Макар че на съвместната си пресконференция с турския премиер Реджеп Ердоган (провела се през януари 2012 в Истанбул) президентът на Грузия Михаил Саакашвили заяви, че отношенията между двете страни са „идеални”, истината е много по-различна. В тези отношения отдавна съществува сериозна пукнатина, която през последните месеци се задълбочи още повече.

Проблемите в двустранните отношения

На първо място, Турция винаги е имала особено мнение по абхазкия проблем. На свой ред, абхазките лидери традиционно разглеждат Турция и като свой „близък съсед”, и като „родствена държава”. Днес, в двайсет турски провинции, има над двеста села, населени с потомци на абхазките „мохаджири” (бежанци), напуснали историческата си родина и преселили се в Османската империя през ХІХ век. Обществената активност на абхазката диаспора в страната се координира от Федерацията на абхазките асоциации и тази на кавказките асоциации. Това помага да разберем, защо Анкара, макар да признава тариториалната цялост на Грузия, държи отворен „абхазкия прозорец” и си затваря очите за контактите на турските бизнесмени с обявилата се за независима Абхазия. Така, преди няколко години турци от абхазки произход построиха големия хотел „Жасмин” в Сухуми. Впрочем, още по време на грузинската блокада през 90-те години, турските бизнесмени от абхазки произход снабдяваха отцепилата се автономна република с горивно-смазочни материали. Един от тях – Тайфун Ардзинба, възроди въгледобива в района на Ткварчели. Между другото, износът на въглища и дървен материал е от ключово значение за турско-абхазките икономически връзки.

Тоест, Анкара не може да игнорира многобройната абхазка диаспора и се опитва да води собствена политика спрямо частично признатата република. Доказателство за това е посещението в Абхазия на високопоставения турски дипломат Юнал Чевикоз, както и неофициалните визити в Турция на вече покойните абхазки президенти Владислав Ардзинба и |Сергей Багапш. Разбираемо е, че всичко това не може да не дразни Тбилиси, но там са принудени да се примиряват със специалното турско отношение към Абхазия, за да не провокират недоволството на Анкара. Тук е мястото да напомня и, че навремето Турция се обяви против грузинското нападение срещу Южна Осетия (август 2008).

Краят на турско-грузинската идилия?

На фона на запазващото се напрежение в отношенията между Грузия и Русия, тези между Грузия и Турция дълго време изглеждаха безоблачни и дори преживяващи своеобразен разцвет. Анкара се превърна в основния икономически партньор на Тбилиси, а между двете страни беше установен безвизов режим, позволяващ на грузинските граждани да пътуват в Турция само с лични карти. Впрочем, налице са и други доказателства за «специалния характер» на грузинско-турските отношения.

През последните месеци обаче, на хоризонта на тези отношения се появяват все повече облаци. Наистина, проблеми имаше и преди, но те оставаха извън фокуса на общественото внимание. Сред тях например е изграждането на турска територия (по река Чорохи), на каскада от водноелектрически централи, които могат да застрашат бреговата линия на населената предимно с грузинци-мюсюлмани автономната република Аджария (язовирните стени пречат на реката да изхвърля твърди частици, което пък ерозира брега). Нерешен остава и въпросът за връщането в Грузия на т.нар. «месхетински турци» (насилствено преселени през 1944 от Грузия в Киргизстан, Казахстан и Узбекистан, по нареждане на Сталин), макар че неофициалните преговори по него продължават.

Днес тези и ред други проблеми внезапно изплуваха на повърхността. Става дума за:

- повторното изграждането в аджарската столица Батуми на джамията Азизие, построена през 60-те години на ХІХ век от османските власти и разрушена през ХХ век от болшевиките, като за компенсация ще бъдат възстановени 2 или 4 трузински църкви на турска територия.

- връщането на турците-месхетинци (известни в Турция като Ahıska Türkleri);

- строежа на язовир на река Чорохи и на река Кура (планира се промяна на руслото на реката, което ще лиши Грузия от 300 млн. куб. м прясна вода);

- решението за ограничаване пребиваването на грузински граждани на територията на Турция до три месеца, взето наскоро от Анкара.

Всички тези въпроси представляват сложен за разплитане възел, като напоследък те допълнително се изостриха, особено във връзка с проекта за възстановяване на джамията в Батуми. Както изглежда, властите в Тбилиси са склонни да решат въпроса положително, но Грузинската Патриаршия е категорично против, блокирайки подписването на окончателно споразумение по въпроса. Година преди изборите, Саакашвили и кръгът около него не искат да рискуват да изострят отношенията си с православното духовенство, имайки предвид, че строежа в Батуми на джамията, носеща името на османски султан, категорично не се приема от грузинското общество. На свой ред, привържениците на компромиса с Турция акцентират върху това, че ако споразумението не се подпише, древните грузински храмове на турска територия ще рухнат окончателно.

Междувременно, в грузинското общество нараства и тревогата, породена от ситуацията в Аджария. След „революцията на розите” и прогонването на дългогодишния местен лидер Аслан Абашидзе (смятан за „проруски настроен”) от Грузия, изглеждаше че републиката окончателно е преминала под контрола на Тбилиси. Саакашвили едва ли не ежеденевно пътуваше до Батуми и други райони на Аджария, понякога стоеше там със седмици и дори прехвърли седалищата на някои държавни институции от Тбилиси в Батуми, лишавайки автономната република от повечето и пълномощия. Постепенно, градът се превърна в своеобразна „витрина” на Грузия на Саакашвили, с построяването на редица нови сгради, реновация на съществуващите, благоустрояване на уличната мрежа и т.н. Паралелно с това обаче, в Аджария продължаваше експанзията на турския капитал. Повечето нови сгради в Батуми, с които толкова се гордее грузинският президент, са построени от турски инвеститори (сред тях и такива с грузински произход). Турците купиха голям брой магазини и заведения в аджарската столица. Твърди се ,че броят на постоянно живеещите в Батуми турски граждани вече е достигнал няколко хиляди (говори се дори за 20 хиляди, при положение, че цялото население на града е около 140 хиляди души).

Както е известно, статутът на Аджария частично се регулира от Карския договор, сключен през 1921 между съветските кавказки републики и Турция, с посредничеството на Москва. Според него, пристанището на Батуми се обявява за свободна зона за Грузия, Русия, Азербайджан, Армения и Турция, а Москва и Анкара си запазват правото да изпратят свои войски в автономната република, ако тя бъде нападната от други държави. И макар че по съветско време този договор беше почти забравен, сега отново си го припомнят. Така, по време на войната от август 2008, Анкара неофициално напомни на Москва, че Аджария се намира под негласна турска защита, затова и руската авиация, на практика, не бомбардира обекти (включително и военни), намиращи се на територията на автономната република.

Населението на Аджария е сравнително еднородно, като голямото мнозинство от него са грузинци (аджарци), но това е единственият регион в Грузия, където живеят компактни маси грузинци-мюсюлмани. Те са особено много в планинските райони на републиката. След като Грузия възстанови независимостта си, през 1991, религиозният въпрос в Аджария много сериозно се изостри. От една страна, Грузинската Православна църква осъществява активна мисионерска дейност за връщане на местното население в своето лоно, от друга обаче, от Турция тече непрекъснат поток от мюсюлманска литература и финансови средства за пропаганда на исляма. Липсват точни данни, но се знае, че с тези пари в Аджария са изградени няколко десетки малки джамии. Като ситуацията допълнително се изостря, във връзка с възможността за възстановяването на джамията Азизие в Батуми.

Усилващият се натиск на Анкара

Турция и Грузия са държави с различен геополитически статус и несъизмерими, както по размерите, така и по възможностите си. Някои в Грузия се надяват, че подкрепата, с която президентът Саакашвили се ползва на Запад и особено в САЩ, ще позволи на Тбилиси да балансира политическата си игра с далеч по-силния южен съсед. При това грузинската територия е стратегически важна за транзита на енергоносители от Азербайджан към Турция и оттам на Запад. Като цяло обаче, турската страна разполага с доста повече инструменти за въздействие върху грузинския си партньор. Сред тях е и вече споменатото изграждане на нови язовири в Североизточна Турция, надвиснали като „дамоклев меч” над аджарското крайбрежие, и значителните размери на грузинската трудова миграция в Турция. Хиляди грузинци изхранват и себе си, и семействата си като работят в големия южен съсед. Но най-неприятна, от грузинска гледна точка, изглежда перспективата за връщането в Грузия (в районите, откъдето са били изселени през 1944) на няколко десетки хиляди месхетински турци.

Когато Грузия стана член на Съвета на Европа (през април 1999), Тбилиси пое ангажимента да върне в страната месхетинските турци, депортирани от Сталин. Това трябваше да стане в рамките на 12 години, като този срок вече изтича. Паралелно, в Турция се активизират организациите на Ahıska Türkleri, т.е. на „турците от Ахишка”(турското назватие на Южна Грузия, присъединена през ХVІ век към Османската империя, а през ХІХ към Русия). По време на 300-годишното турско владичество, грузинското население в региона бива подложено на усилена асимилация, като голяма част от него приема исляма, а по тези земи се заселват и известен брой турци, кюрди др. През 1944, около 80 хиляди души, живеещи предимно в районите на Адигени, Аспиндза, Ахалцихе, както и в Ахалкалаки и Богдановка, биват депортирани в Централна Азия (по турски данни, днес броят им там е почти четвърт милион, плюс още 150 хиляди, живеещи в Русия и Азербайджан). През 1989, заради етническите сблъсъци, те бяха принудени да напуснат Ферганската долина, и тъкмо това активира кампанията за връщането им в Грузия. Между другото, потомците на тези т.нар. „турци” смятат за своя територия и целия район Самце-Джавахети, в който има компактни маси арменско население. Във всеки случай, в Турция се издават книги, в които картите на „Ахишка”, включват именно тези части на Грузия.

Днес всички организации на „турците от Ахишка” са обединен в т.нар. „Международна федерация на организациите на турците от Ахишка”, начело с Юнус Зейрек. Дейността и се подкрепя от правителството и парламента на Турция. Анкара много държи на репатриацията на „месхетинските турци” в южните райони на Грузия (т.е. именно там, откъдето са били изселени), докато Тбилиси предлага те да бъдат разселени по цялата територия на страната. За целта в Турция беше създаден специален координационен комитет, в чиито състав влизат представители на правителството и организациите на „турците от Ахишка”. Наскоро делегация на тази диаспора беше приета от турския президент Абдула Гюл, който за пореден път им обеща пълна подкрепа от държавата.

Сред най-сериозните проблеми, свързани с връщането на мюсюлманското население с турско самосъзнание в Самце-Джавахети, е голямата вероятност за възникването на конфликти на етническа основа между населявящото района арменско малцинство и „турците от Ахишка”. Тя нараства и поради това, че бъдещите репатрианти със сигурност ще поискат да разполагат с турски училища, джамии и дори с турски университет в Ахалцихе.

Турското правителство също активно съдейства на процеса на завръщането на „турците от Ахишка”, в южните райони на Грузия. За целта се планира откриването на специален офис в Ахалцихе и ангажирането на действащата и в Грузия Турска агенция за сътрудничество и развитие (TIKA).

Южна Грузия е стратегически важна територия. През нея минават доставките на петрол и газ от Азербайджан към Турция и оттам към Европа, а през 2013 тук ще влезе в експлоатация железопътната линия Ахалкалаки-Карс. За Анкара, да разполага на тази територия, където се събират границите на Грузия, Армения и Турция, с многобройно тюркоезично мюсюлманско население, би означавало да получи мощен инструмент за натиск едновременно и върху Грузия, и върху Армения. Още първите 40 хиляди „месхетински турци”, които следва да бъдат репатрирани на първия етап, ще променят сериозно демографската ситуация в Южна Грузия, още повече, че местното арменско малцинство не само че не нараства, а и намалява заради емиграцията в Русия и други държави. Впрочем, в много райони намалява и грузинското население, част от което се преселва в Тбилиси или емигрира от страната.

За да убеди Грузия да се съгласи с връщането на тюркоезичното население, Анкара ще използва не само задълженията, поети от Тбилиси пред Съвета на Европа, но и други лостове. Така, Турция вече ограничи пребиваването на грузински граждани на своя територия, а наскоро уведоми властите на страната, че изграждането на язовир на река Чорохи остава на дневен ред, въпреки грузинските протести. Така, на съвместната си пресконференция с президента на Грузия Михаил Саакашвили, провела се през януари на истанбулското летище, турският премиер Ердоган без заобикалки заяви, че „продължава проектирането на язовирната стена на река Чорохи”. Тоест, на Тбилиси се дава ясно да разбере, че връщането на „турците от Ахишка”, именно в населения с арменско малцинство район Самце-Джавахети, е сред приоритетите на Турция. Все още не е ясно обаче, дали Тбилиси ще се опита да се противопостави по някакъв начин на натиска на южния си съсед. Поне досега, грузинско-турските отношения се развиват под знака на очевидното предимства на Анкара, която, по правило, винаги съумява да постигне целите си. Между другото, практическото възстановяване на визовия режим за грузинските граждани от страна на Анкара, е свързан и с турските опасения за възможен приток на бежанци от Грузия, в случай на военна операция срещу Иран. В Турция не изключват, че ако САЩ действително решат да нанесат удар по режима на аятоласите, могат да използват за целта и територията на Грузия, което пък ще провокира ответния удар на Техеран. Подобно развитие на събитията може да доведе до бягството на хиляди хора в съседните държави, включително в Турция, която едва се справя с бежанците от Сирия и няма никакво желание да приема нови.

От всичко казано дотук е ясно, че грузинско-турските отношения никак не са „идеални”, както ги определи президентът Саакашвили, в присъствието на турския премиер Ердоган. Тези думи биха могли да се приемат като обикновен дипломатически ход за размяна на любезности. От турска страна обаче, не последва никаква реакция, което само по себе си означава много.

* Авторът е известен грузински геополитически анализатор

В персоналните си заключения за заседанието на Европейския съвет през септември 2010, Херман Ван Ромпой подчерта няколко основни постановки, лансирани по време на дискусиите на съвета [59]. Най-важни сред тях бяха следните три:

- Извънредното заседание на Европейския съвет беше само началото на продължителни дебати за външната политика на ЕС. На Катрин Аштън бе поставена задачата „съвместно с Комисията и Съвета по външна политика да оцени перспективите на отношенията с всички стратегически партньори и, в частност, да направи карта на европейските интереси и възможните сценарии за постигането им” [11, р.9]. Първите доклади за постигнатия прогрес трябваше да бъдат представени през декември 2010;

- Взаимодействието е важен елемент в рамката на стратегическите партньорства;

- Беше подкрепено предложението с мандат за осъществяване на европейската външна политика да разполага Европейския съвет, но нейната подготовка и реализация да се осъществяват от Съвета по външна политика. С други думи, основната идея на това предложение е, че по време на срещите на върха между ЕС и стратегическите му партньори, последните трябва да бъдат убедени, че посланията на ЕС се подкрепят от всички държави-членки (държавните и правителствените ръководители), а не само от институциите в Брюксел [58].

Отчитайки първата постановка (т.нар. доклади за прогреса) се оказва важно ръководителите на европейските държави и правителствата, както и дипломатите, да осъзнаят, че дебатите за стратегическите партньорства са само началото, а не края на един дълъг процес. Както заяви, Катрин Аштън, тази тема ще бъде постоянна или поне за продължителен период от време ще бъде неизменна част от дневния ред на Върховния представител [21].

През декември 2010 Катрин Аштън представи първите средносрочни доклади за прогреса в стратегическите партньорства, включително тези със САЩ, Китай и Русия, предлагайки (което не е учудващо) тези три партньора да се смята за приоритетни за ЕС. Тези първи три доклада за прогреса доста ясно дефинират общите елементи на всички партньорства, макар че отчитат и специфичните характеристики на отделните двустранни отношения. [44]. Както изглежда, докладите потвърждават и една от фундаменталните цели на партньорствата, а именно стимулирането на „ефективна многостранност” и координацията между ЕС и неговите партньори в рамките на мултилатералните организации [22]. Като цяло, европейските дипломати приеха положително докладите за прогреса. През 2011, в докладите бяха включени и допълнителни партньори, в частност Индия, Бразилия и ЮАР [23].

Следователно, първите доклади за прогреса предлагат да се дефинират ограничен брой ясно формулирани приоритети и цели за всяко отделно партньорство: целите на ЕС, целите на партньорите и общите интереси. Съществуващите двустранни и многостранни механизми („архитектурата на отношенията”) следва да се използват максимално, както се предлага в докладите, също както и взаимните връзки и компромисите по сложните проблеми в различните сектори, а също отново и отново да се повдигат определени теми, смятани за „табу”. Така например, Катрин Аштън засегна въпроса за китайското оръжейно ембарго за да постигне по-големи отстъпки от Пекин по другите проблеми, дори ако подобна инициатива се смята за безперспективна от повечето страни-членки на ЕС. Що се отнася до доклада за Русия, в него се предлага, вместо две срещи на върха годишно, да се организира само една (както при останалите стратегически партньори) с цел постигане на по-голяма съгласуваност и ефективност (двата ключови елемента на новата концепция за стратегическите партньорства). В същото време е необходимо да сме напълно сигурни, че тази промяна, няма да се интерпретира от Москва като враждебна [47].

Въпреки появата на първите доклади за прогреса, много въпроси остават открити. Например, каква е конкретната роля на тези документи? Предвижда ли се някакъв общ и всеобхватен инструмент, определящ общия подход и основните цели? Как точно следва да се реализират тези документи? И, накрая, как следва да бъдат интегрирани тези документи (а, вероятно, и общият документ) в глобалната стратегия за външната политика или, с други думи, в голямата европейска стратегия.

Относно втората постановка (за взаимодействието) следва да отбележим, че тя се появи за първи път в рамките на стратегическите партньорства, макар и да се ограничава от Преамбюла на Заключенията на Европейския съвет от септември 2010 (въпреки нежеланието на някои страни-членки да въведат такива ограничаващи термини, като „взаимни изгоди”). [18].

Взаимодействието е централна тема на стратегическите партньорства, защото недостигът на взаимодействия свидетелства за липсата на партньорства. Що се отнася до третата постановка (реализация и спазване), в момента стратегическите партньорства продължават да са редовна тема за дискусии на Съвета по външна политика, като срещите се председателстват от Катрин Аштън и комисарите по търговията (Карел де Хухт), разширяването и политиката на добросъседство (Щефан Фюле), развитието (Андрис Пиебалгс), климата (Кони Хедегаард) и енергетиката (Гюнтер Йотингер). Освен това, някои предложения бяха формулирани с цел гарантиране по-доброто спазване на тези позиции на политическо равнище, например чрез паралелното организиране на годишна Европейска среща [20].

В заключение по тази тема, ще си позволя да спомена още два проблема. На първо място, няколко месеца след заседанието през септември 2010, ЕС осъществи серия от важни срещи със стратегическите си партньори и в, частност, с Китай, Индия, Русия и САЩ, включително срещата Европа-Азия (ASEM). Повечето анализитори обявиха резултатите от някои от тези срещи за твърде скромни. Очевидно е малко рано да се оценява новия стратегически подход на Европа. Още повече, че 2011 беше първата официална проверка за стратегическите партньорства.

На второ място, на 6 октомври 2010, на срещата ЕС-Южна Корея, беше подписано Споразумение за свободна търговия с азиатския партньор като двамата играчи решиха да повишат статута на отношенията си до стратегическо равнище [31]. Така, Южна Корея стана десетия стратегически партньор на ЕС.

Стратегически или нестратегически подход

Въз основа на анализа на официалните и неформални документи на ЕС, както и интервютата с различни официални представители на Съюза, можем да направим извода, че през миналата 2011 ЕС поддържаше десет стратегически партньорства с трети държави: Бразилия, Канада, Китай, Индия, Япония, Мексико, Русия, ЮАР, Южна Корея и САЩ [фиг.1] (1).

Фиг.1. ЕС и неговите стратегически партньори

По-горе проследихме в какъв ред и как бяха формирани тези партньорства. Въпреки това остават недокрай ясни критериите, на чиято основа беше направен въпросния списък. Някои държави (например САЩ) са естествени партньори на ЕС, докато други (например Китай и Русия) са прекалено големи за да бъдат игнорирани. Що се отнася до останалите страни в списъка, стратегическото обоснование за партньорството с тях далеч не е очевидно. Включването им в него се обяснява повече с политическите и институционални игри, отколкото с наистина стратегически съображения. Кюмюникето на Комисията от 2008 „За изграждането на стратегическо партньорство ЕС-Мексико” [54] e единствения официален документ, в който се съдържа повече или по-малко ясна обосновка на списъка на стратегическите партньорства. В него се казва, че Мексико следва да получи статут на стратегически партньор на ЕС, защото тази страна е сред членовете на формата Г-8+ [57]. Този аргумент трудно може да се сметне за убедителен след обявеното ново стратегическо партньорство с Южна Корея. Днес ЕС развива десет стратегически партньорства, възможно формирани случайно, затова възникват въпроси за тяхната стратегическа ценност. Вероятно ще се появи нова сфера за дискусии относно истинските стратегически партньори. По-долу ще разгледам различните параметри на съществуващите стратегически партньорства за да определя, кое точно прави едно партньорство стратегическо и кое пречи то да се смята за такова. Целта е да очертая проблемите и предизвикателствата пред формулирането на препоръки за изграждане на наистина стратегически партньорства (което пък е темата на следващия раздел).

Всички стратегически партньорства ли си приличат?

Първият аргумент по отношение на посочения по-горе списък е, че десетте стратегически партньорства не са идентични, нито са равнозначни. Не всички стратегически партньорства са подобни. И макар че всички тези отношения се обозначават като „стратегически партньорства”, формално или не, те не възникват в еднакъв вид и се намират на различни позиции. От една страна, отношенията с Канада, Русия, САЩ и Япония, които са доказали възможностите си държави, се регулират от няколко ключови документи и от продължителния политически диалог.

ЕС разглежда такива продължителни отношения като „стратегически” по различни причини и естественото им развитие не изисква прекалена формализация. От друга страна, ЕС смята, че е много по-трудно да се регулират отношенията с Бразилия, Индия, Китай, ЮАР, Южна Корея и Мексико (които са възходящи държави), тъй като това взаимодействие се диктува от необходимостта за адаптация към новите играчи на глобалната сцена. И тъй като отношенията с тези държави не се развиват по естествен начин, двустранните отношения във всяка посока се изграждат съобразно съществуващата необходимост. Така ЕС създаде възможност за очертаването на комплексна рамка за постигане на взаимноизгодни отношения и спазване на поетите задължения.

Не всички стратегически партньорства са еднакво значими

Стратегическите партньорства могат да се разделят на следните категории:

-          Ключов партньор: стратегическото партньорство със САЩ е по-важно от всяко друго партньорство, защото днес трансатлантическите отношения в толкова непредсказуема глобална среда са не по-малко важни за Европа, отколкото в миналото. Това партньорство е ключово и, защото много малко неща могат да бъдат направени без американска подкрепа.

-          Водещи партньори: европейското стратегическо партньорства с Русия и Китай, както и, в определен смисъл, с Бразилия и Индия (много по-сложно, но практически важно за преодоляване на съвременните глобални предизвикателства и постигане на основните външнополитически цели на ЕС). Тези партньорства се дефинират като водещи, защото могат да променят международния баланс в изгодна или неизгодна за ЕС посока, в зависимост от подхода към тях.

-          Естествени съюзници: стратегическите партньорства с Канада, Япония и Южна Корея не са толкова значими, като това със САЩ или с държавите от БРИК, но въпреки това тези държави заслужават внимание заради сходните ценностти и идеи, които споделят и значителното им влияние в международните отношения (в частност, чрез присъствието им в Г-8 и Г-20).

-          Регионални партньори: Мексико и Южна Африка – двете „джуджета” сред стратегическите партньори на ЕС, макар че са способни да донесат допълнителна полза на регионално равнище (което, може би, важи повече за ЮАР, отколкото за Мексико).

В определена степен, много от различията между десеттте стратегически партньори на ЕС са отразени в правния статут на отношенията им с Брюксел. Действително, стратегическите партньорства представляват политически проекти и, вероятно, могат да се разглеждат като инструменти на „мекото право”, отличаващи се от законодателните рамки на двустранните отношения [49]. Беглият анализ на законодателните рамки, вече създадени или все още дискутирани между ЕС и стратегическите му партньори, показва голямото им разнообразие и различните приоритети във всяко партньорство. Така например, когато цялата енергия се насочва към постигането на Споразумение за партньорство и сътрудничество (РСА) с Русия и Китай, в същото време се полагат усилия за сключването на Споразумение за свободна търговия (FTA), в случая с Индия.

Дали всички тези партньорства са наистина стратегически?

Въз основа на първия, формулиран по-горе, извод, че не всички партньори са равни и някои са по-важни в стратегически план, отколкото други (например заради военната мош, икономическото влияние или геостратегическото положение), можем да формулираме втория извод: сътрудничеството на ЕС с партньорите му по стратегическите международни проблеми, в най-добрия случай, е ограничено. По ред причини не е реалистично да очакваме от ЕС да сътрудничи с всичките си партньори по всеки отделен въпрос, тъй като повечето проблеми имат значение само за някои, а не за всички, партньори. Нещо повече, има периоди, когато интересите на ЕС и партньорите му се разминават, което затруднява сътрудничеството, а понякога го прави невъзможно. Въпреки това, има определен кръг ключови международни проблеми от стратегически характер, по които от ЕС и неговите партньори може да се очаква поне координиран подход или дори рамки на сътрудничеството. Не винаги обаче става така. Отлична илюстрация на казаното по-горе са три проблема, на които ще се спра, защото са особено важни от европейска гледна точка, макар че следва да признаем, че изборът ми е малко спорен. Тези три международни стратегически проблеми са: разпространението на оръжията за масово унищожаване, разрешаването на конфликтите и климатичните промени.

Разпространението на оръжията за масово унищожение

ЕС смята разпространението на оръжията за масово унищожаване за едно от главните предизвикателства пред сигурността и, „потенциално най-голямата заплаха за сигурността на Европа” [50, p.3]. По принцип, ЕС споделя този приоритет с всичките си стратегически партньори, някои от които се борят за свят без ядрено оръжие. Към тази споделена идея често се обръщат в съвместните декларации по повод на поредните двустранни срещи, с някои партньори се води диалог по тези въпроси. На пръв поглед, Индия изглежда най-проблематичния партньор на ЕС в тази сфера, тъй като тази страна отказа да подпише Договора за неразпространение, но пък широко се позиционира като „естествен партньор” [62, p.88] на ЕС в справянето с новите предизвикателство пред сигурността, включително и разпространението на ядреното оръжие. Тази тема редовно се обсъжда между Брюксел и Делхи по време на преговорите по въпросите на сигурността.

Преминавайки от декларациите към практиката, по-лесно можем да видим недостатъците на сътрудничеството между ЕС и партньорите му, като понякога е налице дори известна конфронтация. Така например, в случая с Иран, позициите на Китай и Русия бяха доста двусмислени и породиха сериозни съмнения в Европа. Действително, тези две държави не декларират готовност да съдействат за прекратяване на иранската ядрена програма, най-вече по икономически причини (инвестиции, сделки с оръжие или природни ресурси), докато Европа мъчително и безуспешно се опитва да води преговори. Влиянието на двойнствената позиция на тези държави върху техния имидж на международната сцена (а това означава и на отношенията им с Европа) или върху дългосрочната регионална стабилност не променя позициите им, а представителите на Запада, както изглежда, нямат понятие, как биха могли да въздействат върху тях.. В случая със Северна Корея участието на ЕС беше ограничено, което, само по себе си, може да се сметне за проблем, имайки предвид високия залог за региона и за глобалната сигурност, без да споменаваме, че половината стратегически партньори на ЕС са ангажирани в преговорите на „шестте” (3). На практика, като изключим иранския въпрос, ЕС има малък (или никакъв) потенциал за влияние по отношение на повечето ключови инициатива в сферата на неразпространяването (като например в програмата New START (Strategic Arms Reduction Treaty), преговорите на „шестте” и ядрената сделка между Индия и САЩ).

Разрешаването на конфликти

В глобален мащаб, има множество конфликти и кризи, изискващи бързо разрешаване. Следоватално, съществува огромен потенциал за сътрудничеството между стратегическите партньори. На практика обаче, сътрудничеството си остава ограничено. Всяко правителство гледа на света по различен начин и партньорите си сътрудичат, когато споделят общи интереси. Те обаче, могат и да ерозират взаимно усилията си или пък интересите им да влязат в конфликт, в резултат от което да вложат повече усилия за развитието на конфликта, отколкото за разрешаването му. В Грузия например, имаше място подобен сблъсък между интересите на ЕС и Русия. Подобни случаи представляват най-сложните предизвикателства пред стратегическото партньорство. Въпреки това, проблемът не е толкова в различните интереси, колкото в скромните мащаби на сътрудничеството между ЕС и стратегическите му партньори.

Така, в Афганистан, европейците разчитаха на по-активна подкрепа от Китай, Индия и Русия, в частност, за различни невоенни операции, като например подготовката на местните полицейски сили или укрепване на потенциала. Причините за недостатъчното сътрудничество могат да бъдат различни (включително стратегическото решение на някои парньори да вкарат ЕС и САЩ в стратегическа задънена улица, с цел да могат да се концентрират върху собствените си стратегически интереси), но наличието на чести подобни съвпадения е признак за слабостта на стратегическите партньорства. Въпреки това има случаи на, макар и ограничено но успешно, сътрудничество на ЕС с някои партньори. Понякога, прикривайки наличието на друг проблем, такъв тип сътрудничество може да провокира разногласия между партньорите. Така например, ЕС си сътрудничи в Аденския залив с няколко партньори (включително с Китай, Индия и Япония) в борбата с пиратите, макар че косвена последица от тези операции е набиращото сила в Азия (а също в някои европейски страни и в САЩ) убеждение, че китайците ги използват за развитието на своя океански флот, като по този начин дестабилизират регионалния (и глобалния) ред в сферата на сигурността.

Друг начин за оценка на сътрудничеството на ЕС с неговите партньори в сферата на разрешаването на конфликти е визията за миротворческите операции на ООН, в чиито рамки редовно се осъществява конструктивно сътрудничество (виж Таблица 1). Така например, в мисията на ЮНИФИЛ в Ливан, европейците (5050 души), работеха съвместно с представители на Индия (899), Южна Корея (369) и Китай (344). Засега нивото на участие в миротворческите операции на ООН варира в зависимост от партньора и трудно отразява формата на стратегическото партньорство. Индия например, осигурява най-големия брой сътрудници, Китай и Бразилия също увеличиха приноса си през последните години, макар и да не са на нивото на индийците. Европейските страни също имат голям принос, ангажирайки над 7 хил. души. От друга страна, приносът на Япония, Мексико, Русия или САЩ в миротворческите операции на ООН е незначителен. Ако обаче анализираме финансовия принос за този тип операции, се очертава по-различна ситуация. Европа е начело в списъка, осигурявайки над 40% от бюджета, а делът на САШ е почти 30%. Япония също е важен финансов спонсор, макар че приносът и в общия бюджет намаля с 35% през последните шест години. Всички останали партньори, са скромни спонсори. Китай осигурява под 4% от общия бюджет, а Индия – 0,1%. Тъй като ЕС и всичките му партньори признават легитимността на ООН можем да очакваме, че истинското стратегическо партньорство ще еволюира в по-плодотворно сътрудничество и участие на страните-партньори в миротворческите операции, но на практика (поне засега) това не е така.

Климатичните промени

ЕС приема климатичните промени като глобално предизвикателство и „многопосочна заплаха” [45, р.5]. Но важността на решаването му, изтъквана от Европа, не се споделя от всичките ни партньори. Русия например, не демонстрира особена тревога за последиците от климатичните промени [12, р. 128-130]. Същото важи за Китай и Индия. Конференцията в Копенхаген демонстрира, как ЕС може да бъде отстранен от собствените си партньори в международните преговори, които са стратегически важни за Съюза, тъй като държавите от BASIC (Бразилия, ЮАР, Индия и Китай) решиха преговарят със САЩ отделно, т.е. без участието на ЕС. Може би най-показателния момент от конференцията в Копенхаген беше, че ЕС се оказа неспособен да достигне нивото на стратегическите си партньори, въпреки, че Съюзът имаше общо послание [43]. Тази конфузна ситуация отново поражда въпроси относно стратегическия характер на стратегическите партньорства.

Формирани ли са стратегически тези партньорства?

Третият извод, който следва да формулираме в тази връзка е, че статутът на стратегическото партньорство слабо влияе върху структурната схема на отношенията и институционалната система на ЕС. Осъществените от автора интервюта с високопоставен сътрудници на Европейската комисия показаха, че чиновниците, ангажирани със стратегическите партньорства, не са много сигурни, че именно „тяхната” страна е стратегически партньор и в повечето случаи нямат понятие за същността на стратегическото партньорство и конкретното му значение. Повечето хора, с които разговарях, също бяха затруднени да дефинират, в рутинната си работа, различията между отношенията със стратегическия партньор или с държава, която не е такъв (4). Въпреки това, според един от респондентите, стратегическото партньорство е внесло определен динамизъм на вътрешно (диалога между институциите на ЕС) и двустранно равнище [27].

Двустранната структура схема на отношения

Резонно е да очакваме, че формирането на стратегическо партньорство с трета страна ще окаже влияние върху мащабите и дълбочината на двустранните отношения в структурен план. Засега обаче, реалността е друга. Така например, ЕС осъществява двустранни срещи с всичките си стратегически партньори, но това не изглежда като последица от стратегическото партньорство, тъй като ЕС редовно организираше двустранни срещи и с Южна Корея, още преди отношенията с тази страна да преминат на качествено ново равнище. Освен това Брюксел провеждаше редовни срещи и с Пакистан и Украйна, които не са (засега) негови стратегически партньори. Нещо повече, интервалът между срещите с някои партньори, може да варира от два пъти (Русия) до веднъж годишно (Бразилия, САЩ) или веднъж на две години (Мексико). Анализът на политическите и секторни диалози между ЕС и стратегическите му партньори демонстрира празнотата, която все още съществува по отношение на разнообразието и интензивността на диалозите, в зависимост от партньора (виж Таблица 2). Така например, ЕС осъществява повече диалози по широк спектър от проблеми със САЩ и Китай, отколкото с останалите си партньори, докато недостатъчното развитие на диалога, например с Русия, изглежда по-малко разбираемо.

Разбира се, следва да се отчита не само количеството и мащабът на диалозите, но и тяхната ефективност, която определя и по-нататъшното им развитие. Но недостатъчният диалог с някои партньори поставя под въпрос стратегическия характер на партньорствата. Следователно, в стратегическото партньорства е нормално да се очаква, че диалогът покрива широк спектър от двустранни, регионални и глобални проблеми. Въпреки това, в зависимост от партньора, на някои въпроси въобще не се обръща внимание (най-малкото, в рамките на установените диалози) или пък не се разглеждат в пълния им обем. Много по-важно е, че по някои партньорства няма утвърдени политически и стратегически диалози, а с повечето партньори (с изключение на САЩ, Канада, Китай и Индия) не се води секторен диалог по въпросите на сигурността и отбраната.

При това положение подобни партньорства трудно биха могли да се приемат за наистина стратегически.

Институционалното устройство

Поразително е, че стратегическите партньорства не оказват влияние върху институционалната организация на ЕС, особено върху структурата и състава на Европейската служба за външна дейност (EEAS). Така например, в сегашната организационна структура [7] липсва отдел, който да отговаря за стратегическите партньорства (за всички или за отделни партньорства), макар в кулуарите да се говори, че отделът за стратегическо планиране би могъл, отчасти, да се ангажира с тези въпроси [24].

Може да се очаква, че някои съветници също, отчасти, се занимават с тях, но тъй като положението им в йерархията не е достатъчно ясно, влиянието им, до голяма степен, ще зависи от тяхната харизма. Недостатъчното значение на стратегическите партньорства в структурата на EEAS e друг признак за липсата на последователност при формирането на стратегическите партньорства. Нежелан резултат от това ще станат проблемите с координацията и сътрудничеството между различните служби на EEAS (например по отношение следването на обща стратегия с партньорите), различните институции на ЕС (например, гарантирането на координиран подход от съответните Генерални дирекции на Комисията, Дирекцията по търговията или Дирекцията по развитието и другите органи), както и между ЕС и страните-членки (сътрудничеството между EEAS и националните министерства на външните работи), да не говорим за координацията и сътрудничеството със самия партньор. Подобна липса на механизми за координация ще затрудни (ако не направи невъзможно) развитието на истински стратегически подход към нашите партньори.

Беглият преглед на състава на делегациите на ЕС в държавите-стратегически партньори на Съюза, потвърждава отсъствието на логична институционална реформа, която да последва създаването на стратегическото партньорство (виж Таблица 3)

Така например, във всички, без изключение, делегации е налице недостиг на персонал (особено в сравнение с посолствата на държавите от ЕС в съответните държави). Въпреки стратегическото значение на тези страни и новите функции на делегациите в съответствие с Лисабонския договор (за координация и информационно осигуряване между 27-те посолства, осъществявани преди това чрез смяната на председателите), които обикновено изискват привличането на значителни човешки и финансови ресурси, съставите на делегациите продължават да са същите, както и преди приемането на Договора от Лисабон. Дори в текущия формат, между десетте делегации е налице необяснимо разминаване, тъй като числеността им се колебае между по-малко от 30 служители (Южна Корея и Канада) и над 100 (Русия и Китай).

Следователно, променяйки името си от „делегация на Европейската комисия” на „делегация на ЕС”, съставът на тези делегации можеше и трябваше де претърпи сериозни промени, с цел да се създадат по-големи възможности за работа на дипломатическите служби и службите за сигурност (военните аташета), в рамките на новите компетенции и пълномощия на делегациите. Можем дори да предположим, че в бъдеще някои пълномощия на националните посолства ще бъдат прехвърлени на ниво делегации на ЕС, което би им осигурило и необходимия персонал, и необходимите средства, съдействайки по този начин на стремежа на повечето външни министерства в страните-членки на ЕС да намалят бюджетите си (което те ще направят при всички случаи) [8].

Частичното изпълнение на изисквания на Лисабонския договор доведе до това, че пред делегациите на ЕС стои трудната задача да направят повече, при същите изходни условия, затова не е чудно, че резултатите не отговарят на очакванията на повечето страни-членки и на немалко трети страни, включително и стратегическите партньори на Съюза. В резултат, чуждите столици продължават да обръщат по-голямо внимание на националните посолства (най-вече на големите държави-членки на ЕС), съдействайки по този начин за още по-голямата фрагментация, което е в пълно противоречие с целите на Договора.

Стратегически партньор ли е ЕС?

Последният аргумент е, че ЕС често се възприема като слабото звено на стратегическите партньорства. Наистина, ако гледаме на света от Вашингтон, Пекин Делхи или Москва, можем да се запитаме за стратегическата ценност на ЕС по редица въпроси с най-голямо стратегическо значение, включително и за самата Европа (струва си например да се замислим за бунтовете в арабския свят). Остава си факт обаче, че някои стратегически партньори предпочитат да отговарят на глобалните предизвикателства, сътрудничейки си с разделена, а не с обединена Европа [13]. Откровено казано, самите европейци много често съдействат за тази нагласа. Джордж Греви изброява причините за това, защо ЕС не се разглежда от другите като стратегически партньор: „Стратегическите партньорства изискват общи цели и приоритети, умение твърдо да отстояваш позициите си, да демонстрираш гъвкавост при водене на преговорите, както и политически авторитет. Справедливо е да посочим, че когато днес ключовите страни, както и утвърдените и възходящи държави, се опитват да формират стратегическо партньорство (това не важи само за някои аспекти на търговията), си задават въпроса, дали ЕС има качествата да бъде техен стратегически партньор [15, р.8].

При по-задълбочен анализ на някои от тези причини, става ясно, че недостатъчната координация между ЕС и държавите-членки е сред най-големите пречки за стратегическото поведение на ЕС. Страните-членки на Съюза, особено по-големите, още дълго ще се придържат към националните си предпочитания във външната политика и политиката за сигурност, така че ни остава да се надяваме, че по-нататъшното развитие на една наистина обща външна политика и политика за сигурност (CFSP), на базата на здравия смисъл, и координирането на основите на европейската външна политика, ще помогне на ЕС да се превърне в по-надежден и, възможно, по-влиятелен играч.

В краткосрочна и средносрочна перспектива трудно можем да си представим, че ЕС ще действа като един играч, поне по най-общите въпроси, но това си остава идеал, към който европейците следва да се стремят в дългосрочна перспектива. От друга страна, в краткосрочна перспектива, по-реалистично изглежда формирането на общо мнение по отделни въпроси. Още повече, че вече е налице такава практика (макар и по по-малко значимите въпроси).

Друга важна причина, ЕС да не се разглежда като стратегически партньор, е непредсказуемата му политика, заради липсата на обща стратегия, за което вече споменах. Ако ЕС не съумее да дефинира своите интереси и ценности и да формира на тяхна основа стратегията си, стратегическите партньорства са безмислени и безполезни и за двете страни. В по-широк смисъл, предизвикателството за ЕС е да се позиционира като стратегически партньор, с ясни представи за реалната политика (realpolitik), макар и придържащ се към кантианската визия за света през призмата на т.нар. нормативна власт [34]. В ЕС съществуват и вътрешни противоречия между модернисткото и постмодернистко виждане за света [6], следствие от което е неопределената реторика и неясната външна политика. Само по себе си, подобно противоречие не е проблем, истинският проблем е фундаменталната неспособност на европейците да трансформират това противоречие във взаимосвързана и конструктивна глобална визия.

Вече имаме стратегически партньорства, сега ни трябва стратегия

В момента стратегическите партньорства на ЕС са такива само на думи. Историческият преглед на документите и дебатите показва, че при формирането на стратегическите партньорства изначално липсваше стратегическа обосновка: не бяха дефинирани концепцията и основните им цели, а изборът на партньори не бе целенасочен. Възприемането на подобен нестратегически подход доведе до повтаряне на миналите грешки: днес ЕС се сблъсква със същите проблеми, както и преди десетина години, при разработката на Общите стратегии, дали тласък на формирането на стратегическите партньорства. Основният проблем е прехода от реторичните заявления за стратегическите ценности към конкретна политика по отношение на европейските партньори. Разговорите ми с високопоставени чиновници на ЕС и европейски дипломати потвърдиха, че стратегическите ни партньорства продължават да са лишени от съдържание. Както вече посочих по-горе, при по-внимателен анализ стратегическите партньорства се оказват не чак толкова стратегически по ред причини, включително:

- не всички партньори са стратегически равни;

- ЕС не сътрудничи с партньорите си по повечето, наистина стратегически проблеми;

- стратегическото партньорство не упражнява структурно или институционално въздействие върху отношенията;

- в много случаи самият ЕС не се разглежда като стратегически партньор. Както посочват някои анализатори, „използването на етикета „стратегическо партньорство”, на практика, представлява реторична фасада, прикриваща провала на ЕС в трансформацията на отношенията” с другите глобални държави в стратегически партньорства [33, р.389].

Онези анализатори, които редовно следят външната политика на ЕС, са наясно, че стратегическите партньорства просто следват общия пример на системна липса на стратегически подход във външната политика, което се подчертава от много години насам от различни експерти [9;17; 52].

Като цяло, стратегическите партньорства лансират своеобразна европейска традиция на „стратегическата хипербола”, чиято същност е приемането на стратегия, включваща в себе си всичко, но водеща до нулев резултат. Така например, има стратегии за външната и за вътрешната сигурност, за борбата с тероризма и с разпространението на оръжията за масово унищожаване, за добросъседството, за редките ресурси, за икономическия растеж и т.н. С приемането на тези документи, ЕС създава впечатление, че е глобална държава, но на практика не е в състояние да поддържа дълго тази илюзия. Още по-лошо е, че приемайки подобни стратегии, ЕС само повишава очакванията на останалите глобални играчи, които по-късно се разочароват от неспособността на Съюза да спазва поетите задължения.

Последиците от подобно разочарование могат да се окажат много драматични, тъй като изолацията на Европа в многополюсния свят само ще нараства. Дори при липсата на стратегически мислене имаше достатъчно причини и смисъл в създаването на стратегически партньорства. На първо място, партньорствата започнаха да се формират с приемането на Европейската стратегия за сигурност през 2003, след американската интервенция в Ирак (което бе шок за Европа, тъй като там осъзнаха, че трансатлантическият алианс не може да се справи с всички глобални предизвикателства, от гледната точка на потенциалните ни стратегически опоненти). В този контекст се налагаше ЕС да потвърди значението на трансатлантическите отношения, създавайки в същото време възможности за нови стратегически партньорства с възходящите държави. На второ място, в контекста на нарастващата мултиполярност и взаимозависимост, ЕС трябваше да обърне внимание на появата на нови силови полюси за да гарантира ангажирането им в решаването на днешните проблеми, както и да задълбочи и укрепи нашето партньорство с цел по-доброто решаване на утрешните проблеми. На трето място, стратегическите партньорства бяха реакция на провала на междурегионалния и многостранния подходи на ЕС в международните отношения и резултат от разочарованието, породено от стагнацията в двустранните отношения с възходящите държави. Партньорствата се превърнаха в алтернатива за възобновяване на европейската дипломация в международния контекст и връщане към реалната политика, в която двустранният подход доминира над многостранните отношения, включително на международните форуми.

Тоест, стратегическите партньорства представляват опит да се придаде по-голямо значение на ЕС, отколкото на националната дипломация на държавите-членки и то не само защото това се изискваше от Лисабонския договор. ЕС и сега разполага и с инструменти, и с легитимни основания да действа от името на Европа по отношение на трети страни. Тези причини се оказаха достатъчни за формирането на стратегическите партньорства и те запазват актуалността си като никога досега. Затова отказът от тази концепция е нежелателен и недопустим, макар че стратегическите партньорства, разбира се, следва да бъдат преразгледани.

Съзнавайки тази ситуация, Херман ван Ромпой остроумно отбеляза, че „ние вече имаме стратегически партньорства, сега се нуждаем от стратегия” [60]. Тезата му може да се допълни така: европейците се нуждаят от обща стратегия за ЕС, за да дефинират интересите на Европа, и от (суб)стратегия за стратегическите партньорства на Съюза, за да бъдат те наистина стратегически.

Концепцията за стратегическото партньорство, възродена в Брюксел благодарение инициативата на Херман ван Ромпой и съдържаща се първо в неговата реч, а след това в призива му към страните-членки да допринесат за реализацията и на извънредния Европейски съвет, през септември 2010, се превърна в един от приоритетите във външнополитическия дневен ред на ЕС. Фактът, че дебатите бяха възобновени благодарение на един „еврократ” (представляващ малка държава от ЕС), не бива да ни учудва, имайки предвид нежеланието на мнозинството страни-членки (включително големи) да предоставят на ЕС големи пълномощия във външнополитическата сфера, особено във взаимоотношенията с водещите световни сили. Значението на Лисабонския договор за възраждането на тези дебати също не бива да се подценява:

- Лисабонският договор предлага законодателна рамка на стратегическите партньорства в своя чл.21 („Съюзът ще се стреми да развива отношенията си и да гради партньорства с трети страни, както и с международните, регионални и глобални организации, споделящи принципите, касаещи параграф 1”) и в чл.22 („… въз основа на принципите и целите, съдържащи се в чл.21, Европейският съвет ще определя стратегическите интереси и цели на Съюза”);

- Лисабонският договор даде нови възможности за ЕС в сферата на външната политика, чрез създаването на Европейската служба за външна дейност и засилване на взаимодействието в различни аспекти на външната политика (като например дипломацията, развитието, търговията финансите, енергетиката и климатичните промени);

- Създаването на две нови длъжности, в съответствие с Лисабонския договор (на Председателя на Европейския съвет и на Върховния представител), подходящи за възобновяване на дебатите.

Заключенията на Европейския съвет от септември 2010 доказват, че възраждането на концепцията за стратегическото партньорства е положителна промяна. Нещо повече, налице е определена воля за изпълването на тази концепция със съдържание. Сега наблюдателите на ЕС ще анализират докладите за прогреса в тази сфера, изготвени от Катрин Аштън, и тези, изготвени след двустранните срещи със стратегическите партньори на ЕС, за да оценят реалния прогрес по отношение на стратегическите партньорства. Събитията в арабския свят (които са достатъчно важни, сами по себе си) не бива да отклоняват ЕС от основния дългосрочен стратегически интерес: да запази съотвения статут в многополюсния свят, доминиран от няколко велики сили.

Необходимо е да бъдат възобновени дебатите по стратегическите партньорства. В света, дори той да е по-малко концентриран върху случващото се в Европа и европейските интереси, ЕС и страните-членки трябва да използват по-иновационни и ефективни дипломатически методи в отношенията си с водещите възходящи държави. Въпреки това, както вече подчертах, стратегическият характер на партньорствата, както и на самия ЕС, продължават да са под много голям въпрос. Връщайки се към цитата в началото на тази статия, отново можем да констатираме, че „се боим от неуспеха”. Високата реторика на стратегическите партньорства плаши и европейските партньори, и ЕС. Днес най-сетне е дошло времето да действаме активно за създаването на наистина стратегически и работещи партньорства.

Някои препоръки

ЕС следва да преобразува (някои от) съществуващите стратегически партньорства в наистина стратегически. За да го постигне, Съюзът и страните-членки трябва да възприемат стратегически подход към международните отношения и най-вече към отношенията с водещите и възходящите държави. Формирането на стратегическия подход изисква възобновяване на дебатите относно стратегическите интереси на ЕС, преглед на институционалното устройство на ЕС, преструктуриране на дипломацията и създаване на механизми за координация както вътре в ЕС, така и между ЕС и държавите-членки. На двустранно ниво, стратегическият подход следва да стане очевиден, включително чрез засиления диалог между ЕС и партньорите му (днес много по-често е налице кръстосан монолог, като двете и страни говорят без да се чуват), укрепване на сътрудничеството по широк спектър от проблеми, важни за всички играчи, тъй като днес този аспект се пропуска в повечето случаи. ЕС следва да съгласува двустранния си подход към стратегическите партньорства със своя многостранен подход към международните отношения и основните му цели (според Европейската стратегия за сигурност от 2003), за да съдейства за ефективната многостранност в глобален мащаб.

За по-голяма нагледност, препоръките са представени под формата на таблица, съдържаща препоръките за краткосрочен (пет години) и дългосрочен (десет години) период.

А – краткосрочен период (пет години) Б – средносроче период (десет години)

Институционално устройство на ЕС

А1: Ясно да се определи, кой ще отговаря за стратегическите партньорства в Европейската служба за външна дейност (EEAS). Един представител (за предпочитане от Корпоративното управление) може да отговаря за контрола на всички стратегически партньорства, в същото време следва да има назначен представител и на двустранните преговори. Трябва да бъде назначен координатор за всяко стратегическо партньорство [55]. Ролята му е в осигуряване на връзката между EEAS и съответните Генерални дирекции (например по търговията, икономическите и финансови въпроси, климата, енергетиката и т.н.) и 27те национални правителства и делегациите на ЕС в трети страни.

Б1: Делегациите на ЕС в държавите-стратегически партньори следва да бъдат усъвършенствани, в съответствие с новите им компетенции и пълномощия. Налага се да бъде увеличен щата им, особено на политическите отдели и тези по конкретните проблеми в двустранните отношения (в руския случай например, по енергийните въпроси), което също изисква повече ресурси, макар, че, както изглежда, поне в близко бъдеще те ще си останат ограничени. Част от тези ресурси могат да бъдат получени от страните-членки на ЕС. Поради бюджетните ограничения, дипломатическата и консулската дейност могат да бъдат рационализирани, като някои задачи и ресурси се прехвърлят от национално на европейско равнище, което ще позволи на отделните страни-членки на ЕС да постигнат сериозни икономии [53].

А2: Да се формира поделение за стратегическите партньорства в рамките на EEAS с цел гарантиране на взаимната връзка между визията и реализацията на всички стратегически партньорства. Ръководителят на това поделение, който следва да заема достатъчно високо положение в йерархията на службата, ще информира Върховния представител за развитието на стратегическите партньорства, въз основа на данните, представени от регионалните служители. Координаторите по всяко направление следва да провеждат редовни срещи вътре в поделението, за да се постигне максимално ефективна координация.

Б2: ЕС следва да предприеме всички необходими мерки за изграждането на дипломатическа култура на Съюза, опирайки се на неговите предимства и интереси.

А3: Делегациите на ЕС в страните-стратегически партньори следва да бъдат осигурени с необходимите кадри и ресурси, което ще отразява стратегическия характер на тези отношения. Необходимо е да се увеличи щата в поделенията, занимаващи се с политическите въпроси. Военните аташета на ЕС (EUMS) трябва да бъдат упълномощени да установяват контакти с европейските стратегически партньори и да укрепват гражданско-военното сътрудничество в рамките на операциите на Общата политика на ЕС в сферата на отбраната и сигурността (CSDP). В състава на делегациите трябва да има повече експерти по ключовите проблеми в двустранните огношения (по енергийните, в руския случай например), както по културата и историята на съответната страна.

А4: Делегациите на ЕС, подсигурени с необходимите кадри и ресурси, трябва бързо да увеличат дипломатическото си влияние и да гарантират изпълнението на поставените задачи (като например, предоставяне на информация, формиране на интелектуални бази), така те вече няма да са в периферията, а могат да превърнат в центрове на отношенията със стратегическите партньори.

Вътрешната организация на ЕС

А5: Да продължи обмислянето на концепцията за стратегическите партньорства вътре в ЕС и в сътрудничество с държавите-членки, в резултат от което би могла да се формулира единна глобална стратегия по отношение на стратегическите партньори (например под формата на общ документ). На следващите етапи концепцията следва едновременно да бъде задълбочена и разширена в следните посоки: сближаване на основните изводи и препоръки по всяко партньорства и разширяване на дебатите и обвързването им с дискусиите по стратегическите интереси на ЕС в световен мащаб, като например дебатите за създаването на нова Европейска система за сигурност (което наистина е главната стратегия на ЕС).

Б3: Редовно да се преразглежда стратегическия подход по нашите партньорства като се оценява степента на реализацията му, посредством съответните механизми. Да се извършва комплексно преразглеждане на стратегическите партньорства на всеки пет години (най-малко) за да се гарантира съответствие на стратегията на изискванията на времето в условията на бързо променящия се свят.

А6: Да се задълбочи координацията между страните-членки на ЕС по отношение на стратегическите партньори на Съюза за да се избегне, доколкото е възможно, сблъсъкът между националните подходи, особено по ключовите за ЕС проблеми. Ролята на координаторите (вж. препоръка А1) в тези усилия трябва да стане ключова. По време на дискусиите и форумите също следва да се разглежда този проблем (например на срещите на Комитета по въпросите на политиката и сигурността (PSC), Съвета по външна политика и Европейския Съвет). Формирайки общо послание по отношение на стратегическите партньори, ЕС и 27-те страни-членки, трябва винаги да остават обективни, тъй като обективността помага да се избегнат откритите сблъсъци по ключовите въпроси чрез по-качественото обсъждане на позициите вътре в ЕС и ефективното търсене на компромис.

Б4: ЕС следва да се стреми да води политика на „един глас”, най-малкото по въпросите от изключително компенетност на Съюза, постепенно разширявайки тази практика до нивото на поделените компетенции по ключовите въпроси, за да може ЕС да усили максимално дипломатическото си влияние. В същото време, общата позиция изглежда най-необходима.

Организация на двустранно равнище

А7: Да се подобри координацията на ЕС със стратегическите му партньори, най.вече чрез увеличаване ролята на делегациите на ЕС (препоръки А3 и А4) и преразглеждане архитектурата на отношенията с всеки партньор, като се отделя специално внимание на ефективния комплексен стратегически и секторен диалог. За разрешаването на конфликтни ситуции между ЕС и неговите партньори могат да бъдат създадени двустранни механизми.

Б5: ЕС следва да се стреми към сътрудничество с партньорите си по ключовите стратегически въпроси, използвайки механизмите за координация и смекчаване на конфликтните ситуации.

Б6: Сътрудничеството трябва да включва взаимодействие по основните стратегически проблеми.

А – краткосрочен период (пет години) Б – средносроче период (десет години)

Организация на двустранно равнище

А8: Освен координацията и смекчаването на конфликтните ситуции, ЕС трябва да гради сътрудничеството с партньорите си на основата на индивидуалния подход, за да се формира необходимата култура на сътрудничеството. Този тип сътрудничество следва да стартира с въпросите, които не са в центъра на стратегическите интереси, като това ще позволи по-нататък да се внесе необходимата динамика в решаването на ключовите стратегически проблеми.

А9: Следва да се положат усилия за сближаването на европейското общество с обществото на стратегическите ни партньори. Истинското стратегическо партньорство предполага развитие на връзките и отстраняване на препятствията пред разбирателството между обществата. Партньорството става наистина стратегически не толкова благодарение на общите интереси (от тази гледна точка, дори партньорството на ЕС със САЩ трудно може да се нарече стратегическо), колкото на общата визия за света. Връзките могат да придобият формата на обмен на мнения на правителствено ниво, диалози на ниво гражданско общество, програми за образователен обмен или културни мероприятия

Ниво на многостранните отношения

А10: Аналогично на препоръка А6. ЕС следва да разширява използването на механизми за координация и смекчаване на конфликтните ситуации в отношенията със стратегическите си партньори в рамките на многостранните форуми, за да съдейства за постигането на общите цели или, като минимум, да се избегнат нежеланите открити сблъсъци, вредящи на глобалния имидж на отношенията и многостранното сътрудничество.

А11: ЕС трябва да създаде диалог на метаравнище за многостранното сътрудничество със стратегическите си партньори, за да сравни възприемането на многостранната архитектура на отношенията от гледна точка на необходимостта от реформиране на глобалната система за управление.

Б7: ЕС следва да полага повече усилия в посока на сътрудничеството в рамките на многостранните институции, за да съгласува двустранния подход при стратегическите партньорства с предпочитанията на ЕС към ефективна многостранност.

Б8: Диалогът на метаравнище за многостранното сътрудничество може да доведе до своеобразна „голяма сделка” между силно представената Европа е недотам добре представените възходящи държави за реформиране структурата на глобалното управление. Тази сделка следва да се компенсира от европейската страна с рационализацията на представянето и структурата на ЕС в съответствие с компетенциите му в международните организации и преговори [53].

Бележки:

1. ЕС развива и пет стратегически партньорства с два региона и три организации: Латинска Америка и Карибите, Средиземноморието и Близкия Изток (впрочем, следва да се отбележи, че стратегическите партньорства със Средиземноморието и Близкия Изток, създадени през 2004, вече не се цитират, тъй като днес действат други споразумения, като Съюза за Средиземноморието например), ООН, Африканския съюз и НАТО. Въпреки това, целите на тези партньорства изглеждат различни от споменатите партньорства с трети страни, затова следва да се разглеждат отделно. В настоящата статия не се спирам на този тип партньорства.

2. Пълноправни членове на Г-8 са: Канада, Франция, Германия, Италия, Япония, Русия, Великобритания и САЩ. Г-5, или, както беше известна преди, Outreach 5, включва Бразилия, Китай, Индия, Мексико и ЮАР.

3. Освен Северна Корея, другите участници в преговорите са Китай, Япония, Русия, Южна Корея и САЩ.

4. Интервю с представители на Европейската комисия, осъществени в Брюксел в периода от 4 юни до 7 юли 2010.

Литература

1. Ashton C. Europe and the World // Speech at Megaron “The Athens Concert Hall”. Athens. 8 July 2010.

2. Barroso J.M. State of the Union 2010 // Speech to the European Parliament. Strasbourg. 7 September 2010.

3. Biscop S., Renard T. EU Strategic Partnerships Lack Content // EUObserver. 27 August 2009.

4. Biscop S., Renard T. The EU’s Strategic Partnerships with the BRIC: Where’s the Strategy? // BEPA Monthly Brief. 2009. No. 29. P. 6–8.

5. CEPS, EGMONT and EPC. The Treaty of Lisbon: A Second Look at the Institutional Innovations. Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2010.

6. Cooper R. The Breaking of Nations: Order and Chaos in the Twenty-first Century. L.: Atlantic Press, 2003.

7. EEAS. Official Organization Chart. URL: http://www.eeas.europa.eu/background/docs/ eeas_organisation_en.pdf (date of access: 23.02.2011).

8. Emerson M., Balfour R., Corthaut T. et al. Upgrading the EU’s Role as Global Actor: Institutions, Law and the Restructuring of European Diplomacy. Brussels: Centre for European Policy Studies, 2011.

9. The EU and the European Security Strategy /S. Biscop, J.J. Andersson (eds.). Abingdon: Routledge, 2008.

10. An EU-India Strategic Partnership. (COM 430) //European Commission. Brussels, 2004.

11. European Council Conclusions on 16 September 2010 // European Council. Brussels, 2010.

12. Fischer S. The EU and Russia: a Contested Partnership// Partnerships for Effective Multilateralism: EU Relations with Brazil, China, India and Russia /G. Grevi, A. De Vasconcelos (eds.). Chaillot Paper 109. Paris: EU Institute for Security Studies, 2008.

13. Fox J., Godement F. A Power Audit of EU-China Relations. Policy Report. L.: European Council on Foreign Relations, 2009.

14. Grevi G. The Interpolar World: a New Scenario // Occasional Paper 79. Paris: EU Institute for Security Studies, 2009.

15. Grevi G. Making EU Strategic Partnerships Effective // Working Paper 105. Madrid: FRIDE, 2010.

16. Haukkala H. The Making of the European Union’s Common Strategy on Russia // Working Paper 28. Helsinki: Finnish Institute of International Affairs, 2000.

17. Hill C., Smith M. International Relations and the European Union. Oxford: Oxford University Press,2011.

18. Interview with a European diplomat. Paris, 15 September 2010.

19. Interview with a European diplomat. Brussels, 27 September 2010.

20. Interview with a European diplomat. Brussels, 30 November 2010

21. Interview with a European diplomat. Brussels, 13 December 2010.

22. Interview with a European diplomat. Brussels, 23 December 2010.

23. Interview with a European diplomat. Brussels, 30 December 2010.

24. Interview with a member of the Cabinet of Catherine Ashton. Brussels, 11 February 2011.

25. Interview with a staff member of the European Commission, Brussels, 11 June 2010.

26. Interview with a staff member of the European Commission. Brussels, 23 June 2010.

27. Interview with a staff member of the European Commission. Brussels, 24 June 2010.

28. Interview with a staff member of the European Commission. Brussels, 7 July 2010.

29. Interview with a staff member of Herman Van Rompuy’s Cabinet, Brussels, 7 July 2010.

30. Joint Declaration on Relations between the European Community and its Member States and Japan. The Hague, 1991.

31. Joint Press Statement (14547/10) EU-Republic of Korea Summit. European Council. Brussels, 6 October 2010.

32. Kay S. What is a Strategic Partnership // Problems of Post-Communism. 2000. No. 47. P. 15–24.

33. Keukeleire S., Bruyninckx H. The European Union, the BRICs, and the Emerging New World Order// International Relations and the European Union /C. Hill, M. Smith (eds.). Oxford: Oxford University Press, 2011.

34. Laidi Z. La norme sans la force: L’énigme de la puissance européenne. Paris: Presses de Sciences Po, 2005.

35. Mahony H. Van Rompuy Planning ‘Foreign Policy’Summit // EU – Observer. 11 June 2010.

36. A Maturing Partnership: Shared Interest and Challenges in EU – China Relations. (COM 533). European Commission. Brussels, 2003.

37. Menotti R., Vencato F. The European Security Strategy and the Partners // The EU and the European Security Strategy / S. Biscop, J. Andersson (eds.). Abingdon: Routledge, 2008.

38. Nadkarni V. Strategic Partnerships in Asia: Balancing without Alliances. Abingdon: Routledge, 2010.

39. The New Transatlantic Agenda. Madrid: EU – US Summit, 1995.

40. Presidency Conclusions. European Council, Vienna, 1998.

41. Presidency Conclusions. European Council, Cologne, 1999.

42. Renard T. A BRIC in the World: Europe, Emerging Powers and the Coming Order // Egmont Paper 31.

Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2009.

43. Renard T. Le syndrome de Copenhague // Revue Défense Nationale. June 2010. No. 731.

44. Renard T. Strategy Wanted: The European Union nd Strategic Partnerships // Security Policy Brief 13. Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2010.

45. Report on the Implementation of the European Security Strategy – Providing Security in a Changing World. Council of the European Union. Brussels, 2008.

46. Rettman A. Ashton Designates Six New ‘Strategic Partners’ // EUObserver. 16 September 2010.

47. Rettman A. Ashton Pragmatic on China in EU Foreign Policy Blueprint // EUObserver. 17 December 2010.

48. Ricard P., VanRenterghem M., Leparmentier A. Déjeuner de fiel a Bruxelles // Le Monde. 21 September 2010.

49. Sautenet A. EU and Emerging Powers: Strategic Partnerships // The Coming Order: the EU and Emerging Powers in the 21st century / T. Renard, S. Biscop (eds.). Aldershot: Ashgate, 2011.

50. A Secure Europe in a Better World – European Security Strategy // Council of the European Union. Brussels, 2003.

51. Taylor S. Van Rompuy’s Summitry Fails to Convince// EuropeanVoice. 23 September 2010.

52. Toje A. The European Union as a Small Power: After the post-Cold War. Basingstoke: Palgrave Mac-Millan, 2010.

53. Towards an EU-Brazil Strategic Partnership (COM 281) // European Commission. Brussels, 2007.

54. Towards an EU-Mexico Strategic Partnership (COM 447) // European Commission. Brussels, 2008.

55. Towards an EU-South Africa Strategic Partnership (COM 347) // European Commission. Brussels,

56. The Value of Power, the Power of Values: A Call for an EU Grand Strategy / S. Biscop (ed.) // Egmont Paper 33. Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2009.

57. Van Rompuy H. The Challenges for Europe in a Changing World // Speech at the College of Europe. Bruges, 25 February 2010.

58. Van Rompuy H. Invitation letter by President Herman Van Rompuy to the European Council (PCE 187/10). Brussels, 14 September 2010.

59. Van Rompuy H. Remarks by Herman Van Rompuy, President of the European Council, at the press conference following the meeting of Heads of State or Government (PCE 188/10). Brussels, 16 September 2010.

60. Van Rompuy H. We have strategic partnerships, now we need a strategy. Message video from Herman Van Rompuy. 14 September 2010. URL: http://vloghvr.consilium.europa.eu/?p=2377 (date of access: 15.09.2010).

61. Vogel T. UN General Assembly Postpones Vote on Special Status for the EU // European Voice. 14 September 2010.

62. Wagner C. The EU and India: a Deepening Partnership / Partnerships for Effective Multilateralism: EU Relations with Brazil, China, India and Russia /G. Grevi, A. De Vasconcelos (eds.) // Chaillot Paper

109. Paris: EU Institute for Security Studies, 2008.

* Авторът е старши изследовател в Кралския институт за международни отношения в Брюксел, Белгия, първата част на на статията е публикувана в бр.2/2012 на Геополитика

По последни оценки на Световния енергиен съвет, израелските находища на шистов петрол, разположени на около 30 мили югозападно от Йерусалим, могат в крайна сметка да достигнат до 250 млрд. барела. За сравнение, проучените запаси на Саудитска Арабия се равняват на 260 млрд. барела. Както е известно, САЩ консумират около 7 млрд. барела годишно, като запасите на тази страна от шистов петрол се оценяват на 1,5 трлн. барела, а тези на Китай – на 355 млрд. барела. Така Израел излиза на трето място, изпреварвайки Русия.

В същото време, предполагаемите запаси от израелски природен газ се оценяват на 1.3000 млрд. куб. м. Сондажите в находището Тамар, разположено на дъното на Средиземно море, стартираха през 2008. То се намира на 92 км от израелския бряг, приблизително на 2000 м под повърхността. Дълбочината на залягане на газа (чист метан) е около 5000 м под морското равнище, а площта на самото находище е 250 кв. км. Вече е установено, че в находището Тамар се съдържат 300 млрд. куб. м природен газ.

През март 2009, на 54 километра от израелкия бряг беше открито находището Далит. Дълбочината на Средиземно море в тази зона е 1285 м, като газоносният слой е открит на дълбочина около 4000 м. Запасите на находището се оценяват на 20 млрд. куб. м.

Находището Левиатан пък се намира на 135 км западно от израелското пристанище Хайфа и на 47 км югозападно от находището Тамар. Дълбочината на морето в този участък е 1634 м, а площта на находището е около 325 кв.км. Според американската петролна компания NobleEnergy общият обем на природният газ в това находище е 453 млрд. куб. м, като има немалка вероятност в по-дълбоките слоеве на морското дъно да се съдържат още 112 млрд. куб. м природен газ.

Левиатан се смята за най-голямото газово находище, открито от 2000 насам, като общата стойност на природния газ, който може да бъде добит от него, се оценява на около 100 млрд. долара.

В същото време, газовите запаси в находището Делфин, разположено в изключителната икономическа зона на Израел (на 110 км от Хайфа), се оценяват на 15 млрд. куб. м (с вероятност 73%), което може да покрие потребностите на страната от природен газ за три години.

Останалите находища в шелфа се оценяват в момента на около 550 млрд.куб. м.

Така, Израел, съумял да осъществи качествен промяна на своя икономически и научен потенциал, благодарение на мощната вълна от високообразовани преселници от бившия Съветски съюз, сега получава възможност за нов качествен скок, който може радикално да промени стратегическата позиция на еврейската държава, тъй като новооткритите запаси от енергоносители поставят Израел на едно ниво с „енергийни държави” като Норвегия и Саудитска Арабия.

Имайки предвид възможното разпадане на Ирак, Сирия, Либия и някои други държави в Близкия Изток и Северна Африка на техните етнически или религиозни съставляващи, на Европа вероятно ще се наложи да промени визията си за съотношението и истинското значение на силите в Близкия Изток. И в тази връзка, освен Израел (в новото му качество на потенциална „енергийна сила”) особено внимание заслужава Турция.

Израелско-гръцките „газови маневри”

В началото на април 2012 военноморските и военновъздушни сили на Израел и Гърция, с участието на американския VІ флот, осъществиха мащабни учения в Средиземно море с кодовото назватие NobleDina. При това, според повечето експерти, „условният противник”, против който се отработваха съвместните действия, беше не друг, а… Турция, т.е. една държава-член на НАТО. По време на ученията, флотът и авиацията тренираха защитата на газовите находища в Средиземно море от подводна атака. Всичко това моделира възможното противопоставяне в зоната на конфликт, свързан с разработването на друго голямо газово находище в Източното Средиземноморие – този път край бреговете на Кипър, за което претендират и турците.

Активната зона на ученията беше южното крайбрежие на Кипър и израелските териториални води около Хайфа. Освен това, в зоната на маневрите се оказа шелфът на остров Крит, който също се оспорва от Анкара, както и необитаемият остров Имия (Кардак), разположен на 10 км от турската граница. Според сценария на ученията, газовите находища в кипърския шелф (сондажни платформи и газопроводи, транзитиращи добития газ до резервоарите) са подложени на атака на турски подводници, изтребители и безпилотни самолети. Срещу тях се насочват гръцки ескадрен миноносец и подводница, докато израелски бойни самолети и хеликоптери отработват зашитата на обектите от шелфовата и наземна инфраструктура от ракетни и торпедни атаки, както и въздушни схватки с противниковите самолети.

Всъщност, ученията NobleDina замениха аналогичните маневри ReliantMermaid, които провеждаха до 2009 израелската и турската армии, с участието на САЩ. Междувременно, стратегическо турско-израелско партньорство беше прекъснато, до голяма степен, заради позициите на Анкара. Израел и Гърция за първи път проведоха съвместни учения през 2011, сега обаче мащабът и сроковете им бяха разширени. Според гръцкия сайт Defencenet.gr, част от поставените задачи са били изпълнени в непосредствена близост до турския бряг. Впрочем, ученията неслучайно са наречени NobleDina, което мнозина свързват с американската газодобивна компания NobleEnergy, която действа в крайбрежния шелф на Израел и Кипър, включително в зоната на спорните находища. Централата на компанията е в Хюстън, а активността и покрива САЩ, Китай, Еквадор, Израел, Северно море и Западна Африка.

Тук е мястото да напомня, че през трите години след инициирания от Анкара разрив в двустранните отношения, Израел разви активно сътрудничество с Гърция, Кипър и някои балкански държави, включително България.

Според редица експерти, ученията няма да доведат до рязко изостряне на отношенията между Турция и съюзниците и от НАТО. В Сирия, интересите на Вашингтон и Анкара съвпадат, като и двете страни поддържат местната опозиция. Турците няма да влязат в открит конфликт и с Израел, макар че влошаването на турско-израелските отношения действително, до голяма степен, се обяснява със споровете около находищата в района около Кипър. Анализаторите посочват, че в момента Турция е достатъчно активна по сирийското направление и няма нужда от отварянето на „втори фронт” срещу Израел. От друга страна, липсата на незабавна негативна реакция на Анкара не означава, че гръцко-израелско-американските учения няма да имат дългосрочни последици за отношенията между Турция и НАТО.

Турция и разграничаването на морските пространства в Източното Средиземноморие

Доскоро Анкара, най-вече заради липсата на решение за „кипърския въпрос”, се въздържаше от официални изявления, касаещи изключителната и икономическа зона в Средиземно море. През септември 2011 обаче, турският външен министър Ахмет Давутоглу обяви, че страната му е „крайбрежната държава с най-дълга брегова линия в цялото Средиземноморие”. Това беше знаково изказване, защото основен критерий при определянето на изключителната икономическа зона на една крайбрежна държава е именно дължината на бреговата и линия. Впрочем, заради спорните въпроси в акваторията на Егейско море, Турция продължава да отказва да се присъедини към Конвенцията на ООН по морско право (КМП) от 1982. Това обаче не и пречи да се възползва от някои постановки на КМП, твърдейки, че те са се превърнали в „общи принципи на международното право”. Според турските експерти, този подход позволява на Турция да обяви 200-милния участък в Средиземно море, разположен по протежение на 12-милната зона на турските териториални води, за своя изключителна икономическа зона.

Противоречивостта на турския подход към решаването на проблема за делимитирането на водното пространство в Източното Средиземноморие е очевиден. Това обаче въобще не смущава Анкара, особено днес, когато е ясно, че в средиземноморския шелф има големи запаси от енергоносители. При това, разработката на тези находища се смята за рентабилно. Турците са наясно, че поставянето под контрол на въпросните ресурси много ще съкрати пътя им към регионално лидерство. В този контекст, възможността за укрепване политическите позиции на Анкара чрез повишаването на турската енергийна сигурност и участието в мащабните петролно-газови проекти изглежда съвсем реална.

По пътя към реализацията на тази цел обаче, Турция се сблъсква с редица не само юридически, но и политически проблеми. Ситуацията се усложнява от нерешеността на кипърския въпрос. Още през 2004, Кипър обяви изключителната си икономическа зона и, в съответствие с чл.74 на КМП (в който се посочва, че „делимитацията на изключителната икономическа зона между държавите с противоположни или прилежащи крайбрежия се осъществява чрез споразумение между тях на основата на международното право”), подписа съответните споразумения с някои средиземноморски държави. Естествено, Турция не ги признава и смята, че въпросните държави (Израел, Египет, Ливан и Кипър) не отчитат законните права на кипърските турци.

Според Анкара, „кипърският въпрос” има няколко аспекта. По правило, според турската външна политика, в „кипърския въпрос” се включват не само проблемите непосредствено касаещи острова, а и тези за подялбата на континенталния шелф в Егейско и Средиземно море, политическото и стратегическо присъствие на Турция в Източното Средиземноморие, отношенията между Анкара и близкоизточните държави и други регионални проблеми. Кипър има изключително важно стратегическо значение както за Турция, така и за другите държави от региона.

При това турските анализатори са убедени, че в Източното Средиземноморие няма как да избухне военен конфликт само заради това, че кипърските гърци извършват проучвателни дейности в своята изключителна икономическа зона с цел установяването и последващия добив на енергоносители. Така, експертът от турския Институт за стратегическо мислене Зейнеб Сонгюлен Инанч твърди по този повод, че в чисто теоретичен план би могло да се говори за подобен конфликт, но в урегулирането му ще се включат много повече държави, като причините за това следва да се търсят в общата ситуация в Близкия Изток и Източното Средиземноморие. „Война не може да започне само заради проблемите в кипърско-турските отношения. Кризисната ситуация в Сирия и подходът на Техеран към въпроса за разрешаването на тази ситуация, както и позициите на западните държави по близкоизточните проблеми и много други фактори могат да стана причина за въоръжен конфликт. Тоест, необходимо е да се разширят рамките, в които се разглеждат днешните игри в региона. Само тогава ще можем да видим, че в тях участват много играчи и ситуацията има много аспекти. Затова сложните отношения между Турция и Кипър следва да се разглеждат като определена част от цялата картина на сложните отношения в региона. Да се твърди, че само заради енергийния проблем в турско-кипърските отношения Турция може едностранно да започне военни действия в Източното Средиземноморие, е неправилно” – твърди Зейнеб Сонгюлен Инанч.

Проблемът за делимитацията на континенталния шелф оказва негативно въздействие и върху турско-израелските отношения. Така, бившият високопоставен израелски дипломат Алон Лиел, който две години беше посланик в Анкара, смята, че разногласията между Турция и Израел относно собствеността и добива от новите източносредиземноморски находища на енергоносители могат да провокират военен сблъсък между тях. Тук е мястото да напомня, че турците реагират много остро на израелско-кипърското сближаване и намерението на Израел да създаде военна база на острова. Все пак, повечето експерти се надяват, че връзките във военната сфера между Израел и Турция няма да бъдат прекъснати напълно.

Следва да отбележим също, че сегашното сближаване между Израел и гръцката част на Кипър активно се подкрепя от Франция, която действа изключително прагматично в това отношение. Париж е заинтересован от задълбочаването на сътрудничеството между Израел и Кипър, тъй като, според него, сближаването между тях ще позволи на Европа да диверсифицира енергийните си доставки.

Определен интерес представлява и фактът, че в Източното Средиземноморие активно действа споменатата по-горе американска компания NobleEnergy. В тази връзка някои анализатори прогнозират евентуален сблъсък между Турция и САЩ в случай, че в региона започнат военни действия. Макар че на фона на сегашните турско-американски отношения подобни прогнози изглеждат много съмнителни. Очевидно е, че позициите на Анкара и Вашингтон по въпросите за разрешаването на близкоизточните и глобалните проблеми значително се сближиха. На този фон, действията на една компания не могат да породят сериозни разногласия между двете държави. За разрешаването на турско-кипърските проблеми ще бъдът предприети по-меки, т.е. невоенни мерки. Предвид случващото се в региона, трудно можем да предположим, че Турция и САЩ ще се окажат на различни позиции, да не говорим за възникването на някакви драматични противоречия между тях.

Въз основа на изброеното по-горе, може да направим няколко извода.

В момента Турция полага активни дипломатически усилия да накара международната общност да отхвърли правото на Кипър да разработва газовите находища в Източното Средиземноморие.

В средносрочна перспектива Турция няма да признае правото на Гърция и Кипър да установят външни граници на зоните на континенталните си шелфове в Средиземно море.

Можем да очакваме, че съвсем скоро Турция ще обяви участъка с ширина 212 морски мили, прилежащ на средиземноморското и крайбрежие дълго 1600 км, за своя изключителна икономическа зона. Анкара обаче ще направи това не като се присъедини към КМП,а едностранно, основавайки се на т.нар. „общи принципи на международното право”.

Възможно е Турция да подпише споразумение с непризнатата от никого (освен от Анкара) Турска Севернокипърка република за делимитацията на изключителната икономическа зона и да стартира, в рамките на така установените граници, усвояването на източносредиземноморските газови находища.

От гледна точка на подялбата на изключителната икономическа зона в Източното Средиземнорие, Турция е силно заинтересована от свалянето на сирийския лидер Башар Асад. Причината е, че няма как да бъде постигнато споразумение със сегашния режим в Дамаск за делимитиране на изключителната икономическа зона при турските условия. Нещо повече, ако режимът на Асад оцелее, между Сирия и Кипър може да бъде постигнато взаимно разбирателство по въпроса за разграничаване на средиземноморските им зони. А подобно развитие би било недопустима за Анкара.

Газовата война на Катар

Накрая, нека споменем за плановете на още един голям регионален играч, който макар и да се намира в Персийския залив, развива активност не само в Източното Средиземноморие, но и в цяла Европа. Става дума за Катар, чиито премиер се появи в средата на май и у нас, при това в компанията на турския си колега Ердоган.

В момента Катар инвестира грандиозни средства в различни проекти: той например изгражда гигантско морско пристанище за 7 млрд. долара на своя територия, като добавка към вече съществуващата впечатляваща инфраструктура. Катарците строят терминали за втечнен природен газ във Великобритания, на границата между Германия и Полша, както и в Южна Европа. Инвестира се и в изграждането на супертанкери за втечнен газ (в рамките на проекта Q-Max), които могат да превозват по 266 хил. куб. м втечнен газ, т.е. 150 млн. куб. м „обикновен” газ. Обемът на транзита на катарски газ, само по този проект, ще достигне 56,25 млрд. куб. м природен газ, което се равнява на 1/3 от сегашния обем на руските газови доставки за Европа.

Разбира се, 50 млрд. куб. м газ годишно е само 5% от целия европейски газов пазар, но да не забравяме вече реализираните проекти, позволили на Катар да овладее 6% от европейския пазар, вследствие на което делът на Газпром на него падна от 26% на 24%. Впрочем, да не забравяме и Либия, където катарците са на път да поемат контрола над местния газов добив. На ред, както изглежда, е Алжир, който се опитва да води, макар и частично контролирана, но все пак суверенна политика в газовата сфера. Тъкмо затова тази страна е сред най-вероятните следващи мишени на „арабската пролет”. Много е възможно, докато Катар построи новия си танкерен флот, съдбата на Алжир да бъде решена, по един или друг начин.

Целта на всички тези трансформации, свързани с европейския газов пазар, е съвършено очевидна - също както Саудитска Арабия се използва за икономическото задушаване на Иран, предлагайки петрола си на всички големи вносители на ирански нефт, така Катар се превръща във важен инструмент на американската (и на най-близките европейски съюзници на САЩ) политика за изтласкване на Русия от европейски газов пазар. Тоест, когато говорим за Катар, следва да имаме предвид и САЩ, Великобритания и Франция. Защото става дума именно за техните интереси. Истината е, че ако Саудитска Арабия все пак запазва някаква самостоятелност, Катар отдавна се е превърнал в надежден „филиал” на големите западни (и най-вече американски) ТНК, чиито позиции са подкрепени от разположените в близост морски пехотинци на САЩ.

В тази конфигурация падането на режима в Сирия дава възможност да се решат едновременно няколко задачи. Слабото място на саудитската и катарската политика е критичната зависимост на двете държави от ситуацията в Ормузкия пролив. Достатъчно е той да бъде затворен за 3-6 месеца и икономиките им ще рухнат. Европейската (като изключим немската) също. И тъкмо това прави военната операция срещу Иран проблематична, тъй като рискът от блокиране на пролива е голям. Затова е необходимо на всяка цена да бъде „отворен” нов коридор и Сирия, в качеството и на близкоизточен „кръстопът”, се оказва най-важния елемент за решаването на тази задача. Разбира се, като обходен маршрут би могъл да се използва Оман, но това решение е по-нелогично, да не говорим, че не решава другата глобална задача – изтласкването на Русия от Европа и провалянето на руските тръбопроводни проекти в Южна Европа (и на първо място на „Южен поток”). Тоест, ликвидирането на режима на Асад действително е от ключово значение.

Толкова мащабни проекти, като описаните по-горе, трябва да са съпроводени със създаването на нов маршрут за транзит на енергоносители, иначе ще се окаже невъзможно да се реши проблемът с Иран. Ако това не се случи, войната с аятоласите, която е изключително необходима за да се гарантира преминаването на корабите през Ормузкия пролив, може да предизвика огромна катастрофа. В същото време, елиминирането на Иран се налага и защото гигантските проекти на Катар са пракалено уязвими в една толкова критична точка и няма как да се гради адекватна стратегия върху толкова несигурна предпоставка като неутралитета на Техеран спрямо катарските планове (т.е. плановете на ExxonMobil, Shell и Total). И тъкмо поради това се налага сирийският и иранският „проблеми” да бъдат решение не по-късно от 2012-2013. Както и алжирският проблем, разбира се.

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

Пространствените географски аспекти на ефективността са сред ключовите изследователски проблеми на обществения блок географски науки и по-конкретно на социално-икономическата география, както и на тясно обвързани с тях интердисциплинарни направления. Географската ефективност предопределя концептуалните основи на класически изследователи като Смит и Рикардо и играе ролята на главен резултативен критерий в първите щандортни теории. Впоследствие служи като комплексна основа за обосноваване на оптимална териториална организация на обществото и е сред значимите императиви при формирането на модерната регионалистика. С по-конкретни изследвания на отрасловата/секторната, локалната/районната/регионалната и комплексната стопанска ефективност са свързани трудовете на Hartshorne (1939), Haggett, Chorley (1967), Колосовский (1958), Stirboeck (2006), Barkley (2008), Gallo, Dall’erba (2008), Felice (2010) и други. У нас изследвания по посочената проблематика имат Велев, Йорданова, Гешев, Колев (1984), Димов (1984, 1989), Бояджиев (2000), Колев, Грозева (2001), Маринов, Иванов (2002), Димов, Марков, Стойчев (2005), Русев (2005). В практико-приложен план те са проблемен предмет на анализ от гледна точка на вътрешната геостратегия, регионалната политика, устройствота на територията и свързаните с тях критерии на регионалната справедливост (вж. Milkova, 2005; Михайлов, 2006; Русев, 2012).

Постигането на балансирано развитие на административно-териториалните единици в България е свързано с повишаването на комплексната им ефективност. Значението на ефективността се диференцира значително в зависимост от критериите, използвани в различни теоретични или приложни области (Русев, 2012). Сложността за разграничаване на отделните видове ефективност произтича от комплексните връзки и частичното взаимно преплитане между финанси, икономика, социална сфера, екология и други, както и от различния обхват на обекти, чиито ефективност (резултативност) би могла да бъде изследвана - частна фирма, публична организация, отделен отрасъл, съвкупност от отрасли, публична политика, географски регион и други. В тази връзка Димов (1989) посочва, “че всяка ефективност е териториално определена, но не всяка териториална ефективност е районна (географска). Например, икономически, социални и екологични резултати характеризират производствената дейност на всяко промишлено предприятие, но естествено тази ефективност не може да се определи като районна” Димов (1989).

Регионалната ефективност е функция на взаимодействието между икономическа, социална и екологична ефективност. Така тя играе ролята на свързващо звено между отрасловата ефективност, от една страна, и комплексната стопанска ефективност, от друга. Методите, критериите и показателите за оценка на регионалната ефективност имат предимно сравнителен пространствено-географски характер. Сред най-често използваните математически способи за това са свързани с извеждането на специфични индекси и коефициенти на локализация, концентрация, рангова корелация, комплексност, достъпност, функционалност. Те са свързани с формулировки на изследователи като Isard (1960), Pearson (1901, 1913, 1917), Spearman (1904) и други.

Настоящето изследване има за цел да анализира различията в някои регионални проявления на географската ефективност в България за последното десетилетие, свързано с присъединяване на България към ЕС и факторите, влияещи върху нея.

Някои специфични индекси и коефициенти на икономгеографския анализ

Широк обзор на възможностите за използване на формални индекси и коефициенти за нуждите на икономгеографския анализ прави още Isard (1960). В настоящото изследване част от тях се използват в качеството им на конкретни критерии и индикатори на географската ефективност: индекс на локализация, коефициент на локализация и коефициент на специализация, чрез което частично се разкриват някои особености на регионалните различия в България.

Индексът на локализация (IL) служи за съпоставяне дела на района в отделен отрасъл с дела на района по някои от обобщените базисни показатели. При изчислението му базисният показател може да бъде различен в зависимост от целите, които си поставя анализът - например население, територия, брой заети, брутен вътрешен продукт (БВП) и други. Индексът на локализация (при базов показател брой заети в обработващата промишленост) се изчислява по формулата:

,

където S_j е броят заети в отрасъла j в района; S – броят заети в обработващата промишленост в района; N_j – броят заети в отрасъла j в държавата; N – броят заети в обработващата промишленост в държавата.

Когато индексът на локализация за даден отрасъл в даден район (при базов показател общото производство) е по-голям от 1, производството на отрасъла има по-висока концентрация в района, което е белег за специализация.

Коефициентът на локализация дава представа за относителната степен на концентрация на определен промишлен отрасъл спрямо друг параметър – територия, население, заетост в обработващата промишленост и др. Чрез него може да се съпостави разпределението на заетите в даден отрасъл по райони с разпределението на заетите в обработващата промишленост по райони. В най-широк смисъл той също индикира достигната степен на териториална специализация. В стойностно изражение може да варира от 0 до 1, което показва, съответно, ниска или висока концентрация (специализация) на изследвания отрасъл.

Коефициентът на специализация показва до каква степен разпределението на заетостта по отрасли или подотрасли в даден район се отличава от това на страната. Също варира от 0 до 1, но индикира вертикалния (секторен, отраслов) разрез на хоризонтално (териториално) структурираното стопанство. Когато стойността му е близка до 0 структурата на промишлеността (или отрасъла) в района е сходна с тази на страната. Когато е близка до 1, структурата на стопанството се отличава значително от средните стойности за страната.

Резултатите от използването на посочените коефициенти са в пряка зависимост от мащаба на проведеното изследване. Колкото по-нисък е рангът на изследваните единици в определена страна или територия, толкова по-високи са стойностите на коефициента на локализация.

Индекси на локализация на земеделието, индустрията и услугите в България (2007-2008)

Разпределението на брутната добавена стойност (БДС) от трите основни икономически сектора по райони може да бъде характеризирано чрез изследване на съответните индекси на локализация – земеделие (ILз), индустрия (ILи) и услуги (ILу) – спрямо населението по области. Териториалната им диференциация в България, по данни на НСИ за 2007, е представена на табл. 1, 2, 3 и фиг.1.

Таблица 1. ILз, ILи, ILу в областите на Северозападна и Северна централна България

Таблица 2. ILз, ILи, ILу в областите на Североизточна и Югоизточна България

Таблица 3. ILз, ILи, ILу в областите на Южна централна и Югозападна България

Поради наличието на благоприятни хидроклиматични условия и плодородна почвена покривка, земеделието е специализиращ отрасъл за Северна България, както и за Южен централен район. С висок индекс на локализация на земеделието се отличават области с относително слабо развита индустрия като Видин, Разград, Силистра, Добрич, Търговище, Благоевград, Кюстендил, Кърджали и Смолян. По-нисък от 1 e индексът на локализация в области с големи урбанизирани и индустриални центрове – София, Пловдив, Варна, Бургас. Областите с много висока земеделска специализация се отличават с по-голям дял на селското население, по-големи колебания на сезонната заетост и сравнително по-ниска социално-икономическа активност в другите стопански сектори.

Индустрията е специализиращ отрасъл за Югозападния и в по-малка степен за Югоизточния район, което до голяма степен обяснява полярното развитие на България през последните десетилетия. Единствените две силно специализирани области в този сектор са София област и Стара Загора. Индустриалната активност е по-висока и в центрове на металургията и нефтохимията като Перник и Бургас. В Северна България индексът на локализация е по-висок от 1 в област Враца (АЕЦ Козлодуй), област Габрово (машиностроене, текстил, санитарен фаянс) и област Варна (тежка химия, ТЕЦ). В останалите области неговите стойности са по-ниски от 1, а най-ниска е във Видин. Като цяло, областите със специализация в индустрията се отличават с по-висока средна работна заплата.

Фигура1. Индекс на локализация на БДС по сектори спрямо населението по области.

По-детайлен разрез на индекса на локализация на БДС в индустрията спрямо населението по някои отрасли по райони е показан в Таблица 4.

Таблица 4. Индекс на локализация на БДС спрямо населението по райони в избрани отрасли на индустрията.

Хранително-вкусовата промишленост е специализиращ отрасъл за Северния централен, Южния централен и Югозападния район (табл. 4). В Северна България неин център е Разград, като индексът на локализация спрямо населението има най-високата стойност за страната IL = 2,38, а в Южна България – области с център голям град, например Пловдив (1,62), Ямбол (1,26), Стара Загора (1,24), София (1,21). Наличието на известни пространствени несъответствия между този индекс и индекса на локализация на земеделието показва определени възможности за оптимизация на териториалната структура на агробизнеса в България.

Текстилната промишленост се локализира предимно в полупланинските райони и големите градове. На равнище район тя е специализираща за Южна България (табл. 4), а нейните центрове са носители на унаследена производствена традиция. В област Благоевград IL = 3,23, в област Сливен – 3,03, в Русе - 1,81, Габрово – 1,73. Високата стойност за област Благоевград се дължи на близостта с Гърция и активността на националните й капитали в нашата страна.

Химическата промишленост е крайно неравномерно разпределена по територията на страната в резултат от разнообразното влияние на локализационните й фактори. Тя е специализираща за Североизточния, Северния централен и Южния централен район (табл. 4). Сред решаващите фактори в унаследената й структура, генериращ предимство в съвременните условия, е изгодното транспортно-географско положение. С изключително висок индекс на локализация са областите Варна (IL = 6,17) и Русе (4,46).

Металургията, преди голямото териториално преструктуриране на отрасъла, има висок индекс на локализация и е пряко свързана с голямата концентрация на производствени мощности. С най-големи стойности на IL са областите Шумен (1,48), София (1,22), Пловдив (1,15) и Кърджали (1,07).

Производството на компютърна и комуникационна техника, електронни и оптични продукти се развива на база квалифицираната работна сила и се разполага в непосредствена зависимост от висококвалифицираната работна сила и иновативните центрове на страната. Като естествени нейни центрове се открояват Велико Търново (IL = 1,75), София (1,69) и Пловдив (1,60).

Основен фактор за локализацията на производство на машини и оборудване са чуждестранните инвестиции, което води до крайна поляризация при локализирането на отрасъла. Той е специализиращ за Северния централен и Северозападния район (табл. 4), въпреки че повечето им области не се отличават като специализиращи. С изключително високи показатели е област Габрово (IL = 10,6), намерила балансиран подход за привличане на инвеститори, както и Ловеч (2,63) и Плевен (2,42), а в Южна България с коефициент по-висок от 1 се отличават областите Стара Загора (1,88), Хасково (1,23), Пловдив (1,23), Перник (1,22) и др.

Производството на превозни средства е специализиращо за Югоизточния, Югозападния и Северния централен район (табл. 4). Висока добавена стойност се регистрира в Придунавските и Черноморските части на страната във връзка с комплекс от фактори и най-вече с високата цена на водоплавателните съдове и изгодното транспортно-географско положение. Сред най-важните производствени центрове са в областите Бургас (IL = 3,54), Русе (2,50) и Варна (1,76).

В сектора на услугите се специализира единствено Югозападният район поради специфичната роля на София като столица. Тя има и най-голям индекс на локализация в услугите спрямо населението, като в нея са съсредоточени централните филиали на големи фирми работещи в третичния сектор с обект на дейност транспорт, търговия, туризъм, както и повечето университети и държавни учреждения. На второ място е Варна поради специфичната комбинация от изгодно географско транспортно положение и благоприятни условия за развитие на морски туризъм. Заради същите условия Бургас е на първо място в Южна България, ако не се отчита столичния град. От останалите области с по-високи стойности изпъква единствено Русе, очертаващ се като транспортен център, заради Дунав мост и пристанищния комплекс. От останалите области в Северна България с по-високи стойности изпъква Велико Търново като роля за това имат вторият по големина жп възел в България – Горна Оряховица, културно-историческият туризъм в старата столица и относително престижният университет. В Южна България изпъкват областите с по-големи градски центрове, както и Смолянска област, поради благоприятните тенденции в планинския туризъм.

Динамика на специализацията (2001 и 2007)

Класификация на областите по IL. Класификациите на областите в България според индекса на локализация на брутната добавена стойност по сектори спрямо населението за 2001 и 2007 години са показани в табл. 5 и табл. 6. Въпреки че земеделието се запазва като специализиращ отрасъл в Северна България, индексът му на локализация за повечето области намалява през посочения период. Най-значителен спад се регистрира във Враца, Плевен, Велико Търново, Силистра и др. Същевременно, Южна България не само регистрира по-ниски равнища на специализация в първичния сектор, но и тенденция към засилването й. Водеща роля вероятно играят по-благоприятната демографска ситуация в селата, по-добрият инвестиционен климат в южната част на страната, както и близостта до Гърция, стимулираща производството и износа.

Таблица 5. Класификации на областите в Северна България според индекса на локализация на БДС по сектори спрямо населението.

Таблица 6. Класификации на областите в Южна България според индекса на локализация на БДС по сектори спрямо населението.

Специализацията на областите в Южна България в индустрията е по-висока от тази в Северна България, което обяснява до голяма степен социално-икономическия контраст в развитието от типа север-юг в България. За изследвания период в Северна България се наблюдава тенденция към намаляване на поляризацията по области в локализация на БДС в индустрията спрямо населението, като същевременно е налице слаб ръст в общото равнище на специализация. Ръстът на специализацията в Южна България се регистрира предимно в области с по-ниска степен на специализация във вторичния сектор за 2001.

В третичния сектор и в Северна, и в Южна България се наблюдава спад в специализацията, като само София град бележи ръст от всички области в страната. За 2007 модата* (* Термин, обозначаващ най-често срещаната стойност в дадена статистическа извадка.) е както следва: за Северна България: земеделие – много висока специализация, индустрия – ниска, услуги – ниска; за Южна България – земеделие и индустрия – умерена, услуги – ниска.

В табл. 7 е показана типологична класификация на специализацията на българските области за 2001 и 2007. За 2007 доминиращ тип е моноспециализацията в земеделието - 17 области, следвана от индустриалната - 4 области, комплексната (земеделие и индустрия) - 3 области, индустрия и услуги - 2 области и без изявена специализация - 2 области.

Най-големи промени спрямо 2001 се наблюдават в областите на Югозападния район и западната част на Южния централен район (област Пазарджик), като излизат от “сянката” на столичния град и се насочват по-конкретно към специализиращ сектор, което може да се отчете като положителна тенденция. Полученият резултат донякъде обяснява още една демографска и социално-икономическа тенденция в страната, потвърдена от последното преброяване през 2011 – прогресът на Варна, която още в близко бъдеще се очертава да бъде втория по големина град в България, измествайки Пловдив. Макар и условно, това е белег за разрастващо се пространствено влияние на столицата в югоизточна посока. Друга важна причина е значително по-благоприятната комплексна специализация на черноморската област, в сравнение с област Пловдив, при която липсва изявена секторна специализация през изследвания период.

Таблица 7. Типологична класификация на българските области според специализацията им за 2001 и 2007

Сериозен проблем пред повечето области, е липсата на диверсификация в специализацията, като потенциал за комплексна специализация от типа земеделие-услуги имат области като Благоевград, Смолян, Шумен, Велико Търново и др.

Корелационни зависимости между индексите на локализация по сектори. Настоящият анализ се допълва чрез изследване на регионалния разрез на корелационните зависимости между индексите на локализация по сектори за 2007 (табл. 8). Най-неблагоприятни стойности се регистрират в Северозападния район, където, освен липсата на съвместимост в специализацията земеделие/индустрия и земеделие/услуги, не се наблюдава пряка статистически значима зависимост между локализацията на индустрията и услугите. Тази особеност подсказва за специфична структура на пространствено-икономическите връзки в района, както и за силното външно влияние на столицата.

Таблица 8. Корелационни зависимости между индексите на локализация по сектори.

Като неблагоприятни могат да се оценят отрицателните стойности на коефициента на корелация между специализацията в земеделието и услугите на всички райони в България. Коефициентът на корелация между локализацията на индустрията и услугите по области е положителен в 5 от 6-те области, което доказва симбиозата между двата отрасъла.

Анализ чрез коефициента на локализация

От гледната точка на секторната структура по райони в България, най-равномерно спрямо населението в страната е разпределена БДС в индустрията, като това е резултат от унаследената от миналото структура (коефициента на локализация спрямо населението е 0,10), следвана от земеделието с коефициент на локализация 0,11. Най-неравномерно се развива третичният сектор, поради силната му концентрация в големите градове – стойността на коефициента за България е 0,25.

Настоящият анализ може да се допълни чрез изчисляване стойностите на коефициента на локализация по сектори за районите, като се възприеме следната класификация: до 0,10 – нисък (относително равномерно разпределение в рамките на района), от 0,10 до 0,20 – среден (неравномерно разпределение на БДС в сектор по области), над 0,20 – висок, с полярно разпределение в рамките на района (табл. 9).

Таблица 9. Коефициент на локализация по сектори

Земеделието е относително равномерно разпределено по области в Северозападния и Югоизточния район. Най-големи контрасти в разпределението му по области се наблюдават в Югозападния, Североизточния (където е налице рязък контраст в специализацията на област Добрич и морската столица Варна), както и в Северния централен район (където се очертават големи различия в специализацията на областите Габрово и Силистра). За разлика от междурайонната структура, вътрешнорайонно индустрията не е разпределена равномерно по страната, което подсказва възможности за териториална оптимизация в този сектор. Отличителна черта за нея е, че в Южна България контрастът в разпределението е по-нисък. Това обяснява, в известна степен, по-силното й икономическо развитие спрямо Северна България. Секторът на услугите е относително по-равномерно развит на вътрешнорайонно равнище, докато междурайонната поляризация се дължи на ролята на София.

Коефициент на специализация на областите в България

Шест области в Северна и пет в Южна България са със стойности на коефициента на специализация до 0,10. Ролята на столицата поражда чувствителен дисбаланс в секторната структура на Югозападния район като нито една област в него няма коефициент на специализация по-малък от 0,10. По райони, най-голямо отклонение в структурата на икономиката, спрямо средната за страната, се наблюдава в Югоизточния, Южния централен и Северозападния район (със стойности, съответно, 0,11 и 0,10 и 0,10), във връзка с по-слабото развитие на третичния сектор спрямо средното за страната. Същата особеност отличава Северния централен и Североизточния район, но структурата на тяхната БДС е по-близка до средните стойности за страната.

Фигура 2. Коефициент на специализация по области в България (2007)

На областно ниво високи стойности на коефициента на специализация се наблюдават в област София (0,27) и София-град (0,17), във връзка със специализацията, съответно, във вторичния и третичния сектори, в Стара Загора (0,22) и Враца (0,21), поради локализацията на енергийни мощности.

Заключение

Настоящото изследване дава възможност да се изведат следните основни изводи:

- През последното десетилетие в България доминират областите с моноспециализация поради по-ниска съвместимост между по-високопроизводителни отрасли в земеделието и индустрията, от една страна, и земеделието и услугите по области, от друга. По-добра симбиоза по области се наблюдава между БДС в индустрията и услугите. С най-благоприятна комплексна специализация се отличават областите София и Варна.

- Вътрешнорайонното разпределение на добавената стойност по области спрямо населението се отличава съществено от междурайонното. Докато на национално ниво с най-нисък коефициент на локализация е индустрията, на вътрешнорайонно ниво с най-нисък коефициент на локализация в три от шестте района са услугите, в два - индустрията и в един - земеделието. Това предполага вероятността при подобно изследване на общинско ниво да изпъкнат други междусекторни и по-конкретни междуотраслови съотношения. Сред важните необходими условия за подобно изследване обаче е реорганизация на достъпната статистическа информация в страната.

Литература:

Бояджиев, В., Регионални различия в равнището на българското стопанство. – Обучението по география, 3, 2000.

Димов, Н., За същността на районната (географската) ефективност на промишленото производство. – Изв. на БГД, ХХХІІ, 1984.

Димов, Н., География на химическата промишленост в България. София, 1989.

Димов, Н., И. Марков, К. Стойчев, Балансирано развитие на районите в България – същност и главни инструменти. – Съюз на учените в България и развитието на науката и висшето образование, т. 2, 2005.

Велев, Ст., М. Йорданова, Г. Гешев, Б. Колев, Опит за природно-икономическо (географско) райониране на България с приложение на многомерен статистически анализ. – Проблеми на географията, 1, 1984.

Колев, Б., М. Грозева, Основни принципи на устойчивото териториално развитие на европейския континент. – В: Природният потенциал и устойчивото развитие на планинските райони. Сборник – доклади. Враца, 2001.

Маринов, В., А. Иванов, Измерването на пространствените различия като предпоставка за ефективна регионална политика. – В: География и туризъм. София, 2002.

Михайлов, В., Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. – Понеделник, бр. 7/8, 2006.

Русев, М., Ранжиране и типологизация на областите и общините в България от гледна точка на устойчивото развитие. – Год. На СУ “Св. Климент Охридски”, книга 2 – География, т. 97, 2005.

Русев М., Географска ефективност, справедливост и стратегия: основни взаимни зависимости. – Геополитика, 1, 2012.

Barkley, D., Evaluations of Regional Competitiveness: Making a Case for Case Studies. – The Review of Regional Studies, 2, 38, 2008.

Felice, E., Regional development: reviewing the Italian mosaic. – Journal of Modern Italian Studies, 1, 15, 2010.

Gallo, J., S., Dall’erba, Spatial and sectoral productivity convergence between European regions, 1975–2000. – Papers in Regional Science, 4, 87, 2008.

Haggett, P., R. Chorley, Models in Geography. London, 1967.

Hartshorne, R., The Nature of Geography. Lancaster, 1939.

Isard, W., Methods of Regional Analysis: an Introduction to Regional Science. New York, 1960.

Milkova, K., Territorial Justice and Regional Policy. – In: Human Dimensions of Global Change in Bulgaria. First International Conference. Sofia, 2005.

Pearson K., On lines and planes of closest fit to systems of points in space. – Philosophical Magazine, 11, 1901.

Pearson K., On the Probable Error of a Coefficient of Correlation as Found From a Fourfold Table. – Biometrika, 9, March, 1913.

Pearson K., On the Probable Error of Biserial η. – Biometrika, 11, May, 1917.

Spearman, Ch., The Prof and Measurement of Association between Two Things. – American Journal of Psychology, 15, 1904.

Stirboeck, C., A Spatial Econometric Analysis of Regional Specialization Patterns across EU Regions – The Review of Regional Studies, 3, 36, 2006.

*Докторант в СУ “Свети Климент Охридски”

**Ръководител на Катедра “Регионална и политическа география” в СУ “Свети Климент Охридски”

Твърде съизмерими по площ (30–50 хил. км²), Армения и Швейцария попадат изцяло в Алпо-Хималайската орогенна зона, като при това арменската територия е и добре изразен геоструктурен възел. И двете нямат излаз на море, но са разположени (без да са твърде отдалечени) на сравнително еднакви разстояния до три морета и един залив (за Швейцария – Адриатическо, Лигурийско, Северно и Бискайския залив, за Армения –  Черно, Каспийско, Средиземно и Персийския залив). Освен по-голямата или по-малка близост до тези големи акватории, около двете държави са разположени и значителни равнинни и низинни области – за Швейцария, съответно, Средноевропейската равнина, Панонската и Паданската низина, за Армения – Южноруската и Прикаспийската равнина и дори Месопотамия.

Икономогеографско ситуиране

Наред със сегашното ситуиране, много важно е (особено за Армения) да се вземат предвид и очакваните изменения в макрорегионалната икономика през следващите няколко десетки години.

Алпийската държава Швейцария е разположена в центъра на ЕС, между Германия, Франция, Италия и Средна Европа. Но предвид философията на ЕС за териториално развитие, чрез постепенно намаляване на регионалните диспропорции, се очаква изместване на съответните акценти на югоизток, т.е. по-близо до Армения.

Съвременната арменска държава вече официално е ситуирана в т.нар. Черноморска зона за икономическо сътрудничество (въпреки достатъчно широката и висока до 4 км турско-грузинска крайморска ивица). Наред с посоченото междудържавно икономическо агрегиране, вече е в обръщение (в същия смисъл) и Кавказко-Каспийски регион. От географска гледна точка, не е лишено от логика и дефинирането (йерархична регионална съподчиненост) на един доста по-голям регион: Черно море – Кавказ - Каспийско море, със съответните три субрегиона. Щом има Черноморска зона, защо да няма Кавказка и Каспийска? В този смисъл, Армения може да присъства и в трите териториални и териториално-акваториални субструктури на по-голямо, най-вече икономическо пространство, което може да се означи и с абревиатурата ПКК, т.е. Понт-Кавказ-Каспий. Така, както Швейцария е в не дотам консолидираната общност на неголеми алпийски държави, заедно с Австрия, Лихтенщайн и дори Словения.

Подобно на алпийския регион, доста пò на изток, в т.нар. кавказки „триъгълник” (Ереван–Тбилиси–Баку), също се включват съизмерими не само по територия и население държави: Армения, Грузия, Азербайджан, при това с по-добре изразени взаимнодопълняеми ресурси и производства.

Без да притежават значителни основни ресурси – петрол, газ, богати почви и някои други, Швейцария и Армения са сравнително благоприятно ситуиране спрямо големи райони-доставчици, съответно, Северна Африка, Северно море, Паданска и Панонска низина и др. –  за алпийската държава, и Южен Каспий, Южна Русия и др. – за кавказката държава. И за двете страни е възможно (и не толкова сложно) осигуряване на продоволствие, както от умерения пояс, така и от субтропика.

Разположението на Армения между Иран, Турция и донякъде Русия, може да се окаже съществена предпоставка за формиране на специфичен икономически, в т.ч. и обслужващ, профил. Демографските прогнози за Иран и Турция сочат „кота” 100 млн. след 15-20 години, при това тези държави са с много сериозни икономически амбиции и темпове на растеж. С традиционно силната Русия е възможно да се оформи впечатляваща, най-вече икономически, тройка с разположената някъде между тях неголяма Армения.

Транспортно–географско положение

Като неголеми, подчертано планински територии алпийската и кавказката държави нерядко са били заобикаляни (и могат да бъдат заобиколени) от различни потоци стоки и хора. От голямо значение и за двете е направлението Север - Юг и обратно. Сега те, общо взето, са встрани от основните западно–източни (и обратно) коридори. За Армения: кавказкия коридор: Черно море - Рионска долина – Тбилиси - Баку; а за Швейцария: Средна Европа - Западна Европа (на север) и Западни Балкани с Адриатика - Северна Италия - Южна Франция (от юг).

И все пак, ситуирането на Швейцария изглежда по-изгодно – например връзката между едни от най-развитите части на ЕС: Ломбардия, в Италия, и Рейнската област, в Германия, минава през алпийската държава. Армения по-лесно може да бъде изолирана чрез заобикалящи я жп и шосейни връзки и тръбопроводи (което вече се случва).

По-различно стои въпросът с транспортирането и ориентирането на т.нар. информационни потоци в светлината на модерните технологии. В чисто логистичен план акумулирането и насочването на информация, чрез т.нар. ретранслационно-информационни центрове не е за подценяване. И в това отношение Армения (Ереван) и Швейцария имат своето място в съответните макрорегиони. Подобен акцент изглежда още по-понятен, ако се вземе предвид възможното формиране на т.нар. Южна (Индоевропейска) Евразийска зона или ос: Лондон – Ереван - Делхи.

Геополитическо ситуиране

От методическа гледна точка, по-издържано е ситуирането на отделните държавни територии да се анализира както в ретроспективен, така и в перспективен план, при максимално комплексен подход. Наред с времевите измерения със съответната хронология, добре би било да се разгледат в по-систематизиран вид и пространствените измерения в следната градация: преки съседи (първи порядък или първи държавно-териториален пръстен); съседи на преките (втори порядък или пръстен).

Затова изглежда приемливо вниманието да се концентрира основно върху периода на последните стотина години. За Армения това означава Турция, от Ататюрк, през Иноню, до Ердоган включително (с приблизително прогнозиране и на бъдещето); Иран от Пахлави, през Хомейни и Рафсанджани, до Махмуд Ахмединеджад, за който се твърди, че е наполовина арменец; Царска Русия – СССР - днешна Русия, заедно с ОНД и други формирования, т.е. от Ленин и Сталин до Елцин и Путин; и дори Северен Ирак, от Рашид Али до Барзани (и след него).

Предвид преките и съседи, днес младата арменска република не е в особено завидно положение – първоешелонният съседски пръстен трудно може да бъде дефиниран като почертано приятелски. ”Комшия пали, но и комшия гаси” – да се надяваме, че тази мъдра, кратка и проста поговорка все по-често ще се припомня във връзка с позитивното развитие на междудържавните отношения.

Понастоящем, споменатите по-горе големи съседи, заедно с далеч по-малките преки - Грузия и Азербайжан, и няколкото не толкова големи непреки (в Предна Азия) са обект на значително внимание от страна на държавници, геополитици и др. Анализират се различни възможности за геополитическото развитие на макрорегиона. Особено интересна е една от опциите за Иран. В недалечно бъдеще е възможна сериозна промяна в политическия курс на тази държава, както вече се случи в мюсюлманска Северна Африка (вероятно следствие на това може да бъде активизирането на трансграничните връзки и сътрудничество).

Проблемът за геополитическото развитие в четириъгълника (в който попада и Армения): Източно Черноморие–Левантийско Средиземноморие–Персийски залив–Южен Каспий, вероятно още достатъчно дълго време ще остане сложен и деликатен за решаване. Предна Азия е твърде динамична и трудно прогнозируема – да си припомним за Южна Осетия, Нагорни Карабах, Кюрдистан, Палестина и др. Налице са, обаче, и оптимистични тенденции, свързани с усъвършенстването на различни междудържавни механизми за намаляване на напрежението. Може да се приеме, че съществуват и надеждни основания Армения да изпъкне още по-осезаемо в опитите за решаване на някои проблеми в тази част на света, като, заедно с това, демонстрира на останалите позитивен собствен пример.

Прилича ли Швейцария в геополитическото си ситуиране на Армения? Не е трудно да се открият някои по-общи сходства - това, обаче, се отнася за по-далечното минало, когато малката алпийска държава се е развивала като пряк съсед на големи държави-империи: Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия. Тук е мястото да се напомни за твърде впечатляващото поведение на малката Швейцария преди и в началото на Втората световна война, когато тя по категоричен начин се „озъби” не на кого да е, а на експанзионистичния Трети Райх и, предвид демонстративно враждебното отношение на съседите, показа на Германия, Италия и на целия свят, че няма намерение да се предава и нищо няма да я спре да защити достойнството си като една от най-свободолюбивите държави и нации.

С геополитическото ситуиране на Армения следва да се свърже и отдавна поставения на дневен ред „арменски въпрос”. Тук като че ли е мястото той да бъде актуализиран още веднъж, като се съотнесе към настоящата идея-теза. В тази статия обаче, той съзнателно ще бъде пропуснат – нека компетентните специалисти (към които авторът не принадлежи) сами потърсят връзката.

Военно-стратегическо ситуиране

По понятни причини то е далеч по-важно и актуално за Армения, отколкото за Швейцария. И сега и доста по-назад във времето, арменската територия многократно е била предмет на „специално внимание”. Следвайки предварително направената уговорка обаче, най-добре е и този въпрос да се остави на съответните специалисти, които, да се надяваме, няма да пропуснат и редица други аспекти, дори такива специфични като етнопсихологическите.

Природно наследство и екологично състояние

И двете неголеми държави са класически планински територии, с приблизително еднаква средна надморска височина и не толкова различни най-високи и най-ниски коти. Доминират линейните планински структури, като територията на Армения е разнообразена от вулканогенен тип релеф (първенецът Арагац - 4095 м, е сред най-добре изразените стари вулканични конуси в цялата Алпо-Хималайска планинска мегасистема). Швейцарските планини пък са представителни със заледяването си.

Високата степен на разчлененост (хоризонтална и вертикална) на релефа, скалното разнообразие, планинската хидрография със съответните ресурси, климатът (в т.ч. и на мезо- и микроравнище) и почвено-растителната покривка, са предопределили в значителна степен стопанската ориентация и бита на населението. И, ако арменската територия е своебразен геоструктурен възел, швейцарската е добре изразен хидрографски възел – впечатляващ „производител” на пресни води.

При сравнението, определена прилика може да се намери в площта и обема на пресноводните естествени резервоари – знаменитите швейцарски езера и арменското море – езерото Севан. Тези естествени басейни са важно природно наследство с наднационално значение.

Въпреки климатичните различия, респективно, водоносността и залесеността, арменските планини, особено тези около езерото Севан, могат да се дефинират допълнително като Арменски Алпи, подобно на Трансилванските, Австралийски и т.н. Алпи (аналогията в настоящия случай е доста по-изразителна).

И при двете сравнявани територии липсата на значителни минерални ресурси –въглища, нефт, газ, руди на черни метали е допринесла косвено за по-доброто съхраняване на природното наследство. Възможно е в Армения (Северна, Югоизточна) да съществуват все още някои невралгични точки, свързани с добива на цветни метали.

Едва ли ще е пресилено, ако се подчертае, че Швейцария може да бъде държава-модел за оптимален баланс между икономика, екология и социум (устойчивост). Логично е да се предположи, че един от арменските стратегически приоритети е инвентаризацията и съхраняването на природното наследство и, като цяло, опазване на природната среда, при ясно изразено щадящо и рационално (най-вече планински тип) природоползване. Армения има възможности да покаже подходящ модел за цялата подчертано планинска Предна Азия така, както Швейцария е модел за Европа.

Алпийската държава е сред водещите в света по отношение на дейностите и усилията (най-вече финансови) за опазване на биоразнообразието в различни части на планетата. Не отскоро тя осигурява и подкрепа за развитието на т.нар. екологично планинско селско стопанство. И тук един ясно изразен арменски държавен курс към сближаване изглежда достатъчно логичен.

Икономически профили

По този въпрос съществува достатъчно представителна информация. По-важното в настоящия случай е разкриването на някои аналогии, без да се игнорират големите различия между разглежданите две държави, като се започне от общото ниво на развитие.

В двете национални икономики, както и в някои други, дори и нестопански сфери, съществуват немалко аналогични, структурни елементи, представляващи своеобразна рефлекция, най-общо казано, на планинските условия и съответната ресурсна обезпеченост, традициите, пазарната осигуреност и др. По-долу, без да изпадам в подробности, ще маркирам някои основни, повече или по-малко сходни, икономически акценти:

Електроенергия. И за двете държави добивът, още в началния стадий, се базира основно на хидроенергийни ресурси: каскадата по горното течение на Рона (Швейцария), Разданската каскада (Армения). По-нататък в развитието се забелязва сериозно разнообразяване, в т.ч. и чрез АЕЦ (особено за Швейцария). Като цяло, и за двете държави е характерна сравнително чистата електроенергия.

Електротехническа промишленост. Също традиционен подотрасъл – различни електроматериали, уреди и въобще ел. оборудване (отново трябва да се подчертае голямата разлика в нивото на развитие).

Фина механика. Може да се приеме, че съществува добре изразена аналогия (часовници). Това производство е свързано с отдавнашния прагматичен акцент (и за двете държави) върху слабо материалоемки производства и с традициите и качествата на населението.

Друго металообработване и свързаното с него машиностроене. Особено разнообразно е в Швейцария.

Информационни и комуникационни технологии и производства. За т.нар. ”високи технологии” и двете държави разполагат със значителен интелектуален потенциал. За Армения, предвид настоящата идея/теза, наукоемката продукция може да се окаже от особено значение.

Лекарствена химия, биохимия.

Строителна промишленост, в т.ч. и добив на нерудни природни суровини. Без да са богати на изкопаеми горива и руди, и при двете държави, едва ли не в компенсационен план, е налице добре изразено производство на строителни материали, при това не толкова силно замърсяващи околната среда.

Планинско животновъдство. Различията основно произтичат от пасищата (доста по-сухи в кавказката държава) и от фуражното обезпечаване.

Обслужваща сфера. Тук разликата между двете страни изглежда още по-голяма. И все пак Армения, притежаваща достатъчно неусвоени ресурси (и резерви), може, ако не в близко, то в по-далечно бъдеще, да я намали чувствително.

Културно-историческо наследство

Пълен преглед на този етап, при това в сравнителен план, едва ли е необходим – налице е достатъчно информация. Още от пръв поглед, наред с някои прилики между двете държави, изпъкват преди всичко различията във времевите измерения.

Основните черти на културно-историческото наследство и за двете държави са формирани като отражение на класическите планински условия в бита и производството – планински тип природоползване: камък и въобще добив и обработка на нерудни полезни изкопаеми, водна енергия, пасища, горски ресурси, цветни и благородни метали (особено за Армения) и др.

При Армения, развитието на различни занаяти, изкуства, специфични производства, фолклор, книжовност и прочие датира от най-дълбока древност (тук времевият отстъп с Швейцария е в доста широк диапазон, от няколко десетки години до няколко десетки века).

С оглед известна систематизация може да се маркират няколко основни аспекта, свързани със съответните, най-вече материални свидетелства:

Добив и обработка на камъни, строителство – това е важен елемент, особено във визитната картичка на Армения (от най-древни времена досега). Арменците са сред най-добрите каменоделци в цялата Алпо-Хималайска (Евразийска) орогенна зона. И швейцарците и арменците например, са добри специалисти по премостване на буйни планински реки.

Обработка на метали, особено цветни и благородни – достатъчно директна връзка с ресурсите и условията в планините. Арменците вероятно са сред първите ковачи в споменатото по-горе Евразийско планинско пространство.

Стари производства на различни стоки за бита от дърво, кожа, вълна и др.

Свързана с планинските терени и ландшафти като цяло кулинарна и здравна култура.

Изразена книжовна дейност.

От особено значение и за двата народа (в контекста на настоящата тема), са значителните интеркултурни (с доста ярки следи) влияния и взаимодействия.

Всичко това говори за сериозните структурно-генетични сходства в някои елементи на културната съкровищница на двете планински държави.

Човешките ресурси

Едва ли е необходимо детайлно да се разглежда демографската ситуация, при това в сравнителен план (съпоставяне на алпийската и кавказка държава, нация, етнос). Класическа, конвенционална обработка на съответната статистическа информация сигурно е правена нееднократно по различни поводи и във връзка с определени нужди. По-важното в настоящия случай е целевото изтъкване на определени качества, най-вече на арменския етнос и нация.

Общоеизвестно е, че човешките ресурси са ключов елемент за развитието – достатъчно е да си припомним какво е съвременното ниво не само на Швейцария, но и на Нидерландия, Япония, Сингапур и др. Точно тук е и големият шанс и резерв на Армения. Може да се допусне, че целенасочените изследвания за етно- и националната психология, нравственост, морал, технически способности и прочие, при това в сравнителен план, не са кой знае колко.

Съвсем логично е да се постави въпросът, има ли арменски аналогии на прословутата швейцарската изобретателност и креативност, отговорност, пунктуалност, коректност, лоялност и т.н.? Отговорът е труден, доколкото тези категории не подлежат на строго дефиниране и изследване. Очевидно предпазливостта, отсъствието на категоричност и условността следва да съпътстват всяка подобна съпоставка.

Все пак, дори и след не толкова задълбочен анализ, може да се разкрие и изтъкне много важен, с оглед визията (доктрината) на Армения, извод: „Съвременният арменски етнос е отлична амалгама между представители на художествения (артисти, певци, режисьори и др.) и логическия тип (основно инженерно-технически кадри), с всички междинни звена между тях. Пълен аналог на този специфичен, много важен баланс, трудно може да се открие дори и в глобален мащаб. Към първия тип спадат такива известни имена като Сароян и Шер, реализирали се на Запад, или Хачатурян и Айвазян (Айвазовски), на Изток.Или пък държавници и политици като Анастас Микоян (СССР) или Михаил Лорис-Меликов (Руска империя).Заслужава да се замислим, къде може да се намери толкова добре балансирано разнообразие, при ясно изразено присъствие (което е особено важно) на креативно-творческите (в т.ч., и на първо място, инженерно-конструктивните) субектни ресурси, разглеждани на персонално ниво.

Предвид, казаното дотук и като негово логично продължение следва да изтъкнем няколко характерологични особености на арменския етнос:

- Комуникативност. Сложното продължително развитие и утвърждаване на арменския етнос и нация, съпътствано от различни инвазивни и инфилтрационни елементи, дори с неприемливо понякога, от различни гледни точки, „пресиране” в многобройните опити за решаване на сложни дилеми, в т.ч. и персонални, е направило съвременните арменци, като цяло, широко отворени. Допълнителната конкретизация включва и подчертано „земни”, по-малко превзети и по-естествени, с добре изразени позитивни нагласи, които при това (като южняци) са по-динамични, в т.ч. и по-приказливи, от алпийските хора. Предвид отбелязаните особености, общуването с арменците се улеснява значително. Различните по сила, посока и време етнокултурни взаимодействия, в т.ч. и чрез производството на стоки и търговията в древна Армения, са дали своя положителен отпечатък.

Адаптивност. Без да късат „пъпната връв”, т.е. да забравят корените си, арменците по света непрекъснато поднасят безспорни доказателства за отлично вписване в съответните местни и национални култури. И в това отношение немалко от съвременните български арменци също са дали и ни дават почти затрогващи доказателства: Саркис Мухибян – един от най-добрите български комедийни актьори, фамилиите Казасян, Халваджян, Азарян и много други. Някои иначе стопроцентови арменци са по-българи дори от самите българи. И друго достатъчно представително – помислете само какво е мястото във френското културно пространство на Азнавур (Азнавурян), Вартан (Вартанян). Да не говорим за арменското присъствие в царска, съветска и постсъветска Русия.

Гъвкавост (в добрия смисъл на думата). Тя най-добре се изразява във вариабилността на мисленето и поведението, предизвикана най-често от ситуационни промени. На практика, това е и способността за балансиране между различни позиции. В тясна връзка с гъвкавостта са и доста други характерологични черти: съпричастност, сговорчивост, рефлективност, адекватност. Отбелязаното по-горе на практика означава и потенциал за по-добра работа в екип. „Изкуството” на компромиса изглежда е съществена отличителна черта на мнозина (вече отбелязах, че арменците са на ти с изкуството въобще), а през последните 20 години и политиците от Ереван николкократно го доказаха на практика.

Прагматичност или практичност (доста общо с швейцарците). Битът, както и различните производствени и други дейности, в значителна степен, също са следствие от не съвсем благоприятните планински условия, допълнително усложнявани от различни субективни външни въздействия. Това налага и означава доста пестеливо, внимателно изразходване на суровини, средства и сили (разточителството е противопоказно – пестеливостта е сред елементите на практичността). Арменската инициативност, творческият, при това реалистичен, подход, в значителна, степен са производни на позитивния прагматизъм.

Любознателност. Тя, в немалка степен, е резултат от продължителното съприкосновение с многобройните етноси и територии в тази част на света, особено добре проявяващо се в и чрез търговските взаимоотношения. Корените на интереса към другите следва да се търсят още в древна Армения. Тази черта (както и ред други) едва ли е приоритет само на арменците и евентуалнато им фаворизация е неуместна (не по-малко любознателни са и японците, холандците и доста други народи).

Креативност. Съзиданието, на основата на конструктивното мислене, е обезпечено с достатъчно свидетелства/доказателства. И това качество обаче, не е само арменски приоритет – алпийските хора, чехите и много други,едва ли им отстъпват забележимо.

Инициативност. И тук може да се потърси връзка с етнопсихологическите особености на арменския етнос, в който преобладават силните типове (бързи, адекватни реакции- достатъчно изразителни и продължителни).

Чувство за хумор. В съвременния сложен и динамичен свят то е сред най-важните индикатори (и до някъде измерител) на т.нар. природна интелигентност. Това качество може да се приеме за подчертано арменска черта и изводът, при сравняването с алпийското население (Швейцария), изглежда по-категоричен. Чрез него, по оригинален начин, се проявява голямата духовна сила на арменския народ, съпътстваща го дори в най-мрачните, тежки периоди на съществуването му.

Превръщането на арменската територия в контактна, неголяма зона (30  хил. км²) в рамките на големия Предноазиатски регион (около 3 млн. км²), предвид изброените по-горе качества на етноса, не изглежда чак толкова недостижимо. Различните прави и обратни, непосредствени и опосредствени трансгранични връзки, се нуждаят от подходяща субективна основа.

Позициониране в световен и макрорегионален мащаб

Кои са наднационалните измерения на сравняваните две малки държави – Швейцария и Армения, с какво те „тежат” в останалия свят, кои са най-важните знакови елементи във визитните им картички, е много важен кръг от въпроси, на които сравнително лесно може да се отговори. Не е излишно това да се направи избирателно целево, достатъчно кратко и систематизирано.

Сегашните „глобални измерения” на Швейцария, оформили се като традиционни, са добре известни: фина механика, зимни курорти и центрове, държава - международен „банкер” и, въобще, транснационален посредник със съответните „сервиз”, логистика и пр.

Сравнително лесно може да се очертае и арменското присъствие в днешния свят. Достатъчно е да се посочат няколко доста разнопосочни позиции:

- Впечатляващо културно-историческо наследство - древна цивилизация и държавност, Армения  е първата християнска държава и т.н.

- Добре организирана, с твърде широки пространствени измерения, диаспора (от Техеран до Сан Франциско, както и от Владивосток до Стокхолм, или пък от Мурманск до Кайро, от север на юг).

Какви са шансовете и възможностите за още по-забележимо присъствие през следващите няколко десетки години на Армения, ако не в глобален, поне в макрорегионален мащаб, в Предна Азия? Отговорът на този въпрос, предвид швейцарския пример, опира до прогнозиране на териториалните съотношения и връзки в т.нар. Евразийско пространство.

Както известно, налице са определени амбиции и намерения за постепенно формиране на голяма, не само с икономическите си измерения, Евразийска ос, между Западна Европа и Източна Азия (дефинирана в настоящето изложение допълнително и като Северна) – т.е. Берлин – Москва – Астана - Пекин (наскоро въведеният в експлоатация газопровод „Северен поток” може донякъде да се разглежда и като част от нея).

Не е лишена от логика и т.нар. Южноевразийска, или Индоевропейска ос, която при това, в известна степен, е традиционна: Западна Европа–Ориента, по съответния трансконтинентален диагонал. Разсъжденията в тази посока следва задължително да се пречупят през тенденцията и намеренията за бъдещо позициониране на междудържавни формирования, като ЕС например, както и на отделни не само икономически сили, като Индия, Турция, Иран и дори Русия.

Конфигурацията на тази Южноевразийска ос (или, може би, „ивица”, „полоса” или „зона”), е предиспонирана, както географски, така и исторически, като при това не е лишена, както бе отбелязано, и от традиции. Тази зона може да се маркира чрез съответните национални и регионални центрове: Лондон – Париж – Берн – Мюнхен – Виена – Будапеща – Белград – София – Истанбул – Анкара – Ереван – Техеран – Керман - Делхи. Не е трудно да се забележи средищното ситуиране на Армения, респективно на столицата и Ереван, почти в средата между Лондон и Делхи.

Отговорът на зададения малко по-горе въпрос за бъдещето макрорегионално позициониране на Армения, предвид и швейцарския пример, опира до прогнозирането на териториалните съотношения и връзки в т.нар. Евразийско пространство.

В тази връзка, нека фокусираме вниманието си върху няколкото сектора, които могат да се диференцират допълнително (два крайни, както и един междинен) на Южната Евразийска зона (Източен, Западен и Централен).

Източният сектор – Индия, вече се оформя като бъдещ икономически гигант на основата на човешките си ресурси (съвсем скоро страната ще стане най-многолюдната в света)и на високотехнологичните производства.

Западният сектор – ЕС, заедно с Швейцария, изпъква с изключителното производствено разнообразие, в т.ч. и селскостопанско, при това все по-екологично, характеризиращо се, като цяло, с ясно изразена демографска стагнация.

Централният сектор – в който е Кавказ и Армения, разгледан заедно с Турция (възможен югоизточен фланг на ЕС), Иран, Южен Каспий (с Азербайджан и Туркменистан и дори с територията около Персийския залив), ще си остане изключително важен енергиен производител и доставчик, с бързо нарастващо население и икономическо-финансова мощ. Заедно с това обаче - и с нелесно решими вътрешносекторни териториални проблеми.

В светлината на набиращия скорост световен продоволствен проблем, свързан и с бързото нарастване на населението, в т.ч., и на първо място, в Източния и Централния сектор на Индоевропейската зона (ос), се очертава известно преразпределяне на ролите на държавите в него, при което възниква нужда от държава посредник. В тази връзка, мястото на малката Армения, със съответния макрорегионален „сервиз” и логистика, особено по един достатъчно ясен бъдещ магистрален (в прекия и косвен смисъл на думата) коридор: Анкара – Кайсери – Сивас – Ерзинджан – Ерзурум – Карс – Гюмри – Ереван – Тебриз – Зенджан – Казвин - Техеран, изглежда естествено предиспонирано.

Споменатата малко по-горе Южноевразийска ос в никакъв случай не следва да се явява контрапозиция на Северната. Напротив. Евразия е почти половината суша на планетата, с изключително сложни и разнообразни теренни и въобще природни условия – достатъчно е само да се погледне картата и да се анализира ситуирането на огромното по площ надалпийско Тибетско плато със също изключително високите периферии: Памир, на запад, Хималаите, на юг и Гунгашан, на изток. Този впечатляващ с площта си, двойно по-висок от Швейцарските Алпи планински масив за дълго време ще си остане сериозно препятствие за връзките между Източна и Южна Азия. Предвид това, дори от най-обща природно-географска гледна точка, не може да се мисли за противопоставяне на двете почти успоредни бъдещи евразийски оси (респ. зони). По-логично изглежда обратното - да се търси връзка, съчетаване. И тук отново, от различни гледни точки, вниманието може да бъде фокусирано върху Армения (респ. Ереван). Изниква въпросът за появата на меридионална свързваща ос: Москва–Ереван. В този смисъл, може да се изтъкне и тезата за възела (триъгълника) Анкара – Техеран - Москва с доста естествен, от много гледни точки център – Ереван, разбира се като не се забравят и опциите за възможно заобикаляне на арменската столица и държава, като цяло.

Държавата-мост

Предвид горните разсъждения можем да се върнем към аналогията „Армения – бъдеща Евразийска Швейцария”, като се потърсят, преди всичко, общите черти. Нека продължим с големия северен (макар и непряк) съсед.

Армения и Русия, и още по-конкретно арменците в Русия – това са традиционни отношения, които са отлична база за постепенно формиране и на т.нар. меридионална (север–юг), пресичаща отбелязаните две (запад–изток) евразийски оси. Не е излишно да се добави, че вековните стремежи на руската държава на юг могат до голяма степен да се постигнат чрез посредничеството на Армения, но този път на съвсем друга основа: пълно зачитане на етноси, нации и държавен суверенитет, без какъвто и да е намек за експанзионистични военни намерения. Така относително малката Армения, и по-конкретно Ереван, ще изглеждат в бъдеще като естествена пресечна точка на северно-южните и западно-източните двупосочни направления на движение на хора, стоки, информация и пр.

Защо Ереван да не бъде ретранслатор и дори „генератор” на идеи, например за макрорегионално сътрудничество и транснационални връзки. Защо Армения с нейните приблизително 30 хил. км² и 3 млн. жители, да не може частично да обслужва в бъдеще голям собствен евразийски хинтерланд с около 3 млн. км² и приблизително 300 млн. души (Турция, Иран, Азербайджан, Грузия, Западен Туркменстан, Каспийско-Черноморска Русия, дори Ирак и Сирия). Арменската територия и население, сравнени с отбелязаното териториално обкръжение, поотделно, са около 1% от него. Впрочем, подобно е и съотношението на Швейцария спрямо Европа – швейцарският пример, до известна степен, дава отговор на въпроса за бъдещите шансове на Армения. (и това донякъде прави разглежданата идея не толкова абсурдна). Защо Швейцария да не бъде ориентир за кавказката държава, как по-добре да намери себе си?

Идеята за „държава–мост”, като нова роля на Армения, по подобие на Швейцария, не изглежда чак толкова нереалистична. Арменците имат достатъчно качества (някои споменахме по-горе) на добри строители–мостоваци, в прекия и косвен смисъл на думата (както впрочем и швейцарците).

Казаното дотук, свързано с позиционирането на Армения, особено в макрорегионален план, между трите големи сегашни и бъдещи регионални сили - Русия, Турция и Иран, и особено изтъкнатите специфики, най-вече на арменския етнос, подсказва допълнително уточняване на идеята за „Евразийска Швейцария” чрез „Малката голяма Армения” (подобна формулировка може да бъде използвана и спрямо Швейцария). Армения, заедно с нейната диаспора (около 10 млн. души) съвсем не е незабележима. Залагайки на най-важния (човешкия) ресурс, свързан с арменския етнос, малка Армения, посредством целенасочени усилия може да се превърне в значим „кавказки Голиат”.

Всичко по изложената теза може, като цяло, да се отнесе към групата на предизвикателствата – в случая основа за доктрина, чието следване може да стане алфата и омегата в развитието на неголямата кавказка държава.

В предходния раздел, отнасящ се до човешките ресурси, разгледахме накратко твърде важните субективни предпоставки за реализиране на предложената идея, като селективно бе акцентирано върху някои особено ценни характерологични особености на арменския етнос и нация.

Впечатляващото културно-историческо наследство, плод на арменската инициативност и творчески дух, е особено важно сега за осигуряване и поддържане на националното самочувствие. Наред с това обаче, пределно ясно е, че само със спомени не може да се живее и върви напред. Тук може да се посочи и другият представителен пример – този на малката, съизмерима с Армения и до голяма степен алпийска, високоразвита държава Словения, чиято реализирана държавна идея е едва на 20 години (за сравнение – Армения е държава на повече от 2000 години).

Предвид очерталите се тенденции не само в разглежданата част на Евразийското пространство, някои повече или по-малко издържани прогнози, както и особеностите на арменската държава, може да се очертае постепенно добре изразено макрорегионално, трансгранично партниране и въобще присъствие, частично следващо швейцарския модел. Разбира се, чрез достатъчно ясна, целенасочена политика, като се започне с т.нар. „мека” сила: формиране на различни, в т.ч. секторни, стратегии и програми, подходящо обучение, особено в Ереванския университет и пр.

Вместо заключение

Правомерно е да се допусне, че предложената тук идея/теза, е плод на определен патриотичен изблик или нещо повече (например заради многократното употребяване на понятията арменски етнос, нация). Ако действително на места проличават известни персонални пристрастия, те са по-скоро към начина на изложението и акцентите в него. Авторът не принадлежи към арменския етнос и би могъл да разсъждава по сходен начин и за унгарския, сръбския, румънския или турския етнос и държава например.

Изложените в настоящата статия разсъждения най-общо моагат да бъдат дефинирани и като истинско, целево супер предизвикателство – образно сравнено и казано: „все едно да се изкачат четирите километра на арменския първенец Арагац, едва ли не, на куц крак”. Това твърде модерно понятие е ключово в известната Лисабонска стратегия за развитието на ЕС, която представлява низ от предизвикателства. Как Армения творчески ще използва натрупания, особено в Европа, опит за да се открои още по-ясно в макрорегионален и трансконтинентален мащаб? Отговорът едва ли може и трябва да се даде веднага.

* Научен институт по геофизика, геодезия и география към БАН

Както посочва в една от последните си статии известният американски геополитик Фредерик Уйлям Енгдал, „съвременният свят е изправен пред безпрецедентен евразийски икономически бум, бих казал дори пред своеобразен Евразийски век”. Първите стъпки в тази посока са многобройните, но обикновено пренебрегвани от медиите, железопътни връзки, свързващи Русия, Китай, Казахстан и част от Западна Европа. Железопътната инфраструктура е основния ключ към изграждането на нови обширни икономически пазари в Евразия.

Китайско-турските железопътни проекти

Китай и Турция обсъждат изграждането на нова високоскоростна железопътна линия, пресичаща цялата турска територия от изток на запад. Ако се реализира, това ще се бъде най-мащабния железопътен проект на Турция за цялата и история, тотално засенчвайки дори прочутата жп линия Берлин-Багдад от времето на Първата световна война. Вероятно именно този проект е бил най-важния (по важен дори от сирийския проблем) в преговорите между турския премиер Реджеп Ердоган и китайските му домакини, провели се в началото на април 2012 в Пекин. Въпросната железопътна линия ще започва от Карс, на източната турска граница с Грузия и Армения, и ще пресече цялата турска територия, достигайки до Истанбул, където ще се свърже с изграждащият се железопътен тунел „Мармарай” минаващ под Босфора. По-нататък високоскоростната линия ще продължи до Одрин, т.е. до границата с България и Гърция, които са членки на ЕС. Стойността и е около 35 млрд. долара, а нейната реализацията би била естествения завършек на грандиозния китайски проект за изграждането на нов Трансевразийски железопътен мост, който да поеме част от огромния товаропоток от Китай към Европа (чак до Великобритания и Испания).

Линията Карс-Одрин би съкратила с 2/3 времето за преминаването на влаковете през територията на Турция (от 36 до 12 часа). В съответствие със споразумението между Анкара и |Пекин от октомври 2010, Китай ще предостави заем от близо 30 млрд. долара за планираната турска високоскоростна жп мрежа. Освен това, в края на 2012 ще бъде окончателно завършена железопътната линия Баку-Тбилиси-Карс (БТК), което допълнително увеличава значението на линията Карс-Одрин. За Китай това ще бъде нова, критично важна връзка в неговата евразийска железопътна инфраструктура към Европа.

Впрочем, посещението на Ердоган в Пекин беше важно и по ред други причини. Това беше първото посещение на толкова високо ниво от 1985 насам. Фактът, че турският премиер беше приет от вицепрезидента Си Цзинпин, който се сочи като следващия китайски лидер, и можа да посети богатата на петрол провинция Синцзян, също показва, че Китай оценява отношенията си с Турция, превърнала се в ключова стратегически сила в Близкия Изток, като приоритетни. Синцзян е много чувствителна зона за китайците, тъй като там живеят около 9 млн. уйгури, спадащи към тюркската езикова общност и изповядващи сунитската версия на исляма. Както е известно, през юли 2009, американското правителство, прокарващо интересите си чрез т.нар. Национален фонд за демокрация, подкрепи уйгурските бунтове, по време на които бяха убити и ранени десетки местни дребни бизнесмени – етнически китайци. На свой ред, официален Вашингтон хвърли вината за бунтовете на властите в Пекин, като част от стратегията си за оказване на нарастващ натиск върху Китай. Тук е мястото да припомня, че тогава Ердоган също обвини китайските власти в „нарушаване на човешките права” и дори в „геноцид” – една доста рискова тема за самата Турция, предвид проблема и с кюрдите например. Както се вижда обаче, икономическите приоритети на двете страни са повлияли положително на политическото им поведение една към друга

Формирането на най-големия пазар в света.

Напук на догмите на монетаристите като Милтън Фридмън и многобройните му последователи, пазарите никога не са били и не са „свободни”. Те винаги са, повече или по-малко, изкуствени. Съществен елемент при формирането на новите пазари е изграждането на необходимата за тях инфраструктура, затова и за новите пазари в обширния сухопътен масив на Евразия, както и за икономическия просперитет на всички участници в тях, са толкова важни железопътните връзки, особено високоскоростните жп линии.

След края на студената война през 1990, огромното и недостатъчно развито евразийско пространство отново се „отвори” за останалия свят. Както е известно, към него принадлежи близо 40% от световната суша, там живеят ¾ от населението на планетата и се намират огромно количество ресурси. Тук са разположени 88 държави и ¾ от известните световни енергийни ресурси, както и огромни запаси от метали и други суровини, необходими за успешната индустриализация. Икономическият потенциал на Северна Америка бледнее пред този на Евразия.

Турско-китайските железопътни проекти са само част от мащабната китайска стратегия, целяща формирането на мрежа от вътрешни железопътни линии, пресичащи евразийския суперконтинент. Целта е (ни повече, ни по-малко) формирането на най-голямото в света ново икономическо пространство, т.е. на огромен нов пазар не само за Китай, но и за всички евразийски държави, за Близкия Изток и Западна Европа. Директната железопътна връзка е по-бърза и по-евтина, отколкото тази с морски или автомобилен транспорт, и много по-евтина от въздушната. Освен това континенталният железопътен мост стимулира икономическата активност по цялото си огромно протежение, както и търговията с произвежданите в Китай и държавите от евразийското пространство стоки.

Налице са два фактора, които правят тази перспектива осъществима. Първо, крахът на Съветската империя отвори изцяло Евразия, преодолявайки трупаното с десетилетия недоверие. След това, разширяването на изток (т.е. в държавите от бившия Варшавски пакт) на Европейския съюз допълни този процес.

Необходимостта от по-бърз железопътен транспорт, предвид огромните разстояния в Евразия, е очевиден. Контейнерната активност на китайските пристанища по посока на Европа и Америка вече достига точката на насищане, тъй като обемите на контейнерните превози стремително нараснаха (десетки пъти). Така, Сингапур наскоро измести Ротердам като най-голямото (по обем на товарите) пристанище в света. През 2006, т.е. непосредствено преди началото на глобалната финансова криза, темповете на нарастване на контейнерната пропускателна способност на пристанищата в Китай бяха около 25% годишно. През 2007, китайските пристанища формираха около 28% от контейнерната пропускателна способност на всички световни пристанища. Съществува обаче и друг аспект на китайската (а донякъде и на руската) стратегия за изграждане на евразийския сухопътен мост. Прехвърлянето на транзитните търговски потоци към сушата изглежда по-безопасно, предвид нарастването на напрежението между държавите от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), и най-вече Китай и Русия, и САЩ и най-близките им съюзници от НАТО. Защото морският трафик минава през изключително уязвими тесни проливи, като Малакския например.

Турската железопътна линия Карс-Одрин би представлявала интегрална част от лансираната от китайците мрежа от железопътни коридори в евразийския суперконтинент. По същия начин, по който железопътната инфраструктура преобразува икономическото пространство на Европа и Америка в края на ХІХ век, през последните години китайското правителство, което днес е най-активния строител на железопътни линии в света, постъпателно разширяваше железопътните си връзки в Централна Азия и отвъд нея. Мрежата обаче се градеше сегмент по сегмент и тъкмо това вероятно е причината този грандиозен инфраструктурен проект да не привлече досега вниманието на Запада, предпочитащ да разчита на морските превози.

Вторият континентален мост на Китай

През 2011 Китай завърши втория евразийски континентален мост, чиято начална точка е китайското пристанище Люнанган в Източнокитайско море,след което продължава към казахстанския граничен център Достик и, по-нататък, през цяла Централна и Западна Азия и Европа, към холандското атлантическо пристанище Ротердам.

Вторият евразийски континентален мост представлява нова железопътна линия, свързваща Тихия океан и Атлантика, която беше завършена от китайците на територията на Казахстан. Мостът минава през шест провинции на Западен Китай: Цзянсу, Анхой, Хенан, Шънси, Гансу и автономна област Синцзян, която граничи, съответно, с провинция Шандун, провинция Шансу, провинция Хубей, провинция Съчуан, провинция Кинган, автономния район Нинся-Хубей и Вътрешна Монголия. Това са около 360 хил. кв. км, т.е. 37% от цялата територия на Китай. В тези области живеят към 400 млн. души (30% от цялото население на страната). Отвъд китайските граници, мостът продължава през територията на 40 държави и области в Азия и Европа, като играе особено важна роля за централноазиатските страни, нямащи излаз на море.

През 2011, вицепремиерът на Китай Ван Цишън обяви плановете за изграждането на нова високоскоростна железопътна линия в Казахстан, свързваща столицата Астана с Алмати, която трябва да е готова през 2015. Тази линия с дължина 1050 км, използвайки модерната китайска строителна железопътна техника, ще позволи движение на влаковете със скорост 350 км/ч.

Днес DB Schenker Rail Automotive (филиал на немските железници – DB AG) транспортира автомобилни части за ВMW от Лайпциг до Шънян, в Североизточен Китай, като влаковете тръгват от лайпцигския терминал на компанията на триседмично 11 000-километрово пътуване до завода на BMW в Шънян (провинция Ляонин), където частите се сглобяват. От края на ноември 2011 насам, влаковете за Шънян тръгват от Лайпциг всеки ден.Според един от шефовете на дъщерната компания за логистика на немските железници DB Mobility Карл-Фридрих Рауш, „времето, което отнема превозът на товари с влак (23 дни) е два пъти по-кратко, отколкото с кораб, да не говорим, че при него се изисква допълнителен автотранспорт за превоз на стоките до вътрешните райони на Китай”. Маршрутът на DB Mobility за Китай минава през Полша, Беларус и Русия, като на два пъти се налага претоварване на контейнерите заради по-широкото междурелсите на руската жп мрежа.

През май 2011 стартираха директни товарни железопътни превози между пристанище Антверпен (второто по големина в Европа) и Чунцин (индустриален център в Югозападен Китай). В сравнение с 36-те дни, необходими на морския транспорт да преодолее разстоянието между пристанищата на Източен Китай и тези в Западна Европа, влаковете изминават разстоянието между Антверпен и Чунцин за 20-25 дни, като целта е това време да намалее до 15-20 дни.

Превозите в западна посока включват автомобилни и технологични товари, докато в източна се превозват предимно химикали. Реализацията на този проект, в сътрудничество с Китай и редица други партньори, беше основен приоритет както за белгийското пристанище, така и за правителството в Брюксел. Обслужването на превозите по цялото 10 000-километрово трасе, от пристанище Антверпен, през Германия и Полша, и след това през Украйна, Русия и Монголия до Чунцин се осъществява от швейцарската мултимодална логистична компания Hupac, руският и партньор „Руска Тройка” и компанията Eurasia Good Transport.

Вторият евразийски континентален мост включва железопътна линия с приблизителна дължина 10 900 км, включително 4100 км в Китай. В границите на страната, линията върви паралелно на един от древните маршрути на Великия път на коприната и достига до граничния пункт Достик, където се свързва с жп мрежата на Казахстан. Между другото, Казахстан е най-голямата държава в света, нямаща излаз на море. Затова, паралелно с разширяваето на китайските жп линии и магистрали на запад, бързо се разви и търговията между Китай и Казахстан.Така, само за първите десет месеца на 2008, обемът на товарите, преминаващи между тези две страни, през пристанище Хоргос, достигна 800 хил. т, т.е. над 2,5 пъти повече, отколкото за същия период на предходната година. Очаква се, че до 2013 обемът на търговията между Китай и Казахстан ще нарасне между три и пет пъти.

След Казахстан, влаковете продължават през Русия, Беларус и Полша за да достигнат пазарите на Западна Европа.

Друга жп линия върви към Ташкент, най-големият град в Централна Азия, с население около 2 млн. души. Трета пък продължава на запад, към столицата на Туркменистан Ашхабад и оттам към границата с Иран. С някои допълнителни инвестиции, тези железопътни линии, които днес са обвързани с обширното икономическо пространство и пазарите на Китай, могат да открият нови икономически възможности в редица силно изостанали области на Централна Азия. ШОС съумя да осигури подходящ механизъм за координиране използването на мащабната евразийска железопътна инфраструктура с цел да максимизира изплащането на досега изградените жп линии. Както е известно, в тази, създадена през 2001, организация членуват Китай, Казахстан, Русия, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, а със статут на наблюдатели се ползват Иран, Индия, Монголия и Пакистан.

Руският континентален мост

Разположението на Русия и позволява да извлече максимална полза от тази стратегия на ШОС. Както е известно, първият евразийски континентален мост преминава през руска територия по направлението на Транссибирската жп магистрала, изградена през 1916 за да интегрира Руската империя. Дължината и е 9297 км, а най-голяма заслуга за построяването и има руския транспортен министър от края на ХІХ век (а по-късно и премиер) Сергей Витте. Транссибирската магистрала тръгва от руското тихоокеанско пристанище Владивосток за да стигне (посредством европейската жп мрежа) до атлантическото пристанище Ротердам, като общата дължина на този маршрут е 13 хил. км. В момента обаче, тя отстъпва пред конкуренцията на морския транзит от Тихия към Атлантическия океан, заради проблемите с поддръжката и, които не позволяват на влаковете да се движат с повече от 55 км/ч в обширни участъци от нея.

В същото време, са налице сериозни усилия от руска (и не само ) страна за по-ефективното използване на Транссибирската линия. Така, през януари 2008 германските железници успешно осъществиха пробно пътуване с контейнерен влак между Хамбург и Пекин („Beijing-Hamburg Container Express”). За 15 дни той преодоля 10-те хиляди километра между китайската столица и германското пристанище, през Монголия, Русия, Беларус и Полша. Морските превози на същото разстояние отнемат два пъти повече време, т.е. около 30 дни. Този маршрут чието редовно търговско обслужване стартира през 2010, включва съществуващата Транссибирска жп линия с широко междурелсие (1520 мм), различаваща се от нормалното междурелсие (1435 мм) на европейските и китайски жп мрежи, което налага двукратно претоварване на превозваните стоки (на границата между Китай и Монголия, и на тази между Беларус и Полша).

Ако Транссибирската жп линия, по цялото и протежение, бъде модернизирана, така че да позволи скоростния превоз на товари, ще възникне съвършено ново измерение в икономическото развитие на вътрешните области на Русия. Транссибирската линия е двойна и електрифицирана. Необходимо е обаче максимално да се подобри състоянието на някои нейни участъци, така че са се постигне оптимална интеграция на всичките и елементи, което би я превърнало в много по-привлекателна възможност за евразийския трафик по оста Изток-Запад.

Налице са ясни признаци, че след като отново стана президент Владимир Путин ще обърне по-голямо внимание на Евразия. Модернизацията на Първия евразийски континентален мост би било логичен начин за постигането на по-голямо развитие, буквално формирайки нови пазари и нова икономическа активност. На фона на състоянието на облигационните пазари в САЩ и Европа и страховете от фалити на цели държави, пускането на руски държавни облигации за модернизацията или дори изграждането на ново, паралелно разклонение на скоростната железопътна магистрала едва ли би имало проблем с намирането на инвеститори, предвид непрекъснато нарастващия товаропоток през Евразия.

В момента, руските железници обсъждат с китайските си колеги възможността за изграждането на нов високосторостен железопътен коридор на територията на Русия, оценяван на 20 млрд. долара, който следва да бъде завършен до Световното първенство по футбол, през 2018. Китайският опит в построяването на близо 12 000 км високоскоростни жп линии за рекордно кратки срокове е сериозен аргумент в полза на тази инициатива. Важно е също, че Русия планира да осигури 10 млрд. долара за строежа на линията, пускайки на борсата нови железопътни облигации.

Трети евразийски сухопътен мост?

През 2009, по време на спонсорирания от китайското правителство Пети форум за сътрудничество и развитие в делтата на Перлената река (Pan-Pearl River Delta), правителството на провинция Юнан декларира намерение да ускори изграждането на необходимата инфраструктура за формирането на трети евразийски континентален мост, който ще свърже Южен Китай с Ротердам по суша, през територията на Турция. Всъщност, това е същият този проект, който турският премиер Ердоган и китайският му колега Ван Цзябао, обсъждаха през април 2012 в Пекин.

Мрежата от вътрешни пътища за този нов континентален мост в провинция Юнан ще бъде готова през 2015, обяви губернаторът на провинцията Цин Гуанчжун. Проектът стартира от пристанищата на провинция Гуандун, най-важното сред които е Шънчжен. След това новият сухопътен маршрут ще продължи, изцяло през провинция Кунмин, към Мянма, Бангладеш, Индия, Пакистан и Иран, достигайки до Европа (България), през Турция. Този маршрут е по-къс с 6000 км от морския между Делтата на Перлената река (Чжуцзян) и Ротердам и би позволил на стоките от източните индустриални центрове в Китай да достигат много по-бързо до Азия, Африка и Европа. Проектът ще завърши серията от недостигащи жп линии и съвременни скоростни автомагистрали, чиято обща дължина е 1000 км, т.е. той е напълно осъществим. Така в Мянма не достигат само 300 км жп линии и шосета за свързването на железопътната мрежа в Юнан с тази на Мянма и цяла Южна Азия. Това ще позволи на Китай да прокара сухопътен транспортен коридор до Индийския океан.

Третият евразийски континентален мост ще пресече територията на 20 държави от Азия и Европа, а общата му дължина ще достигне 15 000 км, което е с 3000-6000 км по-малко, от морския маршрут през Индийския океан, от югоизточното китайско крайбрежие и Малакския пролив. През 2009, общият обем на търговията на областите, през които минава този маршрут, се равняваше на 300 млрд. долара. Финалната част на плана за третия континентален мост предвижда изграждането на железопътна линия от Турция, през Сирия и Палестина, до Египет, което би облекчило товарния транзит от Китай към Африка.

Азиатският транзит и новите маршрути по коридора Север-Юг

Междувременно, на провелата се през ноември 2011 в Истанбул международна среща за Афганистан, беше лансирана идеята за реализацията на съвкупност от транзитни проекти, чиято цел е свързването на Централна Азия с крайбрежието на Индийския океан, заобикаляйки Китай. Имайки предвид, че ролята на основна транзитна зона в този вариант на „новия Път на коприната” се възлага на Афганистан, става ясно, че в проекта присъства и важен политически елемент, свързан с гарантирането на мирно развитие на тази изключително нестабилна държава, която вече над десет години насам е бойно поле на сраженията между частите на НАТО и талибаните.

Форматът и участниците на този варинт на „Пътя на коприната” все още не са официално дефинирани, макар че той интензивно се дискутираше на петата Регионална конференция за икономическо сътрудничество за Афганистан (RECCA V), провела се в Душанбе. По-долу ще се опитам да дам бегла характеристика на основните транзитни проекти, които биха могли да се реализират в рамките на тази инициатива.

Става дума, преди всичко, за газопровода TAPI (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия), чиято цел е създаването на алтернативен маршрут за износа на туркменистански природен газ на световните пазари, заобикаляйки Русия. Предполагаемият му капацитет е 30-33 млрд. куб. м газ годишно. Тръбопроводът трябва да преминава от Туркменистан, през Херат, Кандахар, Квета и Мултан (на територията на Афганистан), откъдето се планира да продължат две разклонения: към Индия и към пакистанското пристанище Карачи, където, в перспектива, може да бъде построен завод за втечнен газ, с цел износа му към други държави по море.

Проектът беше лансиран още по време на гражданската война в Афганистан (т.е. през 90-те), но проблемите със сигурността в страната непрекъснато спъваха реализацията му. Напоследък обаче се появи информация, че конкретните строителни работи могат да стартират още през следващите няколко години, тъй като текущата военна ситуация позволява да се пристъпи към изграждането на редица участъци на тръбопровода.

Прокарват се и идеи за интегрирането на проекта ТАРІ към по-мащабните мрежи за транзит на енергоносители: подкрепяният от САЩ и ЕС проект „Набуко”, руският проект за газопровода „Южен поток” или иранско-индийският тръбопровод IPI. Лансира се и идеята за създаването на ТАРІ-2, т.е. за включването (през територията на Туркменистан) на руските газопроводни мрежи към ТАРІ, което ще позволи износа на руски газ на (южно)азиатските пазари.

Следващ по значение е проектът за магистрален електропровод CASA-1000 за износ на електроенергия от Таджикистан и Киргизстан за Пакистан и Афганистан. Проектът предполага мощността му да бъде 1300 МВт, която впоследствие да нарасне до 5000 МВт. Планира се доставките да се реализират предимно през летния период, тъй като енергетиката, до голяма степен, зависи от колебанията на водните потоци, задвижващи ВЕЦ-овете в странте-доставчици.

Проектът CASA-1000 включва изграждането на три големи далекопровода: Датка-Худжанд (свързващи енергийните системи на Киргизстан и Таджикистан), Худжанд-Рогун-Сангтуда и Сангтуда-Кундез-Пули-Хумри-Кабул-Пешавар. Освен това се планира изграждането на пет ел. подстанции в Датка, Худжанд, Сангтуда, Кабул и Пешавар. Реализацията на проекта върви добре: вече са готови редица участъци на електропровода, свързващи Таджикистан и Афганистан. Налице са и необходимите запаси от електроенергия в страните-доставчици, които доскоро пораждаха сериозна тревога у експертите. Доказателство за това е, че наскоро в Таджикистан бяха отменени вътрешните ограничения за ползване на електроенергия.

Малко по-различна е ситуацията с проектите за железопътни линии, минаващи през Афганистан (който досега, на практика, нямаше жп мрежа). Проблемът е в това, че съседите на страната ползват няколко различни видове междурелсия. Така в държавите от постсъветското пространство се използва т.нар. широко междурелсие (1520 мм), Китай и Иран имат нормално междурелсие (1435 мм), а Индия и Пакистан ползват т.нар. „колониално междурелсие” (1676 мм). Всяка от тези страни се стреми да наложи своето междурелсие в Афганистан, с цел да облекчи икономическата си активност там, което пък поражда необходимост от изграждането на транзитни пунктове за претоварване.

Засега като най-успешен се очертава проектът на узбекистанските железници за изграждането на жп магистрала в Западен Афганистан. Участъкът от нея до Хайратон и Мазари Шариф вече е готов и в момента линията се разширява до Херат, докъдето трябва да стигне и железопътна линия, проектирана от иранците.

Освен това, има проект за жп линия, която да свърже китайския град Кашгар (в Синцзян) с пакистанското пристанище Гуадар, през Таджикистан, Киргизстан и Афганистан, но практическата му реализация все още не е започнала. Накрая, съществува и възможност за развитие на железопътната мрежа чрез разширяването и развитието на Кушкинската жп линия в Туркменистан, включително съединяването и с изграждащата се железопътна магистрала Казахстан-Иран, но за този проект се знае твърде малко.

Тук няма да се спирам на проблемите за възстановяването на шосейната мрежа на Афганистан, която също би могла да поеме част от товарния транзит между Пакистан и Централна Азия. На практика, тя се използва и днес, но транзитът се затруднява от лошото състояние на пътищата и несигурността в Южен Афганистан.

Накрая, следва да посочим проекта за „Евразийска оптична мрежа”, за която се смята, че може значително да увеличи външния капацитет на комуникационните мрежи в Средния Изток, който е твърде малък в повечето държави от региона, включително в Пакистан и Иран. Освен това, тази модернизация на комуникационните мрежи би съдействала за формирането на директни маршрути за транзит на данни между Западна Европа и Югоизточна Азия, вместо използваните днес обиколни трасета.

За съжаление, реализацията на този проект не се очертава, поне в обозримо бъдеще. В момента със средства на чуждестранните спонсори в Афганистан е създаден само национален оптичен пръстен, гарантиращ вътрешния транзит на данни. Капацитетът на връзките му със съседните държави е изключително малък, като проблемът не се решава и от наличния спътников ресурс, което силно ограничава развитието на телефонията и Интернет в Средния Изток.

Тоест, в момента съществуват множество регионални транзитни проекти, заслужаващи да бъдат интегрирани в поредния нов „Път на коприната”. Този проект обаче, лансиран от Турция и САЩ, е насочен най-вече към гарантиране на собственото им участие в реализацията на TAPI и CASA-1000. При това основната цел на турско-американската политика е включването, като изпълнителни в изграждането на съответната инфрактруктури, на турски фирми и изтласкването от него на руските компании, чиято роля в реализацията на въпросните проекти би могла да е твърде сериозна.

От друга страна, международното участие в реализацията на тези две инициативи не е чак толкова необходимо, тъй като и от TAPI, и от CASA-1000 са заинтересовани немалко регионални държави, те се ползват с подкрепата на редица международни институции (като Азиатската банка за развитие например) и могат да се осъществят и без турска или американска намеса.

Далеч по-необходимо е участието на външните играчи за развитието на мрежата от железопътни линии и автомагистрали, както и на споменатите по-горе комуникационни линии. В тази сфера действително има дефицит на централизирано планиране, квалифицирани оператори, а донякъде, и на финансови средства.

Геополитическите измерения на големите транспортни проекти

Разбира се, не всички основни международни играчи са доволни от разширяващите се връзки между икономическите системи на Евразия, Западна Европа и Африка. В бестселъра си „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” ( появил се през 1997), бившият президентски съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински подчертава: „Накратко казано, евразийската геостратегия на САЩ включва целенасоченото ръководство на динамичните, от геостратегическа гледна точка, държави…Или, ако използваме терминологията на по-суровите времена на древните империи, трите най-важни задължения на имперската геостратегия се заключават в предотвратяването на сговора между васалите и запазването на зависимостта им от общата система за сигурност, съхраняване покорността на подчинените и гарантиране на защитата им, както и недопускане на обединение на варварите”.

„Варварите”, за които говори Бжежински, са Китай, Русия и всички държави разположени между тях. Терминът „имперска геостратегия” пък се отнася за американската външнополитическа стратегия. Като „васали” той идентифицира в книгата си държави като Германия, Япония и другите „съюзници” на САЩ от НАТО. И днес тези геополитически представи на Бжежински продължават да са в основата на американската външна политика.

Перспективата за безпрецедентен евразийски икономически бум, в течение на целия сегашен век и дори след него, вече се очертава съвсем ясно. Първите основи на обширното икономическо пространство вече са заложени или се изграждат, включително с помощта на описаната по-горе нова система от железопътни линии. В същото време, за все повече хора в Европа, Африка, Близкия Изток или Евразия (включително Китай и Русия) става ясно, че пред естествения им стремеж да формират тези нови общи пазари има само едно основно препятствие в лицето на САЩ и натрапчивата идея за Full-spectrum dominance на Пентагона. В периода преди Първата световна война в Берлин е взето решение за изграждането на железопътна линия от Берлин до Багдад, през територията на турската Османска империя, което е една от причините, накарали британските стратези да провокират събитията, хвърлили малко по-късно Европа в най-разрушителната война за цялата и дотогавашна история. Днес обаче имаме шанса да избегнем повторението на този сценарий. Загрижени за икономическото бъдеще на Европа, поразените от кризата икономически структури на ЕС все повече обръщат погледа си на Изток, загърбвайки отвъдатлантическия Запад, в лицето на САЩ.

* Българско геополитическо дружество