Четири големи държави с бурно развиваща се икономика, известни с абревиатурата BRIC (Бразилия, Русия, Индия, Китай) от известно време насам вече биват обозначавани като BRICS. Последната буква означава Южна Африка (South Africa), която формално се присъедини към „четворката” на 24 декември 2010. Влизането на Южноафриканската република в състава на тази ключова група от бурно развиващи се световни държави от Азия, Латинска Америка и Европа, означава, че в нея вече участва и Африка. На срещата на BRICS в Китай, през април 2011, ЮАР участва като пълноправен член на групата. Както е известно, там членовете и се обявиха против силовото решаване на либийския проблем, подкрепиха стремежа на Русия за членство във ВТО и решиха да работят по създаването на механизъм за оказване на взаимно помощ, при възникване на извънредни ситуации, както и да обмислят използването в бъдеще на „наднационална” валута, вместо американския долар.

Формирането на BRICS е събитие с геополитическо значение, което, без съмнение, само усилва объркването и недоволството във Вашингтон. От няколко години насам, САЩ са загрижени от нарастващото икономическо и политическо влияние на държавите от BRIC. Така, през 2008, Съветът за национална сигурност публикува документ, озаглавен „Глобални тенденции 2025”, в който се прогнозира, че: „Цялата международни система, формирала се в сегашния си вид след Втората световна война, ще се революционизира. Новите политически играчи – Бразилия, Русия, Индия и Китай – не просто ще заемат места по върховете на международната йерархия, но и ще определят новите залози и новите правила на играта”.

По-късно, в посветеното на САЩ издание на консервативния британски седмичник „Икономист” от 1 януари 2011, беше отбелязано, че „Американското влияние в целия свят върви надолу, във връзка с финансовата криза и нарастващото влияние на развиващите се държави”.

Макар че и днес Съединените щати запазват доминиращите си позиции на глобален хегемон, в условията на бързо променящата се ситуация в света, икономическото и политическо влияние на Вашингтон намалява, въпреки, че САЩ си остават нямаща равни свръхдържава.

Америка страда от ниските темпове на икономически растеж, огромната бюджетна задлъжнялост, имперските навици и фактическата си политическа парализа – и то при положение, че харчи трилиони долари годишно за различни войни, поддържайки военната машина на Пентагона, както и за различни други проекти, свързани с „националната сигурност”.

Държавите от BRICS, със самото си съществуване, бързия си икономически растеж и все по-голямата си независимост от Вашингтон, допринасят за трансформацията на сегашния еднополюсен световен ред, доминиращата роля в които все още принадлежи на САЩ, в многополюсна система, в чиито рамки различните държави и блокове ще си поделят международното лидерство. Това е и основната цел на BRICS, макар че следва да признаем, че до осъществяването и предстои да бъде изминат дълъг и труден път, тъй като онези, които са на върха никога не са склонни да се откажат от позициите си, поне докато те не бъдат тотално ерозирани.

Промяната в хода на играта

По този път, който трябва да бъде изминат, е важно да отбележим два момента, които са в състояние да променят хода на геополитическата игра и да окажат силно влияние върху световната политика, както и да очертаят водещите бъдещи играчи.

Първият е, че разработването на петролните находища скоро ще достигне преломен момент, известен като „петролния пик”, след който добивът на петрол ще започне да намалява. Това означава, че ще се изчерпят над половината от глобалните петролни запаси, което неизбежно ще доведе до ръст в цените на петрола и тежък енергиен дефицит. Предвид съществуващите в света условия, това силно ще изостри напрежението между държавите, които са най-големите потребители на петрол, и ще доведе до войни за енергоресурси.

Впрочем, вече станахме свидетели на такава война – да си припомним необмислената интервенция в Ирак при управлението на президента Буш-младши, защото в тази страна са съсредоточени четвъртите по обем петролни запаси на планетата, както и десетите по големина газови запаси. Кой е най-вероятният кандидат за следваща мишена на Вашингтон, имайки предвид, че САЩ, където живее по-малко от 5% от световното население, консумират почти 30% от световните запаси на суров петрол? Може би Иран? Зад мощната кампания, целяща да разкрие на света колко агресивен е Техеран и колко гнусни са ядрените му амбиции, се крие простият факт, че тази страна разполага с третите в света запаси от петрол и вторите – от природен газ.

През 2009, САЩ, с тяхното 300-милионно население, консумираха 18,7 млн. барела петрол дневно, твърдо заемайки първото място в света по този показател. На второ място бяха европейците: ЕС, с неговото 500-милионно население, консумираше 13,7 млн. барела петрол дневно. Между другото, сред държавите от BRICS е страната с най-големи запаси от природен газ в света – Русия (която е на 8 място по запаси от петрол).

Също толкова голяма, а може би дори по-голяма опасност представлява вероятността от катастрофална промяна в климата през следващите десетилетия, чиито първи ефекти вече усещаме под формата на хаотично нарушаване на обичайните за един или друг сезон особености. Ситуацията допълнително се усложнява от това, че развитите индустриални държави, в условията на тромавото американско лидерство, не направиха почти нищо за да намалят консумацията на въглища, петрол и природен газ – т.е. енергоносителите, чието използване е основната причина за климатичните промени.

Другият, свързан с климата въпрос, е, доколко либералната капиталистическа система въобще е в състояние да предприеме стъпките, необходими за рязкото съкращаване на зависимостта от парниковите емисии. В крайна сметка, дори ако при евентуално по-добро бъдещо глобално ръководство бъдат взети адекватни мерки, вредата, нанесена дотогава, вероятно ще трябва да се преодолява в продължение на столетия, ако не и повече. Въпросът за подобряването на световното лидерство, до голяма степен, зависи от изхода на противопоставянето между еднополюсната и многополюсната структури на световната система.

Връщайки се към текущите проблеми, следва да отбележим, че Вашингтон не само се противопоставя на многополюсния модел, подкрепян от държавите от BRICS, но и не крие недоволството си от някои аспекти на техните политически визии. Така например, страните от BRICS не споделят американския антагонизъм спрямо Иран, който, на този етап, продължава да се използва като „момче за бой” от администрацията на президента Обама. Освен това, държавите от BRICS не изпитват никакъв ентусиазъм по отношение на войните, водени от Америка в Централна Азия и Близкия изток, да не говорим че поддържат приятелски отношения с такива „световни парии” като палестинците. Групата от петте развиващи се нации е склонна да замени американския долар, като световна валута, със съвкупност от валути (валутна кошница), без еднозначно да се предпочита някоя от тях, както е днес, когато американската валута има привилегировано положение. Възможно е дори да бъде въведена някаква ненационална световна валута.

Възможностите на BRICS

За една толкова малка група (което, впрочем, е символично за мащабните тенденции в международните отношения ), в началото на 2011 държавите от BRICS разполагат с доста значителна мощ: в момента те контролират пет от общо петнайсетте места в Съвета за сигурност на ООН. Наистина, Бразилия го заема временно, до края на 2011, също както и Индия и Южна Африка (до края на 2012), но местата на Китай и Русия са постоянни.

Като неформална група, BRICS се зароди по доста необичаен начин. За съществуването на такава група, самите и членове научиха отвън. Това се случи през 2001, когато един икономист от инвестиционната компания Goldman Sachs създаде абревиатурата BRIC, обединявайки под това название четири държави, като сфера на възможни изгодни инвестиции за клиентите на компанията, базирайки се на обема на техния БВП и вероятността да демонстрират ускоряващ се икономически растеж.

Нито Бразилия, нито Русия, нито Индия, нито Китай участваха в този процес, но със задоволство отбелязаха повишаването на статута си, в качеството им на членки на BRIC, признавайки, че действително имат доста общи неща, по отношение на перспективите си, макар че са налице и значителни различия в модела им на управление и техните икономически характеристики.

Основното сходство е, че за тези държави е характерно бурното социално развитие и икономическия ръст;  както и, че всички те смятат еднополюсния свят, доминиран от Вашингтон, за временно явление, случайно възникнало преди двайсетина години, в резултат от разпадането на Съветския съюз и по-голямата част от „социалистическия свят”. Всички държави от BRIC се стремят към по-свободен и справедлив модел на глобално лидерство, в чиито рамки и те, и другите държави биха могли да играят собствена роля.

По инициатива на тогавашния руски президент Владимир Путин, от 2006 започнаха да се провеждат редовни срещи на държавите от BRIC на ниво министри и така, за няколко години, те наистина формираха политическа организация. Между тях съществуват определени различия, налице е и съперничество, като това между Китай и Индия (която е близка със САЩ) и, в по-малка степен, между Русия и Китай, но това съперничество не преминава определени граници. Бразилия и Южна Африка пък поддържат приятелски отношения с всички държави.

Всичките пет държави от BRICS, три от които разполагат с ядрено оръжие, поддържат, като цяло, добри отношения със САЩ и гледат да избягват антагонизма с единствената световна свръхдържава.

Но, въпреки плодотворните работни връзки между САЩ и Русия, Москва с основание възприема Вашингтон като скрита заплаха, която, след като очевидно не може да утвърди едноличното си господство на планетата, се опитва да неутрализира своя надигащ глава в последно време бивш противник от студената война. Както изглежда, руското ръководство вижда в САЩ империя, чието стратегическо значение намалява, но която, именно заради трудното положение, в което се е оказала, става още по-опасна за Москва.

На свой ред, китайското ръководство, отстояващо своите права, които също са застрашени от САЩ, се държи изключително внимателно, тъй като в момента американската военна мощ тотално и във всяко отношения превъзхожда тази на Китай. Китайците опитват да наваксат изоставането си във военната сфера, но това ще им отнеме още много години.

Китайската комунистическа партия и правителството, вече няколко десетилетия, концентрират усилията си най-вече за създаването на съвременно, модерно, образовано и на 70% урбанизирано общество с население около 1,4 млрд. души. В съответствие с националната стратегия, тази цел следва да се реализира към 2030, на базата на мощния икономически растеж (в момента Китай е втората по мащаби икономика в света, а след 15-35 години може да стане първа), вътрешната политическа стабилност (за чието постигане скоро ще се наложи осъществяването на сериозни социални реформи) и следваната от Пекин външна политика на ненамеса и приятелство между народите.

Очевидно, пекинското ръководство все още не е наясно, дали сегашният упадък на САЩ има временен или постоянен характер и, в съответствие с провежданата от него външна политика, се въздържа от официални коментари на тази тема.

Непосредствено преди старта на тридневните американско-китайски преговори в Пекин, на 8 януари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс заяви пред „Ню Йорк Таймс”, че администрацията на Обама дотолкова е загрижена от „нарастващото китайско военно присъствие в Тихия океан”, че Пентагонът, наред с всички останали мерки, увеличава разходите си за такива видове въоръжения, като „бомбардировачи, носещи ядрено оръжие с далечен радиус на действие”.

Два дни по-късно, отговаряйки на Гейтс, по време на съвместната им пресконференция, китайският министър на отбраната генерал Лян Гуанли посочи, че САЩ са били „прекалено активни” в стремежа си към военна модернизация. „В никакъв случай не бихме могли да се смятаме за водеща военна сила – заяви той – разривът между нас и водещите в това отношение държави е поне двайсет-трийсет години”. С което трудно може да се спори.

„Ню Йорк Таймс” цитира и забележките на Гейтс, който по време на посещението си заяви, че „ако китайските ръководители смятат САЩ за страна, преживяваща упадък, грешат”. И допълни, че: „Генералната ми линия по отношение на всички онези, в САЩ или в чужбина, които смятат, че Америка се намира в упадък, е, че бунището на историята е пълно с държави, подценили способността на Съединените щати да възстановяват мощта си”. Между другото, в проведената през август 2010 анкета на EнБиСи Нюз и „Уолстрийт Джърнъл”, две трети от американците заявиха, че според тях страната им наистина преживява упадък.

Но, макар че Гейтс коментира „нарастващото присъствие” на Пекин, истината е, че самите САЩ, на практика, са обкръжили Китай с пръстен от военни бази, подводници, морски флотилии, шпионски спътници, ядрени и конвенционални ракети с далечен радиус (т.е. с настъпателно въоръжение, което значително изпреварва отбранителния потенциал на Китай), както и с притежаващи съкрушително надмощие въздушни сили. Към това следва да добавим и съюзите с Япония и Южна Корея в уязвимата североизточна периферия на Китай, а също с Тайван, Австралия, Филипините, Тайланд, Индонезия и Индия. САЩ изразходват за военни цели десет пъти повече средства, отколкото Китай. Освен това те разполагат с до хиляда големи и малки военни бази, пръснати из целия свят, докато китайците въобще нямат бази в чужбина.

В момента, администрацията на Обама се опитва да лови риба в мътните води на Южнокитайско море, намесвайки се в териториалните спорове между Китай и съседните страни, сред които и Виетнам, и съзнателно дразнейки Пекин.

Именно този тип глобално „лидерство” биха искали да променят държавите от БРИКЮА, както впрочем и много други развиващи се страни.

От BRIC към BRICS

Присъединяването на Южна Африка към четворката беше умел политически ход, който допълнително укрепва силата и статута на BRICS. Новият член на групата притежава най-силната икономика на Африканския континент. Той обаче е едва на 31 място в света, по своя БВП, като силно изостава в това отношение от новите си партньори (разликата между ЮАР и Китай е почти двайсет пункта). Впрочем, Южна Африка изостава и от други развиващи се държави, като например от Турция, Мексико и Южна Корея, но самият факт на африканското участие има важно геополитическо значение, превръщайки BRICS в организация на четири континента и разширявайки нейното влияние и търговски възможности. Както Китай, който е най-големия търговски партньор на ЮАР, така и Индия, се стремят да разширят търговските си връзки с Черния континент.

Претория се опитваше да стане член на BRIC през цялата 2010, а процесът на приемането и в групата стартира още през август, но след като вече е неин член ЮАР следва да осъществи сериозни стъпки за укрепване на икономическото си развитие за да влезе в крак с другите страни-членки на BRICS. Това няма да е лесно, но партньорите вероятно ще и помогнат.

По този повод, говорителят на китайската Външно министерство заяви: „Надяваме се, че присъединяването на Южна Африка към нашата група ще съдейства за развитието на BRICS и ще подобри сътрудничеството между държавите с развиваща се икономика”. На свой ред, руският външен министър Лавров посочи, че ЮАР „не само ще увеличи общия икономически потенциал на нашето обединение, но и ще позволи да разширим възможностите си за взаимноизгодно сътрудничество в рамките на BRICS”

Освен традиционното приветствие към ЮАР, бразилският външен министър внесе и остра политическа нотка в този икономически клуб, лансирайки предположението, че „на международно ниво” BRICS ще работи занапред за „реформирането на финансовата система и демократизиране на международното управление”. Това беше ясен намек за доминиращата позиция на Вашингтон в сферата на глобалните финанси и неговото „еднополюсно лидерство”. Което, вероятно, е предизвикало още по-голямо раздразнение в Белия дом.

Индия, която, също както и ЮАР, е бивша британска колония, а днес е сред най-бързо развиващите се държави в света, не би могла да възрази срещу приемането на Претория в клуба, но чак да официалното си заявление от 24 декември 2010 тя предпочете да не коментира този въпрос. Неочакваното мълчание на Индия поражда интерес, още повече, че през август 2010, посланикът на страната в ЮАР Вирендра Гупта отбеляза, че „Индия, разбира се, оказва всестранна подкрепа за присъединяването към БРИК на Южна Африка”. В индийското Външно министерство има достатъчно опитни дипломати за да се допусне подобно пренебрегване на протокола.

Обяснението е, че поддържането на добри отношения с Вашингтон, който бе силно разстроен от присъединяването на ЮАР към BRIC, е сред основните фактори, които Делхи винаги взема под внимание. САЩ дълго време ухажваха Индия, предлагайки и различни привилегии – от предоставяне на помощ за реализацията на ядрената и програма (и запазване на мълчание по повод очевидното нарушаване, от индийска страна, на Договора за неразпространение на ядреното оръжие), до подкрепа за стремежа на Индия да получи постоянно място в Съвета за сигурност (срещу което се обявява Китай, но което се подкрепя от Русия). Те биха искали по-тясното въвличане на Индия в орбитата на Вашингтон, с цел да ерозират нарастващото глобално влияние на Пекин и, възможно, да сблъскат тези две страни една с друга.

Неслучайно, в доклада „Глобални тенденции 2025” се допуска „съперничеството между Индия и Китай и нарастваща енергийна несигурност”, което би могло да доведе до сериозна конфронтация, „макар че войната между тези велики държави, най-вероятно, ще бъде избегната”.

Споровете за мястото на Русия в BRICS

През миналата 2010, мнозина анализатори съвсем сериозно обсъждаха възможността Русия да отпадне от BRICS, поради недостатъчно бързото и (в сравнение с останалите членки на групата) икономическо развитие. В началото на 2011 обаче, инвеститорите изтеглиха от развиващите се пазари 10 млрд. долара, включително продавайки китайски, индийски и бразилски акции. Така Русия се оказа единствената държава от BRICS, която, обратното, регистрира приток на нови средства отвън, като в средата на февруари обемът им достигна 250 млн. долара. Или, както се изрази Бен Арис от британското специализирано издание Business New Europe, тя внезапно се превърна от „черната овца” в предпочитано място за портфолийни инвестиции.

Този интерес към Русия, донякъде се обяснява с това, че страната остана встрани от ажиотажа на развиващите се пазари през 2010, но от друга страна той се дължи именно на доброто състояние на руската икономика и предимствата, които и гарантира неочакваният за мнозина (включително и за самите руснаци ) нов ръст на цените на петрола. Така, според инвестиционния директор на Verno Capital Роланд Неш: „по отношение на макроикономическите параметри, в света няма много държави с толкова добри основни показатели, като Русия – икономиката и е наред, а кризата дори подобри формата на руските компании, като освобождавайки пазара от спекулативния капитал”.

Истината е, че начинът по който обикновено възприемат Русия на Запад (а и у нас, в България) не съответства особено на реалността, за което допринася както отблъскващият имидж на тази страна, който и създават редица големи западни медии, така и досегашната нестабилност на руския пазар. В същото време обаче, през последните двайсетина години, Русия се превърна от „полумъртва” в стабилно развиваща се евроазиатска държава, чието население отдавна не се бори за оцеляването си, а консумира все повече.

През лятото на 2008, т.е. непосредствено преди финансовата криза, Русия почти се бе превърнала в най-големия потребителски пазар в Европа. И макар, че кризата доведе до икономически спад от 7%, за януари 2010 (срещу 7% ръст, през есента на 2008), още през декември 2010 руската икономика започна бързо да се възстановява. Официалните прогнози са, че през следващите три години тя ще демонстрира умерен ръст от 4% годишно, въпреки че повечето експерти прогнозират ръст от 5%, още през 2011.

Друг проблем е свързан с тясната зависимост на руската икономика от цените на петрола и газа и в този смисъл, ситуацията в нея е слабо предсказуема, в краткосрочна перспектива. В дългосрочна обаче, страната уверено се движи към преодоляване на разрива с водещите развити държави. На практика, по потребление на глава от населението, Русия далеч е изпреварила останалите членки на БРИКЮА и, според отчета на ООН от края на 2009, тя е сред „държавите с високо ниво на развитие на човешкия потенция”, изпреварвайки поставената в същата група Бразилия, докато Китай и Индия са сред страните „със средно ниво на развитие на човешкия потенциал” (в същата категория са и държави, като Туркменистан или Габон). Впрочем, идеята за неминуемото сближаване с показателите на развития свят е в основата на самата концепция за BRICS.

Според доклада на PriceWaterhouseCoopers  от февруари 2011, през следващите три години Русия ще бъде сред петте най-големи световни икономики и ще започне „да диша във врата” на Германия, Япония и САЩ. В доклада се посочва, че: „през следващите четири десетилетия, сегашният световен ред ще бъде заменен от нов”.

Между другото, когато през 1999 Путин обеща, че през 2015 руснаците ще настигнат по жизнено равнище Португалия (най-бедната западноевропейска държава), това беше посрещнато с ирония от западните експерти и от медиите, но днес средните доходи в Русия са вече 60% от португалските. При това, няма признаци, че темповете на руския икономически ръст ще намалеят, докато доходите в Португалия падат заради кризата. Ако тенденцията от последните десетина години се запазят, в края на 2014 доходите на глава от населението в Русия ще надминат не само тези в Португалия, а и в Япония.

Макар че, както посочва и Бен Арис, руснаците ще трябва да свършат още много неща, страната направи нелош старт и започна да се измъква от ямата, в която се оказа в края на 2008. През 2010, в почти всички сектори на руската икономика, беше регистриран сериозен ръст, макар че обемът на производството и продажбите продължи да е под постигнатото две години преди това равнище.

Днес и руските, и чуждестранните инвеститори използват спада в цените и, съответно, възстановяването на икономиката върви с високи темпове. Благодарение на евтините активи и паричния излишък, през миналата 2010 в Русия се реализираха над 3000 сливания и поглъщания на фирми, т.е. почти десет пъти повече, отколкото в по-мощната китайска икономика. При това, както посочва Thompson Reuters, тези сделки, чиито среден обем е 10,5 млн. долара, са били свързани най-вече с частния сектор, докато сходните китайски сделки, със среден обем 166 млн. долара, са се сключвали предимно между държавни предприятия.

По същия начин, въпреки резкия спад на преките чуждестранни инвестиции, в сравнение с 2008, през последните няколко месеца стратегическите инвеститори осъществиха няколко мащабни вложения в руската икономика. Като цяло, през 2010, преките чуждестранни инвестиции в нея достигнаха 40 млрд. долара, т.е. ½ от тези през 2008, но макар че общият им обем е намалял, нараства обемът на отделните сделки, тъй като стратегическите инвеститори вече са набрали достатъчно смелост за да влагат средствата си в Русия. Знакова сделка в това отношение бе обмяната на акции между ВР и руската държавна компания „Транснефт”, на стойност 1,5 млрд. долара, което илюстрира готовността на една от най-големите петролни корпорации в света да действа на руския пазар. Още по-показателна е покупката (за 3,8 млрд. долара) на компанията за производство на млечни продукти „Вим-Бил-Дан” от гиганта PepsiCo – най-голямата сделка в руската история, в резултат от която PepsiCo се превърна в най-големия производител на хранителни продукти в Русия.

Бързо се възстановява и руският банков сектор. Според кредитния анализатор на развиващите се пазари в лондонския фонд Ехоtix Андре Андрияновс: „В момента за нас не се откриват кой знае какви възможности в Русия, тъй като задълженията към банките бяха бързо преструктурирани и, съответно, на компаниите не се наложи да продават активи. Днес банките разполагат с повече от достатъчна ликвидност и разчитат на лихвените проценти, изчаквайки възстановяването на кредитирането”.

В миналото руската икономика демонстрираше ръст, по-скоро, въпреки действията на правителството, а не благодарение на тях. Притокът от петродолари позволяваше да не се пести при покупката на техника и потребителски стоки, но държавата реализираше твърде бавно необходимите реформи. Руският корпоративен сектор не се отличава с особено рационални разходи или кой знае колко добро управление, но бизнесът в страната просперира, благодарение на голямото количество свободни средства.

Тоест, налага се изводът, че Русия не просто няма как да „изпадне” от BRICS, но и има всички шансове да укрепи позициите и ролята си в рамките на тази група, обединяваща най-перспективните и бързо развиващи се икономики на планетата.

„Многополюсен” или „мултипартньорски” модел?

Независимо от проблема с BRICS и тези с другите развиващи се държави, основната цел на външната политика на президента Обама, след идването му в Белия дом, беше утвърждаването на американското лидерство, след като едностранният подход и войните, започнати от администрацията на Буш, отслабиха съюзниците на Вашингтон и ерозираха неговата хегемония.

Както е известно, в първия доклад на администрацията на Обама за Националната стратегия за сигурност, публикуван през май 2010, ясно се посочва, че „националната ни стратегия за сигурност концентрира усилията си за възраждане на американското лидерство, така че да можем по-ефективно да прокарваме нашите интереси през ХХІ век”. Засягайки въпроса за световните икономики, способни (според Вашингтон) да претендират за глобално лидерство, в първото си обръщение „За състоянието на Съюза”, от януари 2010, Обама ясно декларира, че „никога няма да приеме второто място за САЩ”.

В рамките на тази политика, САШ се опитват да предотвратят развитието на многополюсна система, правейки незначителни отстъпки на развиващите се нации, които да позволят на Вашингтон да съхрани позициите си още дълги години.

Най-новата американска схема, лансирана преди малко повече от година и половина от държавния секретар Хилари Клинтън, залага на формирането на т.нар. „мултипартньорски” свят, като алтернатива на „многополюсния”. В съответствие с тази концепция, администрацията на Обама възнамерява да поеме ролята на „старши партньор”, държащ лидерските позиции в международната „коалиция на добрата воля”, което, на практика, само ще укрепи доминиращите позиции на Вашингтон в глобален план.

„Искаме да бъдем лидер – заяви в тази връзка Хилари Клинтън пред Съвета за международни отношения – като разширяваме и укрепване сътрудничеството между голям брой действащи лица и, в същото време, ограничаваме и намаляваме конкуренцията, измествайки равновесието от многополюсния към един мултипартньорски свят. Наясно сме, че този подход не е панацея. Но няма да изоставим целта си. Не всички в света се отнасят добре към нас или споделят нашите ценности и интереси. А някои активно ще се стремят да ни попречат. В тези случаи, партньорството ни може да се трансформира в коалиция от държави за сдържане или ограничаване на тези негативни действия”.

На думи, САЩ подкрепят евентуалното разширяване на Съвета за сигурност и увеличаване пълномощията на развиващите се страни в рамките на групата на 30-те водещи индустриални държави, в Световната банка и в МВФ. Освен това, Държавният департамент се стреми към установяването на тесни двустранни отношения с различни държави, което улеснява удържането им в американската сфера на влияние. Вашингтон възнамерява да действа като доминираща световна сила докато може да си го позволи. В крайна сметка, Америка си остава богата милитаризирана държава с достатъчно силни и достатъчно послушни съюзници измежду индустриално развитите държави, сред които са страните от Европа (и НАТО), възелът Великобритания – Австралия – Канада – Нова Зеландия, а също Япония, Южна Корея, Тайван и други страни. Въпреки това, продължаващата глобална диверсификация на икономическите и политически ресурси по отношение на развиващите се държави, както изглежда, неизбежно води до налагането на многополюсен световен модел. В тази връзка, отново ще цитирам доклада „Глобални тенденции 2025”: „ Безпрецедентното изтичане на богатства от Запад на Изток, на което сме свидетели в момента, ще продължи и в обозримо бъдеще... Предполагаемите показатели на икономическия растеж на Бразилия, Русия, Индия и Китай говорят за това, че към 2040-2050 общият БВП на тези държави вероятно ще се изравни с този на страните от Г-7. Китай, в по-голяма степен, отколкото която и да било друга държава, възнамерява да увеличи влиянието си в света през следващите двайсетина години. Ако сегашната тенденция се запази, през 2025 Китай ще се утвърди като втората икономика в света и ще се превърне във водеща военна държава”. На практика обаче, Китай се превърна във втората световна икономика още през август 2010, т.е. 15 години по-рано от прогнозираното.

В тези условия, колко от непрекъснато укрепващите позициите си развиващи се държави ще са склонни да следват безропотно политиката на все по-ненадеждната и прекалено милитаризирана Америка?

Времето за вземане на решение относно архитектурата на бъдещото световно лидерство наближава. В определен момент, след 10-20 години, Вашингтон вероятно ще трябва да се задоволи само със значима (но не и изключителна) роля в света.

Макар че, разбира се, има и друга възможност.

Отчитайки взривоопасната ситуация в света: наближаващият „петролен пик”; климатичните промени; несекващите войни, водени от САЩ; проблемът с бедността, който ще се задълбочи още повече, когато населението на планетата нарасне от сегашните 6,8 млрд. до над 9 млрд. души, през 2050 и  стремежът на много развиващи се държави към по-справедливо разпределяне на глобалното лидерство, САЩ биха могли да решат своевременно да се ориентират към глобална военна агресия за да съхранят доминиращите си позиции, като е възможно това да доведе дори до Трета световна война.

Имайки предвид ерозията на американската политическа система, продължаваща вече не едно десетилетие, чудовищно раздутия арсенал на Пентагона, милитаризацията на американското общество и готовността на Вашингтон и корпоративните медии да си сътрудничат в „продажбата” на войни на слабо информираната общественост, подобна възможност не би трябвало да се изключва напълно.

Невъзможно е да се прогнозира, как точно ще се развият нещата. Поне засега обаче, американската нация все още притежава достатъчно власт за да твори сама собствената си история. И това не е толкова въпрос на гласуване, колкото на вземане на необходимите мерки за коригиране „отдолу” на опасното пристрастие на американската политическа система към воденето на войни и удържане на всяка цена глобалното господство на САЩ, непростимото бавене при вземането на адекватни мерки против климатичните промени и равнодушието към огромното и задълбочаващо се икономическо неравенство.

* Българско геополитическо дружество