20
Нед, Окт
4 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

България

Ж. Станев, Транзитът: искаме ли да станем кръстопът на Балканите?

К. Петров, Геоикономическото значение на Коридор 7 за Северна България

М. Найденов, Мястото на споделените ценности в стратегиите за сигурност

Прогнози

М. Клер, Второто десетилетие: светът през 2020

Балканите

И. Мурадян, Румъния в геополитиката на Централна и Източна Европа

Eвропа

П. Георгиев, По пътя към Европа на регионите и новия Троен съюз

Горещи точки

Б. Димитров, Кавказкият филиал на Ал Кайда

Н. Петрова, Геополитическите измерения на втората “цветна революция” в Киргизстан

П. Бюкенън, Какво ще означава войната с Иран

Светът

П. Димитров, Проектите “Набуко” и “Южен поток” в контекста на променящия се газов пазар

А. Тодоров, Монголия между Русия, Китай и... САЩ?

М. К. Бхадракумар, Руско-американското “презареждане” и позицията на Пекин

Р. Томов, Краят на Кимерика: американско-китайският геополитически сблъсък

Е. Иванов, Ролята на етническите лобита при формулирането на американската геополитика

Ф. Каплан, Ядрени мечти и кошмари: новата стратегия на Обама

В. Ясман, Моралното лидерство като инструмент за възстановяване политическата хегемония на Америка

Геостратегия

К. Болтън, Бъдещите водни войни в Азия

Геоикономика

Е. Пономарьова, Оръжейната търговия и схватката за глобална хегемония

Големите пространства

Н. Попов, Политикогеографски особености на лузофонските държави

Основи на геополитиката

Л. Савин, Пространствената философия на Мишел Фуко

 

Идеи

Н. Аврейски, Държавата и предизвикателствата на ХХІ век

Т. Мармонтова, Казахстан като пример за националното строителство в постсъветска Централна Азия

 

Книги

П. Андерсън, Светът в ерата на Китай

 

Интервю

Збигнев Бжежински за мястото на афганистанската война на “Голямата шахматна дъска”

Подписването в Прага на договора за стратегическите настъпателни въоръжения (СНВ-3) и приемането от американския Конгрес на епохалния закон за реформата в системата на здравеопазването, са двата най-големи политически „пробива” на Барак Обама на фона на множеството нерешени проблеми: Афганистан, Иран, Ирак, израелско-палестинския конфликт, продължаващата финансова криза и рекордната безработица в САЩ. И макар списъкът с неуспехите да е далеч по-дълъг от този на постиженията, „пробивите” на Обама могат да се окажат нещо повече от негов личен политически успех или изпълнение на предизборните му обещания.

По същество, всяко от тези събития представлява своеобразна преломна точка в американската политика, тъй като дава начало на цял политически процес и се основава на една идеалистическа, или по-точно утопична концепция. В случая със СНВ-3, това е преходът от режима на неразпространение към процеса на многостранно ядрено разоръжаване, в който Обама се надява да въвлече колкото се може повече държави, разбира се под общото политическо ръководство на Америка. Затова можем да очакваме, че Вашингтон тепърва ще разгърне мощна глобална кампания, под откровено универсалистки лозунги, апелираща към либералната и лява аудитория. Тоест, нещо от сорта на някогашната „борба за мир в света”, прокламирана от Съветите. За крайна цел на този процес се обявява напълно фантастичната идея за „безядрения свят”, по повод на която самият Обама заяви, при подписването на договора в Прага, че едва ли ще доживее до реализацията и.

Подчертаният външнополитически идеализъм на Обама намери своето отражение и във вътрешнополитическата сфера, където американският президент, с цената на колосални усилия, съумя да прокара закона за здравната реформа. Той се основава на противоестествената за духа на американския капитализъм идея за социалната справедливост. Както е известно, законът предполага през следващите десет години системата на задължително здравно осигуряване да обхване десетки милиони най-бедни американци. При това финансирането на тази програма ще се осъществи за сметка на увеличаване данъка върху няколкото процента най-богати граждани на САЩ. Не е чудно, че подобна идея беше нарочена за „кощунствена” от републиканците и масовите медии, финансирани от транснационалната олигархия.

Реформаторският плам на Обама неволно поражда скептицизъм и съмнения, че президентът играе двойна игра, или просто работи за втория си мандат. Като подозренията за мотивите му се определят от мащабите на мисленето на неговите критици. Най-много са скептиците в самите Съединени щати, макар че ги има достатъчно и в Европа, при това както в ляво-либералния, така и в дясно-консервативния лагер. Налице е очевидно разминаване между, на пръв поглед, неизпълнимите проекти на Обама и запазването на традиционния курс на САЩ, по всички основни направления. И така, какво означават реформите на Обама и към какво точно се стреми американският президент? Дали наистина е „наивен идеалист”, или пък прикрива с действията си истинските цели на американската политика?

Какво всъщност цели Обама?

Отговорите на тези въпроси са доста прости. Разбира се, Обама не е Червената шапчица. И, без съмнение, иска да запази глобалното лидерство, което САЩ си извоюваха през ХХ век. Само че постигането на тази цел се оказва невероятно сложно, тъй като целият процес на глобализация и формираната от него международна финансова система бяха поставени под въпрос. По същество, САЩ попаднаха в историческа задънена улица, като бяха вкарани в нея от алчността на финансовата си олигархия и необяснимия инат на политиците-неоконсерватори. А тъй като Съединените щати бяха и си остават лидер на глобализационния процес, след тях в задънената улица се оказаха и всички останали „камили” от американския керван. Както е известно, в подобна ситуация няма път напред, а само назад. Но необходимостта да се даде „заден ход” не е най-голямата беда на Обама. По-неприятното е, че му се налага да накара целия „керван” да продължи да се движи след САЩ, въпреки, че както се оказва, те не са го завели където трябва. Разбираемо е, че в ситуация, когато икономическата и политическа мощ на Америка се топи, а военната не може да се използва пълноценно, Обама и САЩ се нуждаят от нов вид лидерство.

Оглавявайки тази, на пръв поглед, утопична борба за пълна забрана на ядреното оръжие, Обама се опитва да овладее моралното глобално лидерство и, чрез него, да върне на Америка и политическото. Казано по-простичко, президентът иска да възроди привлекателния имидж на САЩ, при положение, че средствата и свободата му на действие в тази посока са ограничени. При това, Обама се опитва да заобикаля препятствията отляво, а не отдясно, както е прието в американската политика. Именно в този дух е издържан и законът му за медицинското осигуряване. Липсата на подобен закон се възприемаше в държавите от ЕС и Япония, където отдавна е въведено поголовно медицинско осигуряване, като „национален позор за Америка”. В самата Америка пък, спадът на жизненото равнище и ръстът на безработицата превърнаха проблема за лишените от медицинско обслужване в източник на опасно социално напрежение. Приемането на закона отстрани тази заплаха и, в същото време, върна на САЩ правото да бъдат морален лидер в очите на (западно)европейците.

Такава, според мен, е идеологическата мотивация на Обама. Трябва да се отбележи също, че „левият уклон” на президента въобще не противоречи на основните стратегеми на Пентагона. В частност, известната концепция за „абсолютното военно превъзходство над всички останали армии в света” напълно си пасва с идеята на Обама за „пълно ядрено разоръжаване”. Да си припомним, че навремето тя бе лансирана и от такъв известен „миротворец” като Роналд Рейгън. Между другото, неговият блъф от 1983 с т.нар. „инициатива за стратегическа отбрана” се основаваше именно на желанието му напълно да „ликвидира” ядреното оръжие. Далеч по-конкретна в това отношение обаче, бе инициативата на такива авторитети на американската геополитика, като бившите държавни секретари Хенри Кисинджър и Джордж Шулц, екс-държавният секретар по отбраната Уйлям Пери и сенаторът Сам Нън, които публикуваха, през януари 2007, в „Уолстрийт Джърнъл”, прословутото си писмо, призоваващо концепцията за безядрения свят да се превърне в стратегическа цел на външната политика на САЩ. Оттогава насам, тази инициатива на „бандата на четиримата”, както ги кръстиха медиите, печели все нови привърженици във всички части на американския политически спектър. В резултат от това, сред мнозинството на принадлежащите към американските политически елит, както изглежда, надделя мнението, че в условията на грамадното военно превъзходство на САЩ над останалия свят, ядреното оръжие, особено когато е в чужди ръце, вече не е защита, а заплаха за американската национална сигурност (или по-скоро за политическата хегемония на Америка). А Обама стана първия американски президент, опитващ се да трансформира тази разпространена в САЩ идея, в държавна политика.

Сред практическите стъпки в тази посока, следва да отбележим приемането на новата ядрена доктрина на САЩ (вж. статията на Фред Каплан, на стр. – б.р.), в която като основна заплаха за Америка се определя не противопоставянето между ядрените държави, а опасността ядреното оръжие да попадне у терористите, както и разпространението на оръжията за масово унищожение.

Друга подобна мярка стана инициираната от Обама среща на върха по проблемите на ядрената сигурност, провела се във Вашингтон, на 12-13 април, на която държавните глави на 47 страни, включително Русия и Китай, дискутираха възможността да се приеме някакъв глобален договор за контрол на сигурността и съхранението на ядрените материали. Аналогична представителна среща за изпълнението на Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) ще се проведе през май в Ню Йорк, като освен всичко друго на нея ще се дискутират и възможностите за съкращаване на ядрените арсенали на всички членове на „ядрения клуб”, в рамките на националните им стратегии.

Пак в тази посока е и предложението на германския канцлер Ангела Меркел и лидерите на другите европейски държави, в които е разположено американско ядрено оръжие (Белгия, Люксембург, Норвегия и Холандия), то да бъде изтеглено от територията им (1). Подобно предложение би изглеждало революционно, ако задължението да не се разполага ядрено оръжие извън националните граници на съответната държава не се съдържаше в подписания на 8 април договор СНВ-3.

Накрая, самият договор СНВ-3 също е средство за постигането на амбициозната глобална цел на САЩ. Освен това, той дава на Америка сериозни дипломатически и юридически козове за решаването на въпроса, превърнал се в един от векторите на американската геополитика – иранската ядрена програма (2).

Настойчивият стремеж на администрацията на Обама да подпише с Москва договора СНВ-3 се диктуваше не толкова от последователността в прокарването на определена линия спрямо Русия, колкото от възможността този договор да се използва за постигането на определени глобални и дългосрочни цели.

Стратегическото значение на договора СНВ-3

В същото време, СНВ-3 има и самостоятелно стратегическо значение за руско-американските отношения. Различните аспекти на това споразумение вече бяха многократно дискутирани и подложени на анализ. Като цяло, доминира схващането, че този договор не вреди на отбранителните способности на Русия, както и, че той е по-изгоден за САЩ в политическо отношение, а пък за Русия – във военно. Според мен обаче, в новия договор се съдържат определени политически плюсове и за Русия. Така, СНВ-3 връща договорния механизъм в руско-американските отношения, имайки предвид, че предишната администрация на Джордж Буш въобще не бе склонна да подписва каквито и да било споразумения с Москва, т.е. отказваше да признае Русия за равноправен партньор. Връщането на този статут не е само чисто имиджова печалба, а и реална възможност за Русия, като ядрена свръхдържава, да се превърне (заедно със САЩ) в координатор на глобалния процес на неразпространение на ядреното оръжие. Още повече, че има надежда в бъдеще към договора да се присъединят Великобритания и Франция, а може би и Китай. Ако това стане, членовете на „ядрения клуб” ще получат възможност да оказват натиск върху страните, които не са подписали ДНЯО – Индия и Пакистан.

Теоретично, можем дори да си представим, че в перспектива САЩ ще съумеят да поставят въпроса за договорен контрол върху ядрения арсенал на Израел, във всеки случай това би направило Израел по-малко непокорен и по-зависим от Вашингтон. Днес обаче, имайки предвид възможностите на израелското лоби в САЩ, това е нереално.

Освен това, според замисъла на американските стратези, СНВ-3 и политическата динамика, създадена от него, следва да послужат като инструмент за натиск върху Иран и Северна Корея. Тоест, в крайна сметка излиза, че Русия, от една страна, сякаш подпомага САЩ, от друга пък – тази игра очевидно не противоречи на текущите и интереси. Нещо повече, на практика СНВ-3 затвърждава многополюсната конфигурация на съвременния свят и позволява на Русия да излезе от договора, ако САЩ, въпреки всичко, продължат да развиват системата си за ПРО.

Разбира се, перспективата Иран и Северна Корея да се сдобият с ядрено оръжие не представлява жизненоважен проблем за Русия и, като изключим усложняването на отношенията и със Запада, няма да навреди кой знае колко на руските интереси (освен, ако не приемем, че един ядрен Иран по-малко ще се съобразява с Москва). Затова пък, за Вашингтон отношението на Техеран и Пхенян към „антиядрения” подход на Обама ще се окаже едва ли не решаващо, защото „антиядрената” реторика, както изглежда, ще замени в американската външна политика такива ключови теми (по времето на администрацията на Буш), като „борбата с международния тероризъм” и „налагането на демокрацията”.

По-нататъшното прокарване на „глобалните ядрени инициативи” на Обама ще зависи от две неща: доколко президентът ще съумее да преодолее съпротивата срещу политиката си в самата Америка и, доколко новите му постановки ще влязат в противоречие с реалностите на съвременния свят и стремежа на регионалните и транснационалните играчи да продължат да следват собствената си игра. По първия въпрос се е наложило мнението, че Обама е заложник на своята администрация и интересите, представлявани от членовете и. Последните, на практика, водят двойна игра, като действията им често влизат в противоречие с декларациите на президента.

Подобно впечатление действително възниква и то най-вече, защото кабинетът на Обама беше създаден като „коалиционен” и продължава да е такъв, макар че подобен термин рядко се употребява по отношение на САЩ. На практика, лично преданите на Обама членове на правителството не са чак толкова много, докато икономическият блок се контролира от хора, дошли от Уолстрийт и други представители на финансовата олигархия.

В същото време, гигантската военна машина на Пентагона вече петнайсетина години се контролира от републиканците. Още през 1997, президентът-демократ Бил Клинтън назначи републиканеца Уйлям Коен за държавен секретар по отбраната. Оттогава насам всички американски военни министри са републиканци, включително и сегашният Робърт Гейтс. Всички те провеждат политика, формулирана от републиканците и представляваните от тях властови елити.

В резултат от това, по въпросите, касаещи войните в Ирак и Афганистан, Обама възприе политиката на републиканците, отказвайки се от предизборните си обещания. Което не бива да ни учудва. Пентагонът отдавна се е превърнал в своеобразна „държава в държавата”. Достатъчно е да си припомним, че дневните му разходи са над 1,5 млрд. долара, което означава над един милион долара на минута. Затова мнозина смятат, че най-проруски настроеният политик в администрацията на Обама е самият президент.

Що се отнася до втория въпрос, на международната сцена, освен САЩ, активно се изявяват и редица явни или тайни силови центрове, чиито действия невинаги се вземат предвид, а заплахите, свързани с тях, трудно могат да бъдат парирани. В този смисъл, продължава да бъде аксиома твърдението, че руският ядрен щит няма алтернатива, особено предвид грамадния ресурсен потенциал, пръснат на гигантската територия на Русия и невъзможността той да бъде защитен с други средства. В тази връзка е разбираема позицията на онези руски експерти, които се съмняват в необходимостта да продължи радикалното съкращаване на единственото реално средство за сдържане в намаляващия военен потенциал на страната. В тази връзка обаче трябва да напомним, че сама по себе си ядрената мощ, без наличието на политическа воля и достатъчно здраво национална единство, е недостатъчна. Навремето, Съветският съюз притежаваше колосален ядрен арсенал, но това не предотврати разпадането му и изтласкването на Русия в неблагоприятна за нея геополитическа и икономическа „ниша”.

Обективно погледнато, през ХХІ век, ролята на ядреното оръжие ще намалява, докато ролята на другите елементи на международното противопоставяне (и особено на информационния) ще нараства. И тъкмо върху това следва да концентрираме вниманието си.

 

Бележки:

1. http://www.vz.ru/politics/2010/2/19/377559.html, http://www.ng.ru/world/2010-04-12/6_germany.html

2. http://www.fondsk.ru/articlelist.php?author_id=313

* Авторът е чешки геополитик, анализатор на Радио „Свобода” и бивш сътрудник на американския Съвет за външна политика (CFR)

Както е добре известно, през по-голямата част от последните няколко века Монголия се контролира от една от двете съседни на нея велики държави – Русия и Китай. Китайците управляват страната повече от двеста години, като край на властта им слага революцията в Китай от 1911, довела до обявяването му за република и последвана от няколко десетилетия на хаос и войни. Само десет години по-късно, властта в Монголия е поета от комунистическо правителство, напълно зависимо от Съветския съюз.

Битката за монголските ресурси

Ето защо, когато след разпадането на Съветската империя, през 1991, Монголия най-сетне повярва, че е наистина независима, ръководството и се сблъска с проблем, който до днес си остава нерешен: как тази независимост може да бъде съхранена, след като страната продължава да е притисната като в менгеме между двамата си съседи-гиганти. Този въпрос придоби нови измерения в последно време, когато стана ясно, че Монголия разполага с изключително богати залежи на природни изкопаеми. През октомври 2009, правителството в Улан Батор (Улаанбаатар, на монголски) подписа споразумение, на стойност 5 млрд. долара (което почти се равнява на годишния БВП на страната) с консорциума, обединяващ канадската компания Ivanhoe Mines Ltd и британско-австралийската Rio Tinto, за разработката на гигантското находище на мед и злато Ою-Толгой, в южната част на пустинята Гоби и в близост до китайската граница. Според експертите, находището, чиято експлоатация ще стартира през 2013,  може да осигури годишен добив от 450 хиляди тона мед и 330 хиляди унции злато в продължение на следващите поне 35 години. Освен това, Монголия притежава значителни запаси от въглища (само тези на южномонголското находище Таван-Толгой се оценяват на 6,5 млрд. тона) и уран.

Всичко това силно повиши значението на тази страна, особено за Китай, който отчаяно се нуждае от суровини за да гарантира постъпателния ръст на своята изключително динамична икономика. В същото време обаче, то усилва опасенията сред монголците, че Пекин може отново да превърне страната им в свой протекторат. Затова монголското ръководство се опитва да съхрани крехкия баланс, запазвайки китайските инвестиции, от които страната силно се нуждае, като в същото време ограничи, доколкото е възможно, китайското политическо влияние, привличайки за целта други стратегически международни партньори. Това най-много си личи в една сфера, която е ключов елемент на всяко геополитическо съперничество от ХІХ век насам – железопътното строителство.

Разработката на двете гигантски находища в Южна Монголия – въглищното Таван-Толгой и медно-златното Ою-Толгой, които са сред най-големите неразработени находища в света, налага изграждането на нова жп линия, която да ги свърже със съществуващата железопътна мрежа на страната, така че да осигури износа на рудата за Китай, който, както се очаква, ще купува почти целия добив от Таван-Толгой. В същото време, най-близко разположената съществуваща монголска жп линия е на цели 400 км от находището.

На теория, най-краткият и евтин вариант би било изграждането на жп връзка директно на юг – към Китай, с обща дължина около 290 км, от които на монголска територия са само 80. Компанията SouthGobi Energy Resources LLC, която държи контролния пакет от акциите на Таван-Толгой, планира да изгради частна жп линия по този маршрут и дори вече подписа договор с германските железници (DB AG) за технико-икономическата обосновка на проекта. На свой ред, DB AG обеща да пусне влакове по линията още през 2011.

Монголското правителство обаче, предпочете да се откаже от този проект. Причината са страховете му, че свързването на находището с китайската жп мрежа, и то без да има връзка с монголската, ще позволи на Китай да контролира прекалено ефективно както това, така и останалите находища в тази част на страната – включително и Ою-Толгой.

Според Машбат Отгонбаяр, който е анализатор в Института за стратегически изследвания в Улан Батор: „ако погледнем на картата проекта за новата жп линия към Китай, нещата изглеждат така, сякаш Китай е откъснал част от Монголия”.

Находищата в Южна Монголия и спорните железопътни проекти (mongol)

Разбира се, монголското правителство признава, че този директен маршрут към Китай е по-евтин, отколкото изграждането на 400-километрова линия в източна посока, до съществуващата национална жп мрежа. То обаче е наясно и, че в случая стратегическите съображения са по-важни от цената. „Железопътната мрежа е изключителна важна за нас. Не можем да разрешим строежа на частни жп линии, ако те не се вписват в стратегията на правителството – отбелязва Дашбалжир Немехбаяр, който ръководи Дирекцията за финанси и инвестиции на монголското Министерство на транспорта и строителството – Инвеститорите търсят максималната печалба, докато ние преследваме други цели. А щом те са дошли в страната ни, са длъжни да работят и да се съобразяват с нас”. Според него, „правителството, най-вероятно, ще блокира изграждането на жп линията, предложена от SouthGobi Energy Resources LLC и DB AG”.

Тази позиция на монголските власти породи объркване сред международните инвеститори – Световната банка и Азиатската банка за развитие, които възнамеряваха да финансират изграждането на въпросната линия. Те изтъкват, че изборът на източния маршрут (осъществяващ връзка с монголската жп мрежа) ще утрои транспортните разходи, да не говорим, че монголската мрежа е с широко междурелсие (1520 мм, каквито са и линиите в цялото постсъветско пространство) докато Китай използва стандартно междурелсие (1435 мм). „Единственото логично решение е изграждането на нормална жп линия направо на юг, към Китай – посочва в тази връзка Ейдриън Рутънбърг, който отговаря за Монголия в Азиатската банка за развитие – това ще ви каже и всеки специалист”.

Монголците обаче не са единствените, които не искат пряка жп връзка между най-големите си находища и Китай. Както е известно, Русия, още от съветско време, контролира 50% от държавната компания „Уланбаторски железници”. И руските железници (ОАО РЖД) много биха искали да изградят 400-километровия участък до жп мрежата, защото това ще позволи, ако възникне подобна необходимост, добитите суровини (особено въглищата) да бъдат транспортирани към Русия. Затова мнозина в Улан Батор смятат, че ако Монголия все пак склони южната жп връзка към Китай да бъде изградена първа, Москва може да блокира строежа на източната линия.

На свой ред, макар че Китай с всички сили подкрепя южния маршрут, той не е в състояние да попречи на руския проект за източната жп линия. Защото, както подчертава Дашбалжир Немехбаяр: „руснаците отдавна присъстват в Монголия, а китайците едва напоследък се опитват отново до проникнат в страната”.

Монголия – троянският кон на Пентагона в Азия?

В тази ситуация, Монголия опитва да се измъкне от опеката на двамата си могъщи съседи, рискувайки обаче да попадне в зависимост от друга велика сила, в чиято геополитика Евразия играе ключова роля (поне ако съдим от книгите на хора като Збигнев Бжежински например). Става дума разбира се за единствената световна свръхдържава – САЩ, чиито връзки с Монголия, особено във военната сфера, напоследък прогресивно се задълбочават. До степен, че в една публикувана напоследък своя статия, чикагският геополитически анализатор Рик Розоф нарече последната „троянския кон на Пентагона в Азия”. Какви са основанията му да мисли така?

Още през 90-те години на миналия век, Монголия опита да се включи в различни миротворчески мисии на ООН, но Световната организация сметна, че състоянието и подготовката на въоръжените и сили ги прави неподходящи за участие в подобни операции. САЩ обаче очевидно не мислеха така и още през 1996 подписаха споразумение за сътрудничество в сферата на отбраната с Монголия. Стремейки се да разширят максимално броя на страните, участващи в операцията срещу Ирак, те включиха в „коалицията на желаещите” и монголски военни части, независимо от тяхната неподготвеност. Така, между 2003 и 2008, 150 монголски военнослужещи охраняваха лагера Еко в южноиракския град Дивания – първата военна мисия на страната от края на Втората световна война насам. Това осигури на Монголия известни финансови дивиденти, включително пакет от помощи на стойност 285 млн. долара (чрез корпорацията „Millennium Challenge”), както и организирането на ежегодни американско-монголски военни учения, под надслов „Khan Quest” (наречено така в чест на Чингис хан). Освен това, с помощта на САЩ, Монголия най-сетне бе допусната до участие в миротворческите мисии на ООН, като през 2006 260 монголски войници бяха изпратени в Сиера Леоне.

На 29 март 2010, НАТО официално обяви Монголия за 45-та държава, предоставила свой контингент на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан –ISAF (всъщност първите 130 монголски военни се появиха в тази страна още през септември 2009). Същият ден, монголският военен министър Лувсанвандан Болд се появи в щаб-квартирата на пакта в Брюксел за да потвърди официално участието на 250 монголски военнослужещи в Афганистан. По този повод, зам. генералният секретар на НАТО Клаудио Бизониеро заяви, че: „срещата ни ознаменува официалното признаване на монголския принос в ISAF”. Нещо повече, ръководството на пакта обяви, че след като Монголия вече официално е „държава, предоставяща войски”, тя ще участва и в срещата на външните министри на Северноатлантическия алианс, провела се на 23 април в Естония. Ето как НАТО се сдоби с военен партньор, разположен между Русия и Китай.

Както вече споменах, от 2003 насам, американско-монголските военни учения „Khan Quest” се провеждат всяка година, под ръководството на Тихоокеанското командване на Пентагона, като официално обявената им цел е „подготовка на монголската армия за участие в миротворчески мисии в различни точки на света”. През 2004, по американска препоръка, Монголия за първи път бе поканена да участва във военните учения „Cobra Gold” в Тайланд, които са най-големите в Азия. Малко по-късно, монголският президент Намбарин Енхбаяр се срещна в щата Хавай с командващия на американския Тихоокеански флот адмирал Уйлям Фалън и обсъди с него „разширяването на потенциала на монголската армия”. През октомври 2005, Доналд Ръмсфелд стана първия американски държавен секретар по отбраната, посетил Монголия, а само месец по-късно там се появи и американският президент Джордж Буш, заедно с държавния секретар Кондолиза Райс. Между другото, в коментара на „Асошиейтед Прес” за визитата на Ръмсфелд в Монголия се посочваше, че там „той се опита да задълбочи връзките между двете държави, като своеобразна застраховка от възможни промени в текущата политика на Китай”. Стана ясно също, че Ръмсфелд е обещал на монголците САЩ да им предоставят безвъзмездно военна техника за 11 млн. долара.

За да демонстрира признателността си за ролята, която Монголия играе в реализацията на стратегическите планове на САЩ в Евразия, през 2006, американският Конгрес прие специална резолюция, с която поздрави Монголия с 800-годишнината от обединяването на монголските племена в единна нация, осъществено от Чингис хан, както и с „привързаността и към демокрацията, свободата и икономическите реформи”. През същата година, представители на монголските ВВС бяха поканени на „най-голямото многостранно военновъздушно учение в северната част на Тихия океан – „Cope Thunder”, провело се в Аляска, с участието на 1300 военни от САЩ, Австралия, Канада, Германия, Япония, Южна Корея и Швеция. През следващата 2007, военната интеграция на Монголия за първи път излезе извън рамките на простото присъствие на нейни наблюдатели при провеждането на различни американски военни учения. Монголски летци се включиха в ученията „Red Flag - Alaska”, наред с колегите си от САЩ, Испания, Тайланд и Турция.

Тази военна активност на Монголия и осигури челното място в класацията на държавите, получаващи помощи от вашингтонския Millennium Challenge Account (американски правителствен фонд за развитие на двустранните отношения с капитал 5 млрд. долара).

През юли 2008, страната беше поканена да участва в Тихоокеанския симпозиум на военноморските сили, провел се в столицата на Малайзия Куала Лумпур с участието на 20 държави, и то при положение, че Монголия няма нито излаз на Тихия океан (от който е отделена с хиляди километри руска и китайска територия), нито пък флот.

Между другото, точно по същото време, в Улан Батор бе осъществен неуспешен опит за поредна „цветна революция” в посткомунистическото пространство, като в резултат на бунта, организиран от привърженици на опозиционната Демократическа партия на Цахиагийн Елбегдорж, загинаха пет души, а 300 бяха ранени.

Закъснялата руска реакция

Всичко това най-сетне накара съседна Русия да обърне повече внимание на случващото се в Монголия и да се опита да пресече тенденцията за превръщането на страната в ключов военен съюзник на САЩ в Евразия. През ноември 2008, Монголия и Русия проведоха съвместно военно учения на монголска територия („Дархан”), което между другото беше първото след разпадането на Съветския съюз, седемнайсет години преди това. В същото време, само през периода 2003-2008, Пентагонът проведе в Монголия цели седем подобни учения. Освен това, руснаците обещаха да отпуснат на Улан Батор военна помощ, в размер на 7 млн. долара

Междувременно, през 2004, Монголия получи статут на наблюдател в доминираната от Китай и Русия Шанхайска организация за сътрудничество (в която, освен тях, участват Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан). Показателно е обаче, че през следващите шест години тя не положи някакви по-сериозни усилия за получаването на пълноправно членство в ШОС.

През март 2009, по време на срещата си с монголския премиер Санжаа Баяр, руският му колега Владимир Путин напомни, че през 2008 обемът на търговията между двете страни е достигнал 1,3 млрд. долара. Той обеща, че Русия ще предостави на Монголия заем от 300 млн. долара за подпомагане на селското и стопанство. На свой ред, Баяр заяви че страната му ще използва част от средствата за закупуване на руска селскостопанска техника. Освен това, той подписа в Москва споразумение за сътрудничество в сферата на атомната енергетика с шефа на „Росатом” Сергей Кириенко. Тук е мястото да напомним, че в началото на 2009 двете страни обсъждаха на среща в Иркутск възможностите за изграждането в Монголия на малки ядрени електроцентрали и разработката на монголските уранови находища. Тогава премиерът Баяр обяви, че страната му е заинтересована от създаването на съвместен център за обогатяване на уран, използвайки за целта мощностите на Ангарския химически комбинат.

Освен това, Москва директно се конфронтира с Вашингтон в железопътния сектор на Монголия. Съединените щати обявиха, че ще отпуснат 285 млн. долара за реконструкция и модернизация на съществуващата монголска жп мрежа, но поставиха като предварително условие извършването на финансов одит на Уланбаторската железница (в която руснаците разполагат с 50%-ов дял). Русия обаче, категорично отхвърли това искане.

Заключение

На 24 май 2009, кандидатът на опозиционната (и смятана за прозападно и проамерикански ностроена) Демократическа партия Цахиагийн Елбегдорж спечели президентските избори в Монголия, което даде нов тласък на опитите страната да балансира руското и китайско присъствие, укрепвайки стратегическите си отношения със САЩ. Да не забравяме, че това е първият монголски президент, който никога не е бил член на Монголската народно-революционна партия, както и първият, получил образованието си на запад – в Икономическия институт, към Университета на Колорадо (през 2001), а след това и в Училището за управление „Джон Кенеди” към Харвардския университет. Тоест, налице са всички основания да смятаме, че по време на мандата му военните връзки между Монголия и Съединените щати (и НАТО) ще продължат да се разширяват и задълбочават. Неслучайно, в ежегодната класация на „Freedom House” страната беше оценена като „свободна и демократична” (макар че редица други държави, които са доста по-напред от нея в това отношение, все още не могат да се похвалят с подобна оценка). Разбира се, Русия се опитва да не допусне подобно развитие. Така, през август 2009, в Улан Батор се появи руският президент Дмитрий Медведев, който подписа с новия си монголски колега спогодба за съвместен добив на уран.

Благодарение на обширната си територия (над 1,565 млн. кв. км) и рядката населеност (в страната живеят по-малко от три милиона души, 40% от които са концентрирани в столицата), Монголия е оптималната територия, даваща възможност на американското военно разузнаване (сухопътно, въздушно и спътниково) да осъществява едновременно наблюдение на Китай и Русия. А сегашният държавен глава, получил образованието си в САЩ, едва ли би се противопоставил на евентуално молба от Вашингтон в тази посока.

* Българско геополитическо дружествo

„Западът е съвсем малка част от планетата, чиято странна и бурна съдба, в крайна сметка,

налага западния начин на мислене, говорене и действие на целия останал свят”

Мишел Фуко

 

Промените в икономиката, международната политика, военната стратегия, научната и технологичната сфери, осъществяващи се с главозамайваща бързина, не могат да не повлияят и на геополитическите тенденции, особено по отношение на практическата и структурната геополитика, или по-точно на съвкупността от тези разклонения на геополитическата наука. Макар че фундаменталните постановки на „бащите-основатели”, като Кьелен, Макиндер, Маън и други, не се поставят под съмнение, някои техни тези се нуждаят от известни корекции и уточнения, съобразени с духа на времето, в което живеем. От друга страна, насочването на вниманието към трудовете на някои автори, които доскоро не се смятаха за геополитически, изисква преразглеждането им, тъкмо от тази гледна точка. Към последните можем да причислим и забележителния френски философ-постмодернист Мишел Фуко (1926-1984). Освен с изследванията си на различни обществени и политически процеси, свързани с насилието, властта и сексуалността, превърнали се в негова „визитна картичка”, Фуко се интересува и от въпросите на стратегията, разглеждайки я като проява на властта по отношение на пространството (1).

Мишел Фуко изразява публично отношението си към географията, в нейния политически контекст, след като, през 1976, към това го приканва Ив Лакост - главният редактор на фундаменталното френско списание „Херодот”, оказало сериозно влияние върху развитието на цялата следвоенна европейска геополитика. Стигайки до извода, че произходът на отделните форми на знанието следва да се анализира не с термините на съзнанието, възприятието и идеологията, а с тези на тактиката и стратегията на властта, Фуко плътно се доближава до политическата география, поставяйки я в центъра на научните си интереси. „Тактиките и стратегиите, разгръщащи се посредством използването, разпределението, разграничаването и контрола на териториите и тяхната организация... спокойно биха могли да станат обект на специфичен раздел на геополитиката, в който сферата на моите собствени изследвания да се слее с вашата научна дисциплина” – посочва той в дискусията си с Лакост, на страниците на списанието (2).

По-късно, в книгата си „Пространството, знанието и властта” (1982), Фуко повдига въпроса за „пространствения характер на знанието” и връзката между този негов аспект и новата форма на отношенията между пространството и властта, станала възможна благодарение появата на модерните видове комуникации, като железниците например, което води до възникването на разнообразни социални феномени (3). В това интервю той подчертава и промяната на ролята на града и урбанистичния ландшафт, стигайки до извода, че „моделът на града се превръща в матрица, на чиято основа се осъществява регламентацията на цялата държава (4). Столицата задава ритъма на цялата страна, предопределяйки нейната структура, заедно с институциите, възлите в които се концентрира властта, ресурсните центрове, социалните гета и анклавите на маргиналите”.

Освен това, самият тандем „знание-власт”, който привлича вниманието на Фуко през целия му живот, разгледан през призмата на трудовете на класиците на геополитиката, води до концепцията за формирането на характера на нацията в зависимост от географските условия, за влиянието на етоса (т.е. синтеза на идеите и нравствените комплекси) върху международната политика и възприемането, в тази връзка, на един или друг модел на стратегия за държавно развитие.

Новото поколение млади геополитици – от радикално настроените до привържениците на школата на „критичната геополитика”, като Джерард O’Тоъл, Джон Егню или Саймън Далби, с възторг възприемат критичния подход на Мишел Фуко, анализирайки различните форми на проява на властта, включително и на осъществявания от нея завоалиран контрол и потисничество. Както е известно, тази школа разглежда географията не като описание на физическия ландшафт, а като специфична форма на знание, в чиято основа е „четенето на книги”. Тази много вярна забележка, някак си убягва от вниманието на класическите геополитически автори, предпочитащи да акцентират върху значението на етнографските различия,  връзката между „почвата и народа” и различни други фактори, предопределящи и влияещи върху държавната мощ. Наистина, в тази наука ключово пособие са картите, позволяващи ни нагледно да се убедим в благоприятното или пък неблагоприятно разположение на конкретната територия, за което пишат Достоевски, Парч, Хаусхофер и други, макар че още големият руски писател Николай Гогол, който, въпреки несъмнената му гениалност, не можем да причислим нито към географите, нито към политиците, подчертава колко е по-необходимо да изучаваме картите (в сравнение с книгите), особено за образователни цели (5).

В тази връзка, според мен, особено важен е докладът на Мишел Фуко, озаглавен „Другите пространства”, който той изнася на една архитектурна конференция, през 1967 и който е публикуван почти двайсет години по-късно (6). Между другото, предшествениците му от т.нар. Ситуационистки интернационал (основан през 1957 в Италия от група радикални художници неосюрреалисти – б.р.) също се интересуват от пространството и различните му форми, особено урбанистичните, твърдейки, че е необходимо да се преразгледа отношението към него и новите методи на взаимодействие между пространствените форми (7). Фуко обаче качествено се отличава от тях с глобалния си подход към проблема, съчетан с щателното фиксиране на отделните му детайли – исторически, научни, културни и т.н. В неговия доклад „Другите пространства” се съдържат няколко ключови момента. На първо място, това е полемиката между представителите на „културата на времето” и „културата на пространството”, на чиято основа се развиват и повечето идеологически конфликти. Струва ми се, че подобна постановка на въпроса е много важна, тъй като дотогава геополитическото противопоставяне се извежда от вечния дуализъм на сушата и морето, без въобще да се повдига въпросът за темпоралния му характер. Фуко предлага да анализираме „благочестивите потомци на времето” и „гневните обитатели на пространството” (8) през призмата на структурализма, позволяваща ни да определим кой и как точно се отнася към времето и историята. Имайки предвид постмодернистките императиви (създаването на алтернативна история и възможността да съществуват „няколко времена”, с които произволно може да се оперира в рамките на няколко пространства) и несекващите опити за преразглеждане и фалшифициране на историята, подобен подход изглежда актуален и перспективен.

На второ място, Фуко анализира въпросите на топологията през призмата на историческата перспектива, проследявайки как се променя отношението към пространството. Йерархията на местата, съществувала през Средните векове – т.е. тяхната локализация, след скандалните открития на Галилей бива заменена от триизмерността , заменена, на свой ред, през ХХ век, от местоположението, което Фуко определя посредством „съседството” между отделните точки и елементи. Подчертавайки значението на техническия аспект на проблема – мястото на натрупване на информацията, нейните потоци (например под формата на звуците, предавани по телефонната линия) и специфичната маркировка на елементите в рамките на случайно преразпределеното множество, Фуко стига до извода, че въпросът за идентифицирането на отделните типове натрупвания, локации, циркулации и класификации е от първостепенно значение, тъй като от познаването им зависи и възможността да бъде постигната една или друга предварително поставена цел.

По-нататък, анализирайки различните видове отношение към пространството (включително и вътрешното) и основите на неговата десакрализация, Фуко насочва вниманието към препокриването и пресичането на обективно съществуващите и създаваните от самите нас места. За целта той въвежда термина „хетеротопия”, т.е. фактически локализирано място, оспорващо реалното местоположение на друго, в рамките на конкретната култура, явявайки се своеобразно негово „контра-местоположение”. Което, по същество, представлява реализирана утопия. За систематичното изследване на подобни места пък се предлага т.нар. „хетеротопология”. Разбира се, Фуко концентрира вниманието си предимно върху културните прояви на хетеротопията – специфичните места, където в древните общества се осъществявали обредите на пречистване или инициация, гробищата, корабите и влаковете, музеите и библиотеките, театралната сцена или пък пътуващите панаири. Но, ако разширим хоризонта на този обзор до чисто политическите перспективи, нима при това положение хетеротопията не се превръща в синоним на геополитиката, акцентираща върху значението на културните, религиозните и традиционните фактори? Не са ли хетеротипни, такива държави с проблемен суверенитет, като Косово, Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, Северен Кипър и т.н.? Несъмнено е така. Освен това обаче, съществуват редица други политически хетеротопии – свободните икономически зони; градските площади, които са традиционна сцена на демонстрации, бунтове или безкръвни революции; щателно охраняваните срещи на върха на големите световни сили (впрочем, последните са по-скоро антихетеротопии, каквито вероятно са и бойните полета!) и паралелно провеждащите се в съседство с тях контра-срещи на антиглобалистите; зоните, овладени от бунтовници, както и обширните територии, контролирани от престъпните групировки; „скуотите” на анархистите или пък т.нар. екологични селища. А пък когато се задейства принципът на хетерохронията, в такива хетеротопии могат да се превърнат цели градове и държави – националните и регионални празници, презентациите на големи обекти и различните мероприятия, свързани с някакво голямо събитие (като например, присъединяването към ЕС на поредната държава), които, подобно на средновековните карнавали, трансформират унилия пейзаж и сивите човешки маси в екстатична симбиоза, пулсираща с различни енергийни снопове.

Този списък може значително да бъде разширен. Съвременните тенденции в международните отношения императивно ни налагат да използваме максимално широкообхватен инструментариум за анализ, контрол, въздействие и взаимодействие, включително този, който ни предлага Фуко, като така обогатяваме геополитическата наука с редица нови направления.

 

Бележки:

1. Така например, в  труда си “Субектът и властта” Фуко посочва, че държавата, благодарение на това, че притежава определена индивидуална матрица, в известен смисъл, представлява нова форма на патриархална (пастирска) власт, за разлика от суверенната власт, изискваща от поданиците на държавата определена саможертва. Макар че, без да преуваличаваме особено, бихме могли да кажем, че съвременната държава, за разлика от “народния пастир”, едва ли е готова да се жертва в името на живота и спасението на собственото си “паство”, а и самите цели на патриархалния тип власт (като проява на конкретна форма), свързана с държавата, са се променили, хипотетичният сценарий за развитието на подобна ситуация може да представлява интерес за изследователя. Защото, ако това се случи, гражданите просто престават да бъдат граждани именно на онази, държава, която се е принесла в жертва за тях. Което пък поражда редица въпроси: какъв е техният статут, ще се сдобият ли с нов “пастир”, т.е. водач; дали той ще произлиза от същата среда, или в действие ще влезе екзогенният механизъм и, накрая, дали въпросното паство няма да бъде присъединено към друго, водено от свой собствен “пастир”? Последният вариант, безусловно, е свързан с териториалния въпрос – дали новата общност ще се приюти на териториите, контролирани от новия “пастир”, или пък териториите на двете паства ще бъдат обединени. Освен това, самото патриархално начало символизира наличието на някакви неутрални, или пък неочертани с гранични линии територии-пасища, което пък ни кара да се замислим за самата структура на “държавата от пастирски тип”.

2. Foucalt M. Power/Knowledge: Selected Interviews and Other Writings, 1972-77. – Brighton: Harvester Press, 1980. p. 77

3. Мишел Фуко, не без ирония, отбелязва, че след появата на железопътния транспорт, във Фланция възниква теорията, че железниците ще улеснят общуването между народите, съдействайки за универсализацията на света, в резултат от което войните постепенно ще станат невъзможни. В същото време, германското военно командване се оказва по-хитро и далновидно, справедливо предполагайки, че железниците по-скоро ще улеснят воденето на войните.

4. Фуко Мишель. Интеллектуалы и власть, часть 3. Статьи и интервью 1970-1984.– М.: Праксис, 2006. с. 217.

5. Виж например статията му “Мисли за географията”, влязла в сборника “Арабески”, 1835.

6. Foucalt M. “Des espaces autres” (conference au Cercle d’etudes architecturales, 14 mars 1967), Architecture, Mouvement, Continuite, № 5, octobre 1984, pp. 46-49.

7. Характерни трудове на Ги Дебор & Co в тази посока, са статиите “Теория на дрейфа”, “Увод към критиката на градската география”, “Конструиране на ситуации”, “За новия урбанизъм” и други.

8. Фуко Мишель. Интеллектуалы и власть, часть 3. Статьи и интервью 1970-1984., М.: Праксис, 2006. с. 191.

* Авторът е украински геополитик-неоевразиец

През последните месеци се очерта значително охлаждане в отношенията между САЩ и Китай. Подобно нещо не се бе случвало от поне няколко десетилетия насам – внезапно и почти едновременно на повърхността да излязат толкова много противоречия: американският натиск върху юана, „кибервойната” между Google и китайските власти, намерението на Вашинггон да продаде на Тайван оръжия за 6,4 млрд. долара, опитът на Китай да пласира на борсата американски държавни облигации на стойност 34,2 млрд. долара, взаимните заплахи за въвеждане на „наказателни” митнически тарифи и антидъмпингови мита и, накрая, срещата на президента Обама с четиринайстия Далай Лама Тензин Гятсо в Белия дом. Досега двете страни не си позволяваха едновременно да предприемат толкова много твърди мерки една срещу друга, но за последните няколко месеца външната политика на Пекин и Вашингтон претърпя съществени промени.

Това напрежение между двете страни е нещо неочаквано, което никой не би могъл да прогнозира. Доскоро американските експерти очертаваха съвсем различен сценарий, основан на задълбочаването на сътрудничеството с Китай. През 2005, в книгата си „САЩ и световната икономика”, директорът на Института за международна икономика „Питърсън” Фред Бъргстийн лансира тезата за т.нар. Г-2, т.е. „голямата двойка”, обединяваща САЩ и Китай. В началото на миналата 2009 тя бе подета от бившия държавен секретар Хенри Кисинджър и някогашния съветник по националната сигурност на президента Картър Збигнев Бжежински. И двамата бяха на мнение, че САЩ и Китай следва да си поделят бремето на глобалната хегемония, т.е. предложиха администрацията на Обама да се ориентира към определено прокитайски курс.

Невъзможната „Кимерика”

Както е известно, през ноември 2009, по време на посещението си в Пекин, Барак Обама направи завоалирано предложение за формирането на Г-2 (или „Кимерика”, както предпочитат да наричат хипотетичната американско-китайска ос, някои анализатори), като паралелно с това настойчиво лансира редица препоръки, свързани с ревалвацията на юана и китайската подкрепа за въвеждането на по-сурови санкции срещу Иран. Китайската страна обаче не го прие, мотивирайки се с недостатъчното развитие и необходимостта от модернизация на държавата, както и със стремежа си да провежда независима външна политика и да не създава алианси с която и да било друга страна. Всъщност, Пекин имаше достатъчно време да анализира спецификата на Г-2, затова и отказът му да се превърне в „младши партньор” на САЩ можеше да се очаква – самата идея за „Кимерика” беше отхвърлена от китайците на всички възможни нива.

Затова, тъкмо миналогодишното посещение на Обама в Китай следва да се смята за началото на охлаждането в двустранните отношения. Като в тази връзка особено важен е иранският въпрос. Китай е последната преграда пред „кръстоносния поход” против иранските аятоласи и именно от позицията на Пекин зависи, дали иранският проблем ще се реши по американския сценарий. Впрочем, трудно можем да се представим, какво би могло да накара китайците да не наложат вето на предложението на САЩ за нови санкции срещу Иран, в Съвета за сигурност на ООН.

Нещата опират до това, че Техеран е сред основните стратегически и търговски партньори на Китай. Иран осигурява 15% (т.е. около 450 хил. барела дневно) от целия китайски петролен внос, което го поставя на трето място, след Ангола и Саудитска Арабия. В края на 2009, Пекин направи поредните важни стъпки към активизиране на енергийното си взаимодействие с Техеран. Китайската държавна компания Sinopec подписа споразумение за разработката на първата фаза на гигантското иранско петролно-газово находище Ядаваран, както и за инвестиции, в размер на 6,5 млрд. долара, в модернизацията на нефтопреработвателните заводи на Иран. В тази връзка, не е чудно, че китайците нямаха никакво желание да прекратят едно толкова изгодно за тях сътрудничество, срещу ролята на „младши партньор” на Америка.

Що се отнася до темата за изкуствено поддържания нисък курс на юана, тя се дискутира отдавна. От 2000 насам, повечето западни държави настояват за ревалвация на китайската национална валута. През юли 2005, китайските власти се решиха на компромис по този въпрос, въвеждайки „плаващ” курс на юана и обвързвайки го с т.нар. „валутна кошница”. В резултат от това, през 2008 курсът на китайската валута нарасна с 21%. В навечерието на глобалната финансова криза обаче, този процес замря и днес курсът е 6,82 юана за долар (в началото на 2005, той бе 8,2 юана за долар), което никак не устройва водещите западни индустриални държави, които са основните потребители на китайските стоки. Американският президент Обама, както и повечето държавни глави от ЕС са убедени, че изкуствено пониженият курс на юана създава прегради пред чуждестранния внос в Китай и, в същото време, стимулира китайските износители.

Повечето западни експерти смятат, че Китай следва да осъществи ревалвация на юана за да забави прекалено бурния си икономически ръст. Според тях, макар че укрепването на китайската валута ще доведе до намаляване на приходите от износа, в същото време ще ограничи и притока на спекулативен капитал, ускоряващ инфлацията. В средата на февруари 2010, анализаторите от Goldman Sachs прогнозираха ревалвация на юана с 5%, в най-близко време, досега обаче от Пекин не се чува нищо по този въпрос.

Китайските власти очевидно разчитат на други механизми за намаляване на финансовите рискове. По данни на Департамента по финансите на САЩ, през декември 2009 Китай е продал пакет американски държавни облигации на стойност 34,2 млрд. долара. Така, общият обем на притежаваните от китайците американски облигации спадна до 755 млрд. долара, в резултат от което на челното място в списъка на собствениците на такива облигации се оказа Япония (769 млрд. долара), изпреварила Китай, за първи път от август 2008 насам.

Според официалната версия на Пекин, продажбата на американските ценни книжа е свързана с намерението на Китай да диверсифицира валутните си вложения. Китайците едва ли ще намалят рязко вложенията си в американски облигации, за да не увеличат прекалено обема на свободната ликвидност. Американските ценни книжа си остават ключов елемент в структурата на китайските валутни резерви: те са 70% от тези резерви, чиито обем надхвърли 2,3 трилиона долара. В същото време фактът, че Пекин вече е започнал да се освобождава от доларовите си активи е налице и е напълно вероятно това да се окаже негова дългосрочна стратегия.

Шпионските скандали и битката в Мрежата

В началото на 2010, към всички останали проблеми на китайско-американските отношения се прибави и още една – шпионските компютърни програми, с които китайците заливат света. Подобно обвинение срещу правителството на Китай отправи компанията Google, в средата на януари. Според нея, от китайска територия са били осъществени кибер-атаките срещу корпоративната инфраструктура на компанията, по-точно имало е опит за проникване в пощенските кутии Gmail, регистрирани от известни китайски дисиденти. В отговор, Google отмени наложената по искане на Пекин цензура върху ползването на търсачката на компанията. Което моментално увеличи броя за китайските и клиенти, получили достъп до алтернативна на официалната информация за трагичните събития на пекинския площад Тянанмън, през 1989, както и за ситуацията в Тибет, Синзцян, Тайван и т.н.

Разбира се, китайските власти, военните и научната общност, категорично отричат да имат нещо общо с кибер-атаките, което пък насочва подозренията към основния конкурент на Google в Китай – местната компания Baidu. По данни на Analysis International, през втората половина на 2009, делът на Baidu почти двукратно е надхвърлял този на Google, но въпреки това, с всяка изминала година разликата между тях неумолимо се топи. Скандалната ситуация все още не е окончателно разрешена, като и сценарият с изтеглянето на Google от китайския пазар (който частично вече се реализира), и постигането на компромис между компанията и китайските власти са еднакво вероятни. В края на краищата, в Китай живеят 20% от всички ползватели на глобалната Мрежа (Интернет) и за САЩ би било крайно неизгодно да изгубят подобен пазар.

Другият сериозен конфликт пък беше провокиран от самите американци. В края на януари 2010, САЩ обявиха, че подготвят осъществяването на оръжейна сделка с Тайван, на обща стойност 6,4 млрд. долара. Вашингтон иска да продаде на острова, който Китай смята за своя провинция, 60 бойни хеликоптери Black Hawk UH-60M, 114 зенитно-ракетни комплекси Patriot PAC-3, 12 противолодъчни ракети Harpoon Block II, два минотърсача клас Osprey и усъвършенствана командна система Po Sheng, разработена специално за нуждите на тайванската армия.

Реакцията на Пекин бе мълниеносна и твърда. На американския посланик беше връчена протестна нота, в която китайската страна заяви, че разглежда действията на САЩ като намеса във вътрешните си работи и създаващи заплаха за националната сигурност. Дипломатическият протест беше подсилен от поредица, болезнени за Вашингтон мерки. Така, Китай преустанови програмата за военно сътрудничество със САЩ и наложи санкции на американските компании, участващи в сделката с Тайван. Сред засегнатите бяха гиганти като Boeing, United Technologies, Raytheon и Lockheed Martin, като първите две много активно се изявяват и на вътрешния китайски пазар.

Впрочем, освен американския бизнес, в крайно неприятна ситуация се оказа и администрацията на тайванския президент Ма Инцзоу. Както е известно, от края на януари между Пекин и Тайпе вървят доста тежки преговори за подписването на Рамково споразумение за икономическо сътрудничество (ЕCFA). Тайванският президент (и председател на управляващата партия „Гуоминдан”) Ма, който е известен като прокитайски ориентиран политик, заложи целия си авторитет, подкрепяйки това споразумение. Подписването му е от огромно значение за икономическото развитие на Тайван. От 1 януари 2010 влезе в сила споразумението за свободна търговия между Китай и АСЕАН. И, ако рамковото споразумение с Китай не бъде подписано,  Тайван рискува да се окаже големия губещ в регионалната конкуренция, тъй като стоките му не могат да се конкурират с тези на държавите от АСЕАН. Фактът, че Индонезия, Виетнам и другите страни от Югоизточна Азия бяха включени в режима на свободна търговия с Китай, бе изключително тежък удар по тайванската икономика. Защото, ако за Тайпе Пекин е основния търговски партньор, то за Пекин Тайпе е в дъното на втората десятка на водещите му търговски партньори.

Тибетският въпрос и големите енергийни проекти

На пръв поглед изглеждаше, че на фона на другите изострили се напоследък противоречия, срещата на Барак Обама с живеещият в изгнание тибетски Далай лама ХІV, можеше да си остане периферно събитие. Още повече, че посещението на Тензин Гятсо в САЩ съвпадна с разгара на празниците по случай китайската Нова година (14 февруари 2010). Негативната реакция на Пекин, който много внимателно следи движението на тибетския духовен водач обаче, не закъсня. Оправданията на Обама, че смята госта си за религиозен, а не за политически водач на тибетците, не бяха приети от китайското ръководство. Още повече че срещата между двамата носители на Нобеловата награда за мир се състоя в Белия дом, което бе ясен знак за китайската страна, че става дума за политически жест. Впрочем, за разлика от предшественика си Буш-младши, Обама не прие Далай лама в Овалния кабинет, а в Стаята с картите, нито пък му връчи златния медал на Конгреса. Въпреки това, повечето експерти смятат, че посещението на Тензин Гятсо в САЩ е поредния опит на Вашингтон да разпали геополитическите противоречия в Южна Азия, сблъсквайки двамата основни играчи в региона – Индия и Китай. Нещата опират до това, че Китай планира да диверсифицира маршрутите, по които получава петрол и природен газ от Персийския залив и Африка. За целта, през септември 2009, стартира изграждането на 1100-километровия тръбопровод, който трябва да свърже западното крайбрежие на Мянма и китайския град Жуйли, в провинция Юнан. С въвеждането му в експлоатация, което трябва да стане през 2012, Китай ще намали транспортните рискове, свързани с преминаването през гъмжащия от пирати Малакски пролив.

В транзитна територия по пътя на новата енергийна артерия ще се превърне Шри Ланка, която поддържа тесни приятелски връзки с Пекин, подкрепени от значителни китайски инвестиции в икономиката на острова. Но, за разлика от Мянма и Шри Ланка, отношенията на Китай с Индия продължават да са напрегнати заради граничните спорове и действията на Далай лама, чиято резиденция е в Северна Индия. На свой ред, Делхи не крие недоволството си от активността на китайските компании на територията на индийските съседи. Още повече, че отношенията на Индия с Шри Ланка и Мянма далеч не са идеални.

Но, нека да се върнем на темата за Китай и САЩ и се опитаме да осъзнаем причините за толкова рязкото изостряне на двустранните им отношения, както и за втвърдяването на външнополитическия курс на Пекин и Вашингтон. Впрочем, що се отнася до САЩ, следва да направим едно важно уточнение. Сегашната твърдост на американците изглежда учудваща само заради предизборните изявления на Обама за провеждане на „по-мека” външна политика. Наистина, през първата година от управлението си, той се опитваше да действа по нов начин, като дълго време не даваше ход на военната сделка с Тайван и избягваше срещата с Далай лама (макар че той посети САЩ и през миналата година), а пък държавният секретар Хилари Клинтън дори обеща с половин уста да смекчи критиките към Пекин, относно погазването на човешките права.

Връщането към обичайната (в стила на предишната администрация) външнополитическа стратегия е свързана с натиска, на който Барак Обама бе подложен по цял ред вътрешнополитически въпроси и най-вече по този за здравната реформа, който е от принципно значение за политическата му кариера. Освен това, американският елит очевидно не е готов да отстъпи нищо, което е свързано със статута на САЩ като единствена свръхдържава. Затова президентът е принуден да демонстрира решимостта си да съхрани американското глобално лидерство, а външната политика на Вашингтон напоследък става все по-твърда.

По-сложно е да анализираме промените, настъпили в поведението на Пекин. Има няколко версии, защо през последните месеци сме свидетели на преход от концепцията за „мекия възход” към забравената стратегема от времето на Мао Цзедун за  използването на „острие срещу острието”. Вероятно във всяка от въпросните версии се съдържа и частица истина. Така, повечето консервативно настроени американски експерти смятат, че в момента Китай демонстрира на всички своето истинско лице на смятаща се за уязвена по отношение на правата си държава, стремяща се към реванш и промяна на формиралия се глобален силов баланс. На свой ред, китайските анализатори посочват разразилата се по вина на Запада световна финансова криза, която, според тях, за пореден път е потвърдила правилността на избрания от Пекин модел на икономическо развитие и е вдъхнала на ръководството на страната още по-голяма увереност в собствените сили.

Друго обяснение залага на това, че днес, в навечерието на насрочения за 2012 ХVІІІ-ти конгрес на Китайската компартия, на който ще бъде обявено името на нейния нов генерален секретар и президент на страната, в Китай вече е стартирал процесът на постепенна смяна на властта, съпроводен от втвърдяване на вътрешнополитическия и външнополитическия курс. И кандидатите за висшите партийни и държавни постове се опитват да укрепят имиджа си на национални лидери, провеждайки национално-ориентирана политика. Според една по-различна версия пък, силовите институции и консервативно настроените политически кръгове в Китай са надделели над „реформаторите” и сега се опитват да наложат откровено авторитарни методи на ръководство в различните сфери на политическия живот.

Заключение

Очевидно е, че конфликтът между двете водещи държави в съвременния свят далеч не е приключил, но все пак можем да очертаем междинните резултати от него. Днешната свръхдържава САЩ залага повече на силовата стратегия, докато смятаният за бъдещ хегемон Китай използва най-вече търговско-икономическия натиск. В тази сложна игра, засега САЩ губят повече: Boeing, United Technologies и, най-вероятно, Google рискуват да загубят огромния китайски пазар. Освен това, опитите на Китай да се избави от американските държавни облигации ерозира доверието на другите държави към американските дългови  книжа. Що се отнася до Китай, засега загубите му са чисто имиджови. Историята с кибер-атаките, твърдите мерки срещу американския бизнес и подкрепата за Техеран дадоха повод на западните анализатори и медиите да възродят теориите за реваншистките настроения на „обидения източен гигант”. Напълно е възможно, в съвсем близко време, това да повлияе негативно върху привлекателността на Китай и като инвеститор, и като обект на инвестиции.

В същото време обаче, следва да сме наясно, че САЩ и Китай нямат никакво намерение да влизат в истински конфликт помежду си – това е крайно неизгодно и за двете държави, особено от икономическа гледна точка. Американската и китайската икономика са толкова взаимносвързани и взаимнозависими, че никак няма да е лесно да се разруши формиралата се през последните десетилетия симбиозна система, още повече, че не се очертава и никаква сериозна алтернатива. Косвено доказателство за това е взетото след дълго протакане решение на китайския лидер Ху Цзинтао да се включи с доклад на международната конференция за ядрената сигурност, която се проведе на 12 и 13 април във Вашингтон. Което, безспорно, беше жест към нейния домакин – президентът Обама. Така че, трудно е да се прогнозира, колко дълго ще продължи настоящата криза между двете държави. Сегашното състояние на китайско-американските отношения обаче означава, че през следващите години (ако не и завинаги) следва да забравим идеята за Кимерика или Г-2.

 

* Българско геополитическо дружество

През 30-те години на миналия век, в продължение на много кратък отрязък от време, в нашия регион се провеждат четири официални  (и една подготвителна )конференции с постоянна тема на дебатите – съобщителните връзки между държавите на Балканския полуостров и начините за тяхното подобряване. Главен инициатор на почти всичките – Атина 1930, Истанбул, 1931, Букурещ 1932, подготвителната, през 1933, в София, и последната, през 1934, в Солун, е българската страна, а двигател и организатор на проявите е инж. Любен Божков, бивш главен директор на Български държавни железници (1929-1934) и председател на Балканското географско дружество.

Динамиката на състоялите се пет балкански срещи, посветени на транспортните проблеми, при положение че от 1878 насам, т.е. след отхвърлянето на турското робство, държавата ни е предпочитала да решава подобни въпроси основно с двустранни преговори, не е самоцелна и не е елемент от случайна кампания. Тя се вписва органично в цялостната стратегия на България за разкъсване на наложената й след поражението в Първата световна война блокада от страна на нейните съседи, която, в особено голяма степен, рефлектира и върху националната икономика.

Показателен е следният факт, който привежда инж. Любен Божков в студията си „Съобщителните проблеми на Балканите” (1936): 85, 3% (14 164 тона) от целия транзит (16 610 тона) на Германия за България, през 1934, както и 100% (15 997 тона) от транзита за Турция, през същата година, който прекосява България, минава през румънска територия по маршрута Букурещ – Черна вода – Меджидие – Оборище – Синдел – Горна Оряховица, едно разстояние от около 475 км. Тоест, 30 161 тона транзит, вместо да преминат по трасето Букурещ – Гюргево – Русе – Горна Оряховица, с дължина 165 км, с което се спестява време и пари, правят съвършено излишно заобикаляне от 310 км, защото на река Дунав, между България и Румъния, няма нито един мост, който да свърже пряко българските и румънските железници. От началото на преговорите за построяването на такъв мост, непосредствено след Освобождението, е минал почти половин век...

Транзитът, като инструмент за преодоляване на изолацията

Така, наред с дипломатическите усилия за отхвърляне на изолацията, при които от наша страна се правят и тежки компромиси с националната история (договорът за приятелство с Турция, направил невъзможно бежанците от Източна Тракия да се завърнат по родните си места, защото имотите им стават собственост на турската държава, спогодбата Моллов – Кафандарис, с която фактически се съгласяваме с обезбългаряването на Беломорска Тракия, позволението Белград да затвърди териториалното и политическо статукво във Вардарска Македония и Западните покрайнини), се търсят и други нетрадиционни способи, свързани с икономиката. Ненапразно за пробив се разчита именно на транспорта – каквито и да са политическите нагласи на съседите ни, движението на стоките и товарите както на Балканите, така и в Европа, продължава. Разчита се, че появилите се след войната на картата на Стария континент нови държави като Полша, Чехословакия, Австрия и прибалтийските – Литва, Латвия, Естония, ще търсят нови сухоземни трасета за експорт на продукцията си на юг, към Турция и Близкия Изток, а също към Гърция и Средиземноморието.

Един от най-кратките пътища за стоките на тези централно-европейски и северни държави е т. нар. коридор „Балтика – Егея”, който разделя меридианно почти наполовина Стария континет и, през Румъния и България, се насочва директно към Егейско море, с отклонение от Пловдив към Истанбул. Особено заинтересовани от този маршрут са Полша и Чехословакия, чиито правителства виждат в интензивните консултации по време на балканските конференции шанс България и Румъния да се договорят за мост на Дунав при Русе – Гюргево, който би свързал най-пряко железниците на двете държави и би дал възможност коридорът да стане реалност. Тогавашният полски посланик в София нееднократно изразява официално подкрепата на страната си за превоз на полски стоки към Гърция и Турция. Факт, отбелязан от инж. Любен Божков в споменатата по-горе студия - ако през 1929 полският транзит през България е нулев, то през 1932 той е вече 1676 тона и се нарежда на трето място по обем след тези на Румъния – 16 239 тона и Германия – 3246 тона. Любопитен факт е, че наред с дипломатическите совалки родният бизнес също не остава назад. През тези години делегация на варненската търговско-индустриална камара посещава Полша и Чехословакия в търсене на товари за пристанището, което след откъсването на Южна Добруджа от Румъния губи стествения си хинтерланд.

Ненапразно,на всяка една от конференциите, българската делегация поставя в дневния ред няколко постоянни теми, жизненоважни за развитието на стопанството ни, които, след реализацията си, да станат неотменна част от създаването на Общобалканската транспортна система: мост на река Дунав, при Русе – Гюргево; строителство на жп линия по долината на река. Струма към Гърция за свързване на двете жп мрежи, с възможност за транзит от южната ни съседка през наша територия (тогава, за да се отиде от едната в другата столица трябвало да се премине през Ниш, като разстоянието става 1125 км, 480 км от които на югославска територия); изграждане на жп съобщението между София и Скопие, с продължение към Адриатическо море.

Осъществяването на тези транспортни „пробиви”би донесло активи не само за икономиката ни, която се задъхва от репарационните задължения (30-35% от държавния бюджет отиват за покриването им), с разширяване на търговските връзки и привличане на транзит, но и би защитило кръстопътното положение на България на Балканския полуостров и би допринесло, в значителна степен, за реализиране на голямата цел - изваждането й от наложената изолация. За съжаление, съседите ни, особено представителите на Югославия (на една от конференциите д-р Павлакович заявява категорично: „геополитическото й положение прави Югославия да бъде най-важния фактор за развитието на общите съобщения на Балканите, тъй като е преходна страна и връзка между Западна и Източна Европа както по сухо, така и по вода”) и Румъния (всички опити от наша страна за постигане на споразумение за изграждане на мост на Дунав се посрещат „на нож” в Букурещ), колебливата позиция на Гърция и „неутралитета” на Турция, осуетяват нашите инициативи.

Една от тях, която крие значителен потенциал за привличане на транзит, особено в сегашните измерения на обединена Европа, когато най-голямата вътрешноводна артерия на Стария континент, каналът Рейн – Майн – Дунав вече е факт, е връзката Русе – Варна. Нейните възможности са обект на внимание още преди около 90 години, защото позволява се осъществи технологичната комбинация „река – железница/шосе – море”, с всички предимства на комбинирания транспорт. На първия научен конгрес на Инженерно-архитектурното дружество у нас, състоял се на 7-9 август 1927, във Варна, сред основните доклади е този на началника на русенското пристанище инж. Б. Божинов, озаглавен „Отклонение на българския и международния трафик през Русе за Варна”. В него (докладът има всички елементи на съвременен транспортен проект, с рекапитулация на необходимите парични средства) се разглежда възможността част от транзита на дунавските държави от Западна и Централна Европа, предназначен за региона на Черно море и Близкия Изток, вместо да отива предимно до Кюстенджа, да преминава по железопътната дестинация Русе – Варна. Като евентуални ползватели на трасето се посочват товародатели от Полша, Чехословакия, Югославия, Гърция, Турция, Египет и други държави.

Идеята на инж. Божинов среща подкрепата и на акционерите от Българското търговско параходно дружество, чийто рупор - най-авторитетното морско издание, излизало у нас от 1924 до 1945 - „Морски сговор”, в редакционен коментар, озаглавен „Корабоплаването по Дунава”, пише: „Най-късият път за търговията на Централна Европа с Близкия Изток е оня, който минава през Русе на Дунава и Варна на Черно море. Пътят Русе – Варна – Цариград е само 600 км, а оня през Румъния, Сулина – Цариград, е около три пъти по-дълъг, без да се смята, че струва още по-скъпо поради задължителното заплащане от всеки кораб на специални такси за поддържане на Сулинския канал.”

Приключвайки равносметката за необходимите инвестиции за реализирането на проекта на 710 млн. лв. (5 млн. долара по тогавашния курс на лева) авторите му заявяват, че начинанието си струва и „се налага държавата да направи тази жертва”, ако искаме, „щото от дунавския параход до морския параход стоката да се прехвърля „като по вода””.

Основание да отправят тази покана им дава ответната реакция на румънското правителство, научило за амбициозните намерения на София. За да запази международния трафик по Дунава, то взема решение да обяви за свободни, изцяло или отчасти, пристанищата си Гюргево, Галац и Браила, както и Кюстенджа, на Черно море, а освен това да намали значително транспортните тарифи за стоките по железницата, които отиват до тези портове.

Точка на идеята транспортът, чрез транзита, да стане двигател на стопанското оживление и коз в дипломатическата игра на България слага Балканският пакт, наречен още Балканска Антанта, скрепен с договора от 19 февруари 1934 между Югославия, Румъния, Гърция и Турция.

Най-точна характеристика на този военно-политически съюз дава проф. Александър Цанков в мемоарната си книга „България в бурно време”: „Балканският съюз беше създаден против България, пред страх от българската агресия за реванш. Той бе създаден, за да гарантира териториалните придобивки на нашите съседи победители. Присъединяването на България към съюза по това време би означавало с пушка при нозе да пазим границите на ония, които ни бяха отнели земи и бяха наши длъжници.”

Направих тази твърде обширна ретроспекция, защото беше важно да подчертая два момента, които са взаимно свързани и са били използвани, за да се решават с тях както политически, така и стопански цели – благоприятното географско разположение на държавата ни и, в тази връзка, привличането на транзитен трафик през територията й. Един от строителите на родната железница и неин първи директор - инж. Петко Николов, още през 1894 предлага: „Нашите железници трябва да се пригодят към Цариград и беломорските пристанища Солун и Кавала по такъв начин, щото те да привлекат чуждия транзит през нашата страна.” По този повод той дава едно примерно трасе Свищов – Ловеч – Троян (тунел) – Карлово – Пловдив (жп линия през Родопите) – Кавала (Егейско море). Тази съобщителна връзка би могла, според него, да насочи транзит от товари и стоки, които се формират на север (балтийските държави, Полша, Чехословакия, Румъния, Украйна) по най-краткия път на юг през наша територия, с крайни получатели в Турция, Гърция, Близкия Изток и Северна Африка.

Съвременната роля и значение на товарния транзит

Международният транзит, в съвременните измерения на глобализиращия се свят и в рамките на Обединена Европа, е огромен, но все още слабо реализиран национален ресурс за експорт на транспортни услуги. Известният опит на такива страни като Германия, Австрия, Франция, Италия ни показва как, използвайки всички дадености на инфраструктурата си, те отдавна са превърнали транзита в съществено перо за доходи в своите бюджети.

Всъщност, транзитът на товари и стоки може да се разглежда като своеобразен ресурсен потенциал (подобно на залежите от нефт, газ, руди, въглища, гори и други), с тази разлика, че този ресурс е неизчерпаем и може да се самовъзстановява. Само транзитната част на евроазиатската търговия, в размер на 5-6% от общия й обем, се движи, според сериозни оценки, в диапазона от 20 до 30 млрд. долара годишно. При това, един от най-кратките й маршрути (трябва ли да се повтаря това!) преминава през територията на страната ни. Този товаропоток ще стане още по-динамичен и постоянен, в многократно по-големи количества, от началото на 2012, когато се очаква да влезе в експлоатация железопътният тунел под Босфора. С тази връзка, при която влаковете по 12 железопътни трасета (по 6 във всяка посока) ще имат възможност да преминават на всеки 90 секунди под морското дъно, от единия на другия бряг на Истанбул, се слага началото на източния клон на „Южния трансевропейски транспортен коридор” от Европа, през Турция, в две направления: към Иран, Индия и Пакистан, а също, през централно-азиатските държави, към Китай. През 1996, иранците завършиха изключително важната 300-километрова жп връзка между Машхед, в Северен Иран, и Тажан и Саракх, в Туркменистан. По този начин, на практика, се оформи нов „междинен коридор”, свързващ Китай, през Централна Азия, с Иран, а оттам, чрез иранската и турската жп мрежи, и с Южна Европа, през Черно море. През 1992, със завършването на трансграничната жп линия, свързваща Китай с Казахстан, бе създадена втора трансконтинентална жп линия (в Пекин дори я наричат „вторият евроазиатски континентален мост), свързваща китайското пристанище Лянюнган с европейското атлантическо пристанище Ротердам.

Русия, която игнорира евроазиатския коридор ТРАСЕКА, но не се е отказала от амбицията си да участва в преразпределянето на транзита (620 млн. TEU до 2015, в световен мащаб), вижда в този „втори мост” възможност да се включи чрез своята Транссибирска жп магистрала. Съвсем наскоро, на 2 март 2010, на електронния сайт на Руските държавни железници, бе поместена информация, в която се съобщаваше, че Русия модернизира Забайкалския железен път, за да привлече товари от Китай за Европа. Южният клон на тази жп дестинация е свързан със строителството на околовръстен железен път през Краснодар, за да се гарантира доставката и превоза на част от китайските товари и към южните пристанища на Русия на Черно и Азовско море – Новоросийск, Туапсе, Темрюк, Кавказ. В проекта, който се осъществява от 2007 насам и ще завърши през 2012, се инвестират 40,2 млрд. рубли (около 1,93 млрд. долара), като само за 2010 капиталовложението е 5,1 млрд. рубли.

Тези две нови транспортни дестинации по суша съвсем скоро ще станат конкурентоспособни на морския път (по време и себестойност за превоз на стоките), изместил ги след построяването на Суецкия канал през 1869. Тоест ресурсният потенциал на транзитния товаропоток от Азия към Европа и обратно ще бъде налице – въпросът е, ще успеем ли да оползотворим поне част от него и да го превърнем в геополитически коз, носещ приходи в бюджета и стабилизиране на икономиката ни, както и съобразяване, в международен план, с кръстопътното положение на държавата ни. Защото далеч невинаги товарите избират най-преките пътища, а следват тези, по които срещат най-малко съпротивление (т.е. по-добрите, като бързина и сигурност за превоза, трасета, гарантирани от модерна железопътна и шосейна инфраструктура - оттам и по-малка амортизация на превозните средства, разработени транспортни коридори, комплекси от специализирани терминали, логистични центрове и товарни селища, по-кратки престои на границите заради опростени митнически и гранични процедури, наличие на съвременни информационни технологии за връзка между спедитори, превозвачи и клиенти за следене в реално време на придвижването на стоките и т. н.). Ето защо стратегическа задача на най-високо ниво трябва да стане трансформирането на максималната полза от географското положение на страната ни, като естествен мост между Европа и Азия, в транзитни преимущества за България. При това, нито сме 1934, когато съседите изграждаха целенасочено и с политически натиск „транспортен кордон” около страната ни, за да не реализираме географската си даденост, нито пък 1989, когато векторът на търговските ни връзки, от 1944-та дотогава, сочеше неизменно на североизток. Тогава, транзитът през територията ни, до голяма степен, беше в направление Югоизток: Иран, Ирак, Сирия, с ТИР-овете на СОМАТ, или пък по море, с корабите на Параходство „Български морски флот”, които във Варна и Бургас само сменяха коносаментите на превозваните от тях енергоносители от бившия Съветски съюз с предназначение България и ги разтоварваха в пристанищата на Западна Европа. Да, този „транзит” носеше стотици милиони долари, но и тогава определението му беше „криминален”, а днес е просто невъзможен, защото подобни транспортни операции са несъвместими с принципите в търговските взаимоотношения на страните от Европейския съюз.

Затова днес, в дневния ред на обществото ни, отново трябва да се постави особено остро въпросът доколко реално, а не на думи, използваме естествения потенциал на държавата си, която според основоположника на българската геополитика проф. Иван Батаклиев „си остава най-кръстопътната и най-преходната страна на Балканския полуостров...[  ]...ключът на Балканския п-ов”, за да привлечем транзит. Не само като такси за преминаване през територията ни, но и като продажба на транспортни услуги – товаропотоците да се превозват с наши транспортни средства (железница, автомобили, кораби) по релси, шосе и вода. Тоест, транзитът да създава добавена стойност, която да се инвестира в подобряване на инфраструктурата и подвижния състав, с мултиплициращ ефект по-нататък във веригата „производство – заетост – ръст на икономиката – жизнен стандарт.”

Днес, успехът и просперитетът на националното стопанство в глобалното икономическо пространство става главен аргумент и за политически успех в Общността. На преден план излиза геоикономическата мощ на конкретната страна, в чиято основа са брутният вътрешен продукт (БВП), БВП на глава от населението, конкурентността на произвежданите стоки, технологичното равнище , качеството на промишленото производство, производителността на труда, обемът на спестяванията на населението, инвестициите, заетостта и разпределението на националния доход. В конкретен план, през 2003, на международен семинар във Варна за развитието на пристанищата и реформата у нас, капитан Мартин Сгут – консултант на Световната банка и дългогодишен началник на порта в Буенос Айрес, каза нещо много важно: „Всеки 1000 контейнера, преминали през едно пристанище, създават 3 работни места в него, 11 – в областта, където е пристанището и 50 – във вътрешността на страната. Глобално, ползата от привличането на този товаропоток се изразява в 120 хиляди долара за националната икономика.”

Структура на транзита през България

След 1990, транзитът по суша през България се формира основно от товаропотока към Турция (Близкия Изток) и Гърция. Основен външнотърговски партньор и на двете държави е Германия. Товаропотокът от Турция към Германия е 25% от общия му обем, а от Германия към Турция – 16,4%, като над 80% от експорта (много от големите немски компании имат свои филиали там) и 77% от импорта са индустриални стоки. Гърция: към Германия – 25, 5%; от Германия – 19, 8%. В цифрово изражение внос-износът на Турция към Германия се движи в диапазона на 12-15 млн. т, а на Гърция: 13-16 млн. т, или общо около 25-31 млн. т годишно. Поне половината от този транзитен трафик се осъществява по суша (железница/шосе), като главно за Турция най-краткото разстояние е през наша територия, по класическия диагонал Берлин – Виена – Будапеща – Белград – София – Истанбул. Гърция още дълго време ще предпочита нейният внос-износ да минава по железопътната и шосейна магистрала Солун – Скопие – Белград (Паневропейски коридор № 10) с продължение към Будапеща и Виена, а не през Кулата – София – Видин. Причината е, че реконструкцията и строителството на железопътните и шосейни връзки за скорости, които да направят западното разклонение на Паневропейски коридор № 4 притегателно за транзита, не са осъществени както у нас, така и в Румъния (за разлика от източното разклонение на Коридор 4, от Арад към Букурещ и Констанца. Набелязаните проекти за модернизацията на инфраструктурата към Дунав мост 2 при нас и румънците имат срок на завършване 2017-2020, което, на практика, обезсилва значението и ползата от този станал скандален със проточването на строителството му стратегически обект, пък дори и той и да беше завършен в края на 2010.

В тези сметки умишлено пропуснах внос-износа на други централноевропейски държави към двете ни южни съседки: Австрия, Унгария, Словения, Чехия, Словакия...В момента, през територията на страната ни и ползвайки нашата жп мрежа, няколко утвърдени европейски оператори извършват транзитни интермодални превози:

- „Интерконтейнер” – контейнерни блок-влакове от Шопрон (Унгария) през Сърбия до Халкали (Турция);

- „ДБ Шенкер” – блок-влакове със сменяеми каросерии от Кьолн (Германия), през Румъния, до Дериндже (Турция);

- „Адриа комби” – контейнерни блок-влакове от Любляна (Словения), през Сърбия, до Халкали (Турция);

- „Експрес интерфрахт” от групата „Рейн карго” (Австрия) – контейнерни блок-влакове от Виена (Австрия), през Сърбия, до Халкали (Турция);

- „ОКОМБИ”, филиал на „Рейл карго” (Австрия) – блок-влакове за превоз на полуремаркета по направление Велс (Австрия), през Сърбия, до Халкали.

Всеки ден през България преминават по 4 такива влака от Австрия и Германия – 2 към Гърция и 2 към Турция. Превозвач е австрийска логистична компания, свързана с „Рейл карго” (Австрия), която има издаден сертификат за безопасност в България за извършване на транзитни превози.

Горчивата истина обаче е, че липсва ефективна национална стратегия за привличане на международния транзит през страната ни, която да отчита новите световни и континентални транспортни тенденции. Многократно и хаотично декларираните в това отношение намерения от страна на българския управляващ елит, след 1989, се отличават с конюктурна разнопосочност, партиен егоизъм, мудност и податливост на външни влияния, липса на приемственост и далновидност. Изграденият за насипни товари терминал 2А в бургаското пристанище, в който бяха хвърлени 400 млн. долара грешни пари, вместо за контейнерен, и който сега стои неизползваем поради липса на товари и едва ли някога ще се изплати, е крещящ пример за некомпетентни политически и професионални решения. За същото време, само Турция изгради 6 контейнерни терминала в различни пристанища на Черно и Средиземно море, а Гърция строи 4 – два в Солун и по един в Кавала и Александруполис.

Северните ни съседи, вложили грамадни инвестиции в пристанището на Констанца го направиха „хъб” (разпределителен център) за товарите по транспортните мрежи, свързващи Централна и Източна Европа с Кавказкия регион и Централна Азия, както и на контейнерните товари в Черно море, с капацитет на терминала 1 млн. TEU. Портът има свои офиси в най-големите пристанища по Коридор № 7 (река Дунав), свързващ Северно и Балтийско с Черно море – Будапеща, Виена, Дуисбург, Ротердам, чиято единствена задача е да осигуряват транзитни товари. Автомагистралата Будапеща – Арад – Букурещ – Констанца, северното отклонение на Паневропейски коридор № 4, е другият сухоземен фактор за отклоняване на транзитен трафик към североизток, вместо на юг, по посока на Видин – София – Кулата.

Аналогичният подход на Гърция направи Солун „хъб” за китайските стоки към Югоизточна и Централна Европа. Съчетанието от порт, логистичен център и товарно селище е в основата на впечатляващия успех на компанията CEO PRODOOS S.A. През 2007, тя транспортира 1500 контейнерни блок-влака транзит от Гърция за Централна и Западна Европа, по направлението Солун – Скопие – Белград – Загреб.

Определено не в наша полза, по отношение на транзита, се очертава и налагащата се през последните 7-8 години тенденция за насочване на океанските контейнерни превозвачи в Средиземно море към северноадриатическите пристанища Триест, Венеция, Копер, Риека, Бар, поради изградените там модерни контейнерни терминали, както и наличието на възможност за формиране на блок-влакове за Централна Европа, придунавските държави, включително Румъния, и Мармара (Истанбул), поради концентрацията на товари и по-добрата транспортна логистика (60 блок-влака ежедневно от тези пристанища). Налице са явните приоритети на Гърция, Турция и Румъния да насочват транзитния трафик към водния си транспорт. Пътят Турция – Европа се измества през Адриатика (12 Ро-Ро кораба регулярно плават по направлението Истанбул – Триест и с тях годишно се превозват над 200 хиляди ТИР-а). Подобно е отклоняването на трафика и от Гърция към Адриатика/Италия и от Румъния, през Констанца.

По различни оценки, конкурентно изградените, само през последните две десетилетия, алтернативни шосейни артерии в съседните страни доведоха до отклоняване от българска територия на около 40-50% от нарастващия транзитен трафик през Балканския полуостров. За този времеви отрязък у нас няма завършена нито една автомагистрала. Нито едно наше пристанище, както на Черно море, така и на Дунав, няма бърза и модерна пътна връзка, подходите ни за транзита в посока на Гърция, Турция, Сърбия, Румъния са на нивото отпреди 20-30 години, с многобройни, затрудняващи трафика, препятствия. Стотици милиони екю, долара и евро от програмите ФАР и „Транзитни пътища”, от ИСПА, заеми от ЕИБ и други финансови институции, вместо да отидат по предназначение, потънаха в партийни каси и лични сметки на публично известни личности, подвизавали се като министри и отговорни фактори в строителното ведомство от 1989 насам. В интервю от 5 март 2010, пред БНТ, министърът на регионалното развитие, строителството и благоустройството Росен Плевнелиев заяви: „Когато една държава е приватизирала не пътища, а енергетика, когато тя е наляла 1 млрд. евро в една гола поляна, защо очакваме да имаме магистрали”...

Трябва ли да ни учудва тогава, че даже в годишните отчети на Националния статистически институт е трудно, почти невъзможно, да се намерят точни цифри за транзитния трафик, предпочел да продължи пътя си през България. В данните за автомобилния транспорт той се включва заедно с каботажа към международните превози за собствена сметка и тези срещу заплащане. Така, за 2008, техният обем, като сумарно количество, е 7,646 млн. тона, от които 3,01 млн. тона за страните от Европейския съюз. В информацията за обработените товари в морските ни пристанища, за транзита може да се съди донякъде по количеството контейнери, Ро-Ро и генерални товари. По данни на авторитетната Българска асоциация на корабните брокери и агенти, транзитът през морските ни пристанища, за 2007, е 5,2% от общия обем на обработените товари (25,493 млн. тона), което ще рече, че се равнява на 1,325 млн. тона. При речните – за него може да се съди приблизително по генералните товари (994, 6 хиляди тона), преминали с т. нар. международни кораби – 4, 428 млн. тона, за 2007, но нито 1 тон контейнери.

Това е още един показателен факт, че у нас транзитът е силно подценен като сериозен ресурс за икономиката ни, че много малко се прави да бъде привлечен през страната ни и твърде лесно го губим, когато ни идва едва ли не „на крака”. Щеше ли да бъде за БДЖ така катастрофална 2009, с  превозени едва 13,284 млн. тона товари (през 2008 – 19, 715 млн. тона, а през 2007 – 21, 905 млн. тана), ако по железните ни пътища от Паневропейски транспортни коридори № 4 и № 10 и TEN-T европейската жп мрежа вървеше транзит от/към Западна и Централна Европа към Турция, Близкия Изток и Гърция? Едва ли, но това не пречи политиците ни да продължават да наричат България „мост на три континента”, без поне досега да са направили нищо реално тя наистина да стане такава. За сравнение, Австрия, която не се самообявява за „мост” и няма излаз на море, може да отчете, за 2007, 97 млн. т превозени товари, само от Австрийските железници, две трети от които са транзит.

 

Литература:

1. Божков Л. Съобщителните проблеми на Балканите, 1936.

2. Цанков Ал. България в бурно време, 1998.

3. Цанков Ал. Икономика и икономическа политика на България, Списание на българското икономическо дружество, 1929.

4. Архив на държавните железници и пристанища в България, 1927. Данчов Ю. Мостът на Дунава и международните жп линии през България.

5. Архив на държавните железници и пристанища в България, 1928. Лазаров Г. Дунав след Версай.

6. Списание на българското инженерно-архитектурно дружество, 1927, бр. 14, 15, 16, Божинов Б. Отклонение на българския международен трафик през Русе за Варна.

7. Списание на българското инженерно-архитектурно дружество, 1927 г., бр. 19, Николов П. Пак за железниците през Родопите и излаза на Бяло море.

8. Международен семинар „Реформата в българските пристанища” – Варна, ноември 2003.

9. Международна конференция „Развитието на пристанищата – ключов фактор за стабилна икономика” – София, ноември 2006.

10. Списание Геополитика, 2004, бр. 1, Таненбаум Дж., Евразийският континентален мост.

11. Списание Геополитика, 2004, бр. 2, Ангелов Кр. Българската транспортна стратегия.

11. Списание Железопътен транспорт, 2009, бр. 7/8, Станев Ж. Прекъснатата логистична верига: инфраструктура – железница – пристанища.

12. Годишници на Националния статистически институт – 2007, 2008 и електронен сайт.

 

* Българско геополитическо дружество

Основен цивилизационен резултат от продължителното португалско колониално господство е формирането на специфично португалоезично (лузфонско)[1] пространство върху съвременната политическа карта на света (виж. фиг.1). То се отличава със специфични черти и особености, като е представено от осем държави – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе и Източен Тимор (табл. 1). Условно към португалоезичния свят можем да включим също Гоа, Дамау и Дию в Индия, както и китайският автономен район Макау (Аомън)[2]. Смятам все пак, че с по-голямо културно и политическо значение се отличават тези бивши владения на Португалия, които имат съвременен статут на политически независими държави. Ето защо целта на настоящия политикогеографски анализ е да разгледам типичните черти и характерните историко-географски, културно-политически и социално-икономически особености на днешните лузофонски държави.

Общият териториален потенциал на португалоезичните държави е 10,7 млн км2 (7,3% от земната суша), а демографските им ресурси се изчиляват на 233 млн души (3,7% от световното население през 2008). Днес те произвеждат около 2,4 трлн долара БВП (3,4% от световния). Близо 99% от общия териториален, демографски и икономически потенциал се пада на Бразилия, Ангола, Мозамбик и Португалия, като само бразилският дял е над 80%. Типична особеност за португалоезичното пространство е доминирането на португалския език и католическата религия. Те имат важно значение за политическите, културните и търговско-икономическите взаимоотношения в лузофонското пространство.

Вероятно най-старият писмен паметник на португалския език датира от 1175 и е неоспоримо доказателство за ранното му отделяне от простонародния латински. Важен принос за неговото утвърждаване има великият португалски поет Луиш де Камоинш, създателят на емблематичната творба ”Os Lusiadas” (“Лузиадите”). В развитието си, португалският език преминава през четири основни етапа – португало-галисийски (ХІІ-ХІV век), старопортугалски (ХІV-ХVІ век), класически (ХVІ-ХVІІІ век) и новопортугалски (след ХVІІІ век). Повечето специалисти от областта на иберо-романските езици смятат португалския за галисийски диалект на испанския (кастилския), но според други той е самостоятелен език. Това е шестият най-широко разпространен език в света, като се поделя на европейски и бразилски, различаващи във фонетично и лексикално отношение.

В Европа, португалският е характерен не само за Португалия, но и за испанската провинция Галисия, с която страната граничи на север – това е свързано с процеса на формиране на португалската държавност през Средновековието. Португалоезична Америка обхваща както Бразилия, така и отделни части на Аржентина, Боливия, Парагвай, Уругвай и Венецуела, което е определено от колониалното минало на района. Лузо-африканското пространство пък включва бившите португалски колонии в Африка и част от населението на Нигерия, Сенегал, ДР Конго (Заир), Малави, Намибия, Южна Африка, Замбия, Зимбабве, Свазиленд и Танзания. В Азия португалски говорещи са Източен Тимор, Аомън, Гоа, Дамау и Дию. Дори в Япония днес има близо 300 000 японци с бразилски произход, които говорят португалски и се наричат „декасегуи”. Португалският е официален и за т.нар. “португалски креоли” в Шри Ланка и на полуостров Малака, в Малайзия, където са известни като “крищувауш”.

Географският обхват на португалоезичното пространство е формиран вследствие колониалния модел на Португалия в периода ХVІ-ХХ век. В началото му португалски говорят около 2 млн души, докато в края на миналия век броят им вече е близо 200 млн. Днес общият им брой е 233 млн души, а според някои прогнози, в средата на ХХІ век ще има над 335 млн лузофони (т.е. португалоговорящи).

Лузофонските държави в Южна Америка, Африка и Азия са изправени пред редица сложни етно-социални и стопански проблеми, които, в определена степен, могат да бъдат преодолени чрез различни форми на взаимно сътрудничество. Спрямо бившите колонии, португалското правителство провежда специфична политика, в която колонизаторското високомерие отстъпва място на искреното приятелство.

Португалоезичните страни осъществяват различни форми на сътрудничество в рамките на Организацията на португалски говорещите страни в света (Comunidade dos Paises Línqua Portuguese), известна и като Лузосфера. Чрез нея Португалия успява да запази своите търговско-икономически и културно-политически връзки с бившите колонии и след тяхната политическа независимост. Comunidade dos Paises Línqua Portuguese (CPLP) обединява независимите португалоговорящи страни в света с цел да стимулира сътрудничеството и съвместните действия между тях, в търсене на общи интереси в културната, икономическата, социалната и научната сфера. Важно значение има свободното движение на хора, стоки и капитали. В това отношение, известен проблем изпитва единствено Португалия, тъй като е член на ЕС и е длъжна да ограничава имиграцията. Общността е учредена на 17 юли 1996 в Лисабон от държавните и правителствените ръководители на Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе. Две години по-късно Източен Тимор получава статут на наблюдател, а от 2002 е пълноправен член, с което държавите-членки стават осем. През 2005, в Луанда, министрите на културата на тези страни обявяват 5 май за Ден на лузофонската култура. На следващата година, в Бисау, със статут на наблюдатели са приети Екваториална  Гвинея и Мавриций, а Макау става най-новият член на организацията.

На заседанията си, провеждащи се на две години, Общността дискутира основните политически и икономически въпроси, пряко засягащи страните-членки и особено тези, касаещи либерализирането на обществения живот. Разискват се и въпроси, свързани с подобряване отношенията между ЕС и МЕРКОСУР (Южноамериканския Общ пазар) и се организират срещи на върха по оста Европа-Африка. CPLP има статут на наблюдател в ООН и развива различни форми на сътрудничество с няколко агенции, като например Международната организация по миграцията, Организацията на ООН по прехраната, Конференцията на ООН по търговията и развитието и др. Основната идея е страните-членки да разширят влиянието си в международните институции и форуми чрез съвместни политически и дипломатически действия.

Върховен орган за взимане на главните решения (което става с консенсус) е Конференцията на държавните и правителствените ръководители, а изпълнението им е задача на Съветът на министрите. Функционира и Комитет за постоянното гласуване в Лисабон. Той включва представители на държавите-членки и провежда чести срещи, за да следи изпълнението на различните програми и дейности. Изпълнителният секретариат пък отговаря за административните задачи. Създаден е също специален фонд с доброволни вноски от обществени и частни организации. Дейността на CPLP има решаващо значение за постколониалното сътрудничество в „португалския” свят.

От географска гледна точка португалоезичните държави са организирани в четири главни цивилизационни региона: Западна Европа (Португалия), Латинска Америка (Бразилия), Африка на юг от Сахара (Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Вердe, Сау Туме и Принсипe) и Югоизточна Азия (Източен Тимор)

 

Таблица 1. Териториален, демографски и икономически потенциал на португалоезичните държави (2008)

Държава

Столица

Площ (км²)

Население (хил. д.)

Гъстота (д./км²)

БВП       (млн. $)

БВП/ч.   ($)

Португалия

Лисабон

92 000

11 000

120

245 000

22 272

Бразилия

Бразилия

8 512 000

188 000

14

2 030 000

17 203

Ангола

Луанда

1 247 000

11 000

9

114 600

10 418

Мозамбик

Мапуту

802 000

20 000

25

19 700

985

Гвинея-Бисау

Бисау

36 000

1 000

28

900

900

Кабу Верде

Прая

4 000

400

100

1 800

4 500

Сау Туме и Принсипе

Сау Туме

1 000

190

190

300

1 578

Източен Тимор

Дили

15 000

1 000

67

2 600

2 600

Както е известно, взаимодействието между политическата и регионалната социално-икономическа география (географията на страните) определя появата на регионалната политическа география. В тази връзка, от важно теоретично значение е прилаганият модел за регионално политикогеографско проучване на страните в света. Тук възприемам следния модел за регионален политикогеографски анализ на португалоезичните държави: съвременно географското пространство, историческо и политическо развитие и социално-икономически особености

Португалия

Португалия  притежава периферно географско положение в пределите на европейския континент. Страната е разположена в западната част на Иберийския полуостров, а територията ù възлиза на 92 000 км² (16 % от площта на полуострова). По този показател Португалия е сред малките държави в Европа и света. Тя граничи по суша единствено с Испания, като границата е с дължина около 1200 км. Португалия има над 800 км слабо разчленена брегова линия с Атлантическия океан. Освен това тя притежава островна територия, съставена от Азорския архипелаг и Мадейра, които заради географската си отдалеченост представляват политически автономни региони. Общата площ на Островна Португалия е близо 3400 км². На португалска територия се намира най-западната точка на Европа – Кабу да Рока (9º з.д.).

 

Географските особености и историческото развитие на Португалия определят обособяването на три основни културно-исторически и ландшафтни райони – Северна, Централна и Южна Португалия. Северът притежава планински релеф, тъй като включва западните разклонения на планинската област, наречена Месета, и е географското ядро на португалската държавност. Централна Португалия е хълмисто-платовиден район, заемащ пространството между реките Дору и Тежу. Португалският юг пък представлява полупустинна низина, която се отличава като аграрна територия, запазила в себе си арабо-ислямското културно влияние. Надморската височина намалява от север на юг. Най-високата точка в континенталната част е връх Сера да Ештрела (1993 м.), а на Азорските острови вулканът Пику се издига на височина 2351 м. Територията на Португалия е богата на медна руда, уран, олово и калай, а по запаси на волфрам заема първо място в Европа. Меридионалното и разположение определя наличието на разнообразен климат. Най-типично е проявлението на субтропичния климат, отличаваще се с висока влажност по крайбрежието, но е доста сух в южните райони. От своя страна северните територии са по-богати на водни ресурси. Речната мрежа е сравнително гъста и е представена предимно от реките Миню, Дору, Тежу и Гуадиана, които са сред най-дългите на полуострова. Наличието на жълтоземни, канелени и червеноземни почви определя развитието на специфични средиземноморски видове – корк, маслина, смокиня, нар, бадем, мирт, олеандри, рожково дърво, финикови палми, приморски бор-пиния.

Португалия е европейската държава с най-стабилни политически граници, тъй като съвременното ù геопространство е формирано още през ХІІІ век. Първоначално на нейна територия възниква древната държава Лузитания. Тя заема северната част на днешна Португалия, а през ІІ век е вече римска провинция. В периода 713-718, Южна Португалия става владение на Арабския халифат. През 1095 е образувано графство Портукаленш, простиращо на юг от река Дору, с главен град Порту. В 1143, графството се превръща в кралство Португалия, със столица Куимбра, което е официално признато от римския папа, през 1179. То разширява територията си на юг, към земите, владени от арабите. Последните са окончателно прогонени през 1250, когато е отвоюван най-южният португалски град – Фару.

В края на Средновековието Португалското кралство е географски изолирано от останалата част на Европа, но притежава широк атлантически излаз. Значението на този географски фактор е оценено от португалските владетели и в епохата на Великите географски открития Португалия създава обширна колониална империя. Благодарение на Португалската колониална империя днес тази малка европейска държава, на практика, разполага със значително по-обширно географско пространство.

В началото на ХХ век Португалия променя формата на държавното си управление и става една от първите републики в Европа. Между 1933-1974 в страната е наложена специфична авторитарна власт, като през по-голямата част от този период тя е управлявана от генерал Салазар – най-противоречивата фигура в съвременната политическа история на страната. Авторитарното му политическо управление (т.нар. “салазаризъм”) е подобено на наложения по същото време от генерал Франко в съседна Испания модел. През 1974, т.нар. „априлски капитани” (някои от които са под силно комунистическо влияние) извършват преврат, известен в португалската история като „Революцията на кармфилите”[3], и слагат край на авторитарния режим. Година по-късно, е подписана новата конституция и Португалия поема по пътя на модерната демокрация. Това дава възможност на страната, през 1986,. да стане дванайстата членка на ЕС.

Португалия е парламентарна република, като президентът има ограничени правомощия. Парламентът (Събранието на Републиката) е еднокамарен, а начело на правителството е премиер-министърът. През 1976, континенталната територия на страната е поделена на осемнайсет историко-географски области, наречени distritos, а две години по-късно Азорските острови и Мадейра са преобразувани в автономни региони със свои органи на управление. В 1999, португалското правителство предлага ново административно райониране на страната, но то е отхвърлено с референдум. За целите на ЕС територията на Португалия е поделена на 7 региона (NUTS ІІ) и 30 подрегиона (NUTS ІІІ).

Португалското население е 11 млн души (2008). То е неравномерно разпределено, като средната гъстота е около 120 д./кв.км. Най-гъстонаселена е бреговата област, докато южните части се отличават с по-ниски стойности на гъстотата. Естественият прираст варира между 0 и 1%о, което е характерно за целия западноевропейски регион. Градското население е близо половината от общото. Това е нисък показател за държава от Западна Европа и показва, че португаската територия е слабо урбанизирана. Най-големите португалски градове са разположени по крайбрежието, в северната и централната част на страната. Като основни икономически ядра изпъкват столицата Лисабон (3,2 млн души) и главният град на Севера – Порту (1,5 млн.). Други важни градове са Брага, Куимбра, Браганса, Виля Реал, Визеу и Кащелу Бранку, разположени на север от река Тежу. Главните стопански центрове на Южна Португалия са пристанищният град Сетубал, Евура, Бежа, Фару. Най-големите градове на Азорския архипелаг са Понта Делгада, Ангра ду Еруижму, Орта и Логиш, а център на Мадейра е град Фуншал.

Етнорелигиозният състав на населението е еднороден, като португалците се отнасят към иберо-романската подгрупа на романската (латинската) езикова група. Върху формирането на португалската нация влияние оказват романизираните лузитани, келтското племе галисийци, германските племена свеви и вестготи, арабите и берберите, както и някои доримски колонисти (гърци, финикийци, картагенци). След разпадането на колониалната система, в Португалия се завръщат много португалци, родени в португалските колонии (тези реемигранти са известни като ретурнадуш). Относителният им дял е около 6% от населението на страната. Същевременно, в Португалия се установяват и доста португалски говорещи цветнокожи (главно от Ангола и Мозамбик).

Съвременното португалска кономика има типичните черти на полупериферен район и е относително по-слабо развита от другите западноевропейски стопанства. Важни фактори за това са географското положение на страната и авторитарния режим, изолирал Португалия от икономическия модел на развитие на Западна Европа. Португалското членство в ЕС променя икономическото и положение, но въпреки структурните промени тя дълго време е най-слабо развита от държавите-членки. На базата на някои историко-географски фактори, Португалия се специализира в текстилната, обувната, рибоконсервната промишленост и лозаро-винарството. Същеременно, тя е на първо място в света по производство на корк и коркови изделия. Най-големият търговски партньор на Португалия е Испания. Португалската индустрия е силно зависима от вноса на суровини, поради което производството и се отличава с пристанищна ориентация. Земеделието пък е с растениевъдна насоченост, но е ниско продуктивно и слабо конкурентно. Все по-голямо значение придобива туризмът, който е най-големият източник на доходи в структурата на икономиката.

В териториален аспект се наблюдават някои икономически контрасти. Така например, Лисабон и Порту притежават широка стопанска специализация и съсредоточават близо половината от производството и индустриалната заетост. Икономическите райони на Брага, Авейру и Сетубал също концентрират голям промишлен и демографски ресурс, докато останалата част от страната представлява географска област с предимно аграрен характер.

Бразилия

Бразилия е най-голямата португалоезична и католическа държава в света. Тя се разполага върху 8,5 млн км² и по териториалния си потенциал отстъпва само на Русия, Канада, Китай и САЩ. Същевременно, Бразилия покрива близо ½ от площта на Южна Америка, а нос Бранку е най-източната точка на континента. Страната има широк излаз на Атлантическия океан – над 7300 км. Бразилия граничи с всички южноамерикански държави, без Еквадор и Чили. Нейно притежание са някои крайбрежни острови, сред които най-големи са Фернанду ди Нуроня и Маракажу. Съвременните граници на страната са формирани през втората половина на ХІХ век, когато с Парагвай се води война за областта Риу Гранде ду Сул, който става бразилски щат.   

Добре обособени на територията на Бразилия са геоморфоложките области на Амазонската низина, равнината Пантанал, платото Мату Гросу, Бразилската планинска земя, част от Гвианското плато и Лаплатската низина. Най-високата точка достига 3014 м, при връх Неблина, в Гвианската планинска земя. Като цяло, преобладава низинно-равнинният релеф. Бразилия разполага с огромни залежи на рудни полезни изкопаеми (желязо, манган, мед, боксит, цинк, никел, уран, злато, титан, хром, волфрам). Перспективни са находищата на нефт в шелфовата зона, докато запасите на калорични въглища са ограничени. Обособяват се три климатични области – екваториална (Амазония), тропическа (Бразилското плато) и субтропична (Южна Бразилия). Територията на Бразилия притежава значителни хидроресурси. Особено важно стопанско значение има Амазонка – най-пълноводната река в света. Огромен е хидроенергийният потенциал на реките Парана, Сау Франсишку, Парагвай и Уругвай. Почвено-климатичните особености определят наличието на разнообразни природни зони. За западната част на Амазонската низина са типични влажните екваториални гори (селва), за които е характерно голямо видово разнообразие. Централните части на страната са заети главно от бразилска савана, наречена кампус. В условията на сух тропично-пасатен климат, на североизток са се образували полупустинни редки гори (каатинга). Бразилската планинска земя и приатлантическите равнини са покрити от типична тропическа гора. В Южна Бразилия преобладават вечнозелените смесени гори и субтропичната степ – пампа.

Историческото развитие на Бразилия започва в началото на ХVІ век, когато тя става португалска колония. Португалска Бразилия същестува в периода 1530-1822. Най-напред са основани няколко португалски селища по атлантическия бряг, обвързани предимно с развитието на тропическо растениевъдство и, най-вече, с отглеждането на захарна тръстика. В средата на ХVІ век Бразилия е поделена на поземлени феодални владения (капитанства), управлявани от генерал-губернатори. С течение на времето са открити големи находища на злато и диаманти, което води до разширяване на колониалната територия към сушата. Постепенно, към португалското владение в Южна Америка започват да проявяват териториални претенции Франция, Нидерландия и Испания. Геополитическото съперничество между тях и Португалия оказва важно влияние върху формирането на политическите граници на Бразилия. След като става независима държава, тя бързо се превръща в империя с обширно географско пространство и значителни природни ресурси за икономическо развитие.

Бразилската империя съществува до 1889. Първият бразилски владетел - Дон Педру де Алкантара, е просветен и авторитарен монарх, който се проявява и като либерал, налагайки основите на парламентарната политическа система. През 1831, под натиска на народното недоволство, той е принуден да абдикира в полза на малолетния си син Педру ІІ. Император Педру ІІ осъществява реформи, довели до бурно стопанско развитие. През този период се наблюдава и забележителен демографски растеж, свързан с интензивната европейска миграция. Икономическите различия между отделните географски райони в страната обаче се задълбочават. Педру ІІ е свален от власт през 1889, след което Бразилия се превръща в „консервативна” република.

Конституцията от 1891 определя основите на федералната държава. Тя е съставена от щати (estados), които наследяват някогашните португалски капитанства. През първите две десетилетия на ХХ век Бразилия е управлявана от олигарси, наречени коронели. Световната икономическа криза слага край на “коронелския” период, а след като властта е завзета от армията, начело на управлението, през 1930, застава Жетулиу Варгаш. Той разпуска Конгреса (бразилския парламент) и изолира старите партии от властта, с което превръща Бразилия в авторитарна държава. Този период остава в историята като “Estado Novo” („Новата държава”) и продължава до 1954. През следващите години се налага консервативен модел, който с течение на времето се либерализира. В 1988 е приета нова конституция, създаваща предпоставки за преход към демокрация.

Бразилия е президентска федеративна република. Парламентът и се състои от Федерален сенат и Палата на депутатите. Територията е поделена административно на 26 щата и един федерален (столичен) окръг, управлявани от губернатори. От 1960, столица на страната е град Бразилия, наследил старите колониални столици Салвадор и Риу де Жанейру

Населението на Бразилия е 188 млн души (2008). Важни социално-демографски особености са високите стойности на естествен прираст (над 10%о) и детска смъртност (близо 30%о), големият дял неграмотно (около 15%) и подтрудоспособно население (над 25%) и др. Средната гъстота е 14 души/км², като населението е разпределено крайно неравномерно. Над 90% от него обитава крайбрежните щати, заемащи 1/3 от общата площ на страната. За сметка на това, слабонаселени са тропическите гори на Амазония, саваните и вътрешните плата. През последните години нараства ролята на урбанизационните процеси, в резултат на което делът на градското население вече достига 78%.

Етническият състав на бразилското население е формиран от смесването на три основни компонента – местни индиански племена, европейски преселници и чернокожи африканци. “Бялото” преселническо население е съсредоточено главно в южната субтропична област. То е съставено от португалски, италиански, испански и немски преселници, които бързо се асимилирав в бразилци. Индианските племена обитават вътрешността на Амазония, а най-многобройни сред тях са араваките, гуараните и каингуаните. Тъмнокожите бразилци са потомци на някогашните роби с африкански произход и са най-многобройни в североизточната част на Бразилия. Под влияние на смесените бракове между отделните расови типове е значителен броят на мулатите и метисите. Над 92% от населението е католическо, като в отделни райони са запазени някои типични африкански религиозни култове.

Изграждането на Бразилия като нова столица е стъпка, насочена към икономическо съживяване на вътрешните територии. Най-големите бразилски градове са Сау Паулу (едно от най-старите колониални селища в Новия свят) и Риу де Жанейру, който е център на огромен мегаполис. Важно икономическо значение имат също Белу Оризонте, Порту Алегре, Ресифи, Салвадор, Форталеза, Куритиба, Белем и Манауш.

Бразилия притежава най-голям икономически потенциал сред държавите от Латинска Америка. След края на колониалния период тя е типично аграрна страна, която, с течение на времето, преминава през тежки икономически кризи. През 60-те и 70-те години, икономиката и се развива сравнително стабилно, но през 80-те, по време на т.нар. “изгубено десетилетие”, Бразилия изпада в рецесия. Подписването на Договора за Общ пазар (МЕРКОСУР) с Аржентина, Уругвай и Парагвай, през 1991, поставя началото на радикални промени в икономическото развитие на страната.

В стопанско отношение, се наблюдават резки регионални диспропорции. Всъщност, Бразилия е икономически стабилна само в отделни пространствено ограничени райони. Икономическо ядро на страната е Югоизточна Бразилия. Тя представлява силно урбанизирана и богата на природни ресурси територия, основана на индустрията, търговията и банковото дело, притежава добре изградена пристанищна инфраструктура и е част от най-силно развития в икономическо отношения район в Южна Америка. Тук има и отлични условия за развитието на тропическо растениевъдство (кафе, какао, памук, тръстика, банани и соя). Североизточна Бразилия, която е най-рано колонизирана, вътрешноконтиненталната област и, особено, Амазония, заемаща 1/3 от общата площ на страната, представляват слаборазвити селскостопански райони.

Португалоезичните държави в Африка

Ангола е най-голямата португалоезична държава в Африка. Тя заема компактна територия от 1,2 млн км² в югозападната част на континента. Страната притежава значителен излаз на Атлантическия океан (над 1600 км), но бреговата линия е слабо разчленена. Ангола има общи граници с ДР Конго, Намибия, Замбия и Конго, като те имат подчертано изкуствен характер. От територията на страната е отделена провинция Кабинда, притежаваща значителен нефтен потенциал.

Почти цялата територия на Ангола представлява високопланинско плато, чиято надморска височина нараства от запад на изток и при връх Моко достига най-високата си точка – 2610 м. Крайбрежието е заето от тясна атлантическа низина. По запаси на полезни изкопаеми Ангола е сред най-богатите държави в Африка. Тя притежава значителни находища на диаманти, нефт, мрамор, мед, манган, желязна руда, злато и фосфати. Типичен за платовидната област е тропично-мусоният климат, определящ наличието на сух зимен и влажен летен сезон. Крайбрежната низина е под влияние на студеното Бенгелско течение, поради което за нея е характерен сухият пасатен климат. Речната мрежа е гъста, а най-важно значение имат реките Касаи, Кванго, Куанза и Кунене. Под влияние на геоморфоложките условия те са неплавателни, но притежават голям хидроенергиен потенциал. На територията на страната са обособени различни ландшафтни зони – саванни гори, в северната и централната част, полупустини и пустини на юг, както и листопадни редки гори във вътрешността.

Най-ранните държавни обединения на територията на Ангола се създават по течението на река Куанза, а Диогу Кау е първият португалски мореплавател, който достига анголския бряг, през 1482. Постепенно са изградени военноморски крепости, при Луанда и Бенгела, което поставя началото на португалското колониално присъствие. Най-напред е колонизирано крайбрежието, където португалците осъществяват доходна търговия с роби. По-късно, редица договори позволяват на Португалия да наложи политическата си власт над цялата днешна територия на страната. Тя е поделена на капитанства, обвързани с аграрното производство, като най-важната износна стока е кафето. От средата на ХХ век                           Ангола (наречена така в чест на африканската кралица Н`гола) вече е задморска провинция на Португалия, което поражда силно недоволство сред местното население. Заради разногласията между различните движения, борещи се за независимост, то трудно успява да се обедини в опитите си за изгонване на португалците. В страната действат три национално-освободителни движения, като най-влиятелно е Народното движение за освобождение на Ангола (МПЛА). То е с комунистическа ориентация, а негов ръководител е Агустиню Нету. Анголските бунтовници се ползват със съветска, кубинска и китайска подкрепа, което им помагат да отбиват натиска на португалската армия. През 1975. Ангола поема по самостоятелен път на политическо развитие.

След независимостта, страната е обхваната от гражданска война. Тя продължава до 2002 и е провокирана от нееднородния етнически състав на населението. Същевременно, особеностите на геополитическото положение и наличието на ценни полезни изкопаеми превръщат Ангола в обект на интерес от страна на САЩ и СССР. Към параметрите на анголския конфликт можем да прибавим и опитите на Фронта за освобождение на Кабинда, който се стреми към отделянето на богатата на нефт провинция. В началото на 90-те години на ХХ век Ангола се отказва от комунистическия път на развитие и се създават условия за свободни парламентарни избори. Те обаче не решават сложните социални и икономически проблеми, а демокрацията остава измамна фасада за едно разнородно общество, в което оръжието е важен аргумент за решаване на многобройните конфликти.

По данни от 2008,. населението на Ангола е колкото португалското – около 11 млн. души, като по-голямата част обитава северното крайбрежие и централните плата. Ангола е с най-малка гъстота сред португалоезичните държави – само 9 души./кв.км. Над 95% от анголското население е от групата бенуе-конго (общо 16 народности). Официален език е португалският, но се използват и много други африкански езици. Столица на Ангола е град Луанда (3 млн жители), а други важни градове са Уамбу, Бенгела, Кабинда, Луена и Лубангу. Ангола е богата на полезни изкопаеми, но минно-добивната промишленост е слабо застъпена. В основата на анголската икономика е тропическото растениевъдство. Слабата урбанизираност допълва аграрния профил на стопанството. Отглеждат се предимно кафе, сизал, захарна тръстика, царевица, сладки картофи, банани, ориз, цитрусови плодове. Те формират почти целия износ на страната.

Мозамбик е разположен в Югоизточна Африка и обхваща площ около 800 000 км². Страната граничи с Танзания, Малави, Замбия, Зимбабве, ЮАР и Свазиленд. Бреговата линия с Индийския океан е добре усвоена и се простира по протежение на 2800 км.

Северен Мозамбик е зает от Източноафриканското плато, което стъпаловидно се понижава на запад и изток. В западната част се извисяват няколко вулканични планини, като в масива Инянга се намира най-високата точка в страната – връх Бинга (2436 м). Крайбрежието представлява плодородна алувиална низина, обхващаща близо 2/3 от територията на Мозамбик. Тя разполага с различни полезни изкопаеми – въглища, боксит, медна и желязна руда, злато, уран. Северните територии са под влияние на субекваториалния климат, а за южните е типичен тропично-пасатният климат. Мозамбик е богат на води. Речната мрежа е гъста и е представена от реките Замбези, Лимпопо, Сави и Рувума, а по границата с Малави се намира голямото източноафриканско езеро Няса. Под влияние на почвено-климатичните условия са се обособили две основни природни зони – влажна савана по крайбрежието и област на редките гори в сухите вътрешни плата.

Първият португалски мореплавател, достигнал брега на днешен Мозамбик, е Педру Кувиляу. От началото на ХVІ век започва изграждането на португалски селища, осъществяващи активна търговска дейност по крайбрежието. През 1629, португалците подчиняват княжеството Мономотапа, заемащо част от съвременната територия на Мозамбик. То е прочуто с богатите си златни находища и развитата морска търговия, ориентирана към Индия и арабския свят. Постепенно, колониалната територия е поделена на феодални капитанства (prazos). Към средата на ХVІІ век Мозамбик се превръща в португалска колония с главен град Луренсу Маркеш (днешната столица Мапуту).

По време на португалската колонизация на Африка, през ХІХ век, Мозамбик изглежда примамлив и богат на подземни дарове район, чието овладяване се оказва по-оправдано отколкото на войнствената Ангола. Най-напред е окупирана долината на Замбези, разположена в гореща и заблатена низина и населена с разединени от търговията с роби общности, т.е. не представлява кой знае каква ценност.. В периода 1895-1913 Португалия успява да колонизира цялата територия на страната. Въпреки че не е богата на природни ресурси, тя обхваща буферната зона между съперническите амбиции на Великобритания и Германия. Мозамбик се оказва твърде нехомогенен вътрешно, защото португалските селища са по-многобройни на север, докато южните райони са исторически по-слабо привързани към метрополията и португалоезичното население там е малцинство.

Политиката на Салазар за възстановяване на Португалската колониална империя поражда идеята за цялостно преустройство на колониалните владения в една система, в която Мозамбик трябва да доставя на метрополията суровини, да осигурява пазари и да приема нейното излишно население. Колонията обаче е доста отдалечена от Португалия, а географските условия са по-неблагоприятни от тези в Ангола. През 1942, Компанията на Мозамбик, която осигурява търговските връзки между метрополията и колонията, прекратява съществуването си, а това създава предпоставки за политическа независимост. Организираната освободителна война срещу Португалия започва в 1964, като се ръководи от Едуарду Мондлане и Самора Машел.

След оттеглянето на португалците, регионалните проблеми в Мозамбик се задълбочават. Въпреки декларираната солидарност, СССР се отказва от военно присъствие и не предприема сериозни стъпки към икономическото подпомагне на страната, което е по-различен от приложения в Ангола модел. След 1989 се създават предпоставки за промяна във външнополитическата ориентация и Мозамбик се насочва към Запада[4]. Независимо от промените обаче, политическа обстановка в страната остава неспокойна.

Населението на Мозамбик възлиза на 20 млн души (2008), а сред големите градове, освен столицата Мапуту, са Бейра, Немпула, Инямбане, Тете, Келимане, Пемба, Шимойу и др. Средната гъстота е 25 д./км², а естественият прираст е традиционно висок. В етническо отношение, най-многобройна е групата банту (98%), обединяваща близо 50 племена. Португалците в страната са около 20 000 (0,1% от населението). Официален език е португалският, но се използват и многобройни местни езици и диалекти. Територията е слабо урбанизирана, а икономиката има земеделска насоченост. Отглеждат се два типа култури – потребителски и износни. Към първата група спадат ориза, бананите, фъстъците и бобовите, а към втората – тръстиката, кокосовите палми, сизал, копра, памук, цитруси, кашу, агаве, чай, тютюн. Мозамбик определено е сред най-слабо развитите страни в Африка.

Гвинея-Бисау е сред по-малките португалоезични държави на континента. Тя е разположена в западната част на Африка, а площта ù е едва 36 000 км². Граничи с Гвинея и Сенегал и има широк излаз на Атлантическия океан. Територията и включва също остров Булама и архипелага Бижагуш. През 1886 са определени съвременните граници на страната, които имат изкуствен характер.

Португалска Гвинея е низинно-равнинна страна. Икономическият и живот се определя от растениевъдството, развито в делтите на реките Корубал, Жеба и Кашеу. Бреговата линия е силно разчленена, а вътрешните заблатени низини преминават във високия само 300 м саванен масив Фута Джалон. Характерният за района екваториално-мусонен климат определя наличието на гъсти вечнозелени гори. Открити са ограничени находища на калай, боксит, мед фосфати, нефт и циркон.

Естествените предпоставки, определящи приобщаването на Гвинея-Бисау към Португалската империя в Африка, са удобните заливи, наличието на острови и благоприятното географско положение. Португалците създават първите си селища тук още в средата на ХV век, след което започва постепенната колонизация. Колонията обаче е твърде бедна на суровини за износ и разполага само с анакардиев орех и фъстъци. През първата половина на ХІХ век започват опитите на местното население за отхвърляне на португалската колониална власт, а в началото на ХХ век борбите за независимост придобиват формата на открит въоръжен конфликт, потушен трудно от португалските войски през 1908-1915. През 1961 обаче, започва нов етап в освободителното движение, свързан с партизанското движение, оглавено от Африканската партия за независимост на Гвинея-Бисау (ПАИГК). През 1974, Гвинея-Бисау става първата независима държава в афро-лузофонското пространство.

В Португалска Гвинея войната за независимост се свързва с името на Амилкар Кабрал, като особено важна е ролята на т.нар. “баланти”. Те обединяват по-голямата част от местното население, което е враждебно настроено към португалското господство. Техен противник са “пьолите” – наследници на завоевателите и малцинство, подкрепящо метрополията.

Всъщност, до 1980, островите Зелени нос са част от Португалска Гвинея. Тя се управлява от Луиш Кабрал, който обаче е обвиняван от гвинейците, че фаворизира островното население. Ето защо, с помощта на армията, властта взима Бернарду Виейра. Той ориентира Гвинея-Бисау към социалистическия блок и следва политика на структурни промени, които обаче не дават сериозни икономически резултати. През 90-те години, политическият режим се либерализира и се провеждат първите многопартийни избори. Независимо от това, проблемите в страната изглеждат почти нерешими и засягат всички сфери от политическото и икономическото и развитие.

През, 2008, населението на Гвинея-Бисау е 1,4 млн души, т.е. територията и е слабо усвоена. По-гъстонаселена е само крайбрежната зона, където е разположена и столицата Бисау. Португалска Гвинея е сред най-слаборазвитите държави в Африка. В основата на икономиката и е растениевъдството, докато индустриалното производство е застъпено частично. Отглеждат се предимно фъстъци, маслодайна и кокосова палма, ориз, сорго, памук.

Кабу Верде, наричана до 1986 Република Зелени нос, обхваща едноименния архипелаг, разположен в Атлантическия океан близо до западния бряг на Африка. По-големи острови са Сантягу, Сау Антоу, Буавишта, Фогу, Сау Никулау, Сау Висенти, Майу и Сал. Те са разделени на две части – Северни Наветрени острови (Барлавенту), с главен град Минделу, и Южни Подветрени острови (Сотавенту), с главен град островната столица Прая. Общата площ на страната е 4000 км². Крайбрежието е слабо разчленено, бреговете са стръмни и скалисти, с малко изградени пристанища. Архипелагът се отличава с вулканичен произход, планински релеф и тропично-пасатен климат. Преобладават пустините и полупустините, като само на отделни места по крайбрежията се срещат бананови палми. Населението възлиза на 400 000 души (2008) и се препитава с отглеждането на захарна тръстика, царевица, банани и кафе.

В колониалната епоха островите Зелени нос печелят от изгодното си географско положение между африканското крайбрежие и Бразилия. Постепенното усвояване и колонизацията на островите започва от средата на ХV век, когато мореплавателят Диегу Гомеш открива Сантягу и Майу. Кабу Верде става независима държава в 1975. Главна роля в процеса на извоюване на независимостта играе ПАИГК, създадена през 1956. След като островите се отделят от Португалска Гвинея, са проведени първите избори, сложили край на еднопартийната комунистическа диктатура. Това е важна стъпка по пътя към истинската политическа промяна на старата система, благодарение на която Кабу Верде поема по пътя на демокрацията.

Сау Туме и Принсипе е островна държава, разположена в района на Гвинейския залив. Архипелагът е съставен от два по-големи и многобройни малки ненаселени острови с територия около 1000 км² и население близо 200 000 души. Столица на страната е Сау Туме, разположен на едноименния главен остров. Бреговете му са слабо разчленени, докато на Принсипе, в многобройните малки заливи, са изградени няколко пристанища. Островите са с вулканичен произход и са заети от гъсти вечнозелени гори. Преобладават планинският релеф и влажният екваториален климат. Икономиката на Сау Туме и Принсипе има подчертан аграрен профил – отглеждат се предимно кафе, какао, банани, кокосови орехи и хининово дърво. Важно икономическо значение имат нефтодобивът и риболовът.

Архипелагът е открит от португалските мореплаватели Жуау де Сантарем и Педру Шкубар в 1471, а първите му бели заселници идват от Мадейра към края на века, създавайки тръстикови плантации. По-късно започва отглеждането на кафе и особено на какао, което се превръща в основен поминък за местното население. В колониалната епоха, Сау Туме и Принсипе са важно островно владение, част от Атлантическата империя на Португалия. В периода 1951-1972, архипелагът е със статут на португалска задморска провинция, а през 1975 Сау Туме и Принсипе става независима държава.

Скоро след това властта в младата република е взета от прокомунистическото Движение за независимост на Сау Туме и Принсипе. То национализира колониалните плантации, но само след десетилетие държавно управление се оказва, че икономическите резултати от това са плачевни. Наблюдава се например рязък спад в производството на какао, което съставлява 90% от износа на страната. Затова са предприети мерки за либерализиране на режима и през 1990 страната се ориентира към политически плурализъм. Това е един нетипичен за Африка модел на демократична смяна на властта, която обаче е изправена пред многобройни проблеми. Все пак, Сау Туме и Принсипе се стреми да използва геополитическите предимства на островния си характер.

Източен Тимор – португалоезичният остров в Азия

Източен Тимор (Тимор Леста) е единствената португалоезична държава в Азия. Тя се намира в югоизточната част на континента и заема площ от 15 000 км². Тимор Лесте е сред от най-новите държави на политическата карта на света – тя става независима едва през 2002. Страната заема източната половина на остров Тимор, анклава Амбину (Окуси) с главен град Лифау, в западната му част, и малкия остров Атауру, или Камбинг, на север. Релефът е предимно планински. Най-високата точка е при връх Тата Май Лау – 2963 м., като на изток планините преминават в каменисто плато, завършващо с тясна блатиста равнина, на юг. В условията на влажен екваториален климат са се образували типични дъждовни гори, покриващи над 70% от площта на бившата колония. По крайбрежието са открити перспективни запаси от нефт и природен газ. Населението на Източен Тимор е около 1 млн души, а гъстотата е 60 д./км². Най-многобройни етнически групи са тетум (повече от половината от населението), мамбаи, токоде и различни папуаски племена, а католицизмът е религия за около 1/3 от жителите на страната. Столица е град Дили. Икономиката на острова е специализирана в земеделието и текстилното производство, а култури като кафе, ориз, копра, манго, ванилия, карамфил, банани, сандалово дърво и сладки картофи осигуряват основната част от износа.

Португалците откриват остров Тимор в началото на ХVІ век и през 1642 той вече е колония на Португалия. През 1859, островът е поделен на две колониални области, като португалските завоеватели усвояват източната, а холандците – западната част. Това разделение става основа за прокарването на държавната граница с днешна Индонезия.

Независимостта на Тимор Лесте е обявена на 28 ноември 1975. Още на следваща година обаче страната е окупирана от индонезийската армия и е насилствено обединена с Индонезия. Това провокира гражданска война, която се води повече от двайсет години, като в нея загиват над 100 000 души. Бунтовниците са обединени в Революционния фронт за освобождение на Източен Тимор (FRETILIN), чийто лидер е Хосе Хорта. През 1999, Тимор Лесте обявява едностранно своята независимост, но тя не е призната от Индонезия, която продължава военните действия. Ето защо в конфликта се намесва ООН и на 20 май 2002 Източен Тимор официално се отделя като независима държава. През същата година тя става част от Лузосферата.

Заключение

Географският модел, приложен от Португалия по време на колониалната епоха, определя създаването на културно-политическо пространство, което обхваща страни, разположени в райони с различни цивилизационни характеристики и ниво на икономическо развитие. Между тях се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество, намерили израз в Организацията на португалски говорещите страни. Дори само присъствието в нея на държава като е Бразилия дава възможност на Португалия да се възприема като страна с висока потенциална геоикономическа стойност. Можем да направим извода, че въпреки  периферното си географско положение в Европа, благодарение на своята морска политика, Португалия съвсем не е държава с малки икономически възможности. Бразилия е богата на природни ресурси и притежава значителен стопански потенциал. В световната колониална история няма подобен аналог на близост между метрополия и колония в системата на техните политически и икономически взаимоотношения. Наличието на общи културни елементи, като език и религия, намира израз и във възприемането на модел за единен държавен организъм. Същевремено, афро-лузофонското пространство, представено предимно от Ангола и Мозамбик, също има своите важни функции, които са свързани с наличието на енергийни и минерални суровини със стратегическо значение. Трайното португалско присъствие в Източен Тимор и подкрепата за това бивше азиатско владение имат своето значение като проводник на икономическите интереси на Португалия в района. Ето защо смятам, че Португалия може да използва геоикономическите предимства на колониалното си величие, за да се превърне в действително влиятелна сила в Европа и атлантическия свят.

 

Бележки:

1. Понятието “лузофонски” произлиза от древното име на Португалия – Лузитания, наречена на обитавалите северната част на страната племена лузи (лузитани)

2. Гоа е със статут на щат, а Дамау и Дию представляват съюзни територии на Индия. Аомън е специален китайски административен район и има важно значение за съвременната икономика на азиатския гигант.

3. Идеята е Португалия да се превърне в “европейската Куба”, но по ред причини от вътрешно- и външнополитически характер тя не се осъществява и страната се насочва към по-активна европейска интеграция, израз на която е португалското членство в ЕС

4. Важна стъпка в това отношение е членството на Мозамбик в Британската Общност на нациите

Библиография:

Ангелов, Ч., Миниатюрни държави. С., 1994

Байков, Б. Социалистическият експеримент в Африка. С., 1991

Божинов, Н. и др., Светът – карти, имена, числа. С., 2007

Велю и др., Португалски хроники, С., 1979

Видрович, К., А. Монио, История на Черна Африка. С., 2004

Гър, Т., Народи срещу държави. С., 2002

Даков, В., Португалските владения в Африка. – История и география, 6, 1961

Дерменджиев, Ат., Дойков, В., Португалия. С., 2000

Димитров, Сл., География на португалоговорещите страни. Велико Търново, 2008

Енциклопедия ТЕМА, Азия. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Америка и Океания. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Африка. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Европа. С., 2005

Йорданов, Б., Бразилия – чудо и реалност. С., 1975

Каравеев, А., Бразилия. Москва, 1974

Карастоянов, Ст., По някои проблеми на структурата на земевладението, земеползването и аграрните отношения в Португалия. – Год. на СУ, “Св. Кл. Охридски, книга 2 – География, т. 70, 1978

Коломиец, Г. Португалия, Москва, 1959

Лакост, Ив (съставител), Геополитически речник. С., 2005

Луканов и др., Евро-2004 Португалия. С.,2004

Луканов и др., Страните в света. С., 2008

Матеев, И., Източна Азия – икономика и политика. Велико Търново, 2009

Мирчева, Хр., Югоизточна Азия. Традиции и съвременост. С., 2001

Митев, Й., Салазаризмът. Велико Търново, 2007

Михайлов, Б., Португалия и Революцията на карамфилите. С., 2006

Ненов, Т. Ангола – страната на кафето и диамантите. С., 1985

Пантев, А., Защо две Америки. С., 1991

Ризов, Г. Езици и етноси на Африка. С., 2001

Ротермунд Х. И др., История на Южна и Източна Азия през ХІХ и ХХ в. С., 2003

Сарайва, Ж., История на Португалия. С., 2002

Скиавоне, Дж., Международни организации – справочник. С., 2006

Стам, Ан, Африканските цивилизации. Враца, 2003

Цолов, П. Ангола. С., 1966

Цолов, П. Мозамбик. С., 1967

Шевалие, Ф., История на Латинска Америка. С., 2002

Шюно, П., История на Латинска Америка. С., 2002

Armiño, K., Guia da reabilitação Pós-Guerra. O processo de Moçambigue e a contribuição das ONG. Bilbao, 1987

Coelho, M., Geografia do Brazil. São Paolo, 1990

Cortesão, J. Pauliceae Lusitania Monumenta Historica. Lisboa, 1956

Gama, J., A Política Externa Portuguesa 1999-2002. Lisboa, 2002

Lucci, E., As Regiões Brazileiras. São Paolo, 1976

Mello, A., Alguns aspectos sociollogicos da história económica recente do Brazil. Brazil, 2003

Portugal: Dez Anos de Política de Cooperação – Ministério dos Negócios Estrangeiros. Lisboa, 1995

Russell-Wood, A., A world on the move: Jke Portuguese in Africa, Asia and America 1415-1808. Manchester, 1992

Sodre, N., Formação histórica do Brasil. São Paulo, 1962

Spínola, A., Portugal e o futuro. Botafogo, 1974

* Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”

 


[1] Понятието „лузофонски” произлиза от древното име на Португалия – Лузитания, наречена на обитавалите северната част на страната племена лузи (лузитани)

[2] Гоа е със статут на щат, а Дамау и Дию представляват съюзни територии на Индия. Аомън е специален китайски административен район и има важно значение за съвременната икономика на азиатския гигант.

[3] Идеята е Португалия да се превърне в „европейската Куба”, но по ред причини от вътрешно- и външнополитически характер тя не се осъществява и страната се насочва към по-активна европейска интеграция, израз на която е португалското членство в ЕС

[4] Важна стъпка в това отношение е членството на Мозамбик в Британската Общност на нациите

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5/2019