Потребителски рейтинг: 5 / 5

На една от водещите международни конференции за железопътен и интермодален транспорт в Европа CEE Rail, провела се в Будапеща през 2008, директорът на държавния товарен жп оператор на Унгария "MAV Cargo" Имре Ковач заяви: „железниците ще са транспорта на ХХІІ век, ако оцелеят през ХХІ век”. С носталгия Петру Попа, вече пенсионирания управител на румънския държавен спедитор Ромтранс- Арад, подчерта при откриването на първия частен интермодален терминал в Румъния: „Някога товарният автомобил беше лукс, а влакът обичаен транспорт. Сега изглежда е обратното”. Тези снизходителни намеци по отношение на железопътния транспорт са озадачаващи, имайки предвид неговата доказано по-ниска себестойност, в сравнение с автомобилния, и високия му екологичен ефект. През последните 20 години масовото отстъление на железниците в товарните превози от пазарни дялове обаче е неоспорим факт, особено в България.

Очевидно е, особено след последните събития в държавния железопътен превозвач, че железниците ни вече не изпълняват нито военни геополически функции както в началото на миналия век (1), нито социални, чрез субсидии от фиска и законодателно наложен монопол, а са призвани да бъдат гъвкави, „потребителски настроени” (user-friendly) и пазарно ориентирани. Наред с това и Европейската комисия, в своята ясно изразена транспортна политика (2), не ни оставя място за съмнение. Но, ако има отмиращ вид товарен транспорт на дълги разстояния, който не е зависим от доставката на неекологични горива от съмнителни източници с остарели технологии, обременяващ бизнеса с раздути разходи, това съвсем не е железопътният.
Със същата концептуална рамка тръгват и мултинационалите компании, чиито аналитични центрове изработват стратегии за поетапен модален трансфер обратно към водата и железницата. Базираният в Синсинати американски производител на потребителски стоки Procter & Gamble лансира през 2008 програмата си T.I.N.A. (There Is No Alternative). Тя предвижда годишно в Европа да се прехвърлят от шосе на железница по 30% от 425-те хиляди комплектни автомобилни пратки. Подобни стратегии представиха на Европейския интермодален форум „Intermodal Europe Amsterdam 2010” както Unilever, така и холандският Friesland-Campina. Създадени в компании, които технологично винаги са на няколко крачки пред изоставащите им източноевропейски аналози, те провокират у нас въпроса „дали знаят нещо което ние още не знаем”? Българската транспортна наука също отдавна е формулирала предимствата на железопътния транспорт на дълги разстояния, съчетан с контейнеризация и палетизация на товарите (3). Учебниците по транспорт и в българските университети са категорични, че: „автомобилният транспорт е необходимото допълнение към другите видове транспорт при превозването на товарите до и от гарите, пристанищата и пр.” (4). Естествено възниква въпросът, защо в страната ни е налице такова огромно разминаване с европейските тенденции и нездраво доминиране на един определен вид транспорт над останалите.

Осъзнаваме ли интиресите си?

Дали частният сектор в България не осъзнава собствените си интереси и неоправдано кроссубсидира високите си транспортни разходи през ниската цена на труда, причинявайки си деквалификация, загуба на мотивация у персонала и ниско качество в условията на трайна бедност, или пък причината се корени другаде? Какви ще са последиците за външнотърговския ни сектор при поставянето му в зависимост от най- скъпия вид транспорт? До какви промени ще доведе това в структурата на транзитните товаропотоци през България (или загубата им) и в структурата на контейнерооборота на българските пристанища в конкуренцията им с агресивно разширяващите ареала си алтернативни морски терминали като Констанца, Солун и Копер?
Донякъде, обяснение на поставената проблематика дава, разбира се, преходът от генериралото големи обеми товаропотоци държавно планирано стопанство към частна пазарна икономика. И по-конкретно, произтеклата вследствие на този преход загуба на претоварна гарова инфраструктура и поставянето на т.нар „ТР – товаро-разтоварна” дейност, извън чисто тракционната услуга, предоставяна от железопътните превозвачи. Свиването на обемите също причини намаляване броя на влаковете и увеличаване на транзитните времена, поради по-бавното влакообразуване, което, от своя страна, направи неприемливо времето за доставка на палетизирани и конвенционални товари с обем под 800 до 1000 тона. Така българският жп транспорт беше оставен да обслужва единствено товари, които нямаха друг избор, освен да го използват: масови насипни товари, метални полупродукти, течни химикали и горива. Освен това, все още сме в ситуация на дъмпингови цени от страна на автомобилния сектор, предлагани от малки транспортни предприятия, чрез ниско заплащане, движение на ръба на транспортните нормативи за натоварване и техническа пригодност, с повсеместна липса на калкулирани амортизационни отчисления в цената на предлаганата услуга. В такъв случай, какви са решенията за възвръщане на пазарния дял на железопътния транспорт у нас, за да отговори той на европейските директиви и нуждата от оптимизация на транспортоемкостта на националното стопанство? Как може железницата да навлезе на пазара на палетизираните пратки, особено в диапазона на партидите между 20 и 600 тона (less-than-(full)train-load или SWL – “single wagon load”) и да си възвърне част от изгубените позиции?

От създаването на железницата до средата на миналия век най-масовата технология е автомобилният превоз до гарова рампа или директно натоварване в индустриален клон на предприятието, претоварването на вагон (единичен или група) и доставката до приемна гара със съпровождащо повторно претоварване и, евентуално, още една автомобилна доставка. Освен на гарови рампи и индустриални клонове, тази дейност се извършва и на специализирани буферни терминали, т.нар. кросдокинг складове за ко-модално обслужване. Въпреки че тази технология се използва широко и до днес, тя носи със себе си редица неудобства. Освен физическата манипулация на стоката на два пъти, транспортът е съпроводен от влакообразуване и комплектоване на жп композиции, но при все по-продължителни транзитни времена. Днес, в началото на ХХІ век, поради бурното изпреварващо развитие на шосейната инфраструктура и икономическия преход в Източна Европа, много от предприятията са закрили собствените си индустриални клонове, а част от гаровите рампи са занемарени. Свитите обеми от индивидуални и групи вагони вкарва железопътните оператори в порочен цикъл от намаляване броя на влаковете между влакообразуващите гари, увеличаване на транзитното време, загуба на клиенти и обеми, повторно намаляване броя на влаковете, до почти пълното премахване в някои европейски страни на тази услуга (Trenitalia – Gruppo Ferrovie dello Stato и други).

Очакваното отпадане, след 2012-2014 , на RIV-системата за взаимно разчитане между държавните железопътни оператори ще засили натиска върху тях за оптимизация на потока от конвенционални вагони, ускоряване на вагонооборота и обезпечаване на обратно натоварване. Ще се прекрати и сегашната парадоксална практика, по- ефективните западноевропейски железници да печелят от RIV наеми при работата си с мудните и необезпечени с модерни информационни технологии източноевропейски оператори, вместо това да става от превозното навло.

Предимствата на контейнерните превози

Най-новите изследвания на западноевропейските транспортни научни институти показват, че контейнеризацията на пратката, съчетана с манипулация само на непридружаваната транспортната единица, вече е по-бърза и евтина от буферното претоварване и ранжирното консолидиране на индивидуални вагони в скъпоструващи за поддръжка разпределителни гари - „shunting / marshalling yards” (5).

През 70-те години, редом с конвенционалния вагонен трафик, вследствие на революцията в морската контейнеризация, породена от следвоенното възстановяване на Европа и изнасянето на кооперирани производства в Източна Азия (6), се появява и технологията за непридружавания контейнеризиран вътрешноконтинентален трафик на конвенционални пратки. Той е логично следствие от търсенето на железопътната услуга за масов превоз на морски контейнери до европейския хинтерланд. Развива се особено бурно в страните с физикогеографски препятствия пред шосейната мрежа и големи обеми на търговията, например през Алпийските проходи между Италия, Швейцария и Германия, между Италия и Южна Франция и от Швейцария и Австрия за северните европейски терминали и индустриални зони. Така, паралелно с железопътното транспортиране на морски контейнери, контейнеризираните конвенционални пратки и по-ефективния превоз на химикали в танк-контейнери, се ражда технологията на съвременния интермодален транспорт.

Учебникарската дефиниция на интермодалните или комбинираните превози е известна на всички транспортни работници и специалисти – „метод на транспортиране на пратки в унифицирани транспортни единици без манипулация на стоката, като се използват два или повече вида транспортни средства”. Вследствие активизирането на разгласителната дейност на частния интермодален терминал край Гара Яна от 2010 насам, в българския транспортен печат се появиха серия от разяснителни статии за технологията на интермодалните превози (7). Тук ще се спра повече на някои от неизяснените досега предимства на комбинираните транспорти, неизползваните възможности и проблемите, които стоят пред тях.

Комбинираните превози се превръщат в онзи „златен куршум”, който е ключът към конкурентното навлизане на железопътната услуга в интимното пространство на автомобилния сектор при комплектните превози на дълги разстояния. Чрез модерната хъбова система – мрежа от терминали и влакове със закупено трасе и предвидимо разписание, се оказва, че те са единственият възможен начин да осъществят обещанията на всеки от директорите на българските железници и транспортен министър у нас от 1990 насам – да се привлекат нови товари към жп сектора. Това позволява пълна съвместимост с динамичния и лесен за работа пазар на автомобилните превози възможност и за клиентите с по-малки партиди, от и над 20 тона, да се възползват от предимствата на железниците.

Технологично, вече всеки клиент на комплектен товарен автомобил може да стане и клиент на железниците, без претоварване на стоката, от врата до врата, като използва гъвкава система за заявка и целогодишна предвидимост на навлата (автомобилните навла се променят по два пъти месечно и представляват проблем за бюджетирането, особено на експортните предприятия и вносителите). Освен това, интермодалният транспорт предлага по-голям тонаж (до 28тона), по-ниска транспортна тарифа и намалява до минимум нуждата от поддръжка на скъпоструващи седлови влекачи за международно съобщение, (от 5 евро нагоре), заплати, осигуровки и командировъчни, ремонти, гуми и масла. Разликите в спестени въглеводордни емисии са значителни, до 3,5 пъти – на 1000 тона, за разстоянието от Варна до София. Така например, автомобилният транспорт емитира 32 тона газове CO2, в сравнение с 10 тона при ползването на интермодален влак.

Според Rotterdam Port Authority, всеки 1000 новопривлечени контейнера откриват 4 работни места в основните и в допълнителните дейности. Създават принадена стойност от 3PL услуги, деконтейнеризация и логистика. Намаляват шума, замърсяването, задръстванията и износването на пътищата и, не на последно място, пътнотранспортните произшествия.
Развитието на континенталните комбинирани технологии стана възможно благодарение развойното внедряване на няколко различни типа непридружавани интермодални единици за превоз по железници с платформени вагони, напълно сравними с товарните помещения на конвенционалните камиони. Това са, преди всичко, сменяемата надстройка (swap-body; mobile box; casa mobile;) в двете й основни разновидности – 13.60 (Фиг. 6) и BDF – 7,45 (Фиг. 7), интермодалното полуремарке и 45-футовият контейнер (Фиг. 8).

Последната технология изглежда най-обещаваща и се налага масово от 1990 насам, благодарение на европалетната ширина. За разлика от морските контейнери контейнерът е евтин за закупуване, поддръжка и наемане, сигурен, здрав и по-лек от бордовите суоп-бодита. 45-футовият контейнер се внедрява в края на века от фериботни (Short-Sea) оператори като SAMSKIP, GEEST, P&O Ferrymasters и DFDS, първоначално по линията между Антверпен/Ротердам и Скандинавия, Великобритания и Ирландия, за да се избегне превозването на дедуейта на влекачи през Ламанша и Балтийските проливи. Постепенно се възприема и от чисто континенталните оператори на масови комплектни товари, като днес вече е най- масово използваната интермодална единица в Европа. Най- новата му разновидност е с отварящ се отстрани брезент – т.нар. “curtain-side pallet wide 45’ container”, т.е. 45-футов контейнер с палетна ширина и страничен брезент. Влакове с такова оборудване виждаме по няколко пъти седмично да транзитират по линията Драгоман - Свиленград на път за Халкалъ - Истанбул. Той се превозва най-ефективно от специализирани 90-футови вагони, позволяващи натоварването на 36 комплектни пратки върху един интермодален блок- влак. Може да се товари и на шасита и вагони, пригодени за 40’футови морски контейнери.

В химическата индустрия, особено за превоз на опасни товари, масово се използват и 20’ и 30’ танк-контейнери. Те са сред най-лоялните клиенти на интермодалния транспорт поради сравнително много по- високата цена на автомобилния превоз в този сектор.

Шансовете за българска транспортна експанзия

Възможностите за експанзия на българския транспортен и спедиторски бранш чрез използването на описаните по-горе технологии и интермодалния транспорт са повече от обещаващи. Страната ни е в уникалната позиция да е близко географски и културно до пазарите на бившия Съветски Съюз, особено държавите от Централна Азия, които стават все по-важни в суровинен и геополитически план за Европа. Ние сме първата европейска страна с либерализирани транспортни квоти, граничеща с транспортни пазари с ограничени бройки транспортни разрешителни, които винаги представляват проблем за автомобилния бранш в страни като Турция, Грузия, Иран и Азербайджан. Чрез интеграция на фериботните ни линии и Ро-Ро комплекси във Варна, Бургас и по Дунав, с хъбовете в София, Пловдив и Стара Загора, един 45-футов контейнер от Ротердам например, само с една манипулация в София, може да достигне Баку, претоварен веднъж от интермодален влак от запад на широкорелсов платформен вагон, позициониран в София, след смяна на талигите. При това без шофьори, без седлови влекачи, без разрешителни и без ТИР-карнет. По думите на Георги Минчев, председател на НСБС (Българската спедиторската асоциация), България разполага с този възобновяем „енергиен” източник – географското си положение, и от нея зависи дали ще се възползва от него.

Ето защо, трудно може да се обясни бавното и мъчително развитие на националните ни интермодални превози. Най-сериозните пречки - липсата на терминали и интермодални хъбове, до голяма степен бяха преодолени, след като оперативно започна да функционира интермодалният терминал край Яна. През 2009, в писмо до министър-председателя, водещи мениджъри на западни железници, контейнерни линии и спедитори отправиха апел, в който изтъкваха необходимостта от „ширококапацитетен интермодален терминал на магистрална електрифицирана линия край София, с възможност за обработка на поне два контейнерни блок- влака дневно” (8). Година по- късно частният сектор отговори на това предизвикателство и първият специализиран интермодален терминал в Яна край София, опериран от „Еколоджистикс” и отговарящ на всички изисквания на участниците в интермодалната верига, посочени в писмото до премиера, стана факт. Неясно защо, поне за масовата публика, пазарните участници и най-логичните потребители на услугите му - морските контейнерни линии, не се възползваха активно от тях. Нещо повече, два опита от 2010 насам, за започването на редовни интермодални совалкови сервизи от пристанище Варна до София бяха провалени. И то при наличие на предостатъчен обем товари, които, така или иначе, останаха да се транспортират по шосе. Запазването на високите цени на превоза до хинтерланда в Западна България обаче ще позволи на чужди пристанища, чрез свързаните с тях железопътни оператори, да навлязат на българския пазар. Изследвания доказват, че блок-влаковата организация за отвеждане на контейнерите от пристанищния терминал разширява ареала на обслужване от 500 на 1000 и повече километра и годишно, повишава контейнерооброта с 30-40% (9).

Рисковете да загубим битката за трафика

Наши изчисления, въз основа на моделите в пристанищата Копер и Риека, показват, че при адекватна интеграция на Солун, Констанца и Копер с националните им железопътни оператори, чуждите портове ще могат да поемат повече от половината контейнерен трафик на София. При това на конкуренти цени и по-добри транзитни времена, оставящи контейнерните терминали във Варна-Запад и Изток да обслужват дългосрочно само Девненския индустриален комплекс и Добруджа.

Друг е въпросът, доколко в глобален и регионален мащаб, морските контейнерни линии са заинтересовани от оптимизацията на внушителния процент празни пробези във вътрешността (т.нар. „on carriage” – позициониране или репозициниране, което, по същество, олицетворява порочната практика да не се използват вътрешни депа за ненатоварени превозни средства и да се фактурират празни автомобилни пробези на крайния клиент при липса на избор) и скъпия вид транспорт, който в момента извършват до хинтерланда. Западните интермодални оператори, които усилено търсеха до 2008 места за строеж на терминали из цяла България, в момента и не поглеждат към родния пазар, или пък се бавят с месеци и години да лансират своите совалкови влакове, независимо от запитванията, търсенето и съществуващите обеми. В този контекст, най- голямото предизвикателство пред интермодалните превози у нас, освен липсата на технология, терминали, оборудване и познания, е сътрудничеството между пазарните участници и консолидирането на товаропотците (т.нар. в транспортната теория “cargo-bundling”). Европейският опит е наложил нуждата от създаването на общ, но неутрален потребителски интерфейс, между спедиторите и собствениците на контейнери, от една страна, и железопътния оператор, от друга, за заявка на интермодалната услуга на дребно и на „едно гише”, с цел сглобяването, маркетирането й и поемане на част от риска при циклични спадове в натоварването на влаковете. Тези неутрални участници в интермодалната верига се наричат интермодални оператори. Началото им е поставено, през 70-те години, със създаването на първия такъв оператор в Германия – акционерно дружество между 40 спедиторски къщи и националния тракционен оператор DB AG (немските железници – б.р.). Обединени са в Европейска асоциация (UIRR) с над 30 члена от 25 страни. Според мен, точно това е крайно необходимо да се случи и в българската действителност за да се даде тласък на интермодалните превози, а индустрията ни да се възползва от конкурентните им предимства, като по този начин парите за услугата няма да изтичат към чуждестранните пазарни играчи с повече опит.

На 24 ноември 2011, по инициатива на бизнеса, на ВТУ “Тодор Каблешков” и мениджмънта на интермодалния терминал Яна - София, бе направена първата крачка в консолидиране интересите на българските пазарни участници в транспорта в сферата на комбинираните превози. Основан по модел на клъстерната организация в Европа, „Клъстер Зелен товарен транспорт” обединява най-големите български фирми от автомобилния превозвачески, спедиторски, морски и железопътен бранш. Уверени сме, че това може да бъде началото за стимулиране на интермодалния транспорт в страната в полза на цялата българска икономика.

Бележки:

1. 1. BBC History Magazine, “How Trains Won Wars”, Volume 11, Number 12 / 2010
2. Бяла книга. Пътна карта за постигането на Eдинно европейско транспортно пространство: към конкурентоспособна транспортна система с ефективно използване на ресурсите, ЕК, Брюксел, 28.3.2011.
3. 3. Национална Транспортна Система на Народна република България, Научноизследователски институт по транспорта, София 1971, Ст.н.с. инж. Д. Петров и колектив; Технико- икономически доклад на Комитета за стопанска координация на НРБ – „За ускоряване внедряването на многотонажни контейнери в международно съобщение” 06.01.1970.
4. 4. Проф. д.ик.н. Людмил Мутафчиев и колектив, „Транспорт и застраховане”, Университетско издателство „Стопанство”, София 2007.
5. 5. Hub exchange operations in intermodal hub-and-spoke operations: comparison of the performances of four types of rail-rail exchange facilities, Y. M. Bontekoning, Netherlands Research School for Transport, Infrastructure and Logistics,  IOS Press, 2006, както и „The Future of Intermodal Freight Transport, Rob Konings, Hugo Priemus and Peter Nijkamp, 2008; За разходите за поддръжка и бъдещето на „сточни” гари, виж Гл.ас.инж.маг. Мирена Тодорова, „Имат ли бъдеще разпределителните гари? ”, сп. "Железопътен транспорт", бр. 10/2011.
6. 6. Marc Levinson , The Box: How the Shipping Container Made the World Smaller and the World Economy Bigger”, 2006, Princeton University Press, 2006.
7. 7. Сп." Логистика", бр. 1-3, 2011.
8. 8. CREAM Terminal Declaration, Sofia 2009.
9. 9. Anton Perat and Elen Twrdy, Permeability of containers at the Port of Koper, University of Ljubljana Maritime Studies, Ljubljana, 2006; Kobak, D, Ulagnja u razvoj kombiniranog transporta, Strucni Casopis, Zagreb 2003

* Търговски директор на Еколоджистик ЕООД, статията публикуваме с любезното съдействие на АЖПС

Турция отново се превръща в значителна регионална сила. В известен, смисъл тя е в процес на възвръщане на позициите, с които разполага до Първата световна война, когато се нарича Османска империя. Но, макар че паралелите с османските времена имат някаква повърхностна ценност за разбиране на сегашната ситуация, те не отчитат промените в глобалната и регионална система. Нещо повече, за да разберем стратегията на Турция, трябва да сме наясно с обстоятелствата, пред които тя е изправена днес.

Краят на Първата световна война донесе и края на Османската империя, която бива принудена да предостави суверенитет на редица свои владения в Азия, и за малко не я лишава от незначителната останала и територия в Европа. Това „свиване” на държавата освобождава турците от „имперската” необходимост да контролират прекалено голяма територия – от Арабския полуостров до Балканите. В чисто практически план, поражението във войната решава проблема, породен от факта, че стратегически интереси на Турция надхвърлят възможностите и. След Първата световна война те вече са съпоставими. Макар че турската държава става много по-малка, тя става и много по-малко уязвима, отколкото Османската империя.

Руският проблем

В същото време, има едно обща нишка която свързна двата периода в турската история – имперският и постимперският, и това е страхът от Русия. Последната, на свой ред, страда от сериозна стратегическа уязвимост. Всяко от пристанищата и (Санкт Петербург, Владивосток, Мурманск и Новоросийск) е достъпно само ако преди това се премине през проливи, контролирани от потенциално враждебни сили. Така, британците блокират Датските проливи, японците блокират достъпа до Владивосток, а турците – достъпа до Средиземно море. Затова руската национална стратегия включва поставянето на Босфора под контрол за да бъде предотвратена възможна блокада и, едновременно с това, руското влияние да се разшири в Средиземноморието.

Нещо повече, руснаците имат определен интерес от промяната на формата на турския суверенитет. През Първата световна война, Османската омперия е съюзник на Германия, която воюва с Русия. В периода между двете световни войни и по време на Втората световна война, докато Съветите са слаби или силите им са насочени другаде, Турция остава неутрална (до февруари 1945, която тя обявява война на Оста). След края на войната, когато Съветите стават изключително силни и осъществяват тайни операции, опитвайки се да привлекат Турция и Гърция на своя страна, Анкара се превръща в близък съюзник на САЩ и влиза в НАТО (независимо от отдалечеността си от Северния Атлантик).

Между 1945 и 1991, Турция поддържа много тесни отношения със САЩ, осъществяващи стратегия за сдържането на Съветския съюз по линията от Норвегия до Пакистан. Анкара се оказва ключов елемент в тази стратегия заради контрола над Босфора, но и заради това, че една просъветска Турция би позволила на Москва да оказва директно влияние върху Иран, Ирак и Сирия. В съюз със СССР или попадайки под негово влияние, Турция би пробила центъра на американската система за сдържане, нарушавайки силовия баланс. Тоест, подобно на Германия, Турция е ключова държава в стратегията на САЩ и НАТО.

От турска гледна точка, пред страната просто няма други възможности. Съветският съюз излиза от Втората световна война с изключително силни позиции. Западна Европа е в руини, Китай става комунистически и това допълнително увеличава военните възможности на Съветите, въпреки огромните загуби, които понасят по време на войната, а страните по периферията на СССР (включително Турция) не са в състояние ефективно да се противопоставят на неговото влиняие. Имайки предвид важността на Босфора и малките азиатски държави за Москва, Турция се превръща в зона на руските фундаментални интереси. И тъй като не е в състояние самостоятелно да се противопостави на Съветския съюз, Турция залага на тесните отношения със САЩ

По време на студената война, Турция представлява стратегически императив за САЩ. Тя граничи със Съветския съюз на север и с двама съветски «клиенти» - Сирия и Ирак, на юг. В същото време, Израел отвлича вниманието на Сирия от Турция. На тази стратегическа за САЩ роля на Турция обаче е сложен край през 1991 с разпадането на СССР. Оттогава насам алиансът между Вашингтон и Анкара бива фрагментиран. Руските сили се изтеглят от Южен Кавказ и Балканите, а войната в Северен Кавказ задълго ангажира руската армия. Армения, Грузия и Азербайджан стават независими. Украйна също получава независимост, което прави статута на руския Черноморски флот неясен. За първи път от времето на ранния СССР, Турция се освобождава от страха си пред Русия. Този определящ елемент на турската външна политика изчезва, а заедно с него изчезва и зависимостта от САЩ.

Постсъветските трансформации

Осъзнаването на прмените отне известно време на турците и американците. Както е известно, стратегическите отношения се стремят към стабилност, до голята степен заради инертността на мисленето, дори и след като формиралата това мислене среда е изчезнала, затова често е необходима появата на нова стратегически реалност за да промени въпросното мислене. Ето защо, отношенията между Турция и САЩ останаха непроменени изестно време. Турските опити за членство в ЕС продължиха, а добрите отношения между Анкара и Израел се запазиха, дори след като САЩ престанаха да ги спонсорират. Много по-просто е да формулираш набор от стратегически правила, когато си изправен пред очевидна заплаха, отколкото пред неясен набор от възможности. Пред Турция постепенно започнаха да се откриват все повече възможности, но за нея беше доста трудно да раши, как точно да ги използва. Ключова точка за разрива с миналото се оказа американската интервенция в Ирак през 2003. От турска гледна тгочка, тя не беше необходима, укрепваше регионалните позиции на Иран и отразяваше вътгрешнополитическите проблеми в самите САЩ. За първи път от Втората световна война насам, турците не само отказаха да участват в една американска инициатива, но и не позволиха на американците да използват територията на Турция като плацдарм за атаката си.

Така Турция се оказа в ситуация, в която отношенията и с американците станаха по-опасни, отколкото заплахите, от които трябваше да я защити алиансът със САЩ. И това стана повратната точка в постсъветската турска външна политика. След като Турция реши, че може и да не си сътрудничи вече със САЩ (което бе основният и външнополитически принцип в продължение на десетилетия), външната и политика вече не можеше да си остане същата. Разривът със САЩ не беше някаква катастрофа. На практика, в хода на войната в Ирак, турците се убедиха, че са били прави в отношението си към нея, а пък американците нямаше какво да им възразят.

Това даде възможност на Турция да потърси друти форми на отношения със Запада. Очевиден вариант беше влизането и в ЕС - ключова сила, която също не подкрепи американската интервенция. Тази обща позиция обаче не се оказа достатъчна за присъединяването на турците към Съюза. Множество причини – от страха пред масова турска миграция на запад, до гръцката враждебност, блокираха членството на Анкара. В същото време, това членство не се разглеждаше само за себе си, в контекста на турската външна политика .- за турските секуларисти то символизираще идеята за Турция, като европейска страна с европейски ценности. Само че решението за турското членство така и не бе взето. Това, в крайна сметка, остави тази страна с по-динамична икономика, отколкото мнозинството членки на ЕС, и необременена от дългове (подобно на Гърция), извън Европа. Провалът на евроинтеграцията и трансформирането на връзките със САЩ – от безусловен съюз, към ситуация, в която нещата се решават с преговори (което,между другото, в момента е по-добре за САЩ) принуди Турция да формулира нова стратегия. Тя се основава на три фундаментални предпоставки.

На първо място, Турция не е изправена пред непосредствена екзистенциална заплаха, а дори и второстепенните заплахи пред нея са напълно преодолими.

На второ място, Турция демонстрира бърз икономически ръст и разполага с най-мощната армия в региона.

На трето място, Турция е заобиколена от нестабилни и дори опасни съседи, чиято турбулентност постоянно нараства. Ирак и Сирия са нестабилни. Иран усилва натиска си и войната между него и Израел и/или САЩ, остава възможна. Кавказкият регион беше относително спокоен, но грузинското нахлуване в Осетия през 2008 и продължаващото напрежение между Азербайджан и Армения също се превърнаха в значими фактори. Балканите се поуспокоиха след войната в Косово, но регионът си остава недоразвит и потенциално нестабилен. През миналата година Северна Африка също навлезе във фаза на нестабилност. Русия стана по-настойчива, а САЩ се оказват по-отдалечени и непредсказуеми.

Налице са три процеса, които формират новата турска стратегия. Първият е нарастването на турската относителна мощ. В един регион с толкова много дестабилизиращи се държави, турската относително мощ нараства, което разкрива нови възможности пред Анкара.

Вторият е свързан с възможните заплахи за турските интереси, породени от дестабилизацията, което тласка турците към експанзия, като начин да се справят с нестабилността в региона.

Третият е, че САЩ, които в момента са в процес на предефиниране на ролята си в региона след Иракската война, вече не изглеждат достатъчно стабилна и предсказуема сила.

Турция е в състояние на преход

Турция постепенно се превръща във «велика сила». Тя все още не е станала такава по ред причини, включително ограничените способности на нейните институции да поемат управлението на регионалните процеси, както и наличната политическа база, която все още не е готова да признае Турция за основна сила в региона и да подкрепи намесата и в страните от него. Впрочем, самият регион също не е готов да разглежда Турция като покровител и стабилизиращ фактор. Всяка държава трябва да направи множество стъпки за да се превърне в доминираща регионална сила. Турция едва започва да прави тези стъпки.

В момента, турската стратегия е в състояние на преход. Тя вече не е ограничена от формата на студената война, когато бе просто част от системата на алианса, но все още не е изградила и фундамента за провеждане на зряла регионална политика. Турция не може да контролира региона, но и не може да игнорира случващото се в него. Сирийският пример е много показателен в това отношение. Тази страна е турски съсед и нестабилността в нея, може пряко да влияе върху Турция. Не съществува международна коалиция, готова да предприеме стъпки за стабилизацията на Сирия. Макар че Анкара засега се отказва от открита намеса, тя не изключва подобно развитие в бъдеще, ако събитията се развият по неприемлив за нея начин.

Анализирайки турската периферия, като цяло, виждаме резултатите от тази преходна външна политика, без значение дали в Ирак или Кавказ. По отношение на Иран, Турция старателно избягва да се позиционира като част от американската коалиция, но избягва и да приеме еднозначно позицията на Техеран. Турция не гради регионален силов баланс, както би трябвало да действа една зряла регионална сила. Тя по-скоро формира своеобразен «турски силов баланс», в смисъл, че турската мощ балансира между подчинението на САЩ и самостоятелните действия. Всъщност, подобен период на балансиране за една възходяща сила беше предсказуем. САЩ също преминават през подобна фаза в периода между 1900 и началото на Първата световна война.

Очевидно, Анкара има два вътрешни проблема, които трябва да реши, докато върви напред. Казвам «докато върви напред», защото няма народ, който да е решил всичките си вътрешни проблеми, преди да започне да играе важна роля на световната сцена.

Първият проблем е запазващото се напрежение между светските и религиозните елементи на турското общество. Това е едновременно и вътрешно напрежение, и ситуативен проблем на турската външна политика, особено в контекста на радикалния ислямизъм, когато евентуален бум на ислямистката идеология може да породи тревога сред немюсюлманските сили, променяйки отношението им към Турция. Вторият проблем е този с кюрдите и тяхната въоръжена борба под ръководството на Кюрдската работническа партия (РКК).

Първият проблем, може да се приеме за ендемичен за повечето общества, той определя и американската политика. Тоест, това е нещо, с което нацията трябва да свикне. Проблемът с РКК обаче, е уникален. Кюрдският въпрос се преплита с регионалния въпрос. Така например, въпросът за бъдещето на Ирак включва разширяването на автономията на Иракски Кюрдистан, което няма как да не се отрази и върху турските кюрди. Основният турски проблем обаче е, че докато съществува кюрдския въпрос, всяка външна сила, съпротивляваща се на турсикя възход, ще вижда в кюрдите слабото място на Турция и ще разглежда скритата намеса в кюрдските региони като възможност за ерозиране на турската мощ. В Анкара са силно разтревожени от сирийските и ирански усилия за «сдържане» на Турция с помощта на кюрдската съпротива. Колкото по-силна става Турция, толкова по-нестабилни стават населените с кюрди райони, което усилва турската уязвимост от евентуална външна намеса. Затова турците са принудени непрекъснато да се връщат към кюрдския проблем, тъй като регионалната нестабилност и сепаратизмът, подклаждани от турските противници, могат да отслабят мощта на Турция и дори да обърнат сегашната тенденция към превръщането и във велика сила.

Парадоксът е, че колкото по-силна става една държава, толково по-уязвима може да се окаже. САЩ несъмнено бяха в по-голяма безопасност в периода между Гражданската война и намесата си в Първата световна война, отколкото когато и да било след това. По същия начин и Турция беше в по-голяма безопасност в периода между 1991 и днес, отколкото ще бъде след като стане велика сила. В същото време, никак не е безопасно да си просто младши съюзник на една глобална сила, имайки предвид рисковете, свързани с другите държави.

Идеята за поддържането на дългосрочна сигурност сред останалите страни от региона е илюзорна. И текущата стратегия на Турция е да се удълги мирът колкото се може по-дълго. Това означава да се позволи на събитията около нея да следват собствената си логика, предполагайки (с основание), че ненамесата в тези събития ще застраши Турция много по-малко, отколкото намесата. Но, както вече споменах, това е преходна политика. Нестабилността на юг, разширяването на иранската сфера на влияние, укрепването на руското влияние в Кавказкия регион и възможността САЩ отново да променят политиката си в Средния Изток и пак да се опитат да привлекат Турция в своята коалиция – всичко това е пречка за превръщането на преходното в постоянно.

Турция е интересна именно заради възможността да се анализира процеса на превръщане на една малка страна във велика сила. Великите сили не са чак толкова интересни, защото поведението им е, общо взето, предсказуемо. Управлението на една трансформираща се сила е много по-трудно от това на стабилната. Преходната сила може да запази вътрешния си баланс, дори когато светът наоколо тъне в хаос, а земята под краката ни се тресе.

Сътресенията, които преживяват в хода на този процес обществото и правителството, са грандиозни. Те извеждат на преден план всяка слабост и подлагат на изпитание всяка сила. Турция ще трябва още много да чака, докато тази трансформация доведе до появата на достатъчно стабилен фундамент за превръщането и във велика държава.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Навлизането, през 2008, на световната икономика в низходящата вълна на шестия цикъл на Кондратиев (VІ К-цикъл), значително ускори всички икономически и политически процеси, изостряйки ги до крайност. В миналото, светът преминава през подобна историческа фаза в развитието си в периода между двете световни войни, когато Британският системен цикъл на натрупване на капитала бива заменен от Американския, а мястото на Великобритания, като лидер на глобалното икономическо развитие, се заема от САЩ, които съумяват да наложат, в края на своя цикъл на натрупване и в условията на глобализационния процес, т.нар. «еднополюсен световен ред». Можем да очакваме, че в хода на сегашната фаза на историческото развитие ще се осъществи нова смяна на системния цикъл на натрупване, като Американският цикъл ще бъде заменен от Азиатския, а Китай ще измести САЩ като лидер на световното икономическо развитие.

В рамките на прехода към Азиатския системен цикъл на натрупване, глобализацията постеменно бива изместена от процес на „глокализация”, т.е. на регионализация на световната икономика. Така, единната доскоро глобална икономика с един, единствен силов център – САЩ, и една резервна валута – американския долар, ще се разпадне на няколко регионални съюзи с потребителски пазар от минимум 400-500 млн. души всеки, със собствени регионални лидери и регионални резервни валути. Още днес сме свидетели на интензивното формиране на тези регионални съюзи. Завършва процесът на формиране на Европейския съюз, на основата на еврото, изгражда се НАФТА, включваща САЩ, Канада и Мексико (мнозина анализатори смятат, че към него може да се присъедини и Великобритания), Китай и държавите от АСЕАН (в чиито икономики домининират етническите китайци – т.нар. „хуацяо”), вече създадоха зона за свободна търговия на основата на юана. Изгражда се съюз на държавите от Латинска Америка, както и Евразийски съюз (макар че той очевидно не разполага с достатъчно голям потребителски пазар, дори ако става дума за всички държави от ОНД). Ще ги последват Индия, ислямските и африканските държави, така че към 2020 световната общност ще представлява няколко мощни регионални съюзи, способни да се противопоставят успешно на доминацията на западните (американски) ТНК.

Обективните предпоставки за нова война в Близкия Изток

В качеството си на лидер на Западния свят, САЩ, естествено, се опитват по всякакъв начин да попречат на прехода към новия системен цикъл на натрупване, тъй като в резултат от него ще им се наложи съществено да понижат високото ниво на потребление, постигнато от Запада в рамките на Американския цикъл. Защото истината е, че това ниво беше постигнато благодарение на факта, че Западът очевидно живее не според реалните си възможности, а чрез т.нар. „натрупване чрез изземване”, т.е. ощетявяйки другите държави с помощта на нееквивалентната търговия, при която развиващите се страни получават за реалните си стоки необезпечени от нищо „хартийки” – евро и долари. САЩ и (Западна) Европа, на практика, живеят на кредит, не натрупват средства за да гарантират по-нататъшното си развитие, т.е. живеят ден за ден, „изяждайки” бъдещето на следващите поколения американци и европейци. В същото време, азиатските държави и, най-вече, Китай, използват до 40% от приходите си за натрупване, тъй като мислят за бъдещото си развитие, а не само за ръста на текущото потребление. Именно тази загриженост за бъдещото развитие е основният фактор, определящ неизбежността на прехода към Азиатския цикъл на натрупване.

Ясно е, че американските потребителските стандарти, никога няма да станат пример за подражание за азиатските държави, тъй като те, на практика, представляват „самоунищожителни” стандарти, неизбежно водещи до бързото изчерпване на ресурсите на планетата и затова просто нямат бъдеще. Това също е сред основните фактори за замяната на Американският цикъл на натрупване, оказал се в цивилизационната задънена улица на неограничения консумативизъм, от Азиатския цикъл. Тъкмо поради това, потребителските центрове на бъдещия световен ред толкова бързо се изместват от западните към азиатските и другите развиващи се държави. До 2020 броят на хората в света, принадлежащи към „средната класа”, ще нарасне до 2,7 млрд. души, като 98% от този ръст се осигурява от развиващите са страни (според доклада на Goldman Sachs за потреблението в държавите с възходяща икономика). За девет години, потреблението ще нарасне с 10 трилиона долара, като през 2020 този показател в развиващите се страни ще достигне 13 трлн. долара, т.е. 43% от съвкупното глобално равнище. Анализаторите от Goldman Sachs прогнозират, че потреблението ще нараства с 10% годишно. Много показателни в това отношение са данните за структурните промени в състава на „средната класа” (т.е. на хората с доход над 6000 долара годишно) до 2020: общата и численост в света ще достигне 3,85 млрд. души, като делът на държавите от Г-7 ще падне до 21%, докато този на държавите от БРИКС ще нарасне до 44%. През 2030, към „средната класа” ще принадлежат 5,2 млрд. души, като над половината от тях (52%) ще са от БРИКС, докато делът на страните от Г-7 ще падне до 15%. Тоест, по данни на Goldman Sachs, световното потребление ще се измести от развитите към развиващите се страни. Сегашният еднополюсен световен ред, доминиран от САЩ, представлява обаче обективна пречка пред по-нататъшното глобално развитие в тази посока.

Друга такава пречка е остарялата Ямайска валутна система, базираща се американския долар, която западните държави не искат да променят, тъй като тя гарантира свободното изтичане на капитали от развиващите се към развитите държави. В същото време, в хода на новата фаза на глобалната криза, която се очертава през настоящата година, можем да очакваме, че инициативата ще бъде поета именно от развиващите се държави и, на първо място, тези от групата БРИКС, към която принадлежат пет от осемте бъдещи лидери на потенциалните нови регионални съюзи. И тъй като САЩ и ЕС са лидерите в рамките на Американския цикъл на натрупване, а сред ислямските държави липсва ясно изразен лидер, именно държавите от БРИКС ще трябва да формулират политическия и икономически дневен ред на новия етап в световното развитие през следващите 30-40 години. В тази връзка, те ще трябва да решат две изключително важни задачи:

- Да разработят и създадат нова световна финансова система, тъй като сегашната Ямайска валутна система, основаваща се на американския долар и свободното пазарно конвертиране на всички валути, демонстрира пълната си несъстоятелност в условията на продължаващата криза и вероятно ще рухне още през следващите 2-3 години.

- Да се противопоставят с всички възможни средства на опитите на САЩ и Запада, като цяло, да провокират ситуация на „глобален хаос” в Близкия Изток и Централна Азия, която да доведе впоследствие до нова голяма (или дори световна) война.

Срещата на държавите от БРИКС, провела се в Делхи през март 2012, вече започна да решава първата задача с подписването на споразумение търговията между държавите от групата да се осъществява с националните им валути, както и за създаването на обща Банка за развитие. Стартиралата през 2012 нова криза, в рамките на низходящата вълна на големия К-цикъл, неизбежно ще ускори този процес. В същото време, да се попречи на опитите за провокирането на нова голяма война ще бъде доста по-трудно, тъй като подобна война е жизнено необходима за САЩ. Без нея, правителството във Вашингтон не само че няма да успее да извади икономиката на страната от депресията, но и, което е най-важното, няма как да накара световната общност да продължи да изплаща огромния държавен дълг на САЩ (който още до края на 2012 може да достигне гигантската сума от 17 трлн. долара), изкупувайки американски дългови книжа.

Неслучайно дори такъв „гълъб” като носителя на Нобелова награда за икономика Пол Кругмън твърди, че днес САЩ трябва да харчат средства в мащаби, подобни на тези по времето на Втората световна война. „Това което ни е необходимо – подчертава той – е икономически еквивалент на голяма война. Защото истината е, че Голямата депресия е преодоляна навремето именно благодарение на програмата за мащабни обществени разходи, по-известна като Втора световна война”. Според него, макар че войните в Ирак и Афганистан са стрували огромни средства, те са били „прекалено малки” за да окажат необходимото стимулиращо влияние върху американската икономика. В тази връзка, Кругмън наскоро призова (полу нашега, полусериозно) да се симулира нападение срещу Америка от космоса: „Ако внезапно „открием”, че извънземни планират нападение и за да се противопоставим на тази заплаха от космоса трябва да организираме отбраната си, дефицитите и дълговете моментално ще останат на заден план, а спадът ще бъде преодолян само за година и половина. После, разбира се, можем да признаем, че сме сбъркали и няма никакви извънземни”. Между другото, подобна схема беше използвана от президента Рейгън през 80-те с т.нар. програма „Звездни войни”, която помогна на САЩ да преодолеят низходящата вълна на V цикъл на Кондратиев.

Кой ще спечели от голяма война в Близкия Изток?

Мнозина обаче смятат, че за американските «ястреби» би било по-лесно, вместо да използват предложената от Кругмън схема с «нападението на извънземните» да провокират истинска война в един толкова неспокоен и раздиран от безброй противоречия регион като Близкия Изток и Централна Азия (т.нар. «Голям Близък Изток»). Още повече, че той е разположен достатъчно далеч от САЩ, но пък е в непосредствена близост с границите на тримата основни играчи от БРИКС – Китай, Русия и Индия. Войната там би се превърнала във фактор, забавящ икономическото им развитие, докато оръжейните доставки за участниците в подобна война биха стимулирали американската икономика.

Между другото, САЩ действат именно по този начин в двете световни войни. Истината е, че нито американците, нито другите западни държави вече са склонни да участват пряко във военни действия. В същото време, в мюсюлманския свят има достатъчно тлеещи огнища, които могат да разпалят голям военен пожар. Освен това войната е изключително изгодна финансова инвестиция, защото гарантира непрекъснато нарастващо търсене: на нови оръжия, на средства за възстановяване на разрушената инфраструктура и т.н. Налице е обаче важен нюанс – всяка война води до рязко нарастване на държавния дълг, защото в случая държавата е основния клиент и потребител, доколкото тя поръчва и след това използва военната продукция. Тоест, войната действително гарантира разширеното възпроизводство и ръста на печалбите, но гарантира и увеличаването на държавния дълг. Така е и по време на Първата световна война (когато провокиралата я Великобритания се превръща от нетен кредитор в нетен длъжник), и през Втората световна война (когато държавният дълг на САЩ скача до небето) и по време на Виетнамската, и по време на т.нар. „Звездни войни”. Тоест, войните автоматично водят до рязко нарастване на държавния дълг.

Има обаче една разлика – във всички описани по-горе случаи, САЩ, на практика, нямат сериозен държавен дълг преди да започнат да инвестират огромни средства за воденето на въпросните войни. Само че днес, те вече имат огромен държавен дълг и увеличаването му с подобни „военни” темпове ще означава разрушаването на сегашната американска финансова пирамида, базирана на долара, както и на американската икономика, която на практика, се лиши от своята индустрия през последните десетилетия. Да не забравяме, че Великобритания така и не съумява да се измъкне от финансовата криза, поразила я след Първата световна война. Същото очаква и САЩ, ако действително решат да провокират голяма война в Близкия Изток. В тази връзка ще припомня, че по време на миналагодишната либийска криза, само след месец бомбардировки на Либия, европейските страни, които участваха в тях, изчерпаха запасите си от свръхточни ракети, а увеличававето на производството им щеше да изисква допълнителни средства от държавните бюджети, които членовите на ЕС напоследък максимално съкращават заради непосилното дългово бреме. Затова, европейците поискаха помощ от САЩ, което пък стана повод държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс да се възмути, че Европа се опитва да прехвърли проблемите си на Америка. Същото ще се случи и в бъдеще – откъде могат да се намерят средства за военни разходи, при положение, че всички западни държави са в своеобразен дългов капан и следват политика на сурови икономии на бюджетните разходи. Тоест, те биха се оказали в задънена улица.

Ако обаче бъде провокирана мащабна война в мюсюлманския свят, без пряко външно участие, може да се печели от доставките на оръжие за всички участници в нея, още повече, че противоречията в Големия Близък Изток са толкова изострени и заплетени, че трудно могат да се определят конкретните противопоставящи се страни. Така, арабите са настроени против иранците и Израел, но пък иранците са потенциален арабски съюзник срещу еврейската държава, а шиитите (предимно иранци) са смъртни врагове на сунитите (предимно араби). Най-големият и силен икономически и политически играч в региона – Турция, от една страна, е настроена против Сирия и Иран, от друга – против Израел, а от трета – против Саудитска Арабия и другите монархии от Персийския залив, които пък са противници на Иран. В същото време Анкара воюва с кюрдите, които пък формират гръбнака на „нов и демократичен” Ирак и се борят за създаването на собствена независима кюрдска държава, докато самият Ирак все повече се сближава с Иран.

Специфична роля в региона играят палестинците, които, заедно с ливанската „Хизбула”, са символ на борбата на мюсюлманските държави срещу Израел, подкрепян от САЩ, докато палестинците и „Хизбула” се подкрепят от Иран. Каква ще бъде позицията на Египет след като властта там окончателно попадне в ръцете на ислямистите, също е важен въпрос, особено на фона на първите изявления на новия президент-ислямист за сближаване с Иран и преразглеждане на договора с Израел. От друга страна, лидерът на Ал Кайда Айман ас-Зауахири призова за свалянето на светския режим в Сирия, след което там започнаха да се стичат джихадисти от целия свят.

Междувременно, преди малко повече от година, в речта си в Института за държавна политика «Джеймс Бейкър» към Университета в Хюстън пред шефовете на водещи американски енергийни компании, зам.държавният секретар Робърт Блейк представи стратегията на САЩ в Централна Азия, определяйки региона като жизнено важен за Вашингтон. Основната идея в доклада му е, че тук не просто минават границите на Китай, Русия , Иран и Афганистан, а се определя бъдещето на Евразия. Ето защо това пространство следва да бъде поставено под американси контрол, за се попречи на «нежелателното сътрудничество» между държавите от стратегически важния регион. Тоест, взаимодействието в него трябва да се осъществява само с посредничеството на САЩ и само дотолкова, доколкото отговаря на техните интереси.

Формирането на бъдещите модели на икономическо развитие

В периода между двете световни войни, т.е. в предишната фаза на «големите сътресения» (т.е. на прехода от Британския цикъл на натрупване на капитала към Американския) в световната икономика се формират три основни модела на развитие.

- Милитаризираният, тоталитарен, псевдопазарен модел, който се развива в нацистка Германия, императорска Япония, фашистка Италия , авторитарна Испания и в други страни;

- Кейнсианският пазарен модел, стимулиращ потребителското търсене с помощта на държавата, който се утвърждава в САЩ, а след Втората световна война и в другите развити западни страни, които създават т.нар. «държави на всеобщото благоденствие».

- Тоталитарният, непазарен модел на централизираното планиране, съществуващ в Съветския съюз и другите държави от т.нар. «социалистически лагер».

Първата схема търпи крах в резултат от Втората световна война, тъй като се оказва, самоунищожителен модел за икономическо развитие, захранващ се от войната, в която търсенето и потреблението се реализират чрез унищожаването на всичко произведено в огъня на реалните военни сражения, и който просто не може да съществува без война. Втората просъществува до новата низходяща вълна на V цикъл на Кондратиев, стартирала през 1970, след което се трансформира в неолибералния модел на икономическо развитие, благодарение на отличната приспособяемост и гъвкавост на пазарната икономика.

Неолибералната схема се формира в хода на низходящата вълна на V цикъл на Кондратиев, чиито технологичен модел се базира на микропроцесорната техника, персоналните компютри, Интернет и мобилната връзка. Последният, на свой ред, позволява на САЩ и другите развити западни държави да изведат своите икономими от низходящата към възходящата фаза на цикъла на Кондратиев, гарантирайки по този начин оцеляването на целия западен пазарен модел на икономическо развитие.

На свой ред, непазарният съветски модел на централизирано държавно планиране просъществува до края на 80-те години, когато западната икономика, благодарение на новия си технологичен модел съумява да премине към възходящата вълна, докато (поради изключително негъвкавия си модел на централизирано планиране) съветската система не успява да стори същото и губи икономическата надпревара със Запада. Тоест, разпадането на социалистическия блок и доминиращия в него СССР, на практика, се дължи на технологичното му изоставане. Тук ми се иска да спомена един интересен факт: предишният технологичен модел (характерен за ІV цикъл на Кондратиев), в чиято основа са двигателят с вътрешно горене и конвейерното производство, започва да се формира още по време на Първата световна война, като върховата точка на този процес е през 20-те – 30-те години. Ето защо съветската индустриализация по време на първите петилетни планове води до формирането на този технологичен модел в Съветския съюз почти паралелно с формирането му във водещите западни държави. Тъкмо поради това СССР успява да победи във Втората световна война, да създаде ядрено оръжие и дори първи да изпрати човек в Космоса. През 70-те години обаче (най-вече заради високите цени на петрола), Съветската империя „проспива” формирането на следващия (V) технологичен модел и, естествено, губи икономическата битка със Запада.

Днес светът вече е навлязъл в VІ низходяща вълна на цикъла на Кондратиев и отново преминава през същия исторически период, като този между двете световни войни, само че на нов, по-висок, етап от спиралата на историческото развитие. Ето защо, отново ставаме свидетели на зараждането на три основни модела на бъдещото икономически развитие:

-          Неолибералният модел, лансиран от американските „неоконсерватори”.

-          Китайският модел на гъвкаво и прагматично съчетаване на планирането и пазара, при наличието на стриктен държавен контрол и регулиране на пазара.

-          Ислямският модел на традиционното общество, с доминиращо влияние на религиозния фактор, чието въплъщение е теократичната държава.

В основата на противоборството между тези три модела на икономическо развитие е фундаменталното различие в отношението към общественото устройство. От една страна, в условията на господството на традиционното (на първо място азиатското) общество, чиято сила е в тесните връзки с етническата, кастовата, религиозната или друга колективна форма на самоорганизация, се формират държавни и обществени структури с вкоренени във вековете традиции, които се държат като колективен социален индивид. От другата страна е атомизираното и егоистично, основаващо се на протестантската етика, англо-саксонско общество, в чиято основа е отделният индивид, който не е свързан с никакви традиционни рамки с другите, подобни на него, индивиди. Първите представляват „демоса”, т.е. народа, койтоможе да бъде управляван само чрез структурите на вътрешната му самоорганизация. Вторите пък представляват „охлоса”, т.е. тълпата, която много лесно може да бъде манипулирана.

В края на всеки от последните три века, се осъществява укрепване на финансовия капитал и започва неговата мощна финансова експанзия. В процеса на експанзията на финансовия капитал, всеки път ставаме свидетели на рязко усилване на информационните потоци в условията на западното атомизирано общество и масовото съзнание на атомизирания съвкупен човешки „материал”. „Масовият индивид” е лесно податлив на манипулации, а появата на масите на историческата сцена и формирането на неструктурирано масово съзнание, дава на финансовия капитал огромни възможности за манипулиране на масовото съзнание. Както се казва, който плаща, поръчва и музиката. Напоследък манипулирането на общественото съзнание достигна наистина глобални мащаби. Определени събития биват развивани в определена посока с помощта на транснационалните медии, други просто се игнорират, или пък се обръщат с главата надолу, като черното се представя за бяло.

Струва ми се, че китайският модел на гъвкаво и прагматично съчетаване на пазара и плана, може да се окаже най-жизнеспособен в хода на по-нататъшното историческо развитие. Преди повече от 80-те години, разстреляният от Сталин руски икономист Николай Кондратиев посочва, че стабилното и безкризисно развитие е невъзможно без планиране. То обаче задължително трябва да е съобразено с пазарната специфика, а пък стихията на пазара да се ограничава и регулира от държавата за да се избегнат тежките и разрушителни последици от икономическите кризи, които се пораждат, най-вече, от липсата на контрол и алчността на финансовия капитал. Именно този принцип е заложен в основата на китайския модел на икономическо развитие.

Както вече споменах, друг такъв модел е ислямският, който се опира на стриктно структурираната организация на обществото, изградена на основата на ислямските религиозни догми. По отношение на икономическото развитие, ключова роля в този модел играе т.нар. „ислямско банкиране”, което се представя от привържениците му като алтернатива на „еврейския лихварски капитал”. Между другото, китайският модел използва именно старата европейска банкова система, чиито основи поставят още средновековните еврейски и италиански банкери, но се опитва да я контролира (повече или по-малко твърдо). Интересно е също, че сегашната криза в рамките на низходящата вълна от VІ цикъл на Кондратиев, демонстрира сравнително високата ефективност и устойчивост, в условията на глобалната криза, на „ислямското банкиране”, в сравнение с традиционната англосаксонска система на финансовия капитал, чиито център са частният Федерален резерв на САЩ и другите „независими” Централни банки.

Ролята на Русия за предотвратяването на нова война в Близкия Изток

На фона на всичко казано дотук, ролята на Русия за предотвратяването на очертания по-горе сценарий за нова война в Големия Близък Изток, е изключително важна. На чия страна ще застане Москва е от голямо значение. Преди сто години, руснаците правят стратегическа грешка, заставайки на страната на Антантата, начело с Британската империя (т.е. на най-голямата морска сила, която е традиционен противник на континенталните империи, каквато е Русия). Резултат от това става Първата световна война, революциите от 1917, разпадането на Руската империя и кървавата Гражданска война.

Днес руското ръководство е изправено пред подобна дилема: да подкрепи оставащия в миналото, но все още изключително мощен доминиращ център на световното икономическо развитие, в лицето на американско-британския алианс, или пък да се ориентира към бързо развиващите се нови центрове на глобалната икономика, които със сигурност имат бъдеще. В този смисъл, БРИКС, ШОС и Евразийският икономически съюз са все стъпки в правилната посока. Москва обаче следва по-бързо да заяви позицията си, например като подкрепи включването в ШОС, като пълноправни членове, на сегашните страни-наблюдатели: Афганистан, Индия, Иран, Монголия, Пакистан (а може би, дори Сирия?). Това значително би намалило желанието у определени среди на Запад, да провокират нова война в един толкова взривоопасен регион като Големия Близък Изток. Освен това, по този начин Китай и Русия ще демонстрират на САЩ, че това не е сфера на изключително американско влияние, дори нещо повече – че американците не са особено желани тук.

* Авторът е независим геополитически експерт, статията публикуваме с любезното съдействие на Националния консервативен форум

През последните няколко години Индийският океан се очерта като ключов център на геостратегически интерес. През 2010, четиригодишният преглед на отбраната на Пентагона (QDR) даде тон в това отношение, призовавайки за „по-интегриран подход към региона по линия на военните и граждански организации” и подчертавайки необходимостта американското правителство да оцени правилно „последиците от това за националните интереси, цели и мощ”, при изготвянето на новия Доклад за националната сигурност на САЩ, който Националният съвет за сигурност следва да представи през 2012 (1).

Ключовите американски съюзници също акцентират върху ролята на Индийския океан в своите стратегически документи. Така например, в австралийската Бяла книга за отбраната се посочва, че „в периода до 2030, Индийският океан ще се присъедини към Тихия, като център на нашата морска стратегия и военното ни планиране” (2). Във „Водещите принципи на японската национална отбранителна политика” пък се подчертава, че „Япония ще укрепва сътрудничеството с Индия и други държави, с които споделяме общи интереси за гарантиране сигурността на морските пътища от Африка и Близкия Изток към Източна Азия” (3).

Това фокусиране на вниманието на официалните власти към Индийския океан се подхранва и от трудовете на редица експерти, като например появилата се през 2010 книга на Робърт Каплан „Мусон: Индийският океан и бъдещето на американската мощ” (4), написана в духа на традиционното схващане на геостратезите Хилфорд Макиндер и Алфред Маън за значението на Индийския океан за САЩ, заради зависимостта им от глобалната търговия. Институции като Военноморския колеж, Американския предприемачески институт, Института Лоуи (Австралия) и Фондацията за иследвания в сферата на океанската политика (Япония) също подчертават в анализите си стратегическото значение на Индийския океан. Впрочем, същото може да се каже за институците от този тип и в Китай, Индия, Шра Ланка и другаде.

Всички тези стратегически изследвания и анализи се базират на дългия списък от проблеми в сферата на сигурността, които свързват САЩ и съюзниците им с Индийския океан. Сред тях са транзитът на петролните доставки от Персийския залив и Източна Азия; големият брой слаби и „пропаднали” държави по океанското крайбрежие (от Сомалия до Бирма); конкуренцията за ресурсите на океанското дъно; влиянието на климатичните промени върху островните и крайбрежни региони; конфликтите по линията Север-Юг във връзка с индийските претенции за изключителна икономическа зона (ЕЕZ) от 1,37 млн. кв. мили; пиратството, тероризма и опасността от „затваряне на морските пътища”; разпространението на оръжия за масово унищожение, съперничеството между големите сили (особено това между Индия и Китай) и трафика на хора и наркотици (5).

В едно отношение, тази сериозна концентрация на проблеми, свързани със сигурността, въобще не е учудваща. Индийският океан е третия най-голям океан на планетата и е заобиколен от четири континента и 40 държави – с многобройните политически, социални и стратегически последици от това. В същото време, голямото внимание, което започна да се обръща на Индийския океан, не означава, че той е застрашен от непосредствена опасност да попадне под контрола на някаква враждебна хегемонистична сила, да се превърне в обширна зона от „пропаднали държави” или да стане жертва на екологична катастрофа. Именно защото регионът е толкова обширен и разнообразен, е малко вероятно той да се окаже жертва на някоя отделна държава или недържавен играч, настроен връждебно към САЩ или съюзниците им. С други думи, от американска гледна точка, този регион не страда от стратегическата уязвимост на Карибите, застрашени през ХІХ век от европейските империи, или на Тихия океан, застрашен през ХХ век от Япония. Както се посочва в QDR от 2010, най-голямата сила в региона – Индия, може в бъдеще да се окажен „нетен износител” на сигурност в Индийския океан.

Не е достатъчно да посочим, че регионът на Индийския океан е станал по-значим, или че тук са налице многобройни транснационални предизвикателства. В QDR от 2010 с основание се подчертава необходимостта американската администрация да направи оценка на интересите на САЩ и техните цели в Индийския регион, както и на необходимата за реализацията им мощ. Би било добре, ако американските съюзници сторят същото. Така погледнато, кои жизнени интереси на САЩ са заложени в Индийския океан днес? Каква стратегия и какви ресурси са им необходими за прокарването и защитата на тези интереси?

Интересите на САЩ

Би било сериозна грешка да правим паралел между ситуацията в Тихия и в Индийския океан, включително твърдейки, че държавите по крайбрежието му се нуждаят от САЩ за да ги „организират”. Макар че тези страни – от Индия до Индонезия, през последните години подкрепят установяването на по-тесни двустранни връзки с Вашингтон в сферата на политиката и сигурността, в този регион САЩ никога не са доминирали, освен това тук липсват толкова сериозни регионални предизвикателства, каквото е Китай в Тихия океан. Така, индийското правителство съзнателно изключи американското участие в Индоокеанския морски симпозиум (IONS), когато той стартира през 2008, под предлог, че САЩ не са държава от региона (6). Никой в района на Индийския океан не е склонен да подкрепя американското лидерство в него, както е в Западния Пасифик, където ключовите съюзници на САЩ, като Япония например, настояват за активното ангажиране на Вашингтон с регионалните проблеми и смятат американското военно присъствие за необходимо за поддържане на силовия баланс в него.

Но макар че решаването на транснационалните проблеми, свързани с Индийския океан, само по себе си, не изисква регионалното лидерство на САЩ, следва да е ясно, че те имат важни интереси в региона, които трябва да останат във фокуса на вниманието на Вашингтон. Най-важният е, Индийския океан да продължи да бъде „сигурна магистрала” за международната търговия, особено за тази между богатите на петрол държави от Персийския залив и динамичните икономики на Източна Азия (7). Прекъсването и, а това означава прекъсване на 75% от източноазиатския внос на енергоносители, който в момента тече от запад на изток, би имало опустошителни последици за глобалната икономика и стабилността в Азия, провокирайки такива мерки в сферата на сигурността от страна на Китай и други силни източноазиатски държави, които ще навредят на американските интереси. Именно поддържането на тази търговска магистрала изисква от САЩ да прехвърлят част от силите си от Тихоокеанското командване към Индийския океан, за да се справят с предизвикателствата в Югоизточна Азия, както стана при осъществяването на операцията „Пустинна буря” (1991), а след това и на „Трайна свобода” (2001) и „Свобода за Ирак” (2003). От тази гледна точка обаче, „магистралата” през Индийския океан не изглежда пряко застрашена от враждебен държавен или недържавен играч, доколкото тероризмът и пиратството са свързани с крайбрежните зони, а възможностите на Китай, Иран или друга голяма сила да проектира морската си мощ в региона са ограничени, поне засега. Поддържането на тази „магистрала” и свободата на корабоплаването ще останат дългосрочна задача.

Друго, при това по-непосредствено предизвикателство е да се запази свободата на корабоплаване в т.нар. „тесни места” на магистралата през Индийския океан – в единия му край това е Ормузкия пролив, а в другия – Малакския пролив и Южнокитайско море. И двете са под силния натиск на откровено или потенциално враждебни на САЩ държави (третото „тясно място”, около Южна Африка и Мозамбикския проток, е подложено на по-малък натиск, но също е важно). През декември 2011, Иран заплаши да затвори Ормузкия пролив в отговор на икономическите санкции, наложи заради ядрената му програма, а пък Пекин агресивно прокарва претенциите си за веригата от островчета и скали, известна като „Кравешкия език” и разположена в Южнокитайско море (Параселските острови, архипелага Спратли и т.н. – б.р.), точно на пътя на морския трафик към Япония и Корея (8). Днес и в близко бъдеще американските ВМС могат да са напълно сигурни, че са в състояние да гарантират преминаването през тези „тесни места”, но нарастващата проекция на сила от страна на Китайския военен флот (КВФ) и иранската ядрена програма са фактори, които могат сериозно да затруднят мисията на флота на САЩ в едно не много далечно бъдеще. Тоест, макар „магистралата” през Индийския океан да не е застрашена в краткосрочна и средносрочна перспектива, той осигурява необходимата „дълбочина на отбраната” за справяне със заплахите към стратегическите „тесни места”, които обикновено са генерирани извън региона.

Накрая, регионът на Индийския океан е важен за САЩ и съюзниците им, защото може да се превърне в своеобразно второ бойно поле за стратегическата надпревара на големите сили в Азия, особено между Китай и Индия. Географски, Индийският океан осигурява на Пекин някои асиметрични предимства, доколкото китайците могат да разчитат на т.нар. „перлена огърлица” (финансирани от Китай пристанища и съответната инфраструктура, разположени в различни точки по крайбрежието на Индийския океан, от Пакистан до Бирма), затруднявайки Индия, тъй като тя почти няма как да отговори със същото по крайбрежието на Източно и Южнокитайско морета. Делхи реагира като даде силен тласък на военноморското си сътрудничество с Япония, подписвайки, през ноември 2008, с Токио едно от двете си споразумения в сферата на сигурността с друга държава (първото беше подписано с Австралия, през март 2007). Освен това, Индия укрепи връзките си в тази сфера със Сингапур, а нейни военни кораби посетиха виетнамската военноморска база Камран.

Индийските стратегически придобивки в Източна Азия обаче, са несравними с тези, които Пекин постигна в индийския „заден двор” – засега те са предимно икономически, но могат да станат и военно-стратегически. В пряката конкуренция с Китай в Индийския океан, Делхи притежава очевидни предимства, но способността на Пекин да измести индийците в собствения им заден двор е фактор с нарастващо значение в по-широката динамика на азиатската сигурност, който има потенциала да интензифицира дестабилизиращото региона съперничество между двете държави или поне да направи правителството в Делхи по-предпазливо към китайските действия. И тъй като интересът на САЩ изисква запазването на стратегическия баланс в Азия, появата на нов фронт на конкуренция между големите сили в Индийския океан би било сериозен проблем за Вашингтон.

Тези три геостратегически фактора – запазването на „магистралата” през Индийския океан отворена за всички, защитата на „тесните места” в двата края на океана и превръщането на региона във „втори фронт” на по-мащабната регионална конкуренция в Азия, са същите, които определят политиката на САЩ към региона от поне сто години насам. Което потвърждава постоянния характер на онези чисто геостратегически дефиниции на американските интереси и е начална точка за формулирането на бъдещата стратегия на Вашингтон. Тези фактори са в резонанс със стратегическите опасения на ключовите американски съюзници като Япония и Австралия и отразяват очертаваща се перспектива Китай да започне да играе по-голяма роля в Индийския океан, в дългосрочен план.

Американската стратегия и конкуренцията между Индия и Китай

По-голямата част от коментарите, касаещи Индийския океан, отделят най-голямо внимание на китайско-индийската конкуренция. Дали обаче наистина сме свидетели на битка за хегемония между възходящите азиатски сили за контрол над минаваща през него „магистрала”?

Няма съмнение, че морските маршрути в Индийския океан са все по-важни за Китай, което е сред причините за плановете на Пекин да се сдобие с мощен океански флот, както и, че китайското дипломатическо, търговско и (военно)морско присъствие в Индиийския океан бързо нараства. Няма съмнение и, че, взети заедно, тези тенденции пораждат тревога в Делхи (9). Важно е обаче, те да се анализират внимателно, както и да се уточнят последиците от тях за силовия баланс в региона на Индийския океан.

Дългосрочната китайска заплаха

Способността на Китай да проектира реална морска мощ в Индийския океан, днес и през следващото десетилетие, не бива да се надценява. Повечето анализи сочат, че китайците продължават бързо да модернизират флота си с цел да постигнат сериозно превъзходство над своя индийски съперник (10). Изпращането на китайски бойни кораби край бреговете на Сомалия за участие в антипиратски операции, което започна в края на 2008, показва, че Пекин, най-малкото, притежава ограничен капацитет да проектира и поддържа мощта си в един отдалечен от страната регион, позволява на Китай да опознае спецификата на военноморските операции в Индийския океан и несъмнено съдейства за ръста на китайския международен престиж. В същото време, редица експерти подчертават, че този тип операции прекалено „разтеглят и напрягат” китайската логистична система (11). Според Международния институт за стратегически изследвания (IISS): „Всеки конфликт, който изисква линиите за доставка да надхвърлят 200 морски мили, или в който не е налице достатъчно дълъг коридор по суша, би представлявал сериозно предизвикателство за КВФ и значително би ограничил възможностите му да разполага и поддържа флотилиите си” (12).

Междувременно, китайските стратези и политически лидери са загрижени, преди всичко, да предотвратят възможността Тайван да се обяви за независим, както и да не допуснат САЩ и съюзниците им да могат да действат без особен риск в т.нар. „близки морета”. Става дума за морски зони, смятани за жизненоважни за успешната защита на континентален Китай и разположени от Северния Пасифик, през Жълто и Източнокитайско, до Южнокитайско море (13).

От друга страна, не бива да придаваме излишно голямо значение на т.нар. „перлена огърлица”. Несъмнено, тя осигурява на Китай определени предимства в разузнавателната сфера, а също ограничена логистична подкрепа за корабите му, действащи в Индийския океан и гарантира на Пекин известен престиж, както и възможността да упражнява влияние върху правителствата на държавите, където са разположени обектите на „огърлицата” (макар че и обратното е вярно). Индийските анализатори често приемат китайските усилия за укрепване на отношенията с държавите от Индийския океан, като насочени срещу Индия, но истината е, че тези опасения са преувеличени и, че те по-скоро обслужват икономическите цели на Китай (поне засега) (15).

Дори ако Китай съумее през следващите десетилетия да създаде достатъчно ефективни военноморски сили, включително самолетоносачи и съответния спомагателен инструментариум в някои от „перлите” от огърлицата, тези сили ще действат в Индийския океан при доста неблагоприятни за тях условия. Голямата отдалеченост на пристанищата в Южен Китай, прави маршрутите за снабдяваето им уязвими при евентуална забрана на корабоплаването през Малакския пролив и другите „тесни места”, а в открито море китайските кораби ще бъдат постоянно застрашени от силите, опериращи от остров Диего Гарсия (разположен на 2200 км южно от Индия) или от други стратегически точки, включително индийските Андамански и Никобарски острови (разположени на 150 км северно от Асех, в Индонезия). „Перлите”, формиращи огърлицата, са пръснати и трудно могат да бъдат защитени индийския флот, който е облагодетелстван от много по-късите си комуникации (16).

Делхи би могъл да използва силната зависимост на Китай от „магистралата” за вноса на необходимите му енергоносители, като инструмент за стратегически натиск срещу Пекин, макар че това би могло да се окаже твърде рискована игра за всички участници в нея (17). С други думи, КВФ може да се окаже в същата ситуация, като имперския японски флот в Индийския океан, през 1942-1943, когато Токио неуспешно се опитва да установи военноморски контрол в региона.

Голямата променлива в това уравнение е Тайван. Китайските стратези са наясно, че контролът над този ключов остров би гарантирал безпрепятствен достъп на китайския военен флот до Западния Пасифик (18). Този въпрос е тясно свързан и със силовия баланс в Индийския океан. С евентуалното присъединяване на Тайван, правителството в Пекин би се освободило от огромно бреме и въодушевено от нарасналия си в тази връзка международен престиж вероятно би било много по-склонно да се насочи към „далечните морета”. Същото се отнася и за КВФ, който ще разполага с далеч по-големи възможности за действие, включително в Индийския океан (19). Именно тази перспектива е в основата на решението на КВФ да разшири операциите си от своята най-голяма база за подводници на остров Хайнан, след 2008 (20).

Тоест, в далечна перспектива (може би след 20-30 години) съществува опасност, при определено развитие на събитията, КВФ да се сдобие с необходимите възможности да проектира пълноценно китайската мощ в Индийския океан, отправяйки открито предизвикателство към САЩ и Индия (21). Тогава Пекин би могъл да разчита на нещо много повече от днес, включително да създаде собствен еквивалент на американската база на остров Диего Гарсия например. Съветите никога не са имали възможност да доминират в Индийския океан, но дори и само мисълта, че те биха могли да разполагат там с възможности, затрудняващи свободния достъп на други сили, се възприемаше от САЩ като достатъчно сериозна заплаха по време на студената война. Появата на подобна заплаха от страна на Китай следва да се разглежда като възможна в по-далечно бъдеще. Разбира се, имайки предвид силното противопоставяне на регионалните държави на китайските опити за утвърждаване в Южнокитайско море през 2010, съществува голяма вероятност Пекин да се сблъска със сериозна съпротива, ако в бъдеще КВФ действително реши да действа като равностоен конкурент на Индия или САЩ в Индийския океан.

Съществуват ли непосредствени рискове?

Междувременно, натискът върху „източната врата” на Индийския океан също нараства. Пекин прави всичко възможно да се наложи над останалите претенденти за територии в Южнокитайско море (най-вече Филипините и Виетнам), използвайки за целта дипломатически средства, но и мощта на своята армия и флот, и е на пък да се превърне в доминираща морска сила в този субрегион, в отсъствието на САЩ (22). В същото време обаче, на дългосрочните стратегически и икономически интереси на Китай, свързани с Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), бе нанесен сериозен удар през 2019-2010, когато, в отговор на повишената китайска активност в региона, АСЕАН потърси дипломатическа помощ от САЩ на регионалния форум на организацията, през юли 2009, където държавният секретар Хилари Клинтън и ключови членове на АСЕАН потвърдиха значението на „свободното корабоплаване”. Освен това САЩ предложиха да разширят военната си помощ, включително чрез разширяване на сътрудничеството в сферата на отбраната (особено с Виетнам и Филипините), както и чрез разполагането на американски крайбрежни бойни кораби (LCS) в Сингапур (23). Впрочем, за разлика от Иран, в другия край на Индийския океан, Пекин не търси изгода, ангажирайки се в пряка конфронтация със САЩ, предпочитайки да следва стратегията на Дън Сяопин „заблуждавай противника и печели време” (24). В същото време, Китай не се отказва от претенциите си и, на практика, разширява програмата за изграждане на нови кораби с цел утвърждаване на хегемонията си в Южнокитайско море (25).

Винаги съществува възможността амбициите на китайците в Индийския океан да надхвърлят техните възможности. Пропадналите държави по крайбрежието могат да окажат влияние върху тях, доколкото Пекин ще бъде подложен на силен вътрешен натиск да защити своите морски маршрути, инвестиции и граждани. Разрастващите се икономически интереси и усилващите се националистически настроения в обществото ще поставят новото китайско ръководство под още по-силен натиск да защити китайските национални интереси. С други думи, опасността от „пропадналите държави” е по-малко свързана с това, че те биха могли да застрашат функционирането на „магистралата” през Индийския океан, а по-скоро с необходимостта от ангажирането на повече военни сили, отколкото е необходимо за стабилността в региона (26). Тук е мястото да припомним, че руско-японското съперничество рязко се изостря и двете страни тръгват по пътя към войната през 1904, когато и двете решават да изпратят свои части в Китай, като част от многостранния отговор на т.нар. „боксерско възстание”.

Възходящата мощ на Китай и свързаната с това възможност за откриването на „нов фронт” в по-широкото китайско-индийско съперничество и дългосрочната перспектива, че Пекин може да се ориентира към постигане на паритет, ако не и на пълен контрол над „магистралата” в Индийския океан. Впрочем, значението на Индийския океан нараства и защото той може да осигури необходимата стратегическа дълбочина на отбраната срещу нарастващия натиск върху „тесните места” в Ормузкия пролив и Южнокитайско море.

Всъщност, по-непосредственото предизвикателство не е свързано с Китай, а именно с Ормузкия пролив. И макар че американските ВМС вероятно ще продължат да доминират в пролива в обозримо бъдеще, не бива да се изключва, че ходът на събитията ще стимулира амбициите на Иран да наложи собствения си контрол над него, включително чрез провокиране на вътрешен натиск за прекратяване присъствието на Пети американски флот в Бахрейн; потенциалният сдържащ ефект от бъдещия ирански ядрен арсенал; способността на Техеран да ескалира натиска срещу САЩ и съюзниците им в Ирак и Афганистан; възможността да бъдат използвани Хизбула и Хамас за провокиране на нови проблеми за САЩ в Близкия Изток; провокационни действия на ирански военни кораби и т.н.

Поради това, САЩ ще трябва да разполагат с адекватна стратегия за незабавна реакция от територията на Индийския океан на евентуални ирански действия в района на Ормузкия проток, както и с дългосрочна стратегия за „разубеждаване и сдържане” на китайския натиск, осъществяван от Южнокитайско море върху „тесните места” в източния край на Индийския океан. И едното, и другото ще изискват постоянно военноморско присъствие на САЩ, ангажирането на съюзните и приятелски настроени крайбрежни държави, както и демонстрирането на решимост за съвместни действия, включително чрез провеждането на съвместни военноморски учения.

Компонените на американската стратегия в Индийския океан

Тъй като Националният съвет за сигурност на САЩ (НСС) се опитва да обедини въпросите за стратегията, политиката и ресурсите, касаещи променящата се геостратегическа динамика в Индийския океан, важно е вниманието да се концентрира върху трите най-важни цели на Вашингтон в региона: гарантиране сигурността на „океанската магистрала”, канализиране на съперничеството между големите сили в Азия и защитата на „тесните места”, без да се поддаваме на изкушението да включим в тази стратегия и други проблеми, които сами по себе са важни, но не касаят непосредствено региона, както и традиционния стремеж на Америка да „организира” региона. Затова по-долу ще изброим пет ключови принципа, от които би следвало да се ръководи и НСС.

Ресурсите са от значение

Администрация на Обама изпрати обнадеждаващ сигнал към Азия, обещавайки да не се концентрира прекалено върху Близкия Изток и да не съкращава бюджета на Тихоокеанското командване в рамките на новата отбранителна стратегия на президента (27). В същото време геостратегията на Индийския океан демонстрира, защо глобалната сила не е в състояние да гарантира твърдо, че няма да ореже бюджета на някое регионално командване в полза на други, намиращи се в критично важни за САЩ райони.

Ясно е, че кризата около Иран и аспектите и, касаещи Ормузкия пролив, изискват прехвърлянето на средства и военни сили от зоната на отговорност на Тихоокеанското командване, защото САЩ вече не разполагат с достатъчен военен потенциал в Европа. Но, ако обединеният комитет на Конгреса по намаляване на бюджетния дефицит действително прокара планираното сериозно съкращаване на разходите за отбрана, способността на Тихоокеанското командване да изпълнява задачите си в Западния  Пасифик сериозно ще се влоши, да не говорим за възможностите му да прехвърли част от силите си през Индийския океан. Тук е мястото да напомним, че става дума за съкращаване на военните разходи със сума, равняваща се на годишния военен бюджет на Япония (който, между другото, е шестия в света). Наистина, американското присъствие в Индийския океан може да се осъществява от базите в Япония или Австралия и Сингапур, но съкращенията на бюджета няма как да не засегнат ангажиментите и присъствието на Тихоокеанското командване в обширния регион от Аденския залив до Малакския пролив. Те са в противоречие с твърдението за новата роля на региона в американската стратегия и ще ерозират усилията на САЩ за укрепване на сигурността му, отношенията им със съюзниците и способността им за сдържане на потенциалните противници (28). Сегашните планове за орязване на разходите за отбрана водят до нарастване на стратегическия риск: отказът от досегашната структура на американската военна сила, позволяваща воденето на две войни едновременно, ще означава, че САЩ ще трябва да се сражават по-дълго и да платят по-висока цена, ако все пак им се наложи да се ангажират в два големи военни конфликта, в различни точки на света (29). Това орязване ще намали и американските възможности за ангажиране и присъствие в региона. Ако то е по-сериозно, може дори глобално да отслаби САЩ.

Ролята на остров Диего Гарсия и Австралия

Въпреки че САЩ не се нуждаят от значително военно присъствие в Индийския океан (по-нататък ще обясним, защо), изключение от това правило са остров Диего Гарсия и Западна Австралия. Значението на Диего Гарсия като флотска база и склад за военно оборудване ще става все по-голямо за поддръжката на американското присъствие и операциите на САЩ в региона, тъй като осигурява необходимата стратегическа дълбочина и контрола на магистралата към „тесните места” в Югозападна и Югоизточна Азия, като значението му може още повече да нарасне в случай, че между САЩ и Индия възникнат стратегически различия (което е много малко вероятно) или ако Индия престане да играе ролята на главен гарант за стабилността в региона.

На свой ред, основната австралийска военноморска база в Западна Австралия „Стърлинг”, както и Кокосовите острови (стратегическа австралийска територия, разположена на 3000 км северозападно от Пърт, точно по средата между Австралия и Шри Ланка) също ще придобие много по-голямо значение за гарантиране военното присъствие на съюзниците в Индийския океан. Базата разполага с дълбоководно пристанище (след разширяването си, то ще може да приема и самолетоносачи) и поддържаща инфраструктура за бойни кораби и подводници и предлага лесен достъп до зоните за провеждане на учения. През Втората световна война, в този район бяха разположени 30 американски подводници. След разширяване на инфраструктурата и, базата „Стърлинг” може да осигури логистича подкрепа за разширяващото се присъствие на американски военни кораби и подводници в Индийския океан. Това ще осигури на САЩ необходимата дълбочина на отбраната при зашитата на морските маршрути в Южнокитайско море, както и директен достъп, през откритите води на океана, до Персийския залив, без да се налага минаване през „тесните места” в Югоизточна Азия. Влагането на сравнително малко средства за разширяване на съществуващата самолетна писта и инфраструктурата на Кокосовите острови ще ги превърне в ключов опорен пункт за евентуални военновъздушни операции на САЩ в Бенгалския залив и още по-далеч.

Значението на силовия баланс

Поддържането и укрепването на военновъздушната и военноморска мощ в Тихия океан е важно, в същото време засега САЩ все още не се нуждаят от значително разширяване на постоянното американско военно присъствие в Индийския океан (освен споменатите по-горе подобрения на инфраструктурата на остров Диего Гарсия и Западна Австралия). Стабилният баланс може да бъде допълнително укрепен тъй като възможностите и намеренията на основните морски сили в региона съвпадат в достатъчна степен с интересите на САЩ. Американската стратегия следва да се фокусира върху подкрепата за индийското превъзходство в Индийския океан и по-тясното стратегическо сътрудничество между Вашингтон и Делхи, съзнавайки, че то си има граници и не може да прерасне в пълноценен съюз. Стратегията на САЩ трябва да окуражава и подкрепя по-тесните връзки и сътрудничеството между основните „морски демокрации” в региона. Поощряването на стратегическите консултации би било от полза, включително възраждането на концепцията за „четириъгълника” САЩ-Япония-Австралия-Индия. Четирите държави доказаха ползата от него, обединявайки усилията си за преодоляване на последиците от Азиатското „цунами”, през 2004-2005, но предложението на тогавашния японски

премиер Шинзо Абе за издигане на сътрудничеството на по-високо политическо ниво се сблъска със съпротивата на Китай и вътрешната опозиция, съществуваща и в четирите държави. Разбира се, това не спря координацията на действията им в политическата сфера и тази на отбраната.

САЩ могат да окуражат обединяването на потенциалите на тези четири големи сили, стимулирайки ръста на двустранното сътрудничество в сферата на отбраната с всяка от останалите три държави. В същото време, следва да се стимулира тристранният стратегически диалог между САЩ, Индия и Австралия.Освен, че би бил полезен, сам по себе си, той може да се окаже преход към възраждането на споменатия по-горе „четириъгълник” (30). Стратегията на постепенното координиране усилията на морските сили в Индийския океан има три предимства: на първо място тя помага за разубеждаването на Китай или други външни сили да търсят паритет с Индия и така гарантира сигурността на „магистралата”, минаваща през океана; на второ място тя осигурява зона, разположена извън най-чувствителните райони на „изключителен китайски интерес”, в която да се демонстрира, че опитите на Пекин за утвърждаване на своето влияние ще провокират обединената реакция на другите държави от региона; на трето място, тя предоставя необходимия потенциал и нормативна основа за сътрудничество в сферата на сигурността, в противовес на едностранните действия за борба с пиратството, тероризма и другите предизвикателства в Индийския океан. Интегрална част от тази стратегия следва да стане признанието, от страна на САЩ, Япония и Австралия, че възходът на Индия играе положителна роля за сигурността в Азия.

Формирането на субрегионални коалиции и развитието на техните възможности също ще помогне за справяне с предизвикателствата в региона, свързани с пиратството и тероризма и ще укрепи сигурността в него. Пиратството в Арабско море например, носи загуби от 7 до 12 млрд. долара годишно като тази заплаха се разраства (така, броят на заложниците на пиратите нарасна от 163, през 2007, до над 1000,през 2010) (31). Налице са възможности за субрегионално многостранно сътрудничество на различни равнища, като започнем с ръководената от САЩ група Task Force 151 (най-голямата група кораби за борба с пиратите, действаща в района), в която участват Япония, Австралия и американските съюзници от НАТО, но не и Китай. Както се посочва в един от последните доклади на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (CSIS), следва да бъдат окуражени и паралелните усилия на Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив в близост до Арабско море (32).

Регионалната архитектура за сигурност е от по-малко значение в случая

Макар че съществува силно изкушение новата американска стратегия в Индийския океан да има всеобхватен характер, остава под въпрос, дали действително е възможно изграждането на регионална архитектура за сигурност, по модела, използван от САЩ във взаимоотношенията им с АСЕАН или в Западния Пасифик. Формулирането на подобна всеобхватна стратегия, включваща всички американски интереси в Индийския океан, би могла да предостави немалко възможности за ангажиране и сътрудничество с държавите от региона, но правителството във Вашингтон следва да се отнася предпазливо към реализацията на мащабни и касаещи целия индоокеански регион инициативи под егидата на САЩ по четири причини. На първо място, ако най-важните стратегически интереси на САЩ в региона изискват да бъде подкрепено индийското лидерство в него, тогава инициативите, които ерозират или поставят под въпрос това лидерство трябва да бъдат изоставени. На второ място, проблемите, свързани с експлоатацията на ресурсите на океанското дъно или с климатичните промени, са въпрос, по които националните интереси на САЩ и Индия често се разминават, което означава, че решаването им би могло да се постигне по-лесно на двустранни или глобални форуми, отколкото в рамките на някаква индоокеанска регионална инициатива. На трето място, наследената от миналото обвързаност на Индия с идеите за неприсъединяването, карат Делхи да се отнася с по-голямо доверие към мултилатералните форуми, отколкото към двустранното сътрудничество или към сътрудничеството в ограничен формат, като например в рамките на „четириъгълника” САЩ-Индия-Япония-Австралия или на тристранния формат САЩ-Япония-Индия. Индийската стратегически култура се променя, като тази промяна съдейства за укрепване на стабилността в региона и е в съответствие с американските сратегически интереси в него. Затова стратегията на САЩ следва да стимулира тази тенденция. На четвърто място, предизвикателствата пред индоокеанския регион са толкова различни - както тематично, така и географски, че решенията им едва ли биха могли да се вместят в някаква стройна общорегионална архетектура за сигурност.

Тайван също е от значение

Сред най-значимите променливи в уравнението за бъдещето на Индийския океан, е Тайван. Една ясна американска стратегия, насочена към предотвратяване на мирното обединение на острова с континентален Китай и отмяната на т.нар. Три комюникета (касаещи китайско-американските отношения и тайванския въпрос и обнародвани през 1982) – с други думи, промяната на политиката на Вашингтон в посока към активна подкрепа за тайванската независимост от континента – би довела до пряка конфронтация с Пекин и няма да донесе нищо положително в Западния Пасифик и Индийския океан. В същото време, стриктното придържане на САЩ към Закона за отношенията с Тайван и съвместните усилия с партньорите да не се допуснат едностранни промени на статуквото в Тайванския пролив е от голямо значение. Китайския натиск върху Тайван с икономически или военни средства ще отслаби стратегическото влияние на САЩ и Япония в Западния Пасифик и ще окуражи КВФ да съсредоточи все повече ресурси в Южнокитайско море и, евентуално, в Индийския океан. И обратното, сближаването между Пекин и Тайпе, ако се основава на уважението към сигурността и демократичните ценности на тайванците, може да съдейства за позитивни промени в китайската политическа и стратегическа култура и ще се отрази положително на сигурността в Азия и Индийския океан.

Стратегически проблем, но не и криза

Въпреки повишеното внимание към региона напоследък, в Индийския океан няма и не се очертава криза на сигурността. Налице са обаче значителни американски интереси, най-вече за поддържане в изправност на критично важната търговска „магистрала” през океана, свободното корабоплаване през т.нар. „тесни места” и недопускане изострянето на геостратегическата конкуренция и съперничество в Азия. САЩ имат достатъчно опит, партньори и ресурси (освен ако орязването на разходите за отбрана не придобие размери, значително надхвърлящи предложените от сегашната администрация) за да решат тези проблеми и да попречат на избухването на регионални кризи. Би било по-добре американските интереси да бъдат защитени не с помощта някакви нови регионални инициативи или създаването на ново командване, а използвайки старомодните съюзи и силовия баланс, запазвайки военноморското присъствие на САЩ (особено в Персийския залив, Южнокитайско море и по цялата индоокеанска „магистрала”, разчитайки на базите в Диего Гарсия и Австралия), формирайки жизнени алианси в Източна Азия, спазвайки твърдо ангажиментите към Тайван и, разбира се, изграждайки и поддържайки стратегическо партньорство с Индия.

Бележки:

1. U.S. Department of Defense, ‘‘Quadrennial Defense Review Report,’’ February 2010, pp. 60—61, http://www.defense.gov/qdr/images/QDR_as_of_12Feb10_1000.pdf.

2. Australian Department of Defence, ‘‘Defending Australia in the Asia Pacific Century: Force 2030,’’ 2009, p. 37, http://www.defence.gov.au/whitepaper/docs/defence_white_paper_2009.pdf.

3. Japanese Ministry of Defense, ‘‘National Defense Program Guidelines for FY 2011 and beyond,’’ December 17, 2010, p. 9, http://www.mod.go.jp/e/d_act/d_policy/pdf/guidelinesFY2011.pdf.

4. Robert Kaplan, Monsoon: The Indian Ocean and the Future of American Power (New York: Random House, 2010).

5. Виж например, Hillary Clinton, ‘‘America’s Pacific Century,’’ Foreign Policy, November 2011, http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/10/11/americas_pacific_century; Gregory R. Copley, ‘‘The Indian Ocean: Dynamic Theater for the 21st Century,’’ Defense & Foreign Affairs and Strategic Policy 36, no. 12 (2008): pp. 11—14, 17; Lee Cordner, ‘‘Progressing Maritime Security Cooperation in the Indian Ocean,’’ Naval War College Review 64, no. 4 (Autumn 2011): pp. 68—88, http://www.usnwc. edu/getattachment/92887ed7-4617-4ff7-adbc-edac05c97613/Progressing-Maritime-Security-Cooperation-in-the-I; James C. Hsiung, ‘‘Sea Power, the Law of the Sea, and the Sino-Japanese East China Sea ‘Resource War’,’’ American Foreign Policy Interests 27, no. 6 (2005): pp. 513—529; Adrian Pabst, ‘‘Central Eurasia in the Emerging Global Balance of Power,’’ Australian Foreign Policy Interests 31, no. 3 (2009): pp. 166—176; and BrianWilson, ‘‘Naval Diplomacy and Maritime Security in theWestern Indian Ocean,’’ Strategic Analysis 33, no. 4 (2009): pp. 488—497.

6. Indian Ocean Naval Symposium, http://indiannavy.nic.in/ions/welcome_to_ions_website_new.htm.

7. Авторите изказват признанието си на Ашли Телис за лансираната идея за Индийския океан като „магистрала” и помощта, оказана им за развитие на основните идеи в настоящата статия.

8. Alexander Wilner and Anthony H. Cordesman, ‘‘Iran and the Gulf Military Balance,’’Center for Strategic and International Studies, December 1, 2011, http://csis.org/files/publication/111128_Iran_Gulf_Military_Bal.pdf; Thomas Erdbrink, ‘‘Iran unlikelyto block oil shipments through Strait of Hormuz, analysts say,’’ The Washington Post, December 28, 2011, http://www.washingtonpost.com/world/middle_east/despitethreats-iran-unlikely-to-block-oil-shipments-through-strait-of-hormuz/2011/12/28/gIQAVSOSMP_story.html; and Robert Kaplan, ‘‘The South China Sea is the Future of Conflict,’’ Foreign Policy, Sept/Oct 2011, http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/08/

15/the_south_china_sea_is_the_future_of_conflict.

9. Howard Chua-Eoan, ‘‘Beyond Pirates: On the High Seas, an Indian-China Rivalry,’’ Time, April 8, 2009, http://www.time.com/time/world/article/0,8599,1890251,00.html.

10. Виж например, International Institute for Strategic Studies, Strategic Survey 2011: The Annual Review of World Affairs (Milton Park: Routledge, 2011), p. 339; and David Brewster, ‘‘An Indian Sphere of Influence in the Indian Ocean?’’ Security Challenges 6, no. 3 (Spring 2010): p. 5.

11. Christopher D. Yung and Ross Rustici with Isaac Kardon and JoshuaWiseman, ‘‘China’s Out of Area Naval Operations: Case Studies, Trajectories, Obstacles, and Potential Solutions,’’ National Defense University, December 2010, http://www.ndu.edu/inss/docuploaded/ChinaStrategicPerspectives3.pdf.

12. Strategic Survey 2011, p. 134.

13. Toshi Yoshihara and James R. Holmes, Red Star over the Pacific: China’s Rise and the Challenge to U.S. Maritime Strategy (Annapolis: Naval Institute Press, 2010), pp. 21—26.

14. Ibid., p. 23.

15. Виж например, Brewster, pp. 5—7; and Ashley Townshend, ‘‘Unraveling China’s ‘String of Pearls’,’’ YaleGlobal Online, September 16, 2011, http://www.lowyinstitute.org/Publication.asp?pid_1701.

16. Iskander Rehman, ‘‘China’s String of Pearls and India’s Enduring Tactical Advantage,’’Institute for Defence Studies and Analyses, June 8, 2010, http://www.idsa. in/idsacomments/ChinasStringofPearlsandIndiasEnduringTacticalAdvantage_irehman_080610.

17. Авторите благодарят на Пол С. Гиара, който разви тази концепция в: ‘‘China’s Maritime Salient: Competitive Strategies on the Oceanic Front For the 21st Century,’’in Competitive Strategies for China, ed. Thomas Mahnken (Stanford University Press, forthcoming, 2012).

18. Yoshihara and Holmes, pp. 52—54.

19. James R. Holmes and Toshi Yoshihara, ‘‘China and the United States in the Indian Ocean: An Emerging Strategic Triangle?’’ Naval War College Review 61, no. 3 (Summer 2008): pp. 41—60, at p. 45, http://www.usnwc.edu/getattachment/75c4e264-64f2-4b4f-b5ff-8f09ad5d8ccf/China-and-the-United-States-in-the-Indian-Ocean_A.

20. Hans M. Kristensen, ‘‘New Chinese SSBN Deploys to Hainan Island,’’ FAS Strategic Security Blog, April 24, 2008, http://www.fas.org/blog/ssp/2008/04/new-chinesessbn-deploys-to-hainan-island-naval-base.php.

21. IISS estimates that China may be able to project power beyond its near abroad in substantial, joint-service operations by 2050. See Strategic Survey 2011, p. 135.

22. Ronald O’Rourke, ‘‘China Naval Modernization: Implications for U.S. Navy Capabilities — Background and Issues for Congress,’’ Congressional Research Service, July 17, 2009, p. 13, http://fpc.state.gov/documents/organization/128334.pdf.

23. По-подробно, виж ‘‘Documents on ASEAN and the South China Sea,’’ http://cil.nus.edu.

sg/wp/wp-content/uploads/2011/06/Documents-on-ASEAN-and-South-China-Sea-as-of-

June-2011.pdf; and Hillary Rodham Clinton, ‘‘Remarks on Regional Architecture in Asia: Principles and Priorities,’’ January 12, 2010, http://www.state.gov/secretary/rm/2010/01/135090.htm.

24. Bonnie S. Glaser, ‘‘Ensuring the ‘Go Abroad’ Policy Serves China’s Domestic Priorities,’’ China Brief 7, no. 5 (May 9, 2007), http://www.jamestown.org/single/?no_cache_1&tx_ttnews[tt_news]_4038.

25. Carlyle A. Thayer, ‘‘China’s New Wave of Aggressiveness in the South China Sea,’’ Paper to Conference on Maritime Security in the South China Sea, sponsored by the Center for Strategic and International Studies, June 20-21, 2011, http://csis.org/files/publication/110629_Thayer_South_China_Sea.pdf.

26. Виж Rory Medcalf, ‘‘Unselfish giants? Understanding China and India as security providers,’’ Australian Journal of International Affairs, Special Issue: Collaboration, Governance, and Security in the Asia-Pacific: Challenges for Australia and China, July 2011.

27. Виж Barack Obama, ‘‘Remarks By President Obama to the Australian Parliament,’’ The White House, November 17, 2011, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/17/remarks-president-obama-australian-parliament; Barack Obama, ‘‘Remarks by the President on the Defense Strategic Review,’’ The White House, January 5, 2012,

http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2012/01/05/remarks-presipresident-defense-strategic-review; and Hillary Clinton, ‘‘America’s Pacific Century.’’

28. Виж например, Michael Mazza, ‘‘Two Wars and the 38th Parallel,’’ The American, January 31, 2012, http://www.american.com/archive/2012/january/two-wars-and-the-38th-parallel.

29. Виж Kori Schake, ‘‘The need for honest risk assessment,’’ ForeignPolicy.com, January 5, 2012, http://shadow.foreignpolicy.com/posts/2012/01/05/the_need_for_honest_risk_assessment.

30. Виж ‘‘Shared Goals, Converging Interests: A Plan for U.S.-Australia-India Cooperation in the Indo-Pacific,’’ Joint Project by Scholars from The Heritage Foundation, the Lowy Institute for International Policy, and the Observer Research Foundation, November 3, 2011, http://www.heritage.org/research/reports/2011/11/shared-goals-converging-interestsa-plan-for-u-s-australia-india-cooperation-in-the-indo-pacific.

31. Rick ‘‘Ozzie’’ Nelson and Scott Goossens, ‘‘Counter-Piracy in the Arabian Sea: Challenges and Opportunities for GCC Action,’’ Center for Strategic and International Studies, May 2011, pp. 1-2, http://csis.org/files/publication/110509_GulfAnalysis_Counter_piracy_inthe_ArabianSea.pdf.

32. Ibid., p. 6.

* Доцент в Джорджтаунския университет и старши съветник в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Анализатор на Уошингтън Куотърли

** Старши изследовател в Института Лоуи за международна политика, Австралия, анализатор на Уошингтън Куотърли

Георги Маринов, „Трансформационните процеси в глобалната икономика”, 248 стр., „Факел” и „Изток-Запад”, С. 2012

На пръв поглед, трудът на доц. д-р Георги Маринов е едно от многото изследвания у нас и в чужбина на такава чувствителна материя, каквато е икономиката. Подобни творчески търсения са отклик на вечно блуждаещата съвест на професионалиста в момент, в който светът, Европа и България се тресат от икономическа и финансова криза. Натрупалият няколко десетилетия опит икономист-преподавател дава своята рецепта и своя подход за излизането от спиралата на световната, регионална и национална рецесия. Ценното в случая е, че става въпрос за заявка за една трилогия, озаглавена „Геоикономикс”. Конкретният труд е само първата стъпка в едно по-цялостно и по-завършено изследване, което ще предаде по възможно най-пълен начин богатството на възгледите и идеите на доказалия се учен.

В тази сравнително неголяма по обем книга (около 250 страници), доц. Маринов навлиза в сложни икономически проблеми, взаимовръзки и взаимозависимости между водещите компоненти на макроикономиката. Добре организираната мисъл е материализирана чрез логически построена структура. Много ясно проличават предметът, обектът, задачите и методологията на изследването. Интересното в случая е хибридизирането, или както се изразяваме в академичните среди „мултидисциплинарния” предмет, в който се преплитат икономика, социална политика, политология, международни отношения, политическа география и други. Това не само обогатява съдържанието на книгата, но и привлича широк кръг читатели с разностранни научни интереси. Всъщност, именно тази особеност отличава този труд от изследванията на т.нар. „пазарни фундаменталисти”. В тази светлина, много оригинално звучи малката по обем, но изключително съдържателна, заключителна пета глава, а именно „Императивите”. В нея Георги Маринов е извел на преден план синтезираните формули на своите препоръки за излизането от кризата. Те са своеобразни постулати и, едновременно с това, категорически норми - заповеди, чиято реализация трасира хоризонта и бъдещето на човечеството. Чувства се прогностичният елемент, задължителен за всяка теоретична разработка в областта на политическите и икономическите науки.

В първата глава „Основни характеристики на глобалната икономика” авторът директно навлиза в обекта на изследването. Той търси активно генезиса на релацията геоикономика-геополитика, очертавайки основните тенденции и главните движещи сили. В параграфа „Икономически фундаментализъм” доц. Маринов много добре аргументира тезата си, че съвременната епоха е преход от класическата система на международните отношения към международната икономическа система, базирана върху глобализация и интернационализация. Качествено новият преход е характеризиран по един впечатляващо убедителен начин. Утвърденият експерт поставя акцент върху ролята на субектите, които са едновременно икономически и политически. В това си качество те изпълняват функции в различни геополитически плоскости – национална, регионална и световна. Интересни са и разсъжденията на автора за геокодовете. Той възприема отдавна лансирани тези, например идеите, адаптирани в най-ново време от преподавателя в „Сорбоната” Жорж Превалакис. Ценното и евристичното е, че Георги Маринов ги преосмисля и доразвива. Придава им икономическа интерпретация и обосновка за изграждането на профила на геокода на всеки един субект. Авторът конкретизира, че понастоящем световното политическо господство и хегемония се изразява главно чрез икономически средства. Функционалната подсистема на сигурността в международните отношения, изразяваща се чрез големината и състоянието на военния арсенал, боеспособността на армията и военнокадровият потенциал, вече не е решаваща при налагането на конкретното външнополитическо влияние. Икономическата подсистема е не само неин важен конкурент, но и вече значително изпреварва въпросната „силова” подсистема като фактор на световна хегемония.

Оригинални са вижданията на доц. Маринов и за тенденциите, които променят световната икономика. Той ги обобщава в три обособени групи, а именно:

- Промени в статуквото на националните, регионалните и глобалните икономически структури;

- Модифициране на средствата за постигане на стратегическите задачи;

- Повишаване ролята на информационно-комуникационните технологии в глобалния свят.

- Анализирайки световната глобализация, доц. Георги Маринов достига до извода, че процесите, характерни за този феномен, са всъщност „едно организирано отсъствие на отговорност”. Така той привлича читателското внимание върху съпътстващите елементи на анархия, хаос и неуредици, които са специфични обикновено за такива мащабни трансформации, каквито са онези, протичащи в областта на икономиката и политиката.

Особено висока оценка заслужават оригиналните идеи на автора за параметрите на новата, раждаща се в резултат на глобализацията, световна икономика. Очертава се ново разделение на труда, ново райониране и, респективно, на картата се появяват нови геополитически и геоикономически зони. Авторът правилно подсказва, че досегашната периферия сякаш „възстава” и в голяма степен измества традиционния център. Така, досегашните отношения на политико-икономическа субординация в света са поставени на изпитание и се създават нови формули, които не се приемат бързо и еднозначно от големите „играчи”.

В тази аналитична тъкан важно място е отделено и на оценката за ролята на държавата. Доц. Маринов добре съчетава традиционализма и търсенията за преосмислянето на държавното присъствие в регулационните и иновативни процеси в световното и националното стопанство.

Силен, приносен щрих в анализа на труда е детайлизираната характеристика за световната икономическа миграция, съчетана с етностопанското и криминално предприемачество и бизнес. В тази логика на разсъждения може да се добавят и пасажите за връзките между международното предприемачество и отделни терористични дейности и организации с широко разпространение по света. Идеята на автора, че стопанската дейност невинаги протича в законови, добре регламентирани и предвидими рамки, а често се изражда в одиозни девиации. Последните обаче, сякаш са задължителен компонент на всеки един процес, протичащ в такива размери.

Георги Маринов смело предлага и своята хипотеза за „третия път” на фона на разсъжденията си за класическите и съвременните икономически теории. Като форма това не е нещо ново, тъй като множество автори са предлагали, в някакъв вариант, именно „третия”, „независимия” и единствено „спасителния път”. В същото време, това подсказва творческа неудовлетвореност и вечно търсещ дух, което е гаранция за бъдещи изследователски успехи. Може би авторът трябва да се опита да разнообрази своя инструментариум от аргументи и доводи. Това със сигурност ще стане в обозримо бъдеще, имайки предвид заявените смели творчески намерения.

С нетърпение ще очакваме следващите две книги в трилогията, а именно „Европейският съюз  прототип на бъдещия свят” и „Основни субекти в глобалното геоикономическо пространство”. В тях е заложен оригиналният отговор на въпроса не само накъде върви светът и конкретно нашата Европа, но и как ние, европейците, трябва да се борим за своето светло бъдеще. Това са множество въпроси и още повече отговори, което е характерно за мисловната дейност на един универсален експерт, утвърдил се като икономист, но черпещ знания от множество „съседни” на икономиката научни направления.

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”