Damian Grenfell, Paul James. Rethinking Insecurity, War and Violence: Beyond Savage

Globalization, Routledge, 2011. 233 p.

Полезни или вредни са процесите на глобализация за човешкото развитие, кои са предизвикателствата, свързани с нея и, кои са заплахите пред самите процеси на глобализация – всички тези въпроси, от много време насам, ангажират вниманието на анализаторите на съвременните международни отношения. Тези, както и много други проблеми, се поставят и в книгата „Преосмисляне на несигурността, войната и насилието: отвъд рамките на дивата глобализация”, издадена наскоро от Routledge.

Основната идея в сборника от есета под редакцията на известните австралийски експерти по международни огношения Деймиън Гренфел и Пол Джеймс, е наличието на многостранна и сложна връзка между процесите на глобализация и конфликтния потенциал в отделните региони на света. Авторите посочват, че много често анализът на тази връзка се свежда до елементарните твърдения за това, че „глобализацията поражда нови заплахи” и „традиционалистките държави се обявяват против глобализацията, което поражда конфликти”. Истината обаче е, че тази взаимна връзка далеч невинаги е толкова еднозначна. Така, „традиционалистките държави” могат успешно да се приспособят към глобализацията, използвайки заплахите за сигурността за да защитят своя модел – като пример за това в книгата се посочват Сингапур и Малайзия. Въпреки глобализационните процеси, държавите могат да бъдат оставени сами да решават проблемите си, ако останалият (т.е. западният) свят не вижда в тези проблеми заплаха за собствената си сигурност и демонстрира, по същество, колониален подход. Пример за това е ситуацията в Демократична република Конго, данните за нивото на насилие и разпространение на СПИН в която бяха публикувани, през 2007, в списание Time, на една и съща страница с данните за това, колко пъти японските държавни чиновници са посещавали Уикипедия.

Първият раздел на книгата е посветен на теоретичните аспекти и анализа на съществуващите концепции за сигурност. Тук могат да се посочат две основни идеи – локализацията на транснационалните конфликти и двустранното движение в противопоставянето „традиционалистко-модернистко” или „традиционните държави срещу глобализацията”. Интересна, в тази връзка, е критиката на концепциите на покойния Самюел Хънтингтън („Сблъсъкът на цивилизациите”) и Бенджамин Барбър („Джихадът против МакСвета”), които, според авторите, представят света само в една плоскост – в елементарния модел на цивилизационния сблъсък или на сблъсъка между два свята – ислямския и западния, докато съвременният свят е далеч по-многопластов. Тоест, авторите не твърдят, че глобализацията директно съдейства за увеличаване броя на конфликтите, но, доколкото съдейства за трансформацията на политико-социалната реалност и за различните промени в сферата на хуманитарната сигурност, глобализацията може да се приеме за косвена причина за повишаването на конфликтността в някои части на света.

Войната обаче, също може да се превърне в „глобализираща сила”. Така, авторите твърдят, че именно с цел войната да се използва като инструмент на глобализацията, възниква (и активно се използва от САЩ) и прословутата концепция за „хуманитарните интервенции”. Идеята за използването на хуманитарните интервеници се разработва и във втория раздел на книгата. Както твърди например Майкъл Хъмфри в своята глава от нея, войната с глобалния тероризъм е позволила на САЩ да утвърдят новата „парадигма на терапевтичната война”, като „в борбата с тероризма, войната бива инкорпорирана в по-широкия наратив на държавната митология”. На свой ред, друг от авторите в сборника – Кърсти Бест, посочва, че въпреки сериозния контрол при реализацията на антитерористичните операции, обикновено не се установява тясна и ясна връзка с „аудиторията” (т.е. с местното население), посредством медиите, което води до неприемане на военните действия от нея. Ако анализираме мненията, лансирани от експертите в книгата, можем да заключим, че е налице ситуация, когато военните методи и средства вече достатъчно добре са се вписали в държавната митология, но въпреки това войната невинаги се приема, дори от гражданите на САЩ, като средство за „налагане на мира” и разрешаване на конфликтните ситуации.

На този фон се очертават два възможни пътя на развитие. Първият е свързан с това, че в условията на нарастване на напрежението и надпреварата за гарантиране на националната и глобална сигурност, не само политиците и военните, но и обществото може да възприеме военните методи като начин за решаването на всеки конфликт.

Вторият, който се налага при положение, че съпротивата срещу този тип идеи не спада, а нараства, води до ерозията на парадигмата за „терапевтичните войни” и до необходимостта от трансформация на американската външна политика.

Третият раздел на книгата, представлява своеобразен „регионален разрез” на темата или т.нар. case studies. В него се цитира интересен пример за това, как авторитарни и, до голяма степен, традиционалистки държави не само успешно съществуват в глобализиращия се свят, но и използват някои заплахи за сигурността си за укрепването на своите режими. В конкретния случай става дума за Сингапур и Малайзия, подкрепа за чиито авторитарни режими оказваха дори САЩ, в хода на кампанията за борба с тероризма. Накрая, четвъртият раздел е посветен на въпросите на постконфликтното регулиране.

Като цяло, може да се каже, че практически всички автори в сборника се отнасят критично към съществуващите теории и концепции за сигурността. Трябва да сме наясно обаче, че става дума за вечния капан на всяка критична теория, когато критиката на съществуващото невинаги дава позитивни резултати под формата на някакви принципно нови концепции или реалното преосмисляне на съществуващите.

Междувременно, интерес представлява и самият начин на подбиране на отделните материали, цитатите и данните, касаещи глобализацията, локалните конфликти, развитието на отделните региони, както и съпоставката на тезите на различните анализатори по въпросите на сигурността – всичко това можем да открием в настоящия сборник. Тези материали, както и тезите на авторите, могат да послужат като добра основа за по-задълбочен анализ на проблемите, свързани не само с глобализацията, но и с външнополитическата стратегия на САЩ например, както и с новите предизвикателства и заплахи пред сигурността въобще.

* Българско геополитическо дружество

„Боим се от неуспеха”

Уйлям Шекспир (Макбет, 2-ро действие)

През септември 2010 Европейският съвет за първи път обсъди стратегическите партньорства на Европейския съюз (ЕС) и концепцията за външната му политика, която до този момент не беше позната на мнозинството граждани, включително на чиновниците от ЕС. Разбира се, тази дискусия беше необходима в условията на геополитически промени. Глобалното изместване на мощта от Атлантика към Тихоокеанския регион принуждава ЕС фундаментално да преосмисли външнополитическия си курс и налага да се отдели специално внимание на водещите и развиващите се държави, в противен случай Съюзът рискува да се окаже в плоскостта на глобалното несъответствие. Копенхагенската конференция за климата през 2009 беше само предвестник на това, какво точно може да означава това несъответствие [43, Р, 155-161]. Последните събития в арабския свят за пореден път потвърдиха, че Европа доста трудно се справя със съвременните предизвикателства, включително и по отношение на собствените си съседи.

ЕС одобри концепцията за стратегическото партньорство в края на 90-те и началото на 2000-те години. Проблемът обаче е, че стратегическите партньорства имат две измерения, в които ЕС по традиция действа неефективно. Това се отнася до стратегическия подход към външната политика и двустранните отношения с другите държави. Не бива да се учудваме, че провелите се през последните години дебати относно стратегическите партньорства не отчитаха фундаменталната липса на истинска стратегия, отвъд рамките на партньорствата. Повечето документи на ЕС, в чиито заглавия присъства фразата „стратегическо партньорство”, ми напомнят за известната картина на Рене Маргрит (René Magritte: “ceci n’est pas un partenariat stratégique”, т.е. “това не е стратегическо партньорство”) (1).

В основата на настоящата статия са поставени три последователни предположения. На първо място, стратегическите партньорства представляват необходимата (суб)стратегия на ЕС за успешно определяне на променливия глобален ред, с цел да се избегне глобалното несъответствие. На второ място, съществуващите днес стратегически партньорства на ЕС не могат да се смятат за наистина стратегически и дори за истински партньорства, защото не съответстват на всички необходими критерии и, нещо повече, не са достатъчно ефективен инструмент на ЕС и неговите членки. На трето място, негативната оценка на сегашните стратегически партньорства не е пречка за развитието на наистина стратегически партньорства с водещите и развиващи се страни в бъдеще.

С цел проверката на тези предположения, в настоящата статия ще се опитам да направя оценка на международната среда, която апелира за установяването на действително стратегически партньорства между ЕС и останалите водещи държави. По-нататък, въз основа на обзора на официалните документи на ЕС и интервютата, направени от мен от февруари 2009 насам, се анализира как възникват сега действащите стратегически партньорства и как еволюират във времето. В заключение, ще представя някои изводи за слабите страни на сегашните партньорства, както и редица препоръки относно това, как следва да се развиват истинските стратегически партньорства.

И така, ще подчертая още веднъж, че във фокуса на изследователския интерес са изключително стратегическите партньорства на ЕС с трети държави, макар да признавам факта на съществуването на регионални стратегически партньорства на Съюза, които, в определен смисъл, могат да се разглеждат като противоречащи или, най-малкото, конкуриращи се с двустранните партньорства.

В търсене на истински стратегически партньорства

Новият глобален ред се формира върху пепелищата на студената война, в контекста на нарастваща сложност и неопределеност [42]. Важно е да се отбележи, че САЩ продължават да доминират, но американската суперсира все по-често се сблъсква с предизвикателствата, отправяни от развиващите се държави, не само в икономически, но и във финансов, военен, политически и културен аспект. Формиращият се глобален ред изглежда по-фрагментиран, отколкото през биполярната епоха, в смисъл, че за международните играчи, стремящи се към по-висок статут, се откриват нови стратегически възможности. Нововъзникващите силови полюси уверено се противопоставят на Запада по редица въпроси (понякога индивидуално, друг път чрез формираните от тях блокове), но в същото време са и достатъчно предпазливи за да заемат откровено ревизионистични позиции (азиатските държави например, формулираха „хеджиращи” стратегии, реализиращи се чрез различни стратегически партньорство, за защита на своите интереси, но поне засега не са създали някакъв антизападен алианс). Подобна фрагментация усложнява решаването на глобалните предизвикателства чрез международно сътрудничество. От друга страна, светът става все по-взаимозависим, отлична илюстрация за което е и световната икономическа криза. Сама по себе си, глобалната взаимозависимост не е нещо ново, но, според някои анализатори, днешната взаимозависимост създава благоприятни условия за международното сътрудничество, особено там, където просто липсва алтернатива за решаването на критичните глобални проблеми [14]. Така, днес противоречието между факторите за фрагментация (които, вероятно, водят до разцепление) и на цялостност съдейства за нестабилността на международната система и я прави по-малко предсказуема.

Този нов глобален ред формира нестабилна околна среда за ЕС и страните-членки, които постепенно и без желание стигнаха до извода, че позицията на Европа на международната сцена е доста рискова. Бихме могли да характеризираме атмосферата около дискусиите в Брюксел и основните европейски столици за европейското „глобално несъответствие”, като апатична или, в най-добрия случай, като иронична. Дали европейците вече възприемат постепенния спад на влоянието си в света като неизбежност? Всъщност, те биха били прави да мислят така, ако разсъждаваха в чисто национално измерение – още преди десетина години бившият белгийски премиер Пол-Анри Спаак предупреждаваше, че „Европа се състои само от малки страни, някои от които го съзнават, а други не”. Тази сюжетна линия би се променила, ако въпросните страни започнат да действат като европейци. Настоящата статия се базира на предпоставката, че Европа може и следва да остане ключов играч в историята, а не да се превръща в зрител. ЕС е естествения изразител на европейската активност, а наличието на важни национални играчи само би подобрило ситуацията.

ЕС разполага с много инструменти за успешна адаптация към новия световен ред, които се базират на новите условия на Лисабонския договор. Съюзът действително представлява потенциална  световна сила в процес на формиране, макар че все още не е съвсем ясно, що за сила ще бъде това. Междувременно бяха осъществени множество дискусии за влиянието на Европа, в резултат от които бяха лансирани и редица иновационни концепции. Анализът на тази тема не е основна цел на настоящата статия, макар да смятам ЕС за играч, способен да лансира успешно нова форма на глобално действие, обединяващо традиционните и иновативни форми на влияние и редица други аспекти, базиращи се на предимствата и комплексните съставляващи на ЕС.

За да се справи с глобалната мултиполярност, ЕС следва да изразходва много време и сили за изграждане на отношенията си с водаещите и развиващите се страни. Тоест, необходимо е да се инвестира в т.нар. стратегически партньорства, тъй като колкото по-глобализиран и взаимосвързан става светът, толкова по-отчетливо ще се проявава взаимодействието на ЕС с този свят. В крайна сметка, то може да доведе или до сътрудничество или до конфронтация. Имайки предвид, че всички играчи на международната сцена се нуждаят един от друг, ако искат да решат такива насъщни проблеми, като промените в климата, разпространението на ядреното оръжие и устойчивото развитие, сътрудничеството е за предпочитане пред конкуренцията.

Събитията в света през последните години, до голяма степен, потвърдиха актуалността на сътрудничеството. Така например, през 2009, по време на Конференцията за климатичните промени в Копенхаген, позициите на европейските страни бяха игнорирани или оставяни на заден план от САЩ и групата бързоразващи се държави, които хипотетично биха могли да се разглеждат от ЕС като стратегически партьори. През пролетта на 2010 Барак Обама отклони поканата да участва на срещата ЕС-САЩ в Мадрид, усилвайки чувството за изолираност на ЕС в трансатлантическите отношения, допълвайки го с усещане за откъснатост от  международните събития. Помощта за Европа, оказана от Китай и усилена от противоречивите настроения на континента, беше поредната илюстрация за усложняването на и без това сложните отношения между ЕС и стратегическите му партньори.

Пред лицето на подобни събития и глобални промени, ЕС взе решение да действа и държавите-членки започнаха да дискутират стратегическите партньорство през септември 2010, след инициативата на президента на Европейския съвет Херман ван Ромпой. Подкрепям тази инициатива и се надявам тя да бъде продължена, ако дебатите доведат до реални резултати и реализация на програмата (напук на мнозинството стратегически дебати в Европа). Залозите са високи и неуспехът в усилията за постигане на реални резултати би довел да отлагането на този тип дебати за неопределено време. Светът се движи много по-бързо, от когато и да било, а Европа е поразена от „национален нарцисизъм” и политическа „неповратливост”. Следва просто да бъдем внимателни и да не пропуснем съществуващата възможност.

Въпросните дебати бяха добър старт, но това е само началото. Днес е много важно да продължам тези дискусии като непрекъснато увеличаваме тяхната интензивност. Необходимо е да съхраним двата модела на дискусия относно стратегическите партньорства:

-          дебатите сред европейците за целите на стратегическото партньорство и кои държави са стратегически партньори на европейците;

-          дебатите на двустранно ниво, в чиито рамки да се изяснят взаимните стратегически интереси на европейците с различните им партньори.

Настоящата статия се опира най-вече на първи тип дискусии, макар че, когато това е полезно и необходимо, се обръща и към втория.

Като изходна хипотеза използвам постановката, че съществуващият списък на стратегическите партньори на ЕС се формира под влияние на различни причини, но не и на основата на оценката за тяхната стратегическа значимост. Действително, днес липсва дефиниция на стратегическите партньорстви или стратегическите интереси на ЕС (в глобален и регионален план). Тъкмо това прави същестувващият списък на стратегическите партньорство по-скоро „случаен”, отколкото стратегически. Нещо повече, при детайлния анализ на същността на тези партньорства става очевидна и липсата в тях на истински стратегически елемент.

Налага се да се изяснят наличните концепции и европейските стратегически интереси да започнат да се отчитат в процеса на реализация на истинските стратегически партньорства. Тази реализация ще изисква много време. С други думи, дошъл е моментът да се премине от стратегическите партньорства, като концепция, към стратегическите партньорства, като инструмент на външната политика. Тоест, да се разграничат съществуващите стратегически партньорства, които представляват по-скоро реторични постановки, от истинските стратегически партньорства, анализирани в настоящата статия като (суб)стратегии на ЕС, които да се реализират наред с основната външнополитическа стратегия на Съюза, по отношение от някои от най-важните му партньори.

Истинският стратегически партньор може да се дефинира като водещ глобален играч, с ключова роля в решенията на глобалните проблеми (в смисъл, че Европа не е в състояние да реагира на подобни предизвикателства без позитивното участие на въпросния партньор), който е готов да сътрудничи с ЕС за тяхното разрешаване, за предпочитане, в рамките на многостранното сътрудничество, т.е. чрез координиране на позициите със стратегическите партньори на многостранна основа. Крайна цел на истинските стратегически партньорства е защитата на ключовите интереси на ЕС. При това Съюзът следва активно да участва в сътрудничеството със стратегическите си партньори. Освен това, истинските стратегически партньорства могат да се разглеждат като инструмент за ограничаване темповете на глобална фрагментация в международните отношения, чрез активните стратегически и дипломатически усилия на ЕС.

В този смисъл, стратегическите партньорства излизат извън рамките на двустранните отношения и са насочени към тяхната инструментализация за постигането на по-широки цели (например в регионален или глобален мащаб). Сами по себе си, двустранните отношения не са крайна цел на стратегическото партньорство, следователно първото си остава по-важно от второто.

Всъщност, какво прави едно партньорство „стратегическо”? На първо място, стратегическото партньорство трябва да бъде комплексно, т.е. да отчита всички връзки и компромиси на различните политики. На второ място, то следва да се гради на принципа на взаимността, т.е. при недостиг на взаимност, партньорството не може да се смята за стратегическо. На трето място, в стратегическото партньорство присъства силно емпатично измерение, което означава, че партньорите споделят обща визия относно взаимните си ценности и цели. На четвърто място, стратегическото партньорство е ориентирано в дългосрочна перспектива и не се поставя под съмнение при наличието на случайни разногласия. Тоест, стратегическото партньорство следва да излезе извън рамките на решаваните двустранни проблеми (с потенциал за решаване), свързани с регионалните и глобални предизвикателства, тъй като именно това е истинската разумна основа. Сега нека разгледаме, въз основа на така формулираните стандарти, доколко стратегически са „стратегическите партньорства” на ЕС?

Сред съществуващите десет стратегически партньорства (с Бразилия, Канада, Китай, Индия, Япония, Мексико, Русия, ЮАР, Южна Корея и САЩ) може би само отношенията със САЩ биха могли да се характеризират като наистина стратегическо партньорство. В останалите случаи е трудно да се говори за комплексност (например в отношенията с Индия и Япония), за ориентация към решаване на глобалните проблеми (например в отношенията с ЮАР) или за взаимност и емпатия (например в отношенията с Русия и Китай).

В новите глобални условия ЕС не може да си позволи да има само един стратегически партньор, дори той да е супердържава. В съвременния свят, Съюзът следва да развива истински стратегически партньорства с водещите държави на бъдещето, защото формирането на устойчиво доверие между партньорите с цел формулирането на колективен отговор на съвременните глобални заплахи и предизвикателства изисква време. В резултат от това, все по-голямо значение вече има не военната мощ и ресурсите на държавата (достатъчно е да си припомним трудностите, с които САЩ се сблъскаха в Ирак и Афганистан), а как се използват тези ресурси. Стратегическите партньорства представляват точен план за грамотно използване на ресурсите на ЕС (и, съответно, на Европа).

Новите начини за използване на стратегическите партньорства

Поради недостатъчния брой анализи, посветени на стратегическите партньорства на ЕС, в настоящата статия предлагам исторически преглед на дебатите и документите, касаещи тази концепция. Това би трябвало да помогне за по-доброто разбиране на източниците, първоначалната цел на тази концепция и нейната еволюция.

Нетрадиционни стратегии или оригинална липса на рационалност

Концепцията за стратегическото партньорство възниква след края на студената война [32]. Държавите, особено тези от Евразия и Азия, реагираха на изчезването на двуполюсния световен ред с формирането на нови „хеджирани” стратегии, за да си осигурят възможности за маневриране в отношенията си със „самотната суперсила” и останалите регионални силови полюси, без да поемат каквито и да било задължения пред някакви нови алианси в периоди на криза и нестабилност. И за бившата супердържава Русия, и за възходящите световни сили, като Китай и Индия, международната среда се оказа много нестабилна и променлива за избора на някаква ясно определена позиция (устойчива или балансираща) на глобално (по отношение на САЩ) и регионално (по отношение на другите силови центрове) равнища [38].

Базирайки се на този нова концепция за международните отношения, ЕС за първи път използва израза „стратегическо партньорство” на най-високо ниво през 1998, в Заключенията на Европейския съвет, потвърждаващи „важността на Русия като стратегически партньор на ЕС” [40]. Половин година по-късно, ЕС започна да въвежда промените, произтичащи от Амстердамския договор, в сферата на Общата външна политика и политиката за сигурност (CFSP) за приемане на Обща стратегия спрямо Русия, която беше замислена с цел „укрепване на стратегическото партньорство между Русия и ЕС” [41]. На практика, чл. 13.2 на Амстердамския договор предвижда следното: „Европейският съвет взема решенията за общите стратегии на ЕС в онези сфери, където страните-членки имат важни общи интереси. Общите стратегии определят целите, продължителността и средствата, достъпни за ЕС и страните-членки”.

Впоследствие, ЕС прие още две общи стратегии за Украйна и средиземноморските държави, като в същото време беше акцентирано върху „стратегическото значение” на държавите от Латинска Америка и Африка. Изначално се предполагаше обаче, че идеята за „стратегическото партньорство” произтича от реториката в контекста на приемането на общи решения по отношение на трети страни (Русия и Украйна) и трети региони (Средиземноморието, Латинска Америка и Африка). Така или иначе, но т.нар. Общи стратегии, се „загубиха” в историята на ЕС, докато стратегическите партньорства оцеляха до днес, въпреки неяснотите, които продължават да съществуват около тази идея.

С изключение на Русия, в края на 90-не години, нямаше нито една друга страна, която да е изрично посочена в качеството си на стратегически партньор. От това обаче, съвсем се следва, че Русия се разглеждаше като единствения или дори като главния партньор на ЕС. Без съмнение, САЩ си оставаха принципен съюзник на Европа (най-вече чрез НАТО). Но реториката за „стратегическото партньорство” за първи път беше използвана именно в контекста на отношенията с Москва. Възможно е, това да беше вследствие на усилващата се фрустрация, на европейско ниво, заради липсата на ефективна и прозрачна политика към Русия [16]. От друга страна обаче, трансатлантическото партньорство се дефиринираше като „водещо за мира и просперитата на нашата и световната общност” [39]. Отношенията с Япония още не бяха получили етикета „стратегически”, но вече бяха излезли от рамките на двустранните въпроси, доколкото двете страни демонстрираха „увереност за важността на задълбочаването на диалога с цел полагане на съвместни усилия за запазване на мира чрез формиране на справедлив и стабилен световен ред, в съответствие с принципите и целите на Хартата на ООН, и приемане на глобалните предизвикателства, с които ще се наложи да се сблъска цялата международно общност” [30].

Всичко, казано дотук, изглежда като потвърждение на това, че първоначално идеята за стратегическото партньорство беше свързана с реализацията на общите стратегии на ЕС, особено в контекста на неопределеността, характерна за периода на 90-не и 2000-те години, т.е. в периода на появата на нов световен ред, нормализация на отношенията с държавите от постсъветското пространство и растящата увереност, демонстрирана от ЕС на международната сцена.

Европейската стратегия за сигурност (ESS), публикувана през 2003, стана първия документ, визуализиращ стратегическите партньорства като инструмент на външната политика (донякъде). Наистина, струва си да отбележа, че този документ беше по-скоро политически, отколкото стратегически, в контекста на войната в Ирак и резултатите от трансатлантическите и европейски разногласия. Той обаче беше първия документ, формулиращ целите на външната политика, обвързвайки ги със стратегическите партньорства, дори и ако формулировката им беше по-скоро абстрактна. „Налица са незначителен брой проблеми, с които можем да се справим самостоятелно. Заплахите, описани по-горе, са общи и касаят всичките ни близки партньори. Необходимо е международно сътрудничество. Налага ни се да прокарваме целите си както чрез многостранното сътрудничество в международните организации, така и чрез партньорствата с ключовите играчи” [50].

Освен това, в публикуваната Европейска стратегия за сигурност за първи път се посочват стратегическите партньори на ЕС. В документа се споменават шестима партньори, като специално се подчертава ролята на САЩ („незаменим партньор”) и Русия (с която трябва да се работи за „постигане на прогрес в посока към установяване на стратегическо партньорство”), следвани от група държави, която включва Япония, Китай, Канада и Индия (с тях „трябва да се развиват стратегическо партньорство”). Формулировките в този списък показват, че той беше достатъчно открит, макар че, както посочват някои анализатори, „критериите за оценка на съответствиета на категорията на потенциалния партньор остават виртуално неясни” [37, Р.115]. Единственият индикатор за определяне на това, кой може да стане стратегически партньор на ЕС, се оказва особено неясен: „всеки, който споделя нащите цели и ценности и е готов да ги подкрепя с действията си”. Нещо повече, според Европейската стратегия за сигурност, мнозинството стратегически партньорства следва да се разглеждат като цели за постигане, а не като реалност.

За съжаление, целите, които ЕС възнамеряваше да постигне, най-вече, посредством ствоите стратегически партньорства, не получиха по-нататъшно развитие в Европейската стратегия за сигурност. Кои са тези цели? Кои са интересите и приоритетите на ЕС във външнополитическата сфера? Европейската стратегия за сигурност не дава отговор на тези фундаментални въпроси, защото в нея се казва, как, а не какво следва да се прави [56]. Така, стратегическите партньорства се оказват инструменти, лишени от съдържание, същност и ясно определена посока.

Въпреки всички трудности, които продължават да съществуват и днес, ЕС съумя да изгради някои стратегически партньорство, въз основа на препоръките на Европейската стратегия за сигурност. Или, за да сме по-точни, Европейската комисия прие концепциите на Европейския съвет (който инициира Общите стратегии и Европейската стратегия за сигурност) и изработи пакет от документи за общото формулиране и реализация на стратегическите партньорства.

На практика, първият подобен документ „Постигането на партньорство: общите интереси и предизвикателства в отношенията между ЕС и Китай” [36] се появи през септември 2003, няколко месеца преди публикуването на Европейската стратегия за сигурност, но именно той може да се смята за началото на първото стратегическо партньорство с Китай. По-късно Комисията публикува подобни документи по отношение на Индия (2004) [10], ЮАР (2006) [55], Бразилия (2007) [53] и Мексико (2008) [54].

При всички случаи обаче, сами по себе си, тези документи не формират стратегическото партньорство. От една страна това са „комюникета на Комисията, предназначена за Съвета и Европейския парламент”, които представляват вътрешни и едностранни документи на европейско равнище и поради това не представляват партньорство. От друга страна, тези документи призовават за формирането на стратегическо партньорство с всяка въздигаща се държава, която, по времето на подготовката и публикуването на документа, не може да се квалифицира като стратегически партньор. Нещо повече, в случая с ЮАР, Бразилия и Мексико, съответният документ е озаглавен „За изграждането на стратегическо партньорство” (“Towards a strategic partnership”), като ключовата дума е „за изграждане”, макар да се подчертава, че това партньорство все още е цел, а не реалност.

Следва да се отбележи, че, като цяло, тези „комюникета на Европейската комисия” бяха добре замислени както на европейско, така и на двустранно равнище в отношенията с партньорите. При това, имайки предвид краткото време между публикуването на документа и приемането му от Европейския съвет (и препоръката за одобряване от Европейския парламент), от една страна, и, от друга - между „Съвместното заявление” на двамата партньори по време на двустранните среши, където се анонсира обновяването на отношенията, включително и формиране на стратегическо партньорство (с Китай – през октомври 2003, с Индия – през септември 2005, с ЮАР – през май 2007, с Бразилия – през юли 2007, с Мексико – май 2010). Въпреки това, дори и тази добре обмислена организация не е достатъчна  за превръщането на партньорствата в стратегически.

Подобни „комюникета” и „съвместния заявление”, приети по време на двустранните срещи, включително „съвместните планове за действие”, не гарантират стратегическия характер на партньорството. Те очертават интересите, под формата на списък на необходимите или желателни действия, но не предполагат наличието на стратегическа визия за двустранните отношения, а по-скоро представляват системен анализ на определени тематични проблеми, за чието решаване ЕС и неговите партньори биха могли да задълбочат сътрудничеството си.

Този подход има определена ценност, но не може да се определи като стратегически, защото оставя извън рамките си редица проблеми от взаимен интерес и, което е много по-важно, въпроси, противоречащи на интересите на единия от партньорите (на двустранно, регионално и глобално равнища), както и на целите на партньорството и степента на готовност на ЕС за постигане на компромис в името на постигането им. С други думи, тези документи предлагат само външна промяна в отношенията, тъй като обновяването („презареждането”) има по-символичен и риторичен характер, отколкото фундаменталната трансформация на тези отношения. Впрочем, истината е, че подобни критични бележки се появиха още преди десетина години и по отношение на „Общите стратегии” [16].

В „Доклада за изпълнение на Европейската стратегия за сигурност” от 2008 не беше оценен по достойнство постигнатият по отношение на стратегическите партньорства прогрес, най-вече благодарение усилията на Европейската комисия и приемането на „Плана за съвместни действия”. Въпреки това, що се касае до целите на партньорствата, и в този доклад не бяха уточнени основни детайли, също както и в Европейската стратегия за сигурност от 2003, където се посочва само една от фундаменталните цели – „развитието на ефективен мултилатерализъм”. Последният термин се използва от Брюксел за обозначаването на многостранна система, базираща се на общи правила. Що се отнася до списъка на стратегическите партньорства, в доклада от 2008 се забелязва сериозна неяснота: така, наред с партньорите, споменати в Европейската стратегия за сигурност от 2003, се споменават например (наред с някои международни организации) Швейцария и Норвегия.

През 2008, десет години след старта на дискусиите за стратегическите партньорства, концепцията продължаваше да е неясна, липсваше и и общ официален списък на стратегическите партньорства на ЕС. Всичко се изчерпваше с гола реторика, подчертаваща нарастващото значение на двустранните отношения, без каквато и да било ясна глобална визия (2). Отсъствието на публичен документ на ниво ЕС за стратегическите партньорства, както и абсолютният недостиг на информация и знания по този въпрос и последиците от това за персонала, работещ по решаването на тези задачи вътре в европейските институции, също демонстрира липсата на глобална стратегическа визия. На практика, в Еврокомисията циркулираха вътрешни служебни документи, предхождащи, в частност, формирането на стратегическо партньорство с Бразилия и Мексико. Дори и тези документи обаче едва ли са в състояние да обяснят значението и целите на стратегическите партньорства [28].

В същото време, някои стратегически партньори, както изглежда, притежават „по-стратегическа” визия за Европа. Наред с другите, Китай несъмнено залага на вътрешноевропейските разногласия за да извлече полза за себе си. Друг пример: един от официалните представители на ЕС посочи, в разговора си с мен, че липсата на Европейска стратегия е особено очевидна на двустранните срещи, в смисъл, че нашите партньори се оказват по-добре подготвени, в системен план, от европейците, и имат по-ясна предсава какво точно искат и как могат да го постигнат [26]. Като цяло, водещите (и, в частност, САЩ) и възходящите държави системно формират свои основни стратегии, докато ЕС продължава да търси своята идентичност, или, както отбелязва бригаден генерал Джо Колмонт, „докато ЕС играе пинг-понг, те играят шах” [56].

Лисабонският договор и възраждането на стратегическите партньорства

С влизането в сила, на 1 декември 2009, на Договора от Лисабон, във външната политика на ЕС настъпи нов обрат. Редица промени, наложени от договора (3), трябваше да доведат до по-голяма последователност и приемственост във външната политика на ЕС. Сред най-важните от тях бяха появата на новата длъжност Върховен представител на ЕС по външна политика и политика за сигурност (с по-големи пълномощия от предшественика си) или създаването на нов Европейски дипломатически корпус (т.нар. Европейска служба за външна дейност - EEAS) [5].

Промените позволяват да се преосмислят отношенията между ЕС и трети държавои, в частност, в рамките на стратегическите партньорства. Важно беше и, че Херман ван Ромпой, който първи възобнови дебатите за стратегическите партньорства, беше назначен за първия председател на Европейския съвет. През февруари 2010, в реч, посветена на външната политика, той нарече стратегическите партньорства ключов външнополитически приоритет на ЕС: „Необходимо е да преразгледаме и укрепим отношенията си с ключовите партньори. Имам предвид, преди всичко, САЩ, Канада, Русия, Китай, Япония, Индия и Бразилия”  [57, Р.7].

След Ван Ромпой, и Кетрин Аштън – новият Върховен представител, заяви, през юли 2010, че стратегическите партньорства ще станат един от главните и приоритети за тази и следващите години: „В днешния свят, в който проблемите са глобални и е налице изместване на силовите центрове, ни се налага да укрепваме партньорствата си, продължавайки да работим с „утвърдилите се” партньори, като САЩ, Русия, Япония и Канада, както и до концентрираме вниманието си върху развитието на отношенията с възходящите държави – Китай, Индия, Бразилия, ЮАР и Индонезия” [1, Р.7].

Беглият поглед върху тези изявления, извежда на преден план два важни елемента. От една страна, списъците на партньорствата, изнесени от двамата висши чиновници в сферата на външната политика на ЕС, се различават, което потвърждава, както вече споменах по-горе, липсата на дълбок анализ на този проблем, през пролетта на 2010 [3] (4). От друга страна, докато Херман ван Ромпой не прави разлика между партньорствата, Кетрин Аштън разграничава „утвърдилите” се държави от „възходящите” и разглежда този проблем много по-детайлно.

На свой ред, шефът на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, който е третата ключова фигура в европейската външна политика,  в своята реч „Състоянието на Съюза” от 7 септември 2010 също не пропусна възможността да подчертае важността на стратегическите партньорства за увеличаване тежестта на ЕС на глобалната сцена: „Нашите партньори ни наблюдват и очакват да действаме като обединена Европа, а не като 27 отделни държави. Ако не действаме заедно, Европа няма да има влияие в света и (стратегическите ни партньори) ще вървят напред без нас” [2, Р.8]. Оставяйки настрана ключовите въпроси на международната сигурност, Барозу подчерта огромното значение на стратегическите партньорства на вътрешно равнище, а именно на нивото на социално-икономическата ситуация в Европа. „В нашия глобализиран свят, отношенията, които градим със стратегическите си партньори, определят успеха ни” [2, Р.8].

Но, макар че тези три значими фигури на европейската външна политика включиха стратегическите партньорства сред декларираните в началото на 2010 приоритети на Съюза, дебатите по този проблем останаха в сянка през следващите месеци [25, 29]. В резултат от това, когато три месеца по-късно Херман ван Ромпой свика (през юни 2010) извънредно заседание на Европейския съвет, посветено именно на стратегическите партньорства [28], само неколцина дипломати се оказаха подготвени по темата [25] (5). Според някои от тях, неясният дневен ред на заседанието, наред с размитата тема за дискусии, са били причината за хаотичната му подготовка [51].

С цел заседанието на Европейския съвет все пак да бъде запълнено с някакво съдържание, през юли беше решено, че на 10-11 септември ще се проведе неформална среща на министрите в Гимних, в рамките на новия „лисабонски” формат. Тя трябваше да предшества срещата на Европейския съвет, като бе решено всичките 27 външни министри да участват по-късно на нея за да гарантират приемствеността в дебатите. Не е чудно, че нивото на подготовка на отделните страни-членки значително се различаваше, в зависимост от заинтересоваността им от темата. Въпреки това, някои членки на ЕС, включително Франция и Германия, обмениха в писмен вид редица важни идеи в навечерието на неформалната среща, очертавайки най-важните моменти в заключенията на Европейския съвет [19].

Заключителните дебати между страните-членки относно стратегическите партньорства

По време на неформалната среща, основното внимание на министрите беше приковано най-вече към Китай (и, в по-малка степен, към Индия), като „матрица” за дебатите по стратегическите партньорства. Нещо повече, Кетрин Аштън, която ръководеше дискусията, в съответствие с новите правила, ангажира колегите си в комплексен анализ на партньорството, като покани за участие в нея еврокомисарите по икономическите и финансови въпроси (Оли Рен), климата (Кони Хедегор) и търговията (Карел де Гухт)

Резултат от дискусиите стана сближаването във вижданията на участниците, според които Европа все още не е укрепила достатъчно позициите си и само при осъществяването на съвместни действия има надежда, че ЕС ще се възприема като стратегически партньор. Обща позиция беше налице и относно необходимостта за възприемане на стратегически подход към партньорите [18, 19].

Заседанието на Европейския съвет от 16 септември 2010 беше знаково по две причини. На първо място, това беше специални среща и, де факто, извънреден Съвет. На второ място, което е и по-важно, целта му беше (за първи път на най-високо равнище, доколкото срещата в Гимних беше само предварителна, преди заседанието на Европейския съвет) обсъждането на инструмента, наречен „стратегически партньорства”. За съжаление, последното остана незабелязано от медиите, както в Европа, така и в света, отчасти заради споровете по „циганския въпрос” между френския президент Никола Саркози и еврокомисаря по правосъдието Вивиан Рединг [32]. Въпреки това е трудно да се обясни подобна липса на внимание, освен като незаинтересованост на традиционните медии към такъв тип дискусии и известно разочарование от общата външна политика и политиката за сигурност.

На практика, Европа отното се оказа разделена в критичен момент. Два дни по-късно шест от деветте стратегически партньори на ЕС гласуваха „против” (или се въздържаха да подкрепят) Резолюцията на ООН за промята на статута на ЕС в съответствие с новите му компетенции [61]. Това вътрешно неразбиране даде още един негативен импулс на нашите стратегически партньори, някои от които вече открито демонстрират съмненията си относно стратегическата ценност на ЕС.

Но макар че в Европейският съвет нерядко са налице определени вътрешни разногласия, той винаги е отделял внимание на проблема за стратегическите партньорства. Илюстрация за това беше и презентацията на Катрин Аштън, представила списък от девет стратегически партньорства (първата подобна компилация, потвърждаваща представения по-горе от автора на настоящата статия списък) [4], откриващ възможност за нови такива партньорства в бъдеще, а именно с Южна Корея и Индонезия [46]. Дискусиите очертаха някои спорни моменти между страните-членки, най-вече относно списъка на реалните стратегически партньорства, като разногласията бяха резултат от фундаменталните исторически и културни различия между страните-членки. Акцентът в дискусиите касаеше най-вече европейските механизми за координация, които трябва да станат по-стратегически (в изложеното тук разбиране на стратегическите партньорства) и да съдействат за увеличаване тежестта на ЕС на междурародната сцена. Този тип механизми следва да се разглеждат като особено важни, а създаването им – като позитивна стъпка към възприемането на стратегически подход във външната политика. Те целят задълбочаване на координацията и взаимовръзката между ЕС и страните-членки, както и с европейските институции. Дискусиите доведоха да приемането на „вътрешни постановки за усъвършенстване на външната политика на ЕС”, като приложение към Заключенията на Съвета, което намери отражение в координационните механизми, вътре в ЕС: „Необходима е тясна и непрекъсната координация между различните институционални играчи, ангажирани във формирането и реализацията на външните отношение на ЕС, за отстояване на съвместни позиции по редица стратегически интереси и цели на ЕС” [11, Р. 8].

Постановките предвиждат и не по-малко съществени координационни механизми между ЕС и държавите-членки: „Необходимо е да се развива синергията между външните отношения на ЕС и двустранните отношения между страните-членки с трети страни така, че онова, което е постигнато на ниво ЕС, по възможност, да допълва и укрепва постигнатото на нивото на страните-членки и обратното” [11, Р.8].

Заключенията, приети на заседанието на Европейския съвет през септември 2010, включват много интересни констатации и важни препоръки за стратегическия подход към партньорствата. За първи път, стратегическите партньорства бяха признати за важен инструмент на външната политика: „Стратегическите партньорства на ЕС с ключовите играчи на международната сцена са полезен инструмент за прокарване на европейските цели и интереси” [11, Р.2]. Освен това Европейският съвет призна необходимостта от пълно преразглеждане на външната политика в посока към по-стратегическото и разбиране: „В съответствие с Договора от Лисабон, както и с Европейската стратегия за сигурност, ЕС и страните-членки възнамеряват да действат по-стратегически за да подкрепят реалните позиции на Европа на международната сцена. Това изисква ясна идентификация на стратегическите интереси и цели през текущия период и целевото осигуряване на средства за тяхното (на интересите и целите) прокарване по един по-изгоден за Европа начин” [11, Р.2].

Тоест, въпреки негативната атмосфера около заседанието на Европейския съвет през септември 2010, приетите там Заключения, могат, в широкия смисъл, да се интерпретират като стъпка към дебати. Те обаче следва да бъдат реализирани на практика.

Заключителната част на настоящата статия ще бъде публикувана в бр.3 на „Геополитика”

Бележки:

1 Magritte R. 1928–1929. The treachery of images (la trahison des images). Oil on canvas (Магрит Р. 1928–1929. Вероломството на образите. Масло).

2  Констатацията се основава на над 30-те интервюта, направени от автора през 2010 в Брюксел, както и с представители на делегации на ЕС в чужбина.

3 Предвидените от договора инструменти могат да се използват изцяло, при наличието на достатъчна политическа воля.

4 Констатацията се потвърди по време на Кръглата маса, организирана от Института Егмонт в Брюксел, на 7 юли 2010.

5  Констатацията се потвърди по време на Кръглата маса, организирана от Кралския институт за международни огношения в Брюксел, на 7 юли 2010.

* Авторът е старши изследовател в Кралския институт за международни отношения в Брюксел, Белгия

Какво още не е казано,  проучено и изписано...  Много история се е натрупала, но към историята няма да се връщаме. Единствената поука от нея – историята, е, че ни е дала  идея и, че  зад  тази идея  стоят, хора, интереси, движение, стоки, човешки съдби и прочие.

Паневропейски коридор № 8 е най-(не)приоритетния коридор за Европейския съюз. Коридор № 8 не е пръв приоритет и за страните,  през които преминава - все още „не са си надвили на масрафа”,  да започнат сами да го изграждат. Но има ли по-спряган коридор от петте, които преминават през България, като транснационални оси? Разбира се, важността му не се измерва със суматохата, която настъпва, тръгне  ли  някои  висш държавен сановник „да се прошета” по направлението София – Скопие - Тирана. Въпреки че, това е особено важно - политическата подкрепа. Все още, независимо от изминалите близо 19 години от най-новата му история, съдбата на Коридор № 8 продължава да е в ръцете на политиците. Бурните събития на Балканите в немалка степен са предопределили развитието на инфраструктурните начинания. Само декларативните  волеизлияния, че за страната/страните това е най-значимия инфраструктурен проект не са достатъчни. Ако бяха подплатени и с реални действия той, „Коридорът”, щеше да бъде факт. Но без съответните политически договорености на всички страни по трасето на коридора, без подкрепата на Евросъюза, част от който сме вече шеста година, без обезпечаване на „затворена финансова конструкция” не може да бъде реализиран подобен мащабен инфраструктурен  проект.

Проучването на Коридор № 8

В рамките на партньорството по Централноевропейската инициатива и чрез фондове, осигурени от италианския закон 84/2001, беше извършено проучване за железопътната част на Коридор №  8. Към Управляващия комитет на Коридора е създаден  Технически секретариат със седалище в град Бари, Италия и работна група по железопътен транспорт с участието на железопътни експерти от страните по трасето на Коридора. Целта е изготвяне на прединвестиционно проучване за Коридор № 8, което да  бъде  основа за финансиране на инфраструктурата по неговия маршрут. Проучването относно възможностите за изпълнение на железопътната част от Общоевропейски транспортен Коридор № 8 - “Technical Assessment of feasibility of Corridor VIII railway border crossings within the CEI region”, следва принципите, залегнали в доклада на Групата за високо ниво, председателствана от г-жа  Лойола де Паласио, „Мрежи за мир и развитие - Разширяването на главните трансевропейски транспортни  оси към съседните страни и региони” и предлага нов стратегически сценарий за европейските  транспортни политики в Балканския регион - една нова визия за Коридор № 8  като неделима част от Югоизточната транслационна ос.

Основната цел е  установяване непрекъснатост на железопътната част на Коридор № 8. Детайлизирани са липсващите звена по направлението на коридора като цяло - между Албания и БЮР Македония, и между БЮР Македония и България. Извършен е прецизен анализ на съществуващите проучвания за коридора, уточнени са техническите характеристики на инфраструктурата в съответствие със съвременните изисквания за железопътен транспорт и възможностите на националните икономики.

Направената  оценка на съществуващата железопътна инфраструктура по Коридор № 8 дава възможност към проучването да се  включат и участъци с изградена, но нуждаеща се от рехабилитация и модернизация инфраструктура. На българска територия това е участъкът Радомир - Кюстендил – Гюешево с дължина 88 км. Този участък винаги се е разглеждал като част от проекта за свързване на железопътните мрежи на Република България и БЮР Македония.  Мотивите са, че Радомир  и Куманово, освен че свързват  железопътните мрежи на двете страни, свързват и два общоевропейски транспортни коридора 10-ти (Белград-Ниш- Куманово-Скопие-Солун) и 4-ти (Будапеща-Арад-Видин-София-Радомир-Солун). В този аспект, железопътното рамо  Радомир – Куманово има важно стратегическо значение за региона. По предложение на българския представител в Работната група, този участък беше включен в проучването.

Особено внимание е отделено на двустранната съгласуваност на  проектите. Между Правителствата на Република България и БЮР Македония съществува Спогодба от 1999, което е добър знак, че на правителствено ниво е подкрепено намерението за свързване на железопътните мрежи. Създадени са Ръководни съвети, които да координират  и подпомагат дейността по  бързата реализация на железопътната връзка. Между Македония и Албания съгласуваността е на ниво експерти, по отношение липсващата жп връзка Кичево - Лин.

Извършен е обход по трасето от Дурас, през Скопие, до София, което дава възможност на Техническия секретариат да визуализира представата си  за теренните дадености и се убеди в напредналия стадии на  строителство по изграждане на железопътната линия между България и Македония.

Графикът за реализацията на проекта

Графикът за етапност предлага Коридор № 8 и свързването му с европейската TEN-T мрежа да започне с изпълнение на инфраструктурата от Дурас до Лин и Струга, като първа фаза, заедно с изграждане на два интермодални терминала в Струга и Радомир. Предполага се, че те ще активират смесен трафик (жп/пътен/жп) от и за Черноморския регион към югозападната европейска железопътна мрежа. Инвестициите за тази фаза са 158 мил.евро и изискват 6-7 години срок за изпълнение. Другият аргумент на Техническия секретариат е, че и сега връзка между София и Скопие съществува, макар и не директна, а през Ниш (Сърбия).

Втората  фаза предвижда изграждане на липсващата част от железопътната линия между Струга и Кичево на македонска територия, терминал в Скопие, както и довършване на реконструкцията в участъка Куманово - Беляковци; строителство в участъците Беляковци – Крива Паланка,  Крива Паланка – Деве баир (Граница) – гара Гюешево (на българска територия). Инвестиционните разходи за тази фаза възлизат на 376 мил. евро, а срокът за реализация е в рамките на девет години  .

В третата фаза са включени рехабилитацията и реконструкцията на участъци от съществуващата железопътна инфраструктура, а именно участъците: Гюешево – Радомир  и  Дурас – Лин – граница с БЮР Македония, както и участъкът Кичево – Гостивар, на територията на Македония.

Проектът включва  и модернизация на железопътната инфраструктура между гаровия ареал и пристанището на град Бари, Италия. Свързаните с тази  фаза инвестиции в размер на 632 мил. евро целят достигане на европейските стандарти и ще бъдат разсредоточени за период от 9 години.

Предвижда се цялостното изграждане на Коридора да бъде осъществено в рамките на 15 години, като необходимите инвестиции са от порядъка на 1 166 милиона евро. 21% от тези средства, или 239 милиона евро, се предвиждат за изграждане и подобряване на инфраструктурата по Коридора на българска територия.

В контекста на Коридор № 8,  проектът за железопътна връзка между България и Македония  се разглежда в цялостната концепция за един интегриран проект за целия участък Дурас – Скопие  – София. Инвестициите за отделните национални проекти не могат да бъдат осигурени лесно от съответните страни и доста трудно могат да бъдат икономически обосновани. Финансовата възвращаемост на подобни национални проекти е твърде несигурна и трудно би могла да получи подкрепа от европейските финансови институции. В тази връзка, при осъществяването на проекта ДСС (Дурас – Скопие - София) трябва да бъде взет под внимание пълният икономически ефект на проекта върху доходността на националните икономики на заинтересованите страни. Икономическият анализ ще даде оценка за приноса на проекта към общия растеж на стандарта на живот, ползите от заетостта на работна ръка за строителството и последващата експлоатация на железопътната линия, и т.н.

От особено значение е политическата подкрепа за Коридор № 8 като възможност за развитие и икономически растеж на Южните Балкани.

Предложените фази и последователност на дейностите по проучването променят  концепцията, която България, от 1992 насам, следва при осъществяване на железопътната връзка с  Македония. Започнато и недовършено, особена тревога буди неясната съдбата на изпълненото  строителството в гара Гюешево. Сградите на общата жп гара Гюешево са изпълнени със средства на Програма ФАР, по финансов меморандум от 1995 с 872 000 евро и около 1 млн. евро от държавния бюджет на България. Състоянието на железопътната линия в участъка Радомир – Кюстендил – Гюешево и срокът за нейното реконструиране и рехабилитация  поставят под въпрос самото съществуване на линията.

В Македония  също е извършено значително строителство, което в определени участъци е в  един напреднал стадии. Реконструиран е частично участъкът Куманово-Беляковци с дължина 30 км за скорост 100 км/ч; изградени са мостове и естакади, както и три тунела в участъка от Беляковци до Крива Паланка. Обнадеждаващо е съобщението, че Европейската банка за възстановяване и развитие отпуска заем на БЮР Македония за доизграждане и рехабилитация на участъка от Куманово до Беляковци. Стойността на проекта е 44 млн. евро и е част от инвестиционна програма на стойност 477 млн. евро за изграждане на жп връзката с България. Предстои обаче изграждането на участъците от Беляковци до Крива Паланка (34 км) и оттам до българската граница (23,4 км)

Предвид малката дължина на липсващия  участък от железопътната линия на наша територия - 2,5 км от Гюешево до границата с Македония, същата може да бъде изградена в кратък срок. Но  икономически оправдано ли е влагането на инвестиции за строителство, докато македонската страна не изгради отсечката от Крива Паланка до границата? Изпълнението на  граничния тунел „Деве баир” трябва да започне и завърши съвместно с македонската част от тунела. Необходимо е продължаване на двустранните контакти и договорености на различни нива на заинтересованите инстанции по проекта.

Проучването „Technical Assessment of feasibility of Corridor VIII railway border crossings within the CEI region” е подкрепено от Министерствата на транспорта на Италия, Албания, Македония, България и Турция. То е стъпка в полза на развитието на Коридор № 8, целяща да убеди правителствата и Европейския съюз и да окуражи финансовите институции за взимане на най-точните решения относно финансирането и изграждането на този мащабен инфраструктурен проект.

Необходима е  обща   стратегия по двустранния проект за изграждане на железопътната линия между България и Македония, което да  допринесе за защита на проекта пред европейските структури, осигуряване на необходимите инвестиции и по-бърза  реализация  на проекта.

Коридор № 8 е най-(не)приоритетния коридор за Европейския съюз. Впрочем, той не е пръв приоритет и за страните,  през които преминава – те все още „не са си надвили на масрафа” да започнат сами да го изграждат.

Каква ще е неговата съдба, особено  в тези времена, когато целият устрем  е насочен  предимно към автомагистралите. Явно чакаме отново Европа да ни притисне, за да преразгледаме приоритетите си.

* Член на Ръководния съвет за изграждане на железопътната връзка между България и Македония

Научното познание започва с първите опити светът и съставните му елементи да бъдат представени като разбираеми, обясними и прогнозируеми. За тази цел през хилядолетното цивилизационно развитие е използван разнообразен набор от подходи, което води до различни по своя изследователски предмет, но тясно взаимнообвързани, научни клонове и направления.

Целенасоченият интерес към пространствените фактори на развитието и, по специално, към културно-политическите му аспекти, датира от дълбока древност. Първоначална основа на изследователския интерес са природните дадености, структуриращи обитаемия свят и необходимостта от опознаване и описание на пространствените политически образувания с предимно военна и търговска цел.

Зараждането на теоретико-методологичните основи на геополитиката и неформално обвързаната с нея геостратегия протича в условната междинна зона между природни и обществени науки. Същевременно, тяхната резултативна приложна същност ги ориентира по-скоро към обществените клонове на научното познание. Важна особеност в това отношение е относително късното им формално научно признание като следствие от постепенно дефинитивно утвърждаване на политическата география в трудовете на изследователи като Винцхайм (1694-1751), Крафт (1701-1754), Бюшинг (1724-1793), Кант (1724-1804), Хердер (1744-1803), Ритер (1779–1859), Реклю (1830-1905), Ратцел (1844-1904), Ла Блаш (1845-1918), Парч (1851-1925), Хетнер (1859-1941), Макиндер (1861-1947), Киелен (1864-1922), Хаусхофер (1869-1946), Хасингер (1877-1952), Ансел (1882-1943) и други. Активни участници в изучаването на социално-политическите пространствени фактори на цивилизационния процес са и представители на много научни клонове и направления, с които географията взаимодейства активно.

В началото на Втората световна война, обобщавайки близо половинвековния опит на изследователи от Германия, Франция, Англия и Италия, Батаклиев (1940/1941) определя политическата география и геополитиката като аналитични и динамични учения. Всъщност, условия за формиране на теоретичните им постановки се създават още в универсалните антични трудове на Херодот, Хипократ, Тукидит, Платон, Аристотел и Страбон, а по късно – Макиавели (1469-1527), Бейкън (1561-1626), Пети (1623-1687) и Хюйгенс (1629-1695).

Независимо от относително по-късното създаване на условия за научно-изледователска дейност у нас, с приноси в областта на културната, политическата география и геополитиката са редица български автори: Иширков (1898, 1929), Радев (1919), Яранов (1937), Батаклиев (1939, 1940/1941), Бешков (1943), Пенков (1943), Даков (1971), Христов (1972, 1987, 1992, 1994, 1998), Христов, Бъчваров (1977), Димов (1994, 1999, 2005), Колев (1986, 2007, 2008), Бояджиев (1995), Недин (1996), Бъчваров (1998, 1999, 2004), Йорданова, Терзийска (1998), Бацаров (1999), Слатински (2000), Стоянов (2001, 2004, 2009), Дерменджиев (2004), Михова (2004), Кръстев (2008), които засягат социалната (социално-икономическа, хуманитарна, антропогеографска) и системната същност на пространствената тематика в глобален и регионален мащаб.

Политическата география не е само елементарен резултат от методологичното обвързване между география и политология, също както и геополитиката не е следствие само от налагането на политически императиви в пространствения анализ. Реципрочните взаимни връзки между съставляващите компоненти на двете научни направления са сложни и многопластови до такава степен, че значителният им междудисциплинарен обхват дори дава основание на редица изследователи да ги представят в синонимен смисъл. Освен политологията и географията, съществена и многообразна роля играят редица други обществени, природни или универсални науки. Равнопоставеното признаване на интеграционния им потенциал създава възможности с висока практическа стойност. Това провокира възникването на важни междупредметни пространствено детерминирани изследователски области: геоистория, културна география, иконография, социална география, геософия, антропогеография, геодемография, етногеография, лингвогеография, политическа география, геополитика, геостратегия, международни отношения, военна география, геоикономика, икономическа география, поведенческа география, етология, електорална география, псефология, геоекология, регионална политика. Независимо от разнородния им интердисциплинарен характер, географската наука играе ролята на значим пространствен интегратор между тях (вж. Русев, 2011).

Околната (природна, антропогенна, екологична, географска) среда служи като априорна основа, върху която протича посоченото интердисциплинарно взаимодействие. Природните науки, включително природногеографските, са от значение предимно за геополитическите аспекти в политическата география, като понякога им се придава крайно метафизично значение, свързано с географския детерминизъм.

Основните клонове на обществената география изучават пространствените измерения на цивилизационното развитие в глобален, регионален и локален мащаб. Многопластовата им хорологична същност се мултиплицира допълнително от равностойната значимост на хронологичния исторически и системно-структурния философски методологичен подходи. Сред феномените на сложното им взаимодействие е невъзможността за еднозначно и безспорно обозначаване на „неприродната“ част от структурата на географската наука. Ролята на „претенденти“ в това отношение играят широко използвани термини като обществена, културна, социална, хуманитарна (хуманистична) география, антропогеография, социално-икономическа, икономическа география. Многовариантното им тълкуване е резултат от ясно забележими хоризонтални връзки и от възможността да се разглеждат в структурно-йерархичен вертикален порядък. Допълнителни неудобства създават многовариантните възможности за дефинирането на природния, обществения или универсалния статут на научни направления като исторична или медицинска география, управление на природния риск, геоекология, картография, географски информационни системи  и други.

Един от компромисните варианти (при игнориране значимостта на интердисциплинарния подход) за дефиниране структурата и съподчинеността на обществените географски науки е йерархичното им подреждане в низходяща градация от типа: културна  география – политическа география – геополитика – геостратегия – регионална политика. Принципно, тази градация може да се разглежда и като отворена система, която да се разширява или стеснява в зависимост от поставените научни цели. В настоящото изследване тя е провокирана от възможността да се разграничат глобални обективни закономерности, пространствени интереси и форми на управление, субективни регионални критерии и механизми за налагане на политика, от гледна точка на географската ефективност и справедливост и многоаспектните представи за сигурност (вж. Русев, 2012).

Геополитика и геостратегия – основни методологични аспекти

Главна особеност на геополитическата тематика е преимущественото изследване на специфични геопространствени силови полета, формирани под комплексното въздействие на природни и културни фактори. Всъщност, именно географската детерминираност на политическите процеси в най-голяма степен индикира принадлежността на класическата геополитика към политическата география. Това, което ги разграничава най-много днес, е все по-силното налагане на силови императиви в пространството, от гледна точка на държавния или междудържавния интерес, като най-висша форма на политически дефиниран обществен интерес.

Класическите и съвременни определения за геополитиката варират в твърде широк диапазон – от наука/учение и идеология, до метод/подход и практическа дейност/доктрина. Някои изследователи дори я определят като негеографска и предимно политологична дисциплина, независимо от очевидното използване в нея на пространствени подходи. Други, като Kristof (1960), Gaddis (1982), Дугин (1997, 2011) и Parker (1998), признават пространствените характеристики като геополитически фактор само дотолкова, доколкото те са носители на ценности, одухотворени от населяващите ги народи и култури. В тази връзка, Дугин (2011) обозначава геополитиката като „социология на пространството“. От своя страна, Lacoste (1986, 1993, 2006) смята, че като равнопоставени на междудържавните (международни) отношения трябва да се разглеждат и вътрешните държавни обществени отношения, с което доближава методологията на геополитическия анализ до изследователските подходи в поведенческата и електоралната география, регионалното развитие и политика, до проблемите на т. нар. Четвърти свят (1).

Класическите основи на геополитическия анализ, поставени от Челен, Хаусхофер, Ансел, Шмит и Спайкман, извеждат като първостепенни географските фактори при формулирането на силовите съотношения между т. нар. Големи пространства или държави, санитарни кордони, геополитически възли. През втората половина на ХХ век статичният географски детерминизъм постепенно се измества от динамизма на интегративните блокови формирования. Глобализиращият ефект на новите предизвикателства видоизменя поведенческите императиви. Пространствените съотношения се усложняват от нови идеологически, икономически, консумативни и екологични фактори. Класическите постановки за военно-политическия и търговско-икономически контрол над обитаемото географско пространство придобиват нови информационно-технологични, културни и екологични измерения. Традиционният конфронтационен баланс на силите все по-често зависи от превантивни интеграционни стратегии, разчитащи на непознати по-рано форми на солидарност за гарантиране на глобална и регионална сигурност. В отделни части от света се забелязва нарастване значимостта на общия цивилизационен интерес за сметка на регионалния и националния егоизъм. Геополитическите кодекси избледняват пред разтварящите се национални граници. Задълбочава се космополитизмът на глобалната цивилизационна менталност по отношение на непознати в сегашния им вид проблеми – социално-демографски, суровинно-енергийни, екологични, овладяване на Световния океан и космическото пространство, свръхмилитаризация, трансгранична престъпност, международен тероризъм или други асиметрични заплахи (2). Колосов и Мироненко (2001) обозначават тази нова тенденция като „геополитика на взаимодействието“. Същевременно, в много изоставащи страни и региони на планетата е налице задълбочаваща се несигурност, свързана с безвластие и неефективен, от социално-икономическа гледна точка, политически сепаратизъм.

Сорокин (1996) определя три етапа в развитието на геополитиката – до Втората световна война, по време на “студената война” и след нея, като първите два, спред него, са вече безвъзвратно oстарели в методологичен план. На Запад, за “възкръсване” на геополитиката и за социокултурна преоценка на нейната методология се изказват автори като Meining (1956), Cohen (1994) и Parker (1994). Още през 1952, Gottmann лансира крайната теза, че геополитиката е наука за войната. Всъщност, именно в следвоенна Франция е осъществена една от най-радикалните ревизии на класическата геополитика. Особено характерен в това отношение е периодът след „студената война“, а за основна методологична база се използват индетерминизмът и традиционният за страната „посибилизъм”. Изследователските акценти на френската следвоенна геополитическа школа са свързани главно с взаимодействието между пространство, образи (възприятия) и граници. Така, Foucher (1991) игнорира първостепенната роля на държавните граници и придава особена значимост на вътрешните граници между социални и културни общности и техните геопространства. Лакост (2005) пък смята, че пространствата и границите са по-скоро пасивни елементи, а политиката има силата да ги преобразува.

Модерният геополитически анализ от края на ХХ и началото на XXI век се основава на многоаспектни влияния, водещи до обогатяване на предмета и функциите на геополитиката и усложняване на цялата й методологична основа. Този процес е, до голяма степен, свързан с утвърждаване на интердисциплинарния й научен статут. Сред основните задачи на съвременната геополитика са: определяне ролята на държавните образования в цивилизационния синтез, параметрите и проблемите на сигурността, стимулиращи/противодействащи политики на интеграционни/дезинтеграционни процеси.

Всяка национална/държавна политика може да бъде разглеждана през призмата на оценъчното й геополитическо положение, на механизмите и ефективността на нейната геостратегия. В качеството на основен критерий, традиционно се използва националният/държавният интерес. Задълбочаващите се през последните десетилетия интеграционни аспекти на регионалната тематика във вътрешнодържавен и междудържавен план налагат нови концептуални критерии, свързани с въпросите на териториалния егоизъм и сравнителната териториална (не)справедливост (Davies, 1968; Kirby, Pinch, 1983; Smith, 1994; Harvey, 1996; Low, Gleeson, 1998; Bullard, Johnson, 2000; Milkova, 2005; Михайлов, 2006; Русев, 2012). Посочените проблемни тематични области имат пряко отношение към глобалните и регионалните аспекти на сигурността, респективно към геополитиката и геостратегията.

В зависимост от спецификата на конкретните изследвания, в геополитиката се използва разнообразен набор от методологични подходи. Те могат да бъдат разглеждани като естествен резултат от времето и мястото на изследване, поставените цели и господстващите научни парадигми (3). Голяма част от използваните геополитически методи на изследване имат общонаучен характер: системен (системно-структурен), сравнителен, функционален, прогностичен (моделиране), или са по-тясно обвързани с конкретен клон на научното познание: хронологичен (исторически), пространствен (географски), социално-психологически, културно-цивилизационен, поведенчески, антропологичен, институционален, емпиричен. Важна роля играят някои ключови за геополитиката методологични подходи като центро-периферни отношения, силови полета и баланси, форми на геополитическо съзнание, геополитически кодекси. Други са свързани с извеждането на специфични закономерности – например дуализъм на географските посоки или метафизични свойства на географската среда (океан, континент, брегова зона, речна долина, горско пространство, степ, пустиня и др.). Отличителна черта на класическия геополитически анализ е използването на спорни, от гледна точка на обективността им, методи на изследване, свързани с религиозно-мистични категории. Като пример в това отношение може да се посочи т. нар. „сакрална география” (вж. Русев, 2005).

Геостратегията като приложна геополитика

Функционалните аспекти на съвременната геополитика дават възможност в нея да се разграничат две основни направления:

Фундаментална (познавателна) геополитика. Чрез нея се поддържа висока степен на приемственост с традиционната геополитика. Тя изучава предимно глобални закономерности с обективен (неизменен) характер: геополитическа структура на света, статут и форми на геополитическо съзнание на съставните й елементи, основни вектори, динамика и движещи сили на глобално противостоене. Предполага анализ, освободен от субективни (идеологически, национални, емоционални) предубеждения;

Приложна геополитика (геостратегия). Въпреки методологичната и взаимна зависимост с фундаменталната геополитика, тя се отъждествява предимно като реална или декларативна практическа дейност. Отличава се с висока степен на институционална обвързаност и субективизъм, представен под формата на политическа целесъобразност. В нея геопространството има по-ясно изразени регионални измерения и се разглежда като среда за целенасочено преобразуване на отношенията между културно-цивилизационни региони, държави, автономни административно-териториални единици и зависими територии. В по-широк методологичен план, към субектите на геостратегията могат условно да бъдат включени междудържавни обединения, неправителствени организации, политически партии, етнически групи, социални движения и др.

Освен на фона на горепосочените вътрешни общественогеографски структурни критерии, статутът на геостратегията може да се дефинира и в по-широк научнометодологичен план – чрез отчитане не толкова на нейната пространствена същност, колкото на предметното оперативно взаимодействие с други приложни научни направления. Независимо от това, широко разпространено остава схващането, че геостратегията е по-скоро конкретна трансформирана област на геополитиката, нейно своеобразно продължение (Бъчваров, 1999) или стратегическо управление на геополитическите интереси (Бжежински, 1997). Посочените автори обаче влагат в геостратегията смисъл, свързан предимно с баланса на военните сили.

Геостратегията е интердисциплинарна област, изследваща механизмите за постигане на пространствени цели. Тя може условно да се представи в контактната зона между география, история, социология, право, политология, икономика, културология, екология, мениджмънт, военно дело и много други науки. Неотменни нейни структурни части са: глобална и национална стратегия; културна, социална, политическа, икономическа, продоволствена, технологична, информационна и военна стратегия, стратегически мениджмънт. Сред типичните примери за общонаучен методологичен и структурен плурализъм в това отношение е формирането на изследователско направление, наречено стратегическа география (4).

Приложният потенциал на геостратегията засяга два основни пространствени аспекта:

• Външен, акцентиращ върху отношенията между отделни държави, междудържавни интеграционни съюзи, континентални или културно-цивилизационни общности;
• Вътрешен, третиращ културно-политически отношения, териториално устройство, особености на регионалното развитие и механизми на регионалната политика в определена страна (държава, зависима територия, автономна област, административна единица).

Настоящото изследване дефинира предимно външнополитическите аспекти на геостратегията, без обаче да игнорира значимостта на някои, тясно обвързани с тях, вътрешнополитически дадености. От държавно-институционална гледна точка, геостратегията е инструмент на властта, представен от субективни предположения, предписания и инициативи на управляващия елит във външната политика на една спрямо други държави или културно-политически образувания (Gaddis, 1982). Така, като първостепенни изпъкват геостратегическите механизми за защита на суверенитета, за контрол или налагане (господство) на държавния/националния интерес в околното географско пространство, пречупени през призмата на сигурността. Традиционно най-старите форми на държавна геостратегия са свързани с развитието на военната география и статистика, на военната стратегия и сигурност. Днес те са обогатени от влиянието на десетки нови природни и обществени фактори.

Пасивна и активна външна геостратегия

Външните геостратегически механизми могат да се разглеждат като пасивни или активни. Пасивните са аксиоматичен резултат от натрупания многовековен интуитивен опит на държавните институции при провеждане на превантивни дейности за защита на националния интерес в околното пространство. По-голямата част от тях са съгласувани с утвърдена глобална или регионална обществено-историческа традиция. Активните външни геостратегически механизми се отличават с уникален за всяка държава характер. Те са съобразени с конкретни пространствени или конюнктурни времеви фактори, поради което са носители на значителен рефлексен субективизъм и метаморфозна динамика. Между пасивните и активните геостратегически механизми има силни взаимни причинно-следствени връзки, поради което разграничаването им трябва да се приема, до голяма степен, условно.

Пасивните външни геостратегически механизми имат инстинктивен характер и са тясно обвързани с цялостното еволюционно обществено-историческо развитие на държавата, с основните й форми на геополитическо съзнание, с нейния традиционен геополитически код/кодекс. Могат да бъдат представени в няколко основни аспекта:

• Правно-политически и институционално-идеологически/иконографски механизми за дефиниране на устойчиви символи, критерии, аргументи и параметри на държавния интерес, държавната (националната) доктрина, суверенитета и сигурността: държавна територия, държавни граници, основен закон (конституция), официален език (или официални езици), хералдика и емблематика (герб, химн, флаг). До голяма степен, те са свързани със специфичните форми на вътрешна политическа организация в държавата (форми на управление, държавен строй, политически отношения, структура и разделение на властите, човешки права и други);
• Планово-логистични механизми за противодействие на военна агресия или поддържане на готовност за военни операции в други страни: създаване и поддържане на армия, военна инфраструктура (вкл. военни бази с особен политически статут), стратегически военновременни запаси и други;
• Механизми за поддържане и гарантиране на външни културно-политически и социално-икономически отношения – участие в двустранни  дипломатически договори, регионални и глобални междудържавни организации, институционално политическо съдействие на националния капитал в международното разделение на труда (икономически протекционизъм), изграждане на система от задгранични културно-информационни, политически и търговско-икономически представителства;
• Законодателни механизми за противодействие на неблагоприятни външни влияния, свързани с миграционната, митническата, културно-идеологическата, информационната и прочие политики;
• Информационно-логистични механизми за обективен анализ и ефективно въздействие върху външното за държавата географско пространство. Включва изграждането на аналитична система за събиране и обработка на стратегически важна за сигурността на държавата политическа, икономическа, технологична и прочие разузнавателна информация. Функционират чрез използването на общи легални или специализирани нелегални средства (вкл. задгранични представителства). Активните външни геостратегически механизми имат предимно рефлективен характер, провокирани са от динамично изменящи се фактори и се отличават със средно- и краткосрочен времеви потенциал за въздействие на държавата и нейните институции:
• Механизми, свързани със защита или налагане на държавния интерес при регионални или глобални кризисни процеси: военни конфликти, природни катаклизми, техногенни аварии, екологични катастрофи, хуманитарни кризи (епидемии, продоволствен дефицит, военен геноцид), терористична подготовка и други външни опасности за държавата, нейната природа, население и стопанство. Водят до повишена активност по отношение на държави, които са непосредствени съседи (от първи политикогеографски ранг) или по-отдалечени съседи (от втори, трети ранг). Като типични ответни мерки могат да се посочат: въоръжени действия за превантивна защита (вкл. установяването на временен или частичен военно-политически контрол над съседна територия/акватория/аеротория (вж. Алаев, 1983), участие в международни мироопазващи или посреднически мисии, съюзническа логистика, усилване на трансграничния контрол, формиране на крайгранични буферни зони за сигурност и мониторинг, строителство на бежански лагери и други;
• Механизми за масово пропагандно разпространение на културно-идеологическа и образователно-възпитателна информация сред съседни държави и народи по възникнали спорни въпроси от етно-конфесионален, историко-географски и социално-икономически характер. Обикновено са насочени към основната етническа диаспора (5), свързана с националното самоопределение или близки в културно отношение етнически или религиозни общности. Основни способи за въздействие са: издаване и задгранично разпространение на специализирани печатни издания; радио-телевизионни предавания, използващи мощни наземни станции и космически спътници; интернет. Специфични форми за активно прокламиране постиженията на националния/държавния модел на развитие са домакинството или представителното участие в световни/регионални форуми: политически, икономически и екологични конференции; културни и научни симпозиуми; юбилейни чествания; търговски и технологични изложения; спортни първенства/олимпиади;
• Финансово-икономически механизми за регионално и глобално въздействие – кредитиране или подпомагане на комплиментарни (6) държави, териториални общности или отделни чужди граждани. За целта се използват държавни и подпомагани от (или подпомагащи) държавата институции: министерства, водещи корпорации, целеви фондове, комитети, неправителствени организации;
• Инвестиционни механизми за изграждане на значими за външните отношения на държавата инфраструктурни съоръжения, включително  участие, препятстване, блокиране или конкурентно алтернативно пространствено дублиране на инфраструктурни проекти с регионално или глобално значение. Като примери могат да се посочат автомагистрални и железопътни коридори, нефто- и газопроводи,  пристанищни, летищни и ракетни съоръжения.

Интеграционната геостратегия като хипотеза на модерното развитие

Глобализацията и регионализацията са в основата на съвременния, пространствено дефиниран, цивилизационен процес, поради което могат да се разглеждат като неотменна част от широката научна интерпретация на географския анализ. Съпътстващите ги интеграционни и дезинтеграционни тенденции са предмет на анализ в много от обществените науки, тъй като пораждат сложни социални, политически, икономически и екологични последици. Политикогеографската им интерпретация е пряко свързана с геополитиката и геостратегията, както и със свойствените им изследователски методологични подходи: културно-цивилизационен, системно-структурен, пространствен, сравнителен, функционален, прогностичен.

Глобализацията е феномен, обхващащ сложна система от елементи. Може да се разглежда като многопластов процес, стимулиран от всестранното развитие на човешката цивилизация. Водещи подходи при анализирането й са цивилизационният, историческият, икономическият, екологичният, а като първостепенен акцент се извежда пространственото дифузионно срастване на идеологии, технологии и проблеми между главните региони на планетата. На тази база възникват интегрални научни направления – например глобалистиката, както и някои конкретни, от обектна и предметна гледна точка, нейни аналози: глобална география, геоглобалистика, геополитика и други.

Регионализацията на съвременното световно развитие протича в неразривна връзка с глобализацията и се изразява в контрастно междурегионално задълбочаване на ключови културно-икономически, военно-политически и природно-екологични характеристики. Глобализацията и регионализацията потвърждават диалектическото противоречие между единството и многообразието на цивилизационното развитие. Феномените, свързани с природно и културно дефининираните пространствени географски различия, провокират формирането на своеобразно, антонимно на глобалистиката, интердисциплинарно научно направление – регионалистиката, както и на методологично тясно обвързаните с нея регионална география (вкл. странознание), геостратегия, местно самоуправление, устройство на територията, регионална сигурност, регионална политика и други. Всяка от тях се опира на многообразието от форми на взаимодействие между природа и общество.

Ключови обекти на изследване в регионалната география на света са държави, природно или културно обособени техни пространствени елементи, както и междудържавни политико-икономически обединения. Понятието „страна” е най-масово използвания техен общ обектен еквивалент. Странознанието е едно от водещите макропространствени направления на регионалистиката и се отличава с голямо разнообразие от предметни изследователски тематични области: историческо развитие, природни ресурси и природоползване, демографски процеси, културни особености, стопанска структура, правно-политически и социално-икономически отношения.

Понятията държава и междудържавно обединение имат по-тесен политически смисъл, тъй като се характеризират със строго определен пространствен обхват и граници. За разлика от страните, държавите и междудържавните обединения могат да се разглеждат и като обект, и като субект на социално-икономическите и културно-политическите процеси. Тяхното глобално и регионално взаимодействие субективизира същността на геополитическото пространство, особено ако се характеризира от гледна точка на геостратегията.

Един от характерните индикатори на взаимно обвързаните съвременни процеси на глобализация и регионализация е появата, през последните десетилетия, на редица интеграционни междудържавни глобални и регионални организации. В институционално отношение те декларират стремеж за постигане на относително диференциращи се интеграционни цели (културни, политически, военни, социални, икономически), които, през втората половина на ХХ век, успяват да се наложат като първостепенни фактори на модерното цивилизационно развитие. Като основен светогледен критерий на интеграционната ефективност изпъква либералният обществен модел на междудържавните/международните общности. Тяхното бъдеще вече надхвърля традиционната достатъчност на триадата САЩ-ЕС-Япония или на отношенията Север-Юг. Според Димова (2006), същността на динамичната и всеобхватна интеграция днес вече се определя от политики и стратегии за свободен обмен и общуване на всички пространствени нива, чрез демократична и полицентрично балансирана световна система.

Съвременните интеграционни системи обвързват в едно цяло социално-икономическите и правно-политическите структури на различни държави чрез изграждане на плуралистични международни общности. Deutsch (1978, 1989) изказва спорното, от гледна точка на съвременните реалности, твърдение, че икономическите отношения между тях са в основата на интеграцията, а политическите трябва да се разбират по-скоро като съюзяване. Според него, най-малката възможна ефективност на плуралистичните международни общности се изразява в предотвратяването на конфликти, което на практика доближава интеграционната тематика до проблемите на регионалната и глобалната сигурност. Така, акцентирането върху функционалните аспекти на интеграционния процес извежда международната политика като първостепенен фактор, а международната икономика – като най-съществения й резултат (Гилпин, 2003; Доуърти, Пфалцграф, 2004). В тази светлина обикновено се анализират и ефектите от интеграционното свръхразширяване, водещи до повече институционализъм, който, от своя страна, се изразява в създаването на общи наднационални управленски органи, призвани да гарантират по-висока ефективност на политическите решения (Димова, 2006).

Идейният създател на геоикономическата наука – Luttwak (1990), я представя като своеобразна икономическа геополитика, като смята, че съвременният геоикономическият конфликт ще замени същността на класическия геополитически конфликт. Според него, геоикономиката анализира стратегията и инструментите за развитие на националната/държавната конкурентоспособност, игнориращи класическата геополитическа идея за контрол над физическото пространство на регионите и лансиращи флуидното движение на финансови потоци във виртуалното пространство на т. нар. турбокапитализъм (Luttwak, 1999).

Същевременно, реципрочният на възходящия вертикален анализ дава възможност да се дефинират като интеграционни и всички вътрешни низходящи държавни отношения. Това е още един повод да се стигне до заключението, че както геополитическият/геостратегическият, така и интеграционният анализ е пълен и ефективен само, когато се провежда на всички възможни пространствени географски нива.

Ключов подход в глобалните интеграционни процеси е имитационния стремеж към унификация, стандартизация и сближаване на обществени ценности и механизми. В резултат светът става по-силно обвързан и зависим от основните цивилизационни региони и съответните им култури, народи и държави. На тази основа възниква концепцията за глобалното общество, където всички хора са граждани на света (космополити). В същото време, един от откритите критици на глобализацията и основните и организационни форми – Stiglitz (2002, 2006), извежда редица явни негативни ефекти, които стоят в основата на т. нар. антиглобализъм.

Основен индикатор на институционализирането на световните обществени процеси е формирането на правно-политически механизми за техния мониторинг и управление. Висша институционална форма на глобалната интеграция е ООН, чиято сложна структура е представена от десетки спомагателни органи и поделения. Значима роля играят също и глобални организации, като Г-8, Г-24, Г-77, Движение на необвързаните, Организация Ислямска конференция, ОПЕК, БРИК както и редица регионални по своята същност  организации с голяма роля за световното развитие: НАТО, ЕС, НАФТА, АСЕАН, АПЕК, ШОС, Арабска лига и други. Специфична форма за глобално институционално интегриране са транснационалните (международни) корпорации.

Все по-активни актьори на глобалната политическа сцена са някои, придобили трансконтинентално значение, неправителствени обществени организации или институции, станали изразители на специфично планетарно мислене. Типични примери са Римският клуб, Грийнпийс, Отворено общество, Лекари без граници, Амнести Интернешънъл и други. Целите им са свързани със стимулиране на общи международни правила, взаимен контрол и международно сътрудничество във военно-политическата, социално-икономическата и научно-техническата област, екологията, правото, междуетническото сътрудничество, световното наследство и други.

В контекста на икономически и политически интерпретираните теории, регионалната интеграция може да се дефинира като процес, насочен към оптимизиране на комплексната стопанска ефективност (вж. Русев, 2012). В по-конкретен пространствен аспект общите интеграционни усилия на съседни държави и народи са насочени към оптимизиране на географската и геоекологичната ефективност и свързаните с тях геостратегически аспекти на вече посочените териториална справедливост и сигурност. В резултат се формират политическо пространство и политически системи от съвършенно нов тип. Същевременно, теорията и практиката на международните отношения разглеждат тези проблеми през призмата на: класическите и съвременни либерални идеи; структурализма, институционализма и функционализма; неомарксизма и отворената социална пазарна икономика; плурализма, федерализма и субсидиарността; континюитета между икономика и политика. Обща концептуална основа е системната идея за глобално-регионалната интеграция (Димова, 2006).

*          *          *

В настоящото изследване се прави опит да се използва методологичният потенциал на сложно съчетание от значими обществени научни направления. В ролята на общ знаменател се използва хорологичната същност на природно и социално детерминираното географско пространство, пречупено през призмата на широкоспектърния  геополитически/геостратегически  анализ/синтез.

Бележки:

1. 1. Терминът Fourth World се появява през 70-те години на ХХ век за обозначаване статута на национални малцинства (т. нар. малки народи), които не живеят в собствени държави (най-често са в състава на многонационални държави). В по-широк смисъл, Четвърти свят са т. нар. най-слабо развити страни, които се водят на специален отчет в ООН.
2. 2. Asymmetric Threats e термин, въведен в англоезичната литература за обозначаване на противоборството между несъпоставими по мощ и статут противници и на типични примери от международната военно-политическа практика, при които по-слабият противник е в състояние да нанесе сериозни щети, а в определени случаи – дори да наложи волята си над по-силния (вж. Arreguin-Toft, 2001; Дериглазова, Зиновьев, Тимошенко, 2009).
3. 3. От παράδειγμα (paradeigma) – буквално модел, пример. В научната теория се използва за обозначаване на мисловния модел; на конюнктурно наложилия се през определена епоха набор от практики в изследванията на дадена наука.
4. 4. От англ. Strategic Geography – комплексна наука, изследваща стратегическите аспекти на природната и обществената география. Създава информационна основа за стратегическите свойства на географската среда и влиянието й върху други компоненти на геостратегията. От своя страна, стратегическата география може реципрочно да се раздели на основни изследователски направления като обща, управленска, национална, регионална (стратегическо странознание), военна, глобална, морска, планинска, продоволствена, културна, енергийна и много други.
5. 5. От гр. διασπορά (разселване) – термин, с който е прието общо да се обозначават географските ареали на разселване на определен етнос, народ или нация, включващи както територията на определена държава, така и територии извън нея.
6. 6. От лат. complёmentum (взаимно допълване, съответствие) – терминът намира приложение във философията, физиката, химията, биологията. В етнологията се използва за обозначаване на взаимна симпатия или антипатия (чувство за разбиране/неразбиране) между отделни общества (вж. Гумилев, 1990, 1993). В културологията, социологията, политологията, политическата география, геополитиката и геостратегията комплиментарността често се използва за обозначаване на солидарност между политически обекти и субекти на базата на изградени сходни културно-исторически, расово-етнически, социално-икономически или идеологически ценностни системи.

Литература:

Алаев, Э., Социально-экономическая география. Понятийно-терминологический словарь. Москва, 1983.

Батаклиев, И., Развитие и днешно състояние на българската географска наука. – Изв. на БГД, VI, 1939.

Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – Год. на Държавното висше училище за финансови и административни науки, т. І, 1940/1941.

Бацаров, З., Геополитически системи. София, 1999.

Бешков, А., За абсолютния хорологизъм в антропогеографията. – Изв. на БГД, Х, 1943.

Бжежински, Зб., Голямата шахматна дъска. София, 1997.

Бояджиев, В., За значението и съдържанието на някои основни категории на теоретичното географско познание. – Год. на СУ „Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 87, 1995.

Бъчваров, М., Сблъсък на цивилизациите или културна иконография на глобализиращия се свят. – В: Общности и идентичности. София, 1998.

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. София, 1999.

Бъчваров, М., География на културата или културна интерпретация на географията. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Гилпин, Р., Глобална политикономия. София, 2003.

Гумилев, Л., География этноса в исторический период. Ленинград, 1990.

Гумилев, Л., Ритмы Евразии. Москва, 1993.

Даков, В. Прогноза за развитието на икономогеографското знание у нас в светлината на системния подход. – Год. на СУ „Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 63, 1971.

Дериглазова, Л., В. Зиновьев, А. Тимошенко, Асимметричные конфликты. Томск, 2009.

Дерменджиев, А., За необходимостта от социални, културни и геополитически знания. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Димов, Н., Географските системи: еволюция, самоорганизация и управление. – В: Теоретични проблеми на географското познание. В. Търново, 1994.

Димов, Н., Теоретични перспективи на географската наука. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 89, 1999.

Димов, Н., Векторите в теоретичния анализ на географската наука. – В: Трети международен географски конгрес. София, Скопие, 2005.

Димова, Р., Теоретични основи на международната икономическа интеграция. – Научни трудове на УНСС, XLVI, 2, 2006.

Доуърти, Д., Р. Пфалцграф, Теории за международните отношения. София, 2004.

Дугин, А., Основы геополитики. Москва, 1997.

Дугин, А., Геополитика. Москва, 2011.

Йорданова, М., Е. Терзийска, Теоретико-методологични основи на географските изследвания. – Проблеми на географията, 3–4, 1998.

Иширков, А., Задача и съдържание на днешната географска наука. – Български преглед, IV, 12, 1898.

Иширков, А., Политическогеографско схващане на държавата. – Научен преглед, 1, 1929.

Колев, Б., Системноструктурният анализ – предпоставка за постигане на относително единство на географските науки. – Изв. на БГД, ХХХІV, 1986.

Колев, Б., Географското пространство. – Проблеми на географията, 2007.

Колев, Б., Националното географско пространство на Република България, Херон Прес, София, 2008.

Колосов, В., Н. Мироненко, Геополитика и политическая география. Москва, 2001.

Кръстев, В., Политическа география и геополитика. – Геополитика, 6, 2008.

Лакост, Ив, Геополитика и геостратегия. – Военен журнал, 1, 1993.

Лакост, Ив, Място и роля на геополитиката в модерния свят. – Геополитика, 2, 2005.

Михайлов, В., Регионалната справедливост: същност и приложни аспекти. – Понеделник, бр. 7/8, 2006.

Михова, Д., Културна география или географията през прочита на културата. – В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Недин, Ст., Етносът, територията и държавата като основни понятия в политическата география. – Военен журнал, 6, 1996.

Пенков, И., Културен ландшафт. Понятие, характеристика и анализ с поглед към българските земи. – Изв. на БГД, Х, 1943.

Радев, Ж., Предмет и методи на географията. – Естествознание и география, 1, 1919.

Русев, М., Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. - Геополитика, 4, 2005.

Русев, М., Измерения на сигурността, методологични особености и структура на географската наука. – Геополитика, 4, 2011.

Русев, М., Географска ефективност, справедливост и стратегия – основни взаимни зависимости. – Геополитика, 1, 2012.

Слатински, Н., Измерения на сигурността. София, 2000.

Сорокин, К., Геополитика современности и геостратегия России. Москва, 1996.

Стоянов, П., Глобализация и регионализация. – В: Основни проблеми на географското образование във ВУЗ. Свищов, 2001.

Стоянов, П., Социалната география вчера и днес. – В: Социална и културна география. София, В. Търново, 2004.

Стоянов, П., Немската организация на пространството. София, 2009.

Христов, Т., Френската географска школа „География на човека” (Geographie humaine). – Изв. БГД, ХХІ, 1972.

Христов, Т., М., Бъчваров, За социално-икономическата география. – Проблеми на географията, 2, 1977.

Христов, Т., География и хорология. – Проблеми на географията, 3, 1987.

Христов, Т., Н. Димов, География: политическа география и геополитика. – Проблеми на географията, 4, 1992.

Христов, Т., Периодизация на познанието за географското пространство. – В: Теоретични проблеми на географското познание. В. Търново, 1994.

Христов, Т., Развитие на политическата география в България. – В: Доклади “100 години география в Софийския университет”. София, 1998.

Яранов, Д., Днешното състояние на географията в балканските страни. Училищен преглед, 1, 1937.

Arreguin-Toft, I., How the Weak Win Wars: A Theory of Asymmetric Conflict. - International Security, vol. 26, 1, 2001.

Bullard, R., G. Johnson, Environmental Justice: Grassroots Activism and its Impact on Public Policy Decision Making. – In: The Journal of Social Issues, 56 (3), 2000.

Cohen, S., Geopolitics in the New World Era: A New Perspective on an Old Discipline. – In: Reordering the World. Geopolitical Perspectives on the Twenty-first Century. Oxford, 1994.

Davies, Bl., Social Needs and Resources in Local Services. London, 1968.

Deutsch, K., Transnational communications and the international system, Berlin, 1978.

Deutsch, K., Nationalstaat und globale Herausforderung. Stuttgart, 1989.

Foucher, М., Fronts et frontères, un tours du monde géopolitique. Paris, 1991.

Gaddis, J., Strategies of Containment: a Critical Appraisal of Postwar American National Security. New York, 1982.

Gottmann, J., La Politique des États et leur Geographie. Paris, 1952.

Harvey, D., Social Justice and the City. London, 1973.

Harvey, D., Justice, Nature and the Geography of Difference. Oxford, 1996.

Kirby, A., S. Pinch, Territorial Justice and Service Allocation. – In: Progress in Urban Geography. New Jersey, 1983.

Kristof, L., The Origins and Evolution of Geopolitics. – The Journal of Conflict Resolution, 1, 1960.

Lacoste, Y., Géopolitiques des régions françaises, Paris, 1986.

Lacoste, Y., Geopolitique. La longue histoire d`aujourd`hui. Paris, 2006.

Low, N., B. Gleeson, Justice, Society and Nature. An Exploration of Political Ecology. London, 1998.

Luttwak, E., From Geopolitics to Geo_Economics: Logic of Conflict: Grammar of Commerce. – The National Interest, 20, 1990.

Luttwak, E., Turbo-Capitalism: Winners and Losers in the Global Economy. London, 1999.

Meining, D., Heartland and Rimland in Eurasien History. – Western Humanities, 9, 1956.

Merritt, R., B. Russett, From National Development to Global Community: Essays in Honour of Karl W. Deutsch, London, 1981.

Milkova, K., Territorial Justice and Regional Policy. – In: Human Dimensions of Global Change in Bulgaria. First International Conference. Sofia, 2005.

Parker G., Political Geography and Geopolitics. London, 1994

Parker, G., The Geopolitics: Past, Present and Future. London, 1998.

Smith, D., Geography and Social Justice. Oxford, 1994.

Spykman, N., The Geography of Peace. New York, 1944.

Stiglitz, J., Globalization and its Discontents. London, 2002.

Stiglitz, J., Making Globalization Work. London, 2006.

* Ръководител Катедра „Регионална и политическа география” в СУ „Св. Климент Охридски”

** Докторант в СУ „Св. Климент Охридски”

Проекти за изграждане на мостове над Червено море съществуват отдавна. Така, идеята за мост през залива Акаба на Червено море, свързващ египетски Синай със Саудитска Арабия, датира още от 1982. Първият проект е представен през 1984, а практическата му реализация е обсъждана през 1988 и по-късно, но без развитие.

Траен стимул за осъществяване на идеята са очакваните изгоди от изграждането на моста, свързани с оживяване на транспортните връзки и търговията в района и улесняване придвижването на милионите поклонници, които ежегодно посещават свещените за исляма места в Саудитска Арабия, както и на работещите в страната чужденци от Египет и други държави от Североизточна Африка.

Силен тласък за строежа на моста дават авариите на фериботи през Червено море. Така, потъването, през 1991, на ферибота „Салем Експрес” доведе до 500 жертви, повечето поклонници. През 2006 пък, потъването на големия ферибот „Салам Бокачо” причини смъртта на 1000 души.

Освен това, наличието на мост ще позволи на преобладаващо арабските пътници да използват маршрут, заобикалящ Израел с размирния сектор Газа, както и Йордания, разположени на историческия път от Магреб (и цяла Северна Африка) за Близкия изток.

В допълнение, политическите промени в Египет увеличиха стремежа на страната да престане да се съобразява с възраженията на Израел и Йордания към подобни проекти, под предлог, че застрашават сигурността им. Освобождаването на президентския пост от Хосни Мубарак като че ли улесни одобряването на мащабния проект. Както е известно, през 2006 Мубарак обяви, че замразява реализацията му. Сега обаче, тя се разглежда от Кайро като нов начин да повиши международния си имидж, особено в арабския свят, където Египет дълги години беше обект на критики заради „приятелството си” с Израел и „незачитането на общоарабските интереси”. Напоследък нещата започнаха да се променят, след отварянето на граничния пункт Рафа със сектора Газа и възстановяването на дипломатическите отношения с Иран, прекъснати още през 1980.

Саудитското правителство отдавна подкрепя практическото осъществяване на идеята за моста. За Риад няма пречки, след като мостът ще преминава над международни води и ще носи икономически изгоди. Освен това, Саудитска Арабия е склонна да откликне на стремежа на новите управляващи в Египет за разбирателство между двете, считащи се за основни, арабски държави в Близкия Изток.

Отказът на Кайро да търси заеми от МВФ и Световната банка за реализацията на проекта и съгласието му в него да се включат фондове и частни компании от Съвета за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив (ССАСПЗ) също демонстрира приоритетно внимание към арабския свят. На практика, финансирането вероятно ще дойде най-вече от Саудитска Арабия.

Така, шансовете за реализиране на отлагания почти три десетилетия амбициозен проект нараснаха значително през последната година.

На 18 юли 2011 Египет официално даде одобрение за осъществяване на проекта, като министър-председателят определи и човека, който да отговаря за него. Това е генерал Абдул Азиз, шефът на голямата Арабска пътна асоциация.

Мостът ще има дължина 32 километра и ще използва естествената близост на двата бряга при входа на залива, относителната му плиткост и наличието на Тиранския остров. В по-голямата си част, той ще бъде изграден като естакада/виадукт, с опори в дъното на пролива, или дига в отделни участъци, и с висяща част за преминаване на кораби. По това ще прилича на 25-километровия мост-виадукт „Крал Фахд”, свързващ Саудитска Арабия с Бахрейн и минаващ през остров Ум ал-Насан. На египетския бряг мостът ще започва при Рас Насрани, северно от известния курорт Шарм ел-Шейх, а на саудитския бряг – при Рас Хамид. Преминаването му с автомобил ще отнема 22 минути.

Ако бъде изграден, мостът ще остави зад себе си редица неосъществени засега и също толкова мащабни проекти, като този за мост над пролива Гибралтар например, и ще стане четвъртото по дължина мостово съоръжение в света. Както е известно, най-дългото е 165-километровият виадукт Танян-Куншан в Китай (от който обаче само 9 км са над вода), следвано от 114-километровият виадукт Тянцзин, също в Китай, и 38-километровият мост-дига над езерото Понтчартрейн в САЩ. Макар и нареждайки се след тях, Тиранското съоръжение може да има най-дългото в света транспортно платно над вода.

Като най-перспективен се разглежда катарско-бахрейнският проект за моста, обявен още преди пет години. Осъществяването му може да се извърши от междуарабски консорциум, начело от кувейтската Hurafi Financial Group, като строителството вероятно ще отнеме четири години.

Както се очакваше, проектът получи подкрепа на последното заседание (13-14 август 2011) на Саудитско-египетския бизнес съвет в Джеда.

Мостът може да преобрази не само превозите между Египет и Саудитска Арабия, но и модела на превозите в целия регион. Той ще осигури и пряка железопътна. връзка между двете страни, каквато в момента няма. Най-голямата изгода е свързана именно с петролните превози с влакови композиции от Саудитска Арабия за африкански пазари. Риад постоянно търси начини за разширяване на външната си търговия. Ще се променят и фериботните връзки в района на Червено море. Много от тях, както и някои други връзки може да отпаднат, тъй като ще се окажат губещи. Така например, само една от линиите, използваща 15 фериботи между двата бряга, превозва годишно 1 млн пътници. Ще се съкрати значително търговията с големите количества стоки, пренасяни с кораби, за сметка на камионите и влаковете по моста. За първи път от 1948, когато бе създадена израелската държава, арабските страни от Северна Африка ще имат пряка сухопътна връзка с арабските държави в Близкия Изток, и обратното. Очаква се, за 7-10 години, събираните такси от милионите ежегодно пътуващи към свещените мюсюлмански центрове поклонници, които ще минават по моста в двете посоки, да достигнат 5 млрд. долара, колкото вероятно ще струва и самият мост. Според прогнозите, улесненият маршрут, който той ще предлага, ще доведе до нарастване и на количеството на самите поклонници. В момента, само египетските поклонници, посещаващи Саудитска Арабия, са 1,5 млн. годишно (в същото време 750 хил. саудитци всяка година посещават Египет).

Ще се увеличи и потокът на други пътници и най-вече на работници и туристи. Днес около 1,2 млн египтяни работят в Саудитска Арабия и страните от Персийския залив и вероятно много от тях ще използват новия мост.

На свой ред, Катар и Бахрейн разчитат да прокарат проекта си за моста над Червено море и заради възможността увеличеният поток от хора към свещените места в Централна Саудитска Арабия да доведе до нарастване на интереса към връзката с източния край на Арабския полуостров, т.е. с държавите от Залива. Оживяването на връзката със сигурност би съдействало и за активизиране на бизнеса по това направление.

Очаква се и ръст на саудитския икономически и търговски интерес към Египет. В момента обемът на двустранната търговия надхвърля 3,5 млрд. долара годишно, от които саудитският износ е към 2,5 млрд, а египетският - към 1,5 млрд долара. Саудитските инвестиции в Египет са 10 млрд долара, но може бързо да нараснат. Те са съсредоточени предимно в петролната индустрия, земеделието, туризма и недвижимите имоти. Увеличаването на саудитските инвестиции и развитието на търговията ще подпомогне икономиката на Египет, която е в стагнация, и ще съдейства за разкриване на нови работни места.

В момента, проектът за моста е в период на подготвяне за проучването на осъществимостта му (pre-feasibility study), т.е. все още няма твърди гаранции за реализацията му.

Междувременно, възраженията на Израел и Йордания срещу изграждането на моста не са отпаднали. Основните пристанища на двете страни на Червено море (Ейлат и Акаба) са именно в Акабския залив. С изграждането на моста, достъпът до тях, както и до военноморските бази може да бъде застрашен. Маршрутите, осигуряващи връзка с Червено море и Индийския океан, минават именно през залива. Ще се окажат излишни носещите приходи сухопътни маршрути от Африка за Арабския полуостров и обратно,  преминаващи през териториите на двете страни. Заливът Акаба отдавна е чувствителна зона: през 1967 например Египет затвори Тиранския пролив за израелски кораби, което стана и един от основните поводи за Шестдневната война.

Определени кръгове в Йордания и Израел, както впрочем и в Египет, се опасяват, че с реализацията на проекта ще се усили влиянието на Саудитска Арабия в региона. В резултат, Йордания може да бъде тласната към саудитската орбита заради рязкото намаляване на морския и трафик. Освен това Риад ще увеличи влиянието си в постреволюционния и все по-нестабилен Египет.

Други опасения за сигурността визират самия мост като потенциален обект на терористична заплаха, особено в момент на натоварен трафик, както и като възможност за по-лесно прехвърляне на терористи от единия континент на другия. Мостът ще преминава през едни от най-популярните в света места за водолазно гмуркане, с красив воден свят и топли води, което пък поставя въпроса за екологичните измерения на проекта. Освен това се налагат много сериозни геологични проучвания за осъществимостта му, тъй като районът е сред най-сеизмичните в света. По средата на дъното на залива Акаба и Червено море минава линията на Източноафриканската рифтова система, където се допират Арабската и Африканската тектонични плочи. От дълги векове това е причината за множеството земетресения и вулкани в района.

Икономическите трудности, геополитическите и геологическите страхове и чуждите стратегически интереси няма как да не оказват своето въздействат. В същото време, ако бъде изграден, обектът ще е сред най-интересните и най-внушителните мостови съоръжения в света, поне през следващите десетина години.

Мостът на двата рога: проектът Джибути-Йемен на семейство Бин Ладен

Изграждането на мост на входа на залива Акаба може да стимулира и строежа на втори мост – на другия край на Червено море. „Мостът на двата рога” би позволил осъществяването на пряка сухопътна връзка между Африканския Рог и югозападния рог на Арабския полуостров. Проектът е замислен като важна връзка между Източна Африка и Арабския полуостров над южния вход на Червено море - пролива Баб ел-Мандеб. Мостът ще бъде изграден между бреговете на Джибути и Йемен, т.е. между водите на Червено море и Аденския залив на Индийския океан.

Проектът е разработван под ръководството на един от многото братя на покойния „терорист номер едно на планетата” Осама бин Ладен – Тарик бин Ладен, и неговата Noor City Development Corporation (NCDC). Както е известно, Тарик бин Ладен, който ръководи Middle East Development LLC, създаде NDCC със седалище в Дубай именно за осъществяването на мащабни строителни проекти, включително свръхмодерни мостове и градове. Разбира се, немалко архитекти се отнасят критично към мегаломанските проекти от този тип – включително 828-метровата игла Бурж Халифа в Дубай. Както изглежда обаче, в тази част на света ги предпочитат, още повече, че разполагат с достатъчно средства за реализацията им. Така, през август 2011 саудитският принц Бин Талял (племенник на крал Абдула), обяви, че подготвя проект за 1070-метрова Кула на Кралството в Джеда. Това ще бъде най-високата сграда в света, олицетворяваща саудитската мощ и богатство, като изграждането и също ще бъде възложено на компанията на Тарик бин Ладен.

Но да се върнем към „Моста на двата рога”. Проектната дължина е 29 км, а прогнозната му стойност е между 20 и 25 млрд долара.

За да бъде осигурено свободното преминаване на кораби се предвижда мостът да има най-дългата висяща част в света (5 км). В момента най-дългата висяща част (2 км) има 4-километровият мост Акаши Кайкио, в японския град Кобе. Мостът ще използва вулканичния йеменски остров Перим, притежаващ стратегическо разположение в пролива. Под него ще могат да се разминават два от най-големите кораби в света едновременно. Очаква се пропускателната способност на моста да достигне 100 хил. автомобила и 50 хиляди пътници, използващи влакове, тъй като по него ще минава и жп линия.

Освен моста, лансираният през 2007 проект включва и строежа на два модерни града-близнаци в двата му края, които ще носят общото име Ал-Нур сити (Град на светлината). Също както и моста, те ще бъдат образец на съвременната архитектура, ще разполагат със слънчеви и други модерни енергоизточницин. В допълнение, предвижда се изграждането на летище, с капацитет до 100 млн пътници годишно, навярно най-голямото в света. Общата инвестиция, включваща моста, градовете, летището и цялата друга инфраструктура може да достигне 200, дори 300 млрд долара. Окончателното приключване на строителните работи се планира за 2020-2025.

По разчети на фирмата-строител, населението на двата нови града бързо може да достигне на 2,5 млн в Джибути и 4,5 млн в Йемен. „Градът на светлината” ще бъде първия от 100-те модерни екологични градове, които групата на Бин Ладен замисля да изгради в различни страни по света.

Очаква се всички ангажирани в изграждането, включително работниците, да достигнат 300 хил. души, в най-активните фази на строителство.

Както при проекта за северния мост на Червено море, и в този си личи силната саудитска връзка. Втори мост, над южния край на Червано море, отново би издигнал ролята на кралството, търсещо да реализира стотиците си милиарди петродолари. И тук е налице стремеж за продължаване на пътната връзка навътре в Арабския полуостров, до свещените ислямски места, и по-нататък, до източния му бряг (т.е. до Персийския залив). Фамилията Бин Ладен пък ще затвърди репутацията си на една от най-влиятелните и богати в Саудитска Арабия и целия регион. В същото време, населението около двата бряга може да разчита на немалки приходи от участието в строителните дейности и събирането на такси за преминаване по моста, които да стимулират развитието на местната икономика.

Тарик бин Ладен се договори с Джибути през 2008, като президентът на страната обеща предоставяне на терен от 500 кв. км край брега за моста и града, както и да даде съответните разрешения за строеж.

Всъщност, единственото по-реално основание за реализацията на проекта е движението на поклонници до свещените места и възможността да се привлекат туристи и да се оживи търговията в иначе бедния и неспокоен район от двете страни на пролива. Затова, въпреки инвестираните от фирмата милиони за предварителни проучвания, редица специалисти и фирми от бранша преценяват проекта като много трудно осъществим и дори „фантастичен”.

Действително, началото на строителство се отлага непрекъснато, от 2008 насам. Освен ангажиралите се с проекта власти в Джибути, липсва подкрепа от друга африканска страна или фирма. Самата Джибути е с 850-хилядно население, от които почти 1/5 пребивават в крайна бедност, а съсeдните райони на Етиопия също са много бедни.

Нестабилността и силното присъствие на терористични организации от двете страни на пролива са друг рисков фактор. Защото мостът може да улесни прехвърлянето на контрабандни стоки и терористи, които и в момента масово използват малки кораби и лодки за да сноват между двата бряга.

Както е известно, в американско-френската база в Джибути продължават да са разположени военни от САЩ, Германия и Франция, в рамките на т.нар. Операция „Непреходна свобода – Африкански Рог”. Последната е част от операция „Непреходна свобода” в Афганистан. Мисията им включва мониторинг на трафика край Африканския Рог и антитерористични операции най-вече в Сомалия. Между другото, Джибути е силно зависима икономически от външната помощ и от средствата, които получава за двете военни бази.

Очевидно е, че за да има проектът повече смисъл, трябва да се изградят магистрали и жп линии от Джибути не само до съседна Етиопия, но през нея до Кения (Найроби) и до Судан (Хартум). Такава магистрала трябва да има и от Йемен навътре към Саудитска Арабия. Само че правителствата на Джибути, Йемен и съседна Етиопия нямат нито планове и нито средства за подобни проекти.

Затова и идеята Градът на светлината, с цялата си инфраструктура, включително летището с немислимия пътникопоток, да се превърне във финансово, образователно и здравно средище за целия район на Североизточна Африка и Арабския полуостров, в крайна сметка, изглежда твърде откъсната от действителността. Тоест, вероятно ще мине още много време преди да се предприеме нещо реално, както по отношение на северния, така и на южния мост над Червено море

* Авторът е експерт по въпроси на международните отношения, ислямски свят и, регионалната сигурност. Бил е на дипломатическа работа в Турция и Холандия.

Външнополитическото прогнозиране е сложен, труден и невинаги адекватен на бъдещите реалности процес. Още повече, когато става дума да такава „мега-система”, като Китай.

Както е известно, през есента на 2012 ще се осъществи поредната „смяна на поколенията”: ХІІІ конгрес на Китайската компартия ще утвърди ключовите фигури в партийното ръководство и най-вече новия генерален секретар Си Цзинпин. От сегашния състав на Постоянния комитет на Политбюро на ЦК на Китайската компартия ще останат самоСи Цзинпин и Ли Къцян. Останалите седем ще напуснат комитета. Нови лица ще оглавят правителството (Държавния съвет), Общокитайското събрание на народните представители (ОСНП) и другите ръководни структури.

Как и на какви принципи ще се гради външната политика на Китай до 2020? Сумирайки анализите на западните, китайските и руските експерти, можем да формулираме четири проблема, които макар да се очертават и днес, тепърва ще се изправят в пълния си ръст пред новото ръководство на страната:

-          Проблемът за съхраняването в китайската външна политика на специфичния баланс между сдържаната политика на „развиваща се държава” (за каквато официално продължава да се смята Китай) и активната настъпателна политика на зараждащата се свръхдържава. Дали това ще бъде синтез на едното и другото, или пък глобалният външнополитически манталитет на новата световна държава ще надделее напълно?

-          Вариантите за решаването на дилемата в отношенията със Запада – когато, от една страна, в резултат от икономическата глобализация, Китай са сдобива (и ще продължи да го прави) с големи ресурси за реформирането си, а от друга – се сблъсква с нарастващия политико-идеологически натиск на Запада.

-          Възможностите на Китай и занапред да се дистанцира от познатите американски предложения за „подялба на света” (вариантите Г-2 и други). С това е свързан и въпросът, дали страната ще може да предложи на световната общност собствена версия за устройството на постбиполярния свят.

-          Какви ключови външнополитически инструменти ще са необходими на китайското ръководство за реализацията и прокарването на сегашната концепция на Ху Цзинтао за създаването на „хармоничен свят”?

Истината е, че засега липсват ясни отговори на така поставените въпроси, като вместо това се предлагат само експертни версии и анализи.

Ключови компоненти на китайската геополитика

В момента, в китайската геополитика присъстват два ключови компонента, които (макар и неявно) си противоречат един на друг.

От една страна, остават в сила фундаменталните външнополитически принципи на Дън Сяопин, заложени през 90-те години: „неприсъединение”, „неизпъкване”, „сдържаност и скромност” и др.

От друга страна, след като през 2010 Китай излезе на второ място в света (на първо са САЩ) по размер на своя БВП, някои външнополитически постановки на големия китайски реформатор вече не са особено актуални. На фона на общата промяна в качеството и мащабите на китайската външна политика, в китайското политическо ръководство и в експертната общност възникна потребност от формулирането и възприемането на нови идеи и подходи. Сред тях следва да подчертаем следните:

-          Съвместно развитие. Според китайските стратези, процесите на развитие и модернизация следва да протичат „паралелно” във всички страни. В идеалния случай, не бива да има „изкривявания” или пък едни страни да се развиват за сметка на други. Подобно „съвместно развитие”, на свой ред, поражда допълнителния ефект на взаимната заинтересованост от партньорство и съхраняване на стабилността;

-          „Фундаментални промени”, обективно изискващи определена пренастройка на китайския външнополитически механизъм;

-          „Хармоничен свят”. Тази концепция има както външнополитическо измерение – развитието на хармонични отношения между Китай и държавите от неговото близко и далечно обкръжение, така и вътрешнополитическо – изграждането на „хармонично общество” в самия Китай;

-          „Съвместна отговорност”. Това означава опит на Пекин да се дистанцира от американския модел за отговорността в света, половината от която (в рамките на Г-2), САЩ биха искали да възложат на Китай;

-          „Активно участие”. В тази постановка се съдържа скрито послание за смяна на акцентите в китайската външна политика и преход към по-активно позициониране в света – както в двустранните, така и в многостранните формати: в рамките на ООН, ШОС, РИК (Русия, Индия, Китай), БРИКС, АСЕАН+1, АСЕАН+3, триъгълника „Китай - Южна Корея - Япония” и др.

Всички изброени по-горе пет идеи са свързан с обща логическа нишка. От тях произтичат официално формулираните задачи пред Пекин: „предоляване на тесния регионализъм във външната политика” и „преодоляване комплекса на развиващата се държава”.

По отношение на първото „преодоляване” (на „тесния регионализъм”), следва да подчертаем, че още преди официално да формулира тази задача, Китай стремително разширяваше географията на националните си интереси, активно придавайки нови глобални измерения на своята външна политика. Така, ако преди терминът „добросъседство” се интерпретираше в китайската политология като касаещ отношенията с 14-те съседни на Китай държави, напоследък все по-често се използва едно друго понятие „голямото съседско обкръжение на Китай”. В него влизат не само прилежащите му държави, но и всички страни от Централна Азия, Южна Азия, Югоизточна Азия, Западна Азия и Азиатско-Тихоокеанския регион, включително САЩ, Австралия и Нова Зеландия. И в терминологичен, и в политически план се очертава тенденция към разширяване географските рамки на китайската регионална външна политика. При това то не става спонтанно, а в съзвучие с формулирания „глобален дневен ред”, в чиито рамки можем да откроим следните постановки:

-          борба със световната финансова криза, съвместно с водещите държави, и формиране на нова, по-адекватна на международните реалности глобална финансова архитектура;

-          участие в противодействието на тероризма, наркотрафика, морското пиратство, както и в борбата с екологичните, климатични, енергийни, продоволствени и други нетрадиционни предизвикателства и заплахи;

-          икономически и политически пробив на Китай на пазарите и държавите, където той доскоро или не присъстваше, или присъствието му беше незначително: в Латинска Америка, Африка, Централна (постсъветска) Азия и др.;

-          навлизането на Китай в географски отдалечени, но перспективни и важни в глобален план проекти: усвояването на Арктика и Северния морски път, енергийните и транспортни магистрали в Близкия Изток, Тропическа Африка, Латинска Америка и др.;

-          активна подкрепа на иницианивите, ориентирани към формирането на „неамерикански” многополюсен свят: ШОС, РИК, БРИКС.

Анализът на споменатите по-горе „преодолявания” позволява да очертаем относително новите тенденции в китайската външна политика, които или са в начален стадий на реализация, или едва сега се формират.

На първо място, променя се отношението на Китай към проблема за глобалната отговорност в света. Заради своя икономически и политически „възход”, Китай вече не може да игнорира решаването на много глобално значими въпроси или да се дистанцира от тях, както правеше преди. Китайското ръководство обаче, разглежда тази отговорност най-вече през призмата на укрепването на собствената сигурност, независимост и суверенитет. Тоест, активното участие в икономическата глобализация не бива да нарушава вътрешната стабилност и вътрешните приоритети на успешното реформиране и развитие на Китай.

Едновременно с това, въпреки надеждите на западните политолози, осъзнаването на глобалната му отговорност не поражда у Китай желание да поеме част от „вината за стореното от САЩ”, поделяйки си с тях отговорността за съдбините са света. Пекин схваща тази своя мисия най-вече като отговорност за съдбата на собственото си, над 1,3-милиардно население, а едва след това и за съдбата на останалия свят.

На второ място, променя се отношението на Китай към собствения му имидж, който придобива все по-релефните очертания на бъдеща свръхдържава. Проичините за тази трансформация са добре известни, като на първо място са смайващите икономически резултати, постигнати от китайците в периода на реформи. Проектирайки успехите на вътрешните реформи върху динамиката на промяната на китайския имидж, мнозина по света възприемат Китай като вече утвърдила се свръхдържава, или като страна, която съвсем скоро ще се сдобие с такъв статут. Оттук и идеологизираните кампании за раздухване на т.нар. „китайска заплаха”, които периодично биват инициирани в САЩ, държавите от ЕС и дори от някои руски медии. Независимо от степента на готовност на Китай за статута на „глобална държава”, основен приоритет в отношенията му с външния свят ще продължи да бъде принципът за запазване на стабилността и баланса и избягване на хаоса на всяка цена.

Що се отнася до степента и качеството на готовността за този статут – въпреки огромната си съвкупна мощ и феноменалните постижения в икономическите реформи, Китай, по редица параметри на социално-икономическото си развитие, все още не може, а и в близко бъдеще няма да може да постигне нивото на истинска свръхдържава. Това се потвърждава от редица нови политологични и икономически изследвания в Китай, САЩ, Западна Европа и Русия.

В частност, по своя БВП на глава от населението, днес Китай дори не е сред първите сто държави в света. Едва през 2020, в рамките на реализацията на доктрината за формиране на „среднобогато общество”, Китай планира радикално да промени този показател и да се изкачи на по-престижно място в световния рейтинг.

Друг обективен критерий е военно-стратегическия потециал (количество ядрени бойни глави, стратегически носители, атомни подводници и т.н.). По този показател, Китай все още е несъпоставим с водещите световни държави, като потенциалът му е с цял порядък по-нисък от този на САЩ и Русия. Едва ли този разрив може да бъде преодолян в близка перспектива (2012-2017).

Третия показател, по който Китай също изостава значително, е нивото на социалните стандарти на населението (пенсионна система, здравеопазване, социални помощи и т.н.).

Това изоставане обаче не означава, че Китай не си поставя дългосрочната амбициозна задача да се превърне в свръхдържава. Точно обратното, сегашните вътрешни проблеми го мотивират за по-бързото им решаване. При това в Пекин са наясно, че нито сегашният американски, нито рухналият преди повече от двайсет години съветски модел, са подходящи за страната. Как точно ще изглежда бъдещата китайска свръхдържава днес не могат да кажат нито в Китай, нито извън него. Въпреки това, въз основа на сегашните процеси и тенденции, можем да се опитаме да очертаем някои предварителни рамки.

Как ще изглежда китайската свръхдържава

Най-вероятно, тя няма да бъде ориентирана (нито идеологически, нито политически) към осъществяването на глобална външна експанзия, агресивност и формиране на нова „световна китайска империя”. В хилядолетната история на Китай липсва традиция да се създават световни империи. Точно обратното, самата китайска цивилизация периодично става обект на външни експанзии, като ту се свива, ту се разширява, достигайки до река Амур, на север, Тибет и Синцзян, на югозапад и северозапад и река Меконг, на юг. В този контекст, опитът на колониалните империи едва ли е приложим по отношение на Китай.

Възможно е, елементите на конвергенция (между социализма и капитализма, регионализма и глобализма) значително да се усилят, и да започнат да доминират във вътрешното и външното развитие. Сегашната политика на „мека сила”, практикувана от Пекин, може да придобие системен и по-мащабен характер, превръщайки се в своеобразен компенсатор на силовата политика, характерна за великите държави.

В същото време се очертава (при това още днес) значително укрепване на национално-патриотичната мотивация, на вълната на общия успех. „Медалът” обаче има две страни. Едната е позитивна – формирането в китайското общество на обединяваща идея за възраждането на китайската нация, която генерира гигантска енергия, сплотява страната и дава перспектива за „велико бъдеще”. Върху това работят днес медиите, филмовата индустрия и другите изкуства. Другата страна на медала е формирането на достатъчно опасни за китайското ръководство и за Китай, като цяло, националистически настроения и визии. Част от тези възгледи могат да се видят в китайския Интернет (около 500 млн. ползватели) или в печатните медии. Засега, национализмът все още не се е превърнал в системно явление, засягащо всички етажи на китайското общество и държавата, да не говорим за Компартията. Такава перспектива не се очертава и за периода 2012-2017. В бъдещия модел на китайската свръхдържава обаче, елементите на националния патриотизъм значително ще се усилят и, възможно, ще придобият системен характер.

Очертават се също: запазване на управленската вертикала „партия – държава – общество”; големите мобилизационни възможности на държавата на всички равнища; развити валутно-финансови механизми и ресурси; запазване и по-нататъшно развитие на уникалния опит в адаптиране методите на либералната икономика; умелото използване на целия набор от стратегеми за текущата, средносрочната и дългосрочната вътрешна и външна политика, даващи възможност на Китай да съчетае тактическата гъвкавост със стратегическата насоченост.

Разбира се, в хода на развитието на Китай, много от посочените по-горе параметри и тенденции могат да отидат на заден план или напълно да изчезнат, като вместо тях се появат нови, все още неоформили се напълно днес (икономически, политически и идеологически), в качеството си на фиксирани системни явления.

На трето място, в рамките на политиката на „преодоляванията”, се променя отношението на Китай към такъв ключов дипломатически инструмент като партньорството. Ако в миналото това понятие имаше почти еднакво значение за всички китайски партньори, днес във външната политика на Пекин очевидно се налага диференциран подход към държавите в рамките на формиралите се модели на партньорства.

Така, водещите китайски политолози разграничават четири основни групи държави-партньори на Китай. Основният критерий е степента на приоритетността и значението на партньорството за Пекин. При това се вземат предвид не толкова икономическите критерии (ниво на развитие на търговията, инвестиционно сътрудничество и т.н.), колкото политическите параметри.

Според тази типология, на първо място (т.е. като висша форма или първа група) се поставя „руско-китайското стратегическо партньорство и взаимодействие”, което, както смятат китайците, „не се влияе от времето и идеологиите и се основава на единството или близостта на двете държави по ключовите (стратегически) въпроси на международната политика”.

Още в края на 90-те години, в Китай беше възприета стратегемата: да се опрем на Севера (т.е. на Русия), да стабилизираме Запада (ЕС и САЩ) и да се насочим на Юг (т.е. в държавите от Третия свят – Азия, Африка и Латинска Америка).По принцип, тази стратегема се запазва и днес, като въпреки значително по-малките обеми на двустранната търговия (в сравнение с ЕС, САЩ, Япония и АСЕАН и др.) отношенията с Русия продължават да се ценят много повече от китайското ръководство, отколкото тези с която и да била друга държава.

Втората група китайски партньори включва Южна Корея, Бразилия, ЮАР, Индия, Канада, Украйна Беларус, Мексико, Аржентина и редица други държави. Отношенията с тях се характеризират от китайските експерти като „партньорски отношения от приятелски тип”. С държавите от тази група Китай няма противоречия по ключовите интереси, но са налице локални (териториални и други) разминавания.

В третата група са включени държавите от ЕС и АСЕАН. С тях Китай има много общи (икономически) интереси, но има и политически различия по редица ключови въпроси, както и териториални спорове (с някои членки на АСЕАН). В Пекин подчертават необходимостта от значително повишаване нивото на доверие в тази група и определят партньорството с държавите в нея като „съгласувано или координирано”.

Накрая, в четвъртата група влизат САЩ и Япония, които се разглеждат от Китай като потенциален стратегически противник. Между тях и Пекин има очевидни разногласия по редица дългосрочни проблеми, в същото време обаче, са налице и важни икономически и отчасти политически (борбата с тероризма и др.) общи интереси. Отношенията с тях се дефинират като „прагматично партньорство”. Въпреки експертния характер на тази терминология относно партньорството, тя вече присъства в официалните китайско-руски, китайско-индийски, китайско-японски, китайско-американски и други двустранни документи. В бъдеще, всяка от изброените групи може да променя състава и броя на участниците си, в зависимост от характера на формиращите се отношения.

Глобалните и регионални измерения на китайската геополитика

В рамките на анализа на китайската външна политика е важно да се акцентира върху новите (или качествено променените стари) тенденции. Ето някои от най-интересните в този смисъл направления.

Китай - ООН

От 2005 насам Китай реализира, посредством ООН, редица системни проекти за подпомагане на най-бедните държави в света. В същото време, Пекин по-широко използва правото си на вето в Съвета за сигурност. Ако преди китайците налагаха вето предимно на резолюциите, прокарвани от държави, поддържащи дипломатически отношения с Тайван, днес Китай (заедно с Русия и редица други държави) редовно гласува против резолюции, предложени от водещи световни сили (САЩ, Великобритания, Франция и др.), които, според него, биха довели до дестабилизация в ключови региона на планетата (1). Сред скорошните примери е гласуването (през октомври 2011) на Китай и Русия срещу френския проект за резолюция относно Сирия в Съвета за сигурност на ООН.

Позиционирането в БРИКС

За разлика от групата РИК (Русия, Индия, Китай), в този проект липсва ясно изразен евразийски дневен ред. Днес можем да очертаем пет основни теми, превърнали се в обща основа за формирането и дискусиите на дневния ред на БРИКС:

-          превръщането на БРИКС в официално оформено международно обединение чрез създаването на „механизъм за диалог”;

-          взаимодействие за преодоляването на световната финансова криза и създаването на нова глобална финансова архитектура;

-          търсене на решение за проблемите, касаещи енергийната сигурност и климатичните промени;

-          развитие на сътрудничеството в сферата на търговията и индустрията;

-          хуманитарно сътрудничество в сферите на образованието, културата и науката.

Най-голямо съвпадение между позициите на участниците в проекта се очертава по отношение на глобалните проблеми. Сред тях са задачите, свързани с по-бързото трансформиране на международната банкова и финансова системи, включително реорганизацията на управляващите структури на Световната банка и Международния валутен фонд. Всички държави от БРИКС са единни за необходимостта да се обърне специално внимание на създаването на „алтернативна резервна валута или пък на нова глобална валута”, задължително отчитайки и възможните последици от това.

Ако обобщим изказванията на китайския президент Ху Цзинтао за проекта БРИКС през последните три години, можем условно да изведем 8 основни тези:

-     съвместни усилия за възстановяването на световната и собствените икономики;

-     реформиране на глобалната финансова система въз основа на нов, справедлив международен финансов ред.

-     съвместна защита на интересите на развиващите се страни;

-     гарантиране на сигурността: продоволствена и енергийната, както и на общественото здравеопазване;

-     използване предимствата на БРИКС по отношение на ресурсите, пазарите и работната сила;

-     съвместна борба с климатичните промени, развитие на научно-техническото партньорство и изследванията в сферата на високите технологии, включително новите енергийни източници;

-     стимулиране на хуманитарните обмени: развитие на сътрудничеството в културната, туристическата и спортната сфери, образованието и здравеопазването;

-     съхраняване и укрепване на спецификата и стратегия за развитие на всеки от петте модела за модернизация в рамките на БРИКС.

Ако сравним общия съгласуван формат и китайската платформа на Ху Цзинтао, ще видим, че последната е доста по-широка и фундаментална. На практика, тя отразява основните глобални и национални теми, отчитайки особеностите на китайската стратегия и тактика в света: последователно решаване на въпросите за обновяване на глобалната финансова архитектура, борба с кризата, защита на интересите на развиващите се страни (към които Китай,           формално, все още се причислява), гарантиране на сигурността в нетрадиционните сфери (продоволствие, енергетика и т.н.), проблемът за климатичните промени и укрепване на националните модели на модернизация. В рамките на проекта, Китай акцентира най-вече върху формирането на „по-справедлив свят”.

Активизацията в Централна Азия – на двустранно равнище и по линия на ШОС

Китай залага на бързата и ефективна реализация на своите транспортни, енергийни и инвестиционни проекти в двустранен формат. В политически план, Пекин признава централноазиатските приоритети на Москва. Китай разглежда формата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) както в регионален (централноазиатски), така и в глобален аспект.

Енергийният аспект. След арабските революции традиционните маршрути за доставка на петрол и газ за Китай от Близкия Изток стават все по-опасни и нестабилни. В тези условия рязко нараства ролята и цената на сухопътните енергийни коридори от Централна Азия и Русия. Въвеждането в експлоатация (през 2009) на газопровода Туркменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай промени стратегическите приоритет на държавите-износителки на газ от Централна Азия. През първата година и половина от експлоатацията на тръбопровода, Туркменистан е изнесъл за Китай над 10 млрд. куб. м природен газ, като само за първите пет месеца на 2011 са изнесени над 5,7 млрд. куб. м. В момента този внос покрива над 10% от вътрешното потребление на газ и над половината на целия внос на газ в Китай. Това породи известна конкуренция за износа на централноазиатския газ между Москва и Пекин. Китай купува туркменския газ по цени, които са под пазарните, като това автоматично оказва влияние върху руско-китайските преговори за цената на сибирския газ за Китай. Предлаганата от китайците цена прави износа на този газ нерентабилен. Руските предложения за продажбата му по пазарни цени се отхвърлят от Пекин, който изполва като аргумент именно газовите си споразумения с Туркменистан.

Инвестиционният аспект.Усвояването на китайските инвестиции, без оглед на предназначението им (през 2010 общият им обем в централноазиатските държави надхвърли 15 млрд. долара), стимулира товарооборота и подобрява някои макроикономически показатели в страните от региона. В същото време обаче, фокусирането върху суровинната сфера отвлича ресурси от клъстъра на обработващата индустрия, без който формирането на балансирана икономическа структура в региона е крайно проблематично.

Казахстан продължава да е основния китайски приоритет в Централна Азия по отношение на двустранното сътрудничество. На него се падат около 80% от товарооборота между Китай и всички централноазиатски държави-членки на ШОС. Основните пера в казахстанския износ за Китай са суровините: енергоносители (петрол и газ) – 63%, черни и цветни метали (най-вече като скрап) и стомана – 24%. Срещу това Казахстан получава продукти на машиностроенето и металообработката (72%), храни (11%), както и стоки за масова употреба, значителна част от които спокойно биха могли да се произвеждат и в Казахстан. През 2008, обемът на двустранната търговия надхвърли 14 млрд. долара.

Обликът на ШОС в света стремително се променя. Организацията вече е сред световните центрове на влияние и част от „неамериканския свят”. В рамките на ШОС съществуват три нива: това на постоянните членове (Русия, Китай, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан), на страните-наблюдатели (Индия, Пакистан, Иран и Монголия) и на държавите-партньори в диалога (Беларус и Шри Ланка). В рамките на проекта все по-ясно се очертава и военно-политически компонент. Във Вашингтон и Брюксел започват да осъзнават, че са пропуснали появата на нова и все още не съвсем ясна за тях организация. Днес САЩ и ЕС оценяват по различен начин ШОС. Вашингтон например, веднага след като разбра, че съюзниците му Индия и Пакистан са подали официални заявления да станат членове на ШОС, поиска да бъде приет в групата на партньорите в диалога. Аналогични желания декларираха Сеул и Токио. Брюксел, обратното, подчертава отрицателното си отношение към организацията, критикувайки я по редица хуманитарни и политически въпроси. Тази позиция на ЕС изглежда, най-малкото, недалновидна и отразява общата европейска криза на политическото мислене.

Комплексно присъствие в Африка и Латинска Америка

През 2011 китайските корпорации подписаха 54 големи договора в Латинска Америка и 69 – в Африка. Обемът на търговията на Китай с Латинска Америка през 2010 беше 163 млрд. долара, а с Африка – 119 млрд. долара. Всека година китайците инвестират в Латинска Америка по 10 млрд. долара. Пекин разреши на Аржентина да продава пшеницата си за юани, с които аржентинските фирми купуват китайска селскостопанска техника. През 2010 Китай откри вътрешен междубанков пазар на своите ценни книжа за чуждестранните банки, разполагащи с резерви в юани. По тези направления (Африка и Латинска Америка) особено отчетливо могат да се проследят ресурсните, инвестиционни, хуманитарни (формирането на положителен имидж) и политически интереси на Пекин. Фактът, че Китай опрости дълговете на 33 африкански държави, както и създаването на Форума „Китай-Африка”, несъмнено, укрепиха китайските позиции на Черния континент.

Политиката на „меката сила”

Добре известен е глобалният (мрежови) проект на Китай – създаването на т.нар. институти Конфуций, които разпространяват в почти 50 държави по света китайския език и култура. Пекин акцентира върху „моралната привлекателност” на едни или други (икономически и политически) стъпки на китайската дипломация, особено в държавите от Третия свят. В рамките на „мекото взаимодействие”, на практика, се реализира разширяването на китайското културно влияние в света.

Китай – САЩ

Постепенно, се формира своеобразен „двуполюсен модел” на китайско-американските отношения. От една страна е полюсът на нарастващата взаимозависимост. В него се концентрират общите икономически интереси на двете държави, включително търговията и инвестициите (Китай купи американски дългови книжа за 2 млрд. долара). От друга страна, укрепва полюсът на потенциалните конфликти и противоречия, свързани с американския натиск върху юана, геополитическите „разминавания” в Азиатско-Тихоокеанския регион и други части на света, включително Арктика, Тайван, Тибет, Синцзян, или пък свързани с използването на космоса, традиционната тема за човешките права и т.н. Този модел отразява неразрешимото, поне за момента и за двете държави, противоречие - „заедно е трудно, а по отделно невъзможно”. Изходът от него засега не се очертава.

Китай-Южна Азия

В китайско-индийските отношения е налице „класическият” комплекс на междудържавните връзки (икономически, политически и културни), характерен за всеки двустранен модел на отношения. При това усилват значението си елементите, свързани с регионалното влияние на Китай и Индия, съответно, в Североизточна и в Южна Азия. В качеството си на неформални лидери на „своите” региони, те, волно или неволно, внасят в двустранните си отношения както елементи на междурегионално сътрудничество, така и на съперничество. Обективно погледнато, общата позиция по проблема за ядрените оръжия сближава Пекин и Делхи. Ориентирайки се, в разумни граници, към стратегия на ядреното сдържане, двете държави я разглеждат не толкова като средство за водене на война, колкото за наложен им от ситуацията политически инструмент, необходим за усилването на техните регионални и глобални позиции.

Върху отношенията между Китай и Индия влияят и трети държави от географски близките им региони. Пакистан например оказва негативно влияние върху двустранните китайско-индийски отношения – те придобиват по-малко доверителен характер, нараства и конфликтният им потенциал. Русия пък, точно обратното, съдейства за стабилизиране на отношенията между Пекин и Делхи. Формирането на известния „триъгълник” РИК (Русия, Индия, Китай) позволи, освен решаването на задачите на икономическото и политическо сътрудничество, сближаването между Пекин и Делхи, в рамките на развитието и задълбочаването на тристранния диалог. Резултат от индийската политика на Китай трябва да стане постигането на стратегическо партньорство с Делхи. В основата му е взаимният икономически интерес. През 2010, обемът на търговията между двете страни, надхвърли 60 млрд. долара (2). В същото време са налице и определени пречки, като например китайските претенции за територията Аруначал-Прадеш.

Пакистанският вектор е сред приоритетните за Пекин в регионите на Южна Азия и Средния Изток. Между двете страни се формира система на взаимно подкрепа за приемането им в различни регионални организации. Така, през 2005 Китай получи статут на наблюдател в СААРК (Асоциацията на държавите от Южна Азия), а Пакистан – в ШОС. В Исламабад се опитват да стимулират Пекин да се ангажира по-активно в Южна Азия. Китайско-пакистанското сътрудничество обхваща химическата индустрия, инженеринга, доставките на подвижен жп състав, изграждането на инфраструктурни обекти, шосета, пристанища, мостове, жилища и т.н. Сред ключовите обекти на китайските инвеститори е пристанището Гуадар, в първия етап на чието изграждане (до 2006) Китай вложи 2 млрд. долара, а във втория – 600 млн., което позволи построяването на 9 морски пристана.

Активизацията в прилежащите региони на Източна Азия

Това направление си остава приоритетен регионален вектор в интеграционен и търговско-икономически аспект.

В региона все още се запазва системата за сигурност, формирала се през студената война и ориентирана към САЩ и техните съюзници (Южна Корея, Япония и др.). При това, косвено признавайки стабилизиращата роля на американското военно-политическо присъствие в региона, Пекин разработва алтернативни проекти (3). Остър проблем си остават неразрешените териториални спорове в китайско-японските, руско-японските, китайско-виетнамските и японско-южнокорейските отношения за едни или други групи острови- Икономическите и екологични аспекти, свързани с бързия възход на Китай и увеличаващото се ресурсно-екологично „бреме” в прилежащите територии на държавите от АСЕАН (басейна на река Меконг), руския Далечен Изток (басейнът на река Амур) и Казахстан (басейна на река Черен Иртиш). Каскадите от ВЕЦ-ове и канали на река Меконг, изграждани от китайците, освен икономическа полза, поставят и сериозни екологични предизвикателства както пред отделни държави от Югоизточна Азия (Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма, Виетнам), така и пред южните китайски провинции.

За водещите държави от региона (Япония, Русия, Южна Корея), Китай се превръща в изключително изгоден търговски и инвестиционен партньор. През 2010, обемът на китайско-японската търговия надхвърли 300 млрд. долара, а японските инвестиции в Китай достигнаха 70 млрд. Обемът на търговията с държавите от АСЕАН пък надхвърли 280 млрд. долара. На 1 януари 2010 беше открита зоната за свободна търговия Китай-АСЕАН. За създававнето и бяха необходими осем години. Тя включва 11 държави, в които живеят 1,9 млрд. души. След откриването и, средните нива на митата между Китай и държавите от АСЕАН намаляха от 9,8% до 0,1%. В рамките на зоната успешно се развива субрегионалният проект за сътрудничество в басейна на река Меконг между Китай, Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма и Виетнам. Според китайски експерти, в зоната за свободна търговия ще бъдат освободени от такси и мита над 7000 вида товари, което е почти 90% от цялата номенклатура на товарния обмен между Китай и АСЕАН. Освен това, този проект предвижда разширяването на сътрудничеството на Пекин с държавите от АСЕАН в сферата на услугите и инвестиционните споразумения.

Основите на тази политика бяха заложени още по времето на Дън Сяопин: курс към стабилизиране на близката китайска периферия и подобряване имиджа на Китай сред държавите от нея. Това не беше насочено към формирането в Източна Азия на „китаецентричен модел”, както, между другото, очакваха и противниците, и приятелите на Китай. Пекин започна да се отнася към малките и средни държави от региона не като с „верноподаници”, а като с прагматични партньори. „Защитният национализъм”, възприет от отделни държави-членки на АСЕАН, не се оказа пречка за китайската политика. Напротив, той се оказа пречка тези държави да бъдат включени в инициираните от някои западни държави антикитайски кампании, критикуващи „несъвършената политическа система” и „пренебрежителното отношение към човешките права”.

След 2012, външната политика на Китай в Източна Азия, най-вероятно, ше се развива в условията на по-нататъшен ръст на китайското икономическо и политическо влияние. Постепенната икономическа интеграция на Тайван и Китай, както и развитието на регионалните интеграционни връзки с АСЕАН, Япония и Южна Корея ще позволят на Пекин плътно да се доближи до реализацията на проекта за т.нар. „Голям Китай” в Азия. Контурите и съдържанието на този проект все още не са съвсем ясни, което се отнася и за възможните рискове за големите и малки държави от региона. Русия например, съобразно собствените си интереси и чрез реализацията на своите енергийни и транспортни проекти и укрепването на сигурността, както и използвайки възможностите на зоната около Владивосток в рамките на Форума за азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество, през 2012 може да разшири присъствието си в региона. На теория, Китай би могъл да лобира за прокарването на руските интереси в Североизточна и Югоизточна Азия. Колко перспективно би могло да бъде подобно руско-китайско обвързване в региона ще покаже съвсем близкото бъдеще.

На фона на нарастването на конфликтния потенциал в региона (Корейския полуостров, Тайванския пролив, Южнокитайско море и др.) и на нетрационните предизвикателства и заплахи, Китай намира възможности за бързото и успешно прокарване на мащабни интеграционни проекти (откриването през 2010 на свободната икономическа зона Китай-АСЕАН и др.). Въпреки политическите и териториални спорове с Япония и отделни държави от АСЕАН, все по-ясно се очертават перспективите за по-нататъшното укрепване на тристранния проект „Китай – Япония – Южна Корея”, проектите АСЕАН+3 и АСЕАН+1, задълбочаването на китайско-тайванската икономическа интеграция и сътрудничество, както и кооперирането на сибирските и далекоизточни руски региони с китайските североизточни провинции.

Заключение

Сумирайки казаното дотук, можем да направим следните изводи.

Във външната политика на Китай се очертава тенденция към по-нататъшно намаляване ролята и влиянието на традиционните принципи за „голямата развиваща се държава” и укрепване глобалните елементи на „великата сила”. Едва ли обаче може да се говори за пълна и бърза трансформация на Китай в свръхдържава. През следващите пет години ще се наблюдава съчетание на различни политически елементи. В някои случаи китайската дипломация ще продължи да използва инструментариума и терминологията на „голямата развиваща се държава”, в други ще действа от позицията на „голяма регионална държава”, а понякога – като глобална сила. Тези варианти, най-вероятно, ще се наблюдават достатъчно дълго, т.е. и в средносрочна перспектива.

През следващите години не може да се изключва засилване на политиката за неутрализация на Китай и опитите да му бъдат натрапени различни политико-идеологически (либерални) проекти (под формата на „цветни” или други революции). Бъдещият китайски лидер Си Цзинпин още днес прави някои доста твърди изказвания, свидетелстващи за безкомпромисната му позиция по този въпрос. Така, през февруари 2009, по време на посещението си в Латинска Америка, той подчерта: „На първо място, Китай не изнася революция, на второ не изнася глад и бедност, а на трето не ви безпокои (имат се предвид САЩ и Западът – б.а.), така че няма какво да говорим”.

Доминираща за новото китайско ръководство ще си остане необходимостта да бъде съхранена стабилността както вътре в страната, така и отвъд границите и, което е условие за по-нататъшното реформиране и развитие на Китай.

Скоростта на формиране на китайската „глобална отговорност” ще зависи пряко от скоростта на възхода на самия Китай в света. При всички случаи това ще бъде достатъчно продължителен и сложен процес, който може да бъде изцяло реализиран само в дългосрочна перспектива. Затова през следващите пет години ще става дума по-скоро за това Китай да подкрепи някой от вариантите за реализация на „колективната глобална сигурност”, посредством усилване ролята на БРИКС и ШОС и реформиране Съвета за сигурност на ООН и други международни институции.

Идеята за създаването на „хармоничен свят”, най-вероятно, ще продължи да бъде част от инструментариума на новите китайски лидери. По-диференциран ще бъде китайският подход към едни или други държави, в рамките на формиралите се модели на партньорство. Очевидно е, че високото ниво на руско-китайското стратегическо партньорство изцяло ще се запази. Не може да се изключва нова ескалация на напрежението в отношенията на Китай с Япония, САЩ и отделни членки на АСЕАН, особено във връзка с териториалните спорове в Южнокитайско море. По това направление (Китай-Източна Азия), Пекин ще се сблъска с най-сериозните предизвикателства, свързани с нерешения корейски проблем, тайванския въпрос, запазването на едностранната „американска” система за регионална сигурност и стремежите на САЩ да интернационализират териториалните конфликти в Южнокитайско море (китайско-японският, китайско-виетнамския и др.).

Бележки:

1. През януари 2007, Китай, Русия и ЮАР гласуваха против предложената от САЩ и Великобритания резолюция „За ситуацията в Мянма” (с мотив, че сигурността в региона не е застрашена). През юли 2008, Китай и Русия се обявиха против американско-британската резолюция „За политиката на президента на Зимбабве Робърт Мугабе” (със същия мотив).

2. http://www.china.org.cn/opinion/2010-03/28/content_19702391_2.htm

3. Китайският анализатор Ян Сюетън смята за възможно «превръщането в средносрочна стратегически цел на китайското военно строителство предоставянето на гаранции за сигурност на съседните държави». (Ян Сюэтан. Направления развития мировой архитектоники и возможности для Китая //Современный Азиатско-Тихоокеанский Регион, 2008, №5.

* Авторът е зам. директор на Института за Далечния Изток и ръководител на Центъра за стратегически проблеми в Североизточна Азия и ШОС в Москва