този евразийски алианс има фундаментални недостатъци и задачата на евразийската геополитика е да преодолее тези различия и обедини въпросния потенциал, създавайки предпоставки за един бъдещ многополюсен (а не еднополюсен) свят. Ето в това е смисълът на Голямата игра, смисълът на геополигтиката през ХХІ век.

Газ и геополитика

Как всичко това се проектира в газовата сфера? Тук веднага се натрапва един интересен момент: основните запаси от природен газ се намират именно в Евразия (70% от всички запаси). На първо място в това отношение е Русия, следвана от Иран и Саудитска Арабия. Големи са и запасите на Туркменистан, Казахстан и др. Разбира се, находища на природен газ има и в други региони на света, но основните количества са именно в евразийското пространство, т.е. в по-труднодостъпни за атака откъм морето територии. В същото време повечето потребители на природен газ са разположение в периферията на Евразийския континент. Ако анализираме европейската икономика, следвайки една необременена от различни политически и национални съображение логика, ще видим, че балансът на газовия пазар би довел до бързо, хармонично и стабилно развитие на всички евразийски пространства. Да си представим например, че Москва отхвърли политическите си задръжки в доставките на природен газ за Европа, Китай или Турция. Чрез такъв чисто теоретичен подход, икономиките на въпросните страни, особено енергозависимите икономики на ЕС и Китай (което и без това са достатъчно активни) ще се сдобият с допълнителна стабилна основа за изключително интезивно, мощно и устойчиво развитие, т.е. получават своеобразна гаранция за бъдещето си.

Ако разгледаме руския природен газ като стратегически потенциал, то колосалните средства, получени от продажбите и доставките на газ, биха могли да се използват за икономическото развитие на страната, да се инвестират в развитието на високите технологии, в създаването на нов тип икономика, нейната модернизация и постмодернизация в конкретни сфери. Грамотното използване на газовите ресурси би помогнало за изравняването на на потенциалите, които съществуват в различните сегменти на евразийския континент.

Либерализацията на газовия пазар в рамките на Евразия би отговаряла на интересите на суперконтинента и въплъщава на практика евразийските геополитически постановки. Единната газова система на Евразия, която би могла да се формира, ако оставим настрана различните геополитически и неикономически фактори, и която съответства на сегашното съотношение между търсенето и предлагането на пазара, създава сама по себе си оптималните условия за икономическото развитие на всички евразийски държави. Именно поради това обаче, е налице стремежът на САЩ (ръководещи се в случая не от икономически или пазарни съображения) да попречат на този процес, включително като използват различни форми на непазарно въздействие.

Санитарните кордони

Как става това? Обикновено за целта се използва традиционната за атлантизма стратегия на санитарните кордони, изпробвана от Великобритания още в т.нар. “Голяма игра” през ХІХ и началото на ХХ век. Става дума за това, че когато в Евразия се появяват двама силни потенциални съюзника, чието обединение представлява сериозна заплаха за третия (атлантическия) полюс, тогава между тях се изграждат санитарни кордони – определена зона, която не е близка до нито един от въпросните потенциални съюзници и представлява разширена конфликтна територия. Ето в това е същността на “стратегията на санитарните кордони”, с чиято помощ изкуствено се създава и поддържа противостоенето между участниците в стратегическия континентален алианс.

Именно такава зона, преследваща тъкмо такива цели, се формира напоследък между Русия и Европа. По ред обективни причини и геополитически съображение Европа и Русия са обречени на сближаване, разбира се в определени рамки. Европа притежава това, от което се нуждае Русия, а Русия, на свой ред, има онова, което е нужно на Европа. Свободният пазарен обмен между тях, включително на определени технологии, ресурси, или потенциал на сигурност – всичко това естествено се вписва в интересите на двете големи пространства, но пък не се вписва в интересите на САЩ. И за да не се допусне подобно, опасно за Америка, сближаване между Европа и Русия се формира онова, което днес наричаме “Нова Европа” – т.е. източноевропейските посткомунистически държави, предсрочно и ексклузивно приети в ЕС и НАТО, които при това се ориентират повече към Вашингтон, отколкото към Берлин, Брюксел или Париж. Повечето от тях са твърдо антируски настроени. Този санитарен кордон се разширява буквално пред очите ни. Част от него, безусловно, са балтийските държави, както и Украйна (след победата на т.нар. “оранжева революция”). В Москва са наясно, че именно страните от “Нова Европа” са основните антируски лобисти на всички европейски съвещания, постоянно призовавайки за максимално твърди мерки против Москва.


 

Подобен санитарен кордон се изгражда и в района на Кавказ. Тук основната цел на атлантическата стратегия е задълбочаването на напрежението между Москва и мюсюлманския свят, който волю-неволю реагира на случващото се в населените предимно с мюсюлмани райони на Северен Кавказ.

Нещо подобно се случва и в Централна Азия. Наистина, между Русия и Китай почти липсва такъв санитарен кордон, но Синцзян и Тибет са потенциални кандидати да поемат тази функция. В случая негативна роля играе, разбира се, и китайският демографски фактор – т.е. заселването на руския Източен Сибир и Далечния Изток от стотици хиляди китайски имигранти. Всичко това генерира напрежение и поражда проблеми, пречещи за естественото развитие на отношенията между Москва и Пекин.

По този начин, системата на санитарните кордони (като основен елемент на класическата “Голяма игра”) днес отново се използва и то изключително активно. Санитарният кордон, който се формира по руските граници от балтийските държави до Далечния изток, през Кавказ и Централна Азия, е основния инструмент на атлантическото еднополюсно управление на геополитическите процеси в Евразия. С помощта на този кордон се пречи на сближаването между Русия и Европа, ислямския свят и Китай. А именно това сближаване е залог за превръщането на Евразия от обект на външна манипулация в самостоятелен геополитически субект.

Природният газ като интеграционен инструмент

Ето че стигаме и до проблема за природния газ, тъй като именно той е онази фундаментална инфраструктура, която в най-голяма степен засяга континенталния евразийски алианс. Истината е, че руският газ е залог за развитиета на руско-европейските и руско-китайските отношения. Посредством него се реализира фундаменталният далог между тези три големи пространства, които са свързани с природния газ и тъкмо за да не се допусне развитието на тази връзка, се използват санитарните кордори, разположени между тях. Тук възниква един интересен въпрос. Именно природният газ е основният аргумент за решаването на въпроса за запазването или окончателното разпадане на ОНД. Ако ОНД се ориентира към реализацията на евразийския модел, всички страни, пряко зависещи от руските газови доставки – Украйна, Беларус, Молдова, които играят ролята на “мост” между Русия и Европа, автоматично се превръщат в зони на взаимното развитие. Чрез руския газ и сближаването между Русия и Европа те автоматично получават достъп до два фундаментални за собственото им развитие икономически фактора: руската енергетика и европейските технологии. В това е и смисълът от създаването на Евроазиатския икономически съюз – превръщането на тези страни в участници в евразийското развитие. Това е необходимо на Европа (която обаче, все още се страхува да декларира ясно собствените си интереси), то е необходимо и на Русия, но със сигурност не е нужно на американците. И поради това ситуацията около руския газ (особено по отношение на доставките за Украйна и Беларус) и въобще всичко, свързано с тези въпроси, придобива съвършено друго значение, превръщайки се от интегриращ в дезинтегриращ фактор.

Сходна ситуация се очертава и по отношение на руско-китайското газово сътрудничество. Зад всички проблеми, касаещи маршрута на газопровода и цените на природния газ в руско-китайските отношение, се крие определен политически модел. Руският газ гарантира на Китай фундаментален икономически, включително военно-технологичен, ръст. В тази сфера обаче, Русия също следва да се ръководи от собствените си геополитически интереси. Освен това Пекин би трябвало да осъзнае, че като асиметричен ход, е необходимо да се ограничат (или дори да се обърнат в обратна посока) процесите на демографска миграция в руския Далечен изток и Източен Сибир. И това не е просто пожелание, то е част от логиката на истинските дипломатически преговори. За да се изгради добре работещ модел, той трябва да се основава на общите интереси на участващите в него страни. Американците обаче активно се противопоставят на това, тласкайки Китай (чрез инструментите за влияние, с които разполагат) към активното демографско усвояване на Източен Сибир и Далечния изток, като в същото време обещават на Москва своята подкрепа в случай на конфликт с Пекин.

Същият проблем с природния газ е налице и в района на Кавказ. Самата ситуация в Кавказ поражда определен разрив между руските интереси и тези на политическия ислям, макар и на едно по-друго ниво. Както Русия, така и ислямските държави са преди всичко доставчици, а не потребители на природен газ, и потенциалният алианс между тях следва да се основава върху разбирането за общност на геополитическите им цели. В такъв случай могат да се договарят съвместни квоти, тарифи и обща политика на доставките на природен газ към потребителите, като двете страни действат не като конкуренти, а като съюзници, разпределяйки си пазарите, маршрутите на газопроводите и действително стремейки се към получаването на максимална икономическа изгода. Атлантистите обаче всячески се стремят, с помощта на санитарните кордони, да провалят възможността за такава координация.

Ако стратегическа задача на еднополюсния свят е да блокира, с помощта на т.нар. санитарни кордони, естествения пазар на газовите продукти на Евразия, стратегията на многополюсния (евразийския) свят цели точно обратното – деблокирането и ликвидирането на санитарните кордони. Което, на свой ред, изисква няколко неща.

На първо мяста сферата на газовите доставки следва да получи статут на привилегирован геополитически инструмент на Русия. В тази връзка руският мега-концернт “Газпром” трябва да се разглежда не като обикновена икономическа или промишлена корпорация, а като изключително важна политическа и геополитическа институция и ресурс на руското правителство.

Необходимо е намирането в страните от Евразия: т.е. в Европа, Китай, ислямския свят, а също в Индия, Япония и другите азиатски държави, на адекватни партньори и субекти, съзнаващи централния характер на газовата тематика в евразийската стратегия. Това е особено важно, защото аргументацията и правилният избор на партньор, обикновено влияят изключително силно върху хода на процесите.


 

Необходимо е максимално бързо да се създаде система от евразийски газови консорциуми, които да се заемат с разработването на новите газови находища в Евразия, като за целта широко се използва системата на концесиите (особено що се отнася да вече познатите руски газови находища). Както е известно 80% от добива на природен газ се извършва в Западен Сибир, където са концентрирани най-големите руски находища – Уренгой, Ямбург, Медвежа и Вянгапур. Там обаче е налице тенденция към спад на добивания газ, което пък води до търсене на нови находища – една стратегически важна задача за всеки един евразийски силов център.

Необходимо е също прокарването на нови преки газопроводни маршрути, които да прекратят зависимостта на целия газоснабдителен цикъл от санитарните кордони. Това е принципен въпрос. Ако между реалните силови субекти на евразийската геополитика бъдат установени преки газови комуникации, колкото и скъп да излиза природния газ, транспортиран по тях, стойността му стократно ще се компенсира, докато преминаването на основните газопроводи през Украйна например, е силно уязвимо, именно поради това, че става дума за преминаване през един “санитарен кордон”. С поемането на властта от Юшченко и последвалите процеси, Русия попадна в своеобразен военно-политически капан по отношение на изнасяния от нея природен газ.

Необходимо е съгласуването на ценовата и тарифната политика с всички основни производители от Евразия, т.е. с Иран, Саудитска Арабия, Туркменистан, Казахстан, Азербайджан, като следва да се помисли и за създаването в бъдеще на своеобразен газов аналог на ОПЕК (Организацията на страните-износителки на петрол – б.р.), която би могла да изработи и следва една консолидираща стратегия в тази област, и в която икономическите фактори успешно биха се съчетали с глобалните геополитически интереси.

Газовият фактор в постсъветското пространство

Би могло да се каже, че по отношение на доставките на природен газ днес Русия продължава следва спрямо страните от ОНД старата съветска политика. И тук (както навсякъде в геополитиката на природните ресурси) икономическите и политически интереси се преплитат, но липсва ясна представа, ясна парадигма и модел за това преплитане на интересите в доставките на руски газ за държавите от т.нар. “близка чужбина”. Което пък създава огромно пространство за всевъзможни политически и икономически спекулации. Когато няма ясен модел и не работят нито чисто икономическите, нито чисто политическите закони (или те се смесват), налице е огромно пространство за реализиране на нечисти печалби от всевъзможни посредници, мениджъри и т.н., играещи собствените си тъмни игри на границата между икономиката и политиката. Затова е необходимо формулирането на такъв модел.

Очевидно е, че това състояние на газовия сектор в отношенията между Русия и държавите от ОНД ще се промени и то в най-близко време. Като промените са възможни в две посоки. Така например, Москва би могла да поиска от всички членки на ОНД да плащат реалната цена за доставките на природен газ, което в крайна сметка ще провали интеграционните процеси в постъсъветското пространство, които обаче и без това изглеждат обречени. Другият вариант е създаването на ясен евразийски модел, основаващ се на принципа: “газ срещу интеграция”. Тоест, ако постъсъветските републики искат да получават газ на ниски цени, следва да влязат в Евроазиатската икономическа общност (организация, обединяваща Беларус, Казахстан, Русия и Таджикистан, в която наблюдатели са Армения, Молдова и Украйна – б.р.) и Единното икономическо пространство (включващо Русия, Украйна – под въпрос, Казахстан и Беларус – б.р.), поемайки всички интеграционни задължения и отказвайки се от функциите си на санитарен кордон. Ако не искат да го направят, Москва ще преразгледа цените на своя природен газ. Това би било логично и би дало възможност за успешното развитие на страните от ОНД.

Истината обаче е, че днес Русия не прави нито едното, нито другото и газовата и политика продължава да е крайно противоречива.

Впрочем, с останалите доставчици на природен газ от ОНД следва също да се работи по очертаната по-горе интеграционна схема. Защото понякога е по-изгодно газовите доставки да се реализират в кръстосан режим или на основата на общата собственост върху тръбопроводите и компресорните станции. Между другото, би могъл да се разработи специфичен модел, базиращ се на широка система от привилегии за участниците в евразийската газова мрежа, за онези страни, които подкрепят политическите интеграционни процеси (като например Казахстан), въвличайки едновременно с това (отново на базата на природния газ и ясното осъзнаване на общите интереси в тази сфера) и държави като Туркменистан.

И така, природният газ е изключително важен интеграционен инструмент в постсъветското пространство и трансформирането му в наднационален евразийски алианс, в духа на идеите, лансирани от казахстанския президент Нурсултан Назарбаев.

Природният газ в отношенията с Европа

Потребностите на Европа от природен газ прогресивно нарастват. Нещо повече -руските газови доставки са гарант за развитието на Стария континент като самостоятелен геополитическаи субект. Именно пазарното измерение на евразийския газ е онзи стабилен силов фактор, чието значение за руско-европейските отношения би следвало най-сетне да се осъзнае, защото то е много по-дълбоко, отколкото текущата конюнктура на търсенето и предлагането.


 

Моделите и методологиите на доставките на руски природен газ за Европа са нещо далеч по-сериозно от простото запълване или незапълване на бюджета. Става дума за бъдещето на Русия, за бъдещето на целия континент и дори за бъдещето на човечеството. Формирането на адекватен модел на продажба на руския газ в Европа, означава изграждането на предпоставки за един многополюсен свят, неадекватният модел – напротив – означава косвена подкрепа за онези, които предпочитат еднополюсния модел.

Природният газ в отношенията с Китай

За Китай достъпът до ресурсите на Източен Сибир е от принципно значение. Пекин поема огромна отговорност, постигайки подобни впечатляващи темпове на развитие при наличието на толкова малки собствени енергоресурси, затова през ХХІ век страната ще може да продължи да съществува, само ако си гарантира достъпа до сибирските ресурси. И Китай ще се стреми да го постигне с всички възможни средство, защото това е вътрешният императив на собственото му развитие. Друг въпрос е, че ако Москва е поне също толкова загрижена за решаването на проблемите на своето стратегическо планиране като Пекин, тя задължително следва да си изработи модел за сътрудничество с китайците в тази област, включващ условията и формата, в който те биха могли да ползват въпросните ресурси. Без съмнение, този процес трябва да бъде съобразен с руските интереси и да протича под контрола на Русия, което автоматично изключва и евентуалните териториални сецесии, и продължаването на китайската демографска експанзия. Китай спокойно би могъл да се разширява демографски в южна (вместо в северна) посока, още повече, че там има достатъчно рядкозаселени територии, а Русия да му предложи сигурен достъп до своите ресурси (изключващ демографската експанзия), получавайки срещу това значителна икономически изгода.

Нека погледнем истината в очите – Русия не може да се отдели с някаква стена от Китай – това е най-близкият и съсед и в сегашната ситуация и двете страни се нуждаят от ясно оформяне на отношенията помежду си на сериозна геополитическа основа. Като именно природният газ може да стане надеждна основа на руско-китайските отношения.

Пазарът на втечнен природен газ

Втечненият газ е сравнително нова форма на газови доставки. Безусловно, втечненият газ е, и ще продължи да бъде, далеч по-ликвиден енергоносител, от гледна точка на преноса му от доставчика до потребителя и в бъдеще пазарът му със сигурност ще се разширява. Транспортирането му е несравнимо по евтино и компактно. И според мен, усвояването на пазара на втечнен природен газ е най-важният инструмент за осъществяването на икономически скок от Русия. Ако Москва отдели необходимото внимание на тази сфера, тя ще може да диверсифицира газовите си доставки, което е особено важно за нея. В газовия отрасъл, втечненият природен газ играе същата роля като флотът в стратегията на континенталната държава. Без флот Русия не би могла да гарантира мобилността си на своите отдалечени територии, а без развитието на доставките на втечнен газ, в новите условия на постоянни геоикономически сблъсъци и дори войни, тя не би могла да гарантира сигурното си развитие в тази област.

Газовият фактор в руската вътрешна политика

Природният газ е изключително важен геополитически фактор и за самата Русия. Нека разгледаме например, наличието на шест ценови зони на природния газ вътре в страната: колкото по-далеч от находищата на природен газ се намира конкретната зона, толкова по-висока е цената и. Тоест, налице е потенциална “социална мина”, заложена в по-отдалечените от газовите находища територии и, съответно, за заплаха за териториалната цялост на Русия. От друга страна, газификацията на руското пространство е залог за социалното, икономическо и инфраструктурно развитие на страната.

Тоест, газовата мрежа може и трябва да бъде инструмент за интеграцията на цялото руско пространство, макар че при определени условия – ако липсва необходимата гъвкавост и ако газовите доставки не бъдат съобразени със социално-политическите процеси и критерии, тя би могла да се превърне и в инструмент за разпада на Руската Федерация. Става дума за нещо принципно:

Либерализацията на цените на природния газ трябва да се извършва изключително внимателно, много по-внимателно, отколкото в останалите отрасли. Ясно е, че либерализация на петролните цени също крие сериозни опасности, но именно природният газ е онзи стратегически фундамент, с който трябва най-много да се внимава. А причината е, че газовата сфера е този неособено видим, но на практика фундаментален подземен компонент на руската геополитическа система.

Затова е изключително важно износът на газ да носи печалба и да се инвестират необходимите средства не само за развитието на самия отрасъл, но и за развитието на пазара и на високите технологии. Ако Русия си остане само доставчик на природни ресурси, тя няма да оцелее още дълго. Москва трябва да използва огромните си енергийни предимства и наличните природни ресурси за да стартира изграждането на наистина действаща, ефективна и съвременна национална икономика.

“Газпром” като символ на нова Русия

В геоикономически смисъл “Газпром” действително е своеобразен символ (и дори синоним) на Русия и затова стратегическото планиране и геополитическата експертиза на проектите, както и анализите на най-високо ниво следва да се превърнат в задължителен елемент от функционирането на концерна. Днес за всички специалисти е очевидно, че това все още не е така. Бихме могли да предположим, че “Газпром” разполага с някакви засекретени висококачествени аналитични екипи, но е по-вероятно, че такива просто няма.

Затова е необходимо връзката между руския президент, властта в страната и “Газпром” да се основава на една добре обмислена и ясно очертана стратегическа парадигма, тъй като и “Газпром” решава редица задачи на държавата, също както и руската държава ежедневно решава задачите на “Газпром”. Това е абсолютно в реда на нещата, въпросът е, каква е точната формула на това взаимодействие, защото нещата обикновено се решавата на базата на личните срещи и разговори. Но онова, което се казва на тези срещи най-често не отговаря на никакви фундаментални логически, идеологически и геополитически критерии. Разбира се, добре е, че властта и “Газпром” понякога действат в синхрон. А лошото е, че далеч не винаги е така. Защото ясно е, че зависимостта от случайните фактори в толкова сложна геополитическа ситуация, като тази, в която се намира Русия днес, е крайно опасна за нея.

* Авторът е сред водещите съвременни руски геополитици-неоевразийци, повече за него – вж. Геополитика, бр.2/05

{rt}

Както е известно, текстът на новата иракска конституция беше окончателно утвърден от местния парламента, след което (на 15 октомври) бе подложен на референдум. Фактът, че в новия основен закон на страната се предвижда автономия за Иракски Кюрдистан, като се допуска възможност за създаването и на други автономни райони, може обаче да изиграе много лоша шега на Вашингтон, който бе истинския архитект на конституцията.

Нека започнем с това, че американците са крайно незаинтересовани от създаването на шиитска автономна зона в Ирак, както съвсем неочаквано поиска преди месец водачът на най-влиятелната шиитска партия SCIRI Абдел Азис ал-Хаким. Изненадата е свързана с факта, че иракските шиите, които (за разлика от кюрдите) са араби, каквито са и местните сунити, още през миналата година се обявиха против федерализацията на Ирак. Сега обаче се наложи лично президентът Буш да убеждава по телефона шиитските лидери да се съобразят с възръженията на сунитската квота в конституционната комисия против по-нататъшната федерализация на страната. Но дори и това не помогна. И само отказът на самите иракчани да одобрят конституцията на октомврийския референдум може да предотврати очертаващият се неминуем разпад на иракската държава.

През септември, след като министър-председателят на Ирак Ибрахим ал-Джафари тържествено се появи в освободения от партизаните сунити северен град Тал Афар, лидерът на Ал Кайда в страната Абу Мусаб ас-Заркауи обяви началото на тотална война срещу всички шиити. Малко по-късно, на 14 септември, негови командоси извършиха най-кървавото клане за целия следвоенен период – 12 бомбени взрива отнеха живота на над 150 души, а още няколкостотин бяха осакатени. Като повечето от жертвите бяха мирни иракски граждани – шиити. Само един пример: кола с терористите-камикадзе, уж предлагащи работа, се врязва в тълпа от наемни работници-шиити и се взривява убивайки десетки хора. Никак не е трудно да си представим ответната реакция на шиитските въоръжени милиции – макар все още да не го правят открито, те вече предприеха няколко терористични атаки срещу сунитската общност. Така в Ирак, който досега не беше се сблъсквал с подобен проблем, се разгаря терористична война между шиитските и сунитски групировки, по пакистански модел. Като този процес може да доведе до разпадането на държавата.

Днешен Ирак възниква след края на Първата световна война, в резултат от британската военна интервенция в Месопотамия, която по онова време обединява три вилаета на Османската империя. Северният (Мосул) е населен предимно с кюрди (около 20% от населението на Ирак), Централният (Багдад) – с араби-сунити (също около 20% от населението), а Южният (Басра) – с араби-шиити (60% от населението). И макар че сунитите винаги са били малцинство в Ирак, именно техният елит управлява провинциите по време на турското владичество. Антибританското възстание на шиитите през 1920 води до това, че Лондон решава отново да предаде властта над полудивите и непокорни кюрдски племена и над шиитската общност в ръцете на далеч по-образования и възприемчив към прогреса сунитски елит. Режимът на Саддам Хюсеин бе отлично илюстрация за методите, с които този елит управлява Ирак в продължение на повече от осем десетилетия.

Преди две години, по време на Втората война в Залива, шиитският лидер аятолах Али ал-Систани демонстрира, че е усвоил уроците на историята и сключи с американците негласно споразумение. Призовавайки последователите си да не оказват въоръжена съпротива на окупационната армия, той убеди Вашингтон да се съгласи с провеждането на изборите за новия иракски парламент чрез всеобщо гласуване. В резултат от това, шиитите и кюрдите формираха и контролират централната власт в Багдад, докато сунитите, които бойкотираха изборите, не са представени дори и в парламента, да не говорим, че процесът на насилствена „де-баасификация” ги лиши от всякакво влияние в държавния апарат и силовите структури. Именно тази политическа маргинализация на сунитите бе в основата на феноменалния успех на Абу Мусаб ас-Заркауи.

Отличителна черта на ас-Заркауи винаги е била омразата му към шиитите. Според него шиизмът е „най-голямото зло за човечеството”, чието „предателство е запечатано на челото на историята”. В прословутата си писмо до Бин Ладен от януари 2004, Заркауи не пести злобните епитети към шиитската общност, сравнявайки я с „притаила се змия и високомерен и злобен скорпион, чиято отрова прониква навсякъде”. Впрочем, в същото писмо той очертава и чисто прагматичната основа на своята антишиитска стратегия. Според него, „утре или вдругиден” американците ще се приберат в базите си и ще оставят уличната война с партизаните-сунити на новите иракски силови структури, които ще се формират почти изключително от шиити и кюрди. А те отлично познават спецификата на региона и могат да се окажат далеч по-опасни от западните „кръстоносци”. Затова Заркауи предлага занапред основните удари да се нанасят не по „кръстоносците”, а именно по „предателите шиити”, съзнателно разпалвайки религиозна гражданска война, в която сунитската малцинство ще може да разчита на подкрепата на своите „братя по вяра” от съседните арабски държави.

След няколкомесечни колебания, Бин Ладен одобри стратегията на своя иракски наместник, макар че му забрани да тероризира мирното шиитско население. През май 2005 обаче, ас-Заркауи за пореден път потвърди правото на своите муджехидини да убиват и мирни мюсюлмани, отбелязвайки, че: „Този грях е допустим – нещо повече, той трябва да бъде извършен, ако така може да бъде предотвратено по-голямото зло, а именно – прекратяването на джихада. Защото ислямският закон гласи, че вярата е по-важна от живота, честта и собствеността”.

Междувременно, опасността от разпадането на Ирак се корени и в претенциите на кюрдската общност за присъединяване, към нейния автономен район, на Киркук, в чиито околности се добиват 40% от иракския петрол, настоявайки също за право на „самоопределение, влючващо евентуално отделяне от Ирак”, както и да се разпорежда самостоятелно с природните ресурси на Северен Ирак. Ако шиитите решат да тръгнат по същия път (имайки предвид, че в техните земи са разположени 60% от петролните находища в страната), те и кюрдите окончателно ще лишат от власт и без това слабото централно правителство и ще обрекат обхванатия от хаос сунитски анклав на гладна смърт.

Това обаче, ще бъде истински триумф на стратегията на ас-Заркауи. Защото Ирак окончателно ще се превърне в „пропаднала държава” (failed state), чиито пълен разпад се удържа само от американското военно присъствие, а Саудитска Арабия и Турция ще започнат тайно да подкрепят войната на иракските сунити против крайно опасната за техните геополитически интереси и национална сигурност шиитско-кюрдска експанзия. И, ако през 1922 Уинстън Чърчил успява сравнително лесно да реконфигурира арабския Близък изток в съотвествие с британските интереси, днес дори и само за реконфигурацията на Палестина ще са необходими десетилетия.

Гражданската война, така успешно разпалена от ас-Заркауи, както и по-нататъшната фрагментация на Ирак след референдума от 15 октомври могат да доведат до такова геополитическо сътресение в региона, че на неговия фон ще бледнее дори арабо-израелският конфликт. А самият Ирак, със своите три връждуващи помежду си общности, ще се превърне в подобие на Ливан отпреди трийсетина години, т.е. в рай за терористите и ад за мирните граждани. Всъщност, тъкмо това цели и стратегията на ас-Заркауи (т.е.на Ал-Кайда) в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, в продължение на двеста години Русия полага огромни усилия за да се закрепи в Черноморския и Кавказкия региони и в Централна Азия. В резултат от поредицата руско-турски войни, Кавказката война и походите в Туркестан, приключили с присъединяването на Хива и Бухара към империята, тази задача изглежда постигната. Ключов елемент в руската доминация във въпросните региони винаги е бил контролът над стратегическите комуникации, свързващи Европа и Азия. Между другото, Кавказката война (по време на която Чечения и Дагестан окончателно са присъединени към Русия) също е свързана със стремежа на Москва да се сдобие с достатъчно надеждни комуникации в Грузия, която е централното звено в Южнокавказкия коридор. За икономическата, политическа и военна интеграция на Кавказкия регион в Руската империя обаче, единственият съществуващ път по оста Север-Юг (т.нар. Военногрузински път), очевидно не е достатъчен. Затова в продължение на половин век руснаците изграждат прословутата Черноморска брегова линия, като в същото време воюват (или сключват съюзи) с черкезите и абхазците, строят многобройни крепости и казашки селища, прокарват просеки през непроходими дотогава гори и поддържат многочислени гарнизони (чиито личен състав постоянно се топи от епидемии или в сблъсъците с планинските кланове). В резултат от това е създадена, и постоянно се усъвършенства, цяла комуникационна мрежа, благодарение на която Южен Кавказ става част от руското икономическо, политическо и културно пространство.

Съветският съюз също отделя голямо внимание на развитието на комуникациите и укрепването на военните си възможности в Южнокавказкия регион. Както е известно, в епохата на студената война Варшавският пакт и НАТО разработват различни планове за възможна война в Европа. В тях Северноатлантическият алианс очертава три основни направления на своите отбранително-настъпателни действия: Северна, Централна и Южна Европа.

Южноевропейският театър на военните действия, представляващ изключително удобен плацдарм за нанасяне на удар срещу СССР и сателитите му, фигурира практически във всички сценарии за евентуална война, разработвани в рамките на НАТО и проигравани по време на тактическите учения на пакта. Стратегическото му местоположение дава възможност на армиите на НАТО, в случай на война в Европа, да предприемат активни настъпателни действия в региона, облекчавайки положението на западните сили на Централноевропейския фронт и застрашавайки южния франг на войските на Варшавския договор, разгърнати в Централна Европа. От Юг се е подготвял и първият удар срещу самата съветска територия в Южен Кавказ, като настъплението на обединените сили на НАТО е трябвало да бъде подкрепено от 6-ти американски флот.

В плановете на Северноатлантическия пакт са очертани и четирите най-удобви за бързо военно настъпление в Южен Кавказ проходи – Чорохският, Келкитският, Карс-Арзинджан-Сивас и Каракес-Муш-Елязиг. Първите два са непосредствено на територията на Грузия. Проходът Карс-Арзинджан-Сивас, който минава през арменската територия, би позволил на частите на НАТО да получат необходимият им оперативен простро само в слчуай, че преодолеят укрепения рубеж Ахалкалаки в Грузия. На свой ред, Съветският съюз разработва военни планове със сходен характер. Неслучайно, именно в Ахалкалаки, Ахалциха и Батуми са съсредоточени големи военни групировки, прикриващи всички възможни пътища, по които биха могли да се придвижат войските на НАТО и, едновременно с това, представляващи плацдарм за евентуално съветско настъпление в Турция. Аналогична е и ролята на голямата съветска военно-въздушна база в Гудаута.

След разпадането на Съветския съюз обаче, цялата тази сложна и градена в продължение на десетилетия система, започва бързо да се руши. Като руските позиции в региона допълнително се влошават от отказа на Грузия да влезе в ОНД и да сключи нови военни договори с Москва, в резултат от което военните бази на последната се оказват без ясен статут. След грузинско-абхазката война окончателно са блокирани железопътните и шосейни комуникации, свърващи Русия с Южен Кавказ, а основният руски съюзник в региона – Армения, попада в почти тотална транспортна изолация. Все пак, през 1993-1995 Москва успя, донякъде, да възстанови позициите си в Южен Кавказ, тъй като срещу руската подкрепа за своя режим, грузинският президент Шеварднадзе включи страната си в ОНД, подписа Договора за колективна сигурност и дори Споразумението на запазване на руските военни бази в Грузия. Паралелно с това, руснаците съдействаха за идването на власт в Баку на лоялния (както изглеждаше тогава) към Москва Гейдар Алиев. Така, към 1994, политическите и военни възможности на Русия определено доминираха над тези на нейните конкуренти, САЩ, ЕС и Турция. В края на същата година обаче, ситуацията започна постепенно да се променя и то не в полза на Москва. Като това бе пряко свързано с проектите за нови комуникации за износ на петрол от Каспийския регион и Централна Азия за Европа, заобикалящи Русия.

През септември 1994 Азербайджан сключи с Международния петролен консорциум изключително важен договор за разработването на петролните находища в каспийския шелф на страната. По онова време Русия, като правоприемник на СССР, беше един от двамата (другият бе Иран) гаранти на споразумението за шелфа и имаше юридическата възможност да не допусне реализацията на този проект. Вместо това обаче, руският петролен гигант “Лукойл”, който държеще 10% от акциите в Международния консорциум, успя да повлияе върху правителството в Москва да не пречи на споразумението. За това помогна и фактът, че западните участници в Консорциума гарантираха на руската страна, че основния петролопровод ще минава през Северен Кавказ към руското пристанище Новоросийск, откъдето кайспийският петрол ще се пренася с танкери през Босфора за Европа. На Москва бе обещано, че вторият петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан ще има само спомагателна роля, а освен това по маршрута му бяха разположени няколко руски военни бази. Скоро обаче, на руснаците бе дадено да разберат, че няма да има никакъв износ на петрол през Новоросийск, докато Москва не постави под контрол и не гарантира сигурността на чеченския участък на петролопровода. Вероятно тъкмо това бе и една от причините Елцин да нареди началото на военната операция срещу Чечения от 11.12.1994, която неочаквано за руснаците се трансформира в кървавата и продължителна Първа чеченска война. През това време западните партньори на Москва направиха всички възможно за да превърнат грузинския маршрут от второстепенен в основен. Турция, в частност, под предлог, че иска да гарантира своята екологична сигурност, реши да ограничи преминаването на танкери през Проливите. Така, поетапно, беше решен въпросът за преориентацията на транскавказките стратегически комуникации от Русия към Турция и Запада. Естествено, икономиките на страните от региона – Грузия и, особено, Армения, сериозно пострадаха от прекъсването на традиционните комуникации, свързващи ги с Русия. И дори мащабната западна икономическа помощ, която трябваше да гарантира икономическата и политическа преориентацията на Южен Кавказ, не успя да компенсира големите им икономически загуби. Така, по различни оценки, през 2004, грузинският БНП е достигнал едва 60% от този през 1991. Западът (и, преди всичко САЩ) обаче, успя да постигне основната си цел, поставяйки под контрол политическия елит на Грузия, както и всички механизми, гарантиращи функционирането на държавата. Що се отнася да т.нар. “революция на розите” в Грузия, тя бе резултат от обстоятелството, че в заключителния етап от ротацията на властта в страната, президентът Шеварднадзе се опита за разиграе своя, собствена игра за да гарантира приемственост във властта при по-изгодни за себе си условия. За целта, той се опита да поднови контактите с Русия и да се опре на аджарския лидер Абашидзе (Аджария е автономна република в западната част на страната, населена с грузинци-мюсюлмани – б.р.). Вероятно, тъкмо поради това Шеварднадзе, въпреки несъмнените му заслуги в налагането на американските (западните) интереси в Южен Кавказ, не можа да се задържи на президентския пост до края на мандата си.


 

Междувременно, след като стана очевидно, че процесът на комуникационната (а като последица – икономическата и политическа) преориентация на Южен Кавказ към Запада започва да придобива необратим характер, Русия активизира усилията си за реанимация на т.нар. Черноморски път. Така, през 1997, тогавашният руски външен министър Евгений Примаков усилено лансираше идеята да изграждането на тръбопровод през територията на Абхазия, свързващ новоросийския петролопровод с петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, което според Москва би компенсирало поне частично стратегическите и загуби от изграждането на основния петролопровод. Тогава идеята бе подкрепена от правителството на Грузия, а също от представителите на САЩ и Турция, надяващи се да я използват за връщането на Абхазия под контрола на Тбилиси. За целта те издигнаха редица предварителни политически условия за осъществяването на руския проект. Абхазия обаче отказа да ги обсъжда, а и руското правителство, базирайки се на горчивия опит от подобни сделки с американските си партньори, също постепенно изгуби интерес към идеята.

Истанбулското споразумение от 1999 за изтегляне на руските военни бази от Грузия, както и силният американски натиск това наистина да стане до 2008 (въпреки емоционалните възражения на Москва), свидетелстват, че Вашингтон категорично не приема наличието на руски бази по маршрута на новите стратегически комуникации в региона.

Междувременно, Москва предприе отчаяни усилия да обърне хода на нещата. В частност, с усилията на руската дипломация, беше възстановена транзитното железопътно съобщение през територията на Абхазия, позволяващо да бъде деблокиран основният съюзник на Русия в региона – Армения и да се възстанови икономическото (а оттам и политическото) влияние на руснаците в Южен Кавказ. Именно поради това обаче, изглежда малко вероятно, че САЩ ще позволят на правителството в Тблиси да търси реално решение този проблем, въпреки несъмнената изгода за грузинската икономика от осъществяването на проекта. Тоест, може да се очаква, че преговорите, за възстановяването на железопътното съобщение, които се водят в рамките на работните групи от Сочи, едва ли ще имат позитивен резултат. Най-вероятно Тблиси ще продължи да издига очевидно неприемливи за руснаците условия (например за връщането на бежанците и предварителното политическо урегулиране на грузинско-абхазкия конфликт) за да проточи до безкрайност решаването на въпроса.

Изграждането, с активно американско участие, на нови комуникации, които да свържат страните от Черноморския регион и Централна Азия с Европа, заобикаляйки Русия, напоследък придобива особено широк размах. Към тях, в частност, все по-активно се включват Украйна, Молдова и Румъния. Но не само те. Интересното в случая е, че САЩ упорито се опитват да включат в тези проекти и ЕС, или поне държавите от т.нар. “нова Европа”. Макар да е ясно, че преоблаващата част от въпросните проекти отговорят най-вече на американските интереси, а не на европейските потребители. В частност, идеята за използването на украинския петролопровод Одеса-Броди за транзит на каспийски петрол в Европа се вписва изцяло в концепцята на Вашингтон за установяването на контрол върху основните транспортни и енергийни комуникации в Каспийския региотн (като проекта ТРАСЕКА, петролопровода Баку-Джейхан и т.н.) и повишаване зависимостта на транзитните и богатите на суровини страни от постсъветското пространство от САЩ. Освен това, подкрепата на Вашингтон за тези проекти цели безпроблемното снабдяване на американските военни контингенти, които в скоро време ще бъдат прехвърлени от Германия в Полша и Румъния, в рамките на планирата “реконфигурация” на войските на САЩ в Европа.

Междувременно, повечето западноевропейски експерти са единодушни, че транзитът на каспийски петрол по маршрутите, заобикалящи Русия, е нерентабилен. Според тях, петролопроводът Одеса-Броди би донесъл печалба, само ако транзитът на по него надвишава 7 млн. тона годишно (капацитетът му е 14,4 млн. тона). Подобно количество свободен каспийски петрол обаче няма и не се очертава да има. Като ситуацията допълнително се усложнява от пускането в експлоатация през октомври т.г на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който вече има много сериозни проблеми с покриването на своя капацитет. И едва ли Международният консорциум, който изразходва за изграждането му 4 млрд. долара, ще се съгласи, част от предназначения за него петрол да се прехвърли към украинския петролопровод. В тази връзка, на Брюксел е ясно, че евентуалната европейска финансова помощ на амбициозните украински планове за “освобождаване” от руската енергийна зависимост, би била изразходвана неефективно, допълнително обременявайки бюджетите на водещите европейски държави.

Твърде сдържана е и позицията на Казахстан за евентуалното му участие в украинските проект. Неговият президент Назарбаев смята, че проблемът с транзита на казахстански енергоносители към Европа, през Украйна, трябва да се решават само в рамките на т.нар. “единно икономическо пространство”.

Не демонстрират особен интерес към закупуването на лек каспийски петрол и полските нефтопреработвателни концерни (за разлика от правителството във Варшава, което очевидно се ръководи не толкова от икономически, колкото от често политически съображения). Причината е, че полските нефтопреработвателни заводи са пригодени най-вече за преработката на руски петрол “Urals” и не могат да работят ефективно с друг. Освен това, според оценки на полски експерти, цената на един тон каспийски петрол в Броди (т.е. на украино-полската граница) ще струва почти 40 долара повече, отколкото един тон руски на белоруско-полската граница (Адамова Застава).

Междувременно обаче САЩ и част от страните от т.нар. “нова Европа” продължават да работят за ограничаването и постепенното ликвидиране на руското политическо и военно присъствие в Черноморския регион и Южен Кавказ. В Грузия и Украйна успешно приключиха т.нар. “цветни революции”. В Молдова пък бе направено всичко за укрепване властта на президента Воронин ( разбира се, след като последният реши да се обяви против Москва). Паралелно с това се решава въпросът за изнеглянето на руските военни части от територията на тези държави. Както вече споменах, ликвидирането на руските военни бази в Грузия ще приключи до края на 2008. На свой ред Украйна вече обяви, че няма да удължи договора за аренда на руската военно-морска база в Севастопол, който изтича през 2017. Съветът на Европа и САЩ настояват и за изтеглянето на руските войски от Молдова. В същия аспект би следвало да се разглеждат и американските усилия (подкрепяни и от някои западноевропейски държави) за разрешаването на грузино-абзахзкия, грузино-осетинския и приднестровския конфликти чрез връщането на непризнаните абхазка, осетинска и приднестровска републики в състава на Грузия и Молдова.

За целта се предприемат конкретни мерки за ограничаване на руските възможноси в преговорите за решаването на въпросните конфликти. Става дума, най-вече, за разширяване формата на самите преговори с включването на ЕС в тези за Приднестровието и „Групата на приятелите на генералния секретар на ООН” в тези за карабахския конфликт между Армения и Азербайджан и за бъдещето на Абхазия.

Появата на т.нар. “план Боден” и Женевския механизъм, в които на “Групата на приятелите” се предоставя водеща роля, също е насочена към отслабване позициите на Русия като посредник и доказва, че политическият натиск върху Абхазия със сигурност ще продължи да нараства.

Показателно е, че този фон отново се лансира идеята за реализацията на предица петролни проекти на територията на Абхазия, с участието на американската компания Adarco и руската Лукойл, която получи разрешение от правителството в Тбилиси да разработва петролните находища в абхазкия шелф, в района на Очамчира и Гудаута. Ситуацията много напомня сценария за създаването на азербайджанския петролен консорциум, в резултат от което бяха ерозирани руските стратегически интереси в Южен Кавказ. В случая с Абхазия, Лукойл, стремейки се, към бързи печалби, също би могъл да съдейства за появата в тази република на силен конкурент на Москва.

Като цяло, ситуацията в Абхазия изглежда доста опасна, макар че изострянето на противопоставянето между Русия и САЩ (и Запада, като цяло) за доминация в региона, дава и определени възможности автономната република да закрепи статута си на фактически независима държава, за което между другото, свидетелства развитието на сътрудничеството и с Москва и съседните руски региони, съвместните социални програми и проекти за възстановяване на комуникациите и транспортното съобщение, осъществявани от руснаците на територията на Абхазия. В крайна сметка, това може да доведе до превръщането на републиката в основна опорна база на Русия в Южен Кавказ.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Тази година цените на нефта изнервиха и най-мощните световни икономики. Официално нарастването на петролните цени се обясняваше със спекулациите около все по-високото потребление в Азия, намаляващите запаси в Близкия Изток, конфликтите в Ирак и Иранската ядрена криза, политическите катаклизми в Централна Африка и Венецуела, както и природните бедствия в САЩ. Всичко това е така.  Но ако започнем да анализираме всеки мотив по отделно ще видим, че в случая ролята на политическите спекулации е водеща пред реалните икономически процеси. Факт е например, че през последните години световните добиви на петрол значително надвишават потреблението. Факт е също, че арабските страни, се опитват да променят политиката на Съединените щати в Близкия изток, чрез прилагане на енергиен натиск, подобен на този от 70-те и 80-те години на миналия век. Арабските страни от ОПЕК са особено обезпокоени от геополитическия  курс на Вашингтон системно да диверсифицира своята енергийна зависимост от арабските петролни монархии. В този смисъл държавите от  Персийския залив възприемат като положителна новина всяка вест за изостряне на отношенията между САЩ и диктаторския режим във Венецуела, поредния бунт на някой военен вожд в Нигерия, или размирици в новите нефтодобивни райони на Центална Африка. Петролните монархии са обезпокоени и от скъсяването на американските енергийни комуникации – Либия вече изнася суровината си през тръбопровод директно на брега на Атлантическия океан. Нараства и американския нефтен внос от Африка.

В арабския свят гледат с недобро око и на възраждането на ядрената енергетика в развитите страни. Въпреки чернобилския синдром, ядрените централи отново се връщат на мода и усилено се работи върху създаването на термоядрения синтез. Но най-големият шок е предизвикан от новото активиране в САЩ на програмите за използване на водородното гориво. Ако през първия мандат на Джордж Буш-младши в подобни програми бяха инвестирани около половин милиард долара, през втория му мандат само държавата е инвестирала около 2 милиарда долара. Частните американски автомобилни концерни успяха да привлекат в разработката на прототипите водещи японски и западноевропейски производители и първите автомобили вече са факт.

Въпросът може да изглежда преждевременен, но все пак си струва да запитаме, какъв ще бъде светът и бъдещето на България в деня “Zero“, когато петролът от стратегическа енергийна суровина се превърне в мечтата на Менделеев, тоест само в чисто химическа суровина?

Веднага трябва да уточним, че точен ден и час на революционното събитие едва ли ще има. Подобно на парната машина, на електричеството, или на подмяната на въглищата с нефта, процесът ще тече успоредно с използването на досегашните енергоносители.

Но трайните тенденции ще започнат да се очертават още през 30-те и 40-те години на новия век:

- Ще започне да намалява значението на стратегическите петролопроводи. Въпросът е, дали част от тях в района на Близкия Изток няма да се превърнат във водопроводи? Със сигурност обаче ще се засили значението на старите търговски пътища, като те ще се върнат към класическите си трасета от преди епохата на нефтопроводите.

- Ще започне да намалява ролята на сегашните петролни рафинерии и те ще се превърнат в чисто суровинен отрасъл на химическата промишленост. Като съпътстващи на тези производства, нефтените деривати частично ще запазят ролята си на енергийни суровини.

- Тук идва най-страшното за арабските държави: цените на нефта ще се повишат, но потреблението силно ще намалява. Следоватено ще намаляват приходите на петролните монархии и на свръхдържава, като Русия. Икономическите проблеми ще ескалират в политически и това ще изостри сблъсъка между ислямските страни и развитите държави от Европа, Америка и Азия.

- Геостратегическото значение на Близкия и Средния Изток ще намалее, а арабският Свят, също както в годините отпреди Първата световна война, ще се превърне в придатък на Европа и Африка или в заден двор на развития глобален свят.

- Част от петролните монархии ще се опитат да омекотят последиците от шока. Петродоларите ще бъдат изтеглени от западните икономики и ще се инвестират в собствените страни. Но без реални политически и социални реформи арабските държави окончателно ще се превърнат в генератор на световна нестабилност.

- Радикалните ислямистки групировки ще засилят своето влияние сред арабите и в Третия свят. Всичко това ще доведе до натиск срещу държавата Израел и нов военен конфликт с използването на всички възможни конвенционални и неконвенционални средства. След като  Израел няма да бъде в сърцевината на един енергийно важен геостратегически регион, подобно на средновековните кръстоносни държави той ще бъде подложен на постоянен натиск за унищожаването му.

- Радикализирането на ислямския свят, наличието на висока демографска раждаемост и пролетаризиране на масите в ислямската «умма» ще създаде условия за сблъсък на цивилизациите, зад които реално ще стои конфликта на един развит свят

- “ойкумен”, нападан от “варварите” , които не желаят или не могат да се приспособят към предизвикателствата на модерния свят.

От подобен сценарий следва, че България трябва максимално да бърза с нтегрирането си в ЕС и да запази и подобри подзициите си в НАТО. Оказала се близо до разлома на бъдещия конфликт, страната ни трябва по всякакъв начин да съдейства за интегрирането на Турция към Европа, като част от западния плацдарм за възпиране на “варварите”. По същия начин трябва да бъде третирана и държавата Израел, палестинските територии и Ливан. Още преди поредното изостряне на арабско-израелския конфликт, ЕС и САЩ трябва да поемат защитата на тези анклави. Със сигурност държава като Израел, геостратегически и цивилизационно, е по-скоро част от Средиземноморска Европа и модерния свят и не бива да бъде изоставена в ръцете на “варварите”. За да запазят своята роля в света след деня “Zero” и облекчат своята защита, Европа и САЩ трябва да водят активна средиземноморска политика в района на Магреба. Като част от тази политика, трябва да бъде търсено сътрудничество с Русия за установяване на стабилност и равновесие в Кавказ и Централна Азия. Подобна политика ще е от полза и за всички държави от така наречената Шанхайска петорка.

Като частни казуси на глобалния процес, но и като реални проблеми пред България се изправят въпросите за прословутите транспортни коридори на Балканите и трасетата на нефтопроводите по посока Изток - Запад. Нужно ли ни е строителството на петролопровода Бургас – Александруполис? България ще жертва екологията на един ключов за икономиката си регион, за да могат Гърция и Русия да заобиколят по периферията именно нашата страна и разбира се Босфора. Публична тайна е, че претоварването на суровината от танкерите (екологично най-рисковата част) в терминалите при Бургас и Алекснадруполис е икономически неизгодно и ще оскъпи нефта по трасето. Същевременно след пускането на тунела под Босфора Турция е готова да демонтира първия мост над пролива от 1973, чиито опорни колони стесняват фарватера и ограничават режима на преминаване на танкерите. Според турските експерти, тунелът под Босфора и моста Мехмет Фатих ще са достатъчни, за да пемат спокойно трафика между Европа и Азия. Тогава кой ще претоварва нефт през Бургас - Александруполис?

Освен това, тъй като въпросният проект не предвижда дублиране на петролопровода с магистрала и жп линия, а Гърция иска да удължи тръбата до Игуменица, за да изнася директно на средиземноморските нефтени борси, за България би било по-добре да подкрепя трасето на петролопровода Бургас - Дуръс. Освен това, дори и когато след деня “Zero” нефтопроводите се превърнат в обикновенни тръби, те ще могат да служат за прокарване на оптични и други комуникационни наземни системи по посока към Македония.

При благоприятната комбинация в деня “Zero”, благодарение на ядрената енергетика и водородните двигатели, българската икономика ще си отдъхне от постоянния външнотърговски дефицит, дължащ се на вноса на енергоносители. Ще бъде освободен огромен национален ресурс за стопански инвестиАЕЦ Козлодуйции в нови технологии, комуникации и пътища. Но за целта страната ни не трябва да изостава от световните тенденции и бързо да внедрява всички нововъведения. Затова, нека засега, като подготовка за деня “Zero” и част от жизнено необходимата и модернизация, България да се бори до последно за запазването на 3-ти и 4-ти блок от АЕЦ Козлодуй и успоредно с това да строи АЕЦ Белене. Нужно е, в процеса на интеграцията си към ЕС, много внимателно да следим и участваме в процесите на Балканите, в Черморския регион и в Източното Средиземноморие.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поредният изблик на напрежение между двата бряга на Атлантика, породен от предложението на Европейския съюз за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай след 1989, е знаков за промените в глобалния геополитически ред, в който отношенията между САЩ, Китай и ЕС ще бъдат от ключово значение за развитието на международната система през идните десетилетия. Днес трите световни сили контролират преобладаващата част от световната икономика и военен потенциал и оказват огромно политическо влияние върху останалата част от планетата. Оценявайки общата икономическа, политическа и стратегическа мощ на тези водещи актьори на съвременната политическа сцена, анализаторите обръщат все по-голямо внимание на взаимодействието в новия глобален стратегически триъгълник „Вашингтон-Брюксел-Пекин”.

Наред с огромното военно превъзходство и безпрецедентна мощ на Съединените щати, все по-интегрираният и икономически силен ЕС и задълбочаването на технологичната и икономическа глобализация, китайската роля в световните дела е сред четирите основни тенденции, дефиниращи новия глобален ред. В този нов ред Китай играе много по-значима роля, ангажирайки се с все повече международни проблеми, като борбата с тероризма, замърсяването на околната среда и глобалното затопляне, енергийната сигурност, международната организирана престъпност, интернационалните мироопазващи мисии, неразпространението на ядрените оръжия, здравеопазването и стабилността на глобалната финансови система. Тази промяна в поведението на Пекин, който доскоро бе далеч по-пасивен и избягваше да се ангажира с подобни въпроси, говори както за значително нарастналото самочувствие на китайските лидери, така и за това, че те са наясно с новите отговорности на Китай в глобален аспект. Паралелно с ангажирането на Пекин в международната система, САЩ и Европа се стремят да си сътрудничат с китайците в решаването на едни или други проблеми пред глобалното управление. В същото време обаче, интересите на трите полюса в „новия стратегически триъгълник” по редица въпроси значително се различават.

Така, споровете около вдигането на оръжейното ембарго демонстрират, колко различно е отношението на САЩ и Европа към китайския възход. Вероятно, ако ЕС имаше някакъв интерес да поддържа свое военно присъствие в Източна Азия, или пък беше поела определени ангажименти към сигурността на Тайван, Брюксел едва ли щеше да настоява за премахване на ембаргото.

Затова е важно да се установят онези интереси и подходи в американската и европейска политика по отношение на Китай, които стоят в основата на напрежението, породено от спора за оръжейното ембаргото. В същото време различията между тях не бива да се хиперболизират, защото САЩ и Европа имат и мното общи виждания за мястото на Китай в световната общност, балансиращи в значителна степен различията помежду им.

Общите моменти в отношението на САЩ и ЕС към Китай

Въпреки наличието на известни нюанси, като цяло, САЩ и ЕС споделят стремежа към утвърждаване на Китай като глобален геополитически играч и все по-тясното му ангажиране със световните проблеми. И Вашингтон, и Брюксел искат Китай да стане част от статуквото, а не държава, стремяща се към неговото ревизиране и вярват, че предоставяйки на Пекин максимално висок статут и представителство в различните международни институции, ще постигнат тази цел, принуждавайки китайците да се съобразяват с международно приетите норми на поведение. Подкрепата за интегрирането на Китай в международната система бе в основата на европейската и американска политика спрямо Китай от началото на 80-те години на миналия век насам.

Всъщност, още преди това – през 1968, тогавашният американски президент Ричард Никсън отбеляза, че изолацията на Китай от международната общност би оказала дестабилизиращо влияние върху международните отношения и тъкмо това схващане бе в основата на решението му да възобнови контактите с Пекин през 1972. Тази позиция се споделяше и от президента Джими Картър, който реши да възстанови дипломатическите отношения между САЩ и комунистически Китай през 1979. В същия дух действаше и администрацията на Ронълд Рейгън, която направи много за да ангажира, на двустранна основа, Пекин с редица глобални проблеми и съдейства за приемането на Китай в някои международни организации. Президентът Джордж Буш-старши първоначално възнамеряваше да продължи и дори да задълбочи тази политика, но трагичните събития на пекинския площад Тянанмън през 1989 му попречиха да го направи. След него обаче Бил Клинтън поднови преговорите с китайците, довели до включването на страната в Световната търговска организация (СТО). Впрочем, дори сегашната администрация на Буш-младши, която не крие неодобрението си към дейността на много международни институции, настоява Китай да се ангажира конструктивно в тяхната дейност. Разбира се, това не винаги е така (през 2004 например, американците забавиха максимално приемането на Пекин в Режима за контрол на ракетните технологии, въпреки настояването на ЕС), но като цяло САЩ одобряват интегрирането на Китай в международния институционен ред.

В това отношение обаче, Европа е по-активна от Вашингтон. Като в основата на тази активност е традиционното за европейската геополитика схващане, че появата на една велика сила, трябва да бъде балансирано от наличието на други; че мнополюсният свят е далеч по-стабилен от еднополюсния; че отделните държави и нации следва да се съобразяват с международното право и общоприетите норми на поведение; че международните институции трябва да бъдат укрепвани за да гарантират ефективно управление на глобално ниво; че суверенитетът има своите граници и при определени условия (както е в ЕС) той следва да бъде споделен; както и че, употребата на т.нар. „мека сила” обикновено е далеч по-ефикасно от грубия диктат. Тези ключови елементи от европейската визия за света са в основата на начина, по който Брюксел оценява Китай и потенциалната му роля в международната система.


 

Европа и САЩ са еднакво заинтересовани от подобряване на ситуацията с човешките права в Китай. Тази цел си остава обща, независимо, че политическият инструментариум и тактиката, която използват Брюксел и Вашингтон, често се различават. Така, американците предпочитат да използват явната дипломация, както и организации като Комисията по човешките права към ООН в Женева. Европа пък залага на дискретния дипломатически натиск, избягвайки да използва механизмите на ООН, макар че ЕС всячески окуражава Китай да се присъедини към конвенциите на ООН, касаещи човешките права.

Европейците и американците се различават и по това, че докато Вашингтон традиционно поставя ударението върху спазването на правата на политическите затворници и дисидентите, а през последните години (т.е. при Буш-младши) - и върху религиозните права, като особено внимателно се следи ситуацията в Тибет, Брюксел предпочита да обръща внимание върху безопасността на труда, дискриминацията на жените, държавния контрол над медиите, подобряване на условията в китайските затвори и отмяната на смъртното наказание. Редица европейски страни (Великобритания, Германия, Холандия и скандинавските държави) споделят американската загриженост за бъдещето на Тибет, но в рамките на далеч по-обширния въпрос за спазване правата на всички етнически малцинства в Китай. Но повече от всичко европейците се интересуват от формирането на гражданско общество в страната. Подобен подход често води до конфликти, повод за които е например искането на ЕС, Пекин да разреши формирането на автономни профсъюзи или пък строгият контрол, който китайското правителство упражнява върху неправителствените организации, финансирани от Брюксел. Все пак, като цяло, режимът в Пекин е склонен да възприеме повечето инициативи на ЕС в обществената сфера. В крайна сметка, въпреки посочените по-горе различия, САЩ и ЕС стоят на единни позиции по въпроса за човешките права в Китай.

Вашингтон и Брюксел демонстрират единство и по отношение на необходимостта от спазване на законността в Китай, което, според тях, е фундаментално предварително условие за постигането на редица по-широки цели: спазване на човешките права, ясни правила за функциониране на пазарната икономика, предвидимост за чуждестранните инвеститори, намаляване на корупцията и създаването на законови прегради пред намесата на държавата в икономиката и частния бизнес. Европа влага много повече средства в програми, насочени към постигането на тази цел, отколкото САЩ (1). Едва през 2003 американският Конгрес разреши директното отпускане на средства за реализацията на подобни програми в Китай. Възможностите на американската правителство и, по-специално тези на Агенцията за международно развитие, в това отношение все още са ограничени, поради санкциите и решенията на Конгреса, взети непосредствено след събитията от 1989. В същото време ЕС, както цяло, и особено страни като Великобритания или Швеция, вече години наред влагат значителни средства за реализацията на различни програми за усъвършестване на китайското законодателно, трудово, наказателно и т.н. право.

Европа и САЩ са на едни позиции и по въпроса за присъединяването на Китай към Договора за неразпространяване на ядрените оръжия, който Пекин подписа през 1992. В миналото китайската практика да се предоставят ядрени технологии на различни държави силно безспокоеше американското правителство, което водеше интензивни преговори с Китай по този въпрос и периодично санкционираше китайските фирми, занимаващи се с подобни трансфери. На свой ред, през последните години ЕС също поддържа активен диалог с Пекин за решаването на проблема. Тези съвместни усилия се увенчаха с успех – Китай се съгласи да възприеме ясни правила при износа на ядрени технологии, демонстрирайки съзнание за опасността, която крие неконтролираното им разпространение. Освен това Пекин ограничи и постави под контрол износа на балистични ракети и компоненти за тях.

Накрая, Европа и САЩ демонстрираха обща ангажираност и желание за присъединяването на Китай към Световната търговска организация (СТО) и стриктното спазване от страна на Пекин на задълженията, произтичащи от членството му в нея. Вашингтон и Брюксел работиха в тандем за приемането на китайците в СТО, а сега полагат съвместни усилия с Пекин за реализацията на целия спектър от икономически и финансови реформи и ангажименти и, по-специално, тези касаещи защитата на интелектуалната собственост, либерализацията на чуждестранните финансови услуги, дерегулацията на правата за дистрибуция при продажбите на едро на потребителски стоки и постепенния отказ на Пекин от дъмпинга на свои стаки в чужбина и поставянето на изкуствени прегради пред вноса на някои чужди стоки на собствения си пазар. Дори фактът, че американските и европейски компании се конкурират директно на китайския пазар, не пречи на Вашингтон и Брюксел да демонстрират на правителствено ниво единната си позиция по повечето проблеми, касаещи търговията с Пекин.

Истината е, че ЕС лобираше дори повече, отколкото САЩ, за приемането на Китай в СТО. Оттогава обаче, Брюксел следи за стриктното спазване на китайските задължения, произтичащи от този факт и, в частност, е крайно предпазлив към претенциите на Пекин страната да получи статута на пазарна икономика, което на практика би елиминирало антидъмпинговите тарифи, целящи да ограничат притока на китайски стоки на световните пазари (и, в частност, на европейския и американския). В един, появил се през 2004, анализ на ЕС се посочва, че Китай продължава да е много далеч от покриването на петте основни критерия за придобиване статут на пазарна икономика (2). Въпреки това, през последните години Пекин оказва нарастващ натиск върху Брюксел да му предостави такъв статут, както и да премахне антидъмпинговите бариери срещу китайския внос, но засега ЕС няма никакво намерение да отстъпва, дори напротив. На свой ред, американският Департамент по търговията е завел голям брой съдебни дела срещу различни китайски фирми, обвинени в дъмпинг. И в двата случая, нещата опират не само до очевидно некоректната китайска търговска политика, но касаят най-вече огромния дефицит на ЕС и САЩ в търговията им с Китай.


 

Различията в политиката на ЕС и САЩ към Китай

Въпреки, че Съединените щати и Европа се придържат към сходни позиции в редица важни сфери, начинът, по който всеки от тях възприема възхода на Китай, значително се различават, което на свой ред води до различен политически подход в отношенията с Пекин. Очертаването на тези различия в редица важни политически сфери изисква предварително да си изясним, как Европа и Америка възприемат Китай и неговия възход.

Европейската визия за света и влиянието на евроинтеграцията

Много европейци не крият безпокойството си от разширяването и използването на американската глобална мощ (и, особено, на военната мощ на САЩ) и възприемането от Вашингтон на т.нар. „доктрина на изпреварващия удар”. Повечето от жителите на Стария континент вярват, че многополюсния модел е далеч по подходящ за запазване на глобалната стабилност, отколкото еднополюсния и, че той би могъл по-добре да гарантира сигурността и икономическите интереси на Европа. Това се отнася особено за страни като Франция и Германия, държавите от Бенелюкс, Скандинавия и Средиземноморския регион. Въпреки че британското правителство не споделя идеята за многополюсния свят, след Втората война в Ирак повечето британци също отхвърлят модела на еднополюсния свят, доминиран от САЩ. Наистина, правителствата на десетте нови членки на ЕС от Източна Европа (т.нар. „нова Европа”) не демонстрират толкова твърда подкрепа за многополюсния модел, като западноевропейците, на истината е, че въпросните нации също твърдо вярват в идеята за силна и обединена Европа, като самостоятелен геополитически полюс.

От всичко това следва, че Европа и Китай споделят обща визия за бъдещия световен ред и съзнателно се стремят към укрепването на алтернативните полюси на национална мощ и на различните регионални обединения, като ЕС, Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) или Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), вярвайки, че американската мощ и произтичащата от нея доминация на САШ следва да бъдат ограничени и балансирани (3). Но, освен че споделят идеята за многополюсния свят, Европа и Китай се придържат към сходни позиции и по отношение на мултилатерализма (т.е. многостранния подход в международните отношения). Те смятат, че глобалните институции (особено ООН) трябва да бъдат укрепвани, отчасти за да послужат като спирачка срещу налагането на хегемонистичния еднополюсен модел, отчасти понеже тези институции следва да играят ключова роля за преодоляване на различните предизвикателства пред глобалното управление. Така , Пекин постепенно става по-възприемчив и ангажиран с глобалните и регионални институции. От друга страна, американското общество е крайно скептично към дейността и възможностите на глобалните институции, а сегашната администрация направи дори повече от предшествениците си за пренебрегването им и за ерозирането на техния авторитет. Белият дом не крие презрението си към ООН, смятайки Световната организация за тромава, импотентна и нуждаеща се от радикална реформа. Вашингтон често пренебрегва и редица регионални организации, като например Регионалния форум на АСЕАН, квалифицирайки ги като „безполезни говорилни”, поради липсата на ефективни механизми за прилатане на решенията им. Правителството на САЩ игнорира подобни институции, защото не разполагат с достатъчно мощ и правомощия. Европейците и азиатците обаче работят много добре с тях, придавайки по-голямо значение на решенията, вземани с консенсус и прилагането на т.нар. „мека сила”. Това донякъде произтича от относителната им слабост в чисто военен аспект, но е и израз на предпочитанието им към решаването на проблемите чрез преговори.

Прословутият модел на споделения суверенитет, на който се крепи ЕС, също е дълбоко чужд и неприемлив за мнозинството американци, които, въпреки децентрализираната федерална система на Съединените щати, не приемат идеята да прехвърлят суверенните си права към една по-голяма панрегионална свръхдържава. Както посочва Т.Р.Рийд в последната си книга „Европейските съединени щати”, въпреки че много американци инстинктивно не вярват в успеха на идеята за европейската интеграция, те са съвсем наясно, че обединяването и укрепването на Европа влияе пряко върху икономическите интереси на САЩ, както и върху техните собствени (4). Хора като бившият президент на „Дженерал Електрик” Джек Уелч, както и мнозина други босове на корпоративна Америка вече изпитаха на гърба си, как растящата икономическа мощ на ЕС директно засяга техния бизнес в Съединените щати.

Засега обаче, продължаващият процес на трансфер на суверенитет и икономическа интеграция в Европа все още не е довел до превръщането на ЕС в глобален геополитически субект. Така наречената „обща европейска политика в сферата на сигурността и международните отношения” си остава повече декларация за намерения, макар че ако приемането на Европейската конституция не беше провалено от референдумите във Франция и Холандия, вероятно щеше да последва съответната радикална реорганизация на Европейската комисия и Европейския съвет, авторитетът и възможностите на европейския външен министър щяха да укрепнат и ЕС щеше да действа далеч по-ефективно в сферата на външната политика (5). Редица американски анализатори, включително различаващи се радикално в политическите си възгледи (като живеещите в Европа Робърт Кейгън и Т.Р.Рийд например) подчертават, че комбинацията от смяната на поколенията в европейските общества, постепенно оформящата се нова европейска идентичност, както и изграждането на сравнително ефективен общоевропейски външнополитически апарат, обективно съдейтства за задълбочаването и изострянето на трансатлантическите различия (6). Други коментатори, като например британският учен Тимът Гартън Еш, също признават наличието на тези различия, но посочват, че САЩ и ЕС продължават да споделят редица фундаментални общи ценности и смятат, че възобновяването на взаимните ангажименти и внасянето на известни корекции в политиката им, би помогнало за възраждането на трансатлантическите връзки (7). Впрочем, редица трансатлантически аналитични центрове също се опитват да анализират причините и вероятните последици от разцеплението между САЩ и ЕС (8). Въпреки различните прогнози, които дават, всички те подчертават, че различията между двата бряга на Атлантика са нарастнали значително от края на студената война насам и, че ако развитието на тази тенденцията не бъде спряно, то би поставило под въпрос устойчивостта на цялата система на международните отношения. Лошото в случая е, че Западът все повече се превръща в чисто географско понятие, и вече не е онзи могъщ политически актьор и морален стожер, който светът познаваше в периода след края на Втората световна война.

Различните визии за китайския възход

Тези структурни и перцептуални различия, определят и различният подход, който Съединените щати и Европа са възприели към Китай. Като в случая основното различие е в това, как американците и европейците тълкуват „възхода на Китай”. Така, обществената дискусия в САЩ по този въпрос, както и повечето анализи, са свързани с ръста на китайската военна мощ и ефекта от него за американската национална сигурност и интересите на Вашингтон в Източна Азия (проблемът с Тайван и не само той). Именно през тази призма мнозинството американски анализатори разглеждат и китайския възход. Въпреки недоволството от загубата на работни места, поради прехвърлянето на някои производства от САЩ в Китай, нито този проблем, нито дори проблемът с огромния дисбаланс в търговията между двете страни, не стоят в центъра на дебата за последиците, които китайският възход може да има за американската национална сигурност.


 

От друга страна, Европа разглежда подема на Китай най-вече в рамките на прехода, който страната извършва. Тоест, европейците виждат Китай като огромна развиваща се държава, намиращата се по средата на сложен преход от държавен социализъм към пазарна икономика, по-отворено общество и по-представително и отговорно управление. За разлика от американските анализи, които се концентрират върху въшната политика на Китай, европейските се съсредоточават върху вътрешното развитие на страната. Това е действително фундаментално различие, защото то обяснява и различните подходи (и, съответно, политики), които САЩ и ЕС възприемат спрямо Китай.

От тази перспектива можем лесно да си обясним доверието, с което европейските политици подхождат към Китай – те смятат, че е необходимо да се помогне на Пекин да приключи успешно своя вътрешен преход и съпътстващите го реформи. Европа не желае превръщането на Китай в „пропаднала държава” (failed state). ЕС е по-склонен да приеме тази страна, такава каквато е и да помогне на Пекин да се справи с вътрешнополитическите си предизвикателства. Европейците вярват, че в това отношение имат какво да предложат на Китай – и като опит, и като ресурси. В случая не става дума само за продължителния опит на Европа в сферата на социалната демокрация и общественото обезпечаване, но и за съвсем пресния опит на източноевропейските държави в техния сходен преход от държавен социализъм към пазарна икономика. Макар да е ясно, че Китай не възнамерява да се откаже от еднопартийната си система, нито пък може да бъде принуден отвън да го направи, европейците разчитат на своя опит в т.нар. „кадифени революции” и налагането на социалдемократическия, вместо комунистическия, модел. Те добре знаят, че демократизацията на Източна Европа бе предшествано от определени събития, предвестници за каквито виждат и в днешен Китай. Европейците са готови да споделят с китайците опита си в реформирането на индустрията, образованието, науката и високите технологии, медийната дерегулация, преватизацията на обществения транспорт, политическата прозрачност и т.н. С две думи, ЕС вярва че може много да помогне за успешната вътрешна трансформация на Китай и влага значителни средства в програми, целящи нейното ускоряване (9).

Стратегическото партньорство между ЕС и Китай, установено през 2003, допълнително влияе върху европейската визия, че Пекин вече играе ключова роля в онези сфери на сигурността, които Европа смята за особено важни. Според Брюксел, основните заплахи за европейската сигурност днес имат транснационален характер: нелегалната имиграция, международната престъпност, епидемиите от нови опасни заболявания, достъпът до енергоносителите, опазването на околната среда и проблемите, породени от лошото управление. И там разглеждат Китай като една от големите световни сили, способна да повлияе върху решаването на всички тези проблеми.

Въпреки, че европейските и американски компании се конкурират яростно помежду си за по-голям дял от китайския пазар, на правителствено равнище различията в инвестиционната политика са много показателни за различните подходи на Вашингтон и Брюксел към китайския възход. Така САЩ предпочитат да инвестират средства най-вече в контрола на растящата китайска военна мощ, както и за възпиране на потенциална китайска агресия, докато ЕС инвестира в инициативи, които се осъществяват в самия Китай и целят укрепването на неговата „мека сила” и улесняване на устойчивото му развитие.

Анализирайки Китай

Очевидните разминавания в политиката на САЩ и ЕС по отношение на Китай не се дължат само на описаните по-горе, принципно отличаващи се, визии на Брюксел и Вашингтон за характера на китайския възход, но и на различния потенциал и ориентация на мозъчните центрове, които разработват тази политика.

Както американското правителство, така и правителствата на страните-членки на ЕС разчитат на специалистите по Китай, които работят в техните външни министерства, разузнавателни служби и специализирани агенции. В същото време САЩ очевидно разполагат с много повече такива специалисти, които при това са и доста по-добре запознати със сегашната ситуация в Китай, отколкото европейските им колеги.

В момента, в американския Държавен департамент работят поне двеста дипломати отлично владеещи китайски език, като повечето от тях са защитили докторска степен по теми, свързани с Китай и непрекъснато пътуват в района на т.нар. „Голям Китай” (обединяващ Китай, Хонконг и Тайван). Този интерес на американската дипломация към Китай датира още от втората половина на ХІХ век. На свой ред Департаментът по търговията поддържа макар и по-малочислен (около 30 души) но също така отлично подготвен контингент от специалисти по Китай. Същото се отнася и за министерствата на енергетиката, образованието, финансите и т.н. във всяко от които присъства определена квота такива специалисти.

На свой ред американската армия разполага с група от 50 специалисти по Китай, подобни по-малки групи има във флота и Корпуса на морската пехота. Повечето от тези офицери са били военни аташета в Китай или са служили като щабни офицери при държавния секретар по отбраната, Обединения комитет на началник щабовете или Командването на Тихоокеанския флот в Хонолулу.

Още по-голям е броят на тези специалисти в различните американски разузнавателни служби. През последните години количеството на техните анализи, посветени на Китай, прогресивно расте. Смята се, че само в ЦРУ работят над двеста специалисти по Китай, също толкова е броят им във военното разузнаване и Националната агенция за сигурност. На свой ред Тихоокеанското командване разполага с няколко стотин души, чието единствено задължение е да следят активността на китайската армия.


 

В неправителствения сектор и особено в академичната общност броят на специалистите по Китай е огромен и несравним с която и да било друга държава с света. Буквално стотици са професорите, специализирали се в изследвания, касаещи китайското развитие след 1949, не по-малко са специалистите по средновековна и нова китайска история. В повечето американски университети се предлагат програми, подготвящи специалисти по Китай. Звършилите ги обикновено прекарват по две или повече години в самия Китай, за да усъвършенстват познанията си. Въобще интересът към изучаването на тази страна в САЩ е огромен, а шансът един специалист в тази сфера да остане без работа – нищожен. Това говори, само по себе си, за значението, което Америка отдава на „китайското предизвикателство”

Извън университетите, с анализи на китайска тематика се занимават редица частни изследователски институти и „мозъчни центрове”, голяма част от които се намират във Вашингтон, а също Съветът за международни отношения в Ню Йорк, и Националното бюро за азиатски изследвания в Сиатъл. На практика, днес всеки аналитичен център в САЩ разполага с поне един експерт по Китай, а повечето има по няколко. Същото се отнася за различните консултантски фирми, като Centra Technologies, Science Applications International Corporation (SAIC) и много други, разполагащи с внушителни екипи от експерти и изпълняващи държавни поръчки в различни сфери, касаещи Китай.

За разлика от САЩ, в Европа подобни центрове и аналитични екипи, чиято дейност е изцяло посветена на Китай, почти няма. Освен това познанията и практическия опит на европейските експерти в тази сфера са доста по-ниски в сравнение с тези на американските им колеги. Студентите в повечето европейски университети, които искат да изучават Китай, обикновено получават добри познания по китайски език, история и култура, но не знаят почти нищо за това, как точно функционира съвременната китайска система. Налице е недостиг на подготвени преподаватели, специалисти по съвременен Китай. Нещо повече, през последните години, качеството на обучението в тази област продължава да се влошава и ако ЕС не реши да влажи повече средства за подобряването му, европейските университети ще продължат силно да изостават от висшите учебни заведение в Америка или Азия.

Малко по-добра е ситуацията в европейските аналитични центрове, като с качествени експерти разполагат поне десетина от тях, действащи във Великобритания, Франция, Германия, Италия и Белгия (10). Малцина от тези експерти опаче говорят добре китайски или пък могат да използват китайски източници за своите анализи.

Като цяло, изследванията, посветени на Китай, които се правят в Европа, обикновено имат строго научен характер и трудно биха могли да се използват в практическата политика. Освен това в европейските държави-членки на ЕС политиката към Китай се формулира почти изключително в рамките на съответните правителства, с минимално участие на експерти от неправителствените организации. За да бъдат преодолени тези недостатъци, през 1996 беше създадена Европейската академична мрежа за Китай (ECAN), чиято дейност първоначално се финансираше от Европейската комисия. След 2002 обаче това финансиране беше прекратено и бъдещего на ECAN остава неясно.

Парадоксалното в случая е, че сравнителна слабата експертно-аналитична база въобще не пречи на европейските държави да развиват активно връзките си с Китай. Както ЕС, като цяло, така и отделните страни-членки на съюза съумяха да изградят през последните години стабилни отношения с Пекин. Параметрите на тези отношения са добре известни (11). Те покриват широк спектър на взаимодействие в сферите на търговията и инвестициите, културата и образованието, дипломацията, военния обмен, както и в рамките на различните програми, които ЕС реализира в Китай.

Очевидно, относителната липса на познания за китайската специфика не затруднява това бурно развиващо се сътрудничество. Как би могъл да се обясни подобен парадокс? Причината е проста – интересите на Европа и Китай в много отношения съвпадат. Те имат взаимен интерес от развитието на търговията и инвестициите, осъществяването на обмен в най-различни сфери, европейската подкрепа за китайския „преход”, но най-вече в налагането на многополюсния и мултилатерален модел на новия световен ред. Подобно съвпадение на целите не изисква от Европа да разполага с кой знае какви експерти по китайската проблематика.

Съвместната работа за реализацията на така очертаните общи цели се улеснява допълнително от факта, чеЕС няма стратегически интереси или военно присъствие в Азия, както и, че Брюксел никога не е поемал ангажименти за защитата на Тайван и в Европа на практика липсва активно про-тайванско лоби. Тези особености са от изключително значение, защото позволяват на ЕС да развива отношенията си с Китай без да е обременен със стратегическите и отбранителни ангажименти, които Съединените щати имат в Азия или с наличието на такова изключително влиятелно лоби, каквото е тайванското във Вашингтон. Затова, макар че през последните години Съединените щати също поддържат добри и ползотворни отношения с Пекин, тайванският проблем и споменатите стратегически фактори са постоянна заплаха за тяхното бъдеще.

Очертанията на новия стратегически триъгълник

Какво би могло да се каже за този нов стратегически триъгълник? Как ще се развие той и какво влияние ще окаже върху световните дела? Би било погрешно, ако разглеждаме взаимоотношенията между Пекин, Брюксел и Вашингтон по същия начин както тези между Москва, Вашингтон и Пекин от 70-те и 80-те години на миналия век. Защото между двата стратегически триъгълника има няколко много съществени разлики.


 

На първо място, стълбовете, върху които се крепи новия триъгълник са по-обтекаеми и по-малко статични. И всяко действие, предприето от една от страните в него не води задължително до противоположната реакция на останалите две. Освен това, поне засега, не може да се твърди, че две от страните биха могли да оформят стратегически съюз, насочен срещу третата. Пак за разлика от предишния глобален стратегически триъгълник, в който САЩ и Китай почти не поддържаха контакти със съветското общество, новият триъгълник е в далеч по-голяма степен интерактивен. Днес всяка отделна икономика, общество или правителство са обвързани по много различни начини и далеч по зависими от останалите две. Тоест, става дума не за структура, в която двама от участниците балансират мощта на третия, а за такава, която не изключва наличието на общи интереси между тримата участници. САЩ и Европа споделят много общи виждания за интеграцията на Китай в новия международен ред, както и по отношение на проблемите за човешките права, прехода към пазарна икономика, развитието на гражданското общество, либерализацията на политическата система, отказа от държавния контпрол върху медиите или опазването на околната среда. На свой ред, Европа и Китай подкрепят идеята за многополюсния свят и мултилатералния подход в международните отношения и да заинтересовани от развитието на търговските и културни връзки помежду си. Накрая, и трите страни са на едно мнение по такива важни въпроси, като неразпространението на ядрените оръжия и либерализацията на световната търговия.

Втората разлика е, че проблемите, свързани със сигурността, не доминират в новия триъгълник, както беше по времето на студената война. Въпреки, че те играят важна роля в американо-китайските отношения, особено в контекста на Тайван, тези отношения днес са много добри и се поддържат не само на официално (правителствено) равнище, но и между двете общества. Що се отнася до отношенията между Европа и Китай, там въобще липсват проблеми, касаещи националната сигурност, и те се определят от значителните взаимни икономически интереси и културно привличане, желанието на ЕС да подпомогне реформите в Китай и споделената визия за необходимостта да бъде наложен един по-егалитаристки (т.е. изключващ хегемонията) и институционализиран (т.е. опиращ се на общопризнати глобални институции) международен ред. За разлика от стария, новият стратегически триъгълник не се крепи на ядрения баланс, глобалната напревара за разширяване на собствените сфери на влияние, или на идеологическото противопоставяне.

В същото време, налице са значителни различия във визията и политиката на трите страни на новия стратегически триъгълник. Така, Съединените щати и Европа силно се различават по такива въпроси, като войната в Ирак и ситуацията в Близкия изток, като цяло, в отношенията си към различни международни договори и институции, за ролята на Америка в света, или за оръжейното ембарто, наложено на Китай. На свой ред, Китай и Европа спорят по редица проблеми, касаещи търговията помежду им или пък спазването на човешките права. Брюксел не крие опасенията си от китайските оръжейни доставки за съмнителни режими в различни региони на света. Пекин пък критикува някои от европейските програми за развитие на гражданското общество в Китай, като идеологическа уловка, целяща да „прокара западното влияние и да разедини китайското общество” (12). САЩ и Китай също спорят по въпросите за човешките права, китайския търговски дъмпинг и износа на ракетни технологии, а също за американските гаранции за сигурността на Тайван, както и за регионалната сигурност в Източна Азия.

Всички тези проблеми правят още по-обтекаема и променлива структурата на тристранните отношения, в която позициите на участниците ту се сближават, ту се раздалечават. В рамките на новия стратегически триъгълник ЕС и САЩ понякога действат заедно, в други случаи Брюксел и Пекин се обединяват, или пък китайците и американците действат от общи позиции. Случва се, разбира се, и позициите на трите страни на триъгълника въобще да не съвпадат и всяка да спори ожесточено с останалите две. Това, което досега със сигурност не се е случвало обаче, е САЩ и Китай да се обединят срещу европейските интереси.

Поради тези (и редица други) причини сегашният стратегически триъгълник между САЩ, Китай и ЕС притежава различна динамика от онзи, който доминираше в межсдународните отношения от 1971 до китайско-съветското сближаване в края на 80-те години на миналия век. Въпреки, че има известно напрежение както по оста САЩ-Китай, така и по оста САЩ-Европа, засега не се очертава преминаването му в открито съперничество или конфронтация, характеризиращи отношенията между страните в триъгълника Китай-САЩ-СССР. Разбира се, сблъсъкът между Вашингтон и Пекин за бъдещето на Тайван или потенциалния сблъсък помежду им за това на Северна Корея, може радикално да промени тази прогноза. Растящите противоречия между двата бряга на Атлантика по такива проблеми като Ирак, Иран, ООН, НАТО, или търговията също биха могли да променят тази динамика.

В една по-близка перспектива европейската позиция за отмяна на оръжейното ембарго, наложено на Китай, може да има доста сериозни последици за отношенията между страните в новия стратегически триъгълник. Когато ембаргото бъде окончателно отменено (което вероятно ще стане скоро), независимо от евентуалното затягане на контрола на ЕС върху износа технологии с възможна двойна употреба, самият политически жест няма да бъде приет добре от Вашингтон и може да доведе до това американският Конгрес да наложи наказателни мерки срещу еврепейските компании. В крайна сметка, трудно можем да си представим по-лоша вест за Америка от вдигането на ембаргото в момент, когато непрекъснато укрепва военната си мощ и прие специален закон срещу евентуалната независимост на Тайван. Подобно действие само би увеличило недоверието на Вашингтон към европейските му (доскорошни) съюзници и би имало крайно отрицателен ефект върху развитието на трансатлантическите отношения.

В тези условия, единната позиция на ЕС и САЩ по решаването на проблеми като иранската ядрена програма например, изглежда все по непостижима задача. Ако европейските правителства и компании действително започнат да продават оръжия и военни технологии на Китай, това би представлявало потенциална опасност за американските части в Източна Азия (и не само там), както и за регионалния баланс в сферата на на сигурността, и би довело до драматично влошаване на отношенията между САЩ и Европа. Подобно развитие, на свой ред, би поставило под въпрос бъдещето на Северноатлантическия алианс, смятан за гръбнака на международния ред през последните 60 години. Тоест, възможността китайците да застанат между Америка и Европа е съвсем реална.


 

В този смисъл, диалогът между американското правителство и Европа за бъдещите им отношения с Китай е безкрайно закъснял. Всъщност такъв диалог няма, въпреки, че ЕС предложи провеждането му, още с повдигането на въпрода за отмяната на оръжейното ембарго. Американският Конгрес също би трябвало да има по-ясна и адекватна представа за характера на сегашните отношения между Брюксел и Пекин. Наистина, през миналата 2004, представители на Комисията за наблюдение на американско-китайските отношения в сферите на икономиката и сигурността, която бе назначена от Конгреса, посети Белгия и Чехия за да се срещне с редица високопоставени европейски чиновници и експерти и да научи повече за спецификата на отношенията между Пекин и Брюксел (13). Само че това не е достатъчно. Европейските лидери (както и експертната общност) също трябва да са наясно относто интересите на САЩ в Източна Азия, които касаят американската национална сигурност, да осъзнаят сложността на отношенията между Вашингтон и Пекин, както и да задълбочат собствените си познания за съвременен Китай. Консултациите и взаимодействието между двата бряга на Атлантика по проблемите, свързани с Китай, са от изключително значение и за двете страни и би ограничило склонността на Пекин да използва разногласията между Европа и САЩ за реализацията на собствените си глобални интереси.

Бележки:

1. Виж: “EU-China Legal and Judicial Co-operation Programme - Introduction,” http://www.legaljudicial.org:9280/euc/contents/en/programme_overview/Folder.2004-04-03.7022221162/Document.2004-04-03.7039919760.

2. European Commission officials conversations with author, Brussels, July 2004.

3. Виж: Information Office of the State Council, China’s EU Policy Paper (October 2003), http://www.english.peopledaily.com.cn/200310/13/print20031013_125906.html (accessed October 24, 2003).

4. T. R. Reid, The United States of Europe: The New Superpower and the End of American Supremacy (New York: Penguin Press, 2004).

5. “EU Foreign Policy Under the European Constitutional Treaty,” EU Focus, Washington, D.C, March 2005, p. 6.

6. Reid, United States of Europe. See Robert Kagan, Of Paradise and Power: America and Europe in the New World Order (New York: Knopf, 2003).

7. Timothy Garton Ash, Free World: America, Europe, and the Surprising Future of the West (New York: Random House, 2004).

8. Виж, например, Giuliano Amato et al., “Test of Will, Tests of Efficacy,” Initiative for a Renewed Transatlantic Partnership (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2005); Renewing the Atlantic Partnership (New York: Council on Foreign Relations, 2004), http://www.cfr.org/pdf/Europe_TF.pdf.

9. Виж: “Commission Policy Paper for Transmission to the Council and the European Parliament: A Maturing Partnership—Shared Interests and Challenges in EU-China Relations,” COM(2003) 533 fin., October 9, 2003, http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/com_03_533/com_533_en.pdf; “Joint Statement of the Seventh EU-China Summit,” December 8, 2004, http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/summit_1204/conclusions.pdf. The EU’s “capacity building” initiatives are also well chronicled in EU-China News, a monthly publication of the Delegation of the European Union to China, available at http://www.delchn.cec.eu.int.

10. The International Institute of Strategic Studies in London; the Stiftung Wissenschaft und Politik (SWP) (German Institute of International and Security Affairs); Deutschen Gesellschaft fur Auswartige Politik (DGAP) (Research Institute of the German Council for Foreign Affairs) in Berlin; the Institute fur Asienkunde (Institute for Asian Studies) in Hamburg; the Akademie fur Politische Bildung (Political Academy) in Tutzing, outside of Munich; the Centre Asie of the Institut Francais Relations  Internationales (IFRI) (Asia Center at IFRI), Institut de Relations Internationales et Strategiques (Institute of International Relations & Strategic Studies), and Center d’Etudes des Relations Internationales (CERI) (Center for Studies of International Relations) in Paris; the Aspen Institute Italia in Rome; the European Institute of Asian Studies; and the European Policy Center in Brussels.

11. За въпросното изследване, виж: David Shambaugh, “China and Europe: The Emerging Axis,” Current History (September 2004): 243–248. See also “The EU’s Relations With China – Overview,” http://europa.eu.int/comm/external_relations/china/intro/index.htm (series of European Commission policy documents related to China published since 1995).

12. Виж: Huo Zhengde, “On the China-EU Strategic Relationship,” International Studies, no. 2 (March 2005): 13.

13. Виж: U.S.-China Economic and Security Review Commission, Symposia on Transatlantic Perspectives on Economic and Security Relations With China (Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 2004).

* Авторът е професор по политология и международни отношения в Университета Джордж Вашингтон

{rt}

Още статии ...