През последните двайсетина години в Мексико се осъществиха качествени икономически и политически трансформации, които промениха и ролята на страната на световната сцена. Както е известно, Мексико е член на ОИСР и Г-20 и претендира да е сред т.нар. „възходящи гиганти”, т.е. новите големи глобални играчи. В същото време мексиканският възход е сложен и нееднозначен процес.

Мексико заема специфично място на световната политическа карта. Това е голяма латиноамериканска държава (територията и е около 2 млн. кв. км, а населението – 110 млн. души), притежаваща значителен икономически потенциал. По редица обективни показатели – големина на БВП, обем на индустриалното производство и външната търговия, тя е в състояние да претендира за ключова роля в процесите на глобалното регулиране.

Мексиканската нация преминава сложен и до голяма степен уникален исторически път, изпълнен с драматизъм и остри завои. Освобождавайки се през 1821 от испанско владичество, страната още през 1848, в резултат от войната със северния си съсед (САЩ), успява да загуби над половината си територия – днешните американски щати Тексас, Ню Мексико, Аризона, Калифорния и т.н. В средата на 60-те години на ХІХ век Мексико става обект на френска военна интервенция, довела до свалянето на легитимното правителство на Бенито Хуарес и превръщанате на страната в империя, начело с австрийския ерцхерцог Максимилиан. Няколко години по-късно, в резултат от продължителна гражданска война, националният суверенитет и възстановен, а чуждият окупационен корпус прогонен.

В най-ново време, Мексико се утвърди като привърженик на солидарността между латиноамериканските и другите развиващи се страни, последователно се обявяваше за мир и всеобщо разоръжаване (и беше сред инициаторите на създаването на безядрена зона в Латинска Америка, с договора от Тлателолко, през 1967) и многократно демонстрираше самостоятелна позиция на международната сцена. Парадигмален пример в това отношение бе отказът (независимо от силния натиск на Вашингтон) на страната да скъса дипломатическите си отношения с комунистическа Куба през 1964.

Сериозна промяна във външнополитическия дискурс настъпи през 90-те години на миналия век, както под влияние на глобалните промени (крахът на комунистическия блок и разпадането на Съветската империя, рязкото усилване политическото влияние на САЩ и задълбочаването на глобализационния процес), така и на някои вътрешни фактори, основен сред които беше реализацията на мащабни неолиберални реформи и ориентацията към търговско-икономическа интеграция със САЩ и Канада. Мексиканският елит разчиташе, че стратегическият „завой на север” ще реши проблемите на социално-икономическото развитие на страната и ще гарантира влизането и в групата на високоразвитите държави. Реалността се оказа по-сложна. Приоритетното сближаване със северните съседи се съпровождаше с изостряне на вътрешнополитическата ситуация, а глобалната финансова криза през 2008-2009 засегна особено силно Мексико, разкривайки уязвимостта на страната в структурата на световната икономика.

Както изглежда, решаването на сложния комплекс от проблеми, с които днес (т.е. в заключителния етап от кризата) се сблъсква мексиканската държава, изисква нови подходи, които да гарантират оптимална реализация на огромните възможности на страната.

Траекторията на националното развитие

През миналата 2010 Мексико отбеляза 200-годишнитата от началото на борбата за независимост, в резултат от която възниква съвременната мексиканска държава. През 20-те и 30-те години на миналия век, в страната е създаден мощен държавен сектор в икономиката (в чиито своеобразен символ се превръща най-голямата петролна компания Petroleos Mexicanos - PEMEX), осъществена е радикална аграрна реформа и се формира устойчива политическа система, чието ядро е национално-реформистката Институционна революционна партия (PRI). В течение на няколко десетилетия, PRI съумява да се сдобие на практика с монополни позиции в политическия живот, като нейни представители неизменно стават президенти на страната (с шестгодишен мандат), гарантирайки приемствеността на държавната политика (1). Неслучайно мнозина анализатори сравняват влиянието на тази политическа формация с онова на комунистическите партии в някогашните социалистически държави.

Така, в програмните документи на PRI се говори за „демокрация и социална справедливост”, поставя се за цел „изграждането на ново общество, характерна за което ще бъде високата ефективност на социалната демокрация” (2). На практика обаче, се осъществява интензивно срастване на партийния апарат и държавната бюрокрация, в резултат от което се формира специфична национална „номенклатура”. Освен това, с течение на времето в PRI силно нараства влиянието на представителите на едрия капитал, набрал сила под „чадъра” на търговския протекционизъм и благодарение на щедрите държавни субсидии. Така възниква специфична прослойка от близки до властта индустриалци и банкери. С други думи, намесата на държавата в мексиканската икономика придобива устойчив и разрастващ се характер.

Ролята на държавния сектор нараства особено при управлението на президента Луис Ечеверия (1970-1976). През този период инвестициите в държавния сектор надхвърлят 1,5 пъти тези през предишните трийсет години, а броят на държавните предприятия нараства от 84 до 795.

Разширяването на мащабите на държавната намеса в икономиката продължава и по време на петролия бум в края на 70-те и началото на 80-те години (при президента Лопес Портильо). През 1982 броят да държавните предприятия достига 1155, а делът им в индустриалното производство надхвърля 38%. Особено силни са позициите на държавния сектор в петролната и нефтохимическата индустрия, електроенергетиката, черната металургия, машиностроенето и производството на торове (3).

Мексиканската държава поема ключовите задачи, свързани с развитието и регулирането на националната икономика. Тя съдейства за разширяването и модернизацията на индустриалния и селскостопанския потенциал и повишаване дела на обработващата индустрия, стимулира ръста на капиталоемките производства и укрепването на научно-техническата база. В същото време, активната държавна намеса в икономиката има и негативни страни. В частност, разширяването на държавния сектор често става за сметка на изкупуването или създаването на неособено рентабилни и неконкурентоспособни предприятия. За оцеляването им, към тях се насочват не само значителни вътрешни ресурси, но и външни заеми. При това делът на последните непрекъснато нараства (над 50% от държавните инвестиции в икономиката се финансират от чуждестранни източници), което води до опасно нарастване на мексиканския външен дълг.

До определен момент, ролята на своеобразен „спасителен пояс” за икономиката изпълнява петролната индустрия, чието развитие рязко се ускорява след откриването (през 70-те години) на изключително големи находища на „черно злато” в югоизточната част на страната. През 1974-1980 проучените запаси на петрол, газов кондензат и природен газ нараснаха над 10 пъти, което превърна Мексико в един от водещите производители на енергоносители (4). Ще напомня, че всичко това се случваше на фона на бързо растящите цени на петрола, които скочиха два пъти в периода 1976-1980.

Не е чудно, че мексиканският управляващ елит беше обзет от еуфория. Разчитайки на големия поток от петродолари в страната и изглеждащите неизчерпаеми източници на външно финансиране, правителството започна да лансира все по-амбициозни планове за развитие, поставяйки си за цел да гарантира радикалното повишаване на основните макроикономически показатели и съществено да подобри жизненото равнище. На всичкото отгоре, това трябваше да се постигне чрез „помпането” на икономиката с ресурси, без каквито и да било структурни и институционни промени, отчитащи както вътрешната еволюция на мексиканското общество, така и тектоничните промени на световната сцена.

В резултат, в страната се запазваше модела на държавно-монополитичен капитализъм, който, поради изключителната си закостенялост и слабото си приспособяване към променящите се външни условия, не съответстваше на новите реалности – набиращият скорост процес на глобализация и идването на власт, в основните центрове на световната икономика на адептите на неолибералната теория и практика. „Моментът на истината” настъпи в началото на 80-те години, под формата на изключително остра дългова криза: въпреки големите си приходи от износа на енергоносители, Мексико вече не бе в състояние да покрива рязко нарасналите си задължения към чуждестранните кредитори (виж. табл.1).

Таблица 1. Външният дълг на Мексико и плащанията по обслужването му, в млрд. долари

Източник: CEPAL. Estudio económico de América Latina. 1985.

Кулминацията на кризата настъпи през август 1982, когато страната (след като изчерпа валутните си резерви) беше принудена да наложи мораториум върху всички плащания за да може да продължи да погасява многомилиардните си международни заеми. Между другото, това породи верижна реакция на неплащания по дълговете и в други латиноамерикански държави, поели по „мексиканския път” на увеличаване външната си задлъжнялост. Така в региона се разрази истинска дългове криза, превърнала се в своеобразна визитка на „изгубеното десетилетие” на 80-те за Латинска Америка.

За Мексико последиците от дълговата криза се оказаха твърде тежки: беше преустановен икономическият растеж, държавните финанси бяха разстроени, рязко нарасна инфлацията, сринаха се реалните доходи на основната част от населението, разклатена беше традиционната политическа стабилност. Форсираното „развитие назаем” доведе до много сериозни социални-икономически последици и проблеми. Възникна въпросът за смяна на парадигмата на общественото развитие и осъществяването на дълбоки структурни преобразования.

Модернизация под флага на неолиберализма

Сложната мисия за изваждането на Мексико от финансово-икономическия капан бе възложена на един от лидерите на PRI - Мигел де ла Мадрид, който беше президент на страната през 1983-1989. Администрацията му трябваше да реши три основни задачи: запазването и укрепването на демократичната система; преодоляването на финансово-икономическа криза и възстановяването на стопанския растеж; стартирането на качествени трансформации на социално-икономическите структури (5).

Мигел де ла Мадрид взе редица мерки за валутно-финансова стабилизация, ограничаване на инфлацията и гарантиране платежоспособността на страната по външните дългове. Правителството намали държавните инвестиции и субсидии, съкрати разходите за социални нужди и строителство на инфраструктурни обекти, ограничи вноса, намали данъците на частния бизнес (с цел финансовото му оздравяване) и се ориентира към политика на сдържане ръста на заплатите. В същото време бяха повишени цените на бензина, електроенергията, транспорта и телефонните услуги и предприети стъпки за либерализация на режима на чуждестранните инвестиции. Всички тези и някои други решения с откровено монетаристки характер бяха реализирани в съответствие с препоръките на МВФ, с който мексикански власти подписаха специално споразумение.

Приетите мерки дадоха кратковременен резултат, тъй като не отстраниха фундаменталните причини за кризата и не отслабиха критичната зависимост на мексиканската икономика от въздействието на външните фактори. Имайки предвид това, Мигел де ла Мадрид лансира задачата за провеждане на „радикални структурни реформи”. В ключов елемент на новата стратегия се превърна реорганизацията на държавния сектор. Част от предприятията беше приватизирана, а друга закрита. Подобна стъпка не беше никак лесна, както в политически, така и в чисто психологически план, тъй като изискваше прелом в общественото съзнание, където в продължение на десетилетия доминираше представата за държавния сектор като „локомотив” на развитието на цялата национална икономика. Вероятно поради това, приватизацията се съпътстваше от прокарването на съмнителната теза, че преминаването на държавните предприятия в частни ръце „само ще укрепи държавния сектор”. Така или иначе, но през управлението на Мигел де ла Мадрид броят на държавните предприятия намаля от 1155 до 412 (6).

На 1 декември 1989 в президентския дворец “Los Pinos” се настани сравнително младият 40-годишен политик Карсол Салинас де Гортари - поредният представител на PRI и убеден привърженик на неолиберализма и модела на „отворената” пазарна икономика. Поемайки поста държавен глава Салинас даде положителна оценка на усилията на предшественика си за изваждане на страната от кризата и подчерта необходимостта от „модернизация на мексиканската икономика за да не се окаже тя в периферията на световното развитие” (7). Осъществените от него преобразувания бяха ключови за целия процес на неолиберални реформи в Мексико, чиито резултати съществено промениха социално-икономическия облик на страната и имаха сериозни и дълговременни последици.

Основа на неолибералния курс (както и в другите латиноамерикански държави, поели през 90-те по този път) стана по-нататъшната приватизация на държавната собственост. През 1990-1992, в Мексико, в частни ръце преминаха държавни активи на обща стойност над 22 млрд. долара, т.е. над половината от приватизираната през този период собственост в цяла Латинска Америка (8). При това следва да се подчертае, че ключова роля в приватизационния процес изиграха чуждестранните (най-вече северноамерикански) компании, които рязко разшириха присъствието си на ключовите мексикански пазари.

Основно преструктурирана беше и финансово-кредитната система. През 1991-1992 в частни ръце преминаха 18-те най-големи търговски банки, в които дотогава държавата беше единствен или мажоритарен собственик. През 1993 беше реформирана централната банка – Banco de Mexico, която получи статут на автономна институция, т.е. официално неподчинена на правителството по въпросите за отпускане не кредити.

Голямо значение имаше либерализацията на външната търговия, която позволи на Мексико да подпише със САЩ и Канада т.нар. Договор за северноамериканска зона за свободна търговия (NAFTA). Това беше наистина уникален проект: за първи път една развиваща се страна реши да се интегрира с високоразвити държави. Мексиканските власти разчитаха, че така ще могат да преодолеят сравнителната изостаналост на националната икономика, придавайки и мощен тласък за развитие. На практика обаче, нещата не се оказаха толкова прости.

Неолибералните реформи и създаването на NAFTA отвори вратите за чуждестранните инвестиции, които бързо достигнаха безпрецедентни мащаби. Особено привлекателен за инвеститорите се оказа мексиканският фондов пазар, където започнаха да се стичат огромно количество спекулативни инвестиции („горещи пари”). Именно те станаха детонатор на поредния финансов срив от края на 1994, макар че този път основните причини за икономическите сътресения бяха свързани с политическата сфера. Неолибералният курс раздели мексиканското общество на привърженици и противници на монетаристките реформи, задълбочи социалното неравенство и стана причина за многобройни протестни акции, особено в районите с преоблавадащо индианско население. Именно там (в южната част на страната) започнаха протестите, подкрепени в политически план от противниците на неолибералните преобразования. Стигна се до въоръжени сблъсъци между правителствената армия и отрядите на т.нар. Сапатистка армия за национално освобождение, която съумя да овладее редица общински центрове и дори да арестува губернатора на щата Чиапас. Убийството на двама видни активисти на управляващата PRI допълнително наля масло в огъня – ситуацията бързо се изостри, пораждайки у инвеститорите тревога за сигурността на капиталовложенията им. В създалата се обстановка на неувереност и страх започна масово изтегляне на чуждите инвестиции. Обзети от паника, вложителите теглеха влоговете си от банките, спря кредитирането на реалния сектор и кризата обхвана практически всички икономически отрасли. Следствие от това пък стана фалитът на хиляди предприятия и ръстът на безработицата.

Сериозно притеснени от възможността мексиканската криза да се прехвърли и в другите латиноамерикански държави (както стана през 80-те, в рамките на т.нар. „текила ефект”), международните финансови кръгове отпуснаха на Мексико безпрецедентна по размерите си помощ от близо 52 млрд. долара. Това обаче не се оказа достатъчно и мексиканските власти бяха принудени да прибегнат до т.нар. „шокова терапия”, осъществена от поредния президент от PRI – Ернесто Седильо (1994-2000). Той прие Програма за извънредни мерки за преодоляване на икономическата криза, включваща повишаване на данъците, както и на цените и таксите на основните индустриални стоки и услуги, намаляване на държавните разходи, понижаване на реалната работна заплата и т.н. (9). Едновременно с това (чрез механизмите на NAFTA), значително се засили обвързаността на мексиканската икономика с пазара на САЩ.

Краят на политическия монопол на PRI

Мексико влезе в ХХІ век с частично реформирани по неолибералните рецепти обществени институции. Следвайки постулатите на „Вашингтонския консенсус”, управляващите осъществиха т.нар. „пазарни реформи”, значително отслабиха ролята на държавния сектор и формираха модел на отворена икономика със силен транснационален акцент. Страната значително се промени, но много от промените имаха повърхностен и нееднозначен характер.

PRI, чиито представители инициираха и оглавиха процеса на либералните реформи, плати висока цена за отстъплението от собствените си исторически принципи. През 2000, на президентските избори, за първи път от 70 години, победа удържа водачът на опозиционната Партия на националното действие (PAN) Висенте Фокс. До голяма степен, успехът на опозицията беше логично следствие от осъществените в страната промени. Като откровено дясна партия, PAN много по-адекватно, в сравнение с PRI, се „вписваше” в новата парадигма на общественото развитие. С идването си на власт, президентът Фокс акцентира върху „северноамериканския” вектор на мексиканската външна политика, потвърждавайки по този начин стратегическата ориентация към укрепването на интеграцията в рамките на NAFTA. В същото време, той се опита да реформира очевидно остарелите държавни институции (все още незасегнати от процеса на неолиберални трансформации), модернизира системата за управление и се опита да ограничи корупцията, превърнала се в истински бич за мексиканското общество. Само че реформаторската активност на държавната администрация се сблъска с редица трудни проблеми и препятствия. По-долу ще изброя основните:

• Икономическото положение си остана сложно и нееднозначно. Неолибералните реформи, до голяма степен, разкрепостиха икономиката, отваряйки я за останалия свят, а участието в NAFTA гарантира безпрецедентен ръст на външната търговия (по този показател страната далеч изпреварва всички останали държави от региона). В същото време, частичния демонтаж на държавния сектор не доведе до демонополизацията на националната икономика. Вместо държавните монополи се появиха големите частни корпорации, поставили под контрол основните икономически отрасли. Така например, три частни банки държат 62% от пазара на финансови услуги.

• В мексиканската икономика се създаде огромен неформален сектор, в който е заето над 60% от икономически активното население. На практика, това означава, че повечето предприятия, оказали се недосегаеми за държавния контрол, систематично се отклоняват от плащането на данъци и не участват в иновационната дейност. Всичко това затормозява икономическото развитие и води до деформации в обществения живот.

• В контекста на неолибералния процес забележимо се ускори и задълбочи процесът на социално разслояване и, в частност, намаля делът на наемните работници в съвкупното национално богатство. Така, ако през 1980 той беше 39%, в началото на 2000-те падна до 30%.

• PRI изгуби монополните си позиции в законодателната и изпълнителната власт в центъра и по места. Минавайки в опозиция, партията обаче съхрани силните си политически позиции и нерядко създаваше пречки пред политиката на правителството и проваляше внасяните от него в Конгреса законопроекти.

• Създадоха се доста сложни взаимоотношения между президента и водещите предприемачески организации, представляващи интересите на едрия бизнес и разполагащи с възможност да оказват силен натиск върху политическата власт. Възникнаха трудно преодолими проблеми и в отношенията между правителството и бюрократизиралите се синдикати, обединяващи милиони държавни служители, които продължават да са под влиянието на PRI.

• Възникналият още през 1994 остър конфликт с индианското население, спорадично преминаващ във въоръжени сблъсъци, продължи да разтърсва южните райони на страната (щата Чиапас).

• От интеграцията със САЩ се възползваха не само мексиканските бизнесмени, но и наркобароните, които многократно увеличиха доставките на смъртоносната си стока на северноамериканския пазар. Проблемът с наркотрафика зае видно място в мексиканско-американския дневен ред, превръщайки се в „болно място” на двустранните отношения. Нещо повече, организираната престъпност се превърна в реална заплаха за националната сигурност на самото Мексико (само през 2008, жертви на криминалните войни в страната станаха 5300 души) (10).

• В друг изключително сложен проблем в отношенията с Вашингтон се превърна нелегалната емиграция на милиони мексиканци в САЩ, която също получи мощен тласък през 90-те. Ще напомня само, че за да ограничи нелегалната имиграция, през 2006 администрацията на Джордж Буш санкционира изграждането на стена с обща дължина 1125 км, по мексиканско-американската граница. Според бившия президент на САЩ, благодарение на техническото си оборудване, стената ще се превърне в „образцовата граница на ХХІ век”.

Въпреки всичките и усилия, администрацията на Висенте Фокс не можа да реши всички тези проблеми или поне съществено да се доближи до решаването им, така че те бяха наследени от новия държавен глава – Фелипе Калдерон Инохосе, също представител на PAN, който успя да победи с минимален превес на президентските избори през 2006 кандидата на левицата Андрес Лопес Обрадор (откровен противник на неолибералните реформи, издигнат от лявоцентристката Партия на демократичната революция - PRD) (11).

Трудната победа на Калдерон беше показателна в много аспекти. Но най-вече за това, че в мексиканската политическа палитра се появиха нови цветове. Не само PRI загуби монопола си върху властта, но и позиците на PAN се оказаха застрашени. В страната очевидно се формира многопартийна система, в чиито рамки стават възможни всякакъв род електорални изненади. И, което е най-важното, стана ясно, че утвърдилият се в Мексико неолиберален модел въобще не се ползва с всеобща подкрепа. Мексиканското общество се оказа разделено по много фундаментални въпроси, касаещи националното развитие.

Оста Мексико-САЩ: интеграцията и призракът на „реконкистата”

„Сърцето на Мексико е в Латинска Америка, но кесията, мислите и една десета от населението на страната са в САЩ” – така описват създалата се геополитическа ситуация известният политолог Хорхе Кастанеда (бивш министър на външните работи) и авторитетният историк Ектор Агилар Камин (12).

Действително, в резултат на интеграционните процеси в рамките на NAFTA търговско-икономическите, инвестиционните, хуманитарните, а следователно и политическите връзки с големия северен съсед достигнаха критично високо ниво. В тази връзка ще цитирам няколко данни, които говорят сами за себе си. Така, на САЩ се падат до 90% от външнотърговския оборот на Мексико. Американските корпорации контролират 70% от чуждестранните инвестиции в мексиканската икономика, Около 11-12 милиона мексиканци работят в САЩ (превеждайки годишно в родината си над 25 млрд. долара), а над един милион американски граждани притежават недвижими имоти в Мексико, като много от тях постоянно живеят там. Освен това, 90% от американските туристи, посещаващи мексиканските курорти, идват от САЩ (13).

В северните райони на Мексико (по границата със САЩ) се появиха хиляди големи и средни монтажни предприятия (т.нар. „макиладорас”), които са част от транснационалните производствени вериги и работят предимно за северноамериканския пазар. Именно благодарение на тях, през последните петнайсетина години рязко нарасна обемът на мексиканската външна търговия, достигнал през миналата 2010 почти 600 млрд. долара (виж. табл.2)

Таблица 2. Външната търговия на Мексика, в млрд. долара

Източник:I NEGI. Estadísticas del comercio exterior de México. México, 2011, p. 16.

Всички тези (както и много други) факти свидетелстват за изключително тясната зависимост на динамиката на мексиканския икономически растеж от състоянието на търговско-икономическите и финансови отношения между двете държави. По същество, функционирането на сегашния модел на обществено развитие на Мексико, в решаваща степен, се определя от нивото на взаимодействие със северния съсед. Разбира се, това напълно устройва Вашингтон, за който е стратегически важно не само да удържи Мексико в сферата на доминиращото си влияние, но и здраво и окончателно да обвърже мексиканската икономика със северноамериканските пазари.

В същото време, в контекста на мексиканско-американските отношения присъства един фактор, чието нарастващо въздействие може в бъдеще да промени техния характер. Така поне смята известният американски геополитик Джордж Фридмън. В провокационната си книга „Следващите сто години: Геополитическа прогноза за ХХІ век” той твърди, че в перспектива „Мексико ще се окаже в състояние да посегне върху териториалната цялост на САЩ и политическото равновесие в Северна Америка” (14). Тоест, става дума за своеобразна „реконкиста” (отвоюване) на териториите, окупирани от американската армия още през ХІХ век.

На какво се основава подобна прогноза? Преди всичко, на очерталата се тенденция към забележимо и непрекъснато нарастване на мексиканското население на територията на САЩ (с 400-500 хиляди души годишно). При това, както подчертава Фридмън, за разлика от другите имигрантски групи, заселили се в Съединените щати, „между мексиканците и тяхната родина няма океани или хиляди мили суша. Те могат да пресекат границата и, изминавайки съвсем кратък път, да се окажат в САЩ, без да им се налага да прекъсват социалните и икономическите си връзки с родината” (15). Тук се налага да добавя, че мнозина мексиканци въобще не смятат южните и западни щати на САЩ за „чужда територия”.

Разпалвайки страстите, Джордж Фридмън предсказва бъдещ мексиканско-американски сблъсък, който може да се трансформира и във въоръжен конфликт. Според него, САЩ вероятно ще съумеят да нанесат военно поражение на Мексико, но реалната социална граница между двете държави ще се намира на стотици километри северно от официалната. „Мексиканският проблем – твърди Фридмън – ще вкара САЩ в задънена улица без всякакъв шанс да излязат от нея” (16).

Както и да погледнем на теорията на Джордж Фридмън (много от постановките и днес изглеждат фантастични), едно е ясно: последната дума в отношенията между Мексико и САЩ все още не е изречена. Мексиканският демографски натиск е само една от тенденциите, очертали се в контекста на двустранните връзки. Но това действително е много силен фактор, чието влияние тепърва ще нараства.

Икономиката под ударите на глобалната криза

Световната финансово-икономическа криза се превърна в тежко изпитание за правителството на Калдерон (както и за цялото мексиканско общество, разбира се). При това Мексико пострада от глобалните сътресения доста по-силно, отколкото повечето латиноамерикански държави. През 2009, БВП спадна до неподозирани преди стойности, почти с ¼ намаля обемът на външната търговия, значително нараснаха държавният и външният дълг на страната (виж. табл.3).

Таблица 3. Мексиканските макроикономически показатели в условията на кризата

Источник: Instituto Nacional de Estadística, Geografía e Informática. – www.inegi.gob.mx

Основната причина за дълбочината на мексиканската криза е географската близост и изключително силната икономическа обвързаност с епицентъра на глобалните сътресения – САЩ. Сривовете на американските финансови и стокови пазари провокираха макроикономически стрес в Мексико, който имаше изключително тежки социални последици и силно нажежи политическата атмосфера. Тук ще посоча само основните негативни ефекти от кризата:

• Спадът на търсенето и предлагането провокира фалита на над 10 хиляди предприятия, изостри ситуацията на трудовия пазар, породи нова спирала на нарастване на безработицата. Работата си загубиха над 700 хиляди заети в официалната икономика и около 1 млн. от „сенчестата” (17).

• Рязко намаляха постъпленията от продажбите на петрол и петролни продукти на световния пазар, а те бяха сред основните пера на мексиканския износ. През 2008 те осигуриха постъпления от 50,6% млрд. долара, а през 2008 – само 30,9 млрд., т.е. спад с почти 40% (18).

• Намаляха приходите в държавния бюджет. Ако през 2008 те се равняваха на 23,6% от БВП, през 2009 цифрата намаля до 22,4%. В резултат от това се появи бюджетен дефицит от 2,3% от БВП, което бе най-лошия показател за страната от 1990 насам.

• Спадна критично важният за процеса на възпроизводство (благодарение на получаваните съвременни технологии и оборудване) приток на преки външни инвестиции: от 22,9 млрд. долара, през 2007, до 20,9 млрд., през 2008, и само 15,5 млрд. долара, през 2009 (20).

• Водещите световни рейтингови агенции (Ernst & Young, Standars & Poor и т.н.) понижиха рейтинга на Мексико, тъй като мексиканските власти не демонстрираха готовност да осъществят необходимите реформи за гарантиране на устойчив икономически растеж.

Така, кризата за пореден път демонстрира уязвимостта на мексиканската икономика пред външните въздействия. Правителството на страната предприе мащабни антикризисни мерки, но не успя да се справи само със ситуацията. Отново, както и по време на предишните кризи, международните финансови кръгове оказаха безпрецедентна по мащабите си помощ на страната. Този път, обемът и достигна 77 млрд. долара, само за 2009 (47 млрд. от МВФ и 30 млрд. от Федералния резерв на САЩ) (21).

Сред резултатите от кризисните сътресения беше, че политическите и бизнес-средите в Мексико ясно осъзнаха необходимостта от намаляване на прекалената зависимост от северноамериканските пазари, решителна диверсификация на външноикономическите връзки и активизиране на взаимодействието с динамично развиващите се държави от Латинска Америка и тези от групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР). Проблемът е, че е много по-лесно това да се разбере, отколкото да се направи.

Поглед към бъдещето

На 2 юли 2012 ще се проведат изборите за нов (46-ти по ред) президент на Мексико. Битката за висшия пост в държавата обещава да е гореща. На първо място, за това говори изострянето на конкуренцията между трите водещи политически партии – PRI, PAN и PRD. На второ място, налице е опит да се наложи алтернативен политически дискурс, като изборите през 2012 се превърнат в референдум за бъдещето на мексиканската нация. С подобна платформа излязоха, в частност, вече споменатите по-горе Хорхе Кастанеда и Ектор Агилар Камин. За какво става дума?

Според повечето експерти, в основата на мексиканските проблеми е обстоятелството, че страната не е напълно модернизирана - тя не съумя да проведе докрай необходимите структурни реформи, спирайки по средата на пътя. „Мексико е пленница на собствената си история. Страната трябва да скъса с миналото и да гледа само напред – твърдят Кастанеда и Агилар Камин (22). Според тях, особено тревожно е, че PRI продължава да запазва значително влияние. „Партията напусна “Los Pinos” (т.е. президентския дворец – б.а.), но си остава в душата на Мексико” – констатират двамата експерти, като в този контекст формулират няколко конкретни предложения.

Част от тях касаят вътрешнополитическото устройство и звучат съвсем разумно. В частност, предлага се да се въведе втори тур на президентските избори, на който да се състезават двамата кандидати, набрали най-голям брой гласове на първия. Подобна практика има в много държави, но не и в Мексико, където победителят се определя още на първия тур. В резултат се очертава устойчива тенденция към намаляване относителния брой на гласовете, подадени за избрания президент. Така, през 1995 Ернесто Седильо получи подкрепата на 50% от избирателите, през 2000 Висенте Фокс се задоволи с 43%, а през 2006 Франсиско Калдерон спечели с по-малко от 36% от гласовете. Според прогнозите, ако системата се запази, на изборите през 2012 за победата ще са достатъчни 32% от гласовете. Тоест, страната ще се управлява от политик, представляващ под 1/3 от избирателите.

Доста по-спорни изглеждат препоръките относно външната политика. Призовавайки за „сваляне на маските” и честен поглед към реалността, двамата експерти смятат за необходимо радикалното задълбочаване на интеграцията в рамките на NAFTA. На практика, днес тази организация представлява „зона за свободна търговия”, което, според Кастанеда и Агилар Камин, е съвършено недостатъчно. Те предлагат (следвайки примера на ЕС) да се върви към общ пазар: към пълна либерализация на миграционното законодателство, хармонизиране на енергийната политика и политиката за сигурност, създаване на наднационални органи, а в перспектива – въвеждане на обща валута. Тоест става дума мексиканската държава да се откаже от националния си суверенитет и напълно да се подчини на далеч по-силния си северен съсед.

Едва ли подобна предизборна програма ще бъде подкрепена от повечето мексикански избиратели, но и самата и поява е достатъчно показателна. Тя говори за това, че страната за пореден път в бурната си история е стигнала до своеобразна „бифуркационна точка” и следва да определи какво ще бъде нейното политическо и социално-икономическо бъдеще – бъдеще на силна и, потенциално, много богата държава, обективно претендираща за международната роля на „възходяща държава” и регионална геополитическа суперсила.

Бележки:

1. Мексико (официалното име е Мексикански Съединени Щати) е президентска република, чиито държавен глава се избира на 6 години с пряко гласуване без да може да се преизбира за втори мандат. Той ръководи изпълнителната власт и има големи правомощия. Сега действащата конституция е приета на 5 февруари 1917.

2. По-подробно, виж.: А.Н. Боровков, И.К. Шереметьев. Мексика на новом повороте экономического и политического развития. М., ИЛА РАН, 1999.

3. Ibid, с. 12.

4. Мексика: тенденции экономического и социально-политического развития. М., 1983, с. 17.

5. Plan Nacional de Desarrollo. 1983 – 1988 //Suplemento de Comercio Exterior. Mexico, 1983, # 6, p. 46.

6. Д..В. Белов. Латинская Америка: перестройка экономики и государство. М., 1996, с. 30.

7. Цит. по: И.К. Шереметьев. Мексика: «восходящий гигант» в стратегическом «капкане» блока НАФТА // Латинская Америка, 2010, № 5, с. 48.

8. CEPAL. Politicas para mejorar la insercion en la economia mundial. Santiago de Chile, 1994, p. 220.

9. По-подробно, виж.: А.Н. Боровков, И.К. Шереметьев. Ibid., с.83-85.

10. За остротата на проблема за гарантиране на сигурността говорят следните факти. Веднага след избирането си за президент, Калдерон обяви началото на безпрецедентна операция срещу наркомафията, доверявайки провеждането и на армията като най-малко корумпирана институция в страната. В резултат, в борбата с организираната престъпност бяха ангажирани над 35 хиляди военни.

11. Калдерон получи 35,9% от гласовете, а основният му съперник Лопес Обрадор – 35,3%. Третият участник в президентската надпревара – представителят на PRI Роберто Марасо събра 22,2% от гласовете. // Anuario Iberoamericano 2010. Madrid, 2010, p. 381.

12. Jorge G. Castanеda, Hector Aguilar Camin. Un futuro para Mexico. – www.nexos.com.mx

13. Instituto Nacional de Estadistica, Geografi;a e Informatica. – www.inegi.gob.mx; Banco Nacional de Comercio Exterior. – www.bancomext.com

14. Джордж Фридмън. Следващите сто години. Геополитическа прогноза за XXI век. С.2010, с. 294.

15. Ibid, с. 296.

16. Ibid, с. 323.

17. Н.А. Школяр. Мексика: внешнеторговая стратегия на пути из кризиса // Латинская Америка, 2010, № 8, с. 9.

18. INEGI. Estadisticas del comercio exterior de Mexico. Mexico, 2011, p. 15.

19. Ibid, с. 9, 10

20. Secretaria de Economia. Direccion de Inversion Extranjera. – http://dgcnesyp.inegi.org.mx/

21. Banco de Mexico. – www.banxico.org.mx

22. Jorge G. Castaneda, Hector Aguilar Camin. Un futuro para Mexico. – www.nexos.com.mx

* Авторът е директор на Центъра за иберийски изследвания към Института за Латинска Америка в Москва

On China, by Henry Kissinger, 586 pp., Penguin Press, 2011

Наскоро се появи внушителният том на ветерана на американската дипломация Хенри Кисинджър „За Китай”, който вече е достъпен и за българските читатели, макар и само на английски език. Както е известно, 88-годишният Кисинджър беше държавен секретар на САЩ през 1973-1977 (при президентите Никсън и Форд), а между 1969 и 1975 беше помощник на президента по националната сигурност. С основание го смятат за „патриарх” на американската външна политика, като сред най-големите му заслуги са, на първо място, налагането на „политиката на разведряване” по отношение на Съветския съюз, както и „отварянето” на Китай за Америка, чиито символ стана посещението на президента Никсън в Пекин, през 1972.

Последните трийсетина години, Кисинджър оглавява основаната от самия него международна консултантска компания Kissinger Associates, чиито клиенти са предимно транснационални корпорации. През цялото това време той продължава да играе ролята на доверено лице на редица американски президенти, като нерядко се нагърбва с ролята на посредник при предаването на послания, имащи частен и деликатен характер, между тях и чуждестранните им партньори. Така например, през 1989 той помогна за успокояването на взривоопасната ситуация между Вашингтон и Пекин, заради китайския дисидент Фън Личжъ, укрил се от властите в американското посолство в Пекин. В крайна сметка, Фън получи правото да напусне страната и в момента преподава физика в Университета на Аризона.

Културният характер на китайската изключителност

В книгата си, Кисинджър се опитва да покаже какво влияние оказва древната и съвременна история на Китай върху формирането на неговата външна политика и отношението му към Запада. При това, той се опира не само на трудовете на такива мастити американски китаисти като Джонатан Спенс например, но и на личните си контакти с няколко поколения китайски лидери през последните четиридесет години. „На всяка държава е присъщо чувството за предначертана съдба – твърди, в частност, Кисинджър – но американската изключителност има мисионерски характер. Тя се базира на това, че САЩ се смятат за длъжни да разпространяват собствените си ценности по целия свят. Китайската изключителност, напротив, има културен характер: Китай не твърди, че институциите му са подходящи за другите страни, но въпреки това е склонен да подрежда останалите държави в йерархична схема, мястото им в която се определя от това, доколко са им близки китайските културни и политически форми”.

Според автора, нито една друга държава в света не може да се похвали, че притежава толкова мощна връзка с древното си минало и класическите принципи, като Китай. Затова, „всеки опит да се разбере бъдещата роля на Китай в света следва да започне с анализа на дългата му история”. „В течение на дълги векове Китай рядко се е сблъсквал с други общества, сравними с него по размерите и знанията си – посочва Кисинджър – Затова Срединната империя се отнася към народите, живеещи по нейния периметър, като към васални държави. В същото време, сблъсквайки се с външните заплахи и със съперничеството между враждуващите групировки вътре в страната, китайските държавници формулират такива постулати на стратегическото мислене, които акцентират върху дипломатическите тънкости, търпението и уклончивото поведение, вместо на военните подвизи”.

Макар че Кисинджър, който не е икономист, гледа да се въздържа от директни оценки за сегашната ситуация, когато Пекин разполага с гигантски количества американски дългови книжа, все пак си позволява да отбележи по този повод, че президентът на Китай Ху Цзинтао и премиерът Ван Цзябао „оглавяват една страна, която вече не се смята подвластна на комплексите на чирака по отношение на западните технологии и институции”. Освен това той е убеден и, че икономическият крах от 2008 „сериозно ерозира вярата на китайците в непререкаемия авторитет на Запада в икономическата сфера”. Според него, тези събития, на свой ред, са довели до формирането сред младото поколение студенти и хората, ползващи Интернет, а вероятно и сред част от политическото и военно ръководство на страната, на убеждението, че в структурата на международната система се осъществява фундаментална промяна”.

Кисинджър анализира ключовите епизоди в китайската външна политика – от класическата епоха до наши дни, като при това акцентира върху десетилетията, след идването на власт на Мао Цзедун, включително формирането и прекъсването на съюза със СССР, Корейската война, посещението на Никсън в Пекин и трите кризи в Тайванския пролив. При това, той съумява да придаде на описанието на тези политически и военни конфликти определен колорит, възкресявайки личните си спомени за такива ключови фигури като Мао, Чжоу Енлай и Дън Сяопин.

Според автора, основаващите се на сътрудничеството отношения между САЩ и Китай „са необходими за гарантиране на глобалната стабилност и мира”. Въпреки това, той предупреждава, че ако между двете страни „започне студена война, тя ще стопира прогреса за цяло поколение от двата бряга на Тихия океан” и „ще внесе раздор във вътрешната политика на всички региони, при положение, че такива световни проблеми, като разпространението на ядреното оръжие, околната среда, енергийната сигурност и климатичните промени императивно изискват глобално сътрудничество”. „Не е необходимо и не бива отношенията между Китай и САЩ да се превръщат в антагонистична игра” – смята Кисинджър.

Според него, в момента, в китайското общество активно се дискутира въпросът за характера на мощта, влиянието и стремежите на Китай. Всъщност, тази дискусия върви (макар и с известни прекъсвания) още от времето, когато Западът широко отваря вратите на Китай за останалия свят. Сега обаче, тя е навлязла в нова фаза. Ако преди се спореше, дали „си струва Китай да се отвори за външния свят, търсейки знания за да преодолее изостаналостта си, или пък да се затвори в себе си, за да се защити от „варварския”, макар и превъзхождащ го в технологично отношение, останал свят, днес дебатите се основават на признанието, че великият проект за укрепване на собствената мощ се е увенчал с успех и Китай вече догонва Запада”. Целта на сегашния етап от националната дискусия е „да се дефинират условията, при които Китай следва да си взаимодейства с външния свят, който, дори според мнозина съвременни либерално настроени „интернационалисти”, му е причинил толкова много злини и от чиито опустошителни набези, страната едва сега се оправя”

Като пример за тази триумфалистка линия на китайското мислене Кисинджър дава появилата се през 2010 и вдигнала голям шум книга на полковник Лю Минфу „Китайската мечта”. Авторът и твърди, в частност, че „главната цел на Китай през ХХІ век е да се превърне в световна държава номер едно, и най-велика сила”. Според него, колкото и да се стреми Пекин да придаде мирен характер на своя възход, „конфликтът е иманентно присъщ на отношенията между Китай и САЩ”. Лю твърди, че в отношенията между Пекин и Вашингтон ще доминира „продължителното съперничество” и те ще се превърнат в „дуела на века”. Нещо повече, тази надпревара може да завърши с победата на само една от страните. „Алтернатива на тоталния успех може да бъде само унизителното поражение” – смята китайският полковник.

На свой ред, Кисинджър отбелязва, че определени кръгове в САЩ споделят огледална на китайската триумфалистка гледна точка, според която „успешният китайски възход е в разрез с позициите на Америка, както в Тихия океан, така и в света”. И макар че, нито Пекин, нито Вашингтон се придържат официално към подобни концепции, те, според автора, „формират контекста на много от онова, което смятаме за съвременна стратегическа мисъл” Достатъчно е само една от страните да се опита да реализира тези схващания и „САЩ и Китай могат много лесно да се окажат вкарани в омагьосания кръг на ескалиращото напрежение”.

Измеренията на китайско-американското противодействие

Кисинджър предполага, че Китай „ще се опитва да изтласка американската мощ по-далеч от границите си, да ограничи мащабите на военноморското присъствие на САЩ и да ерозира тежестта на Америка в международните отношения”. „САЩ пък ще се опитват да организират многобройните китайски съседи така, че да могат да формират с тяхна помощ противовес на китайската доминация – посочва той – И едната, и другата страна ще подчертават идеологическите си разногласия. Взаимодействието им ще се усложни още повече, тъй като идеите за сдържането и превантивните акции не са симетрични между тези две държави. САЩ отделят повече внимание на доминиращата военна мощ, докато Китай – на решаващото психологически въздействие. Като рано или късно, или едната, или другата страна ще допусне грешка”.

Кисинджър не вярва в успеха на САЩ да обединят азиатските държави „на основата на идеята за сдържането на Китай или създаването на блок на демократичните държави за организирането на идеологически кръстоносен поход”. И се аргументира с това, че Китай е „незаменим търговски партньор за повечето си съседи”. По същия начин, според него, е обречен на провал и „всеки китайски опит за изключване на Америка от азиатските проблеми, касаещи икономиката и сигурността”. Според Кисинджър, той би „срещнал сериозна съпротива от почти всички азиатски държави, опасяващи се от последиците, които би могло да има господството в региона на само една държава”.

Авторът смята, че би било по-уместно китайско-американските отношения да се характеризират не като партньорство, а като „съвместна еволюция”. Това означава, че и едната, и другата страна „преследват свои вътрешни императиви, сътрудничейки си там, където е възможно, и приспособявайки отношенията си така, че да минимизират конфликтите”.

Засягайки въпроса за човешките права, който исторически играе ролята на дразнител в двустранните отношения, Кисинджър признава, че САЩ биха изневерили на себе си, „ако спрат да декларират привързаността си към основополагащите принципи на човешкото достойнство и участието на народа в управлението”. В същото време, „отчитайки характера на съвременната технология, тези принципи не се ограничават от националните граници”. Практиката обаче сочи, че „опитите те да се натрапят по пътя на конфронтацията, по всичко изглежда, са обречени на провал, особено в държава с такава визия за себе си, като Китай”. Затова бившият стратег на американската външна политика предлага на сегашните си колеги следната рецепта – да се опитат „да намерят баланс между дългосрочните морални убеждения, като във всеки отделен случай ги приспособяват към изискванията на националната сигурност.

Кисинджър не крие възхищението си от това, как президентът Буш-старши „умело и елегантно успяваше да се движи по острието на ножа, налагайки санкции на Китай заради събитията на площад Тянянмън и, едновременно с това, извинявайки се за тези действия на китайските лидери в частната си кореспонденция с тях, както и с помощта на специални емисари”. В същото време, авторът очевидно оценява като неуспешен опит за подобно „балансиране” политиката на Бил Клинтън, който известно време „се опитваше да оказва натиск на Пекин, но след това предпочете разумно да отстъпи, без обаче да получи каквито и да било благодарности от китайците за това”. „Китайците не смятат за отстъпка, отпадането на едностранната заплаха – предупреждава Кисинджър – и са крайно чувствителни дори към най-малкия намек за намеса във вътрешните им работи”.

Когато Америка акцентира върху демократичното управление като основна предпоставка за прогреса по другите въпроси на дневния ред с Китай, „задънената улица става неизбежна”. „Най-добро за САЩ би било съчетаването на двата подхода: идеалистите трябва да признаят, че реализацията на принципите им изисква време и, че следва да се съобразяват с обстоятелствата – посочва авторът на книгата – Тоест, те трябва да се примирят с това, че ценностите имат своя собствена реалност и следва да се вписват в текущата политика”.

Опирайки се на над половинвековния си дипломатически опит, Кисинджър признава, че „културните, историческите и стратегическите разминавания във възприятието ще се окажат сериозни предизвикателства дори за ръководещите се от най-добри намерения и най-прозорливи лидери на двете държави”. „От друга страна, ако историята се свеждаше до механично повторение на миналото, никога не биха се случили каквито и да били промени – пише той – Всяко велико постижение първо е било визия, преди да стане реалност”.

В тази връзка, Кисинджър припомня знаменитото си посещение в Китай преди 40 години, когато заедно с тогавашния премиер Чжоу Енлай съгласуват комюникето обявяващо предстоящата визита на Никсън. „Тогава китайският премиер ми каза, че появата на Никсън в Пекин ще разтърси света – пише авторът – И би било прекрасна кулминация, ако 40 години по-късно САЩ и Китай могат отново да обединят усилията си, но не за да разтърсят, а да градят заедно съвременния свят”.

* Българско геополитическо дружество

Датата 19 септември 2011 се оказа възлова за нажежаване на страстите в Източното Средиземноморие и отправна точка за развитието на опасни тенденции. Всичко започна с реакцията на Турция, от първите дни на септември, на обявеното от Кипър начало на проучвателни сондажи за природен газ под морското дъно южно от острова. Анкара го отхвърли като незаконно и несправедливо и заплаши, че ще започне сама да сондира на север, под закрилата на военния си флот. Тези „сондажни” заплахи се добавиха към поредицата други, отправени горе долу по същото време към Израел, Република Кипър и дори към ЕС.

Всъщност, проблемите около намеренията и действията за проучване дъното на Източното Средиземноморие съществуват от години. Но интересът към тях се засили неимоверно след откриването от Израел (през 2009-2010) на големи залежи от газ и нефт западно от бреговете му. С това, целият район южно от Кипър и западно от Ливан и Израел, както и цялото Източно Средиземноморие, стана обект на повишени външни и вътрешни апетити. Удвоиха се и усилията за делимитиране на проблематичните морски граници, с оглед ускоряване на продажбите и печалбите.

Новите газови находища

Откритите от израелците две големи газови полета са Левиатан и Тамар. Подобно на Кипър, Израел използва за проучвателните си сондажи американската компания Noble Energy Inc. от Хюстън (още от 1998). По нейни данни, в Левиатан газовите залежи се равняват на 453 млрд. куб м, а в Тамар – на 178 млрд. куб м. Така, до 2010, установените и предполагаемите залежи на Израел в морето бяха 30 млрд куб м, а само година по-късно надхвърлиха 650 млрд куб м. Не е изключено следващите проучвателни сондажи да доведат до нови открития. През 2010 например, американската US Geological Survey прогнозира, че в басейна на Левиатан може да има 3,6 трлн. куб м газ и 1,7 млрд. барела нефт. Турската преса пък писа наскоро, цитирайки правителствени източници, че в района между Египет, Кипър и Крит има 15 трлн куб. м газ, на стойност 7 трлн долара.

Откритите израелски газови полета

Разчита се, добивът от двете полета да започне през 2012-2013, в резултат от което Израел има реалната перспектива да стане голям производител и износител на газ. Добивът от Левиатан може да покрие нуждите на страната за 60 години, а от Тамар – за 30 години. По-малки газови залежи има в находището Далит – около 20 млрд куб м.

Реална е перспективата Израел да започне да изнася газ за ЕС и най-вече за Кипър и Гърция. В началото на юли т.г. премиерите на Израел и Гърция обсъдиха възможността за изграждане на подводен тръбопровод до Гърция (с междинен „хъб” в Кипър), откъдето израелският газ може да продължи към други страни от ЕС.

Всъщност, сегашните спорове между Кипър и Турция бяха предшествани от тези между Ливан и Израел. Ливанците смятат, че полето Левиатан се намира отчасти в тяхната изключителна икономическа зона. Бейрут настоява за дял от находището, получавайки подкрепа в това отношения от Хизбула (която заплаши с военни действия еврейската държава) и от Иран. Впрочем, Ливан претендира и за част от Тамар. През 2010 иранският посланик в Бейрут дори заяви, че ¾ от находището принадлежи на ливанците. Постигането на споразумение между Израел и Ливан се усложнява не само заради външната намеса и вътрешната нестабилност в Ливан, но и заради официалното състояние на война между двете страни (от 1948), поради което споровете по демаркирането и собствеността ще са продължителни. Въпреки това, Ливан също се надява да започне проучвания. Подкрепяният от Хизбула ливански министър на енергетиката заяви през 2010, че това може да стане още през 2012. Преди гражданския конфликт в Сирия премиерът на Ливан Харири заяви, че се надява скоро да постигне споразумение и с Дамаск, който също може да стартира сондажите си през 2012. Ливан има оскъдни природни ресурси и огромни дългове (150% от БВП), затова достъпът до находищата е много важен за него. При липсата на споразумение между двете съседни страни обаче, ако Израел започне пръв експлоатацията на находищата, ще си осигури много сериозно предимство. Както е известно, Конвенцията на ООН по морско право (1982) предвижда изключителна икономическа зона на морските страни, отстояща на 200 мили (370 км) от техните брегове и включваща териториалните им води, в която те могат да разработват природните си ресурси. Израел и Турция не са подписали конвенцията, докато Ливан и Кипър са страни по нея.

През 2007, Кипър подписа с Ливан споразумение за делимитиране. Такива споразумения страната има и с Египет (2003) и Сирия. На 17 декември 2010 Кипър и Израел обявиха в Никозия, че са се споразумели да си разделят приблизително поравно 155-милнота (270-км) водно пространство между тях. Три дни по-късно, турското Външно министерство протестира пред израелския посланик, че споразумението е минирало усилията за обединяване на острова. Както е известно, Анкара не признава подписаните от Кипър споразумения, тъй като не признава и кипърското правителство.

През 2008, Кипър предостави на Noble концесия за проблематичния от турска гледна точка сондаж в Блок 12 („Афродита”) от 6 хил. кв. км, разположен на 185 км от острова и на 34 км от Левиатан. Вторият лиценз на фирмата (от 2010) и разреши да сондира във всички останали блокове, които са общо 12, разположени са южно от Кипър и западно от Ливан (на половината разстояние до Израел) и са с обща площ над 50 хил. кв. км. От своя страна, норвежката компания PGS (Petroleum Geo-Services) осигури Кипър с пълно 2D, и отчасти 3D-покритие на всичките блокове.

Реагирайки на турските заплахи, Кипър поиска гаранции от ЕС, че сондажите няма да срещнат пречки. В началото на септември еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер предупреди Турция да се въздържа от заплахи и да не вреди на добрите отношения, и бе подкрепен в това отношение от говорителя на Върховния представител за външна политика и сигурност Катрин Аштън, от редица евродепутати, както и от премиера и външния министър на Гърция. Окуражен от това, на 18 септември кипърският президент Димитрис Христофиас напомни на Турция и кипърските турци, че всеки техен сондаж край брега ще противоречи на международното право, тъй като Севернокипърската турска република не е международно призната.

Ще ескалира ли конфронтацията?

В навечерието на 19 септември се забеляза съсредоточаване и активно движение на турски военни кораби (без навлизането им в чужди териториални води), както и на израелски бойни кораби и разузнавателни самолети, наблюдаващи придвижването на платформата на Noble до Блок 12. Според гръцки военни експерти, засилената патрулна дейност на турски кораби в Източното Средиземноморие продължава и след тази дата.

На 19 септември САЩ изпратиха в Анкара директора на Националното разузнаване Джеймс Клапър, след което държавният секретар Хилари Клинтън прие турския външен министър Ахмет Давутоглу в Ню Йорк като подкрепи пред него международно признатото правителство на Кипър и правото му да експлоатира ресурсите си. Призив против изострянето на спора отправи и специалният представител на ООН за Кипър Лиза Бетелхайм.

Въпреки това, на 20 септември, турски бойни кораби и самолети проведоха двучасово бойно учение южно от Кипър (и в близост до платформата), докато „Ню Йорк Таймс” излезе с редакционна статия, приканваща Турция към сдържаност и отговорност. Стигна се до използване трибуната на 66-та сесия на ОС на ООН, където на 22 септември кипърският президент реагира на заплахите на Ердоган за активни действия срещу кипърско-израелския газов заговор, определяйки турските военноморски маневри като провокация и заплаха за целия район

Междувременно, става все по-очевидно, че Анкара се готви максимално бързо да стартира собствени сондажи в спорната зона. На 15 септември турското правителство съобщи, че ще подпише споразумение със Северен Кипър за демаркиране на морските граници, с което да се улеснят проучванията и сондажите. То обяви също, че от 15 септември до 15 ноември норвежки проучвателен кораб, съпроводен от няколко турски военни кораба, ще извършва проучвателни дейности край о-в Кастелоризо. Споразумението беше подписано на 21 септември между Ердоган и президента на кипърските турци Дервиш Ероолу, по време на сесията на ООН в Ню Йорк. Турското Външно министерство съобщи, че предстои издаването на лицензи за офшорни сондажи, а премиерът Ердоган предупреди, че чуждестранните фирми, работещи с Кипър, не бива да разчитат на договори в Турция.

След третата поред изборна победа на ислямската Партия на справедливостта и развитието през юни 2011, турското правителство демонстрира склонност към по-енергична и силова външна политика. Съпроводена с повишена самоувереност, тя цели да утвърди страната като основен регионален играч. На фона на усилващото се напрежение, Турция вероятно би подкрепила Ливан, и, със сигурност, окупирания от нея Северен Кипър, където държи 40 хилядна армия. Не е изключено също, да се обяви против кипърския и дори израелския газов износ през района. Съвсем естествено е обаче, останалите засегнати страни да потърсят начин съвместно да се противопоставят на турските претенции.

Още преди 19 септември, Турция, Гърция, Израел и Кипър поставиха в повишена готовност военните си сили. Гърция и Израел разчитат на сдържащия ефект от обявеното от тях военно споразумение от 4 септември срещу евентуална военна ескалация. Споразумението позволява по-добро съгласуване на действията на бойните им флотове в района, включително около Кипър. САЩ са благосклонни към двете страни, което се съзнава добре от Турция. Досега Анкара поддържа официални контакти със САЩ по проблема, но, официално или не, не е влизала в контакт с Noble, за да ги убеди да се откажат от сондажите, което някои смятаха за възможно. Истината обаче е, че едва ли ще стигне до реални действия срещу платформата. САЩ не само че дадоха зелена светлина на компанията да сондира, игнорирайки заканите на Ердоган и Давутоглу, но и твърдо стаят зад нея. На 15 септември Държавният департамент подкрепи енергийната диверсификация в Европа, за което, на практика, работи и и Noble.

Няма съмнение, че ако конфронтацията между Израел и Турция в Източното Средиземноморие продължи да ескалира, това ще изисква директна американска намеса, включително използването на Шести американски средиземноморски флот. Всъщност, с последната серия от заплахи, Ердоган може да постави страната си в доста трудно положение, тъй като те породиха недоволството едновременно на САЩ, Израел, Кипър и Гърция. Евентуални турски действия срещу американската платформа биха изправили Анкара едновременно срещу четирите държави, затова са малко вероятни. В същото време, ако турците се задоволят само със символично сондиране край бреговете на кипърската турска зона, рискуват да заприличат на играч, чиито големи претенции нямат реално покритие. Затова не може да се изключва Анкара да потърси някакъв междинен вариант – например осъществявайки кратки военни учения, съчетани с по-мащабни сондажи край брега на Северен Кипър и водите между острова и Турция, зачестили маневри на кораби и самолети, както и сондажи край гръцкия шелф (на 27 септември, корабът „Пири Рейс”, съпроводен от турски военни кораби, започна да проучва запасите от енергоносители край бреговете на Северен Кипър). Така страната ще демонстрира военната и икономическата си мощ в зоната на Източното Средиземноморие, оставаща си една от най-важните в света.

В крайна сметка, въпреки твърде високия в момента „газов градус”, страстите могат да се уталожат след известен период от време, необходим за постигането на приемливо за всички играчи в региона споразумение. Възможно е например, един тръбопровод от израелските и кипърските газови находища, минаващ по дъното на морето, през Кипър и след това, през територията на Турция, с цел износ на газ за Гърция и ЕС, да се окаже по-изгоден и приемлив, отколкото транзитирането на газа по друг начин.

От друга страна, подобно временно утихване няма да означава трайно разрешение. Словесните престрелки и дрънкането на оръжие заради новооткритите мащабни находища на природен газ няма да засенчат другите противоречия в региона, притежаващ огромен взривоопасен потенциал. Напротив, сегашните енергийни спорове могат да придадат нови и още по-опасни измерения на близкоизточния конфликт, като цяло.

* Българско геополитическо дружество

Теорията на игрите често се използва в политологията: докато играем, решаваме определени въпроси - въображението ни може да генерира проблеми, които е невъзможно да изложим писмено, и, в същото време, използвайки въображението си, можем да развиваме такива направления, които няма как да се реализират в ежедневния реален живот.

За да разберем правилно картата на Евразия, следва да анализираме разположените на нея стратегически пунктове - единият от тях е Босфорът, а другият Гибралтар: първият е като поема и представлява гореща геополитическа точка, подобно на страната която го контролира; вторият пък е „студен”, също като британската ефективност. Тук ще анализирам „горещата” точка, защото именно тя е стратегическия изход на всички държави от Черноморския регион (включително и Румъния) към свободния свят.

Но тъй като разсъждаваме в рамките на теорията на игрите, нека си представим, че управляваме тази страна, т.е. че настоящият текст представлява стратегия за развитие на турската мощ. В основата на този подход са три вътрешни елемента на турската държава, както и един външен по отношение на Анкара, който ще разгледам отделно. Конкретните елементи, позволяващи на всеки специалист по международни отношения да изглежда „компетентен по отношение на турското досие” и касаещи вътрешната политика, са географското положение, населението и религията на тази държава (или по-точно, напрежението, свързано с ролята на религията в турското общество). Всеки дискурс, базиращ се на тези теми, няма как да не използва познатите имена и концепции: Мустафа Кемал Ататюрк, Босфорът, Проливите, светското общество, армията, ислямизма, тероризма и, задължително – кюрдският въпрос.

Външният елемент пък е свързан с надеждата или желанието (по-нататък ще се опитам по-точно да дефинирам характера му) на турската държава за интеграция в Европейския съюз.

Разбира се, съвсем нямам намерение да свеждам Турция само до споменатите по-горе проблеми (които задължително участват в общата формула на основанията на всеки адекватен анализ на турската държава). Следва да имаме предвид и редица други аргументи, на които по-рядко се обръща внимание, тъй като се смята, че времето на някои от тях вече е отминало.

Какво представлява Турция

Турция е държава, която се вписва в негативната историческа логика. Както е известно, европейската историография смята империите за историческа даденост и необходимост на времето, когато развитието на човешкото общество не е било мирно, но ги класифицира (и, в крайна сметка, ги изучава) във връзка с основното направление на тяхното развитие: с едно единствено изключение (1), за „позитивни империи” се приемат онези, които се развиват от Запад на Изток (империята на Александър, Римската империя, Империя на Каролингите, Свещената Римска империя, империята на Наполеон и т.н.). От тази гледна точка, Османската империя (също както и Персийскака) е „негативна империя”.

Всъщност, турската държава възниква като продължение на битките в Азия, т.е. на една борба, вдъхновена в по-малка степен от религията и в по-голяма – от елементарните материални интереси: при това въздействието, оказано от тази държава, не се ограничава само с финансовата циркулация или, най-общо казано, с цялото онова наследство, което може да бъде оценено с пари в рамките на съответното пространство, а съдържа и религиозен елемент.

Тоест, съществуването на турската държава се реализира (и следва да се разбира) в две форми:

• В исляма. Тъй като политическият и военен режим, доминиращ над Мека, придобива и духовната и морална власт на Халифата, претенциите на Истанбул за лидерство в мюсюлманския свят (реализирано чрез военното завоюване на ключови зони от политико-религиозното пространство на Пророка) следва да се разбира и в имагологичен аспект. Именно в такъв аспект например, трябва да се интерпретира задължението на султана лично да атакува, начело на войските си, Багдад – градът, смятан за основния конкурент на Истанбул в борбата за доминация в мюсюлманското пространство (с изключение на Арабския полуостров).

• В същото време, присъствието на турците в Константинопол означава за християнския свят началото на нов спор за това, кой доминира в него: дали католическият Рим (с център Ватикана), дали православният Рим (с център Константинопол) или някакъв нов Рим, който да наследи ролята на бившата столица на гръцката Империя. Затова падането на Византия означава влизането в тази борба на нова столица – Москва. От което пък произтича важна последица за целия Черноморски басейн – превъзходството на Москва в християнския (православния) свят е резултат от излизането от изолираното и положение в огромната Руска равнина и прилежащите степи и въвличането и в глобалните проблеми.

На практика, Турция започва систематично да участва в европейските дела през ХVІ век, когато Франция, стремейки се да разполага с противовес на своите съседи, сключва съюз със султана. При това обаче, ролята на турската държава е ясна още от момента, в който турците проникват в Мала Азия – за „старицата Европа” те винаги са били парии. Дори по време на двете световни войни съюзът с Турция не се оценява по достойнство от европейците, макар че от геополитическа гледна точка присъствието на Анкара в единия или другия лагер изглежда необходимо.

Това отношение намира най-яркия си израз след края на Първата световна война, когато настъплението на гръцката армия (опитваща се да реализира проекта „Мегали Идея” на Колетис и Венизелос), с цел пълното завоюване на Мала Азия, бива подкрепено (или, най-малкото, на него се гледа със симпатия) от великите европейски държави. И само героизмът на турската армия води до това, че Проливите остават под пълния контрол на Анкара.

След Втората световна война, геополитическата ситуация се усложнява в невъобразима степен (2), като вместо Великобритания (великата морска държава, която, през ХІХ-ХХ век, цели да постави под контрол само ключовите точки на планетата (3), следвайки принципа „non multa, sed multum”, т.е. „качество, а не количество”), с глобално превъзходство се сдобиват две държави. Откакто световният силов баланс започва да се определя единствено от отношенията между САЩ и Съветския съюз, Турция придобива първостепенни позиции в своята зона, но в Анкара (или по-точно в редовете на турската армия) американското влияние става решаващо и чак до разпадането на комунистическата система (да си припомним настъпателните планове на бившия Варшавски пакт) между Вашингтон и Турция съществува стратегически алианс (независимо от някои кризисни периоди, породени от отделни проблеми).

1989 върна свободата на значителна част от планетата, съдействайки и за препозиционирането на политическите сили (или по-точно – на държавите, като единствените реални играчи на световната политическа сцена).

Какво представлява пространството, в което се намира Турция? Нека се опитаме да формулираме отговора на този въпрос от гледната точка на потенциалния лидер на турската държава, още повече, че подобно упражнение е полезно за всеки специалист по международни отношения. В зависимост от получените резултати, всеки читател може да си направи съответните изводи, да лансира нови варианти и хипотези.

Уравнението, което ще се опитаме да представим, се нюансира в няколко основни направления, в зависимост от географското пространство, към което ще насочим погледа си. Впрочем, не по-малко вярно е и, че по тези направления към самата Анкара са насочени много погледи, внимателно следящи вземаните от нея решения.

Друга специфична характеристика на Турция е свързана с богатото и етнолингвистично наследство: за разлика от повечето държави по света, в които компактни маси сънародници живеят само в съседните страни, етнографското пространство на тюркофонията е много по-обширно, включвайки цяла Централна Азия (4), с изключение на таджиките, които са ираноезични. По-долу ще се опитам да анализирам последиците от този феномен.

Европейското направление

Първото направление на нашия анализ е Европа, така както я възприемат много турски граждани, обявяващи се за присъединяване към ЕС и, в същото време, настроени антиислямистски (5) (като антиислямистската позиция доминира в техните съждения и, най-често определя резултата от самия процес). В рамките на този синтез, ще използвам концепцията за „близката чужбина”, заимствана от руските геополитици.

Към „близката чужбина” на Турция на европейския континент спадат онези територии, на които по времето на Османската империя са съществували специфичните форми на държавна и правно-административна организация, известни като „пашалъци”. От тях обаче ще изключа територията на днешна Унгария, макар че в продължение на почти 150 години, след 1541, Буда също е център на османски пашалък.

В рамките на тези територии, за разположените на тях държави е характерна прекалената крехкост и нестабилност (с три неравнопоставени изключения, в лицето на Гърция, България и Хърватия (6)). Така, в Албания корупцията тотално е ерозирала държавните институции. Гърция пък беше много сериозно ударена от сегашната финансово-икономическа криза.

Албания поставя два проблема пред Анкара: първият е свързан с това, че по време на управлението на социалиста Фатос Нано (премиер през 1991, 1997-1998 и 2002-2005) и партията му Гърция, за дълъг период от време, почти изцяло контролираше албанската държава. По това направление гръцкото присъствие стана квази-монополистично във всички области на икономиката (7), доколкото тя реално функционира в Албания.

Гърция тотално блокира Албания, не и давайки шанс за икономическо утвърждаване (така например древният път Виа Игнатия, от Дуръс до Солун беше реанимиран с европейски пари, но магистралата, тръгваща от Солун, свършва на няколко километра от гръцко-албанската граница). Сред най-тежките удари, които Гърция нанесе на Албания, беше този по туристическата и индустрия.

Съзнавайки това, Анкара трябваше да се нагърби с ролята на защитник на Албания, което и стори, като по времето, когато скандалът с финансовите пирамиди, разтърсил из основи страната, достигна апогея си и прерасна в гражданска война (през 1997), изпрати сериозен турски военен контингент (в рамките на ръководената от Италия операция Алба, под егидата на ООН). Той гарантира съществуването на държавата, намираща се на ръба на разпада. Стратегическата албанска позиция по отношение контрола над Адриатика не може да се пренебрегва и турското политическо и военно ръководство е съвсем наясно с това.

Всички тези действия помогнаха за стабилизирането на Албания, позволявайки на страната да се заеме със специфични действия, насочени в крайна сметка към създаване на „Велика Албания”. Справедливи са и твърденията на някои експерти, че появата на турските военни на албанска територия е била инспирирана от САЩ. Всеки потенциален турски лидер ще бъде принуден да приеме тази реалност и да продължи и по-нататък да покровителства Албания, за да не позволи на Гърция да стане единствения господар на Балканския юг (още повече, че Атина вече не може ефективно да играе позитивна роля в еврозоната).

Несъмнено е, че натискът на Анкара както върху Тирана, така и (в още по-голяма степен) върху Атина затрудни очертаващата се дезинтеграция на македонската държава, възникнала след разпадането на Югославия, през 1991. За същата цел, впрочем, беше активирана и партията на турското малцинство в България (ДПС). Както е известно, Македония е буферна държава между Сърбия (а вече и Косово) и Гърция по вардарската стратегическа линия, както и между Българи и Албания, по линията Изток-Запад. По принцип, нито един от старите съседи на македонската държава не държи на съществуването и, макар и по различни причини. Единствените и покровители бяха България, действаща директно (8), и оставащата в сянка Турция, стремяща се да не допусне експанзията на Гърция по вардарското направление. Всеки бъдещ турски лидер ще продължи да следва същата политика, понеже друга алтернатива в тази зона просто няма. Поддържането на баланса е полезно както за малките балкански държави, така и за присъединяването на Анкара към ЕС, тъй като при подобно развитие ще е необходимо до се гарантира много по-голяма сигурност за пътните и железопътни комуникации.

В турската „близка чужбина” влиза и Сърбия – държава, която вече не означава почти нищо на картата на Европа. Изгубеният излаз на море сложи кръст на всички претенции за силна сръбска политика в региона.

Все пак, в тази част на Европейския континент има две страни, представляващи проблем за Турция: България и Гърция, които са членки на НАТО и ЕС, освен това и двете са православни държави и бивши турски владения. Тук анализът ни следва да се опре най-вече на демографската перспектива: става дума за България - страна преживяваща изключително дълбока демографска криза Партията на етническите турци (ДПС), която на последните парламентарни избори през 2009 получи 14,5% от гласовете, се изявява като балансиращ фактор, участвайки в различни коалиции и превръщайки се в най-стабилно присъстващата на българската политическата сцена формация. Нещо повече, етническите турци контролират значителна част от българския държавен бюджет, само че „отвътре”, т.е. посредством партията си. Това се отнася и за процеса на усвояване на брюкселските еврофондове, където присъствието на български политици от турски произход също е забележимо.

По отношение на България, за турското ръководство е достатъчно само да поддържа добрите отношения между двата основни етноса, тъй като демографският срив засяга по-скоро българите, отколкото турците. Нещо повече, възможният бърз икономически растеж в България, след края на кризата, ще привлече в страната много етнически турци от самата Турция, което още повече ще усложни ситуацията и ще разшири възможностите на Анкара да упражнява влияние върху северната си съседка.

За разлика от България, Гърция е смята за вечния противник на Турция, затова срещу нея по всяко време могат да бъдат предприети съответните действия (така например, във военните академии на двете държави първата лекция традиционно е посветена на техните вечни врагове, като Гърция, или съответно Турция, винаги биват посочвани първи). Споровете между Анкара и Атина са многобройни – от проблема за гръцките острови в близост до турското крайбрежие, до този за Кипър или за континенталния шелф (богат на енергоносители). Тези аргументи (както и споменатите преди това) ни карат да предположим, че турската политика спрямо Гърция (освен по някои маловажни въпроси) няма да се промени.

„Далечната чужбина” на Турция включва държавите-членки на ЕС, където живеят компактни маси турски имигранти. Основната сред тях е Германия (до 4 млн. етнически турци), следвана от Франция (600 хил.), Холандия (500 хил.) и Швейцария (120 хил.).

Различията между турските общност в тези страни са големи: в Германия и особено на територията на бившата ГДР, турските общности са многобройни, а криминалната полиция се сблъсква със сериозни проблеми, опитвайки се да контролира зоните, населени предимно с турци (нивото на престъпност сред турците тук е доста по-високо, отколкото сред турските общности в другите европейски страни). Още през 2002 турското малцинство в Германия успя да вкара един депутат в Бундестага, макар и не от свое име, а чрез листата на една от големите партии.

В Холандия и Швейцария, турското малцинство се интегрира доста по-успешно и там криминалните прояви, като тези в Германия, са по-скоро изключение. Въпреки това, именно в Швейцария възникна острият проблем с минаретата на местните мюсюлмански джамии, който доведе до референдум за забраната им, съобразно процедурите, установени от швейцарската Конституция.

Всеки бъдещ турски лидер ще се старае да развива сътрудничеството между службите за сигурност на Анкара и Берлин, тъй като подкрепата на големия германски играч може да промени баланса и да позволи присъединяването на Турция към ЕС (9), макар че сигналите, които напоследък дава Германия по този въпрос са по-скоро негативни. Освен това, всеки турски лидер вероятно би се опитал да промени основното направление на турската миграция – в посока обратно към Турция. В същото време, доколкото асимилацията на турците в Швейцария и Холандия се осъществява по-успешно, добрите отношения с тези държави също следва да бъда съхранени.

Източното направление

От друга страна, сериозен проблем за Турция представляват и източните и граници (тук няма да разглеждам кюрдския проблем, защото ще се спра на него при анализа на турската вътрешна политика). Геополитическият пейзаж в тази зона може да бъде анализиран по три основни поднаправления:

• Юг (Югоизток) – тук, на първо място, следва да споменем Израел, както и Сирия. Следователно можем да включим и палестинския и йорданския проблеми;

• Изток – тук се включват, преди всичко, турската позиция към Ирак и Иран, както и към постсъветските мюсюлмански републики;

• Север (Североизток) – в това пространство ще анализираме ситуацията в Кавказ и Черноморския регион.

Южното поднаправление

Първото стратегическо направление доскоро беше белязано с доста здравия съюз (включително и военен) с Израел. И, въпреки че напоследък между двете страни възникнаха сериозни проблеми, включително тези, свързани с турския кораб, безуспешно опитал се да навлезе в израелски териториални води на път към Газа, като операцията по задържането му завърши с гибелта на няколко души (през 2010), а през август 2011 Анкара експулсира израелския посланик и обяви, че суспендира всичките си военни споразумения с еврейската държава, на макроравнище, тази геополитическа линия не бива да се смята за напълно изчерпана. От фундаментално значение в случая е позицията на Вашингтон, тъй като нито една от тези две страни не може да се смята за напълно независима от великата атлантическа сила. А тя не е заинтересована от пълното скъсване между двете държави. Както е известно, с посредничеството на САЩ, преди време между тях беше сключено споразумение за износ на вода от Турция за Израел, провокирало недоволството на Сирия, която по този начин бе лишена от част от ресурсите на реките Тигър и Ефрат.

По отношение на Сирия, доскоро за Анкара беше много важно да не дразни местния баасистки режим, тъй той представлява своеобразна преграда пред инфилтрацията на ислямските радикали на турска територия: падането му би означавало, че Турция остава единствената преграда пред проникването на ислямизма, което, предвид вътрешните и проблеми, значително би усложнило ситуацията, въпреки 680-те хиляди войници, с които Анкара разполага в региона (между 1990 и 2004 числеността на турската армия нарасна със 100 хил. души).

В този смисъл следва да се тълкува и посещението, което сирийският президент Башар Асад направи в Турция през 2007: стремежът към стабилност на двете държави е по-силен от различията между тях (още повече, че и двете са светски по своите основи, макар и да се ръководят от различни доктрини).

Южното направление означава и симпатия към Палестина от страна на турското общество, но управляващите в Анкара не би трябвало да и позволят да се превърне в доминираща социална ориентация (макар че тъкмо такива настроения се наблюдават напоследък у лидерите на Партията на справедливостта и развитието), защото това незабавно би провокирало критика от някои други страни, във връзка с арменския геноцид през Първата световна война. Впрочем, макар че през 2010 беше налице известно намаляване на напрежението в арменско-турските отношения, основният проблем е твърде дълбок за да бъде разрешен. Междувременно, се появиха съобщения, че турското правителство възнамерява да компенсира изострените отношения с Израел и известното влошаване на отношенията със Сирия (заради турските критики към режима на Асад, породени от появата на голям брой сирийски бежанци в граничните райони на Турция) като се опита да установи стратегическо партньорство с Египет. Както е известно, на 12 септември 2011, премиерът на Турция Реджеп Тайип Ердоган посети Кайро и подписа там договор за дипломатическо, икономическо и военно сътрудничество между двете страни.

Нови проблеми в региона породи декларацията на американския президент Барак Обама от 19 май 2001, в която той подкрепи създаването на палестинска държава в границите от 1967, провокирайки определено недоволство в Тел Авив. При всички случаи обаче, не бива да изключваме, че при евентуално поражение на Обама на изборите през 2012, можем да станем свидетели на позитивна промяна в турско-израелските отношения.

Северното поднаправление

На север (североизток) от Турция се намират Черно море и Кавказ, където основен проблем е етническата раздробеност на региона. В момента, Турция е най-мощната опора за консолидирането на демокрацията в него, но следва да имаме предвид някои особености.

Азербайджан e много близък до Турция в езиково отношение, но не и по религия (повечето от местните мюсюлмани са шиити, като следва да се има предвид и влиянието на Москва, посредством атеизма, налаган в продължение на 70 години, последиците от което се усещат и днес). От друга страна, наличието на значителни петролни запаси означава, че към Азербайджан постоянно е приковано вниманието на много държави, което не позволява на Анкара да утвърди пълната си доминация.

Освен това, в съседен Иран живеят поне 16 милиона етнически азери (самият Азербайджан има само 8 млн. души население), което прави контрола над него предмет на спор между двете големи регионални сили (чиито единствени точки на съприкосновение в момента са кюрдския проблем и максималното използване на изгодната ситуация, създала се в Ирак).

В контекста на този спор, Иран се нуждае от държава, която да се подкрепя и да зависи от него, създавайки по този начин проблеми на Турция. Очевидно е, че Грузия е неподходяща за тази роля, тъй като Тбилиси в никакъв случай не би искал да има лоши отношения с Анкара, затова остава Армения – страна, ползваща се с подкрепата на три големи сили, като две от тях традиционно присъстват в региона и се стремят да създадат противовес на Турция в Кавказ. Става дума, на първо място, за Иран, а едва след това за Русия (впрочем, целите, поради които Москва подкрепя Ереван са многобройни и това е само една от тях).

Третата държава, подкрепяща Армения, са САЩ - до голяма степен заради влиянието на арменското лоби във Вашингтон (между другото, арменското законодателство, до голяма степен, е повлияно от американското). Оттук възниква и един общ проблем за Турция и Армения: доколко те могат да разчитат на признателността на САЩ, след като Вашингтон подкрепя и двете държави и не е склонен да фаворизира едната за сметка на другата.

Не бива да забравяме също, че Русия подкрепя и Турция (макар и най-вече за да могат заедно да блокират Черно море), и Армения (най-верния руски съюзник в Кавказ). Тогава каква е максималната полза, която би могла да извлече Турция в тази сложна игра?

Най-важно за Анкара е да си осигури пряк достъп до каспийския петрол, но за да го постигне и е необходима истинска обща граница с Азербайджан (най-късият преход, през Нагорни Карабах, е и най-желаната турска цел). В противен случай, азербайджанският петрол би трябвало да минава през Иран (но отношенията между Баку и Техеран не са на висота), или през Грузия (както става сега, чрез тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан).

Затова ключът към отношенията между Турция и Иран е тъкмо този азербайджански анклав, намиращ се под арменски контрол: Анкара би сторила всичко за да получи граница и територия, достигаща без прекъсване до Каспийско море и оттам – към тюркоезичните постсъветски републики от Централна Азия. Подобно турско стратегическо придвижване обаче, е нежелателно както за Техеран, така и за Москва.

Логическо следствие от това е, че както Русия, така и Иран ще направят всичко за да блокират прекия път на Анкара към Каспийско море и именно в този смисъл следва да се интерпретират споразуменията между двете държави. Повтарям, пълното турско-арменско помирение все още е невъзможно, с всички последици, произтичащи от това. В този смисъл следва да се интерпретират и съобщенията в турските медии, че без съгласието на Туркменистан – държавата, притежаваща ключов излаз на Каспийско море, проектът „Набуко” още от самото начало е обречен на провал.

Взаимоотношенията в тази зона, очертават още един проблем – пространството на постсъветските мюсюлмански републики. На практика, тук се сблъскват четири държави, всяка от които има специфичен подход към проблема, оказвайки фундаментално влияние върху въпросното пространство: Русия (видимият покровител), Саудитска Арабия (финансираща религията), Турция (етнолингвистичният покровител) и Иран (изпълняващ ролята на преграда). Всеки играч в зоната модерира политиката и, изхождайки от собствените си интереси, но само Анкара представлява реален полюс, тъй като разполага с икономическа мощ, подкрепена както от лингвистичната общност, така и от либералното и отношение към исляма.

Причините за това са следните. Русия например не е мюсюлманска държава, т.е. не е част от „дома на исляма”. Ролята и (която, на практика, беше ерозирана с течение на годините) се основава най-вече на два фактора: демографското съотношение между Русия и Централна Азия и фактът, че заради бедността, възцарила се непосредствено след 1990 (когато мнозинството държави от централноазиатския регион престанаха да получават дотации от федералния център), нарасна броят на неграмотните както по отношение на родния език, така и (в още по-голяма степен) на руския.

Що се отнася до Саудитска Арабия, тя е религиозен спонсор на региона, но религията не те спасява от глада. Освен това, вариантът на исляма, прокарван от Ер Риад (и изискващ изключително строго спазване догмите на Корана) не е особено привлекателен за хора, свикнали в продължение на 70 години с атеистичната пропаганда, чиито следи и днес са достатъчно ясни в съзнанието им.

Иран пък би могъл да извлече определена изгода от общата си граница с много от страните в региона, но да не забравяме, че той е шиитска държава, чиито език се говори само в Таджикистан – държава, която постоянно се намира под бдителния поглед на Узбекистан, тъй като на територията и са разположени ключови водоизточници (изключително важни за монокултурната „памучна” икономика на Ферганската долина и за останалата част от узбекистанската територия). Диспропорцията между възможностите на Узбекистан и Таджикистан не дава особени надежди на Иран, който при това напоследък демонстрира известно безразличие към Централна Азия, тъй като е много по-заинтересован от случващото се в Ирак и Близкия Изток, като цяло.

За разлика от всички тях, Турция разполага с редица предимства: тя е своеобразен „етнолингвистичен покровител” на зоната, тъй като във всички държави в нея (с изключение на Таджикистан) се говорят тюркски езици. Освен това тя е ислямска държава (управлявана през последните десетина години от умерено ислямистко правителство), но не прекалено ислямизирана, което се приема по-добре от обикновените хора (особено заради това, че в началото на 90-те Турция повече залагаше на религиозната карта в региона, но след като не постигна успех, беше принудена да промени тактиката си). Освен това турците могат да се похвалят с най-стабилната икономика в региона. Всичко това ни дава основание да заключим, че в бъдеще Турция може да се окаже най-важния играч в него.

Източното поднаправление

По-горе вече споменах, че отношенията на Турция с Иран са от ключово значение за нея по отношение на източното направление на турската геополитика. Крахът на арабския фактор в тази зона (разгромът на Ирак, влошените позиции на Египет и Сирия) оставя на тези две държави, които много спечелиха от военните операции, стартирани от САЩ през 2003, само един единствен път – този на сътрудничеството.

Именно от тази гледна точка следва да се разглеждат всички контакти между Анкара и Техеран: обединява ги не само този общ въпрос (нестабилността в региона допълнително увеличава важността му), но и проблемът с кюрдите – един народ, имал лошия късмет (за самия него, или за петролните находища е трудно да се каже) да се засели преди хиляди години в този спорен регион. Затова всеки опит на кюрдите да провъзгласят своя независима държава рискува моментално да ги постави във военните клещи на Анкара (доказала, че не изпитва никакви колебания, когато трябва да защити националните си интереси) и Техеран (принуден непрекъснато да усъвършенства военния си потенциал в очакване на неспокойни времена). Тоест, дори и ако на иракска територия възникне квазинезависима кюрдска държава, тя няма никакъв шанс да бъде призната от съседите си.

Позицията на Турция и Иран и развиващият се геополитически контекст ни кара да вярваме, че формирането на здрав таен съюз между тях е само въпрос на време, важен е само моментът, когато това споразумение ще стане „обществена тайна”.

Накрая, що се отнася до вътрешната и политика, Турция е държава, успешно съумяла да реши много проблеми, ерозирали мощта и в миналото (особено след оздравяването на националната валута), което я изведе на първо място в икономиката на региона, а и сегашната глобална икономическа криза не се отрази кой знае колко на страната.

По-голямата твърдост, която придадоха през последните години на турските действия Ахмет Давутоглу и Реджеп Тайип Ердоган, я превърна в истински регионален лидер, особено предвид сериозните проблеми с които се сблъскват другите мюсюлмански страни, както и, че на фона на турските успехи другите регионални държави не демонстрират особена енергия.

Несъмнено, към турската държава ще бъде привлечено геополитическото внимание на много страни по света и тъкмо поради това смятам, че турското членство в ЕС в крайна сметка може да се окаже полезно за Съюза.

Бележки:

1. Тове изключение е Византийската империя на Юстиниян, тъй като непосредствено след него започват мощните атаки на преселващите се народи срещу Империята, в резултат от които, в началото на VІІ век, император Фока изоставя отбранителната линия по Дунав, позволявайки по този начин масираното нахлуване на славяните.

2. При това се надяваме, че от този момент нататък всичко ще се стабилизира «за вечни времена».

3. Добре известна е дипломатическата твърдост, с която Лондон защитава ключовата позиция на Гибралтар, независимо от испанските претенции.

4. Относно реалното пространство на Централна Азиа, виж: J.P Roux – Asia Centrale , ed. Semne , Bucuresti, 2007 и P. Karam – Revenirea islamului in fostul imperiu rus . Allah dupa Lenin , ed. Scripta, Bucuresti , 1998 .

5. По този въпрос се водят достатъчно ожесточени спорове в академичните среди, като емоциите твърде често подменят спокойствието на обоснованото и структурирано решение.

6. Румъния не влиза в списъка, тъй като, юридически, не е била в това положение, т.е. не е била турски пашалък.

7. Както е известно, най-високите тарифи за мобилна връзка са в Албания, което се обяснява с това, че на местния пазар действат само две гръцки фирми, които са си го поделили.

8. Македонският език е почти идентичен с българския.

9. Макар че френските му партньори, начело със Саркози, активно се обявяват против тази идея.

10. A. Lapidot – Firilla: Turkey s search for a „third option” and its impact on relations with U.S. and Israe l// Turkish Policy Quarterly , nr.1/2005 (spring) , pg. 167.

* Авторът е преподавател Националната школа за политически науки и държавно управление в Букурещ, Румъния

Кипър е малка по площ островна държава, която притежава стратегическо географско положение, тъй като се намира в контактната зона между две културно-цивилизационни пространства, представляващи естествен кръстопът на традиционни транспортни и търговски коридори – Южните Балкани и Източното Средиземноморие (Леванта)ⁱ. Възникнал като компромис между гръцката и турската геополитика, Кипър представлява геополитически израз на привидното противоречие между наличието на незначителен териториален и демографски потенциал и значимостта на острова в международните отношения.

Таблица 1. Астрономическо географско положение на остров Кипър

Площта на Кипър възлиза на 9251 кв. км, а населението е 1 124 000 (2010), което определя средна демографска плътност 106 д./кв. км. Островният характер на територията и специфичното географско положение на Кипър дефинират главните насоки в неговото културно-историческо и търговско-икономическо развитие. Островът се намира на 64 км южно от Турция, на 96 км западно от сирийския бряг и на 370 км от Порт Саид в Египет, а разстоянието между столицата Никозия и София е 1204 км. Дължината на бреговата линия се изчислява на 737 км, като тя е силно разчленена, но с малко удобни заливи. Главните пристанища са разположени по южното и югоизточното крайбрежие. Най-големият пристанищен град е Лимасол, разположен в едноименния залив на югоизток. Големи морски градове са също Ларнака, Пафос, Фамагуста и Киренияⁱⁱ.

Геополитическото положение на Кипър

Най-характерната особеност на геополитическото положение на Кипър е свързана с обективното съществуване на две квази-държави – гръцка и турска (фиг. 1). Гръцката част на острова („Kypriaki dimokratia”) доминира в социално-икономическото му развитие и обхваща близо 2/3 от площта на Кипър, а турската част е наречена Севернокипърска турска република (Kuzey Kibris) и е призната само от Турцияⁱⁱⁱ. Наличието на подобни образувания е достатъчно основание за високата степен на геополитическа конфликтност, която се регулира от вътрешно-политическа граница, представляваща буферна зона, дълга 180 км. Тази физическа бариера е известна като „Зелената линия” и се охранява от войски на ООН (UNFICYP), като в културен аспект разделя православното гръцки-говорещо население от турско-езичните кипърски мюсюлмани. Тя е и външна граница на ЕС, където, от гледна точка на икономическите принципи, членува единствено гръцки Кипър, а това се допълва и от политическата изолация на турската част, тъй като там кипърското правителство не може да упражнява ефективен контрол. На територията на Кипър се намират и две британски военно-морски бази – Акротири и Декелия, които са важен фактор за запазване стабилността на острова^iv.

Етническата структура на населението на Кипър е съставена от 80,2% кипърски гърци, 18,3% кипърски турци, 0,5% араби-маронити, 0,3% арменци, 0,3% италианци, 0,2% англичани и др., включително между 50 000 и 70 000 българи, живеещи основно в Никозия, Ларнака, Лимасол, Пафос и Паралимни. Религиозният състав е доминиран от християните (81,8%), а мюсюлманите са 18,2%. Икономическите статистики илюстрират значението на Кипър като силно развита балканска държава, чийто брутен продукт се формира предимно в сектора на услугите (71%), разчитащ главно на приходите от туризъм и банково дело^v. Индустрията осигурява ¼ от брутния продукт на Кипър, като с най-голям обем промишлена продукция се отличава металургията, която е осигурена със собствени минерални суровини. Кипърското земеделие има типичен средиземноморски профил и е традиционно специализирано в риболова, лозарството, отглеждането на маслини, смокини, бадеми и цитрусови плодове. Морският транспорт притежава голямо търговско значение, като Кипър е на четвърто място в света сред страните с „удобен флаг”, отстъпвайки само на Панама, Либерия и Малта.

Кипър има многовековна бурна и драматична история, като във всяка епоха специфичното му местоположение е благоприятствало осъществяването на активни търговско-стопански връзки между островите в Егейско море, Египет, Мала Азия и Месопотамия. Динамизмът в развитието на острова се допълва и от геоморфоложките особености, природните богатства и топлия средиземноморски климат^vi.

Остров Кипър е заселен първоначално от малоазиатско-егейските племена хетайци и карийци, които са родствени с племенните общности, населяващи Троя, а някои сравнително нови открития край Никозия свидетелстват за връзките на местното население с акадите и шумерите от района на Месопотамия. Към края на ХІV век пр. н. е. част от гръцкото население мигрира от областта Аркадия на полуостров Пелопонес и създава първите колонии на острова. По-късно тук се установяват и ахейците, които през 1225 пр. н. е. колонизират целия остров, пренасяйки и микенската култура. Скоро след гръцката колонизация Кипър е завладян от финикийците - класически древно-морски народ, който донася там и своята писменост. Най-значимите финикийски колонии са Аматус и Тамасос, известни с медните си рудници, както и Китон – прочуто търговско пристанище. По това време Кипър вече представлява оригинално съчетание от егейска или критско-микенска култура с различни малоазиатски, месопотамски и египетски влияния. До VІІІ век пр. н. е. островът е владян последователно от египтяните, хетите и асирийците, като е поделен на десетина малки царства. По време на Гръко-персийските войни (500-449 пр. н. е.) той е подчинен на Персия, а в похода на персийския цар Ксеркс срещу Гърция 150 кипърски кораба участват в известната морска битка край Саламин. Към ІV век пр. н. е. Кипър е завоюван от войските на Александър Македонски, а в епохата на елинизма принадлежи на египетската династия на Птолемеите. След І век пр. н. е. Кипър влиза в състава на Римската империя, без да има съществена историческа роля. Когато империята се разпада, Кипър става част от териториите на Византия и в края на ІV век жителите му възприемат православния модел на християнството. През 648 островът е завладян от арабите, които пренасят и арбо-ислямската култура. През втората половина на Х век Кипър се освобождава от арабска власт и отново става „византийски” остров, а през 1191, по време на Третия кръстоносен поход, е завладян от английския крал Ричард Лъвското сърце. От края на ХІІІ век тук се установява Орденът на тамплиерите, което превръща Кипър в основен латински център в Леванта. В края на Средновековието, през 1489, островът става част от владенията на морската република Венеция.

След 1571 започва нов етап в историческото и културно-политическото развитие на острова, тъй като тогава султан Селим ІІ завладява Кипър и го превръща във вилает на Османската империя. За да спечели християнските му жители като верни поданици, а и като средство за спечелване на войната срещу Египет, султанът предоставя на Гръцката кипърска Църква известни привилегии, но постепенно отношенията между турските власти и местното население започват да се развиват във все по-трудни условия. Още през 1578 избухва първото въстание срещу империята, което бързо е потушено, тъй като нито Испания, нито Венеция подкрепят кипърската кауза. Трябва да минат повече от три века преди Кипър да извоюва независимостта си от Османската империя. Това се случва през 1878, в хода на процес, в който от османско владичество се освобождават и някои други балкански народи, включително България.

След разпадането на Османската империя Великобритания, начело с кралица Виктория и премиер-министъра Дизраели, се стреми да затвърди и разшири световните си колониални придобивки, като по-специално насочва своите геополитически интереси към Левантийския регион. Освен това британските геополитици са силно разтревожени от потенциалната възможност за руска намеса на Балканите, както и от достъпа на Русия до Черно и Средиземно море. Ето как остров Кипър постепенно започва да придобива важно геостратегическо значение за Великобритания.

На 3 юни 1878 Османската империя е принудена да отстъпи пред британския натиск, скоро след което флагът с полумесеца и звездата е свален и на негово място е издигнат националният флаг на Великобритания. Превръщането на Кипър в британско владение е узаконено на Берлинския конгрес, а според условията на подписания договор Великобритания трябва да плаща наем за острова, като през 1907 сумата е намалена наполовина. В навечерието на Първата световна война изплащането практически е прекратено и през февруари 1925 Кипър официално става колония на Британската империя.

„Британският” период в развитието на Кипър е възприет с надежда от кипърските гърци като евентуален преходен етап към присъединяването на острова към Гърция. Това право на Кипър е признато от влиятелни държавни фигури като Уилям Гладстоун, Уинстън Чърчил и Лойд Джордж.

По силата на Лозанския договор от 1923 Турция се отказва от правата си върху Кипър, а малко по-късно Великобритания установява военно положение на острова, което води до обтягане на отношенията с Гърция. През 1950, 97 % от кипърските гърци гласуват за изгонването на британската администрация от острова присъединяването му към територията на Гърция. Всъщност, основна геостратегическа цел на британското правителство е да превърне т. нар. „кипърски въпрос” в конфликт между Гърция и Турция. Осъществяването на подобна геополитика дава възможност на Великобритания да продължи колониалното си влияние, подготвяйки постепенно почвата за евентуална турската намеса в Кипър с цел извършването на геолитически компромис от гръцка страна. В крайна сметка, на 16 август 1960, по силата на Лондонския договор, Кипър извоюва своята независимост от метрополията като междувременно става член на Британската Общност (Общността на нациите).

Създаването на независима република Кипър, като отражение от процесите на деколонизация през втората половина на XX век, превръща острова от обект на международното право в негов самостоятелен субект. Същата година е изготвена и конституцията на страната. Тя го превръща в независима и суверенна република и е уникална със своята комплексност, многообразие и законови защити, които предвижда за малцинствата, като установява държавно-политическо устройство, крепящо се на следните особености:

- Кипър представлява република, начело с президент кипърски грък и вицепрезидент кипърски турчин, избирани за срок от пет години;

- официални езици в страната са гръцкият и турският;

- Кипър има собствен държавен флаг – маслинени клончета, обгръщащи златистите очертания на острова, изобразен на бяло поле, като израз на компромиса между гръцкото синьо и турското червено;

- Министерският съвет (кипърското правителство) включва седем гръцки и трима турски министри;

- администрацията е поделена в съотношение 7:3 (70 % кипърски гърци и 30 % кипърски турци);

- в състава на кипърската армия се включват 60 % гръцки и 40 % турски киприоти;

- законодателната власт се упражнява от парламент, наречен Палата на представителите, с общ брой 50 депутати, от които 35 се избират от гръцките и 15 от турските общини^vii;

- Върховният конституционен съд се състои от от двама гърци, един турчин и един неутрален съдия, определен от президента и вицепрезидента;

- между Кипър, Гърция и Турция трябва да се сключи военен съюз, а заедно с Великобритания да се изготви пакт, който да гарантира независимостта, териториалната цялост и конституцията на новата държава.

Таблица 2. Главни урбанистични центрове в Кипър

Генезис и еволюция на кипърския въпрос

До 1878 кипърският въпрос се възприема като конфликт между Кипър и султана на Османската империя, а след това като проблем на отношенията на местното население с Великобритания, в качеството й на колониален владетел. След извоюване независимостта на страната неговото съдържание се променя и той се трансформира в геополитически проблем между кипърските гърци и турци за идентичността на държавата и следователно това е един от последните неизяснени проблеми на т. нар. „източен въпрос”, свързан с уреждане наследството на Османската империя^viii. С течение на времето този проблем активизира не само Гърция и Турция, но и ООН, ЕС (по-специално Великобритания), САЩ, Русия (СССР), явявайки се благодатно поле за упражняване на ефективен геополитически контрол.

От възникването си до момента ясно се открояват четири основни периода в развитието на кипърския въпрос: британски „период” (до 1960); унитарен период (1960-1974); федеративен период (след 1974) ^ix.

След като през 1878 живещите от хилядолетия на острова кипърски гърци слагат логичния край на продължителното османско управление, те насочват усилията си към т. нар. „еносис”, т. е. обединението на Кипър с държавата-майка Гърция. За целта, Великобритания поема административен контрол над Кипър, провеждайки геополитика на ограничаване средиземноморския достъп на Русия. Православното гръцки-говорещо население на острова посреща оптимистично отпадането на Османската империя като субективен фактор при решаването на кипърския въпрос и възприема британската алтернатива като средство за постигане на идята за еносис^x. Лозанският договор от 1923 е правната основа, която декларира турската позиция по проблема за анексията на Кипър към британското правителство, осъществена още през 1914.

В периода 1925-1960 кипърският въпрос вече е колониален проблем, който е преодолян чрез предоставянето на независимост и създаването на суверенна държава Кипър. Още в началото на този период кипърските гърци започват да настояват за повече политически права, което води до някои геополитически проблеми между Гърция и Великобритания. След края на Втората световна война стремежите на Кипър за независимост се засилват, но те са подчинени, преди всичко, на концепцията за еносис с Гърция. Великобритания е разтревожена и от електоралните нагласи на местното население, тъй като кипърската комунистическа партия АКЕЛ твърде бързо се превръща във водеща политическа организация в Кипър. Ето защо британското правителство започва разработването на проекти за конституционно преустройство на колонията, но те са отхвърлени от кипърските гърци, тъй като предвиждат само автономия за острова, без право на самоопределение или пълна независимост.

Исканията за еносис стават все по-настоятелни и през 1950 колониалната администрация се съгласява на референдум за присъединяването към Гърция, в резултат от който 97 % от кипърските гърци гласуват за обединението. Ето защо Гърция настоява кипърският въпрос да бъде включен в дневния ред на Общото събрание на ООН, поради което, през 1955, в Лондон се провежда конференция с участието на Гърция и Турция. На нея трябва да си обсъди самоопределението на Кипър и бъдещия му статут, но гръцките киприоти се обявяват против конференцията, заявявайки, че кипърският конфликт не е политически проблем между Гърция и Турция, а въпрос на самоопределение, засягащ само британското правителство и народа на Кипър. По време на конференцията, Великобритания предлага международно-правния статут на острова да остане открит въпрос, като всяка от страните запази позициите и претенциите си, но в същото време да сътрудничи в развитието на самоуправлението. Поради отхвърлянето на това предложение както от Гърция, така и от Турция, тристранната конференция завършва без реален резултат.

Същата година започва въоръжена борба на кипърците срещу колониалното господство, вследствие на което стартират преговори за възстановяване на мира и образуване на демократично правителство между британския губернатор маршал Хардинг и архиепископ Макариос^xi. За да спре организираните атаки на гръцките киприоти, обединени около тайната организация ЕОКА, колониалната власт възприема Турция като геостратегически противник на Гърция. Турската геополитика категорично изключва предаването на Кипър в гръцки ръце, тъй като на острова живее турско население, но най-вече защото Анкара рискува да бъде затворена на запад и югозапад от изцяло гръцки териториални води^xii. Ето защо, възприемайки острова като стратегическа колония, разположена на входа към Близкия и Средния Изток, Великобритания изтъква опасността както от граждански конфликт в Кипър, така и от война между Гърция и Турция, за да може да продължи колониалното си господство.

Междувременно, провокирани от действията на ЕОКА, турските киприоти създават алтернативна съпротивителна организация, наречена ТМТ (Türk Mukavemet Teskilati) и ръководена от Фазил Кючук, поставил си за цел защита правата на турската общност и разделяне на острова на гръцка и турска част в случай на еносис. ТМТ е активно подкрепяна от турското правителство, водещо политика на разделение, известна като „таксим”. Успоредно с това, британското правителство признава за приложим принципа за самоопределение на острова, но само под британско върховенство. Ето защо условията, които лидерът на АКЕЛ архиепископ Макариос поставя, не са положително приети от британската администрация, поради което преговорите са прекъснати, а архиепископът е обвинен в съучастие с нелегалната организация ЕОКА и депортиран на Сейшелските острови.

Напрежението между кипърските гърци и турци достига връхната си точка през 1957-1958, когато опасността от гражданска война в Кипър придобва все по-реални измерения. Във връзка с това в Цюрих между представителите на Гърция и Турция е проведена дискусия, на която за първи път се акцентира върху идеята за независим Кипър, т.е. нито еносис, нито таксим. Преговорите продължават в Лондон, където вече са поканени архиепископ Макариос (който е върнат от изгнание) и лидерът на турските киприоти Фазил Кючук. В крайна сметка се стига до геополитически компромис, който обаче не е желан от нито един от двамата политически лидери.

Налагайки запазването на британските военни бази на острова, Цюрихско-Лондонското споразумение подкрепя независимостта на Кипър и полага основите на кипърската конституция, която изключва обединяването на острова с Гърция или Турция. Въпреки разочарованието на членовете на ЕОКА, както и на тези от ТМТ, повечето кипърци посрещат с оптимизъм независимостта на Кипър от 16 август 1960, която е гарантирана от Гърция, Турция и Великобритания. Самото кипърско население тогава е съставено от 78% гръцки киприоти, 18% турски киприоти и три малцинствени групи (латини, маронити и арменци), формиращи останалите 4 %.

Между 1960 и 1974 кипърският конфликт придобива предимно вътрешнополитически и етнически основания, тъй като противопоставя различните виждания на гръцките и турските киприоти за политическото устройство на острова. Този етап преминава през различни форми, включително въоръжени сблъсъци и сегрегация, като постепенно в конфликта е въвлечена и ООН, която разполага свои сили на територията на острова, за да осигури посредническа роля при разрешаването на спора.

Първите противоречия между двете общности избухват скоро след обявяването на независимостта, като постепенно кипърските турци са изолирани от управлението на страната. През 1963-1964 сблъсъците между гръцките и турските киприоти прерастват в гражданска война, провокирала сериозни геополитически проблеми между Гърция и Турция, въпреки съвместното им членство в НАТО. Кипърският конфликт и политиката на управляващата комунистическа партия АКЕЛ провокира намесата на САЩ и Великобритания, чиито израз е изпращането на мироопазващата сила на ООН, създадена с резолюция 186, приета на 4 март 1964 от Съвета за сигурност.

От този момент нататък ООН става главният гарант за запазване сигурността на острова и решаване на кипърския въпрос, като предлага различни решения на проблема, но те не устройват нито една от двете сили – кипърско-гръцката, която продължава с опитите си за еносис, признавайки съществуването на турско малцинство, и кипърско-турската, настояваща за федерално устройство на острова.

Междувременно, през пролетта на 1967 държавен преврат превръща Гърция във военна диктатура, което се отразява и върху развитието на кипърския конфликт. Гърция и Турция отново са изправени пред пряк военен сблъсък, но той е потушен след намесата на международната общност и най-вече на САЩ, отзовали командира на гръцката кипърска национална гвардия и бивш лидер на ЕОКА Георгиос Гривас. Турските киприоти се възползват от възникналите противоречия между Кипър и гръцкото правителство за да създадат собствена политическа администрация и въпреки че президентът Макариос я възприема като незаконна, гръцко-кипърският политически елит, както и самите кипърски гърци постепенно започват да възприемат факта, че турското малцинство ще трябва да има някакво ниво на политическа автономия, но най-вече, че обединение на острова с Гърция, при тези обстоятелства, вече става непостижима цел.

Между 1967 и 1974 напрежението между гръцките и турските киприоти временно утихва за сметка на нарасналите противоречия между двете основни фракции в кипърската гръцка общност – едната около президента Макариос, изоставил идеята за еносис в полза на едно постижимо споразумение, и другата, настояваща, че единствен геополитически ход е незабавното обединение с Гърция. Тази втора фракция се ръководи от полковник Гривас, който създава радикалната организация ЕОКА – Б. Когато през 1974 Гривас умира, организацията попада под директния контрол на Димитриос Йоанидес - новият водач на военната хунта в Атина. Чрез преврат в кипърската национална гвардия той прави опит за свалянето от власт на Макариос, в резултат на което настъпва обществено-политически хаос, а гръцки националисти атакуват кипърски турци. Тези атаки, както и липсата на подкрепа от страна на Великобритания, провокират турския премиер-министър Бюлент Еджевит, който на 20 юли 1974 заповядва военна интервенция и в северната част на острова дебаркират турски войски. Това води до сериозни политически вълнения в Гърция и само три дни по-късно военният режим там пада.

Скоро след това в Женева са проведени формални мирни преговори между Гърция, Турция и Великобритания, като е решено турската армия да спре настъплението си в Северен Кипър при условие, че ще остане на острова докато не се постигне политическо споразумение между двете страни. Във връзка с това се провеждат нови дискусии, в които кипърските турци настояват за реална форма на географско разделение между двете общности, докато политиката на кипърските гърци е за запазване унитарния статут на страната. Като се позовава на факта, че е държава-гарант за сигурността на острова и изтъквайки военното положение в Гърция (макар този повод да е бил вече ликвидиран) в средата на месец август Турция продължава военната операция на острова, овладявайки 36 % от него, както и други близо 4 %, обявени за неутрални зони под контрола на ООН. Няколко хиляди души стават жертва на бруталната турска инвазия в Северен Кипър, а близо 200 000 кипърски гърци са принудени да мигрират към териториите, останали под контрола на кипърското правителство или към британските военни бази, като тези действия на турската армия са признати от Европейския съд за правата на човека за нарушения на човешките права. Същевременно, 65 000 кипърски турци се настаняват в териториите под турски контрол.

Пряката намеса на турската армия в конфликта слага началото на фактическото разделение на страната и този казус се превръща в доминиращ елемент на кипърския въпрос. С цената на разделението, белязано от буферната „Зелена линия”, и чрез присъствието на мироопазващите сили на ООН, както и с разполагането на турски военен контингент в Северен Кипър, въоръжените сблъсъци между двете общности са прекратени, но не и окончателно решени, поне докато не бъдат уредени ефективни и приемливи конституционни механизми.

През следващата година ООН предприема нови стъпки към преодоляването на конфликта чрез поредица дискусии между президента на Кипър Глафкос Клиридис и неговия вицепрезиден Рауф Денкташ, но опитите за напредък по териториалните въпроси, както и по проблемите, свързани с управлението на острова, не дават реални резултати. Все пак, на 12 февруари 1977, е постигнато споразумение за федеративното преустройство на Кипър, който трябва да включва две квази-държави, чиито територии да бъдат допълнително определени на икономическа основа и на базата на собствеността върху земята. Създават се също предпоставки за демилитаризирането на острова, а на централната власт се предоставят права, които да осигуряват единството на държавата, но двете страни така и не успяват да се договорят докрай, тъй като имат различия по тълкуването принципа на съществуване на двуобщностната федерация.

На 15 ноември 1983 кипърските турци се възползват от следизборната политическа нестабилност в Турция и едностранно обявяват независимостта на Севернокипърската турска република – акт, който не е приет от Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, Денкташ и турската общност, като цяло, са доволни, защото на практика са постигнали своята геополитическа цел, а именно разделянето на Кипър чрез обособяването на територия, която да е под техен контрол, и на този етап подобно решение напълно ги задоволява.

В течение на няколко години кипърският конфликт престава да е актуален и постепенно потъва в забрава, тъй като на организираните от ООН дискусии двете страни остават твърдо на своите позиции, поради което промяна в статуквото не може да се очаква. През 1997 обаче, основните параметри на кипърския проблем се променят, тъй като ЕС взима решение за старта на преговори за присъединяване на Република Кипър, с което създава нов катализатор за разрешаване на спора, тъй като Турция няма право на вето, а преговорите биха насърчили двете страни да са по-умерени в исканията си. Според противниците на присъединяването, решението ще премахне стимулите на кипърските гърци да постигнат споразумение и те ще решат да изчакат присъединяването към ЕС, а след това, използвайки членството си, да настояват за решаване на въпроса при техните условия. В отговор, Денкташ декларира, че вече не приема федерацията като основа за разрешаване на спора, а настоява за преговори на базата на конфедеративния принцип. Напрежението по оста Турция – ЕС намалява донякъде през 1999, когато Турция също е обявена за кандидат-член на ЕС.

Оптимизъм по преговорите за решаване на кипърския конфликт се появява когато с проблема се заема генералния секретар на ООН Кофи Анан. С подкрепата на ЕС, Великобритания и САЩ той се опитва да изготви подробен и окончателен план, който да регулира всички аспекти на кипърския въпрос. През 2002-2003, успоредно с представянето на плана „Анан”, настъпва изненадваща политическа трансформация сред кипърските турци, която разколебава безкомпромисната политика, водена от Денкташ. Недоволни от политическата изолация и икономическото си положение спрямо гръцкия Юг, както и от попечителството на Турция, но преди всичко, изкушени от възможността чрез присъединяването си към ЕС да достигнат нивото на развитие на кипърските гърци, турските киприоти се отказват от идеите на своя лидер и се обявяват за обединението на острова.

Според плана „Анан” Кипър трябва да се превърне във федеративна република, съставена от два компонента – гръцка част, която да обхване 72 % от острова, и северна турска част. Всяка страна трябва да има собствен парламент, както и двукамарен парламент на федерално ниво. В Камарата на депутатите кипърските турци трябва да имат ¼ от местата, а в Сената да има равно представителство на всяка етническа група. Изпълнителната власт се поверява на президентския съвет, като председателството на Съвета ще се върти между общностите. Всяка общност също ще има право на вето върху цялото законодателство. Според условията, планът „Анан” би влязъл в сила само ако бъде приет от двете общности в едновременни референдуми, насрочени за 24 април 2004. Тогава около 65 % от кипърскита турци гласуват „за”, но 76 % от кипърските гърци, подкрепяйки твърдата позиция на президента Тасос Пападопулос за отхвърляне на плана, гласуват „против”, поради което той не е приет. Изпусната е отлична възможност, при това само седмица преди присъединяването на Кипър към ЕС, което правно-юридически не важи за северната част на острова. От този момент нататък кипърският въпрос се превръща и в проблем на ЕС, което определено дава предимство на кипърските гърци, тъй като Гърция и Кипър, основавайки се на опитите на Турция да се идентифицира като страна-членка на ЕС, могат да използват Съюза като инструмент за да принудят Анкара на съответните отстъпки по кипърския въпрос.

Постепенното попадане на кипърския проблем във фокуса на внимание на ЕС всъщност превръща Съюза в основен играч при опитите за преодоляването му. Волята на ЕС да намери решение на кипърския въпрос чрез прекратяване изолацията на Северен Кипър, интегриране икономиките на гръцката и турската част и подобряване контактите между двете общности, трябва да създададе нужните условия за подпомогне обединяването на острова. Позицията на Никозия, обаче, е различна – кипърският въпрос следва да се реши в рамките на ООН, а не в някакъв друг формат и то само с участието на замесените в него страни - кипърско-гръцката и кипърско-турската.

През 2010 параметрите по кипърския конфликт за пореден път се променят, след като за президент на Северен Кипър е избран националистът Дервиш Ероглу, който подкрепя конфедеративната идея за по-голяма независимост на турската общност, а това засилва безпокойството сред гръцко-кипърското мнозинство, че преговорите могат да срещнат нови пречки. Твърдата политика на Ероглу вероятно ще ще контрастира с тази на предшественика му Мехмед Талаат, който чрез поддържането на добри отношения с кипърския президент Димитрис Христофиас, бе създал условия за сближаване позициите на двете страни.

Кипърският проблем в контекста на гръцко-турските геополитически противоречия

При представяне хронологията на гръцко-турските противоречия следва да подчертаем, че в периода след края на Втората световна война Турция и Гърция споделят сходни външнополитически интереси, цели и позиции. Дефинираната като основен постулат на сигурността „опасност от север” представлява общата за Анкара и Атина заплаха от разпространение на комунизма, намерила най-ярко проявление в годините на Гръцката гражданска война (1946-1949), и има за резултат плодотворното сътрудничество между двете съседни страни в началото на 50-те години. Съвпадащите геополитически нагласи са съчетани с активната роля на САЩ, формулирана още в доктрината "Труман", и кристализират в поредица особено важни актове, като например присъединяването на Гърция и Турция към НАТО, през 1952, сключването на някои двустранни споразумения за политическо и икономическо сътрудничество, създаването на втория Балкански пакт заедно с Югославия и др.

Всъщност, кипърският конфликт е първия сериозен геополитически мотив за влошаване на дипломатическите отношения между Гърция и Турция. Перспективата за еносис буди основателни тревоги сред кипърските турци, за които е ясно, че без подкрепата на турското правителство гръцкото мнозинство в Кипър може да възприеме модела на остров Крит, присъединен към островна Гърция няколко десетилетия по-рано и бързо хомогенизиран етнически, вследствие на масови изселвания. Ето защо, чрез въоръжената си структура ТМТ, те си поставят за цел да противодействат на партизаните от ЕОКА, като в тази борба турската кауза често търси и намира подкрепа от колониалните власти. Нарастващото напрежение между двете общности в Кипър има адекватно отражение върху отношенията между Гърция и Турция и то ескалира през септември 1955, когато гръцката общност в Истанбул става жертва на турски атентат, който на практика обезмисля споразуменията на Лозанския договор за защита на малцинствените права.

В този момент гръцко-турският конфликт придобива реални геополитически измерения, като основен компонент в него става спорът за статута, политическо устройство и мястото на турското малцинство в Кипър. Цюрихско-Лондонските споразумения изграждат сложна конституционно-правна основа, която става израз на деликатния баланс между двете етнически групи, но носят само временно решение на проблема. Впрочем, привилегированото положение на Гърция и Турция, като държави-гаранти за запазване целостта и независимостта на Кипър, им дава широки възможности за интервенция на острова. Моделът за решаване на спорните въпроси доказва неефективността си през 1963, когато избухват серия въоръжени сблъсъци между кипърските гърци и турци, принудени да търсят помощта на гръцката и турската армия. Ето защо, с позиционирането на мироопазващи сили, в конфликта се включва и ООН, в една военна операция, оказала се най-дълго продължилата от подобен ранг.

Трайното влошаване на отношенията между Гърция и Турция настъпва през лятото на 1974, когато е извършен преврат срещу кипърския президент Макариос от група, близка на военния режим в Гърция, отново издигаща призиви за еносис, поради което в северната част на острова дебаркират турски войски, поставяйки под контрол 1/3 от територията му. Неглижирането на турската интервенция в Северен Кипър от международната общност е причина за решението на Гърция да напусне военните структури на НАТО, в периода 1974-1980.

Успоредно с това се очертава и друг кръг от спорни въпроси, които структурират и допълнително усложняват гръцко-турските политически отношения. Двете страни имат различни позиции и по въпроса за суверинитета върху морските и въздушните пространства в акваторията на Егейско море и с течение на времето този спор придобива конфликтен потенциал, съизмерим с този на кипърския конфликт. Главният проблем, противопоставящ двете страни, касае обхвата на териториалните води в Егейско море, което дава значителни геополитически предимства на Гърция. По този начин комплексът от противоречия в отношенията между двете съседни държави се основава на три основни компонента: кипърският конфликт, проблемът за етническите малцинства и въпросът за суверенитета в егейския басейн.

Модифицирайки военните си доктрини, Гърция и Турция заменят опасността от комунистически преврати с дефинирането на потенциалната възможност от избухване на гръцко-турски военен сблъсък, като основна заплаха за националната и регионална сигурност. Успоредно с това, чрез осъществяването на редица двустранни срещи през 1987-1988, се появяват първите признаци за разведряване в отношенията между Атина и Анкара. Активизирането на гръцко-турския политически диалог създава благоприятна среда за подобряване връзките между Турция и Гърция в навечерието на мащабните промени в Централна и Източна Европа.

Проблемните области във взаимоотношенията между Турция и Гърция следват своята логика на развитие, но биват представени в нова светлина след 17 декември 2004, когато европейският Съвет взима решение да започне преговори с Турция за членството и в ЕС. Сред многото условия, поставени пред Анкара, е тя да подпише Протокол за разширяване обхвата на действие на Споразумението за асоцииране между Турция и десетте нови страни-членки, сред които е и Кипър. Когато, на 29 юли 2005, Турция подписва протокола, известен като Анкарско споразумение, тя прави отделна декларация, че това не означава автоматично признаване на Република Кипър. В допълнение, Турция продължава да не допуска кипърски кораби и самолети в турските пристанища и летища, оправдавайки се с икономическата изолация на Северен Кипър, което, макар че е неприемливо за ЕС, не води до съответните санкции.

Решението за започване на преговори с Турция за членство в ЕС от 3 октомври 2005, на практика, не е обвързано с разрешаването на кипърския въпрос, но се очаква, че в хода на преговорите, които трябва да приключат най-рано през 2015, имайки право на глас, Кипър, с подкрепата на Гърция, трябва да извоюва по-добро решение за кипърския проблем. На 27 февруари 2006 в Брюксел министрите на външните работи на ЕС одобряват предложената от австрийското председателство компромисна формула, основана на два регламента – за директна търговия между Северен Кипър и страните от ЕС и за икономическо подпомагане на кипърските турци, в размер на 139 млн. евро, които да се използват за инфраструктурни проекти, проекти за опазване на околната среда, здравеопазване, подобряване отношенията между двете общности и други.

Разглеждана в контекста на регионалното си лидерство, Турция представлява огромен търговски партньор и територия за инвестиции на транснационалните западноевропейски компании, поради което поведението на водещите страни от ЕС по кипърския въпрос често се оказва твърде благосклонно спрямо турската геополитика. Фактор, като наличието на значителен брой избиратели от турски произход в Германия, Франция, Австрия, Нидерландия и Белгия, е допълнен от мотива за възприемането на Турция като най-сериозната преграда пред заплахата от ислямския фундаментализъм, което очертава нейната безспорна геополитическа роля. Ето защо, ЕС и САЩ трудно биха си позволили да окажат натиск върху Турция, за да постигнат, макар и минимални, отстъпки пред исканията на Никозия. На фона на големите стратегически интереси на САЩ и другите ключови държави в глобалната геополитика, кипърският проблем вече изглежда пренебрежимо малък регионален и дори почти локален конфликт, чието решаване ще продължава да се отлага, като неприоритетен въпрос.

Засега Турция няма никакъв интерес от раздвижването или разрешаването на кипърския въпрос, тъй като статуквото, наложено презт 1974, я удовлетворява. Макар кипърският проблем да се счита за една от основните пречки пред членството й в ЕС, Турция е наясно, че дори да направи огромни отстъпки по него, пред турската кандидатура за пълноправно членство остават още много обективни пречки и трудно изпълними условия. Всъщност, на този етап пред Анкара се очертават две алтернативи спрямо кипърския конфликт: от една страна изгодите от еврочленството са значително по-големи, отколкото интересите на Турция от запазване на статуквото в Северен Кипър, а от друга страна – членство в ЕС не може да се приеме като достатъчен стимул за промяна на турската позиция по този въпрос.

С присъединяването на Кипър към ЕС бе прокаран адекватен мост между европейското пространство и арабо-ислямския регион, който, заради стратегическите си петролни запаси, притежава значителен икономически потенциал. Кръстопътното геополитическо положение и амбициите на Кипър да се превърне в реален търговско-икономически център, комуникационен и транспортен възел, както и средищна точка за културни влияния и модерни идеи са решаващ фактор за насърчаване преодоляването на кризата в турско-гръцките взаимоотношения. Катализатор на опитите за смекчаване на различните позиции се явяват икономическите диспропорции между силно развития гръцки Юг и лишения от адекватна стопанска равнозначност Северен Кипър. Сложната геополитическа обстановка на острова е и основна пречка за приемането на страната в структурите на такава мощна военно-политическа организация, каквато е НАТО. Всъщност сближаването на двете гледни точки е силно зависимо от настроенията в Гърция и Турция и при всеки опит за намеса в политиката на Кипър на някоя крайно дясна радикална групировка, носител на прогръцка или протурска платформа, кипърският конфликт може да поеме в нежелана посока на развитие.

Несъмнено, кипърският проблем е преграда по пътя на Турция към ЕС, а федералният характер на политическото устройство на страната благоприятства упражняването на безкомпромисните геополитически тези, които традиционно демонстрират както гръцкото, така и турското правителство. Очевидно, турските страхове са обвързани с доминиращата роля на гръцкия елемент, изразяваща се в по-скромната социално-икономическа роля на Северен Кипър. Ето защо, водени от опасността от асимилация, политическите партии в Турция безусловно подкрепят турската общност на острова. Гръцките киприоти също имат своите опасения, потвърдени от възраждането на исляма в някои западноевропейски страни, например Германия и Франция, което е допълнено от миграционния ефект, вследствие на революционните събития в арабския свят.

Съвременно състояние и перспективи на кипърския конфликт

Днес основните параметри на кипърския проблем, за които ООН търси адекватни решения, се основават на международните гаранции за сигурността на острова, правомощията на централните органи на бъдещата, обща за кипърските общности, държава, определянето на територията, която да се върне под контрола на кипърските гърци, както и на въпросите, свързани с възстановяване правото на собственост и завръщането на бежанците.

В действителност, кипърският проблем трудно може да се открои на фона на многобройните глобални и регионални геополитически конфликти. Той има свой аналог и в други близки или по-далечни държави и пространства: например в Белгия, която е съставена от два различни в културно и икономическо отношение региони – Фландрия и Валония, в Испания, където етническите общности в Каталуния, Галисия и Еускадия (непризната държава на баските, продължаваща и на територията на Франция) все по-настоятелно демонстрират, подобно на кюрдите в Турция, Иран и Ирак, волята си за политическо самоопределение. Федералният характер на територията на Кипър поразително напомня сложното политико-административно устройство на Босна и Херцеговина, чиято столица Сараево също е разделена между две общности – православна и мюсюлманска. Подобни проблеми характеризират, в миналото и сега, и Левантийския регион – гражданската война в Ливан, продължаващият израело-палестински конфликт и др. Кипърският конфликт е сходен и с проблемите в Ирландия, но там протестантите от северната област Ълстър се присъединяват, през 1921, към Великобритания, отделяйки се от католическото ядро на републиканското образуване Ейре. Възможна ли е впрочем такава алтернатива и за турската общност в Северен Кипър и има ли вероятност от появата на нова държава по модела на Косово?

Подобни основания, базирани на различната природа на двата конфликта, са в голяма степен преувеличени. Разбира се, етнорелигиозните различия между общности, обитаващи дадено пространство, какъвто е и случаят с кипърските гърци и турци в Кипър, е достатъчно мощен фактор за тяхното отделяне и образуването на нови държави със съответните органи на управление. Очевидното доминиране на гръцката общност спрямо тази на турските киприоти, както и обективните основания на кипърските гърци, които намираме в културно-историческото развитие на острова, изключва всяка алтернатива, свързана с възприемането на Северен Кипър като суверенна държава. Но какво би се случило ако кипърските гърци отново припознаят идеята за еносис и, дали Гърция продължава да възприема Кипър като свой остров? А ако мечтата за таксим между Северен Кипър и Турция се осъществи, ще означава ли това края на Кипър като политически субект? Какви ли геополитически отражения ще придобие осъществяването на подобен сценарии в Каталуния, Галисия, Еускадия, Фландрия, Валония, Корсика или Войводина в Сърбия? С какво една Швейцария, която се изолира от ЕС и където наличието на цели четири етнически общности не пречи на мирното съжителство, изразено между другото с един от най-високите стандарти на живот в света, е по-различна? Може ли швейцарският модел да бъде приложен на този малък средиземноморски остров, където отношенията между господстващото православие и турския ислям продължават да се развиват на една ненужно конфликтна основа. И какви очертания ще придобие този конфликт при евентуалното членство на Турция в ЕС? Можем ли да очакваме тогава премахването на „Зелената линия” и жадуваното икономическо и политическо обединение на Кипър да стане реален факт? А ако преодоляването на кипърския проблем се окаже последната преграда пред Турция към ЕС, какво би било нейното решение? Всъщност, достатъчно важен ли е кипърският въпрос и не се ли преекспонира твърде много на фона на много други актуални геополитически и геокултурни проблеми?

Всички тези въпроси ще чакат своя логичен отговор през следващите години, а може би и десетилетия и той несъмнено ще се основава на конкретните предпоставки, обуславящи сложната геополитическа ситуация на острова. Но ако възприемем безкомпромисните позиции на двете страни като главен действащ фактор много трудно можем да очакваме промяна на статуквото в близките няколко години. Изправени пред редица неотложни въпроси, възникнали в резултат от глобалната икономическа криза, или такива, свързани с проблеми като тероризъм, ислямски фундаментализъм или кюрдския въпрос, Гърция и Турция ще предпочетат временно да забавят решението на кипърския проблем, още повече, че за момента статуквото, до голяма степен, задоволява и двете позиции. Ето защо липсата на динамика и гъвкавост по преодоляването на кипърския въпрос вероятно ще продължи да бъде е основна характерстика и през следващите години.

Литература:

Василев, Е., Кипър – история и съвременност. С., 1975.

Гарабедян, А. Цюрихско-Лондонските споразумения за Кипър, в: Балканите след Втората световна война. С., 1978.

Гарабедян, А., Националноосвободителната борба и провъзгласяването на Република Кипър (1945 – 1960). С., 1989.

Гарабедян, А., Кипърският вариант в политиката на Турция спрямо т. нар. външни турци, в: Национални проблеми на Балканите. История и Съвременност, Институт по балканистика при БАН, С., 1992.

Данова, Н., А. Христакудис, А., История на нова Гърция. С., 2003.

Захариев, Ст. Сп. Геополитика, т. 1, 2007.

Карпантие, Ж., Фр. Льоврен, История на Средиземноморието. С., 1999.

Христакудис, А., Общогръцкото социалистическо движение: история, идеология и политика (1974-1988 г.), С., 1989.

Шаперас, К., Т. Ламбринос., Кипър. С., 1962.

Demetriou, O., EU and the Cyprus Conflict. Nicosia, 2005.

Hadjipavlou, M., The Cyprus conflict: Root Causes and Implications for Peacebuilding, Nicosia, 2007

Lumsden, М., The Cyprus Conflict as a Prisoner's Dilemma Game. Oslo, 1973.

Richmond, O., Ethno-nationalism, sovereignty and negotiating positions in the Cyprus conflict: obstacles to a settlement London, 1999.

Shaperas, C., T. Lambrinous, Cyprus, 1957.

Използвани инернет-адреси:

http://www.cyprus-conflict.net/

http://eab.ege.edu.tr/pdf/5/C5-S1-2-M4.pdf

http://www.eduvinet.de/comcult/pdf/regiokonf/bg/cocbgtla404.pdf

http://www.expert-bdd.com/index.php?Itemid=34&id=802&option=com_content&task=view

http://politology-univ.blogspot.com/2009/08/1995-2001.html

Бележки:

1. Наименованието на остров Кипър, който е третият най-голям средиземноморски остров след Сицилия и Сардиния, е дадено още от древните гърци и римляните, които го наричали “купрос”. След тях, арабите и турците го наричат “кибрис”, като и двете думи означават “мед”. Значителните находища на медна руда в Кипър са определили и латинското название на медта – “купрум” (Cu). Подобно е и английското му звучене: Cyprus. Според друга теория наименованието на Кипър идва от характерните за острова кипариси (Cupressus), типични за Средиземноморието вечнозелени иглолистни дървета.

2. В по-голямата си част това е един планински остров – добре обособени са две геоморфоложки вериги, като най-високата точка достига 1953 м, при връх Троодос в Южен Кипър. Между двата планински масива е разположена плодородната хълмиста равнина Месария, представляваща гъстонаселен земеделски район, включващ и държавната столица Никозия, локализирана на границата между гръцката и турската част на острова. Градът е с население 215 000 души, от които 52 000 са кипърски турци. Те обитават Северна Никозия (Лефкоша), която е столица на непризнатата Севернокипърска турска република. Територията на Кипър предлага богати запаси на руди, съдържащи мед, хром, злато, антимон, желязо, манган и никел, както и многобройни находища на минерални извори, а около 18% от нея са покрити от типично средиземноморска растителност.

3. Площта на Северен Кипър е дефинирана през 1983 и се изчислява на 3 355 кв. км. (36% от общата площ), а населението е 255 хил д. (2010).

4. Акротири е разположена в крайните южни части на острова (в близост до Лимасол) и има площ 123 кв. км. Декелия е с площ 131 кв. км. и се намира на 10 км. североизточно от Ларнака.

5. Качествени икономически показатели за 2010, като БВП/ч. и Индекс на човешкото развитие (ИЧР), представят Кипър като високо развита европейска страна. По обем на БВП (21,3 млрд. $) страната е на 131-во място в света, но според БВП/ч. (31 410 $) Кипър заема 24-то място в света и е второ на Балканите след Гърция. ИЧР (0,914) отрежда на Кипър 32-ра позиция и трето място на Балканите след Гърция и Словения.

6. Първите исторически сведения за Кипър можем да черпим от Омировите поеми. В тях се споменава за приятелски настроените към гърците кипърци, които воюват срещу Троя, а така също за оживената търговия с медни руди и дървен материал, включително кедър, както и за развитото корабоплаване.

7. По-късно основният закон е променен и днес в парламента участват 80 народни представители, от които 56 са гърци, а 24 са кипърски турци.

8. В международните отношения се използват термините гръцки и турски киприоти.

9. При британския период различаваме два основни етапа: предколониален (1878-1925), койте е свързан с прехода от османска към британска власт и с опита на Великобритания да наложи ефективен колониален контрол над острова, и колониален (1925-1960), характеризиращ Кипър като британска колония. Федеративният период включва два етапа – преди и след 1983, когато Турция провъзгласява независимостта на Севернокипърската турска република.

10. След отделянето на Кипър от Османската империя турските киприоти съставляват около 1/4 от населението на острова.

11. Архиепископ Макариос е глава на автокефалната Кипърска православна църква от 1950 до смъртта си през 1977, а през 1960 става първият президент на Кипър.

12. Практически Турция не притежава нито един значителен егейски остров, дори в близост до западния й бряг, където се намират гръцките Додеканези, сред които и остров Родос.

* Преподавател в Софийски университет “Св. Климент Охридски”

Майкъл Мандълбаум, Пестеливата суперсила: американското глобално лидерство в условията на финансов недостиг. Военно издателство, София, 2011, 146 стр.

В продължение на седемдесет години след избухването на Втората световна война САЩ бяха глобална суперсила и действаха активно на международния терен без да се замислят върху въпроса, който всяка друга страна си задаваше на първо място: колко ще струва това? Времето, в което на Америка не й се налагаше да прави разлика между необходимост и лукс в своята външна политика, обаче свърши. Финансовата криза от 2008 и главоломно нарастващите социални плащания, като здравни услуги и пенсии, ще доведат до значително намаляване на парите, които САЩ отделят, за да управляват света. Това твърдение е изходната точка, от която тръгва Майкъл Мандълбаум в своя увлекателен и дълбок анализ за бъдещата международна роля на Америка.

Професор Майкъл Мандълбаум е един от най-влиятелните американски анализатори на международните отношения. Той е директор на Центъра за американска външна политика към Факултета за международни изследвания в университета „Джон Хопкинс” във Вашингтон. Преподавал е и в Харвард, университета „Колумбия” и Военноморското училища на САЩ. Автор и съавтор е на 11 книги.

Мандълбаум прави кратък анализ на поведението на САЩ на международната сцена от 40-те години на миналия век до днес, за да стигне до парадоксалния на пръв поглед извод, че от 1941 до 1991 и след това, между 1991 и 2008, Америка води една и съща външна политика, но поради противоположни причини. През първия период, тази политика е нужна, за да отстрани външната заплаха пред страната, докато през втория (т.е. след студената война) тя е възможна именно поради отсъствието на такава заплаха. Всъщност, именно съчетанието от двете липси - на сериозен международен съперник и на значими икономически ограничения, води до хиперактивна глобална роля на САЩ в света след 1991. След като Съветския съюз вече го няма, цената на американските интервенции в различни точки на планетата изглежда приемливо ниска за политиците във Вашингтон. Така, вместо да доведе до свиване на обхвата на американската външна политика, краят на студената война има точно обратния ефект.

Любопитна е трактовката на Мандълбаум за най-сериозните грешки във външната политика на САЩ след 1991. Едната от тях е нападението срещу Ирак, което авторът определя като „превантивна война, която е непознат вид война в американската история и не е позволена от международното право”. Това не е изненадващо – отрицателно отношение към войната срещу Саддам Хюсейн от 2003 имат мнозина анализатори, при това не само европейски, но и американски. Като втора основна грешка на САЩ след края на студената война обаче, Мандълбаум сочи разширяването на НАТО на изток. Според него, този акт влошава отношенията с Русия, тъй като нарушава обещанието на западните партньори, че Алиансът няма да се разширява на територията на бивша комунистическа Европа. Неизпълненият ангажимент създава у руснаците силни съмнения относно доверието към Запада и особено към Съединените щати. Руските политици са огорчени от злоупотребата със слабостта на страната им и се обръщат срещу САЩ. Впоследствие се оказва, че това струва скъпо на американците. Мандълбаум дава за пример иранската ядрена програма, която би могла да бъде възпряна, ако САЩ можеха да разчитат на сътрудничеството на Русия по този въпрос.

Какви ще бъдат изходните позиции за американската външна политика през следващите години? Търсейки отговор на този въпрос, Мандълбаум анализира възможността Русия или Китай да се превърнат в сериозно предизвикателство за доминирания от Вашингтон международен ред съответно в Европа и в Източна Азия. Изводът е, че Москва и Пекин нямат особен интерес да предизвикат глобална нестабилност, защото рискуват да загубят твърде много. Ако все пак се стигне до такава нестабилност, тя ще бъде резултат не от силата, а от слабостта на тези две държави в смисъл, че в случай на вътрешни проблеми техните лидери биха се опитали да отвлекат вниманието на народите си чрез някаква външнополитическа авантюра.

Голямата промяна, която се случва в момента, не е появата на равностоен международен съперник на САЩ, а стремителното съкращаване на възможностите за финансиране на американската външнополитическа активност. Държавният дълг на Съединените щати вече е толкова голям, че през третото десетилетие на века разходите по обслужването му могат да надхвърлят целия военен бюджет на страната. При това, през изминалата година и половина след написването на книгата на Мандълбаум, ситуацията с американската задлъжнялост се влоши драматично. Срещу продължаването на експанзивната външна политика на САЩ работят и демографските реалности. В момента, в пенсия започва да излиза поколението на следвоенния „бейби-бум”. Освен това, напредъкът в медицината добавя към здравните услуги все по-скъпи лекарства и видове лечения, което повишава неимоверно това разходно перо в бюджета на САЩ. Тъй като все повече хора придобиват право на осигурено от държавата здравно обслужване и лечението на всеки болен става все по-скъпо, до 2030 сумата от обществените и частни разходи за здравеопазване може да достигне 41% от доходите на средното американско домакинство.

В крайна сметка, това което ще се случи с американската външна политика, може да се опише като „приспособяване към финансовия недостиг”, очакван в близкото бъдеще. Според Мандълбаум, това означава, че мащабни военни операции като тези в Ирак и Афганистан ще останат в миналото, както впрочем и държавното строителство с пари на американския данъкоплатец в провалени държави от Третия свят. Това е лукс, който Вашингтон не може да си позволява повече. И понеже досега САЩ са играели ролята на световно правителство, занапред намаляването на тяхната международна активност ще се отрази много сериозно не толкова върху самата Америка, колкото върху останалия свят. В обозримо бъдеще няма кой да поеме ролята на Съединените щати по осигуряване на глобално управление, поради което тяхното отдръпване няма да бъде рязко, а постепенно.

Сред препоръките, които дава Мандълбаум, е САЩ да споделят бремето на международните отговорности с партньорите си. А също да избягват конфронтацията с Китай и да се стремят към подобряване на отношенията с Русия. Най-радикалното и политически чувствително предложение на Майкъл Мандълбаум е свързано с цените на бензина в САЩ. Авторът смята, че те трябва да се повишат чрез допълнително данъчно облагане или чрез определяне на минимални нива за цената на вносния петрол. Смисълът от тази мярка е да се намали петролното потребление в САЩ, което ще подпомогне целите на американската външна политика. Понеже Съедините щати са най-големия световен вносител на петрол, това ще доведе до глобален спад в цената на тази важна суровина и ще остави по-малко средства у страни като Иран, които работят срещу интересите на Америка. От друга страна, данъкът върху бензина ще спомогне за запълване на огромната дупка във федералния бюджет. И накрая – по-скъпият бензин ще тласне напред иновативните разработки за алтернативни горива. Мандълбаум е наясно, че поскъпването на бензина е въпрос, към който американското общество е изключително чувствително, поради което подобно решение ще срещне ожесточена съпротива на най-високо политическо ниво. Въпреки това, той се застъпва за тази мярка, която според него ще „покаже способността на американския народ да направи краткосрочна жертва в преследването на важна международна цел” и ще стане „пример за американското глобално лидерство”.

Обобщаващия извод в книгата на Майкъл Мандълбаум е, че „светът ще разбере, че има нещо по-лошо от прекалено силната Америка и то е твърде слабата Америка”.

* Българско геополитическо дружество