Вече няколко месеца, т.е. от декември 2009 насам, специалните части и разузнавателните служби на САЩ, съвместно с армията и службите за сигурност на Йемен, активно осъществяват тайни антитерористични операции, в резултат от които вече бяха ликвидирани част от 15-тимата т.нар. „водачи” на организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров”. Американското участие в тези действия, които бяха одобрени от Барак Обама, включва няколко десетки войници и офицери от Обединеното командване за специални операции (JSOC), чиято главна задача е откриването и ликвидирането на заподозрени, че са участници или помагачи на терористичните групировки. Впрочем, според някои експерти, специалните части на САЩ не участват пряко във въоръжените действия на йеменска територия, но помагат при планирането им, разработват тяхната стратегия и тактика и снабдяват местните военни с оръжие и бойна техника. Разузнавателните служби на двете страни непрекъснато обменят информация и съвместно анализират структурата на създадената от Ал Кайда мрежа. Освен това, САЩ доставиха в Йемен специално електронно оборудване за наблюдение активността на противника, както и триизмерни карти на територията, където действат терористите.

В рамките на тази кампания (и с личното одобрение на президента Обама), в края на декември 2009, беше атакувана база на „Ал Кайда на Арабския полуостров”, с цел да бъде ликвидиран един от лидерите и – американският гражданин Ануар ал-Уалаки, в момента на срещата му с други регионални ръководители на организацията. Както е известно обаче, Ал-Уалаки оцеля, след което официално бе включен в списъка с граждани на САЩ, които следва да бъдат задържани или ликвидирани от частите на JSOС.

Мащабите на американското присъствие в Йемен

Истинските мащаби на американското участие в антитерористичната въоръжена кампания на йеменска територия започнаха да се очертават едва през януари 2010. Първоначално, одобреното от правителството в Сана присъствие на военновъздушните сили на САЩ се криеше от местното население за да не ерозира още повече позициите на президента Али Абдула Салех, принуден да избира между американската подкрепа, от една страна, и различните местни политически, етнически и религиозни групировки, недоволни от намесата на САЩ във вътрешните работи на Йемен – от друга. Сътрудничеството с йеменския режим е част от усилията на администрацията на Обама да повиши равнището на антитерористичната си активност, като цяло. Според високопоставен чиновник на йеменската администрация, цитиран от западни медии, засега това „сътрудничество” се реализира съвсем безпроблемно и ефективно.

В същото време обаче, нито в Пентагона, нито в Държавния департамент, нито в другите американски правителствени структури има единодушна оценка за дейността на Белия дом в сферата на борбата с терора. Отбелязва се само, че в момента усилията за унищожаването на Ал Кайда и Движението „Талибан” (особено след осъществените, благодарение на подадената от ЦРУ информация, успешни ракетни удари по конкретни точки, разположени в неконтролираната от никого гранична зона между Афганистан и Пакистан) са придобили небивали досега мащаби. В частност, само за първата година от управлението на Обама бяха осъществени повече такива нападения, отколкото за трите последни години от мандата на Буш-младши.

Освен това, в рамките на стартиралата през миналата година антитерористична кампания, поделение на американските специални части беше изпратено и в Сомалия, като задачата му бе да залови или ликвидира кенийския ислямист Салех Али Набхан, обвинен че е осъществил терористичното нападение срещу един израелски хотел в Момбаса. В крайна сметка, Набхан беше убит с ракета, изстреляна от американски хеликоптер в Южна Сомалия, през септември 2009.

Според републиканците в Конгреса, както и според бившия вицепрезидент на САЩ Дик Чейни, мерките на Обама за борба с тероризма са „прекалено меки”. Всъщност, това бе реакция на решението на президента да забрани „твърдите методи” на предишната администрация, включващи изтезания по време на разпитите на заподозрените в тероризъм, и да закрие военния затвор в Гуантанамо. След една година на успехи и разочарования, Обама и днес продължава да е убеден, че най-ефективния път за унищожаването на Ал Кайда е тясното сътрудничество с чуждестранните партньори на САЩ, дори ако това са откровено авторитарни режими, които въобще не се съобразяват с човешките права. За да гарантира и разшири достъпа на САЩ до подобни регион, президентът е готов да увеличи американската финансова подкрепа за местните диктатори.

Що се отнася до Йемен, там през последните месеци се появиха редица знакови фигури от американския военен и политически елит за да внесат лептата си в задълбочаването на двустранното сътрудничество в борбата с тероризма. Сред тях бяха командващия на JSOC вицеадмирал Уйлям Макрейвън, съветникът на президента по вътрешна сигурност и борба с тероризма Джон Бренън и командващият Централното военно командване на САЩ (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс.

Според представители на йеменската администрация, Вашингтон и Сана много бързо са се споразумели по стратегическите въпроси, като американската намеса ще има ограничен характер и ще се наблегне най-вече на обмена на разузнавателна информация.

Досега, обединените усилия се реализираха под формата на няколко десетки нападения по суша и въздушни атаки. Според американските военни и разузнаването, в Йемен действат няколко стотин терористи, обединени в групировка, която поддържа исторически връзки с Ал Кайда, но действа самостоятелно. В лекцията си в един от американските военноморски колежи, шефът на JSOC вицеадмирал Макрейвън обяви, че САЩ не възнамеряват да разполагат редовни части в Йемен, което, според него, е сред причините влиянието на Ал Кайда в тази страна да нараства и в бъдеще. Той смята, че макар Вашингтон да се опитва да подобри отношенията и да затвърди позициите си в Йемен, големите трудности тепърва предстоят.

Другите играчи

Междувременно, йеменският президент Салех изпитва натиск не само от САЩ, но и от другите си големи финансови спонсори – Саудитска Арабия и ОАЕ, които настояват правителството да засили контрола върху ситуацията в северните гранични райони на страната. Затова, още през август 2009, Салех сам се обърна към САЩ с молба за стартирането на по-конкретен диалог по проблемите на двустранното сътрудничество. Сегашната кампания, до голяма степен, е резултат именно на това обръщение.

Тоест, поне на пръв поглед, Салех действително възнамерява да се бори сериозно с Ал Кайда и няма намерение да пречи на евентуално разширяване на американското присъствие. Между другото, укрепването на двустранните връзки, осъществено от администрацията на Обама, се основава на отношенията, установени между специалните служби на САЩ и Йемен още по времето, когато ЦРУ се ръководеше от Джордж Тенет. Непосредствено след 11 септември 2001, именно Тенет убеди Салех в ползата от установяването на партньорски отношения с  Вашингтон, което пък позволи на ЦРУ и Пентагона още тогава да осъществят серия от атаки срещу местни бази на терористите. По онова време, готовността на Салех да сътрудничи с американците се обясняваше с опасенията му, че Йемен, откъдето произхожда и семейство Бин Ладен, може да се окаже (както и стана) в списъка на държавите, срещу които САЩ планират да осъществят военна интервенция. Междувременно, Тенет осигури на йеменската армия хеликоптери, военна техника за стоварване на десантни части, както и стотици специалисти от американските специални служби, които поеха обучението на местните части за борба с тероризма. Освен това, той получи от Салех разрешение за осъществяване на полети на американските безпилотни самолети Predator (снабдени с ракети Hellfire) над територията на страната. Първият видим резултат от това сътрудничество стана осъществената през ноември 2002 ракетна атака, при която на йеменска територия бяха унищожени шестима бойци на Ал Кайда, придвижващи се с джип през пустинята. При това нападение, основни мишени на ЦРУ бяха Абу Али ал-Харити, организирал терористичното нападение срещу американски боен кораб, през 2000, както и американският гражданин Камал Дервиш, за който Управлението разполагаше със сведения, че също ще пътува с въпросната кола. Това предварително планирано убийство на гражданин на САЩ, в чиято законност никой не се усъмни, отвори нова страница в антитерористичната активност. Днес подобни операции се смятат за нормални и морално оправдани.

Както е известно, след 11 септември 2001, президентът Буш-младши упълномощи ЦРУ, а по-късно и американските военни, да ликвидират американски граждани в чужбина, ако има доказателства, че последните са свързани с действия, насочени срещу интересите на САЩ. По дефиниция, жертвата трябва „да представлява продължителна и непосредствена заплаха за Съединените щати”. Но, макар че формално за осъществяването подобно убийство трябва да има сериозни доказателства, на практика не съществуват критерии за тяхната основателност. Сегашната администрация на Обама се придържа към същия принцип – ако някой американски гражданин стане член на Ал Кайда или друга терористична организация, той автоматично се превръща във враг на Америка, който може да бъде унищожен във всеки удобен момент.

И ЦРУ, и JSOC разполагат със списъци на лица, определяни като „важна цел” или „ключова фигура”, т.е. такива, които следва да бъдат заловени или ликвидирани. В списъка на JSOC например, фигурират трима американски граждани, включително споменатия по-горе Ал-Алуаки, чието име беше добавено в края на 2009. Списъкът на ЦРУ пък, още преди няколко месеца, включваше цяла група американски граждани. Според служители на Управлението, роденият в щата Ню Мексико ислямист и терорист Ал-Уалаки е свързан с военния лекар Нидал Хасан, който, през ноември 2009, разстреля 13 военни и граждански служители във Форт Худ (Тексас). На свой ред, йеменските власти твърдят, че Ал-Уалаки е най-опасната фигура сред терористите, действащи на територията на страната и е участвал в подготовката на нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, арестуван за опита си да взриви самолета от Амстердам за Детройт, в навечерието на Коледа, 2009.

В края на януари, йеменският външен министър Абубакр ал-Кирби обяви във Вашингтон, че правителството му иска да принуди Ал-Уалаки да се предаде за да бъде съден за съучастничество с лекаря-убиец от Форт Худ. Колкото и да е парадоксално, властите в Йемен не могат да му отправят други обвинения. Твърде съмнително е обаче, че поредният лидер на местната клетка на Ал Кайда действително ще бъде съден. В момента той и групата му действат в южнойеменската провинция Шабуа, като и йеменските, и американските специални части са по петите му, така че експертите не му дават особени шансове да оцелее още дълго.

Имат ли САЩ ясна стратегия в Йемен?

Междувременно, през януари и февруари, в Сената на САЩ се завихри бурна дискусия за ситуацията в Йемен и начините, по които следва и може да се противодейства на набиращата сила в тази страна „ислямистка заплаха”. Както е известно, тласък за нея бе арестът на споменатия по-горе нигерийски терорист Абдулмуталаб. Според собствените му признания, той е преминал обучение в лагерите на ислямистите в Йемен, което пък „отвори очите” на американските сенатори, че на Арабския полуостров, както се оказва, има немалко поддръжници на Ал Кайда. Разбира се, както вече посочих, разузнавателните служби на САЩ отдавна и много внимателно следят активността на въпросните хора и то именно в Йемен. Странното е само, че този факт стана известен на сенаторите едва сега. Между другото, половината от атентаторите-камикадзе, които атакуваха „кулите-близнаци” в Ню Йорк, също бяха от Арабския полуостров, а семейните им корени могат да се открият тъкмо в Йемен. Впрочем, последното се отнася и за самия Бин Ладен.

Тоест, за пореден път ставаме свидетели на необяснимо изоставане на американската държавна машина (или по-скоро на нейната публична част) от развиващите се в момента процеси. Което за пореден път доказва нейната тромавост и прекалена усложненост. Всъщност, целият шум в Сената беше предизвикан от намерението на президента Обама рязко да увеличи помощта, предоставяна на авторитарния йеменски режим за „борба с тероризма”. Тук е мястото да напомня, че в момента за целта се изразходва смехотворната за американските мащаби сума от 35 млн. долара. Наистина, в нея не влизат разходите на американските разузнавателни служби по събиране на информация, дислокация на станциите за радиоразузнаване, подготовката на местните специални служби и т.н. Впрочем, що се отнася до последните, САЩ демонстрират съвсем оправдан скептицизъм относно тяхната ефективност и равнището им на подготовка, поради което възнамеряват да изпратят там още много свои инструктори. Преди американците, с подготовката на йеменските служби се бяха ангажирали йорданците, но, както се вижда, без особен успех.

И така, САЩ отново вървят по утъпкания традиционен път, който успешно изпробваха, през 60-те и 70-те години на миналия век, в Латинска Америка, а и не само там. Сега Вашингтон се опитва да използва този модел в ислямския свят. Следва веднага да отбележим обаче, че Близкият изток не е Латинска Америка по ред причини и няма как нещата да се ограничат само с подготовката на кадри за местните специални служби. За разлика на Латинска Америка, мюсюлманското общество се гради на племенно-родова основа, а мъдрите шейхове изпращат „синовете на племето” да служат както на правителството, така и на бунтовниците. Затова, преди някой служител на местните специални служби или пък военен командир да предприеме някакви действия, засягащи пряко влиятелни членове на някое друго племе (за собственото му и дума не може да става),  той първо отива да се посъветна със „старейшините на рода”. Които му казват кого да арестува и кого не. Кого може да вербува за агент и, кого не бива в никакъв случай да пипа. Тази система се е утвърдила от векове в Ориента, нещо повече той е оцелял в сегашния си вид именно благодарение на нея и няма никакво намерение да променя нещо в системата, само защото така искат чужденците-американци.

Отлично потвърждение на това бяха поредните декларации (от края на януари) на саудитското военно ръководство, че окончателно е сложило край на войната с бунтуващите се шиити от Северен Йемен (т.нар. зейдити), действащи и в прилежащите гранични райони на Саудитска Арабия, също населени с шиити. При това, непосредствено преди въпросните декларации, зейдитите свалиха (с помощта на преносим зенитно-ракетен комплекс „Стрела”) самолет на саудитските ВВС, продължават да държат в плен над сто саудитски военнослужещи, да не говорим, че саудитците все още не смеят да припарят до спорните територии в района на Джабал Ад-Духан. Всичко това обаче са дреболии, защото междувременно отново влезе в действие неофициалната „племенна” дипломация.

Всичко това доказва, че в Ориента официалните декларации съвсем не отразяват реалните процеси в средите на племенната върхушка. Същото с пълно основание може да се каже и за т.нар. „борба с ислямистите”. От гледната точка на самите йеменци няма никакви ислямисти, а има хора, принадлежащи към едно или друго племе. Те могат да бъдат враждебни или приятелски настроени, но на никой местен не би му хрумнало да ги дели по идеологически признак. Нека си припомним, че същият онзи „учител”, който е подготвял нигерийския терорист Абдулмуталаб не мисли да се крие, а спокойно дава интервюта на „Ал Джазира” и други медии. И, както сам признава, никой от йеменските специални служби не го е търсил за нищо. Което е отлична илюстрация за нивото на въпросните „служби” (които се интересуват единствено от личните врагове на президента Салех), както и за това, доколко те са готови за борба са терористите.

Ако американските сенатори, вместо да одобряват отпускането на средства за почти непостижимата „промяна на негативния имидж на САЩ в Третия свят”, бяха ги отделили за създаването на достатъчно компетентен експертен център по проблемите на мюсюлманския свят, като цяло, и на Йемен – в частност, сигурно отдавна щяха да знаят, че сегашният йеменски президент дължи политическото си оцеляване именно на ислямистите. Така например, дългогодишният шеф на местния парламент - вече покойният шейх Ахмар, беше един от духовните „бащи” на ислямистката партия „Ислах” и близък роднина на самия Салех. Въпросната водеща ислямистка формация пък се спонсорираше и продължава да се спонсорира от ключовия американски съюзник в региона – Саудитска Арабия, която се опитва с нейна помощ да балансира влиянието на „левите” сили. Освен това, в момента йеменските ислямисти съвсем не са лумпени и маргинали, а основната (след президентския клан, разбира се) икономическа сила в Йемен.

Всичко това обаче, очевидно е неизвестно на американските сенатори, затова те продължават яростно да спорят за стратегията на САЩ в Йемен. В крайна сметка, резултатът от тези дискусии е нарастващата помощ за йеменския режим, отказът от пряка американска военна интервенция и продължаване тактиката на „точковите удари”, която засега има ограничен ефект. Ако анализираме по-внимателно тази стратегия на САЩ, можем да направим следните прогнози за резултатите от нея.

Увеличаването на помощта (най-вече финансовата) за йеменския режим ще има твърде малък ефект в сферата на „войната с тероризма”. Просто защото, йеменците не са склонни да участват в подобна война. От друга страна, както вече споменах, осъществяването на пълномащабна военна интервенция е невъзможно, тъй като Пентагонът няма достатъчно сили, да не говорим, че това би провокирало партизанска война в страната.

Имайки предвид, катастрофалния спад на способността на йеменския режим да контролира ситуацията в собствената си държава, няма как да не стигнем до извода, че опитът за атентат на Абдулмуталаб и последвалата истерична реакция на Вашингтон бяха в интерес най-вече на президента Салех, който по този начин отклонява вниманието на Запада от себе си и го насочва към своите противници. Тоест, доказва на Запада, че не бива да бъде сменян, защото няма политическа алтернатива, а отстраняването му, на фона на надигащият се ислямизъм, само ще влоши ситуацията. Именно това се опита да внуши и йеменската делегация на провелата се в края на януари конференция в Лондон, посветена на „борбата с терора” (между другото, опитът на йеменския външен министър да убеди опозицията, в лицето на т.нар. Ahzab al-Liqa al-Mushtarak, да подкрепи правителствената позиция на въпросната конференция се провали).

В тази връзка си струва да спомена и една малко конспиративно звучаща хипотеза, която не е особено популярна, но едва ли следва да се отхвърля априори. Според привържениците и, цялата история с нигерийския атентатор Абдулмуталаб е била организирана от специалните служби на президента Салех с единствената цел САЩ да бъдат убедени, че поне за момента той си остава незаменим за тях. Това обяснява и моментално даденото съгласие лагерите на йеменските ислямисти да бъдат бомбардирани от военновъздушните и военноморски сили на САЩ, както и странната пасивност по отношение на „учителя” на Абдулмуталаб, за който споменах по-горе. Всъщност, дори ако нигериецът беше заловен още на летището в Амстердам, това нямаше да промени нещата – медиите пак щяха да обявят, че „терорист, подготвен в Йемен, е искал да взриви американски самолет”. По този начин, Салех се опитва да реши едновременно няколко задачи. Освен че се оказва „незаменим”, той си гарантира сериозна финансова помощ, както и възможността с чужди ръце да отслаби позициите на най-реалния си политически конкурент – ислямистката партия „Ислах”.

При всички случаи обаче, сегашната американска стратегия в Йемен има „междинен и преходен” характер и едва ли ще успее да попречи на присъствието на ислямистите и укрепването на позициите им в тази страна.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Преди година, йеменският президент Али Абдула Салех направи смайващото съобщение, че специалните служби на страната му са задържали група ислямисти, свързани с израелското разузнаване. „Терористичната клетка беше разкрита и членовете и ще бъдат предадени на съда заради връзките си с израелските разузнавателни служби – обеща тогава той, добавяйки че – скоро ще можете да проследите хода на съдебния процес”. Оттогава насам обаче, за този случай не се чува нищо, т.е. разследването очевидно е било замразено. И така, добре дошли във вълшебната страна Йемен, където в мрака на времето се развива действието на прочутите арабски приказки.

Ако свържете Йемен със загадъчния характер на исляма, Осама бин Ладен, Ал Кайда и израелското разузнаване, се получава наистина впечатляваща смес. Шефът на американското Централно военно командване (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс, който се появи за кратко в йеменската столица Сана (на 15 януари), се срещна с президента Салех и му обеща, че САЩ ще увеличат подкрепата си за борбата срещу Ал Кайда. На свой ред, Барак Обама моментално потвърди обещанието на Питреъс и увери, че Вашингтон ще започне да обменя разузнавателни сведения с режима в Сана, ще участва в подготовката на местните специални части и дори може да се включи в съвместни действия против ислямистите от региона.

Още един Афганистан?

Мнозина авторитетни анализатори са единодушни, че Обама, който се ползва с имиджа на талантлив и разумен политик, ще направи катастрофална грешка, забърквайки се в още една война, която може да се окаже също толкова кървава и хаотична (и също толкова нежелана от американското общество), като тези в Ирак и Афганистан. Истината е, че действията на Обама изглеждат меко казано странни. Паралелите с Афганистан са поразителни. Наистина ли нигерийският студент се е опитал да взриви американския самолет? По време на разпитите, той заяви, че е бил подготвян в Йемен. И ето че Америка отново е готова да воюва.

Йемен е страна със забележителни и непристъпни планински масиви, които могат да се превърнат в рай за бунтовниците-ислямисти. Йеменците са също толкова гостоприемни, колкото и афганистанските племена и, ако съдим по спомените на ирландския журналист Патрик Кокърн, макар да са великодушни към чужденците, те смятат, че „законите на гостоприемството престават да действат, когато гостът напусне територията на племето, като това автоматично го превръща в мишена”. В самия въздух на тази страна има някаква романтика – почти като в Хиндокуш. Почти всички йеменци са крайни националисти и притежават оръжие. Също като Афганистан, и Йемен е държава, в която властите воюват с най-различни и многобройни бунтовници и е достатъчна дори и съвсем малка външна намеса, тя да бъде обхваната от пламъците на гражданската война.

Нима президентът Обама забравя толкова бързо, че не помни собствената си реч от 1 декември 2009, в която очерта новата американска стратегия в Афганистан, и е склонен да наруши собствените си правила? Не разбира, се, той е достатъчно умен и хитър човек. А евентуалната интервенция на САЩ в Йемен ще се окаже един от най-хитроумните ходове, които е направил в името на запазването на американската глобална хегемония.

Американският отговор на „китайския проблем”

Дори и беглият поглед върху картата на региона показва, че Йемен е един от най-стратегически важните райони в зоната на Персийския залив и Арабския полуостров. Разположен е в съседство на Саудитска Арабия и Оман, които представляват жизнено важни протекторати на Америка. На практика, Вашингтон „очертава територията си” и докато Русия продължава да си мечтае, че някой ден може да възстанови военните си бази от съветско време в Аден (Южен Йемен), Съединените щати вече успяха да си осигурят трудно възстановим аванс пред нея. При това, американците дават ясен сигнал, че одисеята няма да приключи в Йемен, а ще продължи в Сомалия и Кения.

Така, САЩ установяват свое военно присъствие във все още неразпределеното пространство по протежение на западното крайбрежие на Индийския океан. Напоследък обаче, редица китайски официални представители също декларираха, че страната им се нуждае от морски бази в региона. С изпреварващите си действия, Съединените щати предотвратиха реализацията на тези китайски намерения. Сега единствената държава, където китайците все още имат възможност да създадат своя морска база, е Иран. Във всички други страни, вече е налице западно военно присъствие.

Разбира се, евентуалната американска интервенция в Йемен няма да повтори грешките от Ирак или Афганистан. Обама не желае от Йемен също да започнат да пристигат ковчези с телата на американски военни. Това очаква от него и обществото в Съединените щати. Затова, той вероятно ще изпрати там безпилотни самолети и специални части, като „фокусира вниманието върху получаване на разузнавателни данни и подготовката на йеменската армия за да се противопостави успешно на бунтовниците от Ал Кайда”. Според американските военни експерти, основната цел на Обама ще бъде установяването на продължително военно присъствие в Йемен. Защото то ще послужи за едновременното постигане на няколко цели.

Новата Голяма игра започва

На първо място, стъпките на САЩ следва да се анализират на историческия фон на пробуждането на шиитите от региона. Както е известно шиитите (и най-вече т.нар. „заиди”) традиционно са обект на потисничество в Йемен. В историята на тази държава, шиитските въстания следват едно след друго. И макар че на няколко пъти са предприети предварително планирани опити за изкуствено „съкращаване” броя на йеменските шиити, днес те са 45% от населението на страната.

Още по-важно обаче е, че те са мнозинство в Северен Йемен. Това, което най-много тревожи и САЩ, и умерените сунитски държави от региона, и Израел е, че т.нар. Младежка организация на вярата (Ал-Шабаб ал-Муамин), ръководена в момента от Юсеф ал-Хути, която се е окопала в северната част на страната, почти изцяло копира ливанската „Хизбула” – в политическо, икономическо, социално и културно отношение.

Йеменците са разумни хора и са известни на Арабския полуостров с демократичния си нрав. Затова усилването на йеменските шиити по модела на „Хизбула” ще доведе до много сериозно усложняване на ситуацията в региона. Съседното султанство Оман, което е ключова американска база, е населено предимно с шиити. Но още по-тревожно е, че този шиитски подем може да се прехвърли в и без това неспокойните шиитски райони на Саудитска Арабия, прилежащи до Йемен, които, на всичкото отгоре, са най-големия източник на вече легендарното петролно богатство на кралството.

Самата Саудитска Арабия навлиза в много чувствителна фаза на политически промени – на фона на битката, която новото поколение води за властта, нарастват дворцовите интриги, както и напрежението между кралското семейство и страничните му разклонения. Имайки предвид широкия спектър на организирания натиск и преследванията срещу шиитите в Саудитска Арабия от страна на уахабитските управляващи кръгове, регионалният подем на шиитите рискува да превърне страната в истинско минно поле и окончателно да вкара Ер-Риад в задънена улица. Границите на търпението стават все по-близки, свидетелство за което бе и нехарактерното доскоро използване на военна сила срещу севернойеменските шиитски общности по границите на Саудитска Арабия.

САЩ са изправени пред класическа дилема. За Обама е нормално да поставя на преден план необходимостта от реформи в мюсюлманските общества – както толкова изразително го направи в речта си в Кайро, през юни 2009. Само че демократизацията в йеменския контекст (казвам го с ирония), т.е. в контекста на арабския свят, неизбежно ще доведе до усилване позициите на шиитите. А след парещия си опит от Ирак, САЩ са готови на всичко за да не допуснат подобно развитие. Затова те по-скоро биха подкрепили с всички сили репресивния, авторитарен режим на йеменския президент Салех, отколкото да позволят на „духа на реформите” да излезе от бутилката в този толкова богат на петрол регион, представляващ стратегически интерес за Вашингтон.

Обама е достатъчно ерудиран политик и осъзнава, че Йемен отчаяно се нуждае от реформи, но просто не иска да мисли за това. В момента той е изправен пред парадокса, че въпреки всичките си недостатъци и несъвършенства, Ирак се оказва единствената „демократична” система която, криво ляво, функционира в целия регион.

Сянката на Иран върху процеса на самоосъзнаване на йеменските шиити изключително силно тревожи САЩ. Казано по-простичко, в идеологическата битка, продължаваща в региона, демократът Обама се оказа в един лагер с ултраконсервативните и брутални авторитарни олигарси, които съставляват управляващите в региона елити. Сигурно никак не му е лесно. Ако вярваме на собствените му думи, възгледите му са се формирали под влияние на неопределените спомени от неговото детство в Индонезия и толкова скъпата памет за майка му, която – по всички тогавашни критерии – несъмнено е била образец на свободен интелектуалец и хуманист. Сега, тези спомени сигурно го преследват, когато се опитва да формулира американската стратегия в региона.

Израел се готви за скок

На първо място и най-вече обаче,  Обама е реалист. Когато работи в Овалния кабинет, емоциите и личните му възгледи отиват на второ място, за сметка на стратегическите съображения. Установявайки военното си присъствие в Йемен, САЩ получават възможност да затегнат обръча около Иран. Освен това, в случай на военно нападение срещу Иран, Йемен би могъл да се използва от израелците. А това също е сериозен аргумент за Обама.

Фактът е, че никой не би могъл да контролира ситуацията така, както онзи, който контролира Йемен. За опитното израелско разузнаване сигурно е голямо изкушение да създаде своя „ниша” в Йемен, по начина, по който го направи в Северен Ирак при сравнително сходни обстоятелства.

Истината е, че ислямистите въобще не плашат Израел. И президентът Салех може и да не е бил чак толкова далеч от истината, когато (през миналата година) обяви, че израелското разузнаване е установило контакт с йеменските ислямисти. Защото местните ислямисти са толкова разединени, че никой вече не е наясно, кой срещу кого се бори и на кого е верен. А израелското разузнаване работи великолепно в подобни мрачни зони.

Не бива да се съмняваме, че Израел ще напипа слабите места на Йемен, защото поставянето на тази страна под (дори и частичен) контрол би било най-добрия подарък за еврейската държава, бележещ началото на присъствието и на Арабския полуостров. За Израел това би било сбъдване на най-съкровените му мечти, тъй като ефективността му, като регионална държава, сериозно се възпрепятства от липсата на достъп до региона на Персийския залив. В този смисъл американското военно присъствие в Йемен би се оказало отличен политически чадър за проникването на израелците в страната. Без съмнение, генерал Питреъс действа по отношение на Йемен в тандем с Израел (и Великобритания), докато „прозападните” арабски държави, с манталитет на застаряващи рентиери, просто нямат друг избор, освен да бъдат безгласни зрители, настанени на местата встрани от сцената.

Някои от тях могат дори мълчаливо да приемат присъствието на израелските сили за сигурност в региона, като по-добрия вариант, в сравнение с опасността от значително укрепване и разширяване позициите на шиитите от Иран, Ирак и „Хизбула”. Междувременно, на определен етап, израелското разузнаване ще започне да филтрира екстремистките сунитски групировки в Йемен, за които е общоизвестно, че са свързани с Ал Кайда. Най-вероятно, нещата ще се развият именно по този начин, ако това вече не се е случило, разбира се. Всичко това прави Израел безценен съюзник на САЩ в борбата им с Ал Кайда. Като цяло, в рамките на парадигмата, която се оформя в прилежащата към Персийския залив част от мюсюлманския свят, се очертават огромно количество възможности.

Всичко това е свързано с Китай

Но най-важно, от гледната точка на американската глобална стратегия, ще бъде поставянето под контрол на Аденското пристанище в Южен Йемен. Британците най-добре знаят, че Аден е вратата към Азия. Контролът над Аден и Малакския пролив ще изведе САЩ на недосегаеми позиции в „Голямата игра”, която се води в Индийския океан. Морските маршрути в Индийския океан представляват, образно казано, кръвоносните съдове на китайската икономика. Поставяйки ги под контрол, Вашингтон отправя ясно послание към Пекин, че  всичките му надежди, че американските позиции в Азия се намират в упадък, са чиста проба фантазия.

Китай е подложен на все по-силен натиск в района на Индийския океан. В този регион, Индия се оказва естествен американски съюзник. И двете държави не гледат благосклонно на каквото и да било китайско морско присъствие. Освен това, Индия посредничи за възстановяването на добрите отношения между Вашингтон и Коломбо, което ще помогне за ерозирането на китайското влияние в Шри Ланка. Междувременно, САЩ направиха рязък завой в политиката си спрямо Мянма и се опитват да привлекат към сътрудничество местния военен режим, отново с ясната цел да ерозират китайското влияние в страната. На свой ред, стратегията на Пекин цели усилване на китайското влияние в Шри Ланка и Мянма с цел гарантирането на нови транспортни маршрути към Близкия изток, Персийския залив и Африка, където Китай открито поставя под въпрос традиционната икономическа доминация на Запада.

Китай е силно увлечен от идеята да сложи край на зависимостта на търговията си с Европа и Западна Африка от Малакския пролив. САЩ, напротив, са изпълнени с решимост да направят така, че Китай да си остане силно уязвим в тесния пролив между Индонезия и Малайзия. Тоест, очертава се зашеметяваща битка. САЩ са крайно недоволни от усилията на Китай да достигне до топлите води на Персийския залив през Централна Азия и Пакистан. Затова Вашингтон, бавно но сигурно, затяга примката около врата на пакистанския елит (гражданския и военния), принуждавайки го да направи стратегически избор между САЩ и Китай. Подобен избор обаче е крайно незавиден. Както и индийските им „колеги”, принадлежащите към пакистанския елит вътрешно са настроени „прозападно” (което обаче невинаги означава и „проамерикански”), но китайската връзка е изключително важна за Исламабад, защото с нейна помощ успява донякъде да балансира осезаемата индийски хегемония.

Екзистенциалните въпроси, които се опитва да реши пакистанският елит, са очевидни. Част от принадлежащите към него търсят отговорите от Обама. Дали Обама ще може да балансира отношенията между Пакистан и Индия? Или пък ще предпочете да се върне към стратегията на предшественика си Буш-младши за подкрепа на Индия, като доминираща държава в района на Индийския океан, в чиято сянка Пакистан ще бъде принуден да съществува в бъдеще?

Геополитическата ос САЩ-Индия-Израел

От друга страна, индийският елит не е склонен към компромиси. Делхи беше сред приоритетите на Буш. Днес обаче, след първоначалното объркване, в индийската столица стигнаха до извода, че Обама едва ли ще се придържа към глобалната стратегия на своя предшественик, ключов елемент от която бе сдържането на Китай.

В същото време е налице определено подобряване на отношението на Делхи към управлението на Обама. Индийците разглеждат натиска на произраелското лоби във Вашингтон като своеобразен тест за това управление. Всъщност, този натиск обслужва интересите на Делхи, тъй като произраелското лоби е традиционен индийски съюзник в Конгреса, големите медии и президентската администрация. А да не забравяме, че всичко това се случва на фона на мощния импулс, който получиха напоследък индийско-израелските връзки в разузнавателната сфера.

Държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посети Делхи, в края на януари, където обяви, че „Ал Кайда” представлява сериозна заплаха за целия регион на Южна Азия и дори, че международната терористична мрежа може да провокира нова война между Пакистан и Индия. В тази връзка, администрацията на Обама изглежда все по-склонна да удовлетвори отдавнашното искане на Индия да получава от САЩ водещи технологии „с двойно предназначение”. Ако това стане факт, широкият път за военно сътрудничество между двете държави може да се смята за открит, което пък ще превърне Индия в много сериозен съперник на нарастващата китайска военна мощ. За САЩ това е изцяло печеливша ситуация, имайки предвид, че огромният индийски оръжеен пазар предлага невероятни възможности за американските компании.

Очевидно е, че така очертаният троен алианс между САЩ, Индия и Израел дава основа за различни маньоври, на каквито вече сме свидетели. Той ще има голямо значение за сигурността в Индийския океан, Персийския залив и Арабския полуостров. През миналата 2009, Индия оформи официално военноморското си присъствие в Оман.

Като цяло, анализирайки евентуалната американска военна интервенции (или „военно присъствие”) в Йемен, в контекста на битката с Ал Кайда, повечето експерти по въпросите на тероризма сякаш виждат отделни дървета, но не виждат гората зад тях. Суровата реалност е, че Обама, чиито основен лозунг беше „промяна”, се отклони и все повече се отказва от задълженията, поети по времето на Буш. Свежестта на очарованието на американския президент започна да се изпарява. А на повърхността още повече излиза все по-очевидният „ревизионизъм” по отношение на външнополитическата ориентация. Той вече се забелязва по отношение на Иран, Афганистан, Близкия изток и израелско-палестинския проблем, Централна Азия, Русия и Китай.

Заключение

Всъщност, лесно може да се покаже, че това своеобразно „връщане към изворите” на Обама беше неизбежно. В известен смисъл, президентът е продукт на обстоятелствата. Някой беше казал, че управлението на Обама прилича повече на каране на влак, отколкото на автомобил: влакът не може да бъде насочван от машиниста в една или друга посока, той е в състояние да променя само скоростта, но, в края на краищата, е принуден да се движи по предварително положени релси.

Освен това, в историята няма примери за упадъка на някоя световна държава, която смирено да приеме съдбата си и кротко да се насочи към собствения си залез. САЩ не могат да се откажат от глобалната си доминация без истинска борба. Елемент от тази борба е и стремежът им да бъде спрян китайският възход. Което пък преминава през окупацията на Йемен.

* Авторът е изтъкнат индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан и Турция

{rt}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Очевидно е, че в обозримо бъдеще САЩ няма да се откажат от глобалното си лидерство, а следователно и от стратегическото си присъствие там, където трябва да бъдат защитени американските интереси. Така, наскоро Пентагонът увеличи броя на ракетите с наземно базиране в редица арабски държави от Персийския залив, а флотът на САЩ усилено се попълва с кораби с противоракетни установки. Държава, която възнамерява да се откаже от стратегическото си присъствие, не планира военния и бюджет за 2011 да достигне 708 милиарда долара, от които почти 200 милиарда са предназначени за военни операции в чужбина и, най-вече, в Ирак и Афганистан. Днес стратегическото присъствие вече не може да се оценява само с броя на американските военни, разположени в различни точки на планетата. Защото няма информация, че САЩ се готвят да закрият военните си бази. А, по някои данни, последните са няколко стотин и са разположени на територията на пет континента. Вече е ясно, че към 2015 САЩ все пак ще разположат елементи на своята Система за противоракетна отбрана (ПРО) в Източна Европа – в Румъния и някои други страни. Накрая, една държава, която е склонна да се откаже от стратегическото си присъствие, не преразглежда военната си доктрина, така че да направи това присъствие по-гъвкаво и отговарящо на спецификата на съвременните войни, включително тези, водени с нередовни военни формирования. Акцентът в новата доктрина се поставя върху разузнаването, оперативността и мобилното разгръщане на силите. Планира се строежа на кораби от клас „брегови бойни кораби” (Littoral Combat Ship, LCS) и „съвместни високоскоростни кораби” (Joint High Speed Vessels, JHSV). Те са предназначени именно да „поддържат постоянното военно присъствие”. Освен това, ще започне изграждането на кораби с палубна авиация „за поддръжка на десантни операции”.

Някои аспекти на американската стратегия

Ако става дума конкретно за Ирак, ясно е, че и след август 2010 там ще остане значителен американски военен контингент – до 50 хиляди души. Дали всички те ще се върнат в родината си до края на 2011? Зависи от това, дали иракските власти ще могат да удържат под контрол ситуацията в страната. Все още никой не е опровергал достатъчно убедително прогнозите на редица представители на предишната американска администрация, че изтеглянето на войските ще доведе до хаос в Ирак. Между другото, когато САЩ решиха да наложат с военна сила демокрацията в Близкия изток, именно тази страна беше избрана за първия обект на американския експеримент. И от това, какво ще се случи с нея след изтеглянето на американските войски, директно зависи авторитетът на САЩ в региона, като цяло. Освен това, Ирак със сигурност ще запази ключовото си геополитическо значение за Америка.

Няма да изброявам всички причини, поради които САЩ няма да отслабят вниманието си към Близкия изток и Евразия, като цяло. Достатъчно е да посоча един от факторите, формиращи съвременната политика на ключовите световни играчи – петролният, или в по-широк план – ресурсно-енергийният. Няма също да задълбавам в толкова популярните сред руските анализатори метафизични аспекти на геополитиката. Уместно е обаче, да напомня за прословутия американски месианизъм. Защото той понякога тласка ръководството на САЩ към ирационални действия: например към войната за налагане на демокрацията в Ирак, която неколкократно усили влиянието в региона на другия (потенциално ядрен) враг на Америка – Иран. По всички тези причини САЩ, така или иначе, са длъжни да останат в такъв регион като Близкия изток. Евентуалното им радикално изтегляне би се оказало поредния ирационален ход в региона, този път на сегашната администрация в Белия дом.

Но, дори ако САЩ наистина „си отидат” от Близкия изток, ситуацията в региона пак няма да се подобри. Достатъчно е Америка да признае, че напуска Ирак, защото не е могла да спечели войната, и радикалният ислям моментално ще придобие нови сили. Защото Ирак е сред главните центрове на арабския и ислямския свят. В региона беше нарушено равновесието между него и Иран. Иракските шиите, които управляват в Багдад, са потенциални ирански съюзници. Нов импулс ще придобият и действията на Хизбула. Според патриарха на американската външна политика Хенри Кисинджър, успехът в преговорите с Иран за ядрената му програма е свързан именно с възстановяването на нарушения баланс между него и Ирак. В противен случай, „регионът искува да си остане купчина динамит с тлеещ фитил”.

В тази връзка, САЩ вероятно ще се нуждаят от по-тесни отношение с Турция. В същото време обаче, днес тези отношения са пълни с противоречия, които при това не са свързани само с иракските кюрди. Турция се стреми да стане един от лидерите на Евразия. За това говори и неотдавнашното изказване на външния и министър Ахмед Давутоглу за възможното създаване на аналог на ЕС, в лицето на т.нар. Евразийски съюз. Страничен ефект от подобно развитие може да се окаже отслабването на американското влияние в Черноморския регион и Централна Азия. Неслучайно анализаторите заговориха за нов кръг от спиралата на геополитическите сблъсъци в двата региона, с въвличането в тях на държавите от Балканите, Кавказ и Близкия изток. Като битката ще се води и за каспийския петрол. Може да се прогнозира, че ако Обама продължи да развива и налага своя „нов курс”, това силно ще повиши регионалното значение на Турция, Саудитска Арабия и Иран.

Русия и Европа

Русия и Европа още днес се конкурират с Америка, включително в Африка, да не говорим за Централна Азия. И не само с Америка, но и с Китай. В същото време обаче, руско-европейските отношения, на практика, не се променят, което кара някои анализатори да смятат, че те се намират в задънена улица. Изходът от нея не зависи пряко от плановете на президента Обама. Макар че, разбира се, отношенията между Русия и САЩ са от значение, защото от характера им до голяма степен зависи и характерът на отношенията между Русия и Запада, като цяло. Руската Федерация очевидно не възнамерява, в съюз с някого, да противостои пряко на Юга. Още повече, че Северът на бърза да я включи в състава си. Макар че руската идея за създаването на нова архитектура за сигурност в Северното полукълбо свидетелства, че Москва е склонна да се обвърже геополитически именно със Севера. Струва ми се, че Западът или не го е разбрал, или пък го е разбрал, но засега не иска да подкрепи подобна ориентация на Русия.

Днешна Европа не използва методите на т.нар. real politik, поставяща интересите над ценностите. Европейските подходи имат противоположни приоритети. Лисабонският договор донякъде повиши статута на Брюксел, като субект на външната политика, но все още недостатъчно, така че ЕС да се заеме с проблемите на собствената си отбрана, извън рамките на НАТО. Това, между другото, обяснява и хладното отношение към инициативата на президента Медведев за формиране на общоевропейска система за сигурност. В миграционната си политика пък, Европа вече стигна прекалено далеч за да може рязко и, в същото време, безболезнено, да втвърди правилата за приемане на нови имигранти, например от бившите колонии.

Не бих могъл да дам еднозначна оценка, колко надясно е отишла Европа. Налице са много противоречиви тенденции. От една страна, през миналата 2009 наблюдавахме своеобразен връх на антисемитизма, при това именно в европейските страни. От друга страна, минаретата нервират не само швейцарците. Все още можем да чуем тезата, че Кръстоносните походи са били отвратителна агресия срещу мюсюлманите. Все повече европейци обаче смятат, че истинските виновници са арабите, посочвайки, че те първи са нападнали Рим, през 846, разграбвайки катедралата „Свети Петър”. В Европа процъфтяват антиглобализмът и антиамериканизмът, но има и достатъчно привърженици на евроатлантическата солидарност. Европа се стреми към енергийна независимост, без оглед на това, дали Америка доминира в Евразия или не. Макар че петролната политика на САЩ в Централна Азия и Близкия изток, до голяма степен, е подчинена на целите на контрола върху потоците енергоносители. А те, както е известно, захранват икономиките и битовите потребности и на ЕС, и на Китай, и на Индия, и на самите САЩ.

Напоследък терминът „енергийна свръхдържава”, на практика, излезе от употреба. Напротив, редица експерти посочват петрола и природния газ като причина за всички проблеми на Русия, т.е. за едностранното развитие на руската икономика. Истината обаче е, че проблемите не идват от наличието на енергоносители, а от начина на използването им. Като нещата опират и до предприемаческата психология, също както е и при спекулативните сделки с деривати например – ясно е, че се задава криза, но не можеш да се откажеш така лесно от печалбите си.

В момента, между Русия и Европа се осъществява (макар и с определена политическа окраска) обикновена търговия, при която продавачите и купувачите оценяват ползата от стоката и се договарят за цената и. Може да се каже, че възможните доставчици на енергоносители за Европа не са кой знае колко. Освен това има определена разлика между организацията на този пазар в Европа и в Русия, съответно, между либерализацията и държавното регулиране. Разбираемо е, че купувачът винаги иска да диверсифицира продавачите – Европа постоянно търси заобикалящи Русия маршрути за доставката на петрол и газ. Продавачът пък, няма нищо против да диверсифицира купувачите – Русия реализира проекти за износа на свои енергоносители в Далечния изток и оттам в Азиатско-Тихоокеанския регион. Днес е налице остра „конкуренция между тръбопроводите”, в която локални победи удържа ту Европа, ту Русия. Така, тръбопроводът „Набуко” трябваше да ерозира руската доминация на европейския пазар на енергоносители. После обаче, Турция даде съгласие териториалните и води да се използват за прокарването на тръбопровода „Южен поток” и руснаците отново изравниха резултата.

Всъщност, основният въпрос, който би трябвало да поставят Русия и ЕС, е създаването на единно енергийно пространство. Не съм единственият, който смята така. Стратегическият съюз между Европа и Русия е възможен само на основата на енергийния съюз между тях. Именно в този случай, Русия, ако иска разбира се, може да продължи да се самоопределя като „енергийна свръхдържава”, а пък Европа (в правните рамки на един такъв съюз) може най-сетне да гарантира енергийната си независимост.

* Авторът е председател на Комисията по външните работи на Съвета на Федерацията (горната камара на Руския парламент) и член на Съвета по външна политика и отбрана на Русия

{rt}

На 25 декември 2009, американските власти арестуваха нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, mо обвинение, че е опитал да извърши атентат с тайно качени на борда на самолет на Northwest Airlines, пътуващ от Амстердам за Детройт, взривни материали. Последваха множество съобщения в медиите (от CNN до New York Times), че нигериецът вероятно се е подготвял за терористичната си мисия в Йемен. Така пред света беше обявена появата на нова мишена в американската „война срещу терора”, а именно пустинната държава на Арабския полуостров – Йемен. По-внимателният анализ на историята на „йеменския въпрос” обаче сочи, че Пентагонът и американските разузнавателни служби преследват и други цели в тази страна.

От няколко месеца насам, се очертава устойчива ескалация на военните ангажименти на САЩ в Йемен – унила и бедна територия, граничеща на север със Саудитска Арабия, на запад - с Червено море, и на юг - с Аденския залив и Арабско море. Това е същата опустошена страна, чието име напоследък се конкурира на първите страници на вестниците с това на Сомалия. Наличните данни свидетелстват, че Пентагонът и американското разузнаване работят за милитаризирането на стратегическата за световните петролни потоци контролна точка – проливът Баб-ел-Мандеб, и използват пиратската активност, свързана със Сомалия, наред с новата идваща от Йемен заплаха от страна на Ал Кайда, за да поставят под военния контрол на САЩ един от най-важните маршрути на петролния транзит в света. Да не забравяме, освен това, че вече разработените и все още неразработени петролни залежи в обширната и не напълно уточнена гранична зона между Йемен и Саудитска Арабия са сред най-големите в света.

23-годишният нигериец Абдулмуталаб, обвинен за неуспешния терористичен акт, заяви по време на разпитите, че е бил подготвен и изпратен да осъществи мисията си от организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров” (AQAP), базираща се в Йемен. Което моментално насочи вниманието на световната общественост към тази страна, обявена за „новия център на Ал Кайда”.

В тази връзка, ще си позволя да цитирам Брюс Ридъл, 30-годишният бивш служител на ЦРУ и един от съветниците на президента Обама при формулирането на политиката, довела до увеличаването на американските войски в Афганистан, който пише в блога си за предполагаемите връзки на детройтския атентатор с Йемен: „Опитът за унищожаването на самолета на Northwest Airlines, осъществяващ полет 253 EN, по маршрута Амстердам-Дейтройт, в навечерието на Коледа, подчертава нарасналите амбиции на йеменския клон на Ал Кайда, чиито стремеж е да се превърне в ключов играч на глобалния ислямистки джихад. Слабото правителство на йеменския президент Али Абдула Салех, което никога не е контролирало напълно страната и днес е изправено пред редица задълбочаващи се проблеми, очевидно ще се нуждае от значителна американска подкрепа, за да се справи с AQAP” (1).

Някои основни постановки на йеменската геополитика

Преди да се спрем на последните инциденти, се налага по-внимателно да анализираме ситуацията в Йемен. Тук се очертават няколко характерни момента, които в своята съвкупност, влизат в противоречие с твърденията на Вашингтон за възродената организация на Ал Кайда на Арабския полуостров.

В началото на миналата 2009, фигурите на йеменската шахматна дъска внезапно се раздвижиха. Бившият джихадистки лидер Тарик ал-Фадли, произхождащ от Южен Йемен, скъса 15-годишния си съюз с правителството на президента Али Абдула Салех и обяви, че се присъединява към широката опозиционна коалиция, известна като „Южното движение”. В края на 80-те, Ал-Фадли беше член на движението на муджехидините в Афганистан. За разрива му с правителството съобщиха редица арабски и йеменски медии, през април 2009. Този разрив даде нов импулс на „Южното движение”, като Ал-Фадли се превърна в ключова фигура на тази опозиционна коалиция.

Както е известно, Йемен, сам по себе си, е изкуствено обединение, създадено през 1990, т.е. в навечерието на разпадането на Съветския съюз, в резултат от което южната Народно-демократична република Йемен (НДРЙ) изгуби основния си спонсор. Обединението между Севера (в лицето на Йеменската арабска република) и Юга (НДРЙ) породи известен оптимизъм, на който обаче сложи край кратката гражданска война от 1994, когато части на бившата южнойеменска армия се вдигнаха на бунт срещу корумпираното управление на „кликата” на севернойеменския лидер Али Абдула Салех. От 1978, последният еднолично управляваше като президент на Северен Йемен, а след 1990 – и като президент на обединената йеменска държава. Бунтът се провали, тъй като Салех успя да привлече на своя страна Ал-Фадли и редица други йеменски консервативни мюсюлмани – салафити и джихадисти, в битката с марксистките сили на бившата Йеменска социалистическа партия от Юга.

До 1990, Вашингтон и Саудитска Арабия поддържаха Салех и политиката му на ислямизация, като противовес на комунистическия Юг (2). След 1990, Салех се опираше на ползващото се със значително влияние движение на салафитите-джихадисти за да съхрани едноличното си диктаторско управление. Затова оттеглянето на Ал-Фадли и обединяването на неговото „Южно движение” с бившите врагове на президента – социалистите от Юга, беше голям удар за Салех.

Скоро след присъединяването (на 28 април 2009) на Ал-Фадли към „Южното движение” се активизираха протестните действия в южните йеменски провинции Лахидж, Ад Дали и Хидрамаут. Там демонстрираха десетки хиляди държавни чиновници и уволнени военни, искащи повишаване на заплатите и пенсиите. След 2006, броят на тези демонстрации непрекъснато нарастваше, като през април 2009 на тях за първи път се появи и Ал-Фадли. Това ускори трансформацията на почти замрялото „Южно социалистическо движение” в по-широка националистическа коалиция. В същото време, то активизира и президента Салех, който поиска помощ от Саудитска Арабия и страните от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийски залив, предупреждавайки ги, че целият Арабски полуостров ще изпита последиците от действията на йеменската опозиция.

Картината се усложнява от факта, че Йемен, на практика, представлява „провалила се държава”: на север Салех трябва да се справя с шиитското въстание, ръководено от Абдел Малик ал-Хути (след убийството му в края на 2009, той бе наследен от роднината си Юсеф ал-Хути, обявил, през януари 2010, че временно се изтегля от Йемен, но може да прехвърли войната на територията на Саудитска Арабия). През септември 2009, в интервю за телевизия „Ал Джазира”, президентът обвини Иран и водача на шиитската опозиция в Ирак Муктада ал-Садр че подкрепя шиитските бунтовници в Северен Йемен. Тогава Салех каза: „Не можем официално да обвиним иранската страна, но истината е, че иранците се обърнаха към нас с предложение за посредничество. Което означава, че Техеран поддържа контакти с бунтовниците. Паралелно с това, в Ал-Наджаф (Ирак) Муктада ал-Садр също се самопредложи за посредник. Тоест, той също поддържа връзки с въстаналите шиити” (3).

Йеменските власти твърдят, че за завзели складове с оръжия на бунтовниците, произведени в Иран, а пък шиитските водачи ги обвиняват, че са се превърнали в „маша” на Саудитска Арабия. Що се отнася до Техеран, режимът на аятоласите опроверга твърденията, че в Северен Йемен е открито иранско оръжие, квалифицирайки обвиненията, че подкрепя бунтовниците, като необосновани (4).

Ал Кайда в Йемен

Така очертаната картина потвърждава, че един от диктаторите, които САЩ безразсъдно продължават да подкрепят – йеменският президент Салех, все повече губи контрола над страната си, след двайсетгодишно деспотично управление на обединен Йемен. Икономическите условия рязко се влошиха през 2008, когато рухнаха световните цени на петрола. Около 70% от приходите на йеменската държава идват от продажбите на петрол. Резиденцията на централното правителство на Салех е в някогашния Северен Йемен – в Сана, докато петролните находища са в бившия Южен Йемен. Президентът обаче контролира петролните приходи, затова резкият им спад направи любимия му метод – подкупването на опозиционните политици и групировки – почти невъзможен.

На фона на този хаотичен вътрешен пейзаж, през януари 2009, в някои специализирани Интернет-сайтове се появи съобщение, че Ал Кайда (глобалната терористична организация, основана от подготвяния навремето от ЦРУ саудитец Осама Бин Ладен) е създала нов мощен филиал в Йемен, който да ръководи операциите и на територията на страната, както и в съседна Саудитска Арабия.

На 20 януари 2009, йеменското поделение на Ал Кайда публикува в джихадистките интернет-форуми декларация на своя лидер Насир Абдул Карим ал-Уахаяши (Абу Башир), в която той обяви създаването на единна групировка на Ал Кайда за Арабския полуостров, под негово командване. Според Ал-Уахаяши, новата формация „Ал Кайда на Арабския полуостров” ще включва някогашните му последователи в Йемен, както и членовете на вече несъществуващия саудитски клон на Ал Кайда. Интересно е, че в този документ се твърдеше, че саудитският гражданин (и бивш затворник в Гуантанамо под номер 372) Саид Али ал-Шихри (Абу Сайаф) ще изпълнява функциите на заместник на Ал-Уахаяши.

Наколко дни по-късно, се появи онлайн-видео с участието на Ал-Уахаяши, в което той заяви: „Тръгваме оттук за да се срещнем в Ал-Акса”. Както е известно, Ал-Акса е свещената джамия в Йерусалим, разположена на Храмовия хълм, където някога е бил храмът на Соломон и който арабите наричат Ал-Харам аш-Шариф. Във въпросния видеоматериал бяха отправени заплахи срещу редица мюсюлмански политически лидери, включително йеменския президент Салех, саудитското кралско семейство и египетския президент Мубарак, а Ал-Уахаяши обеща да прехвърли пламъка на джихада от Йемен в Израел, за да „освободи” светите места на исляма и Газа (безумен план, който вероятно би послужил като детонатор на трета световна война, ако някой действително се опита да го осъществи).

Пак в същия видеоматериал, наред с Ал-Уахаяши и Ал-Шихри, се появи и обявеният за полеви командир на йеменския клон на Ал Кайда Абу-ал Харис Мохамед ал-Авфи, за който се смята, че също е бил затворник в Гуантанамо, с номер 333. Наличието на двама, толкова високопоставени „възпитаници” на затвора в Гунтанамо, без съмнение, е достатъчно основание за щателно вътрешно разследване в американските специални служби.

Очевидно е, че йеменският клон на Ал Кайда се отнася враждебно към Ал-Фадли и ръководеното от него масово народно „Южно движение”. На свой ред, в едно от последните си интервюта, Ал-Фадли заяви: „Поддържам добри отношения с всички джихадисти, както на Север, така и на Юг, но не и с Ал Кайда” (5). Което обаче не пречи на президента Салех да твърди, че „Южното движение” и Ал Кайда са едно и също, опитвайки да си осигури допълнителна подкрепа от Вашингтон. Между другото, по данни на американските разузнавателни служби, общият брой на членовете на Ал Кайда в Южен Йемен е около 200 души (6).

През май 2009, Ал-Фадли даде интервю, в което отново се дистанцира от Ал Кайда, отбелязвайки, че „Ние (т.е. Южен Йемен) бяхме завоювани от Севера преди 15 години и сме жертви на жестока окупация. Смятаме за важни само собствените си проблеми и не се интересуваме от останалия свят. Искаме да сложим край на окупацията и да възстановим независимостта си” (7). По ирония на съдбата, същия ден Ал Кайда излезе с обширно заявление в подкрепа на претенциите на Южен Йемен.

На 14 май 2009, в Интернет беше качен аудиозапис на шефа на Ал Кайда на Арабския полуостров Ал-Уахаяши, в което той изрази съпричастност към населението на южните йеменски провинции и опитите му да се защити от „потисниците”, като отбеляза: „Случващото се в Лахидж, Ад Дали, Абиан, Хидрамаут и другите южни провинции не може да срещне одобрение. Трябва да подкрепим и помогнем на южняците”. В същия запис се обещава и, че „притесненията срещу вас няма да останат без възмездие, защото убийството на мюсюлмани по улиците е най-голямото престъпление” (8).

Любопитното във всяко отношение позициониране на малкия, но толкова широко рекламиран, филиал на Ал Кайда в Южен Йемен в рамките на „Южното движение”, което повечето анализатори определят като „широк народен фронт” и което няма нищо общо с радикалния глобален дневен ред на Ал Кайда, позволи на Пентагона да се сдобие с подходящ формален повод за ескалиране на американското военно присъствие в този, стратегически важен регион.

Действително, непосредствено след декларацията, че вътрешните конфликти в Йемен са си само негов проблем, президентът Обама нареди нанасянето на въздушни удари по различни точки на територията на страната. Пентагонът твърди, че в резултат на бомбардировките, извършени на 17 и 24 януари, са били убити трима ключови лидери на Ал Кайда, без обаче да представи никакви доказателства за това. Междувременно, коледната детройтска драма с поредния атентатор на Ал Кайда, вдъхна нов живот в американската кампания за „война с терора” на йеменска територия. Президентът Обама вече предложи военна помощ на правителството на Салех.

Поредната активизация на сомалийските пирати

Паралелно с информациите на CNN за новите терористични заплахи          , идващи от територията на Йемен, сякаш по поръчка, рязко нарасна броят на нападенията на сомалийските пирати срещу търговски кораби, плаващи в същия този Аденски залив, както и в Арабско море, т.е. срещу бреговете на Южен Йемен, което по странен начин съвпадна и с съкращаването на многонационалните морски патрули в региона.

На 29 декември 2009, руската РИА Новости съобщи, че сомалийските пирати са завзели гръцки търговски кораб в Аденския залив, недалеч от сомалийското крайбрежие. Малко по-рано, на същия ден, пак там беше завзет натоварен с химически продукти британски танкер, заедно с 26-членния му екипаж. Демонстрирайки отлични умения в използването на западните медии, пиратският командир Мохамед Шакир се свърза по телефона с британския Times за да му съобщи лично за завземането на кораба. В тази връзка, не може да не си спомним, че според частната американска разузнавателна агенция Stratfor, вестникът, който принадлежи на австралийския магнат и спонсор на неоконсерваторите в САЩ Рупърт Мърдок, понякога се използва от израелското разузнаване за „подхвърляне на полезна информация”.

С тези две пиратски нападения, общият брой на завзетите от пиратите кораби през 2009 надхвърли всичките им досегашни „постижения”. До 22 декември, броят на нападенията на сомалийските пирати в Аденския залив и край източните брегове на Сомалия достигна 174, като в резултат бяха отвлечени 35 кораба и 587 членове на екипажите им. Наистина твърде успешна година за пиратите, както се признава и в доклада на Международното морско бюро, посветен на този феномен. Открит остава въпросът, кой снабдява пиратите в Сомалия с оръжие и им осигурява логистична подкрепа, така че почти винаги да се измъкват от преследването на международните патрули? Или пък, кой ги снабдява с подробна предварителна информация за маршрута, товара и охраната на корабите, тръгващи от най-различни точки на света?

В тази връзка е показателно, че на 3 януари 2010, йеменският президент Салех бе потърсен по телефона от сомалийския си колега шейх Шариф Шейх Ахмед, който го информира за последните събития в Сомалия. Шейх Шариф, чиито позиции в столицата Могадишо са толкова слаби, че понякога го наричат „президент на летище Могадишо”, предложи на Салех двамата да си обменят информация за всички терористични действия, застрашаващи стабилността и сигурността в Йемен и региона, които се планират и подготвят на сомалийска територия.

Петролните „възлови точки” и транзитът на енергоносители

Стратегическото значение на региона между Йемен и Сомалия е изцяло в сферата на геополитическите интереси. Проливът Баб ел Мандеб е една от онези точки, които правителството на САЩ включи в списъка на седемте най-стратегически „тесни” места на глобалния морски петролен транзит. Агенцията за енергийна информация към американското правителство посочва, че „затварянето на Баб ел Мандеб може да попречи на танкерите от Персийския залив да достигнат тръбопроводния комплекс на Суецкия канал, насочвайки ги, вместо това, към сложния и дълъг маршрут около южния край на Африканския континент. Проливът Баб ел Мандеб е контролна точка между Африканския Рог и Близкия изток и стратегическа връзка между Средиземно море и Индийския океан” (9).

Разположеният между Йемен, Джибути и Еритрея пролив свързва Червено море с Аденския залив и Арабско море. Петролният (а и всеки друг) трафик трябва, преди да се насочи към Суецкия канал, да мине през Баб ел Мандеб. През 2006, Департаментът по енергетиката на САЩ съобщи, че през този тесен воден път към Европа, САЩ и Източна Азия преминават около 3,3 млн. барела петрол дневно. По-голямата част от петрола (около 2,1 млн. барела дневно) отива на север, през Баб ел Мандеб, към Суецкия комплекс и Средиземно море.

Използването на ситуацията в Йемен като предлог за увеличаване на американското военно присъствие (или това на НАТО, което на практика, е едно и също) дава на Вашингтон възможност да постави под контрол поредното важно звено от седемте „тесни” места за глобалния световен трафик. Контролът над всички тях (или поне над преобладаващата част) е в основата на всяка бъдеща стратегия на САЩ за евентуално ограничаване на петролния транзит към Китай, ЕС или всеки друг регион или държава, които се обявяват против американската политика. Имайки предвид, че значителна част от саудитския петролен износ минава през Баб ел Мандеб, поставянето на пролива под американски военен контрол би било предупреждение и към Ер-Риад да не се изкушава да се договаря за бъдещи мащабни доставки на петрол за Китай или други държави, които да не се плащат от тях в долари (за това, че такива преговори вече се водят, съобщи наскоро Робърт Фиск от британския Independent)

Освен това, така Вашингтон ще застраши петролния транзит за Китай от Порт Судан, на Червено море, северно от Баб ел Мандеб, който е от жизнено значение за китайската икономика.

В допълнение към ключовото си геополитическо положение, като едно от най-важните, в глобален план, „тесни места” за петролния трафик, Йемен, както твърдят мнозина експерти, притежава едни от най-големите в света и все още неразработени петролни запаси. Йеменските находища Масила и Шабуа, по данни на водещи транснационални нефтени концерни, притежават „запаси от световна класа” (10). В разработката им са ангажирани френската “Total” и няколко по-малки компании. Преди петнайсетина години, по време на частна среща с отлично информиран правителствен чиновник във Вашингтон, той ми сподели, че Йемен притежава „достатъчно неразработени петролни находища за покриване на търсенето в целия свят през следващите петдесет години”. Вероятно, Вашингтон е заинтересован от този факт не по-малко, отколкото от активността на Ал Кайда в страната, още повече, че напоследък редица крупни експерти по проблемите на ислямизма подлагат на съмнение съществуването на мрежата на Бин Ладен като „глобална терористична организация”.

Бележки:

1. Bruce Riedel, The Menace of Yemen , December 31, 2009, accessed in http://www.thedailybeast.com/blogs-and-stories/2009-12-31/the-menace-of-yemen/?cid=tag:all1.

2. Stratfor, Yemen: Intensifying Problems for the Government, May 7, 2009.

3. Cited in Terrorism Monitor, Yemen President Accuses Iraqs Sadrists of Backing the Houthi Insurgency, Jamestown Foundation, Volume: 7 Issue: 28, September 17, 2009.

4. NewsYemen, September 8, 2009; Yemen Observer, September 10, 2009.

5. Albaidanew.com, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op.cit.

6. Abigail Hauslohner, Despite US Aid, Yemen Faces Growing al-Qaeda Threat , Time, December 22, 2009, accessed in www.time.com/time/world/0,8599,1949324,00.html#ixzz0be0NL7Cv .

7. Tariq al Fadhli, in Al-Sharq al-Awsat, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op. VII.

8. al-Wahayshi interview, al Jazeera, May 14, 2009.

9. US Government, Department of Energy, Energy Information Administration, Bab el-Mandab , accessed in http://www.eia.doe.gov/cabs/World_Oil_Transit_Chokepoints/Full.html

10. Adelphi Energy, Yemen Exploration Blocks 7 & 74 , accessed in http://www.adelphienergy.com.au/projects/Proj_Yemen.php .

* Авторът е известен американски икономически анализатор и геополитик, който живее в Германия. Повече за него, вж „Геополотика”, бр.4/09.

{rt}

Китай и Индия са единствените държави на планетата, чието население надхвърля един милиард души. Ако съумеят да запазят сегашните си темпове на икономически ръст, в съвсем обозримо бъдеще те могат да се окажат начело в списъка на най-големите световни икономики. В тази връзка, мнозина си задават въпроса, дали Индия, която през февруари отбеляза 60-годишнината от приемането на демократичната си конституция, смята своя, управляван от Комунистическата партия, северен съсед за съперник, или пък двете най-могъщи азиатски държави могат да се обединят за да наложат волята си на останалия свят? Отговорът на този въпрос продължава да поражда разгорещени дискусии.

Икономическите измерения на надпреварата между Делхи и Пекин

Гигантските човешки ресурси и динамичното развитие на Китай и Индия провокират множество спорове и са постоянна тема за размисъл на водещите световни анализатори. Някои от тях смятат, че двете азиатски свръхдържави ще формират съюз и дори са му измислили име – „Китиндия”. Налице са обаче и съвършено различни прогнози, според които отношенията между Индия и Китай рязко ще се изострят заради претенциите им за еднолична доминация в Азия.

Макар напоследък да изглежда, че двете държави все по-често си сътрудничат на международната сцена и се стремят да решават безболезнено проблемните въпроси, като например този за границата между тях, тезата за „стратегическото партньорство”, която понякога използват Делхи и Пекин изглежда силно преувеличена. Така, според Алка Ахария от Университета „Джавахарлал Неру” в индийската столица: „в отношенията между двете страни има много недоверие. Това недоверие, чиито причини са и исторически, им пречи да осъществяват наистина тясно сътрудничество”. Колегата и от Индийския съвет за изследване на международните отношения Раджив Анантарам също смята, че Индия вижда в Китай най-вече съперник. Според него, каквото и да казват в Пекин, но и там разглеждат Индия като опасен конкурент. „Ние сме съперници в борбата за ресурси и геостратегическо влияние” – подчертава той.

Индийците разчитат, че през следващите няколко години ще надминат Китай по темпове на икономически растеж. В същото време обаче, фактът е, че през последните няколко десетилетия икономиката на авторитарен Китай се развиваше по-бурно от тази на демократична Индия. Според Алка Ахария, причината е, че китайците съумяват по-бързо да реализират взетите решения. Тя посочва, че „указанията на авторитарния режим в Пекин не се подлагат на съмнение на което и да било ниво, а стриктният контрол за изпълнението им, по правило, е много по-ефективен”.

Макар че Индия с гордост се обявява за „най-голямата демокрация на планетата”, в Делхи не крият завистта си към китайските икономически успехи. „Много чуждестранни инвеститори предпочитат Китай пред Индия, именно защото сме демократична държава – твърди Ахария – те знаят, че шансовете им за печалба в комунистически Китай са по-големи, отколкото в демократична Индия”.

Както посочва коментаторът на американското списание „Тайм” Майкъл Шуман, при неизбежните сравнения, които икономистите и бизнесмените правят между двамата възходящи азиатски гиганти, Китай почти винаги се оказва в по-добра позиция. Исторически, китайската икономика изпреварва индийската почти по всички показатели. Китайското правителство далеч по-целенасочено и със смайваща скорост налага новите елементи на икономическата си политика, като на този фон политическата система на Индия изглежда отчайващо мудна и хаотична. Грандиозните китайски инфраструктурни проекти рязко контрастират с проблемната инфраструктура на Делхи или Мумбай. С постепенното излизане на света от глобалната криза Индия, за пореден път, изглежда като второстепенен играч, в сравнение с Китай. Редица световно известни икономически експерти не пестят суперлативите за икономическата политика на Пекин по време на кризата, оказала се толкова ефективна, че помогна и на целия азиатски регион да се справи по-лесно с нея.

В момента обаче, Индия най-сетне може да се похвали с едно сериозно предимство пред основния си конкурент. Тя все още не може да му съперничи по отношение на икономическия ръст (според Световната банка, през 2009, индийският БВП е нараснал с 6,4%, което е доста по-малко от 8,7%, които обяви Китай). Но индийската икономика излиза от кризата в по-добра форма, отколкото китайската. Както изглежда, Индия не се сблъсква с толкова сериозни заплахи и рискове за спад в курса на акциите, като Китай, което означава, че за онези, които вземат политическите решения в Делхи, вероятно ще се окаже много по-лесно да поддържат темповете на развитие на икономиката, отколкото на китайските им партньори. Според експерта на хонконгската консултантска компания Asianomics Джим Уолкър, „индийският икономически ръст е  много по-устойчив от китайския”.

Това предимство на Индия е свързано с различните програми за икономическо стимулиране, които двете страни приеха по време на кризата. Така, Китай се ориентира към „най-голямата програма за стимулиране в световната история”, като наред с мащабните държавни инвестиции в нова инфраструктура и данъчните облекчения, Пекин заложи на това, че мощният ръст на кредитите ще стимулира икономиката. Обемът на новите кредити, отпуснати през миналата 2009, двукратно надвиши този през 2008, достигайки 1,4 трилиона долари (т.е. почти 30% от китайския БВП). Тази стратегия се оказа смайващо ефективна, удържайки икономическия ръст, дори когато (през 2009) китайският износ спадна с 16%.

Днес обаче, Китай е изправен пред последиците от собствената си щедрост. Нарастват опасенията, че раздаваните наляво и надясно кредити са раздули прекалено потенциалния „балон” на цените на недвижимите имоти. По официални данни, през декември 2009 средните цени на тези имоти в китайските градове са скочили със 7,8% (в сравнение със същия период на 2008). Освен това, кредитният бум породи опасения за банковата система на страната. Мнозина експерти очакват, че прекалено голямото нарастване на отпусканите заеми ще доведе и до увеличаващ се брой на лошите заеми. В публикуваният през ноември 2009 доклад на експерта на UBS Уонг Тао се посочва, че ако 20% от новото кредитиране, осъществено през 2009, и 10% от кредитите, през 2010, се окажат „лоши” през следващите 3-5 години, общият обем на лошите кредити, в рамките на китайската програма за стимулиране на икономиката може да достигне 400 млрд. долара, т.е. около 8% от БВП. Макар Уонг Тао да посочва, че този обем не е чак толкова голям, в сравнение с лошите кредити на китайските банки в миналото, тя определя тази сума като „смайваща”.

Няма съмнение, че онези, които вземат политическите решения в Пекин, също се опасяват от подобно развитие. От декември 2009 насам, те взеха редица мерки за да охладят пазара на недвижими имоти и да ограничат възможностите за получаване на заеми, включително чрез повторното въвеждане на данъци върху определени сделки с имоти и повишавайки задължителното ниво на налични средства, с които трябва да разполагат банките, за да ограничат обемите на новото кредитиране.

В същото време, Индия не се сблъсква с толкова нежелателни последици от подходите си за борба с кризата. Правителството и използва почти същите инструменти, като и всички останали държави, за да стимулира ръста в началния период на финансовата криза: намаляване на лихвените проценти, въвеждане на данъчни облекчения и увеличаване на финансовите разходи, но мащабите на използването им бяха по-малки, отколкото в Китай.

Според експертите на Goldman Sachs, през 2010 бюджетна година правителственият пакет за икономическо стимулиране на Индия ще достигне 36 млрд. долара, или само 3% от БВП. За сравнение, разчетеният за двегодишен период пакет за стимулиране на китайската икономика се оценява на 585 млрд. долара, т.е. на 6% от БВП годишно. Но най-важното е, че Индия съумя да постигне значителен икономически ръст без да застраши банковия си сектор. На практика, индийските банки провеждаха доста консервативна политика през целия кризисен период, особено в сравнение с китайските кредитори. Така, ръстът на заемите през 2009, на практика, беше по-нисък от този през 2008. Затова експертите смятат, че индийските банки са съхранили напълно силите и възможностите си. В публикуваното, през януари 2010, комюнике на компанията за икономически анализи Centennial Asia Advisors, се посочва, че „липсват признаци за драматично влошаване на недействащите активи на местните банки”. Експертите не се опасяват и, че валутната политика на Индия може да провокира ръст в цените на недвижимите имоти, до степен на създаване на „балони”. „Икономическият ръст на Индия, макар да не е чак толкова впечатляващ (в сравнение с китайския), съдържа много по-малко рискове за поява на финансови балони” – твърди директорът по общите въпроси на Азиатската банка за развитие в Манила Раджат Наг. Тоест, Индия съумя да постигне солиден темп на икономически ръст без да използва мащабен пакет за икономическо стимулиране, както постъпи Пекин, отчасти защото по-малко беше повлияна от случващото се в световната икономика. През 2008 китайският износ беше 35% от БВП, докато индийският достигна само 24%. Така Индия се оказа по-добре защитена от най-лошите последици на финансовата криза, поразила Запада, докато на китайското правителство се наложи да действа много по-активно за да компенсира спадналия си износ за САЩ. Въпреки това, по-важното е, че националната икономика на Индия играе много по-важна роля за сдържане ефекта от външните шокове, отколкото тази на Китай. Частното вътрешно потребление формира 57% от индийския ВВП, докато в Китай цифрата е 35%. Тоест, индийските потребители отново удариха много сериозно рамо на националната икономика. През декември 2009, продажбите на леки коли в страната скочиха с 40% в сравнение с края на 2008. Както посочва цитираният по-горе Джим Уолкър: „случващото се в Индия е пример за фундаментално вътрешно търсене, което не намаля драстично дори в разгара на глобалната криза”.

Разбира се, индийската икономика не е застрахована от рискове. Правителството например трябва да се справя с огромния бюджетен дефицит, а по-слабите валежи през миналогодишния мусонен период вероятно ще доведат до спад на селскостопанското производство, което пък ще ограничи потребителските разходи в селските райони. Въпреки това, всички очакват, че бързият ръст на индийската икономика ще продължи. По прогнози на Световната банка, икономическият и ръст ще достигне 7,6%, през 2010, и с 8%, през 2011, което почти се равнява на 9%-ния ръст, прогнозиран от банката за китайската икономика, през 2010 и 2011.

Спирайки се на по-бавните темпове на икономически ръст на Индия, в сравнение с Китай, индийският премиер Манмохан Синг навремето посочи, че в „надпреварата обикновено побеждава онзи, който действа по-бавно, но по-настойчиво”. Глобалната криза показа, че е бил прав.

Геополитическите измерения на индийско-китайското съперничество

През последните години, експертите и анализаторите, прогнозиращи развитието на глобалната политика през ХХІ век, лансират хипотезата, че водещата роля в политически и икономически план ще премине от страните, принадлежащи към т.нар. „златен милиард” (САЩ, ЕС, Япония), към четирите нови индустриални държави – Бразилия, Русия, Индия и Китай, които някои обединяват в единна общност, известна като БРИК. Последната среща на държавите от тази „общност” се проведе през лятото на миналата 2009 в руския град Екатеринбург. Както посочиха повечето анализатори обаче, декларацията на участниците в нея беше лишена от някакво конкретно и ангажиращо всички участници съдържание. Впрочем, за да е налице такова съдържание следва ясно да се очертаят приоритетите на отделните участници и да се държи сметка за геополитическите им интереси, които често не съвпадат, а понякога са и диаметрално противоположни. Според мнозина, последното с пълна сила се отнася за двама от членовете на БРИК – Индия и Китай, двете (както вече посочих по-горе) най-динамично развиващи се икономически и най-могъщи, във военен план, азиатски държави.

Поне от половин век насам отношенията им не са никак безпроблемни, а през последните месеци (и особено в края на миналата 2009) се очерта нова ескалация на напрежението между Слона и Дракона (така наричат Индиа и Китай – б.р.). Както е известно, китайската дипломация традиционно не одобрява директното говорене, предпочитайки да демонстрира пред света „доброжелателна сдържаност”. Имайки предвид това, не можем да не отбележим появата, в края на миналата година, на две големи статии в органа на китайската компартия „Женмин жибао”, отразяващ позицията на висшето държавно ръководство, като цяло, и Външното министерство, в частност. Те бяха предшествани от размяна на дипломатически ноти между Китай и Индия, заради посещението на индийския премиер в граничния щат Арунчал-Прадеш, който Пекин смята за „спорна територия”. Протестната нота на китайското Външно министерство беше последвана от мощна антикитайска кампания в индийските медии. В отговор, в „Женмин жибао” се появи (на 17 октомври) изключително остра статия, в която се твърди, че стремежът на Индия да се превърне в свръхдържава е породен от комплекса за непълноценност на тази страна, която „почти през цялата си история е била под чуждо господство”. „Мечтите за държавност – твърди авторът на статията – се смесват с плановете на южноазиатския гигант за регионална хегемония, които постоянно го поставят и в неудобно положение спрямо съседите му и водят до външнополитически провали”. Следва зле прикрито предупреждение към сегашното индийско правителство, във връзка с курса му на стратегическо партньорство със САЩ. „За голямо съжаление – се посочва в „Женмин жибао” – индийската геополитика следва принципа „бъди приятел с онзи, който е далеч, и враждувай със съседа си”. Стремейки се да се превърне в свръхдържава, Индия трябва да си отвори очите за отношенията с най-близките си съседи и да се откаже от високомерието си в една епоха, когато светът преживява тектонични промени”.

След тези остри квалификации, които няма как да не са били санкционирани от висшето китайско ръководство, последва очаквана реакция в индийските медии. В края на ноември 2009, известният индийски анализатор Ауробиндо Махапатра обяви в своя статия, че китайското правителство е поканило на посещение в Пекин водача на кашмирските сепаратисти Мирваиз Омар Фарук, което той свърза с намерението на Пекин „да посредничи за разрешаване на териториалния спор между Индия и Пакистан”. Според Махапатра, подобна покана, де факто, означава признаване на претенциите на сепаратистите. Всъщност, поканата на Мирваиз Омар Фарук може да се разглежда и като отговор на Китай на даденото от Делхи разрешение на живеещия в Индия тибетски Далай лама (който частично се финансира от индийски източници) да посети будисткия манастир в граничния град Таванг, смятан от Пекин за „гнездо на тибетските сепаратисти”. Китайците отдавна активно сътрудничат с Пакистан на окупираните от него територии (за които претендира Индия). Така, с китайска помощ там беше изградено високопланинското Каракорумско шосе, по което върви основният транзит между двете държави. Досега обаче, Пекин не си позволяваше толкова демонстративни действия, като поканата на водача на кашмирските сепаратисти. Тя дотолкова вбеси правителството в Делхи, че то моментално се обяви против изграждането, с китайска помощ, на нова електроцентрала в контролираната от пакистанците част от Кашмир.

Разбира се, координацията на външнополитическата и разузнавателната дейност между Китай и Пакистан не се реализира само на пропагандно равнище. Както е известно, Пекин оказва на Исламабад финансова и техническа помощ за изграждането на океанското пристанище Гуадар в Южен Белуджистан. Официално, това е търговско пристанище, но с леко преоборудване то бързо може да се превърне в значима военноморска база, позволяваща на Китай да контролира танкерния трафик през Ормузкия пролив. Строителството му е поредна илюстрация за продължаващото китайско-пакистанско стратегическо партньорство, което косвено е насочено против Индия.

В тази връзка едва ли е случайно, че китайско-индийската медийна престрелка в края на миналата 2009 съвпадна със серията мащабни терористични нападения в Афганистан, зад които, според някои индийски коментатори, стои пакистанското Междуведомствено разузнаване (ISI). Най-голямото беше взривяването на индийското посолство в Кабул, през октомври, когато загинаха 17 души. Те бяха разтълкувани като недвусмислено предупреждение към Делхи да ограничи политическата и военната си активност в Афганистан. Както е известно, малко преди това индийците откриха две нови генерални консулства в Кандахар и Джелалабад. Според известния индийски геополитик М.К.Бхадракумар (виж статията му на стр. – б.р.), те биха могли да се превърнат в опорни бази на индийското електронно разузнаване в страната. Затова появата им беше приета от Пакистан като заплаха за собствената му сигурност. Освен това, в Исламабад традиционно смятат Афганистан за част от своята сфера на влияние. Според някои анализатори, пакистанските военни мечтаят за възстановяване на някогашната империя на Великите Моголи и никак не са склонни да делят с някого (особено пък с индийците) позициите си в Афганистан.

На пръв поглед, това твърдение се опровергава от пакистанската подкрепа за американския окупационен корпус в Афганистан. Истината обаче е, че от една страна пакистанците действително помагат да американците, но от друга спонсорират и Движението Талибан, захранвайки го с кадри, сражавали се за сепаратистите в Кашмир, които понякога са и офицери на ISI. Тоест, Исламабад се опитва да води сложна игра. Сред целите и, на първо място, е гарантирането на колкото се може по-мащабна военна и финансова помощ, а на второ – да се внуши на Вашингтон, че без пакистанска подкрепа той няма как да се измъкне с чест от афганистанското блато (което е особено важно днес, когато в основен американски приоритет в региона все повече се превръща Индия). На трето място, Пакистан се опитва максимално да разшири влиянието си в Афганистан. Показателно е, че малко след споменатите по-горе атентати, пакистанският външен министър Махмуд Куреши заяви (при последното си посещение в САЩ), че „индийците трябва да оправдаят присъствието си в Афганистан, защото то е несъизмеримо голямо за една страна без обща граница с Афганистан”. Логично е да се предположи, че засилващото се индийско присъствие в Афганистан дразни не само пакистанците, а и китайските им партньори.

Впрочем, през октомври 2009, се случи и друго събитие, което не привлече голямо медийно внимание, но също има знаков характер. Лидерът на маоистката Комунистическа партия на Непал, която разполага с мнозинство в местния парламент, Прачанда беше приет с почести в Китай, където посети и родното място на Мао в провинция Хунан. Както е известно, през май 2008, властта в Непал премина от кралското семейство, което управляваше държавата като абсолютна монархия, към маоистите, които дълги години водиха партизанска война срещу правителството. Управлението на непалската кралска династия в тази лимитрофна държава напълно устройваше Делхи. Провъзгласяването на Непал за република, управлявана от прокитайски настроените комунисти обаче, наруши геополитическия баланс в региона. Макар че водачите на местните маоисти вече твърдят, че признават многопартийната система, парламентарната демокрация, федеративното устройство на страната и дори смесената икономика, те продължават да зависят от финансовата подкрепа на Пекин. В опит да контрират китайското проникване в Непал, през декември 2009, индийците организираха тържествено посрещане на отреклия се от престола последен непалски крал Гянендра.

Разбира се, почти никой не смята, че зачестилите в последно време резки словесни нападки между Китай и Индия могат да се трансформират в реални военни действия, но напрежението и враждебността са съвсем осезаеми. Според Пушпита Дас от делхийския Институт за отбранителни изследвания и анализи на проблемите на сигурността, „китайците искат да проверят, докъде могат да стигнат в провокациите срещу Индия”. Общата граница на двете държави е дълга 3500 км. От индийска страна тя преминава от североизточните щати, засегнати от действията на местните бунтовници, до ледниците на Ладакх, в Северен Кашмир. Китайският район на границата също не е спокоен. Там са автономните райони Тибет и Синцзян, населен с мюсюлмани-уйгури, които през миналата година за пореден път се разбунтуваха срещу китайските власти. Както е известно, през 1962, по време на кратката индийско-китайска война, в резултат на изненадващо и мълниеносно нападение, Китай успя да завладее част от индийската територия, което беше прието от Делхи като унизително оскърбление. През 1967 по границата отново имаше сблъсъци, но след 1993 ситуацията там изглежда спокойна, макар че самата граница още не е демаркирана напълно. Днес обаче става дума не за територии, а за сфери на влияние и позиции на световната сцена. Днешен Китай е изключително мощен икономически колос, но след подписаното, през 2008, споразумение между САЩ и Индия в сферата на ядрената енергетика за мирни цели, Пекин все повече се тревожи от нарастващото индийско влияние. Според един от авторите на появилия се наскоро бестселър „Преследвайки Дракона” - Мохан Гурусвами, „става дума за надпревара между две системи: хаотичната и зле управлявана демократична Индия и дисциплинираният и управляван с твърда ръка Китай”. В тази надпревара САЩ се опитват да съхранят добрите си отношения и с двамата играчи. Тоест, Америка е принудена да крепи баланса, като за нея това може да се окаже най-голямото геополитическо предизвикателство през ХХІ век.

Разбира се, правилата на геополитическата игра доста са се променили, в сравнение с 1962. Днес Китай е здраво свързан с икономиката на САЩ и притежава американски ценни книжа на стойност 797 млрд. долара. Президентът Барак Обама гледа да не дразни излишно китайските лидери, затова отказа да се срещне с мразения от тях Далай лама, в навечерието на посещението си в Пекин, през декември 2009. В същото време, САЩ задълбочават тесните си връзки с Индия във военната сфера. Благодарение на постигнатото през 2009 споразумение за мониторинг, американският военно-индустриален комплекс вече може спокойно да продава на Индия технологиите си. „В международен аспект, Индия вероятно е най-важната за нас държава – признава президентът на филиала за космическа военна техника на компанията Honeywell Aerospace Гарет Микита, който наскоро се появи в Делхи за да преговаря с индийското правителство. Компанията му е един от двамата кандидати за поръчката за замяна на двигателите на 300 индийски изтребители Jaguar, на стойност 5 млрд. долара.

Новата индийска военна доктрина

През януари 2010, командващият на индийските сухопътни сили генерал Дийпак Капур заяви, по време на учебен семинар на командването, че Индия се готви за война на два фронта – срещу Пакистан и Китай, с което предизвика световна сензация. Според него, това се прави в рамките на мащабна програма за преразглеждане на остарялата индийска военна доктрина и привеждането и в съответствие със ставащия все по-вероятен стратегически сценарий и повишаване надеждността на т.нар. стратегия на „студения старт”.

След като укрепи настъпателния си потенциал за евентуален сблъсък с Пакистан, чрез създаването (през 2005) на ново Югозападно военно командване, сега Индия концентрира усилията си за създаването на достатъчно мощна военна преграда срещу североизточния си съсед Китай. Генерал Капур заяви, че занапред акцентът в индийската военна доктрина ще се разпределя равномерно между западното и североизточното направления.

Както можеше да се очаква, Пакистан реагира моментално, определяйки тази стъпка на Индия като доказателство за „хегемонистично и шовинистично мислене”, обвини я в „откровена злонамереност” и призова международната общност да обърне внимание на случващото се в тази страна. В същото време, пакистански официални представители подчертаха, че не бива да се подценява способността и решителността на Исламабад „да провали коварните индийски планове за ерозия на сигурността на Пакистан”. Тази реакция беше съвсем очаквана, тъй като с нейна помощ пакистанските служби за сигурност откриха поредния повод да обяснят на американците, защо се налага основната част от пакистанската армия да остане на границата с Индия, вместо да воюва срещу талибаните.

Реакцията на Китай беше по-балансирана, нещо повече – Пекин предпочете да не засяга пряко този въпрос, вероятно за да не навреди на стартиралия наскоро диалог между двете страни на ниво министри на отбраната. От друга страна, през последните години, китайските анализатори демонстрират неприкрита тревога от нарастващите военни амбиции на Индия и фундаменталната (според тях) промяна на военната и стратегия от отбранителна към „настъпателна и агресивна”.

Както е известно, Каргилският конфликт от 1999 разкри уязвимото положение на Индия и за Пакистан стана ясно, че  тя не е в състояние да реагира достатъчно бързо и ефективно. Тогава индийците успяха да надделеят и да изтласкат пакистанската армия отвъд контролната линия само защото фронтът на сблъсъка не надвишаваше 150 км, в района на Каргил.

След терористичното нападение срещу индийския парламент през 2001 последва поредната фаза в изострянето на противопоставянето между индийската и пакистанска армии по контролната линия в Кашмир, като Индия за пореден път не съумя да нанесе значителни загуби на Пакистан заради липсата на достатъчно модерна военна техника и уреди за нощно виждане, без чиято помощ няма как да бъдат нанасяни точкови „хирургични” удари по противника.

Ядреният аспект също е от голямо значение, тъй като и във връзка с него, отделни фигури, свързани с пакистанските специални служби, започнаха да демонстрират склонност към опасен авантюризъм. Съзнавайки, че Делхи не иска ескалация на конфликта, опасявайки се, че той може да прерасне в ядрена война, въпросните кръгове, свързани с армията и разузнавателните служби на Пакистан, се ориентираха към провокиране на въоръжени сблъсъци с използване на паравоенни формации.

От индийска гледна точка, подобно развитие е парадоксално: от една страна, наличието на ядрено оръжие направи конвенционалната война с Пакистан ненужна, от друга обаче се налага да се търсят начини за водене на ограничени бойни действия срещу тази страна, без да се минава границата и да се допусне ядрен сблъсък. Ядреното оръжие позволи на Пакистан да не се опасява от мащабно индийско настъпление, както и да привлече вниманието на световната общественост към случващото се в Индустан.

След 2002, индийската армия се опита да лансира нова военна доктрина – т.нар. доктрина на „студения старт”, която, на практика, залагаше на воденето на „малка война”, под закрилата на „ядрения чадър”. Тоест, индийските стратези съсредоточиха усилията си за разработването на стратегия, даваща им възможност бързо и решително да нанасят ограничени удари по Пакистан, включително да окупират отделни участъци от територията му, след което да ги ползват като разменна монета при пазарлъците след прекратяването на конфликта.

Тази доктрина все още е във фаза на разработка, като не е съвсем ясно, доколко ефективно ще може да се гарантира ограничеността на конфликта, тъй като Пакистан може да бъде принуден да премине ядрения праг, от страх, че ще бъде разгромен. Освен това, флотът и авиацията не подкрепят амбициите на сухопътните сили, а и правителството не демонстрира особен интерес към разработваната от тях доктрина.

Вследствие на това, доктрината на „студения старт” продължаваше да се дискутира в тясно ограничен кръг, докато индийските органи за сигурност търсеха варианти за нова политика спрямо Пакистан. Днес, доктрината все още е във фаза на разработка. За практическата и реализация ще се наложи закупуването на голямо количество високотехнологична военна техника, което да позволи радикално да бъде повишена мощта на индийската армия.

Междувременно, през последните години Пакистан усилено купуваше от САЩ нови военни технологии, използвайки факта, че активно участва във „войната с тероризма”, а Китай също модернизира армията си с ускоряващи се темпове. На този фон, модернизацията на индийската армия изостава поне с десетина години. Говорейки за необходимостта страната да се готви за война на два фронта, генерал Капур каза нещо очевидно. Индийските въоръжени сили задължително следва да се готвят за подобна война, имайки предвид каква заплаха за сигурността на страната представляват нейните съседи, още повече че висшите военни в Пакистан и Китай също анализират възможностите за бъдещ конфликт с Индия. Следва да е ясно обаче, че, за разлика от Пакистан и Китай, в Индия със стратегическо планиране се занимава почти изключително политическото ръководство на страната, а поне засега то не е поело ясен ангажимент да се включи в разработката на толкова дискутираната нова военна доктрина.

Мишената са китайските спътници

Сред възможностите Индия „отново да се върне в играта” и да противопостави нещо реално на застрашително нарастващата китайска военна мощ, е ускоряването на индийската програма за противоракетна отбрана (ПРО) и поставяне на акцента в нея върху противоспътниковите системи. Възможно е този въпрос да е бил обсъждан и при посещението на американския държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс в Делхи, в началото на февруари 2010.

„В Делхи не са забравили, как относителното изоставане на Индия в развитието на стратегически настъпателни системи (т.е. на ядреното оръжие) доведе до понижаване на статута и при подписването на Договора за неразпространение на ядреното оръжие през 1968, вкарвайки я в категорията на неядрените държави – подчертава Сурабх Гупта, старши анализатор в Международната асоциация Самуелс във Вашингтон – затова, с първоначалната подкрепа на предишния американски президент Буш-младши, беше стартирана програмата за противоракетна отбрана, позволяваща трансформирането и в противоспътникова. В Делхи не искат да повтарят старите грешки и разчитат, че ако някога върху подобни стратегически отбранителни системи и технологии бъде наложена международна забрана, Индия вече ще е преминала техническата граница в тази област и признаването на този и статут ще бъде включено във всяко бъдещо споразумение”.

Внимателно следейки китайските стъпки в сферата на военните космически технологии, особено след като (през януари 2007) Китай стана третата държава в света наред със САЩ и Русия, притежаваща технология за унищожаване на сателити в орбита, Делхи открито обяви намерението си да съперничи на Пекин в тази област. „Това не бива да ни учудва. Индия се безпокои да не изостане, следователно, ако Китай има програма за изграждане на противоспътникова отбрана, Индия също иска да има такава” – посочва известният израелски експерт в сферата на отбраната (и бивш шеф на ракетните войски на Израел) Узи Рубин.

Разбира се, Китай не беше споменат изрично от генералния директор на индийската Организация за изследване и развитие на отбраната В.К. Сарасват, когато обяви (през февруари 2010), че страната му е започнала да разработва противоспътникови системи. Сарасват подчерта, че Индия „работи за гарантиране на космическата сигурност и защитата на собствените си спътници. В същото време работим по проблема, как да преградим достъпа на противниците си до нашите космически средства”. Нещо повече, той потвърди, че „Индия създава технологични блокове, които могат да се използват за неутрализирането на вражеските спътници”. Тук е мястото да напомним и за твърдението на бившия индийски президент ( и ключова фигура в ядрената и космическа програми на страната) Абдул Калам, че „Индия може да прихване и унищожи всеки обект в радиус от 200 километра и ще го направим, ако територията ни е застрашена”.

Изявленията на Сарасват определено дестабилизираха стратегическото южноазиатско уравнение на САЩ, които се опитваха да направят всичко възможно за да гарантират регионалната стабилност. В този смисъл, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс беше неприятно изненадан от решението на Делхи за ускоряване на противоспътниковата си програма тъкмо в навечерието на посещението му в Индия. САЩ очевидно се безпокоят за последиците от това решение за регионалната стабилност, имайки предвид растящата им загриженост за ситуацията в Пакистан, където китайците разполагат с достатъчно лостове за влияние.

В този смисъл, намерението на Пекин да продължи проверката на собствените си технологии за ПРО със среден обсег (обявено само няколко дни след приключване посещението в Китай на индийски секретар по сигурността Прадип Кумар) има знаков характер.

Решението на Вашингтон да заложи на Индия, като предпочитан клиент в сделките с модерни военни технологии и стратегическа бариера срещу Китай, не се съчетава добре с усилията му за укрепване на регионалната стабилност и при всички случаи не е оптималния начин за постигане на значим прогрес в Южна Азия. Което представлява много сериозна дилема за САЩ.

В началото на 2010 целите на Индия изглеждат достатъчно ясни. Страната твърдо възнамерява да изгражда система за ПРО и тясно свързана с нея система за противоспътникова защита. И, ако за първата може да се приеме, че не е насочена толкова срещу Китай, колкото срещу Пакистан (или дори Иран), мишена на втората очевидно са именно китайските военни спътници. Отделен (макар и немаловажен) въпрос е, дали за изграждането на тези системи Индия ще разчита на САЩ, на Русия или на Израел. Това което Делхи действително иска, е максимално бързото разгръщане на технологиите, свързани с противоспътниковите системи, защото усеща, че китайското лидерство в тази сфера застрашително нараства. „Индийската ПРО все още е в зародиш. Страната например не разполага с инфрачервен сензор, който е абсолютно необходим за проследяването и окончателното насочване – отбелязва Сурабах Гупта – Китайците обаче очевидно имат такива технологии, защото вече доказаха, че могат да следят и свалят спътници”.

САЩ и НАТО влизат в играта

Междувременно, в началото на февруари, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен обяви, че пактът следва да се превърне в „център на мрежа от партньорски отношения в сферата на сигурността и провеждане на консултации по проблемите на международната сигурност”, като за целта установи особено тесни отношения с такива държави, като Индия и Китай. На конференцията по въпросите на сигурността в Мюнхен, той подчерта, че в съвременната епоха на глобална нестабилност заплахите за Европа и Северна Америка, включително тероризма, кибератаките, енергийната нестабилност, пиратството и климатичните промени, се генерират далеч извън пределите на алианса и за да се справи ефективно с тях НАТО трябва да създаде „по-силна и по-всеобхватна коалиция, в рамките на която да играе ролята на ядро”.

Тоест, идеята на Расмусен е да се създаде, около Северноатлантическия алианс, постоянна мрежа за консултации и сътрудничество, в която да участват и други ключови международни играчи, като Китай, Индия и Русия. Позицията му беше подкрепена и от германския военен министър Карл-Теодор цу Гутенберг, според който „целта ни е трансатлантичекото сътрудничество да се допълни, по един естествен начин, от транстихоокеанското сътрудничество. Трябва да си отговорим на въпроса, как да градим отношенията между НАТО и Китай и как да институционализираме диалога по проблемите на сигурността с Индия”.

Бившият китайски посланик в Германия Май Чжаоронг реагира предпазливо на лансираните от Расмусен идеи. В интервю за агенция Синхуа, той подчерта, че от една страна това е признание за нарастващата роля на страната му за решаване на глобалните проблеми (доказателство за което бе и речта, произнесена от китайския външен министър на мюнхенската конференция), „от друга страна обаче, всичко това все още ми изглежда твърде схематично и детайлите тепърва следва да бъдат обсъдени. По правило, западните държави са концентрирани върху собствените си интереси, затова когато стигнем до подробностите, може да се окаже, че е налице конфликт на интереси. Освен това, трябва да сме наясно, дали подобно споразумение, няма да ерозира позициите на ООН”.

Тази сдържаност се обяснява най-вече с факта, че НАТО се доминира от Вашингтон, чиито противоречия с Пекин, включително в Централна и Южна Азия, както и в Индийския океан, напоследък се задълбочават.  Според редица американски медии, Китай, който получава значителна част от необходимия му петрол от Персийския залив, се опитва да реализира в Индийския океан т.нар. стратегия на „бисерната огърлица”, създавайки си бази по крайбрежието на редица страни от региона. Споменават се, в частност,  пристанищата Янгон (Мянма), Хамбантота (Шри Ланка) и Гуадар (Пакистан).

В тази връзка, британският „Дейли Телеграф” цитира китайския адмирал Ин Чжуо, според който страната му проучва възможността за изграждане на база за снабдяване в Аденския залив, която да улесни участието и в борбата срещу сомалийските пирати (както е известно, китайски бойни кораби вече патрулират в района).

Впрочем, Китай не само внася огромни количества петрол, но и участва в добива му. През 2009, най-голямата китайска компания CNPC увеличи добива на петрол в чужбина с 12%, в сравнение с 2008, като той достигна 70 млн. тона. От това количество, 15 млн. т са добити в Судан, над 18 млн. т – в Казахстан, а 10 млн. т – в Латинска Америка. В Пекин са наясно, че при внезапно изостряне на военно-политическата ситуация и нов бум на „международния тероризъм”, петролният транзит по традиционните морски маршрути може да стане проблематичен. Което определя и огромния китайски интерес към постсъветска Централна Азия. Вече няколко години функционира петролопроводът, свързващ Китай с Казахстан, постигнати бяха и няколко споразумения с Русия за петролни доставки на фиксирани цени и то не само по Транссибирската жп линия, а и по тръбопроводи. Въпреки това обаче, през следващите години китайската икономика няма да може да работи нормално без вноса по море на арабски и ирански петрол.

Както вече неколкократно споменах, в геополитическите си комбинации, американските анализатори и стратези отреждат на Индия ролята на „балансьор” на Китай в региона и своеобразен „притегателен полюс” за суровинните ресурси на държавите от Средния Изток и Централна Азия. В някои медии например се цитира документ, според който, през 2006, тогавашният президент Джордж Буш-младши е поставил като стратегическа цел „пренасочването” на ресурсите на централноазиатския регион към Южна Азия (т.е. към Индия). Като очевидната цел е да се предотврати очертаващата се ориентация на петролния и газов износ на централноазиатските държави към Китай.

Именно в този контекст могат да се разглеждат и два грандиозни, но все още нереализирани енергийни проекта. Първият е за газопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия. Засега реализацията му се бави заради войната в Афганистан, но той е напълно осъществим, ако Вашингтон наистина реши да предаде властта на умереното крило на Движението Талибан, ползващо се със значителна подкрепа сред местното население. Формално, САЩ вече са постигнали целите си в Афганистан, лишавайки Ал Кайда от тренировъчните и лагери в тази страна. Както признава и съветникът на Обама по националната сигурност генерал Джеймс Джоунс „Присъствието на Ал Кайда в Афганистан значително намаля, като, според експертни оценки, максималният брой на членовете и не надминава 100 човека, действащи на територията на страната, без да разполагат с бази и възможност да организират нападения срещу нас и съюзниците ни”.

Вторият проект е за газопровода Иран-Пакистан-Индия, преговори за чието изграждане се водят от 1995 насам. Предполагаемата му пропускателна способност е 55 млрд. куб. м годишно, като 62% от тях са предназначени за Индия, а останалите – за Пакистан. Първият етап на проекта, който би трябвало да приключи през 2014, включва участъка Иран-Пакистан. Той ще гарантира на пакистанската икономика до 11 млрд. куб. м газ, с възможност за по-нататъшното им удвояване. В ресурсна база на газопровода трябва да се превърне гигантското иранско газово находище Южен Парс, чиито запаси се оценяват на 14 трилиона куб. м.

На пръв поглед, подобна хипотеза може да звучи странно, но истината е, че далеч не всички принадлежащи към американския елит подкрепят по-нататъшното влошаване на отношенията с Иран, още по-малко пък съмнителната (по отношение на евентуалните резултати от нея) военна операция срещу ядрените му обекти. От една страна, официален Вашингтон, подложен на силния натиск на произраелското лоби в Конгреса, продължава да настоява за стриктен международен контрол върху иранските ядрени изследвания и въвеждане на нови, по-сурови санкции. От друга обаче, хора като Збигнев Бжежински, който се ползва с голям авторитет в американските политически среди, настоява за мирно урегулиране на отношенията на САЩ с Иран. Според него, нормализацията на отношенията с Техеран ще позволи на Америка да реши много международни проблеми в региона.

Влиятелната група анализатори около Бжежински смята за целесъобразно да се даде възможност на Иран да се включи в реализацията на големите международни газови проекти. Това би намалило зависимостта му от износа на петрол, включително за Китай. Тоест, в крайна сметка, отново става дума за преориентиране, по чисто геополитически съображения, на основните потоци ирански петрол. Очевидно, именно сдържането на Китай (включително и с помощта на Индия и дори на Иран) се превръща в една от основните цели на външната и военна политика на САЩ, през следващите няколко десетилетия.

Заключение

От всичко казано дотук става ясно, че китайците се опитват да реализират по отношение на Индия добре познатата геополитическа „тактика на анакондата” (сходна с онази, която САЩ се опитват да приложат спрямо Русия), т.е. постепенното и „обкръжаване”, съпроводено с генериране на напрежение по индийските граници. Тази тактика е обусловена от задълбочаващото се съперничество между двете гигантски държави не само за лидерските позиции в (Южна) Азия, но и за ключово място в новото глобално разположение на силите. Интересно е, че и двете се опитват да поддържат добри отношения със САЩ, но при това преследват различни цели. За Делхи например, е важно да се превърне в привилегирован партньор на Вашингтон в региона, като за това индийците са готови да следват руслото на американската политика (включително да осигурят стратегическа подкрепа на САЩ в Афганистан). Пекин обаче има по-големи амбиции: той претендира или за равноправно партньорство с американците, включващо ясно разграничаване на сферите им на влияние в Азия (при което китайците да получат контрола над Източна Азия), или пък ще се опита да „задуши САЩ в партньорските си обятия”, превръщайки се в по-важния играч в тандема, който Бжежински нарече Г-2, а други – Кимерика.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В началото на тази година се случиха доста събития, свързани с военните проблеми, както и с въпросите на сигурността в Европа и Азия, като повечето от тях бяха концентрирани в твърде кратък период от време (по-малко от седмица), по време на който се провеждаха срещи, правеха се изявления и се лансираха нови инициативи по широк кръг от въпроси: от създаването на противоракетен щит до безпрецедентната ескалация на най-мащабната в момента война, водена в света, и от новата система на европейска сигурност до новата руска военна доктрина.

Вече цяло поколение ни дели от края на студената война, почти толкова време мина и от разпадането на Съветския съюз. Последните събития обаче ме накараха да си припомня едно друго десетилетие, от един вече отминал век. Преди повече от двайсет години основните световни новини бяха свързани с войната в Афганистан, както и с породилото много спорове разполагане на ракети със среден радиус в Европа.

Двайсет години по-късно вече не съществува нито Съветският съюз, нито Варшавският пакт, остана само силно отслабената и орязана Русия. Междувременно, Съединените щати и НАТО осъществиха безпрецедентна по мащабите си милитаризация на Европа (на практика почти целият континент беше подчинен на доминирания от САЩ военен блок) и стартираха мащабна настъпателна операция в Южна Азия, където днес се води най-продължителната война в новата история на света.

От 44-те държави от Европа и Южен Кавказ (като изключим държавите-джуджета и създадената с помощта на НАТО квази-държава Косово), само шест: Беларус, Кипър, Малта, Молдова, Русия и Сърбия, съумяха да избегнат включването на свои военни в коалицията на НАТО и изпращането им на предната фронтова линия в Афганистан. Смятам че съвсем скоро броят на тези държави още повече ще намалее.

От тези 44 държави, само две – Русия и Кипър, не са членки на НАТО или участници в преходната програма „Партньорство за мир”, макар че Кипър е подложен не силен натиск да се включи в нея.

На 4 и 5 февруари 2010, министрите на отбраната на всичките 28 членки на НАТО се събраха в Истанбул, като основно внимание беше отделено на войната в Афганистан, разполагането на военен контингент в Косово и плановете за разширяване на глобалната противоракетна система (ПРО) в Източна Европа и Близкия изток. Срещата се проведе само осем дни след двудневното съвещание на Военния комитет на НАТО в Брюксел, в което участваха 63-мата шефове на военните министерства на страните-членки и държавите, предоставящи свои военни контингенти на пакта (Troop Contributing Nations, както ги наричат в самия алианс), сред които бяха и високопоставени представители на министерствата на отбраната на Израел и Пакистан. То беше посветено на войната в Афганистан, както и на новата стратегическа концепция на НАТО, която ще бъде приета на срещата на върха на пакта, по-късно през тази година.

Командващият на 150-хилядния контингент на САЩ и НАТО в Афганистан генерал Стенли Маккристъл присъства и на двете съвещания, а шефът на Пентагона Робърт Гейтс лично ръководеше работата на второто. При това, беше отбелязано, че „Афганистан, както и противоракетната отбрана, са примери за новите приоритети и Гейтс би искал НАТО да съсредоточи вниманието си върху тях” (1).

Както отбелязаха мнозина от ръководителите на военните делегации, участвали в срещата на 63-мата в Брюксел, сферата на действия на НАТО през последното десетилетие излезе далеч извън пределите на Европа и Северна Америка. Намиращите се в Афганистан, под егидата на пакта, военни части бяха събрани от всички обитаеми континенти, включително от Близкия изток и Океания. Австралия изпрати там най-големия (1500 души) контингент от всички държави, които не са членки на НАТО, а такива неевропейски държави, като Армения, Азербайджан, Бахрейн, Колумбия, Египет, Грузия, Нова Зеландия, Сингапур, Южна Корея и Обединените арабски емирства или вече са изпратили, или съвсем скоро ще изпратят свои бойци в Афганистан.

Новата руска военна доктрина

Още на първия ден от съвещанието на военните министри от НАТО в Истанбул, румънският президент Траян Басеску обяви, че е отговорил положително на молбата на администрацията на Барак Обама за разполагане на прехващащи ракети на територията на страната. Това стана пет седмици след съобщението, че нови прехващащи ракети Patriot ще бъдат разположени в онази част на Полша, която е само на половин час път с кола до най-западната граница на Русия (авторът очевидно има предвид Калининградския анклав – б.р.). На следващия ден (5 февруари), след като минаха вече два месеца от изтичане срока на действие на Договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия (СНО), подписан от САЩ и Русия и регулиращ процеса на съкращаване на ядрените въоръжения и средствата за доставката им (2), руската информационна агенция „Интерфакс” съобщи, че президентът Дмитрий Медведев е одобрил новата руска военна доктрина и основните принципи на политиката на ядрено сдържане, до 2020 (3).

Същият източник цитира мнението на зам. секретаря на Съвета за сигурност и бивш началник на Генералния щаб Юрий Балуевский по повод на новата доктрина: „Планира се да се развива наземният морският и въздушният компоненти на ядрената триада. Русия трябва да гарантира последователното си демократично развитие, използвайки такъв гарант за стабилността и, като ядреното оръжие... Тя си оставя правото да използва ядрено оръжие, ако бъде застрашено съществуването и като държава.” (4).

„В доктрината подробно са описани 11 външни заплахи за Русия, седем от които са свързани със Запада – се подчертава в анализ на индийския вестник The Hindu, в който се посочва, че – Разширяването на НАТО на изток, както и стремежът и да осъществява глобални функции, се определят като най-голямата заплаха за Русия”.

„Съединените щати – продължават индийските анализатори – са източник и на други сериозни заплахи, упоменати в доктрината, макар че тази страна нито веднъж не се споменава поименно в документа. Става дума за опитите за дестабилизиране на отделни страни и региони, което води до нарушаване на стратегическата стабилност; увеличаване на военния потенциал в съседните държави и прилежащите морски акватории; създаване и разполагане на елементи от стратегическата система за ПРО, а също милитаризация на космоса и разполагане там на свръхточни неядрени стратегически оръжия”.

Що се отнася до момента, в който бе одобрена новата руска военна доктрина, вестникът го свързва с неотдавнашното решение на САЩ за създаване на противоракетен щит, както и с продължаващите преговори между Москва и Вашингтон по договора за СНО.

„Новата отбранителна доктрина беше официално одобрена и публикувана само ден след като Румъния обяви за планираното разполагане на нейна територия на прехващащи ракети, като част от глобалния противоракетен щит, против които рязко се обявява Русия. Преди това бе съобщено, че Москва е отложила приемането на доктрината, подготвена още през миналата 2009, за да не усложнява преговорите си с Вашингтон за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия, които продължават и в момента” (5).

Подобна констатация беше направена и в съобщението на китайската информационна агенция Синхуа: „Анализаторите посочват, че решението на Румъния бе взето в критичния момент, когато Вашингтон и Москва се подготвяха за подписването на новия договор, който трябваше да замени Договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия (СНО-1).  Затова тази стъпка може да попречи на затоплянето в руско-американските отношения и да се окаже изпитание за здравината на двустранните връзки” (6).

В раздела на новата руска военна доктрина (която е достъпна на руски на сайта www.news.kremlin.ru/ref_notes/461), озаглавен „Основните външни опасности”, се обръща внимание на следните, пораждащи загриженост въпроси и, най-вече, на първия измежду тях:

- Целта на НАТО да си присвои изпълнението на глобални функции в нарушение на международното право, както и да измести военната инфраструктура на държавите-членки на пакта към руските граници, включително и чрез разширяването на самия пакт;

- Опитите за дестабилизиране на ситуацията в отделни държави и региони и ерозиране на стратегическата стабилност;

- Разполагането на военни контингенти на чужди държави (и блокове) в съседни на Русия и съюзниците и територии, както и в прилежащите акватории;

- Създаването и разгръщането на системи за стратегическа противоракетна отбрана, ерозиращи глобалната стабилност и нарушаващи формиралия се силов баланс в ядрената сфера, а също милитаризиране на космическото пространство и разгръщане на стратегически неядрени системи с висока точност на поразяване;

- Териториалните претенции към Русия и съюзниците и, както и намесата във вътрешните им работи;

- Разпространението на оръжията за масово унищожаване, ракети и ракетни технологии и увеличаването броя на държавите, притежаващи ядрено оръжие;

- Нарушаването, от отделни държави, на международните споразумения, както и невъзможността да бъдат ратифицирани и прилагани вече подписаните международни споразумения за ограничаване и съкращаване на въоръженията;

- Използването на военна сила на териториите на съседни на Русия държави, в нарушение на Устава на ООН и другите норми на международното право;

- Ескалация на въоръжените конфликти на територии, прилежащи на Русия и нейните съюзници.

На 46-тата годишна конференция по сигурността в Мюнхен, провела се на 6 и 7 февруари 2010, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен заяви: „Длъжен съм да отбележа, че тази нова доктрина не отразява реалността”, макар внимателният анализ на съдържащите се в нея девет пункта да потвърждава, че тя отразява реално съществуващата ситуация. За съжаление, след като румънският президент обяви, че американските ракети ща бъдат разположени в страната му, беше публикувано и официално заявление на Външното министерство на Румъния, в което, в частност, се казва следното: „Румъния беше и си остава последователен привърженик на проектите на НАТО за постепенната и последователна разработка на системата за ПРО в Европа... Решението ни да участваме в системата на САЩ е в пълно съответствие с това, което бе решено по този въпрос на срещата на НАТО в Букурещ, през 2008, както и в Стасбург/Кел, през 2009” (7).

През първия ден от работата на Мюнхенската конференция по сигурността, руският външен министър Сергей Лавров отбеляза в изказването си: „С разпадането на Съветския Съюз и Варшавския договор възникна реална възможност ОССЕ (Организацията са сигурност и сътрудничество в Европа) да се превърне в пълноправна организация, гарантираща равна сигурност за всички държави от евроатлантическата зона. Тази възможност обаче беше пропусната, като вместо това бе избран курс към разширяване на НАТО, което означаваше не само запазване на линиите, разделящи Европа по време на студената война, с различни нива на сигурност, но и изместването на тези линии на изток. На практика, ролята на ОССЕ беше ограничена до функцията да обслужва тази политика, с ангажимента и да наблюдава развитието на хуманитарните проблеми в постъсъветското пространство”.

След това, Лавров анализира причините за неуспеха на някои мерки, взети след края на студената война в Европа: „Фактът, че принципът на неделимост на сигурността не се прилага в ОССЕ, едва ли се нуждае от доказателства. Да си припомним бомбардировката на Федеративна република Югославия през 1999, когато група страни-членки на ОССЕ, обвързани с тази политическа декларация, осъществиха агресия срещу друга членка на ОССЕ, която също беше декларирала лоялността си към нейните принципи... Всички си спомняме и трагедията от август 2008 в Южен Кавказ, когато една държава-членка на ОССЕ, поела редица задължения за неизползване на сила, използва такава сила, включително и против миротворческите части на друга държава-членка на ОССЕ, в нарушение не само на постановките от Хелзинската декларация, но и на конкретните миротворчески споразумения, свързани с грузинско-осетинския конфликт и изключващи употребата на сила” (8).

Реакцията на НАТО

На следващия ден, шефът на НАТО Расмусен не съумя да даде адекватен отговор на обвиненията, че непрекъснатото разширяване на ръководената от него организация на изток застрашава мира и сигурността в Европа. Вместо това, той се опита да оправдае използването на военната мощ на пакта далеч извън пределите на Стария континент, във всички точки на света.

Расмусен заяви, че „в условията на отсъствие на сигурност в глобален мащаб, защитата на територията ни следва да започва далеч отвъд пределите на нашите граници” и призова „НАТО да се превърне в глобален форум за обсъждане проблемите на сигурността”.

В речта му се съдържаше и призив за „трансформирането на НАТО, като дейността и се прехвърли на качествено ново равнище и алиансът бъде обвързан по съвършено нов начин с една по-широка международна система”.

Тоест, излиза, че Русия не може да предлага обща система за сигурност в Европа, докато НАТО може да настоява за създаването на глобална система. Не без известна гордост, Расмусен обяви, че действащите под егидата на пакта Международни сили за съдействие на сигурността в Афганистан „ще бъдат увеличени, през настоящата 2010, с повече от 30 000 души”, като това ще се случи в една отдавна съсипана страна, която НАТО превърна в бойно поле на кървав въоръжен конфликт.

Генералният секретар не само че не изрази съмнение относно тази война, която се води в страната вече десета календарна година и в хода на която всеки ден загиват все повече хора, но дори я представи като модел за целия свят: „Полученият от нас опит в Афганистан... ми позволява да премина към другия въпрос – необходимостта от превръщането на НАТО във форум за консултации при обсъждането на глобалните проблеми на сигурността... НАТО представлява рамкова структура, която вече е доказала уникалната си възможност да обединява консултациите по въпросите на сигурността, военното планиране и провеждането на реални операции и, която значително надхвърля самите членки на пакта. В тази връзка, още веднъж ще ви кажа – вижте Афганистан” (9).

Председателят на Комисията по международните отношения на руската Дума Константин Косачев също взе участие на конференцията в Мюнхен. Там той, в частност, заяви: „Мисля, че днес проблемът на НАТО е, че пактът се развива обратната посока, т.е. все повече се старае да действа в глобален мащаб, докато мисленето му остава на локално равнище... В момента, в който НАТО излезе извън границите си, действията му престават да бъдат само вътрешен проблем на алианса”. Освен това, той „обвини пакта, че е провокирал грузинско-руския конфликт с обещанията, дадени на Тбилиси, за бъдещото му членство в НАТО...” (10).

Руският вицепремиер и бивш военен министър Сергей Иванов също направи изказване в Мюнхен. Засягайки въпроса за проточилите си преговори за СНО, той отбеляза: „Не може да се говори сериозно за съкращаване на ядрените потенциали, когато една ядрена държава усилено работи по разполагането на системи за защита против средствата за доставка на ядрени бойни глави, с които разполагат други държави” Освен това, той напомни на участниците в конференцията, че „в началото на 90-те, Русия едностранно съкрати със 75% ядрения си арсенал, но САЩ не предприеха аналогични ответни стъпки и дори не изтеглиха въоръженията си от Европа” (11).

Една от водещите руски информационни агенции пък подчерта, че „Николай Патрушев (секретарят на руския Съвет за сигурност – б.р.) рязко разкритикува НАТО заради непрекъснатите опити за разширяване на пакта, включително подкрепата за стремежа на правителствата на Грузия и Украйна, страните им да станат негови членки. Освен това, той обвини НАТО че е въоръжила и подготвила Грузия за нападението срещу Южна Осетия и Абхазия и отбеляза, че държавите от пакта продължават да доставят оръжие за Грузия, въпреки протестите на Русия” (12).

Основателността на руските опасения беше потвърдена на 9 февруари, когато в Украйна стартира 10-та ежегодна седмица на НАТО, а паралелно с това грузинското правителство „одобри националната програма за сътрудничество с НАТО за 2010”. Както е известно, тази инициатива беше предложена от пакта непосредствено след нахлуването на грузинската армия в Южна Осетия и последвалата война с Русия, през август 2008.

Войната на Балканите, войната в Южна Азия, войната в Южен Кавказ. Това ли е моделът, който НАТО призовава да бъде наложен на глобално равнище? С изместването на границите на пакта все по на изток, в тази посока се прехвърлят войници и военна техника, военно-въздушни бази и елементи на противоракетната отбрана.

Продължаващата конфронтация

На 9 февруари,  началникът на Генералния щаб на руската армия Николай Макаров предупреди, че „разработването и разполагането на (американския) ракетен щит са насочени против Руската Федерация” (14). Освен това, той отбеляза, че „различията ни със Съединените щати, във връзка с плановете за създаването на противоракетен щит, пречат на работата по договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия” между Вашингтон и Москва и „тези противоречия засега не позволяват подписването на договора” (15).

„Договорът за стратегическите настъпателни оръжия, по който работим в момента – подчерта Макаров – следва да отчита връзката между отбранителното и настъпателно стратегическо оръжие. Тази връзка е много тясна, защото те са абсолютно взаимнозависими. И няма как да не вземем предвид системата за противоракетна отбрана”.

Няколко дни преди това говорителят на руското Външно министерство Андрей Нестеренко потвърди искането на страната си за изтегляне на американските ядрени оръжия от Европа. Той отбеляза, че „ние ще приветстваме изтеглянето на американското тактическо ядрено оръжие от Европа в САЩ. То следва да бъде съпроводено и от пълно и необратимо унищожаване на цялата инфраструктура, поддържаща разполагането на този вид оръжия в Европа”. Нестеренко отново изрази позицията на Русия, че „ядреното оръжие трябва да се разполага само на територията на държавата, която е негов собственик” (17).

Шест дни по-късно (т.е. на 10 февруари), сякаш за да илюстрират руските опасения и упорството на НАТО по този въпрос, турските медии цитираха изказването на бившия генерален секретар на пакта Джордж Робъртсън, който призна, че в Турция са разположени между 40 и 90 ядрени заряди (във военновъздушната база Инджирлик). Лорд Робъртсън направи това изявление в контекста на искането си американските ядрени бойни глави, които се намират на територията на Германия, да си останат там. Разбира се, той не е нито германец, нито американец. Той е бивш шеф на НАТО и затова смята, че има право да се произнася по решението на толкова сложни въпроси.

Пак на 10 февруари, началникът на канцеларията на полския президент Владислав Стасяк се появи във Вашингтон за да обсъди плановете за предстоящото разполагане на американските противоракетни комплекси с предно базиране Patriot PAC-3. Там той се срещна с представители на Съвета за национална сигурност, както и със сътрудници на Центъра за международни и стратегически изследвания (CISS). „Обсъждахме бъдещето на НАТО в контекста на новата стратегическа концепция, както и актуални въпроси, свързани с пакта и, особено, с практическото приложение на член 5 от Устава на организацията” – заяви той по-късно, визирайки възможността НАТО да осъществява военна намеса в защита на някой от членовете си.

Същият ден, официален представител на украинското Външно министерство изрази загриженост от разполагането на американски ракети в съседната на страната му Румъния. „Като румънски съседи – се посочва в неговото заявление – не можем да оставим без внимание плановете за разполагане на американски противоракетен щит в непосредствена близост до границите ни, особено имайки предвид, че някои негови елементи вероятно ще бъдат разположени в акваторията на Черно море” (19).

На свой ред, Владимир Воронин, който до септември 2009 беше президент на граничещата с Румъния и Украйна Молдова, предупреди, че плановете на САЩ за разполагане на техни ракети в Румъния и териториалните и води „могат да превърнат съседна Молдова във фронтова зона”. Освен това, той подчерта, че „румънската позиция по въпроса за американския противоракетен щит, както и откритата подкрепа на тези планове от сегашното ръководство на Молдова могат да имат катастрофални последици за сигурността на региона” (20).

Думите му ме карат да си припомня изказването на руските представител в НАТО Дмитрий Рогозин, който два дни преди това заяви, че „плановете на САЩ за разполагане на елементи на противоракетната отбрана в Източна Европа са предлог да се доближат още повече до руските граници”. Според него: „САЩ използват действията на Иран за глобализирането на противоракетната си отбрана”.

Четири дни след цитирания по-горе коментар, бившият молдовски президент Воронин заяви: „Разполагането на елементи на системата за противоракетна отбрана в Румъния връща Европа в ерата на студената война” и подчерта, че има „съмнения, дали американската система за ПРО е насочена само срещу Иран”. На свой ред, както съобщи руската агенция РИА Новости, лидерът на самообявилата се Приднестровска република Игор Смирнов е сондирал възможността там да бъдат разположени руски ракети „Искандер”, в отговор на решението на Букурещ (и, евентуално, на София) да се включи в американската ПРО.

Както е известно, през 2008, Пентагонът въведе в експлоатация ракетен радар и военна база в израелската пустиня Негев. В базата са разположени над 100 военни специалисти, а зоната на действие на радара е 2900 мили, т.е. почти три пъти повече от разстоянието между Израел и иранската столица Техеран. Радарът с предно базиране, работещ в х-честотен диапазон във военновъздушната база Неватим, може да следи цялата източна, както и по-голямата част от южна Русия. Тоест, колкото по-гръмко САЩ и съюзниците им от НАТО коментират уж нарастващата иранска заплаха, толкова по-плътен става изгражданият от Запада срещу Русия „кордон” от противоракетни установки.

Може ли НАТО да бъде гарант за сигурност?

На 10 февруари, местните медии обявиха, че „Чешката Република преговаря с администрацията на президента Обама за разполагането на нейна територия на команден център на модифицирания вариант на системата за противоракетна отбрана” (23).

На следващия ден, китайският посланик в Москва Ли Хюи даде интервю за една голяма руска информационна агенция, в което „потвърди загрижеността на Пекин, че американските планове за създаването на противоракетен щит могат да нарушат формиралия се стратегически баланс и стабилността и да породят определено напрежение”. Оценявайки обективно мащабите на американския противоракетен проект, той „подчерта, че създаването на глобална система за противоракетна отбрана ерозира международните усилия за предотвратяване разпространението на ядреното оръжие” (24).

За съжаление, неговите предупреждения, както и тези на Русия, бяха оставени без внимание от Вашингтон и съюзниците му от НАТО. На 12 февруари, Полша одобри Споразумението за статута на въоръжените сили (SOFA) със САЩ. Съгласно него, в Полша ще бъдат настанени 100 американски военни, които ще обслужват планираните да бъдат разположени на нейна територия противоракетни системи Patriot или SM-3 (25). Възможно е, това да се окаже първото официално потвърждение, че разполаганите на кораби и/или наземно базирани противоракетни комплекси с голям обсег Standard Missile-3, ще бъдат разположени край западните граници на Русия.

Пак на 12 февруари, българският министър-председател Бойко Борисов заяви, че САЩ възнамеряват да преговарят с правителството му за евентуалното разполагане на противоракетни комплекси за нанасяне на първи удар на територията на тази черноморски държава. На свой ред, американският посланик в София Джеймс Уорлик потвърди, че вече е имало някакви предварителни обсъждания. Българският премиер обясни склонността си да направи подобна рискована стъпка така: „Според мен, трябва да проявим солидарност. Ако сте член на НАТО, сте длъжен да работите за създаването на колективна сигурност” (26).

Имайки всичко това предвид, можем само да учудваме, защо руското правителство позволи на бившия американски държавен секретар Медлин Олбрайт и нейната „експертна група” да лансират новата си стратегическа концепция на провелата се през февруари среща в московския Институт за международни отношения, което помогна за превръщането и в по-скоро карикатурно мероприятие.

Очевидно, НАТО не е „провайдър” на услуги в сферата на международната сигурност, макар че именно за такъв опитва да се представи пактът напоследък. Алиансът не е достоен партньор на ООН – Световната организация, която така упорито се опитва да засенчи, превръщайки я в беззъба и жалка. Освен това, НАТО не е подходящ партньор и за редица други важни международни и регионална организации. Затова тя не може да бъде основа за създаването на какъвто и да било глобален „алианс на демокрациите”.

Бележки:

1. Bloomberg News, February 4, 2010

2. With Nuclear, Conventional Arms Pacts Stalled, U.S. Moves Missiles And Troops To Russian Border Stop NATO, January 22, 2010; http://rickrozoff.wordpress.com/2010/01/22/with-nuclear-conventional-arms-pacts-stalled-u-s-moves-missiles-and-troops-to-russian-border

3. Interfax, February 5, 2010

4. Ibid

5. Vladimir Radyuhin, New Russian doctrine sees NATO, U.S. as main threat The Hindu, February 7, 2010

6. Xinhua News Agency, February 8, 2010

7. Financiarul, February 6, 2010

8. Ministry of Foreign Affairs of the Russian Federation, February 8, 2010; http://www.mid.ru/brp_4.nsf/0/49F4C4EB6473C1E5C32576C500311EB4

9. NATO in the 21st Century: Towards Global Connectivity Speech by NATO Secretary General Anders Fogh Rasmussen at the Munich Security Conference; http://www.nato.int/cps/en/natolive/opinions_61395.htm?selectedLocale=en

10. Reuters, February 7, 2010

11. Russian Information Agency Novosti, February 6, 2010

12. Russian Information Agency Novosti, February 9, 2010

13. Georgia Times, February 10, 2010

14. Reuters, February 9, 2010

15. Reuters, February 9, 2010

16. Associated Press, February 9, 2010

17. Itar-Tass, February 4, 2010

18. Polish Radio, February 10, 2010

19. RosBusinessConsulting, February 10, 2010

20. Russian Information Agency Novosti, February 7, 2010

21. Bloomberg News, February 5, 2010

22. Voice of Russia, February 11, 2010

23. Prague Post, February 10, 2010

24. Voice of Russia, February 11, 2010

25. Deutsche Presse-Agentur, February 12, 2010

26. Reuters, February 12, 2010

* Авторът е независим геополитически анализатор от Чикаго, САЩ

{rt}