05
Чет, Дек
4 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Решението на САЩ да се откажат от плановете на предишната администрация на Джордж Буш-младши за разполагане на елементи на американската противоракетна отбрана (ПРО) в Източна Европа породи позитивна реакция не само в Русия (която бе основния и противник), но и сред повечето американски съюзници от НАТО.

Както е известно, информацията, че Вашингтон е взел подобно решение се появи първо в американските медии, после в чешките и полските, докато накрая всички започнаха да говорят за това, като за свършен факт. Междувременно, администрацията на Обама предпочиташе да запазва мълчание, а управляващите в Чехия и Полша отказваха коментари, изчаквайки Вашингтон официално да обяви намеренията си. В крайна сметка, американският президент сложи край на спекулациите с краткото си, но съдържателно изявление, в което потвърди, че САЩ са взели решение да променят конфигурацията на ПРО за да я направят „по-ефективна и разумна”, от гледна точка на финансовите разходи и новите реалности. Според Обама: „най-добрият начин отговорно да гарантираме собствената си сигурност и тази на нашите съюзници е да създадем такава система за ПРО, която по-адекватно ще реагира на заплахите, с които се сблъскваме и ще се базира на технологии, доказали ефективността си и достатъчно разумни от финансова гледна точка”.

При това, американският президент подчерта, че САЩ са формулирали нов подход към създаването на система за ПРО и разполагането на нейни елементи в Европа, като той не предвижда разгръщането и на територията на Полша и Чехия. „Новото разпределение на прехващачите и датчиците не изисква наличието на общ фиксиран голям европейски радар, какъвто планирахме да разположим в Чехия – каза Обама, добавяйки, че това прави излишно и разполагането на десет прехващащи ракети в Полша. Той обаче даде да се разбере, че САЩ възнамеряват да продължат стратегическия диалог с двете страни, като им обеща централна роля в консултациите за ПРО, в рамките на НАТО.

Съобщавайки за новата конфигурация на ПРО, Обама потвърди, че тя цели, преди всичко, да защити САЩ и съюзниците им от иранските ракети с малък и среден радиус и се базира на „новите оценки на американското разузнаване за иранската ядрена програма”. Според тези оценки, ракетите, с които разполага или скоро ще се сдобие Иран, ще могат да достигат територията на Европа. Освен това, според Обама, новият подход на САЩ към ПРО предвижда използването, за отразяване на иранската ракетна заплаха, на доказали ефективността си ракетни технологии, а именно – ракети прехващачи с наземно и морско базиране и съответните сензорни системи. Малко по-късно, шефът на Пентагона Робърт Гейтс съобщи, че според новите разузнавателни данни, производството на ракети с малък и среден радиус в Иран се осъществява по-бързо, отколкото се прогнозираше и това представлява по-голяма заплаха от разработването на междуконтинентални балистични ракети. Именно в тази връзка, Пентагонът е препоръчал на Белия дом да се откаже от досегашните си планове за разгръщане на третия позиционен район на ПРО.

В изявлението си, американският президент засегна и позицията на Русия във връзка с ПРО, отбелязвайки, че Вашингтон приветства готовността на Москва да взаимодейства със САЩ в сферата на противоракетната отбрана, посочвайки обаче, че опасенията на руснаците от намерението на Съединените щати да разположат елементи на ПРО в Чехия и Полша са били „напълно неоснователна”, тъй като системата е насочено единствено против заплахите, „свързани с балистичната ракетна програма на Иран”.

Изказването на Обама съдържаше три ключови тезиса. На първо място, че САЩ се отказват от плановете за разполагане на елементи на ПРО в Полша и Чехия, но не се отказват от идеята за разполагането им на територията на Европа, като цяло. На второ място, че ракетната заплаха от страна на Иран е била и си остава основната причина за създаването на ПРО, макар и вече с нова конфигурация. И на трето място, че САЩ декларират готовност да си взаимодействат с Русия във връзка с ПРО, като изрично се подчертава, че това не е свързано с руските опасения, а се диктува от американските съображения и новите реалности.

Решението на Обама беше посрещнато с одобрение от ЕС и НАТО, където мнозина го коментираха като възможност за формиране на единна противоракетна отбрана, в рамките на Северноатлантическия алианс.

В тази връзка, основният въпрос е, какво точно ще представлява новата американска система за ПРО и къде в Европа (или около нея) може да се очаква разполагането на нейни елементи? Отговорът, поне донякъде, се съдържа в появилата се през септември в „Ню Йорк Таймс” обширна статия на държавния секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс, посветена на новата стратегия на страната му във връзка с ПРО и на това, как Съединените щати възнамеряват да защитават европейските си съюзници.

Робърт Гейтс за структурата и целите на новата ПРО

В статията си, Гейтс твърди, че критиците на президента Обама грешат в оценките си за неговото решение. Според него, в момента Европа не разполага със стратегическа противоракетна отбрана, затова, през декември 2005, (т.е. няколко дни след назначаването му за държавен секретар по отбраната) лично той е препоръчал на тогавашния президент Буш-младши да разположи 10 прехващащи ракети в Полша и усъвършенствана радарна система в Чехия.

„Тази система беше предназначена за откриване и унищожаване на около пет ракети с далечен радиус на действие и ядрени бойни глави, изстреляни от района на Близкия изток, където най-голямата опасност идва от Иран. По онова време това беше най-добрия план, базиращ се на наличните технологии и оценката на възможните заплахи” – твърди Гейтс.

В тази връзка, той напомня, че при максимално бързо развитие, разполагането на ракетите в Полша и на радара в Чехия би приключило към 2015. Проблемите с ратификацията на съответните споразумения с Вашингтон обаче са удължили този срок с две години, така че системата за защита от иранско ракетно нападение би се появила в Източна Европа чак през 2017.

Според Гейтс, именно поради това и по лично негова препоръка, както и след обсъждането на всички детайли с групата по национална сигурност, президентът Обама е взел решение „да се откаже от досегашния план в полза на нов и по-надежден метод”, което е било подкрепено и от целия военен елит на САЩ.

По отношение на въпросния „метод”, Гейтс пояснява, че „през първата фаза от реализацията му, която следва да приключи през 2011, ще разположим усъвършенствани ракети прехващачи с морско базиране SM-3 (притежаващи по-висока поразяваща способност) в зоните, където виждаме най-голяма опасност за Европа”. През втората фаза, която трябва приключи до 2015, американците ще разположат, в Южна и Северна (а, може би, отново в Централна?) Европа, още по-съвършен вариант на SM-3 с наземно базиране. „Така, всяка фаза на този план включва разполагането на десетки ракети SM-3, като алтернатива на предишния, предполагащ разполагането на само десет ракети прехващачи с наземно базиране в Полша” – посочва държавният секретар по отбраната, добавяйки, че новата система ще бъде далеч по-ефективна и ще може да унищожава едновременно много повече противникови ракети. Според него, подобна вражеска атака е възможна в бъдеще, ако Иран продължи да увеличава с досегашните темпове арсенала си от ракети с близък и среден радиус.

В същото време, подчертава Гейтс, реализацията на тези планове, които ще гарантират защитата на практически цяла Европа и ще усъвършенстват противоракетната отбрана на самите САЩ, ще отнеме същото време, колкото администрацията на Буш-младши предвиждаше за създаването на предишната система за ПРО. В статията си, той споделя, че вярата му в ползата от новия план се дължи на устойчивото техническо превъзходство на програмата за ПРО. В тази връзка, Гейтс напомня за осемте успешни изпитания на ракетите SM-3, от 2007 насам, подчертавайки, че „ние ще продължим да ги усъвършенстваме за да имаме възможност да прехващаме в бъдеще и междуконтинентални балистични ракети”.

Държавният секретар по отбраната смята, че заплахата от нападение с ракети с малък и среден радиус срещу Европа и разположените там около 80 хиляди американски войници е съвсем реална. Според него, предишният план за ПРО не е гарантирал тяхната сигурност. Междувременно, подчертава Гейтс,  военните продължават разработването на двустепенни ракети прехващачи, като тези, които трябваше да бъдат разположени в Полша. Нещо повече, радарът, предназначен за Чехия, също ще бъде усъвършенстван. „Планираме да използваме датчици, разположени в космоса и на земята – твърди шефът на Пентагона, според който – тези системи ще ни предоставят по-точни данни и ще позволят по-добре да използваме радарите, които вече сме разположили по цялото земно кълбо”.

Според държавния секретар по отбраната, новите подходи за гарантиране на европейската сигурност, на практика, дават възможност на САЩ да проявят по-голяма гъвкавост, адаптирайки се към новите заплахи. В тази връзка, Гейтс посочва, че новата система ще позволи на САЩ много по-рано, отколкото се смяташе преди, да попречат на иранците да управляват своите полеви ракети (в предишния план, тази цел трябваше да бъде постигната в рамките на 10 години).

Голяма част от статията на Гейтс в „Ню Йорк Таймс” е посветена на тезата, че Вашингтон е преразгледал стратегията си за ПРО под натиска на Москва, според която появата на радара в Чехия и на ракетите прехващачи в Полша би застрашило националната сигурност на Русия: „Руската позиция и възможната реакция на Кремъл не изиграха никаква роля в препоръките ми към президента по този въпрос. Разбира се, не сме оставили без внимание демонстрираната от руснаците враждебност към американската противоракетна отбрана в Европа. Фактите обаче са ясни: американските ракети ще останат и то не само в Централна Европа, която е най-вероятния район, където ще бъдат разположени базите с SM-3, но и на територията на други членки на НАТО”

Според Гейтс, полският премиер Туск също вече се е убедил в предимствата на новата американска стратегия за ПРО, определяйки я като „шанс за укрепване сигурността на Европа”. В тази връзка, шефът на Пентагона за пореден път потвърждава, че САЩ няма да преустановят подкрепата за европейските си съюзници от НАТО, както и че бъдещето на алианса не е застрашено. В същото време, Гейтс твърди, че „САЩ биха приветствали евентуално руско участие в американската система за ПРО. Сред качествата на новия ни план е, че можем да обединим възможностите на различни видове радарни системи, собственост на различни държави”. В тази връзка, нека напомним, че в средата на септември американски и руски експерти проучиха на място възможностите за съвместно използване на радиолокационната станция в Габала (Азербайджан). Според шефа на американската група (и зам началник на Агенцията за противоракетна отбрана на САЩ) бригаден генерал Патрик О’Рейли, тази станция, която е част от наземната групировка на руските Космически войски, действително би могла да замени елементите на ПРО в Чехия и Полша. Много възможно е обаче, това да се окаже блъф, въпреки, че още през юни руският премиер Путин предложи на американците съвместното използване на руските радиолокационни станции. На първо място, съвсем не е ясно, дали станцията в Азербайджан и другата, край Армавир, действително са съвместими с елементите на американската ПРО. На второ място, създаването на съвместна руско-американска система за ПРО предполага и съвместното и управление. Много е съмнително обаче, американските военни да допуснат руските си колеги до най-новите секретни комплекси за ПРО, както впрочем и обратното.

В тази връзка, американците едва ли са били впечатлени особено и от недвусмисления намек на руските военни, че все още не е взето решение за отказ от разполагането на ракетните комплекси „Искендер” на територията на Калининградския анклав. Просто защото и самите руснаци не са наясно, дали „Искендер”, които трябваше да балансират вече остарялата американска система за ПРО, ще са в състояние да противодействат на най-новата и версия.

Къде ще бъдат разположени елементите на новата ПРО?

Не по-малко въпроси поражда и твърдението на зам. председателя на Обединения комитет на началник щабовете Джеймс Картрайт, че новата система за ПРО на САЩ, ще бъде разположена „в близост до Кавказ”. Впрочем, още преди той да го заяви, подобно предположение изказа и постоянният руски представител в НАТО Дмитрий Рогозин, според който „на практика, американците нямат намерение да се отказват от радарите, а просто да ги преместят някъде на юг... В тази връзка възниква въпросът, дали не става въпрос за Грузия...”. Впрочем, възможността елементи от новата система за ПРО да бъдат разположени на негова територия се обсъжда и в съседен Азербайджан. За това говори, в частност, изявлението на бившия помощник държавен секретар на САЩ Дейвид Крамър, според който „Азербайджан е сред най-добрите приятели и съюзници на САЩ”. Той също смята за възможно разполагането на елементи на ПРО в района на Кавказ и напомни, че „Азербайджан е единствената държава в Южен Кавказ, разполагаща с радарна станция”. Очевидно става дума за радиолокационната станция в Габала, която е собственост на азербайджанската държава, но е дадена под наем на Русия, до 2012. Не можем да изключваме, че след тази дата, Баку няма да възобнови договора с руснаците, ако Вашингтон му предложи по-изгодни условия. Има обаче едно обстоятелство, което би могло да попречи на подобно развитие. В близост до въпросната станция минава „фронтовата линия” между арменските и азербайджански части в Нагорни Карабах. Освен това, в Техеран едва ли ще са доволни от появата на американски военни в близост до границите на Иран. Няма съмнение, че ако американско-иранският конфликт действително премине в „гореща фаза”, иранците ще нанесат първия си удар именно по тръбопроводите и петролните находища на Азербайджан, чиито отношения с Иран и без това са доста комплицирани. Дали обаче Америка би се решила да рискува стратегическите енергийни транзитни маршрути през Азербайджан? Едва ли.

Впрочем, нека се върнем към цитираното по-горе изказване на генерал Джеймс Картрайт, от което става ясно, че Южен Кавказ съвсем не е единствения район, в който могат да бъдат разположени елементи на новата ПРО. Според Картрайт: „Ракетите прехващачи, които ще използваме в новата Система за противоракетна отбрана, ще бъдат мобилни, т.е. ще имаме голям избор къде точно да ги разположим и в каква посока да ги насочим. А това са стотици потенциални цели”. За какво всъщност става дума? Очевидно се имат предвид морските системи Aegis (Aegis Combat System), с които ще разполагат разрушителите от клас Arleigh Burke, прехващачите SM-3 и наземните системи с ракети прехващачи THAAD. Досега, системи Aegis имаше само в Австралия, Япония, Южна Корея и Испания, а в Северна Европа – само в Норвегия (на пет кораба на норвежките военноморски сили, клас Fritiof Nаnsen и Rual Amundsen). Сега обаче, подобни ракети с мобилно базиране ще се окажат, до голяма степен, неуязвими за руските оперативно-тактически ракети „Искендер”, чието разполагане в Калининградския анклав се разглеждаше като възможен отговор на Москва на появата в Източна Европа на т.нар. трети позиционен район на американската стратегическа ПРО (т.е. на „старата ПРО”, от която Обама се отказа).

Между другото, когато става дума за Северна Европа, американците имат предвид най-вече Балтийско море, т.е. регион, който непосредствено граничи с Русия. В тази връзка, експертът от финландският Национален университет по отбраната Юха-Антеро Пуистола публикува, през септември, в най-големия местен вестник „Хелзинки Саномаат”, обширна статия, в която лансира предположението, че новите американски ракети прехващачи могат да се появят именно в Балтийско море. Според него, „за руснаците това дори би било по-приемливо, отколкото наличието на постоянни наземни бази в Чехия или Полша”. Засега обаче, не е ясно, как биха реагирали на подобно предложение от страна на САЩ правителствата на северноевропейските държави.

Впрочем, руският представител в централата на НАТО в Брюксел Дмитрий Рогозин лансира в края на септември екстравагантно звучащата версия, че „при едно крайна негативно развитие на ситуацията, американски бойни кораби снабдени със системата Aegis (т.е. с елементи на новата ПРО) биха могли да се появят и в Арктика, в близост до т.нар. Северен морски път”. Повечето руски експерти обаче смятат подобна прогноза за нереалистична, посочвайки, че САЩ биха постигнали по-голям ефект, като увеличат възможностите на базите за ракети прехващачи в Аляска и Калифорния, а в случай на необходимост, биха могли да изпратят кораби, снабдени с такива ракети, в Норвежко и Северно море.

Междувременно, в края на септември, президентът Обама се срещна в Белия дом с генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен и обсъди с него ситуацията в Афганистан и новите американски планове за ПРО в Европа. При това Обама потвърди, че ангажиментите на САЩ за гарантиране сигурността на съюзниците им от НАТО са „свещени” за тях, също както и прословутият чл.5 от Вашингтонския договор. Последното твърдение очевидно бе адресирано най-вече към Полша и Чехия. В този контекст са интересни и тезите, изложени от заместник държавния секретар по отбраната Мишел Флорной пред Сенатската комисия по отбраната. Тя заяви, че „би било благоразумно да продължим да настояваме Полша да ратифицира споразуменията за разполагането на елементи на ПРО на нейна територия и допълнителното споразумение за техния статут”. Според нея, вече се преговаря с Варшава и Прага за потенциалната им роля в новата архитектура на ПРО. „Вече реализираме няколко съвместни проекти с чешките си партньори и обсъждаме още няколко” – обяви тя в тази връзка.

Впрочем, през последните един-два месеца в турските медии се дискутира възможността елементи на новата американска ПРО да бъдат разположени на територията на страната. В тази връзка, доста се спекулира с декларираното от правителството намерение Турция да се сдобие със собствена система за ПРО. Макар че все още не е ясно, дали тези планове на Анкара са били координирани с Вашингтон, според местните експерти, подобна стъпка говори за това, че независимо от затоплянето на отношенията между Турция и Иран и призивите на турските управляващи за решаване на въпроса с иранската ядрена програма с дипломатически средства, Турция няма намерение да рискува и да бъде изненадана от иранците. „Между Турция и Иран съществува негласно съперничество. Това са две влиятелни регионални сили, всяка от които следва собствена стратегия, като турската цели страната да играе все по-активна роля в живота на региона – посочва анализаторът на вестник „Милиет” Сами Коен, според който – Турция смята че има много общи интереси с Иран. Двете страни вече преминаха през етапа на нормализиране на отношенията си и сега са в период на установяване на по-тесни контакти. Въпреки това, мнозина в турското ръководство виждат в Иран съперник и смятат, че ако Турция иска да се превърне в ключов играч в региона, не бива да изостава, във военен план, от съседите си – Гърция и Иран”.

Междувременно, в интервюто си за CNN Turk от 18 септември, външният министър Ахмет Давутоглу отхвърли твърденията, че плановете на страната му да похарчи около милиард долара за създаване на собствена система за ПРО (без значение, дали това ще бъде американската система Patriot, или пък руска или китайска система), са насочени срещу Иран. Турските анализатори обаче посочват, че продължителният мир между Анкара и Техеран се крепи на крехкото равновесие на военната им мощ, което може сериозно да бъде разклатено, ако иранците се сдобият с ядрено оръжие. „Това означава, че Турция не би се примирила с появата на един ядрен Иран, защото това е в разрез с нейните интереси” – посочва експертът по ядрените проблеми от Университета Билкент в Анкара Мустафа Кибароглу. Според него, макар че турските власти до последно се дистанцираха от американските планове за създаване на нова и далеч по-мобилна система за ПРО, в крайна сметка Анкара може да спечели от включването си в нея. „Истината е, че американските планове си остават същите, но вече в различна конфигурация, и биха придобили ново звучене, ако към тях се присъединят страни, като Турция. Както изглежда мащабите на системата се разширяват – посочва и Марсел де Хаас от Холандския институт за международни отношения, според който – ако Анкара се включи в новата система за ПРО, това би укрепило позициите и в НАТО, а доколкото тази система би могла да се смята за част от европейската система за противоракетна отбрана, то може да доближи Турция и до членството в ЕС”. Към подобна позиция се придържа и американският анализатор от турски произход Сонер Кагаптай, който посочва, че „загубата за Полша може да се окаже печалба за Турция и САЩ: Турция е единствената членка на НАТО, граничеща с Иран и турско-американското сътрудничество по иранския проблем е от ключово значение за Вашингтон при решаването на въпроса за ядрената програма на аятоласите”.

Разбира се, както подчертава и Сами Коен, турските планове за създаване на собствена система за ПРО и тези на САЩ за противоракетния щит не са свързани помежду си и, поне засега, не са били обсъждани в подобен контекст. Между другото, немалко турски експерти решително се обявяват против плановете на Анкара за собствена ПРО. Така анализаторът на излизащия на английски турски вестник „Хюриет Дейли Нюз” Мехмед Али Биранд задава въпроса: „Нима се готвим да се защитаваме от иранските ракети? Срещу коя друга страна ни се налага да създаваме противоракетна система? И какво стана с уж успешната ни политика на „нулеви проблеми” със съседите? Мислех, че подкрепяме Иран и не одобряваме пресилената американска реакция на иранската ядрено програма. Виждам обаче, че в главите на политиците ни цари пълен хаос”. На свой ред, в интервю за „Заман” професорът по международни отношения от Близкоизточния технологичен университет в Анкара Ихсан Даги посочва, че решението на Турция да се сдобие със система за ПРО е „взривоопасна стъпка”, която може да се отрази негативно на стремежа и да си изгради имидж на „регионален миротворец”. Според него, ако това се случи, всички турски усилия за интегрирането на Иран в региона, ще отидат по дяволите.

Накрая, нека споменем и за спекулациите, че елементи от новата американска ПРО могат да се появят на Балканите. Те се базират ней-вече на твърдението на президента на американската лобистка организация „Алианс в подкрепа на ПРО” Рики Елисън, според който администрацията на Обама не се отказва от програмата за ПРО, но „предпочита да разположи ракетите прехващачи на кораби, както и в базите в Израел, Турция, а може би и някъде на Балканите”.

Според повечето анализатори, „някъде на Балканите” най-вероятно означава в Косово или пък (което е далеч по-малко вероятно) в Албания или Сърбия. Разполагането на ракетите в някоя от другите балкански държави изглежда по-трудно. България, Румъния и Хърватия смятат (или поне твърдят така) за свой външнополитически приоритет ЕС, чието отношение към американските планове за ПРО е нееднозначно. Гърция пък провежда доста независима външна политика, включително в рамките на НАТО и едва ли може да се смята за подходящо място за разполагане на радарната станция и ракетите прехващачи с неясно предназначение. Що се отнася до Босна и Македония, дори и Барак Обама не може да гарантира, че териториалната им цялост ще остане още дълго време непокътната.

За това че в Косово наистина могат да бъдат разположени елементи на новата ПРО говорят и промените в характера на военното присъствие на НАТО в новата държава. Както е известно, през август, генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен неочаквано се появи в Прищина, където обяви плановете си за радикално (почти трикратно) съкращаване на силите на КФОР през следващата половин година. От това пък следва, че в основен обект на военната инфраструктура в Косово съвсем скоро ще се превърне американската военна база „Бондстийл”, която не се контролира нито от ООН, нито от ЕС, нито дори от НАТО, а разполагането в нея на елементи от новата система на ПРО окончателно би гарантирало американската подкрепа за независимо Косово.

Кой от всички тези варианти ще се реализира на практика ще разберем съвсем скоро. Още днес обаче е ясно, че слуховете за „смъртта” на ПРО са били твърде преувеличени.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Напоследък Агенция „Стратфор” публикува много материали за отношенията между Русия и Иран, като особено дискусии породи този за демонстрацията в подкрепа на бившия ирански президент аятолах Али Акбар Хашеми Рафсанджани (председател на т.нар. Съвет на експертите), по време на който демонстрантите издигаха лозунги „Смърт на Русия”. Тази демонстрация ни накара да погледнем по друг начин и на посещението на президента Махмуд Ахмадинеджад в Русия, осъществено само четири дни след оспорваните избори от 12 юни, т.е. когато Техеран беше разтърсен от масови протестни демонстрации на опозицията. Навремето се опитахме да обясним това негово решение с желанието да демонстрира на всички, че протестите въобще не го  притесняват. Защо обаче, тълпата, подкрепяща Рафсанджани, крещеше „Смърт на Русия”? Какво толкова са направили руснаците, за да предизвикат толкова злобна реакция сред противниците на Ахмадинеджад? И, дали посещението на иранския президент действително е било толкова невинно, колкото изглеждаше преди няколко месеца?

Преразглеждане на всестранната оценка

В Агенция „Стратфор” сме свикнали да използваме т.нар. „всестранна оценка – един достатъчно обхватен модел, стремящ се да обясни поведението на всички участници в „играта”. Направената на тази основа всестранна оценка на Иран, включваше следните три ключови момента:

  • Въпреки реториката, иранската ядрена програма си остава далеч от производството на действащо ядрено оръжие, макар изпитанията на подобно оръжие, след няколко години, да си остават доста вероятни;
  • На практика, Иран е изолиран от международната общност, а отношението на големите държави към Техеран варират от откровена враждебност, до безразличие. И отново, ако оставим реториката настрана, това кара Иран да провежда предпазлива външна политика, с цел да избегне възможни провокации или вълна на враждебност;
  • Русия се очертава като най-вероятния поддръжник на Иран, но Москва гледа да избегне прекалено тясното обвързване, поради опасенията си от американската реакция, страховете, че това може да хвърли разединената Европа отново в обятията на САЩ, както и, че Русия може да се окаже въвлечена във взривоопасна ситуация. Тоест, нашите анализатори смятаха, че руснаците ще се опитат да „ловят риба в мътна вода”, но няма да променят регионалния силов баланс.

И така, в продължение на три години, експертите на „Стратфор” се придържаха към гледна точка, която накратко бихме могли да опишем, като процес на сдържане на Иран. Тя ни помогна да прогнозираме, че нито САЩ, нито Израел ще дръзнат да нанесат удар срещу Иран, както и, че руснаците няма да снабдят Техеран със стратегически значими оръжия.

В крайна сметка обаче, т.нар. „всестранна оценка” е просто хипотеза, която следва постоянно да се проверява, въз основа на постъпващите нови данни. Тоест, нямаше как да игнорираме лозунгите „Смърт на Русия” и последното посещение на Ахмадинеджад в Москва.

Осъществявайки задълбочени проучвания в тази посока, можахме да се убедим, че Иран гъмжи от слухове за отношенията на Москва с Ахмадинеджад и с духовния водач на страната аятолах Али Хаменей. Разбира се, тези слухове не съдържаха кой знае колко полезна информация. Днес Иран се е превърнал в разсадник на слухове и всичките ни търсения се оказаха в задънена улица. От друга страна, ако Ахмадинеджад и Хаменей наистина си взаимодействат тясно с руснаците, нямаше как това да не породи множество слухове и неясноти. Интересно е обаче, че всички слухове съвпадаха в това, че Ахмадинеджад и Хаменей искат по-тесни отношения с Русия, но пък се разминаваха, когато ставаше дума за руската позиция. Някои твърдяха, че руснаците вече са помогнали на иранците, предоставяйки им различни разузнавателни сведения: от информация за израелските мрежи в Ливан до подробности за американските и британските планове за дестабилизиране на Иран, посредством т.нар. „зелена революция”, сходна с „цветните революции”, залели бившите съветски републики.

Не по-малко интересни се оказаха и сведенията, които получихме от руските си източници. Обикновено те са склонни да говорят повече, пък макар и само за да се опитат да объркат събеседника си (т.е. нас). Но, когато ги питахме, какво Москва мисли за Иран, те веднага млъкваха. И това мълчание беше показателно. По правило, източниците ни са склонни да излагат предположенията си по един или друг въпрос, по този обаче такива предположения нямаше. Всъщност, това всеобщо „дисциплинирано мълчание” показваше, че тези, които не разполагаха с данни по темата, предпочитаха въобще да не я засягат, а онези, които знаеха нещо, не бяха склонни да го споделят с нас. Разбира се, само по себе си, това не доказва нищо, но анализирайки заедно тези два фактора, стигнахме до извода, че трябва да почакаме, преди да дадем обобщаваща оценка на случващото се в Иран. Тоест, оказа се, че използваните досега методи вече не могат да се смятат за безспорни. Всичко, което ще изложа по-долу, следва да се разглежда в контекста на съвременната геополитическа система.

Потенциалната руска реакция на действията на Вашингтон

Както е известно, срещата на най-високо равнище Русия-САЩ, провела се непосредствено след президентските избори в Иран, не се оказа особено успешна. Опитът на американския президент Барак Обама да прокара разделителна линия между руския държавен глава Дмитрий Медведев и премиера Путин не даде резултат. Руснаците пък се интересуваха най-вече, дали Обама е склонен да промени политиката, провеждана от предшественика му Джордж Буш-младши, към страната и постсъветското пространство, като цяло. Като минимум, те биха искали американците да престанат да подкрепят прозападните тенденции в Грузия и Украйна.

Обама обаче не само че не се отказа от политиката на Буш, но и изпрати вицепрезидента на САЩ Джо Байдън на посещение в Украйна и Грузия с единствената цел за пореден път да потвърди нейната приемственост. Последва прословутото интервю на Байдън в “Уолстрийт джърнъл”, в което той, на практика, обяви, че, в дългосрочна перспектива, САЩ не бива да се безпокоят във връзка с Русия, тъй като нейните икономически и демографски проблеми значително ще ерозират мощта и. Изявленията на Байдън напълно се съгласуваха с решението за изпращането му в Украйна и Грузия, така че опитите на администрацията на Обама да ги дезавуират не изглеждаха особено убедителни. Поне за руснаците. Единственият извод, до който можеха да стигнат те, беше, че САЩ смятат Русия за маловажен „геополитически инвалид”.

Ако руснаците позволят на американците да навлязат на територията, която Москва смята за своя сфера на влияние, без да реагират, руските позиции в цялото постсъветско пространство ще се окажат „пробити”, и тъкмо на това разчитат във Вашингтон. Затова Москва предприе две важни стъпки за да не допусне подобно развитие. На първо място, в навечерието на първата годишнина от войната с Грузия, тя ескалира военното напрежение, променяйки позиция и реториката си, което накара грузинците да предупредят за възможен нов конфликт. На второ място, Кремъл засили стратегическия си натиск, увеличавайки въздушното си присъствие в близост до Великобритания и Аляска и, което е по-важно, изпращайки две подводници клас „Акула” към Източното крайбрежие на САЩ. Последното решение е особено интересно. По-показателно обаче е засилващото се напрежение в отношенията с Грузия, защото в тази зона руснаците разполагат с решаващо предимство и, ако поискат, могат лесно да предприемат действия против тази страна, която Байдън посети за да демонстрира американската подкрепа за правителството и.

Но дори и евентуално руско нападения срещу Грузия не би било решаващо. Чрез своя вицепрезидент, американците ясно заявиха, че Русия не бива да се приема насериозно и, че Вашингтон ще продължи да игнорира руските интереси в постсъветското пространство. С други думи, те открито застрашиха фундаменталните руски интереси. И руснаците трябваше да отговорят по някакъв начин, или мълчаливо да признаят, че анализът на Байдън по отношение на Русия е верен, което пък щеше да означава, че той би бил възприет така и от целия останал свят. Тоест, Обама се опита да притисне Москва в ъгъла.

Анализирайки ситуацията на геополитическата шахматна дъска, виждаме две точки, в които руснаците могат да навредят сериозно на американските интереси.

Първата е Германия. Ако Москва успее да откъсне Германия от западния (атлантическия) алианс, това би било крупномащабна геополитическо промяна. Кремъл разполага със сериозни лостове за влияние върху Берлин, тъй като германците са зависими от руския природен газ и през последните години двете страни работят за още по-тясното обвързване на своите икономики. Освен това, Обама тревожи германците не по-малко, отколкото Буш. Германските и американските интереси вече не са част от една мрежа, т.е. не съвпадат напълно. В същото време, Москва продължава усилено да ухажва германците, макар че стратегическата промяна в позицията на Германия през периода, интересуващ в момента руснаците, изглежда просто невероятна. В същото време, да не забравяме за поредната среща на държавните глави на двете държави в Сочи, през август 2009 (втората в рамките на само два месеца).

Другата точка, където руснаците могат да навредят силно на американците, е Иран. Един изолиран Иран не е повод за безпокойство. Иран, поддържащ стабилни партньорски отношения с Русия обаче, е съвсем друго нещо. Защото при подобно развитие ще се окаже не само, че санкциите срещу Техеран са съвършено безсмислени, а и, че Иран може да изправи САЩ пред много сериозни стратегически проблеми, да не говорим, че на възможностите за евентуални въздушни удари срещу ядрените обекти на тази страна, ще бъде сложен кръст.

Ормузкият пролив: истинският „ядрен вариант” на Иран

Всъщност, истинският „ядрен вариант” на Иран няма нищо общо с ядреното оръжие. Той включва минирането на Ормузкия пролив и тесните канали за навигация, от които се състои Персийският залив. През 80-те години, когато Иран воюваше с Ирак, и двете страни атакуваха петролните танкери в Залива. Това пък провокираше хаос на петролния пазар и в застрахователния бизнес.

Ако иранците успеят да минират тази зона, вредата, която ще нанесат на 40% от световните петролни потоци ще бъде незабавна и значителна. Като най-отвратителната част от „уравнението” ще стане осъзнаването на факта, че в една подобна война е много трудно да се предвиди, кога ще бъдат разминирани всички минни полета. Именно рискът, а не самите взривове, карат застрахователните компании да анулират застраховките на изключително скъпите танкери и техните товари. А, както е известно, тъкмо застраховането дава възможност за осъществяването на непрекъснати петролни доставки.

Колко точно мини ще успеят да поставят иранците, преди това да стане ясно и да провокира съответната американска реакция, зависи от твърде много фактори, но е налице реална възможност, че Иран ще успее да заложи голям брой мини, включително модерните неконтактни мини, чието разминиране изисква повече време и усилия. Оценките и разчетите на минотърсачите, които обикновено са много по-ниски от тези на застрахователните компании, ще зависят от няколко фактора, до които ние нямаме достъп. Има възможност обаче, проливът да бъде затворен за супертанкерите за значителен период от време. Ефектът от подобно развитие върху цените на петрола, ще бъде много сериозен и никак не е трудно да си представим, че всичко това може да сложи край на възстановяването на световната икономика от кризата.

Впрочем, Иран със сигурност не би искал такова развитие. Икономическият спад сериозно ще повлияе на Техеран (макар че Иран е износител на суров петрол, той е принуден да внася значителни количества бензин), а минирането на пролива ще сближи позициите на европейци и американци и то на антииранска основа. Тоест, икономическите и военни последици от подобно решение ще бъдат много тежки. Въпреки това, именно тази е заплахата, която най-много тревожи американските и израелските военни, анализиращи вариантите за въздушна атака срещу иранските ядрени обекти. По крайбрежието на страната има хиляди малки корабчета и ответният ирански удар след подобна атака ще бъде използването им за минирането на Персийския залив, а вероятно и за осъществяването на самоубийствени нападения.

Тук е мястото да отбележим, че всяко решение да бъдат атакувани ядрените обекти на Иран, трябва да се предшества от опит за неутрализиране на иранските възможности за миниране на Залива, както и на многобройните батареи с противокорабни ракети, разположени по крайбрежието. Тази последователност няма как да се избегне, затова можем да предположим, че в момента, когато започнат бомбардировките на ядрените обекти, ще бъде наредено да започне минирането на Залива, като то протече максимално бързо. Тоест, ако още в началото бъдат атакувани и други обекти в Иран, това ще усложни ликвидирането на иранските възможности за миниране, тъй като иранските корабчета ще се пръснат из целия Персийски залив, залагайки мини, където им попадне, като сред тях ще има безброй моторници, натоварени с по една или две мини, които, на практика, няма как да бъдат ударени от въздуха. Между другото, именно това е и основната причина, поради която Израел не може сам да атакува иранските ядрени обекти, тъй като рискува да бъде обвинен, че едностранно е предизвикал катастрофален недостиг на петрол в света. Единствено американците разполагат с ресурси за да предотвратят, поне отчасти, подобна иранска реакция, тъй като само те са в състояние да гарантират корабоплаването в Залива след началото на въздушните атаки срещу Иран. Всичко това доказва, че нападението срещу иранските ядрени обекти ще бъде много по-сложна операция, която със сигурност няма да се изчерпва с внезапен въздушен удар, нанесен в рамките на само един ден.

САЩ просто не могат да позволят на иранците да минират Залива. На свой ред, иранците не могат да позволят на САЩ да унищожат превантивно капацитета им да осъществят това миниране. Тоест, налице е силов баланс, ограничаващ и двете страни. Ако Иран предприеме някакви действия, американската реакция ще бъде изключително сурова. Но, ако САЩ предприемат конкретни действия за неутрализацията на Иран, иранците ще трябва да действат изключително бързо. И за двете страни, рисковете и заплахите за фундаменталните им интереси са прекалено големи. Затова и Иран, и САЩ, поне до този момент, правеха всичко възможно за да избегнат този реален „ядрен вариант”.

Руският „екзистенциален” контраудар

Руснаците смятат, че американците представляват заплаха за съществуването им. Независимо от това, дали Вашингтон е съгласен с казаното от Байдън или не, това е официално декларираната визия на Америка по отношение на Русия, която, сама по себе си, представлява екзистенциална заплаха на Москва. Затова руснаците се нуждаят от също толкова екзистенциална ответна заплаха, която, по отношение на САЩ, може да бъде свързана най-вече с петрола. Ако руснаците съумеят сериозно да застрашат петролните доставки през Ормузкия пролив, САЩ ще загубят иначе доста устойчивите си позиции в постсъветското пространство.

От това следва, че укрепването на шансовете на Иран да застраши петролния транзит, като в същото време руснаците успеят да си гарантират известен контрол върху способността на Техеран „да натисне спусъка”, ще даде на Русия възможност за контраудар срещу американските действия на територията на бившия Съветски съюз. Предоставянето на по-съвършени в техническо отношение мини и системи за миниране на Иран – например мини, които могат да се поставят сега, а да се активират по-късно (макар че повечето мини могат да останат неактивирани само за непродължителен период от време), или пък такива, които трудно могат да бъдат открити и обезвредени – ще създаде ситуация, която американците нито ще могат да контролират, нито пък да търпят. При условие, че руснаците успеят да запазят скрит контрол над иранския „спусък”, Москва може да забави икономическото развитие както на САЩ, така и на Запада, като цяло.

В същото време, макар че това ще причини сериозен ущърб на петролните производители от Залива и на потребителите на петрол в целия свят (и то тъкмо, когато те са особено уязвими към колебанията в икономическата конюнктура), то няма да навреди на Русия. Даже обратното, като износител на петрол Русия би се оказала сред малцината победители в тази ситуация. Което пък означава, че руснаците могат да си позволят да поемат доста по-високи рискове в тази игра.

Разбира се, не можем да сме сигурни, дали самите руснаци разсъждават по същия начин. Искаме само да отбележим, че ако контактите между Русия и Иран наистина имат място, те би трябвало да са започнали далеч преди иранските президентски избори и последната среща между държавните глави на двете страни. Още повече, че американската визия за Русия не беше кой знае каква тайна, т.е. руснаците отдавна биха могли да стартират и подготовката на своя контраудар.

Не знаем също, дали иранците биха подкрепили подобни руски действия. Истината е, че те изпитват към Русия дълбоко недоверие и както изглежда (поне досега) само фракцията, подкрепяща президента Ахмадинеджад, е склонна да играе тази игра с Москва. В същото време, колкото повече САЩ подкрепят онези, които Вашингтон определя като „реформисти”, както и позицията на Рафсанджани, толкова повече Ахмадинеджад ще се нуждае от подкрепата на Русия. И каквито и съмнения да имат руснаците по отношение на сближаването с Иран, цитираните по-горе изявления на американския вицепрезидент Байдън, както и някои други събития, провокираха у Москва усещането, че е подложена на силна атака. Руснаците разсъждават политически. Освен това те са добри шахматисти и знаят, че опитите на САЩ да ги притиснат в постсъветското пространство трябва да получат адекватен отговор в някоя друга точка на света.

След близо едноседмичното мълчание, последвало поредния кръг на преговорите с Иран, провели се в Женева на 1 октомври, руските официални лица направиха поредица от важни изявления. Така, зам.външният министър Алексей Бородавкин информира ИТАР-ТАСС, че Русия възнамерява да продължи военно-техническото си сътрудничество с Иран, макар и строго придържайки се към рамките на международното право в тази сфера. Всъщност, това бе и отговорът на Москва на искането от страна на САЩ и Израел да прекрати подкрепата си за Техеран.

Малко по-късно, секретарят на Съвета за сигурност на Руската Федерация Николай Патрушев опроверга появилото се в британския Sunday Times твърдение, че Израел е представил на Москва доказателства за помощта, която руските учени уж са оказали на Иран в развитието на оръжейната му ядрена програма.

Очевидно, непосредствено след преговорите в Женева, Русия беше поставена под известно напрежение. Макар че шестте страни-участнички и Техеран постигнаха предварително споразумение, позволяващо осъществяването на международни проверки на иранските ядрените обекти, под егидата на Международната агенция за атомна енергия (МАГАТЕ), САЩ и Иран продължават да вървят към кризисно изостряне на отношенията си, като в центъра на тази криза е именно Русия.

Именно Русия е страната, която помага на иранците да реализират мирната си ядрена програма и би могла да ерозира ефективността на американските санкции срещу Иран. Да не говорим, че Москва нерядко оказва и по-съществена военна помощ на Техеран, под формата на стратегически системи за противовъздушна отбрана (като С-300 например).

Междувременно, непосредствено след срещата в Женева, нарасна и напрежението в отношенията между САЩ и Иран. От МАГАТЕ изтече информация, че иранската ядрена програма е много по-напреднала, отколкото се смяташе досега. След това пък информация изтече и от кръгове, близки на американската администрация, която се зае повторно да анализира оценките на своето разузнаване за ядрената програма на Техеран. Накрая се появиха и сведения за уж представените от Израел доказателства, че Русия помага на Иран да създаде ядрено оръжие. Последното не само усили усещането за надвиснала нова криза между САЩ и Иран, но и директно намеси руснаците в нея.

Както вече споменах, в продължение на една седмица след срещата в Женева, Русия предпочете да запази мълчание, след което обаче мина в настъпление по всички направления. Както можеше да се очаква, Москва отхвърля обвиненията, че помага на Иран да развива оръжейната си програма. За да постигнат целите си, руснаците трябваше да потвърдят, че подкрепят Иран, но не дотам, че да провокират открит конфликт между него и Вашингтон. Всъщност, ако непосредственото участие на Русия в тази криза наистина беше доказано, това би лишило Москва от възможността да преговаря не само със САЩ, но и със Запада, като цяло (т.е. и с Европа).

На фона на категоричното дистанциране на руснаците от израелските обвинения, споменатото по-горе изявление на зам.външния им министър Бородавкин се оказва изключително важно. Защото Русия очевидно си запазва правото да продължи военното сътрудничество с Иран, напук на искането на САЩ и Израел да го прекрати. Така, Москва поставя Вашингтон пред сериозна дилема.

Според руснаците, има три възможни варианти за изход от кризата:

  • Първият е, САЩ да сключат сделка с Русия, като Вашингтон отстъпи по въпросите за сферата на влияние на Москва, срещу което Москва да се откаже от подкрепата за Иран. При подобно развитие обаче, американците ще трябва да се откажат не само от разполагането на европейска територия на своята Система за противоракетна отбрана. Русия иска да контролира някогашната съветска сфера на влияние в Европа.
  • Вторият вариант предвижда САЩ да отстъпят от сегашните си позиции по въпроса за Иран, което Русия би сметнала за публична демонстрация на слабост от страна на Вашингтон.
  • Третата възможност е САЩ да използват сила срещу Иран, като по този начин бъдат въвлечени в трета поредна война в Средния Изток. Руснаците са убедени, че докато Вашингтон е концентрирал вниманието си върху Иран, няма да е в състояние да води никакви нови войни.

Както се вижда, Москва играе сложна и опасна игра с Иран и САЩ. През последните години Русия ясно даде на Вашингтон да разбере, че би искала американците да прекратят намесата си в непосредствено граничещата с Руската Федерация „периферия” и да признае Русия за доминираща сила в евразийския регион. И при предишната, и при сегашната администрация, САЩ игнорират тези руски претенции. Съвсем наскоро обаче, т.е. по време на миналогодишния конфликт с Грузия, Москва нагледно демонстрира, че не може да бъде игнорирана. В противопоставянето си на САЩ, руснаците не виждат нежелателни за себе си сценарии, освен един – кратка въздушна и военноморска кампания, която да отхвърли Иран на много години назад в развитието му, съпроводена от едновременното американско отстъпление от Ирак и Афганистан. Подобно развитие рискува да остави Русия без нейния ирански „коз”, лице в лице с агресивно настроените САЩ, които при това вече ще бъдат и с развързани ръце.

Когато работиш в разузнаването, ти се налага да сглобиш в едно откъслечните данни и да ги анализираш в контекста на натиска и ограниченията, които изпитват различните играчи. Наясно си, че ти липсва достатъчно информация, но това не те освобождава от необходимостта да конструираш достатъчно ясна картина на света, базирайки се на непълните данни, с които все пак разполагаш. В определен момент придобиваш увереност в знанията и аналитичните си способности и ги превръщаш в това, което ние в „Стратфор” наричаме „всестранна оценка”. По особено важните въпроси обаче, смятаме за необходимо да споделяме своята хипотеза с останалите. И не защото сме напълно сигурни в нея, а защото ни се струва достатъчно правдоподобна (а ситуацията – достатъчно важна) за да споделим съображенията си, разбира се, със съответните уговорки. А в конкретния случай залозите са много високи и правдоподобните хипотези наистина следва да бъдат споделяни.

Ситуацията на геополитическата шахматна дъска се променя, макар че много от фигурите на нея все още остават невидими. И краят на играта може да се окаже съвършено различен от предсказания по-горе, но пък ако все пак се случи нещо подобно, за това следва да се знае още отсега.

 

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}


Поръчай онлайн бр.5-6 2024