11
Сря, Дек
6 New Articles

През октомври 2005 един от водещите руски геополитици - Александър Дугин, представи във Вашингтон собственото си виждане за т.нар. „многополюсен свят”. За Дугин многополюсния модел е най-вече средства за противопоставяне на американската „еднополюсна” политика и на глобализацията по американски модел. Защо е толкова важно правилно да разберем значението на лансираните от него тези? Защото онова, което казва Дугин, се посреща с разбиране не само в Русия, но и сред част от руския елит. Макар че онези, които днес намират идеите за привлекателни (а те напоследък стават все повече), в крайна сметка са обречени да се разочароват дълбоко.

Дугин доста ясно очерта контурите на своя многополюсен свят по време на лекцията си във Факултата за международни изследвания на Университета Джон Хопкинс. Според него, Америка се опитва не просто да превърне целия свят в сфера на своята доминация, но и да разпространи във всички останали страни собствената си ценностна система и цивилизация. Както твърди руският геополитик, той самият не отхвърля тези ценности, като такива, но въобще не ги смята за универсални. Има и други ценностни системи и тъкмо за да бъдат те защитени от настъплението на Америка и нейните ценности, е необходим многополюсният свят.

При това самия Дугин прави уговорката, че днес нито една държава, освен Съединените щати, не може да си позволи лукса да стане силов полюс. Така, изграждането на двуполюсен свят, подобен на онзи от ерата на студената война, вече не е възможно, което пък означава, че другите държави, смятащи за необходимо да се съпротивляват на еднополюсната политика на Америка трябва да направят това заедно, на транснационална основа.

Пример за успешното изграждане на такъв транснационален силов полюс, според Дугин, е Европейският съюз и той смята, че би могло да се създадат поне още два подобни полюса – азиатско-тихоокеански, основаващ се на сътрудничеството между Китай и Япония, и евразийски, обединяващ не само повечето страни от рухналия Съветски съюзи, но също Пакистан, Иран и, възможно, дори Турция.

Америка, твърди Дугин, строи собствена империя, на което Русия следва да отговори с изграждането на своя, евроазиатска империя, която обаче да се отличава радикално от царския и от съветския имперски модели. И двете структури, по един или друг начин, са потискали множество различни народи, включително и руския, затова са били обречени да се разпаднат. За разлика от тях, смята Дугин, новата евразийска империя трябва да възникне в резултат от свободния избор на различните народи, а сред основните и цели следва да бъде защитата на правата на самите страни-участнички, а не на отделни класи, групи или индивиди.

От една страна, Дугин подкрепя тезата на Самюел Хънтингтън, автор на бестселъра „Сблъсъкът на цивилизациите”, за съществуването на линии, разделящи отделните цивилизации, но от друга не смята сблъсъка между тях за неизбежен.

Според него, различните цивилизации могат да постигнат взаимноизгодно съвместно съществуване. А многополюсният модел е необходим за да могат останалите държави, ако искат разбира се, да се съпротивляват на експортираните от Америка демократични пазарно-либерални ценности.

В постановките на Дугин се очертавят две основни цели: съпротива срещу силите, пропагандиращи демократизацията и либерализацията вътре в Русия и – едновременно с това - възстановяване на нейния статут на велика държава. При това той признава, че Русия, сама по себе си, вече не може да претендира за такъв статут, което е съвсем реалистична оценка. Но предположението му, че подобна структура може да се изгради по пътя на доброволното формиране на нова „евразийска” империя ми се струва чиста проба геополитически романтизъм. В скоби ще отбележа, че постулатът за възможността за сътрудничество между Китай и Япония, чиито анализ би излязъл далеч извън рамките на настоящата статия, също е крайно съмнителен.


 

Що се отнася до републиките от бившия Съветски съюз, днес, след петнайсетина години независимост, едва ли може да се разчита, че те са склонни да се откажат от самостоятелното си съществуване и отново да се интегрират с Москва. Изключение може да бъде единствено Беларус, чиито етнически връзки с Русия за много тесни, но освен Минск, на практика кандидати почти липсват. Напълно възможно е нещастният народ на Беларус да предпочете управлението на Путин пред жестокия режим на сегашния си диктатор Александър Лукашенко, но едва ли е реалистично да се очаква нещо подобно и от останалите постсъветски държави.

Сред причините за извършената в края на миналата година в Украйна „оранжева революция” бе тъкмо прекалено активната руска подкрепа за единия от двамата основни претенденти за президентското кресло в страната. И макар че напоследък възникват все по-сериозни съмнения за това, доколко са „демократични” стремежите на основният руски противник на тези избори Виктор Юшченко (който в резултат от оранжевата революция стана президент на Украйна), съмнително е, че традиционният украински национализъм би позволил ново обединяване на страната с Русия.

В лекцията си Дугин изрази дълбоко уважение към президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев, който според него споделя евразийската визия за бъдещето на света. Факт е, че Назарбаев винаги говори за Русия, като за приятел. Но в същото време той провежда съвсем целенасочена вътрешна политика, даваща предимство на етническите казахи, и ограничаваща икономическата мощ и влиянието на голямото рускоезично малцинство в тази страна. И никак не ми се вярва, че както самият Назарбаев, така и казахите биха рискували да се откажат от това срещу призрачните изгоди от реинтеграцията си в Русия. Впрочем, същото се отнася и за останалите мюсюлмански постсъветски републики, в чиито ръководство, с течение на годините, националистите заемат все по-силни позиции.

Още по-малко шансове за реализацията имат плановете на Дугин за интегрирането на Русия с Пакистан, Иран и Турция. Нито една от тези държави не би се подчинила доброволно на влиянието на Москва. Още повече, че ако използваме като сравнителна мярка за влиянието на отделните елементи на хипотетичната евразийска империя броя на населението им, излиза, че руснаците рискуват да бъдат „удавени” в огромна мюсюлманска маса. Разбира се, самият Дугин вижда именно Русия начело на новата евразийска империя, но няма никаква причина да смятаме, че големите мюсюлмански държави (а и не само големите) доброволно биха се съгласили с това.

Съвсем правилно обаче е твърдението на Дугин, че в света има много държави, които (подобно на Русия) се отнасят крайно предпазливо към САЩ. Но в своята теза той допуска фундаментална грешка, въобразявайки си, че наличието на антиамерикански настроения в тези страни, автоматично гарантира добрите им чуства към Русия. Във всеки случай, по отношение на мюсюлманите, които Дугин толкова упорито се надява да види в състава на новата евразийска империя, това със сигурност не е така. Защото ако има нещо общо в отношението на всички тези страни към Москва, това чувство е по-близо до омразата, отколкото до възхищението.

По време на пътуването си в Иран през май 2005 лично можах да се убедя, че местните ислямски лидери и улеми демонстрират почти еднакво недоверие и враждебност както към Америка, така и към Русия. Да очакваш възторжено отношение към Русия от страна като Пакистан, особено след като Москва направи толкова много за неговия вечен съперник – Индия, е още по-наивно. Що се отнася до Турция, колкото и да са силни антиамериканските настроения сред турците, историята на руско-турските отношения (както впрочем и на руско-иранските) си остава прекалено жестока и проблемна за да очакваме, че Анкара или Техеран внезапно ще се прегърнат с Москва.

Истината е, че така очертаната от Дугин евразийска империя, в чиито център се намира Русия, е просто мираж. И за самата Русия би било далеч по-полезно, ако вместо да преследва подобни политически химери, се заеме с нещо доста по-трудно, но пък много полезно – т.е. със собственото си икономическо развитие – сфера, в която редица страни от Азия, Източна Европа и дори Латинска Америка постигнаха през последните години забележителни успехи. Струва ми се обаче, че популярността на идеите на Дугин говори за това, че едва ли можем да очакваме нещо подобно в скоро време.

* Авторът е професор по държавно управление и политология в Университета Джон Мейсън. Статията му е реакция на лекцията на известния руски геополитик-неоевразиец в Университета Джон Хопкинс. Основните тези на самия Дугин са изложени в статията му, публикувана в бр.4/05 на Геополитика.

{rt}

През последните месеци в Централна Азия текат сложни политико-дипломатически маневри свързани с проблема за бъдещето на разположените в Узбекистан и Киргизстан военни бази на САЩ и НАТО и евентуалното разполагане на нови бази в други страни от региона.

В тази връзка, вниманието на анализаторите бе привлечено от посещението в Ташкент на делегация, включваща високопоставени служители на Държавния департамент, Министерството на отбраната и Съвета за национална сигурност на САЩ, както и срещата, в края на септември, на помощника на американския държавен секретар Дениъл Фрид, отговарящ за Европа и Евразия, с президента на Узбекистан Ислам Каримов. Преговорите между двамата, на които бяха обсъдени и традиционно интересуващи американската администрация теми като демократизацията, човешките права, развитието на гражданското общество и борбата с тероризма, не доведоха до някаква сензация: Каримов за пореден път потвърди, че не желае оставането на американската военновъздушна база на територията на републиката.

Ще напомня, че споразумението за настаняване на американски части в базата Ханабад (Карши-Ханабад), позволяващо на военните транспортни самолети на САЩ да достигат която и да е точка в Афганистан за минимално време, беше подписано на 5 октомври 2001. По съветско време това беше най-голямата, след военното летище в Мари (Туркмения), самолетна база на Червената армия. Тук бяха дислоцирани и изпълняваха бойни задачи по време на афганистанската война оперативно-стратегическите самолети ТУ-22М3 и тежките бомбардировачи ТУ-95.

В средата на октомври 2001 (т.е. само месец след терористичната атака от 11 септември) в Ханабад бяха настанени хиляда бойци от 10-та планинска дивизия на САЩ, както и изтребители F-15, F-16 и товарни самолети С-17. От тази база се осъществяваха наземните и въздушни доставки на продоволствие и техника за коалиционните сили в Афганистан. В края на миналата 2004 в базата имаше около 1500 американски военни и 25-30 транспортни самолета С-130Н и С-17. От 2001 досега САЩ са платили на Узбекистан 15 млн. долара за ползването и.

В друг военен обект в Узбекистан – край град Термез, през 2002 беше създадена база на германския Бундесвер, изпълняваща същата мисия като тази в Ханабад. Триста немски военни обслужваха 7 транспортни самолета С-160 и 5 хеликоптера СН-53, използвани за поддържащи операции в Афганистан. Споразумението за използването на базата в Термез беше подписано от Ташкент срещу обещанието на Берлин да осигури на Узбекистан финансова помощ и военно сътрудничество, включващо доставки на оръжие и бойна техника. Подробностите за това споразумение обаче се пазят в тайна. Известно е само, че 120 узбекски офицери са преминали през последните десетина години подготовка в Германия, в рамките на програмата на НАТО „Партньорство за мир”. Освен това, през 2000 Берлин помогна на Узбекистан за изграждането на голям военен завод, а годино по-късно осъществи и сериозна оръжейна доставка за тази страна.

Базата в Термез е единственият немски военен обект в Централна Азия и затова Берлин и придава голямо значение. Впрочем, базата се използваше активно и от Холандия, Белгия, Великобритания, Франция и Испания.

Почти едновременно с Узбекистан, Киргизстан също даде съгласие територията му да се използва от военно-въздушните сили на САЩ (а също на Франция и Канада) за провеждането на антитерористичната операция в Афганистан. На 18 декември 2001 беше подписано киргизско-американско споразумение за използването на летището в Манас, като оттогава базата се използва за прехвърлянето в Афганистан на военни части, гориво и продоволствие. Първоначално в Манас се настаниха 200 американски военни (и няколко транспортни самолета), като по-късно броят им достигна хиляда. Днес те обслужват 9 въздушни танкери КС-135 и товарни самолети С-130. Разходите на САЩ по поддръжка на базата са около 50 млн. долара годишно.

През януари 2002 киргизките власти разрешиха на френски бойни самолети „Мираж” да кацат в Манас, което и стана след 1 март. Месец по-късно френската групировка беше попълнена с шест бомбардировача FA-18D. Освен Франция и САЩ, базата в Манас (известна като „Ханси”) се ползва и от военни контингенти на Австралия, Дания, Холандия, Норвегия, Южна Корея и Испания. Днес в „Ханси” има около 2 хиляди военни – участници в международната антитерористична операция, половината от които са американци.

Сумите от арендата на базата, са сред основните приходни пера в бюджета на киргизкото правителство и се равняват на 2,5% от годишния БНП на страната. Именно това е и основната причина, поради която киргизките власти (както тези преди „революцията на лалетата”, така и сегашните) са силно заинтересувани от чуждото военно присъствие на своя територия.


 

Другите постсъветски републики от Централна Азия досега нямаха западни военни бази на своя територия, макар че Таджикистан например, разреши ползването (между септември 2001 и юни 2002) на летището „Айни” край Душанбе за зареждането на повече от 400 американски военно-транспортни самолета С-17. През ноември 2001 Таджикистан разреши на САЩ да огледат авиационните бази Куляба, Худжанда и Курган-Тюбе за евентуалното им използване в антитерористичните операции. Американците обаче, така и не изпратиха постоянен военен контингент в републиката.

На свой ред, Казахстан, който разреши въздушното му пространство да бъде използвано от военната авиация на антитерористичната коалиция, не даде съгласие за настаняването на американски (или на НАТО) бази на територията си. Според правителството в Астана, именно липсата на такива бази е намалило значително риска от терористични нападения за страната, за разлика от Узбекистан, където наличието на американска военна база не попречи нито на извършването на терористични акции, нито на опита за преврат срещу президента Каримов (против който в САЩ и Западна Европа напоследък се води истинска медийна война). Любопитно е, че веднага след посещението си в Узбекистан, американската делегация, начело с Дениъл Фрид отлетя на 28 септември тъкмо в Казахстан, където вероятно е обсъждала и въпроси, касаещи военното сътрудничество между Астана и Вашингтон.

Всъщност, интересът на САЩ (и съюзниците им от НАТО) към региона се обяснява не само от географската му близост с Афганистан, но и от това, че наличието на военни бази улеснява контрола върху енергоносителите на постсъветска Централна Азия, изтласкването на Русия от него, както и контрола върху действията на Китай.

Както е известно, през 2002-2003 всички централноазиатски държави ентусиазирано подкрепиха действията, провеждани в рамките на антитерористичната операция в Афганистан, тъй като именно режимът на талибаните бе най-голямата заплаха за собствената им сигурност. През 2004-2005 обаче, доверието към Съединените щати в региона забележимо спадна, което впрочем признават и самите американци.

Отправни точки за разгръщащата се в цяла Централна Азия предислокация на американските (и на НАТО) части, чиято поява там бе уж „временна” – т.е. за само провеждането на антитерористичната операция в съседен Афганиста, но които след това се задържаха в региона за неопределен срок, станаха две събития – „революцията на лалетата” в Киргизстан и безредиците в узбекистанския град Андиджан през май 2005.

Независимо дали са го искали, американските сериозно се дискредитираха с участието си (реално или само приписвано) в мартенските събития в Киргизстан, които впрочем силно се отличаваха от изпитания модел на „нежните революции”. Събитията през май 2005 в Андиджан бяха другия фактор, подтикнал централноазиатските режими да преразгледат условията за присъствието на западни военни части в техните страни, както и да преосмислят западната стратегия в региона, като цяло. Като това се отнася дори и за онези, които не изпитват никаква симпатия към диктатурата на Каримов в Узбекистан и не вярват в официалните обяснение за кръвопролитието в Андиджан. Съмненията бяха допълнително задълбочени от неадекватната и некоординирана реакция на самите американци на „андиджанското възстание” от 13 май и последвалите репресии, което, в крайна сметка, доведе до изолацията на Узбекистан от Запада, тласкайки го към сближаване с Китай и Русия в сферите на сигурността и дипломатическата подкрепа.

Накрая, третият (но не и последен по значение) фактор за спада на американския престиж в Централна Азия бяха печалните резултати от операциите за силово налагане на демокрацията в Ирак и Афганистан. Ирак, след приемането на новата конституция, която според сунитското малцинство орязва драстично правата му (включително правото да се разпорежда се петролните богатства, както бе по времето на Саддам), се намира на ръба на гражданската война, да не говорим, че присъствието в страната на „неверниците”, начело със САЩ, доведе до разгръщането на безпрецедентна и широкомащабна терористична война.

Що се отнася до Афганистан, там движението „Талибан” отново се превърна в активен военен фактор, а проведените през септември избори не успяха да решат нито един сериозен проблем, нито пък намалиха недоволството от растящото чуждестранно (предимно американско) военно присъствие. Неслучайно президентът Хамид Карзаи, смятан за американска „марионетка”, опасявайки се от развитието на ситуацията по „иракския сценарий”, заговори за изтегляне на чуждите войски от страната. Между другото, Пентагонът вече обяви намерението си да изтегли 4 хиляди американски военни от Афганистан. През 2006 обаче, новият афганистански парламент едва ли ще успее да консолидира страната, ситуацията в която може да експлодира буквално всеки момент. Прекалено сериозни са противоречията между пущуните и другите народности, между центъра и провинциите, както и между местните вождове, свикнали да се издържат от военна плячка или от таксите, с които облагат търговските кервани. Бившият Северен алианс днес се намира в открита опозиция на правителството в Кабул и съвсем лесно може да мине от политически към военни методи за да я демонстрира по-нагледно. Тоест, само присъствието на международната коалиция удържа (и то едва, едва) избухването на мащабна и кървава гражданска война.

Но дори и коалицията не успя да се справи с друг, изключително сериозен проблем: превръщането на Афганистан в световен център на нарко-производството и наркотрафика, който засяга и съседна Централна Азия, и значителна част от Евразийския суперконтинент, превръщайки се в най-сериозното предизвикателство пред неговата сигурност. За периода след 11 септември 2001, производството на наркотици в тази страна е нарастнало четири пъти.

Най-лошото е, че ако преди в Афганистан се произвеждаше само суров опиум, сега тук се извършва и преработката му в хероин. А хероинът се транспортира много по-лесно, да не говорим, че отрицателния ефект от него за здравето на човека и неизмеримо по-голям. Всичко това е следствие от факта, че международната коалиция, начело със САЩ, предпочете да не влиза в конфликт с местните наркобарони и военни лидери, затваряйки си очите за бума в наркопроизводството, въпреки, че той ерозира и обезсмисля собствените им усилия за политическо и икономическо възстановяване на страната.


 

В края на юли 2005 шефът на Пентагона Доналд Ръмсфелд посети страните от Централна Азия и успя, макар и частично, да промени тенденцията, наложила се сред юлската среща на Шанхайската организация за сигурност (ШОС) в Астана, на която запазването на американските военни бази в Киргизстан и Узбекистан беше поставено под въпрос. Киргизстан, в частност, реши да остави базата в Манас срещу предоставянето на финансова помощ от САЩ (в местната преса се твърди, че става дума за безлихвен заем от 200 млн. долара, което се равнява на 60% от приходите в държавния бюджет). Пак в резултат от посещението на Ръмсфелд, през август тогавашният вицепремиер на Киргизстан Адахан Мадумаров обяви, че страната му няма да разреши създаването на китайска военна база на своя територия.

Но, ако новото „следреволюционно” ръководство на Киргизстан изглежда склонно да се вслушва във внушенията на САЩ, отношенията между Вашингтон и режима на Ислам Каримов, който поиска от американците да напуснат базите си през следващите шест месеца (нещо, почти неизпълнимо на практика), продължават да се изострят. Това донякъде бе провокирано от САЩ, които поеха издръжката на бежанците от узбекския град Андиджан в Киргизия. Правителството в Ташкент обаче смята последните отговорни за кървавите бунтове през пролетта и официално иска екстрадирането им. Търпението на узбекските власти окончателно се изчерпа след като САЩ и ОССЕ организираха „хуманитарната евакуация” от Киргизия на 451 бежанци, които бяха прехвърлени в Румъния, а оттам – в различни западни държави. Държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс лично благодари на киргизкия президент Курманбек Бакиев за съдействието му в осъществяването на операцията.

Именно в отговор на това, правителството на Узбекистан поиска от САЩ да опразнят в течение на 180 дни военната база Ханабад. Ултиматумат бе потвърден и от местния сенат на 27 август 2005. И сега американските военни ще трябва или да се задоволят с по отдалечените от Афганистан летища на Киргизстан, или пък да договорят нови бази с Таджикистан.

Разстоянието от базата в Ханабад до Кабул е 580 км, което американските товарни самолети С-130 изминаваха за около час, докато разстоянието от киргизката база Манас е 1000 км и ще се изминава за 1,40 часа, т.е. за два пъти повече време. Разбира се, ако САЩ успеят да убедят правителството на Таджикистан да им предостави няколко местни летища, проблемът ще бъде решен, защото разстоянието между Душанбе и Кабул е само 480 км.

Що се отнася до Германия, тя няма да вземе сама решението за базата в Термез, защото, като членка на ЕС, ще трябва да се съобрази с мнението на всички заинтересовани държави, с изключение може би на Великобритания, чиято позиция по правило съвпада с американската.

Оценявайки значението на авиобазата в Ханабад, руският полковник Владимир Попов (академик от Академията за военни науки в Москва) посочва, че полетът от нея до Индийския океан отнема само три часа. Тоест, обяснението на американските военни, че Пентагонът не е особено заинтересован от запазването на базата си в Узбекистан е по-скоро опит да се прикрие разочарованието от очертаващия се провал. Истината е, че Ханабад е изключително важен стратегически обект, още повече, че след изтеглянето на американците летището вероятно ще бъде заето от руски военни части.

Преди известно време в рускоезичната преса се появиха съобщения за преговори между американски официални представители и правителството на Туркменистан (държава, чиито неутрален статут бе признат и от ООН) за евентуалното предоставяне на САЩ на базата „Мари-2”. Наистина, Вашингтон и Ашхабад побързаха да опровергаят тези слуховете, но съмненията остават. Възможно е, американците да се съобразят с неутралния статут на Туркменистан и да не изграждат на негова територия пълноценна военна база, а вместо това да използват някои местни летища като транзитни при провеждането на операции в Афганистан.

Междувременно преговорите между представители на Пентагона и властите на Таджикистан също не вървят особено гладко. Още в края на юли, таджикското Външно министерство се обяви против запазването на американските военни бази в Централна Азия, уточнявайки, че правителството не разглежда въпроса за евентуална предислокация на военни самолети на САЩ от Ханабад на летище „Айни” - на 20 км. западно от столицата Душанбе.

Впрочем, не бива да се изключва, че и Киргизстан може да преразгледа споразумението си с Вашингтон. Според местната новинарска агенция „Акипрес”, в този дух се е изкзал и президентът Бакиев, при посещението си в края на септември в руската военна авиобаза в Канта. Според него, този въпрос е бил обсъждан и по време на последното посещение на американския военен министър Ръмсфелд през юли.

Показателно е, че промени търпи самият характер на киргизко-американските отношения, които вече се градят на краткосрочна и чисто прагматична основа, развивайки се в рамките на взаимноизгодното (а не безогледното, както доскоро) сътрудничество.

Именно в тези условия, американските геостратези лансираха проекта за създаване на централизирана и опираща се почти изключително на САЩ надрегионална структура за сигурност в географски преформатираната „разширена” Централна Азия (т.нар. „Голяма Централна Азия”), като към петте държави от региона бъдат „добавени” Афганистан, Индия и Турция – т.е. все страни, които според Вашингтон са „отворени към процеса на демократизация”. При това се планира от този процес да бъдат „отрязани” основните американски съперници – Русия и Китай, под предлог, че не отговарят на критериите за демократични държави и поради това не могат да генерират условия за сигурност в региона. Тоест, очевидно е, че „Голяма Централна Азия” е необходима на САЩ не толкова за ускоряване и задълбочаване на демократичните процеси в региона, колкото за установяването на контрол върху водещите икономически и политически процеси в него, без на това да пречат други големи геополитически играчи (Русия и Китай), или пък структурите, в които последните заемат водещи позиции (като Организацията на Договора за колективно сигурност и ШОС). Ориентирайки се преимуществено към „сдържането” на Москва и Пекин в Централна Азия, сегашната американска администрация, в голяма степен, предопределя и резултатите от политиката си в региона, която се характеризира напоследък със значително по-ниска ефективност, тъй като все по-малко отговаря на конкретните нужди на транзитните икономики на местните държави.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Възможтно ли е през ХХІ век Австралия да се превърне в един от световните хегемони? Факт, че тази страна и днес е безспорен регионален лидер, но истината е, че от нея може да се очаква много повече.

Днес Австралия е на прага на съдбовен цивилизационен избор. Дали да се ориентира към Азия (има и такива гласове), или пък да продължи да се развива като част от западната цивилизация?

В Югозападна Азия се очертава изключително заплетено кълбо от противоречия, в което се смесват многобройни етнически, конфесионални и икономически конфликти и претенции. С разпадането на Съветската империя и последвалото изтегляне на Москва от тази зона и постепенното отслабване на японското присъствие, ситуацията ва Азиатско-Тихоокеанския район едновременно се упрости, но и се и усложни. Появиха се нови играчи, а също и нови предизвикателства. И дори Филипините, които в миналото се смятаха за сравнително стабилна държава, днес се раздират от истинска партизанска война.

За плачевното състояние, в което се намират сигурността и законността в Югоизточна Азия, свидетелства дори и само следният показателен факт – пиратската заплаха. Която и днес нанася осезаеми вреди на корабоплаването в района на южноазиатските проливите, а в бъдеще значението и само ще нараства.

В този, най-динамично развиващ се регион на планетата, днес се очертават противоречия, които (с доста голям процент вероятност) биха могли да доведат до избухването на голяма война в Тихия океан, Югоизточна Азия и „Австралазия”.

Основните геополитически играчи са трима (става дума за местните, т.е. без да броим САЩ): Китай, Австралия и т.нар. „мюсюлмански пояс”. Япония все още не е самостоятелен играч, Русия е силно отслабена, а Индия (както сочат историята и сегашното разпределение на силите), във военно отношение ще предпочете да заеме отбранителни позиции, още повече, че е скована от конфликта на индо-пакистанската граница и не до край уредените проблеми по границата с Китай. Навремето китайско-индийската война за Тибет демонстрира неефективността на двете армии и застоя в щабното им мислене: всъщност самата война се заключаваше в това, че индийците обстрелваха китайците с оръдията си, докато не свършат снарядите, а китайците просто запречваха планинските проходи с телата на хилядите си убити войници. Впрочем, през последните години Индия активно реформира армията и военно-въздушните си сили и изгражда нов боен флот, което би могло да послужи като знак, че едва ли ще остане пасивна при евентуалното избухване на голяма война в Азия.

Очевидно е, че избухването на такава голяма война в Европа е почти невъзможно. Старият континент е навлязъл във фаза на „историческо безсилие”, затова грандиозното повторение на ехото от сраженията на Втората световна война очаква, по-скоро, Изтока. Днес мнозина убедително ни доказват, че големите войни са вече невъзможни, защото никой няма полза от тях. Само че точно същото са твърдели и в навечерието на двете световни войни. Очевидно, в историята има моменти, когато съображенията, свързани с печалбата, отстъпват пред нещо друго и много по-опасно.

Днешна Австралия

През последните години Австралия фактически възстанови контрола върху своята бивша колония Папуа-Нова Гвинея. Което, само по себе си, е сигнал за цяла Азия.


 

Новата държава Източен Тимор бе създадена, на практика, с активните усилия на Австралия, която без съмнение ще продължи да подкрепя всецяло (включително във военен план, след подписаното споразумение за доставки на австралийско оръжие) новата и очевидно празападно настроена държава, по-голямата част от чието население изповядва християнството. Всъщност, Тимор е следващият плацдарм на очертаващата се австралийска експанзия.

Освен това, не може да изключим възможността, със задълбочаването на сегашната политическа и икономическа криза в Индонезия, от нея да се отделят нови територии, които да пожелаят да преминат под протектората на Запада (в лицето на Австралия), или пък на Китай (многобройната местна китайска общност). За това са налице всички необходими предпоставки, тъй като индонезийското общество преживява сериозно разцепление по етнически и религиозен принцип, а икономическият крах от края на 90-те години, наред с оттеглянето на президента Сухарто, превърнаха тази гиганска държава в истински „болен човек” на Азия, ако си позволим да перефразираме известната характеристика, дадена някога на Отоманската империя.

Австралийско-индонезийския договор за военно сътрудничество

Както е известно, в геополитически смисъл, Австралия традиционно противостои на Индонезия, но в последно време промени радикално отношението си към този регион, защото една прекалено слаба или разпадаща се Индонезия очевидно не се вписва в стратегията на Канбера. Такава Индонезия би станала лесна плячка на китайската експанзия, пък дори и последната да няма военен, а само миграционно-икономически характер. Китай продължава да върви нагоре, докато позициите на Индонезия са силно отслабени. Затова подписаното наскоро австралийско-индонезийско споразумение за военно сътрудничество има ярко изразена антикитайска насоченост.

Тихият океан

Тук следва да отбележим специално, неотдавнашният рейд на австралийския военен флот, предприет съвместно с армията на Фиджи и Самоа (все бивши владения на Британската империя) за „потушаването на безредиците”. Не е ясно само, кого може да заблуди подобна „демонстрация на флага” (т.е. на ясно заявените интереси). Можем да очакваме, че Австралия и занапред ще полага всички усилия за да превърне някои техоокеански острови в свои „протекторати”. Цялата стратегия на Втората (и не само) световна война в Тихоокеанската зона, на чиято карта окото сякаш няма върху какво да се спре, показва, че войната в този регион може да се води само по пътя на постъпателното завземане на плацдарми на островите, т.е. „скокообразно”.

Стратегическото значение на тези острови за Австралия (и, в по-широк план, за Запада, тъй като той на практика запази контрола си над по-голямата част от въпросните територии) е безспорно. Контролът върху островите позволява на Канбера да създаде собствена „южна зона на влияние”. Наистина, икономическото им значение е нищожно, но тяхното местоположението притежава стратегическо военно значение, да не говорим че позволява да се проучват и използват огромните океанските ресурси.

В това отношение, някои аспекти от последното развитие на отношенията между Австралия и Русия позволяват да предположим, че през следващите 25 години Австралия може да стане и космическа държава. Както е известно, сравнително неотдавна между Москва и Канбера бе подписано т.нар. „принципно споразумение” (т.е. договор за намерения) за изграждането на остров Рождество на площадка за изстрелване на космически ракети, която (по някои данни) ще бъде ползван под аренда от руснаците за 99 години. Разбира се, плановете за изграждането на космодрума се основават на чисто икономически причини – въпросният остров е разположен близо до екватора, което позволява извеждането на спътници в орбита да става с по-малко разходи. По-интересното в случая е, че Австралия също ще има правото да изстрелва спътници, а вероятно се планират и съвместни австралийско-руски космически проекти.

Етническата и културна самоидентификация на австралийците

Интересно би било да си припомним, как се осъществява колонизацията на Австралийския континент. Както е известно, докато Индия с гордост е определяна като „бисера в короната на Британската империя”, на Австралия не се обръща кой знае какво внимание и там предпочитат да заселват каторжници или ирландски бунтовници. Всъщност, истинското геополитическо значение на тази страна за Запада се осъзнава едва сега. И, в крайна сметка, възможно е дори, тъкмо тя да се окаже най-големия „бисер” в короната на западната цивилизация.

Нека се върнем назад в историята, за да видим какви са истинските последици от откритието на неколцина смели средновековни мореплаватели. Вероятно, колонизацията на този континент (от гледна точка на днешния, а в още по-голяма степен, на утрешния ден), може да се окаже най-грандиозния проект на Запада, след откриването и завоюването на Америка. Всичко останало бледнее в сравнение с него. Индия, Китай, Югоизточна Азия или Африка – колонизацията на тези части на света носи огромни печалби, но в крайна сметка, всички усилия, положени от Запада там, остават в голяма степен напразни след разпадането на колониалната система. Впрочем, мнозина напоследък предричат възраждането на тази система. Още повече, че що се отнася до „зависимостта”, Третият свят и без това изглежда обречен вечно да си остане длъжник на Запада.


 

Но, така или иначе, колониалната експанзия на Западния свят отдавна вече е приключила. Не обаче и по отношение на Австралия (не и вътре в самата Австралия). Абсолютният географски Изток („краят на обитаемия свят”) се превръща в образцов Запад. Защото днес Австралия и съседната и Нова Зеландия притежават изключително мощен потенциал, чието развитие се сдържа единствено от демографските проблеми и отдалечеността им от останалите световни центрове.

В това отношение, особено интересна е австралийската демографска политика. След Втората световна война в страната е приета програма за увеличаване числеността на населението, чрез стимулиране на имиграцията от Стария свят (и най-вече от разрушената от войната Западна Европа). Създадена е специална правителствена агенция (функционираща в продължения на няколко десетилетия), наети са пътнически кораби и в Австралия масово започват да пристигат нови заселници. Сред тях доминират жителите на Британските острови, както и (колкото да е странно) немците. Странно, защото последните, непосредствено след Втората световна война, не се ползват с особените симпатии на останалия свят. Австралийците обаче, са изключение, тъй като през 1941-1945 те воюват с японците и, естествено, мразят най-много тях. Така че следвоенните пунктове за набиране на емигранти за Австралия буквално гъмжат от гладни и отчаяни германци. Разбира се, емигрират и много британци, уморени от войната и следвоенните проблеми (да не забравяме, че гладните и студени зими са сурова реалност за Великобритания през първите години след края на войната).

С две думи, става дума дума за сравнително еднороден поток, съставен от бели и образовани емигранти - предимно британци или немци и доста по-рядко – славяни. Впрочем, този състав на имигрантите в Австралия никак не е случаен. Наскоро публикувани архивни документи доказват, че австралийското правителство е издало секретна директива за служителите на имиграционните служби, с която съзнателно се е ограничавало приемането на цветнокожи (особено азиатци).

Наистина, след няколко десетилетия Австралия се отказва от тази практика, но и днес получаването на гражданство от африканци или азиатци продължава да става трудно. Всички, добрали се до континента незаконни имигранти (по правило това са индонезийци, малайци или филипинци), се задържат в специални лагери, след което обикновено биват депортирани в родината си.

Интересно е да се анализират и не съвсем ясните етноидентификационни процеси, извършващи се през последните десетилетия в австралийското общество. „Елитът”, в лицето на държавната администрация, традиционно се придържа към прозападна (и, по-точно, пробританска) ориентация, демонстрирайки откровено имперски и дори милитаристки настроения.

Значителна част от населението обаче, асоциира страната си по-скоро с Азия. Впрочем, както е известно, над 2/3 от австралийската търговия се осъществява с азиатските държави. Наскоро австралийският премиер дори декларира желанието си австралийците да „бъдат приети и станат част от голямото семейство на азиатските народи”. Отговорът на посланието му обаче не бе кой знае колко окуражителен – азиатците вероятно просто не го разбраха. Реакцията им на това, меко казано екстравагантно, предложение бяха призивите за отмяна на ограниченията за имигрантите-азиатци (за което особено настояват японците). Разбира се, имаше и други ответни изявления – някои сдържани, а други откровено презрителни. В крайна сметка, наистина е трудно да си представим Австралия като част от Азия (в етнически и културен план). И вероятно официална Канбера си позволява да прави подобни заявления само за да намали напрежението между Австралия и азиатските и съседи.

Истината е, че днес Австралия провежда активна постколониална политика в региона, действайки като изразител на глобалните интереси на западната цивилизация, при това са налице редица симптоми, че тази политика ще става все по-амбициозна и широкообхватна. Австралия излиза на световната сцена и позицията там и придобива все по-голяма тежест. Наистина, самоидентификацията на австралийците очевидно се сблъсква със сериозни проблеми, защото те искат да принадлежат едновременно и към Запада (местният елит все още не се е разделил с тезата си за Австралия като, на практика, еднорасова и еднокултурна държава), и към Изтока (където са съсредоточени икономическите им интереси).

В случай на бъдещ голям конфликт в Азия (избягването на който, според редица американски анализатори, става все по-трудно), Австралия вероятно ще се превърне за САЩ в онова, което Великобритания бе за Америка по време на Втората световна война – непотопяем самолетоносач и плацдарм за настъпление в Азия. И изглежда твърде вероятно, че действията, предприемани от тази държава-континент в последно време, са насочени тъкмо в тази посока.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните години Техеран демонстрира все по-голяма настойчивост в усилията по укрепване на позициите си на енергийния пазар в Южен Кавказ. При това иранците се стремят да станат пълноправни участници в мащабните енергийни проекти в региона, разглеждайки енергийната неговата енергийна сигурност, като елемент от своята собствена. Ключовите направления на иранската енергийна геополитика в Южен Кавказ са: гарантиране на доставките и транзита на природен газ, финансово и техническо съдействие за изграждането и модернизирането на местните ВЕЦ, синхронизация на работата на енергийните мрежи, свързване на далекопроводите за високо напрежение, оказване на помощ за развитието на т.нар. „алтернативна енергетика” (вятърни и слънчеви електроцентрали), доставките на петролни продукти и т.н.

Сред основните регионални партньори на Иран в енергийната сфера е Армения. Политическото доверие между двете страни е благоприятна предпоставка за укрепване на иранските позиции в арменския енергиен сектор. Техеран е готов активно да съдейства за икономическата стабилизация на тази страна, както и за преодоляването на енергийната блокада (наложена и от Азербайджан и Турция) срещу някои политически дивиденти, основният от които е гаранцията, че Армения няма да се превърне в преден пост на продължаващата американска пропагандна кампания срещу Иран и ще съхрани стабилния си и предсказуем външнополитически курс. Иранците са наясно, че в сегашната геополитическа ситуация Армения е единствения им съюзник от Южен Кавказ срещу американския натиск.

В това отношение политиката на Иран се улеснява от такива фактори, като блокадата на Армения от страна на Азербайджан и Турция, както и нестабилността на руско-грузинската граница, която е единствената връзка на Ереван (ако не броим Иран) с останалия свят. При положение обаче, че преобладаващата част от арменския енергиен сектор се контролира от руски компании (1), Техеран едва ли може да бъде сериозен конкурент на Москва.

Въпреки това иранците продължават опитите да си извоюват собствена ниша на арменския енергиен пазар, без при това да нарушат баланса на добросъседските си отношения с Русия. Така, Техеран лансира идеята за създаването на тристранно енергийно взаимодействие в рамките на стратегическия триъгълник Иран-Армения-Русия, чиято практическа реализация иранците виждат в осъществяването на редица съвместни проекти в газовата и електроенергийната сфери, включително „сезонния обмен” на електроенергия и синхронизацията в работата на електроенергийните мрежи на трите държави.

Иранците разглеждат като основен залог за успешния си „енергиен пробив” в отношенията с Ереван осъществяването на проекта за газопровод между двете страни. Споразумението за изграждането му, двете правителства постигнаха още през 1992, но окончателният договор беше подписан едва през май 2004. Той предвижда, че Националната газова компания на Иран ще построи иранския участък на газопровода, а останалата ще се изгражда от Армения, с чужда (включителна иранска) помощ.

Иран стартира работите по своя участък през пролетта на 2005. Още преди това – в края на ноември 2004, започна строителството на първата отсечка на арменска територия – „Мегри-Каджаран”, с дължина 42 км, като за целта Техеран предостави на арменците заем от 30 млн. долара, а самото строителство се осъществява от иранската компания „Санир”. Пусковият срок на първия участък, който ще свърже газоразпределителните системи на Армения и Иран и ще координира работата им, е планиран за 1 януари 2007. Поръчката за изграждането на основния 197-километров участък от газовата магистрала по маршрута Каджаран-Сисиан-Джермук-Арарат бе възможена на руско-арменския консорциум „АрмРосгазпром”, който е монополен доставчик на газ за Армения и притежава необходимата база, техника и работна сила в страната (2). Завършването на строителните работи по газопровода се планира за 2008. Първите доставки на газ от Иран за Армения обаче, ще започнат още през 2007, след въвеждането в експлоатация на участъка „Мегри-Каджаран”. Първоначално в Армения ще се доставя по 1,1 млрд. куб.м. природен газ годишно, а след 2019 – 2,3 млрд.

Налице е активно сближаване между двете държави и по други направления в енергийната сфера. Така, в крайграничните райони се изграждат съвместни високоволтови далекопроводи и се осъществява взаимен обмен на електроенергия. Изградени са два далекопровода по 200 Мвт всяка (в края на 2004 иранците пуснаха в експлоатация и втория далекопровод Агарак-Шинуаир). Техеран декларира готовност за изграждането и на трети далекопровод, което ще позволи обемът на обменяната от двете страни електроенергия да нарастне от 400 до 1000 Мвт.

В перспектива се предвижда иранско участие в редица проекти, свързани с реконструкцията и изграждането на ВЕЦ (така, през 2006 трябва да стартира изграждането на язовирна стена и два енергоблока на граничната река Аракс). След като през пролетта на миналата година арменският външен министър Осканян посети Техеран, двете страни подписаха меморандум за предоставяне на безвъзмездна иранска помощ от 1 млн. долара за развитието на т.нар. „алтернативна енергетика” в Армения. Иранската компания Санир разработва проекти за изграждането в Армения на вятърна електроцентрала с мощност 2 Мвт. В по-дългосрочна перспектива, Иран разработва и планове за доставка на петролни продукти за северната си съседка.

Що се отнася до Азербайджан, сътрудничеството между него и Иран в енергийната сфера се затруднява от очевидната липса на доверие в двустранния политически диалог, породено от проамериканските настроения сред част от азербайджанския елит. Иран е крайно обезспокоен от слуховете за евентуално разполагане на американски военни бази в Азербайджан, както и за осъществяването там на поредната „цветна революция” в постсъветското пространство. През последните години обаче, в подходите на двете страни към икономическите аспекти на сътрудничеството помежду им, преобладават прагматизмът и гъвкавостта. Посещението на иранския президент в Баку през август 2004 и на азербайджанския му колега в Техеран през януари 2005 доведоха до известно избистряне на ситуацията със сътрудничеството в енергийната сфера. Бяха подписани споразумения, предвиждащи разширяване обема на доставките на електроенергия от Иран в Нахичеванския анклав (като Иран предоставя кредит от 75 млн. долара за изграждането на четири подстанции и втория етап от далекопровода „Имишли-Парсабад”), сътрудничество в доставките на природен газ (с пълна сила върви строителството на 44- километровия газопровод от Иран за Нахичеван, а от края на 2005 се планира да започнат и доставки на природен газ с първоначален обем от 80 млн.куб.м. годишно), изграждането на ВЕЦ на граничната река Аракс (в района на град Ордубад, Нахичеванска област), както и изграждането в Азербайджан, с иранска финансова подкрепа, на вятърни и слънчеви електроцентрали.


 

Иранската страна придава важно значение на многостранния формат на енергийното взаимодействие с Азербайджан. Положително се развива руско-ирано-азербайджанското сътрудничество по синхронизация на действията за обединяване на енергийните системи на трите държави (през декември 2004 в Техеран беше подписано съответното споразумение и създадена работна група). Страните се договориха да започнат изграждането на високоволтови далекопроводи за обмен на електроенергия (чиято първа фаза ще стартира през 2006 в рамките на 500 Мвт). Налице са и планове за енергийно взаимодействие между Русия, Иран и Азербайджан в зоната на Каспийско море и създаването, в перспектива, на „единен каспийски енергиен пръстен”.

Сред плановете за бъдещето е и проектът за транзит на азербайджански петрол през иранските пристанища в Персийския залив, включително в рамките на осъществявания от май 2004 насам, с участието на Иран, Русия, Казахстан и Туркменистан, проект CROS (Caspian Sea Republic’s Oil Swap), съгласно който петролът от каспийските държави от ОНД се доставя от компании на въпросните страни в иранското каспийско пристанище Нека (с пропусквателна способност 1,5 млн. барела дневно) и се замества с еквивалентно количество ирански петрол, който се предава на същите тези компании в иранските пристанища на Персийския залив.

Засега най-слаба активност демонстрира иранската енергийна дипломация в Грузия (през 2004 търговският обмен между двете страни е само 30 млн- долара), която няма обща граница с Иран, но въпреки това се смята от Техеран за перспективен партньор, особено в рамките на многостраннните регионални проекти. В този контекст следва да се разглеждат неотдавна декларираното намерение на Тбилиси да се присъедини към споразумението за обединяване на енергийните системи на Иран, Русия и Азербайджан.

Друго важно направление на ирано-грузинското сътрудничество може да стане реализацията на съвместни проекти в газовата сфера. След посещението на грузинския министър не енергетиката в Техеран през лятото на 2004, двете страни постигнаха принципно споразумение за доставки на ирански природен газ за Грузия, през Азербайджан. Проектът обаче се сблъска с редица финансови и технически трудности, защото грузинците трябва да възстановят тръбопровода на своя територия до границата с Азербайджан. Интерес към проекта проявява и руският „Газпром”, който вече предложи на правителството в Тбилиси помощта си за доставките на ирански газ през Грузия за Европа. Освен това, привличайки допълнителни източници на финансиране, грузинците възнамеряват да използват за целта кредит от 2,5 млн. долара, предоставен им от Иран (споразумението за който бе подписано по време на миналогодишното посещение на грузинския премиер Саакашвили в Техеран). По оценки на експерти, пропусквателната способност на газопровода Грузия-Азербайджан (след възстановяването му) ще бъде 800 млн.куб.м. природен газ годишно, но в перспектива може да достигне до 3-4 млрд. Грузинците придават на газовия проект и голямо политическо значение, разглеждайки го като фактор за стабилност и сигурност, както вътре в страната, така и в региона.

Тбилиси активно лансира и идеята за включването на газопровода Иран-Армения към грузинския и оттам – към Европа, но шансовете за това са слаби, тъй като то ще изисква построяването на допълнителен тръбопровод, защото изгражданият сега ирано-арменски газопровод е с малък капацитет и е предназначен да покрива изключително потребностите на Армения. Освен това Иран не демонстрира особено желание да финансира подобен проект, затова грузинците, които са съвсем наясно за ползата от транзита на ирански газ през своя територия за Европа, се опитват да привлекат като основен финансов „спонсор” Европейският съюз.

В перспектива, плановете на Техеран и Тбилиси включват и проекта за възстановяване с иранска помощ на грузинската ВЕЦ „Женвари” (темата за първи път бе повдигната през 1994, но бе обсъждана и по време на посещението на иранския зам.външен министър Аминзаде в Тбилиси, през декември 2004).

Енергийната геополитика на Иран, целяща установяването на тясно взаимодействие с държавите от Южен Кавказ, вече постигна определени резултати: през последните години иранската дипломация изглежда близо до извоюването, ако не на стратегически, то поне на стабилни позиции на регионалните енергийни пазари. Прагматичната политика на сегашното иранско ръководство изисква провеждането на гъвкава и ефективна регионална икономическа стратегия. В същото време очертаващата се на световните енергийни пазари конюнктура и очевидната нестабилност на енергийните системи на държавите от Южен Кавказ, преживяващи сериозна криза, дава добри шансове на Техеран.

Разбира се, в основата на иранската „енергийна експанзия” в региона стоят и чисто политически причини. Техеран, около който все по-силно се стяга примката на американското „стратегическо обкръжаване” (Ирак, Афганистан, Пакистан, а в перспектива, вероятно и Азербайджан), отчаяно се стреми да не допусне превръщането на Южен Кавказ в част от американската сфера на влияние. Вместо това иранците предлагат на държавите от региона да създадат собствен механизъм за сигурност по фармулата „3+3” (т.е. Армения, Грузия и Азербайджан + Русия, Иран и Турция) . В този контекст, енергийната политика се разглежда от Техеран като ключов инструмент за реализацията на общата стратегическа цел.

Бележки:

1. Руските компании контролират Мецаморската атомна електроцентрала, целия комплекс на Разданската ТЕЦ (40% от генериращите мощности на Армения), както и монополните доставки на природен газ за страната.

2. Руско-арменският консорциум ЗАО „АрмРосгазпром” (в който 45% от акциите принадлежат, съответно, на „Газпром” и арменското правителство, а 10% на групата компании „Итера”) последователна разширява присъствието си на арменска територия. Основните направления в дейността му са доставките на природен газ през Грузия (през 2004 са доставени 1,45 млрд. куб.м.), както и газификацията на различни райони на Армения.

* Институт за Близкия изток

{rt}

Както е известно, във Филипините започва прословутата „ислямска дъга на нестабилност”, която преминава през цяла Евразия и завършва в контролираните от международните мироопазващи сили Косово и Босна и Херцеговина.

В края на септември 2005 Националният център за противодействие на тероризма на САЩ включи Филипините в списъка на държавите с най-високо ниво на терористична активност в Азия. Днес на територията на Филипинския архипелаг действат поне десет терористични групировки. Най-активни са организациите „Абу Саяф”, „Джамаа Исламия” и Ислямският фронт за освобождение на моро (ИФОМ). Въоръжените сблъсъци между филипинското армия и местните бунтовници-ислямисти продължават вече няколко десетилетия, като в тях са загинали над 120 хиляди души. Показателно е, че загубите на другия вътрешен фронт – този срещу ляворадикалните бойци от маоистката Нова народна армия (ННА) са три пъти по-малко – около 40 хиляди.

Проблемът с филипинските мюсюлмани (т.нар. „моро”) има дълга история. На испански „моро” означава „маври” – така на Филипините (които почти четири века са испанска колония) наричат местните мюсюлмански народности, съставляващи 7% от 75-милионното население на страната и населяващи предимно южната част на архипелага. В миналото моро са били мнозинство в тази част на Филипините, но постепенно биват изтласкани от историческите си територии от преселниците-християни. Този процес се усилва особено след провъзгласяването през 1946 на независимостта на Филипините, когато мюсюлманските райони започват да се управляват пряко от новото национално правителство. Стремейки се да решат най-острите социално-икономически проблеми в гъсто населения с християни Север, властите поощряват масовата миграция на населението към южните острови на Филипинския архипелаг.

В същото време, разработването на природните ресурси в мюсюлманските райони води до обогатяване на местния елит, който постепенно се превръща в ключов политически съюзник на централното правителство. В продължение на доста години това ограничава масовата съпротива срещу преселническата политика на управляващите в столицата Манила. Преселниците-християни обаче, заемат все нови и нови райони, принуждавайки мюсюлманите да се изтеглят в незаселените планински части на островите. Стремейки се да смекчат задълбочаващите се религиозни и етнически противоречия, както и да укрепят позициите на ангажирания в модернизационните проекти на централното правителство мюсюлмански елит, властите отменят назначаването на местните администрации от центъра, като вместо това те започват да се избират от местното население. В резултат от това, традиционният племенен елит на моро, ползващ се с подкрепата на мюсюлманския електорат, получава депутатски места в двете камари на филипинския парламент, как и редица престижни длъжности в правителството. Много представители на този елит стават губернатори на провинции или кметове на големите градове в южната част на страната. Традиционно враждуващите помежду си мюсюлмански лидери влизат в различни политически партии, блокирайки се с отделни групи християнски политици – т.е. постепенно се интегрират в общодържавната политическа система. В нисшите слоеве на мюсюлманската общност обаче, се очертава противоположната тенденция. В резултат от първоначално просветната, а след това прогресивно политизираща се, дейност на различни мюсюлмански обществени организации, на границата на 60-те и 70-те години на миналия век се оформят и получават широка популярност идеите за наличието на отделна и единна „нация моро” (бангса моро). Която уж никога не е имала нещо общо с етнически родствените и народности от архипелага, приели католицизма, през столетията на испанско колониално управление. С налагането на единно конфесионално самосъзнание, моро започват да се определят като част от ислямския свят, противопоставяйки своята общност на християнското мнозинство и изцяло отъждествяваното с него филипинска държава.

Постоянната миграция на християни от Севера води до постепенно намаляване дела на мюсюлманския електорат. В резултат от това елитът на моро бива изместен от съперниците си християни и губи част от традиционно принадлежащите му постове в държавните институции. Тази крайно неблагоприятна за нея тенденция тласка върхушката на моро към възприемането на откровено сепаратистки лозунги, включително призива за джихад срещу „християнския натиск”. В южната част на Филипините се появяват многобройни мюсюлмански и християнски въоръжени организации, чиито терористични акции изключително изострят отношенията между двете религиозни общности. Наистина, в началото мюсюлманският елит се стреми да използва сепаратистката заплаха само за да гарантира неприкосновеността на позиците си в южната част на архипелага. Към подобни възгледи се придържа например бившият губернатор на провинция Катабато Удтог Маталам, който през 1968 излиза с „Декларация за независимостта на населените с мюсюлмани райони от Република Филипини”. Пак той оглавява и създаденото по същото време Движение за независимост на мюсюлманите (ДНМ), чиято цел е създаването на независима изслямска държава на територията на южната част на остров Минданао, архипелага Сулу, остров Палаван и съседните им по-малки острови.

Ядрото на ДНМ се състои от въоръжените отряди и личната охрана на местния мюсюлмански елит, които дотогава се използват предимно във вътрешните междуособици. От началото на 70-те години на ХХ век въоръжените сблъсъци между мюсюлманските и християнските отряди прерастват в мащабане конфликт между двете религиозни общности. Армията и местната полиция не са в състояние да възстановят реда и прекратят кръвопролитието. Нещо повече, в много случаи самите полицаи и военните, мнозинството от които са християни, участват в убийствата на мюсюлмани. Тези сблъсъци провокират масово бягство на християнското население на Севере, докато мюсюлманите предпочитат да търсят убежище при единоверците си в съседна Малайзия.

Опитвайки се да нормализира ситуацията, филипинското правителство се съгласява на редица отстъпки пред мюсюлманската върхушка, включвайки отново редица нейни представители в институциите на централната власт в Манила. Оказва се обаче, че дори и с помощта на традиционния племенен елит, редът не може да бъде възстановен, просто защото ситуацията вече е излязла изпод контрола както на центъра, така и на създателите на ДНМ. Последните не са в състояние да спрат насилието, тъй като отрядите на Движението отказват да им се подчиняват и продължават да действат като самостоятелна политическа сила. Освен това, значителна част от мюсюлманския елит смята отстъпките на правителството за недостатъчни и, също както ДНМ, преценява позициите на дотогавашните си лидери като „предателство към нацията на моро”.

Така, в началото на 70-те години, начело на сепаритистите, вместо традиционната племенна върхушка, застават модерно образовани млади хора. ДНМ бива трансформирано във Фронт за национално освобождение на моро (ФНОМ), чиято цел става въоръжената борба за създаването на независима „Република на бангса моро”. Председателят на Фронта Нур Мисуари произхожда от бедно семейство от остров Сулу. В идеологията на новото поколение сепаратисти причудливо се съчетават максистките и маоистки идеи с ценностите на традиционния ислям, което за дълги години определя теорията и практиката на ФНОМ.


 

През 1972 във Филипините е обявено извънредно положение и започва прехвърляне на военни части от Севера в населените с мюсюлмани райони. Правителството разчита да разоръжи многобройните „лични армии” (както мюсюлмански, така и християнски). Това обаче само усложнява ситуацията: моро оценяват действията на управляващите като враждебни към мюсюлманската общност, в резултат от което проблемът от регионален прераства в пряк конфликт между мюсюлманите и централната власт. Сепаратисткото движение окончателно придобива масов характер и обхваща обширни територии на Минданао и архипелага Сулу. Протестът против „дискриминацията” на мюсюлманската общност приема формата на масово сепаратистко движение, което всъщност е съвсем закономерно: мюсюлманите са тотално разочаровани от легалните средства за защита на собствените си права и не виждат друг начин за прекратяване на дискриминацията и колонизацията на техните земи, осъществявана от правителството. Мащабите на бойните действия, в които през 70-те години на ХХ век участва до 70% от целия личен състав на филипинската армия, както и крайната им ожесточеност, говорят за началото на истинска вътрешна война в южната част на архипелага.

Междувременно, много ислямски държави признават „справедливия характер” на борбата, водена от ФНОМ, а организацията започва да получава отвън значителни финансови средства и оръжие. В хода на военните действия, икономиката на южните филипински острови бързо се срива, а много контролирани от бунтовниците градове са сравнени със земята от бомбардировачите или артилерията на правителствения флот. Броят на „вътрешните бежанци” надминава един милион, а други 200 хиляди мюсюлмани намират убежище в малайзийския щат Сабах.

Армията обаче, така и не съумява да сломи напълно съпротивата на бунтовниците и войната придобива траен характер. В същото време и надеждите на мюсюлманите за бързо отделяне и създаване на собствена държава не се оправдават.

Значителна част от тях не се оказват психологически подготвени за продължителните военни действия, разорили както градовете, така и селските райони. В същото време, все повече мюсюлмани се разочароват от лидерите на ФНОМ, които не бързат да осъществят на практика лозунгите си за социална справедливост, съзнателно отлагайки прокламираните антифеодални реформи до извоюването на независимостта на „Републиката на бангса моро”.

Истината е, че сепаратисткото движение на моро никога не е било единно. То обединява много съперничещи си и дори враждебни групировки. Въпреки декларациите за съществуването на „единна нация на моро”, междуетническите противоречия вътре в сепаратисткото движение, борбата за лидерство между отделните етнически групи сред мюсюлманите, както и съперничеството между военните командири винаги са съществували и продължават да съществуват и днес. В резултат от многобройните разцепления се формират все нови и нови организации, в това число и най-боеспособният днес Ислямски фронт за освобождение на моро (ИФОМ), създаден сред поредния разкол в редиците на ФНОМ.

Водачите на сепаратистите неведнъж декларират готовност за постигане на компромис и решаване на проблемите по пътя на преговорите. На свой ред, филипинските власти, които са наясно, че нямат особени шансове да постигнат решаването им с военни средства, също са склонни към постигането на компромис. Първото мирно споразумение е постигнато през 1976 в либийската столица Триполи. Според него, ФНОМ се отказва от борбата си за отделяне, а правителството обещава да предостави автономия на 13-те южни провинции. На проведения през 1977 референдум обаче, християнското мнозинство на Юга се обявява против автономията. През 1989 то отново гласува против проектозакона за автономия на „мюсюлманските райони”, в резултат от което Филипините и днес остават унитарна държава.

През последните десетилетия нееднократно бяха сключвани споразумения за примирие между Манила и мюсюлманските бунтовници, но нито едно от тях не доведе до нормализацията на ситуацията. Като всеки път периодите на мир бяха използвани от мюсюлманските групировки най-вече за доставки на нови големи пратки оръжие, трансформиране и нарастване числеността на техните въоържени отряди. Обикновено, по време на преговорите, сепаратистите се стремят да действат от позиция на силата, заплашвайки правителството, че ако не изпълни исканията им, незабавно ще възобновят бойните действия. В отговор властите в Манила прогресивно увеличават броя на войските си в южните провинции и след пореднита провал в преговорите, сраженията се подновяват с нова сила.

Все пак, в резултат от дипломатическите маневри на Манила, част от подкрепящите сепаратистите мюсюлмански държави преразгледаха позициите си, обявявайки се за запазване териториалната цялост на Филипините и решаване на проблема с моро по конституционен път. През лятото на 2005 президентката на страната Глория Аройо обяви намерението си да разгледа възможността Филипините да се превърнат във федерация и да предостави автономия на южните провинции. Което означава, че официална Манила най-сетне е осъзнала, колко порочна е унитаристката политика и е готова да се върне към проекта за създаване на автономен субект за „бангс моро” в южните райони. Според властите и създаденото с тяхно подкрепа „Мюсюлманско движение за федеративни Филипини”, подобно решение би позволило постигането на мирно урегулиране, тъй като „ще направи ненужна борбата на сепаратистите и ислямистите сред моро”. Основателят на движението Фарук Сампао вече заяви, че възнамерява да събере милион подписа на местни мюсюлмани в подкрепа на превръщането на страната във федерация.

Едва ли обаче, демонстрираният от филипинските власти оптимизъм за бързото решаване на този стар проблем с помощта на федералисткия модел е особето оправдан. Най-вече защото той отдавна е престанал да бъде чисто вътрешнополитически. Подобно на всички останали организации, действащи по „ислямската дъга на нестабилност”, и филипинската групировка „Абу Саяф” е просто местния „филипински филиал” на международната терористична мрежа Ал Кайда. Така че перспективите за мирно урегулиране зависят вече не само от предлаганата федерализация на Филипините и решаването на основните социално-икономически проблеми на местната мюсюлманска общност, но и от успехите на международната коалиция в борбата срещу общия враг на всички цивилизовани държави – глобалния тероризъм. А за това, какво е значението на филипинския фронт в тази борба говори, както фактът, че Вашингтон изключително внимателно следи хода на събития там, така и проведеното през лятото на т.г. съвместно руско-индийско военноморско учение „Индра-2005” в Индийския океан и предшестващите го руско-китайски военни учения.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Днес в света има над 180 държави. Като само двайсетина измежду тях биха могли да се смятат за „етнически еднородни”: там националните малцинства съставляват под 5% от населението. За 40% от държавите на планетата се смята, че имат „пъстър етнически състав”, т.е. в тях живеят пет или повече национални малцинства. Като цяло, в света има около осем хиляди големи и малки народи, които теоретично биха могли да претендират за собствена независима държавност. Тоест, мнозинството съвременни държави са потенциална арена на междуетнически конфликти.

През втората половина на ХХ век в света са избухнали над триста такива конфликти. По официални данни на ООН, след Втората световна война, в т.нар. „вътрешни войни” (сред които доминират именно междуетническите сблъсъци) са загинали повече хора отколкото в „класическите” войни. С края на студената война и постепенното налагане на еднополюсния модел, междуетническото напрежение значително нарастна, като към старите конфликти се прибавиха и много нови. В тези условия, особено актуален изглежда опитът на държавите от Азия и Африка.

Вече няколко десетилетия повечето страни от тези два континента оформят своеобразна зона на хронична политическа нестабилност. Острите сблъсъци между нововъзникналите държави в постколониалния период често прерастваха в опустошителни войни. Паралелно с това, в повечето от тях се разгоряха и кръвопролитни вътрешни етнически или религиозни конфликти. В тази сложна ситуация, управляващите в страните от Изтока използваха широк набор от средства за укрепване на единството и териториалната им цялост и преодоляване на дезинтеграционните тенденции. Какви са основните черти и особености на националната политика на повечето държави от Азия и Африка и какви са поуките от техния, преобладаващо отрицателен, опит?

На първо място, следва подчертаем, че централните правителства на африканските и азиатски държави, твърдо защитавайки принципа за неприкосновеност на съществуващите национални граници, провеждаха през последните четири-пет десетилетия национална политика, която имаше (със съвсем редки изключения) ярко изразен репресивен характер. Предприеманите от тях мерки често бяха насочени не само против въоръжените бунтовнически групи, но и против „неблагонадеждните”, от гледна точка на централното правителство, етнически и конфесионални малцинства. Впрочем, в редица страни се отричаше самото съществуване на етнически малцинства, които бяха подложени на тотална дискриминация. Турският управляващ елит например, дълги години обявявше кюрдското малцинство за „планински турци”, съчетавайки мерките за максимално ускорената му насилствена асимилация, с репресии срещу марксисткото кюрдско движение в югоизточните райони на страната. Като при това ударението се поставяше върху взаимодействието между мобилните антипартизански отряди и многобройната армия от осведомители, както и изкуственото разпалване на противоречията и между местните турци и кюрдите.

В повечето случаи обаче, силовите методи и свързната с тях скъпоструваща модернизация на националните армии се оказваха недостатъчни за ограничаването и потискането на дезинтеграционните тенденции. Редица азиатски и африкански правителства не се спираха пред налагането на блокади на районите, населявани от различни малцинствени групи, целейки да провокират появата на допълнителни икономически трудности и дори на масов глад. Доста разпространени бяха и насилствените депортации и опитите за „разтваряне” на малцинствата в чужда среда (както сред доминиращия етнос, така и сред представители на други малцинствени групи), с цел сепаратистките движения да бъдат лишени от масова подкрепа.

Някои режими пък заложиха на разпалването на трайбализма и религиозната врежда в периферните райони. Така централните власти получаваха възможността да отхвърлят всички обвинения в извършването на геноцид, тъй като смазването на бунтуващите се малцинства и сепаратистките движения бе възложено не на националната армия, а на местни съюзници или наемници. Най-показателен в това отношение е примерът на Судан, където въоръжените и покровителтствани от местния ислямисткия режим племенни опълчения нееднократно извършваха масови кланета над изповядващите християнството жители от южните райони на страната.


 

Срещу сепаратистите и подкрепящото ги местно население бяха използвани и „приятелски настроени” бунтовнически движения от съседни държави, при това както на тяхна територия (например за унищожаването на разположените там бази на сепаратистите и бежански лагери), така и на собствена, във взаимодействие с правителствените части. Именно тази тактика следваше през 70-те и 80-те години на миналия век марксисткото правителство на Етиопия, използвайки въоръжените отряди на Народно-освободителната армия на Судан (т.е. християнските сепаратисти на полковник Джон Гаранг) за смазването на оромските сепаратисти (изповядващи исляма) в западната част на страната.

Чисто теоретично погледнато, военно-репресивните мерки действително биха могли да доведат до някакво решение на проблема със сепаратизма: например при пълното изчезване на конкретно малцинство по пътя на физическото му изтребване, или пък чрез тоталната му асимилация от доминиращото мнозинство. В днешния свят обаче, масовото изтребване на хора е практически невъзможно да се скрие. Затова и проявите на геноцид стават все по-редки (последният такъв пример беше Руанда през 90-те години на миналия век). Повечето народи съумяват да мобилизират целия потенциял на своята общност за да гарантират физическото оцеляване и съхраняването на културната си специфика. И оказват толкова мощен отпор на асимилационните процеси, че в крайна сметка подобно силово решаване на проблема става все по-малко възможно на практика.

Известни успехи би могла да донесе и стратегията за изтласкване и изолация на бунтуващите се малцинствени групи. Така, мароканското правителство изгради специална отбранителна стена за да изолира т.нар. Фронт ПОЛИСАРИО и подкрепящите го жители на бившата испанска колония Западна Сахара в пустинята и на територията на съседен Алжир. Едновременно с това стартира интензивната експлоатация на природните богатства на Западна Сахара в районите, надеждно защитени от нападенията на бунтовниците. Скоро обаче възникна въпросът, доколко целесъобразна, от икономическа гледна точка, е подобна тактика: в крайна сметка ресурсите на Западна Сахара не само не съдействаха за просперитета на Мароко, но и станаха косвена причина за натрупването на гигантския външен дълг от 18 млрд. долара, вложени предимно в изграждането на грандиозното отбранително съоръжение в пустинята.

Както показва опитът на африканските и азиатски държави, в повечето случаи огромните военни разходи, както и продължителните вътрешните войни, не доведоха до възстановяването и укрепването на тяхната териториална цялост и разгрома на сепаратистките движения. Напротив, практически навсякъде те се превърнаха в непреодолимо препятствие по пътя към социално-икономическия прогрес, провокирайки дълбока криза в обществото и държавните институции. Изминалите десетилетия на независимо развитие в Азия и Африка показват, че залагането на грубата сила и диктата по отношение на малцинствата, е порочно в самата си основа. Днес в много държави от Изтока с горчивина и разочарование осъзнават, че продължаването на подобна репресивна политика е вече невъзможно.

Условията за прерастването на един етнонационален конфликт във въоръжена борба могат да бъдат различни. Например, натрупването на оръжие у местното население и неконтролираното му разпространие в т.нар. „горещи точки”. Или пък създаването на неконституционни военни структури от съперничещи си сили или криминални групировки. Както и психологическата готовност на хората за възможни военни сблъсъци и обществените настроения, свързани с „очакването” за избухването на въоръжен вътрешен конфликт.

Етническите конфликти обаче, представляват опасност не само за участващите в тях страни, но (както сочи историята) и за целия свят. Да си припомним например, етническият конфликт в Австро-Унгария, след който започва Първата световна война. Съвременните етнически конфликти са опасни и поради небивалия ръст на бежанците от регионите, обхванати от тях. Така, ако през 1970, по данни на ООН, в света е имало 8 млн. бежанци, то след етническите конфликти, свързани с разпадането на СССР и Югославия, броят им достигна 27,4 млн.

Не по-малко тежки са конфликтите на религиозна основа – като например кашмирският между Индия и Пакистан, иракският – между местните шиити и сунитите, или пък тези в окупирания от Китай Тибет, Косово или Босна.

Всъщност, ХХ-ти век преживя три вълни на етнически конфликти, приключили със създаването на нови национални държави (след Първата и Втората световни войни и след разпадането на Съветската империя). Мнозина експерти смятат, че днес светът се намира в завършващия стадий на третия период. Отчитайки обаче, че на планетата (както отбелязах по-горе) има повече от достатъчно народи, не разполагащи със собствени държави, никой не може да предскаже, кога ще започне четвъртият период, или пък дали той вече не е започнал.

Конфликтите в Африка

На Африканския континент, където се намират 33 от 45-те най-бедни страни в света, живеят над половината от всички бежанци на планетата. Там има над 50 нации и повече от 3 хиляди племена, а през последните 40 години са извършени над сто военни преврата и са избухнали 18 пълномащабни граждански войни, в които са загинали над десет милиона души. Само в шест африкански държави (Судан, Етиопия, Мозамбик, Ангола, Уганда и Сомалия) са загинали над 4 млн. души. През последните години въоръжените етнически конфликти бяха особено интензивни в региона на африканските Големи езера и, особено, в Руанда, Бурунди и Заир.


 

В Руанда, в резултат от съзнателно провежданата от правителството политика на геноцид спрямо принадлежащите към местното племе тутси, бяха убити над един милион души, като истинската причина за избухването на конфликта бе контрола върху производството на наркотици.

В Бурунди, в резултат от етнически конфликт загинаха около 100 хиляди души, а около един милион други бяха принудени да напуснат родните си места.

В Заир, между 1967 и 1993 управляваше военен режим, начело с маршал Мобуту Сесе Секо. През 1990-1993 бе направен опит за експериментално въвеждане на многопартиен политически модел, който обаче се провали и през следващите пет години властта на практика отново бе поета от военните. През 1998 страната беше обхваната от гражданска война, приключила със създаването на т.нар. Демократична република Конго, президентският пост в която бе зает от бившия марксист и партизански командир Лоран-Дезире Кабила. По време на неговото управление (от края на 90-те до 2001, когато бе убит от свой телохранител) и това на сина му Жозеф (управлявал Конго през 2001- 2003) в страната се водеха едновременно няколко войни. Първата – между президента и конгоанските бунтовници, втората – в източните провинции срещу местните жители от племето тутси, а в третата активно се включиха и съседните държави. Така, в подкрепа на президента Кабила се обявиха Ангола, Намибия, Зимбабве и Чад. Бунтовниците пък бяха подкрепени от Руанда и Уганда. В основата на конфликта бяха етническите, расови, религиозни, социално-икономически и политически противоречия, както и стремежа за контрол върху добива на изключително ценния минерал колтан, използван в производството на мобилни телефони. В крайна сметка, дългогодишната гражданска война приключи с преговори и провеждане на избори през април 2003, като точният брой на загиналите в нея остава неизвестен – смята се, че те са между два и три милиона души.

Повече от четвърт век продължаваше гражданската война в Ангола (започнала непосредствено след обявяването на независимостта на страната през 1975), причина за която бе както етническото противопоставяне, така и стремежът за контрол върху добива на диаманти. В крайна сметка, борбата за власт между двете основни политически движения - МПЛА и УНИТА, приключи с победата на първото.

В Нигерия, която е най-голямата държава в Тропическа Африка, конфликтът има религиозен характер. Между 40 и 50% от населението на страната изповядва исляма, 25-30% са християни, а останалите се придържат към традиционните местни култове. Етнополитическите конфлиикти там доведоха до постоянно напрежение и спорадични кървави сблъсъци между мюсюлманското и християнско население, между северните и южните племена. Като в хода на гражданската война в Биафра (края на 60-те години на миналия век), етническият сепаратизъм едва не доведе до разпадането на федеративната държава на множество малки племенни княжества.

Конфликтът в Етиопия пък е пример за съвършено безсмислена война между две съседни африкански държави за контрола върху няколко голи и безплодни пясъчни вериги в пустинята. След две кървави войни, през 2000, Етиопия и Еритрея (бивша етиопска провинция, получила независимост през 1993) се съгласиха с изводите на комисията по демаркиране на границата между тях, включително за преминаването към Еритрея на граничния град Бадме. Въпреки това етиопците продължават да изграждат селища в оспорваната територия, без да се съобразяват с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. Което означава, че войната там може да бъде възобновена буквално всеки момент.

Продължава да е конфликтна и ситуацията по крайбрежието на Западна Африка. Така, Габон и Гвинея спорят за принадлежността на островчето Багне, чиято площ е само няколко стотин квадратни метра. Всъщност, истинската причина са откритите в района през 1990 петролни находища и породеният от това граничен спор, което пък прави урегулирането на конфликта в още по-сложен проблем.

Предотвратяването и локализацията на конфликтите

Днес в света има около 600 милиона единици леко стрелково оръжие, т.е. по едно на всеки десет жители на планетата. Като най-опасна е ситуацията с неговото неконтролирано разпространение в държавите от Северна Африка, Близкия изток, Азия и Кавказ. А през последните 25 години, в 46 от всичките 49 големи конфликти, именно този тип оръжие беше основното средство за водене на война. При това само 50% от него се разпространява по легални канали.

Опитът от последните десетина години сочи, че превантивните действия на международните институции за предотвратяване на конфликтите се оказват слабоефективни. От общо 57 конфликти, в които са се намесвали умиротворителни части на ООН, в повечето тази намеса почти не е оказала влияние за по-бързото им прекратяване. Причините за това са няколко. На първо място, защото (поради тромавия бюрократичен апарат на въпросните институции) умиротворителите се оказват зле информирани за реалната, бързо променяща се ситуация. На второ място, те обикновено са малочислени. На трето, най-често биват изтегляни от съответната страна преди там да се е формирало действено местно управление. И, което е най-важно, държавите-членки на международните институции нямат особено желание да финансират подобни операции, още по-малко пък са склонни да изпращат свои военни контингенти за осъществянето им.

А, докато това е така, навлизането на света в ерата на етнически войни от „четвърто поколение” изглежда само въпрос на време.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

От гледна точки на международното право конфликтът между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах представлява класически пример за дълбоко r трудноразрешимо противоречие между два фундаментални принципа: от една страна, правото на всеки народ на самоопределение, а от друга – принципът за териториалната цялост на държавите, в съответствие с който промяна на границите е възможна само по мирен път и със съгласието на двете страни.

В настоящата статия проблемът няма да се дискутира от гледна точка на историческите му корени и неговото ескалиране с годините. Тези моменти са разглеждани, анализирани и експонирани многократно, както от множество изследователи, така и в над десет публикации на автора. Няма да очертавам и постиженията на двете страни и световната общественост по въпроса, тъй като за повече от 15 години от последното възобновяване на конфликта всъщност такива няма (с важното изключение, че от май 1994 са прекратени четиригодишните кръвопролитни военни действия, макар че и досега Армения и Азербайджан продължават “de iure” да са в състояние на война).

Ще бъдат представени единствено някои индивидуални виждания на автора относно по-нататъшното благоприятно развитие на процеса на разрешаване на конфликта (като конкретни действени предложения: какво трябва да се прави и най-вече – какво не трябва да се допуска при разглеждането на въпроса).

Имайки предвид, че конфликтът възниква преди повече от 87 години предимно като териториални сепаратистки претенции при създаването на първите независими републики на арменци и азери през 1918 (а не толкова като верско противопоставяне или като някакъв стремеж за обществена и културна автономия). В тази връзка, досега в спора се включват предимно исторически аргументи относно арменската или азерската “изконност” на “Планинската Черна градина” (или от руско-турски: “Нагорни Карабах”). Това не води до нищо добро – единствено до безкрайни и безплодни тиради по всякакви научни линии. Такъв път на убеждаване е дребнав, дори смешен – става въпрос за събития отпреди много години. Въпросът дори не е толкова в националния манталитет – двата народа си приличат много, и по бит, и по социално положение, даже и по външен вид. До 1990, в условията на съветската диктатура, не беше възможно да се повдигат нито исторически, нито териториални претенции – социалистическата Родина беше обща. След това обаче се оказа, че не само нищо от близкото минало не е забравено, но и започнаха да се припомнят далечни исторически “обиди”. От това напрежението избухна с нова сила. Затова при преговорите “томахавката” на историята решително трябва да бъде заровена (така както става с другия азербайджански анклав Нахичеван, също исторически арменска територия, но впоследствие с преобладаващо азерско население – за нега вече няма спорове и претенции). Трябва да се търсят само разумни варианти от съвременните реалии. Да не се допуска въвличането на чисто исторически аргументи от близкото и по-далечното минало за разрешаването на конфликта.

Основният спор за подхода при и след преговорите: как трябва да се действа при конкретните мероприятия за разрешаването на кризата – пакетно или поетапно, не донесе никакъв резултат. Очевидно трябва да бъдат приети по-гъвкави варианти. Поради известно противопоставяне на твърдата позиция за единия или другия подход си отиде предишният арменски президент Тер-Петросян, а покойният вече азербайджански държавен ръководител Алиев-баща понякога беше квалифициран като национален предател (по настояване на широки политически кръгове в собствените им страни). В крайна сметка не беше постигнат никакъв ефект. Условието за последователността на действията по урегулирането на конфликта не трябва да се поставя предварително като залог за успешно провеждане на преговорите.

Затягането на конфликта в голяма степен зависи и от особеностите на националния арменски и азерски характер. Вече беше подчертано, че в някои отношения те доста си приличат и от това споровете помежду им са още по-ожесточени. Трябва обаче да се признае, че като подход, арменците са по-агресивни и по-несклонни към отстъпки. На практика сегашното карабaхско “status quo” е постигнато изцяло в полза на Армения и напълно се контролира от нея. То е резултат на фактически спечелените сражения в периода 1990–1994 (не обаче и цялата война и кауза). Жертвите при тези военни действия са два пъти повече от азербайджанска страна. Затова и арменците (и в страната, и в анклава) водят преговорите от позициите на победители. За участниците в процеса на урегулирането на конфликта трябва да е ясно, че всякакви призиви за статута на Нагорни Карабах от рода на “обща държава с Азербайджан”, “икономическо или правно-държавно отделяне от Армения” и други, предвиждащи неарменски паспорти за арменците в анклава (над 90% от населението), са обречени на провал. Каузата за териториалната независимост на Нагорни Карабах и последващото му присъединяване към Армения е непреходна и арменският етнос я отстоява с удивителна последователност в страната си и по целия свят (друг ярък пример за това е признаването на турския геноцид – борбата за което не заглъхва вече 90 години). Възможно е да се преговаря: за известно разширяване на карабахските райони под контрола на Азербайджан, за узаконяване на статута на Лачинския коридор (свързващ Армения и Карабах – в противоречие с международното право), за пълно освобождаване на окупираните “чисто азербайджански” територии, за създаването на коридор “Азербайджан–Нахичеван” (под контрола на ООН или друга международна организация) и др. За да имат обаче пълен и необратим ефект преговорите, всички варианти трябва да предвиждат “държавна” връзка на Армения и Нагорни Карабах.

През последните 14 години на независимост всички държавни институции – и на Армения и на Азербайджан, по най-безцеремонен начин експлоатират “карабахската карта” за политически цели. Тя вече е едва ли не жизненонеобходима за оправдаване на всякакви непопулярни действия и бездействия на управляващите в двете страни. Даже желанието за обсъждане на компромисни варианти у някои разумни деятели от най-висок ранг се наказва жестоко. Искрено заинтересованите международни организации и обществеността трябва да въздействат с подходящи средства (правни, финансово-икономически, социални и др.) на управляващите кръгове в Армения и Азербайджан – да не обвързват медийните си кампании и изяви по негативен, категоричен и популистки начин с разумните компромисни предложения за урегулиране на конфликта.. Подобно въздействие не би било намеса във вътрешните работи на суверенни страни, тъй като касае международни отношения и постигане на мирни решения в геополитически аспект.

Недоверието между двете държави е все още много голямо. Всяко предложение, произлизащо пряко от Ереван или Баку, се оценява от отсрещната страна като провокация и непременно веднага се отхвърля (с последващо обвиняване на предлагащата го страна в „неконструктивност”). Очевидно, засега надеждата за по-сериозно задвижване на процеса е във външни и то авторитетни сили. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и нейната Минска Група с тримата си съпредседатели (Русия, САЩ и Франция) досега работят активно, целесъобразно и ефективно само що се касае до предотвратяването на нови въоръжени сблъсъци. Те обаче не съумяха да въздействат за постигането на някакъв напредък и чувствителни резултати на преговорите по конфликта. Честите смени на представителите им (както и на главните действащи лица от Армения и Азербайджан, свързани непременно с актуалната държавна администрация) водят не само до забавяне на преговорния процес, но понякога и до отстъпване от вече “завоювани” позиции. Ето защо, разумно би било с проблема много плътно да се ангажира определена страна–посредник с авторитет и без исторически негативи и в двете републики (в никакъв случай обаче Русия или Турция, имащи огромни “заслуги” за състоянието на конфликта). Това могат да бъдат например: Полша, Румъния или България (със съизмерими по численост и значение диаспори от двата етноса). Без да бъде обвиняван в пристрастност във връзка с националната си принадлежност, авторът би определил като най-подходяща страна България (аргументите за това са много и най-различни, като могат да бъдат изложени при друг подходящ случай). Това всъщност е отдавнашна идея на предишния президент Петър Стоянов, продължена активно от доскорошния външен министър Соломон Паси (сега председател на парламентарната комисия по външна политика). През септември 2004, по инициатива на министър Паси (като ротационен председател на ОСCE), бе осъществена мисия в региона от неговия личен представител по конфликта – бившият премиер Филип Димитров, за която обаче така и не се получи никаква публична информация. България е в състояние да излъчи постоянен представител с офиси в Ереван и Баку (естествено, със съгласието на двете правителства), който, без да е институционално обвързан с други международни организации, постоянно да съгласува действията и текущите предложения на двете страни. Българските посолства в двете столици могат да бъдат натоварени да представляват интересите (дипломатически, икономически, културни и др.) на другата страна (в Ереван – на Азербайджан и в Баку – на Армения). Уникалното в тази нестандартна политическа ситуация е, че симпатиите към България и в двете републики са големи и с ползотворните си действия и евентуални успехи по повод разсичането (пък било то и частично) на южнокавказкия “гордиев възел” в Нагорни Карабах нашата страна може да си извоюва безпрецедентен авторитет на международен умиротворител.

* Авторът е основател и ръководител на първото посолство на Република България в Ереван, Армения (1999–2003), представител на България в международен екип от наблюдатели в Мисията за страните от ОНД на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).

{rt}

Още статии ...