Съвременната школа по геополитика във Франция, която е основана през 70-те години на миналия век от професор Ив Лакост, е най-старата и най-влиятелната в Европа. Десетки студенти годишно защитават магистърски дипломи по геополитика, като някои от тях имат възможност да завършат и вероятно единственото в света докторско обучение по геополитика в Парижкия университет. Първото специализирано списание по геополитика в Европа „Херодот” излиза редовно вече над 30 години, а годишният брой на специализираните и популярни публикации по геополитика във Франция нараства. Съществуват и профилирани телевизионни предавания на тази тема, като геополитическият анализ намира своето практическо приложение както в областта на външната, така и на вътрешната политика на тази страна.

Същевременно, класическите изследвания по геополитика във Франция, които с основание могат да се смятат за предшественици на сегашната школа, остават слабо познати за широкия кръг специалисти не само в чужбина, но и в самата Франция. Що се отнася до България, публикациите, посветени на класиците на френската геополитика на практика липсват.

Тази статия си поставя скромната цел да представи основните постижения на френската школа по класическа геополитика, да разкрие причините и, най-вече, естеството на нейното „тотално” противопоставяне с германската геополитика между двете световни войни и да хвърли светлина върху българската тема в нея. Смятам последното за особено полезно, тъй като статиите, посветени на България, представляват уникално странично свидетелство за геополитическите залози на нашата външна и вътрешна политика до и по време на Първата световна война. Подобен, бих казал, безспристрастен анализ е особено ценен, тъй като той продължава да не достига дори днес в нашите собствени изследвания за геополитическото минало, настояще и бъдеще на България.

Фридрих Рацел – ранният модел на френската политическа география

Безспорно е, че класическите геополитически изследвания във Франция се появяват в края на ХІХ и в началото на ХХ век под изключителното влияние[1] на идеите на германския географ Фридрих Рацел, публикувал през 1897 фундаменталното си произведение „Политическа география”[2]. Концептуалната близост между Фридрих Рацел и основоположника на университетската география във Франция Пол Видал дьо ла Блаш, както и собственият принос на последния за развитието на френската и, най-вече, на европейската геополитическа мисъл, съдържащ се в книгата му „Източна Франция (Алзас и Лорен)”[3], са предмет на изследване на друга моя статия[4].

Поради тази причина тук бих искал да отбележа само балансираната и, в крайна сметка, положителна оценка за книгата на Рацел „Политическа география”, която се съдържа в рецензията за нея, публикувана от Видал в списанието „Географски анали” през 1898. Между другото, Видал приема една от най-оспорваните по-късно тези на Рацел - тази за органичния или биогеографски характер на държавата, като напълно закономерна и научна: „Една дума, с която не би трябвало да се злоупотребява, но която г-н Рацел употребява с основание, когато говори за държавите, е понятието за живия организъм.”[5]

Със сигурност може да се твърди, че статията на Видал е израз на подчертано уважение към приноса на Рацел за развитието на политическата география; в нея липсва какъвто и да било научен или политически антагонизъм, като единствената нотка на скептицизъм се отнася до склонността към абсолютизиране и превръщане на някои от изводите в постоянни постулати или дори „закони”: „Когато вече  сме прочели тези томове, проникнати от силна съдържателност, съзнанието може да изпита някои съмнения към предложения, които по своята форма изглеждат догматични, по отношение на относителността на явленията. (…) Във вечната подвижност на влиянията, които си обменят природата и хората, би било преждевременно да се формулират закони. Но и сега е ясно, че вече се очертават някои методически принципи. Колкото и незначителен да е този преглед, бих искал той да подтикне читателите да се запознаят с произведенията на г-н Рацел. В тях те ще намерят една концепция за политическата география, с всички присъщи й развития, която отговаря, в общи линии, на сегашното състояние на науката.”[6]

Същевременно, още на този твърде ранен етап на обособяване на собствения облик на френската геополитическа мисъл и на нейното разграничаване от германските й образци, статията на Видал предоставя ценно свидетелство за неговите същински научни интереси и предпочитания, вероятно провокирани от творчеството на Фридрих Рацел, които принадлежат към по-общата област на хуманната география и се отнасят към ролята на човека като активен и самостоятелен географски фактор: „Със сигурност еманципацията, чрез която човекът се освобождава малко по малко от робството на местните условия, е един от най-поучителните уроци на историята. (…) С поселищата, които той основава на повърхността на земята, с действието, което той упражнява върху реките, върху самите форми на релефа, върху флората, фауната и цялото равновесие на живия свят, той принадлежи към географията, където играе ролята на причина.”[7]

Още тук може да се долови пределно ясно и един друг елемент, който впоследствие ще се превърне в демаркационна линия не толкова между френската и германската школа в областта на геополитическите изследвания, колкото между два от историческите етапи в еволюцията на самия метод. Става дума за разширяването на интереса от „вътрешната”, сравнително пасивна, политическа география към „външната”, далеч по-активна геополитика на държавите, разгледана в нейната регионална или дори континентална перспектива: „Елементите на политическия живот се формират и прецизират в контакт с противникови сили. По такъв начин се проявявава необходимостта държавата да не се изучава като изолирана клетка, като някакава част от земната повърхност. (…) Над държавите съществува, доминирайки ги, това, което може да се нарече политически региони. Франция, граничеща с шест различни държави, е географски свързана с политическия регион на Западна Европа. Англия е успяла да се изплъзне от този регион, трансформирайки се в една гигантска таласокрация, чрез комбинация от острови, проливи, носове, стратегически точки, свързани от океана. Граничната зона на степите съставлява, в Азия, огнище на политическо действие, което засяга Русия, Иран и Китай.”[8]

Смъртта на Фридрих Рацел през 1904 е отбелязана с нова статия на Видал дьо ла Блаш в „Географски анали”, в която той отдава дължимата почит на своя колега: „Да се реабилитира в географията човешкият елемент (...) и да се възстанови единството на географската наука на базата на природата и на живота, такъв е в общи линии планът на неговото творчество.”[9]

„Тоталният” сблъсък с германската Geopolitik

Драматичното разграничаване и противопоставяне между френската и немската школи по геополитика настъпва след смъртта на техните основоположници и се определя от драстичната промяна в историческия контекст на отношенията между двете държави: поражението на Германия в Първата световна война, Версайския мирен договор, идването на власт на хитлеристката Национал-социалистическа партия, създадаването на Третия Райх... В тези условия, връзката между двете течения се запазва, дори тя става по-интензивна, но нейният, дотогава колегиален, характер се променя в антагонизъм и крайно отрицание. Променят се, разбира се, и действащите лица, чиито възгледи и лични съдби са пряко белязани от трагичния исторически преиод, в който те живеят и творят.

От едната страна, генералът-професор Карл Хаусхофер, основател на германската школа по геополитика (Geopolitik), който не успява да понесе съмнението, че неговите изследвания и публични действия са допринесли по някакъв начин за античовешката политика на хитлеристкото правителство, се самоубива, заедно със съпругата си, малко след края на Втората световна война. От другата страна, двамата главни представители на френската школа по геополитика (по това време, политическа география) – Жак Ансел и Албер Дьоманжон, първият от които намира преждевременната си смърт през 1943, вследствие преследванията на Гестапо, а вторият е обект на репресии от страна на германските власти след окупацията на Франция.

Сложните лични отношения между френските и германските геополитици по това време намират израз в едно писмо на самия Карл Хаусхофер до неговия издател Курт Фовинкел, с дата от 2 април 1943, в което той проявява „жив” интерес към съдбата на Жак Ансел и Албер Дьоманжон: „Какво става с приятеля Ансел? Знае ли той, че преди време задействах Върховното командване на въоръжените сили (O.K.W.), за да спася неговия автомобил и че задействах също Германската академия, за да не бъде реквизирана вилата на Дьоманжон? Ако те не знаят това, можете да го съобщите на двамата чрез Пайо. Рози за бодлите на нашите неприятели ...”[10]

Подобна съпричастност изглежда сюрреалистична на фона на обстоятелството, че по времето, когато са писани тези редове, Жак Ансел  е в края на жизнения си път, след двугодишен престой в концентрационен лагер, а Албер Дьоманжон е покойник още от юли 1940...

Но да се върнем към същността на въпроса. Основният упрек на френските геополитици от междувоенния период към техните германски колеги – ненаучност и инструментализиране за политически цели на техните изследвания, е изразен по съвършено ясен начин още през 1930 от Жак Ансел в докторската му дисертация, озаглавена „Македония. Съвременното й развитие”: „Амбицията на няколко немски професори, обединени около Zeitschrift für Geopolitik (списание за геополитика, създадено и редактирано от Карл Хаусхофер, б.м.), беше да се нахвърлят обширни обобщения, преди да бъдат извършени (конкретните) анализи: те смятат, че могат да превърнат науката си в инструмент за възстановяване, във военна машина срещу новата Европа и срещу договорите от 1919-1920”[11].

Обвинението, че пангерманският хитлеризъм заема своите основания и терминология от геополитиката на германските професори, която, от своя страна деформира, главните идеи на Рацел, е потвърдено от Ансел през 1936, в книгата му „Геополитика”[12].

Четири години по-рано, през 1932, Албер Дьоманжон публикува статията си „Политическа география”, в която се съдържат още по-силни и емоционални оценки за недопустимите деформации на германската геополитика, настъпили след края на Първата световна война: „Трябва да констатираме, че германската геополитика съзнателно се отказва от всякакъв научен дух. След Рацел тя не е отбелязала никакъв напредък, а се е отклонила към терена на националните вражди и съперничества. Беше време, когато всички географи в Европа слушаха това, което идваше от Германия, като истинския глас на науката. Това време приключи (...). (...) Геополитиката е една „измама”, една машина за война. Ако иска да има научен авторитет, тя трябва да се върне към политическата география.”[13]

Тук следва да се отбележи, че в желанието си да се разграничи напълно от германската школа Дьоманжон отказва дори да признае термина „геополитика”, като продължава да се идентифицира единствено с класическата политическа география, създадена от Фридрих Рацел и, разбира се, доразвита от Видал дьо ла Блаш, докато подходът на Ансел, поне по формални признаци, е напълно различен. Той не само възприема термина „геополитика”, като озаглавява по този начин едно от централните си произведения, но се стреми да му придаде специфично, „научно” съдържание, което да го разграничи методологически от неговите германски колеги. В това отношение той не проявява особена изобретателност, а се връща, по същество, към основните елементи на предложената от Видал, още преди десетки години дефиниция за геополитиката: „Читателят ще извини привидния педантизъм, ако озаглавя това теоретично есе по политическа география с един неологизъм. Но ми се струва, че е необходимо да не се оставя терминът „геополитика”, който придоби известност отвъд Рейн, да бъде обсебен от привидността на немска наука. (...) Аз използвам същата дума, като я прилагам към една външна и динамична политическа география. Нямам претенции да иновирам, политическата география вече има своите майстори във Франция. Но тяхното внимание на анализатори (…) беше по-скоро насочено към вътрешната, статична политика на държавите, обяснена чрез географската среда. Проучването на отношенията между нациите беше приложено само в две дълбоки и изпълнени със съдържание произведения, „Източна Франция”, на Видал дьо ла Блаш, и „Рейн”, на Дьоманжон и Февр, последното съвсем скорошно.”[14]

Истинският принос на френските геополитици от онова време обаче не е терминологичен, а същностен. Действителната разлика или принадена стойност, в тяхното разбиране за геополитика, по отношение разбирането на германските им колеги, е концепцията за нацията, допълваща класическото за политическата география отношение между държавата и нейната окръжаваща среда, била тя политическа или физическа. Нещо повече, според Ансел политическата география има призванието да проучи не само тялото, т.е. държавата, но и нейната душа, т.е. нацията или, в частност, жизнения принцип, който се намира в основата на създаването на нацията[15].

Дьоманжон отива по-далеч, като в статията си „Политическа география, по повод на Германия”[16] защитава тезата, че в основата на развитието на държавата са мотивите (намеренията), довели до нейното създаване. Според него, държавите са изкуствени образувания, създадени от човешката воля. Съобразно мотивите за тяхното създаване те могат да бъдат два типа: персонални – когато основната причина за тяхното пораждане е волята на дадена личност, и национални:   „В националната държава политическата формация зависи от волята на група хора, говорещи един език, обединени от общност на спомени и на цивилизация, която заема определена територия и има желанието да превърне тази територия в държава. Този тип държава, основан на националната идея, се разпространи значително през последния век на европейския континент. Той дълбоко се различава от персоналната (едноличната, б.м.) държава в този смисъл, че неговата жизненост не се състои единствено в броя и материалното богатство на жителине му, а и в съзнанието, че те притежават собствена стойност и собствена сила, които ги подтикват да се противопоставят на други националности.”[17]

Предвестници на съвременната геополитическа мисъл във Франция

Тезата за геополитическите намерения или мотиви е доразвита след Втората световна война от съвременните представители на френската школа Жан Готман, който предлага концепцията за „иконографията” или за цялостната система от символи, в които един народ вярва[18], и от Ив Лакост[19], според когото „геополитическите представи” са една от основните движещи сили в поведението на държавни или недържавни субекти.

Така, генезисът на една от националните особености на съвременната школа по геополитика във Франция може да се проследи до творчеството на Албер Дьоманжон през 30-те години на ХХ век. По същия начин бихме могли да потърсим в произведенията на Жак Ансел тези признаци на „идеалистичната геополитика”, които съставляват, в отрицание на доктрините за реалната или силовата геополитика, друга национална отличителна черта[20] на френската школа: „Тази игра, скромна и ефикасна, на Обществото на равнопоставените нации (Обществото на народите, предшественик на ООН, б.м.), сведена до европейската роля на настойник на слабите, се сблъсква в крайна сметка с авторитарните и хегемонистични амбиции (…).”[21]

Нека не забравяме обаче, че концепцията за „идеалистичната геополитика”[22] е развита блестящо от основоположника на френската академична география Пол Видал дьо ла Блаш в последното му произведение „Източна Франция (Алзас-Лорен)” и, че дори Фридрих Рацел не е чужд на нейното привличане[23]. Но, ако трябва да се говори за първоизточник, това най-вероятно е френският географ Елизе Реклю, автор на 19-томната „Нова всеобща география”, публикувана в периода 1872-1894. Именно той формулира революционната за времето си (а и не само за него) идея, че сътрудничеството, а не съперничеството или силовото противопоставяне, се намира в основата на международното политическо равновесие: „Истинското равновесие ще се установи единствено тогава, когато народите от континента могат сами да решават съдбата си, когато се откажат от измисленото право на завоевания и свободно се конфедерират с техните съседи с цел управление на общите интереси.”[24]

Нещо повече, схващането на Реклю за предмета на географската наука се доближава плътно до широкото определение за политическа география, до което достигат основоположниците на тази дисциплина няколко десетилетия по-късно: „Ако географията, в тесния смисъл на понятието, която се занимава само с формата и релефа на планетата, ни излага пасивното състояние на народите в тяхната някогашна история, статистическата или историческа география, напротив, ни показва хората в тяхната активна роля, вземайки надмощие чрез работата над средата, която ги заобикаля. (…) Тези неизброими промени, които човешката индустрия осъществява във всички точки на глобуса, съставляват една от най-важните революции в отношенията на човека със самите континенти.. (…) Постепенната промяна на историческата важност на конфигурацията на земите е това капитално обстоятелство, което трябва да се запомни добре, когато искаме да разберем общата география на Европа.”[25]

В обобщение, би могло да се посочи, че различията на френската школа по класическа геополитика от германския й аналог имат най-вече методологичен характер. Те се състоят в съзнателен отказ от формулирането или обслужването на определен политически проект (деполитизация на геополитическите изследвания) и в общи линии не се отнасят до тяхната същност. Ако беше възможно изолирането на предполагаемата връзка и влияние на класическата германска геополитика върху политиката на хитлеристкия режим, различията между двете школи щяха да се сведат до различия между два подхода – аналитичен срещу концептуален (доктринарен)... За съжаление обаче, подобна екстраполация не е нито възможна, нито оправдана.

От друга страна, съзнателният отказ на френската школа от политическо или по-скоро практическо инструментализиране на геополитическите изследвания (което е типично, например, за редица англосаксонски автори) не означава пълно отсъствие в нея на нормативен елемент, напротив. Но, за разлика от други национални направления, френската концепция за геополитика се отличава, поне частично, с идеалистичен или в краен случай локално-регионален характер.

„Жизненият път на балканските нации” според Жак Ансел

Както беше посочено по-горе, в центъра на интересите на представителите на френската школа по класическа геополитика – за разлика, например, от техните германски или англо-американски колеги – се намира нацията (националната идентичност) и в, частност, „жизненият принцип на нейното формиране”. Именно на тази тема е посветено може би най-известното произведение на Жак Ансел „Народи и нации на Балканите. Политическа география”, издадено за първи път през 1930 и преиздадено отново през 1992 и 1995, във връзка с войните в бивша Югославия.

Интересите и дори личната съдба на Жак Ансел са тясно свързани с балканската проблематика, която е вероятната причина той да се ориентира трайно към политическата география. По време на Първата световна война, след като е мобилизан през 1914 и ранен на два пъти на фронта в Лорен, Ансел е назначен като офицер първоначално към щаба на френската Източна армия, воюваща на Балканите, а по-късно е зачислен в щабовете на различни дивизии на т.нар. от самия него „български фронт”. По време на Парижката мирна конференция е експерт по балканските въпроси към френската делегация. След защитата на докторската си теза, е професор по политическа география във Висшия институт за международни изследвания в Париж.

Според разбиранията на Ансел, в основата на процеса на формиране на съвременните държави не са нито етнографският („расов”), нито езиковият фактор, въпреки че последният представлява може би най-лесния за възприемане признак на една общност. Общо взето, езиковият критерий е не особено надежден при определянето както на територията, така и на идентичността на една нация, доколкото той е по-скоро изкуствена, подлежаща на „моделиране”, отколкото обективна политико-географска категория. Особено, когато става дума за балканските нации: „В наше време съществува тенденцията езикът да се моделира съобразно нацията: всяка нация, която произхожда от Османската империя, настояваше за собствен цивилизационен (официален, б.м.) език. Следователно езикът не е напълно естествен факт. Той е институция, създадена от хората, която се развива в хода на историческите събития. (...) Чрез своята администрация, училища, задължителна военна служба, държавата успява да наложи, дори без насилие, използването на един общ език. (…) На Балканите националните езици са сравнително нови, голяма част от тях са литературни и административни езици; като в същото време народните наречия са запазили своята голяма жизненост.”[26]

Нещо повече, езиковите и политическите граници съвсем не са достатъчни, за да предизвикат вътрешно или национално диференциране на балканското население, което е склонно към групиране по признака „начин на живот (genre de vie)”, при това до такава степен, че дори може да се говори за единна, предимно земеделска, „балканска цивилизация”. Тук следва да се вметне, че синтетичната категория „начин на живот”, приложима към хуманната и политическата география, е въведена и широко използвана от Пол Видал дьо ла Блаш в най-известното му произведение[27] и се смята за едно от най-големите му научни постижения: „Грък, славянин, румънец, планински албанец си приличат повече помежду си, отколкото със своите сънародници, живеещи в равнините, по начина на обличане, на хранене, на отглеждане на добитъка, на строеж на къщите (…). Каквито и да са причините за това (и ние нямаме намерение да се губим в хипотези) (…), съществува следователно една балканска цивилизация, която е идентична, с изключение на езика, за всички селски групи. Географската среда може да обясни начините на живот. Но очевидно е, че тя е съвсем недостатъчна, за да определи националните съзнания (идентичности).”[28]

В общи линии, нито езиковите и етническите, нито географските фактори, сред които физическите условия, пътищата и комуникациите, както и, не на последно място, „начините на живот”, имат определящо влияние върху формирането на националните идентичности на Балканите. Те могат да бъдат само благоприятна среда за техните териториални форми, но не и решаващо условие за създаването им. Главното обяснение за това е, че макар и геополитическа, нацията не е географска (материална), а морална категория: „Една държава може да бъде маркирана върху картата. Нацията е морална общност, която е по-неудобна за делимитиране. (…) Нацията се ражда от съзнанието, което определени хора придобиват за тяхната солидарност. Настъпва момент, когато тази солидарност е достатъчно силна, за да вдъхнови желанието за политическо обединяване. Ядрото за това ще бъде държавата, която първа успява да утвърди своята независимост, своето совободно управление в една достътъчно естествена рамка, за да има шансове да оцелее. Привличайки към себе си надеждите, тя кристализира териториите. Ембрион на нацията, малката държава свързва разкъсаните участъци, превръща се в национална държава.”[29]

Очертавайки процеса на формиране на съвременните балкански нации, Жак Ансел закономерно стига да извода за активната и често определяща роля в него на новоосвободените държави, възникнали от разпадането на Османската империя. Но той не спира до там. Преминавайки от политико-географски към геополитически анализ, Ансел откроява важността на „външните” фактори, в частност на „европейските велики държави”, в националните процеси на Балканите, както и основните географски и дори морални мотиви на тяхната политика в този регион: „Балканските нации в никакъв случай не са изолирани: съдбата им не зависи изключително от тях. Не е възможно да се разбере вътрешната политика на тези народи (…), ако се забрави за ролята на европейските велики сили. (…) Великите сили се ръководят главно от егоистични съображения. (...) Балканите са пресечната точка на морските и сухоземните пътища от Европа към Азия. Това е точката, в която се срещат държавите, оспорващи си кръстовищата на Източното Средиземноморие. Европо-азиатските таласокрации, континеталните империи, в търсене на излаз на морето, великите сили „с общи интереси” трябваше да отрекат „ограничените интереси” на народите на Балканите; по-точно те ги защитаваха само, доколкото тези интереси възпираха противниците им.”[30]

Българската тема в изследванията на Жак Ансел и Албер Дьоманжон

Използвайки казуса, който вероятно най-добре познава – македонският въпрос, Жак Ансел достига и до последния елемент в предложения от него алгоритъм на балканския национален процес. Този елемент се съдържа и в публикуваната още през 1919 негова статия, посветена на България – „Единството на българската политика: 1870-1919”[31]. Според него, поради липсата на собствени национални стремежи в Македония, нейната окончателна националност ще бъде определена отвън, т.е. от тази съседна нация и държава, която окаже най-силно привличане върху нейното население[32]. В конкретния исторически момент, много малко вероятно е това да се окаже единствено България, въпреки очевидната близост на двата езика, както и на доминиращите български национални позиции в Македония през ХІХ век: „Безпристрастни лингвисти, като Мейе от Колеж дьо Франс, смятат, че съществува преход от македоно-сръбски тип към македоно-български през непрекъсната серия вариации. Някои диалекти се доближават до сръбския, други до българския; езикът на Скопска Черна гора, на Куманово, на Прешево, накратко на македонския Север, е аналитичен като българския.”[33]

Както и: „Ферманът от 1870, договорът от Сан-Стефано, „организациите” (ВМРО, б.м.) на Стамболов успяха да убедят голям брой балкански славяни, че славянското единство ще се осъществи около българския Пиемонт. В София се стекоха многобройни политици, произхождащи от Македония (…). Те успяха да наложат виждането, че Македония е исконна българска провинция: чрез тях Македония мина на първи план в българската политика.”[34]

Все пак, въпреки горните предпоставки, по-вероятното развитие е населението на Македония да придобие националната идентичност на държавите, които са анексирали съответните географски дялове от нейната територия след войните през 1913-1919: „Най-напред, Македония, която може би е била единна в историята, се разпадна. Човешката дейност създаде граници (…). През последните години трите части се развиха, всяка по свой начин, като усилията доведоха до тяхното сливане със съседните народи: погърчване (еленизация) на Юга, санитарно и земеделско дело на Севера, убежище на Изток на македонците, които се смятаха за българи. (…) Това са факти, които някои приветстват, а други – осъждат. Но това са факти.”[35]

Що се отнася до геополитическия модел на българската външна политика, той несъмнено е изцяло доминиран от македонския въпрос, като съществено влияние върху формирането му е оказала и (манипулативната) политика на външните сили, т.е. на великите държави, в лицето най-вече на Русия и на Германия: „Руските панславистки среди и техният представител в Константинопол, генералът-посланик Игнатиев, след като бяха създали религиозната Велика България, изправяха на крака, на Цариградската конференция, а по-късно и в договора от Сан-Стефано от 3 март 1878, (политическата) Велика България, управлявана от автономен принц (…). Нейните чисто политичисеки граници, които игнорираха гърците в Македония и стесняваха сръбските земи, намиращи се в сферата на влияние на Австрия, оттогава послужиха за основа на българските (териториални) искания.”[36]

И още: „Германия започна (през Първата световна война, б.м.), като приспа България с грандиозните си планове за Mitteleuropa, предвиждащи известна роля на нейния васал в бъдещия икономически съюз. Науман, теоретикът на Mitteleuropa, настоява, в една брошура от 1916, за създаването на Велика България, като съставна част от неговата система.”[37]

Геополитическите изследвания на Жак Ансел за „жизнения път на нациите” на Балканите, в това число и на българската, са странично и професионално свидетелство за тяхната еволюция в условията на вътрешни и външни противоречия и съперничества. Може да се приеме, че описаният от него политико-географски модел отразява сравнително точно съществуващото тогава състояние на балканските държави и нации. Особено проницателни са заключенията му за относителната роля на езика и на географските условия при тяхното формиране, както и за централното място на държавата и на присъщите й институции в утвърждаването на националните идентичности в този регион на Европа. По подобаващ начин е направена и морална оценка за политиката на великите сили по отношение на балканските държави, която обаче страда от известна непълнота, доколкото не засяга Франция и нейните безспорни заслуги за цялостното устройство на Европа след Първата световна война.

Разбира се, има събития, които Ансел не е могъл да предвиди. Сред тях е например появата на македонската държава, в рамките на СФР Югославия, след края на Втората световна война - фактор, който оказва своето влияние (при това в пълно съответствие с описания от самия него национален процес) върху формирането на националната идентичност на тази страна. Има и наблюдения и обобщения, които Ансел е формулирал, но които не са получили дължимото внимание от възможно най-заинтересованите от тях страни. Такъв е безспорно случаят – независимо от конкретните исторически обстоятелства – със статията му, посветена на България и на геополитическия модел на нейната външна политика, намиращ се под изключителното и догматично влияние на националната идея, сведена до т.нар. „македонски въпрос”.

Различно, но не по същество, а само по своята гледна точка, е свидетелството за нашата страна на другия виден представител на френската геополитическа школа от това време Албер Дьоманжон, което се съдържа в статия та му „България”[38], публикувана през 1920, т.е. само година след текста, посветен на същата тема, на неговия научен събрат Жак Ансел.

В началото Дьоманжон анализира новите граници на България, съгласно Ньойския мирен договор от 1919. Макар да губи сравнително незначителни територии, за сметка на Румъния и Сърбия, те имат чувствително значение за нея поне по две причини – стратегическа и национална. От една страна, и Южна Добруджа (отнета от България още с Букурещкия мирен договор от 1913), и районите на Босилеград и Струмица и тяхното население, имат безспорно български характер, а от друга – загубата им намалява, макар и в локален план, стратегическата значимост на собствената й територия, доколкото я „отстранява” от възлови комуникации, като връзката между Дунав и Черно море и пътищата по долините на Нишава и Морава, водещи съответно към Белград и Солун.

Най-тежки изглеждат териториалните загуби в Западна Тракия, в полза на Гърция, но не толкова поради техния размер или стопанско значение, колкото отново поради техния подчертано стратегически характер. В този случай залогът е самото политико-географско положение на България, която губи всички шансове за излаз на „открито”, т.е. на Средиземно море:       „Откъм Гърция загубите на България са чувствително по-тежки. (...) Именно тук България плаща най-голямата цена за своето поражение; тя губи по-голямата част от Западна Тракия, която беше придобила през 1913, а с това и директният излаз на (Средиземно) море. (...) Укрепването на континенталния характер на нейната територия и затварянето на директния достъп до Средиземно море ни се струват най-тежките последици от войната за българската икономика.”[39]

В по-общ план, политико-географското положение на България претърпява, след края на войната, следната изключително неблагоприятна промяна: „България не може да достигне свободно море нито от север, където Дунав се влива в Черно море в румънски води, нито от изток, където изходът от Черно море се контролира от Протоците, нито от юг, където се изпречва гръцката територия. Изглежда, че българското обществено мнение в този момент се вълнува повече от това обстоятелство, отколкото от своите разочарования в Македония и Добруджа; това е поради причината, че често пораженията за една държава, свързани със загубата само на един път, могат да бъдат по-тежки от пропуснатите възможности за териториално разширяване.”[40]

Малко утешение за България е, че след загубите, свързани с Ньойския мирен договор, нейната територия е станала по-компактна и по-удобна за вътрешно устройство в сравнение с нейните съседи, които обаче, въпреки подобна относителна „слабост”, чувствително я изпреварват в абсолютни стойности.

В регионален план, континенталните особености на (вече) геополитическото положение на България я привързват към обширната степна зона в Евразия, която е дефинирана през 1904 от Халфорд Макиндър като „осева зона”, или като „хартленд”, през 1919 (разбира се, тази аналогия присъства в статията на Дьоманжон само косвено, а не пряко):      „(...)върху цялата страна царят континенталните влияния, които привързват България към степните страни в Източна Европа, Румъния и Южна Русия. Единствено нейните планини, с техните гористи масиви, напомнят за зеленеещите страни от Централна Европа.”[41]

Във втората част на статията Дьоманжон поставя фундаменталния въпрос „В каква степен границите на българската държава съвпадат с границите на българската националност?”. Отговорът, в крайна сметка, се оказва отрицателен, като начинът, по който се стига до него изглежда удивително сходен с разсъжденията по същата тема на Жак Ансел; нещо, което убедително свидетелства не толкова за (невъзможното от геополитическа гледна точка) единство на българската нация, колкото за последователното методологическо единство на самата френска геополитическа школа.

И така, според Дьоманжон, преките белези на една националност са нейните език и религия, но базисното условие за силата и единството й е държавата. От тази гледна точка, може да се констатира, че „българското национално съзнание съществува отдавна”. На първо място, поради обективното лингвистично сходство между българи и македонци:          „(...) доколкото македонските диалекти широко използват определителния член, поставен в края на думата, някои филолози признават тяхната по-голяма близост с българския език, отколкото със сръбския. По такъв начин, българската националност дължи своята жизненост най-напред на употребата на един оригинален език, притежаващ собствена структура, който е успял да просъществува и свободно да се развива по време на османското робство.”[42]

На второ място, силата на българската нация се дължи на нейната религия и църковна независимост: „Веднъж установено религиозното единство на българите в рамките на Османската империя, политическото им единство не беше далеч. (...) По мнението на всички безпристрастни наблюдатели, не подлежи на съмнение, чя тя (българската кауза, б.м.) беше частично успяла. Посредством своите училища и общности, посредством усърдието на своите свещеници и учители, българското духовенство беше събудило в Македония, особено в градовете, едно българско съзнание, което всеки ден се задълбочаваше (...); (...) македонците масово емигрираха към България и, когато по време на Балканските войни, преселението се засили, десетки хиляди македонци намериха убежище отново в България.”[43]

Въпреки това обаче, и съвсем по „правилата” на геополитическия анализ - такъв, какъвто се практикува от френската школа по това време, единството на българската нация не може да се състои, не толкова поради липсата на езикови и културни предпоставки, напротив, а поради слабостта на централния елемент в процеса на национално обособяване - държавата...

„Но сега Македония е загубена за българската държава. Изглежда вероятно, че българският отпечатък, който няма да бъде поддържан от политическо действие, рискува да се загуби под сръбския отпечатък и дори под гръцкия отпечатък. (...) Не подлежи на съмнение, например, че жителите на района на Морава (Ниш, Враня, Пирот, Лесковац) някога са се смятали за българи, но че четиридесет години сръбски режим са ги сърбизирали напълно. Безспорно така ще се случи и с македонците от славянски произход. Българската държава почти се беше възползвала от случая да ги превърне в свои. В рамките на една друга държава, влияниянието на средата и общия живот, които ще се упражняват в дългосрочен план, ще ориентират това население по друг начин.”[44]

Заключение

Това са донякъде тъжните, но безпристрастни констатации на Албер Дьоманжон за българската нация и държава, веднага след края на Първата световна война. Той, както и Жак Ансел, не биха могли да предвидят еволюцията в националните процеси на Балканите, след образуването на македонската държава, 25 години по-късно. Последното не омаловажава по никакъв начин анализа, който двамата автори, прилагат към българската тема, като част от техните по-широки интереси в областта на политическата география и геополитиката.

Ако има нещо достойно за дълбоко съжаление обаче, това не е обстоятелството, че някои от конкретните им очаквания не са се оправдали, а че цялостното послание на тяхното забележително творчество остава и днес неразчетено от съвременното българско общество и най-вече от политическата ни класа. А то се състои в сравнително елементарния за посветените факт, че политиката на една държава, която е лишена от фундамента на собствения геополитически анализ и е замъглена от виденията на персонални, национални или идеологически фиксации и стереотипи (без дори да споменаваме външните влияния и поръчки) трудно може да бъде успешна и полезна, най-вече за собствената си нация. Както преди 90 или 100 години, така и в бъдеще...

София, април 2011

Бележки:

1. Разбира се, Ратцел не е единственият научен модел на френската школа по геополитика, чиято “доктрина” е в не по-малка степен повлияна от националната, при това многовековна, традиция да се анализира влиянието на природните условия върху начина на живот на човека и неговите политически формирования. Подобен подход е присъщ не само за философите-просветители от ХVІІІ век, като Монтескьо и Жан-Жак Русо, но дори и за Жан Боден в края на ХVІ век.

2. Ratzel, Friedrich, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux (Avant-propos de Michel Korinman), Paris, 1987, 220 p.

3. Vidal de la Blache, Paul, La France de l’Est (Lorraine – Alsace), Paris, 1920, 280 p.

4. Казаков, Емил, Неизвестните Видал дьо ла Блаш, Ратцел и Макиндър или за “агеополитичното” начало в класическата геополитика, сп. Геполитика и геостратегия, София, 2010, бр. 6, с. 159-175

5. Vidal de la Blache, Paul, La Géographie politique, à propos des écrits de M. Frédéric Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1898, Numéro 32, с. 108

6. Пак там, с. 99, 111

7. Пак там, с. 99

8. Пак там, с. 109

9. Zimmermann, Maurice, Vidal de la Blache, Paul ; Friedrich Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1904, Numéro 72, с. 466, 467

10. Haushofer, Karl, De la géopolitique (Introduction de Hans-Adolf Jacobsen), Paris, 1986, с. 261

11. Ancel, Jacques, La Macédoine. Son évolution contemporaine, Paris, 1930, с. 322

12. Ancel, Jacques, Géopolitique, Paris, 1936, с. 5, 12

13. Demangeon, Albert; Géographie politique, Paris, Annales de Géographie, 1932, Numéro 229, с. 31

14. Ancel, Jacques, Géopolitique, Paris, 1936, с. 5

15. Пак там, с. 94, 96

16. Demangeon, Albert; Géographie politique, à propos de l’Allemagne, Paris, Annales de Géographie, 1939, Numéro 272, с. 466, 467

17. Пак там, с. 8

18. Sanguin, André-Louis, L’évolution et le renouveau de la géographie politique, Paris, Annales de Géographie, 1975, Numéro 463, с. 282

19. Lacoste, Yves, dir., Dictionnaire de géopolitique, Paris, 1993, с. 4

20. Claval, Paul, Géographie politique, géopolitique et géostratégie. Quelques réflexions, Paris, 2005, с. 4

21. Ancel, Jacques, Manuel géographique de politique européenne, Paris, 1936, с. 10-11

22. Тя в никакъв случай не бива да бъде абсолютизирана, доколкото съжителства с напълно реалистични концепции в национален план (така, както подобни идеи магат да се открият дори в германската геополитическа мисъл от междувоенния период), но така или иначе има оригинален и последователен характер, отличаващ я например от класическите англо-американски схващания за геополитика.

23. Ratzel, Friedrich, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux (Avant-propos de Michel Korinman), Paris, 1987, 220 p.

24. Reclus, Elysée, Nouvelle géographie universelle, Tome I : L’Europe méridionale, Paris, 1877, с. 30

25. Пак там, с. 7, 8

26. Ancel, Jacques, Peuples et nations des Balkans. Géographie politique, Paris, 1930, с. 89, 90, 91

27. Vidal de la Blache, Paul, Tableau de la géographie de la France, Paris, 1903, 395 p.

28. Ancel, Jacques, Peuples et nations des Balkans. Géographie politique, Paris, 1930, с. 135-136

29. Пак там, с. 167

30. Пак там, с. 189-190

31. Ancel, Jacques, L’unité de la politique bulgare: 1870-1919, Paris, 1919, 80 p.

32. Пак там, с. 24

33. Ancel, Jacques, Peuples et nations des Balkans. Géographie politique, Paris, 1930, с. 91

34. Ancel, Jacques, L’unité de la politique bulgare: 1870-1919, Paris, 1919, с. 28-29

35. Ancel, Jacques, La Macédoine. Son évolution contemporaine, Paris, 1930, с. 321

36. Пак там, с. 11

37. Пак там, с. 38-39

38. Demangeon, Albert; La Bulgarie, Paris, Annales de Géographie, 1920, Numéro 162, p. 401-416

39. Пак там, с. 403

40. Пак там, с. 404

41. Пак там

42. Пак там, с. 410

43. Пак там, с. 411

44. Пак там

* Доктор по геополитика, член на Българското геополитическо дружество

През втората половина на 30-те години на миналия век, паралелно с постепенното стопанско съживяване, след преминаването на върха на световната икономическа криза,  числеността на новородените деца в България рязко спада. Това снижаване на броя на ражданията се дължи на комплекс от фактори, между които най-значими са: промяната на структурата на фертилния контингент (намаляването през този период на жените в най-активната детеродна възраст от 18 до 23 години поради  малочислеността на военновременното поколение, родено в периода 1916-1918); възникването и поддържането на миграционен дефицит, след 1926, който също допринася за снижаването броя на жените във фертилна възраст; влошаването на жизненото състояние на населението по време на кризата; засилването на урбанизацията и възприемането на нов (ограничен) модел на семейно възпроизводство в градовете. В тези кризисни времена българите явно започват да осъзнават ограничеността на ресурсите и капацитета на стопанската база на страната, особено недостига на обработваема земя, което предполага промяна на репродуктивното поведение и в селата.

В отговор на спада на раждаемостта, в началото на 40-те години, българската държава предприема поредица от мерки за възпиране срива на демографския растеж. Те обаче са предназначени да насърчават и подкрепят брачността и раждаемостта само сред българите по народност, включително сънародниците ни от присъединените през 1941 райони от Беломорието, Вардарска Македония, Поморавието и Тимошко. Тази дискриминационна, спрямо останалите етноси, политика вероятно е предизвикана не само от националистическия повик на епохата, но и от разбирането, че при някои от инородните етноси репродуктивната ситуация не предполага прилагането на стимули за повишаване на раждаемостта. Освен това, има опасения, че въпреки непрестанното изселване на турците към Турция (1), относителният дял на мюсюлманите в България (особено в някои райони) се запазва критично висок и е необходимо да бъде балансиран с нарастването на българския елемент в невралгичните зони. Не на последно място, пронаталистичните мероприятия се свързват и с необходимостта от демографско възстановяване на българското присъствие в обезбългареното след 1913 Беломорие.

Не след дълго България е постигната от поредния военнополитически крах. След претърпените през първите три години от войната поражения от вражеските бомбардировки, от сблъсъците с югославските, гръцките и българските сили на Съпротивата, през септември 1944 настъпва бърза ескалация на военната ангажираност, която предизвиква огромни за българските мащаби човешки загуби. СССР обявява война на последното европейско царство и Червената армия преминава през страната ни, което съвсем не протича толкова безконфликтно, както се представяше в по-късни времена. България е окупирана.

Междувременно, ново българско правителство обявява война на Германия, като същевременно се намира в положение на война и с антихитлеристката коалиция. Просъществувал само една седмица, този кабинет е свален с преврат, организиран от Отечествения фронт и военните. В настъпилия хаос, изтеглящите се от Гърция германски военни сили пленяват значителна част от българските войски на югославска територия и ги отвеждат на северозапад. В България, както и в присъединените от нея земи, се допуска въоръжени групи, свързани с новия режим, да проведат  безотговорни акции на изтребление на десетки хиляди българи, на които се приписва съпричастност към прегрешенията на старата власт (2).

За да получи по-благоприятна позиция в края на войната, Царството се ангажира във военните действия за доразгромяване на Третия Райх, което му коства нови многочислени човешки жертви. От друга страна, български доброволци се сражават и на страната на германците. Рекапитулацията от участието на България във войната се колебае между 50 до 60 хиляди убити военни и цивилни (загиналите мирни граждани преобладават поради ескалацията на политическата саморазправа), загуба, надвишена само от тригодишните интензивни бойни усилия през Първата световна война.

Но това са само преките демографски щети от този период. Свитото семейно възпроизводство, поради военната мобилизация и политическата несигурност, предотвратяват рязкото нарастване на числеността на новородените, каквото би трябвало да се очаква от началото на 40-те години. Политическите обрати предизвикват и емигрантска вълна през 1944-1945 (3).

Немалки са демографските щети и сред българите извън пределите на страната, които представляват значителен демографски дял от българската народност, както и значим демографски ресурс и резерв на българската държава. До 1944 многобройни жертви дават сънародниците ни в Егейска Македония и западната част на Вардарска Македония, където българските селища са атакувани от гръцки и албански паравоенни части и разбойнически банди. След промените през септември-октомври 1944, немалко българи са избити във Вардарска Македония и Беломорието.

Бойните действия няколкократно минават през териториите в Бесарабия и Украйна, населени с българи. При възстановяването на съветската власт, хиляди от тях са заточени в Приуралието, Сибир и Средна Азия, при което смъртността им рязко се покачва. Преселилите се в България съветски граждани са върнати в СССР със съответните последствия. Гладът от 1946-1947 взима още жертви сред българите в Северното Причерноморие.

Най-голяма вреда по отношение на единството (съответно върху демографския потенциал и териториалния обхват) на българската народност на Балканите е нанесена от денационализацията на македонските българи от 1944 нататък. Във Вардарска и Пиринска Македония те насилствено са прогласени за македонци по народност като започва систематично изопачаване на тяхната национална принадлежност и пресичане на приемствеността на народностната им култура, както и на общността й с другите етнографски области на България. Сходен процес протича и в Егейска Македония, като освен духовния геноцид, българите тук са подложени на пряко физическо унищожение и прогонване при установяването на гръцкото неколаборационистко управление през 1944 и най-вече по време на Гражданската война от 1946-1949. Преобладаващата част от бежанците от там, преминали в България преди подписването на примирието и изтеглянето на войската зад границите от 1941, са прехвърлени в Югославия, а при изгнанието от 1948-1949 са насочени към други “народно-демократични” държави, въпреки че именно България е тяхното отечество.

В средата на 40-те години българският народ изживява дълбока и трагична социално-политическа и културно-цивилизационна промяна, която ще стане определяща за развитието му до края на столетието, че и до днес. С установяването на следвоенните международни политически структури и статус, България се озовава в зоната, оставена под контрола на СССР, което предопределя превръщането й в република с еднопартиен режим и ограничен суверенитет. В страната е наложен етатистки егалитарен модел на функциониране на икономиката (4), който би трябвало да осигури ускореното й индустриализиране и модернизиране в обстановката на надигаща се аграрна криза и произтичащите от нея процеси на социално напрежение и деградация.

В условията на постепенно нарастващо международно напрежение след капитулацията на Германия и Япония и на външнополитическа несигурност и зависимост (особено до подписването на мирния договор от 10 февруари 1947), новите български власти възприемат, по отношение на етническите малцинства и религиозните общности, позиция противоположна на националистическата политика, провеждана от стария режим през последното десетилетие. Техните културни и религиозни свободи се гарантират от новата конституция, в която се забраняват и привилегиите, основани на народност, произход, вяра. В областтта на насърчаването на раждаемостта и брачността, още през 1945, дискриминационните ограничения спрямо представителите на останалите етноси, живеещи в България, са премахнати, след изменение и допълнение на Закона за многодетните български семейства от 1943, преименуван на Закон за многодетните семейства.

Общностите на турците, циганите (5) (единствените значители етнически групи у нас) и българите мюсюлмани (по това време се прави опит те да бъдат обособени в особена етноконфесионална група като за етноним се налага самоназванието, срещано при някои от тях, определящи се като “помаци”), част от които преживяват в условия на бедност и безпаричие, получават възможност, чрез системата за подпомагане на многодетните семейства, да имат достъп до допълнителен доход, заем с облекчени условия и други преимущества, които дотогава са ползвани само от българите. Именно в този момент брачността и раждаемостта в страната рязко се покачват поради следвоенния демографски компенсационен възход, но при мюсюлманите се поддържа по-висока раждаемост, отколкото при останалите, като впоследствие продължително се запазва на високи нива. Военновременният опит да бъде стимулирано възпроизводството единствено сред етническите българи, на практика, дава донякъде обратни резултати като вероятно в първите години след войната насърчава до голяма степен раждаемостта и при малцинствените общности (6).

Въпреки че през следващите две десетилетия преобладаващата част от различните помощи за деца са обвързани с наличието на социални осигуровки, те,  както изглежда, в голяма степен, стимулират раждаемостта сред по-бедните слоеве на населението, доколкото трудовата заетост в държавната и общинската сфера постепенно се разраства (7). През 1951, с приемането на Указ за насърчение на раждаемостта и многодетството (Законът за многодетните семейства е отменен) помощите за деца прогресивно нарастват, според поредността на детето, до шестото дете, а еднократните помощи и добавките за следващите по ред деца се залагат на най-високото ниво – това за шестото дете (от 1956 добавките след първото дете са почти изравнени, но все пак нарастват с възходящата поредност на децата). С този документ на самотните майки се осигуряват извънредни месечни помощи, които ги поставят в привилегировано положение (8). Раждането и отглеждането на деца се превръща в доходоносна дейност, ако в семейството поне един от родителите има участие в осигурителните фондове.

При мюсюлманите и циганите раждаемостта и естественият прираст (въвеждането на всеобщо безплатно медицинско обслужване намалява смъртността и при тях) остават високи, както заради по-консервативните им традиции, така и поради изолираността им, поддържаща невъзприемчивост към модерните практики. В същото време, голяма част от населението на България изживява културен и социално-битов поврат.

Принудително наложеното коопериране на селските стопанства довежда до постепенно отчуждаване на селяните от земята, особено след премахването на поземлената рента за дяловете на кооператорите. Преобразованията в аграрната област с кооперирането на преобладаващата част от собствеността – земя, едър инвентар, работен добитък – съществено снижава възможностите на селските домакинства да задоволяват своите потребности. Домакинствата се преориентират към рационализиране на структурата си чрез намаляване на младите членове, още повече, че увеличаването на продължителността на живота ги натоварва с грижата за повече стари хора.

Възникналото напрежение в селските райони се уталожва от миграцията към градовете. От своя страна, бързото увеличаване на градското население предизвиква нарастване на безработицата, а тя аргументира ускорено изграждане на слабоконкурентни индустриални мощности, съответстващи на състоянието на затворения български пазар. Форсирането на индустриализацията се осъществява чрез изтегляне на средства от аграрното производство. В този порочен кръг на икономически растеж, обречен на възпроизводство на дефектирани резултати (които пък периодично предизвикват спад в темпа на растеж) и съпроводен от модернизация на бита на населението, бързо се свиват семейните възпроизводствени нагласи и възможности, особено след масираното привличане на жените в градовете в контролираната от държавата трудова сфера.

През втората половина на 50-те години се извършва колективизация на селските стопанства в полупланинските райони. Това задълбочава опустяването на обширни зони в ниските планини (9), доколкото централизирано кооперираните стопанства там трудно биха могли да са рентабилни и да осигуряват на своите членове доход, достатъчен за сносно преживяване, дори след уедряването на ТКЗС-тата. Тези действия са предприети, за да се обхванат от колективизацията стопанствата на мюсюлманите,  живеещи предимно в планински и полупланински селища, но в дългосрочен план засягат, в деструктивен план, предимно населени места с българи християни (10).

Същевременно, засилената урбанизация довежда до възникване в градовете на жилищна и комунална криза, налагаща ограничаването на жителството в тях. В тази безизходица стотици хиляди българи отчаяно търсят мястото си в новото общество, но мнозина от тях са маргинализирани и е провалена професионалната им и семейна реализация. Залезът на занаятчийсткия сектор, който осигурява значителна заетост и гъвкавост на пазара на труда, допълва картината на социалната криза, предизвикана от бързото и повсеместно одържавяване и форсирането на самоцелната индустриализация.

Културната революция, която настъпва в новите условия на живот, също се отразява върху семейното възпроизводство. Особено въздействие върху брачността и семейното планиране оказва променената перспектива за повишаване на образованието и квалификацията на младите хора. Безплатното образование предоставя шанс на стотици хиляди младежи да получат висококвалифицирани професии. Освен това, на два пъти (през 1948 и 1959), в съответните закони за народната просвета възрастта за задължително образование се увеличава, съответно, на 15 и 16-годишна възраст на учащите се. Разширяването на възможностите за достъп до културни продукти модернизира начина на живот и преориентира семейните.ценности. Институциите и практиките на патриархалното общество бързо отстъпват пред напора на лаицизма (в случая, придружен от атеистична пропаганда) и културното разконсервиране. Тези промени обаче отлагат сключването на брак и разтеглят, при голяма част от високобразованите български граждани, времето за раждане на децата им, като това води до утвърждаване на двудетния модел, а немалко от тях се решават само на едно дете, или пък остават без деца. Следва значително намаляване на раждаемостта и застаряване на населението. Особено силно са изразени те при българските граждани, принадлежащи към християнската културна традиция, които бързо възприемат новия начин на живот, докато повечето от мюсюлманите остават затворени в собствената си традиционна културна среда.

През първите десетилетия след 1944 са форсирани обществените преобразования и процесите на социално пренапрягане на нацията, възбудени през 1934, които в нормална обстановка протичат многократно по-дълго. Стремежът за бързо компенсиране на изоставането, в сравнение с развитите държави от Запада, вкарва България в един неизпитан режим на национално сплотяване и разединение, като това противопоставяне похабява, в голяма степен, националната енергия, натрупвана за възстановяване от поредицата несполучливи войни. В тази епоха несъмнено са достигнати значителни постижения в модернизацията на страната, излизаща от своята аграрно-консервативна обремененост. От дистанцията на времето обаче, все повече проличава, че темповете и обхвата на промените са прекалено ескалирани от политическата незрелост и волунтаристичното самомнение на новите управляващи. Най-важната последица от следването на недалновидната политика е поставянето на българите в условия на стопанско и жизнено възпроизводство, съществено ограничаващи тяхната лична и взаимна самореализация. Резултатите са известни.

Новият курс за интеграция на малцинствата

През десетилетието след края на Втората световна война се преобръщат не само социалната стратификация, стопанската  и политическата ориентация на България, но в голяма степен е уязвен и деформиран българският характер на държавността. Въпреки патриотичните лозунги, издигани от новите властимащи, страната става зависима не само от СССР, но и от тези съседни държави, които не са се присъединявали към Тройния пакт. В този смисъл, съветската хегемония и разделението от студената война дори предпазват България от нови сътресения (например загубата на суверенитет при евентуалното и въвличане в Югославската федерация) или загуба на идентичност (по-нататъшно задълбочаване на “македонизацията” на македонските българи, а също турцизиране или гърцизиране на някой общности, принадлежащи към българската нация). Тези влияния обаче проникват дори и иззад Желязната завеса.

След провеждането на Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 и обновяването на партийното ръководството се предприема курс към възстановяване единството на българската народност, съществено нарушено от намесата на СССР и Югославия във вътрешните работи на България след войната. Същевременно се предприемат мерки за преустановяване на обособяването и изолирането на големите етнически малцинства – турци и цигани и на мюсюлманската верска общност, доколкото през предходните години те съществено изостават от процесите на социално-икономическо обновление и все повече се отделят от българското общество. До края на 1989, тази политика е съпроводена от националистически залитания и нарушения на човешките права, но като цел и резултат представлява отговорно усилие за формиране на единна модерна българска нация. За съжаление, паралелно с опитите за интегриране на етническите малцинства и мюсюлманската общност (протичащи предимно по посока на асимилационното въздействие, докато модернизацията, в сравнение с християнското население, значително изостава), през първите десетилетия е допуснато недооценяване значимостта на протичащите демографски процеси при общностите със забавена модернизация, водещи към нарушаване на демографския баланс в полза на малцинствените групи.

През десетилетието след 1944 етническото многообразие на българското общество съществено намалява поради изселването на значителна част от турците, евреите, арменците, руснаците, чехите, словаците и пр. (11). В началната фаза на политическата зависимост от СССР прекомерната либерализация на осъществяване на етнокултурното многообразие по образец на съветското многонационално общество обаче създава условия за сплотяване и обособяване на мюсюлманите около турската общност и за евентуалното им автономизиране. Този “сепаративен режим” поражда реални заплахи за интегритета и целеустременото функциониране на и без това ограничаваната и разбалансирана от социалните преобразувания българска държава. След 1956 етнокултурните институции и изяви на малцинствените общности постепенно са приобщени към единната унифицирана държавна политика в образователно-културната сфера. Преустановени са пропагандата и административната намеса, допускащи денационализиране на българите мюсюлмани и македонските българи. Възобновява се проучването на традициите и историята им, като неотделима част от българската народност, и разработването на адекватни подходи за тяхното връщане към българската им принадлежност и светоглед.

В същото време се забелязва неприсъщо бързо увеличаване числеността на турците, поради засилващото се желание на цигани мюсюлмани, татари, че и на българи мюсюлмани, да бъдат причислявани към турската общност. Въпреки изселването на близо 156 хиляди турци в средата на века, при преброяването на населението през 1956 се оказва, че те са почти колкото и преди десет години. Това се дължи не само на високия естествен прираст (явно при тях все още не е отминал върховия етап на демографския преход), но и на самоопределянето като турци на мюсюлмани от други народности. Това принуждава властите да предприемат мерки за преустановяване на турчеенето.

При циганите също протича процес на демографски взрив. Трудно е да се направи точна оценка за реалната им численост и за нейното нарастване, доколкото значителна част от тях предпочитат да не се идентифицират като цигани (15). В началото на 50-те години това им желание е подкрепено от властите, които се надяват циганите мюсюлмани да се изселят в Турция, но от Анкара отказват да ги приемат (16). Темповете им  на растеж през втората половина на ХХ век обаче са показателни, че те навлизат във върховата фаза на демографския преход и се задържат продължително с висок естествен прираст. До голяма степен, това се дължи на намаляването на смъртността, но ограничаването на смъртността в младенческа възраст явно е недостатъчно, за да почувстват сигурност за децата си и да имат гаранция за оцеляване на потомството им. Коего е задължително условие за преминаване към ограничен репродуктивен модел.

В края на 1956 циганите официално са почти 198 хиляди души. На следващата година проучване, проведено от Организационно-инструкторския отдел на Министерския съвет, във връзка с подготвяното проектопостановление за уреждане на въпросите на циганското население, събира сведения от околийските и градските народни съвети за техните съобщности по места. То установява (твърде условно), че действителният им брой, към 1 ноември 1957, е 232 445 души (ЦДА, ф. 136, оп. 26, а.е. 234, л. 65), или с 35 576 повече от преброяването година по-рано. Според други данни, към 1959 числеността им е 214 167 души (17). Тези сведения указват високият им прираст след 1946.

Бързо разрастващите се цигански семейства и родове все по трудно функционират в традиционните си роли, доколкото способите им за препитаване се намират под въздействието на задълочаващата се около тях модернизация, която ги превръща в острови на консерватизма и традиционализма. Именно устремното разширяване на циганските фамилии генерира невъзможността на преобладаващата част от съобщностите на този етнос, разпръснати из повечето селища на страната (циганите са най-разсеяното и най-разпространено в географско отношение малцинство у нас), да възприемат модерни модели на житейска и професионална реализация.

Упадъкът на занаятчийството и на общинското самоуправление (до 1944, българските общини успешно регулират отношенията, попадащи в техния обзор, включително междуетническите взаимоотношения и порядки) позволяват процесите на деструктивно маргинализиране на голяма част от циганските съобщности да се задълбочат, като за това особено спомага липсата на семейно планиране и нерегулираното възпроизводство на циганските семейства, съпроводено от нарастване на възрастта на преживяване и намаляване на детската смъртност. Принудителното усядане на мигриращите чергарски общности, от 1958 нататък (което не се случва веднага при част от пътуващите родове, успяващи да се изплъзнат от административната принуда), също допринася за профанизацията им и за формирането на все по-обособяващите се гетоизирани квартали в множество от градовете, чиито местни органи не съумяват да се справят с интегрирането на това жизнерадостно, многолико и трудно поддаващо се на административно управление малцинство.

Опитите за противодействие и преустановяване на номадството, просията и джебчийството сред циганското население започват още от началото на ХХ век, но при народно-демократичната власт натискът за преодоляването на тези отклонения от поведението на мнозинството се увеличава. В новите условия, особеният начин на живот и препитание на циганите още повече подчертава различността им и противопоставянето на останалите граждани, а разрастването на семействата и домакинствата и профанизацията на занимаващите се с професионални дейности, за които няма пазар, засилват проявите на девиантно поведение. Кризата на идентичността, прекъсването на връзките с традиционния поминък и бързото нарастване на числеността им създава условия за изключване и пауперизиране на част от техните съобщности, което поддържа високо нивото на противозаконните им прояви (18).

През 1957-1958 държавното и партийно ръководство изготвя програма за работа с циганското население, чрез която би трябвало да се възпрат деструктивните процеси. При преброяването от 1956 (репрезентативна обработка) е установено, че 2/3 (67.2 %) от циганите са неграмотни, при турците (19) и помаците такива са по малко от половината (съответно 48.5 % и 44.8 %), а при българите (без македонските българи) са само 1/5 (19.9 %). Именно затова, в приетите постановления по циганския въпрос, освен рестрикциите, се предвиждат мерки за подобряване на бита и образователното ниво на циганите Ограмотяването им е важна задача и поради големия дял младежко население.

За да се преодолее заплахата от нарушаване на етнодемографския баланс като се преустанови турчеенето при другите етноси, изповядвящи исляма, и се ограничи броя на гражданите с небългарски характеристики (лични имена, говорим език, различно от източноправославното християнство вероизповедание), Комунистическата партия се решава да предпреме рискована дългосрочна асимилационна политика по отношение на етническите малцинства, а чрез атеистичната пропаганда - и срещу верските общности. Първи на натиска на това асимилационно въздействие са подложени циганите. От началото на 60-те години започва подмяната на турско-арабските им имена с български,  като до края на 1961 са променени имената на 107 хиляди души, от които 45 хиляди турчеещи се дотогава (20). Започва пререгистрацията им като българи. Неслучайно, при преброяването през 1965, циганите значително намаляват, като в някой райони (населени предимно с цигани християни) съвсем оредяват. Отпорът срещу асимилацията е твърде слаб и това подвежда властите

Не така без съпротива протича опитът за подмяна на турско-арабските имена при българите мюсюлмани през 1964 (21). След сблъсъците в помашкото село Рибново, подмяната на имената при българите мюсюлмани временно е спряна. Насилствената политика на тогавашното държавно ръководство – твърде незряла и слабо подготвена – до голяма степен е отговор на предходната денационализация на българите в съседните държави, в които, до голяма степен, е установена единна именна система, незачитаща традициите на българската именна номенклатура. Те са предизвикани и от неспособността на новия държавен елит да овладее социалните процеси, възбудени от новата икономическа система, наложена отвън, но провеждана твърде ревностно и несъобразно на съществуващата социална и стопанска база.

През 60-те години раждаемостта при българите, принадлежащи към християнската конфесионална традиция, се срива. Провалът на етатистката индустриална офанзива изглежда неминуем, но усилията за запазване на властта протакат крайния изход с две десетилетия. През тях следва нов подем и пак упадък в постиженията на тази забележителна технология за икономическо мобилизиране и за разширено прилагане на социалното инженерство, без аналог в досегашното историческо развитие. Благодарение на нея, България бързо се индустриализира и модернизира, но пък именно на протакането на етатизма в твърде изчистен вид се дължи изпадането в капана на криза, изходът от която остава неясен.

Бюрократично-полицейската разновидност на социална държава от източен (сатрапски) тип не успява да създаде трайна и уравновесена социално-психологическа обстановка, в която народът на България да намери нови стопански и нравствени устои на своя духовен общностен интегритет и жизнена целеустременост. Индустриалното общество, изпълнено и функциониращо в командно-административния му вариант, поставя повече препятствия и въпросителни, отколкото създава условия, среда и перспектива за постигане на социално равновесие и поддържане на социалната динамика в коловоза на напредничавото и благополучно развитие. Но именно по това време България изживя най-мирните и плодотворни години в своята нова история. Заедно с това се извърши и небивала трансформация в социалната структура и практика, белязани от промените във възпроизводството на населението, характерни за заключителния етап на демографския преход. Разнопосочната демографска промяна вероятно ще се окаже най-важната и съдбовна превратност за България в потока от преобразования на обществото през тази епоха.

Бележки:

1. През Втората световна война числеността на изселниците за Турция се свива с изключение на турците от Беломорска Тракия, на които целенасочено са издавани разрешения за напускане на новоприсъединените земи във връзка с политиката за ребългаризиране на Беломорието.

2. Българските историци досега не са извършили задълбочено проучване на тези граждански кръвопролития. Основен въпрос е какви са източниците и целите на осъществения незаконен терор – акт на политическо и лично отмъщение, както и подавяне на евентуална съпротива на прогерманските сили, или част от акциите са провокационен опит за дестабилизиране на Отечествения фронт и на България.

3. Все пак в този период миграционният баланс е положителен поради приема на бежанци от Беломорието и Западните покрайнини.

4. Ескалирането на Студената война предотвратява въвеждането на по-мек вариант на институционално налагане на съветската доминация в източноевропейските страни, което би позволило запазването на стопанския плурализъм и на различни форми на собственост върху средствата за производство. По сетнешните опити СССР да се върне към смесени стопански практики са предотвратени не без външна намеса. В средата на 1953 Лаврентий Берия предлага връщане към пазарните механизми на свободния пазар, ала е отстранен от ръководството на КПСС. Икономическите реформи на Никита Хрушчов също са спрени с неговото сваляне от власт. Когато Алексей Косигин предлага провежданите от правителството му стопански реформи да доведат до формирането на смесена икономика, настъпва Пражката пролет и идеологическото смразяване в Източния блок след влизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия.

5. Коректно е в ретроспективната литература да се ползва етнонима “цигани” за епохата преди 90-те години на ХХ век, когато организациите на циганите у нас изявяват своето желание да бъдат назовавани “роми”.

6. Поради липсата на данни за раждаемостта при религиозните и етническите общности преди 1947 не може да се направи сравнение, за да се проследи коректно развитието й.

7. Между 1956 и 1965 делът на работниците и служещите нараства от 36.7 % на 57.3 %, а през 1975 вече достига 90.9 % от икономически активните лица – Изчислено по: Мичев, Николай. Населението на България. София, 1978, с. 149. Според данните от преброяването през 1956 разпределението на населението по обществени групи (активни и неактивни лица) работници и служащи са 46.2 % от българите, 38.3 % от помаците (българите мюсюлмани), 31.1 % от “македонците” (македонските българи), 21.9 % от турците, 55.8 % от циганите (при които обаче делът на неактивните лица е особено голям), а за цялото население са 44 %.

8. За съжаление не са правени обстойни проучвания за въздействието на тази разпоредба върху процеса на дестабилизиране на семейството у нас.

9. В зоната над 700 м надморска височина към 1946 живее 1/12 от населението на страната, а през 1972 вече е 1/16 – Изчислено по: Мичев, Николай. Населението на България. София, 1978, с. 171.

10.Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София, 1998., с.129.

11. Виж напр.: Василева, Бойка. Миграционни процеси в България след Втората световна война. София, 1991, 252 с.

12. Резултатите от преброяванията на населението от 1946 и 1956 могат да се намерят в изданията на ЦСУ и интернет-публикациите на НСИ.

13. Без тези от българите, които са принудени от обстоятелствата да се самоопределят като македонци или помаци. При преброяването от 1946 – 169 544 души са записани като македонци, а през 1956  – 187 789.  Преизчислен, делът от общото население на българите, заедно с “македонците”, е съответно 84.6 % и 86.1 %. За съотносимост на дела на българите с този от следващите преброявания е редно да се прибави и делът на помаците, които от 1965 се причисляват към българите.

14. Намаляването на числеността на турците се дължи на изселването на около 156 хшляди от тях в Турция между двете преброявания от 1946 и 1956. Според тогавашните оценки около 130 хиляди цигани са се самоопределили като турци (част от тях изглежда още през 1946 са били отчетени като турци) и поради това числеността при турците в сравнение с преброяването от 1946 не спада драстично.

15. Така например в началото на 50-те години мнозина цигани изявяват желание в паспортите им да бъдат записани като турци или българи  – ЦДА, ф.1Б, оп. 6, а.е. 1843, л.176-177. Особено настоятелни са православните цигани в Ботевградско, желаещи да бъдат регистрирани като българи. – Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София, 1998., с.123.

16. Според оценка в докладна записка до ПБ на ЦК на БКП от  21 ноември 1961, изготвена от  зав.- отделите “Пропаганда и агитация” и “За работа с националните малцинства” за периода 1947 - 1961 – 130 хиляди цигани са се регистрирали като турци. – Пашова, Анастасия.  Циганите мюсюлмани – неудобното за комунистическия режим в България малцинство – е-издание Либерален преглед, 3.04.2011 http://www.librev.com/component/content/article/23-discussion-bulgaria/1186-2011-03-30-18-23-32

17. Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Циганите в България. София, 1993, 92 с.

18. Според доклад за кражбите на обществена и лична собственост през 1965 на 100 000 души се падат 181 осъдени за кражби цигани и 65 от други етноси. Посочено е, че скитничеството е източник на кражби. Необходимо е да се спомене също, че от заловените в кражба през 1965 – 22 778 души, на 19 291 им е за пръв път, 6723 са непълнолетни, а 3920 – ученици и студенти. – ЦДА, необработен фонд на Желязко Колев.

19. Трябва да се вземе предвид, че около 1/5  от самоопределилите се като турци са с цигански произход.

20. Пашова, Анастасия.  Циганите мюсюлмани – неудобното за комунистическия режим в България малцинство – е-издание Либерален преглед, 3.04.2011 http://www.librev.com/component/content/article/23-discussion-bulgaria/1186-2011-03-30-18-23-32

21. Още през първата половина на 50-те години при паспортизацията на населението всички пълнолетни помаци – 80 387 души, са записани като българи по националност.Според тогавашните оценки обаче около половината от тях имат турско самосъзнание. – Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. София, 1998., с.122

22. Като македонци през 1965 са се самоопределили 9.632 души.

23. Увеличението на делът на българите в сравнение с 1956 се дължи основно на преустановяване на самоопределянето като небългари на преобладаващата част от македонските българи и българите мюсюлмани, както и на “предпочитанието” на част от циганите да се идентифицират като българи.

* Българско геополитическо дружество, авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет.

Войната може да бъде разбрана само в нейната цялост. Ако се концентрираме единствено върху приемствеността в промяната, рискуваме да подценим промяната в приемствеността. Тоест, не бива да изпускаме от поглед и единия, и другия аспект.

Карл фон Клаузевиц е достатъчно ясен по този въпрос: „по отношение на войната, повече от където и да било другаде, се налага да анализираме природата и, като цяло, защото при нея, повече от където и да било другаде, частта и цялото следва да бъдат осмислени заедно” (1).

В настоящата статия ще се опитам да анализирам бъдещата война, в нейната цялост. Бъдещата война ще включва и промените, и приемствеността с войните от миналото. Мнозина трудно осъзнават взаимовръзката между приемственост и промяна, затова с тази статия ще се опитам да им дам полезен ориентир. По същия начин, често липсва задоволително разбиране за връзката между военната теория и практиката (2). Наличието на подобен „интелектуален недостиг” в сферата на стратегическото мислене може да окаже крайно негативно влияние върху планирането на националната сигурност.

Същността на проблема за онези, които са ангажирани със стратегическите функции да ръководят планирането на отбраната с цел да се гарантира максимално националната сигурност, е необходимостта да са подготвени за едно бъдеще, чиито основни очертания са, общо взето, известни, но за което почти нищо не се знае в детайли. Наясно сме с всичко, което трябва да се знае за войната, което не е чудно, предвид 5500-годишния военен опит на човечеството. В буквалния смисъл обаче, нищо не бихме могли да кажем, с достатъчна степен на сигурност, за войните на бъдещето, дори ако става дума за съвсем близкото бъдеще. Не сме наясно, нито защо, нито с кого, кога, къде, как и с какво ще се водят тези войни. Същото впрочем се отнася и за резултатите от тях. Очевидно е, че колкото по-далеч в бъдещето се вглеждаме, опитвайки се да прогнозираме, какво точно ще се случи, толкова по-мъгляв ще ни изглежда ходът на предполагаемите събития. При това, няма как да разчитаме на някакво магическо кълбо или на механизмите, ползвани от астролозите, за да решим този проблем. Но, колкото и да са неинформирани стратезите, планиращи националната отбрана, те са длъжни да прогнозират, какво може да се очаква в бъдеще (3).

При това положение, на какво следва да се базират прогнозите ни за бъдещето, по отношение на войните, военното дело и стратегията? Елементарният отговор е, че хората, ангажирани с тях, следва да трупат колкото се може повече опит и знания, надявайки се, че те ще им помогнат да направят правилния, а не погрешния стратегически избор. Не бихме могли да знаем днес, какви точно решения в сферата на стратегическото планиране следва да вземем, така, че те да бъдат преценени като правилни след двайсет години, да речем. Защо? Ами защото никой не може да вижда бъдещето.

Затова вместо да поемаме предизвикателства, които са непосилни за нас, е по-добре да се ангажираме с това, с което наистина можем да се справим. Например, да формираме достатъчно политици, военни стратези и изпълнители, интелектуално подготвени да намират достатъчно добри решения за проблемите, които ще започнат да се очертават или пък ще възникнат внезапно след години. Както и (което е не по-малко важно) да развием и поддържаме потенциал и възможности, достатъчно адаптивни за да ни помогнат да се справим с максимално широк спектър от заплахи за сигурността, след като не можем да разчитаме, че можем да дефинираме още днес специфичните заплахи и възможности, пред които ще се изправим в едно по-близко или по-далечно бъдеще.

Настоящата статия представя девет основни тези и свързани с тях съображения относно основните днешни и бъдещи (става въпрос за близкото бъдеще) характеристики на войната и военното дело, със съответните уговорки.

Аргументите

Войната e постоянна, по своята природа, но характерът и се променя непрекъснато.

Войната представлява, повече или по-малко (но винаги до определена степен), организирано насилие, мотивирано от политически съображения. Войната е продукт на политиката, а политиката е свързана с разпределянето на властта – кой колко власт да притежава, как да я използва и, какви са последиците от това. Важно е да различаваме войната и воюването, в единствено число, от войните и епизодите на воденето им, в множествено число. Засега няма някаква общоприета теория за войната, която да може да ни обясни „защо” и „кога” избухват отделните войни. Впрочем, теорията за войната следва да бъде и теория за мира. Защото концепцията за войната има смисъл само по отношение на нейната противоположност. Ако предпочитаната от вас обща теория на войните изглежда достатъчно добра за да обясни, защо световните войни избухват през 1914 и 1939, дали също толкова убедително би могла да обясни и, защо това не се случва през 1913 или 1938? Мнозина бъркат природата на войната с нейния характер. Първата е универсална и вечна и не се променя, докато вторият винаги е променлив. И това различие съществува не само от чисто академична гледна точка, иначе не би си струвало да го споменаваме. То означава много, ако вярвате, че някоя велика идея или

свръхмодерна технология може да промени природата, а не само характера, на войната. Ето един очевиден пример – навремето мнозина теоретици са твърдели, че военновъздушните сили ще променят (или вече са променили) природата на войната. Подобна теза е съвършено неоснователна, поне за достатъчно последователните концептуалисти. В това отношение Клаузевиц никак не ни улеснява. Великият пруски военен теоретик твърди на едно място, че „природата на войната е комплексна и променлива”, а на друго, че „всички войни имат една и съща природа” (4). Лично аз приемам за вярно второто твърдение. Ако смятаме, че различните войни са примери за различни типове политическо и социално поведение, рискуваме да допуснем сериозна грешка в разбирането за приемствеността, запазваща се независимо от повече или по-малко очевидните промени във времето и в различните контексти. Има само една обща теория на войната, защото войната – онази от миналото, днешната и бъдещата – са просто разновидности на един и същи феномен. Военновъздушните сили промениха доста воденето на войната, но през стоте години, откакто съществуват, те не засегнаха природата на военното дело и войната. Дори появата и усъвършенстването на ядрените оръжия не промени природата на военното дело, макар че този тип оръжия представляват много по-фундаментално предизвикателство за природата на войната, отколкото самолетите или ракетите.

Всяка война има отличителни характеристики и обикновено се води по различен начин.

В цялата човешка история воюващите страни преследват определени стратегии, стремейки се да постигнат желаните от тях цели по подходящи начини и използвайки наличните за това средства (5). Различните групи стратези правят различен избор по отношение на това, как страните им ще се конкурират или, ако се наложи, ще се сражават с противниците си, съобразно практическите опции, обстоятелствата и преценката, която въпросните противници им позволяват да направят. Повечето войни включват варианти, които бихме могли да определим като регулярен и ирегулярен начин за водене на военните действия. Самото „меню” на воденето на войната, както и стратегическите опции за начина (стила, или типа) на воденето и, остават сравнително непроменени през вековете (6). Технологиите и тактиките се променят, но древните, средновековните и ранно-модерните избори за воденето на войната са разбираеми и днес за нас. Тоест, можем достатъчно добре да приложим в съвременните условия, гръцките, римски или византийски стратегически и тактически предпочитания.

Войната има постоянни и универсални контексти, обясняващи и направляващи я в конкретната историческа специфика

Струва ми се полезно да обясним войната във връзка със седем основни контекста, даващи ни възможност за цялостно разбиране на този сложен феномен. Тези контексти са: политически, социално-културен, икономически, технологически, военно-стратегически, географско-геополитически/геостратегически и исторически. Всяка война следва да се разглежда в определен контекст – тя не се води сама за себе си, не избухва от нищото и не съдържа в себе си всички възможни обяснения. Във всяка война относителната тежест на всеки от изброените по-горе седем контекста ще бъде различна. Общата теория на войната се опитва да ни ориентира накъде следва да гледаме, тя не може да ни каже, какво точно ще открием във всеки отделен случай. И това не се дължи на несъвършенството на общата теория, а по-скоро на природата и естествените граници, в които тя може да ни бъде полезна.

Войната е вечно и универсално възможна, защото човешките същества в политически организираните общества винаги могат да бъдат достатъчно мотивирани от сместа между „страха, чувството за чест и осъзнатия интерес” да изберат да се сражават (7).

Тази обща дефиниция на Тукидид за принципните мотиви в държавното управление и воденето на война е също толкова уместна за ХХІ век, колкото е била и по негово време, т.е. преди 2400 години. Знаем, че в бъдеще ще продължат да се водят войни и значението на военното дело и военната стратегия няма да намалее, защото формулираният от него „триптих от мотиви” за воденето на войни, за нещастие, продължава да е валиден и днес. Човешката природа и природата на човешкото общество не са се променили особено от времето на Тукидид, също както и природата на войната.

Клаузевиц обяснява доста добре устойчивата природа на войната в рамките на две неустойчиви „троици”: страст, шанс и разум, които той асоциира най-вече с народа, а също армията и нейното командване, и правителството или полицията, съответно.

Клаузевиц съвсем логично посочва, че истинска война (за разлика от другите прояви на въоръжено насилие, като например криминално обусловените) следва да обслужва определена политика (или политици). Той не претендира, че политиката следва да определя народната воля или поведението на армията. Подобно нещо е възможно, но не винаги е така. Основната „троица” на Клаузевиц, която бихме могли да „преведем” като: всеобхватно народно чувство, военно изпълнение и политическа насоченост, е в центъра на общата теория на войната. Наред с трите мотиви (страх, чест и интерес), лансирани от Тукидид, тази „троица” на Клаузевиц може да послужи като универсален ключ, способен да отвори повечето стаи в „цялата къща на войната”, която в противен случай трудно може да бъде разбрана (9). Наред със „страстта, случайността и разума” Клаузевиц ни предоставя такива понятия за попълване на концептуалния ни инструментариум, като тезата, че войната винаги има собствен „климат”, чиито принципни характеристика са опасността, напрежението, случайността и несигурността, както и сложната идея за „конфликтността” (10).

Общата теория на стратегията предполага наличието на високообразовани стратези, интелектуално способни да лансират, проектират и реализират исторически специфични стратегии, които могат да доведат до успех.

Цитирайки отново Клаузевиц следва да подчертаем, че общата теория на стратегията не уточнява, какво следва да се направи, тя по-скоро ни учи как да разсъждаваме за това, какво следва да се направи. Образованието в сферата на стратегията има концептуално значение, тъй като осигурява теоретичната основа за вземането на практическите решения. Също както войната, като феномен, има универсална и вечна природа, но отделните войни се различават по своя характер, така и военната стратегия, макар и да си остава една и съща по своята природа, може да варира във всеки конкретен случай. Тъй като общата теория обяснява цялостната, устойчива природа на субекта, тя може едновременно да бъде и достоверна, и да изисква съобразяването и със съответния частен контекст. Важно е да не забравяме ключовата разлика между единствената обща теория или стратегия и неограничения брой специфични стратегии, които следват съперничещите си (или сражаващите се) страни. Тази разлика между общото и частното се отнася и за функционалните и географоцентричните теории. Така например, съществува обща теория за въздушната мощ, което не пречи да има много специфични военновъздушни стратегии, съобразени със съответния исторически индивидуален контекст. Общата стратегическа теория включва общата теория за военновъздушната мощ, формираща основата за формулирането на реалните военновъздушни стратегии, следвани от различните държави.

Формулирането на стратегията е изключително трудно по много причини, една от които е, че тя не е въпрос толкова на политика или на военна мощ, а по-скоро на трансформацията на военното усилие в политическо завоевание.

Това е едно наистина универсално и вечно предизвикателство. Защото какъв е точният механизъм за трансформирането на военните успехи в желания политически резултат? Независимо дали войната се води срещу противникова държава или срещу бунтовническо движение, дали става дума за регулярни или за ирегулярни военни действия (или, както е обикновено, и за едните, и за другите), именно това е най-голямото предизвикателство. Целта на водените сражения, не е да постигнеш военна победа, колкото и да е важна и необходима тя. Целта, по-скоро, е да си гарантираш по-добър мир от онзи, който си имал преди. Отричането или пренебрегването на тази логика рискува да ни постави в ситуация да водим война, която няма никакъв друг смисъл, освен сама по себе си. В тази връзка, няма как да не си припомним припева на една войнишка песен от времето на Голямата война през 1914-1918: „тук сме, защото сме тук, защото сме тук”. Тъй като е много трудно стратегията да се формулира, като концепция, и е още по-трудно да се реализира на практика,  нещо обичайно е правителствата да провеждат определена политика и, на някакъв етап, да започнат война, без обаче реално да обвързват политиката и войната с някаква устойчива постоянна цел – т.е. между едната и другата съществува „вакуум” и именно този „вакуум” би следвало да бъде запълнен от стратегията.

Водещият принцип в планирането на отбраната е то да е така направено, че да доведе до„минимум съжаления за пропуснатите възможности” в бъдеще.

Златното правило за едно достатъчно добро планиране на отбраната е най-важните решения да се окажат достатъчно коректни, така че следващите поколения стратези да критикуват като „погрешни” само онези действия, които много трудно са могли да бъдат избегнати и, в крайна сметка, не са се оказали фатални за общия замисъл. Умелият стратег трябва да може да балансира необходимостта от ресурси за гарантиране на военните възможности, за които е сигурен, че са необходими още днес, с осигуряването на такива ресурси за бъдещето, като застраховка от евентуалната поява на повече или по-малко отдалечени във времето и неясни заплахи. Само че докато първите са очевидни, вторите са въпрос на правилна прогноза. От какво би се нуждаел военният арсенал на дадена държава след пет, десет или двайсет години? След като не можем да отговорим достатъчно точно, най-доброто, което можем да направим, е да се подготвим за онези непознати днес проблеми, които смятаме за възможни в бъдеще, планирайки създаването на потенциал, способен да се справи с такъв тип предизвикателства. Например, формирайки военна мощ, която да е достатъчно адаптивна, гъвкава, бързодействаща и лесно надграждаща се. Защото, представете си, че наследниците ви открият, че това с което разполагат (и са наследили от вас) е много далеч от оптималното, от което се нуждаят. Те ще бъдат принудени спешно да компенсират липсващия им потенциал, да формулират нова стратегия и тактика и да се опитат да си доставят липсващото, молейки, заемайки или купувайки го от чужбина.

Съществува своеобразна „концептуална въртележка” от стратегически идеи, някои от които са добри, други лоши, или пък и едното, и другото.

Съвременната международна общност на стратезите (теоретици и практици) в сферата на отбраната е толкова голяма и разнообразна, че мнозина се чувстват притеснени от огромното количество, претендиращи да звучат по новому, концепции и теоретични школи, както и от изключително широкия спектър от теории, анализи и коментари на все още развиващи се събития. Ако приемем баналната теза, че „историята никога не спи”, можем да приемем, че всеки отминаващ момент е „стратегически”, сам по себе си. Разсъждавайки по този начин, лесно можем да стигнем и до неутешителния извод, че „тъкмо когато открием отговора, се променя въпросът”. Последното ми се струва особено уместно по отношение на дебата за (и практиката на) антибунтовническите действия. Доколко историческите прекъсвания и очевидно нелинейното развитие на събитията са достатъчен аргумент за да поставят под съмнение повечето тези на „класическата” теория за антибунтовническите войни (11)? Така, едва успял да осъзнае характера на преобладаващо ирегулярните стратегически предизвикателства на първото десетилетие на ХХІ век, анализаторът се оказва в променилия се свят на второто десетилетие на века, чиито проблеми могат да се окажат фундаментално различни (12). Което пък означава, че вчерашните доктринални постижения, биха ни довели до провал и жертви, ако решим да действаме в съответствие с тях днес.

Въз основа на всичко, казано дотук, можем да заключим, че, от една страна, съществува обща теория на войната и обща теория на стратегията, които са вечни и универсално валидни. От друга страна обаче, те могат да ни послужат само като полезна основа, върху която да градим стратегията си за справяне със специфичните, променящи се исторически обстоятелства. Тоест, съществува определен арсенал от стратегически идеи, които биха могли да се използват като елементи на съвременния концептуален инструментариум, подходящ за днешните уникални стратегически контексти. Притисната от търсенето на нови идеи за разрешаване на новите проблеми, „концептуалната индустрия” – официална и неофициална, се опитва да ни предложи множество звучащи по новому идеи за това, как да се справим с изглеждащите ни нови предизвикателства. На практика обаче, тези идеи със сигурност не са нови, нищо че звучат като такива. Истината е, че стратегическите предизвикателства в реалния свят със сигурност ще изглеждат, повече или по-малко, нови за хората, сблъскващи се с тях, макар в мнозинството случаи да не става дума за съвършено нови проблеми. Само че, ако някой се сблъска с комплексен проблем, свързан с антибунтовническата борба например, за който очевидно не е подготвен нито теоретично, нито доктринално и материално, за него ще е слабо утешение, че едва ли има нещо наистина ново в опасната ситуация, в която се е оказал. Старите знания се забравят, губят, пренебрегват, или пък е трудно да се трансформират в полезен наръчник за съвременността. Разбира се, ако вярваш, че бъдещето няма нищо общо с миналото и съвременните проблеми нямат нищо общо със знанията, натрупани от онези преди нас, със сигурност няма да си склонен да потърсиш отговорите на днешните въпроси в трудовете на класическите теоретици на войната и стратегията. В тази връзка си струва да спомена, че в съвременната „концептуална въртележка” циркулират както добри, така и множество лоши идеи. За нещастие, някоя идея, която е била добра в специфичен минал контекст, може да се окаже лоша, ако се приложи днес, в качествено различна среда.

Прекрасен нов свят?

Истината е, че няма нищо фундаментално значимо, което да е наистина ново по отношение на войната и стратегията през ХХІ век (включително ядрените оръжия). Периодите, облеклото, военната техника и дори езикът се променят непрекъснато, но човешкото политическо и стратегическо мислене остава общо взето едно и също. Подобна теза е едновременно дълбоко консервативна, но в същото време напълно приемлива, доколкото признава и, понякога, дори приветства промените. Ще завърша настоящия анализ, като посоча пет значителни промени в контекстите, формиращи съвременното схващане за войната и стратегията, както и три възражения (или по-скоро уговорки), аргументиращи необходимостта от повлиян от класическото стратегическо мислене анализ по темата.

-                      Развитието на кибернетичните технологии, без което днес не можем да си представим нито икономическия просперитет, нито функционирането на въоръжените сили, вече доведе до появата на т.нар. „кибервойни”. С някои тривиални изключения, всички бъдещи войни ще се водят и в киберпространството.

-                      Усъвършенстването на орбиталните космически средства за научни, комерсиални и военни цели, гарантира, че космическите войни, наред с кибервойните, ще бъдат интегрална част от нашето бъдеще;

-                      Възходът на глобалните електронни медии, позволяващи достъп до събитията в реално (или почти) време и притежаващи глобална аудитория, води до политическо и културно-морални промени в поведението, които ще оказват все по-голямо влияние върху формулирането на бъдещите стратегии;

-                      От доста време насам във военното дело се осъществява информационна революция, която вече не може да бъде спряна. Стратегическите последици от нея включват разпространението на сравнително високотехнологични оръжия и военна техника, включително сред недържавни играчи или представители на т.нар. „слаби” и „пропаднали” държави. При това, базиращата се на компютърните и другите информационни технологии революция във военното дело не укрепва хегемонията на САЩ пред лицето на стратегическите и политически предизвикателства, както някои наивно си мислеха през 90-те години.

-                      Играчите, които се смятат за слаби във военно и икономическо отношение, ще потърсят стратегическа компенсация, най-вече, възприемайки асиметрични икономически и военни стратегии, разчитайки така да компенсират недостига на мощ. Ирегулярните войни, включително тероризмът и заплахите с оръжия за масово унищожаване, са сред най-очевидните съвременни асиметрични опции. Няма нищо ново в концепцията за асиметричните войни във военното дело и стратегията. Уязвимите играчи винаги се стремят да получат някакво ключово предимство, което да прикрие или компенсира очевидния им дефицит на мощ.

-                      Войните между държавите ще продължат да тровят живота на човечеството. Възможни са дори войните между великите сили, движени от добре познатите и описани още от Тукидид причини „страх, чест и интерес”. Новите технологии обаче, най-вероятно ще оставят в миналото (всъщност те вече го правят) тактическото предимство на по-модерния военен опит. Като пример в тази посока ще посоча, че съвременната кинетична въздушна (и ракетна) мощ е толкова смъртоносна заради точността си на поразяване, че всички засечени противникови въоръжения могат, на практика, да се смятат за елиминирани предварително. Редовни сухопътни армии вече няма за се сблъскват помежду си в грандиозни битки, тъй като са обречени още преди това да бъдат разгромени с атаки от въздуха. Въпреки това, бъдещите мащабни и, по правило, „конвенционални” регулярни и ирегулярни военни действия все още ще са възможни. Те обаче, ще се водят от снабдени със и направлявани от свръхсложни информационни технологии въоръжени сили, предимно в киберпространството и космоса, и то по начин, който определено изглежда като „ирегулярен”, в сравнение с повечето междудържавни стратегически практики на модерната епоха.

Три заключителни уговорки

Специфичните начини на водене на война ще се редуват до безкрайност. Днес например доминират ирегулярните военни действия, но няма никакви гаранции, че ще продължи да бъде така през целия ХХІ век.

Всяка нова вълна от технологични „чудеса”, носи със себе си и нови предизвикателства. Зад всяко изглеждащо ни блестящо ново решение, се крият множество нови проблеми. Принципната причина винаги да се случва така е свързана с факта, че противникът също никога не спи.

Войната и военното изкуство представлява своеобразен дуел и са динамичен, уникален и непредсказуем продукт на взаимодействието между съюзнически и противникови сили, наред с действието на такива фактори, като вътрешните противоречия и шанса. Без оглед на това, какво около нас се променя, следва да се съобразяваме с историческата приемственост, под формата на вечния, преследващ собствените си интереси противник.

Бележки:

1. Carl von Clausewitz, On War, Michael Howard and Peter Paret, ed. and trans. (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 1976), 75.

2. Виж Colin S. Gray, The Strategy Bridge: Theory for Practice (New York: Oxford Univ. Press, 2010).

3. За предизвикателството на стратегическото планиране, виж Talbot C. Imlay and Monica Duffy Toft, eds., The Fog of Peace and War Planning: Military and Strategic Planning under Uncertainty (New York: Routledge, 2006), and Colin S. Gray, “Strategic Thoughts for Defense Planners,” Survival, 52 (June-July 2010), 159-78.

4. Clausewitz, 90, 606.

5. Виж Harry R. Yarger, Strategy and the National Security Professional: Strategic Thinking and Strategy Formulation in the 21st Century (Westport, Conn.: Praeger Security International, 2008).

6. Виж Gray, The Strategy Bridge, 66.

7. Thucydides, The Landmark Thucydides: A Comprehensive Guide to the Peloponnesian War, Robert B. Strassler, ed. (New York: The Free Press, 1996), 43.

8. Clausewitz, 89.

9. Концепцията е заета от T. E. Lawrence, Seven Pillars of Wisdom: A Triumph (New York: Anchor Books, 1991), 191.

10. Clausewitz, 104, 119-21.

11. Виж David Martin Jones and M. L. R. Smith, “Whose Hearts and Whose Minds? The Curious Case of Global Counter-Insurgency,” The Journal of Strategic Studies, 33 (February 2010), 81-121, and John A. Nagl and Brian M. Burton, “Thinking Globally and Acting Locally: Counterinsurgency Lessons from Modern Wars–A Reply to Jones and Smith,” The Journal of Strategic Studies, 33 (February 2010), 123-38.

12. David Kilcullen, The Accidental Guerrilla: Fighting Small Wars in the Midst of a Big One (London: C. Hurst, 2009).

* Авторът е професор по международна политика и стратегия в Университета на Рединг, Великобритания и анализатор на „Parameters”

В публикувания през януари 2011 доклад на Pew Research Center се твърди, че през следващите 20 години, броят на мюсюлманите в света ще нарасне с около 35%, т.е. от 1,6 млрд. души, през 2010, ще достигне да 2,2 млрд., през 2030.

Според прогнозите на центъра, в глобален план, през следващите две десетилетия, мюсюлманското население ще нараства около два пъти по-бързо, отколкото немюсюлманското, като средногодишният темп на нарастване ще бъде 1,5%, за мюсюлманите, в сравнение с 0,7%, за немюсюлманите. Ако сегашните тенденции се запазят, през 2030, мюсюлманите ще бъдат 26,4% от прогнозираната обща численост на световното население (8,3 млрд. души), докато през 2010, те са били 23,4% от населението на планетата (наброяващо 6,9 млрд. души).

Макар че мюсюлманското население ще нараства с по-бързи темпове, отколкото немюсюлманското, през следващите две десетилетия този ръст ще се осъществява с по-бавни темпове, в сравнение с предходните две (1990-2010). Между 1990 и 2010, глобалното мюсюлманско население е нараснало средно с 2,2%, в сравнение с прогнозираните темпове от 1,5%, за периода 2010-2030.

Това е един от основните изводи в доклада на центъра за мащабите на разпространението на исляма и нарастване дела на мюсюлманското население в света. В него Pew Research Center се стреми да даде достоверна оценка за броя на мюсюлманите през 2010 и прогнозира нарастването им, през следващите двайсет години, т.е. до 2030. Прогнозите се базират както на досегашните демографски тенденции, така и на предположенията за това, как тези тенденции ще се променят в бъдеще. Естествено, изготвянето на прогнозите неизбежно води след себе си множество недоизяснени въпроси, включително и в чисто политически план. Така например, промените в политическия климат в САЩ или в европейските държави могат съществено да повлияят върху моделите, по които се реализира в момента мюсюлманската миграция.

Ако текущите тенденции се запазят, през 2030, в 79 държави по света ще живеят по милион и повече мюсюлмани, докато днес това може да се каже за 72 страни (1). Повечето мюсюлмани на планетата (около 60%) ще продължат да живеят в Азиатско-Тихоокеанския регион, докато около 20% ще обитават Близкия изток и Северна Африка, както е и днес. Очаква се обаче, Пакистан да изпревари Индонезия, превръщайки се в страната с най-многобройно мюсюлманско население в света. Според прогнозите, онази част от глобалната мюсюлманска общност, обитаваща африканските държави, южно от Сахара, ще нарасне, като след двайсетина години в Нигерия вероятно ще живеят повече мюсюлмани, отколкото в Египет. Мюсюлманите ще продължат да бъдат сравнително неголямо малцинство в Европа и Америка, но, както се очаква, делът им в общата численост на населението в тези региони ще нарасне.

Що се отнася до САЩ например, демографските прогнози сочат, че броят на мюсюлманите ще нарасне повече от два пъти, през следващите двайсетина години, достигайки 6,2 млн., през 2030 (срещу 2,6 млн., през 2010), като това ще се дължи най-вече на миграцията и ръста на раждаемостта сред мюсюлманите. Според прогнозите, делът на мюсюлманското население в САЩ (възрастни и деца) ще нарасне от 0,8%, през 2010, до 1,7%, през 2030, т.е. мюсюлманите ще настигнат по численост американските евреи, или пък привържениците на епископалната църква в САЩ днес. Макар че сред населението на някои европейски държави ще има доста по-голям дял мюсюлмани, прогнозите сочат, че през 2030 в САЩ ще живеят повече мюсюлмани, отколкото в която и да било европейска държава, като изключим Русия и Франция.

В Европа, като цяло, делът на мюсюлманското население ще нарасне почти с 1/3, през следващите двайсет години – от 6% от жителите на континента, през 2010, до 8%, през 2030. В абсолютни цифри, европейската мюсюлманска общност ще нарасне от 44,1 млн. души, през 2010, до 58,2 млн., през 2030.

Най-голямо увеличение – преди всички заради продължителната миграция – се очаква в Западна и Северна Европа, където делът на мюсюлманите сред местното население ще достигне двузначни проценти в редица държави. Във Великобритания например, мюсюлманите ще достигнат 8,2% от цялото население, срещу 4,6% днес. В Австрия, те ще станат 9,3% през 2030, срещу 5,7% днес, в Швеция – 9,9% (срещу 4,9% днес), в Белгия – 10,2% (срещу 6% днес), а във Франция – 10,3% (срещу 7,5% днес).

Няколко са факторите, обуславящи по-бързия прогнозен ръст сред мюсюлманското население, в сравнение с немюсюлманите в целия свят. По правило, мюсюлманското население има по-висок коефициент на раждаемост (повече деца на една жена), отколкото немюсюлманското. Освен това, значителна част от мюсюлманското население вече е, или скоро ще навлезе, в репродуктивна възраст (15-29 години). Подобряването на здравеопазването и икономическите условия в страните с мюсюлманско мнозинство доведоха до по-голямо от средното понижаване на показателите на смъртността при раждане и детската смъртност, а продължителността на живота нараства по-бързо в държавите с мюсюлманско мнозинство, отколкото в другите, по-слабо развити страни.

Нарастване, но със забавени темпове

Нарастването на мюсюлманското население в света не бива обаче да засенчва някои други не по-малко важни демографски тенденции: например, че темповете на нарастване сред мюсюлманите се забавят през последните десетилетия и, вероятно, ще продължат да спадат през следващите 20 години, както се вижда и на долната графика.

От 1990 до 2000 мюсюлманското население е нараснало средно с 2,3%. Между 2000 и 2010, темповете на нарастването му спаднаха до 2,1%, а според прогнозите, ще спаднат до 1,7%, през 2010-2020, и до 1,4%, през 2020-2030 (т.е. с 1,5% годишно в течение на двайсетгодишния период между 2010 и 2030, както вече бе отбелязано).

Понижаването на темповете на нарастване се обуславя най-вече от спада на раждаемостта в много страни с мюсюлманско мнозинство, включително такива гъстонаселени като Индонезия и Бангладеш. Раждаемостта пада, тъй като все повече жени в тези държави получават средно образование, нараства жизненото равнище и хората се преместват от селата към градовете.

Забавянето в темповете на нарастване на мюсюлманското население е най-силно изразено в Азиатско-Тихоокеанския регион, Близкия Изток и Северна Африка, както и в Европа, а по-слабо в африканските държави южно от Сахара. Единственият регион, където ръстът на мюсюлманското население ще се ускори до 2020, е Америка, най-вече заради имиграцията.

В крайна сметка, спадът на раждаемостта ще доведе до съществени промени във възрастовата структура на мюсюлманското население. Макар че днес в целия свят мюсюлманското население е относително младо, т.нар. „мюсюлмански демографски взрив” – т.е. високият процент мюсюлмани в тинейджърска възраст и около 20-годишни, достигна пиковата си точка още през 2000 и в момента бележи спад.

През 1990 над 2/3 от общата численост на населението на мюсюлманските държави беше на възраст до 30 години. Днес, хората на тази възраст са около 60% от населението, а към 2030, прогнозният им дял ще падне до 50%.

В същото време, в много държави с мюсюлманско мнозинство ще се наблюдава застаряване на населението, като се очаква, в периода 2010-2030, делът на хората на възраст над 30 години в тях да нарасне от 40% до 50%, а този на хората над 60 години почти ще се удвои (от 7% до 12%).

Държавите с мюсюлманско мнозинство обаче, не са единствените, където населението остарява. Тъй като раждаемостта спада и хората в целия свят вече живеят по-дълго, населението на планетата остарява. В резултат, световното мюсюлманско население ще продължи да бъде сравнително младо още десетилетия наред. Така например, средната възраст в страните с мюсюлманско мнозинство нарасна от 19 години, през 1990, до 24, през 2010, а през 2030 вероятно ще достигне 30 години. Все пак, тя ще е по-ниска от средната възраст в Северна Америка, Европа и други по-развити региони, която нарасна от 34 до 40 в периода между 1990 и 2010, а според прогнозите ще достигне до 44 години, през 2030. Дотогава, почти 1/3 от младите хора по света (29,1% от хората на възраст между 15 и 29 години) ще бъдат мюсюлмани, в сравнение с ¼ (25,8%), през 2010, и 1/5 (20%), през 1990.

Другите основни изводи от доклада

Според доклада на центъра, мюсюлманите-сунити ще продължат да формират доминиращото мнозинство в мюсюлманската общност и през 2030 (87-90%). Делът на шиитската мюсюлманска общност може би ще намалее незначително, най-вече заради ниската раждаемост в Иран, където живеят над ¼ от шиитите в света.

През 2010, около ¾ от мюсюлманите в света (74,1%) са живели в 49 държави, в които изповядващите исляма са мнозинство от населението. Над 1/5 от всички мюсюлмани (23,3%) живеят в немюсюлмански страни от т.нар. развиващ се свят. Около 3% от всички мюсюлмани в света, живеят в по-развити региони, като Европа, Северна Америка, Австралия, Нова Зеландия и Япония.

Нивото на раждаемостта в държавите с мюсюлманско мнозинство е тясно свързано с образователното равнище при жените. В осем мюсюлмански страни, където момичетата обикновено посещават училище най-малко години, средният коефициент на раждаемост (5 деца на една жена) е над два пъти по-висок от средното равнище (2,3 деца на една жена) в девет други мюсюлмански страни, където момичетата ходят на училище най-много години. Сред изключенията е Палестинската автономия, където средното ниво на раждаемост (4,5 деца на една жена) е сравнително високо, макар че повечето момичета, родени там, могат, поне формално, да разчитат на 14-годишно образование.

Под половината (47,8%) от омъжените жени на възраст 15-49 години в държавите с мюсюлманско мнозинство използват едни или други средства за контрол на раждаемостта. За сравнение, в по-слабо развитите страни с немюсюлманско население, почти 2/3 (63,3%) от всички омъжени жени в тази възрастова група използват някакви средства за контрол на раждаемостта.

Азиатско-Тихоокеанския регион

През 2030, почти трима от всеки десетима жители на Азиатско-Тихоокеанския регион ще бъдат мюсюлмани (27,3%), докато през 2010 те са били 1/4 (24,8%), а през 1990 – 1/5 (21,6%).

Мюсюлманите са само 2% от жителите на Китай, но тъй като страната е с толкова голямо население, можем да очакваме, че по брой на мюсюлманите той ще бъде на 19-то място в света, през 2030.

Близкият Изток и Северна Африка

Страните от тези два региона ще продължат да имат най-високия процент сред държавите с мюсюлманско мнозинство. Според прогнозите, през 2030, от 20 държави и територии в двата региона, всички, освен Израел, ще имат не по-малко от 50% мюсюлмани, а в 17 се очаква мюсюлманите да бъдат над 75% от цялото население. Единствените изключения ще бъдат Израел, Ливан и Судан (който в момента се разделя на мюсюлманска и християнска части).

Очаква се, почти ¼ от израелското население (23,2%) да изповядва исляма през 2030, в сравнение със 17,7%, през 2010 и 14,1%, през 1990. През последните 20 години мюсюлманското население в Израел е нараснало над два пъти – от 0,6 млн. души, през 1990, до 1,3 млн., през 2010. Прогнозите са, че през 2030 това население (включително в Йерусалим, но без Западния бряг и сектора Газа) ще достигне 2,1 млн. души.

В момента, Египет, Алжир и Мароко разполагат с най-голямото мюсюлманско население в Близкия Изток и Северна Африка. През 2030 обаче, се очаква Ирак да стане втората по численост на мюсюлманското си население държава в региона (отстъпвайки само на Египет), най-вече, защото страната демонстрира по-висок ръст на раждаемостта, отколкото Алжир и Мароко.

Африка на юг от Сахара

Според прогнозите, мюсюлманското население на Африка, южно от Сахара, ще нарасне с почти 60% през следващите 20 години – от 242,5 хиляди, през 2010, до 385,9 хиляди, пред 2030. Но тъй като немюсюлманското население в региона също нараства с бързи темпове, можем да очакваме, че делът на мюсюлманите няма да се увеличи кой знае колко до 2030, достигайки 31% (срещу 29,6%, през 2010). Различните изследвания дават различни данни за числеността на религиозните групи в Нигерия, в която, както изглежда, през 2010, са живели приблизително еднакъв брой християни и мюсюлмани. Очаква се, през 2030, в тази страна да се формира, макар и неголямо, мюсюлманско мнозинство (51,5%).

Европа

Според прогнозите, през 2030, мюсюлманите ще бъдат над 10% от цялото население в десет европейски държави: Косово (93,5%), Албания (83,2%), Босна и Херцеговина (42,7%), Македония (40,3%), Черна гора (21,5%), България (15,7%), Русия (14,4%), Грузия (11,5%), Франция (10,3%) и Белгия (10,2%).

И през 2030 Русия ще продължи да има най-многобройното мюсюлманско население (в абсолютни цифри) в Европа. Броят на нейните мюсюлмани ще нарасне от 16,4 млн., през 2010, до 18,6 млн. души, през 2030. В същото време, според прогнозите, през следващите две десетилетия, темповете на нарастване броя на мюсюлманите в Русия ще достигнат 0,6% годишно, докато през същия период немюсюлманското и население ще намалява с 0,6% годишно.

Франция регистрира чист приток от 66 000 имигранти-мюсюлмани, през 2010, най-вече от Северна Африка. През миналата година, мюсюлманите бяха 2/3 (68,5%) от всички нови имигранти в страната. Испания пък прие 70 хиляди имигранти-мюсюлмани през 2010, но те се оказаха само 13,1% от всички нови имигранти в тази страна. Чистият приток на мюсюлмански имигранти във Великобритания през 2010 (около 64 000), беше почти колкото и този във Франция. Над ¼ (28,1%) от всички нови имигранти във Великобритания през 2010 са мюсюлмани.

Америка

Очаква се, че броят на мюсюлманите в Канада почти ще се утрои през следващите двайсет години, като от 940 хиляди, през 2010, ще достигнат почти 2,7 млн., през 2030. През тази година, мюсюлманите ще бъдат 6,6% от цялото население на страната, в сравнение с 2,8% днес. Прогнозите сочат, че Аржентина ще се окаже третата по брой на мюсюлманското население американска държава, след САЩ и Канада. През 2010 в нея живееха около 1 млн. мюсюлмани, което я постави на второ място, по този показател, непосредствено след САЩ.

Децата на възраст до 15 години са сравнително малка част от мюсюлманското население на САЩ днес. Само 13,1% от мюсюлманите там са на възраст от 0 до 14 години. Това се дължи на факта, че значителна част от мюсюлманите в Съединените щати са нови имигранти, т.е. не са израснали в страната. През 2030 обаче, много от тях вече ще са създали семейства и, ако сегашните тенденции се запазят, броят на американските мюсюлмани на възраст до 15 години ще нарасне повече от три пъти – от 500 000, през 2010, до 1,8 млн., през 2030. Броят на децата-мюсюлмани, на възраст от 0 до 4 години, живеещи в САЩ пък ще нарасне от по-малко от 200 000, през 2010, до над 650 000, през 2030.

Днес около 2/3 от мюсюлманите в САЩ (64,5%) са имигранти от първо поколение (т.е. не са родени в страната), а малко над 1/3 (35,5%) са родени в САЩ. През 2030 обаче, 44,9% от всички мюсюлмани ще са родени в страната. Основните „доставчици” на имигранти за САЩ през последните няколко години са Пакистан и Бангладеш, като се очаква, че те ще си останат такива и през 2030.

Някои изводи

Докладът на Pew Research Center съдържа демографски прогнози. Прогнозите обаче не са предсказания, те по-скоро представляват оценки, изградени върху текущите данни за числеността на населението и предположенията за демографските тенденции. Те ни дават представа, какво може да се случи, ако текущите данни са точни и тенденциите се развият според очакванията. Има обаче много фактори – имиграционно законодателство, икономически условия, стихийни бедствия, въоръжени конфликти, научни открития, обществени движения и политически сътресения (като т.нар. „арабска революция” например) и т.н., способни да променят по непредсказуем начин демографските тенденции. Именно затова, докладът разглежда сравнително къс (двайсетгодишен) период. Въпреки това, няма никаква гаранция, че мюсюлманското население ще нараства именно така, както се прогнозира в доклада и няма да зависи от различни непредвидени събития, като политическите решения относно имиграционните квоти или националните кампании за поощряване или ограничаване на раждаемостта.

Прогнозите, съдържащи се в доклада, представляват средните цифри в диапазона на три сценария – висок, среден и нисък – създадени по методиката, която обикновено се ползва от демографите от целия свят за да прогнозират промените в числеността и състава на населението. Моделите, съставени на основата на „метода на кохортите”, който започва с базовото население (в случая, текущия брой мюсюлмани във всяка страна), разделено на групи или „кохорти”, по възраст и пол. Всяка „кохорта” се проектира в бъдещето, като се добавят и вероятните „плюсове” – новородени и имигранти – и се изваждат вероятните „загуби” – умрели и емигрирали. Разчетите са изготвени от експертите-демографи на Pew Forum, съвместно с колегите им от Международния институт за приложен системен анализ в Австрия (най-вече по отношение на прогнозите за САЩ и европейските държави).

Последните данни за населението, залегнали в основата на доклада, са събрани от най-достоверните източници за мюсюлманското население във всяка от 232-те държави и територии, за които Отдела на народонаселението на ООН разполага с общи оценки за числеността на населението. Много данни от тази базова статистика бяха публикувани през 2009, в доклада на Pew Forum „Контурите на мюсюлманското население в света”, в който се разглеждат и анализират около 1500 източници на данни, включително отчети от преброявания, мащабни демографски изследвания и изследване на населението, като цяло, за оценка броя на мюсюлманите във всяка страна или територия. Тъй като редица държави (включително и България) провеждат национални преброявания през 2010-2011, доста е вероятно през следващите няколко години да се появят много нови данни.

Дефиницията за „мюсюлманството” в доклада е доста обширно. Целта е обхващането на всички групи и отделни индивиди, идентифициращи се като мюсюлмани. Това включва и мюсюлмани, които се придържат към съвсем светско поведение или не спазват религиозните обреди. Според авторите на доклада, той не си поставя за цел да определи доколко религиозни са мюсюлманите, или пък да прогнозира равнището на религиозност (или, обратното, на светското поведение) сред тази общност през следващите десетилетия (2). Като основни фактори при изготвяне на демографските прогнози са използвани: раждаемост, смъртност, миграция (имиграция и емиграция), възрастовата структура на населението (брой на принадлежащите към различните възрастови групи), както и такива свързани фактори (които са в основата на предположенията за това, как се променя равнището на раждаемост при мюсюлманите и как се променя самото мюсюлманско население), като: образованието (особено на жените), икономическото благосъстояние (жизнено равнище), контрацепция и семейно планиране и религиозните преобразования.

Бележки:

1. Седемте страни, за които се прогнозира ръст на мюсюлманското население с над 1 млн. души през 2030, са: Белгия, Канада, Конго, Джибути, Гвинея-Бисау, Холандия и Того.

2. За други свои доклади, Pew Research Center провежда мащабни проучвания на общественото мнение за измерване на вярванията и практиката на много религиозни групи, включително и мюсюлмани. Виж например, „Толерантност и напрежение: ислямът и християнството в Африка, на юг от Сахара”, 2010, или „Американските мюсюлмани: средната класа и основното течение”, 2007.

* Статията се базира изцяло на доклада на Pew Research Center’s Forum on Religion & Public Life

След като еднополюсният свят все повече остава в архивите на историята, Западната система, начело със САЩ, както изглежда, навлиза в стадий на необратима криза. Финансово-икономическият крах и загубата на толкова важно звено на Западната геополитическа система, каквото е Турция, свидетелства за това, че САЩ са на път да се изчерпат като движеща сила на глобалното развитие. В момента тази страна е на ръба да вземе едно наистина епохално решение – да се откаже от плановете си за световна хегемония, т.е. да сподели с другите големи глобални играчи решаването на въпросите на международната политика и икономика, или пък да продължи да настоява за реализацията на хегемонистичните си проекти, излагайки по този начин на риск собственото си оцеляване като нация. Дали ще бъде предпочетен единият или пък другият вариант ще зависи от краткосрочните и средносрочни отношения, които ще се формират между групите за натиск, определящи американската външна политика, както, разбира се, от развитието на процесите в многополюсната глобална система.

Пукнатината в отношенията с Турция

Консолидацията на многополюсния контекст и постоянното разширяване на икономическата и геополитическа сфери на влияние на някои евроазиатски и латиноамерикански държави налага вземането на решения, които се отразяват много сериозно върху сегашната администрация на САЩ. Това се случва в момент, когато Вашингтон, както изглежда, не само че не е в състояние да упражнява някакъв контрол върху текущата финансово-икономическа криза, разтърсила Западната система (още повече, че Америка е в самия център на кризата), но и да контролира ефективно отношенията с водещите евроазиатски държави, като Русия, Индия и Китай. Днес вече именно тези страни (с все по-голяма отговорност) диктуват приоритетите на международния дневен ред. Към всичко това следва да добавим и трудностите, с които ежедневно се сблъсква Пентагонът от времето на Първата война в Залива насам, опитвайки се да контролира ефективно гигантските и скъпоструващи американски въоръжени сили. Слабостта на САЩ се проявява, в частност, и в не съвсем успешните опити на президента Обама и държавния секретар Клинтън да урегулират критичните ситуации в някои региони на света, като например в Близкия и Средния Изток. В този регион, който е от съществено значение за експанзионистичната стратегия на САЩ в Евразия, един толкова важен съюзник, какъвто е Турция (доскоро смятана за опора на западните интереси, както впрочем и на специфичните интереси на Израел), напоследък заема позиция, която очевидно не отговоря на стратегията на Вашингтон. Което пък доведе до дестабилизацията на плана за геополитическата система, замислен от Съединените щати.

Пукнатината в отношенията с Турция напомня на американските стратези друг оскърбителен за тях факт от историята, а именно – за загубата, в края на 70-те години, на Иран, като ключов съюзник в „голямата игра”, която предшествениците им провеждаха по отношение на вече несъществуващия Съветски съюз. Днес, след промените в глобалния контекст, когато акцентът все повече се измества към многополюсния модел, пукнатината в отношенията с Анкара може да има пагубни последици за американската система, най-малкото, в пет основни аспекта.

На първо място, това засяга най-важния военен механизъм на Запада, тоест НАТО. Още колко дълго тази организация, начело с датчанина Расмусен, ще търпи ексцентричното поведение на един от членовете си, който съвършено открито демонстрира антиизраелска, а това означава и антиамериканска, позиция? Ще бъде ли НАТО в състояние да балансира желанието на Турция да играе водещата роля в региона, без да раздразни още повече израелския си съюзник? Това са само два от многобройните въпроси, на които ще трябва да даде отговор новата целесоъбразна формулировка на задачите пред Северноатлантическия алианс, без оглед на „историческия завой”, осъществен на последната среща на върха на НАТО в Лисабон, през ноември 2010.

На второ място, това засяга отношенията между Анкара и Брюксел. Новата Турция на Реджеп Ердоган е готова да влезе в ЕС, но Париж (и в по-малка степен Берлин) препятстват процеса на турското присъединяване към Съюза, използвайки такива несъществени проблеми, като тези, свързани с човешките права, което е познат идеологически инструмент, разработен навремето от американските „мозъчни центрове” и впоследствие взет на въоръжение от европейците и, особено, от президента на Франция Никола Саркози.

Ако Турция за пореден път получи отказ за присъединяване към ЕС, тя вероятно още повече ще укрепи връзките си с неевропейските пазари (руски, ирански, китайски), укрепвайки по този начин Евроазиатския икономически регион.

На трето място (което, донякъде, е свързано с казаното по-горе), създава се впечатление, че Турция, смятаща се за четвъртия полуостров на Европа, привлича все по-големите икономически интереси на средиземноморските държави, при това не само на тези от Южна Европа, а и от Северна Африка. За укрепването на икономическите отношения между Турция и средиземноморските страни особена роля играе лансираният от Русия и Италия проект за газопровода „Южен поток”.

На четвърто място, става дума за отношенията между Турция и постсъветските държави от Централна Азия. Турция е транзитна държава по пътя към/от Централноазиатския регион, т.е. пространството, което Вашингтон се опитва да подчини от разпадането на Съветския съюз насам. Докато Турция стриктно следваше американските указания, Вашингтон съдействаше за реализацията на пантюркистките и стремежи (проявили се още по време на разпадането на Югославия) по отношение на централноазиатските републики (т.нар. „Евроазиатски Балкани”, както ги нарича Бжежински), задълбочавайки вътрешните им проблеми (насочени най-вече против Русия, а в перспектива и против всички евразийски сили). Днес, когато Анкара, както изглежда, се стреми да провежда собствена независима политика, отношенията и с държавите от Централна Азия (които тя умело балансира с отношенията си с Москва) започват да тревожат Вашингтон. Тъкмо това бе и причината за опитите за демонизация на Турция, предприемани напоследък от някои западни медии.

И, на последно място, следва да подчертаем, че добрите отношения на Анкара с Москва, Пекин, Техеран и водещите южноамерикански държави са предпоставка за промяна на турския геополитически курс. Тази промяна се осъществява по недвусмислен начин в посока към укрепване на новата полицентрична система на международните отношения.

Имало едно време един Запад

В условията на така очертаната ситуация, Западната система, начело със САЩ, рискува да се разпадне на части. Експанзията на тази система на Изток вече е навлязла в етап на забавяне и спиране, предвид новите амбиции на Русия за водещи позиции на международната сцена, но най-вече заради провала на военните операции в Афганистан и Ирак, които Пентагонът и Вашингтон не съумяват да удържат под свой контрол. В Африка, съперничеството с Китай поставя целия Запад в критична ситуация. Тъй като Вашингтон не съумява (въпреки създаването на африканското командване на въоръжените сили на САЩ AFRICOM) да противодейства ефективно на китайското проникване на Черния континент и на фона на „революционните безредици” в Северна Африка, е разумно (и желателно за Европа, като цяло) да предположим, че някои европейски държави, имащи достатъчно ясна представа за собствените си интереси, в близко бъдеще ще опитат да се приспособят към променената международна ситуация, сключвайки нови двустранни споразумения с Китай и африканските държави.

В Япония, въпреки падането на правителството на Юкио Хатояма (което, макар и прикрито, се придържаше към антиамерикански позиции) критичните оценки за целесъобразността на японско-американските отношения, установени след 1945, продължават да нагнетяват недоверие към Вашингтон (подсилващо се от поведението на САЩ след природната катастрофа, сполетяла Япония), постепенно ерозирайки възможностите на Съединените щати да влияят върху основните японски политически решения.

Междувременно, Южна Америка вече не е „задния двор” на САЩ, както беше през миналото столетие. Бразилия, Каракас, Ла Пас и, донякъде, Буенос Айрес забележимо увеличават степента на политическата си независимост. Подписването на редица договори и споразумения между тези страни, както и между някои от тях и Иран и Турция, свидетелстват за формирането на нов уникален „антиимперски” фронт, който все още е в процес на изграждане, но би могъл да обедини противниците на крайния икономически либерализъм и неограничената от нищо „свободна търговия” в различните точки на планетата. Такива факти, като акцентът върху социалните проблеми, демонстриран от правителствата в Бразилия, Венецуела и Аржентина, възстановяването на държавния контрол върху стратегически важни руски предприятия, наблягащата на колективната свобода социална политика, провеждана от Анкара и Техеран (отчитаща специфичната ислямска представа за обществото и икономическите отношения) не само говорят за провала на модела на неограничената от нищо свободна търговия, но и са обективна преграда пред глобализационния процес, който, от геополитическо гледна точка, се реализира под формата на експанзия на американското влияние върху цялата територия на планетата.

След като през последните години бяха силно ерозирани социалните системи в повечето европейски държави, под натиска на олигархичните структури (които, на практика, са инструмент за реализация на американските геополитически интереси) и ултимативните изисквания на МВФ, европейските страни, до голяма степен, загубиха стабилността, която в миналото обуславяше икономическия им растеж. Следствие от намаляващия дял на европейските страни в глобалната икономика стана отслабването на периферията на Западната система в полза на нейния център, олицетворяван от САЩ. Именно това е и причината за разпадането на геополитическата система възникнала под егидата на Съединените щати след 1945. И, ако в близко бъдеще не бъдат направени сериозни корекции, целящи „удържането” на Европа в рамките на Западната система, можем да очакваме, че редица водещи европейски държави ще направят избор в полза на многополюсния модел на световно устройство.

Време за вземане на решения

И така, ролята на САЩ, като движеща сила на глобалното развитие, изглежда изчерпана. От геополитическа гледна точка, Вашингтон се намира на кръстопът: той трябва или да се откаже (поне временно) от двестагодишния си проект за глобална хегемония, или да продължи да се придържа към него, използвайки обаче нови методи и критерии. Ако изберат първия вариант, САЩ ще трябва да преразгледат социалната и военната си система, но, преди всичко, ще трябва да съгласуват положението си на международната сцена с бившите си съюзници и с новите глобални играчи. Въпреки това, признаването на полицентричния свят може да ерозира цялата военно-индустриална система, която е в основата на икономическата и политическа мощ на Съединените щати. В такъв случай, динамичното равновесие между групите за влияние, определящи военно-политическата стратегия на САЩ, може да бъде подложена на пагубно сътресение. Пряка последица от дестабилизацията по върховете на американския управляващ елит може да се окаже разпадането на гигантската сфера на влияние, която САЩ с толкова труд съумяха да създадат през последните 60 години. На свой ред, преразглеждането на дела на американското влияние може да сложи началото на нов геополитически цикъл, чиято стабилност ще се основава не върху модела на свободния пазар, а на реалните геополитически потребности на новосформираните сфери на влияние.

Ако пък изберат втория вариант, т.е. ако решат да продължат борбата за глобална хегемония, САЩ ще трябва и да поемат огромното финансово бреме, необходимо за поддържане на „перманентната война” за господство. В духа на пагубния призив на Едуард Лутвак от 1999 (по време на заключителния етап от разпадането на Югославия): „Дайте шанс на войната!”, САЩ ще трябва да реализират на практика неоконсервативната теза за „конструктивния хаос”, рискувайки обаче да провокират опасна асиметрия в геополитическите отношения в Азия, Африка и Южна Америка.

Независимо от това, какъв избор ще направят във Вашингтон, отношенията между „нацията, без която не можем да минем” и останалия свят със сигурност вече няма да бъдат такива, каквито бяха досега.

* Авторът е главен редактор на италианското геополитическо списание „Еуразия” и директор на Института за геополитика в Рим

Въпросът, който днес се оказва по-важен от всички останали е, доколко правилна е американската политика и какви са шансовете и за успех? Пред управляващите в Съединените щати стоят много ясни вътрешнодържавни цели, но те предпочитат да разсъждават на глобално равнище. Те разчитат, че инфлацията няма да се възобнови заради високото равнище на безработицата и непълната заетост в мащабите на цялата планета, което означава, че властите нищо не рискуват продължавайки да вливат мащабни средства в подкрепа на икономическия растеж и борбата с безработицата, представляващи двоен приоритет за тях. Задачата да се осигури пълна заетост на територията на САЩ, която постоянно е сред приоритетите на тази страна, се оказва още по-насъщна от политическа гледна точка, заради бума на безработицата, свързан с кризата – днес броят на безработните е над 15 милиона, докато през 2006 например, те бяха седем милиона. Това е един от най-големите политически проблеми, доколкото легитимна основа на американската политическа система винаги е била способността да се гарантира работа на максимален брой граждани на САЩ.

При всички обстоятелства, правителството винаги е длъжно да говори така, сякаш е господар на положението. Вливайки на пазарите огромно количество средства и увеличавайки бюджетния дефицит, който пък стана причина за безпрецедентното нарастване на външния дълг, САЩ разчитат първоначално да стимулират икономическата активност в Америка, а след това и извън нея, и на първо място в онези развиващи се държави, които доставят стоки на американския пазар. В резултат, това допълнително развитие би следвало да стимулира световния икономически растеж, а следователно и този на САЩ. Не бива да се самозаблуждаваме: в Съединените щати продължават да доминират кейнсианците и всички приказки за неолиберализма, включително тезите на Рейгън, лансирани още през 80-те години на миналия век, не означават нищо, ако внимателно анализираме американската макроикономическа политика. За съжаление обаче, очертаното по-горе развитие на събитията може да се натъкне на две сериозни препятствия. На първо място, за да може паричната емисия да доведе да намаляване на безработицата, стимулирайки потреблението, е необходимо да съществуват предприятия, способни да осигурят съответното предлагане. Проблемът е именно в това, че мрежата от предприятия все още не е достатъчно развита. Този „предприемачески дефицит” засяга някои развити държави – Франция, Великобритания, Испания, както и по-голямата част от Латинска Америка, естествено Африка и, колкото и да е странно, Китай. Истината е, че наистина жизнеспособно предприемачество съществува само в Азия и, на първо място, в Южна Корея и, в по-малка степен, в Индонезия, а също в Бразилия и Аржентина. И така, имайки предвид, че глобалното предлагане не е в състояние да покрие нарастващото търсене, паричните емисии неизбежно водят до нова инфлационна спирала и нови балони, пример за което днес са растящите цени на хранителните стоки.

САЩ като глобален банкер

Американската парична политика е истинския двигател на световната икономика, определящ ритъма на деловата активност на цялата планета. И това ще си остане така още дълги години, въпреки възраженията на апологетите на американския упадък. Независимо от огромното положително салдо на търговския си баланс, Китай не генерира валута. Тази страна действа като кредитор: тя получава депозити под формата на натрупани резерви и ги дава назаем. Тя обаче не действа като банкер, защото с помощта на кредитите банкерите правят пари буквално от нищото. Истинският генератор на валута са САЩ, или по-точно американските банки. Именно САЩ снабдяват света с платежни средства чрез своя външнотърговски дефицит. Тази привилегия е свързана със статута на долара, като световна валута, чиито единствен предел на възможностите е пределът на доверието към зелените банкноти. След Втората световна война, САЩ не престават да използват това оръжие с огромна полза за себе си. Като решаващият обрат беше осъществен през 60-те години на миналия век и тази тенденция продължава и днес. Именно тогава САЩ решиха изцяло да поемат ролята на глобален банкер, превръщайки зелените банкноти в световна валута. И, за да укрепят доверието към собствената си парична единица, те направиха избор в полза на силния долар (“a strong dollar”), отстранявайки от пътя му всички останали конкурентни валути - отказвайки се от обвързването със златото през 1971, забавяйки подема на германската марка през 70-те години, стопирайки развитието на японската йена през 80-те и работейки постоянно за ерозирането на еврото, още от самото му създаване, през 1999.

Нарастващото влияние на развиващите се държави не променя ситуацията в света, който, на практика, се гради около американската парична политика. Несъмнено, делът на САЩ в глобалния БВП продължава да спада (през 1955 той беше почти 50%, докато днес е под 20%), но не бива да се залъгваме: това не се случва, защото САЩ са се свлекли надолу, а в резултат от развитието на другите държави. При това обаче, Съединените щати запазват статута си на доминираща икономика, разполагаща с решаващо предимство – правото да емитира световната валута. Най-очевидният пример за това е т.нар. политика Q2 (quantitative easing – количествено улесняване), представляваща не нещо друго, а мащабно емитиране на долари с цел да се финансира американския бюджетен дефицит, при това Федералният резерв е директно „абониран” за облигациите на хазната. По този начин, с помощта на механизма на сдвоените дефицити – т.е. подхранването на външния дефицит от бюджетния, американската валута се наложи в целия свят.

Предимствата на правото да емитираш валута

Общата ситуация е ясна: в съвременния свят съществуват значителни различия между държавите с положително салдо на търговския си баланс и, следователно, със спестовни излишъци, и техните антиподи – държавите с голям външен дефицит и потребителски излишък. В първата група са Китай и Германия, които провеждат ясно изразена меркантилистка политика. Във втората пък са, на първо място, САЩ, но също и Франция. В Китай скоро ще стане невъзможно да се съхрани контрола върху валутния курс, позволяващ да се управлява положителното салдо на търговския баланс, което се отделя като резерв. Което неизбежно ще доведе до това, че чуждестранните инвеститори ще намалят обема на вложенията си в китайската икономика. Японците, корейците и европейците ще започнат да се изтеглят от страната. Това е много сериозен проблем за Пекин, който, в стремежа си за устойчиво и мощно развитие, все още не разполага с достатъчно развита мрежа от собствени предприемачи, които да поемат щафетата от чуждестранните предприятия.

Вторият проблем на Китай е, че паричните учреждения трудно се справят с ръста на цените и заплатите, макар че това е класическо явление за всяка развиваща се икономика, известно като „ефектът на Баласа-Самуелсън”. Обикновено това отклонение се преодолява чрез повишаване на валутния курс, но Пекин отказва да следва подобна стратегия, предпочитайки да прибегне до повишаване на лихвените проценти, сякаш му се налага да се бори с „прегряване” на икономиката. Сблъсквайки се с този проблем, американците (поне както ми се струва), в много по-голяма степен отколкото европейците, са склонни да оставят китайците сами да се оправят със собствените си противоречия. В момента Америка продължава да печели от евтините китайски производствени възможности, което се оказва доста рентабилно за транснационалните компании. Освен това, на САЩ се наложи да вземат отношение по нарастването на положителното салдо в търговския баланс на държавите-производители на суровини (страните от Персийския залив и Русия). В играта на международните дисбаланси, тези излишъци са немаловажен фактор за отклонения. Защото, както и в случая с Китай, в ръцете на „различни недемократични  режими” се концентрират огромни парични средства, които те могат да използват за политическите си цели. Фактът, че тези пари са вложени в бонове на държавната хазна на САЩ не вълнува особено американците, но те не допускат с тях да се купуват американски индустриални активи. С това, в частност, се обяснява ветото върху операциите по придобиване акции на Нюйоркското пристанище например. В това отношение, европейците изглеждат по-малко бдителни.

Американската атака срещу еврото

Никой не се съмнява, че американците имат, макар и частично, отношение към сегашната криза на еврото. В чисто идеологически план, напоследък те отново се опитват да прокарат старата теза, че еврозоната не представлява оптимална валутна зона (вечният англосаксонски припев), докато американските банки изключително активно осъществяват на валутните пазари спекулации срещу определени държавни ценни книжа, номинирани в евро. И, накрая, Пол Волкър - един от „бащите” на долара като световна валута, по времето на Джон Кенеди, а след това и при Никсън, отново потвърди, от името на американската администрация, намерението на САЩ да не споделят с никого статута на долара – като всички тези декларации бяха направени с цел да се удари по единната европейска валута именно в момента, когато тя можеше да стане алтернатива на долара. Волкър отлично знае, че еврото е привлекателна валута на една силно развита икономическа зона и, че (каквото и да се говори по въпроса) тя продължава да е достатъчно ефективна, имайки предвид движещата сила на германската икономика. Всъщност, американците обявиха тревога не когато видяха, че делът на еврото в световните валутни резерви започва да расте (защото този ръст си остава доста бавен и делът на еврото все още е твърде малък – 25%, срещу 60% за доларите), а когато емисиите на ценни книжа, номинирани в евро, надхвърлиха обема на облигациите, номинирани в долари. Именно това стартира атаката срещу еврото, целяща да бъде ограничена и спряна тази тенденция, която можеше да доведе до световно признание за европейската валута и дестабилизация на долара. В това отношение администрацията на Обама изцяло следва линията, към която САЩ се придържаха през последните 50 години, защитавайки статута на долара всеки път, когато някой се опита да го оспори. През 1979, Пол Волкър формулира тази задача така: „доларът никога не бива да пада под швейцарския франк”, при това тогава швейцарският франк се смяташе за абсолютен ориентир. Ставаше дума да се осигури изгодно за САЩ управление на световните интереси с помощта на долара, който вече не е обвързан със златото.

Групата на двайсетте

Що се отнася до заседанията на т.нар. „Група на двайсетте” (Г-20), те са по-скоро театрални спектакли. САЩ преследват една единствена цел – да повишат курсовете на другите валути, за да си гарантират конкретно предимство. Което изцяло се вписва в логиката за целта, оправдаваща средствата, която навремето е заложена в основата на Доктрината Монро – „Америка над всичко”. В САЩ има изключително влиятелни кръгове, твърдо стоящи на протекционистки позиции и обявяващи се за девалвация на долара, които се стремят да повишат курсовете на чуждестранните валути за да защитят вътрешния американски пазар и външната конкурентоспособност, като своеобразно ядро на тази група са автомобилните производители. Това лоби успешно прокарваше идеята за повишаване курсовете на т.нар. „авто-валути” (т.е. валутите на държавите със силна автомобилна индустрия) – южнокорейския вон, йената и еврото. За САЩ би било идеално съчетание да получават максимална изгода от международния статут на долара и да контролират валутните курсове, така че те да отговарят на интересите на собствената им индустрия. Самите американци наричат това „фина настройка”. От тази гледна точка, съм готов да се обзаложа, че в следваща американска мишена ще се превърне бразилският реал. В случай, че курсът му започне да нараства, Вашингтон ще усили натиска си върху управляващите в Бразилия.

Упадъкът на производствената култура в САЩ

Въпреки това обаче, далеч не всичко в този най-добър от световете върви добре за Америка. За да може масираното пласиране на долари на световния пазар действително да доведе до икономически растеж, следва да се усвояват производства и да се създават предприятия. САЩ си остават основния генератор на предприемачески дух, доказателства за което виждаме всеки ден с появата на нови малки предприятия, които само след няколко години се превръщат в гиганти. Но, както и цялата система, този дух деградира: наличието на все повече пенсионери, прекалено многото чиновници и разширяването на всевъзможните паразитни дейности затормозяват динамиката на растежа. Петролният разлив в Мексиканския залив беше отлична илюстрация за тази тенденция. За да се ликвидира изтичането – което би трябвало да е най-важния приоритет – бяха загубени месеци, макар че адвокатите бяха на мястото на катастрофата още в първите часове след нея. Това е ясен знак, че техническите проблеми вече отиват на заден план, изместени от юридическите въпроси. С други думи, юристите и правните въпроси изместиха инженерите и техническите решения! И, за да е пълна картината, ще добавим и всеобщата истерия по въпросите за околната среда, включително за съдбата на скаридите или делфините.

Фактът, че процесите придобиват прекалено юридически измерения, както и икономическото нео-езичество, са двата нови американски принципа, ерозиращи динамичното развитие на тази страна. Показателно е, че именно европейският автомобилен производител „Фиат” са зае с възраждането на „Крайслер” – достатъчно ярък пример за упадъка на производствената култура в САЩ. Разбира се, не всичко е загубено: в много сфери САЩ продължават да са лидери, поне що се отнася до натрупаните знания.

На какво разчита Европа

На свой ред, Европа разчита да си остане икономика с висока добавена стойност и високи заплати, но дали разполага със средствата за това? Каквото и да говорят, тя все още притежава стабилен индустриален фундамент, който обаче следва да бъде модернизиран с помощта на мащабни инвестиции. Европейската предприемаческа мрежа все още е доста активна. Както е известно, вечното германско кредо е, че икономическият ръст е свързан с инвестициите, а не с ниските лихвени проценти (макар че и вторият вариант не бива да се изключва). Така, сблъсквайки се с проблемите на дълга и държавния дефицит, Германия упорито отказва да прибегне към валутно финансиране, в противоположност на американската практика. Истинската разлика между Европейската централна банка (ЕЦБ) и Федералния резерв (ФР) не е, че първата се концентрира върху борбата с инфлацията, докато вторият следва необмислена политика, а че ЕЦБ никога няма да търгува директно с държавни облигации, тъй като това е забранено от Маастрихтския договор, докато ФР непрекъснато го прави.

Все пак, след заседанието на Европейския съвет от 9 май 2010, се появиха редица нови моменти: сега ЕЦБ вече е склонна да приема, като залог, държавни облигации (без оглед на качеството им) от частните компании, като това бе решено в рамките на плана за спасяване на Гърция. Което не беше най-доброто решение в ситуация на сложен избор: или да се признае пълната отговорност на гърците и страната им да бъде прикрепена директно към европейския фонд за подпомагане, или пък да се признае, че в Гърция е невъзможно осъществяването на финансов контрол и осъществяването на твърда политика на икономии, което би наложило изваждането и от еврозоната. Освен гръцкия случай (и този с другите слаби европейски държави), железният закон на еврото, чиито котировки следва стриктно да съответстват на зададеното направление, принуждава всички страни-членки да се адаптират и да повишат производителността си, опитвайки се да съхранят своята конкурентоспособност. Което пък неизбежно води до опити за ограничаване на разходите, включително за заплати.

Намират се обаче „експерти”, смятащи че този фактор може да бъде заобиколен с призиви за „спасителна девалвация” или за ръст на дела на заплатите в добавената стойност! Преди всичко, Европа е длъжна да прояви прозорливост и смелост. Тя доста наивно позволи да бъде вкарана в капана на държавните дългове. И, докато не вземе радикални мерки за да се измъкне от него (например, като реши да фалира някои банки), духът на кризата ще оказва негативното си влияние върху икономическия растеж на континента. Но, ако се осъществи унификация на данъчните системи и трудовите кодекси, пред Европа отново ще се открият необятни възможности. По отношение на продължителността на труда например, единственото ограничение следва да бъде това за 48 работни часове седмично. Задължително е обаче, да бъде сложен край на прекалено юридическия подход към европейските проблеми, всеки от които се превръща в повод за свикване на все нови срещи, приемане на директиви, сключване на договори и подаване на съдебни искове, следващи един след друг, както и всестранно да се стимулира и развива европейския предприемачески дух.

Френската специфика

Въпреки общоприетото мнение, Германия (която пести) и Франция (която консумира) не бива да се противопоставят. Защото делът на потреблението в националния БВП на Германия е дори по-висок, отколкото във Франция! Истината е, че във Франция инвестициите в най-различни сфери не заемат много по-голямо място в държавните финанси, отколкото в Германия. Откъдето и да погледнем тази тема, държавните чиновници не генерират директно добавена стойност и се финансират от данъците върху частния сектор. Ако искаме да сме по-директни, бихме могли да кажем, че държавните разходи отиват за финансиране на своеобразна форма на празно съществуване (както в случая с пенсиите) и тъкмо това е характерно за френския модел. Истинския проблем на Франция (в сравнение с Германия), е, че там работят по-малко. При всички случаи, тезата, че за да се постигне по-висок икономически ръст следва да се стимулира потреблението, съвършено противоречи на здравия разум.

Докато световният икономически ръст се равнява на поне 5% годишно, няма проблеми с пласментните пазари. Това е неприятна истина, но жизненото равнище може да се поддържа само, като системата е ефективна. Като цяло, доходите на французите са прекалено високи, спрямо производителността на труда им. Трагедията е, че в сегашните условия на организация и регулиране на икономиката, системата не позволява да им се осигури повече работа, така че да печелят повече. Има само един начин да се деблокира тази ситуация: като се облекчи данъчното бреме на предприятията и така им се осигурят средства за инвестиции. Тоест, намаляването на данъка върху производството, несъмнено се оказва най-ефективната мярка.

* Авторът е професор по история на икономическата теория във Висшето търговско училище в Париж и експерт на Нувел Економист