20
Нед, Окт
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

България

В. Стоянов, Ще преодолеем ли историческата и геополитическа инерция?

А. Иванов, Провалите в демографската политика като фактор за краха на “социалистическа” България

Балканите

С. Славески, О. Бакрески, З. Николоски, Македонският модел за разрешаване на етническите конфликти

Прогнози

А. Крумов, Г. Тински, 2012: годината на “Големия Страх”

Светът

А. Шаповалова, Ролята на Източна Европа в геополитическата конфигурация на континента

Б. Роудибуш, П. Чаморел, Претенции и реалност: френската външна политика и изборите през 2012

А. Латев, Новата арктическа геополитика

Ф. Юрлов, Трансформацията на Индия в глобална сила

А. Бисeров, Катар като нов регионален лидер

Гледна точка

Л. Карачоло, Рим, Kaputt Mundi

Х. И. Торебланка, Пет причини за разпадането на Европа

Геостратегия

Ф. Уйлям Енгдал, Стратегията на САЩ за глобална доминация

А. Салицки, Завръщането на двуполюсния модел

Д. Фридмън, Сирия, Иран и силовият баланс в Средния Изток

Геоикономика

А. Бирюков, Инклузивното развитие, като отговор на либералния модел на глобализация

Приложна геополитика

П. Димитров, Как туркменският газ остана извън уравнението на европейската енергийна сигурност

Основи на геополитиката

М. Русев, Географска ефективност, справедливост и стратегия: основни взаимни зависимости

Идеи

В. Михайлов, Цивилизационната геополитика: диалог или противостоене?

Книги

П. Петров, Къде е ЕС на световната геополитическа карта?

Интервю

Професор Арън Фридбърг за геополитическия сблъсък между “орела” и “дракона”

Индия си поставя амбициозната задача да се превърне в една от водещите държави на планетата. Сред фундаменталните постижения на индийското общество са достатъчно високите темпове на социално-икономическо развитие, позволили подобряването на жизненото равнище на значителна част от над едномилиардното население. Интензивният ръст в наукоемките и високотехнологични отрасли залага основите на индийското конкурентно предимство и в редица други сфери. В същото време Индия трябва да се справи с много сериозни проблеми за да съумее да превърне демографския си потенциал в икономически дивидент. В началото на ХХІ век броят на бедните в страната е близо 300 милиона души, а около ¼ от населението продължава да неграмотно.

„Демографската бомба”

Човешките ресурси са сред най-важните фактори за развитието в света. Възходът на световната сцена, в началото на ХХІ век, на такива гиганти, като Китай и Индия, както и на други бързоразвиващи се големи държави с формиращ се пазар, неизбежно води до преоценка на остарелите стереотипи и представи за световното устройства и характера на отношенията между развития и останалия свят.

Редица известни учени акцентират върху няколко историческа мега-тенденции, които, според тях, ще променят фундаментално ситуацията в света през следващите четири десетилетия. Така, демографската тежест на развитите държави ще намалее с 25%, в резултат от което ще се осъществи преразпределяне на икономическата мощ в полза на някогашния „Трети свят”. Трудовите ресурси в развитите държави значително ще остареят, което пък ще доведе до спад на икономическия им растеж и ще наложи увеличаване на притока от имигранти. Нарастването на населението на планетата ще става предимно в по-младите бедни държави, включително мюсюлманските. За първи път в историята на човечеството по-голямата част от населението ще живее в градовете. Отговор на тези предизвикателства трябва да стане трансформацията на глобалните органи на управление (1).

В тази връзка възниква въпросът, доколко формиралите се през ХХ век геостратегия и икономика отговарят на новите условия. Някои автори поставят проблема доста остро. „Стратегическата и икономическа политика на ХХ век са остарели – твърди американският анализатор Джек Голдстоун – затова е време да се променят” (2).

Подобна постановка на проблема за необходимостта от смяна на парадигмата на глобалното развитие доста отдавна се лансира и от редица индийски изследователи. Така, в книгата си „Нашето бъдеще: потребителство или хуманизъм”, Джагдиш Капур посочва, че сегашният модел на развитие се е превърнал в заложник на собствените си излишества и това настоятелно повдига въпроса за необходимостта от промени, изискващи тоталната реорганизация на световния ред (3).

През ХХІ век, ситуацията в света, включително глобалната сигурност, до голяма степен ще зависят от разпределението и състава на населението на планетата: къде то намалява и къде нараства, в кои държави населението остарява и къде е по-младо. В тази връзка, Джак Голдстоун посочва, че в началото на ХІХ век Западна Европа, САЩ и Канада са произвеждали 32% от глобалния БВП. През 1950 този дял нараства до 68% (по паритет на покупателната способност). През следващия половин век обаче, ситуацията се променя драматично. Така, през 2003, делът на Европа, САЩ и Канада пада до 47% и продължава да намалява (4). При запазване на средните годишни темпове на растеж на икономиките на ЕС, САЩ и Канада от 1,7%, а на останалия свят – от 2,5%, от периода 1993-2003 (макар че в момента, заради кризата, разривът силно е нараснал), можем да очакваме, че през 2050 общият БВП на ЕС и Северна Америка ще нарасне два пъти, а на останалия свят – пет пъти, достигайки 80% от ръста на световния БВП. По прогнози на Световната банка, през 2030 числеността на средната класа в някогашните развиващи се държави ще достигне 1,2 млрд. души, т.е. повече от цялото население на Европа, САЩ и Япония, взети заедно. Впрочем, още днес, по индийски оценки, средната класа в страната наброява 300 млн. души. Всичко това означава, че в основен двигател на растежа на световната икономика се превръщат такива бързоразвиващи се държави с формиращ се пазар, като Китай, Индия, Бразилия, а също Индонезия, Мексико и Турция (5). Сред причините за това, че днешните развити държави губят динамика е остаряването на населението им, което става с невиждани досега темпове.

Делът на населението над 60-годишна възраст в ЕС и Северна Америка е между 15% и 22%, а в Япония – 30%. Очаква се, че до 2050 30% от американците, канадците, европейците и китайците, както и 40% от японците ще са на възраст над 60 години. Тоест, през следващото десетилетие в тези държави забележимо ще нараства делът на неработещото население, като в почти същата степен ще намалява делът на работещите. Заради ограниченията върху раждаемостто, налагани от държавата, по този показател към въпросната група страна вече спада и Китай.

Още по-сложна е ситуацията в Русия. Последното преброяване от октомври 2010 показва, че между 2002 и 2010 населението на страната е намаляло с 2,2 млн. души (1,6%) – от 145,2 до 142,9 млн. При това естественият му спад се съпровожда с нарастване броя на мигрантите. С други думи, ако не бяха те (точни данни за миграцията засега липсват), картината щеше да е още по-тъжна (6).

Индия залага на демографския фактор

Що се отнася до Индия, тя се стреми да превърне нарастването на населението си в икономически дивидент. За целта обаче и се налага да реши сложна задача – да повиши образователното и квалификационно равнище на огромната маса млади хора.

Впрочем, още днес наличните кадри позволяват на Индия да постигне сериозни успехи на световните пазари на високи технологии, включително компютърното осигуряване и медицината.

В своята средносрочна стратегия (до 2020) Делхи отчита, че застаряващите Европа, Япония и Америка ще изпитват нужда както от квалифицирани кадри, така и от аутсорсинг на своите производства. Индия се готви да запълни тази ниша. Още повече, че притежава такова предимство, като владеенето на английския от практическите всичките и квалифицирани специалисти (в сравнение с Китай или Русия, например). Авторите на индийската програма за развитие до 2020 отчитат, че за двайсет години (1980-2000) доходът на глава от населението е нараснал два пъти. Имайки предвид сегашното нарастване на населението и средния годишен ръст на БВП с 9%, Индия може, до 2020, да увеличи този показател 4 пъти (7). Предвижда се също увеличаване средната продължителност на живота от 64 години, през 2001, да 69, през 2020, както и на грамотността на населението до 95%.

Демографскияг фактор оказва огромно влияние както върху икономиката и социалното благополучие на индийското общество, така и върху военната мощ на страната.

Отчитайки наличието на квалифицирани кадри и, особено, увеличаването им през следващите години и десетилетия, Делхи си поставя целта да осъществи „революция на знанията”, превръщайки се в „супердържава на знанието”.

Няма нищо чудно в това, че в началото на ХХІ век Индия си поставя амбициозната задача да стане една от водещите световни държави. Страна с население от над един милиард души не може да разсъждава на дребно. През годините на независимост за реализацията на тези идеи бяха създадени достатъчно сериозни предпоставки. Многомилионната средна класа и огромният брой хора, заети с интелектуален труд и получили качествено образование, започнаха да оказват нарастващо влияние върху политическия и икономически курс на страната. Днешна Индия представлява млада и енергична държава и това е предимството и преди много „застаряващи” страни от Запада и Изтока.

На границата на ХХ и ХХІ век, в Индия с особено бързи темпове се развиваха наукоемките отрасли и, особено, информационните технологии, включително програмното осигуряване. Индийските постижения в тази сфера дават импулс за развитието на конкурентни предимства и в други области, като например редица отрасли на машиностроенето и научните изследвания, особено биотехнологиите, медицината, фармацевтиката и селското стопанство. Сферата на услугите заема доминиращо място в структурата на индийския БВП. Изпреварващото и развитие може да се превърне в предпоставка за създаването на икономика, основаваща се най-вече на знанието. В страната нараства използването на висококвалифицирания труд. Ако в края на ХХ век беше налице сериозен поток от напускащи страната специалисти, особено програмисти, които отиваха на Запад, по-късно започна процес на „връщане на мозъците”, на първо място от САЩ, което е свързано и с глобалната финансово-икономическа криза от 2008-2009.

Достатъчно високите темпове на социално-икономическото развитие на Индия, позволяващи подобряване живота на значителна част от населението, са.фундаментални постижения на индийското общество и държава. В същото време, мащабните социални проблеми, до голяма степен, продължават да сдържат постъпателната развитие на страната. В абсолютни цифри, в началото на ХХІ век броят на бедните нахвърляше 300 млн. души, а на неграмотните – ¼ от населението (8). Проблемите за преодоляването на бедността, намаляване на безработицата и общо подобряване условията за живот на населението си остават сред основните задачи на държавата и обществото.

Сред решаващите фактори, влияещи върху формирането на вътрешната и външна политика на Индия и нейния икономически растеж през ХХІ век, е и демократичното развитие на страната. Същесгвува ясен и доказал се механизъм за формиране на коалиционни правителства, в чиито рамки, на първо място, се гарантира достатъчно широко социално и регионално представителство в ръководните органи на изпълнителната и законодателна власти, без оглед на това, коя политическа формация се стреми към победа в изборите. На второ място, гарантира се мирното предаване на властта, като не се допускат политически и социални сътресения. На трето място, правителството на Индия следи за промените в социалната ситуация в страната и своевременно коригира социално-икономическите процеси, включително свързаните с осъществяващите се реформи. Съществена роля в гарантирането на социалната и политическа стабилност играе средната класа.

Външнополитическите приоритети на Делхи

За постигането на основната стратегическа цел – превръщането на Индия в една от водещите световни държави, помага укрепването на нейния икономически и политически потенциал на базата на достатъчно бързото развитие на икономиката и, както и създаването на мощни въоръжени сили, разполагащи с ядрено оръжие и друга съвременна военна техника. Страната упорито се стреми към включването и в Съвета за сигурност на ООН, като негов постоянен член.

Делхи признава за целесъобразно създаването на многополюсен свят и смята, че световното икономическо и военно-политическо развитие ще се определя от няколко основни силови центрове. Според индийските политици, най-важен сред тях продължават да са САЩ, в качеството им на най-могъщата държава, съумяваща да използва влиянието си за запазване на старите и създаването на нови военно-политически алианси. В същото време американските възможности намаляват, включително и заради укрепващите в последните години позиции на другите големи държави. На практика, Западът е изправен пред откритото предизвикателство на азиатските държави, което е свързано с усилването на тяхното икономическо и политическо влияние и нарастването на националното им самосъзнание. В определен смисъл, това предизвикателство е по-силно, макар и по-малко антагонистично, отколкото предизвикателството на комунизма.

В Делхи смятат, че Индия (като един от глобалните силови центрове) представлява огромен потенциален пазар, имайки предвид човешките и ресурси и бързо прогресиращата и икономика. Страната увеличава регионалното и глобалното си влияние. Тя е готова за пробив в икономиката и технологиите и може да се превърне във важен фактор в стратегическия силов баланс в Азия и света през първата половина на ХХІ век.

Обратът в отношенията със САЩ

След разпадането на СССР и двуполюсния модел на международните отношения, в който Индия, като един от лидерите на Движението за неприсъединяване, играеше важна роля, страната преоцени значението на отношенията си със САЩ. Процесът на сближаване между Делхи Вашингтон се проточи цяло десетилетие.

Първите забележими промени в индийско-американските отношения настъпиха при посещението на президента на САЩ Бил Клинтън в Индия, през март 2000. След 2002, политиката на задълбочаване сътрудничеството с Индия се реализираше особено енергично и от републиканската администрация на Джордж Буш-младши.

За индийско-американското сближаване помогна и положителната реакция на Делхи на плановете на САЩ за създаване на система за национална противоракетна отбрана. Сериозна стъпка в тази посока стана промяната на американската позиция по въпроса за ядрения статут на Индия: през 2001 Вашингтон за първи път декларира готовност да я признае за ядрена държава (9).

В контекста на американската глобална политика, Южна Азия започна да се разглежда като важен за САЩ регион, а Индия – като възможен балансьор на китайското влияние в Азия. През юли 2005, индийският премиер Манмохан Синг и американският президент Джордж Буш подписаха във Вашингтон споразумение за сътрудничество в сферата на ядрената енергетика. Така, лансираната навремето от Клинтън теза за „естественото партньорство” между Индия и Америка започна да придобива конкретни очертания.

На  първо място, ставаше дума за укрепване на сътрудничеството между двете страни в енергийната сфера. То е изключително важно за Индия, която е петия най-голям потребител на енергия в света. Така бе поставена основата за партньорството между двете страни и в други сфери.

През декември 2006, Буш подписа закон за сътрудничеството между САЩ и Индия в атомната енергетика. На практика, той сложи край на провежданата в продължение на десетилетия от Вашингтон политика в ядрената сфера, позволявайки на Делхи да получава от САЩ ядрени технологии и ядрено гориво за граждански цели. И то при положение, че Индия не е подписала Договора за неразпространяване на яреното оръжие и осъществи изпитания на такова оръжие през 1974 и 1998. „Това е важно постижение за целия свят – заяви Буш на церемонията при подписването на закона – след 30 години извън системата (за незразпространяване на ядреното оръжие – б.а.) Индия вече реализира своята ядрена енергийна програма в съответствие с международните правила. В резултат от това светът ще стане по-сигурен”. Той подчерта, че „САЩ и Индия са естествени партньори, обединени от дълбоко вкоренените общи ценности. Съперничеството, което някога ни разделяше, вече не съществува… Американската нация започна да смята Индия за свой приятел” (10).

В съответствие с този закон, Индия се задължаваше да разреши инспекция на 14 свои граждански ядрени обекти срещу доставката на ядрени технологии и гориво от САЩ. Осемте военни индийски ядрени обекти не бяха включени в инспекцията на Международната агенция по атомната енергия (МАГАТЕ). Предвиждаше се също, че САЩ и Индия трябва да получат изключение от правилата на Групата на ядрените доставчици, а Делхи ще подпише съответното споразумение по този въпрос с МАГАТЕ.

След подписването на закона, индийският премиер Синг заяви, че той свидетелства за появата на страната му на световната сцена, „в качеството на държава, с която ще се съобразяват”. Той отбеляза също, че индийско-американското споразумение е важна част от усилията на Индия за покриване на бързо растящите и потребности от енергия (11).

В Индия обаче имаше и много сериозно противопоставяне на американския закон както в средите на левицата, така и на десницата. Критиците на закона твърдяха, че той съдържа редица неприемливи условия, не гарантира непрекъснатите доставки на ядрено гориво за гражданските реактори и не дава възможност на Индия сама да възстановява изразходваното гориво. Така, според закона, президентът на САЩ е длъжен да прекрати износа на ядрени материали за Индия, ако тя осъществи изпитание на ядрени оръжия. Освен това, президентът трябва всяка година на докладва на Конгреса, как Индия си сътрудничи с Америка за ограничаване ядрените амбиции на Иран.

Левите партии, с чиято подкрепа през 2004 беше формирано коалиционното правителство, начело с Индийския национален конгрес (ИНК), заявиха, че Общата програма-минимум, въз основа на коята е съставено правителството, не е предвиждала подобен род сътрудничество със САЩ. Според тях, ядреното споразумение с Америка ще и позволи да „шантажира” Индия и ще се окаже пречка за провеждането на независима външна политика от Делхи (12).

Възражения срещу въпросния закон, без обаче да се обявява против стратегическото сътрудничество със САЩ, изрази и ръководството на основната опозиционна сила Бхаратия Джаната (БДП) (13). Водачът на дясната опозиция в парламента Лал Кришна Адвани заяви, че съдбата на индийската стратегическа отбрана е поставена на карта: не бива да се допуска външната политика на страната да стане заложник на стратегическите цели на Вашингтон.

В отговор премиерът Синг подчерта, че никой чужд закон не може да отнеме на Индия суверенното право да следва собствена външна политика, съобразена с националните и интереси. „Стратегическата ни програма няма да подлежи на външна проверка или на каквато и да било намеса” – обеща той (14).

Част от индийската политическа класа се опасяваше, че споразумението със САЩ в ядрената сфера ще противопостави Индия на Китай. Във Вашингтон обаче, отвърлиха тези опасения с аргумента, че Китай е „важен приятел” на САЩ, а сега, „за първи път от 1947, поддържаме отлични отношения и с Индия” (15). При това беше подчертано, че ситуацията с Индия е „уникална”, тъй като Делхи гарантира съхраняването на ядрените си технологии и не допуска разпространяването им в други страни, а споразумението с Индия укрепва връзките на САЩ с най-голямата в света демократична държава. Въпреки това, Пекин реагира негативно на индийско-американското ядрено споразумение, а Пакистан открито го разкритикува.

След като Конгресът на САЩ утвърди закона за сътрудничество с Индия в ядрената сфера, правителството в Делхи също го одобри през 2007, въпреки възраженията на опозицията, посочвайки, че законът отчита интересите на страната (16).

Поредната важна стъпка в развитието на стратегическото сътрудничество между двете страни стана посещението на индийския премиер Манмохан Синг в САЩ, през ноември 2009. Двете страни декларираха, че поставят началото на нова фаза в глобалното си стратегическо партньорство. Индия и САЩ потвърдиха задълженията си да укрепват и реформират глобалната икономическа архитектура в рамките на Г-20, Световната банка и МВФ. Те се ангажираха да работят за „реалното реформиране на ООН, включително на Съвета за сигурност, така че да се разширят възможностите на Световната организация да изпълнява мандата си, като представителен, надежден и ефективен форум” (17).

Индийците бяха удовлетворени от заявеното от американската страна признаване на Индия като ядрена държава както и, че американско-индийското партньорство е „абсолютно необходимо” за запазването на глобалния мир и сигурност и даване отговор на предизвикателствата на ХХІ век. Нещо повече, в съвместното американско-индийско изявление за резултатите от посещението на Манмохан Синг в САЩ се подчертаваше „изключителната необходимост” от възмездие за отговорните за терористичното нападение в Мумбай от 26 ноември 2008, както и за ликвидиране убежищата на терористите в региона. Според индийската страна, последното пряко касаеше Пакистан. На свой ред, Синг подкрепи САЩ в условията на глобалната криза, заявявайки, че „доколкото ми се струва, в момента няма реална алтернатива на долара” (18).

Позицията на Вашингтон, до известна степен, намали скептицизма в индийските политически кръгове, възникнал по време на президенската кампания в САЩ през 2008. Тогава Обама се обяви за отварянето на американско консулство в Джаму и Кашмир, което беше преценено от Делхи като намеса във вътрешните работи на Индия. Освен това, Обама даваше да се разбере, че набиращата скорост индийска икономика застрашава работните места в САЩ (19). Най-голяма тревога сред индийците обаче предизвика посещението на Обама в Китай, само седмица преди индийско-американска среща на високо равнище. Мнозина индийски политици смятаха, че Вашингтон е по-заинтересова от подобряването на отношенията с Пекин, отколкото от провеждането на политика на силов баланс в Азия. При това президентът на САЩ отказа да се срещне с Далай-лама, в навечерието на посещението на индийския премиер във Вашингтон, което беше прието от Делхи като реверанс към Китай. В същото време, американските политици не спираха да повтарят, че, за разлика от Китай, Индия и Америка са обединени от привързаността си към демократичните ценности.

Впрочем, и след посещението на Синг, някои индийски политици отбелязваха, че декларациите на САЩ невинаги са подкрепени с конкретни действия, включително в сферата на търговията, военно-техническото сътрудничество, трансфера на високи технологии и борбата с климатичните промени. Те посочваха, в частност, че в условията на афганистанската война, Вашингтон е принуден, в значителна степен, да разчита на Пакистан. Някои дори обвиняваха САЩ, че са „склонни да използват, а след това да изоставят съюзниците си, следвайки единствено американските интереси” (20).

Посещението на Обама в Индия (6-9 ноември 2010) премина на фона на усложнилата се вътрешнополитическа ситуация в САЩ заради поражението на Демократическата партия на изборите за Конгрес, провели се буквално няколко дни преди това. Под натиска на републиканците, Обама бе принуден да акцентира върху търсенето на нови пазари за американските стоки. В тази връзка, президентът подчерта голямото значение на Азия за бъдещето на американската икономика, тъй като там се намират най-бързо развиващите се икономики на планетата и е налице бързо нарастваща средна класа. Той директно заяви, че сред главните цели на посещението му в Индия е премахването на преградите пред американския износ в страната (21). По време на визитата бяха подписани търговски споразумения на обща сума 14,9 млрд. долара, включително 9,5 млрд. американски износ, който да гарантира 53,7 хиляди работни места в САЩ. Сред тях са: доставката от компанията Боинг на 30 граждански самолета В737-800 и 10 военно-транспортни самолета С-17 Globemaster ІІІ за индийските ВВС, реактивни двигатели, дизелови локомотиви, газови и парни турбини и т.н. (22).

В съвместното си изявление индийският премиер и президентът на САЩ потвърдиха решимостта си да разширят и задълбочат „глобалното стратегическо партньорство” между „двете най-големи в света демократични държави”, което е „необходимо не само за тях, а и за глобалната стабилност и просперитет през ХХІ век”. Обама приветства утвърждаването на Индия като голяма глобална и регионала държава и потвърди заинтересоваността на Америка от нейното укрепване, икономическия просперитет и сигурността и. Той отбеляза, че Индия трябва да получи постоянно членство в бъдещия реформиран Съвет за сигурност на ООН.

Делхи и Вашингтон се споразумяха да задълбочат редовно провежданите стратегически консултации, касаещи развитието на събитията в Източна Азия, и да разширят и активизират консултациите по всички представляващи взаимен интерес регионални и глобални проблеми, включително в Централна и Западна Азия. Специално беше подчертана необходимостта от сътрудничество и координация с цел да се помогне за изграждането на стабилен и демократичен Афганистан. Осъждайки тероризма във всичките му измерения, двете страни потвърдиха необходимостта от ликвидирането на всички терористични мрежи, включително пакистанската Лашкар-и-Тайба и призоваха Пакистан да изправи на съд престъпниците, извършили терористичното нападение в Мумбай, през ноември 2008.

Имайки предвид, осъществилите се през последните години промени в характера на военното сътрудничество между двете страни, Делхи и Вашингтон демонстрираха готовност да укрепват това сътрудничество чрез диалог по въпросите на сигурността, съвместни военни учения и търговия с въоръжение и военни технологии.

Индия потвърди едностранния си доброволен мораториум на ядрените изпитания. САЩ също декларираха, че продължават мораториума върху тези изпитания, както и, че са готови да ратифицират в най-скоро време Договора за пълна забрана на ядрените опити (23). В речта си пред индийския парламент, Обама заяви, че в стремежа си да гарантират сигурността в Южна Азия, САЩ биха приветствали диалога между Индия и Пакистан. В същото време, Америка признава, че разногласията между двете страни могат да бъдат преодолени само от тях самите.

Обама отдели специално внимание на азиатската политика на САЩ, посочвайки, че: „Днес Америка отново играе водеща роля в Азия, укрепвайки старите съюзи, задълбочавайки отношенията с другите държави, както правим с Китай, възобновявайки взаимодействието си с такива регионални организации, като АСЕАН, и присъединявайки се към Източноазиатската среща, в която участва и Индия. Подобно на вашите съседи от Югоизточна Азия, и ние искаме Индия не само да „гледа на Изток”, а да си „взаимодейства с Изтока”. Така тя ще помогне за укрепването на сигурността и гарантиране просперитета на нашите народи” (24).

Между 2002 и 2010 търговията между двете страни е нараснала от 30 млрд. до 66 млрд. долара (25), включително стокооборотът – от 15,9 млрд. до 48,8 млрд. долара (26). При това износът на американски стоки в Индия е нараснал през същия период 4 пъти, достигайки 16,4 млрд. долара, а на услуги – три пъти, достигайки 10,5 млрд. (27). Нарасна обемът на взаимните капиталовложения: така, през 2009, преките индийски инвестиции в САЩ достигнаха 4,4 млрд. долара (28). В същото време, на Индия се пада едва 2% от външнотърговския оборот на САЩ, като по този показател тя отстъпва дори на Холандия (29).

Налице са обаче и определени разногласия между Индия и САЩ по редица стратегически проблеми, включително относно Пакистан и Афганистан. Същото се отнася до въпросите, касаещи промените в климата: Индия например смята международните ангажименти за намаляване на вредните емисии в атмосферата за спирачка на развитието и.

Потенциален източник на напрежение между двете страни си остава контролът върху ядреното въоръжение. Индийците се опасяват, че ако администрацията на Обама ратифицира Договора за пълна забрана на ядрените опити, а Китай я последва, Делхи ще се окаже подложен на много силен натиск, при положение, че мнозина индийски политици и учени са твърдо против подписването на договора.

Освен това индийците смятат, че Вашингтон осъществява прекалено стриктен контрол върху индийския износ на високотехнологично въоръжение, включително с двойно предназначение. Реакция на това стана решението на индийското правителство да купи 126 мултифункционални изтребители за над 10 млрд. долара. Търгът за доставката им беше обявен през 2007, като в него участваха две американски компании – Boeing (с изтребителя F-18) и Lokheed Martin (F-16), руската МиГ (МиГ-35), френската Dasault (Rafale), европейската Eurofighter (Typhoon) и шведската Saab (Gripen). Победителят трябва да достави на Индия 18 самолета, а производството на останалите 108 изтребители да се осъшестви по лиценз на индийска територия. Предвижда се 50% от стойността да договора да се инвестира в индийската икономика, която трябва да получи и съответните технологии.

В края на април 2011, Министерството на отбраната в Делхи обяви, че до финалната фаза са достигнали изтребителите Typhoon и Rafale, т.е. отпадат двете американски, руската и шведската компании. Преди това, американците, за разлика от другите кандидати, отказаха да предоставят технологиите си на индийците. Друг аргумент против компаниите от САЩ беше, че в миналото Вашингтон нееднократно налагаше сурови санкции срещу Индия (след ядрените изпитания през 1974 и 1998). Немалка роля изигра и фактът, че в течение на дълги години САЩ оказваха военна помощ на Пакистан (през 2011 стойността и беше 3 млрд. долара). Що се отнася до неуспеха на руската МиГ, той, до голяма степен, се дължи на провежданата от Делхи политика на диверсификация на оръжейните доставки, а делът на руските самолети в индийските ВВС вече е близо 50%.

Впрочем, Вашингтон също има претенции към Индия. САЩ са недоволни от ограниченията за инвестициите в представляващите за тях значителен интерес сектори на индийската икономика, като например застрахователния бизнес или търговията на дребно (30).

С други думи, въпреки бурното развитие на индийско-американските отношения през последното десетилетие, между двете страни продължава да има немалко проблеми. Индийците постоянно подчертават, че са независими участници в глобалния политически процес, за което свидетелства и участието им в Г-20, БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), Асоциацията за регионално сътрудничество на държавите от Южна Азия (СААРК), Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС, като наблюдател) и други международни организации.

Във Вашингтон пък смятат, че Делхи не е съвсем наясно с външнополитическите си приоритети, включително отношенията със САЩ. Според първия заместник на американския държавен секретар Уйлям Бърнс, нещата опират до това, че прогресът в американско-индийските отношения, не може да се развива по инерция. Реализацията на пълномащабно партньорство ще изисква в бъдеще вземането на определени много важни решения от двете страни, тъй като то е много повече от общност на ценности и интереси. Става дума за развитието на взаимнодопълваща се политика и формулирането на обща стратегическа линия в глобален мащаб (31). И, както изглежда, нито Делхи, нито Вашингтон са наясно, как може да бъде постигната тази цел.

Според редица индийски политици и експерти, страната им все още не си е изяснила, доколко интересите и съвпадат с външната политика на САЩ, включително и по отношение на Китай. Това не е никак лека задача, защото според тях Съединените щати вече са губеща влияние супердържава, докато Китай несъмнено е държава във възход, макар и да е „труден съсед”. Затова е най-вероятно Делхи да продължи (поне в средносрочна перспектива) да развива отношенията си както със САЩ, така и с Китай (32).

Прагматичният подход по оста Делхи - Пекин

Индийско-китайските отношение претърпяха фундаментална трансформация след поражението на Индия във военния конфлиикт с Китай, през 1962. Наистина, от края на 80-те години двете страни предприеха определени усилия за нормализацията им, но между тях продължават да съществуват немалко проблеми.

Основните сред тях са граничният проблем и военното сътрудничество между Китай и Пакистан. Затова в Делхи са принудени да преценяват сигурността си, отчитайки както военната мощ и ядрения арсенал на Китай, така и пакистанския военен потенциал, както и терористичната заплаха, издваща от неговата територия.

Индия, също както и Китай, се стреми към статут на велика държава. Пак подобно на Китай, тя се доближава до него постепенно, т.е. без излишно бързане. Делхи разглежда китайското направление като едно от приоритетните, от гледна точка на индийската сигурност, макар че, според самите индийци, Китай смята страната им за второстепенно направление в своята външна политика. Основното внимание на Пекин е насочено към държавите от Североизточна и Югоизточна Азия.

Нещо повече, усилването на Китай се разглежда от немалко индийци като преграда срещу нарастването на индийското влияние в Азия. Въпреки това, Делхи е принуден да развива отношенията с Пекин, тъй като Индия не може да игнорира самия факт, че това вече е втората най-могъща държава в света, да не говорим, че е неин непосредствен съсед. Тъкмо това определя и двойнствения характер на китайската политика на Делхи. От една страна, Китай се разглежда като най-голямата потенциална заплаха за индийската сигурност. От друга, прагматизмът и отчитането на реалностите изискват отношенията с Пекин да се поддържат на достатъчно високо равнище (33).

Индия много внимателно следи нарастващата мощ на Китай, разширяването на влиянието му в зоната на Индийския океан (включително в Пакистан и Мянма) и действията на Пекин в Южна Азия. В същото време, тя активно развива търговско-икономическото си сътрудничество с китайците. Показателно е, че в края на 2010 в Индия (непосредствено след Обама) се появи китайският премиер Ван Цзябао, като по време на посещението му бяха подписани редица търговско-икономически споразумения.

Като цяло, отношенията между Индия и Китай могат да се характеризират като доста сложни и противоречиви. Подозрителността между двете страни остава, но това не пречи за развитието на двустранните и многостранни отношения в онези сфери, където позициите им са близки, включително по такива ключови въпроси, като формирането на многополюсен свят, или укрепването ролята на ООН в международните отношения.

Доста положителна промяна е налице и в двустранната търговия, чиито обем достигна, през 2010, 61,76 млрд. долара (ръст с 42,4%, в сравнение с 2009), което поставя Индия на 10-то място сред търговските партньори на Китай.

Индия – Русия: възможности за разширяване на сътрудничеството

Много сериозно място в индийската външна политика заемат отношенията с Русия, макар че, според редица индийски политици и експерти, тя е силно отслабена след разпадането на СССР. Въпреки това, те смятат, че Руската Федерация притежава огромен икономически потенциал, позволяващ и да се възроди като велика сила. Интересът на Индия към Русия се определя и от това, че никога отношенията между двете държави не са били обременени с конфликти или неразрешими противоречия. Политиката на Русия, в качеството и на един от центровете на сила и влияние в света, наред със САЩ, Китай, ЕС и Япония, не противоречи на глобалните стремежи на Индия, а допълва и развива концепцията за многополюсния свят, която и тя споделя. Двете страни отдават голямо значение на запазването на системата на ООН като център на многостранна политика. Те смятат, че сигурността и стабилността в Централна Азия отговарят на приоритетните им интереси. Индия и Русия декларират, че глобалният тероризъм, във всичките му форми и проявления е сред най-сериозните заплахи за световния мир и сигурност.

В същото време обаче, обемите на индийско-руския стокооборот са скромни: през 2010 този показател се равняваше на 9,2 млрд. долара, срещу 7,5 млрд., през 2009, като руският износ се равняваше на 7 млрд. долара (5,9 млрд., през 2009), а вносът – на 2,2 млрд. долара (1,5 млрд., през 2009) (34).

Военно-техническата сфера на руско-индийското сътрудничество си остава важен елемент в двустранните отношения. И в нея обаче, както и във всички други сфери, Русия се сблъсква с нарастващата конкуренция на други държави. Истината е, че Москва до известна степен загуби влиянието си в Индия и това я принуждава да играе „догонваща” роля в конкурентната битка за тази страна. Не всичко обаче е загубено. В отношенията между Русия и Индия има важни сфери на сътрудничество, които могат да дадат тласък на по-мащабната търговско-икономическа и военно-техническа кооперация между двете държави. Това беше потвърдено и по време на посещението на руския президент Медведев в Индия през декември 2010. Тогава двете страни подписаха цели 30 документа, сред които най-важно беше споразумението в сферата на ядрената енергетика, в чиито рамки Русия пое ангажимента да изгради в Индия не по-малко от 18 блока на различни АЕЦ. На свой ред, „Рособоронекспорт” и индийската корпорация Hindustan Aeronautics Limited (HAL) подписаха договор за съвместен проект на перспективен многофункционален изтребител от пето поколение. Стойността на съвместната програма за разработката и производството му може да достигне 8-10 млрд. долара, като финансирането на проекта ще се осъществи на паритетни начала. Така, корпорацията HAL ще поеме създаването на бордовия компютър, навигационната система и повечето дисплеи в пилотската кабина и ще разработи двуместен вариант на изтребителя, а останалото ще бъде поето от руската компания „Сухой”. Предполага се, че самолетът ще бъде доставен на индийските военновъздушни сили до 2017. Министерството на отбраната в Делхи ще купи 250 изтребители, по-голямата част от които (до 200) ще са от двуместния вариант. Освен това Русия и Индия планират да продават този тип самолети и на трети страни, като ориентировъчната цена на един от тях е 85-100 млн. долара. При създаването на руско-индийския изтребител от пето поколение ще се използва опитът от успешната реализация на проекта на противокорабните ракети BrahMos (35).

Тоест, отношенията между двете държави преминават от традиционния формат „продавач-купувач” към взаимодействие при съвместната разработка, производство и маркетинг на високотехнологична продукция.

След преговорите в Делхи, руският президент Медведев заяви, че в последно време руско-индийските отношение са достигнали качествено ново равнище, трансформирайки се в привилегировано стратегическо партньорство. Според него, през 2015 стокооборотът между двете страни трябва да достигне 20 млрд. долара. В него засега преобладават енергоносителите, но постепенно нараства делът на перспективните високотехнологични проекти, включително използването на навигационната система ГЛОНАСС, сътрудничеството в космоса и фармакологията. Медведев потвърди руската подкрепа за кандидатурата на Индия за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН, в случай, че бъде взето решение за разширяването му.

По време на преговорите, двете страни обсъдиха укрепването на системата за сигурност в Азия, в региона на Индийския и на Тихия океан, както и сътрудничеството между държавите от БРИК. Беше анализирана ситуацията в Афганистан и обменени мнения относно мерките за противодействие на тероризма и наркотрафика, като общият извод е, че стабилизацията на Афганистан е възможна само след унищожаването на опорните точки, формиращи инфраструктурата на тероризма и екстремизма както в тази страна, така и в Пакистан.

Индия проявява сериозен интерес към постигането на споразумение за икономическо сътрудничество с Митническия съюз между Русия, Казахстан и Беларус, като Москва и Делхи се договориха да анализират перспективите за  подписването на подобно споразумение, след съответните консултации с всички заинтересовани страни.

В съвместната декларация за резултатите от руско-индийската среща на най-високо равнище, беше изтъкнато динамичното развитие на сътрудничеството между двете страни във военно-техническата сфера, енергетиката, космическите и телекомуникационни технологии. Беше подписано и споразумение за улесняване пътуванията в двете държави на отделни групи граждани, както и за сътрудничество в сферата на предотвратяването и преодоляването на извънредни ситуации (36).

Заключение

Стремейки се да се позиционира като световна сила, Индия полага усилия за значително подобряване на отношенията със САЩ и нормализацията на тези с Китай. В същото време Делхи се съобразява с това, че конфликтните отношения между Индия и Пакистан едва ли ще се променят драстично в обозримо бъдеще.

Индия отчита промените в силовата конфигурация в света, която придобива все по-полицентричен характер. При това центърът на глобалното влияние се измества към Азия, където се намират повечето големи световни икономики, както и повечето ядрени държави. Индийската външна политика реагира на всички промени в регионалната и глобална икономическа и политическа ситуация. Значително влияние върху нея оказват и цените на енергоносителите, информационната революция, технологичните иновации, както и миграцията на индийците в чужбина и общото усилване на миграционните потоци в света.

Делхи нееднократно потвърждава, че отношенията с Москва са изпитани от времето и традиционно се характеризират с доверие и взаимно разбирателство, основавайки се на близостта на интересите и взаимната изгода.

В бързопроменящият се свят и в условията на остра политическа и икономическа конкуренция тези отношения обаче не бива да се смятат за даденост. Необходима е постоянна, упорита и творческа работа за развитие на руско-индийските връзки. Формиралата се в миналото основа за взаимодействие в различни сфери може да бъде ерозирана под въздействието на редица вътрешни и външни фактори и тъкмо на това ставаме свидетели напоследък. Затова се налага възприемането на нови подходи към руско-индийското сътрудничество, отчитащи реалностите в началото на ХХІ век и променящата се ситуация в света.

 

Бележки:

1. Goldstone Jack A. The New Population Bomb. The Four Megatrends That Will Change the World // Foreign Affairs. January/February, 2010, p. 32.

2. Ibidem, p. 43.

3. Капур Дж. Ч. Наше будущее. Потребительство или гуманизм. ИВ РАН, 2008, с. 183.

4. Godstone Jack A. Op. cit., p. 31- 33.

5.Ibid., p. 34.

6. Российская газета. 03.03.2011; 28.03.2011.

7. India Vision 2020. The Report of the Committee of India Vision 2020. New Delhi: Planning Commission, Government of India, 2004, p. 50-53.

8. The Hindu. 01.04.2011.

9. The New York Times. 27.08.2001.

10. http://www.washingtonpost.com/2006/12/18.

11. http://www.nytimes.com/2006/12/18.

12. The Hindustan Times. 01.09.2007.

13. Sifynews. 01.09.2007.

14. The Hindu. 05.01.2007.

15. The Deccan Chronicle. 19.12.2006.

16. The Hindustan Times. 25.07.2007.

17. Сайт на Белия дом. Joint Statement between Prime Minister Dr. Singh and President Obama. 24.11.2009 – www.whitehouse.gov/the-press-office/joint-statement-between-prime-minister-dr-singh-and-president-obama

18. Ibidem.

19. Curtis Lisa. Peking Ducked – www.outlookindia.com/07/12/2009.

20. Sharma Pranay. Rose and the Briar? – www.outlook.india.com/07.12.2009.

21. Сайт на Белия дом. The White House. Remarks by the President

to U.S. – India Business Council and Entrepreneurship Summit. 08.11.2010 – http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2010/11/08/remarks-president-us-india-business-council-and-entrepreneurship-summit

22. The White House. FACT SHEET: The National Export Initiative: U.S. – India Transactions. 06.11.2010 – http://www.whitehouse.gov/the-press-оffice/2010/11/06/fact-sheet-national-export-initiative-us-india-transactions

23. The White House. Joint Statement by President Obama and Prime Minister Singh of India. 08.11.2010 – http://www.white-house.gov/the-press-office/2010/11/08/joint-statement-president-obama-and-prime-minister-singh-india

24. The White House. Remarks by the President to the Joint Session of the Indian Parliament in New Delhi, India. 08.11.2010 – http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2010/11/08/remarks-president-joint-session-indian-parliament-new-delhi-india

25. Feigenbaum Evan A. India's Rise, America's Interest. The Fate of U.S. – Indian Partnership // Foreign Affairs. March/April, 2010, p. 87-90; The New York Times. 06.11.2010.

26. US Census Bureau. 2010: U.S. Trade in Goods with India - http://www.census.gov/foreign-trade/balance/c5330.html

27. The White House. Background on United States – India Economic Relationship. 06.11.2010 – http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2010/11/06/background-united-states-india-economic-relationship

28. The White House. U.S. – India Economic and Trade Relationship: Indian Investment in the U.S. 06.11.2010 – http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2010/11/06/us-india-economic-and-trade-relationship-indian-investment-us

29. http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2010/11/08/remarks-president-us-india-business-council-and-entrepreneurship-summit

30. Feigenbaum Evan A. Op. cit.

31. Mainstream. 11-17.07.2010.

32. Ibidem.

33. Sikri Rajiv. Challenge and Strategy: Rethinking India's Foreign Policy. New Delhi: SAGE, 2009 // Foreign Affairs. Jan./ Feb. 2010, p. 155.

34. Сайт на руското Министерство на икономиката. Заместник министър А.А.Слепньов участва в деловата среща с индийската делегация. Файл. Търговско-икономическо сътрудничество между Руската Федерация и Република Индия – http://www.economy.gov.ru/minec/press/news/doc20110131_+005

35. Medvedev's Visit to India // The Hindu. 19.12.2010 – http://www.newsru.com/world/21dec2010/medvedev_india.html

36. Сайт на президента на РФ. Официално посещение в Индия. 21.12.2010 – http://kremlin.ru/news/9865; Пресконференция за разултатите от руско-индийските преговори. 21.12.2010 – http://kremlin.ru/news/9866

 

* Авторът е водещ научен сътрудник в Института по изтокознание към Руската академия на науките в Москва

Погълнати от рутината на модерното ежедневие, често губим поглед върху дългосрочните тенденции, които определят развитието на България и националната идея през вековете. Оттук произтичат и много от проблемите на съвременната ни държавност, както и неспособността (или нежеланието ни) да погледнем дори няколко десетилетия напред в опит да разберем какво развитие ни предстои. Настоящата статия е опит за обобщение на развитието ни, като национална общност, от Възраждането до днес, както и лично мнение за това, което може да ни очаква, като нация и държава, в исторически и геополитически план.

Век на относителен възход

Каква е „голямата картина” през последните две столетия. В началото на XIX век започва подем на българската национална идея, който историците наричат „Възраждане”. Официалното начало на този период се отнася към началото на 60-те години на XVIII век, когато е написана Паисиевата „История Славянобългарска”, но всъщност предпоставките за Възраждането са много и комплексни. В хода на XVIII и XIX век, особено след края на смутните кърджалийски времена, българският народ бележи демографски подем и „колонизира” етнически голяма част от Балканите. Разбира се тук се включват както Мизия, Тракия и Македония (в тяхната цялост), така и Поморавието, части от днешни Албания и Косово, оформени са големи български общности в Бесарабия, Влашко и Анадола. Османската империя се разпада след поредица от войни, част от населението ни търси спасение в чужди земи, но въпреки това демографският подем на българския народ е значителен, като за това говорят и сведенията на десетки западни дипломати, учени и пътешественици. Създадена е Екзархията, която (особено след плебисцитите в няколко югозападни епархии) обхваща около два пъти по-голяма територия от тази на съвременната българска държава. С огромни усилия са изградени наченки на образователна система, която е сред най-значимите примери за силата на гражданското ни общество, защото само с дарения и лични усилия са положени основите на българското училище и читалище. Развива се модерно национално самосъзнание и започва осъзната и целенасочена борба за независимост от Османската империя.

Активизираната международна обстановка довежда до Освобождението, а само седем години по-късно идват Съединението и успешната война със Сърбия. През 1908, трибутарното Княжество България обявява формална независимост. Националната идея е в подем, водена от няколко поколения български възрожденци. Историческите и геополитическите шансове са на страната на възстановената българска държавност. Този устрем, започнал преди повече от век, е пресечен драматично през лятото на 1913 и окончателно прекратен с Ньойския договор от 1919. Периодът на възход приключва и България навлиза във век на относителен упадък. Скоро се навършват 100 години от поражението в Междусъюзническата война, като дистанцията на времето предлага възможности за сериозен анализ. Дори и да изглежда в някаква степен романтично и опростено – такава е генералната история на този век на български национален подем.

Век на относителен упадък

След края на Първата световна война страната ни навлиза в коренно различен период, характеризиращ се с ерозия на националната идея. Подем бележат леви идеологии и националният нихилизъм. В „македонския спектър” на обществото определени групи прегръщат илюзорната идея, че комунизмът и Съветският съюз могат по някакъв начин да решат националния въпрос в полза на българщината. Последното, разбира се, никога не се случва, нещо повече – събитията се развиват в противоположна на българските интереси посока, тласнати от директивите на Коминтерна. Братоубийствата през 1923 и 1925, също са инспирирани от Коминтерна и от други външни фактори. Превратът от 19 май1934 пък е едно от най-големите падения за България през ХХ век. Извършен с активното съдействие както на Коминтерна, така и на Белград, метежът води включително до забрана на ВМРО и така се стига до най-ниската точка на борбата за опазване на българщината в Македония и Източна Сърбия. Националното предателство и нихилизмът са пуснали дълбоки корени и сеят метастази във всички сегменти на българското общество. От набиращ скорост геополитически играч страната ни доброволно се превръща в придатък на чужди геополитически планове. Проблясъци през следващите години има само в началото на 40-те, когато България по дипломатически път си връща Южна Добруджа и далновидно отказва да прати войски на Източния фронт.

После идва 9 септември 1944 и настъпва най-тежкият за националната идея период. Насилствената македонизация в Пиринско вече е достатъчно познато на българската общественост събитие. Но само преди две десетилетия не беше така. Има обаче много други факти от онова време, които се премълчават или не получават необходимата гласност. Системното изтребване или прогонване на огромната част от българския елит все още не е достатъчно добре анализирано. Това е и едно от най-пагубните за националната идея събития с изключително тежки последици. Концлагерите, Възродителният процес, сервилната външна политика са различни проявления на една философия, довела до ерозиране на нацията и отслабване на България. Под диктовката на Големия брат политиката на защита на българщината в съседните страни напълно отсъстваше. В същото време, вътре в България се създаде изкуствено противопоставяне на етнически и религиозен принцип, което, в крайна сметка, доведе до изселване на стотици хиляди наши сънародници от турски произход и ги отблъсна от България. Да, това беше огромна грешка, от която страната загуби много. Негативните последици не са просто в стопански, демографски и социален, а най-вече в чисто човешки аспект, защото страната безвъзвратно изгуби част от своето население, а с това – и част от потенциала си за развитие.

През цялото това столетие на относителен упадък, започнало с националните катастрофи от началото на ХХ век, българското етническо землище непрекъснато намалява. Огромна е трагедията на тракийското население през 1912-1913. Македония става арена на въстания, войни и чужда пропаганда, които нанасят силен удар върху българщината. Северна Добруджа губи вековния си етнически облик. В отстъпление е и националната идентичност на общностите ни в Съветския съюз, Румъния и Албания, а Поморавието е напълно заличено като територия с българско население и вече дори отсъства от националното ни съзнание като традиционна българска територия. Всичко това ясно илюстрира свиването на българското етническо пространство до неговото най-тясно ядро и изчезване на вековната му „периферия” в различни части на Югоизточна Европа. Историческите превратности имат своите геополитически измерения и нанасят на България изключително тежки удари през ХХ век.

Колкото и да не ни се иска, това в най-общи линии е голямата картина на националното ни развитие през последното столетие.

Съвременната перспектива

С навлизането в XXI век все повече би следвало да си задаваме въпроса накъде всъщност вървим, по какъв исторически път сме поели и в какъв геополитически контекст се развиваме. На пръв поглед има много негативни фактори, какъвто е демографската криза например. Някои от традиционните български общности в „близката чужбина” биват силно ерозирани. Много млади хора напускат България и планират живота си зад граница. Деиндустриализацията е факт. Икономиката на страната е сред най-неконкурентоспособните в Европа. Всичко това води до някои песимистични изводи и допълнително съдейства за катастрофичните нагласи и светоусещане сред българското общество, допълнително раздухвани от медийната машина. Истината е, че две десетилетия след началото на демократичните промени България далеч няма тези позиции и успехи, на които толкова се надявахме в началото на Прехода.

От друга страна обаче, трябва да подчертаем, че има тенденции, които могат да дефинират нови и значително по-добри позиции за България и българщината след близо век на почти постоянно отстъпление. Членството в ЕС и НАТО са безспорни успехи на крехката ни демокрация и, в същото време, дават важни геополитически предимства на страната. Именно поради това следва да се стремим към засилване на ролята ни и в двете организации.

Наред с това, в момента има реални шансове за стратегическо използване на прословутото ни „благоприятно географско положение”. През територията на България минават половината от 10-те трансевропейски транспортни коридори и приоритет номер едно за страната би трябвало да е изграждане на адекватна и цялостна инфраструктура по тези трасета. Касае се не само за автомобилни, но и за железопътни магистрали, летища, пристанища, енергийни комуникации и т.н. Това е фундаментална предпоставка за привличане на стокови, капиталови и човешки потоци именно през територията на България (в конкуренция с редица други страни), което да доведе до икономическо стабилизиране, а едновременно с това би дало и допълнителни гаранции за националната сигурност. Липсата на адекватна инфраструктура е причина територията ни често да бъде заобикаляна (включително от инвеститори), което пък означава огромни пропуснати ползи за страната и третостепенно геополитическо положение.

Същото, в най-голяма степен, важи за реализирането на няколко от големите енергийни проекти. Добре развитият и диверсифициран енергиен сектор, транзитните такси от преноса на суровини и привличане на енергийни трасета и съответната инфраструктура, би трябвало да са стратегически императив за България. Дори без да използваме банални термини като „енергиен център на Балканите” трябва да сме наясно, че страната ни е третия по големина износител на електроенергия в ЕС (след Франция и Чехия). Разбира се това не трябва да се смята за самоцел, но е факт, както е вярно и, че покриваме голям процент от енергийния дефицит в района на Югоизточна Европа. Факт е също, че някои от основните планирани трасета за пренос най-вече на газ (но и на петрол) в тази част на континента пресичат територията на България. Да не забравяме, че страната ни е консуматор на сигурност и наша основна цел би следвало да е увеличаването на тази сигурност и съответното засилване на позициите ни в регионален и по-широк мащаб. А енергийният бранш има не само икономическо, но и важно геополитическо значение.

Всички тези фактори (членство в ключови наднационални организации и развитие на транспортни коридори и енергийни проекти) трябва да играят решаваща роля за укрепване на националната идея в един свят на непрекъснати, динамични и радикални промени. Необходимо е тези възможности да се използвани целенасочено и за укрепване на България и националните ни позиции. От геополитическа гледна точка, съвсем не сме лишени от шансове, които чакат своята реализация.

И едно важно уточнение. Измерителите за силата, на която и да е държава и национална общност, винаги са били, повече или по-малко, константни през хилядолетията. Касае се най-общо за степен на стопанско развитие, за отбранителни способности, за количество и качества на човешкия капитал. От тази гледна точка е сравнително лесно да се определи върху какво трябва да се фокусира една държава, за да бъде по-сериозен фактор и да има по-благоприятни перспективи за развитие. Същото важи и за България и това е част от голямата картина, която би следвало да вижда политическата ни „класа”, отвъд баналния цикъл на четиригодишните управленски мандати.

В тази връзка е важно и привличане на членовете на българските общности зад граница към общонационалния съзидателен процес. По-активната политика за даване на българско гражданство е само един от инструментите за постигане на тази цел. Всъщност, процесът е много по-комплексен и включва интензивни контакти в стопанската, обществено-политическата и културната сфери. Разбира се, нацията трябва да се разглежда в нейната етническа и религиозна цялост и по никой начин да не се стига до процеси на дезинтегриране или дискриминиране на отделни нейни части. През вековете българската национална идея винаги е била силна с приобщаването и способността си да обединява, а не с „отродяването” на отделни общности и робуването на предразсъдъци. Така е било още в Средновековието, така разсъждава Апостолът, така действа българският народ и при спасяването на сънародниците ни от еврейски произход по време на Втората световна война. Ако погледнем историческите генезиси на съседните ни народи, ясно се вижда каква огромна роля за националния им възход е изиграло приобщаването на различните общности (включително на много представители на българската) за съграждането на заобикалящите ни държави. От тази гледна точка е много важно да се преосмисли вроденото чувство за „елитност” на етнически „чистия” българин спрямо представителите на различните етнографски, диалектни и конфесионни общности  в страната, които нито са по-малко български, нито по-малко желаят просперитета на общата ни родина.

На фона на съседите

От една страна, България стои стабилно в геополитически план, включително в контекста на тежката стопанска, но и политическа криза, разтърсваща Европа и голяма част от Западния свят. Предимства на страната ни от тази гледна точка са относителната предсказуемост, финансовата дисциплина, ниският публичен дълг. Членството ни във все още смятаните за „елитни клубове” ЕС и НАТО също са от голямо значение. В България няма сигнали за някакви сериозни противопоставяния и латентни конфликти в етнически и религиозен план – нещо, което не може да се каже за някои други страни в региона.

В същото време обаче са налице и много тежки недостатъци, които могат да окажат силно негативно влияние, включително в геополитически план. Някои от тях вече бяха споменати: ниска раждаемост, миграционни процеси, негативни тенденции по отношение развитието на човешкия капитал. И все пак, съпоставена със съседните държави и в чисто сравнителен план, може да се каже, че България стои относително добре.

Турция е регионалната суперсила и през последното десетилетие изживява истински стопански бум. Наред с това разполага с голямо и бързо растящо население. Страната е важен играч дори в евразийски план, като през територията й минава и голяма част от транзита на природен газ и петрол. В дългосрочен план, негативно влияние може да има конфликтът с кюрдското малцинство, както и някои разломи в турското общество по линиите „светско - религиозно” и „военно - гражданско”. След като дълги години беше основен съюзник на Запада по време на студената война, през последното десетилетие Турция все по-отчетливо се ориентира към еманципирана външна политика. Тази геополитическа „пренастройка” дава основание за много коментари и анализи, но едно е сигурно – Анкара остава най-значимия, от стопанска и военна гледна точка, субект в региона.

Гърция преживява изключително тежка стопанска и политическа криза. Твърде е възможно за четиригодишен период икономиката на страната да се свие с около 20% с всички последици от подобен мащабен спад. Дълго време и тази държава беше основен фактор в южния фланг на НАТО, като геополитическата ситуация по време на студената война и донесе много ползи. След промените от началото на 90-те значението й за Запада намаля в стратегически план, но Гърция успя да се възползва от членството си в ЕС, както и от икономическата си експанзия, особено в района на Югоизточна Европа. Въпреки тежките съвременни предизвикателства и влошения международен статус, страната продължава да следва основния си геополитически курс в различните му аспекти и да отстоява адекватно своите позиции. Това важи и за редица ключови енергийни проекти. Гърция е част от „Южен поток”, който е реалистичен и с висока степен на осъществимост, за разлика от Бургас-Александруполис, в който страната също има участие. Гърция играе водеща роля и в т.нар. Южен газов коридор, като много анализатори смятат проектите ITGI (Интерконектор Турция-Гърция-Италия) и TAP (Трансадриатически газопровод) за по-лесно осъществими от конкурентния газопровод Набуко, който не минава през гръцка територия. От инфраструктурна и стратегическа гледна точка, следва да се спомене, че Китай вече използва страната като един от входовете си към Европа чрез милиардни инвестиции в пристанището Пирея (говори се и за заявен китайски интерес към солунското пристанище). Тоест, въпреки изключително тежката криза и влошения си международен имидж, Гърция продължава да удържа стабилни геополитически позиции в геополитически план и това трябва да се отчита от София.

Ситуацията с Румъния е донякъде сходна. Икономически, тази държава продължава да е в тежко състояние, като следва да се подчертае, че само между 2008 и 2011 суверенният дълг на страната се утрои (от 13% на 40% от БВП). Все пак, въпреки сериозните стопански затруднения Румъния е средно голяма (по европейски мащаби)
страна, с население от около 20 млн. души, с добре развит енергиен сектор и стабилни позиции в международните структури. Традиционните аспирации към Молдова със сигурност ще определят много от бъдещите ходове на Букурещ, но осъзнаването на рисковете от конфликти на изток вероятно ще изиграе отрезвяваща роля в това отношение. Паралелно, ще се държи сметка и за настроенията на унгарската общност в страната.

В далеч по-тежко положение, от стратегическа гледна точка, е Сърбия. Преживяла две изключително тежки десетилетия, страната редуцира значението си до сравнително малък регионален играч. Отпечатък върху външната и политика ще носят косовският проблем, както и някои неуредени отношения със съседни държави, като с конфликтен потенциал са заредени Санджак и Войводина (както и Република Сръпска в Босна и Херцеговина). В геополитически план, Сърбия изглежда странно раздвоена между декларираните аспирации за членство в ЕС и реверансите към Руската Федерация. Както изглежса, влиянието на Русия в страната нараства, включително чрез потенциално военно присъствие и засилване на позициите в енергетиката или огромния руски заем за сръбската инфраструктура. В обозрима перспектива, Белград едва ли ще стане част от евроатлантическите структури, а е възможно и възобновянаето на стари конфликти, както и възникване на нови. В Западните Балкани има много потенциални горещи точки, активизирането на всяка от които ще окаже силно негативен ефект върху развитието на Сърбия.

И накрая Република Македония – най-близката на България страна в народностен, езиков и културен план. Младата държава претърпя бурен преход, който включи и квазигражданска война, избухнала преди десетилетие. Икономическата ситуация е тежка, а надеждите за скорошно членство поне в НАТО бяха попарени. Много от старите зависимости на Скопие все още не са прекъснати и тъкмо това е основния негативен фактор в развитието на страната. Без излизане от затворения кръг на тези стари зависимости Македония не може да очаква нищо добро. Само преформатиране на отношенията със съседите може да изведе младата държава на качествено нов път. А като говорим за „пътища”, не можем да не споменем Паневропейски коридор №8, който действително би могъл да отведе Скопие в по-добра посока. За съжаление, на този етап статуквото край Вардар успешно се поддържа от преторианците на стария ред, което със сигурност не е от полза за Македония. При всички случаи, България трябва да е постоянен и гласовит адвокат за влизане на Македония в НАТО и ЕС, както и да оказва реален натиск за изграждане поне на така желаната железопътна линия през българо-македанската граница. Възможни опции за засилване на сътрудничеството са и третият лъч на „Южен поток” (който да минава през Македония и Албания), както и активизиране по проекта АМБО (макар че на практика последното е много малко вероятно). Така или иначе, от стратегическа гледна точка, Македония е в много тежка ситуация, като сред очевидните средства за преодоляването й е укрепването на връзките с най-стабилния и към момента съсед. А това е България.

Накъде, все пак?

Както отбелязва известният американски геополитически анализатор Джордж Фридман, всяка страна и всяка национална общност има една голяма и водеща цел през вековете. Ако си зададем въпроса, коя е нашата първостепенна цел през цялото ни досегашно историческо развитие, отговорът не е съвсем лицеприятен. Защото става дума за самото оцеляване на българските нация и държава през столетията. И наистина, ако помислим трезво, българският народ е бил под чуждо владичество през половината от историята си, борейки се именно за оцеляване в един наистина труден и динамичен регион. Когато самото съществуване на държавата ни не е било под въпрос, идва ред на следващата по важност голяма цел, която е разширяване на българското влияние. Геополитическите принципи и големите сили, които движат човешкото развитие, са на практика константни. Затова трябва да осъзнаем, че „голямата картина” не се е променила особено и е важно да помним, че защитата на националните интереси е от изключително значение и днес, в епохата на глобализацията, масовата култура и глобалната експанзия на една икономическа и политическа парадигма. Който се поддаде на илюзията, че националните интереси вече нямат значение, със сигурност се обрича (и заслужава) на маргинална историческа и политическа позиция и рискува да пожертва без полза своя суверенитет. Все още чувстваме последиците от това, особено след периода 1944-1989, затова никога не бива да забравяме какво струваше той на българската нация и държавност.

Едно трябва да е ясно – от нас самите зависи в каква посока ще тръгне България. Ние решаваме дали да продължи едновековния период на относителен упадък и отстъпление или да навлезем в нов възходящ етап от развитието си. Нихилистичното отношение към държавността и нацията ни накланя везните по-скоро в първата посока. Трябва обаче да помним, че в своята история България има много победи, както и много успешни примери за това, че с обединение и формулиране на ясни национални цели бихме могли да се развиваме възходящо и успешно да се справим с големите предизвикателства по хилядолетния път на страната ни.

 

* Главен експертен сътрудник към парламентарната Комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм

Формирането на геополитическото пространство на Източна Европа (предвид недостатъчната вътрешна цялост и запазващата се политическа аморфност, нямаме основание да го обозначим като регион), като относително обособен фрагмент от политическата карта на Стария континент, стана сравнително неотдавна и беше логическо следствие от постсоциалистическото преструктуриране на източната част на Европа.

Присъединяването на редица държави от Централна Европа към евроатлантическите структури и постепенното изкристализиране на автономната регионална динамика в Централна Азия доведоха до това, постсъветските държави от европейския континент, които на първоначалния етап бяха останали извън общите водещи тенденции в развитието на европейската система, да заемат примерно същото междинно място в нейната структура и, при това, започнаха да се разглеждат от външните играчи като едно цяло.Това съдейства за появата на отделни политически формати по отношение на въпросните държави, което не помогна за усилване вътрешната консолидация на това пространство, но му придаде някои, чисто външни,  признаци за цялостност, или поне за общност на геополитическото му положение.

Ключова роля в това отношение изигра програмата Източно партньорство на ЕС (включваща Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан). Без да притежава съществено политическо съдържание и ясна политическа насоченост, със самия факт на съществуването си тя обозначи обособеността на шестте източноевропейски постсъветски държави, обединявайки ги в отделна самостоятелно направление на външната политика на Съюза. Всъщност, тъкмо в това беше и заложеният от инициаторите и политически смисъл на тази инициатива: да разграничи форматите на отношенията на ЕС с Русия и с останалите постсъветски държави, предлагайки на последните по-съвършени и мащабни механизми на сътрудничество, притежаващи (за разлика от механизмите на отношенията между ЕС и Русия) някои, макар и ограничени интеграционни елементи.

По този начин, Русия не само губи ролята си на първостепенен „ментален център” и основен генератор на политически импулси в Източна Европа, но, което е и най-важното, се превръща от интегрален компонент на вътрешната организация на това пространство в (условно казано) „редови” външен играч, каквито са САЩ или ЕС например. Затова „екстернализацията” на Русия представлява не по-малко важен елемент за политическото формиране на Източна Европа, отколкото присвояването на последната на някои чисто външни (и до голяма степен изкуствени) признаци за цялостност и общност.

Държавите, включени в програмата Източно партньорство на ЕС

Въпреки това, оценката на ролята, която играе пространството на Източна Европа в геополитическата конфигурация на европейския континент продължава да си остава нееднозначна. Някои анализатори са склонни да виждат в него най-вече зона на конкуренция между водещите силови центрове в Европа, други посочват възможностите за маневриране, които притежават елитите на източноевропейските държави в хода на тази конкуренция. В този контекст обаче, се очертават два основни въпроса: на първо място, доколко взаимните връзки, формиращи се в това пространство както между външните играчи, така и между непосредствените участници, зависят от континенталната конфигурация и, на второ място, доколко устойчиви са тези взаимни връзки и какво е структурното им значение за формирането на континенталната конфигурация.

Еволюцията на източноевропейското пространство през последните двайсет години

За да си изясним тези въпроси, нека анализираме еволюцията на това пространство през последните две десетилетия и конкретните резултати на текущия етап.

Следва да признаем, че дълго време перипетиите в днешната Източна Европа въобще не бяха във фокуса на внимание на европейската политика. През първото десетилетие след разпадането на СССР това пространство си оставаше доста затворено и, донякъде, в периферията на европейската система. Външните импулси за структурирането му бяха минимални, като се свеждаха предимно до недопускане доминиращите в него центробежни тенденции към дестабилизация и фрагментация да „прелеят” извън граничите му. Тези тенденции, които не бяха сдържани почти от нищо, се проявиха с цялата си сила през 90-те години, като не само доведоха до нарастване на турбулентността и нестабилността в това пространство, а и до акумулирането в него на значителен конфликтен потенциал.

Нарастването на конфликтния потенциал в Източна Европа се осъществяваше на трите структурни равнища на това пространство: на ниво отношенията между Русия и новите независими държави, на нивото на отношенията между самите тези държави и, вътре в тези държави – между централната власт и сепаратистките образувания. Макар че първото от споменатите равнища несъмнено генерираше основните структурни импулси за по-нататъшната еволюция на източноевропейското пространство, наличието на съществени огнища на конфликтност на двете други равнища доведе до значителна дисперсия на ресурси, власт и влияние, която не позволява структурата му да придобие дори формални признаци на интегралност.

Като следствие от това, нито една от очерталите се конфликтни линии не се превърна в основа за изграждането на нова система от взаимни връзки в Източна Европа. В същото време съвкупният ефект от напрежението по всички съществуващи конфликтни линии доведе до невъзможността подобна система да бъде изградена на основата на едни или други кооперативни проекти. Всяка, дори секторална инициатива, насочена към консолидацията на източноевропейските държави, независимо кой точно я инициира, задължително се сблъсква с проявите на тази иманентно присъща на източноевропейското пространство конфликтност.

Ситуацията се усложни и от това, че практически никой от основните играчи в това пространство не си поставяше за цел преодоляването на задълбочаващите се конфликти, стремейки се по-скоро да ги използва за извличане на допълнителни дивиденти, вместо да ги неутрализира като потенциална заплаха за сигурността на цяла Източна Европа. Казано по-простичко, конфликтите започнаха да се разглеждат като инструменти за политическо влияние. В въщото време обаче, не бяха създадени ефективни механизми за сдържане и ограничаване на конфликтния потенциал – наследената от съветските времена икономическа взаимозависимост не се възприемаше като абсолютна ценност, чието съхраняване би оправдало евентуални политически отстъпки, а никой не бе в състояние да предложи нов цялостен проект, способен да обедини държавите от източноевропейското пространство. Не е чудно, че в тази ситуация лидерите както на източноевропейските държави, така и на Русия не се впечатляваха особено от перспективата за ескалация на конфликтите и открито демонстрираха готовност за конфронтационни сценарии в отношенията помежду си. Ако добавим към това тактиката на местните елити да използват конфликтите на едно равнище за да „демпфират” конфликтите на другите равнища, ще получим достатъчно точна картина на политическия пейзаж в Източна Европа на границата между хилядолетията и причините за задълбочаването на политическите му разломи.

Ключово звено в тази последователност на фрагментация и конфликтност безспорно бяха перипетиите, през които преминаха руско-украинските отношения. За Източна Европа, Украйна играе приблизително същата роля, която Казахстан играе за Централна Азия – тя е най-голямата, относително „самодостатъчна” държава, поддържаща тесни взаимни връзки с всички участници в конкретното пространство,     която е в състояние сама да определя вектора на политическите процеси в регионалното и обкръжение, макар и да не може да прави това директно. Правилно формулираната стратегия за отношенията с Украйна би могла не само да осигури на Русия съществени лостове за влияние в Източна Европа, но и да гарантира условия за стабилизирането на това пространство, без ангажирането на външни сили. Но, поради редица както обективни, така и субективни причини, това не се случи.

Вместо това, отношенията между Русия и Украйна затънаха в тесните рамки на двустранните противоречия от икономически и енергиен, а с течение на времето и от хуманитарен характер, заради които страните често жертваха стратегическата ценност на партньорството си в името на съмнителни тактически интереси. Удовлетворяването на тези интереси, предвид достатъчно конфликтния общ контекст на диалога, не се оказваше възможно, което пък караше както Киев, така и Москва да „залагат на понижаване значението на двустранните отношения”. Наистина, опитвайки се да нивелират значимостта на отношенията си за да ограничат взаимното си влияние, елитите на двете държави по този начин ограничаваха и собствените си възможности за укрепване на своята роля в Източна Европа, да не говорим за консервацията на политическата „раздробеност” на това пространство. За съжаление, както украинските, така и руските лидери не бяха склонни да разглеждат двустранните отношения в по-широкия им контекст, т.е. като компонент на съответните им европейски стратегии, като в най-добрия случай виждаха в тях само производна на западния вектор на своята дипломация, а в най-лошия – отвлечено второстепенно измерение на външната си политика, което въобще не е свързано с по-приоритетните им задачи по европейското направление.

Следствие от тази концептуална „задънена улица” в руско-украинските отношения стана постепенната преориентация на двете страни към решаване на проблемите в най-близкото си обръжение чрез привличането на външни сили. Преломен етап в този смисъл се оказа периодът 2001-2003, когато, благодарние сближаването между Русия и Запада на фона на общата им борба с тероризма, Москва получи сериозна възможност за активизация в т.нар. „близка чужбина”. Тя обаче не беше използвана както трябва от Кремъл – лансирането през 2003 на интеграционната инициатива за създаване на Общо икономическо пространство с участието на четири държави (Русия, Украйна, Беларус и Казахстан) се съпровождаше със съвършено излишното нарастване на напрежението около остров Тузла, в контекста на което много трудно можеха да бъдат постигнати някакви конструктивни резултати. Тези събития показаха, че дори при липсата на активна външна намеса, Украйна и Русия не съумяват да създадат устойчиви механизми на партньорство, които не само да вкарат в подходящо русло двустранните отношения, но и да се превърнат в структурна основа на цялата източноевропейска система.

„Оранжевата революция” се оказа кулминацията в развитието на тези негативни тенденции. Кризата с предаването на властта в Киев се превърна и в криза на действащите стратегии на основните играчи по отношение на Източна Европа. Това се отнася на първо място за стратегията на Русия, която, в крайна сметка, се оказа отстранена от процеса на търсене на компромисно решение за изход от украинската криза. Впрочем, кризата беше сигнал и за останалите играчи, че е необходимо да преразгледат съществуващите подходи. Така, за ЕС, който дълго време предпочиташе да стои настрана от източноевропейските пертурбации, по-активното въвличане в неговите проблеми се превърна не просто в необходимост, а в неизбежен резултат от ролята на посредник за разрешаване на кризата в Украйна. Наистина, що се отнася до САЩ, там не бяха осъществени някакви качествени промени в политиката им спрямо Източна Европа. Обратното, след „оранжевата революция” настъпи известен концептуален вакуум в американската стратегия, доколкото желаният от САЩ резултат, поне на пръв поглед, беше постигнат, затова във Вашингтон сметнаха, че няма нужда от по-нататъшни промени, а основната задача е да се поддържа създалия се баланс и очерталите се основни тенденции.

Най-значителната последица от „оранжевата революция” за Източна Европа беше дори не толкова нарастващото въвличане на външни сили – САЩ и ЕС – колкото промяната в отношението към тяхното ангажиране на „основните действащи лица” в това пространство, в лицето на Русия и Украйна. Така, новото украинско ръководство го смяташе за основния и единствен начин за решаване на проблемите му в отношенията с Русия. Москва, на свой ред, виждаше в него основната и единствена причина за неуспехите на собствената и политика по това направление и, което е най-важното,  смяташе, че постигането на желания резултат и укрепването на руските позиции в източноевропейското пространство е възможно само на нивото на взаимодействието и със Запада. Редица руски политици и експерти често лансираха тезата, че е по-добре въпросите, касаещи Украйна, Грузия или Молдова, да се обсъждат в Брюксел или други западни столици, вместо в Киев, Тбилиси или Кишинеу.

Именно тези три обстоятелства: нарасналата активност на САЩ и ЕС, готовността на държавите от Източна Европа да използват противоречията в отношенията на Русия със Запада за да усилят позициите си по отношение на Москва и склонността на самата Русия да решава проблемните въпроси в това пространство съвместно със Запада, доведоха до това, че Източна Европа се превърна в един от компонентите на баланса между водещите силови центрове на европейския континент. Инкорпорирането на акумулираните в това пространство конфликти и противоречия в общия контекст на сложния комплекс от взаимни връзки между САЩ, ЕС и Русия беше резултат от целенасочените усилия на всички участници и означаваше съществено повишаване структурното значение на това пространство в геополитическата конфигурация на европейския континент, но не като самостоятелна сила, способна да влияе върху хода на политическите процеси, а като поредното поле, на което се сблъскват интересите на водещите силови центрове. Казано по-простичко, Източна Европа се превърна в поредния голям залог в „голямата игра”, но, колкото и да е парадоксално, това не доведе до промяна в характера на процесите в самата Източна Европа.

Източна Европа като зона на конкуренция между основните силови центрове

Всичко това, до голяма степен, се обяснява със спецификата на развитието, през следващите години, на ситуацията на основното структурно равнище на европейската система (свеждащо се предимно до взаимодействието на водещите силови центрове), както и непосредствено в рамките на източноевропейското пространство.

На първо място, превръщането на Източна Европа в зона на конкуренция между водещите силови центрове се осъществи в условията на съхраняване и, до известна степен, задълбочаване на междинното геополитическо положение на източноевропейското пространство. Като това положение се обуславя не само и не толкова от липсата на институционално затвърдена принадлежност на държавите в него към един или друг силов център, колкото от отсъствието на ясно дефинирани и съгласувани „правила на играта”, т.е. на нормативни параметри и „граници на позволеното” в поведението на всички играчи в източноевропейското пространство. Извън единната цялостна „координатна система”, всяко действие на даден играч се разглежда през призмата на общия баланс и провокира реакцията на другите играчи, според техните субективни очаквания, а не съобразно някакви разбираеми за всички норми на поведение.

На второ място, конкуренцията за влияние в източноевропейското пространство не се водеше открито и директно, а имплицитно и в опосредствани форми. Проблемните въпроси, касаещи тази зона не бяха предмет на систематични преговори в рамките на действащите институционални или двустранни формати на взаимодействия. Нещо повече, липсваха дори опити за постигането на системен компромис по тези въпроси. Това, което се случваше във и около Източна Европа, през 2005-2008, представляваше по-скоро верижно асиметрично реагиране на европейските силови центрове на предприеманите от тях едностранни действия, генериращи своеобразна „спирала на напрежението”, която, въпреки това, не се признаваше открито в политическата реторика на основните играчи.

На трето място, тази конкуренция имаше неравномерен и избирателен характер. Тя касаеше редица, особено болезнени аспекти на ситуацията в Източна Европа, а именно – военно-политическия и енергетичния. Вниманието беше концентрирано върху усилването на стратегическото присъствие на САЩ в това пространство, докато засилващото се присъствие на ЕС в него, не пораждаще подобни тревоги. В същото време, през този период, в сянката на руско-американската конфронтация, бяха заложени и предпоставките за конкуренция между Русия и ЕС в Източна Европа, която макар и да се характеризира с по-малка интензивност и резонанс, но, както се оказа, има по-голямо структурно значение за политическата организация на източноевропейското пространство. Следва да признаем, че тази конкуренция възникна не в резултат от някаква целенасочена стратегия на страните, а по-скоро беше страничен продукт от реализацията на техните мултивекторни политики в условията на липса на координация между тях.

Появата на споменатите в началото на статията формати на политиката на ЕС спрямо източните му съседи – Европейската политика на съседство и Източното партньорство, дълго време не се разглеждаше от Русия като заплаха за нейните стратегически интереси, доколкото те не включваха перспективата за членството на източноевропейските държави в Евросъюза, но истината е, че възприемайки тези формати ЕС всъщност демонстрира готовност да поеме функциите, които дотогава се изпълняваха единствено от Русия, а именно структурирането и централизацията на това пространства чрез въвличането на държавите от него в ограничени интеграционни инициативи. И, ако Русия използваше за реализацията на подобни инициативи икономически и енергийни инструменти, ЕС разчиташе на традиционната за Брюксел стратегия на нормативната конвергенция, в чиято основа са заложени стимули, ориентирани към цивилизационната принадлежност и европейската идентичност на страните-партньори.

На четвърто място, конкурентната политика на водещите силови центрове по отношение на Източна Европа не засягаше корените на конфликтността и флуктуативността на това пространство. Противоречията на ниво САЩ-Русия и, частично, на ниво ЕС-Русия са „насложиха” върху формирания в това пространство комплекс от конфликти от различен характер, без обаче да го променят съществено, и поради това не съдействаха за желаната стабилизация.

При това, в структурата на общия политически баланс в Европа, противоречията, свързани с източноевропейските проблеми, имат по-скоро подчинено, отколкото определящо място. Те се вписват по доста своеобразен начин в съществуващия контекст, превръщайки се в негов интегрален компонент, без обаче да се превърнат и негова движеща сила. Което беше напълно предсказуемо, тъй като противоречията между Русия и Запада имат далеч по-системен характер, отколкото конюнктурната конкуренция в Източна Европа, и касаят далеч по-фундаментални, до голяма степен дори екзистенциални, въпроси, които слабо зависят от позициите им в източноевропейската конфигурация.

Не бива обаче да се игнорира фактът, че, вследствие на перипетиите в разглеждания период от време (2005-2008), намирането на компромисна формула за взаимодействието между водещите силови центрове в Източна Европа се превърна в задължително условие за формирането на кооперитивни основи на системата на отношенията на континента, включително изграждането на нова архитектура на сигурност в Европа. Без преодоляването на формиралите се в източноевропейското пространство огнища на конфликтност, не изглежда възможно и фомулирането на приемлев modus operandi за всички играчи от континенталната система.

Ходът на развитието на конкуренцията между Русия, САЩ и ЕС в Източна Европа демонстрира неоптималния характер на конфронтационната логика и погрешните очаквания на всички участници в нея. Държавите от това пространство така и не съумяха да се възползват от ръста на противоречията между водещите силови центрове и да прехвърлят върху тях решенията на своите политически и икономически проблеми. В резултат, тези държави бяха принудени самостоятелно да се противопоставят на последиците от настъпилата глобална финансова криза. На свой ред, Русия успя да предотврати най-негативните за нея военно-политически сценарии в източноевропейското пространство, но не съумя нито да постигне приемлив компромис със САЩ и ЕС, нито да предотврати по-нататъшното дистанциране на източноевропейските държави. За Запада, възприетата тактика на ограничено ангажиране също се оказа контрапродуктивна, защото в Източна Европа не можа да бъде постигната нито ефективна стабилизация, нито реална демократизация.

Стратегическата безизходица

Краен резултат от активната фаза на тази конкуренция се оказо стратегическата безизходица. На определен етап, „спиралата но напрежението” достигна до етап, който беше неприемлив за мнозинството играчи от източноевропейското пространство, т.е. до открит въоръжен конфликт. Отговор на това стана преходът към политиката на „презареждане”, в рамките на която напрежението около източноевропейските проблеми донякъде отслабна. Това отслабване обаче, беше резултат по-скоро от мълчаливата линия на „самоограничаване”, възприета от основните играчи, отколкото от някакви качествени промени на принципите на тяхното взаимодействия в това пространство. Извоюваните през предишните години позиции на основните играчи се запазиха, а заедно с тях се запази и доста високото ниво на конфликтогенност, макар и приглушено от общата нагласа за конструктивно сътрудничество.

При това, отстранявайки „горния слой” на тази конкуренция на нивото на руско-американската стратегическа конфронтация, „презареждането” извади на повърхността две други нива на структурната организация на източноевропейското пространство, които са не по-малко значими за неговата стабилизация – на първо място, нивото на интеграционна конкуренция между Русия и ЕС, а на второ - нивото на взаимодействие между Русия и държавите от това пространство. Структуриращото значение, което придоби политиката на ЕС в Източна Европа през тези години не бива да се пренебрегва, колкото и ограничено да ни изглежда. Въпреки многото критики, съпровождащи лансирането на новите формати на политиката на ЕС в източноевропейското пространство, Брюксел, така или иначе, съумя да направи това, което Москва засега не е успяла да постигне – да формира общи политически рамки, обединяващи всичките шест държави от Източна Европа, въпреки различията в техните цели и подходите им в отношенията със Съюза.

Друг въпрос е, доколко тези рамки са ефективни за успешната реализация на поставените задачи за стабилизация и нормативна конвергенция на източните съседи на ЕС. И тъкмо в този аспект политиката на Съюза сериозно буксува предвид, на първо място, нейната собствена структурна специфика, а на второ – особеностите на нейната реализация. ЕС предлага на източните си партньори набор от стимули – общи функционални инструменти за сътрудничество или механизми за участие в интеграционните процеси, изискващи съответната адаптация на регулаторните и управленски стандарти на тези държави. От една страна, тези стимули по никакъв начин не съответстват формално на политическата ситуация в източноевропейското пространство и се прокарват като деполитизирани форми на сближаване, които не отчитат текущите политически последици от тяхната реализация и, на първо място, тези касаещи отношенията с Русия. От друга, със самия факт на тяхното прокарване, те бележат промяна на геополитическия баланс, която не може да се игнорира нито от руските управляващи елити, нито от ръководствата на съседните държави.

На свой ред, Брюксел не предприема необходимите стъпки за неутрализирането на негативните ефекти от тази геополитическа промяна: той не демонстрира готовност да поеме произтичащите от нея рискове и загуби за съседните държави, нито стремеж да допълни оформянето на собственото си присъствие в източноевропейското пространство като засили механизмите за координация с Русия. Вследствие на това, източноевропейските държави са принудени самостоятелно да търсят решения на тези дилеми, за което обаче, обективно погледнато, не разполагат нито с необходимото влияние, нито с нужните ресурси.

В този контекст, политиката на Русия придобива специфичното качество на основната променлива, от която зависи степента на устойчивост на геополитическия баланс в Източна Европа. В условията на „презареждането”, руското ръководство предприе редица опити да ограничи конфликтния потенциал на това пространство в отношенията със западните си партньори. От една страна, беше лансирана мащабна инициатива, целяща формулирането на общи „правила на играта” в сферата на европейската сигурност, запазвайки създалото се статукво (Договорът за европейска сигурност). От друга, се предприемат усилия за създаването на механизми за координиране политиката на Русия и на ЕС в Източна Европа (комитетът Аштън-Лавров). И, от трета, тече процес на реконструкция на отношенията с източноевропейските държави, тласък към който даде смяната на властта в Украйна.

На сегашния етап трудно може да се каже, до какво ще донесат тези опити. Може със сигурност обаче да се твърди, че качествените промени в ситуацията са възможни само в случай, че е налице едновременен прогрес и на двете равнища на баланса в Източна Европа – това на взаимодействието между Русия и другите силови центрове, както и на равнището на отношенията и с държавите от това пространство. В противен случай резултатите ще бъдат частични, неустойчиви и неокончателни.

Следва да отбележим, че използвайки тактиката на едностранния натиск по отношение на източноевропейските страни, Русия рискува да попадне в същия капан, както в периода 2001-2003, свеждайки диалога си с тези държави до набор от взаимни претенции и противоречия. Подобен модел на развитие на отношенията несъмнено води до задънена улица, тъй като не само не позволява постигането на качествени промени в геополитическия баланс в източноевропейското пространство, но и сериозно отслабва позициите на Русия, която, за разлика от ЕС, не разполага с механизми за политическо структуриране или кооперативни проекти, за чието прокарване местните елити да са готови на съществени политически отстъпки.

Някои изводи

В заключение следва да подчертаем, че, оставайки си най-аморфното, най-нерегулираното и най-несигурното пространство на континента, Източна Европа, въпреки това, има и конструктивна функция, стимулирайки водещите силови центрове към търсене на оптимални варианти за организация на това пространство и оптимални принципи за взаимодействие в неговите граници. Стратегическата му ценност за съхраняването на сигурността и стабилността както в западната, така и в източната част на континента, е толкова голяма, че те не могат да допуснат открита конфронтация в него. В същото време обаче, липсват и фактори, които да направят непоносимо запазването на сегашното неустойчиво и конфликтогенно състояние на източноевропейското пространство и да тласнат играчите в него към радикални промени на така формиралата се ситуация. Източна Европа представлява сложен комплекс от развиващи се на различни нива конфликти и противоречия, който не се вписва в нито един, наложен отвън проект – нито в американския проект за прокарване на демокрацията, нито в проекта за нормативна конвергенция, лансиран от ЕС, нито в руския проект за постъветска интеграция. Намирането на приемлив баланс в това пространство изисква комплексни интегрални решения, чието осъществяване задължително е свързано с ревизията на действащите политически подходи, а също с отказа от редица вече извоювани позиции както от страна на водещите силови центрове, така и на самите източноевропейски държави. Сложността на подобен път, наред с липсата на гаранции за постигането на окончателен резултат, принуждава всички играчи да се придържат към традиционните подходи, които, въпреки че далеч не са оптимални, дават възможност да се съхранят отделни предимства и да се закрепят постигнатите позиции. Затова текущото аморфно конкурентно състояние на източноевропейското пространство, макар да не устрайва мнозина от играчите в него, спокойно може да продължи достатъчно дълго време, т.е. дотогава, докато някоя от екстремните възможности – преминаването към конфронтация или, напротив, към координация – не надделее в тяхното политическо мислене над тактическите предимства, гарантирани от това състояние.

Тоест, може да се направи извода, че противоречията между водещите силови центрове в Източна Европа не са първичен структурен фактор за конфигурацията на европейската система, а по-скоро представляват производни от фундаменталните политически противоречия между тях, но разрешаването на последните изисква намирането на оптималните пътища за решаване на острите въпроси по източноевропейското направление. Въз основа на това, можем да твърдим, че в геополитическата конфигурация на европейската система Източна Европа играе ролята на междинно пространство, чиято аморфност и флуктуативност формира поле за конкуренция за влияние, а взаимните връзки, формирани в това пространство, само допълват съществуващата конфигурация, но не я определят.

 

* Преподавател в Дипломатическата академия към Министерството на външните работи на Украйна

Дания усилва контрола по границите си, под популисткия предлог за борба с престъпността. Тази държава, която някога се сочеше като образец на демокрация, толерантност и социална справедливост, с един замах издигна нови прегради вътре в Европа, която все повече бива заливана от вълна на страх и ксенофобия. Междувременно, Гърция вече година и половина балансира на ръба на пропастта, но истината е, че твърде малко „братски” европейски правителства са наистина загрижени от факта, че това може да доведе до излизането и от еврозоната, а някои от тях дори скрито манипулират пазарите във вреда на Атина. Финландия също се оказва все по-зависима от ксенофобския популизъм, а пък Словакия междувременно отказа да участва в субсидирането на закъсалата Португалия. На свой ред, Франция и Италия се възползваха от въстанието в Тунис и последвалата „арабска пролет” за да ограничат свободното движение на хора вътре в ЕС. Германия, огорчена от неуспехите си в регулирането на кризата на еврото, влезе в открит конфликт с Франция и Великобритания в Съвета за сигурност на ООН, поставяйки под въпрос десетгодишния процес на изграждане на европейска система за сигурност.

Бъдещето на европейската валута изглежда съмнително. Арабският свят продължава да се тресе. Европейските лидери управляват, основавайки се на проучванията на общественото мнение и с оглед на предстоящите в много страни избори, опитвайки се да запазят властта си с всички възможни средства, дори ако това може да доведе до разпадането на обединена Европа, за чието изграждане бяха изразходвани толкова усилия. Никога досега европейският проект не е бил подлаган на толкова сериозно съмнение, а слабите му страни никога не са били изтъквани толкова открито. Създава се впечатлението, че в днешна Европа наличието на мощна ксенофобска политическа формация става почти задължително. Европейският проект се пука по четири основни направления: ценностите, валутата, външната политика и лидерството. Без радикални промени интеграционния процес може да спре, което пък ще постави бъдещето на Европа, като икономическо и политическо цяло, под много сериозно съмнение.

Проект, лишен от необходимото му „гориво”

Истината е, че не сме изправени пред временна криза, защото тя обещава да бъде дългосрочна. Не става дума само за „черен период”, нито просто за нарастване на песимистичните очаквания. За да осъзнаем надвисналата над европейския проект заплаха е достатъчно да погледнем само десетина години назад. Контрастът със сегашната ситуация е наистина впечатляващ. Въвеждайки еврото (от 1 януари 1999), ЕС одобри Лисабонската стратегия, която трябваше да гарантира на Европа най-динамичната, конкурентоспособна и жизнеспособна икономика в света. Освен това Съюзът декларира привързаността си към идеалите за разширяване на свободите и укрепване на сигурността и справедливостта, включвайки в европейската интеграция такива сфери, като правото, правосъдието и имиграцията, на които преди не се отделяше чак такова внимание. В своеобразен „венец” на този процес и негова политическа опора, позволяваща на ЕС да се превърне във водещ геополитически играч през ХХІ век, трябваше да се превърне Европейската Конституция.

По онова време, погледът на Европейския съюз беше обърнат не само навътре, но и навън. ЕС осъществи най-мащабната експанзия в своята история, присъединявайки десет държави от Източна и Централна Европа, плюс Кипър и Малта. Действайки въз основа на стратегическата си визия за бъдещето, Евросъюзът стартира преговорите за присъединяването на Турция, декларирайки по този начин намерение да укрепи отношенията си с арабския и мюсюлманския свят. В същото време бяха заложени основите на реална външна политика и политика за сигурност на ЕС. След дълги години, белязани от безсилие и унизителни провали (като например в Босна), Франция и Великобритания се споразумяха за по-тясно координиране на действията си в сферата на сигурността.

През онези години, погледът на ЕС беше насочен не само навътре, но и навън. Тогава европейските страни се обединиха за да не допуснат Милошевич да осъществи етническо прочистване в Косово, формирайки сили за бързо реагиране с численост 60 хиляди души. Те са предназначени за овладяване на кризисни ситуации и миротворчески операции отвъд границите на ЕС. Тоест, Европа стигна до извода, че достатъчно е страдала от пренебрежителното отношение на великите държави. По времето, когато беше прието еврото, разширяването на Европейския съюз вървеше с пълен ход, приемането на Конституция на ЕС изглеждаше близко, а външната политика и политиката в сферата на сигурността се усъвършенстваха под ръководството на Хавиер Солана. Разговорите за европейското единство не пораждаха тъга и безразличие, а напротив – възхищение. Във Вашингтон, Пекин и Москва успехите на процеса на европейската интеграция пораждаха неприкрита завист.

Само десетилетия по-късно обаче, целият списък от блестящи постижения и оптимистични прогнози беше поставен под съмнение. Вместо просперираща и отворена Европа, която всички ние мечтаехме да изградим, се сблъскване с Европа, която въпреки своята експанзия все повече се свива; с Европа, която въпреки успехите на общата си валута става все по-егоистична и не е склонна да оказва безкористна помощ. Но най-страшното е, че европейците престанаха да вярват в своите ценности и да живеят в съответствие с тях, като вместо това все повече се затварят в себе си, изпитвайки ужас от околния свят и обзети от съмнения относно собствената си идентичност. Мнозина вече съжаляват за осъществената в предходните години експанзия и дори не искат да слушат за евентуалното продължаване на този процес, не желаят да изпълняват ангажиментите си към Турция, дори не са склонни да разглеждат въпроса за членството на страните от Западните Балкани. Изминаха над 20 години от падането на Берлинската стена, като този срок беше повече от достатъчен Европа да се осъзнае и да започне да се възприема в своята цялост. В действителност, всичко изглежда другояче: експанзията провокира дискусии за бремето на растежа, провалът на конституционния процес стимулира спорове за бремето на политическата интеграция, кризата на еврото пък породи опасения за икономическо и политическо изтощаване. След десет години на институционални реформи, постановките на Лисабонската стратегия, които трябваше да спасят Европа от парализата и да я изведат на качествено ново равнище през ХХІ век едва ли са познати на някого, а постиженията в тази посока почти не се усещат.

Ценностната криза и политическото късогледство

Дълбочината и мащабите на сегашната европейска криза са обусловени от съвкупното влияние на четири центробежни сили: ръста на ксенофобията, кризата та еврото, несъстоятелната външна политика и слабото ръководство. Тези фактори се развиват паралелно, но по много опасен начин се свеждат към един общ знаменател – липсата на перспективна визия. В резултат, всички разногласия между членовете на ЕС, независимо от формите, които приемат, се свеждат до игра с нулева сума, т.е. отчаяна схватка, където са допустими всички средства стига да гарантират победата, която след това може да се представи през вътрешния електорат като голямо постижение, колкото и мизерен и разрушителен за общия европейски проект да е извоюваният по този начи политически капитал.

Преди три години, димът от подпалените цигански катуни в Италия беше предупреждение за очертаващите се проблеми пред европейския проект. Оттогава насам, на всички избори ксенофобските сили в Европа непрекъснато разширяват влиянието си (Швеция, Финландия, Великобритания и Унгария), паралелно усилвайки го там, където отдавна разполагат с утвърдени позиции (Италия, Франция, Холандия и Дания). Така те успешно се интегрират в политическия дискурс и дневния ред на всички държави от ЕС. Засилва се контролът по границите, въвеждат се нови ограничения на миграцията, затруднява се събирането на семействата, ограничава се достъпът до образование, социално и медицинско подпомагане. Нещо повече, както показва примерът с Тило Сарацин в Германия, мнозина са готови да прекрачат чертата, отделяща ксенофобията от откровения расизъм, позволяващ си да разсъждава за интелектуалната непълноценност на мюсюлманите например. Което доста напомня отношението на нацистите към евреите, чернокожите и славяните, като „полухора”. В резултат, днес, в разгара на икономическата криза, се поставят под съмнение фундаменталните ценности, върху които се гради самото европейска наследство: търпимостта и откритостта.

Страхът от притока на чужденци е просто поразителен, имайки предвид, че не имигрантите са виновни за проблемите на Европа. Всъщност, нещата са точно обратните. Ако се примирим с доминиращите в почти всички части на континента настроения към мигрантите, това би означавало морално и политическо самоубийство. Защото, ако сегашната демографска тенденция не се промени, числеността на работоспособното население в Европа рязко ще намалее, което, на свой ред, ще повиши обема на социалните разходи за осигуряване на престарялото население. Европа би следвало да се погледне в огледалото на САЩ, които съумяха да интегрират мигрантите, пристигащи от всички краища на света и да създадат сравнително проспериращо общество. Европа обаче е по-склонна да си създава сложни измислени проблеми, които могат само да ускорят упадъка и.

Елементарното мислене и лозунгите, издигани от популистите-ксенофоби, не позволяват на мнозина да ги приемат насериозно. Само че способността им да оказват влияние върху основните политически партии е голяма и продължава да нараства. За да бъде ограничен този процес, на редица правителства в ЕС би трябвало да се напомни за подписаните договори, а на държавите, поощряващи ксенофобията, да се налагат сакнции, подобни на онези, налагани за игнориране правилата за бюджетния дефицит. Истината обаче е, че слабата реакция на европейските институции и правителства на експулсирането на румънските цигани от Франция, на ограниченията за медиите в Унгария, или на преследванията на нелегалните имигранти в Италия, не оставя особени надежди за това, че тези държави са в състояние да оказват позитивно влияние върху останалите членки на ЕС.

Краят на епохата на солидарност

Казват че кризата е виновна за всичко, но това не е съвсем вярно. Основната заплаха за ЕС не е кризата. Европа и преди е преживявала кризи и е излизала от тях по-силна. Така, в разгара на кризата от 80-те години на миналия век, под влияние на технологичния пробив, осъществен от САЩ и Япония, европейските държави решиха да се ориентират към качествен скок в интеграцията. По онова време европейските лидери съзнаваха ползата от премахването на препятстващите икономическия растеж прегради.

Днес, когато икономиката на Европа се сблъсква с множество сериозни и трудноразрешими проблеми (свързани, в частност, със застаряването на населението и загубата на конкурентоспособност), е налице широк консенсус за това, как точно те могат да бъдат преодолени. Затова реалният проблем следва да се търси другаде – в наличието на непримирими гледни точки относно това, защо и как се оказахме в криза и по какъв начин можем да излезем от нея. Така, редица държави, и на първо място Германия, смятат, че кризата е резултат от финансовата безотговорност на някои държави-членки на ЕС. По тази логика, европейските страни трябва просто да се примирят с необходимостта от сурови ограничителни мерки, които все повече се втвърдяват. Прокарването на това решение се съпровожда с морализаторство и снизходителни поучения, сякаш бюджетният дефицит или излишък може да се приеме за доказателство за моралното превъзходство или пък за непълноценността на цяла общност от хора. Мнозина вече не крият, че биха искали да живеят в „Европа на две скорости”, където акцентът се поставя не върху достойнствата, а върху културните и религиозни стереотипи: т.е. приема се, че има държави от „първа класа”, доблестни спасители на Европа, като почти всички изповядват протестантството, а има и „второкласни” (предимно католически или пък православни), които не заслужават доверие, трябва да бъдат контролирани, а пък ако се наложи – дори да бъдат изхвърлени от „общия европейски дом”.

Подобна интерпретация на кризата, застрашаваща Европа с разпад, следва категорично да бъде отхвърлена. Фактът, че в сходни ситуации се оказват и една толкова бедна държава, като Гърция, и толкова богата, като Ирландия – смятана за пионер в усилията за укрепване на корпоративната мощ, неолиберализма и отказа от държавно регулиране – изисква търсенето на по-адекватни обяснения. Истината е, че преживяваме криза на растежа, което е логичен етап от процеса на изграждане на валутен съюз. Наличието на обща валутна политика, ако е подкрепено и със съответните фискални мерки и регулиране във финансовата сфера, се оказва причина за различни видове дисбаланси, чието натрупване води до проблемите, с които се сблъскваме днес. В подобна ситуация, имайки предвид факта, че валутният съюз не предвиждаше създаването на механизми за реакция на такъв тип кризи, би било логично да дискутираме начините за усъвършенстване на валутния съюз, така че да функционира по-балансирано, да усъвършенстваме управлението му чрез въвеждането на нови инструменти и укрепване правомощията на неговите институции. Вместо да се върви към укрепване на съюза обаче, надделяват взаимоотношенията победител/загубил, като мнозина се възползват от създалата се ситуация за да натрапят собствения си икономически модел на останалите, сякаш всички държави са поставени в еднакви условия и могат да живея по едни и същи правила. Последица от това е, че в отсъствиието на по-ефективни мерки, ние се обричаме на по-натътъшно задълбочаване на кризата. Междувременно, поправките и ограниченията, свързани със сегашния механизъм на отпускане на субсидии, само задълбочават кризата в някои страни-членки, вместо да ги измъкнат от нея. Ако продължим да вървим по този път, влошаването е неизбежно, тъй като, ако растежът не се възобнови и заетостта не нарасне в съвсем близко бъдеще, или обществата в засегнатите държави ще се разбунтуват срещу поправките и все по-непосилния дълг, или пък, при други обстоятелства, самите държави-кредиторки могат да се обединят за да изгонят от еврозоната страните, изпитващи трудности с платежоспособността си. Но, ако това се случи, в очите на много европейци ЕС ще се превърне в това, което беше МВФ за много държави от Азия и Латинска Америка през 80-те и 90-те години на миналия век, т.е. инструмент за натрапване на определена икономическа идеология, лишена от каквато и да била легитимност, на която всички ще бъдат принудени да се подчинят просто поради липсата на друга алтернатива. При подобно развитие, в най-добрия случай, ЕС ще престане да представлява икономическо и социално цяло и ще се превърне просто в регулаторен орган, страдащ от липсата на демокрация и обща идентичност, чиято основна задача ще бъде да следи за макроикономическата стабилност.

ЕС, големият отсъстващ на световната сцена

Крахът на вътрешната солидарност е сериозен въпрос. Не по-малко сериозен факт обаче е неспособността на Европа да говори с един глас в съвременния свят. В качеството си на най-големия икономически и търговски блок на планетата и основен донор на помощ за развиващите се държави, разполагащ при това с мощна военна машина и инфраструктура за сигурност, Европа е в състояние да оказва само твърде фрагментарно въздействие върху хода на световните събития. В резултат от това, виждаме, как в отношенията си със САЩ, Русия или Китай, както и в действията си в Средиземноморския регион, Европа страда от недостиг на ясна визия и ефективност. Очевидно е, че нейната мощ не е толкова голяма за да и позволи да действа наравно с други свръхдържави, но истинският проблем на Европа е, че не може да действа решително, на базата на своята цялостност, дори и в средиземноморските „слабини”, където Бог и е дал възможност да бъде доминираща сила. Европа не разполага с подобаващото и влияние. Действията и са неефективни, дори в рамките на институции, като ООН, Г-20 или МВФ, където нейната политическа и икономическа тежест са огромни. Във всички тези международни организации участват много европейски страни, но обединена Европа отсъства. Две години след влизането в сила на Лисабонския договор, който трябваше да формулира нова ефективна външна политика, европейската външна политика е напълно парализирана. Реакцията на революциите в арабските държави, безусловно, се превърна в камъчето, способно да обърне колата. В продължение на десетилетия, ръководейки се от стремежа да защити интересите си в сферата на миграцията, енергетиката и сигурността, Европа подкрепяше съществуването на редица авторитарни и корумпирани режими, без да се ангажира с прокарването на демократичните ценности и спазването на човешките права. Но, когато, без каквато и да било помощ отвън, народите от региона се разбунтуваха, реакцията на Европа беше забавена, плаха и ленива, а лидерите и демонстрираха далеч по-голям интерес към защитата на икономическите си интереси и противодействие на наплива на мигранти, отколкото към осъществяването на демократични промени във въпросните държави. Тоест, отново станахме свидетели на опасно късогледстнво, защото успехът на демократизацията в арабските държави ще донесе такива икономически дивиденти, които оправдават всички недостатъци на нестабилността.

Все пак Европа, успя да избегне пропастта, в която би рухнала, ако на Кадафи бяха позволили да превземе Бенгази. Това би върнало ЕС към времената на Сребреница и би му нанесло непоправима морална и политическа вреда. Но, да не се самозаблуждаваме относно въстанието в Либия - макар че пропастта беше избегната, а Кадафи бе свален и убит, там, а и в целия Трети свят, има още много да се прави. ЕС следва да възстанови доверието към своята, поставена под въпрос, военна мощ, както и към външнополитическите си институции, които силно пострадаха от цялата тази история. Разочарованието от новите външнополитически институции и особено от действията на председателя на Съвета Херман ван Ромпой, върховният представител на ЕС по общата външна политика и политиката за сигурност Кетрин Аштън, както и от новосъздадената Европейска служба за външна дейност (EEAS) е толкова голямо, че европейските столици побързаха да се разграничат от тези институции, предпочитайки да работят поотделно и координирайки действията си, като заобикалят общоевропейските институции.

Надявахме се на сливането на общоевропейските и националните интереси, на сближаването на Брюксел с националните столици, но вместо това все по-често сме свидетели на търкания между тях. От една страна, съществува писмено формулирана общоевропейска външна политика, която обаче е лишена от каквато и да била реална сила. От друга страна, са налице редица мерки, спорадично предприемани от формираните на доброволна основа коалиции от национални правителства, използващи за целта собствените си ресурси. Ако „арабската пролет” беше протекла бързо и завършила благополучно, пропуските на Европа биха останали незабелязани. Много вероятно е обаче, че пътят на арабските държави към демокрацията ще се окаже изключително труден, като по него победите ще се редуват с поражения, а нестабилността и неопределеността спорадично ще нарастват. И, ако Европа се окаже разделена, тя ще бъде неспособна да упражни каквото и да било влияние, като неизбежно ще загуби външнополитическата си роля. Оставайки изолирана в Близкия Изток, унижавайки Турция с нежеланието си да я интегрира и изоставяйки на произвола на съдбата Средиземноморския регион, ЕС ще загуби доверието към себе си, като реална и активна политическа сила на световната сцена.

Бунтът на елитите

В течение на дълги години европейският проект се придвижваше напред благодарение на имплицитния консенсус между гражданите и елитите относно предимствата на интеграционния процес. Този консенсус обаче се разпадна по две причини. Преди всичко, самите граждани лишиха от доверието си европейските институции. Интеграционният процес засегна най-чувствителните страни на националното чувство – държавата на благоденствието и социалната политика. Икономическият, либерален и насочен към ограничаване и премахване на регулирането уклон в изграждането на обединена Европа доведе до политизацията и идеологизацията на проекта, който, както първоначално се предполагаше, трябваше да бъде оставен на грижите на експертите и бюрократите. Най-удивителното обаче е, че паралелно с бунта на масите, сме свидетели на феномен, който би могъл да се нарече „бунт на елитите”.

Вероятно най-яркият пример за този феномен е Германия. Съдейки по статистиката, 63% от жителите на страната вече не изпитват доверие към ЕС, а 53% не виждат бъдеще за Германия в него. Същото се отнася и за елита – в момент, когато обемът на немския износ за Китай всеки момент ще надхвърли този за Франция, Берлин започва все повече да възприема европейския юг като бреме за германския икономически растеж. Със смяната на поколенията изчезна и споменът за предаността към европейския проект. Само 38 от 662-та сегашни депутати в Бундестага са били в него и през 1989. Несъмнено, изправени сме пред една нова Германия. Имайки предвид нейната тежест и значимост, всяка промяна в тази страна ще окаже голямо влияние върху бъдещето на ЕС. И тъй като основната разлика между старата и новата Германия е недостатъчната и вяра в ЕС, днес тази страна е по-скоро генератор на недоверие и неувереност, отколкото на доверие, както беше преди. Най-важният елемент на европейския механизъм не функционира както трябва и няма с какво да бъде заменен. Франция не е в състояние да се справи с икономическите проблеми без моралната подкрепа на Германия (веднъж Париж вече се видя принуден да търси подкрепата на Лондон за да запълни пукнатината във външната политика на ЕС). Очевидно, Европа не може да върви напред без пълната подкрепа на процеса на европейската интеграция от страна на Германия. В отсъствието на немското „върховно командване” и при липсата на подходящи алтернативи, интеграционният процес е обречен на застой. Председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу и на Европейския съвет Херман ван Ромпой, както и върховният представител на ЕС по общата външна политика и политиката за сигурност Кетрин Аштън, се изгубиха в европейската мъгла и не са в състояние да повишат глас и се опитат да сплотят онези привърженици на обединена Европа, които още вярват в този проект. Само Европейският парламент, от време на време, апелира към съвестта на европейците, осъждайки популистките ксенофобски прояви, и продължава да прокарва процеса на интеграция. Но само малцина депутати в него имат собствен глас и са готови да се обявят против собствените си правителства и националните си партии, когато обстоятелствата го изискват. В Германия, Франция и Италия, както и в много други страни, виждаме цяло поколение от изключително късогледи лидери, които не могат да разсъждават отвъд поредната предизборна кампани. Никой от тях не прави, нито пък говори нещо, което да е от полза за обединена Европа.

Заключение

С всеки изминал ден чувството, че Европа се разпада на части, непрекъснато се усилва. Възможно ли е това наистина да се случи? Отговорът е очевиден: да, разбира се, може. В края на краищата, ЕС е човешко изобретение, а не дар от небето. Необходимостта и полезността му оправдават неговото съществуване, но това няма да му попречи да изчезне. Този грандиозен проект беше съдаден при стечението на редица благоприятни обстоятелстна и стечението на неблагоприятни обстоятелства лесно може да го разруши, особено ако отговорните за съществуването му общности бягат от отговорностите си. Мнозина, предани на европейския проект хора, осъзнават, че опасността от разпускане на ЕС е съвършено реална и са силно обезпокоени от хода на събитията. В същото време те се боят, че песимистичните прогнози могат само да ускорят разпадането на Съюза. Но, когато всеки ден ставаме свидетели, как се нарушава всяко приличие, а олицетворяваните от обединена Европа ценности биват осмивани от надменните политици, безсрамно разпалващи опасенията на обикновените граждани, вече не можем да мълчим и трябва да дадем отпор на тези тенденции. Виждайки решимостта на противниците на обединена Европа да постигнат целта си, трудно можем да повярваме, че само оптимизмът е достатъчен за спасяването на европейския проект от призраците на упоритостта, егоизма и ксенофобията, които са обзели континента днес. Без равнозначен решителен и недвусмислен идеен отпор от наша страна, ЕС е обречен на неминуем крах.

 

* Директор на мадридския клон на Европейския съвет за международни отношения

В съвременния свят има между пeт и осем хиляди етнокултурни групи и само около двеста държави. Простата аритметика показва, че повечето държави неизбежно трябва да бъдат споделяни от две или повече, а понякога и от една дузина етнически групи. Следователно, могат да се очакват конфликти между различните етнически групи.

Справянето с тези конфликти е изключително важна тема. Повечето политолози-теоретици, работещи в тази област, се концентрират върху три метода за управления на различията. Те са: териториална автономия (което означава федерализъм), нетериториална автономия (споделяне на властта и консенсуализъм) и мултикултурна интеграция. Всички тези подходи са свързани с проблема за малцинствените права.

Изследователите се концентрират върху едно предизвикателство: как да бъде зачитано разнообразието в плуралистичното общество и, в същото време, да не се подкопаят връзките с гражданството. В настоящата статия ще се фокусираме върху модела на „мултикултурна интеграция” и неговото прилагане в Република Македония.

Увод

В литературата за етническите конфликти можем да намерим както демократични, така и недемократични методи за елиминиране и управление на етническите различия. Според Макгари и Брендън О’Лири, методите за елиминиране на етническите различия на макрополитическо равнище са четири: геноцид; насилствено масово преместване на население; разделяне и/или отцепване и асимилация. Други четири метода се използват за управление на различията: хегемонистичен контрол; териториална автономия (кантонизация или федерализация); нетериториална автономия (споделяне на властта или консенсуализъм); и мултикултурна интеграция[1].

Първите два метода за елиминиране на различията (геноцид и насилствено преместване на население) нямат поддръжници сред съвременните западни политически теоретици. Първият от изброените методи за управление на различията (хегемонистичният контрол) има много малко поддръжници. Тези опции са извън днешния теоретичен политически дебат, защото изследователите ги смятат за некоректни и нелегитимни. Легитимността на останалите форми за регулиране на етническите конфликти е въпрос, по който се води съществен дебат. Общоприето е, че разделянето или отцепването само прехвърля проблемите с етническите конфликти и малцинствените права към държавите-наследнички на тази, която се е разпаднала, при това често с брутални последици.

Води се сериозен дебат за „легитимността на асимилацията”, т.е. последният от изброените методи за елиминиране на различията. Според Доналд Хоровиц, този метод, идващ от англо-американските демокрации, означава власт на мнозинството в съчетание със силни малцинствени права. Лесно може да се забележи обаче, че когато става дума за големи малцинства (например 30% от общото население, както е в Македония) перспективата за продължаващо изключване от управлението на държавно ниво прави тази политика незадоволителна както от теоретична, така и от практическа гледна точка. Макгари и О’Лири лансират „идеята да се опита да се премахнат различията в рамките на държавата чрез интеграция или асимилация на съответните етнически общности в нова трансцедентна идентичност”[2]. Това може да се постигне с по-малка или по-голяма степен на насилие, но целта е създаването на обща национална култура, в която да се претопят всички съществуващи преди това етнически различия.

Кимлика и Норман обаче ни напомнят да различаваме асимилацията от това, което те наричат „мултикултурна интеграция”. Макар че и двете предполагат нова транцедентна идентичност, тук става дума за два различни подхода за интегриране на разнообразните етнически групи. Тези двама автори виждат „мултикултурната интеграция” не като средство за елиминиране на културните различия на отделните етнически групи, а по-скоро като инструмент, приемащ различния етнокултурен бекграунд на идентичности, които са наследствено свързани с гражданите. Те очакват след известно време признатите и приспособили се етнически групи да се трансформират в „мултикултурно гражданство” в съответната държава. Тези две концепции все още са предмет на дебат. По-нататък ще се концентрираме върху модела на „мултикултурна интеграция” и предизвикателствата пред неговото прилагане в македонското общество.

Моделът на мултикултурна интеграция

Теоретиците на мултикултурализма, като Чарлз Тейлър и Уил Кимлика, заимстват идеята за съществуването на колективни и/или културни права от комунитаристката критика на либерализма, но опитват да легитимират тези права, използвайки либералния акцент върху индивида. Така например, Тейлър настоява, че индивидуалната идентичност се формира в диалог и в даден културен контекст, в какъвто индивидът винаги е въвлечен. Според Кимлика и Тейлър, класическият индивидуалистичен либерализъм не предлага достатъчна защита за тази част от идентичността на индивида, която се отнася до колективността. Ето защо „слепият” либерализъм трябва да бъде „коригиран” така че да може да предоставя защита на някои колективни права, тясно свързани с фундаменталните човешки права.

В книгата си „Мултикултурното гражданство: либерална теория на гражданските права” Уил Кимлика твърди, че не е достатъчно да се покаже, че малцинствените права, по същество, са съвместими с свободата и справедливостта. Необходимо е да определим, добавя той, „дали те са съвместими с дългосрочните изисквания за стабилна либерална демокрация”, включително изискването за „споделена идентичност”, която може да поддържа нивото на взаимно приспособяване[3]. Кимлика твърди, че в общество, което признава „обособени групови права”, членовете на тези групи са интегрирани в политическата общност не само като индивиди, но и чрез съответната група и техните права отчасти зависят от груповата им принадлежност. Той заключава, че искането за репрезентативни права от страна на групите в неизгодна позиция е „искане за включване/интеграция”. Групите, които се чувстват изключени, искат да бъдат включени в по-голямото общество и признаването и приспособяването на тяхната „различност” би трябвало да улесни това включване. За случаите, когато малцинствата са концентрирани в определен регион, Кимлика предлага „международно участие при очертаване границите на районите”, така че да се създадат избирателни единици, в които малцинствената група да бъде мнозинство. Този начин за осигуряване на представителство за „общностите по интереси” не бива да се разглежда като заплаха за националното единство - обратното, на това трябва да се гледа като на „насърчаване на гражданското участие и политическата легитимност”. Кимлика смята, че основният импулс, стимулиращ представителството, е интеграцията, а не отделянето. Нещо повече, той посочва, че „напълно интегриращото гражданство трябва да взема под внимание различията”.

Но, докато правото на представителство би могло да насърчи социалната интеграция и политическото единство, „правото на самоуправление представлява по-сериозно предизвикателство пред интегративната функция на гражданството”. Исканията за самоуправление са свързани с „желанието да се отслабят връзките с по-голямата политическа общност и поставят нейната власт под въпрос”. Така че за демократичните мултинационални държави, признаващи правото на самоуправление, е присъщо да са нестабилни именно по тази причина.

Либералната справедливост изисква „чувство за обща цел” и „взаимна солидарност” в рамките на страната. Тоест, трябва да намерим някакъв начин да удържаме [общностите в] мултинационалните държави заедно. Истинският въпрос е: кои са възможните източници на единство в мултикултурна държава, която по-скоро да утвърждава, отколкото да отрича своите вътрешнонационални различия? Един възможен отговор е, че социалното единство зависи от „споделените ценности”, както посочва Кимлика[4]. Истина е, че в мултинационалните държави често има споделени ценности, включително и споделена концепция за либерална справедливост. Не е сигурно обаче, че тези ценности, сами по себе си, осигуряват основание за две или повече етнически групи да стоят заедно в една държава. Това предполага, че споделените ценности не са достатъчни за социално единство.

Затова Кимлика заключава, че, както изглежда, липсващата съставка е идеята за „споделена идентичност”. От друга  страна обаче, споделената концепция за справедливост в политическата общност не създава непременно споделена идентичност. Откъде тогава идва споделената идентичност? В националните държави отговорът е прост. Споделената идентичност идва от общността на езика, историята и, може би, религията. Но тези елементи не са сред споделените в една мултинационална държава. Ако погледнем към някои силно патриотични, но културно разнообразни държави като САЩ или Швейцария например, основата на споделената идентичност често изглежда да е гордостта от определени исторически достижения (например основаването на Американската република). Споделената гордост е сред фундаментите на силното чувство за американска политическа идентичност, постоянно подсилвано чрез гражданската литература и учебните програми в училищата. В много мултинационални държави обаче, историята е източник на разделение между народностните групи, а не на споделена гордост. Хората и събитията, които предизвикват гордост у народа, който е мнозинство, често генерират чувство на нелоялност(предателство) сред националните малцинства. Нещо повече, упованието на историята често изисква много селективен, дори манипулативен, разказ за историческото минало.

Споделените ценности и вдъхновяващата история,  без съмнение, помагат за поддържане солидарността в мултинационалните държави, но е съмнително, че тези два елемента са достатъчни, сами по себе си. Ето защо Кимлика предлага насърчаване на чувството за „солидарност и обща цел” в мултинационалните държави. Това обаче е голямо предизвикателство защото изисква приспособяване, а не субординация на националните идентичности. Хората от различни народностни групи ще поддържат политики, чрез които тяхната народностна идентичност се подхранва, вместо да бъде поставена в подчинено положение. Тук Чарлз Тейлър се обръща към теорията за „дълбокото разнообразие”, доколкото се налага да приспособим не само разнообразието от културни групи, а и разнообразието в начините, по които членовете на тези групи принадлежат към по-голямата общност[5].

Това означава, че гражданите на мултинационалната държава трябва да уважават не само разнообразието, но и разнообразните подходи към разнообразието. Какво би могло да удържи такава мултинационална държава да не се разпадне? Тейлър се съгласява, че това е отворен въпрос, но предполага, че гражданите могат „да сметнат за вълнуващо и предмет на гордост” да работят заедно за да изградят общество, базирано на дълбоките различия, и затова ще са готови да правят жертви, за да останат заедно. Най-важната идея е, че хората могат да бъдат обвързани въпреки техните различия и дори именно заради тях. Тейлър твърди, че „те могат да чувстват, че различията помежду им обогатяват всяка от страните и, че животът им е по-ограничен и непълнокръвен, ако са сами, отколкото ако се асоциират един с друг”. Така „различията определят взаимното допълване”[6].

Но, смята Тейлър, общество, базирано на „дълбоки различия” едва ли ще остане единно, ако хората не ценят различията, сами по себе си, и на желаят да живеят в страна с разнообразни форми на политическа и културна принадлежност. Обратното – ако две или повече етнически групи просто не желаят да живеят заедно, е невъзможно да се създаде солидарност без всякаква основа за това.

По отношение на етническото разнообразие, три по-общи пункта отбелязва и Робърт Пътнам. На първо място, етническото разнообразие ще нараства съществено във всички модерни общества през следващите няколко десетилетия заради имиграцията. Нарастващата имиграция и разнообразие са не само неизбежни, но са и желателни, в дългосрочен план, твърди Пътнам. Като цяло, етническото разнообразие е съществен обществен актив, както показва историята на САЩ. На второ място, в краткосрочен и средносрочен план имиграцията и етническото разнообразие са очевидни предизвикателства за социалната солидарност и задържат социалния капитал. На трето място, в средносрочна и дългосрочна перспектива, успешните имигрантски общества създават нови форми на социална солидарност и намаляват негативните ефекти от разнообразието чрез конструирането на нови по-всеобхватни идентичности[7]. Така главното предизвикателство за модерните, разнообразни общества е да създадат ново по-широко усещане за „ние”.

Критики на модела на „мултикултурна интеграция”

Либералните демокрации изискват гражданите да имат достатъчно високо ниво на самоограничение и взаимна солидарност. Тоест, политизацията на етническите различия не съответства на тези изисквания. Налице са важни примери за стабилни мултинационални държави като Швейцария, които показват, че няма никаква причина, поради която членовете на националните малцинства да не могат да имат както силно национално самосъзнание, така и силно чувство на патриотизъм и обвързване с по-голямата общност. Има обаче и твърде много примери на държави, където институционализацията на народностните идентичности и права не предотвратяват гражданските войни (например Босна и Херцеговина или Ливан). Нещо повече, някои мултинационални държави, чиято дългосрочна стабилност се е смятала за даденост, сега изглеждат по-нестабилни (например Белгия).

Чавдар Маринов критикува мултикултурализма като „твърде мъчно средство за изграждане на обща гражданска идентичност”[8]. Поставянето на ударението върху „културната общност” не предлага формула за обща принадлежност, еднакво приемлива и за двете общности, които иначе нямат проблем с комунитарното самоопределение, заключава Маринов.

Елементите, от които тази принадлежност трябва да бъде изградена, са взаимно изключващите се етничности. Мултикултуралистите вероятно биха могли да възразят, „че точно това е предимството на мултикултурализма: фактът, че той е нещо по средата – нито радикален комунитаризъм, нито пък е сляп за различията, както класическия либерализъм и републиканската асимилация”[9].

Пиер Ван дер Берге твърди, че трябва да се прави разлика между минималния мултикултурализъм (обикновена толерантност и правна защита за културното разнообразие) и максималния мултикултурализъм. Затова мултикултурализмът може да бъде свързван с демокрацията само ако са изпълнени някои условия:

- Държавата трябва да бъде денационализирана;

-  Мултикултурализмът трябва да бъде ясно отделен от политиките, целящи намаляване на образователните, икономически и социални неравенства;

- По-вероятно е мултикултурализмът да произведе желания резултат на мирно съвместно съществуване  ако официалните политики признават и защитават разнообразието, но не го приветстват и не го подкрепят активно.

Здравето и стабилността на модерната демокрация зависят не само от справедливостта на основните институции, но и от качеството и отношението на нейните граждани; от тяхното чувство за идентичност и мнението им за потенциално съперническите форми на национална, регионална, етическа или религиозна идентичност; от тяхната способност да толерират и да работят заедно с другите, които са различни от самите тях; от желанието им да участват в политическия процес, за да допринасят за общественото благо и да държат политическите власти подотчетни. Вглеждайки се в тези употреби на термина „мултикултурализъм”, можем лесно да заключим, че, сам по себе си, той е мултисемантичен. Тоест, използван е в различни смисли за различни цели. Той би могъл да бъде назидателен и образователен и може да бъде използван за да обясни на мнозинството, че трябва да се научи да живее в хармония с определени малцинства, които, от своя страна, имат нужда да получат колективни права. Мултикултурализмът не е нито универсално решение, нито най-доброто средство за разрешаване на етнически конфликти. За поддържане целостта на едно общество със значителни малцинствени искания, решаващи могат да се окажат много други елементи като наличието на определена политическа култура, икономическите интереси, международният контекст и, особено, историческата традиция. Във всеки случай, няма никакви стандарти за институционална организация, които биха могли да възпрат малцинствата да искат все повече и повече.

Основата на Охридския рамков договор: мултиетническа или двунационална държава?

В Рамковия договор имплицитно е заложена целта за трансформиране на Македония от етническа еднонационална държава в гражданска/мултиетническа държава чрез позитивна дискриминация в полза на албанското население. Парадоксът е, че Рамковият договор се стреми да насърчи развитието на гражданска държава чрез етнически дефинирани мерки. Последващите законодателни промени, гласувани от македонския парламент, чрез някои от техните предписания обаче подкопават движението към гражданска държава и вместо това посяват семената за развитието на двунационална държава.

Интересите на другите етнически групи в страната, до голяма степен, остават извън рамките на политическата сделка и Рамковият договор ги отстранява от етнически включващата плуралистична демокрация. Това е рамка за създаване на, де факто, двунационална политическа система. Въпреки призивите на останалите етнически групи в Македония за по-широк междуетнически диалог, по-малките малцинства бяха пренебрегнати в Рамковия договор. Вместо това, дебатът се фокусира върху това, дали Македония трябва да бъде двунационална или еднонационална държава, а не мултинационална/мултиетническа.

Конфликтът между македонци и албанци, до голяма степен, беше сблъсък по въпроса кой контролира македонската държава и какъв тип държава трябва да бъде тя. Според изискванията на Рамковия договор, преамбюлът на македонската Конституция от 1991 трябваше да бъде променен чрез премахване на споменаването за каквито и да било специални етнически или национални групи и вместо това да остане само позоваването на гражданите на Македония. Така новият преамбюл маркира промяната в официалния характер на македонската държава. Съответно, целта беше трансформирането на Македония в гражданско общество на равноправни граждани без позоваване на етническия бекграунд. Това обаче се провали тъй като новият преамбюл, договорен на Охридските преговори, стана предмет на ожесточен дебат между македонските и албанските политици и бе ревизиран още преди да влезе за гласуване в Парламента. В окончателната версия на преамбюла отново има позоваване на етнически и национални групи в Македония, но албанците са издигнат в по-висок статут от този, който имаха според преамбюла на конституцията от 1991. Така, преамбюлът от 1991 утвърждаваше македонския народ като основен „собственик” на македонската държава и, следователно, създаваше национална държава на етническите македонци. Новият текст на преамбюла, гласуван от македонския парламент след конфликта от 2001,  въвежда отново етническия фактор чрез позоваването на „гражданите на Република Македония, македонците, както и гражданите, живеещи в нейните граници, които са част от албанския народ, турския народ, влашкия народ, ромския народ, бошняшкия народ и други”. Така нетният ефект е, че Македония, чрез Рамковия договор и последвалите законови промени, остава с конституция и преамбюл на тази конституция, които са етнически по характера си. Това не съдейства на стремежа на международната общност за утвърждаване на гражданска неетническа мултикултурна македонска държава.

Концепцията за гражданската идентичност обаче е все още изключително слаба и мнозина македонци се възмущаваха от предложената промяна в конституционния преамбюл, тъй като се опасяваха, че ще загубят държавата, за чието признаване са се борили толкова упорито. Редица политици и интелектуалци изразиха загриженост, че ако македонският народ не е споменат експлицитно в преамбюла на конституцията, самото съществуване на македонската нация ще се окаже в опасност. Тази гледна точка отразяваше широко разпространеното сред етническите македонци схващане, че те като народ са се борили векове наред за тяхна собствена национална държава, която сега не искат да изгубят. Етническите македонци все още схващат Македония като тяхна „естествена” държава и неохотно отстъпват повече „пространство/пространства” за албанците[10].

Като цяло Рамковото споразумение изглежда направено главно да отговори на оплакванията на албанците, за да предотврати по-нататъшна въоръжена конфронтация, отколкото да осигури изчерпателна рамка за недискриминационна политическа структура. Споразумението от Охрид не взема под внимание цялостната политико-военна и социално-икономическа картина на Балканите и е свързано с подкрепата на ЕС само в негативен смисъл[11]. Така, предлагайки „повече тояги и моркови”, Споразумението не успява да мотивира хората в Македония да се ангажират искрено в мирното изграждане.

Има ли надежда за модела на мултикултурна интеграция в Македония?

В Македония стана нещо нормално политиците да твърдят, че страната е „пример за функционираща мултикултурна демокрация на Балканите и в Европа”. В Македония мултикилтурализмът е заявяван като синоним на хубави пожелания от всякакъв тип, като етнически и религиозен „плурализъм”, „толерантност”, „либерализъм” и „космополитизъм”[12]. Истинският въпрос обаче е, дали мултикултурализмът с неговото изискване за гарантиране на колективните права и интегритет на общностите (в този случай етнически), е инструмент за разрешаване на конфликти като този в Македония? На второ място, дали има плодотворна почва за прилагане на теоретичната концепция за „мултикултурно гражданство” в мултиетническа Македония? И накрая – коя е спойката, способна да държи заедно всички етнически общности?

Всички привърженици на мултикултурализма предлагат един отговор: „споделени либерални ценности”. Македонците, албанците и другите етнически малцинства в страната са се посветили на либералните ценности, поне що се отнася до програмите на техните политически партии. Членството в ЕС и НАТО е сред малкото проекти, обединяващи общностите на мнозинството и на малцинствата. Тези цели могат да помогнат за изграждането на визия за общо бъдеще за една страна, която е в хармония със себе си и със своите съседи. Респективно, НАТО и ЕС опитват и, по всяка вероятност, ще продължат да използват македонските очаквания, за да окуражават политическите и икономически реформи, както и цялостното прилагане на Охридския дневен ред. Впрочем, ветото за присъединяването към НАТО и възможното отлагане на европейската интеграция на страната правят, за момента, тези евроатлантически ценности по-малко привлекателни.

Какво може да се каже за „общата идентичност”? Македонците и албанците са „дълбоко различни” общности. Те са строго разграничени по етническа, езикова, културна и религиозна линия със свои собствени политически партии, групи за влияние, а сега вече и с образователни институции, медии, канали за комуникация и т.н. Какво може да ги държи заедно? Истина е, че албанците не възразяват срещу името „Република Македония”, което разглеждат като „териториално обозначение без някакви специфични етнически конотации”[13]. Според тях, името „Македония”  не предполага собственост върху държавата от страна на етническите македонци. Албанците обаче не са готови „да страдат” за името. Те смятат, че интеграцията в НАТО и ЕС е много по-важна от запазването на конституционното име на страната. И накрая, никакво отричане на името не е достатъчно за да изгради „споделена политическа идентичност”, базирана на мултикултурното гражданство. Споделената идентичност идва от общността на историята. Но имат ли македонци и албанци общи личности, които да честват? Да, имат, но не ги честват заедно, а вместо това се борят да отстояват техния етнически произход (Майка Тереза, Скендербег и т. н.). Може ли да се намери обща база по този въпрос? Вероятно да, ако те са готови да го направят. Упованието на историята обаче често изисква много селективно, дори манипулативно преразказване на тази история. Националната идентичност включва припомнянето на миналото, точно толкова, колкото и неговото забравяне. Да се изгради чувство за обща идентичност в мултинационална държава като Македония вероятно изисква дори още по-селективно припомняне на миналото. Ако остане непроменена, предимно етнически сегрегираната македонска образователна система, по всяка вероятност, ще усилва конфликтните представи за съвременната история на страната.

Образователната система може да бъде мощен инструмент за социална промяна. Става дума промяна в начина, по който се преподава история в македонските училища, и който би могъл значително да подобри перспективите за етническо помирение в страната[14]. Голяма част от етническите македонци не са доволни от тази ситуация: те вярват, че са единствената страна, правеща компромиси, които обаче не оказват никакво реално влияние върху лоялността на албанците към държавата. Реалните промени трябва да станат в съзнанието на хората. В това отношение образованието може да изиграе решаваща роля за преодоляване на етническите предразсъдъци и намаляване на междуетническото напрежение. Отзоваването само на исканията на една етническа общност обаче, независимо от потребностите на другите, може само да изостри проблема, вместо да го реши[15]. Двата национализма – македонският и албанският, са все още твърде слаби, за да могат успешно да застрашат самото съществуване на другия и международната общност бе в състояние да предотврати тоталната гражданска война. Това, което тя обаче не може да направи, е да „отговори вместо тях на въпроса за тяхната идентичност”[16].

Етническите македонци не смятат себе си за „бойци”, а по-скоро поддържат колективен имидж на хора, които са били мачкани от различни нашественици, независимо от етническия им произход. Нещо повече – като цяло македонците смятат, че са мирни хора. Според Алис Акерман, македонците се самовъзприемат като по-мирни от албанците, но и обратното е вярно – албанците смятат, че са по-мирни от македонците[17]. Някои албански политици обаче влизат в ролята на вечни скептици, които периодично декларират своя песимизъм за бъдещето на мултиетническата държава и, в частност, на Македония. За някои от албанските лидери македонската държавност може винаги, независимо от степента на „мултикултурализация”, да си остане „твърде македонска” и „недостатъчно албанска”. Въпросът е, може ли тази „дълбока различност” да бъде предизвикателство и обект на гордост, че се работи заедно за изграждането на общество, основано на такива дълбоки различия? Според Тейлър, общество, базирано на „дълбоки различия”, едва ли може да се удържи единно, ако хората не ценят самите тези дълбоки различия и не желаят да живеят в страна с разнообразни форми на политическа и културна принадлежност. Македонското общество има дълга история на мирно съвместно съществуване между неговите разнообразни етнически групи. Независимо от техния етнически произход, гражданите на Македония искат, преди всичко, да водят нормален живот, ненарушаван от спомените за предишни напрежения и страхове за бъдещето. Възприятието за междуобщностните отношения се подобри значително през последните няколко години.

Охридският рамков договор целеше да насърчи мултиетничността, както и да съдейства за по-добрата интеграция на малцинствата в обществото, но всъщност институционализира социалната и културна дистанция, съществуваща и преди между двете основни общности. Могат ли другите малцинствени общности (турци, роми, сърби, власи и т. н.) да бъдат мост, който ще свърже македонците и албанците? Задачата да се привикне с разнообразието няма да бъде лесна или бърза, но реализацията и ще бъде ускорена от нашите общи усилия и, в края на краищата, тя си струва тези усилия.

Либералните демокрации изискват гражданите да имат сравнително високо ниво на самоограничения и „обща солидарност”. Това означава, че по-нататъшната политизация, етническа мобилизация и секюритизация на идентичностите, или на етническите различия, не съответства на тези изисквания. В демократичната епоха, за да формира държава, обществото е принудено да се нагърби с трудната и никога неприключваща напълно задача по формирането своята колективна идентичност. Македония е изправена през сериозни въпросителни относно нейните възможности да се преустрои като стабилна държава в новите условия.

Междукултурния диалог като ключ към успеха

След края на конфликта, междуетническите взаимоотношения на микрониво, в значително степен, бяха възстановиха. Но, като цяло, социалната дистанция между общностите се увеличи. Взаимодействията между общностите обикновено не излизат отвъд сферата на професионалните отношения и няма голяма вероятност тенденцията към самозатваряне и физическо сепариране да се обърне. Някои от реформите, предпоставени от Охридския договор, целят да насърчат мултиетничността (например, пропорционалното представителство в публичния сектор), но други служат за усилване на етническата дистанция (сред тях са децентрализацията и висшето образование на албански език). Понастоящем, най-големият източник на слабост в страната е във взаимодействието между етническите и икономически разломи и между политиките на общностно ниво и политическия клиентелизъм. За щастие, Македония никога не е била изправена пред проблем като този, който Сърбия например, имаше с Косово, и притежава своя собствена дълга история на етническа толерантност. Двете най-големи общности може и никога да не са живели заедно, но е вярно също така, че никога не е имало никакви големи етнически травми и враждебност помежду им. Дори и днес повечето граждани от всички етнически групи твърдят, че техните големи проблеми са бедността, безработицата и корупцията, а не междуетническите взаимоотношения.

Както изглежда, ключът към проблема е „междукултурния диалог”. За това се застъпва Парек, който лансира една разновидност на мултикултурализма, при която всеки се придържа към законите и ценностите на националната държава, но където, въпреки това, се поддържат различните форми на култура[18]. Такъв „междукултуризъм” като че ли се самоизразява като форма на взаимно „вземане назаем” между групите, дефинирани по културен признак: аз ще взема нещо от твоето, а ти можеш да вземеш нещо от моето. Накрая създаваме нещо ново и за двете групи, но все още поддържаме, в достатъчна степен, това което ни различава едни от други. Този процес може да бъде обозначен и като „акултурация” – по-мека форма на асимилация, в хода на който членовете на общността се приспособяват. В случая с Македония, намирането на решение на „спора за името” чрез име, което е съвсем малко по-различно от сегашното, задоволява изискванията на етническите македонци за социетална сигурност, но в същото време оставя достатъчно пространство за етническите албанци и другите етнически общности в страната да го приемат и да се изгради нова политическа идентичност на международната сцена. За такава стъпка обаче всички етнически общности в страната следва да се готови „да дадат” и „да вземат”, а пък политическите лидери трябва да са в състояние да обяснят това на своята етническа група. Както отбелязва Джордж Шхьопфлин, „демократичната принадлежност към нацията се състои от три ключови взаимозависими елементи: гражданското общество, държавата и етничността[19]. Когато гражданското общество и държавата са слаби, какъвто е случаят с Македония , етничността става доминираща.

Дългосрочната стратегия за Македония следва да се фокусира върху включването, а не върху изолацията. Фундаменталното предизвикателство, пред което ще се изправят македонските граждани в бъдеще, е да идентифицират източниците на единство на страната, да търсят обща база, да развиват патриотизъм, който ги обединява без да ги претопява.

Вместо заключение

Настоящата статия цели да осветли някои проблеми, непоследователности и парадокси, засягащи Охридския рамков договор. А именно, договорът не постигна своята цел да насърчи гражданската концепция  за македонската държава - идея, която беше подкрепена от международната общност, нямаща ясна представа за сложността на ситуацията в Македония. Вместо да промотира мултиетническата гражданска държава, Рамковият договор пося семената за създаването на двунационална, македоно-албанска държава, в която другите етнически общности остават маргинализирани в политическата сфера. По-нататъшната ревизия на конституционния преамбюл илюстрира битката между албанците и македонците за контрол върху македонската държава. Показателно е, че Рамковият договор и неговите поддръжници, в частност международната общност, също не се потрудиха да вземат под внимание редица съществени фактори, предопределящи перспективите за мир и стабилност в Македония.

Новата конституция беше поправена по времето на сериозна криза, когато съществуващите и постановки се оказаха нелегитимни (албанците не гласуваха на референдума за одобряване на конституцията през 1991). Поправките в основния закон бяха направени след период на въоръжени сблъсъци, в момент на крехко примирие, когато времето бе от съществено значение. Имаше нарастващ натиск за приемане на проектопоправките, дори и те да не са перфектни. Възможно решение днес е да се изработи нова конституция, базирана изцяло на концепцията за равноправие на гражданите на Македония без да се отрежда водеща роля на нито една общност, тъй като предишната конституция бе разглеждана като даваща предимство на македонците, а последните промени бяха наложени от албанците. За такова решение обаче, би трябвало да е налице съответният подходящ политически климат, както и консенсус сред всички релевантни субекти. Терминът “македонски” трябва да има двойно значение. От една страна, той трябва да изразява “етничността” за етническите македонци, и “политическото гражданство” за всички други етнически общности в страната. Тоест, голямата предизвикателство е да се култивира нова национална гражданско-политическа македонска идентичност, която да не слага акцента върху етничността. Подобна достатъчно широка и “включваща” идентичност би могла да доведе и до по-либерално общество. “Включващата” гражданска политическа идентичност в една етнически хетерогенна държава би трябвало да допринесе за гарантирането на етническия мир в нея.

 

Литература:

1. Ackermann Alice. 1999. Managing Conflicts Non-Violently Through Preventive Action: The Case of the Former Yugoslav Republic of Macedonia”, in Journal of Conflict Studies, Spring 1999.

2. Adamson Kevin and Jovic Dejan. 2004. “The Macedonian–Albanian political frontier: the re-articulation of post-Yugoslav political identities”, in Nations and Nationalism, Vol. 10, No. 3, 293–311.

3. Atanasov Petar. 2004. “Macedonia between nationalism(s) and multiculturalism: The Framework Agreement and its multicultural conjectures”, in Sociologija, XLV: 4, 303-316.

4. Frckovski Ljubomir. 2007. Negotations in Identity Conflicts, Skopje: Templum.

5. Gocevski Trajan. 2003. Ethnic Coexistence in the Post-conflict Period, Skopje: Macedonian Center for Peace and Euro Atlantic Integration and Foundation Open Society Institute.

6. Hills Alice. 2004. “Assumptions, principles and strategy”, in Adelphi Papers, 11-40.

7. Horowitz Donald L. 2008. “Conciliatory Institutions and Constitutional Processes in Post-conflict States”, in William and Mary Law Review, Vol. 49, 1213-1248.

8. Hugh Poulton, 1995. Who are the Macedonians?, London: Hurst & Company.

9. Kymlicka Will and Norman Wane. 2000. Citizenship in Diverse Societies, Oxford: Oxford University Press.

10. Kymlicka Will. 1995. Multicultural Citizenship: A Liberal Theory of Minority Rights, Oxford: Oxford University Press.

11. Marinov Tchavdar. 2006. “Multiculturalism in the Balkans: Is it Necessary? The Use of Term in the Context of the Balkans”, in Journal for Politics, Gender and Culture, Vol. 5, No. 2, Summer, 35-62.

12. Najcevska Mirjana and Petroska-Beska Violeta. 1999. “Between political solutions and reality: Inter-ethnic relations in the Republic of Macedonia”, in Helsinki Monitor, No. 3, 8-14.

13. Parekh Bhikhu. 2000. Rethinking Multiculturalism: Cultural Diversity and Political Theory, London: Macmillan.

14. Petroska-Beska Violeta and Najcevska Mirjana. 2004. “Macedonia, Understanding History, Preventing Future Conflict”, Special Report, No. 115.

15. Pierre L. van Den Berghe., 2002. “Multicultural democracy: can it work?”, in Nations and Nationalism, Vol. 8, No. 4., 433-449.

16. Putnam Robert. 2007. “E Pluribus Unum: Diversity and Community in the Twenty-first Century”, in Scandinavian Political Studies 30 (2), 137–174.

17. Schöpflin George. 2000. Nations, Identity, Power: The New Politics of Europe, London: Hurst & Company.

18. Taylor Charles. 1998. “The Dynamics of Democratic Exclusion”, in Journal of Democracy, Vol. 9, No. 4, 143-156.

19. Tejlor Charls. 2004. Multiculturalizam: ogledi za politikata na priznavanje, Skopje: Evro Balkan Press.

20. Ulf Brunnbauer. 2002. “The Implementation of the Ohrid Agreement: Ethnic Macedonian Resentments”, Centre for the Studies of the Balkan Societies and Cultures, Vol. 1.

21. UNDP, Early Warning Report, Macedonia June 2007, Skopje, 2007, 49.

22. Watts Roland and Brown D., Options for a New Canada, Toronto: University of Toronto Press.

 

Бележки:

1. Kymlica, Will and Norman Wane….

2. Ibid., p. 13.

3. Kymlica, Will. Multicultural…., p.34-48

4. Kymlica, Will. Multicultural…., p.191-207

5. Taylor…. 143

6. Idid…156

7. Putnam… 137-144

8. Marinov….. 35

9. Ibid….62

10. Brunbauer…

11. Hills…

12. Marinov…

13. Poulton…

14. Petrovska-Beska…

15. Petrovska-Beska…8-14

16. Adamson… p.311

17. Ackermann….

18. Parekh…

19. Schopflin…35

 

* Доцент в Европейския университет

** Доцент в Института за сигурност, отбрана и мир в Скопие

*** Служител в Министерството на вътрешните работи на Македония

 


Струва ми се, че спокойно бихме могли да определим събитията от миналата 2011 като тектонична промяна в модела на устройство на света. Правителствата в развитите държави затъват в дългове, забъркват се в ненужни войни и се сблъскват със задълбочаващи се социални проблеми. В същото време Изтокът е устойчив и напорист, Латинска Америка е енергична, а Африка демонстрира уверен икономически растеж. И, както изглежда, стратегическата инициатива все повече преминава в ръцете на Китай.

Новият лидер на световната икономика

Ще започна обаче от противоположната теза, т.е. от анализа на аргументите против китайското лидерство, като най-важни са два от тях.

Първият са структурните различия между китайската икономика (където засега делът на услугите е сравнително малък) и тези на развитите държави (където той е много по-голям). Тоест, на Китай все още му предстои „да расте и се развива” (между другото, самите китайци не го оспорват). На това обаче може да се възрази, че не следва да се приема за нормална ситуацията, когато, непосредствено преди кризата, 40% от печалбите в икономиката на САЩ се реализираха във финансовия сектор (според Джоузеф Стиглиц), а след кризата почти 70% (цифрата посочва руският икономист Михаил Хазин, през октомври 2011).

Вторият аргумент се основава на показателите, свидетелстващи за значителното изоставане на Китай от САЩ по такива показатели, като индивидуални доходи, натрупано национално богатство, обем на „човешкия капитал” и т.н. На това обаче също може да се възрази. В днешния свят, характеризиращ се със слаба икономическа динамика, самото наличие на бързи темпове на растеж (включително на доходите на населението), дори и в чисто психологически план, засенчва натрупаните ресурси, особено ако последните не генерират растеж и печалба.

В тази връзка ще дам само два прости примера. През 2009-2010 на Китай се падаше над половината от целия прираст на глобалния БВП. В началото на есента на 2011 пък, обемът на китайския внос надхвърли 82% от същия показател за САЩ.

Наред с изключително стабилната валутно-финансова ситуация на държавата, всичко това дава достатъчни основания на Китай да претендира за равноправно членство в „клуба на старите световни лидери”. Неслучайно казвам „лидери”, защото финансовата криза на Запад, поне според мен, доведе до формирането на полицентричен свят и то вече не като мощна тенденция, а като глобална икономическа и геополитическа реалност.

През миналата 2011 подобни „лидерски” характеристики по отношение на Китай бяха дадени от редица известни анализатори. Напълно адекватен например е изводът от доклада на Дойче банк (публикуван през пролетта на 2011), че „именно Китай извади световната икономика от рецесията”, което е вярно както в пряк, така и преносен смисъл. „В представите на мнозина, Китай вече е икономическа и политическа свръхдържава” – посочва на свой ред известният експерт по Китай Робърт Кюн [Kuhn, 2011, p. IV]. В този смисъл, силно разпространеният в някои части на света скептицизъм относно мястото на Китай в съвременния свят (в чиято основа, особено при някои китайски съседи, са заложени редица политически, идеологически и социално-психологически причини (1)), се превръща в анахронизъм.

Доскоро редица експерти по международни отношения, включително руски, твърдяха, че „водещата роля в прехода от индустриалните към информационно-финансови общества, принадлежи на държавите от Запада и най-вече на САЩ” [Воскресенский, с. 35]. Днес обаче, след финансовата криза, която така и не беше преодоляна от Запада (където в тази връзка все по-често се чуват призиви към реиндустриализация), въпросът за лидерството беше прехвърлен от сферата на количествените сравнения в по-различна плоскост: на политическата икономия, ориентацията и стратегиите за развитие, мирогледа и, подчертавам, отношението към неолиберализма и доктрината за постиндустриалния свят, които, в крайна сметка, станаха причина за финансовата криза в най-богатата държава на планетата, печатаща световната резервна валута. Това отношение (или, по-скоро, радикалната му промяна) се превръща във философски и идеологически въпрос. В резултат, вече не Китай, а САЩ (поне във финансово-икономическата сфера) се оказват по-подходящи за ролята на своеобразен „антилидер” [Воскресенский, с. 40]. Тоест, на потискащия статизъм на САЩ все по-явно се противопоставя впечатляващата динамика на Китай.

Именно по тази причина, представата за постиндустриалното (информационно-финансово) общество, в качеството му на едва ли не следващата самостоятелна формация и общо бъдеще на човечеството, се оказва по-скоро утопична, дори и по отношение на Съединените щати, които, както се вижда, не са в състояние да играят ролята на „глобална банка” и информационен център на планетата. Впрочем, дали светът въобще се нуждае от подобен модел с един, единствен център? По какво се различава „лидерът за себе си” от лидера за останалите? Или пък силовият център от лидера?

Ще повторя, че в днешната преломна епоха, количествените различия между двамата глобални лидери вече не са чак толкова съществени – защото предишната йерархия и рейтинги постепенно биват ерозирани, паралелно с идеята за постиндустриалното общество. За сметка на това, принципно важно значение придобива едно друго различие – между мощта на САЩ, относително усилена от продължителното и сравнително успешно налагане на идеята за постиндустриалното общество на другите държави (което пък води до изкуственото сдържане на тяхното развитие, особено ако са били прекалено усърдни в опитите за реализацията и), и лидерството на Китай, успешно адаптирал въпросната идея (трудно прикривайки зад собствената си „специфика” редица полезни и за другите рецепти, включително противопоставянето на вредните външни въздействия).

На пръв поглед изглежда, че китайското „лидерство” няма как да произтича директно от тази „отбранителна” позиция на страната. Но само на пръв поглед. Всъщност, в полицентричния свят налагането на само един модел въобще не е задължително (китайците например, тълкуват полицентризма и като разнообразие на социално-икономическите системи на отделните държави), пък макар и само заради гигантските различия в благосъстоянието и манталитета на отделните държави и региони, задълбочени от глобализацията. Така, някъде действително съществуват условия за изграждането на високотехнологични структури (но не и общества!) или техни сегменти (2), другаде обаче на дневен ред са аграрните реформи, или пък началната или повторната индустриализация. Някъде си струва икономиката да бъде либерализирана, другаде няма как да се мине без национализация, държавно планиране и държавен капитализъм, които между другото, в исторически план, са еднакво присъщи и на „буржоазния” Гоминдан, и на Китайската компартия. Истината е, че Китай просто освобождава пространство за еволюционно (спирално) завръщане към по-голямото разнообразие от проекти и инструменти, в сравнение със сегашната трескава битка за доверието на „глобалните” инвеститори. И дори само това е достатъчно за да бъде признато неговото лидерство.

Междувременно, след като не съумя да наложи идеята си за постиндустриалното общество на Китай (както впрочем и на значителна част от Азия), Западът сам започва да се отказва от нея – включително по ключовия въпрос за ролята на държавата в икономиката. Само че този отказ е само частичен, още повече, че Западът не е в състояние да промени фундамента на изповядваната от него идеология. Това, най-вероятно, ще се окаже от полза на далеч „по-всеядния” Китай, който не се опитва да подмени с „постиндустриалната илюзия” перспективата за едно по-справедливо обществено устройство, което, разбира се, не изключва наличието на мощен high-tech компонент (3).

Между другото, парадоксът на сегашния исторически момент се заключава и в това, че ако на Запад „постиндустриалният модел” все по-често бива атакуван отляво (включително от повече или по-малко марксисти позиции), Китай предпочита да „критикува” Запада със собствения му инструментариум, т.е. закупувайки (или пък не) или продавайки държавни ценни книжа на развитите държави, апелирайки към нормите на Световната търговска организация и т.н. Докато в САЩ разгорещено спорят за неравномерното разпределение на доходите сред различните слоеве на американското общество, в Китай се подготвя инфраструктурата за разполагане ценните книжа на чуждестранните емитенти, а китайските мултимилионери се прехвърлят в САЩ и Канада, включително и с цел да осигурят образование на децата си в университети, където изискванията към тях няма да са толкова сурови, както в китайските. На този хаотичен фон, няма да е изненадващо, ако Китай все пак продължи да реализира мащабните строителни договори в Либия, чието изпълнение беше прекъснато в началото на 2011 от войната, включително и срещу мащабното закупуване на европейски ценни книжа.

Впрочем, налице е още един парадокс. Макар Китай да става все „по-пазарен”, страната е все по-остро критикувана в САЩ, включително от американските либерали (т.е. от средите на Демократическата партия). При това, както изглежда, нещата не опират само до теории и принципи, а до променящото се съотношение на силите и нежеланието на Вашингтон да отстъпи или да признае извоюваните от Пекин позиции. Ето защо китайците изглеждат все по-малко склонни търпеливо да слушат поученията за необходимостта от повече пестеливост и критиките за „неразбирането” им, че търсенето е основния двигател на икономиката. Междувременно, тяхното последователно „кейнсианство” (за разлика от „непоследователното” кейнсианство на Барак Обама) е обект на неприкритата завист на американските либерали, като Пол Кругман, Робърт Райх или Джоузеф Стиглиц (4) например, макар да е очевидно, че тайната на китайския успех съвсем не се изчерпва с кейнсианството. Впрочем, на последната среща на G-20, не Китай, а именно САЩ бяха призовани към по-голяма пестеливост, което окончателно обърква нещата.

Новият двуполюсен модел

И така, излиза, че след кризата в съвременния свят възникна и се развива „нов двуполюсен модел”, в чиито рамки САЩ вече не могат, а Китай сякаш още не иска еднолично да поеме функциите на глобален лидер.

Тук е мястото да посочим, че за лидерството на Китай (като вътрешно самоусещане) съдейства самата динамика на промените в посткризисния силов баланс, разрушаването на старите йерархии и високата самооценка (5). При това, препоръките на западните учени относно начините за излизане от кризата могат да се окажат съвсем адекватни, запазвайки приоритета на Запада в сферата на теорията. В същото време обаче, китайците, които не се интересуват особено от лаврите на теоретици в идеологически затворения и едностранно пазарен дискурс, най-вероятно ще приложат на практика разумните препоръки на американските либерални икономисти много по-успешно, отколкото самият Запад (6).

Естествено, не бива да сме слепи за цялата острота на проблемите, пред които е изправен Китай. Така например, задачата за разширяването на вътрешния пазар и търсенето, освен изграждането на инфраструктура (което китайците успешно реализират, макар и не без трудности, като например при строежа на високоскорастната си железопътна мрежа), както изглежда, ще изисква изключително енергични и мащабни маньоври, от типа на т.нар. „голямо свиване” (7) в САЩ. Но, ако в Китай управляващите ще бъдат принудени да извършат тези маньоври както от вътрешните и външните обстоятелства, така и от по-държавническата си визия за света и вече придобитите от тази страна статусни характеристики, в САЩ евентуалното възобновяване на икономическия растеж просто ще позволи да се отложи решението на проблема за неопределеното бъдеще.

Доколко зависим е Китай от външния свят?

След включването на Китай в списъка на икономическите лидери на съвременния сват и констатирането на формиралата се „нова биполярност” (която не противоречи на полицентризма), олицетворявана от САЩ и Китай, можем да изложим още няколко аргумента, подкрепящи сегашното положение на Китай като център на икономическа (и не само) мощ.

Всъщност, това положение произтича не само от икомическото лидерство (по отношение на останалите), а и от достатъчната независимост на Китай („лидерство за себе си”), включително и от външноикономическите му връзки.

За начало, следва да подчертаем две важни обстоятелства. На първо място, Китай (да не говорим за Индия) принципно се отличава от източноазиатските „малки дракони” именно с по-ниското равнище на тази зависимост, освен това въпросното равнище може както да се повишава, така и да се понижава – особено, когато в развитите и силно интегрирани в глобалната икономика държави са налице кризисни или депресивни явления. И още едно, принципно ново обстоятелство: спадът в търговията с „вялите” икономики може да се съпровожда с подем на търговията между по-динамичните сегменти на световната икономика, което необичайно бързо ерозира утвърдената схема „център-периферия”.

Ще дам няколко прости примера: преез 2000-те, стокооборотът между Китай и Индия нарасна 28 пъти (!) и днес именно Пекин, а не Вашингтон е най-големия търговски партньор на Делхи. През 2010, Индия и Бразилия са изнесли повече стоки в развиващите се държави, отколкото в развитите. Подобни процеси се наблюдават и в сферата на преките чуждестранни инвестиции. Така, през 2010, притокът на такива инвестиции в развиващите се държави, за първи път в историята, надхвърли този в развитите. Това обстоятелство, както и високият дял на държавите от периферията в инвестициите, идващи от самите развиващи се държави, в немалка степен е свързано с движението на предприемаческия капитал към и от Китай (8).

Тук е мястото да изтъкна някои съображения относно методите за оценка на външноикономическата зависимост. Най-известното възражение е непълната съпоставимост между обема на външната търговия и БВП, тъй като последният включва само добавената стойност. Поради това съвременната иконометрия, неизменно преувеличава приноса на износа за икономическия растеж. Между другото, този „дефект” постепенно се преодолява: така статистическият анализ на износа съобразно добавената стойност вече се използва в Швеция, Коста Рика и дори в щаб-квартирата на ЕС в Брюксел. През 2011, намерението си занапред статистическият анализ на световната търговия да се съобрази с добавъчната стойност обяви и секретариатът на Световната търговска организация.

В хода на еволюцията на вече трийсетгодишната политика на „отворените врати” на Китай, през един доста продължителен период (примерно до средата на 2000-те) във външната търговия на страната нарастваше делът на продукцията, която на два пъти минава през митниците: веднъж при вноса на компонентите и втори път при износа на готовите изделия (което, донякъде, определяше и изпреварващите темпове на нарастване на външната търговия). Едва през последните пет години (2005-2009) се очерта тенденция към нарастване износа на стоки, изцяло произведени от Китай (а не просто в Китай), при намаляване зависимостта на страната от външната търговия. Което, съгласете се, говори за принципна промяна на самия тип на китайската зависимост от външния свят – тя вече няма критичен (в технологичен план) характер.

Накрая, добре известна е високата концентрация на китайската външна търговия в крайбрежните райони на страната и особено в зоната Гуандун-Хонконг. За останалата част от китайската мегаикономика намаляването на пласмента в чужбина, разбира се, не е никак добре, но не означава криза, което ясно се доказва от статистиката за икономическия растеж в китайските региони през 2008-2009 (9). Темповете на нарастване на БВП и инвестициите в централните и западни райони на Китай днес са по-високи, отколкото по крайбрежието. Това вероятно ще доведе до по-нататъшното отслабване на зависимостта от външните пазари.

Високият дял на потребителските стоки в китайския износ не препятства изключително динамичното разшираване позициите на тази страна на външните пазари (наблюдавано през 2010-2011), където, освен всичко друго, във фазите на депресия може да нарасне търсенето на по-евтини стоки заради принудителния отказ на потребителите от скъпоструващи покупки. В такива периоди нараства не само зависимостта на Китай, но и зависимостта от Китай.

Накрая, в т.нар. „Голям Китай” (включващ континентален Китай, Хонконг, Тайван, Сингапур и китайската диаспора – б.р.) на практика се формира интегриран външноикономически организъм. При това всичките му „елементи” са зависими от „континента”.

Доста е сложно да се прогнозира усилването или отслабването на зависимостта на Китай от външнокономическите фактори. Освен всичко друго (например промени в глобалната конюнктура и цените) се осъществява взаимодействие между две разнопосочни тенденции. От една страна, международното разделение на труда „обвързва” Китай с ролята на глобална фабрика (повишавайки тази зависимост, както и зависимостта на чуждестранните търговски мрежи – включително тези в САЩ, от китайските доставчици), а от друга – динамичният ръст на дела на нефакторните услуги в БВП и потреблението на Китай намалява тази зависимост.

Предвид китайските мащаби (а в лицето на тази мегаикономика се изправяме пред количествено безпрецедентен в най-новата история пример за успешна и ускорена индустриална революция, която принципно не може да се анализира, използвайки досегашните схеми и иконометрични формули), между двата процеса няма кой знае какви противоречия. Това, от една страна, е развитие на комплексна и всеобхватна индустриализация и модернизация, а от друга – използване на външния пазар на сравнителните предимства в редица отрасли. При това, Пекин отговаря на търговския и технологичен протекционизъм, налагайки контрол върху притока на капитал (както кредитен, така и предприемачески (10)), както и регулирайки курса и режима на валутния обмен. Китайците съвсем съзнателно забавят, за продължителен период, по-нататъшното усилване на позициите си на международните финансови пазари – отново в името на външноикономическата независимост, както и поради наличието на достатъчен собствен капитал. Бавната, но последователно осъществявана „интернационализация на юана”, освен всичко друго, е поредния пример за недогматичен подход към доминиращата в съвременния свят концепция за постиндустриалното общество, чиито адепти непрекъснато биват притискани да се ориентират към „пълна конвертируемост на валутата си”, „нарастване на капитализацията” и т.н.

Освен това, независимостта на китайската финансова система дава възможност да се води самостоятелна и мащабна игра на международните кредитни и валутни пазари. И вече повече от година чуждестранните финансови пазари изключително чувствително реагират на едни или други действия на регулатора в Китай, при това волатилността на китайските фондови борси забележимо намаля, което също свидетелства за устойчивостта и, подчертавам, нарасналата независимост на икономиката на страната. Която пък (както вече отбелязах) и позволява да се концентрира върху „лидерството за себе си”, т.е. върху вътрешните си проблеми.

Сред тях е икономиката на знанието. В тази връзка ще отбележа, че технологичните постижения на предходните цивилизации се съхраняват дотолкова, доколкото се оказват важни за решаване на жизненоважните проблеми на планетата. Разсъждавайки на тази тема, не е зле да си зададем въпроса за ролята на високите и на не чак толкова високите технологии (включително в САЩ и Китай), в контекста на съвместното лидерство или новата биполярност. Без да задълбавам в този сложен проблем, ще се огранича с няколко прости примера.

През 2010 в Китай бяха произведени 22 млн. електрически велосипеди, един милион от които са изнесени в чужбина. Нито електродвигателят, нито велосипедът са нещо ново, но съвместяването им и, най-вече, масовото им производство, действително представляват иновация, която едва ли би била възможна в подобни мащаби, дори в Съединените щати.

Впрочем, Китай вече е основния производител и на фотоелектрическа панели. Характерно е, че по-голямата част от тях сее изнасят, докато в същото време 70 млн. градски домакинства в страната ползват вода, затоплена от слънчевите лъчи в резервоари, монтирани на покривите на къщите им, т.е. фотопанелите все още не са им по джоба. Тоест, налице е политика, съобразена със средните условия в страната и в света.

В същото време се очертават и някои знакови „пробиви”. Така, през 2010, за първи път в историята, развиващите се държави изпревариха развитите по стойност на реализираните от тях „зелени проекти”. Към тях спадат например, използването на вятърната и слънчевата енергия, съвременните технологии, използващи биоресурси и т.н. Сумарните инвестиции на развиващите се страни в този отрасъл достигнаха 72 млрд. долара, при това китайският дял е почти 49 млрд. долара, т.е. с 28% повече, отколкото през 2009. За сравнение можем да посочим, че през 2010 европейските държави са инвестирали в „зелени” проекти около 35 млрд. долара, т.е. с 22% по-малко, отколкото през 2009 [Global Trends, p.9]. С други думи, Китай вече е един от световните лидери в жизненоважен за бъдещето на човечеството отрасъл, който, освен всичко друго, представлява изключително голям пазар за реализация на нови технологии и сфера на остра конкурентна борба. Освен това китайците имат всички шансове да овладеят нишата на евтините и сравнително прости технологии. Затова вече трудно можем да си представим практическата реализация на high-tech постиженията където и да било и особено разпространението им в глобален мащаб без Китай (при това не само в качеството му на техен потребител).

Следващите години, най-вероятно, ще потвърдят или опровергаят тезата, че „устойчивостта на либерално-пазарната икономика е възможна само при постоянното и захранване с допълнителни ресурси” [Кузнецов, с.2]. Отново ще подчертая обаче, че вече формиралата се нова биполярност е по-добра от досегашния „постиндустриален” модел за „третите играчи”, най-вече с това, че разширява както възможностите им за избор (включително в рамките на ревизията на постиндустриалния модел) на стратегии за разватие, така и ориентацията на икономическите им връзки.

В същото време, кризата на „финансономиката” на Запад съвсем не означава, че реалният сектор в Китай няма да се сблъска с редица остри проблеми. Само че рецептите за решаването на китайските проблеми вече са, повече или по-малко, известни. Неслучайно в Азия, като цяло, преобладават далеч по-оптимистични настроения, отколкото на Запад. Редица авторитетни индийски учени например, предполагат, че „макар че Азия не може да си изработи пълен имунитет от проблемите  
на Запада, тя е в състояние да смекчи последиците от тях за себе си” (11). Възможно е, тайната на този оптимизъм да се крие най-вече в запазването на „индустриално-активната” визия за света, което е своеобразно предимство на „догонващото развитие”.

 

Бележки:

1. Съзнанието ни твърде трудно възприема мисълта, че уж толкова сходния в миналото с рухналия Съветски съюз Китай така „лесно” се справи със създаването на действащ пазар, модернизацията и т.н.

2. За неголемите мащаби на сектора и твърде скромния принос на високите технологии в БВП и заетостта дори в САЩ, неведнъж са писали Пол Кругман и Робърт Райх.

3. Тезата, че Китай се придържа към социалистически модел беше включена дори в заключителния документ на преговорите му със СТО.

4. При това въпросните учени (между другото всички са привърженици на свободната търговия) единодушно критикуват Пекин за „изкуствено занижения” курс на юана.

5. В днешен Китай не спират разгорещените дискусии във връзка с една от постановките на „наследството на Дън Сяопин” – необходимостта страната да се придържа към скромно поведение на международната сцена.

6. Любопитно е, че и Кругман, и Райх, и Стиглиц не крият недоволството си, че са пренебрегнати от икономическия щаб на Барак Обама.

7. С този израз Пол Кругман характеризира рязкото усилване на равномерността в разпределението на доходите в САЩ през 40-те и 50-те години на миналия век в резултат от реализацията на идеите на „новия курс”. За подобни мерки призовават днес и други американски икономисти-либерали.

8. През 2007-2010, делът  на развиващите се държави в инвестициите, идващи от развитите страни, е нараснал от 26% до 45%, а в инвестициите от развиващите се държави – от 58% до 63%. World Investment Report 2011. UNCTAD: New York and Geneva, 2011. р. 14.

9. Професорът от Лондонската школа по икономика Хюдж посочва през есента на 2011, че „Китай може да преживее спада на износа, тъй като властите стимулират вътрешното търсене. Днес износът формира много по-малка част от китайската икономика, отколкото преди няколко години”. http://www.mn.ru/newspaper_economics/20111014/305848086.htm

10. Което не остава незабелязано в останалия свят. Така, от 149 мерки, касаещи инвестиционната политика, осъществени през 2010 в 74 държави и анализирани в доклада на UNCTAD (World Investment Report 2011), почти 1/3 представляват нови ограничения и регламентации, докато преди десет години делът им беше едва 2%.

11. http://www.rbcdaily.ru/2011/09/02/world/562949981387866

Литература:

1. Global Trends in Renewable Energy Investment 2011. UNEP, Frankfurt School of Finance and Management, Bloomberg New Energy Finance: Paris, September 2011.

2. Kuhn R. How China's Leaders Think: The Inside Story of China's Past, Current and Future Leaders. N.-Y.: John Wiley & Sons, 2011.

World Investment Report 2011. UNCTAD: New York and Geneva, 2011.

3- Акимов А.В. 2300: глобальные проблемы и Россия. М.: Восточный университет, 2008.

4. Воскресенский А.Д. Российско-китайское стратегическое взаимодействие и мировая политика. М.: Восток-Запад, 2004. С. 35.

5. Кругман П. Кредо либерала. М.: Европа, 2009.

6. Кузнецов В. Китайская карта мировой политики// fondsk.ru. 23.09.2011.

7. Райх Р. Послешок. Экономика будущего. М.: Карьера Пресс, 2012.

8. Стиглиц Дж. Крутое пике: Америка и новый экономический порядок после глобального кризиса.– М.: Эксмо, 2011.

* Авторът е старши научен сътрудник в Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките в Москва

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5/2019