22
Пон, Юли
22 New Articles

Краят на първия етап от разширяването на изток, както и негативните резултати от референдумите за Европейската конституция във Франция и Холандия, демонстрираха съвсем ясно, че доминиращият модел на развитие на ЕС поставя Брюксел пред сложна дилема. От една страна, специфичният за съюза интеграционен модус стимулира последователното му разширяване. От друга обаче, продължаващото разширяване поражда проблеми, които с течение на времето все повече поставят под въпрос интеграционните възможности на ЕС. Затова си струва да се запитаме, още колко време сегашният модел на развитие ще продължи да определя разширяването и интеграцията на съюза? Както и какво го очаква в бъдеще?

Очевидно е, че процесът на разширяване на ЕС размива границите на Европа. Днес вече не е ясно, кои страни (и в какъв контекст) могат да се определят като част от Стария континент. Макар че географските граници, като непосредствено препятствие пред разширяването, играят второстепенна роля, те съвсем не са без значение, защото очертават определени икономически и културни различия. И по-нататъшното разширяване на ЕС води до това, че различията вътре в съюза нарастват експоненциално. Решаваща последица от което е, че динамиката на ръста на “европейския проект” води до все по-големи разходи за интеграцията. Така, разширяването и интеграцията на ЕС влизат във все по-голямо противоречие помежду си. Дали обаче в Брюксел са в състояние да дадат някакви институционални решения на този проблеми?

Интеграционната диалектика и разширяването на ЕС

Сферата на политическото и икономическо влияние на Европейския съюз е изградена по модела на концентричните кръгове (1). В центъра и се намира политически стабилният регион на материално благополучие. Отвъд него благосъстоянието спада пропорционална на отдалечеността от центъра. Между отделните зони на различно благосъстояние има граници с различаваща се пропусквателна степен. Като тази степен спада с отдалечаваето от центъра. Благодарение на това, проспериращото ядро разполага с двойна защита. Стимулите за присъединяване към него постепенно отслабват, за сметка на постоянно увеличаващите се препятствия. И целият процес на експанзия на ЕС се свежда до защитата на богатото ядро на съюза, чрез целенасоченото въвличане на обкръжението му в рамките на приемливите и за двете страни принципи на демокрацията и правовата държава.

Интеграционната динамика се подхранва от следните два механизма:

На първо място, налице е голяма разлика в жизненото равнище между ЕС и неговото обкръжение. Тази разлика (2) обаче създава затруднения и за по-богатата страна, доколкото многобройните проблеми на по-бедната се отразяват и върху нея (под формата на миграция, трансгранични замърсявания на околната среда, или политическа нестабилност). Поради това богатото ядро на ЕС е заинтересовано от икономическото развитие на своето по-бедно обкръжение. Основната тенденция на възникващата в резултат от този факт динамика е насочена към отстраняването на разрива в жизнените равнища. Само че ръстът на благосъстоянието в по-бедната страна означава не само намаляване на разрива между нея и богатото ядро, но и увеличаване на различията и с нейните по-бедни съседи. Следователно, със задълбочаването на интеграцията на периферните доскоро области в богатото европейско ядро, разривът в жизненото равнище автоматично се измества по-далеч от центъра. Тоест, в този модел е заложена постоянна тенденция към разширяване. Защото всяка, присъединила се към богатото ядро страна-членка на ЕС, става, на свой ред, заинтересована от наличието на сигурно и проспериращо обкръжение, т.е. от буферна зона. В същото време, тъй като външните зони трябва надеждно да ограждат и защитават проспериращото ядро на Европейския съюз от външни пречки и заплахи, в тях е просто недопустимо наличието на прекалено сериозни политически проблеми. Именно с това се обяснява и фактът, че “разширяването на ЕС не е еднократен и подлежащ на окончателно разрешаване въпрос, а постоянен процес” (3).

На второ място, задълбочаването на интеграцията в ЕС неминуемо ще промени отношенията на съюза с останалия свят. Общият ефект се изразява в това, че със задълбочаването на интеграцията проспериращото ядро става все по-обвързано с онова, което се случва в периферията на съюза. По този начин ядрото е непосредствено заинтересовано от укрепването на общата външна гроница, както и от наличието на благоприятна икономическа и политическа ситуация в периферията. Колкото повече се задълбочава интеграцията между страните от ЕС, т.е. колкото по-малки са вътрешните различия в съюза, толкова по-отчетливо се изразява общата им заинтересованост от стабилността на външната му граница, както и от политическата и социална ситуация в страните, разположени непосредствено отвъд нея. Като тази заинтересованост ражда два разрлични политически модела: на затваряне на границите и на разширяване на ЕС. Политиката на разширяване – това е премереното включване на периферията в състава на Евросъюза, а затварянето на границите – защита на ЕС от вредните външни влияния. Взаимодействието между двете пък води до възпроизводството на модела на концентричните кръгове и отвъд границите на Европейския съюз. Като затварянето на границите и разширяването на съюза се осъществяват в различни комбинации.

Затварянето на границите

Възможността извършващите се трансгранични процеси да се възприемат от благополучното ядро на ЕС като заплаха изглежда толкова по-вероятна, колкото по-неравномерно са разпределени печалбите и разходите от тези процеси, както и колкото е по-малка възможността и готовността да се поемат въпросните разходи. Класическата реакция в този случай са призивите за затваряне на границите. Което е видно най-вече при обсъждане на темата за миграцията. Политиката на затваряне на границата се подкрепя от нискоквалифицираната работна сила и икономически слабите предприятия в по-слабо конкурентноспособните отрасли на иначе процъфтяващата икономика на ядрото. Те нерядко сключват помежду си превантивни съюзи против “отворените граници” и претендират ту за ограничаването на вноса, ту за ограничаване на имиграцията. Макар че интересите и исканията им не съвпадат напълно, обединява ги това, че виждат (и се опитват да използват) националната държава като бариера пред застрашаващото ги външно влияние. Това съвпадение на интересите наложи отпечатъка си още върху дискусията за създаването на Северноамериканската зона за свободна търговия (NAFTA) в началото на 90-те години на миналия век (4), а в по-ново време – и върху президенската кампания в САЩ в края на 2004 (5). Нагледен пример за подобно твърдение е и отношението на ЕС към реформиращите се посткомунистически държави от източната част на Европа. Въпреки програмните декларации, всички споразумения за обединение между ЕС и страните от Централна и Източна Европа имат асиметричен характер и то не в полза а във вреда на последните (6). Впрочем, парадоксалната ситуация, в която ЕС, именно с политиката си на разграничаване между богатото ядро и бедната периферия, допълнително повишава интеграционните стремежи на източноевропейските страни, немалко помага за динамиката на разширяването на “европейския проект”.

Вече много години е налице силна тенденция към техническото укрепване на общата външна граница на ЕС. Паралелно бяха установени (включително с въвеждане на понятието за “надеждната трета страна”) нови преградни линии – нагледен пример е немско-полската граница. За целта, на първо място, бяха вложени значителни средства в нови технологии за контрол и задържане на нарушителите, а на второ – чрез споразуменията за връщане на получилите отказ претенденти за политическо убежище в страната, от която са пристигнали, проблемът за контрола и недопускането на нелегални имигранти бе изместен от немската източна граница към източната граница на Полша. На свой ред, полското правителство “сключи подобни договори с Чехия, Украйна, Словакия, Румъния и България, създавайки по този начин правовите предпоставки за една международна система за отказ и транзитно депортиране на нелегалните мигранти” (7).


 

Така политическите проблеми, свързани с недопускането на нелегални имигранти в ЕС, бяха успешно пренесени от центъра към периферията. А правителствата на страни като Полша се изправиха пред “дилемата, как да съчетаят задълженията си като членки на ЕС със стремежа да запазят икономическите си интереси и добросъседски отношения със своите източни съседи” (8).

Тъй нареченото крайгранично съобщение и специфичната икономика на граничните зони (която не винаги е напълно легална) доскоро спомагаха за подобряване на ситуацията в тези традиционно слабо развити региони от двете страни на границата на ЕС (9). Но след като външните граници започнаха да се охраняват според шенгенските критерии, възникна опасността, че това подобряване може да бъде прекратено. От друга страна, районите около новите външни граници на ЕС и преди се смятаха за най-бедни, както в собствените си страни, така и в съюза, като цяло (10). С въвеждането на шенгенската граница, те се оказаха сред губещите от разширяването на Европейския съюз. Което, на свой ред, води да задълбочаване на регионалното неравенство в новите страни-членки (и без това очаквано като последица от влизането им в ЕС) (11).

Ограниченият достъп

Разбира се, границите не могат да се затворят херметично. Много трансгранични процеси могат да бъдат преустановени само с цената на огромни разходи, да не говорим, че за някои страни това просто е невъзможно. Затова осъзнаването на факта, че ефективността на политиката на затворените граници е доста ограничена, води в крайна сметка до възприемането на политически стратегии, основаващи се на “ограничения достъп”. Ограниченият достъп следва логиката на “егоистичната подкрепа” (12). Тоест, центърът (или ядрото) подпомага периферията в решаването на нейните проблеми за да се прекрати вредното въздействие върху самия център на различни трансгранични явления – “от тероризма до замърсяването на въздуха” (13). Така, помощта, която оказват развитите държави от ЕС за трансформирането и модернизацията на доскорошните планови икономики от Източна Европа, трябва да доведе до подобряване на живота в страните от европейската периферия и отслабването на факторите, стимулиращи миграцията. Т.е. “егоистичната подкрепа” са основава на това, че благополучното ядро е осъзнало, че “проблемите на Изтока са и проблеми на Запада” – една формула, която западноевропейските политици най-често използваха (особено в първите години след промените през 1989) за да обяснят на своите избиратели, защо оказват финансова подкрепа на посткомунистическите страни от източната половина на континента. Впрочем, реформиращите се държави от Изтока също често напомнят на Запада, че техните проблеми са и негови.

С изчезването на “желязната завеса”, разширяването на Изток стана не просто възможно, но и императивно необходимо, от гледна точка на интересите на Европейския съюз. “ЕС е жизнено заинтересован от своето разширяване, което не само е историческо обосновано от моментната специфика, но е и единствената възможност да се избегнат дестабилизацията и конфликтите в пограничните региони и свързаният с това миграционен натиск” (14).

Несъмнено, опитът от войните в остатъчна Югославия през 90-те години на миналия век допълнително усили тази заинтересованост на ЕС. Не можем да изключим, че неочаквано бързото международно признаване независимостта на Словения, което постави началото на разпада на Югославия и последвалите го въоръжени конфликти, също е било мотивирано от стремежа за създаване на буферна зона между ЕС и очертаващите се огнища на нестабилност и конфликти в Западните Балкани. В този смисъл, създаването на Словения като буферна зона ускори избухването на същите тези конфликти, от които тази страна трябваше да предпази ЕС.

Ако разглеждаме обединението на Германия като интеграция на някогашната ГДР в Европейския съюз (и в НАТО), т..е като предварителна фаза в разширяването на ЕС на изток, това е нагледен пример, как именно заинтересоваността от наличието на политически и икономически стабилни съседи е движещата сила на разширяването на ЕС. След 1989, Германия моментално се превърна в най-големия адвокат на своите източни съседи в стремежа им да се интегрират в ЕС и НАТО. Просто защото “обединена Германия” беше съвсем наясно, че поради своето специфично геополитическо положение трябва на всяка цена да избягва възможни вълнения или конфликти по източните си граници. Затова след 1990 немската политика в сферата на европейската сигурност имаше, до известна степен, стабилизационен характер. Като и до днес в основата и е поставен принципът, че е по-добре да изнасяш стабилност, отколкото да внасяш нестабилност. Навремето немският министър на отбраната Рюе, който бе сред първите, подкрепили тезата за необходимостта от разширяване на НАТО на изток, подчертаваше, че интересите на Германия изискват страната да бъде заобиколена от стабилни демокрации, партньори и съюзници, заявявайки: “ние не искаме да сме държава на края на Европа” (15).

Между другото, тази логика следват и страните от периферията на ЕС, които използват геополитическото си положение, като аргумент за членството им в съюза (16). Така, през 90-те години, на въпроса “какво Полша ще донесе на Европа” полският президент Квашневски даде следния отговор: “Нашето стратегическо положение, което в миналото ни донесе много страдания, но пък ни научи как да общуваме със съседите си, особено с тези на изток. Полша допринася много за стабилността в нашия регион” (17).

От същата логика впрочем, се ръководят и онези, подчертаващи стратегическата роля на Турция, при дебата за евентуалното и бъдещо членство в ЕС.

Параметрите на разширяването

Сегашната степен на интеграция на ЕС беше постигната чрез формирането на Шенгенското пространство без вътрешни граници и чрез създаването на общо валутно пространство чрез въвеждането на еврото и критериите на Договора от Маастрихт.

С подписването на Шенгенския договор граничният контрол вътре в Европейския съюз беше, в общи линии, отменен. Пряка последица от което стана непосредствената заинтересованост на благополучното ядро от стабилността във всички погранични на ЕС региони. Преди подписването на Шенгенския договор, пристигането на един североафриканец в Испания например, означаваше, че той е влязъл именно в Испания. Днес обаче, пресичането на испанската граница означава, че човекът е влязъл в ЕС, т.е. не само в Испания, но и в Германия, Франция, Скандинавия и т.н.

Добра илюстрация за породените от това промени е развоят на събитията в африканските анклави на Испания Сеута и Мелиля. Преди подписването на Шенгенския договор по границите им цареше спокойствие. Сега обаче те са подложени на огромен имиграционен натиск, в резултат от което се наложи монтирането на скъпоструващо оборудване за гранична охрана. Като цяло, с пъдписването на Договора от Шенген, рязко се увеличи имиграционния натиск от юг, нелегалният трафик на имигранти процъфтява, расте и насилието в този бизнес. Събщенията за катастрофи на кораби, натоварени с бежанци, в Средиземно море все повече напомнят ситуацията в Карибско море и на границата между САЩ и Мексико.


 

От една страна, задълбочаващата се интеграция повишава заинтересоваността на най-богатите страни от ЕС от въвеждане на по-строг контрол по външната граница на съюза и стремежа на Брюксел да постави под своя пряк контрол охраната на границите в онези страни-членки, чиито съседи не членуват в ЕС. От друга страна прогресиращата евроинтиграция повишава заинтересоваността на богатите страни от ядрото от повишаването на жизненото равнише и стабилизиране на политическата ситуация в съседните региони – т.е. от оказването на т.нар. “егоистична подкрепа” за съседите.

През 1995 Европейският съюз инициира т.нар. Барселонски процес (19). Става дума за развитието на по-интензивно партньорство между ЕС и средиземноморските държави. Този процес обхваща членките на съюза и 12 средиземноморски партньори – на практика това са всички страни от средиземноморското крайбрежие без Либия и Мавритания.

Макар че досега за развитието на Барселонския процес са изразходвани много по-малко средства, отколкото в подкрепа за източноевропейските държави, вървящи по пътя на реформите, целта е една и съща: ЕС се опитва намали разликата в благосъстоянието между себе си и своите съседи, за да отслаби имиграционния натиск. Така, за 2010, е предвидено дори създаването на зона за свободна търговия (20).

От гледната точка на ЕС, подобна политика на ограничен и постепенен допуск в южна посока има поне две важни предимства пред опитите за херметично затваряне на външната граница на съюза. На първо място, така Северът запазва динамичното си лидерство, вместо изцяло да зависи от външната политика и проблемите със сигурността на отделните страни-членки, чиито граници са едновременно и граници на ЕС. Това действително е предимство, защото не е ясно, доколко тези страни имат желание или пък са в състояние да охраняват достатъчно строго границите си. Така например, интересите на Испания по проблема с имигрантите очевидно се различават от тези на ЕС (21). Испанското селско стопанство е силно заинтересовано от използването на легални или нелегални имигранти и твърдо не приема ограничителната имиграционна политика на ЕС. На второ място, благодарение именно на политиката на ограничения и постепенен допуск постепенно бива смекчен огромният разрив в жизненото равнище, както и политическата нестабилност в регионите, разположени непосредствено до външната граница на ЕС.Така продължава да се развива и моделът на концентричните кръгове, отговарящ на стремежа на ЕС към по-голяма стабилност.

По същия начин можем да предвидим и следващият етап на ограничаване на достъпа до ЕС. Колкото повече източните и южните съседи на ЕС започват да се превръщат в транзитни коридори за проникването в съюза на мигранти от други части на света, толкова по-силен ще става натискът на Брюксел върху въпросните държави да затворят херметично границите си Като за целта ще продължат да се изграждат прегради за имигрантите (най-вече на територията на източните съседи на ЕС). Още преди разширяването на съюза през май 2004 стана ясно, че сферата на действие на този модел на ограничаване на достъпа се измества още по на изток, към новите външни граници, като по този начин продължава да се осъществява политиката на “кръгова защита” на благополучното ядро на ЕС. Именно поради това стратегическият документ на съюза “Разширена Европа”, призовава Брюксел да “помага на съседните държави в борбата с нелегалната имиграция и създаването на ефективни миханизми за недопускането и, особено що се отнася до нелегалната транзитна имиграция. Общата договореност с всички съседи, като се започне с Мароко, Русия, Алжир, Украйна, Беларус и Молдова, би могла да стане важна съставна част от общите усилия за предотвратяването на нелегалната миграция” (23).

Същият този, вече нееднократно цитиран, стратегически документ, озаглавен “Разширена Европа”, обещава на периферията установяване на многостранно сътрудничество на ниво, малко по-ниско от пълноправното членство в ЕС, чиято цел е създаването на широки буферни зони и региони на стабилност. В тази връзка, в отношенията между ЕС и държавите от периферията възниква един немаловажен проблем, породен от това, че обещанията на Брюксел могат да се възприемат и като предложение да се плати на съответните страни за съгласието им да поемат функциите на буферна зона, или пък като оферта за подкрепа на стабилното им развитие. Оттук се очертават две възможни реакции от страна на държавите, разглеждани от ЕС като предполагаеми членки на “пръстена от приятелски държави около границите на съюза”. Първата реакция се изразява в опити да се поиска колкото се може по-висока цена за изпълнение на предложената от Брюксел роля на буферна зона. Т.е. конкретната страна не очаква по-късната си интеграция в ЕС и затова иска от съюза незабавно да заплати за ползата, която тя му носи, в качеството си на зона на стабилност. Втората възможна реакция пък се изразява в това, че принадлежността към “пръстена от приятелски държави около границите на съюза” се възприема като промеждутъчен етап към постигането на крайната цел – пълноправно членство в ЕС. Именно в този смисъл украинският външен министър отбелязва, че “би било нелогично Украйна да остане извън Европейския съюз” (24). Тук възниква въпросът: от каква точно логика се ръководи политиката на разширяване на ЕС? Това може да се анализира най-добре, ако разгледаме един конкретен пример.

Границите на разширяването – турският пример

Процесът на сближаване между ЕС (преди Европейска икономическа общност - ЕИО) и Турция има дълга и своеобразна история. Още през 1963 Турция стана асоцииран член на ЕИО, което още тогава се разглеждаше през перспективата на последващото и пълноправно членство. През 1989 обаче ЕО не одобри турската заявка за членство, а през 1996 беше сключен митнически съюз между Анкара и Брюксел. През 1999 Турция официално стана кандидат за членство в ЕС, но преговорите за приемането и трябваше да стартират едва след като страната покрие копенхагенските критерии. Едва в края на миналата 2004 ЕС реши да възобнови преговорите с Турция за членството и в съюза.

Тук е мястото да напомним за трите особености, които характеризират отношенията между ЕС и Турция.

Първата особеност е от геополитически характер. Не може да се твърди, че Турция е изцяло и едностранно заинтересувана от приемането си в ЕС. Страната се намира на границата между Европа и Азия – граница, по която съществуващите културни и религиозни различия постоянно генерират сериозно напрежение. Значението на тези различия нарастна след изчезването на фундаменталното доскоро разделение в световната политика – това между капитализма и комунизма. Потенциалът на Турция като политическа сила-посредник се вижда дори и само от специфичната и роля в НАТО, както и от осезаемата американска подкрепа за турското членство в ЕС. Първото обикновено се изтъква от самата Турция като сериозно доказателство за правото и да стане членка на съюза. Защото, както отбеляза почетният председател на Съюза на турските индустриалци и предприемачи Бюлент Езаджъбаши, постигането на разбирателство между Изтока и Запада е “възможно само при условие, че Турция бъде интегрирана в западния свят” (25).


 

Втората особеност е, че между държавите от ЕС и Турция има големи културни различия. Става дума както за отношението към семейството и ролята на жената например, така и по чисто политически въпроси (разбирането за демокрацията, или за отношението между политика и религия) (26). Освен това в Турция има разногласия по това, доколко е желателно и полезно отстраняването на тези различия заради евентуалното членство в ЕС. Част от турския елит се отнася твърде сдържано към “уестърнизацията” на страната като последица от приемането и в ЕС, друга част пък вижда смисъла от евроинтеграцията именно в отстраняването на въпросните различие (27).

Третата особеност е, че турците, живеещи постоянно в страните-членки на ЕС, формират там значителен политически потенциал. Затова и въпросът за членството на Турция в ЕС придобива и чисто вътрешнополитически измерения в редица страни от европейското ядро и, преди всичко, в Германия. По принцип, въпросът за разширяването на ЕС се разглежда от страните-членки в контекста на външната политика, а там както е известно, партийните борби не играят чак толкова съществена роля. Въпросът за приемането на Турция в ЕС, напротив, непосредствено засяга интересите на съответните групи избиратели и поради това се превръща (поне в Германия) във вътрешнополитическа тема и, съответно, започва да се разглежда според партийната принадлежност. Като към това следва да се добавят и все-още сложните отношения между Турция и Гърция (която е член на ЕС).

Примерът на Турция сочи, че границите на европейския проект могат да се изместват все по-далече от центъра. И можем да очакваме, че те действително ще продължат да се изместват, когато това носи определена политическа изгода за ядрото. В същото време обаче, цената на разширяването също става все по-голяма.

В крайна сметка, можем да очакваме, че така очертаната логика на разширяване на “проекта Европа” ще надделее и в случая с Турция. Струва ми се, че това може да се аргументира от две гледни точки. На първо място, от гледната точка на теорията на интересите. Тук изходният въпрос е: “как в отношенията между ЕС и Турция важните от политическа гледна точка интереси ще се обединят с посочените по-горе особености?”. В полза на турското членство в ЕС са очевидно силните геополитически интереси. Противостои им доста по-нееднозначното съмнение за културните различия, което обаче лесно бива парирано от аргумента, че именно членството в ЕС ще помогне за по-бързоно им преодоляване. А вътрешнополитическата партийна обремененост на темата означава, че макар и да има съпротива, налице е и ясно изразена подкрепа за членството на Турция в ЕС.

В подкрепа на вероятността за турското членство могат да се приведат и редица аргументи от сферата на теорията на системите. Както е известно, основното положение в тази теория е, че различаващите се по своите функции подсистеми на съвременното общество оперират със свои собствени вътрешносистемни бинарни кодове. За една политическа система най-важното е различието “да притежаваш, или да не притежаваш власт”. Което означава, че политиката е особено чувствителна към онези сигнали от околната среда, които могат да се трансформират в следния код: “има власт/ няма власт”. И обратното: сигналите, които не могат де се трансформират в този код, не са определящи за политиката. Различните измерения на проблема с интеграцията на Турция в ЕС могат да се разпределят именно според това фундаментално за политическата система различие и така да се провери политическата им релевантност. Решаващо значение в случая имат онези особености на Турция, които са свързани с геополитическото и положение, доколкото въпросът за присъединяването и към ЕС е от особен геополитически интерес. Международната политическа система е изключително чувствителна към геополитическата специфика на Турция, докато нейните културни и религиозни особености я интересуват само доколкова, доколкото могат да се трансформират в непосредствени политически сигнали, например когато подчертаването на тези различия настройва болшинството избиратели против приемането и в ЕС.

Като цяло обаче, значително преобладават сигналите, ориентиращи ядрото към укрепване на позициите му чрез турската интеграция в съюза. В този смисъл, макар и преувеличена, но много показателна е позицията на Бюлент Изаджъбаши, че “с интеграцията на Турция, ЕС действително ще стане световна държава” (28).

И двата типа аргументи водят към един и същи резултат: разширяването на ЕС следва своя собствена интеграционна логика на интеграция и ново разширяване. Което вероятно ще доведе в обозримо бъдеще до приемането на Турция в съюза. Разбира се, има сериозни доводи против пълноправното и членство. Не те не се основават върху някакви чисто политически характеристики. Затова логиката на разширяването ще ги преодолее. Това разбира се не означава, че културните различия и вътрешнополитическата обремененост на темата са без значение. Те тепърва ще продължат да генерират напрежение и след като турската интеграция в ЕС стане факт – самият интеграционен процес автоматично трансформира културните сигнали в политически. Това може да послужи като сериозен аргумент в полза на бавния и предпазлив процес за приемането на Турция: политическата система на ЕС трябва да има достатъчно време за да асимилира в политически план културните, религиозни и други различия, които ще се трансформират в съвсем конкретни политически проблеми.

Следователно, различията между ЕС и неговото обкръжение, които се увеличават с разширяването на “проекта Европа”, имат определено значение като възможни генератори на проблеми при приемането на един или друг нов член. Що се отнася до границите на разпространение на европейския проект е важно да отбележим следното: в рамките на очертаната по-горе логика на интеграцията и разширяването на ЕС можем да очакваме, че и Турция, след присъединяването си към Съюза, ще бъде заинтересована от създаването на буферна зона покрай своите (източни) граници. Можем да очакваме също, че след пълната интеграция, и особено след отмяната на граничния контрол между Турция и останалите членки на ЕС, от наличието на подобна буферна зона ще е заинтересован и Брюксел. Така ще възникнат необходимите условия за появата поредния “външен пръстен”. Само че включването на зоната, разположена на изток от Турция в процеса на разширяване на Европа е свързано с наистина фантастични разходи, риск и наличието на мощна политическа съпротива, както в страните от региона, така и от САЩ, например. Тоест, от гледната точка на динамиката на разширяването на “проекта Европа”, се очертава още една особеност, свързана с Турция: на нейната източна граница диалектиката на интеграцията и разширяването на ЕС окончателно се изчерпва.


 

Политическият “проект Европа” няма граници, в смисъл на някаква определена линия. Затова, по принцип, той не може да бъде ограничаван. Въпреки това е очевиден факт, че динамиката на разширяване на европейския проект е ограничена от определени рамки. Което се проявява в това, че интеграционните проблеми, породени от по-нататъшното разширяване, стават все по-многобройни, а оправдаването на процеса с политическата идентичност на Европа звучи все по-неправдоподобно. Границите на “проекта Европа” ще бъдат достигнати тогава, когато разходите по интеграцията надминат предимствата от по-нататъшното разширяване, а противоречието между по-нататъшното разширяване и интеграцията стане политически неразрешимо.

Стъпаловидната интеграция

Разширяването на ЕС на изток през 2004 отбеляза известен разрив в доминиращия до този момент модел на развитие. И стратегията за т.нар. “разширена Европа” е своеобразна реакция на това. Какви са последиците от този факт за двата механизма, които по-горе обозначих като основните причини за по-нататъшното разширяване и интеграция? Преди динамиката на розширяване на Евросъюза следваше модела на концентричните кръгове, възпроизвеждайки го постоянно. Но ако динамиката на по-нататъшното разширяване на ЕС се затормозява, а след известно време то ще спре окончателно, то и самият модел на концентричните кръгове е вече под въпрос. Което, на свой ред, засяга жизнените интереси на благополучното ядро на ЕС. От този момент нататък има две възможности за развитие. Едната е съюзът се ориентира към дългосрочното и радикално разграничаване от околния свят, т.е. към очертаването на постоянни граници и щателната им охрана. Това обаче е малковероятно поради принципно ограничената ефективност на подобна изолация (по причините, изброени по-горе). В дългосрочна перспектива е невъзможно херметичното затваряне на границите. Остава другият вариант – моделът на концентричните кръгове да продължи да се развива, но по нов и по-различен начин. Което означава, че вътре в ЕС ще се оформят стъпаловидно интегрирани от центъра към периферията групи от страни-членки. Как ще изглежда това на практика?

Наличието на едно благополучно ядро в центъра, обкръжено от зони на постепенно намаляващо (от центъра към периферията) благосъстояние и усилващи се прегради пред достъпа до ядрото – т.е. геополитическият модел, който очертахме в началото на настоящата статия, може да се реализира по два начина. Първият е към благополучното ядро да се присъединят неговите външни буферни зони, които с течение на времето все повече се интегрират, вследствие от което все по-далеч от центъра ще възникват нови буферни зони. Вторият пък е от по-широката и равномерно интегрирана общност на всички членки на ЕС да се обособи ядро, което да форсира по-нататъшната интеграция, превръщайки по този начин най-близкото си обкръжение в буферна зона вътре в самия съюз. Последното означава, че доминиращият исторически модел на развитие на ЕС се обръща “навътре”. Всъщност, именно такъв е и общият знаменател на всички досегашни предложения за “интеграция на две скорости”, за “договор в договора”, за “европейско ядро” или пък за “гравитационен център, съставен от няколко държави” (29). Разбира се, не бива да се търси еднозначна връзка между подобни, публично лансирани, предложения и реалния ход на събитията. Много е вероятно например, че темата за “европейското ядро” се използва като заплаха за да се преодолее съпротивата срещу задълбочаването на интеграцията от страна на немалко членки на ЕС, която се изрази и в провала на референдумите на евроконституцията във Франция и Холандия. От друга страна, възможно е, че стремеът да се избяга от тази тема се появява най-често тогава, когато европейското ядро придобива наистина сериозно значение. Това противоречиво отношение, в частност, намира израз в австрийската позиция, че “ние сме против формирането на европейско ядро, но ако такова все пак се появи, бихме искали да сме част от него”.

Задачата на тази статия не е да се покажат “истинските” цели на европейските политици, още по-малко пък да се очертаят някакви модели за по-нататъшния ход на европейската интеграция. Става дума по-скоро, за необходимостта да се обърне сериозно внимание на факта, че отвъд чисто политическите намерения, отдавна се развиват процеси, чиито резултат се свежда до възприемането на нова форма на интеграцията. Именно в този смисъл, използвам и термина “стъпаловидна интеграция”.

На първо място, в редица сфери вече е налице задълбочаване на политическото сътрудничество между отделни страни-членки на ЕС (30). Различната степен на интеграцията в областта на икономическата политика например, е породена от избирателното участие в общата европейска валута. Стъпаловидното членство е просто наложително за новите членки от Централна и Източна Европа, които не покриват критериите за бързо влизане в евро-зоната (31). Във всеки случай граничният контрол вътре в ЕС ще се запази дотогава, докато не бъде махнати всички ограничения за свободно придвижване на работна сила (най-вече на пазара на труда на старите страни-членки) и селскостопанска продукция (най-вече на пазара на част от новите членки) (32). Пак поради това в ЕС се налага (поне засега) моделът на различаващите се на регионална основа степени на интеграция. Освен това в областта на политиката, касаеща вътрешната сигурност (предвид феномена на международния тероризъм) е възможно да бъде възстановен граничният контрол и между членките на ЕС. Като цяло, проблемът за контрола по външната граница на съюза способства за “възкресяването” на вътрешните му граници. По този начин, и в тази област, вътре в ЕС може да се появи споменатата по-горе “стъпаловидна интеграция” (33). Едновременно с това, в областта на отбранителната политика са налице амбициозни и далеч отиващи планове за интеграция между три големи държави-членки на ЕС и НАТО – Великобритания, Франция и Германия, за които е ясно, че далеч не всички членки на съюза са в състояние да участват в тях. Като цяло, стъпаловидната интеграция в ЕС се характеризира с два взаимодействащи си процеса: на първо място различни стъпала възникват, когато новите страни.членки се приемат на едно (предварително договорено) по-ниско ниво на интеграция, а на второ – новата диференциация на нивото на интеграция води до стъпаловидна интеграция в кръга на старите страни-членки.

Ясно е, че разширяването на европейския проект вече е близо до своите оптимални граници. По-нататъшното разширяване е възможно само с цената на все по-сериозни интеграционни проблеми. Възможни институционални решения на този проблем се очертават и в двете посоки: навън – стремежът да се запази моделът на разширяване с формиране на няколко концентрични кръга, развивайки диференцирани форми на сътрудничество на развнище, по-ниско от това на пълноправното членство. Концепцията за “пръстена от приятелски държави” е опит

на ЕС да проектира своя модел на разширяване под формата на концентрични кръгове и отвъд рамките на практически възможното разширяване на съюза и така да разреши растящото противоречие между динамиката на разширяването и способността за интеграция. В същото време, вътре в ЕС се очертават процеси, в резултат от които се формират групи от страни-членки, отличаващи се по степента си на интеграция. Тоест, моделът на концентричните кръгове се реализира вече не в динамиката на разширяването, а като стъпаловидна интеграция вътре в ЕС. А изводът е, че постепенната интеграция по модела на концентричните кръгове неминуемо води към оформянето на европейско ядро – дори и ако никой не би искал това да се случи.


Бележки:

 

[1] Виж: Vobruba G. The Enlargement Crisis of the European Union: Limits of the Dialectics of Integration and Expansion // Journal of European Social Policy. 2003. № 1. P. 3-49; Idem. Integration + Erweiterung. Europa im Globalisierungsdilemma. Wien, 2001; Bach М. The Europeanization of Cleavages and the Emergence of a European Social Space // Journal for European Social Policy. 2003. № 1. P. 50-54.

[2] Виж: Vobruba G. Autonomiegewinne. Wien, 1997.

[3] Croft S. et al. The Enlargement of Europe. Manchester; New York, 1999. P. 56.

[4] Ср.: NAFTA as a Model of Development. The Benefits and Costs of Merging High- and Low-Wages Areas // Belous R., Lemco J. (Eds.). Washington, 1993; Scherrer C. Globalisierung wider Willen? Berlin, 1999. S. 247.

[5] Ungesunde Outsourcing-Debatte in den USA // Neue Zuricher Zeitung. 13./14.3.2004.

[6] Croft S. et al. Op. cit. P. 65. Виж също: Stawarska R. EU Enlargement from the Polish Perspective // Journal of European Public Policy. 1999. № 5. P. 825.

[7] Ohne Papiere in Europa. Berlin; Hamburg, 2000. S. 159.

[8] Ibid. S. 167.

[9] Виж: Inotai А. The Czech Republic, Hungary, Poland, the Slovak Republic and Slovenia // Tang H. (Ed.). Winners and Losers of EU Integration. Washington, D.C., 2000. P. 17-51.

[10] Heidenreich M. Regional Inequalities in the Enlarged Europe // Journal of European Social Policy. 2003. № 4. P. 313-333.

[11] Виж: Brusis M. Internal Problems of the European Union that Might Obstruct an Enlargement Toward the East // Tang H. (Ed.). Op. cit. P. 265-289.

[12] Vobruba G. Gemeinschaft ohne Moral. Theorie und Empirie moralfreier Gemeinschaftskonstruktionen. Wien, 1996. S. 185.

[13] Commission of the European Union. Wider Europe-Neighbourhood: A New Framework for Relations with our Eastern and Southern Neighbours. Brussels, 2000.

[14] Langewiesche R. EU Enlargement and the Free Movement of Labour // Gabaglio E., Hoffmann R. (Eds.). European Trade Union Yearbook 1999. Brussels, 2000. C. 370.

[15] Lеtourneau P., Heиbert P. NATO Enlargement: Germany’s Euro-Atlantic design // David Ch.-P., Lеvesque J. (Eds.). The Future of NATO Enlargement, Russia und European Security. Montreal, 1999. P. 108-118, цитат на p. 111.

[16] Виж: Nissen S. Who Wants Enlargement of the EU? Support for Enlargement among Elites and Citizens // Czech Sociological Review. 2003. № 6. P. 757-772.

[17] Der Westen scheint müde, wir sind frisch // Der Tagesspiegel. 11.3.2000.

[18] Виж: U.S.-Mexico Borderlands // Martinez O.J. (Ed.). Wilmington/Del., 1996; Crossings. Mexican Immigration in Interdisciplinary Perspectives // Suarez-Orozco M.M. (Ed.). Cambridge, 1998.

[19] Виж: Schlotter P. Der Maghreb und Europa // Aus Politik und Zeitgeschichte. 1999. № 17. S. 3-10.

[20] Конкурентните планове на администрацията на Буш, възможно, ще повишат шансовете на североафриканските държави за включване в ЕС. Виж: Mideast trade plan a leap of faith for Bush // Financial Times, 10/11.5.2003. P. 6.

[21] Виж: Huntoon L. Immigration to Spain: Implications for a Unified European Union Immigration Policy // International Migration Review. 1998. № 4. P. 423-450; Ohne Papiere in Europa.

[22] Huntoon L. Op. cit. P. 439.

[23] Commission... P. 11.

[24] Kiew dringt auf EU-Beitritt // Süddeutsche Zeitung. 17.2.2004. S. 7.

[25] Turken werben in Berlin für Mitgliedschaft ihres Landes // Financial Times Deutschland. 12.3.2004.

[26] Gerhards J. Paßt die Türkei kulturell in die Europasche Union? // FAZ. 15.2.2004. S. 13.

[27] Досегашният опит показва, че в дългосрочна перспектива членството в ЕС действително създава ефект на конвергенция. Впрочем, този опит се ограничива с отстраняването на икономическите и социално-политически различия. Виж: Delhey J. Europaсsche Integration, Modernisierung und Konvergenz. Zum Einfluss der EU auf die Konvergenz der Мitgliedsländer // Berliner Journal fur Soziologie. 2003. № 4. S. 565-584.

[28] Turken werben...

[29] Виж: Hrbek R. Modelle politischer Ordnung. Fеderalismus, Mehrebenensystem, Kerneuropa // Osteuropa. 2004. № 5-6.

[30] Виж: Croft S. et al. Enlargement... P. 81.

[31] Read R. Monetary Union and Eastward Expansion in the EU // Ingham H., Ingham M. (Eds.). EU Expansion to the East. Prospects and Problems. Cheltenham, 2002. P. 23-49.

[32] Виж: Brusis M. Internal Problems...P. 274.

[33] За това взаимодействие виж: Brown D. Storming the Fortress: The External Border Regime in an Enlarged Europe // Ingham H., Ingham M. (Eds.). EU Expansion... P. 89-109.

* Авторът е професор по социология в Лайпцигския университет

{rt}

 

Паметна бележка

До: Европейския съюз

Правителствата от ЮИЕ

От: Международната комисия за Балканите

Относно: Балканите в бъдещето на Европа

Балканите вече не са онази зона на насилия, която пред прага на ХХІ век захранваше потресаващите заглавия в световните медии. Затова много представители на международната общност малко прибързано направиха извода, че статуквото в региона работи добре. Илюзията за стабилност надделяваше в погледа на света към Балканите до пролетта на 2004, но когато през март същата година се разразиха събитията в Косово, международните фактори проумяха онова, което всички на Балканите знаехме отдавна: статуквото е неустойчиво и може да доведе региона до нова фаза на крайно опасна нестабилност.

Независимо дали следим събитията със страх или възторг, процесът на окончателното решаване на статута на Косово вече е започнал. Навлезли сме в най-деликатния етап от битката за мирни и благоденстващи Балкани. Съществуват добри предпоставки трудното търсене на изход от ситуацията в Косово и Метохия да се увенчае с успех, а това със сигурност би отпушило затлачения политически процес в региона, би било голямо постижение за международната дипломация и би повишило значително доверието в местните политически сили.

Трябва да сме наясно обаче, че провалът също е напълно реална възможност, както и, че последиците от евентуално поражение ще бъдат наистина тежки. Ако ЕС не състави смела и отчетлива стратегия за следващите десет години, която да предвижда присъединяването на всички балкански страни като пълноправни членки на Съюза, съществува опасност народите на Косово, Босна и даже Македония да го припознаят като неоколониална сила. Подобен анахронизъм ще е неуправляем и ще бъде в противоречие със самата същност на Европейския съюз. В отношението си към Балканите Европа е изправена днес пред големия избор: разширяване или империя.

Видимите признаци, че все още не сме застраховани от едно опасно бъдеще са квази-протекторатите Косово и Босна и Херцеговина. Международните представители там искат бързи резултати в решаването на наистина сложни проблеми, без да залагат сериозно на някакви принципи: те се намесват във вътрешните процеси, вършат своеобразно “социално инженерство”, но не носят отговорност, в случай че политиката им се окажат погрешни. Ако Европа продължи да налага нео-колониалното си управление в тези земи, ще предизвика силно икономическо недоволство, това управление ще се превърне в политическо препятствие за самия европейски проект и, още по-лошо, европейските избиратели ще възприемат ангажимента на своите страни като огромно и ненужно финансово и морално бреме.

Карта на нагласите

Западните правителства често използват аргумента, че като се отлага решаването на ключовия проблем със статута, се избира по-малката от две злини. Те, разбира се, не отричат, че статуквото не е идеално, но твърдят, че въпреки всичко най-важното е да се опазят регионалният мир и стабилността.

Новата Международната комисия за Балканите, създадена през 2004 за да формулира стратегия за присъединяването на страните от региона към Европейския съюз, направи проучване на тенденциите и нагласите в балканските процеси към момента. Резултатите от срещите, проведени из целия регион, очертават една доста по-сложна действителност от стереотипните представи в международните политически среди. Основен нов момент е, че Босна и Херцеговина вече не е толкова оспорвана държава, колкото беше в първите години след обявяването на нейната независимост. За повечето сърби в Сърбия и почти за половината от сърбите в Босна едно отделяне на Република Сръбска от Босна и Херцеговина е нежелано и малко вероятно развитие. Нещо повече, нито една етническа група в страната не гради планове, които биха застрашили съществуването на босненско-херцеговската държава. Парадоксално е, но единствено албанците в Албания и Косово се обявяват за разделяне на Босна.

Кошмарът, който не дава покой на международната общност - че независимостта на Косово автоматично ще придизвика разпадане на Босна, не се основава на реалното състояние на нещата. Това, разбира се, не означава, че постигането на суверенитет за Косово ще бъде лесно или неоспоримо. Истината е, че ако се направлява грешно, процесът може да породи пагубния ефект на доминото в целия регион. Проблемът обаче не е в независимостта per se, а как ще се постигне тя.

Разделянето на Македония и създаването на Велика Албания са възможни развития с дестабилизиращ заряд за целия регион. Резултатите от проучването сочат относително високо одобрение сред албанското население в Косово и Албания на идеята за Велика Албания. В разбирането си, че бъдещото обединение на Косово и Албания е както желано, така и възможно, позицията на албанците изцяло се различава от представите на другите етнически групи. Логично следва изводът, че формирането на нация от албанските общности на Балканите все още представлява процес в развитие. Ако международната общност не съумее да предложи убедителна европейска перспектива за целия регион, това може да засили исканията на албанците за Велика Албания или Велико Косово. Международната общност трябва да отправи недвусмислено послание, че тези два варианта са недопустими.

Обратно стоят нещата по отношение на териториалната цялост на Република Македония. Данните от проучването показват, че мнозинството македонски албанци отхвърля идеята за разделяне на страната. 77.5% от етническите албанци и 85% от етническите македонци подкрепят териториалната цялост на македонската държава.

Мирното разделяне на Сърбия и Черна гора не носи потенциал за дестабилизация на Балканите. Анкетата открои един много интересен момент: повечето черногорци са против разделянето, докато общественото мнение в Сърбия все по-малко държи да се запази настоящата нефункционираща федерация.

Комисията направи следните препоръки:

* Преходът към независимост на Косово да протече в четири фази. Отправна точка трябва да бъде статуквото, както е дефинирано в Резолюция 1244 (първа фаза); следва "независимост без пълен суверенитет" (втора фаза), в която се предвиждат специални правомощия на международната общност в областта на човешките права и защитата на малцинствата; "направляван суверенитет" (трета фаза), докато Косово води преговири с ЕС; и накрая "споделен суверенитет" (четвърта фаза) в рамките на ЕС.

* В случая с Босна и Херцеговина: десет години след Дейтънското споразумение Службата на Върховния представител на международната общност трябва да се закрие. Това означава да се премахнат Правомощията от Бон* и отговорностите да се прехвърлят на Комисаря по разширението в Брюксел. Службата на Върховния представител да бъде заменена от Преговарящ на Европейския съюз.

* Решението за съдбата на Държавната общност Сърбия и Черна гора да бъде взето от гражданите. Комисията оценява настоящата Държавна общност като нефункционално образувание. Според Комисията, гражданите на Сърбия и Черна гора трябва да направят своя избор между функционална федерация и функционално разделяне до есента на 2006.

Изграждане на страни-членки

През 1991 народите на бивша Югославия поеха по своя път към независимост с войни и етническо прочистване - стари европейски практики за образуване на държавите. Не без основание те можеха да се позоват на довода, че не правят изключение от историческата традиция на континента, защото същите способи са били прилагани в дългата еволюция към европеизация. Всички други народи си имат собствени национални държави, защо не и народите от бивша Югославия? Разбира се, в очите на нова Европа, и особено на Европейския съюз, подобни практики бяха чудовищни и въплъщаваха една изцяло неевропейска “балканизация”. В политически план ЕС и държавите, наследили Югославия, говореха на различни езици и това се оказа най-голямото предизвикателство пред формирането на нациите на Балканите.

Международната комисия за Балканите препоръчва стратегия за изграждане на страни-членки, която коренно се различава от механизмите, прилагани от международната общност в други части на света и от модела за присъединяване към ЕС, създаден за последната вълна от 2004-2007. Целта не е само да се появят стабилни легитимни държави, чиито граждани са сплотени от волята да ги укрепват, вместо от примитивния инстинкт да ги рушат. Целта е да се създадат държави с такъв политически, структурен, стопански и граждански облик, че ЕС да ги приеме с безрезервно доверие като пълноправни членки.

На този етап преговорите с ЕС за членство изцяло се фокусират върху договарянето на условията, при които кандидатките ще усвоят, приложат и наложат Acquis communautaire (пълния набор от закони и правила, приети въз основа на учредителните договори на ЕС) и особено върху подписването на всевъзможни преходни споразумения, ограничени по обхват и времетраене.

Опитът от последното разширение ясно показа, че процесът на въвеждането на Acquis communautaire разкрива най-широко поле за напредък. В основата на стратегията за изграждане на страни-членки стои необходимостта кандидатките бързо да направят крачката от формалното приемане на европейските закони към създаване на капацитет за тяхното прилагане. Това ще е критично важно за перспективите на слабите балкански държави да се присъединят към ЕС. Следователно, преговорната рамка трябва да се обогати, като включи изграждането на капацитет сред основните си приоритети, както в предприсъединителната фаза от "Европейското споразумение", така и по време на самите преговори.

Дилемата Хага

В десетата годишнина от трагедията в Сребреница въпросите за справедливостта и помирението трябва да излязат на преден план в балканския дневен ред на Европа. Годишнината е точният момент да се оценят и резултатите от работата на Както е известно, Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия беше създаден с резолюция 827 на Съвета за сигурност, приета на 25 май 1993, за да противодейства на тежките нарушения на международните хуманитарни закони, извършени на територията на бивша Югославия след 1991 и да пресече заплахата за международния мир и сигурност, която тези престъпления създадоха. Мисията на Международния трибунал си постави четири основни цели: да изправи пред съд обвинените за нарушенията; да постанови справедливост за жертвите; да възпре следващи престъпления и да спомогне за възвръщането на мира, като призове към помирение в бивша Югославия.

Сътрудничеството на правителствата в региона с Международния трибунал е от жизнено важно значение за добрите отношения на Балканите с международната общтност.

Комисията предлага пълното съдействие на Трибунала да остане и занапред задължително условие за начало на преговори по присъединяване към ЕС и НАТО. В същото време тя смята, че съществуващите равнища на добро сътрудничество с Международния трибунал са задоволителни за присъединяване към Партньорство за мир и подписване на Споразумения с ЕС.

Дотук Трибуналът изигра решаваща роля, за да бъдат изправени военнопрестъпниците пред съда, но не успя да убеди народите от региона в своята мисия. Изследванията на общественото мнение от последната година показаха, че местните хора не вярват в Трибунала и, че политиците-националисти, като радикалите в Сърбия например, използват неприязненото отношение на гражданството, за да разпалват антиевропейски и антидемократични настроения.

Голямото предизвикателство пред международната общност днес е, как да изпълни следвоенната повеля и да изведе Международния трибунал до висотата на собствената му историческа мисия: от институция, която разследва конкретни престъпления от миналото, да стане начинание, обърнато към бъдещето, което укрепва европейските ценности във всички балкански общества. Международният трибунал трябва да премести фокуса си от индивидите върху готовността на правителствата и обществата да анализират именно причините за своето трагично минало, а не само последиците от тях. По-важното е местните правораздавателни системи да овладеят престъпността, породена от войните, а образованието да възпитава търпимост и помирение, а не толкова доставянето в Хага на определени персони.

Днес трябва да поставим на изпитание готовността на всички обществени институции - от правителствата до църквите и преподаването на история - да се справят с престъпленията от миналото. Колко успешна ще е тази политика очевидно ще проличи след по-дълъг период от време. Един от най-бавните и най-болезнени процеси за всяко общество е да приеме собственото си минало. Затова сътрудничеството с Международния трибунал трябва да се разбира по-широко от простата необходимост да бъдат изпратени на съд конкретни индивиди. Международният трибунал трябва да насочи усилията си към четвъртата от главните си цели - да спомогне за мира, като насърчава помирението на територията на бивша Югославия.

Бележки:

*На срещата в Бон през 1997 г. Съветът за налагане на мир в Босна дава на Върховния представител на международната общност в Босна изключително големите правомощия (така наречените Правомощия от Бон) да отстранява служители от най-високите изборни постове в държавата, ако възпрепятстват прилагането на Дейтънското споразумение и да правораздава, ако правораздавателните органи на Босна и Херцеговина не изпълняват подобаващо функциите си.

* Комисията, ръководена от бившия италиански премиер Джулиано Амато, включва изтъкнати държавници и политически наблюдатели, сред които са бившият германски президент фон Вайцзекер, бившият шведски премиер Карл Билд, бившият помощник-държавен секретар на САЩ Ейвис Боулън, председателят на “Проект за демокрациите в преход” Брюс Джексън, членът на Европейската комисия Ян Поточник, бившият румънски външен министър Милча Джоана, бившият албански премиер Илир Мета и др.

{rt}

След промените през 1989 България се оказа в коренно различна ситуация от предишната. СССР се превърна в РФ, евразийският блок наречен “Варшавски договор” се разпадна, а страната ни, която е разположена в т.нар. Rimland, беше подложена на въздействие от страна на двата основни закони в геополитиката: първият, който е статичен и дефинира перманентното противостоене между Вода и Суша, и вторият, който е динамичен и гласи, че на територията на Rimland-а (разположена между двата полюса) периодично се очертава остро противоборство, сменящо се от периоди на временно тактическо сътрудничество. Връх в геополитическите амбиции е решаването на задачата за оптимизиране на геоикономиката.

България принадлежи към “малките” страни на планетата. Класификацията ни към тази категория не е на базата на територия или численост на население, а въз основа на нашият сумарен потенциал, определящ ролята ни в световната политика. Въпросната даденост към днешна дата не ни дава възможност за богат избор, а изисква нашето присъединяване, възможно най-бързо, към основните бъдещи тенденции в глобален мащаб. Това е така, тъй като не разполагаме с ресурс за формиране на въпросните тенденции, но определено бихме могли да им оказваме влияние по време на тяхното развитие. Ето защо България се нуждае от стратегическо разузнаване, което да работи в сферата на макротенденцията и макростратегията. Основна задача на стратегическото разузнаване е следене на тенденциите за настъпване на едни или други (благоприятни или не за страната ни) събития. Задълбоченото изучаване на тенденциите позволява формирането на конкретна политика и осъществяване на стратегическо планиране. Именно стратегическото разузнаване предупреждава за настъпване на неблагоприятни ситуации и негативни реакции, в резултат на извършвани към даден момент външнополитически или вътрешнополитически действия. То може да изпреварва появата на даден процес както и да забавя неговото зараждане или пък да ускорява развитието му. Стратегическото разузнаване се интересува от:

  • контекстът на събитията в дългосрочна перспектива;
  • управление в дългосрочен контекст и потенциално възможни събития;
  • защита на собствени дългосрочни перспективи от други “играчи”, чиито стратегически интереси противоречат на нашите.

Определено може да се твърди, че България закъснява със създаването на свое собственно Стратегическо разузнаване. Това си пролича особенно по време на кризата със заложниците в Ирак през 2004. Личи си и по отношение на външната ни политика в Западните Балкани. Вероятна причина за подобно закъснение са редица субективни фактори. За сметка на това обаче негативните резултати са съвсем обективни. Сред въпросните въпросните субективни фактори са:

  • наследеното от преди 1989 традиционно недоверие към експертната академична общност;
  • преход към далеч по-сложни обекти за анализ, които не се “усвояват” чрез старите методи;
  • все още недостатъчното прилагане на некомандни методи за управление в българското общество;
  • навикът до 1989 да се пренебрегват стратегическите въпроси са сметка на тактическите.

След 1989, България навлезе в полето на новото бъдеще. Практиката през изминалите 15 години показа, че екстраполирането на черти от миналото води до груби грешки или най-малкото, позволява да бъдем лесно манипулирани в интерес на един или друг геополитически код, включително от страна и на някои от нашите нови партньори. В последното няма нищо неестествено, защото в съвременните условия дружбата е възможна само между народите, докато между страните и обществата, като цяло, доминира конкуренцията.

Важен фактор на глобалната конкуренция е разширяване на нейната палитра от субекти, някои, от които много трудно се наблюдават, а понякога дори не се подават на наблюдение. Такива например са транснационалните корпорации, стремящи се по правило да реализират интересите на страната, в която са “базирани”. Най-съвършеният механизъм на симбиоза между корпорации и държава е постигнат в САЩ. Игнорирането на международната конкурентна среда превръща традиционното прогнозиране в изключително опасен инструмент за самоуспокоение. Като рискуваме да усетим негативите от това още по-осезателно през 2007, т.е. след като влезем в ЕС. Днес, международната среда е наложила на българското общество определени императивни изисквания и ограничения, формиращи онзи “марж от възможности”, в който то ще може да действа и, в който ще може (или няма да може) да се реализира. Безспорно, обменът на информация с разузнаванията на новите ни съюзници е от голямо значение за България, но проверката и оценката на получаваната от тях информация не противоречи на съюзническите ни задължения. В действителност, така постъпват всички уважаващи себе си специални служби по света. Стратегията изисква работа с бъдещите тенденции, а тактиката работи със ситуации. Новото бъдеще е силно динамично във времето за разлика от сравнително статичното минало в периода 1944-1989. Днес живеем в период на промени, императивно налагащ следните по-сериозни “отклонения” от предишния ни начин на мислене:

  • динамика на границите, които очертават “приятеля” или “съюзника”;
  • неясни контури на онова, което наричаме “враг”и заплахите, произтичащи от него;
  • изтриване на границите между военни/невоенни действия, а от тук и на мироналагащи операции, мироопазващи операции, хуманитарни операции и т.н.;
  • преход към съвършенно нов тип икономика – тази на знанията;
  • глобална взаимозависимост във всички сфери - икономика, политика, здравеопозване, информация и др.;
  • съвършенно новата роля, която играят неправителствените организации (НПО), общественото мнение и др.;
  • новата роля на властта, която трябва да управлява страната без прилагане на предишните силови методи.

България се нуждае от изграждане на свое Стратегичесо разузнаване, което да долавя онези неочевидни тенденции, които няма да станат реалност в близко бъдеще, променят се бавно и изискват дълговременни и мащабни мерки.


 

Днешното разузнаване на Република България е наследено от Народна Република България. То е създадено за други цели и задачи и е обслужвало друг тип държава. Сега работи както може. Ето защо на демократична България не са й необходими реформи в разузнаването, а строителство на нова разузнавателна служба. Понятието “реформа”, по принцип, не е подходящо за случая. Българското разузнаване трябва да започне да се създава отново, то трябва да се формира паралелно с това, което съществува в момента. За съжаление, проведените през последните години преобразувания, кадрови промени, нови наименования, квалифицирани като “реформи в разузнаването” нямат нищо общо с реалното създаване на това разузнаване, което е необходимо на нова и демократична България. Цитираните по-горе сътресения доведоха до липса на кадри, т.е. на професионализъм, до нежелание на “млада и свежа университетска кръв” да се влее в системата. В момента е налице и липса на континюитет при предаване на опита от едно поколение разузнавачи към следващо. Ако тенденцията се запази още 4-5 години, ще настъпят необратими негативни последствия и тогава България ще трябва да започне “на чисто” да строи своето разузнаване както и да изчака около десетина години за да може първото поколение разузнавателни кадри да придобие професионалния опит, необходим за упражняване на професията съгласно съвременните изисквания.

Основна задача на българското разузнаване на Балканите е да долови магистралните тенденции в развитието на региона, както и да работи с цел да им влияе в положителен за националните ни интереси аспект.

Преди да разсъждаваме в тази насока обаче, би трябвало веднага да се направи фундаменталната уговорка, че терминът “глобализация” има две коренно различни тълкования, които се бъркат у нас, особенно в медиите. Първо, става въпрос за естествен исторически процес, свързан с изчерпване територията на свободното икономическо пространство. Второ, налице е геополитически проект на американския елит ( Pax americana), насочен към унификация и интеграция на световната икономика.

В този план е желателно да се прецизират понятията, когато се говори, че процесът на глобализация засяга по определен начин Балканите.

Днес в региона се обсъждат няколко големи геостратегически проекти. Става въпрос за Транспортен коридор №8, Транспортен коридор №10, Транспортен коридор №7 и свързването на Черно море с Каспийския регион. В последно време редица експерти ползват понятия, обединяващи въпросните два морски басейна. По-просто казано: каспийският нефт ще премине през Черноморския басейн. В посока запад, през Балканите се обсъждат 12 различни маршута на нефтопроводи. Като немалка част от тях заобикалят България. Нашата страна е разположена в центъра на полуострова и единственият ни “продукт” на метаниво е транзитния характер на нашата територия, представляващ несъмнен интерес за “постоянните фактори” на Балканите. За дълбочинно навлизане в проблематиката на Балканите е необходим анализ на известната т.н. “транспортна теорема” в геополитиката.

“Транспортната теорема” е рамково геополитическо твърдение, носещо интегрален характер: тя позволява оценка на политическата стабилност на държавните образования, използвайки само открита информация и очевидни “общи съображения”.

“Транспортната теорема” разглежда два механизма, ограничаващи пространственото развитие на държавните организми: управленчески и икономически. Нека обозначим с v характерната скорост на придвижване на информацията вътре в държавата и с t - характерната продължителност на процесите, подлежащи на управление от центъра. Тогава, съгласно “транспортната теорема”, “приведените към кръга” (1) размери на държавата не могат да превишават vt.

“Транспортната теорема” поставя доста ясни ограничения на разширението на ЕС. Съгласно нея, Франция и Германия са обсолютно прави, когато търсят причини за неприобщаването на Анкара към Брюксел. Аналогична е и причината за последните административни промени в Руската Федерация, свързани със статута на губернаторите.

Динамичната форма на “транспортната теорема”, твърди, че съхраняването на централизирания държавен организъм е възможно, тогава и само тогава, когато развитието на цялостната инфраструктура изпреварва икономическото развитие на регионите.

Въз основа на горното можем да направим извода, че метастабилната държава се разпада, при това, не по линиите на най-голямото транспортно съпротивление, а по някакви произволни криви, имащи отношение към национални, езикови, кланови, родови граници и др. Като противоречието между “реални” и “правилни” линии на разцепление е ирационално. То се решава ирационално: разпадът на държавата (в миналото на империите) винаги провокира “релаксационни войни” от всякакъв мащаб - от междудържавни до междумафиозни. В този план събитията в бивша Югославия доказват правотата на въпросната теорема.

Накрая, “транспортната теорема” показва основния проблем на геополитическия проект, известен като “глобализация”: неговата инфраструктурна необезпеченост. Тук може да се отвори и една скоба по отношение на България. С влизането ни в ЕС през 2007 и рязката промяна впоследствие на икономическата компонента в “транспортната теорема”, става абсолютно необходима и съответната промяна в управленческия механизъм на страната. С други думи, за запазване на териториалната цялост на България ще бъде необходима сериозна кадрова промяна на съществуващия в момента висш управленчески елит. Т.е. при евентуално пълно “консервиране”, след парламентарните избори през т.г., на настоящия елит, би могло да се тръгне по пътя на регионализация и, съответно, обособяване на части от територията на страната, с тенденция към окончателното им отделяне.


 

В недалечно бъдеще могат да се прогнозират и сериозни разминавания между интересите на България и Румъния. Последно време Букурещ се стреми да играе стратегическа роля в Черно море. От друга страна, предислокацията на американските бази в Източна Европа, ще се осъществи съгласно изявленията на висши американски военни, в две “базови” страни: Полша и Румъния. Като северната ни съседка ще предостави на Вашингтон пристанище Констанца. В района на въпросния румънски порт, без съгласуване с ЕС, са вложени вече около 2,5 млрд. долара в инфраструктура, която се готви да поеме каспийския нефт до едно от хърватските пристанища. Маршут, който заобикаля нашата страна и обяснява нежеланието на Румъния да бърза с построяването на втори мост над река Дунав. От друга страна, самата река Дунав е транспортен коридор №7, който влиза в зоната на т.н. “германски свят” или германския Grossraum. Предвид задълбочаващите се противоречия между САЩ и т.нар. “Стара Европа” в лицето на Франция и Германия, вероятно ще възникнат конфликтни ситуации по трасето на геостратегическия коридор по река Дунав. Продължаващото разминаване между двете страни на Атлантика, най-вече по отношение на Ирак, свидетелства не за политическо, а за значително по тънко (и същевременно по-дълбоко) мирогледно и ценостно противоречие между двете общества. Предислокацията на американските войски ще даде импулс за развитие на нови междудържавни образования на границата на Евразия. Това ще доведе до допълнително преразпределяне на военно-стратегическите и, сътветно, икономическите интереси на големите европейски държави включително и на Балканите. От друга страна, последните събития в Молдова най-вероятно ще усложнят отношенията Букурещ-Киев, които и до този момент по украински оценки са доста хладни. Северната ни съседка влоши и двустранните си отношения с Будапеща, след поредната вълна на “румънизация” на западните райони населени с етнически унгарци. В последно време Румъния извежда на преден план във външната си политика оста за сигурност Вашингтон-Лондон-Букурещ, ориентарина към Близкия Изток. Всичко това дава основание да се предположи, че не е изключено приемането на северната ни съседка в ЕС да се забави по сравнение с нашето. И понеже, геополитиката е игра с ненулева сума, не бивада се изключва при едно очевидно изоставане на Румъния (в сравнение с България) по пътя към Брюксел, да възкръсне един добре забравен стар конфликт между двете страни – този за Добруджа.

По отношение на транспортен коридор №8 и нефтопровода АМБО (Бургас-Вльора) в последно време има сериозно раздвижване. Паралелно с него се наблюдава и динамизация на преговорите за нефтопровода Бургас-Александруполис с включването на един нов сериозен играч- Казахстан. За нефтопроводите възниква винаги един и същи въпрос: как и с какъв нефт ще бъде запълнен капацитетът на тръбата? Този проблем стои остро пред гигантския проект Баку-Тбилиси-Джейхан. Нефтопроводът е почти построен, но все още не е ясно от къде ще бъде взет нефт за да бъде напълнен.

В Западните Балкани се усеща и характерно “дишане” на границите на Македония, Косово, Сърбия и Черна гора. Твърде е вероятно, преди започването на строежа на нефтопровода АМБО, Косово ( бъдеща втора албанска държава на Балканите) да се отдели окончателно от Сърбия през 2005, а етническите албанци да заемат окончателно ключови позиции в района на македонската столица, която започва да се оформя като своеобразен балкански Йерусалим. Американската база в Косово “Бондстиил” ще контролира ключов регион от пътя на АМБО. Търсенето на подходящи места за американски бази в България също се определя най-вече от трасето на бъдещия нефтопровод, както и от глобалната нова военна стратегия на Пентагона, насочена към контрол на енергийните суровини в Близкия Изток и Каспийския регион, както и контрол на пътищата за тяхното транспортиране.

Освен, че “разводът” между Подгорица и Белград (вследствие на който Сърбия страната ще се свие в границите си от ІХ-ти век и ще загуби последната си морска фасада) е на път да се осъществи, на територията на западната ни съседка тлее и още един конфликт на етническа основа, свързан с транспортен коридор №10, а именно на територията на Войводина. Чрез тези изкуствено генерирани етнически конфликти на Балканите се “регулира” пропусквателната способност на транспортните коридори от заинтересовани “външни за региона фактори”. Подобни функции изпълняват етническите конфликти в Медведжа, Прешево, Буяновац (Южна Сърбия) и Войводина.

Русия се очертава като един от големите играчи на Балканите по отношение на стратегическите геоикономически проекти. Руските капитали имат ключови позиции не само в сръбската икономика, но и в повечето балкански страни. Не прави изключение и Албания. Към 2010 Русия ще бъде единственият износител на енергийни суровини за страните от Азиатския тихоокеански регион. Това определено ще доведе до известно съгласуване на политиката на Пекин и Москва на Балканите. При задълбочаващата се битка между долара и еврото трябва да се има предвид, че американската парична единица се държи от своите руски и китайски бастиони. Последните обаче започват да дрейфат все по-осезателно към еврото за сметка на долара. През 2007 нефтените платформи в Северно море ще бъдат изчерпани и Великобритания ще стане изцяло зависима от вноса на петрол за собствени нужди. Ще се повиши осезателно и зависимоста на ключовите страни в Западна Европа от руския газ, който отдавна е “превзел” Балканите.

След войната в Ирак отношенията между САЩ и Турция се влошиха осезателно. Анкара продължава да е изключително чуствителна по “кюрдския въпрос” и за сега няма отчетливи индикации, че може да има рязко активизиране на позитивния диалог Вашингтон-Анкара. Кюрдите са на път да станат новия геостратегически партньор на САЩ в Близкия Изток.

Появата на американски бази в Румъния и евентуално в България, съгласно твърденията на американската неправителствена организация International crisis group, ще ни постави сред целите на глобалния ислямския тероризъм. Още повече, че хората на Ал-Кайда разполагат с доказани логистични бази в Западните Балкани и поддържат регулярни връзки с представители на компактните мюсюлмански общности в България и Румъния. В последните две страни, методично (в резултат на инвестиции, най-вече от Саудитска Арабия) се създава дефинираната от израелския експерт по тероризма Рубен Пас “ислямистка атмосфера”, която е изключително благоприятна среда за формиране на джихадисти.


 

Политологическият анализ на балканските конфликти е изключително важен. Той обаче има принципни ограничения. По понятни причини днес у нас въпросният анализ се строи предимно на базата на американските научни стандарти. При доминиране на този подход е естествено кой има предимство и кому принадлежи инициативата. Ако отчитаме обаче дългосрочните тенденции в развитието на Балканите и социо-културните константи, то инициативата може да се прехвърли към други глобални играчи в региона.

В издадената през 1999 книга на Джек Дейвис “Психология на разузнавателните анализи” са формулирани двете изключителни послания на Дик Хюър към анализаторите в разузнавателните служби: “Анализаторите в сферата на разузнаването трябва да са изключително внимателни и отговорни към онова, което правят. Те трябва да мислят, не само за своите преценки и заключения, но и за начина, по който са стигнали до тях”.

Френският експерт Кристиян Малис пише в статията си “Стратегическото разузнаване в информационната ера”, че “без да се търси парадокс, може да се каже, че разузнаването е една победа над информацията, която е временна, мигаща, евтина”.

На базата на разработената от Дмитрий Николаенки “Теория на социо-културните системи” могат да се направят интересни и обосновани прогнози за бъдещите балкански събития. Именно социо-културните системи ни позволява да фиксираме определени константи в поведението на балканските страни, практически следствия и основни тенденции:

- част от коментираните днес проблеми и огнища на напрежение на Балканите нямат позитивно решение;

- огнищата на напрежение възникват не за да бъде решен проблемът, а за активирането на региона;

- всички текущи решения носят подчертано временен характер и неизбежно се преразглеждат в рамките на кратък исторически промеждутък от време;

- Балканският конфликт е черна кутия, която може да се активира по всяко време и по различен повод, както и да доведе до най-неочаквани резултати, но причината за неговото активиране е винаги извън пределите на самите Балкани;

- Балканите са район на млада историческа конфликтност, това гарантира и за в бъдеще интензивно протичане на конфликтите. Ескалация на бъдещите балкански конфликти извън региона не би трябвало да има;

- Балканите са (отчасти) полигон за определяне на отношенията между западната, руската и мюсюлманската социо-културни системи. Периодически се в региона се появява и китайската социо-културна система;

- в дългосрочен план в региона е заложен конфликт между западната и мюсюлманската социо-културни системи;

- основният ангажимент при разрешаването на балканските конфликти и отчасти тяхното генериране носи западната социо-културна система. Това е свързано с позиционните характеристики на Балканите спрямо Западна Европа,

- активното въвличане на западната социо-културна система в балканските конфликти цели дългосрочно решение на социо-културни задачи, ориентирани със столетия в бъдещето;

- опитите за решаване в кратък срок на балканските конфликти е вариант на сизифовски труд, който не може да даде принципен и окончателен резултат.

- конкретното огнище на напрежение в региона никога не е било същина на балканския конфликт - съвременните балкански граници имат нестабилен характер и в бъдеще предстоят още промени.

Няколкото изброени тенденции и предизвикателства, пред националната сигурност на България на Балканите, подсказват и основните задачи, стоящи пред българските разузнавателни служби (и не само пред тях, разбира се) както и необходимоста във възможно най-кратък срок в страната ни да започне да се изгражда стратегическо разузнаване с цел излизане от настоящия тактически разузнавателен мониторинг.

Кадрови потенциал за българско Стратегическо разузнаване все още има, но една част от него е разпръсната сред академичната общност, част е в рамките на НРС и военното разузнаване, а друга част е сред напусналите през последните години НРС и РУМО, които обаче не само са съхранили оперативните си умения, но и притежават и нови знания, без наличието, на които е невъзможно кадровото окомплектоване на национално Стратегичено разузнаване.

Разузнаването е битка между умове. Бог ни е дарил с не малко IQ. Националните ни интереси изискват 100% концентрат от него да се намира на разположение в българските разузнавателни служби.

Бележки:

(1) Построява се кръг, чиято площ е равна на площа на страната. “Приведените към кръга” размери на държавата са равни на радиуса на този кръг.

* Авторът ръководи Центъра на регионална и конфесионални изследвания

{rt}

Както е известно, транспортният коридор “Балтика-Егея” не фигурира сред предложените на Критската паневропейска конференция през 1994, нито пък е регламентиран от ЕС. Първостепенното значение на коридора обаче е признато още през 30-те години на миналия век от всички източноевропейски и балкански държави (фиг. 1). По онова време особено активно в подкрепа на изграждането му действа Полша. Полският посланик в София – Тарновски, е автор на поредица публикации за осъществяването на железопътна връзка между Балтийско и Егейско (Бяло) море с мост над река Дунав. На свой ред, тогавашният главен директор на БДЖ инж. Любен Божков става инициатор за провеждането на няколко международни срещи с участието на балканските страни и Полша, посветени на проблема за бъдеща трансконтинентална железница между Балтика и Егея.

Ако погледнем съвременната карта на паневропейските транспортни коридори, не може да не ни направи впечатление фактът, че от началния участък (Берлин-Будапеща) на трасето на Коридор № 4 до участъка Москва-Киев от трасето на Коридор № 9 (Хелзинки-Александруполис), няма нито един меридианен трансевропейски коридор. В същото време е очевидно, че пресичането на това огромно пространство (обхващащо почти половин Европа) би гарантирало по-равномерното железопътно “насищане” на Стария контенент.

Тази задача засяга десетки държави, налагайки съвместните им постъпки пред ЕС за утвърждаване трасето на този нов трансевропейски коридор.

POLCORRIDOR - новият паневропейски коридор Север-Юг

Един от грандиозните транспортни проекти, които ще бъдат осъществени през първата четвърт на новия век, е т.нар. POLCORRIDOR (фиг. 2), който ще свързва скандинавските държави с Югоизточна Европа, преминавайки и през територията на България. Проектът е дело на Паневропейската мрежа за пазарно-ориентирана, индустриална, научна, развойна и иновационна дейност (EUREKA) – една междуправителствена инициатива, създадена през 1985 и поставяща си за цел повишаване конкурентноспособността на европейската икономика чрез подкрепата на паневропейски проекти в сферата на индустрията, транспорта и услугите. В нея участват големи частни и държавни компании (включително национални железници), както и научни центрове и институти от Финландия, Чехия, Италия, Швеция, Норвегия, Полша, Литва, Унгария и Гърция.

Проектът стартира през 2002, като целта му е изграждането на нов транспортен коридор Север-Юг, който да облекчи бързия ръст в товарния трафик (над 20% през последните пет години) между Северна Европа и Балканите, използвайки свръхмодерни технологии за управление на товаропотоците, интермодални инфраструктури и информационни системи.

Коридорът включва три основни участъка: морските връзки от Швеция, Финландия и Норвегия към интермодалните центрове, на територията на Полша; регулярен блок-влак (т.нар.Blue Shutlle), който ще осигурява връзката между полските пристанища Щецин/Швиноуйшче и Гданск с Виена, Братислава и Будапеща; съществуващите железопътни линии и автомобилни пътища от “хъбовете” във Виена и Будапеща към Югоизточна Европа. Крайните точки на коридора (който е паралелен на Коридор №9 между Хелзинки и Александруполис) са норвежкото пристанище Трондхайм и гръцкото Солун.

Проектът POLCORRIDOR бе избран за основен трансевропейски товарен транспортен коридор за проучване и оценка на интероперативността в Шестата рамкова програма на Европейския съюз (т.нар.REORIENT проект), чиято цел е окончателното трансформиране на европейските железници от национално фрагментирани в интернационално-интегрирани системи, както и преодоляване на досегашната почти тотална зависимост от автомобилния транспорт.


 

Новият транспортен коридор Север-Юг ще гарантира по-бързия и евтин товарен транспорт от Скандинавието към Балканите и обратно. Използването на блок-влакове ще минимизира времето за прекосяване на границите, поставяxки ударението върху редовните и осъществявани точно навреме доставки, както и върху големия капацитет и модерни информационни системи. Тази трансевропейска товарно-транспортна мрежа ще генерира нови пазари, гарантирайки ръста на търговията по цялото протежение на коридора в Северна, Централна и Източна Европа. Според д-р Йохана Лудвигсен, която ръководи изследванията в Норвежкия институт по икономика на транспорта (един от инициаторите за създаването на POLCORRIDOR), проектът ще позволи да се решат проблемите с перманентните задръствания по шосетата и непрекъснато нарастващите пътни такси, като за целта се използва висококачествената железопътна инфраструктура, намираща се само на няколко стотин километра по на изток. От особено значение в случая е, че коридорът ще минава през територията на страни, които демонстрират устойчив икономически ръст като Полша, Унгария, Чехия, България и Румъния. Накрая, нека припомним, че това ще е шестият паневропейски транспортен коридор, който ще минава през страната ни.

Гданск – река Дунав

Като артерии на глобалната инфраструктура, еврокоридорите играят определеляща урбанизационна и териториално-устрайствена роля. Разположени в двата края на българската територия обаче, техните трасета “нямат терен” за да изпълнят това си предназначение. На Запад, влиянието на Коридор № 4 се ограничава от държавната граница, а на Изток Коридор № 9 навлиза в ареала на влияние на морските пристанища, т.е. двата коридора могат да игроят тази роля само частично. Техните трасета през България са мотивирани от страните, за и от които са превозите по транспортните коридори, затова и нямат урбанизационни задачи. По отношения на България определящата урбанизационна и териториално-устройствена роля принадлежи по-скоро на Централния транспортен коридор (Север-Юг), от Дунав до Бяло море, пресичащ средата на страната ни, между двата коридора - № 4 и № 9.

Без пряка, широка и бърза комуникация през средата на Централния Балкан, която да съединява северната и южната и част, България не може да има ефективна икономическа, урбанизационна и социална инфраструктура. Без нея не е възможно преодоляването на териториално-селищните диспропорции, генериращи икономически и социални противоречия. Именно Централният транспортен коридор играе тази роля през цялата ни национална история.

Между северноевропейското начало на Коридор №4 – (Щечин) Берлин и това на Коридор №9 – Хелзинки (Вилнюс, Минск), няма друг меридианен коридор. Въпреки че още през 30-те години на миналия век са предвиждали от Гданск да започне съединителната транспортна магистрала между балтийските и беломорски (егейски) пристанища. При съвременната структура на европейската транспортна мрежа, приблизителното трасе на коридора, с условно наименование “Балтика-Егея” се очертава така: Гданск-Варшава-Краков-Кошице-Орадея (Клуж)-Сибиу (по долината на Олт)-Крайова-Никопол-Плевен-Пловдив-Смолян-Ксанти-Кавала. Гаранция за успешното междудържавно сътрудничество по изграждането му са и неколкократно потвърдените положителни становища на Румъния и Гърция. Че става дума за реално осъществимо трасе говори и това, че под № 8 в т.нар. Списък на ЕС за “твърдо потвърдените от съответните държави обекти, които трябва да влязат в експлоатация до 2020” фигурира железопътната връзка Гданск-Бидгошч-Катовице-Завардона-Сибиу-Олт, която може да бъде продължена през Белене-Троян-Карлово-Смолян-Кавала (9).

На българска територия, Европейският транспортен коридор “Балтика-Егея” (чрез бъдещ тунел Троян-Карлово) дава възможност за възстановяване на древните връзки между районите около Пловдив и Плевен, поддържани в продължения на повече от две хилядолетия.

Мост на Дунав при Белене-Чоара

В началото на 70-те години на миналия век, след 15-годишни проучвания, бешще приет българо-румънски проект за изграждане на Хидротехнически комплекс (ХТК) “Никопол-Турну Мъгуреле”. В него се предвиждаше по короната на язовирната стена да минава железопътно и шосейно трасе – т.е. втори дунавски мост, след този при Гюргево-Русе. На българския бряг, “короната” на язовирната стена трябваше да “стъпи” на 6 км западно от Белене, а на румънския – до село Чоара. Проектът стигна крайната си фаза, извършена бе дори и предварителна строителна подготовка. Оказа се обаче, че осъществяването му ще повдигне нивото на дунавските води със 7 м, което за България означаваше загуба на около 500 хил. декара обработваеми земи, активизиране на бреговите свлачища и заливане на редица селища. Това се потвърждаваше и от редица научни публикации, в които се заключаваше, че “Повишаването на речното ниво до стената на ХТК със 7 метра ще спомогне за увеличаване ефекта на разрушителните процеси в неукрепените крайречни ниски брегови участъци и активизиране на челните ниски черти на свлачищата. Това, съвсем естествено, поставя нови проблеми при строителството и предпазването на брега от допълнително възникналите отрицателни геоморфоложки брегови явления” (8).

Всичко това наложи проектът за ХТК да се изостави и, за да не се наруши енергийният баланс на страната, струпаната строителна техника да се използва за изграждането на атомна централа (АЕЦ-2 в Белене). До политическата промяна от 1989 в нейното строителство бяха вложени над 2 млрд.лева. След нея, както е известно, последва решение и то да бъде преустановено.


 

Малко по-късно, през 1995, възникна идеята резултатите от проучвателните работи за ХТК, както и строителната подготовка, да се използват за изграждане на втори мост над река Дунав в този участък. Румънската страна приветства идеята, защото край Чоара също бяха извършени огромни работи за строителна подготовка. Освен това, при всички преговори с Букурещ за нов мост на Дунав, предлаганото от румънците място виноги е било срещу центъра на българския дунавски бряг, респективно срещу долината на река Олт (единствената румънския река, пресичаща Карпатите).

От българска страна обаче, идеята да се изгради мост на това място не беше приета. Независимо от това, географският анализ сочи, че именно оттук започва българският участък (Централният транспортен коридор на България) на предлагания Трансконтинентален транспортен коридор “Балтика-Егея”.

По права линия това начало продължава на юг до Троянския Балкан, където се налага прокопаването на тунел.

Тунелът Троян-Христо Даново

В началото на ХХІ век Испания и Франция стартираха изграждането на тунел под Пиренеите с дължина 50 км. Усилено се проучват и възможностите за тунел под Гибралтар. Говори се, че до края на века ще бъде изградено още по-смело транспортно съоръжение – железопътен тунел под Беринговия пролив,съединяващ Азия и Америка.

На фона на тези колосални строежи и в съотвествие с императивната необходимост от доизграждане на българската железопътна мрежа, тунелът Троян-Христо Даново/Карлово (който е проучван и проектиран през целия ХХ век) се очертава като напълно постижима цел в обозримо бъдеще.

Както свидетелстват историческите данни, през Троянския проход (разположен в географския център на Балканския полуостров) някога са преминали войските на персийския цар Дарий, по време на войните му с древна Елада. Пак през него по-късно преминава и големият римски път от Филипопол (Пловдив) до Улпия Уескос (Гиген) на река Дунав. Чрез първия дунавски мост, построен от римляните през 328, Тракия била съединена с отвъддунавска Дакия.

През турското робство Троянският проход е наречен Беклемето и през него минават керваните, утвърдили Свищов като “дунавското пристанище на Пловдив”.

За първи път, второто железопътно пресичане на билото на Стара планина, южно от Троян, е проучвано и проектирано през 1909-1910 от инж. Лукан Хашнов*. Южният вход на предвидания тунел с дължина 5,5 км (наречен в проекта “Под Зеленика”) е трябвало да бъде западно от с. Кърнаре. От северната страна се предвиждат още четири тунела с дължина до 1000 м. Въпреки, че Хашнов определя тази железница като “първокласна”, наклоните по трасето и я правят далеч от съвременните изисквания. Независимо от това обаче, по същия проект и с насоченост към тунела, по-късно се изгражда железопътната линия Пловдив-Карлово.

От северната страна, като отклонение от “централната” линия, се проектира железопътната линия Плевен-Ловеч, за чието строителство, през 1916, се издава специален закон. Второто отклонение е продължение на свищовската линия през гара Левски и Ловеч, към Троян и бъдещия тунел. До началото на Втората световна война се стига да Ловеч, а от 1948 започва да функционира и продължението до Троян.

Както от юг, така и от север, железопътните линии не се съединяват, въпреки че в началото на 1919 Висшият технически съвет при Главна дирекция на БДЖ одобрява проект, “линията Троян-Ловеч да се продължи през Балкана и се свърже с Подбалканската линия при с.Текия (Христо Даново) с базисен тунел, дълъг около 7500-9800 м”. Предвижда се пресичането на планиското било да стане от западната страна на Троянския проход (Беклемето). Трасето от юг започва с малък завой западно от с. Текия (Христо Даново). Дължината му е с един километър по-голяма, отколкото в споменатото по-горе решение. Северният вход е по долината на река Бели Осъм, под Козята стена. Това трасе става основа за по-нататъшното актуализиране на проекта за тунел Троян-Христо Даново. По него започва и подготовката за прокопаването му. Тогавашният главен директор на БДЖ инж.Любен Божков ** в няколко публикации подчертава, че “само с построяването на тунела при Троян се разрешава нашата железопътна проблема и се оформя железничната ни мрежа…” (2).

На 2 ноември1948, при откриването на железопътния участък Ловеч-Троян, се изтъква, че той е “част от бъдещата голяма магистрала, чиито проект е популяризиран от Лукан Хашнов още през 1911 като “Железница Дунав-Егейско море” (сп.”Железопътен сборник”, т.ХХІ), и който е предвиждал пробиване на планинското било с базисен тунел дълъг 5,5 км и 4 по-малки тунела с дължина 1050 м., или общо 9,7 км, с наклони до 25% само в малки участъци.


 

Според този проект и предвид спецификата на терена, конкретното трасе се очертава по западните склонове на р.Черни Осъм, от Зеленика и над Троянския манастир. Оттам “слизането” на север става нормативно (т.е. под 15%0) до местността Калчовското (перпендикулярно на шосето до с. Орешак) и се слиза зад сливането на Бели и Черни Осъм, североизточно от кв. Велчевското. Така се избягват ограниченията на сегашната гара Троян. Именно това е оптималното трасе на тунела Троян-Карлово, по черноосъмското направление.

На сегашния предварителен етап няма основание и южният изходен пункт да се “заковава” на гара Христо Даново. През 1929 и 1960 той е бил възприет с оглед съкращаване дължината на тунела. Днес обаче, този мотив не е доминантен (или поне не в същата степен). Ето защо срещуположното “слизане” на северното трасе (Зеленика – кв. Велчевското) може да се установи с допълнителни комплексни проучвания. Отсега се очертава преместването му от гара Христо Даново в източна посока – към Карлово.

Тоест, нито Троян от север, нито Христо Даново от юг, могат да се абсолютизират като начални точки на тунела. Да не забравяме, че гара Троян не може да се разширява на юг (където е хълмът Капинчо), нито пък на север – където е високоетажната градска застроеност. Теренните ограничения пред евентуалното разширяване на гара Христо Даново също не са никак малко.

За да се излезе от прекалено проточилата се фаза на разясняване и исторически екскурзии за тунела Троян-Карлово, следва най-сетне да се премине към практически действия. Което означава, да се започне с предпроектната подготовка. Още преди 40 години, когато завърши последната дискусия (1959-1962) за тунела, се стигна до заключението, че той трябва да включва възможност за двойна железопътна линия, докато за автомобилно трасе не ставаше дума. Освен това, в тогавашното заключение липсваха съвременните параметри на проекта, а измененията, които те налагат спрямо предишните предвиждания, са съществени.

Едно решение на проблема, предлагат в Швейцария, чрез превозването на автомобилите през тунелите с жп платформи. Разбира се, подобно решение изисква наличието на съответния подвижен състав. В случая е много важно, при пространственото проектиране на тунела да се определят места за обслужване – включително бензиностанции, ремонтни работилници и т.н.

В заключителния документ на международния “Железопътен форум-2001” се препоръчва: “…Министерството на транспорта и съобщенията и НК БДЖ да предложат на Европейската конфедерация на министрати на транспорта, на ЕС, на UIC (Международния съюз на железниците) и на други заинтересовани организации, да се допълни генералната схема на европейските транспортни коридори с транспортната връзка Троян-Карлово, като ефективна част на междинен коридор Север-Юг” (фиг. 3).

Защо това и досега не е направено, оставяме без коментар. Истината обаче е, че с прокопаването на тунела Троян-Карлово се рационализира цялата транспортна мрежа на България. В европейски мащаб, неговата значимост като участък от Трансевропейската магистрала “Балтика-Егея” и събирателна комуникация на страните от Източна Европа (Полша, Румъния, България и Гърция), императивно налагат да се действа за международното признаване на тази му роля.

Не по-малка е значимостта на проекта в рамките на Балканите. С решаването на всички, повдигнати в настоящата статия въпроси, и осъществяването на връзка с трасето през Беломорския проход и с ГКПП Елидже (Рудозем-Смолян-Борово), се очертава и оптималното трасе на Централния транспортен коридор през територията на България.

Бележки:

Академик Лукан Хашнов (1862-1917). Проектант и строител на железопътни линии: жп линията Ямбол-Бургас (1888); София-Перник (1893). Проектира железопътно пресичане на Стара планина през Хаинбоаз (1897-98); създава проекти за гара София (1903); проектира трансбалканската линия “Дунав-Бяло море” (1911). Защитава тезата, железопътната ни мрежа задължително да обхваща всички части на страната.

** Проф.инж. Любен Божков (1880-1959). Виден български железопътен строител. Като главен директор на БДЖ организира няколко балкански конференции, посветени на развитието на железопътната мрежа. Председател на Балканското географско дружество, автор на редица студии по жп транспорт.

Литература:

Батаклиев, И. Съобщенията в България, Известия на Българско географско д-во, кн.Х/1943, 300-339.

Божков, Л., Бележки по железопътните строежи в България., БИАД, кн.4-5/1946, 102-104.

Деведжиев, М., Модулно развитие на железопътната мрежа в България, С., СО “БДЖ”, 1988, с.134.

Деведжиев, М., География на транспорта., С., ФорКом, 1996, с.248.

Дерменджиев, А., България в транспортните схеми на Балканите, Геополитика, бр.1/05.

Кондаков, Т., България и азиатските продължения на Коридор №8, Геополитика, бр.1/04.

Кълчишков, Е., Варианти за оптимизиране трасето на еврокоридор №9 на територията на Великотърновска област., Сб. Старопланинско пресичане…, Елена, 20.05.2004, с. 48-50.

Михайлов, Цв., Нашето дунавско крайбрежие., География, бр.7/1975, с.8-11.

Копецки, М., Трансевропейската транспортна мрежа до 2020, Железопътен транспорт, бр.2/04, с.12-17.

Станев, Ж., България – транспортен остров, Елена, 2004.

Хашнов, Л., Железница Дунав-Егейско море, Железопътен сборник, т.ХХІ, 1911, с.100-110.

Bojkov, Z., Quelques notes sur les communication dans les Balkans. Academie Bulgare des sciences, Sofia, mai 1946.

Сб.Старопланинското пресичане на Коридор №9 – социално-икономически и геополитически аспекти., Елена, 20.05.2004.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Геополитиката на Черноморския регион претърпя дълбока промяна след колапса на Съветския съюз. От 1991 насам, неговият наследник – Руската Федерация, претърпя редица неуспехи, в резултат от което влиянието и върху страните от някогашния Варшавски пакт – включително Румъния и България – спадна драстично. Въпреки че Русия запазва важни (и често незаслужено подценявани от западните анализатори) икономически връзки с повечето от бившите си сателити, през последните петнайсет години геополитическото проникване на САЩ и Европейският съюз в тази зона, която традиционно се смяташе за руска сфера на влияние може да се оцени като изключително успешно.

Последното се отнася с особена сила за Черноморския регион, който бе сред слабите места на доминираният от САЩ западен блок по време на студената война (1947-1991). През този период Турция, контролираща южния бряг на Черно море беше единственият западен съюзник в района. Румъния и България (да не говорим за Украйна и Грузия) бяха тясно свързани със Съветския съюз. Радикалната преориентация на Грузия към Запада през 2002, новият откровено прозападен курс на Украйна и приемането на България и Румъния в НАТО през 2004 (както и очакването им присъединяване към ЕС през 2007) окончателно очертаха рамките на драматичната промяна в регионалния силов баланс, чиито глобални последици в никакъв случай не могат да се подценяват.

Фундаменталните геополитически координати на Черноморския регион

От чисто геополитическа перспектива, Черноморският регион представлява относително малка и затворена зона, където исторически се кръстосват интересите на различни враждуващи помежду си сили от Северозапад (Русия, през Украйна и/или Грузия), Юг (Турция) и Запад (Румъния, България и европейските сили като Франция, Германия, Австрия и Великобритания). През вековете това “голямо солено езеро” е било поле на конфронтация между Руско-православния, турско-мюсюлманския и Западния свят. А контролът над него винаги е бил от важно значение, както във военно-страгегически, така и в икономически аспект.

Днешната геополитическа структура на региона е белязана от две основни тенденции. Първата е замяната на доскорошното руско (и съветски) геополитическо влияние с американското, което, на свой ред, се конкурира с френските и германски амбиции в района. Втората тенденция е свързана с появата на новите енергийни “оси”, свързващи находищата на петрол и природен газ в Централна Азия и Каспийско море с Балканите и Европейския съюз. След колапса на съветския блок през 1989-1991, Украйна и Грузия първоначално останаха в руската сфера на влияние, но възможностите на Москва да удържи контрола над тях драматично намаляха още в края на 90-те години на миналия век.

Разширяването на НАТО и ЕС на изток и геополитическата преориентация на България и Румъния

Подобно на Полша, Унгария и Чехия, България и Румъния бяха интегрирани първо в НАТО, преди да се присъединят към ЕС. София и Букурещ влязоха в Северноатлантическия пакт през пролетта на 2004, след период на интензивни преговори, докато приемането им в ЕС бе отложено за 2007. Периодът 2002-2003 беше белязан с изключително важна промяна в отношенията между страните-членки на НАТО и двете екс-комунистически държави. Американското влияние и в двете силно нарастна, в резултат от което по време на кризата, предшестваща военната интервенция на САЩ в Ирак, българското и румънското правителства разрешиха на американо-британската коалиция да използва някои от военните им бази.

През февруари френският президент Жак Ширак открито разкритикува “неразумното” поведение на двете кандидатки за членство в ЕС, което силно затрудни деликатно провежданата по онова време от Париж антивоенна дипломация. Тази критика обаче беше свързана и с недоволството на Франция от очевидния спад на влиянието и в Румъния и България. Не бива да се забравя, че Париж още от началото на 90-те години твърдо подкрепяше интеграцията на двете страни в ЕС и НАТО, както и че историческите връзки между Франция и Румъния винаги са били особено силни. И Румъния, и България бяха включени в групата на “франкофонските държави”, така че очевидната про-американска ориентация на техните управляващи не можеше да не разочарова французите.

Новата геополитика на Черноморския регион очертава нов етап в конкуренцията между големите. С изтеглянето на Русия, Съединените щати, Франция и (по-дискретно) Германия се превърнаха в новите ключови външни актьори, борещи се за влияние в региона. Икономическите интереси, както и проблемите на сигурността, определят залога в тази стратегически важна зона, свързваща Балканите с Кавказ и Централна и Източна Европа с Турция.


 

В края на 2003 и България, и Румъния се оказаха в центъра на американското внимание, в контекста на дискутираното предислоциране на военните части на САЩ в Европа. Така, през ноември 2003, американският военно-морски аташе в София обяви, че Вашингтон търси “малки, разполагащи с подходяща инфраструктура, бази за възможно дислоциране на военни части в Европа”. Малко след това (на 19 декември) българският парламент разреши разполагането на такива военни части на територията на страната. Нешо повече, правителството и дипломатическото ведомство в София открито обявиха, че Вашингтон може да разчита на бъдещото стратегическо сътрудничество на България.

Този ход помогна на България да постигне по-бързо интегрирането си в НАТО, въпреки че армията и е много далеч от западните стандарти, и в същото време позволи на САЩ да планира стратегическото предислоциране на войските си. Вашингтон би желал да съкрати драстично своето военно присъствие в Германия, прехвърляйки ги в източната част на Европа и максимално близо до близкоизточния регион.

На свой ред, Румъния беше сред първите измежду бившите членки на Варшавския пакт, изявили желание за членство в НАТО. През януари 1994 Букурещ се присъедини към т.нар. “Партньорство за мир”, като първа степка към интеграцията си в Алианса. По традиция (като изключим периода на комунистическия режим) Румъния винаги е разчитала на Запада за да гарантира сигурността си и избегне руската хегемония. Тук е мястото да отбележа, че отношенята на Румъния и България към Москва силно се различават, тъй като София е далеч по-добре настроена към Русия по редица исторически и културни причини. По-интересното обаче е, че въпреки тези различия, и двете страни демонстрират еднакво силен стремеж да станат членки на НАТО и ЕС. Което е още едно доказателство за намялялото руско влияние в региона (включително и в сферата на сигурността) през последните години.

Румъния и България – амбиции и проблеми на сигурността

Постокомунистическите елити, както в Букурещ, така и в София, споделят типичната за управляващата класа и в останалите бивши социалистически държави амбиция за пълноправно членство в европейската икономическа и валутна система. За тези нови елити, както собственият им успех, така и просперитетът на техните страни, е много тясно свързан с превръщането на последните в интегрална част от западната общност. Тъкмо поради това интеграцията в ЕС е жизненоважна цел за посткомунистическите правителства и в двете държави.

В същото време обаче, доколкото става дума и за национална сигурност, и бившите президенти на България и Румъния Петър Стоянов и Йон Илиеску, и сегашният румънски държавен глава Траян Басеску (българският му колега Георги Първанов се опитва да се придържа към по-балансирана позиция) ясно демонстрираха предпочитанията си към стратегически алианс със Вашингтон, пред френско-немските опити за създаване на самостоятелна Европейска система за сигурност и отбрана. Именно това бе и основният урок от европейската криза през 2003, последвала отказа на Париж, Берлин и Брюксел да се включат в свалянето на Саддам Хюсеин.

Подобно на Полша и балтийските държави, новата геополитическа ориентация на България и Румъния преследва двойна цел: европейската интеграция (като политически и икономически институции) и утвърждаването като стратегически съюзник на САЩ и НАТО. Именно тази политика, както споменах по-горе, вбеси Ширак през 2003, но тя може лесно да се обясни от историческа и политическа гледна точка. В исторически план, основният проблем за сигурността на всички малки страни от Централна, Източна и Югоизночна Европа е да не попаднат изцяло в германската или руската сфери на влияние, а (ако е възможно) да балансират между тях. В този смисъл съюзът с една морска, и то отдалечена, велика сила (като Великобритания в миналото и САЩ - днес) често е бил предпочитан от тях, за да се измъкнат от опеката на континенталните геополитически играчи. В чисто политически план, САЩ просто разполагат с далеч по-големи възможности и мощ, отколкото Франция и Германия през последните 15 години и тъкмо това ги прави привлекателни за малките посткомунистически държави.

ГУАМ и американската геополитическа стратегия

Ако разглеждаме румънската и българската геополитика в един по-широк, макро-регионален контекст, вероятно би ни било по-лесно да си обясним доста от тенденциите и събитията в региона. Както вече подчертах, Черноморската зона следва да се анализира и в светлината на стратегическите и енергийни връзки между Балканите и Централна Азия. Това обяснява и, защо САЩ толкова упорито се опитват да укрепят и повишат ролята на ГУАМ (т.е. групата, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова), притискайки Букурещ да се присъедини към тази политическа асоциация.


 

В края на април 2005 грузинският, украинският, азербайджанският и молдовският лидери се срещнаха в Кишинеу за да съживят въпросната група, превръщайки я в политически инструмент за своята “евро-атлантическа” интеграция. Срещата обаче беше бойкотирана от Узбекистан (един от учредителите на групата, която първоначално носеше инициалите ГУУАМ), но пък е показателно, че на нея се появиха президентите на Литва, Румъния и България, както и представител на американския държавен департамент. Истината е, че Вашингтон демонстрира голяма активност в Черноморския регион: през последните няколко години Брюс Джексън (бивш офицер от армията на САЩ и бивш вицепрезидент на Локхийд-Мартин) упорито работи с представители на про-американското лоби в Румъния, България, Грузия и Украйна за да улесни тяхното (за България и Румъния то е вече факт) присъединяване към НАТО и създаде възможност за разширяването на Pax Americana от Атлантическия океан до Каспийския регион.

Друга знакова стъпка на САЩ беше назначаването на Джак Дайър Круч (бивш съветник на военния министър Ръмсфелд) за посланик в Букурещ. Така Румъния, на практика, се очертава като ключова държава в процеса на разширяване на американското влияние в региона. Неслучайно, в началото на март, непосредствено преди посещението на румънския президент Басеску във Вашингтон, Брюс Джексън заяви, че контролът над Черно море винаги е било от жизнено значение за доставките на енергоносители за Европа и това значение само ще нараства в бъдеще. Страните от ЕС внасят около 50% от необходимите им енергоносители, като през 2020 цифрата ще достигне 70%. А Черно море ще се окаже изключително важна транспортна връзка за трафика на петрол и газ от Каспийско море към Запада.

Именно поради това Вашингтон се стреми с всички средства на увеличи политическото си влияние в региона, даващо му възможност да контролира сегашното и бъдещо постъпление на енергоносители към Европа.

Заключение

Геополитиката на Черноморския регион все още пребивава в периода на търсене на стабилност след “революцията” от 1989-1991. В същото време е налице очевидна промяна: руското влияние е спаднало за сметка на американското, което продължава да расте. Въпреки наличието на про-руски настроени кръггове в някои от страните от региона, Москва все още не е в състояние да предложи жизнеспособна алтернатива на интеграцията в НАТО и ЕС. Приемането на България и Румъния в НАТО и очакваното им включване в Европейския съюз са най-големия фактор за промяната на регионалния силов баланс.

Въпреки това, ситуацията продължава да се променя. Като политическото бъдеще на ЕС (особено след провала на референдумите за Европейската конституция във Франция и Холандия), както и развитието на германо-американските отношения ще бъдат от ключово значение за посоката на тази промяна. Ако европейската интеграция продължи да се задълбочава и се съчетае в подобряване на отношенията между двата бряга на Атлантика, това ще означава почти тотална западна доминация в региона, за сметка на руските амбиции. Напротив, една по-независима германска външна политика, базираща се по-скоро на стратегическото партньорство с Русия (и, може би, с Китай), отколкото на “евро-атлантическата общност”, може да провокира сериозна конкуренция между отделните западни геополитически играчи в региона, изправяйки София и Букурещ пред труден избор.

* Авторът е доктор по нова история от Сорбоната, анализатор на P.I.N.R.

{rt}

Русе, 1 юни 2005, заседателната зала на Областния съвет - изминали са три часа от международната среща с работно име “Оценка на регионално-икономическата среда на второстепенните пристанища по река Дунав” (т.нар. проект “Портино”), когато д-р Ото Швец заявява, че иска да запознае присъстващите с възможността за създаване на “Дунавска Ханза” - съюз на пристанищните градове от Регенсбург до Галац. Според представителя на Австрия, който е и ръководител на кръга “Транспорт и корабоплаване” на работната общност “Дунавски страни” и председател на координационния пункт на Общоевропейски транспортен коридор № 7, идеята е възникнала още през 90-те години на миналия век. Войната в Югославия обаче, пречи за по-ранното й реализиране. Създаденото търговско обединение на баварските дунавски градове и алиансът между Виена и Линц дават нова надежда за възобновяване на проекта. Д-р Швец споменава сумата от 1, 9 млн. евро, която би могла да се получи, като начало, от програма INTERREG ІІІ CADSES на Европейския съюз (ЕС). В последвалата размяна на мнения, един от българските експерти мимоходом отбелязва, че през есента на 2004 представители на холандски бизнес-среди са посетили дунавските ни пристанища, включително и Русе, търсейки подходяща транспортна инфраструктура, в която да инвестират. Необяснимо защо спокойствието напуска д-р Ото Швец при тези думи и той видимо раздразнен не се стърпява да каже, че холандците си имат достатъчно обекти по речния канал Рейн - Майн, няма какво да правят на Дунав...

В този момент той изглежда просто е забравил, че още през далечната 1922, в Амстердам, е основано холандско-австрийско “Континентално моторно корабоплавателно дружество” (S. A.) именно за търговска дейност и навигация по Дунав.

С този кратък увод си позволих да открехна съвсем малко завесата на продължаващата и до днес, вече два века, интрига от интереси, амбиции, намерения и цели на няколко от т. н. “велики сили” в различни периоди от историята им - Отоманската империя, Австро-Унгария, Русия, Великобритания, Франция и Германия към най-важния вътрешен воден път на стария континент - река Дунав. Интрига, белязана с много превратности, придружена с крушение на едни и възход на други държави, с използване на дипломатически и не дотам дипломатически ходове и похвати, наситена с войни и революции, с преговори и договорености, променяли неколкократно геополитическата карта на Европа. В която, даже и сега, когато тя се обединява около общи принципи и идеали, няма скоро и лесно да утихнат политическите страсти и да се промени статуквото около един от най-оспорваните и горещи въпроси в последните 200 години - борбата за хегемония по Дунав. Или, по-скоро, за възможността чрез водния транспорт да се постигат определени геостратегически цели - влияние, лидерство, монополна позиция. Интрига, в която впрочем и България (разбира се, твърде скромно) също е била допусната да каже своя дума и да внесе свой щрих. Макар и твърде незначителни, както ще се види по-нататък, чест и задължение е за нас, съвременниците, че “строителите на съвременна България” (ще цитирам Симеон Радев), нашите праотци и деди, не са се бояли да защитят присъствието ни на Дунав и да кажат твърдото си “не”, когато решенията на “великите” са били против националните ни интереси, против българската държава.

Дунав -“същинско подвижно море към Ориента”

Втората по дължина река в Европа след Волга има многократно по-голямо значение от нея. Докато Волга е регионална водна артерия в рамките на само една страна - Русия, Дунав преминава през територията на десет държави - Германия, Австрия, Унгария, Словакия, Хърватска, Сърбия и Черна гора, Румъния, България, Молдова и Украйна, съединявайки Централна, Югоизточна и Източна Европа с Черно море, предмостието към Азия. За четири от тези страни - Австрия, Унгария, Словакия и Молдова тя е единствения им излаз към морето.

Реката е плавателна от Улм (Германия) до Черно море по протежение на 2569 км при обща дължина от 2897, 6 км.

Дунавският басейн обхваща площ от 816 947 кв. км (8, 5% от тази на Европа) и е близо 8 пъти по-голям от територията на България. В него живеят над 100 млн. души, изградени са значителни индустриални мощности, разположени са известни културни центрове с едни от най-ценните исторически и архитектурни паметници на стария континент.

По реката, наричана последователно Fison, Ister, и Danubius са плавали кораби на финикийци, йонийци, римляни, венецианци, генуезци. Военната експанзия на Римската империя в басейна на Дунав е оставила много знаци - пътища, мостове, укрепени съоръжения (например Траяновия вал). Гръцките мореплаватели оценяват реката като първокласно средство за комуникации и основават в долното й течение редица търговски колонии - днешните наши градове Лом (Ретариус), Никопол (Никополис ад Иструм), Силистра (Доростолис) и др.

На руския княз Светослав, преминал с войската си Дунав при нахлуването му в България, приписват думите: “Там е центърът на моята земя: от гърците пристигат тук ценни тъкани, злато, оръжие, вина; от Чехия и Унгария - сребро и коне, от Русия - восък, мед и роби.”

Основоположникът на научния комунизъм Карл Маркс също не е останал безучастен и според него “този, който държи в ръцете си устието на Дунав, господства и над самия Дунав, този път към Азия, а заедно с това в значителна степен и над търговията на Швейцария, Германия, Унгария, Турция, Молдова и Влашко.”


 

По-късно, когато кафявата сянка на фашизма пада над Европа, Дунав е обявен официално за “германски държавен воден път”, а Гьоринг излиза с искане реката да се превърне в “мощна транспортна артерия на Германия.”

Дунавският проблем и борбата за хегемония в Европа

С възхода на Отоманската империя на река Дунав се установява своеобразна блокада - забранено е по нея да плават кораби на други държави. Австро-Унгария първа нарушава ембаргото. Между двете империи се сключват последователно няколко договора - в Карловац през 1699, в Пожаревац през 1718 и в Белград през 1739, според които на Австро-Унгария се разрешава “да плува по Дунав и да търгува с Персия” или “свободно да плува и да търгува по Дунав”.

Русия е втората държава, която със сила променя статуквото. Съгласно договора между нея и Отоманската империя, сключен на 10 юли 1774 в Кючук Кайнарджа, корабите и получават правото свободно да плават в Черно море и да влизат в Проливите, а на поданиците й се разрешава “да търгуват по Дунав със свои кораби и по суша” със същите привилегии, които Високата порта предоставя на най-облагодетелстваните нации.

Тези придобивки се затвърждават по-късно чрез редица допълнителни споразумения с Турция - Букурещкият и Одринският мирни договори от 28 май 1812 и 14 септември 1829, Акерманското споразумение от 7 октомври 1825, съгласно които устията на Дунав стават владение на Русия, както и на сключената между последната и Австро-Унгария конвенция в Петербург през 1840 за плаване на руски и австрийски кораби по Дунав. В чл. 9 на документа двете държави признават “принципа за свобода на дунавското корабоплаване.”

Този неприкрито заявен и поддържан на държавно ниво интерес от страна на двете империи към Дунав (на 13 март 1829 във Виена се създава Първо дунавско параходно дружество и е пуснат на вода параходът “Франц І”) не е могъл да не предизвика намесата и противодействието на другите две “велики сили” в Европа - Великобритания и Франция. Вниманието, което отделя “владетелката на седемте морета” към най-важната водна транспортна артерия на Европа освен геостратегически (близостта на Босфора и Дарданелите), има и чисто икономически аргумент. След т. нар. “ирландски глад” и жертването на английското земеделие за сметка на развиващата се промишленост, за стотиците хиляди лишени от земя хора, станали евтина работна ръка във фабриките, са необходими селскостопански произведения. Дунавският басейн в частта си, обхващаща Мизия, Горна Тракия, Влашко и Молдова, ги предлага в неограничени количества. До отварянето на Суецкия канал през 1868 това е онзи регион от Европа, откъдето по най-краткия път и с най-малко разходи те се доставят в империята на кралица Виктория.

Търговските отношения на Великобритания с Отоманската империя не могат обаче в един момент да не се припокрият с въпроса за свободното плаване в долния участък на Дунав, чието устие по онова време се държи от Русия.

Подобна е и амбицията на Франция. Така се заражда съперничеството за влияние и лидерска позиция в Дунавския регион между англо-френските амбиции, от една страна, и тези на Австро-Унгария, Русия, а впоследствие и Германия, от друга.

Погледнато обективно, същността на тези взаимоотношения винаги се е поставяла в контекста на т. нар. “идеални цели”: политика на “отворени врати”, с което се признава международния характер на река Дунав; свобода на корабоплаването (1) по цялата река и равенство на флаговете; зачитане на суверенитета на крайбрежните държави. Реално обаче зад тази благовидна платформа от добри намерения с продължителност от почти 200 години (ако приемем за начало Виенския конгрес през 1815), дунавският “пейзаж” никога не е бил син и безоблачен. Отделни части от него, в различни периоди от време, са изпълнени с не малко емоционалност и драматизъм, защото са белязани с такива знакови събития като Парижкия договор от 1856 (създават се Европейската дунавска комисия и Комисията на крайбрежните държави), Берлинският конгрес от 1878 и началото на германския “Drang nach der Donau” (“Натиск на Дунав”), Лондонската конференция от 1883, Версайлският мирен договор от юни 1919 (с възстановената отново Европейска дунавска комисия), Виенското съглашение от 12 септември 1940 между Германия, Италия, Унгария, България, Румъния и Словакия (с което управлението на Дунав преминава в ръцете на Речния съвет в Братислава под протекцията на Третия Райх), Белградската конференция от 1948 и едноименната конвенция, приета тогава, въз основа на която, с малки поправки, продължава и до днес корабоплаването по Дунав...

България и Дунавският проблем

Две години след Парижкия конгрес през 1856, на който за първи път се обявява свободата на корабоплаване по целия Дунав (чл. 13 от подписания договор гласи, че плаването по Дунав е част от публичното право на Европа и, че флаговете на всички нации трябва да се третират на равни начала), в книжка № 4 на излизащото тогава в Цариград списание “Български книжици” излиза съобщение за проявата. 1858 г. е годината, в която е трябвало да се проведе в столицата на Франция отредената от чл. 18 на Парижкия договор конференция, за да одобри изработения от представителите на крайбрежните държави тогава (Вюртемберг, Бавария, Австрия и Високата порта - дунавските княжества Сърбия, Влашко и Молдова са били подчинени на Отоманската империя) правилник за навигацията и полицията по Дунав.


 

В книжка № 7 на списанието е публикувана обстойна статия по дунавския въпрос на цели десет страници. Не може да не ни впечатли вярната оценка в анализа, направен преди около 150 години (когато България все още е под турско робство!) и точната прогноза, оправдала се напълно след като подвластните на Турция народности образуват свои самостоятелни държави: “Страните по долния Дунав в последните времена са в сношение с Англия и й изпращат хляба си. С време, когато ще се разпространи свободното плуване, търговията още повече ще се разшири, ще се развият промишленостите, а заедно с тях нравствените сили на Дунавските княжества, за които е особено важна тая свобода по Дунава.”

През 188, три години след освобождението ни, на България се налага да каже “да” или “не” на дилема, свързана с националните й интереси.

Съгласно договора от Берлинския конгрес Австро-Унгария заедно с представители на Румъния, Сърбия и България е трябвало да изработят правилник за корабоплаването, речната полиция и надзора за прилагането им в дунавския участък от Железни врата до Галац. За основа на разискванията, които е трябвало да се проведат в румънския град, е предложен проект на подкомисия, в която участват Австро-Унгария, Германия и Италия (членки на Европейската дунавска комисия). Един френски дипломат нарича документа “чудовищен”. Според него, за контрол между Железни врата и Галац се учредявала “Смесена комисия”, в която Австро-Унгария получавала председателското място и решаващ глас в случай на патова ситуация. Чл. 11 изисквал проектите за мостове и други крайбрежни и пристанищни съоръжения да бъдат предварително одобрени от комисията. Чл. 6 пък нареждал капитаните на пристанищата да са подчинени на “Смесената комисия”, като по този начин се нарушавал суверенитета на крайбрежните държави.

За да прокара проекта си, Австро-Унгария прави постъпки пред княз Александър Батенберг, който и обещава подкрепа. При срещата на дипломатическия представител на империята у нас, граф Кевенхюлер, с Драган Цанков, тогавашният министър на външните работи, последният го информирал, че е дал инструкции на българския участник Киряк Цанков в тази насока.

Конференцията в Галац провежда само три заседания. Проектът, внесен от Австро-Унгария, се проваля с гръм и трясък, защото Киряк Цанков заедно с румънския представител гласуват против. Племенникът на Драган Цанков поема вината върху себе си, заявявайки, че е нарушил указанията на своето правителство от патриотизъм (вж. Симеон Радев “Строителите на съвременна България). Външният ни министър подава оставка, но двамата Цанкови защитават по достоен начин правата на България върху нейния участък на река Дунав.

Изненадани неприятно от случилото се, две години по-късно, на конференцията в Лондон даже не канят Княжество България - формалният повод за този драстичен акт е несъгласието на Турция, чийто представител поставя ребром въпроса: или той, или българската делегация ще заседават в Лондон. Останалите делегати решават, че турският участник ще говори и за България. Реакцията на кабинета с премиер д-р Константин Стоилов (въпреки че като наблюдатели са изпратени д-р Вълкович и офицерът от Дунавската флотилия Шишмарев) е категорична: "Българското правителство ще счита решенията на конференцията за незадължителни за него относно наредбите, които тя ще гласува за плаванията, полицията и надзора на частта на Дунав между Железни врата и Галац. Ако конференцията направи изменения върху галацките решения без участието на България, то княжеското българско правителство ще счита себе си освободено от всяко задължение, което делегатите в Европейската комисия са взели при изработването на предметните правилници.”

Подобна е и позицията на Румъния, която участва със “съвещателен глас” - тя отказва да признае компетентността на Европейската комисия в участъка от Галац до Браила.

Твърдата позиция на нашата страна и на северната ни съседка правят решенията на Лондонската конференция мъртвородени.

По този повод започналият да излиза през 1879 вестник “Български глас пише: “...Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че благодарение на упоритото становище на България, солидаризирана тогава с Румъния, пропаднаха решенията на Лондонската конференция и се осуетиха плановете на Австро-Унгария да подчини Дунав от Железни врата до Браила под свое икономическо водачество.”

За трети път, макар и победена, през 1921 на Парижката конференция, която трябва да установи окончателния статут на р. Дунав, България се държи достойно и отказва да приеме безпрекословно решения, накърняващи националния й суверенитет. На форума, в който участват представители на Великобритания, Франция, Италия, Белгия, Гърция, Румъния, Югославия и Чехословакия (представителите на загубилите войната Германия, Австро-Унгария и България имат само “съвещателен глас”, а Съветска Русия е просто изключена), е предложен проект за конвенция, изработен от Великобритания, Франция и Италия.

В своето изказване нашият делегат настоява щото “при уреждането на международния режим на Дунав всички крайбрежни държави да бъдат третирани по един съвършено еднакъв начин спрямо всичко, което засяга техните права и задължения” и изказва категоричното несъгласие на България с постановки и решения, поставящи я в подчинено положение. “България не може да одобри наредбите, предвидени в проекта на окончателния статут относно даденото право на комисията сама и направо да създава свободни пристанища и свободни зони в пристанищата, защото тези наредби засягат чувствително правата на нейния национален суверенитет и главно защото мирният договор от Ньой не й налага подобни задължения."


 

Страната ни не е съгласна и с “интернационализирането” на крайбрежното плаване. Ето част от аргумента за това: “Принципът за национален суверенитет налага малкия каботаж, обемащ корабите, пренасящи стоки и пътници между пристанищата в границите на една и съща държава, да бъде запазен за съответната крайбрежна държава - принцип, основаващ се, между впрочем, на българския закон за националния флаг.”

България отказва да признае и друг да се меси във фарватера на нейния дунавски участък: “Мимо най-добрите си желания България не ще се съгласи щото друга държава да извършва сама в нейния сектор работите за подобряване на плавателния път. Тя настоява в името на своите суверенни права да управлява сама тия работи при същите условия, както и други държави.”

27 години по-късно официална българска делегация, водена от проф. Евгени Каменов – заместник-министър на външните работи, участва през 1948 в Белградската конференция. Тя трябва да уреди правата и режима на корабоплаване по Дунав след промените, донесени от Втората световна война. В продължение на почти месец (юли - август) блокът крайдунавски държави: Унгария, Чехословакия, Югославия, Румъния, България и Украинската ССР, следващ твърдо и неотклонно позицията на Съветския съюз, чиято делегация се води от небезизвестният Андрей Вишински, тогава зам. министър на външните работи, ревизира основните принципи и постановки, залегнали в решенията на Парижката конференция и на всички следващи конференции от 1921 насам. Опитите на делегациите на САЩ, Великобритания и Франция (Австрия е поканена само като наблюдател, а Германия е изключена) да се противопоставят, и да пледират за възстановяване на предишни комисии и организации, за “равни права” на Дунав, за “интернационализиране” на реката и международен контрол над нея, предвид значението й за цяла Европа, са отхвърлени с просто мнозинство. На 18 август 1948 делегациите на САЩ, Великобритания и Франция заявяват, че няма да подпишат изготвената от социалистическите държави конвенция. Извънредният посланик и пълномощен министър на САЩ в Югославия Кенън, който е начело на американската делегация, заявява, че “или конференцията ще приеме програмата, така необходима за деловите хора в САЩ, Великобритания и Франция, или западните страни няма да подпишат конвенцията.” От своя страна водачът на английската делегация - посланикът на Великобритания в Югославия, Чарлз Пик, отсича, че се “създава конвенция, даваща монопол на някои страни”, очевидно намеквайки за СССР.

Тогава проф. Евгени Каменов предлага да отпаднат имената на тези държави от увода към нея. В 20 часа на същия ден в Голямата зала на Коларчевия университет, където заседава конференцията, под конвенцията (станала известна с името Белградска) слагат подписите си водачите на делегациите от СССР, УССР, България, Румъния, Унгария, Чехословакия и Югославия.

Така или иначе, след 1948 щраква ключът на “желязната завеса” и дълги години след това корабоплаването за България по Дунав спира до Будапеща.

В тази връзка, интересен е коментарът на Джон Кембъл - участник в делегацията на САЩ и автор на няколко книги, засягащи възникването и развитието на Дунавския проблем: “Западните държави в борбата си за Дунав преследваха важни политически цели, в резултат на което, дунавският проблем от международно-правен, технически и транспортно-икономически, се превърна в проблем за политическо влияние на Запада в басейна на тази река и съответно за “изтласкването” от този регион на СССР.”

България на Дунав

Това, че основателят на държавата ни кан Аспарух през 681 г. е преминал великата река, която сега е наша северна граница и че дължината на дунавския ни бряг е 470 км., все още не ни дава право да заявим, че България има свое достойно място в този регион на Европа. Първото е исторически факт, а другите две - географски дадености. Реалните измерения на едно геополитическо присъствие ще останат само на книга, ако не са подкрепени с икономически аргументи - собствен речен търговски флот и дееспособни пристанища. В това отношение държавата ни както някога, така и сега, е вървяла винаги след събитията.

За създаване на наше корабоплаване по Дунав се заговаря още при строителството на железопътната линия София - Варна - износът на по-голямата част от селскостопанските стоки на Северна България се извозват по реката до Галац и пристанищата на Германия и Австро-Унгария от чужди параходи, главно австрийски, унгарски и румънски. “Дори понтоните в пристанищата ни, на които те са заставали, са били чужди” - пише в спомените си Пеню Стоянов, бивш директор на Параходство “Български речен флот”. Той казва още: “...Стоките ни се изнасяха и внасяха с чужди шлепове, за което се плащаха високи такси." Като навла (2) от Освобождението до 1900 са заплатени 600-700 млн. лв., които за времето си са значителна сума.


 

На 29 ноември 1909, на заседание на Русенската търговско-индустриална камара, е изслушан докладът на нейния секретар Дончо Иванов “Дунавът и нуждата от български търговски флот по него.” Той започва с лозунга на проф. Т. Г. Данаилов “Дранг нах дер Донау” (т.е. “Натиск къма Дунав”) от статията му във в-к “Време” (3 април 1909) със заглавие “Българско параходно съобщение по Дунав”.

В протокола от заседанието е записано: “Взе се решение да се образува едно параходно дружество със седалище Русе с основен капитал 2 млн. лв. Искаше се обаче подкрепата на държавата, която да гарантира лихва от 6% за вложения капитал. Идеалът, който би следвало да се постигне, е щото всички наши произведения от Северна България да минават през Варна. За постигането на една такава цел трябва да се насочи деятелността на Дунавския ни флот.”

Идеята за наше речно параходство и разработването на релацията Русе - Варна (река - море) за отклоняване на част от транзитния трафик по Дунав, която остава неосъществена и до днес, е в основата на всички проекти от началото на ХХ век. Цел, която в различни периоди от историческото ни развитие, когато България действително е имала собствена национална транспортна политика, неотклонно е следвана както до 9 септември 1944, така и след това.

На 17 март 1935 на държавния понтон на русенското пристанище, в 12, 10 часа, няколко хиляди жители на дунавския град изпращат пътническия параход “Вит” с капитан Димитър Петрунов за Видин, а по същото време от там тръгва параход “Искър”.

Този ден е приет за начало на българския речен флот, а към Дирекцията на железниците и пристанищата се обособява отдел “Речно крайбрежно плаване” с първи директор Янко Куцаров. Народното събрание гласува 150 млн. лв. за строителство на три еднотипни пътнически и четири еднотипни товаро-хладилни кораба. В корабостроителницата на Регенсбург “Кристов Рутхов” се изграждат “Русе”, “Видин”, “Лом” и “Свищов”, а в унгарската корабостроителница “Обуда” - “Цар Борис”, “Цар Симеон” и “Царица Йоанна”. Седемте кораба са най-големите, най-модерните и най-комфортните за онова време по Дунав. Те слагат основата на Параходство “Българско речно плаване”, което се обособява като самостоятелна юридическа единица със Закона за българското речно плаване от 20 май 1940 и Указ № 14/29 от 5 май 1940 Тридесет години по-късно специалисти от дунавското ни параходство и Русенската корабостроителница разработват проект на тласкач тип “Паисий Хилендарски” с технико-икономически показатели над световно ниво. Те и до днес са гръбнака на речния ни флот. Разходът им на гориво на единица продукция е по-нисък от този на корабите по Рейн и дори по Мисисипи.

През 80-те години бяха поръчани и доставени четири речни катамарани (3), предназначени за превоз на тежкотоварни автомобили на СО МАТ. Специализираната западна преса призна, че тази технология е изпреварила развитието на прилаганите дотогава във вътрешните водни пътища на Европа. По-късно, използвайки българския опит, бяха построени подобни кораби на Рейн.

Отбелязвам само тези два щриха от присъствието на българския речен флот по реката, когато по отношение на производителност на персонала, тонажа и тягата той бе с най-добрите технико-експлоатационни показатели в Дунавския басейн.

След 90-те години юго-ембаргото (1993 – 1995) и спряното корабоплаване в района на Нови Сад (1999-2003 извадиха от равновесие дунавското ни параходство. Държавата окончателно се раздели с идеята да има национален речен превозвач и безславно абдикира. На 9 юни т. г. Министерският съвет определи фирмата “Каолин” АД - Сеново за победител в конкурса за приватизацията на 70% от Параходство “Българско речно плаване” ЕАД - Русе. Върховният административен съд обаче, взе решение за спирането на тази сделка.

Илюзии и реалности

Илюзия: Белградската конвенция от 1948 осигурява свобода на корабоплаването по р. Дунав еднаква за всички.

Реалност: Много корабособственици от региона на Дунав, както и от Рейн - Майн, тълкуват този текст едва ли не като неограничена възможност да товарят, качват и свалят стоки и пътници от кое да е пристанище на реката, независимо от неговата национална принадлежност, за трета страна.

Потърпевша в случая е България, която не е вложила в законодателството си защитен механизъм под претекст, че това ще противоречи на “пазарните принципи”. В същото време, когато нашите кораби искат да товарят в Германия, внасят 100 евро, за да се направи проверка, дали има немски превозвач и само ако няма, получават разрешение. Ако обаче се яви корабособственик на домакините, той взема стоката, а нашият плавателен съд губи депозита, тъй като последният не подлежи на връщане.

Глобата, която се налага в Унгария за това, че кораб с т. н. “трети флаг” е взел товар без разрешение, е 1500 долара.

В Румъния е абсолютно невъзможно наш кораб да вземе стока от местно пристанище за трета държава.

Необходимост: При промяна на Белградската конвенция (вече има създаден Подготвителен комитет) на първо място трябва да се гарантира равнопоставеност за всички дунавски държави по отношение на режима на корабоплаване в техните участъци и пристанища.


 

Илюзия: Рейн - Майн - Дунав е европейски транспортен коридор № 7.

Реалност: Рейн - Майн - Дунав още дълго време ще бъде коридор № 7 само на книга.

На общоевропейската конференция по вътрешно-воден транспорт в Ротердам (5 - 7 септември 2001) холандският министър на транспорта Тинеке Нетелбонс изрази общото мнение, че ще се обединят усилията на страните от басейна на Рейн - Майн с тези на страните от басейна на Дунав, за да може в близко бъдеще да стане реалност корабоплаването от Северно до Черно море.

Намеренията са едно, практиката обаче - друго. На конференцията, за Дунав практически не стана и дума, както и за това да се признават документите за правоспособност на моряците от дунавските страни, за да могат да плават в канала Рейн - Майн. Впрочем, през ноември 2002 от Рейнската комисия беше приет седмият допълнителен протокол, даващ право да се признават документите, издавани от трета държава, включително и от дунавските. Той обаче трябва да се ратифицира, а този процесът може да трае половин век. Формално, за режимите на корабоплаване по Рейн - Майн и по Дунав има два различни документа - Манхаймският акт от 1868 и Белградската конвенция. Истинската причина обаче е друга - страните от басейна на Рейн - Майн се страхуват от мощната конкуренция на флотите на дунавските държави, специално на тези от Украйна и Румъния и още дълго време ще ги държат далеч.

Илюзия № 3: България има национално отговорна политика за ролята на р. Дунав в перспектива.

Реалност: България няма нито национална, нито отговорна, тя няма изобщо политика по отношение на Дунав в контекста на геополитическото й място в обединена Европа. За да има такава, е необходима приемственост, култура, кръгозор, интелигентност и професионализъм у хората, които трябва да я формират и провеждат. Трябва да има ясно очертани приоритети и задачи, макар и скромни поради нашите възможности, които, стъпка по стъпка, да ни приближават към постижими цели - възстановяване на позициите на речното ни корабоплаване, преструктуриране на организационно тромавите ни пристанища в съвременни специализирани терминали с модерно оборудване и заявка за комбиниран транспорт, изграждане на логистични центрове за пренасочване на транзитни потоци от Дунав към Черно море и Близкия Изток. Едва ли може да се приеме за нормално, че вече пета година таксите от дунавските ни пристанища вместо да се използват за тяхната модернизация потъват незнайно за какво в държавния бюджет. Стигна се дотам, че държавата ни отказа дори да опрости натрупаните дългове от 3 млн. лв. на Параходство “Българско речно плаване”, причинени от форсмажорните обстоятелства (4) при спряното корабоплаване по Дунав на запад от Нови Сад, но отписа с лека ръка стотиците милиони лева задължения на Кремиковци АД, Булгаргаз ЕАД и други социалистически мастодонти, натрупани от безхаберието и далаверите на ръководителите им.

Това не е политика! Това не е приближаване към Европа, защото се връщаме със 70 години назад, когато един от радетелите за достойно място на България на Дунав, инж. Георги Лазаров, бе написал: “...За да бъдем освободени от чуждата зависимост, за да можем да прилагаме на практика нашата съобщителна и стопанска политика, нам повелително се налага да създадем наше родно дунавско плаване!”

Бележки:

(1) Принципът на свободното плаване по водните течения води началото си от Хуго Гротиус (1553 г. - 1645 г.), един от родоначалниците на съвременното международно право.

(2) Навло - такса, която се заплаща за превоз на единица товар по море или река.

(3) Катамарани - плавателни съдове, при които посредством технологията Ро-Ро се товарят за транспортиране тежко товарни автомобили.

(4) Форсмажорни обстоятелства - този термин от морската лексика отдавна и трайно е влязъл в морското право. С него се обозначават всички възможни произшествия на море и река и свързаните с тях щети и повреди на един кораб, които не зависят от компетентността и волята на капитана и екипажа на плавателния съд. Загубите, понесени в този случай, се признават априори като неизбежни и за тях не се търси компенсация.

Литература:

1. Божков, Любен “Доклад относно между балканските пътища и съобщения”, изнесен на ІV Балканска конференция през 1933 г. в Солун.

2. Проф. Данаилов, Г. Т. “Drang nach der Donau!” - глава ІХ от едноименната монография.

3. Иванов, Дончо “Дунавът и нуждата от български търговски флот по него”, 1909 г.

4. Архив на държавните железници и пристанища в България - 1928 г.

а/ инж. Лазаров, Г. “Дунав след Версайл” .

б/инж. Данчов, Ю. “Мостът на Дунава и международните линии през България”.

5. Списание на Българското инженерно-архитектурно дружество - 1927 г.

а/ инж. Божинов, Д. “Българско дунавско параходно дружество”.

б/ инж. Божинов, Д. “Отклонение на българския международен трафик през Русе за Варна”.

в/ инж. Данчов, Ю. “Водни пътища и корабоплаване у нас”.

6. Кашев, С. Г. “Реката Дунав в средноевропейския воден път Рейн - Майн - Дунав”, 1926 г.

7. Търновски, П. И. “Дунавът в миналото и днес”, 1938 г.

8. Николов, Ангел “Дунавският въпрос”, 1917 г.

9. Дойков, Васил “Дунавският воден път”, 1980 г.

10. Дойков, Васил “Български трицвет по Дунава”, 1985 г.

11. Мунтян, М. А. “Дунайская проблема в международных отношениях (1945 г. - 1948 г.), 1980 г.

12. Кръстев, Стойне и Нонев, Богомил “Белградската конференция 1948 г.”, 1949 г.

13. Материали от международната научно-практическа конференция “Дунав - транспортен коридор № 7” - Русе, 3 декември 2001 г.

14. Материали от международната научно-практическа конференция “Интегрирано управление на р. Дунав в условията на климатичните промени в Европа” - Русе, 1 декември 2003 г.

15. Материали от международния семинар “Българското вътрешно корабоплаване в една разширена Европа” - Русе, 9 март 2004 г.

16. Материали от международната работна среща “Проект “Портино” - оценка на регионално-икономическата среда на второстепенните пристанища по р. Дунав” - Русе, 1 юни 2005 г.

17. Материали от 24-то заседание на GIS Danube forum - Русе, 11-13 юни 2005 г.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Един от най-важните методи при изучаване феномените на световната цивилизация е хронологичният. Научната му значимост и универсалност са безспорни. Това дава основание на историята да претендира за лидерски позиции в общественото познание. В същото време, основателни претенции за методологична универсалност има и географската наука, тъй като всяко явление или процес се характеризира както с хронологична, така и с пространствена динамика. И докато хронологичният анализ на развитието е в основата на историческото познание, неговите пространствени (хорологични) измерения са приоритет на географския анализ. Неслучайно, успоредно с първите апокалиптични предупреждения за “край на историята” (Fukujama, 1989), много учени и общественици поставят и въпроса за “край на географията”, акцентирайки върху процесите на уплътняване и “съкращаване” географското пространство (Лавров и Сдасюк, 1985; Бауман, 1999; Кондратьев, 1999; Стоянов,2001).

Географията възниква още в зората на научното познание и е един от най-важните му фундаменти. Поради това, тя осъществява тесни методологични връзки с философията, историята, политологията, икономиката, правото, психологията, екологията, биологията, химията, физиката, геологията, математиката и много други. Универсален знаменател за обединяването им е пространството на геоверсума (географската обвивка на Земята) като арена на конкретно взаимодействие между природни и обществени феномени. Недвусмислено потвърждение за това намираме в аксиоматичното определение на Kант (1802): "Нашите знания могат да бъдат систематизирани или по понятия, или по време, или по пространство".

Уникалната роля на географията за развитието на научната мисъл се състои в използването на универсална методология на изследване, проектираща природни и (или) социални явления върху пространствена основа. В страните, чиито национални школи са водещи в развитието на световната география (Русия, Германия, Франция, Великобритания и САЩ), научно обоснованата пространствена организация на обществената дейност е широко разпространена и намира разнообразно практическо приложение. На пространствения анализ се основават редица научни постижения и положителен управленчески практически опит в много от високоразвитите страни на света, независимо от големината на техния природноресурсен, демографски и стопански потенциал.

В България общественият имидж на географията е нисък най-вече по субективни причини. Сред обективните причини за непризнатия теоретичен и приложен потенциал на географията у нас през последните десетилетия изпъква нейното изкуствено разделяне на природна (физическа) и обществена (социално-икономическа). При това общественият интерес наивно я оприличава предимно на природна наука, чийто най-атрактивни акценти се свеждат до механично представяне на тримерна статистическа информация. Що се отнася до обществената география, на нея е отредено да битува като научно направление с априорно безспорен пространствено дефиниран обект на изследване, но с оспорван от много други науки предмет на изследване. Главни нейни "конкуренти" в борбата й за признание сред обществените науки са историята, икономиката, политологията, демографията, социологията, психологията, правото, военното дело и др. Всяка от тях е успяла да докаже своята частна изследователска методология. Но едновременно с това, всички те използват и универсален пространствен (географски) метод на изследване. Този факт не би трябвало да се разглежда като противоречие в науката. Важно условие за това обаче е взаимното признаване на общата методологична база между обществените науки, в т. ч. и обществената география.

В зависимост от пространствения обхват на обекта на изследване, географията (в т. ч. обществената) условно може да се раздели на глобална и регионална. От гледна точка на голямото разнообразие при дефинирането на нейния конкретен предмет, обществената география се диференцира в многобройни клонове и направления – културна, социална, политическа, икономическа география и други.

Политическата география изследва взаимодействието между политическите процеси и географското пространство. Чрез нея се отчита комплексното влияние на природни, демографски, стопански и екологични фактори на общественото развитието. Теоретичното възникване на класическата политическа география и геополитиката, в частност, е в края на ХІХ и началото на ХХ век като синтез от редица обществено-научни познания. Тяхна философска основа става структурализмът, чрез който се разкрива логиката на отношенията и връзките между елементите на зададена система (Павлов, 1999). До Първата световна война политическата география и геополитиката се разглеждат като синоними, но след това започва постепенното им разграничаване. Политическата география се утвърждава като част от развитието на географските науки, а геополитиката ползва все повече методи на изследване от политологията, социологията, историята, военната наука и др. Различията между политическата география и геополитиката стават най-забележими в Германия в началото на ХХ век, където политическата география се тълкува като наука за пространствените условия на държавата, а геополитиката - като наука за пространствените изисквания на държавата.

В най-широк смисъл геополитиката се развива като наука за влиянието на пространствените природни и обществени фактори върху културно-политически процеси в световен мащаб. В по-тесен смисъл геополитиката разглежда пространственото поведение на държавите, а в най-тесен - се възприема като един от методите на изследване в политическата география, т. е. като част от нея. Класическата геополитика възниква и като научна теория, и като политическа практика за обосноваване на държавни или коалиционни интереси. От тази гледна точка вече над един век тя има претенции за научно-приложно направление с обективно съдържание и прагматичен смисъл. Челен (1905, 1917) смята, че най-общо геополитиката е осветляване на политически въпроси от географска гледна точка. Според него “държавата се стреми към хармония във всички области на своята дейност, а мярката на тази хармония е обект на изследване . . . Обектът на геополитиката не е “земята”, а изпълнената с политическа организация държава”.

Съвременните динамични трансформации на планетарното политическо пространство активизират научните изследвания в областта на много обществени науки. Това води до модернизиране на научната методология като цяло. Едновременно с това обаче, все по-често се игнорират класическите постановки на политикогеографския и геополитическия анализ. Техният фундамент често се дефинира като остарял, неефективен, ненужен, а при геополитиката – дори като ненаучен.


Независимо от богатия арсенал от методи на изследване, съвременните обществени науки не винаги успяват да формулират убедителни обяснения за много от протичащите социално-икономически и културно-политически трансформации на планетарното пространство. Често стандартното научно обяснение на философи, историци, културолози, политолози, социолози и икономисти не задоволява обществения интерес при анализа на значими за световното развитие явления. В това отношение могат да се зададат редица конкретни въпроси, на които трудно може да се отговори еднозначно. Например:

- Какво е общото между известни в историята противопоставяния и конфликти като: Елада срещу Персия, Картаген срещу Рим, италианските градове-републики срещу Турция, Франция срещу Австрия, Великобритания срещу Германия, САЩ срещу СССР?

- Защо няма нито една религия, в която Западът да се отъждествява с положителни от нравствено-етична гледна точка качества, а Изтокът – с отрицателни?

- Защо след разпадането на ЧССР по-високо развита се оказа нейната западна част –Чехия (а не Словакия), на СФРЮ – по-западно разположената Словения (а не Сърбия или Македония), на СССР – прибалтийските държави (а не Грузия или Казахстан)?

- Защо Франция и Великобритания винаги лобират за поддържането на силна полска държавност, а след Първата световна война създават т. нар. “Малка Антанта”?

- Защо през ХХ век САЩ винаги са защитавали интересите на мюсюлманска Турция, а не на християнска Гърция при честите външнополитически спорове между тях; както и интересите на албанците и босненските мюсюлмани в най-новите конфликти на Балканите?

- Защо по време на двете световни войни България е в съюз с Германия (и дори с “поробителката” – мюсюлманска Турция) и под една или друга форма е срещу “освободителката” Русия (както и срещу славянска, православна Сърбия)?

- Само като идеологическо ли трябва да се разглежда противопоставянето между нацистка Германия и болшевишка Русия по време на Втората световна война, или между САЩ и СССР по време на т. нар. “студена война”?

- Защо България, а не Гърция, става комунистическа държава след Втората световна война, независимо че левите партизански сили в нашата южна съседка са много по-силни?

- Защо съвременните руски въоръжени сили не залагат в своята военноморска стратегия на самолетоносачи?

- Защо в постсъветското пространство Русия възприема за стратегически съюзник континентален Казахстан, а не прибалтийските държави.

Основи на геополитическия анализ

Класическите постановки на политическата география и геополитиката, като едно от нейните основни научни направления, крият огромен потенциал при анализа на съвременните пространствени политически отношения в глобален и регионален мащаб. Формулирането на теоретични обобщения в това отношение на базата на богат исторически материал и днес може да се окаже важно средство за постигането на обективни научни резултати. Особено ефективни при разкриване същността на междудържавните отношения и отношенията между отделните геопространства от по-висок ранг са възможностите на геполитическия анализ.

Геополитическият анализ е все още недостатъчно добре познат (или достатъчно добре забравен) у нас изследователски подход. В основата му стоят пространствените закономерности и фактори на общественото развитие. Относително нестандартно за политическата традиция в страните от бившия “източен блок” определение за геополитика дава Сорокин (1996). Според него марксизмът е икономическото направление в материалистическото обяснение на историята, а геополитиката трябва да се приеме като алтернатива на марксизма. Може да се допълни, че от тази гледна точка геополитиката е пространственото обяснение на историята, което се отличава от утвърдилите се у нас класически материалистически възгледи и идеологеми. Геополитическият анализ може да се разглежда като алтернатива на редица съвременни социални, икономически и политологически концепции.

Често като геополитически се дефинират явления и процеси, нямащи нищо общо със същността на геополитиката. Според Лакост (1993) например, понятието геополитика се употребява далеч по-разумно и подходящо в сравнение с особено привлекателното понятие геостратегия. Той предлага разграничаването им – чрез геополитика да се изразяват споровете и дискусиите между граждани от една и съща нация, а чрез геостратегия – антагонизма между враждебни държави или политически сили.


 

Очевидно е обаче, че разликата между геополитика и геостратегия може да бъде определяна не само според мащаба на политическото мислене. Ако предположим, че геополитическите отношения, събития и мотиви за поведение протичат между политическите субекти в регионален или континентален мащаб, то геостратегическите отношения се формират, когато в рамките на регионално или континентално противостоене се оказва външен натиск, обслужващ интереси на свръхдържавите. В терминологичния справочник “Геополитика”, съставен от Бъчваров (1999), се акцентира върху връзката на геостратегията с геополитиката, като се изказва мнението, че геостратегията е нейно продължение.

Според Бжежински (1997) геостратегията е стратегическо управляване на геополитическите интереси. Той обаче декларира твърде тясно разбиране на тази връзка - единствено в областта на въоръженията и баланса на военните сили. Според мен, в по-широк смисъл, геостратегията трябва да отчита разнообразни културно-политически и социално-икономически аспекти на глобалната и регионалната политика. От методологична гледна точка много по-удачно е разграничаването на обективно съществуващи геополитически закономерности и субективно декларирани геостратегически интереси. Пример за обективно съществуваща геополитическа закономерност е вечното противостоене между Изтока и Запада, което е неподвластно на субективни фактори.

Геостратегията има ясно изразен субективен характер. Тя трябва да се разглежда като реална дейност, насочена към преструктуриране на политическото пространство, която облагодетелства едни държави за сметка на други. Като един от основните геостратегически мотиви днес трябва да се приеме желанието за контрол върху богати на природни, човешки или стопански ресурси пространства.

Възникването на класическия геополитически анализ е свързано преди всичко с използването на фундаментални принципи, заимствани от т. нар. “сакрална география”, чиято методология се основава на крайния географски детерминизъм. Сакралната география обикновено се разглежда като псевдонаучно направление, при което социалните феномени се тълкуват чрез пространствени характеристики на антагонистични категории като Суша-Вода, Изток-Запад и Север-Юг. На тази база се формулират основните културно-политически и социално-икономически мотиви за пространствено поведение в световната история (вж. Русев, 2005). Чрез пространствения географски антагонизъм се създава солидна основа за извеждането на обективни изводи и закономерности за главните вектори на глобалното противоборство – между континенталния традиционализъм на Изтока и морския мондиализъм на Запада, между богатия Север и бедния Юг. Геополитическите трансформации на планетарното пространство след Великите географски открития са в значителна степен обусловени от това противоборство, което се проявява в различни обществено-идеологически и пространствени форми.

Друг фундаментален геополитически принцип е разкриването на съподчинените елементи в пространствената структура на света. Този принцип се основава на строго определен аналитико-синтетичен подход и алгоритъм, чрез който последователно да се разкриват глобалните и регионалните аспекти на пространствено-политическите отношения. С най-голяма устойчивост в пространствено-понятийното развитие на геополитиката през ХІХ-ХХ век са т. нар. “големи пространства” (“панрегиони”), “санитарни кордони”, “диагонали”, “възли”, ”ключови пространства”, “конфликтни зони” и др.

Използването на посочения алгоритъм създава условия за обективност при оценката на геополитическото положение на Балканите и България в Европа, Евразия и света като цяло. Познаването на обективно съществуващите геополитически реалности е важно предимство при прогнозиране трансформациите на политическото пространство в перспектива. Дори и за малки страни като България, геополитическата грамотност на обществото и неговия интелектуален елит е от решаващо значение при формулирането на верни външнополитически ориентири.

Големите пространства

Съвременните геополитически и геостратегически концепции до голяма степен наследяват белезите на описаните още от Хердер (1821), Ратцел (1887), Маън (1890), Макиндер (1904), Челен (1917), Трубецкой (1920), Бицилли (1922), Савицкий (1922), Карсавин (1927), Хаусхофер (1931), Хартсхорн (1939) и Спайкмън (1944) основи на противопоставянето между различните типове цивилизации и държави в зависимост от географските фактори и най-вече географското положение. Освен на “чисто” географските, те отделят внимание и на историко-политическите, етно-конфесионалните и културно-психологическите фактори в отношенията между обществено организираните пространства. До Втората световна война у нас техните тези се споделят от Иширков (1929) и Батаклиев (1940/1941).

Класиците на геополитическите изследвания, както и техните последователи през втората половина на ХХ век акцентират върху постоянно променящата се относителна тежест на т. нар. “панрегиони” и динамизма на отношенията между тях, квалифицирайки ги като главни елементи на световното политическо пространство. Според повечето от тях, суверенитетът на отделните големи държави и макрорегиони до голяма степен зависи от самостоятелността и самодостатъчността на пространството, което те заемат. Най-типични в това отношение са трудовете на Хаусхофер, който доразвивайки класическите теории на Ратцел и Макиндер, лансира идеята, че народите са длъжни да ориентират своето развитие чрез нова форма на политическа организация на пространството – т. нар. “панрегиони”. Според него това са: 1) Евро-Африка, в която господства франко-германският тандем; 2) Русия с влияние върху Персия, Афганистан и Индустан; 3) Източна Азия, начело с Япония; 4) Северна и Южна Америка под ръководството на САЩ (Haushofer, 1931, 1937, 1941).


 

Хаусхофер е един от инициаторите на известния германо-съветски пакт през 1939 г. Година по-късно той дори предлага план в по-широк пространствен смисъл за голям континентален евро-азиатски съюз между франкистка Испания, фашистка Италия, вишиска Франция, хитлеристка Германия, болшевишка Русия и императорска Япония против англосаксонските морски държави, начело на които са Британската империя и САЩ. Хитлер обаче залага на два взаимно отричащи се геополитически подхода: на славянската антипатия спрямо Русия (вместо на континенталната симпатия към нея) и на морската антипатия спрямо Великобритания (вместо на англо-саксонската симпатия). От тази гледна точка събитията и резултатите на Втората световна война ни дават основание да преосмислим наложената у нас впоследствие теза, че външната политика на нацистка Германия се опира на немската политическа география и геополитика.

Една от блестящо потвърдените от времето прогнози на Хаусхофер е статията му “Геополитическа динамика на паралелите и меридианите”, в която той дори и в разгара на Втората световна война обръща внимание на разрастващата се мощ на Азиатско-тихоокеанското пространство (Haushofer, 1943).

Геополитическата същност на понятието Голямо пространство (Grossraum) e формулирано за пръв път от Шмит (1940, 1950), който разглежда процеса на държавно развитие като стремеж към придобиването на най-голям пространствен обхват, като част от непрекъснатия стремеж на човешкия дух към универсализъм. Той обосновава смисъла на концепцията за Големите пространства чрез очертаването на географски региони, в рамките на които многообразието на политическите прояви може да придобие хармонично и непротиворечиво обобщение, изразено в голям геополитически съюз. В това отношение Шмит е силно повлиян от американската доктрина “Монро”, предполагаща икономическа и стратегическа интеграция на американските държави в естествените граници на Новия свят. Но тъй като Евразия представлява много по-разнообразен конгломерат от етноси, държави и култури, Шмит смята, че в нея е необходимо да се говори не за пълна континентална интеграция, а за създаването на няколко крупни геополитически образувания, всяко от които трябва да се управлява от гъвкав свръхдържавен принцип – аналог на предложения от руския император Александър І в Европа Свещен съюз - Jus Publicum Europium.

Голямото пространство, организирано в гъвкава политическа структура от имперско-федерален тип, според Шмит, трябва да компенсира многообразието от национални, етнически и държавни волеизяви, да служи като своеобразен безпристрастен арбитър и регулатор на възможни локални конфликти. В своята знаменита книга “Der Nomos der Erde” (1950) Шмит изказва идеята, че най-типичните Големи пространства са континенталните политически макрообразования – телурокрациите, които по своя собствена логика постепенно прерастват в империи. Концепцията на Шмит за големите пространства е създадена не само като анализ на историческите тенденции в Евразия, но и като проект за бъдещо обединение, “което е възможно, желателно и дори необходимо”.

Основавайки се на идеите на Макиндер, Киелен и Хаусхофер, Шмит противопоставя таласокрациите на Елада, Финикия, Великобритания и САЩ с телурокрациите на Персия, Рим, Австрия и Русия-СССР. Според него, изграждането на хармонично и органично пространство е възможно само при телурократичните империи, при които господства континенталното право. Първопричина за сблъсъка между двете доминиращи тенденции са таласокрациите, които излизайки извън рамките на своя “остров”, подкопават основите на телурократичните Големи пространства и активират тяхното континентално самосъзнание (Дугин, 1994).

Важна част от спецификата на класическата геополитическа теория е фактът, че в нея не всички големи сушеви ареали от географската карта се определят като Големи пространства. В това се състои и една от принципиалните разлики при методологията на политическата география и геополитиката. Географското положение, формата и големината на територията имат значение, но то не е решаващо. Хронологичният подход, величината на културно-политическото излъчване, енергията на цивилизационното послание са не по-малко важни критерии в това отношение. Общ знаменател за Големите пространства, независимо от техния териториален, демографски или стопански потенциал, е аксиоматичната дефиниция, че те не са резултат от историята, а инициират историческите събития.

Като Големи пространства в геополитическата структура на света традиционно се определят Северна Америка (начело със САЩ), Западна Европа, Средна Европа (Mitteleuropa, начело с Германия), Евразия (наричана още Хартланд, Географска ос на историята, бивш СССР или Русия), Източна Азия (някога начело с Япония, като днес лидерството постепенно преминава към Китай), Индия, Иран и Арабския свят (фиг. 1 Rusev1). За спецификата на геополитическата трактовка при пространственото структуриране на света говори фактът, че към съдържателната същност на понятието Голямо пространство не се включват такива големи региони от картата на света като Африка на юг от Сахара, Южна Америка или Австралия. От геополитическа гледна точка те са резултат от историческото развитие на Големите пространства.

Така представената макроструктура на геополитическото пространство трябва да се разглежда условно, тъй като е следствие от въздействието на динамични фактори и с времето постепенно може търпи краткосрочни или дългосрочни, цялостни или частични трансформации. В това отношение могат да се посочат няколко примера. Най-типичният от тях се отнася за Северна Америка, която възниква като резултат от развитието на Западна Европа, но днес предопределя развитието на историческите процеси във всички останали региони. Друг пример е съвременното геополитическо обединение на Северна Америка, Западна и Средна Европа под формата на военно-политическия алианс НАТО. Трябва също да се посочи, че основен критерий за дефинирането на качествените характеристики на Големите пространства е не само днешната им военно-политическа или икономическа мощ. Като основополагащо в това отношение може да се посочи и значимо културно-политическо излъчване, чиято енергия играе роля за световното развитие както в миналото, така и днес. Типични примери в това отношение са Индия и Иран. Що се отнася до Източна Азия, то за нея е характерна вътрешна динамика, водеща до предвидими изменения в лидерството между Япония, Китай и страните от АСЕАН.

Условия за динамични трансформации на глобалното пространство в перспектива, изразяващи се под формата на стратегически обединения от нов тип между Големи пространства или появата на нови лидери в тях, са възможни под натиска на успоредно протичащите процеси на глобализация и регионализация на световното развитие. Независимо от това, макроструктурата, геополитическото съзнание и основните мотиви в поведението на Големите пространства още дълго ще съхраняват белезите на формулираната от класиците традиция и приемственост.


 

Опити за системен анализ на противостоенето между континенталните и морските държави се правят още във фундаменталните трудове на Ратцел (1887, 1900) и Maън (1890), но пръв Макиндер (1904, 1907, 1919) формулира геополитическото съдържание на този принцип. Според него, държавният суверенитет зависи не толкова от военната сила, технологичното развитие и икономическата база, колкото от величината и географското положение на териториите. Главната си теза той излага в доклад пред Кралското географско дружество на Великобритания на тема “Географската ос на историята”. С този термин авторът обозначава континенталното пространство, което не е подложено на културното, икономическото и военно-политическото влияние на англо-саксонските морски държави. Ядрото на тази ос или ядро (Хартленд) по неговите думи се състои от Русия, Казахстан, Синдзян и Монголия (вж. Русев, 2005). Така Хартлендът изпъква като най-голямото по географски обхват и най-значимо в световната геополитическа структура Голямо пространство, което според Макиндер има реални шансове да овладее своите океански покрайнини и по този начин да придобие статут на първостепенна сила в света.

Почти едновременно с макиндеровата теза възниква антитезата на Maън (1890, 1892, 1910). Той изследва влиянието на морската сила върху историческите събития и изказва идеята, че морските държави имат географски преимущества над континенталните. За да постигнат световно господство, според него, те трябва да блокират по море силата на континенталните държави в Евразия - Германия, Русия и Китай. По-конкретно, именно Великобритания и нейният геополитически наследник САЩ, трябва, изпреварвайки Русия, да осъществят контрол над евразийските покрайнини с цел да се блокира Хартленда и се възпрепятства неговата океанска перспектива. Само при такива условия морската геополитическа традиция има реални шансове за световно господство.

Идеите на Маън са доразвити от Спикмън (1942, 1944). Той е главен поддръжник на атлантизма като единствено вярна геостратегия за реализиране на американското световно господство и смята, че център на историята е вече не Срединната земя (Хартлендът), а Срединният океан (Северният Атлантик), който мие бреговете на Северна Америка и Западна Европа. Главен двигател на историята става Атлантическата общност, начело със САЩ. Великобритания губи своето величие и се превръща в един от американските “непотопяеми самолетоносачи”, а Франция е вече само плацдарм за САЩ, в случай че европейският континент отново стане “опърничав”.

На практика именно идеите на Маън и Спикмън стоят в основата на англо-американската външнополитическа и военно-стратегическа доктрина през ХХ век, която дава реален резултат с разпадането на СССР. Днес атлантизмът е в основата на мондиалистката доктрина за световно лидерство на американската морска идея.

Алтернативният геополитически прочит на световните събития през последните няколко века ни дават основание за формулиране на нестандартни изводи, чрез които да се открие нова, полезна за развитието на научното познание, дискусия. Като пример може да се посочи т. нар. “студена война” – военно-политически феномен, който може да се представи и като фрагмент от световните геополитически процеси. От тази гледна точка краят на “студената война” не означава край на геополитическата традиция. Чрез нея идеологическата конфронтация между комунизма и капитализма може да се представи като поредната форма на противоборство между Изтока и Запада.

Напоследък все по-често се говори, че след края на “студената война” светът е станал еднополюсен. Тази теза обаче е трудно защитима, ако многопластово се отчитат всички динамични съвременни социално-икономически и културно-политически процеси. Еднополюсният модел за развитие на света няма исторически аналог. Повърхностно погледнато, днес алтернативни геополитически и геостратегически форми на атлантизма и западния тип мондиализъм не могат да се посочат. Това обаче не означава, че такава алтернатива няма и никога няма да се прояви. Задълбоченият геополитически анализ сочи, че потенциално тя отново зрее в недрата на Азия.

Очевидно полюсите на противоборство запазват своите антагонистични характеристики, въпреки че техните географски координати търпят някои векторни изменения. Геополитическата същност на противоборството между Изтока и Запада, Севера и Юга, морските и континенталните държави, Глобализма и Традиционализма се запазва, въпреки че е налице известно приспособяване към новите условия. Изменения, макар и в традиционните си рамки, търпят и социо-културните и икономико-политическите фасади на основните геополитически полюси.

Съвременният модел на глобално противостоене запазва своите традиционни геополитически основи, въпреки осезаемото преформулиране на неговата външност. Новата формула на противоборството е ”западната цивилизация срещу другите цивилизации” (“мондиализмът срещу традиционализма”). На единия полюс е алиансът между разширяващата се на юг Северна Америка и разширяващата се на изток Европа, а на другия – Русия, Китай, Индия, Иран и Арабския свят. В бъдеще всяко от изброените Големи Пространства може да претендира за ролята на организатор на мощен антимондиалистки блок. Геополитическата традиция обаче ни подсказва, че реален исторически шанс за създаване на силно Голямо пространство през ХХІ век има може би имат само Русия и Китай. Освен на традиционната геополитическа мощ на Хартленда и реваншизма на неговото геополитическо съзнание обаче, все повече внимание днес трябва да се обръща на лавинообразното нарастване на глобалната стопанска и военно-политическа мощ, както и на съответстващите претенции на Източна Азия, начело с Китай.

Санитарните кордони

Една от традиционно водешите цели на атлантизма и мондиализма, като геополитически формули, обединяващи Големите пространства на Северна Америка и Западна Европа, е да препятстват формирането на силни алтернативни Големи пространства в Евразия. Северна Америка, начело със САЩ, има перспектива за реално световно господство само в случай, че се блокира тяхната мощ и се тушира възможността за геополитическата им реализация чрез създаването на обединения между тях. Никога преди атлантическата (мондиалистка) идеологическа концепция и геополитическата доктрина на САЩ не са достигали толкова големи мащаби на глобалната мощ. На практика Хартлеандът (СССР-Русия) е териториално раздробен и политико-икономически отслабен. Потенциално значимите Големи пространства на Западна и Средна Европа са геополитически обезличени чрез кооптирането им към атлантическата доктрина, Арабският свят е раздробен, а Източна Азия – все още разединена. На територията на повечето от тях функционират американски форпостове, изиграли значителна роля за блокиране на Хартленда. Що се отнася до Иран и Индия, днес те притежават културно-политическа значимост само от регионален мащаб.


 

Санитарният кордон е пространство, обединяващо държави и народи, които обикновено са разположени между две крупни геополитически образувания, чийто съюз би причинил вреда или опасна конкуренция на трета, обикновено отдалечена суперсила или алианс. Санитарният кордон се изгражда между две Големи пространства, като негов инициатор е външен център на силата, нямащ интерес от стратегическото им обединяване. Геополитическата самостоятелност на страните от “санитарния кордон” е невъзможна. Те често са причина за континентални и глобални конфликти. Същността на политиката на външния център на силата се състои в това, санитарният кордон да се използва като зона за постоянно напрежение между съседни Големи пространства (Геополитические …, 1993).

Основен инструмент за реализация на геостратегическите цели на атлантизма и мондиализма са т. нар. “Западен санитарен кордон” и “Източен санитарен кордон”, ограждащи Хартленда (фиг. 2). По силата на пряката геополитическа необходимост, подсказана от Маън и Спикмън, за да блокират влиянието на Хартленда в Европа, през ХХ век САЩ изграждат Западния санитарен кордон, заемащ значително меридионално пространство в Източна Европа.

Западният санитарен кордон е разположен между Mitteleuropa и Евразия или в по-тесен геополитически смисъл – между Германия и Русия. Като исторически примери за активирането на санитарен кордон в Източна Европа могат да се посочат възстановяването на полската държавност от Наполеон или френско-английските проекти, насочени към изграждането на т. нар. “малка Антанта” между двете световни войни. След Втората световна война източноевропейските държави играят ролята на идеологически буфер между двете световни политически системи. Днес този буфер е изнесен значително по-на изток и югоизток, като обхваща западните, кавказките и средноазиатските републики на бившия СССР, където се слива с южната част на вътрешния полумесец (по терминологията на Maкиндер, 1904, 1919) или т. нар. “Източен санитарен кордон”. Изместването и пресичането на двата санитарни кордона води до освобождаване на значителна политическа енергия и повишаване степента на конфликтност в Кавказ, Средна Азия и Близкия Изток.

Геополитическата структура на Европа

За обозначаване пространствения обхват и вътрешната подялба на Европа се използват редица термини, в които често се влага различен географски смисъл. Това води до значително пространствено припокриване на утвърдили се формулировки като Западна, Северна, Средна, Централна, Източна, Южна Европа. Проблемът се задълбочава с използването и на междинни пространствени индикации – Северозападна, Югоизточна и особено често дефинираната напоследък Централно-Източна Европа. В повечето случаи това се дължи на субективни културно-политически трактовки, отстоявани от представителите на отделните геопространства в Европа.

Една от главните причини за липсата на единна вътрешна регионална подялба на Стария континент е значителната неопределеност на неговия пространствен обхват и граници, както и спорната принадлежност на някои негови периферни пространства. С най-голяма относителност се отличава източната граница на Европа. Урал и Кавказ действително са ясно изразени природни обекти, за да бъдат използвани в качеството на континентални граници. Те обаче не отразяват редица класически критерии, благодарение на което са налице резки социално-икономически и политически контрасти в пространството между най-източните и най-западните периферии на континента. Най-активен застъпник на значително изтеглената към Азия източна европейска граница е Русия, която по този начин се стреми да поддържа авторитета си на европейска сила. Именно Русия, в качеството си на евразийска държава, е главна причина пространствената формулировка за Европа “от Атлантика до Урал” на практика да се трансформира в реалност от типа “от Атлантика до Владивосток”. Против очевидното геополитическо лидерство на Русия в такъв континентален блок безспорно е Западна Европа, според която Европа е всичко на континента, което не е под юрисдикцията на Москва. Същевременно, макар и условно, наличието на източна, контролирана от Русия, периферия в Европа се признава от всички класици на немската геополитика. Без Източна Европа, според повечето от тях, континенталното ядро (Mitteleuropa) губи своята геополитическа същност и значение като средищно континентално пространство.

Спорен характер и културно-политическа идентификация имат и другите европейски граници. Ясно очертаната от океана западна континентална граница, например, е силно размита във военно-политическо отношение, благодарение на трансконтиненталния атлантически съюз НАТО и осезаемото американско военно-политическо присъствие на континента. Това реално трансформира формулировките от “от Атлантика до Урал” и “от Атлантика до Владивосток” в малко вероятния поне на този етап геополитически алианс в пространствени рамки “от Ванкувър до Владивосток”. Ако това се осъществи, ще сме свидетели на трансформация на глобалното противоборство по оста Север-Юг. Един от факторите, активиращи такава промяна днес, е разрастващият се международен тероризъм. Задълбочаване на противоречията между географските паралели могат да предизвикат и някои изострящи се глобални природно-екологични и социално-икономически проблеми.

Южните периферни пространства на Европа са делимитирани от няколко фактора. В исторически план Средиземноморието продължително време е обединявало двата континента, като и днес осигурява конкурентно висока транспортна достъпност между трите южни европейски полуострова, от една страна, Северна Африка и Близкия изток, от друга. Важен фактор, обуславящ съвременните тенденции към икономическото овладяване на Южното Средиземноморие и стремежа за интеграция в неговата западна част, са традиционните интереси на Италия, Франция и Испания в Северна Африка. Днес това се подхранва и от значителния насрещен миграционен поток. Не на последно място трябва да се изтъкне и реалното европейско политико-икономическо присъствие в Мала Азия, Кипър, Малта и испанските владения в Мароко. От значение в това отношение са митническите споразумения между държавите от Магреб и ЕС, както и статутът на асоциирано членство към ЕС, които имат Тунис и Мароко.

На север европейското пространство също има сложна, и в определена степен неясна, културно-политическа граница, обусловена от двойствената природна и политико-икономическа принадлежност и гравитация на Гренландия, както и от лимитацията на антропогенната дейност от екстремните природни условия в Арктика.

Всичко това изисква дефинирането на европейското пространство да става на няколко нива. В най-тесен смисъл границите на континента днес са маркирани от границите на ЕС. Значително по-голямо е европейското политико-икономическо присъствие в радиуса Арктика, Гренландия, Магреб, Кипър, Мала Азия, Кавказ и Урал. В най-широк геополитически смисъл е европейското цивилизационно послание в рамките на НАТО (в което влизат САЩ и Канада) и ОССЕ (включваща всички републики от бившия СССР), т.е. в пространството “от Ванкувър до Владивосток”, обединяващо над 50 признати от международната общност държави.


 

За разлика от многовариантната комплексна географска подялба на Европа, нейната геополитическа диференциация се отличава с относително по-голяма пространствена определеност. В нея безспорно се открояват контурите на три Големи пространства (фиг. 3 Rusev3). Границите между тях обаче са твърде условни и често представляват зони с двойствена геополитическа принадлежност. Западноевропейското Голямо пространство е част от широкото тълкование на сакрално-пространственото понятие Запад, представено от традиционно атлантически ориентирани държави. Въпреки че между задокеанския Запад (Северна Америка - САЩ), островния Запад (Великобритания) и континенталния Запад (Франция) съществуват определени вътрешни противоречия, по отношение на останалите Големи пространства в Европа Западът следва единна геополитическа линия на поведение. Съвременната атлантическа доктрина разглежда континентална Европа предимно като плацдарм за блокиране на Хартленда. Според Бжежински (1997) след Първата световна война Европа все повече се превръща от субект в обект на глобалната политика. Културно-психологическите аспекти на този процес са задълбочено и далновидно анализирани още от Шпенглер (1918).

Като типични представители на европейския Запад могат да се посочат Британските острови, Португалия, Нидерландия, Белгия и Норвегия. С известна условност към западноевропейското Голямо пространство могат да се посочат също Испания, Франция и Швеция, тъй като независимо от значителния им социално-икономически потенциал и културно-политическа роля за развитието на атлантическата геополитическа традиция, тяхното историческо развитие в редица случаи е континентално ориентирано. Освен това, при оценката на геополитическия потенциал на европейския Запад, трябва да се отчита и осезаемото американско присъствие и интереси в него. Геополитически, Великобритания може да се окачестви като най-неевропейската държава, чийто интереси са традиционно противоположни на средноевропейските и евразийските континентални тенденции в Европа. Самостоятелната геополитическа позиция на Великобритания днес е силно отслабена, поради нарасналата мощ на САЩ в атлантическото пространство. Като противоречива може да се определи геополитическата позиция на Франция. По отношение на Mitteleuropa (Германия) френската история се отличава с предимно атлантистки характер, въпреки че са налице и примери за алтернативна континентална позиция. Най-типични в това отношение са периодите при управлението на Наполеон, Петен, Де Гол и Митеран-Ширак.

Безспорно европейско по своята геополитическа същност Голямо пространство е Mitteleuropa. За нейна пространствена основа могат да се приемат немскоезичните страни, а като относително верен исторически репер – първото голямо политическо обединение на германските племена, извършено от франките и провъзгласяването на Западната (Свещена) Римска империя. По-късно консолидираща роля за европейското ядро играят Австрия и Германия. Традиционно в орбитата на културно-политическото влияние на Mitteleuropa попадат страните от бившата Австро-Унгарска империя, Скандинавия, Прибалтика и Апенините. Mitteleuropa има ясно изразен телурократичен характер и е единственото Голямо пространство, което защитава типично европейски геополитически интереси.

Източна Европа има по-сложно геополитическо представяне. Най-важна нейна особеност е невъзможността да се дефинира Голямо пространство с такова име и обхват. Неясната геополитическата принадлежност на Източна Европа е обусловена и от двойствената гравитация на редица страни от специфичната буферна зона между Русия (Евразия), от една страна, и Германия (Mitteleuropa), от друга, т.е. вече посоченият “Западен санитарен кордон”. На европейския континент Русия представлява едновременно геополитическите интереси на народите от индо-европейското, уралското и алтайското езиково семейство.

В Югоизточна Европа може да се открои и периферията на четвърто Голямо пространство, представено от ислямските страни и народи, населяващи Северна Африка, Близкия Изток, Кавказ и Балканите. Този геополитически блок има предимно неевропейски характеристики, но влиянието му в Стария континент играе решаваща роля за геополитическата съдба на България и другите балкански страни.

Най-типични представители на Западния санитарен кордон са Финландия, Прибалтика, Полша, Словакия, Балканите. В ретроспективен и перспективен план, основания за конюнктурно разширяване или изместване на Западния санитарен кордон в източна или западна посока възникват и по отношение на източните германски земи, Чехия, Белорусия, Украйна и Кавказ. Това води до пулсиращо разширяване или векторно изместване на пространствения обхват на Западния санитарен кордон.

Между главните геополитически образувания в Европа съществуват променливи пространствени и политически отношения. Схематично могат да се откроят няколко потенциални варианта за геополитически съюзи или противопоставяния, които са с относително константен характер в континенталните междудържавни отношения, а редица от тях имат осезателни исторически прецеденти. Европейският Запад може да противостои на Mitteleuropa като на най-близък източен съсед. Исторически, тази тенденция е въплатена в противоборството между Франция и Австрийската империя и френско-германските конфликти. Много по-редки са случаите на реализиране на френско-германски стратегически алианс. Западът винаги поддържа борбата си против Mitteleuropa в съюз с европейския Изток, а борбата против Русия - в съюз с Mitteleuropa. По отношение на източния си съсед Mitteleuropa също може да е както в състояние на противоборство, изгодно за Запада, така и в съюз, насочен срещу Запада. Геополитическите предпочитания на Русия-Евразия могат да бъдат ориентирани както в антигерманска насока (Западът автоматично се превръща в съюзник), така и в антизападна (тогава руско-германският съюз става твърде вероятен) (Дугин, 1997).

На атлантическата идея за изграждането на западния “санитарен кордон” класическите геополитически представители на Mitteleuropa противопоставят доктрината, известна като “геополитика на диагоналите”, чийто вектор е насочен към Балканите, Мала Азия и Близкия Изток. Основоположник на тази доктрина е Киелен (1905, 1915, 1917), според който единна Европа е възможна само при наличие на непрекъсната пространствена връзка между Северно море и Персийския залив. Антиконтиненталната стратегия за атлантизма винаги се е стремяла да разкъса тази връзка, провокирайки конфликти на Балканите, Кавказ, Месопотамия. От своя страна, традиционната външнополитическа стратегия на Австро-Унгария и Германия се отличава с перманентен вектор, насочен към създаването на независим от западноевропейския атлантизъм и руското евразийство диагонален европейски коридор. Двете световни войни през ХХ век са красноречиво потвърждение на това.

Освен класическите примери от Първата и Втората световна война, като доказателство за приемствеността на германската геополитика може да се посочи и съвременната активност на Берлин в региона между Балтийско, Черно, Егейско (Бяло) и Адриатическо море. Показателен в това отношение е фактът, че днес обединена Германия отново демонстрира своите претенции върху европейския диагонал, но в рамките на наложените й атлантически ангажименти. Главен инструмент в модерната германска геополитика на диагоналите е нейната външна икономическа активност. След “студената война” тя се възползва от обществено-политическите трансформации в Източна Европа и възвръща традиционните си икономически позиции в региона. През периода 1991-2004 Германия е абсолютен лидер сред външнотърговските партньори и инвеститори в Чехия, Унгария, Полша, Словакия, Словения, Гърция, Румъния, Турция, Хърватска, Македония, Сърбия и Черна гора, Латвия, Литва и България.


 

Сблъсъкът на двете доктрини – атлантическата за изграждането на Западния санитарен кордон и германската геополитика на диагоналите, има голямо значение за пространствено-политическите събития в Източна и Югоизточна Европа, Балканите и България.

Геополитически възли, ключови пространства и конфликтни зони

Геополитическите възли обхващат региони, отличаващи се с висок конфликтен потенциал, тъй като в тях се сблъскват интересите на Големите пространства. Те са с по-малък териториален, демографски, икономически и военен потенциал. Характерни техни черти са природното, етническото, религиозното и културно-политическото многообразие. Като резултат страните от геополитическите възли са в непрекъснато противоборство помежду си и за разлика от Големите пространства нямат обща външнополитическа съгласуваност. В световното пространство се открояват следните главни геополитически възли - Балкани, Кавказ, Близък Изток, Средна Азия (известен е още като Таджикски възел, а Бжежински използва понятието “Азиатски Балкани”), Корея, Индокитай, Африкански рог (п-в Сомалия), Южна Африка, Карибски басейн.

Като самостоятелен елемент с особен статус и огромна значимост в геополитическата структура на света трябва да се посочи Турция, чиято територия е условно разположена между 4 геополитически възела – Балканите, Близкия Изток, Кавказ и Средна Азия. В това отношение страната няма аналог в световен мащаб. Турция е регионален демографски, икономически и военно-политически гигант, спрямо която и да е страна от посочените геополитически възли. В исторически план турската геополитическа традиция и перспектива търпи постепенна качествена трансформация от типична континентална сила, която дълго време е основен носител на ислямската идея, до верен атлантически съюзник в Източното Средиземноморие. Турция попада в силно изтеглената на юг формула както на Западния санитарен кордон, така и на германския геополитически диагонал. Нейно владение са Проливите, а държавното й пространство изиграва решаваща роля за успешното атлантическо блокиране и разкъсване на Хартланда през ХХ век. Именно поради това САЩ нямат алтернатива при честите гръцко-турски спорове и конфликти, освен да й оказват всяческа, лишена от етно-конфесионални емоции, геополитическа подкрепа.

Структурни елементи с най-нисък геополитически ранг са т. нар. ключови пространства. Те са относително малки по териториален потенциал, но играят голяма роля за световните морски комуникации. Контролът над тях гарантира безпрепятственото осъществяване на търговските връзки и военните операции на едни Големи пространства и дава възможност за блокиране комуникациите на други. Най-значимите за геополитическата структура на света ключови пространства са Босфора, Дарданелите, Суец, Гибралтар, Ла Манш, Скагерат, Категат, Берингов проток, Курилски острови, Малакски проток, Панама, проток Дрейк и др.

Както в традиционния, така и в съвременния геополитически анализ широко се използват термините конфликтна геополитика и конфликтна зона. Лакост (1993) смята, че същността на конфликтната геополитика се състои в анализа на географски обекти, който са пряко или косвено свързани с геополитически конфликти. Конфликтната зона, по правило, е част от Голямо пространство, санитарен кордон или геополитически възел. Териториалният й обхват зависи от мащаба и границите на разпространение на конфликта. В най-широк смисъл тя понякога се отъждествява с геополитически възел, а в най-тесен смисъл може да съвпада с ключовото пространство. Най-често чрез конфликтните зони се обозначава вътрешната структура на геополитическите възли като се фиксират отделните спорни гранични пространства между конкретните етноси, религии и държави.

Балканският геополитически възел

В балканския геополитически възел се преплитат интересите на Mitteleuropa, Евразия, ислямския свят и атлантизма. Точна пространствена оценка на Балканския полуостров дава още през 1924 забележителният български географ Жеко Радев. Според него, "Балканският полуостров се явява най-здрава и най-стабилна мостова твърдина, която свързва тясно цялата централна и югоизточна част на европейския материк с Предна Азия (п-в Мала Азия - М.Р.) и Северна Африка". Задълбочено геополитическо изследване на Балканския полуостров и мястото на България в него прави също Иван Батаклиев (1937). Според него, “Балканският полуостров е най-средиземната суша на земното кълбо, а България - най-балканската държава”.

През последните две столетия Балканите са сред най-взривоопасните геополитически възли в света. Освен страните от Балканския полуостров, условно към Балканския геополитически възел могат да се причислят също Унгария, Румъния, Молдова, Турция и дори пространствено отдалеченият остров Кипър. В по-широк пространствен смисъл, за региона често се използва и понятието Югоизточна Европа. През ХІХ и ХХ век Балканите стават арена на ожесточени етнически, религиозни и междудържавни конфликти, които са провокирани от външни центрове на силата.

За да се анализира съвременното геополитическо положение на Балканите, е необходимо да се разкрият редица специфични природни и обществени фактори. Това изисква по-конкретно познаване особеностите при формирането на политическата карта, етническия и религиозния състав на населението, вътрешните военно-политически, транспортно-търговски и екологични отношения. От значение са също външните центрове на силата, техните геополитически партньори сред страните в региона, отношенията спрямо други геополитически възли (Кавказ, Близкия изток) или ключови пространства (Босфор, Дарданели, Суец).

Всяко от отделните Големи пространства демонстрира своето предпочитание и преимуществена защита на интересите на определен етнос, религия или държава в балканския геополитически възел. Същевременно, всеки политически обект на Балканите изразява позиции предимно от името на своите външни "покровители". Като исторически примери могат да се посочат отношенията между Евразия (Русия) и православна Сърбия, както и между Mitteleuropa (Германия/Австрия) и католическите Хърватска и Словения. Знаменателно в това отношение е определението на съвременните представители на руската геополитическа школа по време на войната в бивша Югославия: “Оръдията на Вуковар стрелят по Кремъл”.


 

През последните десетилетия атлантическата политика на Великобритания и САЩ залага предимно на мюсюлманския фактор на Балканите. Най-красноречив пример за това в най-новата история на Балканите е американската позиция в босненския и косовския конфликти. Същевременно някой страни в региона имат двойствена геополитическа привързаност - мюсюлманска, но атлантическа Турция, православна, но атлантическа Гърция, както и раздвоената в своята история германофилска и русофилска България.

В редица класически изследвания, основателите на българската политическа география, като Иширков, Радев, Батаклиев и Яранов сочат, че сърцевината (средецът, стожерът) на Балканския полуостров е разположен между София, Скопие и Ниш. Като основен довод за такова заключение се използва природно- и транспортногеографския централитет на това пространство, който предопределя тяхното ключово транспортно значение. Посоченият като средищна територия балкански триъгълник е сравнително пропорционално разположен на разстояния 650-750 км между условните краища на полуострова - делтата на река Дунав, Босфора, най-южната част на континентална Гърция и полуостров Истрия. Тук се пресичат важни комуникации, свързващи Западна, Централна и Източна Европа с Източното Средиземноморие Близкия и Средния Изток.

Редица съвременни автори също се придържат към подобни класически тези, но те очевидно са вече неадекватни на новите балкански реалности. В този смисъл принадлежността на София към балканския триъгълник е безспорна. Съвременната геополитическа динамика обаче дава основание като балкански стожер да се обозначи по-голямо пространство, разширено в посока към Белград, Сараево и Прищина. Това се налага от увеличилата се през последните десетилетия геополитическа стойност на сръбската столица, новите политически граници на полуострова, увеличената относителна тежест на новите държавности в западната част на полуострова, албанската демографска, културно-политическа и военна експанзия в съседните й държави, значителните промени в комуникационните технологии и географията на транспортната инфраструктура на Балканите.

Някой изследователи дори твърдят, че България е "сърцевината" или “хартлендът” на Балканския полуостров. Но от началото на века, когато за първи път са формулирани подобни идеи, до днес геополитическата ситуация в света, Европа и на Балканите се променя значително. Днес едва ли може толкова еднозначно и категорично да се посочва едно единствено геополитическо "ядро” в Балканския геополитически възел. В зависимост от критериите за оценка, на Балканите могат да се посочат поне четири значими геополитически “ядра”. В траспортно-търговско отношение първостепенното значение на българското пространство е безспорно. В етно-конфесионално отношение обаче, възелът от проблеми е разнородната бивша югославска република Босна и Херцеговина. Третото геопространство, което може да претендира за висока геополитическа тежест на Балканите, е Македония, която има едва петнайсетгодишна държавна традиция, непризната под една или друга форма от своите съседи. Всъщност определението "средец на Балканите" се използва за пръв път от Радев (1924) в едно негово класическо произведение и то тъкмо по отношение на Македония.

В геополитически план план ясно се очертава и четвърто ядро на Балканите - Турция, която е безспорният регионален икономически и военен гигант.

Сред конфликтните зони в балканския геополитически възел се открояват - Босна, Косово, Западна Македония, т. нар. Република Сръбска, Войводина, Западните български покрайнини и дори Молдова и Кипър. Спецификата на вътрешната политическа проблематика в последните две страни има ясно изразен балкански оттенък

* * *

Съвременната българска външна политика изисква преди всичко обективна оценка на геополитическото положение на България, т.е. дефиниране мястото на страната ни в световната геополитическа структура.

България е част от Западния санитарен кордон, тя се намира в Балканския геополитически възел, където традиционно се сблъскват интересите на най-значимите за глобалната геополитика Големи пространства. Страната ни е съсед на Турция - страна, която се отличава с уникални геополитически характеристики. На относително неголеми разстояния от София са страните от Кавказкия и Близкоизточния геополитически възел, ключовите пространства Босфора и Дарданелите, Дунав, Черно, Бяло и Адриатическо море. В непосредствена близост до нея са конфликтните зони Косово и Западна Македония. На запад от българските граници все още не е приключил процесът на формиране на политическата карта върху територията на изкуствено създадената в началото на ХХ век многонационална бивша Югославия. Всичко това прави и днес земите ни изключително актуален обект и субект на междудържавните отношения.

Някои от горепосочените изводи и твърдения не са лишени от субективизъм и може би ще предизвикат съмнение и спорове. Едно обаче остава безспорно - изборът на външнополитически ориентири за България трябва да лежи върху познаването на основните закони на глобалното геополитическо...

{rt}

Още статии ...