Поредният антибългарски опус на проправителствения вестник „Вечер” в Скопие под заглавието: „Во Бугария има се, само бугари не” развесели много от нашенците от двете страни на границата. Бившият депутат и сегашен водач на Световния македонски конгрес Тодор Петров е всеизвестен скопски „Мунчо” и едва ли би заслужавал повече от снизходителна усмивка. Пък и самият „Световен конгрес” е небезизвестна титова шпионска централа за манипулиране на македонската диаспора, така че е напълно ясно, какво може да ни каже господин Петров. Не е случайно и, че интервюто - статия излиза във вестник, чиито главен редактор е видният сръбски лобист Драган Латас, минаващ за водещ рупор на управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ. Затова е най-добре да погледнем сериозно на случващото се край Вардар, като потърсим истинският смисъл на паноптикума в който се превръща столицата на бившата югорепублика.

Проектът „Скопие 2014”

Проектът, наречен „Скопие 2014” не е просто представителна архитектурна хрумка, или „инвестиционна дупка” за кражба на милиони от държавния бюджет, а най-голямата идеологическа и пропагандна акция на Балканите след 1945. Тя е по-величава, по-професионална и всеобхватна дори от опита на коминтерновците да пришият Пиринска Македония към Титова Югославия. Днес всички погледи са вперени в „Героя на кон”, както витиевато наричат исполинската фигура на Александър Македонски и неговия Буцефал в БЮРМ. Но защо забравяме, че музеят на открито в Скопие започна с издигането на другите две знакови конни статуи пред стария мост на Вардар. Става дума за Гоце Делчев и Даме Груев, възкачени на коне. Докато се забавлявахме с мълниеносно появилите се гащи на Прометей, които трябваше да прикрият неговата смущаваща мъжественост, сякаш проспахме, че в Македония за първи път бе издигната и статуя на Тодор Александров също на кон (паметникът в квартал Кисела вода, който при това е отлят в Сърбия, също е деликатно наречен, почти инкогнито, „Войвода на кон”). Всички тези фигури са издържани в дълбоко реалистичен стил. И тук не става просто дума за до болка познатия соцреализъм -да се разказват приятни неща на началника в достъпна за него форма. Както твърди журналистът Владо Перев много скоро край Вардар ще има паметник и на Ванче Михайлов. Последният водач на върховистите също ще бъде увековечен в бронз там. Така предизборно ще бъдат избити козовете на Любчо Георгиевски, един от основателите на ВМРО, който влезе в „чудовищна” коалиция с лидера на Социалдемократическия съюз на Македония Бранко Цървенковски. Все още се смята, че Георгиевски има известно влияние върху около 200 000 хиляди пробългарски гласове в БЮРМ, а те са ценни за премиера Никола Груевски и той е готов да плати за тях на предстоящите местни избори, като привлече пробългарите с няколко паметници на знаковите имена в митологията на ВМРО. Но това е, така да се каже, само частно, тактическо използване на плодовете от проекта „Скопие 2014”. Стратегическият замисъл е много по-голям и далечен.

Става дума за укрепването и циментирането на македонското самосъзнание, за да се преодолее съвременната посткомунистическа и постюгославска криза, в която то е изпаднало. Във вече споменатата статия на Тодор Петров дебело се подчертава: „Неслучайно Македония е най-голямата романтика за България. Културата и историята на македонците е вплетена като държавна култура и история на България и затова всичко е еднакво. Честваме едни и същи дати, събития и личности, само зависи кой от коя страна на границата е, за да каже - мои са. А в основата си никой от никого не краде нищо, защото основата на България е Македония". Подобна шизофренична теза е удобна за експлоатация и предстоящо задълбочено доразвиване от новомакедонистката пропаганда. Защото, въпреки че казионните медии не спират да тръбят, че Македония процъфява икономически, а инвеститорите се избиват да влагат парите си в това забравено от бога балканско ъгълче, стопански бившата югорепублика съвсем не цъфти и не връзва. Безработицата остава висока - над една трета от трудоспособното население. Младите, образовани и активни хора в страната масово емигрират в Централна и Западна Европа. В голямата си част, те се изселват завинаги. Въпреки това, доверието към властта си остава по-високо, отколкото към опозицията. Причината за този парадокс е комплексна. От една страна, зад ВМРО - ДПМНЕ стоят македонистите и просръбски настроеното население край Вардар. По конюнктурни съображения го подкрепя и съуправляващата албанска Демократична уния за интеграция. Не е за подценяване и репресивният апарат на режима, който е установил пълен контрол над медиите и общественото мнение. Всичко това умело се направлява и съчетава с наследената от „владата” система на семейственост, корупция и клиентелизъм в Македония. Но над всичко стои върховният идеал, въпросът за оцеляването на тази система. Която, колкото и да се бие в гърдите, не може да покрие европейските стандарти за демокрация и интегриране в Европейския съюз и НАТО. Затова новомакедонската нация се сплотява, чрез насъскването й срещу общия враг, в случая българите и гърците, които удобно са представени, освен под всичките им стари стереотипи, и като противници на македонското присъединяване към евроатлантическите структури. За да се увековечи тази омраза, тя трябва да бъде отлята и замразена в паметници, които да отровят завинаги общественото съзнание край Вардар.

Забележете кои три неща стоят в центъра на проекта „Скопие 2014”. Това са – паметник на Александър Велики, за да бъде дразнена Атина. Впрочем, паметниците на елинския герой, като реплики, се размножават и в останалите македонски градове, превръщайки се в стожер и емблема на антиквизацията на страната. Другите две поанти на „Скопие 2014” са изцяло антибългарски. Едната се нарича Музей на Холокоста, издигнат върху територията на бившата скопска еврейска махала. И това съвсем не е от любов към жертвите на юдеите. Гигантската сграда и експозицията вътре трябва постоянно да напомнят за „българския фашизъм” и окупацията през Втората световна война. В тази обща антибългарска кауза са вплетени потомците на малкото оцелели евреи от Македония. Тук са и непреходните борци срещу фашизма и капитализма, които успешно са превърнали краха на идеалите си в професия. Доколкото изобщо на Балканите има „дясно”, така „дясната” ВМРО-ДПМНЕ идеологически обвързва към своята политика и управление левите ветерани от Титовия режим - борците срещу капитализма и „бугарския фашизъм”. Същата групичка, която винаги е преследвала и се е борела срещу истинската ВМРО, е инкорпорирана и представена и в Музея на македонските революционни борби. Там, в лоното, в светая светих на новомакедонската идеология, е Музеят на революционните борби. Тук в подходящи македонистки ореоли са изложени всички идоли и митове на ВМРО, защото само с голата антиквизация не може са се симулира нация през ХХІ век. Трябва обща кауза и тя е закована в четирите букви ВМРО. В Скопие вече си имат нещо средно между мавзолей и гробница на култа към македонизма. Там е положено мумифицираното откраднато тяло на една българска самодейна революционна организация, за да може всяко настоящо и следващо поколение, когато се прекланя пред мита, да се кланя и пред измамната власт на Македонизма. Македонизмът в Македония вече напълно се е слял с държавата и добива очертанията на тоталитарен култ, а в образа на склонния към авторитаризъм Никола Груевски македонисткото управление вече има своя вожд. Изобщо не се съмнявайте, че някога вътре в Музея на македонските революционни борби, освен статуята на Киро Глигоров, ще ни посреща и фигурата на Груевски. Той вече си е уредил мястото в историята. Да видим дали последователите му ще устоят на изкушението да го погребат в музея или около сградата, намираща се в центъра на „Скопие 2014”, за да я превърнат в своеобразен скопски Аниткабир (1).

Какви са изводите за България

Трябва да спрем да се самозалъгваме, че някъде във времето „македонците” ще пораснат и ще започнат да се държат като нормална страна, която води добросъседска политика. Това ще е трайна политика в БЮРМ, поне докато ново земетресение не срути паметниците от „Скопие 2014”, или по-скоро някой следващ голям геополитически разлом на Балканите прекрои за пореден път границите и я превърне отново само в бановина или географско понятие. Време е, да спрем патерналистичната си политика спрямо Скопие. Често наши учени и експерти твърдят, че трябва на всяка цена да подкрепяме евроинтеграцията на БЮРМ, защото, в крайна сметка, там живеят потомци на българи и след време днес македонизираното им съзнание ще се върне към своите изконни български корени, а и ние имаме някакъв исторически дълг към Македония. Това е самоизмама. Скопие води истинска пропагандна война срещу България. А ние наивно се противопоставяме на тази агресия, като опитваме да гасим огъня, чрез заливане с воднисти призиви за добросъседство. Във външната политика желаното не трябва да се представя като действително или задължително, а само като условно възможно и винаги да се изхожда от възможно най-лошата хипотеза. Когато българският премиер Бойко Борисов се опита да представи една такава възможно най-лоша хипотеза, в Скопие и в София много политици и експерти се присмяха и надигнаха глас срещу него. Бе заявено, че ние не трябва да се намесваме в гръцко-македонския спор за името? А всъщност господин Борисов, когато оспори така нареченого географско определение към името на Македония, разви един напълно реалистичен сценарий. Дори БЮРМ някога в бъдеще да се интегрира в НАТО и Европейския съюз, това няма да са същите тези общности, в които ние се интегрирахме през 2007. Те не са вечни и завинаги застинали в идеализирано представяния им вид у нас. На власт в Европа (както вече виждаме в Румъния, в Унгария, или в Сърбия, а утре вероятно и другаде) идват нови политици, които не помнят и дори презират войните и жестокостите на миналия век. За тях отминалото страдание няма да е мотив за помирение и интеграция. Ами ако утре тези държавни съюзи се разпаднат и Македония, съвсем легално, с подкрепата на няколко регионални сили (защо не и на Гърция) и голям световен хегемон предяви претенции спрямо Пиринска Македония, а след това и я окупира? Подобен сценарий звучи на много хора смехотворно. Точно по същия безгрижен начин разсъждава по Македонския въпрос българската политическа класа и в края на ХІХ и началото на ХХ век. Замъглените мозъци от успешното Съединение през 1885 подценяват антибългарските съюзи около нас. Защо си мислим, че ако Сърбия и Македония някога влязат в ЕС (а те, за съжаление, задължително ще влязат там само в пакет), което на теория може да се случи някъде след 2020, изведнъж сърбите и македонците ще заобичат всичко българско и ще започнат да пеят химни за балканския мир, любов и дружба под сянката на Брюксел. Югославският синдром на Балканите никога не е замирал и малките балкански хищници ще се опитат да го пренесат и в ЕС. В НАТО засега САЩ няма да им позволят подобно своеволие, но кой знае в бъдеще, каква ще е и съдбата на НАТО, особено при хилавите отбранителни бюджети на европейците. Затова следва много сериозно да се замислим, необходими ли са тези държави на ЕС, пък и на НАТО?

За да имаме така желаните добри отношения с Македония утре, трябва да изискваме и да провеждаме реалистична политика днес. България официално се противопоставя на всякакви политики на оси на Балканите. Принципно това е едно добро начало, но отново ни поставя пред риска да приемаме желаното за действително и да останем в регионална самоизолация. Оста Белград – Скопие е факт, както впрочем и албанският триъгълник Прищина- Скопие – Тирана. В голямата игра за доминиране в Средиземноморието и Близкия Изток свои комбинации на Балканите плетат също Турция и Израел. Макар и маргинализирана, Гърция със своята голяма брегова ивица и острови също остава значим фактор в Източното Средиземноморие и на Балканите, с който всички ще се съобразяват и ще ухажват. Време е нашите партньори в Брюксел и Вашингтон да се съобразят с българските интереси спрямо Македония. Синтезирано те са:

- София признава съществуването на македонска държава;

- София признава съществуването и на зараждаща се македонска нация, която е продукт на успешната сръбска и югопропаганда и не може автоматично да изчезне с разпадането на Югославия;

- София не признава съществуването на все още зараждащия се македонски език. Въпреки масовото му обезличаване със сърбизми и чуждизми, в основата той си остава диалект на българския език. Например, колкото и австрийският език да се опитва да се еманципира от немския, той все пак си остава немски език, но исторически двете немски държави формират две нации;

- България иска европейски и международни гаранции за запазване правата на българското малцинство в Македония. Те трябва да бъдат изрично записани в отделна глава в новия договор за дружба и сътрудничество между Скопие и София. Става дума също за свободата на българските културни организации, за създаването на български училища и университет в Македония;

- Деликатен въпрос е при неуредения статут на Македонската православна църква съдбата на оцелелите екзархийски имоти и храмове в Македония. Те също трябва изрично да бъдат упоменати в бъдещия двустранен договор. България успя да уреди този сложен въпрос дори с Турция, но не и със Сърбия и Македония;

- Нужна е и специална защита и за българските паметници в Македония, много от които също са с екзархийски произход, както и изрично да се упомене правото на българите от България свободно да посещават тези паметници в Македония и да честват своите герои там;

- Колкото до предлаганото от българските евродепутати съвместно честване на общите исторически дати и герои, това е желателно, но не и задължително, защото двете страни и без това влагат различен смисъл и тълкувание в тях. Така че въпросът трябва да бъде отнесен към добрата воля на политиците и държавниците, но на гражданско ниво да се регулира от по-горния принцип за свобода на честванията и паметните прояви;

- По спорът за самото конституционно име на Македония, България все пак трябва да подкрепя гръцката позиция, че двусъставността на името показва, че има значителен и все още непреболял проблем с генезиса и самоличността на македонизма. В бъдещият ни двустранен договор трябва да залегне и принципът, че Македония (или както и да се казва БЮРМ в бъдеще) няма никакви специални права върху търговската марка „македонски” и тя може да се използва и от гражданите, фирмите и организациите и в двете държави;

- За да одобри бъдещото членство на Македония в НАТО, България трябва да настоява пред алианса в Брюксел, че това не може и не трябва да стане преди между двете страни да се изгради магистрална връзка по шосе и железопътна линия, която да не преминава през Сърбия. Не можем да оставим за решаване този въпрос просто на добрата воля на македонската страна и то без международни гаранции, защото и сега виждаме, как в Скопие проспиват изместването на север на Коридор №8. Така вместо той да минава през Охрид, вече се насочи от Скопие на север и през Призрен и Кукуш отива към Тирана. Според последни твърдения на медиите в Скопие, реално никой от управляващите не смята, че железопътния участък от Беляковци до Деве Баир може да бъде завършен в срок по-рано от десет години. Така че и македонското членство в НАТО трябва да се придвижва със същата скорост. Иначе какви съюзници ще бъдем, след като не можем да стигнем дори чисто логистично един до друг.

За да се постигне някакъв успех и напредък по тези стратегически цели, те трябва да бъдат степенувани и провеждани тактически последователно във времето, независимо от правителствените промени в София. Но най-вече те трябва да се обсъждат публично и да получат подкрепата и на управляващите и на опозицията. Македония е тема, чувствителна за всеки българин. България достатъчно се е опарила от всякакви тайни и добронамерени договорки за Македония и затова се намираме на днешното положение. Самият Никола Груевски се опитва да прехвърли отговорността за своето бездействие в евроатлантическата интеграция върху спора за името, като от дипломатически спор за името технически го превърне в проблем на публичната дипломация. Затова София трябва да отговори със същото, като поддържа тази публична дипломация и я разшири извън традиционните говорители на общественото мнение в България по Македонския въпрос, като Красимир Каракачанов, Красимир Узунов или професор Божидар Димитров например, както и извън говоренето само в Европарламента. Дори публиката и експертите извън дипломацията и официалните институции имат много по-голямата свобода и задължение да назовават и описват проблемите в отношенията Скопие и София, като посочат и адекватните решения за тях.

Заключение

Накрая, ако се върнем към писанията на господин Тодор Петров от Световния македонски конгрес, нека се съсредоточим върху две негови тези. "Ако продължат процесите на емиграция и депопулация, ромите и турците стават мнозинство и затова на София са й необходими македонците и Македония, за да запазят етническия баланс в пространството и времето". В това твърдение няма нищо лошо. По времето на режима на Иван Костов у нас дори се водеше целенасочена политика за привличане на българи от диаспората в Украйна, Молдова, Македония и Западните покрайнини. Днес тази политика, по една или друга причина, е забравена, особено в областта за системно подпомагане обучението на българската диаспора в нашите университети. Не може да се отрече и положителната роля, която професор Божидар Димитров, в краткото си битуване като министър на българите зад граница, изигра за регулиране процеса на издаване на българско гражданство на нашенците в чужбина. Като особено за Македония това вече се превърна в един рутинен и достъпен процес, който излезе от сянката на корупцията. Любопитното в тезата на Тодор Петров обаче е, че той пропуска, че самите македонци в БЮРМ също са заплашени, не по-малко от българите, от депопулация. Затова процесът с отварянето към България може да гарантира за македонстващите устояване на албанския етнически натиск, който си остава проблем за страната.

Другата интересна теза и питане на Тодор Петров са отправени като предизвикателество към българските историци и особено към пищната ни и екзотична историография от последните двайсетина години. „Защо корените на съвременните българи като политическа нация ги връзват за Китай и Монголия, а упорито бягат от генезиса на Македония, империя чак до Индия?", пита Тодор Петров? Отговорът на този въпрос е не само исторически, но и геополитически. А както е казал Наполен: „Историята винаги е география във времето”. Затова отговорът към господин Петров и добавянето на още основателни въпроси към родната ни историография трябва да оставим за друга статия.

Бележки:

1. Аниткабир е мавзолеят на Кемал Ататюрк в Анкара и е основното светилище на държавния култ към Ататюрк. Той е положен в подземието, но всички държавни гости и политици ходят отгоре, за де се кланят пред възпоменателния камък, а не пред гроба на Ататюрк. Камъкът е символ на обожествяване, наподобяващо преклонението на мюсюлманите пред камъка от Каабата в Мека. В същото време, Аниткабир, построен в пищен псевдохетски строг тоталитарен стил, е и музей с изумително ефективна експозиция, разказваща не само за живота на Кемал Мустафа, но и за борбата за спасяване на турската държавност и достиженията на кемалистката революция.

* Българско геополитическо дружество, статията публикуваме като дискусионна

{backbutton}