В началото на февруари 2010, на среща с турските посланици в държавите от постсъветското пространство и Афганистан, организирана от Турско-евразийския бизнес съвет (DEIK), външният министър на Турция Ахмед Давутоглу лансира сензационното предложение за създаване на своеобразен аналог на Европейския съюз в Евразия. Според него, основната предпоставка за формирането на подобен Евразийски съюз са задълбочаващите се отношения между страната му и Русия, както и огромните запаси от енергоносители в региона. Както е известно, Анкара традиционно се отнася с голямо подозрение към Русия, смятайки я за основен съперник в централноазиатския регион и Южен Кавказ. Дълго време тя разчиташе на американската подкрепа и съзнателно се противопоставяше на Москва, стремейки се да извлече от това определени политически дивиденти. Днес обаче, Давутоглу призовава максимално да се ускори изграждането на железопътни и автомобилни магистрали, както и да се усвоят нови морски маршрути, което, според него, ще улесни създаването на новото интеграционно обединение. В крайна сметка, именно комуникационните мрежи трябва да формират гръбнака за новия Евразийски съюз.

Прагматизмът на турската геополитика

Турската външна политика винаги се е отличавала с прагматизъм и пресметливост. Освен това, онези, които я формулират отдавна са доказали, че много бързо се учат и внимателно следят да не повтарят чуждите грешки. Всъщност, в момента Анкара прави тъкмо това, което бе длъжна да направи в сегашните условия. Както е известно, тя вече няколко десетилетия се опитва да стане част от Европейския съюз. През цялото това време обаче, под най-различни предлози, Съюзът (или по-скоро френско-германското му „ядро”) упорито не желае да пусне Турция в „крепостта”. Сред обективните причини за това са опасенията на европейците, че с присъединяването на тази страна ЕС рязко ще отслаби външния си периметър. Тоест, през Турция (и от Турция) в Съюза ще нахлуе мощен имигрантски поток. От друга страна, коренните жители на Стария континент са все по-склонни да приемат, че той е застрашен от постепенна ислямизация и се боят, че Турция ще се окаже отличен транзитен коридор за ислямските радикали. Що се отнася до субективните причини, основната са репресиите срещу кюрдите и кюрдският проблем, като цяло.

При всички случаи, в Анкара прекалено дълго таяха надежда, че споменатите по-горе проблеми, няма да попречат на Турция да стане член на ЕС. Както изглежда обаче, през последните месеци, турските управляващи са стигнали до извода, че шансовете за подобна интеграция, на практика, са се изпарили.

Разбира се, в цитираното изявление на външния министър Давутоглу има и елементи на шантаж към Брюксел. Тоест, ако въпросът с турското членство продължи да се протака, самата Турция може да обърне гръб на ЕС. И не само това, страната може да инициира създаването на алтернативен съюз, в който да се концентрират енергийните ресурси на Каспийския регион (а може би и тези на Централна Азия и Иран). Така, в битката им за достъп до въпросните ресурси, на европейците в бъдеще ще се наложи да се сблъскат не само с противодействието на Москва, а и на целия Евразийски съюз. Ако членките на този все още хипотетичен съюз съумеят да се споразумеят за провеждането на обща енергийна политика, ЕС действително ще попадне в трудна ситуация. При подобно развитие, усилията за диверсификация на източниците за доставка на енергоносители автоматично ще минат на заден план, тъй като европейците ще се сблъскат със силно влошени условия за бизнес на целия енергиен пазар на Евразия. Което действително би било огромен проблем.

Не по-малко важно е, че както споменах по-горе, турците могат да си вадят поука от миналото. Опитът от сътрудничеството на САЩ с Грузия, Украйна, Киргизстан, Азербайджан и Узбекистан им показа, че едва ли може да се вярва на всички американски обещания. Както е известно, първите две държави от доста време насам напразно разчитат на ангажиментите на Вашингтон да ускори интеграцията им в европейските и евроатлантически структури. Киргизстан пък използва връзките си със САЩ най-вече като допълнителен дразнител на Москва, когато му се налага да преговаря с нея по един или друг въпрос. Азербайджан се умори да чака мащабните американски инвестиции в своята икономика, а пък Узбекистан се убеди на собствения си гръб, колко стабилно е партньорството му със САЩ, когато, след трагичните събития в Андиджан, през май 2005, буквално за няколко дни се превърна от стратегически партньор в противник на Америка.

Очевидно, Анкара дава сигнал, че не иска да бъде манипулирана от американските стратези, а претендира за самостоятелна роля в региона.

Руската реакция

Истината е, че Москва едва ли е очаквала толкова рязко, по отношения на ЕС, изявление от страна на Анкара. В Кремъл бяха свикнали, че през последните двайсетина години Турция води собствена игра в Централна Азия и Южен Кавказ. Ползвайки се с подкрепата на САЩ, тя традиционно се смяташе за геополитически съперник на Русия и в двата региона. Защото, ако приемем, че Русия е един от притегателните центрове в Евразия, другият е Турция. Именно Анкара беше сред първите, признали независимостта на всички, без изключение, страни от постсъветска Евразия – от Азербайджан до Таджикистан. Именно Анкара беше инициатора (а след това упорито работеше за задълбочаването на тази инициатива) за превръщането на ежегодните срещи на тюркоезичните държави в основен форум за водене на преговори и налагане на турското влияние в постсъветското пространство. Именно Анкара постоянно твърдеше, че интеграцията на региона може да се реализира и без руско участие.

На фона на това противопоставяне и конкуренция, идеята на Давутоглу изглежда, най-малкото, странна. Затова, можем да предположим, че Москва още дълго ще анализира турския демарш. От една страна, руските стратези са наясно, че включването на Турция в голямата игра, може да се окаже важен коз в надцакването със Запада. Налице е историческа възможност от него да бъде откъсната една държава, на която Вашингтон залага много, в дългосрочен план. Американците силно се надяваха, че историческите турско-руски противоречия ще се окажат най-устойчивия фактор за формирането на алтернативна на руската ос на влияние в региона. Възможно е, тъкмо това да се окаже и най-голямата грешка на САЩ, които подцениха прагматизма на турските управляващи.

От друга страна обаче, Москва не може да е напълно сигурна, че Анкара не блъфира. Вчерашният съперник наистина би могъл да се превърне в добър съюзник, само че историята не дава много подобни примери. Анкара бе принудена да обърне поглед към Русия заради зле прикритото нежелание на Европа да я интегрира и разочарованието от празните обещания на САЩ, че ще и помогнат за това. Как обаче, ще се държи Турция, ако по някакви причини ЕС все пак отвори вратата на турците към Европа, а САЩ се окажат решаващият фактор това да се случи? Трудно би могло до се отговори на подобен въпрос.

Налице са всички основания да се смята, че Москва би повярвала на Анкара само при положение, че Турция окончателно тръшне вратата към Европа и престане да провежда проамериканска политика.  Възможно е, ако нещата действително опрат дотам, Русия да поиска именно такива гаранции, но е сложно да си представим, как турците ще могат да ги дадат. Затова е по-вероятно, че Москва ще заеме изчаквателна позиция, разчитайки в определен момент Анкара да даде по-ясен знак, че действително е готова за стратегически съюз с Русия.

Реакцията на Запада

Очевидно е, че държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън на беше никак доволна от изявлението на турския си колега. Да кажем, че в Държавния департамент бяха изненадани от идеята, лансирана от Турция, означава да не кажем нищо. Най-вероятно, там също много внимателно са анализирали възможните мотиви на турската страна и веднага са поискали разяснения от Анкара по съответните дипломатически канали.

Не по-малко объркан изглеждаше и Брюксел. Много е вероятно за мнозинството „еврократи” евентуалното влизане на Турция в ЕС да означава сериозно отслабване на външните граници на Съюза. От друга страна обаче, те със сигурност не очакваха подобен демарш от турска страна. Защото макар Турция да не е член на ЕС, тя неведнъж декларира, че възнамерява да следва общата политика на Съюза, тъй като разчита един ден да стане част от него.

Сега обаче стана ясно, че Анкара не възнамерява да чака още дълго „да се подкваси морето”. Не по-малко очевидно е, че турците се чувстват не просто обидени, но и унижени от Брюксел. Макар че бяха първи на опашката (Турция постави въпроса за членството си в европейската общност още преди повече от половин век), те бяха принудени да преглътнат горчивото хапче, след като ЕС ги игнорира, приемайки посткомунистическите държави от Източна Европа. Мнозина смятат, че днес дори Украйна и Грузия са по-близо до членството в Евросъюза, отколкото Турция.

На свой ред, САЩ не спряха да сипят обещания към Анкара, през цялото време докато страната чакаше на опашката за членство в ЕС. Постепенно обаче стана ясно, че Вашингтон вече не е в състояние да налага подобни съдбоносни решения на Европа. Така, Анкара окончателно стигна до извода, че не бива да разчита само на солидарността на Запада а, да потърси съюзници и на Изток.

Междувременно, на 19 февруари, стана ясно, че Турция е отказала на САЩ на нейна територия да бъде разположен американския радар, който е част от прословутата Система за противоракетна отбрана и очевидно трябваше да бъде насочен срещу Иран. Паралелно с това, опитвайки се да пробват настроенията на европейските са партньори от НАТО (които, както вече посочих, не са добре настроени към турското членство в ЕС), турците заявиха, че въпросът следва да се разгледа с участието на европейските държави и с тяхно финансиране. Като добавиха, че не възнамеряват да влошават отношенията с никой от съседите си.

Намекът на Анкара е съвсем прозрачен – ако действително става дума за колективна сигурност, това следва да се обсъжда, на първо място, с пряко заинтересованите държави, а не със САЩ, чиято територия е съвършено недосегаема за хипотетичните ирански ракети. Остава да видим, как ще реагират европейските членки на НАТО, които и без това търпят сериозни загуби (и то не само финансови) от военните операции в Ирак и Афганистан. Сериозните играчи от пакта едва ли биха подкрепили открито и безусловно подобна инициатива.

Все повече става ясно, че дори ако в Брюксел действително се поддадат на американския натиск и поискат да интегрират Турция в ЕС, вече няма никаква гаранция, че турците ще склонят да го направят. За което напоследък имат доста основания. Руският проект „Син поток” осигури на Турция достатъчно природен газ, чиито доставки са стабилни. Затова пък американският проект за петролопровода Баку-Джейхан се оказа, ако не мъртвороден, поне крайно неефективен, защото нито днес, нито в близко бъдеще се очаква капацитетът му да бъде запълнен със съответното количество петрол. Затова, в крайна сметка, инициативата на Анкара за формирането на Евразийския съюз може и да не се окаже елементарен блъф.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В публикация от преди три години направих прогнозата, че построяването на нефтопровода Самсун-Джейхан може да изпревари реализацията на Бургас-Александруполис (виж „България и Турция в евроазиатските енергийни схеми”, Геополитика, 2007, бр.1). В началото на 2010, тази очаквана от малцина възможност започна да придобива реални очертания. При наличието на два, а ако броим тръбопровода Одеса-Броди – и на три конкуриращи се нови маршрута за петролен пренос от Черноморската акватория до световните пазари, става все по-важно откъде ще дойдат количествата нефт, който ще се транспортира по тръбите, и кой го притежава. Ясно е, че суровина за планираните тръбопроводи може да дойде само от две места – от Русия и от Каспийско море (главно Казахстан и евентуално Азербайджан). Сега целият черноморски износ на руски и каспийски нефт минава през Босфора. Логично е, при построяването на един или два нови тръбопровода, те да поемат част от суровината, която в момента се превозва с танкери през турските Проливи. Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан обаче са предназначени основно за пренос на допълнителните количества петрол, очаквани в Черноморската акватория в следващите няколко години.

Ще нараснат ли руските доставки?

Веднага трябва да отбележим, че това увеличение на нефтения поток ще се дължи главно на находищата в Каспийско море. Руският петролен добив едва ли ще нарасне особено в обозримо бъдеще. През 2008, той възлиза на 488,5 млн. т, а през 2009 е 493,7 млн. т1. Интересно е, че според руския енергиен министър Сергей Шматко, нефтодобивния отрасъл в страната е в стагнация и към 2013 г. се очаква годишният добив да падне на 450 млн. т2. Трябва да се има пред вид, че половината от произвеждания в Русия петрол е за вътрешно потребление, а освен това от началото на 2010 бе открит нов мащабен нефтопровод, извеждащ петрола от Източен Сибир до Тихия океан.

С оглед на черноморските експортни маршрути, известно повишение на руския експорт може да се очаква единствено от все още неразработените находища в Каспийския шелф на страната. През 1993, Москва лансира Програма за проучване и усвояване на въглеводородните ресурси на Каспийско море. В средата на 90-те години, Лукойл вече се очертава като основен енергиен играч в руски сектор на езерото. През 1997, компанията на Вагит Алекперов печели първия търг за правото на нефтодобив в руската част на Каспийско море. Между 1999 и 2005, Лукойл открива шест големи нефтено-газови находища. Според изявление на вицепрезидента на компанията Анатолий Новиков от 2002, в руския каспийски шелф има прогнозни запаси от около1,2 млрд. т нефт и 3,08 трлн. куб. м газ³. Независимите експерти обаче изразяват скептицизъм по отношение на тези данни. Самият факт, че до края на 2009 Лукойл все още не е започнал добив на въглеводороди от Каспийско море показва, че мениджмънтът на компанията не смята находищата в руския шелф за толкова перспективни. Все пак, през септември 2009, Вагит Алекперов уверява премиера Путин, че „първият каспийски нефт на Руската федерация” ще бъде добит през март 2010. Това ще стане на находището „Юрий Корчагин”. Очаква се максималният годишен добив от това петролно поле да достигне 2,3 млн. т⁴.

Друго перспективно каспийско находище под руска юрисдикция е Хвалинское. Предполага се, че то съдържа 332 млрд. куб. м газ, 36 млн. т. нефт и 17 млн. т кондензат. То се разработва от съвместно предприятие между Лукойл и Казмунайгаз. През октомври 2009 обаче, казахстанците продадоха половината от своите 50% на френските компании Total и GDF Suez⁵. Предвижда се добивът от Хвалинское да започне през 2016. Лукойл планира да започне разработването на още няколко каспийски находища в руския шелф – „Филановский”, Ракушечное (Раковинно), „170-ти километър”.

В края на 2009, рентабилността на нефтените находища в каспийския шелф на Русия отново бе поставена под съмнение. Доказателство за това е писмото, с което президентът на Лукойл Алекперов иска от вицепремиера Игор Сечин каспийският нефт да бъде освободен от експортни мита. Този документ има ярко изразен лобистки характер, но данните, изложени в него, заслужават внимание. Според Алекперов, при съществуващата руска данъчна система рентабилността на каспийските находища е не повече от 10% годишно, докато за Лукойл приемливата граница е 15%. Изводът е, че „за ефективното усвояване на Северен Каспий е необходима държавна помощ под формата на данъчни привилегии”⁶.

Трудно да се предскаже какъв точно ще бъде нефтено-газовият добив от руски сектор на Каспийско море. В средата на 2008, зам. министърът на енергетиката Анатолий Яновский заяви, че към 2023 Русия ще добива годишно в своя каспийски шелф 37 млн. т. нефт и 18 млрд. куб. м газ, което изглежда прекалено оптимистично⁷. Освен това, не всички тези количества ще поемат по Черноморските експортни маршрути, защото Лукойл възнамерява да построи в района голям завод за преработка на нефта от северната част на Каспийско море.

Кашаган и Тенгиз – казахстанските гиганти

В следващите години най-интересна динамика се очаква при нефтодобива в казахстанската част на Каспийско море. Големите надежди за рязко увеличаване на нефтения приток към Черно море са свързани с двете находища гиганти Тенгиз и Кашаган. С огромните си петролни запаси те са истинска находка за геолозите, но могат да се превърнат в ад за инженерите, защото извличането на скрития в тях нефт е изключително трудно. Каспийският петрол е на голямата дълбочина под морското дъно и нефтените пластове са под голямо налагане. Сериозен проблем е и климатът. В северната част на Каспийско море температурните амплитуди са от +40 С, през лятото до -40 С, през зимата, когато езерната вода замръзва. Затова, при разработването на находищата в казахстанския участък, трябва да бъдат включени дори ледоразбивачи.

Тенгиз е първото казахстанско нефтено находище, към което проявяват интерес западни инвеститори. През 1993 е подписан договор за експлоатацията му от консорциум TengizChevroil, в който американската компания Шеврон и казахстанската страна държат равни дялове от по 50%. През 1997, в консорциума за Тенгиз влизат нови акционери – американската Mobil и руската Лукойл. Понастоящем, разпределението на дяловете в TengizChevroil е следното: Шеврон - 50%; ExxonMobil - 25%; Казмунайгаз - 20%; LukArco (дъщерна на Лукойл) - 5%. Договорът от 1993 предвижда за 40 години да бъдат произведени 775 млн. т нефт. Засега Тенгиз е находището с най-голям дял в казахстанския нефтодобив – над 1/3. През 2008, то дава 17,3 млн. т, през 2009 - 22,5 млн. т, а за 2010 – 23 млн. т. В началото на 2010 е обявено, че се предвижда значително разширяване на дейността на консорциума, в резултат на което, през 2016, добивът му трябва да достигне 36 млн. т нефт годишно⁸

Кашаган е най-голямото находище, откривано в света през последните три-четири десетилетия. Данните за обема на запасите му са противоречиви, но всички са единодушни, че общото количество нефт в трите части на Кашаган е над 1 млрд. т, а според най-големите оптимисти може да става дума дори за 10 млрд. т. Находището обаче се намира в район, където дълбочината на водата е само 3-4 метра като тя е скована в лед от ноември до март. Нефтеният пласт е много дълбоко под езерното дъно – на 5000 м. Кашаганският нефт има изключително високо съдържание на сероводород, чието очистване крие сериозни екологични рискове, включително опасност от киселинни дъждове⁹.

Първоначално, в консорциума за Кашаган най-големи дялове от по 18,52% държат четири компании- италианската ENI, френската Total, американската ExxonMobil и  британско-холандската Shell, 9,26% има ConocoPhillips, а по 8,33% — Казахстан, чрез "Казмунайгаз", и японската Inpex¹⁰. Лидер на консорциума са италианците от ENI, които, през 2001, стават оператор на проекта чрез дъщерната фирма Agip KCO. Предвидено е първоначално печалбата от добития нефт да отива за възмездяване на разходите на инвеститорите. Въпросните разходи обаче се оказват ябълката на раздора. През лятото на 2007, ENI обявява, че те нарастват до $136 млрд. долара, при първоначално предвидени 57 млрд. Освен това става ясно, че началото на добива се отлага за пореден път. Астана реагира остро и иска преразглеждане на споразумението с консорциума за Кашаган. В началото на 2008, условията от 1997 са предоговорени. Най-сериозната новост е, че делът на Казмунайгаз в консорциума се увеличава и се изравнява с този на ENI, Total, ExxonMobil и Shell. Сега петте компании вече имат по 16,81%. Другата важна промяна е, че се създава нова компания-оператор на проекта - Норт Каспиан Оперейтинг Компани. В нея всички фирми ще имат участие, съответно на притежаваните от тях дялове в консорциума за Кашаган. Agip КСО обаче ще отстъпи позицията си на оператор не веднага, а след като започне промишления нефтодобив. В средата на 2008, Казахстан се съгласява с поредното отлагане на промишления нефтодобив от находището за 2013¹¹. Наскоро обаче, президентът на ENI Паоло Скарони заяви, че първият нефт от Кашаган ще бъде добит през 2012. При всички случаи очакваният максимален добив от Кашаган от 50-75 млн. т годишно ще да бъде постигнат едва след 2015.

През есента на 2007, властите в Астана прогнозират, че общият добив на нефт в Казахстан, към 2015, ще бъде около130 млн. т. Реалистично е да се очаква, че до няколко години страната ще успее се нареди в края на първата десетка в класацията на държавите износителки на петрол (сега тя е на 13-о място).

Петролната връзка Каспийско-Черно море

Цялото това изброяване на многобройните акционери в казахстанските нефтени находища и преструктурирането на техните дялове е сложно за проследяване, но е много важно, защото нефтът, произведен от Тенгиз и Кашаган, е собственост именно на тези акционери, пропорционално на техния дял, а не на казахстанската държава. Астана може да определя само експортните маршрути на петрола, принадлежащ на Казмунайгаз. Той не е малко, но все пак е доста под половината от общия добив.

Част от произведения в Казахстан нефт се изнася на север в Русия по тръбопровода Атирау-Самара, а друга поема на изток към Китай по линията Атирау-Алашанкоу, но основните количества ще трябва да стигнат до Черноморието. Засега това става по нефтопровода на Каспийския тръбопроводен консорциум (КТК), който тръгва от Тенгиз и завършва в руското пристанище Новоросийск. Именно съдбата на това съоръжение е от ключова важност за перспективите пред проектите Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан. Макар че Новоросийск е отдалечен на стотици километри от Бургас и от Самсун, на практика, може да се говори за два хипотетични мега тръбопроводи, състоящи се от по две части. Единият е Тенгиз-Новоросийск-Бургас-Александруполис, а другият – Тенгиз-Новорсийск-Самсун-Джейхан.

КТК е единственият частен тръбопровод на територията на Русия. Въведен е в експлоатация през 2003. Основни негови акционери са Русия (чрез „Транснефт” тя държи 31%) и Казахстан (19%). Дялове в КТК обаче притежават и основните чуждестранни играчи в находищата Тенгиз и Кашаган – Шеврон с 15%, ENI – 2% и Лукойл (чрез LukArco) – 12,5%. Капацитетът на тръбопровода Тенгиз-Новросийск е 33-34 млн. т. годишно, но още от самото начало се предвижда той да бъде удвоен. След дълги спорове за начините за финансирането на това разширение, в началото на 2010, нещата най-сетне се изясниха – оператори на проекта за удвояването на капацитета на КТК, което трябва да стане факт до 2014, ще са руската Транснефт, казахстанската Казмунайгаз и Шеврон¹²

Количеството нефт от казахстанските находища, което ще стигне до Черно море, зависи и от това, колко от този петрол ще бъде пренасочен към тръбопровода Баку-Джейхан. По този маршрут на казахстанския нефтен експорт се работи от няколко години. Предвижда се първоначално нефт от Тенгиз и Кашаган да се транспортира до Баку с танкери, а след нарастването на количествата да се построи и тръбопровод по дъното на Каспийско море. Първият казахстански нефт влезе в системата Баку-Джейхан през октомври 2008. За 2009, по този маршрут са транспортирани 1,9 млн. т петрол от находището Тенгиз. От началото на тази година обаче, това количество, принадлежащо на Шеврон, трябва да се появи в Черноморската акватория, защото американската компания се отказа от използването на тръбопровода Баку-Джейхан и реши да заложи на преноса с цистерни по жп линията от Баку до терминала в грузинското пристанище Батуми, който е собственост на Казмунайгаз¹³. Това не е толкова изненадващо като се има пред вид, че Шеврон не фигурира сред акционерите в Баку-Джейхан. Дали обаче казахстанският нефт пак ще продължи да заобикаля тръбопровода до Джейхан след започването на добива от находището Кашаган? Едва ли, защото между проектите Кашаган и Баку-Джейхан има много ясна свързваща нишка – общите акционери в лицето на ENI, Total, Inpex, ConocoPhillips. Логично е те да пуснат своя нефт по собствения си тръбопровод. Така в крайна сметка ще се окаже, че Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан ще се конкурират не само помежду си, но и с Баку-Джехйн. Това прави битката за петролния пренос много сложна, а изходът й – променлив. Почти сигурно е, че между тези три тръбопровода ще има война на преносните тарифи, в която не е изключено да участва и добрият стар маршрут през Босфора.

Накрая трябва да оценим и нефтения потенциал на Азербайджан, който играе по-скоро косвена роля за определянето геометрията на Черноморските тръбопроводи. След средата на 90-те години нефтеният добив на кавказката република се увеличава непрекъснато като в последните години темповете на нарастване се ускоряват. По данни на Бритиш Петролиум, през 2008, в Азербайджан са произведени 44,7 млн. т нефт. При същия темп на експлоатация азербайджанските нефтени запаси ще се изчерпат за 21 години¹⁴. През 2009, нефтеният добив в Азербайджан за първи път се изравни с първоначалния капацитет на основния експортен тръбопровод Баку-Джейхан (50 млн. т годишно). Според предвижданията на азербайджанската държавна петролна компания (SOCAR), в периода 2011-2015, в страната ще се добиват по около 67 млн. т нефт на година, след което т. нар. нефтен пик ще бъде преминат и към 2018 показателят ще падне на 45-50 млн. т¹⁵. Малки количества азербайджански петрол и сега се изнасят към черноморските пристанища Новоросийск, Супса и терминала Кулеви. Макар че през миналата година капацитетът на тръбопровода Баку-Джейхан бе вдигнат с 20% с помощта на химически реагенти, може да се предположи, че в период от няколко години през второто десетилетие на нашия век той няма да може да поеме всичкия азербайджански нефт, плюс количествата, идващи от Казахстан. Това ще отвори един кратък времеви прозорец, в който нефтопроводите Самсун-Джейхан и Бургас-Александруполис (ако бъде построени) ще могат да разчитат на стабилни пазарни позиции.

Одеса-Броди – паметник на геополитическата непредвидливост

В пряка връзка с реалния и най-вече предполагаем азербайджански петролен износ е и трагичният от икономическа гледна точка сюжет с построяването на тръбопровода Одеса-Броди. Той е замислен още в началото на 90-те години. Тогава, на вълната на еуфорията от разпадането на СССР, Беларус и Украйна обмислят как да намалят енергийната си зависимост от Русия. По същото време в световните медии започва да циркулира мита за гигантските нефтени богатства на Каспийския регион, които били съизмерими с тези на Персийския залив. Скоро обаче антируски настроените сили падат от власт в Беларус и Александър Лукашенко обръща курса на държавния кораб към сътрудничество с Москва. Украйна остава сама, но не се отказва от идеята да поеме част от митичния нефтен износ на Азербайджан и през май 1995 започва да строи изцяло със собствени средства един тръбопровод, лишен от икономическа логика. През май 2002 съоръжението с капацитет 14,5 млн. т годишно (предвижда се той да нарасне до 45 млн. т) е готово и мигом се превръща в паметник на геополитическата непредвидливост16. Първата фундаментална грешка в този проект е, че в него не участва нито една компания, която да добива и притежава нефт. Разходите от почти половин милиард долара са сметка на украинските данъкоплатци. Второ, операторът на проекта няма нито един договор или поне неформална договорка с компаниите, разработващи азербайджанските нефтени залежи. Окончателният удар върху тръбата Одеса-Броди е нанесен от пускането в експлоатация на нефтопровода Баку-Джейхан, през 2006. Накрая, за да минимализират загубите, украинците се принуждават да се съгласят с предложението Одеса-Броди да заработи с половината от мощността си в реверсен режим с руски нефт. Това е доста странна съдба за проект, който е бил замислен като инструмент за намаляване на енергийната зависимост от Русия. Всъщност, Азербайджан няма нищо против да продава част от своя нефт, изнасян през Черно море, на Украйна, но тук става дума за малки количества, които директно влизат в преработвателните заводи по украинското крайбрежие (например в Одеса).

Преориентацията на Русия

Какви са изводите от така представеният нефтен пасианс в Черноморско-Каспийския регион? На първо място, ясно е че до към 2014 няма да има нужда нито от Самсун-Джейхан, нито от Бургас-Александруполис, защото допълнителни количества каспийски петрол могат да бъдат доведени до Черно море само след удвояването на капацитета на КТК. Второ, освен казахстанската държавна компания Казмунайгаз, другите ключови играчи в нефтодобива от северната част на Каспийско море са Шеврон и ENI. Включването на поне една от тези три компании като акционер в Бургас-Александруполис би дало по-голям шанс за реализация на тръбопровода, защото те могат да насочат към него собствена суровина. Голямото предимство на Самсун-Джейхан е, че в този проект ENI засега държи 50%. За да уравновесят този фактор, акционерите в Бургас-Александруполис би трябвало да търсят сътрудничество с Казмунайгаз или Шеврон. Казмунайгаз обаче може да изнася нефт и за Румъния, където придоби местната компания Ромпетрол и така направи бившият й собственик Дину Патричиу милиардер.

От средата на 2009 започна постепенно преориентиране на Русия от тръбопровода Бургас-Александруполис към неговия конкурент Самсун-Джейхан. Този процес бе маркиран в началото на 2010 с едно доста странно предложение на шефа на руската Транснефт Николай Токарев. Той заяви, че компаниите, създадени за реализацията на двата проекта, могат да се обединят в един консорциум. Подобна идея e неосъществима и абсурдна, защото, първо, Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан, поне засега, имат съвършено различни акционери и, второ, двата тръбопровода са конкурентни, защото са с един и същи предмет на дейност – пренос на нефт от Черно до Средиземно море. Самият факт, че представител на руска държавна фирма говори за обединение на Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан, означава че за Москва двата проекта вече изглеждат равностойни по значимост. Това е нелогично, след като в първия от тези тръбопроводи Русия държи мажоритарен дял от 51% , а във втория засега няма никакво участие. В момента явно тече подготовка на почвата за финализиране на преговорите за влизането на руски държавни фирми в проекта Самсун-Джейхан, така че този акт да не изглежда като предателство към партньорите от Бургас-Алекснадруполис. Възможно е мотивите за руската преориентация да са свързани с необходимостта да се върне жеста, който Турция ще направи, съгласявайки се газопроводът Южен поток да мине през нейни териториални води преди да навлезе в България. Несъмнено роля играе и  мудността на българската страна, която в края на миналата година реши, че тепърва ще мисли дали си струва да участва в тръбопровода до Александруполис и това ще зависи най-вече от екологичната оценка на проекта (интересно защо тя не е направена до сега?).

В крайна сметка засега Бургас-Александруполис може да разчита само на руски нефт, заради споменатия вече дял на Москва в него. Самсун-Джейхан пък се е подсигурил с казахстанска суровина чрез италианската ЕНИ. Влизането на руснаците в Самсун-Джейхан ще даде предимство на този проект, защото така той ще стане интересен и за двата възможни доставчика на нефт в Черноморския регион, а Бургас-Александруполис ще си остане с един потенциален източник на доставки.

Бележки:

1. Добыча нефти в России в 2009 году составила 493,7 млн. тонн. K2K News. 17.02.2010; http://www.k2kapital.com/articles/49/123186/

2. Добыча нефти в России к 2013 году снизится до 450 млн тонн – Минэнерго. РИА Новости. 12.02.2009; http://www.rian.ru/economy/20090212/161915719.html

3. Александров, Ю. Каспий как незрелое яблоко раздора; http://www.politcom.ru/2002/p_neft19.php

4. ЛУКОЙЛ планирует добыть первую нефть на шельфе Каспия в марте; http://www.oilcapital.ru/news/2009/09/221416_144377.shtml

5. Total и GDF Suez подписали соглашение о покупке 25% в Хвалынском месторождении в Каспийском море. Rusenergy.com; 06/10/2009; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=46120

6. Ноль по Каспию. ЛУКОЙЛ хочет новых налоговых льгот. РБК Daily. 16/12/2009; http://www.rbcdaily.ru/2009/12/16/tek/448325

7. Нефть России, 16.07.08; http://www.oilru.com/news/78252/

8. ТШО прекратило поставки своей нефти в БТД, переориентировав экспорт в Батуми. Номад. 15.02.2010; http://www.nomad.su/?a=4-201002150018

9. Kashagan oil field development. Friends of the Earth-Europe, Report, Dec. 2007, p.7; http://www.foeeurope.org/publications/2007/KashaganReport.pdf

10. Европа расхлебывает Кашаган. Коммерсанть. 07.09.2007; http://www.kommersant.ru/doc.aspx?DocsID=802150

11. Кашаган вновь отложили. Перенеся сроки проекта на 2013 год. РБК Daily.  30.06.2008; http://www.rbcdaily.ru/2008/06/30/tek/356769

12. “Транснефть”, “КазМунайГаз” и Chevron выступят в роли управляющих компаний по проекту расширения КТК. Rusenergy.com; 12/02/2010; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=49226

13. “Тенгизшевройл” приостановил поставки нефти в БТД из-за неурегулированности вопроса по тарифам. Rusenergy.com; 17/02/2010; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=49347

14. BP Statistical Review of World Energy 2009. Oil, p.9. www.bp.com

15. Нефтедобыча резко спадет в Азербайджане через 10 лет. Rusenergy.com; 10/10/2008; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=10256

16. Гриневецький, С. Перспективы реализации проекта нефтепровода “Одеса-Броди”. В: Волович, О. Ред. Полiтика Украiни у Чорноморсько-Каспсйському регiонi у контекстi стратегii Европейського союзу. Одеса, 2008, с.179.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Българският интерес е високите нива на имиграция да не увеличават твърде рязко небългарските етнически компоненти на обществото, за да не се създават условия за прекомерно противопоставяне и конкуренция на етническа основа. Несъмнено,  в момента българското население няма вътрешни резерви за преодоляване на последствията от демографския шок от 90-те години на ХХ век, така че само имиграцията (вкл. реемиграцията) би предоставила достатъчно количество човешки ресурс (предимно лица в младежка и средна възраст) за намаляване темпа на демографско свиване и застаряване на населението. Но българското общество повече от половин столетие не е подлагано на изпитанията на масирано вливане на население, с всички произтичащи от това неудобства. Тези две противостоящи си тези – предпазване на обществото от ксенофобски уклон и необходимостта от широк имиграционен прием, могат да бъдат примирени донякъде, ако в състава на предстоящите имиграционни вълни се включат преимуществено лица с български произход. Най-благоприятният вариант за попълване на населението на страната е завръщането на емигриралите през последните две десетилетия българи¹. Друга подходяща възможност е да се привлекат българи от българските общности извън страната, които да работят или да се заселят у нас.

През 2007, работна група, чиято задача бе да изясни държавната политика към българите извън България, с председател тогавашния вицепремиер и външен министър Ивайло Калфин, изготви доклада “Българите по света и държавната политика”. На 20 декември 2007, той бе разгледан на заседание на Министерския съвет и представен за общественво обсъждане. В него се засяга и проблематиката за  преодоляването на демографската криза посредством реемиграция и имиграция на българите, живеещи извън България, както и за възможностите етническите българи от чужбина да получат облекчен достъп до българския пазар на труда. На 15 март 2008, в Националния дворец на културата, Държавната агенция за българите в чужбина организира Кръгла маса "Новата държавна политика към българите по света" в присъствието на премиера Станишев. На нея бяха дискутирани заложените в доклада основни насоки за развитие на отношенията между България и българските общности по света.

На 5 юни 2008 Министерският съвет прие Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция (2008-2015), чийто проект непосредствено преди това бе подложен на обществено обсъждане. Нейните стратегически цели са:

Стратегическа цел 1 – привличане на лица с българско гражданство, живеещи на територията на други страни, и на лица от  български произход с чуждо гражданство за трайно завръщане и заселване в България. За постигането на тази цел се  предвижда да се изпълняват две програми.

Програма за трайно завръщане в страната на лица с българско гражданство, живеещи на територията на други държави. Тя е насочена предимно към българските граждани, установили се в чужбина, с особен интерес по отношение на квалифицираните млади българи в емиграция. С изпълнението й се цели създаването на оптимални възможности за завръщане на българските граждани в България.

Програма за трайно привличане и заселване в страната на лица от български произход с чуждо гражданство. Тя е ориентирана основно към българските общности на Балканите и в републиките от бившия СССР². За изпълнението й се предвижда провеждането на широка информационна кампания сред българските общности в чужбина за възможностите за преселване у нас, както и подпомагането им да поддържат своя общностен живот и връзките си с България. Основен инструмент на програмата е документът Зелена карта. Картата ще предоставя на българите от чужбина права, равни с тези на българските граждани, но те ще са осъществими само на територията на България. С въвеждането и се цели създаването на възможности за трайно установяване в България на тези лица като предпоставка за получаване на българско гражданство и постоянното им заселване у нас.

Стратегическа цел 2 – постигане и провеждане на адекватна политика по прием и интеграция на чужденци и осъществяване на ефективен контрол на миграционните процеси.

Приоритет І. Балансиран прием на чужденци и постигане на успешна интеграция на приетите чужденци. Регулираният прием на чужденци от небългарски произход ще се осъществява посредством индивидуален прием, браншова годишна квота за съответния стопански отрасъл, сключване на двустранни спогодби за заетост с други държави, по възможност в пакет с двустранни договори за социална сигурност и въвеждане на т. нар. Синя карта, която ще позволи на висококвалифицирани чужденци да работят и да се заселват в страните от Европейския съюз³.

Приоритет ІІ. Постигане на контролирана миграция и борба срещу незаконната миграция. Упражняването на ефективен контрол и регулиране на миграционните процеси ще изисква управление и контрол на външните граници, борба с нелегалната миграция и трафика на хора, изработване на хуманни механизми за връщане (репатриране) на имигрантите в родината им, предимно с прилагане и усъвършенстване на метода на „доброволно завръщане”. България се явява външна граница на ЕС и затова е необходимо да установи ефективен контрол над границите към страни, които не са членки на съюза.

Стратегията предвижда и провеждане на политики за интегриране на българите от чужбина, на бежанците и особено на чужденците легални имигранти, които се заселват за постоянно у нас. Формиращите се имигрантски общности ще бъдат подпомагани да запазят своите културни специфики и традиции, с което ще дообогатят българската културна среда.

За координиране и контрол по изпълнението на стратегията ще се създадат Национален  съвет за координация по въпросите на миграционната политика на Република България и Национален съвет по трудова миграция към министъра на труда и социалната политика, който ще определя годишни квоти за прием на работници от трети страни, след анализ на наличието/недостига на работна сила и консултиране по други свързани с трудовата миграция и интеграцията на граждани от трети страни въпроси. Във втория съвет  ще се включат и социалните партньори⁴.

През юли 2008 Икономическият  и социален съвет (консултативен орган, изразяващ волята на структурите на гражданското общество по икономическото и социалното развитие) излезе със свое становище по миграционната стратегия, в което са изложени 15 предложения за допълване и доразвиване на идеите, заложени в нея. ИСС акцентира върху необходимостта да се урегулира вътрешната миграция и регионалното разпределение на населението, във връзка с регионалното икономически и социално развитие на страната – проблематика слабо застъпена в стратегията, която е ориентирана основно към регулиране на външната миграция⁵. От съвета предлагат да се сформира Агенция по миграция към Министерския съвет, чрез преструктуриране на съществуващи органи, което ще позволи да не се увеличава администрацията. Същевременно, трябва да се разширят функциите и компетенциите на ведомствата, отговорни за провеждане на миграционната политика, за да се постигне нейното по-целенасочено и ефективно управление. Съветът настоява да се осигурят публичност и прозрачност, гарантиращи контрола над процеса на предоставяне на “зелена карта”, който трябва да бъде придружен и от оценка на риска. Инициативата на ИСС е показателна за това, доколко въпросите за миграционната обстановка и перспективи на България вълнуват обществеността и неправителствения сектор. Несъмнено, те също трябва да се включат в усилията на българската държава да привлече трудоспособно  население от чужбина, за да се попълнят, поне отчасти, все по-разширяващите се демографски дефицити.

Разбира се, имигрантите от небългарски произход, които ще дойдат да работят или ще се заселят в България, ще представляват внушително предизвикателство за способностите на българското общество да приеме по-масирано проникване на чуждо културно присъствие. Стремежът на българската администрация трябва да бъде, да се осигури привличането на имигранти от близки, сродни до преобладаващата в България културно-конфесионална общност – българите, изповядващи православното християнство, както и на общности със съвместими с националната култура културни модели.

Друга възможност за поддържане на висок имиграционен прираст е да се разпредели приема на квалифицирани работници и техните семейства на квотен принцип между множество държави и народности, като по този начин се избегне формирането на многочислени имигрантски общности от една държава или народност. Не трябва да се допуска териториално обособяване на тези общности (това може да се случи предимно в големите градове, където има риск да се оформят нови квартали с етнически или конфесионални самоизолиращи се общности, което може да се тълкува и като резултат от сегрегация), за да протича интеграцията им бързо и успешно. За да се осъществи интеграцията на имигрантите, България трябва да използва Рамковата програма „Солидарност и управление на имиграционните потоци 2007-2013“, за да получи финансова подкрепа от Европейският фонд за интеграция на граждани на трети държави. От 2008, Европейски бежански фонд предоставя помощи по проекти за интеграция на бежанци, като те могат да се ползват при оказване на грижи за чужденците, които са под особена закрила на територията на България.

Европейските структури, изготвящи политиките за регулиране на външната миграция, обръщат особено внимание на предотвратяването на незаконната имиграция и наемане на нелегални работници. В тази връзка те призовават за „хармонизиране на имиграционните политики на държавите-членки, за да се гарантира по-добра интеграция на имигрантите във формалната икономика и да се гарантира тяхната правна и социална сигурност”⁶. Изисква се също да се разнообрази статута на мигриращите работници от външни за общността страни, на срочните договори и средносрочните и дългосрочните договори, за да се отговори както на нуждите на пазара на труда, така и на различния избор на живот, за да се запази човешкото измерение на имиграцията и възможността за семейната интеграция.

Пълното присъединяване към Шенгенското пространство за свободно движение ще постави пред страната ни изискването да повиши контрола по границите си, които са външни за съюза и вероятно ще останат такива поне още десетилетие. Управлението на миграцията по външните граници трябва да се осъществява в полза на България, придобила временно това благоприятно положение, чрез което да се подпомогне набирането на квалифицирана работна ръка и на трайно заселващи се у нас семейства на чужденци.

Изграждането и функционирането на европейските транспортни коридори също може да послужи като средство за насочване на мигрантски потоци (вътрешни или външни за общността) към нашата страна. Чрез преодоляването на транспортната изолираност трябва да се решават и вътрешнорегионални проблеми и особено регионалните диспропорции в разпределението на населението. Липсата на достатъчно по численост и мобилност население затормозява поддържането на националната инфраструктура, снижава възможността за редовен контакт между селища и области, възпрепятства регионалното развитие. Правилно насочената имиграция (особено на заселниците от български произход) може да реши част от проблемите, но само възходящото икономическо развитие и осигуряването на постоянна и стабилна заетост би задържала новопридошлото население в слабо урбанизирани или неиндустриализирани райони.

През настоящото столетие към България се ориентира и още една група имигранти, произхождаща предимно от страните от ЕС, които намериха свой постоянен или втори (ваканционен) дом у нас. Неизчерпаните възможности за развитие на морски, планински и селски туризъм може да бъдат използвани за привличане на имигранти –както самонаети и наемни работници в туристическия бранш, така и сред посетителите на България, които да се заселят постоянно.

Изпълнение на ангажиментите за развитие на населението, заложени в програмата на правителството

През 2004, макар и с голямо закъснение, в българското медийно пространство най-после повсеместно беше повдигнат въпросът за протичащия демографски срив и неговите евентуални дългосрочни последствия⁷. В отговор на възбудената обществена чувствителност, Президентът на Републикака свика заседания на Консултативния съвет за национална сигурност, на 15 февруари 2005 (за обсъждане на Проект за Стратегия за сигурност на Република България) и на 9 януари 2006 (за обсъждане на разработването на Стратегия за демографско развитие на Република България), в които се разгледаха проблемите на демографското развитие у нас. На второто заседание са изслушани докладите на министрите Емел Етем, Емилия Масларова, Даниел Вълчев и Радослав Гайдарски. В тях е застъпена новата теза за поощряване на доброто, отговорното родителство и за системно санкциониране на безотговорните родители.  На заседанието е разгледан проектът на демографската стратегия, като съветът препоръчва да се ускори приключването на работата по него.

Междувременно, в средата на 2005, бе съставено ново правителство, в чиято програма бяха застъпени ангажименти в областта на демографското развитие на България. Най важният от тях беше: „Правителството ще води активна и целенасочена политика за преодоляване на демографската криза в страната, като приеме дългосрочна Национална стратегия за демографското развитие на България, за периода 2006-2020. За решаването на тези комплексни проблеми и подобряване на основните демографски показатели ще предприемем координирани мерки между различните институции, научните среди, социалните партньори и гражданското общество”. Разработената от екип на Българската академия на науките, експерти от държавната администрация и от неправителствени организации Национална стратегия за демографското развитие на България за периода (2006-2020) беше приета от Министерския съвет, на 22 август 2006. Беше приет и план за изпълнението й през 2006 и започна нейното реализиране. Подробности по стратегията и по изпълнението й през 2006-2007 бяха изложени в съответния годишен доклад. Още по-обширно е представено изпълнението й в “Отчет за изпълнение на националната стратегия за демографско развитие на Република България 2006-2020. Отчетен период 2006-2007”, изготвен от МТСП, а през 2009 министерството трябваше да отчете реализирането на стратегията през 2008 (което, както отбелязах в началото, не се случи – вж. първата част на настоящата статия, публикувана в „Геополитика”, бр.1/10). Затова ще си позволя няколко обобщаващи констатации за първоначалната  деятелност по изпълнение на стратегията.

От началото на изпълнението на стратегията, през втората половина на 2006, досега не е проведена обща дискусия между експертите, отговарящи за държавната политика по отношение на развитието на населението, която да изясни конкретното прилагане на заложените в нея дейности, тяхното съдържание, задачи, цели, последователност на прилагане, взаимодействие и взаимозависимост между мерките в различните социални сектори. Въпреки настояванията на експертите от Дирекция „Етнически и демографски въпроси” на Администрация на Министерския съвет и на първоначално поканените в работната група по изпълнението й учени, постоянно действаща междуведомствена работна група по демографската политика така и не беше съставена. Това ограничава възможността за широк обмен на идеи, а от там и на способите за въздействие върху негативните демографски процеси.

Втората част от обещанието на предишното правителство (2005-2009): „за решаването на тези комплексни проблеми и подобряване на основните демографски показатели ще предприемем координирани мерки между различните институции, научните среди, социалните партньори и гражданското общество” , фактически не се изпълняваше или се прилагаше съвсем формално. Сформирането на контактна междуведомствена група от експерти и представители на неправителствения сектор можеше да поддържа диалога между двете страни и съвместно да се потърсят решения по издигнатите искания. Доколкото е имало такива контакти, резултатът от тях явно е незадоволителен. ДЕДВ на АМС се опита да установи подобрена и постоянна комуникация с организациите в сферата на защита на правата на майките и децата, но опитите й не получиха отзвук и не бяха подкрепени от страна на работната група по изпълнението на Националната демографска стратегия.

Подобно е положението и по отношение на комуникацията между органите на държавната администрация и научните центрове, занимаващи се с демографска проблематика. Основната форма на контакт, установена от МТСП, се състои в поръчване на социологически изследвания. Разширяването на аудиторията на дебата за демографската криза, установяването на по-тесни връзки с научната общност, възлагането на конкретни поръчки и изискването за изработване на предложения за политики, адекватни на демографската ситуация и на уязвимите пунктове на българския репродуктивен процес и популационна структура не се състояха в периода след приемането на демографската стратегия.

Подходът за регулиране на демографските процеси у нас, залегнал в стратегията, включва провеждането на комплексна дейност по всички направления на социално-икономическата активност и на обществения живот, свързани с демографската проблематика. Но резултатите от ефективното прилагане на координационните функции за провеждането на този комплексен подход поне засега не се виждат. Необходимо е значително подобряване на координацията от страна на ресорното административно звено в отговорното за изпълнението на стратегията министерство, за да се постигне максимален ефект и по-адекватно използване на идеите, инициативите и информираността на експертите от различните ведомства за постигане на широкообхватно въздействие върху обществената среда за осъществяване на дейностите по изпълнение на стратегията.

Другите ангажименти на правителството в демографската сфера бяха не по-малко важни и отговорни:

- „Министерство на държавната администрация и административната реформа ще подготви промени в Закона за държавния служител, уреждащи постоянната и временна мобилност на служителите, както и възможности за прилагане на гъвкаво работно време”. През 2006, Европейският парламент прие директива за организация на работното време, предвиждаща гъвкаво работно време. България спазва изискванията и, но формите на гъвкаво работно време все още са твърде ограничени. В актуализираната Стратегия по заетостта на Република България (2008-2015) се предвижда да се повиши заетостта при жените, чрез създаване на условия за по-добър баланс между професионалния, личния и семейния живот, за което по-широко ще се прилагат гъвкавите форми на заетост (включващи гъвкаво работно време).

С изменението, през 2006, на чл. 138 от Кодекса на труда бе въведен принципът за равно третиране в труда на работниците и служителите, работещи при пълно и при непълно работно време. С новата разпоредба се установява, че работниците и служителите, полагащи труд при непълно работно време, не могат само заради това да бъдат поставени в по-неблагоприятно положение, в сравнение с работещите при пълно работно време и изпълняващи същата или сходна длъжност в предприятието.

- „Специална подкрепа ще получат младежите в трудоспособна възраст. Така ще се опитаме да намалим емиграцията и създадем условия за тяхното професионално реализиране в България и за връщане в България на обучаващи се в чужбина български младежи”. Министерството на труда и социалната политика провеждаше редица проекти за осигуряване на младежка заетост, за квалификация и преквалификация на младите хора, споменати по-горе, между които Проект за младежи напуснали училище,  Проект „Младежка заетост – гаранция за бъдеще” и др. В актуализираната Стратегия по заетостта на Република България (2008-2015) е заложен раздел за „Развитие на възможностите за заетост на младите хора и намаляване на младежката безработица”, предвиждащ усилията на администрацията да се насочат към: намаляване на отпадането от училище чрез мерки за задържане на децата в училище, интеграция на тези от етническите малцинства или със специални образователни потребности; ограничаване на бариерите при прехода от обучение към работа и осигуряване на преход от училище към работа без период на безработица чрез осигуряване на знания и умения, търсени от работодателите и др.; активна ранна подкрепа за безработни младежи чрез реализация на подхода „нов старт” за предоставяне на услуги в период до 6 месеца (4 месеца, след 2010) след регистрацията в дирекциите „Бюро по труда”; подкрепа на висококвалифицирани и образовани младежи, желаещи да стартират самостоятелна стопанска дейност или да стажуват в публичната администрация.

През 2008 бе приет Закон за кредитиране на студенти и докторанти, посочващ реда за получаване на кредити от тези две групи. В него е заложена възможността държавата да заплати непогасената част от общия размер на задължението по договора за кредит, ползван от студент или докторант, при раждане или пълно осиновяване на второ или следващо дете в семейството му, в рамките на 5 години от изтичането на гратисния период (т.е. след стартиране на плащанията по кредита). В условията на световна финансова криза този закон все още не може да бъде реализиран, поради нежелание на българските банки да се ангажират с предоставяне на кредити по изложения в него ред. За съжаление, законът има и други недостатъци. Възможно е например високата степен на задлъжняване на студентите, получили кредит, да ги принуди да потърсят работа в чужбина с по-високо заплащане, за да могат да обслужват кредитните си задължения. Така този нормативен акт след време може да предизвика демографски проблем, наместо да насърчи раждаемостта. Липсата на експертиза за пригодност по отношение на изискванията за демографска целесъобразност прави прилагането на закона рисково.

Държавната агенция за българите в чужбина активно (ДАБЧ) работи за завръщане на българските емигранти и най-вече на учещите в чужбина български студенти.⁸ Осъществяваната от нея Програма “Диаспора” е ориентирана към български граждани или лица от български произход – студенти, специализанти и квалифицирани специалисти, учещи или завършили висше образование в България и в чужбина. Целта й е да се мотивират младите специалисти да постъпят на работа в българските държавни институции. ДАБЧ и „Джоб Тайгър” ООД си сътрудничат по Проект „Завръщане у дома” за проучване на нагласите за завръщане у дома на българските студенти в чужбина. По Програма „Българската мечта” се организират летни стажове за стажанти от икономически, управленски и хуманитарни специалности.

- „Правителството ще стимулира раждаемостта на второ дете в семейството чрез предоставянето на семейни помощи и поеме част от жилищните кредити за младите семейства, ако в период до 5 години от сключване на брака имат 2 деца, които отглеждат в семейна среда. Тези облекчения ще гарантираме със законопроект за поемане от държавата на част от жилищните кредити за млади семейства”. Изготвяният законопроект за поемане от държавата на част от плащанията по жилищните кредити на млади семейства беше може би единствения нормативен акт, подложен на продължително обсъждане в сравнително широка експертна междуведомствена работна група. В крайна сметка се стигна до извода, че в условията на световна финансова криза приемането му може да застраши както финансовата стабилност на банките, така и интересите на кредитополучателите. За съжаление, не беше сменен подходът за реализирането му, както предлагаха експертите от Дирекция „Етнически и демографвски въпроси” (ДЕДВ), според които трябва да се предоставят облекчения по всички видове кредити (ипотечни, потребителски, на малки фирми) на семейства с новородено второ или трето дете. Тази схема можеше съществено да насърчи раждаемостта у нас като разшири кръга от правоимащите да ползват облекчения. Чрез нея държавата щеше евентуално да подпомогне и семействата с кредитни проблеми – належаща необходимост след кредитната експанзия от последните години и очакваните затруднения от отраженията на световната икономическа криза върху българската икономика.

Младите български семейства все пак получиха облекчения върху кредити за закупуване на първо жилище, с приемане на допълнение на Закона за данъците върху доходите на физическите лица. В него е предвидено един от съпрузите от младо семейства (поне единият съпруг не трябва да е навършил 35-годишна възраст при сключване на договора за ипотечен кредит) да ползва данъчно облекчение като приспадне направените през годината лихвени плащания по ипотечен кредит върху  кредитно задължение до 100 000 лв., ако закупеното с кредита жилище е единствено за семейството през съответната данъчна година.

- „Ще осигурим подкрепа на двудетния модел на семейство чрез предоставяне на по-високи еднократни помощи за раждане на второ дете. До края на мандата в сътрудничество със социалните партньори и гражданското общество ще модернизираме системата на месечните помощи за отглеждане на деца до завършване на средно образование” . През 2008, еднократната помощ, която майките получават като помощ при раждане, според Закона за социални помощи за деца, беше повишена от 200 на 250, за първо, и на 600 лв., за второ, за трето дете остана на досегашния си размер от 200, а за четвърто и следващо дете се увеличи от 100 на 200 лв.

Макар че в демографската стратегия е заложено насърчаване на раждаемостта чрез предоставяне на „финансови стимули за раждане и отглеждане на дете, особено за раждане и отглеждане на второ дете”, в нормативните актове, уреждащи подпомагането на семействата с деца, както и в инициативите по изпълнение на стратегията, съвсем незабележително са откроени разлики в стимулирането за раждане на второ дете. Възможно е този подход на неглижиране на насърчаването за раждане на второ дете да е вследствие на битуващата неадекватна теза, че съществува бариера пред семействата при раждане на първо дете. Голям дял от жените в репродуктивна възраст нямат деца,⁹ но основната причина за това е във възприемането на нов модел на живот и възпроизводство, наложен от икономическата депресия от края на миналото столетие, затрудняващ създаването на трайни семейни връзки, предполагащи раждането и отглеждането на деца в пълноценно семейство. Усилията трябва да се насочат към подпомагане на младите хора да получат възможност да създадат стабилно семейство (независимо дали са сключили брак) и към насърчаване на раждането на две и на три деца в семейството. С все по налагащият се модел „едно дете на една жена”,¹⁰ разпространен сред по-образованите слоеве, българското население ще се свива ускорено, а най-бързо ще колапсират образованите прослойки. Предложенията на експертите на ДЕДВ в това отношение, обсъдени с представители на научната общност, са да се провежда политика, която да  създаде условия, предразполагащи младите мъже и жени да създават трайни семейни връзки¹¹, както и да се акцентира в нормативната база върху подкрепата за раждане на второ дете. Засега това не се случва.

- „Правителството, чрез провеждане на комплексни и съгласувани действия ще създаде условия за трансформирането на социалните плащания в социални инвестиции в семействата и децата”. С предвидената в Закона за социални помощи за деца възможност да се предоставят семейните помощи за деца под формата на социални инвестиции, се въведе индивидуален подход при подпомагането на децата. Чрез социалните инвестиции, помощите се изразходват целево според нуждите на детето. Предоставянето на помощи е обвързано с редовното посещаване от детето на училище, с което в по-голяма степен се гарантира, че родителите ще се стремят то да получи поне минималната степен на образованост.

- „Правителството ще подкрепи семействата и родителите с деца, отговарящи на критериите за социално подпомагане. Вярваме, че така ще помогнем на семействата с ниски доходи за гарантиране обучението на техните деца и социалната им интеграция. Правителството предвижда в краткосрочен план, чрез Министерството на труда и социалната политика, да реализира пилотен проект за изплащане от бюджета на таксите за детски ясли и градини на тези семейства. До края на 2006, програмата ще стартира в цялата страна и ще обхване съответните семейства с деца. Ще се осигурят семейни помощи, като ежегодно се актуализира техния размер”. Семействата, отговарящи на поставените критерии за подпомагане от държавата ползват разнообразен набор от помощи за семейства с деца. През годините се актуализират доходните критерии за получаване на помощи, чрез което се постига по-висока обезпеченост със средства за социализация за нуждаещите се семейства.

Министерството на труда и социалната политика и Агенцията за социално подпомагане реализираха успешно Програма “Социални инвестиции в деца” в седем пилотни общини в страната (Лом, Стара Загора, Смолян, Казанлък, Мъглиж, Бяла Слатина, Разград). По програмата са обхванати приоритетно семейства с деца, за които има данни, че отпусканите месечни и еднократни социални помощи не се използват по предназначение. Основни форми на реализираните социални инвестиции са:

• Заплащане на такси за детски градини и детски ясли;
• Заплащане на такси за столово хранене в училище;
• Закупуване на облекло, обувки и учебни пособия;
• Закупуване на хранителни продукти.

Усъвършенстване на нормативната уредба за закрила на майчинството и насърчаването на раждаемостта

От началото на 2009, влязоха в сила направените, през 2008, промени в Кодекса за социално осигуряване, с които се увеличи срокът за получаване на обезщетение (в размер на 90% от заплатата) за бременност и раждане, от 315 на 410 дни. 45 дни се ползват преди раждане и 365 дни (една година) след раждането на детето. Това е най-големият размер на платен отпуск за бременност и майчинство в ЕС. Чрез увеличаването на този срок се осигурява отглеждането на новороденото до навършване на едногодишна възраст, без майка му да понижи основните си трудови доходи, в сравнение с периода преди раждането. За да не се допускат злоупотреби, правото на парично обезщетение за отглеждане на малко дете се ползва от осигурените лица за общо заболяване и майчинство, ако имат 12 месеца осигурителен стаж (при изискуем досега стаж от 6 месеца), предхождащи месеца на настъпване на временната неработоспособност поради бременност и раждане. Така началото на плащане на осигуровки предхожда датата на забременяване и се избягва до известна степен източването на фонда за общо заболяване и майчинство чрез  по-високи осигурителни плащания само в шестмесечния период, осигуряващ по-висок размер на обезщетение.

Размерът на обезщетението за отглеждане на дете до двегодишна възраст, през 2009, нарасна от 220 на 240 лв.

През 2009, месечните помощи за дете до завършване на средно образование, но на не повече от 20-годишна възраст, получавани от родителите с ниски доходи, се повишиха от 25 на 35 лв., за всяко дете. За близнаци се предвижда добавките да са в размер на 150% от месечната помощ за дете (52.5 лв.), за всеки от близнаците. Средномесечният доход на семейството, до който може да се получават помощи по Закона за семейни помощи за деца, се вдигна от 300 на 350 лв.

Въпреки направените, през 2008, предложения доходният критерий при предоставяне на месечни помощи за деца да отпадне и всички родители да получават този вид помощ, между коалиционните партньори от правителството не беше постигнато съгласие за повсеместното му въвеждане, тъй като то изисква големи допълнителни разходи за фиска. Предложението на експертите от ДЕДВ е тази да се предостави всеобщо, но изплащането й за първо и единствено дете да се ограничи до навършване на тригодишна възраст. При раждане на второ дете ще се възстановяват плащанията и за първото. Възможно е да се въведе и механизъм, който да насърчава раждането на второ и трето дете в семейството.

С допълнение в Закона за семейни помощи за деца¹², от 1 януари 2009, се предоставиха допълнителни помощи в размер 50% от размера на месечните помощи за едно дете, за отглеждане на близнаци до навършване на двегодишна възраст на децата. Тези помощи се предоставят включително на самотен баща (осиновител), на семействата на роднини и близки на децата и приемни семейства за деца, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. За всяко дете близнак вече се изплащат и месечните помощи (по 100 лв.) за отглеждане на  деца до едногодишна възраст.

На майките студентки редовно обучение, които нямат право на обезщетение по Кодекса за социално осигуряване, от 2009, се изплаща месечна помощ в размер на минималната работна заплата, установена за страната – 240 лв. за въпросната година. Подпомагането на майките-студентки със завишен размер на помощи е изключително важна инициатива, откриваща начинанието за разширено насърчаване на студентите, за да станат родители по време на следването. Изчакването, особено при жените, да се завърши висше образование и впоследствие да се роди дете, води до късно раждане и отказ от раждане на повече деца. Другият неблагоприятен ефект от късното раждане е, че се разтегля срокът на замяна на поколенията, което способства за намаляване и застаряване на населението.

Бащите (осиновителите) на новородените също получиха, през 2008, допълнителни права, чрез които да осъществят по-пълноценно родителския си дълг. В Кодекса на труда бе заложен 15-дневен отпуск за бащата при раждане на дете от датата на изписване на детето от лечебното заведение, когато майката и бащата се намират в брак или живеят в едно домакинство. Със съгласието на майката (осиновителката), след навършване на 6-месечна възраст на детето, бащата (осиновителят) може да ползва вместо нея отпуск за остатъка до 410 дни, като отпускът на майката се прекъсва. Обезщетението на бащата ще се определи с отделен закон.

В Закона за защита от дискриминация се направи допълнение, което пряко защитава родителите след раждане на дете и взимане на отпуск за отглеждането му при завръщане на работа. С направената добавка когато майката, която ползва отпуск за бременност и раждане или за отглеждане на дете, или бащата, който ползва отпуск след 6-месечна възраст на детето, се върне на работа поради изтичане на отпуска или поради прекъсване на ползването му, има право да заеме същата длъжност или друга, равностойна на нея, и да се възползва от всяко подобрение на условията на труд, на което би имало право, ако не беше в отпуск. След завръщане от отпуск за бременност и раждане и/или за отглеждане на дете, при наличие на индексиране на заплатите на работниците и служителите, трудовото възнаграждение на лицето, ползвало отпуска, се индексира със съответния на останалите работници и служители процента, а при наличие на въведена технологична промяна се осигурява обучение за придобиване на съответна на промените професионална квалификация.

Разшириха се възможностите за подпомагане на семействата при отглеждане на деца до тригодишна възраст по Националната програма "В подкрепа на майчинството", която се изпълнява от две години. От 2009 като детегледачи могат де се включат лица, придобили право на пенсия, регистрирани в „Бюрата по труда”. Увеличено е и заплащането на детегледачите - 240 лв. (220 лв. за 2008), и 350 лв. (при 300 лв. за 2008), ако грижата е за близнаци. Планирано е програмата да обхване 5000 семейства.

В Закона за семейни помощи за деца е предвидено семейства, на които детето (децата) не може да бъде записано в общинска детска градина, да получат помощ в размер на 100 лв. Месечно, за всяко дете на възраст от 3 до 6 години. Помощите ще са за сметка на Републиканския бюджет. Министърът на финансите ще издаде наредба за реда за получаване и изразходване на помощите, ако Министерският съвет, след 31 март 2009, одобри допълнителни бюджетни кредити по бюджета на Министерството на труда и социалната политика, при условие че: очакваният годишен размер на положителното салдо по консолидираната фискална програма превишава 3% от прогнозата за годишния брутен вътрешен продукт; не се влошава утвърденото с чл. 1, ал. 3 бюджетно салдо по Републиканския бюджет. В условията на икономическа криза този вид подпомагане вероятно няма да бъде осъществено.

През 2008, Министерството на здравеопазването издаде Наредба № 26 от 18 ноември 2008 г. за устройството и дейността на детските ясли и детските кухни и здравните изисквания към тях, която замени Наредба № 6 за организацията и дейността на детските ясли от 1987. В новата наредба е предвидено в детските ясли да се отглеждат деца от тримесечна (по старата наредба се приемаха деца поне на 10 месеца и само по изключение на над 2 ½ месеца) до тригодишна възраст, но сега, по изключение, при наличие на медицински, показания детето може да остане още шест месеца след навършване на тази възраст.

В помощ на заведенията за деца Министерският съвет предостави, за 2009, средства в размер на четири милиона лева за насърчаване въвеждането на делегирани бюджети в детските градини и обслужващите звена.

Сред скритите предпоставки за намаляване на раждаемостта у нас е вторичното разпадане на големите семейства (затормозяването на родовите връзки, при отглеждането на децата, между родителите на детето и техните родители), породено, преди всичко, от внезапния, повсеместен и значителен срив на жизненото равнище на българските пенсионери. През последните четири години средната пенсия се увеличи двойно, което доведе до частично възстановяване на отношенията на взаимопомощ между поколенията при отглеждане на децата. За стабилизирането на пенсионната система в дългосрочен план, през 2008, бе приет Закон за държавния фонд за гарантиране устойчивост на държавната пенсионна система. Чрез „акумулиране, инвестиране и трансфериране на допълнителни средства към бюджета на държавното обществено осигуряване за фонд „Пенсии” той ще създаде условия през следващите десетилетия, независимо от демографския срив, българските пенсионери да бъдат обезпечени, което ще позволи да се избегне спад на доходите им, подобен на този от 90-те години на миналия век. В т. нар. „Сребърен фонд” ще се влагат средства от приватизацията, от бюджетния излишък и от други източници. Натрупването на средства ще продължи до към 2017, когато се очаква да има съществен дефицит на фонд „Пенсии” и това ще наложи да се използва този запасен фонд за нормално изплащане на пенсиите¹³.

В заключение на направения кратък обзор на допълненията на нормативната база в областта на закрилата на майчинството, подпомагането на семействата с деца и насърчаването на раждаемостта, през 2008, е редно да констатираме, че част от мерките предполагат подпомагането в тази сфера да се осъществява в преобладаваща степен в полза на групите с декларирани високи доходи. Несъмнено, укриването на реалния размер на доходите на заетите в частния сектор затруднява функционирането на социалната система и на държавния механизъм. Но когато се налага да се осъществи насърчаване на раждаемостта, тези съображения трябва да минат на заден план. Стимулите за раждане на деца следва да са насочени към раждането на оптимален брой деца в семейството (2 или 3 деца е оптималния, според нас, семеен модел за българските условия) и да имат насърчителен ефект за максимален брой от семействата.

Според социологическото проучване „Миграция, емиграция, работна заплата и скрити плащания” на агенция „Медиана”, 15.3% от работещите у нас декларират, че получават минимална работна заплата. Изкуствено създадената ниска доходна база на социално осигуряване на голяма част от българските трудещи се е възпиращ фактор при възпроизводството на населението. Необходимо е политиките за насърчаване на раждаемостта да се научат да преодоляват влиянието на този неблагоприятстващ раждаемостта икономически регулатор, включително при предоставянето на различните видове помощи и облекчения. Основен техен принцип е, и трябва да остане, солидарността на обществото с тези, които създават, отглеждат и възпитават следващото поколение.

Ролята на местната власт и научната общност в за оздравяване на демографската обстановка

Централна тема на обществения дебат в областта на семейните отношения у нас, през 2008, стана подготвеният проект за нов Семеен кодекс. Сблъсъкът между мненията на представителите на традиционните възгледи за семейството и поддръжниците на узаконяването на безбрачната форма на семейно съжителство (кохабитация) блокира приемането от Народното събрание на Семейния кодекс. Неразбирателството между двете групи, макар и едните, и другите да са за запазването на семейството и семейните ценности, засега не може да бъде преодоляно. Междувременно, през 2008, вече 51.1% от новородените деца са извънбрачно родени. По-обезпокоително обаче е, че при 17.8% не е посочен баща, което говори за протичащия разпад на семейството.

Нашето становище по този спорен въпрос е, че въвеждането на предвидения режим за защита на интересите на партньорите, живеещи в кохабитация, и на техните деца, допълва сега съществуващата правна уредба. Той не подрива устоите на семейството, но се съобразява с наложилата се по време на „прехода” форма на безбрачно семейно съжителство и се стреми да я впише по законов път в правовия ред и българските традиции на семейна грижа и отговорност.

По инициатива на Икономическия и социален съвет, на 16 септември 2008, в София бе организирана публична дискусия “Грижата за децата и семейството – национален приоритет и отговорност” под патронажа и с участието на президента на България Георги Първанов.¹⁴ В нея взеха участие представители на български неправителствени организации, на държавната и местната администрация, на бизнеса, а делегати на френската организация Националното обединение на семейните асоциации споделиха опита и добрите практики на гражданското общество във Франция по отношение на закрилата на децата, семейството и насърчаването на доброто родителство.

През 2008, НСИ прие Стратегия за развитие на националната статистическа система на Република България (2008-2012). В нея основната задача, заложена за този период пред националната статистика, е провеждането на преброяване на населението и жилищния фонд през 2011. Друга важна задача е разработването на система за статистиката на международната миграция и предоставянето на убежище, в съответствие с Регламент № 862/2007 на ЕС, за което е необходимо: разработване на модул за статистиката на външната миграция в Информационна система „Демография”, базиран на данни от административни източници; провеждане на специализирани изследвания за оценка на структурата на външно миграционните потоци; производство и разпространение на статистическа информация за социално-икономическата интеграция на мигриралото население, включително чрез изпълнение на ad hoc модула от наблюдението на работната сила за интеграцията на имигрантите и техните наследници на пазара на труда; разработване на методична рамка за осигуряване на данни за мигрантите в програмата на  преброяванията.

През 2008, в сътрудничество с УНИЦЕФ-България, НСИ изготви нова версия на продукта "Булинфо", в която са включени показатели и данни по тях за националните инициативи "Цели на хилядолетието за развитие", "Стратегия за демографско развитие", "Закрила на децата", "Бедност и социално изключване" и др. С въвеждането в експлоатация на Информационна система "Демография", през 2008, значително се съкратиха сроковете за получаване на годишните данни за броя, структурата и териториалното разпределение на населението и се осигури методологична сравнимост на тези данни във времето. За подобряване качеството на входящата информация в ИС "Демография" бяха предприети и реализирани дейности за повишаване ефективността на взаимодействие между демографската система и системата ЕСГРАОН.

За първи път за последните три десетилетия са разработени демографски прогнози по области, предоставяни на разположение и на териториалните структури на НСИ, където могат да бъдат ползвани от регионалните потребители. Използваната  при изготвянето им методология на прогнозиране е в максимално хармонизирана с изискванията на Евростат и ООН.

Заключителни бележки и препоръки

В становището на Комитета на регионите „Демографското бъдеще на Европа” от юни 2007 се препоръчва демографското развитие да се превърне в „хоризонтален политически въпрос, за да може навреме да се противодейства на дългосрочните рискове и да се откроят и използват възможностите”. За тази цел е необходимо да се приемат „неудобните истини и в обществения дебат да бъдат взети предвид всички факти. Уместни реакции могат да се формулират едва, когато вземащите политически решения и обществеността са приели цялостното застаряване на обществото, както и намаляващия брой на населението за необратим структурен факт.”

Подготвено ли е българското общество за демографската промяна, която настъпва с толкова бързи темпове, че всяко противодействие на проявите й се оказва догонващо? Въпреки изработването на множество стратегически документи¹⁵, трасиращи пътищата за интервенция по отношение на популационната среда и протичащите в нея деструктивни процеси, все още усилията и ресурсите, влагани от държавата в политики за оздравяване на демографската обстановка са недостатъчни или неефективни. Възможностите на бюджета наистина са ограничени, но именно затова трябва да се потърсят нефинасови подходи за въздействие – провеждане на разяснителни и осведомителни кампании за семейния живот, отглеждането на децата, сексуалните отношения, пропагандиране на устоите на традиционната нравствена система. За подготовката и стартирането на подобни инициативи е необходимо да се установи контакт и да се работи с медиите, с обществените организации, читалищата и пр. За демографските проблеми на България трябва открито и пространно да се говори с нейните граждани, за да могат те да разберат, че сега, а не в бъдещето трябва да се решават тези затруднения, които (при несправяне с тях) притежават огромна деструктивна способност. В днешното време на икономизиране на светогледа им, българите трябва да осъзнаят, че населението на страната е най-важната част от нейния стопански потенциал, а демографското й състояние е изключително важен съставен елемент на икономическата и социалната стабилност, на културната продуктивност и на националната сигурност.

Задълбочаващата се световна икономическа криза несъмнено ще забави хода на възприемане на нова пронаталистично ориентирана политика и изработване на актуализирана нормативна рамка за насърчаване на раждаемостта. Тя дори може да стопира или отклони провеждането на важни, неотложни за демографското оздравяване инициативи и кампании като въвеждане на всеобщо предоставяне на месечни детски добавки, възстановяване на семейното подоходно облагане, предприемане на мерки за осъществяване на широк имиграционен прием и др. От нейната продължителност и дълбочина до голяма степен ще се определя демографското развитие на България през следващите години, но тя не бива да се превръща в оправдание за снижаване на активността при провеждане на пронаталистична и проимиграционна политика. Изработването на антикризисна програма трябва да предвиди и ефектите от намаляването на растежа на брутния вътрешен продукт и дори възможната рецесия (което ще доведе до увеличаване на безработицата, свиване на доходите и пр.) върху репродуктивното поведение на българското население и да предложи контрамерки за противодействие.

Две са направленията, по които, дори и в условията на криза, не бива да се допуска забавяне или снижаване на активността. Първото е, да се направи всичко възможно, за да могат българските граждани от поколението от 60-те и 70-те години да се реализират като родители и да имат поне по две деца в семейството. Втората насока на неотложно въздействие е свързана с разгръщането на инициативи за привличане на имигранти от български произход, които във време на всеобща икономическа криза имат по-добри изгледи за успех. Всъщност, това е и неотменимо задължение на българската администрация,  доколкото България е единствената национална държава на българите.

Предприетите мерки за регулиране на професионалната структура на населението през последните години, до голяма степен, бяха насочени към осигуряване на работна сила, тъй като ефектите на демографската криза вече се усетиха в производството и в сектора на услугите. С тези действия бяха извлечени резерви от наличния трудов ресурс чрез намаляване на служащите, пенсионерите, трайно безработните и пр. Само че подобна политика дава отсрочка за задоволяване на трудовите потребности към настоящия момент, докато дългосрочното планиране изисква да се предприемат сериозни инициативи за подпомагане на възпроизводството на населението и за привличане на работна ръка. Ако сега не се осъществят инвестиции и регулаторна намеса, благоприятстващи развитието на населението в дългосрочен план, след 15-20 години кризата на трудовия пазар ще добие несъизмерими с досегашния трудов дефицит размери.

Инерционността на демографските процеси едва ли ще позволи в обозримо бъдеще числеността и възрастовата структура на населението да се стабилизират. Демографското оздравяване зависи от нормализирането на цялостната обществено-икономическа обстановка, но излизането от икономическата, нравствена и културна криза, обхванала българското общество през последните десетилетия на миналия век, няма да е нито леко, нито краткотрайно. Приемането на България в ЕС създава добри перспективни възможности за възходящо икономическо, социално и културно развитие, но те трябва да се реализират. Може би следващите 4-5 години ще бъдат решаващи за осъществяване на значителна положителна промяна на състоянието на България.

В заключение, ще отправим препоръки, маркиращи трасето на дългосрочна, трайно ориентирана, приемствена държавна политика в областта, която бе обект на повишен интерес на НССЕДВ към МС: насърчаването на раждаемостта, закрилата на майчинството и децата. Те са почерпани от нашата работа с научните, експертните и обществените кръгове, занимаващи се с демографската проблематика, и са своебразно обобщение на досегашните усилия на българското общество да изработи собствен модел на поддържане на възпроизводството на населението в необходимото за устойчивото развитие на националната общност количествено и качествено изражение, без да имаме претенции, че с тях се изчерпват възможностите  за въздействие върху обществените нагласи за раждане на деца и за подкрепа на  семейството у нас. Някои от тях вече са осъществени в голяма степен (но формите и методите на приложението им може да бъдат усъвършенствани), други тепърва трябва да намерят своето място в системата за социална защита и подкрепа.

Обхват и форми на социалните грижи за жените във фертилна възраст, майките и децата

Необходимо е през следващите десетилетия да се продължи реформирането на исторически наложената защита на майчинството, при която подпомагането се основава на социалното осигуряване на работещата жена. За това е нужно да се разшири наборът от стимули и помощи при раждане на дете (в рамките на оптималния размер на семейството – до три деца) за майчинство, които да се предоставят на жените независимо от трудовата им ангажираност преди раждането. Време е да се осъзнае, че същностната функция на жената да износва, ражда и отглежда новите поколения, трябва адекватно да бъде подкрепена от обществото според настъпилите промени в социалните условия и потребности. Дългосрочно осигурявалите се майки трябва да получават допълнителни социални осигуровки на основание, че са правили осигурителни вноски. Социалната защита на майчинството да обхваща времето от момента на регистрацията на бременността до навършване на определена възраст на детето, което се характеризира като „период на незаменими майчини грижи”. Обществената поддръжка за бременност, раждане и полагане на незаменими майчини грижи трябва в достатъчна степен да осигурява на жената самостоятелен социален статус, гарантиращ независимост от евентуална нелоялност на работодатели, съпруг или други лица, с отношение към майчинската й роля. За това е необходимо да се повиши оценката на социалната и човешка значимост на майчинството в съответствие с признаването му за значима социална функция, като се коригира свеждането му до минимална работна заплата или до процент от средната заплата. За финансов еквивалент на неговата значимост е наложително да бъде въведена средната работна заплата, като този преход трябва да е постепенен, но неотклоним.

Обществената поддръжка на майчинството да се осъществява чрез безвъзмездно предоставяне на материални ресурси на всички жени, включващи регулярно предоставяне на парични средства, като за всички правоимащи помощта е еднаква.  Да се предоставят безплатни медицински услуги за опазване на детеродните способности,  за осъществяване на задължителна профилактика за поддържане на здравословна бременност, раждане и възстановяване в послеродовия период и поддържане на здравето в периода на незаменими майчини грижи.  Профилактичните ангажименти на майката, трябва да са обвързани с предоставянето на другите помощи за раждане и отглеждане на децата.

Политиката в подкрепа на майчинството да бъде съобразена с правата на личността да разполага с действени обществени предпоставки за избор, как да осъществи себе си, а жената да притежава реална възможност сама да решава какви социални функции да изпълнява в периода на бременност и незаменими майчини грижи – да бъде само майка, да съвместява майчинството с професионален труд през целия този период или в част от него да бъде само майка, а в друга – да съчетава професионалната си изява с майчинството.

Социалната защита на майката и бащата е необходимо да стимулира отговорното родителство и отговорното отношение към семейството. Тя трябва да бъде прекратявана, по отношение на лица, които занемаряват децата си или злоупотребяват с тях, като социална помощ се прехвърля в пълен размер към другия родител или към трети лица, които поемат грижите за детето.

Времето, през което жената е бременна, ражда и е заета с незаменими майчини грижи да се зачита за трудов стаж, независимо дали работи по трудов договор, като вноските в осигурителния фонд се поемат от държавата. За целта да бъде учреден фонд "Обществена издръжка на майчинството и детството", който да се формира от отчисления от държавния бюджет. В него да се акумулират средствата за държавна издръжка на жените по време на бременност  и  майчинство,  детските  надбавки  за  живородени  деца до определена възраст,  средствата за поддържане  на мрежа от държавни здравни учреждения за безплатно обслужване на бременни жени, родилки, жени в период на полагане на незаменими майчини грижи и за детско здравеопазване, средства за държавни безплатни или субсидирани детски заведения за деца на социално слаби семейства и без родители, средства за поддържане на институции за професионална квалификация и преквалификация на жените след майчинство и др. Пенсиите на многодетните майки да се индексират за отгледаните от тях деца след второто по ред дете.

Да се рационализира разпределението на държавните средства за подкрепа на майчинството и детството, с оглед социалната политика да придобие по-голяма ефективност, като финансовите и материални ресурси се насочват диференцирано към второто и третото дете в семейството, при спазване на принципа за баланс между граждански права и отговорности и при споделена отговорност на държавата, стопанските и административни организации и родителите. Многодетните семейства да се подпомагат за обучението и професионалната квалификация на децата им. Те следва да се ползват от значителни и разнообразни данъчни облекчения .

Да се разшири защитата на майчинството на учащите се млади жени (студентки, докторантки и др.). Те трябва да имат осигурен доход в определен размер и срок. Държавата да подпомогне младите семейства на учащи се за тяхното жилищно настаняване в рамките на определен срок.

Защитата на трудовите права на жените трябва да ги предразполат към  раждане  и  отговорно отглеждане на деца. Възможно е отношенията в трудовата сфера в условията на информационно рационализиране на икономиката бързо да еволюират и да позволят  съвместяването професионалния и семейния живот, но докато се стигне до тази трансформация жените трябва да получат адекватна защита. Преодоляването на дискриминацията спрямо младите жени, при наемане на работа и защитата на работното им място, е въпрос на удачно нормативно уреждане и контрол от компетентните власти. Държавата може да се включи в този процес и чрез предоставяне на   компенсации за причинени допълнителни разходи при излизането на жените в майчинство и при завръщането им на работното място след това.

Необходимо е да се приложи механизъм за осигуряване на условия за облекчен труд на майките с деца, за опазване на репродуктивното здраве на жените, за въвеждане на подходящо (гъвкаво) работно време на майки кърмачки или майки с малки деца. Работодателите трябва да бъдат насърчени да изграждат собствена или комбинирана с други корпоративни партньори база за отглеждане на деца на работещи родители – детски ясли и градини, домове за отдих и извънкласни занимания за ученици, жилища за млади семейства. Те трябва да бъдат подкрепени чрез инвестиционно съдействие от държаната и ползване на привилегии.

Не на последно място, трябва да се постави въздействието на обществото, чрез различни инструменти за мотивиране на желанието за създаване на семейство и отглеждане на деца, за реализирането на нови или отложени бракове и раждания, за формиране на съзнателна родителска ориентация към раждане на повече деца в семейството им и тяхното отговорно отглеждане и възпитание.

В условията на демографска криза, ролята на държавата в демографското
възпроизводство  и, респективно,  в насърчаването на раждаемостта все повече ще нараства. Инвестирането в човешкия капитал с цел бъдеща социално-икономическа ефективност (при изработване на точни и категорични критерии относно използването на вложените средства за подобряване на качествените характеристики на новите поколения) би могло да осигури цялостно възпроизводство на населението, икономиката и културата на страната. За това обаче трябва да се намерят точните подходи и решително да се приложи политика за демографско възстановяване.

Бележки:

1. Естествено е реемиграционните движения да обхванат предимно етническите българи, но за да се предизвикат те, трябва да се създадат и подходящи условия, за да се привлекат емигрантите да се завърнат. Свидетели сме, че дори в условия на световна икономическа криза твърде малко емигранти предпочитат да се завърнат от чужбина.

2. Според преброяването на населението на СССР от 1989, в републиките на съюза живеят 372 941 българи и 197 768 гагаузи (българи, които поради исторически обстоятелства говорят на тюрски език и постепенно губят спомена за българския си произход) или общо 570 709 души. От тях в Молдова са 88 419 българи и 197 768 гагаузи, в Украйна – 233 800 българи и 31 967 гагаузи, в Руската СФСР, съответно 32 785 и 10 051, в Казахстан – 10 426 българи и пр. Действителната численост на гражданите на бившите съветски републики, които имат български произход (поне един от предшествениците им по права линия е българин и са готови да заявят българското си съзнание) е значително по-голям, което означава, че вероятно около един милион души имат юридическата възможност да кандидатсват по облекчена процедура за пребиваване у нас и дори за придобиване на българско гражданство.

3. На 15-16 октомври 2008, Европейският съвет прие Европейски пакт за имиграцията и убежището, който цели ограничаване на нелегалната имиграция и улесняване на приема на квалифицирани имигранти. В него е предвидено въвеждането на Синя карта.

4. Изпълнението на Плана за действие за 2008 по Националната стратегия на Република България по миграция и интеграция (2008-2015) ще се извърши от Министерството на труда и социалната политика, в структурата на което беше сформирана  Дирекция “Свободно движение на хора, миграция и интеграция”.

5. За осъществяване на балансирано регионално насочване и разпределение на имиграционните потоци  е необходимо да се извърши проучване и планиране на регионалните нужди и възможности за прием на заселници.

6. През 2004 Европейският съвет прие Хагската програма за укрепване на свободата, сигурността и правосъдието, в която се изтъква нуждата от по-добра координация между членките на общността при провеждане на интеграционни политики въз основа на приетите Общи основни принципи на политиката за интеграция на имигрантите в ЕС.

7. В голяма степен, този пробив се дължи на активността на агенцията за социални проучвания и анализи “АССА-М”, чиито шокиращи (макар в известна степен неточни) оценки за демографската ситуация у нас алармираха обществото за неблагоприятните тенденции в развитието на населението.

8. Освен демографския си принос, завръщането на емигриралите в чужбина българи има и други положителни ефекти, доколкото спомага за нарастване на културното многообразие, тъй като 40-годишната изолация на България от Западния свят по време на Студената война я лиши от възможност за избор на културни алтернативи и от свободата да ползва най-напредничавия и иновационен организационен и технологичен опит.

9. Една четвърт от жените към финала на активната репродуктивна възраст (30-42 г.) нямат нито едно дете.

10. Според едно проучване, проведено в Русия, еднодетният модел се налага дори чрез телевизионните реклами, в които семейството обикновено се показва с едно дете.

11. Особено тревожна е диспропорцията между мъже и жени във фертилна възраст в селата и малките градове, където мъжете съществено преобладават над жените, докато жените във възрастовите групи, в които се получава високо образование, преобладават в част от академичните градове.

12. В началото на 2009 се направиха нови изменения и допълнения на закона, които промениха до известна степен заложения с промените от 2008 режим на изплащане на помощи.

13. Междувременно, през 2008, големи загуби от срива на българската фондова борса претърпяха пенсионните дружества от т. нар втори и трети стълб на пенсионната система, което поставя  под съмнение механизмите на тяхната регулация.

14. Тя бе организирана в изпълнение на решенията на проведената в Русе, през март 2008, дискусия на тема “За децата на България – откровено и ангажирано”.

15. Най-важните стратегически документи свързани с демографската проблематика, приети през последните години, са Национална стратегия за демографското развитие на Република България (2006-2020), Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция (2008-2015) Национална стратегия за детето (2008-2018), Стратегия за устойчиво развитие на Република България /2007/, Национална здравна стратегия (2008-2012.), Актуализирана стратегия по заетостта на Република България (2008-2015) и др.

* Член на Българското геополитическо дружество. Това е заключителната част на материала, чиято първа част беше публикувана в бр.1/10 на „Геополитика”

{rt}

Миналата 2009 премина под знака на: „войната на тръбопроводите”; в търсене на печелившата стратегия за Афганистан и дългоочакваните избори в тази страна (които обаче, така и не донесоха толкова желаното укрепване на сигурността); изборите в Иран, поставили началото на нестихващи протести на опозицията; нарастване силата на нетрадиционните движения, паралелно с поредното увеличаване броя на страните-членки на НАТО.

Какво се случи през 2009

В началото на 2009, спорът между Русия и Украйна за цената на природния газ доведе до спиране на руските доставки за Украйна и, в резултат на това, до цялостно преустановяване на газоподаването за редица европейски страни (включително и България). ЕС започна преговори с Кремъл, като паралелно с това потърси и варианти за намаляване на зависимостта си от руските енергоносители. Трудно е обаче да се намерят незабавни решения в период на сериозна финансова криза, разразила се в пълната си сила именно в началото на отминалата година. БВП, в рамките на ЕС, се сви с 4% (двойно ровече от предвижданията през януари 2009). Европейските правителства се сблъскаха не само с големите обществени задължения, но и с огромен бюджетен дефицит за 2009: Ирландия - 12%, Великобритания – 11,5%, Испания – 8,6%, а Гърция – над 13 млрд. евро, като външният й дълг надхвърли 168% от БВП (403, 2млрд. евро). Обществените задължения също достигнаха огромни мащаби: в Италия те надхвърлиха 110 % от БВП за 2009, във Великобритания пък нараснаха от 52%, за 2008, на 80%, за 2009.

Докато световните лидери се опитваха да намерят решение за преструктуриране на световната финансова система, САЩ, Великобритания и Япония търсеха стимули за връщане на глобалната икономика в предишните установени рамки, Германия – начин за установявяне на износната политика, а Турция – да се наложи като „мост” на Европа към ислямския свят, от една страна, и към руските нефтени и газови находища, от друга, Китай пък окончателно се утвърди като могъща световна сила и започна да оспорва сферите на влияние на възраждащата се Русия.

Изминалата 2009 с право може да се нарече и годината на въздигане на азиатските гиганти: будещият безпокойство, но богат на енергоносители ядрен Иран, наложилият се като нова глобална сила Китай и възвръщащата предишните си зони на влияние Русия.

Въвлечени в проблемите на глобалната рецесия, великите сили се оказаха изправени до стената от задълбочаващите се проблеми в Близкия и незатихващите огнища на напрежение в Средния Изток. Световната икономическа криза измести фокуса на вниманието от други, не по-малко опасни кризи, в това число развитието на ядрената програма на Иран и стремителното му приближаване към придобиването на атомно оръжие.

Световните лидери дълго време не обръщаха достатъчно внимание на амбициозните планове на Техеран и факта, че централно място в иранската мрежа за влияние заемат организации като „Хизбула” и палестинската „Хамас”. Подобна стратегическа схема дава възможност за водене на война срещу всеки противник, включително за подготовката на унищожителен удар срещу Израел. Предугаждайки този развой, френският външен министър Бернар Кушнер предупреди, през октомври 2009, че Израел е готов да нанесе превантивен удар срещу Иран, при първите индикации за директна заплаха. Тревожното в случая е, че водещите сили в международната политика: САЩ, ЕС и Русия, признават правото на Израел да противодейства на иранската ядрена заплаха, оставяйки управляващите в Тел Авив да вземат решение по свое усмотрение, без да се съобразяват с глобалните последици. Всъщност, проблемът е не толкова в стълкновението между двете страни, колкото до възможността примерът за разрешаване на споровете по военен път да се възприеме и от много други държави по света. Затова мнозина политолози поставиха въпроса, дали мирната конференция на ООН във Виена (октомври м.г.) няма да изиграе ролята на детонатор през обявената от ООН за „година на взаимното уважение” 2009.

„Годината на взаимно уважение” премина под знака на „демократичните избори” в Иран и Афганистан и продължаващата вече 8-годишна война на САЩ срещу терора. Изборите в Иран (белязани с фалшифицирането на техните резултати) изправиха страната на прага на гражданска война в началото на 2010, а в Афганистан (където мошеничествата бяха още по-очевидни) не само че не доведоха до укрепване на вътрешната сигурност, а по-скоро напротив. Междувременно, Иран продължи разработването на ядрената си програма и наблегна на връзките със страните от Централна Азия, а западния свят отчете двойно нарастване на жертвите от страна на коалиционните сили в Афганистан, в сравнение с 20081. САЩ пък смениха няколко стратегии за справяне с бунтовниците-талибани, но командващите им там продължават да отчитат ежедневно постъпателно влошаване на ситуацията, заплашваща окончателно да излезе извън контрол. В резултат на многократно отправяните призиви за увеличаване на коалиционните сили в Афганистан, през есента на 2009, талибаните получиха ясен сигнал за неспособността на съюзниците да се справят с трудните си ангажименти в страната, което още повече засили мотивацията им за борба. В края на годината, за първи път се появиха признания на пакистански бунтовници за техни действия на афганистанска територия, въпреки неколкократните рейдове на  пакистанската армия във федерално администрираните племенни територии, целящи ограничаване на екстремизма от двете страни на границата. Пакистанските терористични групировки задълбочиха сътрудничеството помежду си, засилвайки обмена на финансови средства, обучение и вербуване на нови кадри, което още повече укрепи позиците и възможностите им. Промени се и стереотипът на действие на нетрадиционните играчи, които се ориентираха към изграждане на по-тесни връзки, на родово-племенна основа, между местните екстремисти и членовете на Движението Талибан.

В тази връзка, през есента на 2009, бившият съветски президент Горбачов призова американците да не допускат грешката на Москва и да се изтеглят от Афганистан. Призивите му обаче, не бяха чути. Междувременно, Русия реши да използва затъването на Америка в изтощителната война и допълнително активизира политиката си за възвръщане на изгубените, след 1991, зони на влияние. Пекин, разбира се, не остана по-назад.

В края на 2009, Китай се оказа третата икономика в света, най-големия износител на планетата, притежател на най-големите валутни резерви и най-големия кредитор на САЩ (с над 805 млрд.долара американски съкровищни бонове). Въпреки кризата, страната продължи да набира мощ, което наложи на останалите големи сили да се съобразяват все повече с нея. Като битката вече не е само за налагане и на регионалната, но и на световната сцена. В тази връзка, специалистите от руския Център за политическа информация започнаха да наричат Централна Азия „глобалната шахматна дъска”, в която Русия вече не се възприема като „големия брат” на Китай и която се очертава като едно от „уязвимите места на китайската световна фабрика на ХХІ век”.

От забикалящите го страни, Китай може да се сравнява единствено с Русия, по отношение на военните и икономическите си възможности, поради което двете страни съзнателно работят за утвърждаване на конструктивни взаимоотношения и избягване на конфронтацията.

Русия е една от трите държави (освен Саудитска Арабия и Китай), притежаваща голямо количество финансови средства в наличност, и е в състояние да влияе върху световната финансова система. Дори в условията на рецесия, Москва разполага с достатъчно финансови механизми, за да реализира преследваните от Кремъл цели, най-важната от които е възстановяване на голямата „буферна зона” около Русия, докато глобалият силов баланс не се промени окончателно в руска полза2. Руският енергиен експорт (страната е основния доставчик на природен газ за Европа) възлиза приблизително на 20,5% от БВП, което генерира 64% от общия експорт и даде възможност на Кремъл да натрупа валутни запаси, възлизащи приблизително на 750 млрд. щатски долара. Това позволи на страната отново да заяви с пълна сила за себе си на световната сцена, предизвиквайки Запада в Грузия и Украйна, а по индиректен начин и в други райони. В същото време обаче, Русия е силно зависима от Европа по отношение на приходите си в твърда валута.

През изминалата година Москва се зае да възстанови позициите си в Либия (и в Африка, като цяло) и на Балканите3. По време на посещението си в сръбската столица (октомври 2009) Дмитрий Медведев отново лансира тезата си за създаването на нова система за сигурност в Европа, в противовес на НАТО4, което бе поредния сигнал за завръщането на Москва на световната сцена. Нарастващото значение на страната намери израз в решението на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) да потвърди пълномощията на руската делегация в Страсбург, въпреки, че Москва не изпълни повечето изисквания на ПАСЕ за Южен Кавказ. Кремъл ясно демонстрира на ЕС, че може да бъде опасен противник, поради което по-добрият вариант за Брюксел е спечелването му като съюзник на Обединена Европа.

2009 донесе важни събития и за страните от Балканите: в Косово се проведоха първите избори за местна власт (участието на сръбското население беше слабо, тъй като официален Белград и влиятелната сръбска православна църква призоваха за бойкот), а Хърватска и Албания станаха членки на НАТО, с което се засилва и контролът на пакта над нестабилната Босна и Херцеговина, Сърбия и Косово. Това обаче не намали сепаратистките тенденции в Западните Балкани. В края на годината се появиха призиви за отцепване на Република Сръбска от федералната държава Босна и Херцеговина, а немалко анализатори прозряха в широката автономия, гласувана на сръбската област Войводина, косовския „ефект на доминото”. Дали това не са индикации за нови бъдещи конфликти на Балканите?

Какво ни очаква през 2010

Две основни тенденции ще доминират през 2010. Първата е свързана с продължаващото възраждане на Русия, като велика сила. През 90-те години на миналия век, САЩ се възползваха от слабостта на Русия, но войните в Афганистан и Ирак силно ерозираха американския капацитет. С решението на президента Обама за изпращане на допълнителни сили в Афганистан, САЩ се оказаха максимално ангажирани в ислямския свят, което позволява на Русия да изиграе, сравнително спокойно, своите ходове.

За Русия, 2010 ще бъде година на консолидацията – кулминация на близо десетилетие прецизни усилия. Москва най-вероятно ще съумее „пререже” западното и турското влияние в Украйна, Казахстан, Беларус, Армения и Азербайджан, поставяйки основа за преформулиране на политическия съюз в по-голямата част от постсъветското пространство. Проектът със сигурност няма да приключи през настоящата година, но към края й ще стане очевидно каква част от постсъветското пространство ще се окаже отново в руската сфера на влияние. Като всеки опит за промяна на тази тенденция би имал малки шансове за успех.

За консолидацията на руската сфера на влияние допринася и кризата в Средния Изток. Очевидно, Израел е убеден, че иранската ядрена програма е достатъчно напреднала за да представлява реална заплаха за оцеляването му като държава. Затова, през 2010, международните политически усилия ще бъдат насочени не само към ограничаване на иранската програма, но и към предотвратяване на израелския превантивен удар, който би имал съкрушителни последици за основната световна енергийна артерия (Персийският залив).

В региона е налице сложна смесица от играчи и мотиви. Така, Израел настоява за действителен контрол и едностранни действия, Иран пък се опитва да избяга от подобен контрол и запазва възможностите си да влияе много сериозно върху ситуацията в Ирак и Афганистан. На свой ред, Русия се опитва да „размъти” конфликта с оглед отдалечаване на вниманието на останалите играчи от собствените й планове, докато САЩ се опитват да излязат с достойнство от играта, без да загубят позициите си в региона. Всичко говори, че кризата ще избухне през 2010, като въпросът е, дали ще се ограничи единствено до района на Персийския залив и, дали би имала само военни измерения?

В света продължават да се развиват сериозни процеси:

- За повечето развити държави, рецесията е към своя край, но по-интересното е какво идва на нейно място (т.е. серията от посткризисни ефекти с регионално значение). В тази връзка, от особено значение са усилията на Китай за гарантиране ръста на експортно ориентираната му икономика в условия на много слабо търсене и начинът, по който Европа възнамерява да се справи с разрастващата се банкова криза;

- Нарастващото американско военно присъствие в Афганистан, с което САЩ се опитват да променят правилата на войната с бунтовниците. Истинското „нагорещяване” на ситуацията обаче тепърва предстои и то не толкова в Афганистан, колкото в Пакистан, където конфликтът отдавна надхвърли рамките на пограничния регион;

- В Европа Лисабонския договор позволи на Германия (най-вече) и Франция да утвърдят лидерството си в рамките на ЕС.

Близкият Изток

Ядрената програма на Иран, в общи линии, продължава да напредва, без да се влияе особено от международните усилия за прекратяването и. В тази връзка Израел заяви, че ако САЩ не ограничат иранските действия (чрез използване на парализиращи санкции или военни действия), той е решен да нанесе «превантивен» удар. Въпреки желанието си да избегнат войната, САЩ са наясно, че ако нещата се развият в тази посока, ще им се наложи също да се включат, по две причини. Първата е, че макар Израел би могъл да забави развитието на иранската програма с няколко години, той не е в състояние да я прекрати напълно. Съзнавайки опасността пред която е изправен, Иран положи достатъчно усилия да укрие и защити физическите компоненти на ядрения си потенциал, разпръсвайки ги в цялата страна. Затова Израел ще се нуждае от американската помощ за да проникне до тези съоръжения, намиращи се дълбоко под земята и на голямо разстояние едно от друго. На второ място, Иран несъмнено разполага и с други възможности – една от тях е затваряне на жизнено важния Ормузки пролив⁵, един от най-натоварените енергийни коридори, като по този начин повлияе сериозно върху процеса на възстановяване на световната икономика, чрез покачване цените на нефта.

Що се отнася до САЩ, в момента те се опитват да разрешат проблема в Афганистан и да се изтеглят окончателно от Ирак, като не допуснат въвличането си в още един тежък конфликт, но произраелското лоби усилено работи в обратната посока, а Русия, от своя страна, тихомълком поощрява твърдата позиция на Техеран, надявайки се САЩ окончателно да затънат в Средния Изток. Затова 2010 ще премине в опити на Израел да инициира конфликт, докато Иран се готви усилено за подобен развой, а Москва се опитва да манипулира и двете страни, за да си подсигури едно не толкова скорошно намиране на решение.

В същото време, Турция ще продължи опитите да си извоюва по-представителен статут, т.е. вече да не бъде разглеждана единствено като страна с определена регионална географска, демографска и икономическа тежест. Турският възход обаче е все още нов феномен, поради което Анкара се опитва да избягва решителните конфликти, поне докато не е достатъчно уверена в своите позиции. Освен това, в момента Турция не разполага с инструменти за превенция на военен сблъсък между американци и иранци и определено не желае да се окаже замесена в него. Анкара не  е в състояние  да се изправи срещу Русия в Кавказ и вероятно ще загуби, през 2010, част от позициите си в този регион. В същото време, влиянието и ще нарасне във редица райони, донякъде пренебрегвани от големите сили. През настоящата година турските усилия ще се съсредоточат в две основни сфери: на Балканите, където геополитическото съревнование се развива в три основни аспекта, „особено в Босна, към която останалите играчи изпитват смесени чувства“, и Ирак, откъдето Америка опитва да се изтегли.

Южна Азия

2010 ще демонстрира приложението на новата стратегия на Вашингтон в Афганистан: нарастване на военното присъствие до над 100 000 души, с оглед блокиране на подема на бунтовниците-талибани, разбиване на позиците им и подготовка на афганистанската армия. На повърхността изглежда сякаш е намерено вярното решение, но това е само привидно.

По протежение на афганистано-пакистанската граница пакистанските въоръжени сили са на границата на пречупване, а именно в този регион и през 2010 ще се запазят корените на конфликта. И през тази година военните действия ще се характеризират с нанасяне на въздушни удари и операции на специалните части, но, предвид характера на средата на действие и природата на нетрадиционно действащите играчи, резултатите едва ли ще са различни от тези през 2009. Още повече, че въздушните атаки са еднакво непопулярни и в Афганистан, и в Пакистан.

Нарастващото военно присъствие и все по-вероятното разширяване на военните операции в Пакистан повдигат четири основни въпроса:

- Исламабад трябва да бъде убеден, че подобни операции имат потенциал. Американските действия биха разширили обхвата на контрабунтовническото настъпление, което ще настрои неутралните милиции срещу пакистанската държава. Това би довело до рязко ескалиране на атаките на въоръжените милиции на цялата територия на страната, включително и дълбоко в провинция Пунджаб;

- Пакистан трябва да намери начин да „контролира” американските очаквания, но така, че да не навреди на двустранните връзки. Мълчаливото позволение или дори окуражаване на ограничени атаки срещу линиите за доставки на НАТО, преминаващи през пакистанска територия към Афганистан, би могла да стане една от опциите, тъй като би изпратила послание към САЩ, че прекалено големият натиск върху Исламабад ще им създаде допълнително проблеми в Афганистан. Този подход обаче има своите ограничения. Пакистан е зависим от американската финансова подкрепа и военна помощ за поддържане на силовия баланс с Индия. Затова по-добрият инструмент е обменът на разузнавателни данни за групите, които са мишена на американските ВВС. Въпросът е, как да се обменя подобна информация без управляващите в Исламабад да бъдат подложени на „вътрешен огън” и без това да ескалира американските искания за предоставяне на по-голям обем разузнавателни данни;

- Увеличеният брой американски военнослужещи в Афганистан налага по-голям трафик на товари по маршрутите за доставка, преминаващи през страната. Пакистанският маршрут би могъл да обслужва по-голям обем товари, но Исламабад се противопоставя на това, по редица съображения. Единственото разрешение е разширяване на възможностите на допълнителния маршрут, преминаващ през територията на постсъветското пространство, където нищо не се случва без одобрението на Москва. Това означава, че за да могат да упражняват влияние върху Пакистан, САЩ ще трябва да предоставят възможност на Русия да упражнява влияние върху тях, самите.

- Не бива да се игнорира и твърдото намерение на местните „джихадисти” за иницииране на атака срещу Индия, за да се възпламени тлеещият конфликт между нея и Пакистан. Подобна атака би пренасочила пакистанските части от борбата им с ислямистите, на запад, към индийската граница, на изток.

Постъсъветското пространство

Използвайки затъването на САЩ в Ирак и Афганистан, както и вътрешнополитическите им проблеми, Москва успя да осъществи серия печеливши ходове в много постсъветски републики и, най-вече, в Азербайджан, Грузия и Украйна. През 2010, Русия определено ще съсредоточи вниманието си към ерозирането на всички опити за увеличаване на американското влияние в региона. Като тези усилия ще бъдат съсредоточени в три специфични направления:

- Украйна. И тримата основни кандидати в президентските избори (първите, след „оранжевата революция” от 2004) бяха, до известна степен, обвързани с Кремъл. С победата на Виктор Янукович, на 17 февруари, Москва успя да измести прозападно настроените фигури в украинското ръководство, което ще позволи на Кремъл да възстанови донякъде влиянието си във въоръжените сили, службите за сигурност и икономиката на страната;

Беларус и Казахстан: от  1 януари 2010 влезе в сила митническият съюз между Русия, Беларус и Казахстан. За разлика от повечето подобни съюзи, този е устроен по начин, който да гарантира руския контрол върху двете други страни-членки. Беларус вече се съгласи, но Казахстан трябва да бъде убеден да приеме подобна сделка. Ако се появи слабо място в руската „броня” през 2010, това ще бъде именно Казахстан, където мнозина осъзнават, че митническият съюз може да убие всички надежди за извоюване на независими от Кремъл позиции в сферата на икономиката и политиката. Москва се стреми да разшири митническия съюз към Украйна, Армения, Киргизстан и Таджикистан, надявайки се впоследствие да го използва като платформа за стартиране на политическите си амбиции за унификация на постсъветското пространство.

Но, дори ако Русия постигне известен успех в периферията си, Кремъл трябва да се готви за сериозни битки вътре в страната. В края на предходната година, Русия предприе мащабно „прочистване” на икономиката (държавни компании и частни предприемачи). Това обаче провокира съпротивата на властовите кланове, прераснала в сериозни вътрешни борби. Дали кабинетът ще успее да задържи баланса, зависи от руския премиер, а постигането на тази цел може да наложи неутрализиране на някои от важните фигури в Кремъл. Това пък би довело до сътресения и разцепления във всички държавни апарати – включително Федералната служба за сигурност, военния, стратегическия икономически сектор и др.

Глобалната икономика

Повечето икономисти прогнозират, че САЩ в най-скоро време ще излязат от рецесията. Много от европейските страни, още в края на 2009, също започнаха постепенно да се завръщат към икономически растеж, но няколко страни (особено Гърция, Ирландия, Италия, Испания, Румъния, Унгария и Латвия) са в доста затруднено положение. Ако не се предприемат спешни мерки, не е  изключено социалното напрежение да доведе до ръст на недоволството и масови протести. Проблемите донякъде могат да се разрешат от Централната европейска банка, с ограничаване на изчерпването на резервната ликвидност, но това „решение” само би разсрочило сривовете с надеждата, че по-бързо възстановяващите се икономики ще подпомогнат останалите.

Макар че повечето европейски правителства обвиниха САЩ за настъпилата рецесия (именно американските банкови проблеми разпространиха финансовата криза в почти целия свят), твърде малко от тях осъществиха сериозна ревизия на банковата си система. Едва сега ЕС подлага на по-сериозна диагностика тази система. Най-вероятно, през 2010, Европа ще се сблъска с две икономически кризи: цялостна криза на европейската банкова система, съпроводена от усилия за смекчаване на задълженията, което пък ще наруши устойчивостта на еврото.

През миналата 2009, Китай регистрира най-стабилния икономически растеж, който беше регистриран въпреки колапса в износа (традиционен източник на китайската икономическа динамика). 95% от китайският растеж се дължи на инвестиционните вложения.

Ключът на глобалните икономически проблеми, през 2010, е експортното търсене. Дори нивата на вечно ненаситния консуматор САЩ остават по-ниски от тези за 2008, което едва ли ще се промени през настоящата година. На този фон следва да се напомни, че страните, чиито икономики са експортно-ориентирани, са прекалено много.

Европа

Докато САЩ са прекалено ангажирани със Средния Изток, Европа ще трябва да се справи с възраждаща се Русия. Докато ЕС асимилира реалностите на Лисабонския договор, в рамките на самия Съюз се формират отделни опозиционни коалиции. Сред най-важните, на този етап, са френско-германските връзки. Париж и Берлин отдавна са наясно, че заедно много по-добре могат да проектират сила и мощ в рамките на ЕС, отколкото ако си противостоят или действат всяка за себе си. Според Лисабонския договор, съществуват твърде малко закони и процедури, които тези две страни да не могат (с малко бюрократично и дипломатическо извиване на ръце) да наложат на останалите членки на Съюза.

В същото време, редица европейски страни имат пробеми с френско-германското ядро, а Лисабонският договор поставя основите на множество предстоящи институционни промени. Това, от своя страна, ще създаде редица възможности за последващи неразбирателства по отношение начина на управление на ЕС. Франция и Германия вече са се примирили с руското превъзходство в Украйна и нарастващата руска роля в европейските енергийни доставки. Позицията им обаче, не е приемлива за Централна Европа и, в частност, за балтийските страни, Полша и Румъния. През 2010 обаче,  централноевропейците ще се изправят пред Русия поотделно. На свой ред, през 2010, Москва ще продължи политиката си на селективно приобщаване на западноевропейците към своите мащабни енергийни проекти.

Настоящата година ще бъде белязана от задълбочаващите се климатични промени (които започват да създават сериозни предизвикателства пред сигурността на държавите), продължаващата икономическа криза и изострянето на социалното напрежение, в глобален аспект. Засилващото се противопоставяне на идеологии, култури, етноси и политически визии покачи напрежението и в Ирак, Афганистан, Пакистан и Иран (където някои политолози виждат наченки на гражданска война). Идеите на демократичния свят да наложи чужди за местните стереотипи възгледи и обществена организация няма да доведат до укрепване на сигурността в съответните региони, а по-скоро ще засилят решимостта на местните режими и проспериращите в сянката им транснационални криминални и терористични мрежи да се противопоставят на чуждите за техния свят идеи за глобално устройство.

Бележки:

1. Броят на атентатите със самоделни взривни устройства, през 2009, в Афганистан, е 720, срещу 81, през 2003. През първите 10 месеца на 2009, броят на цивилните жертви в страната достигна 2021.

2. Страната се нарежда на осмо място в света по доказани петролни залежи (60 билиона барела) и на второ място - като производител (9,93 млн. барела на ден) и износител (7 млн. барела на ден), след Саудитска Арабия.

3. Разчитайки основно на Сърбия. От своя страна, Белград се опира на дипломатическата подкрепа на Москва в Съвета за сигурност на ООН по въпроса за Косово, но Русия стигна и по–далеч.

4. Един от вариантите за изграждането и, според Москва, е реформирането на ОССЕ, обединяващ страните, които не членуват в Алианса Предложението за системата се основава на задължително споразумение за обща сигурност, което се базира на основните принципи на междудържавни отношения, зачитане на териториалната цялост и суверенитета на държавите.

5. Ормузкият полив в Персийския залив, през който танкери пренасят 20% от световния петрол.

* Преподавател в Нов български университет, бивш началник на Разузнавателното управление на Генералния щаб (2002-2006)

{rt}

Новото българско правителство вече даде достатъчно доказателства за своите структурни намерения. През изтеклите шест-седем месеца стана видно, че политиката на икономия, орязване и свиване на публичния сектор е сърцевината на управленските замисли на сегашния ръководен екип. Принципно раздутите до 40% от БВП разходи за публичния сектор в България представляват твърде голямо перо.

В подкрепа на тази теза, преди известно време изплува един интересен  факт. Задъханата в своите неоосмански амбиции и глобални претенции Турция поддържа по-малък дипломатически персонал от европейска България. Министерството на външните работи в Анкара има 194 дипломатически представителства, с общо 1464 служители. Аналогичното ведомство в София разполага с 1470 външнополитически работници (след съкратените от бившия министър Желева 235 щата) и 115 мисии зад граница. Всичко това говори за слабата ефективност на сектора „външна политика” у нас. В конкретно изражение, то се измерва със слаба кадрова селекция, ниско заплащане, слаба професионална мотивация и ниска цялостна ефективност на сектора. Самата доскорошна ръководителка на външнополитическото ни ведомство Румяна Желева бе персонален израз на българската външна политика. Като нейният проблем е, че беше „разкрита”. Но това стана единствено поради факта, че трябваше да се яви на европейско изслушване. В противен случай вероятно и досега щеше да заема кабинета си в Министерството на външните работи и „авторитетно” да чертае външнополитическия курс на България.

Консервативният модел

Все пак САЩ и Япония, сочени за шампиони в съотношението разходи и ефективност на публичния сектор, изповядват алтернативен на Европейския съюз социален модел. Съвкупността от социални и икономически индикатори: образование, здравеопазване, комунални услуги, демографски показатели, корупция, икономически растеж и стабилност и разпределението на доходите в двете страни се различава, като философия, от държавите в целия ЕС. Съюзът на 27-те страни-членки е социален по своята същност, докато Вашингтон и Токио прилагат различни нюанси на консервативния модел. Там държавата се е оттеглила и функционира чрез едно малко, но високоефективно „правителство”. Частният сектор обаче е с развързани ръце не само като законодателство, но най-вече с възможностите си умело да подсигурява свободна работна ръка и да привлича значителни потоци от чуждестранни инвестиции. САЩ и Япония провеждат гъвкава политика, насочена към постоянното рекрутиране на човешки и материални ресурси, чиято цел е да се облекчи натиска върху задължителните социални функции на държавата.
В Европа, и по-специално в България, прилагането на англосаксонския консервативен модел е много трудно. В нашето общество продължава да съществува посткомунистическата инерция, според която държавата гарантира битието на значителна част от трудоспособното население. Политиката е равнозначна на поминък в някои сектори и особено в конкретни географски райони.
Авторите на доклада „Ефективност на публичния сектор“ Антонио Алфонсо, Лудвиг Шукнехт и Вито Танци, които изследват правителствените разходи и качеството на обществените услуги в 23-те държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), силно критикуват Швеция, Германия и Франция за разхищенията им в публичния сектор. В същото време, всички новоприети страни-членки на ЕС се стремят именно към техния социален модел. Колизията англосаксонски - континентален модел на функциониране и подсигуряване на публичния сектор е очевидна и непреодолима. Затова българското правителство трябва да е наясно, че налаганият задокеански модел рискува да доведе до нарастването на безработицата, до избухването на социално недоволство и до ерозията на доверието към кабинета. Проблемът е в разликата между административните структури на двата типа държави. Българската традиция се уповава на силно концентрираното управление, докато САЩ и Япония изповядват децентрализацията. Правителствата на посочените две държави делегират на регионите правомощия, с които централната власт в България, поне засега, не желае да се раздели. С други думи, правителството прави половината крачка от консервативния модел – оттегля се от публичния сектор, без обаче да дава възможност на друго управленско равнище да попълни социалния вакуум.
Големият проблем е, че т.нар. „реформи” ще предизвикат нежелани социални ефекти, ще ускорят хаотичната урбанизация, ще стимулират обезлюдяването в периферията на страната. Тази тенденция е очевидна от 1989 насам. Де факто, зад политиката на „силната ръка” се крие единствено израза на практически отказ от суверенитет за цели региони на България. Централната власт подари на ДПС отделни области и тази тенденция ще продължи, благодарение на силно централизираната политика. Новата политика просто ще я развие и засили.
Така например, намерението за въвеждане на „нови медицински стандарти” на Министерството на здравеопазването заплашва да закрие 32 болници. Всички те са в периферни и вече рядко населени райони: Трън, Брезник, Любимец, Царево, Ивайловград, Кула, Рудозем, Годеч, Тервел и други. По същата логика, реформите, лансирани от сегашното ръководство на Министерството на образованието, младежта и науката, в крайна сметка, ще постигнат същия ефект. Предстои да се закриват факултети, а някъде дори цели университети, при това отново в провинциалните академични звена. Аргументът е мъглявото „повишаване на критериите за обучение”. С планираните административни промени двете ведомства налагат мерки според шаблона на вносния, неевропейски „елитаризъм”. Това ще доведе до свиването на предлаганите услуги както в здравеопазването, така и във висшето образование. В периода на глобална криза много хора, които вадят препитанието си в двата важни хуманитарни сектори от българския обществен живот неизбежно ще се озоват на борсата на труда.

Още по-тревожно е, че хората, които се нуждаят от техния труд, са обречени на лишения и проблеми. По-мобилната част от тях по неизбежност ще бъдат принудени да имигрират в големите градове, най-вече в София, за да си набавят загубените социални услуги. По-възрастните и по-бедните обаче ще бъдат оставени сами на себе си. Така се затваря кръгът на трайното обезлюдяване на периферията. Последствията са намаляването на инвестициите, нисък жизнен стандарт, активна имиграция, свиването на ножицата на социалните услуги. С една дума – мултиплициране на имиграцията благодарение на силно централизираното политическо управление, олицетворявано от града-държава София. На практика, столицата е предопределена да „изсмуква” жизнените сили на цялата държава - хората, паричните средства, социалните услуги и всички останали „благини”. Това повелява логиката на политическата система, закрепостена със сегашната конституция, както и невъзможността или нежеланието тя да бъде променена.

Има ли решение на проблема?

Разковничето е да се подкрепи третото ниво на управление в държавата – областното. Назрял е моментът за нов текст в основната норма, по силата на който областите следва да бъдат окрупнени (по-точно да се възстанови положението до 1998, когато те бяха девет на брой) и да имат право на свой собствен бюджет. Подобни реформи бяха направени, през 2008, в Дания и Чехия. В същото време, правомощията на областната управа трябва да се разширят, за сметка на централната власт. Именно областните центрове следва да се ангажират по-активно с отделните сектори на вътрешната политика, а не всичко да се диктува от София.
Необходима е умела, гъвкава и националноотговорна децентрализация. В противен случай, столицата ще става още по-многолюдна, трафикът все по-невъзможен, а снежна покривка, дори по-малка от 10 см, ще я парализира за 2-3 часа, както се случи на 6 януари 2010 (а и след това) например.

Сегашните реформи в областта на здравеопазването и висшето образование засилват процеса на централизация. Те неминуемо ще рефлектират върху политическата система. Все по-ясно в нашата страна ще се открояват две силни партии. В преносен смисъл, първата спокойно може да се нарече „централна софийска” партия, която ще отстоява интересите на няколкото милиона столичани с европейски стандарт на живот. Втората ще бъде „периферна”. Тя трябва да се нагърби да защитава позициите на маргинализираните от центъра прослойки. В политическо отношение ДПС и БСП вероятно ще си поделят политическото им представителство. Тенденцията обаче е много скоро ДПС да стане втората политическа партия, в качеството си на основен опонент на „столична България”.

За голямо съжаление, въпреки добрите намерения, непланираната и хаотична урбанизация ще засилва социалнополитическата конфронтация и ще поддържа цялостния нисък жизнен стандарт на българското население.

*  Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

{rt}

Анализът на динамичните вътрешни политически процеси в България през последните две десетилетия предполага прилагането на разнообразен набор от методологични подходи в социологията, политологията, правото, историята, демографията, икономиката, статистиката и други обществени науки. Всяка от тях, в една или друга степен, засяга и пространствените регионални аспекти на тази тематика. Значителен потенциал в това отношение имат обществената география и съответните и изследователски направления – социална, политическа, икономическа, поведенческа, електорална. Чрез тях се изследват сложните форми на взаимодействие между разнообразни по своята същност факторни влияния, както и уникалните за всяка отделна част от националното географско пространство резултативни характеристики.

Електоралната география е специфично научно направление, развиващо се в зоната на плодотворен контакт между географията, политологията, социологията, психологията и други обществени науки. Развитието й у нас след 1989 е свързано с изследванията на Бъчваров (1991, 1992), Бояджиев (1991, 1998, 2001, 2002, 2004), Славейков (1994, 2002), Йорданова, Бояджиев, Железов (2001), Янков (2004, 2005, 2009), Гест (2004), Jordanova (2005), Русев, Владимирова (2006, 2007, 2010), Владимирова (2006), Vladimirova (2006). Сред представителите на политологическите и социологическите науки с принос към изследването на електоралните процеси у нас са Стойчев (1992, 1996), Молхов (1993), Герджиков (1993), Коркинов (1994), Тодоров (1995, 1997, 2005), Петров (1996), Табаков (1996), Тодоров и др. (1997), Цанов (1997), Димитров (1997), Димитрова (1997), Димитров, Иванов (1997), Кръстев (1997), Карасимеонов (1997, 2000, 2003), Ценова (2001, 2004), Манолов (2003), Калинова, Баева (2006), Атанасов (2006) и др.

Достоверното представяне на специфичните електоралногеографски процеси в България изисква пространствен анализ и синтез на възможно най-ниски йерархични нива. Като фактологична основа могат да послужат публикувани статистически данни от ЦИК по избирателни секции, селища, административни общини и области. Успоредно с тях, за нуждите на корелационния регионален политикогеографски анализ, е необходимо да се използват и традиционни за българската национална статистика данни, засягащи геоекологични, геодемографски и геоикономически аспекти в развитието на страната. Най-представителни регионални нива и за двата изследователски подхода са данните по административни области и общини.

Съвременното двустепенно (областно-общинско) административно-териториално деление на страната е комплексен резултат от динамично взаимодействие между природни, демографски, икономически и политически фактори. Като цяло, то може да се представи като перманентен процес на целенасочено, субективно по своя характер, политическо усилие на всяка държава да приведе в съответствие териториалните механизми за административно управление спрямо обективно съществуващите социално-икономически региони. От тази гледна точка, сред основните цели, които си поставя вътрешната държавна политика, е намаляване на регионалните контрасти, докато административно-териториалното устройство трябва да се разглежда като основен неин оперативен механизъм. Постигането на оптимални съотношения между обективната и субективната съставляващи на този сложен процес има пряко отношение към регионалната ефективност на общественото развитие. Повишаването й служи като основен мотив за периодично/епизодично реформиране на административно-териториалното устройство на страната, процес който се наблюдава в цялата ни следосвобожденска история.

Традиционно използваните критерии и показатели при оценка на ефективността от административно-териториалното устройство и управление са демографски и производствено-икономически, с преобладаващ количествен статистически акцент. Промяната на политическите и икономическите условия за развитие в България през последните две десетилетия, както и включването й в общоевропейския интеграционен процес, пораждат нуждата от актуализиране на регионалните изследователски подходи и привеждането им в съответствие с водещия световен опит. Все по-често се използват качествени социални, културно-политически и екологични критерии и показатели. Чрез тях се формира нова мотивационна база за оптимизиране на административно-териториалното устройство, основаваща се на модерни изследователски принципи. Един от типичните примери в това отношение са регионалните изследвания, свързани с културната, политическата и електоралната география.

Като основни оперативни териториални статистически елементи в настоящото изследване се използват административните области и общини, което е в унисон с наложилата се у нас научна традиция в тази област на познанието, след 1989. Същевременно, авторовите амбиции са насочени към разчупване на утвърдения модел и търсене на макрорегионални (надобластни) нива на анализ. В методологичен план, този подход се съчетава с използването на корелационно-типологичния потенциал на т. нар. “географски паспорт” за целите на регионалистиката. Математико-статистическата му интерпретация се основава на метода групирани/клъстерни претеглени извадки. Географският паспорт дава ефективна възможност да се изведат специфичните особености на определена част от географското пространство – държава, междудържавно обединение или отделна административно-териториална единица (вж. Русев, 2002, 2008; Русев, Владимирова, 2010). Чрез него възможностите на регионалния анализ и синтез се разширяват значително.

Традиционни електорални типове административни единици в България

За целите на интегралната електорална географска регионализация на страната е достатъчна дори елементарна типологизация на избирателните райони, респективно на административните области и общини в България, като се акцентира върху тяхното дифузно пространствено окрупняване. Политикогеографският анализ на пространствено-корелационните връзки между природно-екологични, етно-конфесионални, социално-демографски и икономически фактори, от една страна, и резултативните електорални поведенчески модели, от друга, дават възможност сравнително ясно да се разграничат четири главни електорални типа сред административните единици на България:

- Административни области (избирателни райони) с преобладаващи леви политически предпочитания. Най-характерни за този тип са 6 административни области, които се отличават със средно около 39% подкрепа за БСП и нейни конюнктурно-форматни коалиционни партньори при парламентарни избори, през периода 1991-2005: Видин (43%), Враца (42%), Монтана (40%), Ямбол (38%), Плевен (36%) и Кюстендил (35%). Общият им относителен дял в страната, по отношение на показателите територия, население и БВП, е съответно 19,2%, 14,4% и 11,4%, което е белег за ниски стойности на демографска гъстота, икономическа плътност и доходи на населението. Дават 15% от общите парламентарни гласове, но осигуряват 20% от парламентарните гласове за БСП в страната. Отличават се с относително богатство на поземлени ресурси. Характерни техни особености са бързата депопулация, високият относителен дял на селско и християнско население, ниската степен на икономическа активност и инвестиционна привлекателност, ясно изразената земеделска специализация на стопанството. Средната парламентарна избирателна активност в тях е по-голяма от средната за страната – 68%. Относителният дял на гласовете за кандидати на БСП, при първия тур на президентски избори, в тях е 43%. Над 54% от мандатите за общински кметове в посочените административни области са излъчени или са явно подкрепени от БСП. Ролята на основни червени крепости в тях, особено на местни избори, играят общините Ново село, Брегово, Макреш, Димово, Ружинци, Брусарци, Медковец, Чупрене, Чипровци, Бойчиновци, Хайредин, Криводол, Борован, Бяла Слатина, Мездра, Оряхово, Гулянци, Никопол, Пордим, Тунджа, Стралджа, Болярово, Елхово, Трекляно и Невестино, които през посочения период демонстрират неизменни леви политически предпочитания.

- Административни области (избирателни райони), отличаващи се с ясно изразен етно-социален вот. Най-характерни за този електорален тип са 4 административни области, които се отличават със средно 39,4% подкрепа за ДПС при парламентарни избори: Кърджали (60%), Разград (39%), Търговище (27%) и Силистра (27%). Общият им относителен дял, по отношение на показателите територия, население и БВП, е съответно 10,1%, 7,4% и 5,2% от националния потенциал, което е белег за още по-ниски ниски стойности на показателите демографска гъстота, икономическа плътност и доходи на населението. Дават 8% от общите парламентарни гласове, но осигуряват 41% от парламентарните гласове за ДПС в страната, през периода 1991-2005. Отличават се с относително благоприятни характеристики, по отношение на поземлени ресурси и екологично състояние на природната среда. Характерни техни особености са високият относителен дял турско и мюсюлманско население, широкото разпространение на селския начин на живот, ниската инвестиционна привлекателност, високата безработица, относително благоприятната геокриминогенна обстановка и високата икономическа активност в отраслите на първичния сектор. Осреднената парламентарна избирателна активност в тях, за периода 1991-2005, е 71%, което е значително над средната за страната. На проведените, през 1992 и 1996, президентски избори в посочените административни области се наблюдава ясно изразена подкрепа за кандидатите на СДС (средно 50,9%, на първи и 60,2%, на втори тур). При първия тур, през 2001 и 2006, подкрепят кандидатурата на Георги Първанов с 58,9%, а на втория – със 78,0%. Средно над 61,5% от мандатите за общински кметове в тях са излъчени или подкрепени от ДПС. Ролята на основни нейни електорални ядра играят общините Опака, Цар Калоян, Лозница, Исперих, Дулово, Главиница, както и всички кърджалийски общини.

- Административни области / Избирателни райони / Общини с преобладаващи десни и дясноцентристки политически предпочитания. За разлика от вече посочените административни области, този електорален тип е представен от отдалечени една спрямо друга административни области с ясно изразена центро-периферна пространствена структура. Като най-типични в това отношение могат да се посочат София-град, Пловдив-град, областите  Варна (без община Дългопол) и Габрово. Същевременно, значими за крайните изборни резултати в страната десни електорални ядра са и редица общини, чийто център играе главна областна административна роля – Бургас, Русе, Стара Загора, Добрич, Перник, Пазарджик, Благоевград, Велико Търново. Общата територия на посочените административни области и общини представлява близо 11% от националната, в тях живеят около 41% от населението на страната и се произвеждат около 48% от нейния БВП. Населението се отличава с относително съхранена възрастова структура. Делът на турското и мюсюлманското население е малък. Значителен е контингентът на циганското население, което обикновено заема компактни територии в отделни жилищни квартали с неблагоприятни инфраструктурни характеристики. Относително високите стойности на показателите за икономическа плътност и жизнен стандарт са резултат от по-голямата им инвестиционна привлекателност, преимуществената стопанска специализация в отраслите на вторичния и третичния сектор и по-ниската безработица. Преобладаващият градски начин на живот е свързан с по-неблагоприятна геокриминогенна ситуация. Високата степен на антропогенен натиск поражда проблеми от социален и екологичен характер. Преобладаващите електорални предпочитания на населението са насочени към политически платформи на партии и/или коалиции, представящи се в разнообразен и динамично изменящ се във времето формат – СДС, ОДС, ДСБ, НДСВ, Атака, ГЕРБ, РЗС, отделни земеделски формации и др. На парламентарни избори, през периода 1991-2005, общо в тях се подават 39,4% от всички действителни гласове в страната, но се получават едва 27,9% от гласовете, подадени за БСП и ДПС, взети заедно (съответно 26,7% и 1,2%).

- Административни области и общини в зони на поделена електорално-политическа гравитация. Останалите административни единици обхващат около 60% от територията на страната, където живеят 37% от населението й и се произвеждат 35% от нейния БВП. По-голямата част от тях са слабо населени, предимно планински и полупланински, райони. Характеризират се с несъвършен бипартиен или чист мултипартиен модел¹ и динамична промяна в електоралните настроения, особено при появата на нови популистки формации. В зависимост от конкретната политическа конфигурация се обособяват два подтипа административни области и общини. Към първия спадат такива, в които има относителен паритет между леви и десни политически партии и коалиции. Като типични в това отношение могат да се посочат областите Велико Търново, Софийска и Благоевград, а сред общините – Белене, Левски, Царево, Свиленград, Симеоновград, Неделино, Брацигово, Първомай, Садово, Септември, Панагюрище.

Втори подтип формират райони с относителен паритет между повече партии и коалиции. Това са най-вече административни единици, в които ДПС играе равностойна или балансираща роля между леви и десни формации. На ниво административни области, като такива могат да се посочат Хасково, Шумен, преобладаващата част от Русе. Сред общините, типични примери са Гоце Делчев, Хаджидимово, Айтос, както и предбалканските ловешки общини.

Традиционни макроелекторални региони в България

Като стабилни областно-общински пространствени дифузни центро-периферни образувания с традиционна политическа ориентация към определен спектър от политическото пространство в България се очертават няколко макроелекторални региона (фиг. 1).

Индикативните различия между посочените макроелекторални региони, техните контури, пространствен обхват и граници, особено по дифузната им периферия, са в определена степен условни:

Северозападен (табл. 1). Основното му вътрешно геополитическо ядро² е представено от административните области Видин, Монтана и Враца, където електоралната подкрепа за БСП и нейни коалиционни партньори при парламентарните избори 1991-2005 е средно над 41% от действителните гласове. Усредненият индекс на териториална локализация на привърженици на БСП за периода 1991-2005 в тях е 1,34. Тук тя получава 9,9% от всичките си гласове в страната през изследвания период. С относително по-малка електорална подкрепа за леви политически формации са общините на областни центрове, промишлени, промишлено-транспортни или туристически селища като Лом, Козлодуй, Чипровци, Берковица, Вършец и Мездра, където, като цяло, десни или дясноцентристки партии имат относително по-добро електорално представяне в лицето на сравнително нетрайни коалиционни формирования с динамично променящи се политически платформи.

От изток и югоизток, към посоченото ядро гравитират 12 съседни софийски, ловешки и плевенски общини, в които левите коалиционни формирования успяват да вземат средно около 42% от гласовете за Народно събрание ­– Правец, Етрополе, Ябланица, Луковит, Угърчин, Червен бряг, Кнежа, Искър, Долни Дъбник, Долна Митрополия, Гулянци и Никопол. Общо те осигуряват допълнително 3,1% от гласовете на БСП в страната при избори за Народно събрание. На изток и югоизток така представеният Северозападен макроелекторален регион граничи с общини като Тетевен, Троян, Ловеч, Плевен и Белене, където се наблюдава постепенно отслабване на представянето на БСП и коалиционните й партньори в лявото политическо пространство, поради което могат да се обозначат като своеобразна негова дифузна граница в Северна България.

Таблица 1. Кратък географски паспорт на Северозападния макроелекторален регион

Западна Софийско-Пернишка периферия (табл. 2). Представена е от 9 софийски, пернишки и кюстендилски общини - Годеч, Костинброд, Драгоман, Сливница, Трън, Брезник, Ковачевци, Земен и Трекляно. Отличава се с малък териториален, демографски и икономически потенциал и може да се разглежда като южно продължение на Северозападния макроелекторален регион. Нейното социално-икономическото развитие обаче е обусловено преди всичко от периферното разположение спрямо Софийско-Пернишката агломерация, което предизвиква тежки социално-икономически последици. Общо в региона, БСП и левите политически формации печелят средно около 39% от действителните гласове при парламентарни избори.

Таблица 2. Кратък географски паспорт на макроелекторалния регион

Западна Софийско-Пернишка периферия

Югоизточен (табл. 3). Регионът е представен от Ямболска област и 12 прилежащи или крайгранични общини от Бургаска, Хасковска, Старозагорска и Сливенска области: Карнобат, Камено, Средец, Малко Търново, Тополовград, Любимец, Ивайловград, Харманли, Гълъбово, Опан, Раднево и Нова Загора. В него БСП и левите политически формации печелят средно 40% от действителните гласове при парламентарни избори.

Таблица 3. Кратък географски паспорт на Югоизточния макроелекторален регион

Североизточен (табл. 4). Основното му вътрешно геополитическо ядро е представено от административните области Търговище, Разград и Силистра, където електоралната подкрепа за ДПС и коалиционните му партньори, при парламентарните избори 1991-2005, е средно над 31% от действителните гласове. Усредненият индекс на териториална локализация на привърженици на ДПС, за периода 1991-2005, в тях е 6,1. Тук Движението получава 23,4% от всичките си гласове в страната през изследвания период. С относително по-малка електорална подкрепа са общините на областните центрове, където относително по-добро електорално представяне имат БСП и коалиционните й партньори в лявото политическо пространство. Независимо от значителният им демографски потенциал и по-големия относителен дял на нетурско и немюсюлманско население обаче, електоралната ситуация в тях често е конюнктурно зависима от значителните вътрешнорегионални и външни миграционни процеси. Десните и дясноцентристките партии имат слаба подкрепа, предимно в областните градове, и са представени от сравнително нетрайни коалиционни формирования с динамично променящи се платформи.

Към посоченото ядро гравитират 9 съседни шуменски, русенски и добрички общини, в които ДПС и коалиционните му партньори успяват да вземат средно около 47% от гласовете за Народно събрание ­– Никола Козлево, Хитрино, Каолиново, Венец, Върбица, Ветово, Сливо поле, Тервел и Крушари. Общо те осигуряват допълнително 8,4% от гласовете на ДПС в страната при избори за Народно събрание.

Условно към Североизточния макроелекторален регион могат да се разглеждат пространствено отделените от него – Руен и Дългопол, където ДПС също има водеща политическа роля (63 % от действителните гласове в тях са за ДПС). На изборите през 2009 посочените общини, заедно с Айтос и Сунгурларе вече са в единен териториален масив със Североизточния регион (вж. фиг. 2), което е явен признак за тенденция към пространствено разширяване на електоралната база на Движението в Източна България.

Таблица 4. Кратък географски паспорт на Североизточния макроелекторален регион

Източнородопски (табл. 5). Обхваща всички общини на област Кърджали, както и три хасковски – Минерални бани, Стамболово и  Маджарово. В него електоралната подкрепа за ДПС и коалиционните му партньори при парламентарни избори (1991-2005) е средно 59% от действителните гласове. С относително неустойчива подкрепа за ДПС в хронологично отношение се характеризира съседната смолянска община Мадан (вж. фиг. 1 и фиг. 2).

Таблица 5. Кратък географски паспорт на Източнородопския макроелекторален регион

Западнородопско-Местенски (табл. 6). Обхваща осем благоевградски, пазарджишки и смолянски общини - Белица, Якоруда, Велинград, Батак, Гърмен, Сатовча, Доспат и Борино. Имат незначителен демографски и икономически потенциал, но дават традиционно силна подкрепа за ДПС и коалиционните му партньори. На парламентарни избори, през периода 1991-2005, Движението получава средно около 40% от действителните гласове в тях. С потенциал за разширяване влиянието на ДПС в региона са общините Девин и Ракитово – нещо което се потвърждава и от резултатите от изборите за 41 ОНС през 2009 (вж. фиг. 2).

Таблица 6. Кратък географски паспорт на Западнородопско-Местенския

макроелекторален регион

Сред трайните пространствени електорални образувания с традиционно преобладаваща дясна и дясноцентристка политическа ориентация като електорални региони изпъкват Софийско-Пернишкия, Габровско-Великотърновския (област Габрово и община Велико Търново) и област Варна (без община Дългопол) – табл. 7. В ролята на относително по-малки по териториален обхват електорални ядра, но със значителен демографски и икономически потенциал, са общините Бургас, Русе, Стара Загора, Добрич, Пазарджик и Благоевград (табл. 8).

Таблица 7. Кратки географски паспорти на Софийско-Пернишкия, Габровско-Великотърновския и Варненския  макроелекторални региони

Таблица 8. Кратки електорално-географски паспорти на общините Бургас, Русе, Стара Загора, Добрич, Пазарджик и Благоевград

Електорална карта на парламентарните избори през 2009

Електоралната карта на последните парламентарни избори, провели се през 2009 (фиг.2) дава ясна пространствена индикация на формиращия се нов електорално-политически цикъл в България

Сравнителният географският анализ на усреднените парламентарни изборни резултати през периода 1991-2005 (фиг. 1) и тези през 2009 (фиг. 2) дават основание за формулирането на няколко основни извода:

- силно стесняване на пространственото електорално представяне на БСП и другите леви политически партии

- продължаващо разрастване на пространственото електорално представяне на ДПС

- преобладаващата част от населението и административно-териториалните единици в страната отдават предпочитание на десни и дясно-центристки политически послания и изборни платформи

Изчерпването на потенциала на първите посткомунистически политически формирования в страната и новите общоевропейски интеграционни условия за социално-икономическо развитие дават основание да се предполага, че България навлиза в нов електорален политически цикъл ...

Литература:

Атанасов, А., М. Молхов, С. Съйкова, Е. Ченгелова, Е. Маркова, Д. Пейчева, Електоралните изследвания: Изследователски проблеми и прогностични възможности, София, 2006.

Бояджиев, В., Парламентарните избори през 1991 г. – представянето на БЗНС. В. Търново, 1991.

Бояджиев, В., Географски принципи на изборното законодателство в България от края на деветнадесети век и първите десетилетия на двадесети век, ГСУ – ГГФ, кн.2 – География, том 92, 2001.

Бояджиев, В., Критика на българската парламентарна избирателна система. - В: Геополитика, регионално развитие, географско образование. Сборник от доклади "Научна конференция с международно участие в памет на проф. д-р Димитър Яранов - Варна 2002", 3, София, ГИ, БАН, 2002.

Бояджиев, В., Религиозно райониране на Кърджалийската административна област. – В: Проблеми и перспективи за развитие на Източните Родопи. Научна конференция Ардино, 2002.

Бояджиев, В., Местни избори 2003 – община Гулянци. География на протеста. – Географията вчера, днес, утре. София, 2004.

Бъчваров, М., Юни 1990 - география на изборните резултати. – География, № 1, 1991.

Бъчваров, М., Електоралната география в България – октомври 1991. – География, кн. 1, 1992.

Бъчваров, М., Електорална география на посткомунистическа България. – В: География-геополитика. Първа книга. София, 1992.

Владимирова, П., Електорално поведение в община Ардино от гледна точка на възрастово-полова и етническа структура. - В: География и регионално развитие. София, 2006.

Герджиков, С., Политическите нагласи в България през 1993 г. – Социологически проблеми, бр. 2, 1994.

Гест, М., Социални и пространствени промени в София през първото десетилетие на постсоциалистическия преход. - В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Димитров, Д., Правила и процедури. - В: Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997.

Димитров, Д., К. Иванов, Има ли вотът устойчива структура? - В: Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997.

Димитрова, Б., Съюзът на демократичните сили – пътуване към себе си. - В: Българските избори 1990-1996 г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997.

Димитрова, Б., Движението за права и свободи - границите на постоянството. - В: Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997.

Димитрова, Б., “Междинният” електорат - неосъществените възможности - В: Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997.

Йорданова, К., В. Бояджиев, Г. Железов, Електорални особености на планинските територии в България на базата на резултатите от местните избори, проведени през 1995 и 1999 г. - В: Природният потенциал и устойчивото развитие на планинските райони, Враца, 2001.

Калинова, Е., И. Баева, Българските преходи 1939 - 2005. София, 2006.

Карасимеонов, Г., Политика и политически институции, София, 1997.

Карасимеонов, Г., Политически партии, София, 2000.

Карасимеонов, Г., Новата партийна система в България, София, 2003.

Коркинов, В., Подобряване на разпределението на мандатите по пропорционалната съставка на смесената изборна система. - В: Политически изследвания, №3, 1994.

Кръстев, И., Предизвикателството: предварителните избори - В: Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997.

Манолов, Г., Изборите и кампаниите: Същност, стратегии и концепции. Пловдив, 2003.

Молхов, М., Изборното поведение и социологическите изследвания във връзка с изборите. София, 1993.

Петров, Т., Електорално поведение и електорална общност. София, 1996.

Русев, М., Географски паспорт на община Ардино. – В: Проблеми и перспективи за развитие на Източните Родопи. Научна конференция, Ардино, септември 2001 г. София, 2002.

Русев, М., П. Владимирова, Поведенческа и електорална география. - Геополитика, бр. 5, 2006.

Русев, М., П. Владимирова, Вътрешната геополитика на смесените региони в България.- Геополитика, бр.2, 2007.

Русев, М., Обществена география. Избрани лекции, методологични указания, информационни ресурси. София, 2008.

Русев, М., П. Владимирова, Електорална география на България, София, 2010.

Славейков, П., Политико-географски анализ на съотношението между основните политически сили у нас. – Проблеми на географията, кн. 1, 1994.

Славейков, П., Сравнителен географски анализ на резултатите от парламентарните избори през 1997-2001 г. - В: Геополитика, регионално развитие, географско образование. Сборник от доклади "Научна конференция с международно участие в памет на проф. д-р Димитър Яранов - Варна 2002", 3, София, ГИ, БАН, 2002.

Славейков, П., Анализ на резултатите от парламентарните избори в Смолянския избирателен район. - В: Науката, методиката и училището - конфликтни точки, срещи и разминавания. Юбилейна научно-практическа конференция. Том III Туризъм, География, История. Смолян, 2002.

Стойчев, Ст., Избирателно законодателство и избори в периода на прехода към демокрация - критичен анализ, С., 1992.

Стойчев, Ст., Избирателни системи и процедури, С., 1996.

Табаков, М., Електоралните квазиетноси (Опит за психологически анализ). София, 1996.

Тодоров, А., Електоралната мобилност: българският вариант, София, 1995.

Тодоров, А. и др., Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997.

Тодоров, А., Българската социалистическа партия - пред изпитанието на времето и управлението. - В: Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997 (а).

Тодоров, А., Мобилните избиратели (1991-1996). - В: Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997 (б).

Тодоров, А., Политическият живот в България 1990 - 2005. София, 2005.

Цанов, В., Изборите през 1990 г. Основаване на Третата Република. - В: Българските избори 1990-1996г. Резултати, анализи, тенденции, София, 1997.

Ценова, Р., Избори и избирателни системи. - В: Политология. София, 2001.

Ценова, Р., Избирателната система и равнището на партийна фрагментация в Република България (1991-2001 г.). - Научни трудове, Издание на УНСС, том І, 2004.

Янков, Р., Устойчивостта на електоралните нагласи в България - елемент на социо-културната регионализация - В: Социална и културна география. София и В. Търново, 2004.

Янков, Р., Резултати от местните избори през 2003 г. - опит за географски анализ. - http://geocities.com/usb_dobrich/017.pdf, 2005.

Янков, Р., Електорална география на България (малък атлас), Велико Търново, 2005.

Янков, Р., Електорална география на България. Емпиричен увод. Велико Търново, 2009.

Jordanova, C., Regional Peculiarities of the Elections in post-communist Bulgaria. – Inblick Östeuropa, 1-2, 2005.

Vladimirova, P., Relationships “Center-Periphery” at Electoral Behavior of Population in Sofia. – In: Global Changes and New Challenges of 21^st Century. Second International Conference - 22-23 April 2005, "St . Kliment Ohridski", Sofia, 2005.

Бележки:

1. В най-общите класификации партийните системи са плуралистични или тоталитарни. Най-често срещаните форми на партийно представителство при плуралистичните са:. “чист бипартизъм”, “несъвършен бипартизъм”, “униполярен мултипартизъм”, “чист мултипартизъм” и др. При чистия мултипартизъм обикновено две партии си поделят цялото политическо пространство като периодично се редуват на власт. При несъвършения бипартизъм две големи партии доминират в политическия живот, но не са в състояние да завоюват абсолютно мнозинство без подкрепата на трета партия. Третата партия е много по-малка, но играе важна балансираща управленска роля. При униполярния мултипартизъм се наблюдава една относително влиятелна политическа партия сред няколко по-малки. Чистият мултипартизъм се отличава с голям брой политически партии, нито една от които обикновено не успява да получи над 1/3 от гласовете.  – Бел. авт.

2. Методологичните основи на концепцията за вътрешната геополитика и центро-периферните политически съотношения в България  са по-подробно анализирани от: Русев, М., П. Владимирова, Вътрешната геополитика на смесените региони в България. – Геополитика, 2, 2007. – Бел. авт.

* Ръководител Катедра „Регионална и политическа география” в СУ „Св. Климент Охридски”

{rt}