Потребителски рейтинг: 5 / 5
Разрушаването на двуполюсния модел на международните отношение, постепенно се превръща в своеобразен детонатор на много латентни или „замразени” конфликти. А най-остри се оказват онези от тях, в чиято основа са етнонационалните и религиозни противоречия. В Европа, в зона на такива конфликти (след прекъсване от близо четирийсет години) отново се превръщат Балканите с характерните за тях „организирани политически действия, масови безредици, сепаратистки бунтове и дори войни. Няма да е преувеличено, ако кажем, че във всички нови, независими държави, възникнали в административните граници на републиките и автономните области на някогашната Югославия, с изключение на Словения, именно ходът и резултатът от етнополитическите конфликти определя характера на тяхната политическа система и вектора на социално-политическото им развитие. За разрешаването на конфликтите на Балканите бяха формулирани и приложени на практика различни, в зависимост от спецификата на съответната страна, модели. В същото време обаче, те много си приличат, тъй като в основата им е доминацията на външното управление. Днес вече виждаме, че тъкмо тази методология започва да се пропуква под натиска на тлеещото кризисно вътрешно напрежение”(1). В настоящата статия ще се опитам да анализирам най-показателните в този аспект случаи на Босна и Херцеговина, Македония и Косово.
Дейтънският прецедент
Босна и Херцеговина е единствената сред шестте република на социалистическа Югославия, формирана не на национален, а на историко-географски принцип. Нещо повече, вътрешните административни граници на СФРЮ не отчитат традиционната историческа и етнокултурна специфика на региона. Това се вижда добре и от официалните данни. Така, по данни от последното югославско преброяване на населението от 1981, мюсюлманите са 39,5% от населението, сърбите – 32%, а хърватите – 18,4%. Общо в републиката живеят 4 124 256 души, от които 7,9% се идентифицират като „югославяни” (2). Данните от последното предвоенно преброяване в републиката от 1991 очертават тенденция към нарастване на мюсюлманското и спад на сръбското и хърватското население в нея: мюсюлманите са 43,7%, сърбите – 31,4%, хърватите – 17,3%, а „югославяните” – 5,5% (3). По неофициални данни, в момента в Босна и Херцеговина живеят 3,6 млн. души, което е 82,6% от населението през 1991 (от тях 2,2 млн. живеят във Федерацията Босна и Херцеговина, а 1,4 млн. – в Република Сръбска).
И друго важно уточнение. За първи път, понятието „мюсюлманин”, като определение не на религиозната, а на етническата принадлежност, се появява в СФРЮ по време на преброяването от 1961. Така, в тогавашните анкети мнозина жители на Босна и Херцеговина се записват като „атеисти по вероизповедание и мюсюлмани – по националност” (4). По този начин се самоидентифицират потомците на етническите сърби, приели исляма по време на турското робство. При преброяването от 1971, мюсюлманите получават статут на народност, а според югославската конституция от 1974 – на нация. Тоест, именно по време на социалистическия период се формира новата държавнотворческа нация в тази република – мюсюлманите.
„Узряването” на новата мюсюлманска нация от етнически сърби през социалистическия период се поощрява от комунистическото ръководство на Югославия. Благодарение на специфичната структура на федералната власт и децентрализацията (решаването на много принципно важни въпроси е предоставено на републиканските структури), ислямът преживява невиждан разцвет от 70-не години на ХХ век насам. Благодарение на развиващите се в рамките на Движението за неприсъединяване и в търсене на т.нар. „трети път” отношения между Белград и арабския свят, мнозина мюсюлмани в Босна и Косово влизат в контакт и дори биват интегрирани в радикалните ислямски структури. През 80-те години е налице бум в строителството на джамии на територията на Босна и Херцеговина. Всяка година, висше ислямско образование в Средния и Близък Изток получават 250 млади бошнаци, които нерядко се връщат в родината си, изповядвайки радикални и фундаменталистки възгледи, в резултат от което се превръщат в своеобразна „пета колона” по отношение на общата държава. Активна политика в региона осъществява Иран, който, в частност, всячески подкрепя а според някои източници – и финансира, бъдещия първи президент на Босна и Херцеговина – радикалният ислямист и доктор по теология Алия Изетбегович (5).
На практика, въпросът за това, в каква държава ще живеят – дали в остатъчна Югославия, или в някакво ново образувание, доминирано от мюсюлманите, се превръща в определящ за развитието на босненския конфликт. Въпреки съществуващите в Босна и Херцеговина сериозни противоречия, на 7 април 1992 новата държава е призната от САЩ, ЕС и Хърватска, което се приема от босненското ръководство, начело с Алия Изетбегович, като сигнал за решителни и радикални действия. Същият ден Президиумът на Босна и Херцеговина обявява извънредно положение на цялата територия на страната, а Скупщината на сръбския народ в Босна и Херцеговина обявява независимостта на Република Сръбска от Босна и Херцеговина. Сърбите напускат всички централни държавни институции. На следващият ден, Президиумът на Босна и Херцеговина обявява, че страната е изправена пред непосредствена военна заплаха. В края на април в Босна вече действат два центъра на властта: сръбски в Пале и мюсюлмански в Сараево. Между другото, в съвременната историография се премълчава, че етническата война е започната от мюсюлманите и хърватите още през януари 1992, докато „сръбският фронт” в нея е открит едва през април 1992.
През февруари 1994, на страната на мюсюлманско-хърватската федерация, която по това време, на практика, вече губи войната със сърбите, се намесват частите на НАТО, което предопределя крайния изход от конфликта, както и избора на модела за урегулирането му. В резултат, сърбите са принудени да отстъпят. На 21 ноември 1995, в базата на американските ВВС в Дейтън (щат Охайо), са парафирани документите, влезли в историята като Общо рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина (Дейтънско споразумение). То влиза в сила на 14 декември 1995, след подписването му в Париж. Гаранти на споразумението стават САЩ, Великобритания, Франция, Германия и Русия. Така, за първи път в най-новата история на Европа, бива наложен модел на външно управление на възникналото в административните граници на бивша Югославия държавно образувание.
С цел осъществяването на международен мониторинг на изпълнението на Дейтънското споразумение е създаден Съвет за прилагане на Мирното споразумение (включващ 55 държави) и негов изпълнителен орган – Ръководен комитет (с участието на САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия, Канада, Русия, Япония, страната-председател на ЕС, Европейската комисия и Организация Ислямска конференция, представлявана от Турция). Координатор на международните усилия е Върховният представител на международната общност (с мандат на ООН) за Босна и Херцеговина. Независимо от основното политическо и хуманитарно достойнство на Дейтънското споразумение – прекратяването на открития въоръжен конфликт, по време на който загиват 160 хил. мюсюлмани (а над 1 млн. стават бежанци), 30 хил. хървати (400 хил. бежанци) и 24 хил. сърби (300 хил. бежанци) (6), то фиксира за десетилетия напред прехвърлянето на суверенните пълномощия на Босна и Херцеговина към международните структури, формирайки бюрократична и неефективна система на организация на властта. От подписването на Дейтънското споразумение насам, Босна и Херцеговина е под постоянния контрол на институциите на външното управление: Съвета за прилагане на Мирното споразумение и ръководените от НАТО многонационални сили (АЙФОР, включващи и силите на ООН – ЮНПРОФОР), които през 1996 се трансформират в ЕСФОР, като в края на 2004 командването на тези сили преминава от НАТО към ЕС (ЕВФОР). Дори Конституцията на тази държава се появява като Приложение ІV към Мирното споразумение (7).
Според Конституцията от 1995, Босна и Херцеговина представлява специфична форма на държавно-териториално устройство, която условно би могла да се нарече „мека федерация”, включваща две образувания: Федерация Босна и Херцеговина (мюсюлмани и хървати) и Република Сръбска. Те притежават висока степен на самостоятелност в политическата, икономическата, военната и други сфери, докато пълномощията на централните държавни институции на Босна и Херцеговина (чл.ІІІ, пар.1) са доста ограничени.
По-важен момент в предложения модел за разрешаване на конфликта обаче е външното управление, осъществявано чрез институцията на Върховния представител, комуто, в съответствие с Мирното споразумение, се възлага водещата роля за реализация на гражданските аспекти на споразумението, мониторинга и координацията на мирния процес. Върховният представител разполага с широки властови пълномощия, включително правото временно да въвежда закони и да сваля от постовете им всякакви длъжностни лица, ако пречат на прилагането на споразумението (8). От 1995 насам, този пост се заема последователно от шведа Карл Билд, испанеца Карлос Вестендорп, австриеца Волфганг Петрич, британеца лорд Пади Ашдаун, германеца Кристиян Шварц-Шилинг, словака Мирослав Лайчак, а от 14 март 2009 за Върховен представител е назначен бившият австрийски посланик в Любляна Валентин Инцко.
Показателно е, че за периода на съществуване на „държавата от преходния период” (както се дефинира Босна и Херцеговина в Дейтънските споразумения) пълномощията на Върховния представител съществено са разширени. Той получава правото да предприема по-решителни мерки за активизиране дейността на централните органи на властта, включително да отстранява от длъжност онези държавни чиновници, чиито позиции, по едни или други въпроси, се разминават с неговите, заменяйки ги със собствени кандидати. Освен това е наложен принципът на съгласуване на политическите, икономическите и други решения, който се разпространява дори върху посланиците, акредитирани в Босна и Херцеговина. В последния случай, това се мотивира с необходимостта от минимизиране на конфликтните ситуации.
През изминалите години, приоритетите в дейността на апарата на Върховнияпредставител се променят, но неизменно остава „окончателното му право да тълкува гражданските акпекти на реализацията на Мирното споразумение, изготвянето на препоръки и налагането на задължителни решения, които смята за необходими” (10). От 2007 насам, Върховният представител работи за реализацията на задачите, поставени от Ръководния комитет на Съвета по прилагане на Мирното споразумение още през декември 2003 (11). Става дума за изпълението на пет задачи и две условия, което да позволи прекратяване дейността на апарата на Върховния представител и влизането на Босна и Херцеговина в ЕС и НАТО. Според Съвета по прилагане на Мирното споразумение, тези задачи са:
- приемливо и окончателно решаване на въпроса за подялбата на държавното имущество; -- приемливо и окончателно решаване на въпроса за управлението на военното имущество; - приключване изпълнението на Окончателното арбитражно решение за района на Бръчко; - гарантиране на финансовата стабилност и укрепване на законността.
Що се отнася до двете задължителни условия, едното от тях вече е изпълнено – на 16 юни 2008 е подписано Споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС. Като цяло, осъществяващата се бавна и постепенна ревизия на Дейтънските споразумения е насочена към сериозната трансформация на политически ред в Босна и Херцеговина. От една страна, тя цели прехвърляне на част от пълномощията на двете съставни образувания на централно държавно равнище, т.е. ограничаване на властта им, а от друга – решаване на проблемите на сигурността. Тъкмо в този аспект следва да се разглежда създаването на обединени въоръжени сили, централно Министерство на отбраната и обща полиция. През последните две години се подготвя и реформа на разузнавателните служби, т.е. обединяване специалните служби на двете съставни образувания. Повечето експерти и анализатори смятат, че процесът на урегулиране в Босна, свързан с изпълнението на Мирното споразумение, е навлязъл в заключителната си фаза, т.е. реализацията на този документ е близка до логическия си завършек.
Подготвящите се мащабни промени в „сърцевината” на Дейтънските споразумения – босненската Конституция, ознаменува появата на качествено различна ситуация в Босна и Херцеговина – превръщането на страната в „твърда” федерация, изцяло контролирана от НАТО.
Основната цел на преобразуванията във военната сфера - изграждането на съвременни, компактни и единни въоръжени сили – следва да се разглежда изключително като предпоставка за влизането на страната в НАТО. Единните мултиетнически Въоръжени сили на Босна и Херцеговина с численост 10 хил. души (плюс 5 хил. активни запасняци) се комплектуват по критериите на професионалните армии от доброволци, а преструктурирането им се осъществява съобразно стандартите на пакта. Не по-малко показателна е трансформацията на местните полицейски сили, които са разделени, по административно-териториален принцип, на 12, несвързани помежду си, подразделения (в Република Сръбска, в Бръчко и в десетте кантона на мюсюлманско-хърватската федерация). Тази реформа се разглежда от брюкселските чиновници като задължително условие за преговорите с Босна и Херцеговина за подписване на Споразумение за стабилизиране и асоцииране с ЕС.
Днес, освен апарата на Върховния представител, институции на външното управление на страната са ЕВФОР и НАТО, като правоприемници на Стабилизационните сили (ECФОР) (12). Съветът за сигурност на ООН потвърди, че тези структури могат да вземат всякакви решения, включително използвайки сила, за да гарантират спазването на приложения І-А и ІІ към Мирните споразумения (13), касаещи свободното придвижване на военните сили на алианса по територията на страната, както и на Резолюцията на Съвета за сигурност (т.7). Формално, мандатът за присъствие на НАТО в Босна и Херцеговина изтече още на 2 декември 2005. Пактът обаче запазва щаба си в Сараево и си остава гарант на Мирното споразумение, което е потвърдено и от Резолюцията на Съвета за сигурност на ООН № 1845 (т.11).
Освен това, ЕВФОР продължават да осигуряват присъствието в Босна на боеспособни въоръжени сили с численост около 2500 (през ноември 2008 – 2200, а през 2005 - 7000) военнослужещи и да запазват потенциала си за разгръщане на резервни части със стратегическо предназначение. ЕВФОР имат свой щаб в Сараево, както и групи за връзка и наблюдение на цялата територия на страната, като са в състояние в кратки срокове да разгърнат частите си в цяла Босна и Херцеговина. ЕВФОР се допълват от Полицейската мисия на ЕС, чиито мандат беше удължен от Брюксел (по молба на Президиума на Босна и Херцеговина) с още две години. Политическото ръководство на мисията също се осъществява от Върховния представител.
Тоест, като държава, Босна и Херцеговина не разполага с каквато и да било свобода на действие по всички основни вътрешнополитически направления. Външното управление се разпространява не само върху полицията, отбраната и съдебната система, но и върху разузнаването. Босненската Агенция за разузнаване и сигурност функционира, в буквалния смисъл, „под чадъра” на Върховния представител, като редовно му предоставя доклади за своята дейност. На практика, формираният в Дейтън модел за разрешаване на етнополитическия конфликт изцяло е ориентиран към организирането на контролирано от наднационалните институции (и най-вече НАТОи ЕС) държавно образувание (включително на неговата територия и ресурси).
Македонската специфика
През пролетта на 2001, наличието на цял комплекс от социални-икономически, демографски, политически и културно-идентификационни фактори доведе до въоръжен конфликт между македонци и албанци в Република Македония. Конфликтът започва да назрява по време на бомбардировките на НАТО срещу остатъчна Югославия през 1999 и фактическото откъсване на Косово от състава на Сърбия. Присъствието на няколко стотин хиляди косовски бежанци на територията на Македония, в условията на проточилата се икономическа криза, оказва дестабилизиращо въздействие върху политическата и икономическа ситуация в страната.
През март 2001, албанската Национална освободителна армия (НОА) или UCK (14), започва въоръжена партизанска война срещу редовната армия на Македония в северната и западна части на страната (най- кръвопролитните сражения се водят в района на Тетово). НОА (UCK)е създадена още през есента на 1999 и, подобно на аналогичната структура в Косово, дълго време остава пасивна. Лидер на тази паравоенна формация става Али Ахмети (роден през 1959 в македонското село Заяс), известен дисидент още от 80-те години. Той завършва Университета в Прищина и след 1980 активно участва в албанското студенско движение в Югославия. След събитията в Косово от 1989, получава политическо убежище в Швейцария (15), където живее до 2001 и е сред лидерите на албанската диаспора. От 1996 участва в създаването и укрепването на Армията за освобождение на Косово (АОК).
Първият изблик на насилие в Македония, който прави НОА известна на широката общественост, е на 22 януари 2001, когато македонски полицай е убит с граната. Сериозен въоръжен сблъсък между македонските служби за сигурност и НОА има място на 17 февруари, около Танушевци. През март броят на сериозните сблъсъци надминава седем, а поредното нападение на албанските сепаратисти, осъществено на 16 март, поставя началото на т.нар. „битка за Тетово”, която с известни прекъсвания продължава до 17 март. Истинското начало на междуетническата война обаче слага инцидентът, станал в Тетово на 22 март, когато рутинна проверка на македонските служби за сигурност прераства в престрелка, в която загиват двама етнически албанци (единият въоръжен с граната). Албанската общност в Македония еднозначно осъжда действията на властите и декларира готовност да подкрепи с всички възможни средства действията на НОА. Същият ден, македонският президент Борис Трайковски официално обявява началото на ответните действия на македонската армия и полиция.
Съпротивата на сепаратистите обаче продължава, макар че правителствените части използват срещу тях авиация (предимно хеликоптери), артилерия и бронирана техника. Нещо повече, широката подкрепа от албанското население на действията на НОА разширява ареала на конфликта – така, на 3 май, сблъсъци избухват в Куманово, а на 22 май бива публикувана т.нар. „Призренска декларация”, която (подобно на Платформата от 1998), призовава за създаването на македонско-албанска федерация (16).
Слабостта на македонската армия и нерешителността на правителството (опитите за въвеждане на военно положение и формирането на правителство на националното единство се провалят) стимулират появата на различни македонски паравоенни формации. Създаването на подобни отряди е очевиден признак, че Македония върви към гражданска война. Нараства броят на погромите и престрелките на етническа основа. Населението започва да се въоръжава. Междувременно, сепаратистките албански отряди стигат до подстъпите към Скопие. На 8 юни бунтовници постигат голям успех, овладявайки село Арачиново, на 8 км от столицата и на 3 км от летище Петровац. Това им позволява да обстрелват центъра на Скопие.
Изчерпвайки възможностите на преговорите (които се водят между 15 и 20 юни), македонската армия, с активната подкрепа на авиация и артилерия и използвайки голямо количество бронирана техника, започва мащабно настъпление срещу Арачиново. На 24 юни обаче, внезапно намесилите се сили на НАТО поставят ултиматум за спиране на сраженията и подписване на споразумение за прекратяване на огъня. Според повечето западни анализатори, причина за това е станала неспособността на македонските въоръжени сили да се справят с бунтовниците за два дни, както и опасенията, че щурмът на Арачиново би довел до още жертви, още повече, че резултатът от него не е ясен (17). На следващия ден, оцелелите бойци на НОА, съпроводени от конвой на КФОР и ОССЕ, се изтеглят от селото, без да предадат оръжието си.
Тези действия не само водят до масови протести в Скопие, но и провокират изключително тежка вътрешнополитическа криза, по време на която започва стрелба в Парламента на страната, след като в него нахлуват група афектирани македонски запасняци и членове на паравоенните групировки. В тази сложна ситуация, на 27 юни македонската армия успява да възстанови контрола над предградията на столицата. Паралелно с това се водят интензивни преговори с албанската общност, усложнявани от постоянните провокации на НОА и липсата на обща позиция сред македонския елит, в резултат от което примирието неколкократно бива нарушено.
Това развитие на кризата ускорява намесата на международната общност, в лицето на появилите се на 13 август в Скопие генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън, външния министър на Белгия (която по това време председателства ЕС) Луи Мишел и Върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността Хавиер Солана. На същия ден, в Охрид, македонското правителство и представителите на местните албански партии (НОА не участва, но декларира готовност да подкрепи документа) подписват т.нар. Рамково (известно и като Охридско) споразумение, чиято съставна част е новата конституция на страната, подготвена под ръководството на Робер Бадинтер.
Постановките на този документ трансформират основите на македонската държавност, укрепвайки перспективата за федерализация на страната. По-долу ще изложа най-важните и принципни постановки на Рамковото споразумение от Охрид:
- официално използване на албанския език в Парламента (със синхронен превод) и в районите, където албанците са не по-малко от 20% от населението (пар.7);
- публикуване на законите и на всички официални документи (включително паспортите) на македонски и албански;
- увеличаване броя на полицаите от албански произход с 500 души, до юли 2002, и с още толкова – до юли 2003, в областите с албанско население (от своя страна, албанците склоняват да оставят контрола над полицията в компетенциите на централното правителство);
- внасяне на поправка в преамбюла на конституцията, с която се премахва споменаването на етническите и национални групи, като вместо това се въвежда понятието „гражданин на Македония”;
- въвеждане на принципа на „двойното мнозинство” (македонските медии моментално го кръщават „механизмът на Бадинтер”), който не позволява да се налагат на националните малцинства неизгодни за тях решения с мнозинство на гласовете в парламента;
- приемане на поправка в чл.48 на конституцията, като от текста и отпада понятието „националност”, което е заменено с „общност”;
- създаване на нова институция – Комитет за отношенията между общностите, който заменя Съвета по етническите отношения;
- разширяване правата на албанците за получаване на висше образование на родния им език;
- използване на албанските национални символи (18).
На бойците от НОА се гарантира амнистия, като на 15 август 2001 бунтовниците следва да предадат на частите на НАТО своето оръжие, боеприпаси и военни униформи (19). За целта в Македония пристигат 3000 войници на алианса (20). Въпреки официалното изявление на представителите на НАТО обаче, въпросът, дали албанските бунтовници действително са били напълно разоръжени остава открит до днес. Редица анализатори твърдят, че и днес съществува голяма вероятност за бъдещи терористични нападения от страна на албанските военизирани формации, тъй като „албанските въоръжени банди не само не предадоха оръжието си, но и продължават да се въоръжават” (21).
Рамковото споразумение от Охрид представлява поредния модел (при това доста странен) за разрешаване на етнополитическа криза. Така например, в него се гарантира „мирното и хармонично развитие на гражданското общество, като паралелно с това се отчита етническата идентичност и интересите на всички македонски граждани” (22). Въпреки това, във всички постановки на споразумението се акцентира не върху въпросите, касаещи по-нататъшното развитие на общата държава, с цел да се преодолеят разделителните линии между етносите, а именно върху онези аспекти, които превръщат етническата принадлежност в основен регулатор на политическата, икономическа и културно-образователна активност в страната.
Според въпросния документ, гарантирането на „справедливо представителство на общностите (communities) е приоритетна цел по всички направления на обществената и държавна активност. Сравняването на Македония с Белгия, Испания или Кипър е некоректно и дори погрешно. Така например, Македония не е федерация, а всички усилия на правителството и са насочени към преодоляване на опасността от териториалното разделяне на страната на етнически или религиозен принцип и запазване на унитарния модел на държавно устройство. Въпреки това, македонската специфика въобще не се взема предвид от международните посредници в процеса на „създаване на нова страница в историята на Македония” (23). В резултат от това, на хартия е фиксиран определен модел за разрешаване на кризата, но на практика сме свидетели на латентен междунационален конфликт.
Принципът на пропорционалността, който, на практика, консервира етническото разделение, се съдържа в постановките, касаещи законодателната процедура. „Промени в конституцията и закона за местното самоуправление не могат да се приемат без квалифицирано мнозинство от 2/3 от гласовете, в рамките на което е необходимо мнозинство от гласовете на депутатите, твърдящи, че принадлежат към онези общности, които не формират мнозинството от населението на Македония” (т.е. на македонците – Е.П.)(24). Същият принцип се прилага и при гласуването на онези закони, които пряко касаят сферите на културата, образованието, местното финансиране, употребата на езика, личните документи, използването на национална символика, местните избори и границите между общините. Внасянето на промени в преамбюла на конституцията също подлежи на подобна процедура на гласуване (25).
Специално внимание заслужава постановката, засягаща пълномощията на Комитета по въпросите за отношенията между общностите. Според чл.69 на Рамковото споразумение, при възникване на спор в македонския парламент по въпроси, касаещи културата, образованието, употребата на езика, личните документи и използването на национална символика, той се решава от комитета, който по този начин бива поставен над всенародно избрания законодателен орган на републиката. С други думи, най-болезнените въпроси, засягащи интересите на всички македонски граждани, вече се решават не в съответствие с потребностите и интересите на мнозинството от населението, представено от мнозинството депутати в парламента, а според настроенията и желанията на албанските депутати, тъй като Рамковото споразумение им дава това право. Политическите лидери на македонската общност с основание се опасяват, че с постепенната реализация на споменатите постановки в страната им ще бъде установена своеобразна диктатура на албанското малцинство.
На практика, урегулирането на етнополитическия конфликт в Македония води до установяването на външно управление, тъй като македонското правителство, по същество, предоставя редица основни свои пълномощия, както и националната независимост на страната, в ръцете на НАТО (27). Парализата на властта настъпва още по време на кризата, когато македонското правителство бива принудено да направи сериозни отстъпки на албанските бунтовници и да решава жизненоважните за страната въпроси съобразно препоръките на НАТО и ЕС (28). Показателно в тази връзка е мнението на американския военен експерт Дейвид Галанд, според който Рамковото споразумение се е оказало полезно само за алианса, но не и за Македония, тъй като „… договорът не предполага никакви значими промени по отношение на общото състояние на Македония, освен едно: сега войниците на НАТО вече съвсем легално биват разполагани в тази страна” (29).
Освен НАТО, значително влияние върху процесите в Македония оказват и действията на контролната мисия на ОССЕ, в чиито мандат влиза ранното предупреждаване и предотвратяване на конфликтитпе. В хода на постконфликтното възстановяване, мисията на ОССЕ, в частност, осъществява мониторинг относно изпълняването на редица постановки на Рамковото споразумение: за връщането на бежанците и преместените лица по домовете им, съдействие за осъществяването на общинска реформа и подготовката на кадри за етнически смесена македонска полиция. Да поддържат крехкото примирие между „общностите” са задължени и силите на ЕС, завърнали се в Македония, в рамките на миротворческата операция Concordia, през 2003. С началото на операцията на ЕС в Македония, на 31 март 2003, приключва военната мисия на НАТО Allied Harmony. Според Върховния представител по външната политика и сигурността на ЕС Хавиер Солана обаче, това не означава, че пактът вече няма да има никакво отношение към по-нататъшните събития в страната. НАТО и днес присъства в Македония, „за да оказва помощ на местното правителство при провеждането на реформите” (30). Въпреки всички отстъпки от страна на македонците и въпреки присъствието на международните структури в страната, спорадичните рецидиви на албанско-македонския междуетнически конфликт са налице.
Косовският прецедент
Лозунгът „Република Косово” може да се чуе още на демонстрациите в Югославия през 1968. Именно в резултат от масовите вълнения от края на 60-те години косовските албанци, както и унгарците от Войводина, получават фактическа държавност, която е вписана в югославската конституция от 1974 (според нея, Косово и Войводина са автономни области). Активизацията на сепаратисткото движение в областта започва непосредствено след смъртта на Тито през 1980 и, на практика, не престава чак до провъзгласяването на независимостта през 2008.
Демографската политика на албанците и дискриминацията на сърбите и черногорците, принуждаваща последните масово да напускат Косово (31), способства за превръщането на областта в моноетническа територия. Така например, още през 1991, сърбите са под 10% от населението на Косово (32). По данни на международните организации, през 2008, албанците са 92% от жителите на областта, сърбите – 5%, а представителите на други етноси – 3% (33).
Формалната причина за изостряне на ситуацията в Косово е приетата през септември 1990 нова конституция на Сърбия, според която нивото но автономия на областта е сериозно понижено. На 7 септември с.г., делегатите на разпуснатата косовска Скупщина, на тайно събрание, приемат собствена конституция, провъзгласяваща областта за република. Белград обявява тази стъпка за незаконна и предприема съответните мерки за „възстановяване на конституционния ред и запазване териториалната цялост на страната”: изпратени са усилени полицейски контингенти, а в някои части на Косово - и военни подразделения. В отговор, косовските албанци не просто стартират кампания на гражданско неподчинение, но и започват да формират нелегални въоръжени структури, обединили се по късно в Армията за освобождение на Косово (АОК). На практика, нормалният живот в областта е парализиран още в началото на 90-те, но реалната ескалация на сепаратисткото движение започва едва в през 1998. Сблъсъците между бойците на АОК и сръбската полиция наподобяват истински бойни действия. Въпреки сериозната съпротива на АОК обаче, през октомври 1998 сръбската армия и полиция съумяват да изтласкат въоръжените групи на сепаратистите към албанската граница и да възстановят контрола на Белград над областта. Именно в този момент, политическото ръководство на Косово, начело с „президента” Ибрахим Ругова, започва активно да търси помощ отвън и преговаря със САЩ и НАТО за оказване на подкрепа за отделянето на областта (34).
Появата на независимата държава Косово и разрешаването на косовската криза става с пряката военна намеса на НАТО. Никъде другаде (нито в постюгославското, нито в постсъветското пространство), Западът не е подкрепял толкова открито и еднозначно нито една от самопровъзгласилите се нови държави. Тук е мястото да напомня, че през пролетта на 1998, на остатъчна Югославия е предложено да подпише тригодишно споразумение, позволяващо на НАТО да разположи в Косово 30-хилядна армия за гарантиране на мира и демократичното провеждане на изборите. Това предложение се приема от режима в Белград като намеса във вътрешните му работи, но още през октомври 1998 президентът Милошевич, след продължителни изтощителни преговори, бива принуден да подпише споразумение с американския представител Ричард Холбрук, даващо възможност на самолети на НАТО да патрулират във въздушното пространство на Косово, а в областта да бъдат разположени две хиляди наблюдатели на ОССЕ. Освен това, сръбските специални части са изтеглени от Косово. Тези отстъпки обаче не удовлетворяват НАТО и най-вече САЩ.
Преговорите в Рамбуйе, през февруари 1999, които трябва да накарат режима в Белград да приеме условията на Контактната група за бивша Югославия и по-точно отделянето на Косово, приключват без резултат. Остава вариантът за силовото им налагане, но частите на НАТО не могат да окупират областта без санкцията на ООН. Затова, използвайки нарушенията на човешките права в Косово, Съветът на НАТО ултимативно предлага на Милошевич, или да се съгласи с отделянето на Косово, или правата на албанското население там ще бъдат защитени, включително с въздушни удари срещу Сърбия (35). Режимът в Белград за пореден път отказва да приеме загубата на Косово и, на 24 март 1999, самолетите на пакта започват бомбардировките (36).
Те продължават 78 дни и принуждават режима на Милошевич да изтегли сръбските войски от Косово, където са разположени „многонационални международни сили” под ръководството на НАТО. Последните (около 50 хил. души) са създадени по аналогия с международните Стабилизационни сили в Босна (СФОР) и биват наречени КФОР (Kosovo Force). В тях влизат и 3000 руски „миротворци”, които обаче, така и не получават отделна зона на отговорност. На практика, съгласно приетата от Съвета за сигурност на ООН Резолюция № 1244, Косово бива окупирано от НАТО и започва да се управлява от специално създадената мисия на ООН (ЮНМИК) (37).
През следващите девет години международните и европейски институции дискутират въпроса за статута на областта и стандартите за спазване на човешките права, следвайки принципа „стандартите преди статута”. Но, въпреки че нито един от осемте стандарта на демократичното общество, които ООН изисква да бъдат наложени в Косово, не се утвърждава там, международната общност се ориентира към нова тактика: „стандарти и статут едновременно”. На 26 март 2007, специалният пратеник на Генералния секретар на ООН Марти Ахтисаари представя в Съвета за сигурност своите „Всеобхватни предложения за урегулиране статута на Косово”, по-известни като „Плана Ахтисари” (38). Според този документ, статутът на Косово трябва да представлява „независимост, контролирана от международната общност”, тъй като „реинтеграцията на областта в състава на Сърбия не е жизнеспособен вариант”. След продължителни уточнения и съгласувания с Вашингтон и Брюксел, на 17 март 2008 парламентът в Прищина едностранно обявява независимостта на Република Косово. Конституцията на новата държава, отговаряща на основните постановки на „Плана Ахтисари”, е гласувана от парламента на 15 юни 2008.
Въпреки сериозния натиск от страна на САЩ и някои държави от ЕС, Сърбия отказва да признае суверенитета на тази територия. Русия и Китай също се въздържат от признаването на Косово, декларирайки, че по този въпрос ще бъдат солидарни с Белград. Впрочем, редица членки на ЕС (включително Румъния и Гърция) също отказват да признаят новата държава. На практика, въпросът с признаването и се превръща в показател за лоялността на признаващата държава към политиката на САЩ и (донякъде) на ЕС. В началото на 2012, Косово е призната от 85 държави, а други 11 са декларирали готовност да го направят. Доста показателно е, че първата страна, признала Косово, е Афганистан.
Според сръбската конституция, парламентът на областта не разполага с необходимите за отделянето и пълномощия, затова обявяването на независимостта е нелигитимно и Косово продължава да се смята за част от Сърбия, като автономна област Косово и Метохия. Освен това, на 28 юни 2008, в Северно Косово, където има компактна сръбска общност, е сформирана Сръбска Скупщина на Косово и Метохия. Новият „парламент”, признат от Сърбия и Русия, представлява паралелна институция на властта в Косово. Северно Косово, или Ибърски Колашин, включва изцяло три северни общини в областта: Лепосавич, Звечан и Зубин-Поток, както и малка част от най-конфликтната община Косовска Митровица, и обхваща 11,1% от цялата територия на Косово. За разлика от другите сръбски анклави, Северно Косово има обща граница със Сърбия, което стимулира претенциите не само за автономията на тази територия, но и за пресъединяването и към Сърбия. Както е известно, като основен аргумент за легитимността на отделянето на Косово, местните албанци цитират данните от референдума от 1991, на който косовските албанци единодушно подкрепят създаването на независима държава. Тогава Белград обявява резултатите от референдума за недействително. 17 години по-късно обаче, те се използват от политическите лидери на косоварите за легитимиране на декларацията за независимост. Нищо чудно, че косовските сърби сега се опитват да използват същата „схема”.
Ситуацията около Косово се усложнява от това, че принципите за суверенитета на Косово, фиксирани в конституцията, имат само формален характер, тъй като международните документи и институции се ползват с приоритет пред законите на новата държава. Така, чл.143 на конституцията гласи, че „всички власти в република Косово са длъжни да спазват всички постановки на „Всеобхватните предложения за урегулирането” от 26 март 2007”, както и, че „постановките на „Всеобхватните предложения” се ползват с приоритет по отношение на всички други закони в Косово”, като „конституцията, законите и другите юридически актове на република Косово следва да се интерпретират в съответствие с „Всеобхватните предложения…”, а в случай на разминаване между постановките в конституцията, законите или другите правни актове на република Косово и условията на споменатите Предложения, последните се ползват с предимство”.
Освен това, в Косово действа институцията на Международния граждански представител – своеобразен аналог на Върховния представител в Босна и Херцеговина, който представлява висша директивна инстация по въпросите на дължавното управление и разполага с широки пълномощия да коригира действията на властта. Този представител се назначава от Международната ръководна група и, по съвместителство, заема длъжността Специален представител на ЕС. В момента това е холандският дипломат Питър Фейт. Сред пълномощията му е правото да анулира решенията или законите, приети от косовските власти; да наказва и отстранява държавни чиновници, чиито действия смята за неотговарящи на Плана за урегулиране. Все пак, в началото на юли 2012, представители на 25-те страни-членки на Международната ръководна група за Косово взеха във Виена решение да прекратят, през септември, дейността на на Международния граждански офис, който следи за ситуацията в Косово.
Дейността на Международния граждански представител се допълва от институциите на ЕС, които могат да осъществяват надзорни, наставляващи и препоръчителни функции по отношение на всички сфери, свързани с правния ред в Косово; да осъществяват независими разследвания и да преследват лица, подозирани, че са извършили престъпления, ерозиращи устоите на държавността (участие в организирани престъпни групи, престъпления на етническа основа, финансови и военни престъпления). Освен това, европейските институции разполагат с ограничени изпълнителни пълномощия с цел да се гарантира ефективността на косовските институции в сектора на сигурността – например в граничния контрол, борбата с масовите и уличните безредици и т.н.
Впрочем, най-яркият фактор, свидетелстващ за истинската причина за налагането на този модел на урегулиране, е международното военно присъствие, т.е. това на САЩ и НАТО. Пактът продължава да изпълнява функциите, които до обявяването на независимостта бяха поети от КФОР, за гарантиране (заедно с Международния граждански представител и с подкрепата на косовските институции) на спокойствието и сигурността на цялата територия на Косово, докато косовските институции не бъдат в състояние изцяло да поемат отговорността за сигурността в страната. Докато това не стане, всички въпроси, касаещи сигурността, се решават от НАТО, като за целта се налага постоянното военно присъствие на алианса. Освен това, в страната са разположени двете най-големи военни бази на САЩ в Европа – Camp Bondsteel (Урошевац) и Camp Film City (Прищина).
Сериозно усложняване на ситуацията около Косово имаше място през юли 2011, когато властите в Прищина се опитаха да поемат контрола над два контролно-пропускателни пункта на границата със Сърбия (Ярине и Брняк). Това провокира недоволството на сръбското малцинство, а последвалите кровопролитни сблъсъци наложиха намесата на частите на КФОР. Освен това, косовските сърби предприеха дипломатически стъпки, без аналог в международната практика. По различни оценки, между 20 и 50 хиляди души са подали молба до посолството на Русия в Белград да им бъде предоставено руско гражданство. В същото време, сръбските власти призовават косовските сърби да решават спорните въпроси по мирен начин, избягвайки да им оказват по-сериозна подкрепа.
Под силния натиск на ЕС, пред последната година от управлението си (2011-2012), предишното сръбско правителство започна постепенно да признава някои елементи на косовската държавност. Брюксел настоява за фактическото признаване на Косово, виждайки в това задължително условие за продължаване на преговорите по интеграцията на Сърбия в ЕС. Това беше съвсем ясно заявено през декември 2011, когато лидерите на Съюза решиха да отложат за 2012 решението за сръбската евроинтеграция. Освен това, по време на посещението си в Прищина (19 декември 2011) германският канцлер Меркел заяви, че ако иска да получи статут на кандидат за членство в ЕС, Сърбия трябва да осъществява нормален търговски обмен с Косово, да реши проблема за контрола над ГКПП и да се откаже от паралелните структури в северната част на страната. В същото време, обръщайки се към косовския премиер Хашим Тачи, Меркел посочи, че „независимостта на Косово беше важна стъпка напред, но днес косовската страна следва да прояви отговорност и да реши всички насъщни проблеми по мирен начин”, включително да установи „разумни отношения” със Северно Косово. На свой ред, Тачи обеща не само да изпълни всички задачи, поставени от ЕС, но и декларира стремежа на Косово колкото се може по-бързо да влезе в НАТО и ЕС (39).
Показателно е, че нито Европа, нито Америка промениха отношението си към новата албанска държава в Западните Балкани дори след сензационния доклад на швейцарския депутат от ПАСЕ Дик Марти от декември 2010, в който се цитират доказателства за принадлежността на косовския премиер Хашим Тачи към групировка, търгуваща с човешки органи, наркотици и оръжие, което поставя под съмнение политическата му легитимност.
Съвкупността на всички изброени по-горе факти дава основание да се смята, че така реализираният модел за урегулиране на конфликта доведе не просто до появата на втора албанска държава, но и до формирането на изцяло контролирана от западните структури територия, която при това е най-голямата военна база на американската армия.
Заключение
Опитът на Балканите в разрешаването на етнополитическите конфликти извежда на преден план няколко общи черти. На първо място, намесата на наднационални структури се осъществява още във фазата на „горещите конфликти”, при това на страната на загубилите в хода на откритото противопоставяне. На второ място, урегулирането на конфликта на международно равнище, посредством ООН и ЕС, предшества осъществяването или на мащабна военна интервенция на НАТО (Босна и Херцеговина, Косово), или непосредствена намеса в конфликта на части на алианса (Македония).
На трето място, документите, регламентиращи отношенията между страните в конфликта, се разработват от международните посредници, а не от самите участници в конфликта. На четвърто място, предложените модели не отчитат в еднаква степен интересите на участниците в конфликтите, а прокарват и защитават само позициите на онези от тях, които (по една или друга причина) се покровителстват от Запада. На пето място, реализацията на предложените модели изисква постоянно международно военно и политическо присъствие и стриктен контрол, което е закрепено и в съответните документи от страна на наднационалните структури.
В крайна сметка, така реализираните модели в Западните Балкани не водят до стабилизирането на ситуацията в конфликтните зони, а само затвърждават разделението между страните в конфликта, трансформирайки го от активна в латентна фаза. Не е налице каквато и да било ефективна комуникация и продуктивна интеграция в рамките на осъществените модели за урегулиране на конфликтипте нито в Босна и Херцеговина, нито в Македония, нито в Косово.
На практика, разгледаните по-горе модели за урегулиране на конфликтите са начин за разширяване на външното присъствие в региона и най-вече това на НАТО и други структури представляващи западните (особено американските) стратегически интереси.
Бележки:
1 Пономарева Е.Г. Политическое развитие постюгославского пространства (внутренние и внешние факторы). М.: МГИМО, 2007. С.150.
2 Факты о Югославии. Белград: Югословенска ревия, 1985. С. 86.
3 Ралич П. Кто есть кто в Боснии и Герцеговине. Белград: Министерство информации Сербии, 1992. С. 3-4.
4 През 1946, по време на обсъждането на конституцията, босненският представител в Съюзната скупщина предлага мюсюлманите да започнат да се наричат бошнаци, но тогава това не се приема, виж Гуськова Е.Ю. История югославского кризиса (1990-2000). М.: Русское право/ Русский Национальный Фонд, 2001. С. 221.
5 Гуськова Е.Ю. Ук. соч. С. 222, 224.
6 Босния и Герцеговина. .
7 Общо рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина // Документ на СС на ООН А/50/790, S/1995/999. .
8 Официален сайт на Висшия представител на ООН в Босна и Херцеговина. .
9 Абрамов А.В. Функционализм в государственном устройстве: опыт Боснии и Герцеговины // Суверенитет. Трансформация понятий и практик / под ред. М.В. Ильина, И.В. Кудряшовой. М.: МГИМО–Университет, 2008. C. 172–193.
10 Резолюция на СС на ООН № 1845 (2008), Пункт 4.
11 Steering Board Peace Implementation Council Documents. .
12 Първоначално численността на Стабилизационните сили е около 60 хил. души, под общото командване на НАТО. В тях влиза и руска бригада от 1500 души, със отделно, паралелно командване. През 1997 те са преименувани на Сили по стабилизацията (СПС). През 2003 СПС наброяват само 13 хил. души. ; .
13 Приложение I е единственото от Дейтонските споразумени, което не е подписано от Русия заради безпрецедентния си характер (предвижда свободно движение на частите на НАТО по цялата територия на Босна и Херцеговина, исполоването на всяко движимо и недвижимо имущество за целите на тези части и т.н.).
14 В оригиналната албанска версия се използва абревиатурата UCK, с която първоначално се обозначават въоръжените отряди на косовските албанци – Ushtria Clirimtare e Kosoves, т. е. Армия за освобождение на Косово. После става ясно, че същата абревиатура се исползва и от албанските бойци в Македония – Ushtria Clirimtare Kombetare, което означава Национална освободителна армия.
15 Според швейцарските медии, той е бил регистриран като шизофреник, заради което е получавал и социални помощи// Колосков Е.А. Внешнеполитический аспект становления македонского государства (1991-2011 гг.). Дисс. канд. ист. наук. На правах рукописи. М.: МГУ, 2011.
16 Цветковска М. Свергнут ли албанские союзники США правительство Македонии? .
17 Леjти М. Спречување војна во Македонија. Превентивна дипломатија на 21 Век. Скопје: Фондациjа Институт отворено општество – Македонија, 2001. C. 30-34.
18 Рамковен Договор, 13 август 2001 // Службен Весник на РМ. 2001. № 50.
19 Conditions Met for NATO role in Macedonia // RFE/RL Newsline № 154/2001. Part II. 15.09.2001.
20 Операция “Essential Harvest” закончилась 26 сентября 2001 г. .
21 Паскали У. Целта е протекторат врз Македонија // ЗУМ. 23.11.2001. C.14.
22 Рамковен Договор, 13 август 2001 // Службен Весник на РМ. 2001. № 50.
23 Robertson G. Statement – Robertson G. // BBC News. 10.05.2001.
24 Рамковен Договор, 13 август 2001. Став 1.
25 Ibid.
26 Попович-Липовец М. Путеви спровођена права народа на самоопределjенjе на бившем jугословенском простору. Београд: Инст. за савремену историjу, 1998. С. 167.
27 Галант Д. Тајното растурање на Македонија // Дневник. 25.09.2001. С. 13.
28 Arachinovo in the American Contribution to the Albanian Fighters. .
29 Галант Д. Тајното растурање на Македонија // Дневник. 25.09.2001. С. 13.
30 .
31 Игић Ж. Косово и Метохиjа (1981–1991). Увод у jугословенску кризу. Приштина, 1996. Књ. 1. C. 316.
32 Игиħ Ж. Ук. соч.; Гуськова Е.Ю. Ук. соч. С. 652.
33 .
34 Велика Србиjа. Истине. Заблуде. Злоупотребе. Београд: Srpska knjizevna zadruga. 2003; Димиħ Љ., Стоjановиħ Д., Jовановиħ М. Србиjа 1804–2004: три виhеньа или позив на диjалог. Београд: Udruženje za društvenu istoriju, 2005.
35 Гуськова Е.Ю. Ук. соч. С. 662–674.
36 Преступления НАТО в Югославии. Документальные свидетельства. Белград: Союзное министерство иностранных дел, 2000; Югославия на пороге 2000 года: Документы, свидетельства, мнения. М.: РИА Новости,1999.
37 Документация СБ ООН S/RES/1244(1999). .
38 Марти Ахтисаари получи Нобелова награда за мир през 2008 заради «големите си усилия за разрешаването на международни конфликти на няколко континента, в течение не над три десетилетия».
39 Германия даде гласност на условията Сърбия да получи статут на кандидат-член на ЕС.
* Преподавател в Москорския държавен институт за международни отношения
