Както е известно, проектът за изместване на Варненското пристанище вече е подготвен, като се правят усилия за по-скорошното начало на строителните работи. През 2008, тогавашният премиер Сергей Станишев подписа меморандум, с който теренът на Варненското пристанище, като държавна собственост, с площ от 347 дка, се преотстъпва за целта на Варненската община. На 12 юни 2009 готовият проект беше обявен за „градоустройствен”, макар всъщност да не е такъв. С него, мястото на новото Варненско пристанище се определя в „Максуда” – стръмен терен, намиращ се под ромската махала на града. От 1968 насам, това място е известно и като „Сухото пристанище”, поради пропадналия опит на тогавашната фирма „Тексим” изгради там пристанищни съоръжения.

Въпросният терен се пресича от двойната железопътна линия София-Варна. Пред него пък, се предвижда засипването на 220 дка от езерото, с което се пресича плавателният път до Девня.

За това „изместване” на Варненското пристанище, българското правителство е подписало договор за заем от Япония, като става дума за над 200 млн. евро. В същото време, многобройните сигнали и предупреждения, че подобно изместване би имало гибелни последици, остават без отговор.

Както се вижда от фиг.1, Варненското пристанище навлиза на 22 км в сушата. В това отношение, то спокойно би могло да се сравнява с големите западноевропейски океански пристанища: Хамбург, с дължина 117 км, Антверпен – 87 км, Лондон – 76 км, или Ротердам – 32 км.

В условията на българското членство в Европейския съюз (ЕС), когато черноморското ни крайбрежие се превърна в източна граница на Съюза, значително нарастват и геополитическите предимства на Варненското пристанище. Въпреки това, от наша страна, поне досега не се проявява каквато и да било „офертна” активност.

Сред предимствата на пристанището е и 7000-километровата Черноморска магистрала, чието изграждане беше утвърдено с Меморандума за разбирателство за координирано развитие на черноморския магистрален пръстен  между страните - членки на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), сред които е и България, на ХVІ-та среща на външните министри на ОЧИС, провела се в Белград, през 2007. С вземането на това решение, планираната за изграждане у нас автомагистрала „Черно море”, автоматично се превърна в неин участък. В проекта за „изместването” на Варненското пристанище се предвижда трасето и да минава успоредно на Аспаруховия мост и западно от „Максуда”. Това трасе обаче е нереално, поради практическата невъзможност магистралата да продължи оттам на североизток, край Черно море, до румънското пристанище Констанца. Правилното решение за трасето на Черноморската магистрала може да се види на фиг.2 и то следва да минава на 20 км западно от Варна.

За използването на природно-географските и геополитически предимства на Варненското пристанищно езерно задземие, още през т.нар. „социалистически период” се води тежка 15-годишна дискусия. В проекта за осъществяване предложението на БАН (№ 137-23 от 30.10.1964) се предвиждаше пристанищно развитие в Белославското езеро, с над 100 кееви места (виж фиг.3).

Макар че това предложение, в крайна сметка, беше прието, капацитетът на пристанището там („Варна-Запад”) бе изграден само за 21 кееви места, на западния бряг. Необяснимата и неаргументирана съпротива на тогавашния зам. транспортен министър Никола Коларов (син на известния комунистически водач Васил Коларов) доведе да многократното намаляване на кеевите места, както и до затормозяване на самото строителство. Вместо изземване на торфа (24% от всички национални запаси), тръстиката в този участък и досега е непокътната. Предвижданото хидротранспортиране за прехвърляне на изкопаната земна маса на запад, за засипване на тръстиковото блато, вместо това се депонира на южния бряг, откъдето се „свлече”, което пък наложи повторното и изкопаване, и т.н.

В проекта на БАН се предвиждаха кееви места и по бреговете на Варненското езеро, част от които могат да се видят на фиг.4. На тях обаче, не се обърна внимание. В продължение на шест години езерните дълбочини се засипваха от отпадъчните материали (сгурта) на ТЕЦ „Варна”, а най-големите измежду тях (до 39 м), срещу „Звездец” – от строителните отпадъци на Флотския ремонтен завод. Постепенно, земите зад бреговете, на изток от кв. „Аспарухово”, се обявиха за вилни зони.

В езерното задземие на Варненското пристанище пък се засипваше плавателният канал, т.е. акваторията на „Варна-Запад”, с шлама на фирма „Солвей”. Нейното шламохранилище „Падина” завзе и селото, и задземието, където, в предложението на БАН, се предвиждаше изграждането на евроазиатска транспортна база. Стигна се дотам, че на десет места в България вече има безмитни зони, само във Варненското пристанище такава, на практика, няма. Вместо това, на въпросния терен се разпростря шламохранилище, в съседство с което се разширява национално сметище за опасни отпадъци, докарвани от „Марица Изток”.

И това са само част от загубите, пораженията и ликвидирането на едно от големите геополитически предимства на България. Като най-тежкият факт е, че цялата тази фундаментално погрешна политика се провеждаше с одобрението и на предишното правителство.

София, 4 август 2009

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Какви промени за геополитическата ориентация на България може да донесе смяната на правителството от лятото на 2009? Отговорът на този въпрос тръгва от констатацията, че казусът с международната ориентация на страната бе решен още в периода 2004-2007, когато тя стана член на НАТО и на Европейския съюз. Тези две организации са ключовите константни елементи в българската геополитика, които правителството на ГЕРБ естествено не смята да променя. Като цяло, ясна е и ситуацията с мястото на България на световната икономическа сцена – повече от половината от търговския стокооборот е с държавите от ЕС и този дял може само да нараства през следващите години. Затова индикации за геополитическа, или по-скоро геоикономическа, промяна в курса на страната могат да се търсят най-вече в отношението на новата власт към трите големи енергийни проекта с руско участие - АЕЦ „Белене”, газопровода „Южен поток” и петролопровода Бургас-Александруполис. Отношенията между ЕС и Русия са сложни и многопластови. Брюксел и Москва понякога влизат в противоборство, понякога си партнират. Ясно е обаче, че между Русия и ЕС има разминаване във визиите им за енергийното бъдеще на Стария континент. ЕС залага на либерализация на енергийния пазар, увеличаване дела на енергията от възобновяеми източници и силна диверсификация на доставчиците на природен газ. От своя страна, Русия се уповава на добрите стари въглеводородни енергийни източници и се стреми да увеличи дела си в газовите доставки за ЕС като диверсифицира маршрутите им. България споделя всички цели, заложени в енергийната политика на Евросъюза, но в същото време правителството на Сергей Станишев не се поколеба да включи страната в трите гореспоменати проекта с руско участие.

Още с идването си на власт ключови икономически министри от правителството на Бойко Борисов се усъмниха в целесъобразността на проектите за АЕЦ „Белене” и за тръбопроводите „Южен поток” и Бургас-Александруполис. Напрежението бе подклаждано и от някои доста неаргументирани публикации в  чуждестранни медии в първите дни след изборната победа на ГЕРБ. Логиката на журналистите бе, че за разлика от БСП, която винаги е била русофилска партия, новото дясно управление в София ще загърби мащабните съвместни проекти с Русия по идеологически съображения.

Какъв е характерът на спора

От всички български десни партии, категорична и последователна позиция срещу „Южен поток” и „Бургас-Александруполис”, както и срещу руското участие в АЕЦ „Белене”, са заявявали единствено СДС и ДСБ. Дълго време те бяха разглеждани като най-реални коалиционни партньори на ГЕРБ. Убедителната изборна победа обаче даде допълнително самочувствие на Борисов и той състави еднопартийно правителство без Синята коалиция. Същевременно, СДС запазва един инструмент за влияние върху кабинета след като лидерът на „сините” Мартин Димитров бе избран за председател на ключовата парламентарна комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм.

Важен международен ориентир за новия български премиер са позициите на Европейската народна партия (ЕНП). Той често изтъква факта, че ГЕРБ принадлежи именно към това политическо семейство и до известна степен го ползва като идентификационен маркер за младата си формация. По тази линия обаче е малко вероятно Борисов да е бил посъветван да се откаже от съвместните проекти с „Газпром” и Атомстройекспорт. Сред основните фигури в ЕНП са лидери като германския канцлер Ангела Меркел и италианския премиер Силвио Берлускони, а именно Германия и Италия са главни руски партньори в мащабните проекти за газопроводите „Северен поток” и „Южен поток”.

Кабинетът „Борисов” имаше лошия късмет да поеме управлението в изключително неблагоприятен момент, когато икономическата криза е в разгара си и тепърва ще отваря пробойни в държавната хазна. Същевременно, проектите за тръбопроводи и за нова атомна централа са дългосрочни. Парите за тях трябва да започнат да се харчат веднага, а възвращаемостта ще дойде най-рано след 4-5 години – точно когато мандатът на сегашното правителство ще е изтекъл. Премиерът и министрите му вероятно се опасяват, че ако кабинетът реши да финансира енергийните проекти, всички минуси от влошения бюджетен баланс ще останат за ГЕРБ, а всички финансови плюсове – за следващите правителства.

Затова резервите на новите управляващи относно енергийните проекти в никакъв случай не бива да се поставят на идеологическа плоскост. Борисов и министрите му са наясно, че е наивно едно начинание да се обявява за нерентабилно, само защото в него ще участва Русия. Както и че решението не бива да се взема „ан блок”, а за всеки проект поотделно.

Погрешно е да се смята, че забавянето на двата тръбопровода през българска територия е знак, че Русия може да се откаже от тях. Бургас-Александруполис е замислен като транспортен инструмент за заобикаляне на Босфора, който по географски и геополитически причини не е подходящ маршрут за пренос на големи количества нефт. Разбира се, в настоящия момент през турските проливи преминават по-малко петролни танкери, отколкото преди година или две. Но това е нормално след като световното потребление на нефт е намаляло заради кризата. В средносрочен план нефтените потоци, търсещи излаз от акваторията на Черно море, ще се увеличават. Достатъчно е само да припомним очакваният да няколко години драматичен ръст в нефтодобива на Казахстан – страна, която няма пряк излаз до световните петролни пазари и може да го намери именно през Черно море. Така че топката на крайното решение за Бургас-Александруполис си остава у България. Колебанието на новото българско правителство по отношение на този проект веднага получи отговор от страна на Русия. През август премиерът Владимир Путин бе на посещение в Анкара и насърчи Турция да строи нефтопровода Самсун-Джейхан, който е другия възможен маршрут за заобикаляне на Босфора, при преноса на петрол от Черно към Средиземно море. Турският проект е пряк конкурент на Бургас-Александруполис, защото двете тръби ще разчитат на една и същата суровина. Жестът на Путин е предупреждение към България, че тя може да бъде заобиколена от каспийския петрол, идващ до Черно море по тръбопровода Тенгиз-Новоросийск. Така Русия просто си отвори още една опция за реализиране на петролния пренос към Средиземноморието. Въпреки това, Москва не загърбва Бургас-Александруполис в полза на Самсун-Джейхан, в който руснаците засега нямат никакво участие. При визитата на Путин в Анкара бе договорено единствено създаването на съвместна руско-турска работна група, която да проучи възможностите за участие на Русия в проекта. Това не звучи много ангажиращо. Конкуренцията между проектите Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан ще продължи поне още две-три години, защото сигурна суровина за тях ще има едва след дълго отлаганото удвояване капацитета на тръбата Тенгиз-Новороосийск (от 33 на 67 млн. тона годишно). А дори и по най-оптимистичните оценки то не може да стане факт преди 2013, защото процесът на преструктуриране акционерното участие в това съоръжение все още не е финализиран.

До известна степен, жестът на Путин към нефтопровода Самсун-Джейхан бе и разменна монета за разрешението на Анкара газопроводът „Южен поток” да мине през турски териториални води. Това е стъпка с голяма геополитическа значимост. Русия явно е твърдо решена да построи нов газопровод по дъното на морето. Наистина, модернизирането и разширяването на наличната газопреносна мрежа през територията на Украйна ще излезе по-евтино отколкото полагане на тръба през Черно море. Но при руския газов пренос за Европа става въпрос не само за икономика, а и за геополитика. Драмите между Москва и Киев идват от невъзможността на Украйна да плаща реалната цена на потребявания руски природен газ. Колкото и заеми да взема, тази постсъветска република още дълго ще бъде в тежко финансово положение. В Кремъл са наясно със ситуацията и затова искат да пуснат голяма част от газовите потоци встрани от Украйна. Това е стратегическо решение и то вече е взето. България не може да го промени. Ако София не иска да участва в проекта за нов газопровод, Газпром просто ще заобиколи и българската територия, така както ще го направи с украинската. Решението за използването на турските териториални води обаче по-скоро говори за това, че България остава ключова точка от „Южен поток”. Ако Русия смяташе да изолира българите и от Черно море да прехвърли тръбата направо в Румъния, усилията трябваше да се насочат към получаване на разрешение за ползване на украинските, а не на турските териториални води.

Това че зад тръбопроводите „Южен поток” и „Бургас-Александруполис” стоят сложни геополитически сметки, съвсем не означава, че и България трябва да ги разглежда само през призмата на геополитиката. Нефтопроводът до северното гръцко крайбрежие няма никакво значение за енергийната сигурност на България, защото е транзитен. „Южен поток” би могъл, до известна степен, да осигури стабилност на газовите доставки за страната, но огромната част от капацитета му също ще е за нуждите на транзита. Така че българското правителство трябва ясно да направи сметката, колко пари трябва да вложи в строителството на двата тръбопровода и дали тези инвестиции могат да бъдат покрити от очакваните приходи от експлоатацията на съоръженията, отчитайки и възможните екологични рискове. Ако има начин балансът да е положителен (а това е много вероятно), България трябва бързо и ясно да заяви, че продължава участието си в двата проекта. И, същевременно, правителството да обоснове това решение пред гражданите с точни числа, каквито така и не получихме от предишния кабинет.

Казусът АЕЦ „Белене”

Въпросът с АЕЦ „Белене” е доста по-сложен от този с „Южен поток” и Бургас-Александруполис. За разлика от тръбопроводите, тук вече иде реч за бизнес, в който българската държава има мажоритарно участие и освен това държавната фирма НЕК ще бъде купувач на тока, произведен от новите ядрени реактори. Отговор на въпроса, необходима ли е АЕЦ „Белене” не може да се даде без наличието на дългосрочна стратегия за развитието на енергийния отрасъл от българската икономика. Първо, трябва да е ясно, дали сюжетът за новите ядрени мощности ще бъде разглеждан от геополитическа или само от икономическа гледна точка. В публичното пространство често се лансират твърдения, че ако една държава притежава атомна централа, това повишава значително гаранциите за националната и сигурност. Отговорът на питането, откъде следва този извод обикновено се премълчава със загадъчна усмивка или извинения от типа, че не е дипломатично да се говори открито за това. Казано направо – логиката на подобни разсъждения е, че никоя съседка не би нападнала България, защото в хода на бойните действия могат да бъдат засегнати ядрените реактори и радиоактивното замърсяване да се пренесе и на територията на съответния агресор. По времето, когато е строена АЕЦ „Козлодуй”, тази теория сигурно е звучала убедително. Но сега и в обозримо бъдеще България няма и няма да има съседи, на които да им мине през ум да я нападат. Освен това, дори и атомните мощности да са вид застрахователна полица срещу чужда агресия, България вече я има в лицето на Козлодуй и дублирането й в Белене няма да добави повече сигурност.

Някакъв геополитически подтекст би могъл да се търси във факта, че АЕЦ „Белене” ще се строи с руски реактори, а 49% от нея са притежание на германска компания. Но добри или лоши, решенията за доставчика на оборудването и за съдружника вече са взети. В ЕС се налага мнението, че в близко бъдеще енергийния пазар на територията на Съюза трябва да се либерализира. Това означава, че електричеството няма да има националност, а ще бъде стока като всяка друга. А когато става дума за покупко-продажба на стоки, обикновено се разсъждава в икономически, а не в геополитически категории.

Другият важен въпрос е, дали енергийната сигурност на България може да бъде гарантирана без строежа на нови ядрени мощности? Иначе казано – има ли опасност след 10-15 години токът в страната да не достига и да няма откъде да бъде внесен или пък цената на вноса да бъде твърде висока? Интересни данни по този въпрос могат да се намерят в един документ, изготвен от неназовани експерти на Министерството на икономиката и енергетиката, през юли 2008. Той е озаглавен „Концепция за Енергийна стратегия на България до 2020”. Официално декларираното му предназначение е да „се подложи на широко публично обсъждане”. Очевидно това обсъждане не се състояло и мненията за АЕЦ „Белене” продължават да се формират предимно от емоции от типа „не на този проект, защото е руски” или „да, трябва да се строи, защото атомната енергетика е много печеливша и високотехнологична”. От въпросната концепция става ясно, че за периода 1999-2007 средногодишният темп на икономически растеж н България е бил 5,3%, а в същото време потреблението на ток е нараствало с по 0,9% на година. Експертите предвиждат, че до 2020 брутната консумацията на електричество в страната ще нарасне само с 15,5%, а до 2030 – с 28,7%. Незначителното повишение (с малко над 1% годишно) ще се дължи на подобряването на енергийната ефективност, по отношение на която сега България изостава 5,6 пъти от средното равнище в ЕС. Още по-интересна е прогнозата за износа на електричество – през 2020 той ще нарасне, спрямо 2007, цели 4,5 пъти. Ако се доверим на тези изчисления нещата са общо взето ясни – ако бъде построена, АЕЦ „Белене” ще работи за износ, а не за да гарантира енергийната сигурност на България.

Всъщност, именно икономическата категория „износ на ток” е най-динамичната променлива в българското енергийно уравнение, защото е изключително трудно да се предвиди, какво точно ще бъде производството и потреблението в съседните държави след 10, 20 или 35 години. Начинанието строеж на атомна централа може да се окаже много печелившо, а може и да е обратното. Рисковете са твърде големи и не е логично да се поемат от държавния мениджмънт, който по принцип би трябвало да действа по-консервативно от частния бизнес. Ако пренесем разсъжденията върху идеологическата плоскост „дясно-ляво”, строежът на АЕЦ „Белене” е лява политика, защото една държава с дясно управление би трябвало да се занимава с отбраната, вътрешния ред и социалните грижи, а не с производството на стоки за износ. От друга страна, голяма част от неизвестните елементи при дългосрочното енергийно планиране (правна рамка; данъчен режим; изкупна цена на тока; съотношение между традиционни и възобновяеми източници на енергия) зависят именно от държавата и това й дава известни конкурентни предимства пред частния бизнес. Иначе казано – ако държавата поиска да изкара АЕЦ „Белене” на печалба, това винаги може да стане чрез по-високата изкупна цена на тока от централата, например.

Всички тези разсъждения обаче са само частично приложими към казуса с АЕЦ „Белене”, защото там вече са вложени значителни средства и оборудването е поръчано в Русия. При това положение най-добрият вариант е държавният дял в собствеността и, съответно, в инвестициите да бъде намален. Но кризата стяга кесиите и на частните компании и не е сигурно, че ще се намерят кандидати за миноритарен пакт от бъдещата атомна централа. При неуспех в търсенето на нови участници в проекта топката отново се връща в правителството на Борисов. То трябва да отчете факта, че при отказ от АЕЦ „Белене” „в земята” ще бъдат заровени около 1 млрд. лв, които вече са похарчени за работата по проекта. Отделно от това държавата може да плаща неустойки по договора за оборудването на централата. Така че сега въпросът се свежда до това да се направи съпоставка между необходимите разходи за строежа на АЕЦ „Белене” и очакваните приходи, увеличени със сумата на вече похарчените пари. По-вероятно е обектът да не бъде изоставен повторно, но темпът на инвестициите да бъде забавен докато отмине кризата. И в това решение няма да е геополитическо, а икономическо.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

2009-та заема особено място в историческата памет на народите от Централна и Източна Европа. Навършват се двайсет години от началото на обществено-политическите трансформации, довели до възстановяването на пазарната икономика и парламентарната демокрация в страните от региона. Отбелязват се и кръгли годишнини от присъединяването на част от тях към НАТО и ЕС.

В постсоциалистическите страни от Централна Европа юбилейната година се очертава като не по-малко богата на горещи събития, макар и не толкова съдбоносни, в сравнение с тези от „революционната” 89-та. Световната финансова криза превърна в свои заложници управляващите политически сили. В началото на годината унгарският премиер подаде оставка, падна и чешкият кабинет, при това точно когато Чехия бе поела председателството на Европейската комисия. Сравнително по-стабилна, поне „отвън”, изглежда политическата и икономическата ситуация в Полша и в Словакия. Въпреки това, на полската политическа сцена, където след демократичните промени се смениха цели 14 министър-председатели, не липсват традиционните интриги между партии и отделни политици, както и битки за исторически символи и морални заслуги. В началото на май, легендарният Лех Валенса даде на съд президента на страната Лех Качински, обявил в телевизионно интервю, че през 70-те години някогашният водач на „Солидарност” и носител на Нобелова награда за мир е бил агент на тайните служби под псевдонима „Болек”[1]. Сега Валенса иска публично извинение от Качински и обезщетение в размер на 100 хил. злоти (около 23 хил. евро).

В такава обществено-политическа атмосфера страните от ”нова Централна Европа” се готвят да посрещнат юбилея, на когото се посвещават политически форуми, научни конференции, изложби и фестивали. Той е подходящ повод за равносметки и анализ на причините, довели до вдигането на ”желязната завеса”. С оглед на кръглата годишнина и предвид значението й за съдбата на целия европейския континент, нека си припомним възловите моменти на прехода и се опитаме да обобщим стратегическите резултати от изминатия път на Полша, Чехия, Словакия и Унгария.

Постсоциалистическа Централна Европа - геополитическо съзнание и духовни ценности

Обединяването около общи интереси и взаимната интеграция, през 90-те години на ХХ век, на четирите страни, формиращи субрегионалното Вишеградско обединение, са благоприятствани от няколко солидни предпоставки: географската и културната близост, общата религия и менталност и антикомунистическите настроения. Един от известните словашки политически дейци от началото на прехода Ян Чарногурски представя по оригинален начин мястото на региона в цивилизационното пространство на Европа: ”Чехите, поляците и словаците сме свързани с общ славянски произход. Заедно с унгарците пък имаме обща или поне близка история, но преди всичко ни свързва опитът от комунистическия период... Благодарение на славянството, поляци, чехи и словаци принадлежат на Изтока, докато католицизмът ги обвързва със Запада. А това представлява идеална комбинация, позволяваща ни да бъдем мост между Изтока и Запада”[2]. За съжаление обаче, изтъкнатото предимство на региона, предопределено от културно-историческото и политическото му позициониране в Европа, не се използва за провеждане на по-балансирана геополитическа линия, след края на студената война.

Полша, Чехия, Словакия и Унгария заемат 533 хил.кв.км площ с население от 63,9 млн. души. Съвкупността от демографския и териториалния потенциал на четворката съответства на този на Франция. С изключение на Полша, останалите три републики представляват класически вътрешноконтинентални държави, лишени от излаз на море. В многобройните международни класификации, подялби и групирания на европейските страни, в епохата след студената война, като Централна Европа или поне като неин „хартленд”, най-често се определя именно Вишеградската четворка. По този начин се подчертава разликата с част от бившите съветски републики, формиращи „новата” Източна Европа. По силата на определени културно-исторически, политически и икономически характеристики, Литва, Латвия и Естония се обособяват в самостоятелна група (Прибалтийски страни, Прибалтийски регион) или се включват към по-обширната Централна Европа. За политически, икономически и статистически цели, към централноевропейския регион са отнасяни още Австрия, Швейцария, Лихтенщайн, Словения, Хърватия и дори Румъния. Впрочем, след 2004, аспирации към него проявява и „оранжева” Украйна.

Постсоциалистическа Централна Европа възниква върху основата на романтичните идеи на антикомунистически настроените интелектуалци и дисиденти от 80-те години на миналия век, като Вацлав Хавел, Милан Кундера, Адам Михник, Чеслав Милош, Дьорд Конрад и други, придобили известност в епохата на противопоставяне между капиталистическия Запад и комунистическия Изток. В Прага излиза нелегалният вестник „Централна Европа” („Střednн Europa”). Учени и публицисти говорят с ентусиазъм за общото културно-цивилизационно наследство на Австро-Унгарската монархия, което ги свързва и сплотява в борбата за разрушаване на тоталитарната система. През това десетилетие кристализират идеите за специфичния дух на Централна Европа, която, в своето известно есе от 1986 „Съществува ли Централна Европа?”, Тимъти Гартън Аш нарича „Кралство на духа”. „През последните няколко години започнахме отново да говорим за Централна Европа, при това в сегашно време. Като новият дебат се заражда не в Берлин или Виена, а в Прага и Будапеща”[3]. И тъкмо в това се заключава основната разлика между „новата” Централна Европа и съществувалите в миналото по-обширни версии на централноевропейския регион - геополитически или културно-географски. Съвсем целенасочено, от новата концепция се изключва наследството на подчинената на Германия довоенна Mitteleuropa, още повече пък това на Третия Райх, традиционно възприемани като основна заплаха за съществуването на малките народи в тази част на Европа. Антисемитизмът и редица местни национализми, характерни за региона в минали епохи, също не се вписват и отпадат от утвърждаващата се концепция за „Кралството на духа”.

Идеолозите на постсоциалистическа Централна Европа дълбоко вярват в нейното съществуване и уникалност, дефинирайки я като оазис на мира, демокрацията, мирния преход, предприемаческата инициатива, свободата и т.н. „Високоцивилизованата” Централна Европа, със своята автоперцепция за изключителна културна рафинираност и икономическа рационалност, се противопоставя най-често на образа на „дивите” и „кървави”, затънали в бедност и корупция Балкани. На своите довчерашни партньори от бившия социалистически блок, класическият „homo visegradikus” гледа със самочувствие и с усещане за превъзходство, тъй като, в сравнение с тях, изглежда малко „по-европейски”. В същото време, неговият духовен свят е органична част от латинска Европа, на която пък гледа с комплекса на „малкия брат”, за пореден път оставен някъде в европейската полупериферия и изложен на прекия контакт с чуждата му руско-евразийска цивилизация.

Друг възлов аргумент за обосноваване близостта между народите от нова Централна Европа са общите военно-стратегически интереси. В началото на 90-те външнополитическите доктрини на Прага, Варшава и Будапеща са насочени към освобождаването им от всички форми на зависимост от СССР (Русия), сближаване със западните сили и създаване на нова система за сигурност в Европа. Този момент настъпва след 45-годишна съветска доминация, белязана от военните интервенции в Унгария (1956) и в Чехословакия (1968). Между другото, сред основните аргументи в защитата на генерал Войчех Ярузелски в проточилия се срещу него съдебен процес е, че решението му за въвеждане на военното положение (декември 1981 – юли 1983) е взето под заплахата от съветска интервенция, т.е. е било по-малкото зло за поляците.

Въобще, близкото минало присъства забележимо в съвременната ценностна  система на народите от Централна Европа, които не забравят (и по различни поводи припомнят) „тежкото си бреме на окупирани от Съветската армия” страни. Армия, донесла върху щиковете си „един чужд и неприемлив за културата и традициите на чехи, унгарци и поляци икономически и политически модел”, който ги отклонява от естествения им исторически път на развитие. Същевременно, в историческата памет на централноевропейските народи, почти не е останало място или пък се насаждат изкривени образи за годините на съвместната съпротива срещу нацизма, както и за огромните човешки загуби на Съветската армия при освобождаването на техните страни.

Вишеградското обединение и европейската интеграция

Приблизително година след формирането на демократични правителства, трите постсоциалистически държави от Централна Европа - Полша, Чехословакия и Унгария, консолидират волята си на международната арена чрез създаването на Вишеградската група. Датата е 15 февруари 1991, а мястото – замъкът Вишеград, в едноименното унгарско градче на брега на Дунав. Изборът на мястото за срещата е продиктуван от дълбока историческа символика. Именно там, през далечния XIV век, се намирала резиденцията на унгарските крале. Във Вишеградския замък, през 1335 и 1339, стават две знаменателни срещи между кралете на Полша, Бохемия (днешна Чехия) и Унгария, които се споразумяват за тясно политическо и търговско сътрудничество. Закрепените с печати договори определят за дълъг период развитието на региона и водят до създаването на разнообразни политически, икономически и културни връзки между трите страни и населяващите ги народи[4]. Президентите на Чехословакия и Полша Вацлав Хавел и Лех Валенса, както и унгарският премиер Йожеф Антал слагат подписите си под обща Декларация за сътрудничество. Мястото на срещата определя и наименованието на  нововъзникналото обединение, наречено Вишеградска група или Вишеградска тройка. След „нежния развод” между Чехия и Словакия тя прераства във Вишеградска четворка.

Фундаменталните цели на Вишеградското обединение са задълбочаване на сътрудничеството в социалната и културната сфера, обединяване на усилията в пазарните реформи и координиране на действията за пълно интегриране в Европейската общност. По време на премиерската среща на страните-членки в Краков, на 5 октомври 1991, са дефинирани пет приоритетни области за съвместно сътрудничество: външна политика, икономика, транспорт, околна среда и наука[5].  Подписана е т.нар. Краковска декларация за либерализация на търговския обмен между страните-участнички. „Според този договор, Унгария, Полша, Чехия и Словакия се ангажират, в срок от 8 години, да премахнат всички митнически ограничения и количествени квоти помежду си. От март 1993 започва поетапна ликвидация на митническите бариери между страните, което съответства на дългосрочните национални интереси на всяка от тях”[6]. Друга значима дата на прехода е 21 декември 1992, когато е подписано Централноевропейското споразумение за свободна търговия (ЦЕФТА). Към този инициатива поетапно се присъединяват и останалите страни от Централна, Източна и Югоизточна Европа.

Източници: 1. Pokorny, J. The Czech lands 1918-1997. PRĀH; 2.Boyes, R., Cywiński P. Sezon na Europę. Czytelnik, Warszawa, 2003; 3. Dudek, A… Drogi do wolności. Drogi do wspуlnej Europy 1945-2007. Fundacja „Lecha Wałęsy”. Warszawa, 2008.

Процесите на взаимодействие между вишеградските партньори преминават през различни фази, редуват се спадове и подеми в диалога, както и в степента на координация на външнополитическите им действия. Първият период от съществуването на Вишеградското обединение (1991-1994) преминава под знака на евроидеализма и стремежа за политическа и икономическа интеграция в Европейската общност. От най-благоприятни изходни позиции към интеграцията със Запада стартира Унгария. Още в края на 80-те години тя развива привилегировани отношения с Европейската общност, благодарение на провежданите икономически и политически реформи. През юни 1987, започват преговори между Унгария и Европейската общност, а през септември 1988 е подписан договор за търговско и стопанско сътрудничество. Това е първият документ, подписан между Общността и страна от Източния блок[7]. Унгарците са в авангарда на икономическите промени и в качеството си на първата социалистическа държава, присъединила се към Световната банка и Международния валутен фонд, още през 1982.

Вторият период от развитието на Вишеградското обединение продължава между 1994 и 1998. Отношенията между страните-партньорки са силно повлияни от индивидуалните особености и стремежи на техните лидери, отразяващи се и на тяхното поведение, и във външната им политика. Така, управлението на словашкия премиер Владимир Мечиар, който не крие предразсъдъците си към Чехия и често нарушава правата на етническите унгарци, бързо се дискредитира пред Европейската общност. В страната се забавят демократичните и пазарните реформи, демонстрира се и очевидно нежелание за сътрудничество с Брюксел. Отдалечаването на вишеградските идеи от реалните социално-икономически проблеми илюстрира Болеслав Гуралчик: „В унгарската преса от години се пише за „търговската война” с поляците, а доматеното пюре, царевицата в консерви и несъбраната пшеница се превръщат в много по-важни теми за медиите от церемониалните и изпразнени от съдържание срещи на политиците от региона”[8].

На свой ред, Бела Желицки отбелязва, че още от самото начало на съществуването на Вишеградската група е налице определена конкуренция по въпроса за сближаването със западноевропейските структури. Което пък води до усложняване на отношенията. Въпросът е, дали да се влезе в ЕС заедно и по едно и също време, или всяка страна да стори това самостоятелно. През 1993, Чехия мотивира особените си политически интереси с аргумента, че, в сравнение с останалите, тя е най-близо да Запада и най-далеч от Изтока и затова има собствени приоритети. В периода на охлаждане на отношенията в групата, четирите страни-участнички подават молби за членство в ЕС самостоятелно и по различно време (таблица 1). В едно свое изявление, тогавашният чешки премиер и известен евроскептик Вацлав Клаус изтъква, че независимо от общите икономически интереси между четирите държави, те не трябва да се разглеждати като монолитна политическа организация, която е длъжна да действа като едно цяло. Същевременно, отчитайки стратегическото си геополитическо положение, Полша е убедена, че би представлявала  най-голям интерес за НАТО[9]. Полската териториална и демографска доминация в региона (58,5% от територията и 59,9% от населението) карат партньорите и да се опасяват от евентуални нейни опити да прокарва външнополитическите си интереси и приоритети за тяхна сметка.

След 1998 се създават благоприятни условия за засилване на  интеграционните процеси, към които пълноценно се приобщава и Словакия. Губявт властта Вацлав Клаус и Владимир Мечиар - двама от лидерите, допринесли най-много за разпадането на Чехословакия[10]. Краят на този етап е увенчан с едновременното приемане на четирите страни в ЕС, което окончателно слага точка на съмненията относно различната степен на подготвеност за членство в ЕС на участниците във Вишеградската четворка. Преди това обаче (през пролетта на 2003) в тях са проведени национални референдуми за подписването на Договора за присъединяване към ЕС. Значителен е делът на гласувалите чехи и поляци, казали ”не” на евроинтеграцията – по 23%. За сравнение, в Унгария и Словакия противниците й са, съответно, 10,3% и 9,5%[11]. Изключвайки по-малобройните обществени групи, настроени отрицателно към европейската интеграция, в общи линии, политическият елит и гражданите са склонни да жертват част от суверенитета на страните си в името на общоевропейските идеали. В същото време, традиционно чувствителните на теми като „държавен суверенитет” и „национална държава”, централноевропейци са непоколебими в позицията си: Съединени Европейски щати – „не”, Европа на равноправни национални държави и народи – „да”.

Централноевропейците бързо усещат на собствения си гръб, че членството в ЕС няма да разреши автоматично всичките им социално-икономически проблеми и да съкрати дистанцията спрямо западните държави. Еуфоричният евроентусиазъм от началото на 90-те години избледнява. Разширяват се обществените групи, сред които доминират по-умерени и дори скептични позиции към европейския проект. Те се формират главно от хората, чиито жизнен стандарт и социален статус са се влошили вследствие на пазарните реформи, както и от националистически настроени кръгове, според които брюкселската бюрократична машина изземва довчерашните функции на Москва. Така, отново влиза в употреба концепцията за „ограничения суверенитет”, с тази разлика, че сега функцията на мащеха изпълнява хладнокръвната брюкселска „еврокрация”, намесваща се безпардонно във вътрешните работи на страните-членки и диктуваща правилата на играта: какво и колко трябва да произвежда икономиката, кой сектор трябва да се развива с приоритет, а на кой да бъдат приписани „затихващи функции”.

Бъдещето на вишеградския проект

След приемането на Полша, Чехия, Словакия и Унгария в ЕС мнозина външнополитически анализатори поставят под въпрос смисъла от по-нататъшното съществуване на Вишеградската група. Не липсват и скептични оценки за изчерпване на нейните исторически функции, т.е. четирите страни вече са доказали, че могат да сътрудничат като равноправни партньори и да постигат съгласие и компромиси на международната сцена. В тази връзка и по повод чешко-полските отношения след 1989, Павел Укйелски отбелязва: „Въпреки, че след 1989 официалните отношения между двете страни са много добри, те никога не са представлявали стратегическо партньорство. Въпреки общите цели, те най-често избират собствени пътища за тяхната реализация. Регионалното сътрудничество никога не се превръща в съществен елемент на външната политика (най-вече от чешка страна), за да може да влияе реално на международната сцена. Фактическото значение на Вишеградската група е постоянно надценявано от нашите западни съседи” [12].

На фона на скептичните оценки, привържениците на Вишеградската група търсят нови полета за реализация на съвместни инициативи и проекти. В периода след 1 май 2004, четворката се утвърждава като регионален форум за координация и сътрудничество, за изработване на общи позиции по стратегически въпроси на международната политика и сигурност и за засилване на регионалното сътрудничество (включително между трансграничните региони) в рамките на ЕС. Не на последно място, групата представлява инструмент за съхраняване и утвърждаване на прословутата централноевропейска идентичност, поизгубила днес част първоначалния си  заряд и очарование. Два пъти в годината се осъществяват срещи на премиерите на Полша, Чехия, Словакия и Унгария и по веднъж – на президентите и на парламентарните шефове. Единствената постоянно функционираща структура на обединението към настоящия момент е Секретариатът на Международния Вишеградски фонд, със седалище в Братислава, основан през юни 2000. В дейността му участват и различни неправителствени организации. Фондът финансира проекти в областта на културата,  науката, международния обмен на младежи, студенти и млади учени между страните от Вишеградската група, както и от бивши социалистически държави. Годишният му бюджет се формира от вноските на правителствата на четирите страни-членки. За 2008 делът на всяка от тях възлиза на 1,25 млн. евро[13]. 
Членовете на Вишеградската група запазват общите си фундаментални приоритети и ценности в международната политика, а най-значимите политически фигури от региона подкрепят и виждат смисъл в по-нататъшното развитие на организацията. Сред тях е чешкият външен министър в кабинета на МиракТополанек - Карел Шварценберг. Той е на мнение, че днес Вишеградската група е необходима и функционира успешно с оглед на това, че преди всички важни срещи в Брюксел политиците от групата провеждат редовни консултации, интензивно обменят идеи и това им помага да се разбират по-добре[14].

На различни етапи от съществуването на Вишеградското обединение, многократно са лансирани предложения за евентуалното му разширяване с нови страни. Като потенциални членове най-често се посочват Австрия и Словения, които биха могли да внесат свежест и да обогатят формата „V-4”. Най-вероятно обаче, той ще бъде запазен и в бъдеще. В условията на пълна интеграция в евроатлантическите структури, главна стратегическа цел е разширяване на регионалното сътрудничество между „V-4” с други европейски страни и региони и функционирането на организацията по подобие на други наднационални обединения, като Бенелюкс или Северния съвет например.

Различни са оценките за ролята, значението и практическата полза от вишеградския проект. И днес той си остава близък на политическите елити и доста по-непопулярен сред широките маси. При това и за едните, и за другите, основен наднационален обект на идентификация, без съмнение, е ЕС. Все пак, Вишеградското обединение представлява най-голямото общо постижение на прехода и се съхранява като форма на диалог и субрегионално сътрудничество в политиката, икономиката и културата.

Социално-икономическото развитие в общоевропейски контекст

„Нежните революции” изстрелват в голямата политика довчерашните дисиденти-идеалисти, които трябва да докажат, че изповядваните от тях идеи могат да намерят приложение в реалния живот. Упражняването на властта се оказва не по-малко трудно от нелегалната опозиционна дейност в условията на тоталитарна диктатура. Така, именно на овластеният елит на синдиката „Солидарност” се налага да проведе тежките реформи и да въведе правилата на пазарната икономика, довели до оставането без работа на милиони полски работници и до значителен ръст на икономическата емиграция.

Въпреки радикалните и трудни социално-икономически трансформации, от които определени групи от населението се оказаха губещи, страните от  Вишеградската група съумяха да осъществят по-успешен преход, в сравнение с останалите страни от бившия Източен блок. В сравнение с българските например, средните работни заплати са приблизително четири пъти по-високи. „Централноевропейците” са в значително по-добри позиции и по отношение на покупателната способност. Те си извоюваха имиджа на „отличници” в динамиката на реформите по т.нар. „път към Европа”. Далеч по-рано основните политически сили в тези страни постигнаха съгласие относно социално-икономическите приоритети и начина на провеждане на реформите. Българи, румънци и украинци гледат на постсоциалистическия преход в Централна Европа с благородна завист, породена било от известното фаворизиране на държавите от региона от страна на западния политически елит, било от демонстрираната решителност за промяна сред чехите, поляците, унгарците и словаците.

С културно-цивилизационна детерминираност е белязана и една от стотиците оценки за формираните икономически различия между страните в преход, изразена от Гжегож Гожелак и Богдан Яловецки. Според тях, тези различия се обясняват с историческите граници и традиционните деления на Европейския континент – културно-цивилизационни, политически, стопански. „В Централно-Източна Европа се забелязва ясна граница, отделяща централноевропейските страни (Полша, Унгария, Чехия, Словения и Словакия) и тези от Източна Европа и Балканите. Първите стартират реформите от по-напреднало ниво на развитие и по-прогресивни социално-икономически структури, развиват се по-бързо и по-успешно се адаптират към изискванията на съвременната конкуренция в глобалната икономика, в която успехите идват благодарение на способността за въвеждане и адаптиране на иновации” [15].

Позитивната динамика на БВП през 90-те години позволи на Полша, Унгария и Словакия (заедно със Словения) да станат първите постсоциалистически страни, успели да достигнат равнището на своя БВП от 1990. Това става през 2000[16]. Стартирала от най-ниските позиции в динамиката на БВП, през периода 2000-2007, Словакия регистрира растеж от 10,4% през 2007 – със 7,5 % по-висок от средния за ЕС-27 (фиг.1). Нещо повече, за последната година на анализирания период това е най-високия показател за целия ЕС. Стимулиращ ефект върху развитието на словашката икономика оказват новите мащабни чуждестранни инвестиции, ефективното използване на структурните фондове, както и цялостното икономическо развитие на ЕС. Високият растеж на индустриалното производство, по-специално в автомобилния и в електротехническия сектори, стимулират стопанското развитие и водят до увеличаване на заетостта, трудовите възнаграждения и производителността[17]. Постигнатите успехи допринасят за чувствително повишаване на жизнения стандарт на словашкото население. На 1 януари 2009 Словакия стана първата страна от Вишеградската група, въвела еврото,  на което съседите и гледат с благородна завист, приемайки го като сигурен знак за нейната икономическа и финансова стабилност.

Фигура 1

Източници: 1. The European Union and the Commonwealth of Independent States/ Statistical comparison. EUROSTAT,2008; 2. Koniunktura gospodarcza w państwach Unii Europejskiej w 2007 roku. Ministerstwo gospodarki, Departament analiz i prognoz. Warszawa, maj 2008.

На другия полюс е унгарската икономика. През 2007, в Унгария е регистриран най-нисък ръст на БВП в целия ЕС-27. Не само, че основните показатели за макроикономическото развитие бележат прогресивен спад през последните 7-8 години, но за 2007 Унгария заема последно място в ЕС по реален растеж на БВП, равняващ се на 1,3%. Тези цифри дават повод на експертите да обявят началото на рецесия, чието преодоляване изисква дълбоки и решителни реформи на публичните финанси. За 2007, чуждестранните инвестиции възлизат на 4 млрд. евро или с 1,4 млрд. по-малко, в сравнение с предходната 2006. Между 2003 и 2007 се повишава и безработицата в Унгария – от 5,9% до 7,4%, докато в останалите три страни от Вишеградската група тя отчетливо намалява. Същевременно, през последните години на периода, Чехия и Полша показват позитивна динамика в ръста на БВП, чието равнище ги нарежда в челото на ЕС.

Независимо от асиметричните тенденции от последните 7-8 години обаче, по цялостно ниво на социално-икономическо развитие, Чехия и Унгария запазват традиционното си превъзходство спрямо другите две страни от четворката. То е налице в развитието на пътно-транспортната инфраструктура, в равнището на доходите, в разпределението на БВП на глава от населението. По-високо си остава и нивото на безработицата в Полша и Словакия. Към 2007, то е, съответно, 9,1% и 11,1%, при средно за ЕС 7,1%. Традиционно най-ниски стойности на безработица в региона поддържа Чехия (5,3%, за 2007)[18].

Все още е рано да се дават категорични прогнози за дългосрочното влияние на започналата през 2008 световна финансова криза върху социално-икономическото развитие на страните от Вишеградската група. За последното тримесечие на 2008, в сравнение със същия период на 2007, Полша, Чехия и Словакия се отличават с положителен (и то един от най-високите) темп на икономически растеж в цялата европейска общност. В резултат на нестабилната икономическа ситуация от предходните няколко години в Унгария, тази страна първа попадна под ударите на глобалната криза. За последното тримесечие на 2008 единствено в нея е регистриран отрицателен темп на растеж на БВП (-1,0%)[19].

Все по-тясното обвързване на националните икономики на четирите постсоциалистически държави от Централна Европа и високата им експортна зависимост от ЕС (на първо място от Германия) рано или късно ще породи ”ефект на доминото”. Вече са налице първите, породени от кризата, негативни симптоми. Банките масово отказват отпускането на фирмени кредити. Нестабилната икономическа обстановка възпира отдавна планирани инвестиции, а спадът в търсенето на определени промишлени изделия тласка редица чуждестранни компании към намаляване на производствените обеми или дори към пълно прекратяване на дейността им в тези страни. Първите съкращения на персонал станаха именно в т.нар. експортни сектори – машиностроене, производство на метални изделия, радио-телевизионна техника, мебели.

Централна Европа трябва да свързва, а не да разделя Европа

Гражданите на Полша, Чехословакия и Унгария подхождат към промените с активна гражданска позиция, с надежди за политически свободи, по-добър живот и интеграция с народите, останали през предишния половин век от западната страна на „желязната завеса”. В бурните събития от лятото и есента на 1989 едва ли някой е могъл да предвиди, че съвсем скоро част от съветските сателити ще се превърнат в солидни елементи на евроатлантическата геополитическа конструкция и ще попаднат в съвършено различен кръг от приятелски държави и привилегировани икономически партньори.

Двайсет години след „нежните революции” в Централна Европа основните външнополитически и икономически цели са постигнати. Полша, Чехия, Словакия и Унгария са членки на НАТО и ЕС, в чието функциониране се стремят да бъдат активни участници, без да страдат от излишен комплекс за малоценност. Когато е необходимо, изказват смело несъгласието си и критикуват онези политики и действия на Брюксел (или на отделни страни-членки), които игнорират техните политически и икономически интереси и правото им да участват като равноправни партньори във функционирането на ЕС.

Четирите страни от Вишеградската група са амбицирани да бъдат «мотора» на т.нар. „източна политикa” на ЕС, насочена към страните, съставляващи ”европейската фасада” на бившия СССР, което няма как да не ги конфронтира с Кремъл. „Ролята на Централна Европа е предопределена от самото й название. Тя трябва да свързва, а не да разделя Европа. Централна Европа не може да бъде някакъв „санитарен кордон”, който изолира Русия от останалата част на континента. Ако си позволим да бъдем въвлечени в подобна ситуация, ще бъде само въпрос на време, когато ще ни разделят отново”, предупреждава по този повод Ян Чарногурски[20].

Именно поради специфичното си геополитическо положение в Централна Европа, вишеградските партньори са най-пряко заинтересовани от активизирането на политиката спрямо източните съседи на Общността. След разширяването на ЕС от 2004, те се изправят пред нови предизвикателства. Източните граници на Унгария, Словакия и Полша, заедно с тези на прибалтийските републики, формират най-дългата външна сухоземна граница на ЕС. По това стратегическо направление, основните усилия на централноевропейските страни са насочени към стимулиране на демократизацията на Беларус и формулиране на ясни перспективи за европейската интеграция на Украйна. Усилията в тази посока са възнаградени по време на чешкото председателство на ЕС. Благодарение най-вече на активната позиция на Полша и на Швеция, през март 2009, е взето решение за отпускане на 600 млн. евро за целите на Източното партньорство на ЕС, за периода до 2013. Те ще се използват за либерализация на търговията и облекчаване на визовия режим за гражданите на шест постсъветски републики: Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Грузия и Армения.

Налице са обаче сериозни различия във възгледите за характера и за интензивността на отношенията, които всяка от страните възнамерява да развива с „източните съседи”. Тези различия са ясно уловими и в начините, по които се градят отношенията с Русия. Докато отношенията между Варшава и Москва са сложни и нерядко откровено конфронтационни, Будапеща и Братислава се въздържат да се конфронтират в своите външнополитически действия с Кремъл и прогматично поддържат добри отношения с Русия в енергийната сфера[21]. От друга страна, Унгария, предвид геополитическото и геостратегическото и положение, е заинтересована от по-активна политика на сътрудничество между ЕС и републиките от бивша Югославия. Спрямо другите участнички във Вишеградското обединение, Полша зависи сравнително по-малко от руските енергийни доставки, осигуряващи около 65% от потребяваните в полската икономика нефт и природен газ. Именно тя обаче е страната, която най-активно и емоционално апелира за намаляване на енергийната обвързаност на европейските страни от Москва. По време на поредния руско-украински газов конфликт през януари 2009, полските политици поставиха въпроса за необходимостта от „енергийна солидарност” между страните от Европейската общност. Или, казано с други думи, от търсене на варианти за превенция на бъдещи заплахи от спиране или ограничаване на енергийните доставки от изток.

Освен наличието на определени нюанси във външнополитическите приоритети, всяка от четирите бивши социалистически държави в Централна Европа носи бремето на собствените си социално-икономически и вътрешно-политически проблеми. Междувременно, продължават и задочните спорове между елитите на Чехия, Полша и Унгария кой точно е изиграл по-водеща роля при промените в Източна Европа от края на 80-те години на миналия век. Намират се и поводи за недоволство - непостроените магистрали, несъвършенствата в здравната система и неусвоените пари от еврофондовете. Легендарната Гданска корабостроителница, символ на борбите за граждански свободи и за повече човешка солидарност от 80-те години, е пред окончателна ликвидация и по думите на Лех Валенса се е превърнала в „първия паметник на глобализма”.

Както преди 20 години, така и днес, на централноевропейските граждани и избраните от тях управници принадлежи избора на мястото, което страните им трябва да заемат в развитието на Стария континент. Централна Европа разполага с необходимите предпоставки, за да играе далеч по-конструктивна роля в международната политика и да получава още по-големи ползи от участието си в нея. Пълното разгръщане на геополитическия, икономическия и културния и потенциал (често блокирани от нерационални стремежи за исторически реванш по отношение на някои съседи) ще зависи от избора на една от двете възможни концепции за поведението на Централна Европа. Първата, действаща в момента, я определя като част от Запада, т.е. като „проамериканска и антируска”. Втората пък, я разглежда като част от ЕС, която прави ясна разлика между днешна Русия и СССР и действа като умел и прагматичен посредник между Изтока и Запада.

Бележки:

[1] Доносът за „агент Болек” се появява в публичното пространство на Полша още през 90-те години и периодично се превръща в централна тема за обществото и медиите. През последните 2-3 години бяха отпечатани и няколко книги, получили широк отзвук, разглеждащи „агентурното минало” на Лех Валенса, без обаче да се позовават на убедителни доказателства.

[2] Čarnogуrsku, J. Geopolityka Europy Środkowej. Międzynarodowy przegląd polityczny, 3/2006, стр.139-141.

[3] Ash, T.G. Pomimo i wbrew: Eseje o Europie Środkowej. Polonia, London, 1990, стр.168.

[4] Араллооф, С. Вышеградская группа: альанс против России и Германии. http://www.axisglobe-ru.com/article.asp?article=170

[5] http://www.msz.gov.pl/Grupa,Wyszehradzka,1728.html

[6]Центральная Европа в поисках новой региональной идентичности. http://history.machaon.ru/all/number_11/analiti4/europe_print/index.html

[7] Wojnicki, J. Instrumenty rozszerzenia Unii Europejskiej o państwa Europy Środkowej (Czechy, Polska, Słowacja, Słowenia, Węgry). Dialog europejski Zachуd-Wschуd / Polityka-Gospodarka-Społeczeństwo. Wyd. Adam Marszałek, Toruń, 2006, стр.145.

[8] Gуralczyk, B. Europa Środkowa. http://www.unia-polska.pl/index.php?id=4&q=255.

[9] Центральная Европа в поисках... Пак там.

[10] Араллооф, С. Вышеградская группа... Пак там.

[11] Wojnicki, J. Instrumenty rozszerzenia Unii Europejskiej o państwa Europy Środkowej (Czechy, Polska, Słowacja, Słowenia, Węgry). Dialog europejski Zachуd-Wschуd / Polityka-Gospodarka-Społeczeństwo. Wyd. Adam Marszałek, Toruń, 2006, стр.162.

[12] Ukielski, P. Polska-Czechy. Sojusz strategiczny? Międzynarodowy przegląd polityczny, 4/2007, стр. 230.

[13] http://www.visegradgroup.eu/main.php?folderID=1031

[14] Walczyliśmy o tę przeklętą demokrację. Gazeta Wyborcza, 24-26.12.2008, N 300.

[15] Gorzelak, G., Jałowiecki, B. Europejskie granice: jedność czy podział kontynentu? Studia Regionalne i Lokalne, Nr 2-3 (6), 2001, стр.62-63.

[16] Gorzelak, G., Jałowiecki, B..... Пак там, стр.63.

[17] Koniunktura gospodarcza w państwach Unii Europejskiej w 2007 roku. Ministerstwo gospodarki, Departament analiz i prognoz. Warszawa, maj 2008, стр.17

[18] The European Union and the Commonwealth of Independent States/ Statistical comparison. EUROSTAT, 2008.

[19] Baj, L. Wieliński, B.T. Zjednoczeni w recesji. Gazeta Wyborcza, 14-15.02.2009, стр.30.

[20] Čarnogуrsku, J. Geopolityka Europy Środkowej. Międzynarodowy przegląd polityczny, 3/2006, стр.140.

[21] Тульмец, Е. Чешский меморандум по восточному соседству: краткий анализ и коментарии. Европа, Журнал Польского Института Международных дел, 2/2008, стр.67.

* Доктор по география, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Днес България дотолкова е оплетена във вътрешни боричкания, че отдавна е заменила своите външнополитически приоритети само с един вектор – Европейския съюз, и то най-вече, кой и как да преразпределя прословутите пари идващи по програмите на Брюксел. След последните парламентарни избори чухме и поредната версия за все несбъдващият се край на българския преход – това щяло да стане, когато ДПС напусне властта.

Всъщност, за края на несвършващия роден преход ще можем да говорим едва когато ние, българите дотолкова добре уредим своята страна, че най-после вдигнем глава от вътрешните си проблеми и се огледаме в съседните държави и то по начин достоен за да защитим националните си интереси. Защото, в крайна сметка, прословутия „преход” не представлява нищо друго освен поредното продължение на вековния ни, още възрожденски, комплекс за културно, стопанско и политическо догонване на развития свят. Затова краят на сегашния ни преход ще настъпи, едва когато станем равноправни, действителни членове на ЕС, а не както е сега по милостта на Брюксел, Вашингтон, Париж, Берлин и Лондон. А пък мерило за успешност ще бъде начинът, по който отстояваме българските национални интереси, в рамките на общоевропейските политики.

Отвъд теориите

Поради провала на националното обединение, подобен вековен български комплекс, като „преходите” или „догонването”, преминал през перипетиите на различни външнополитически противостояния, е и македонският въпрос. С разпадането на Югославия, през 1991, остатъчна Македония влезе в казуса, към който се стремяха да я консервират поколението дейци на ВМРО между двете световни войни, а именно свободна и независима област, която да съхрани и изяви своя характер като втора българска държава. Нежеланието и импотентността на „първата българска държава” след 1989 обаче, с нищо не подпомагат подобна трансформация. Напротив Бившата югославска република Македония (БЮРМ) вече 20 години отправя предизвикателства към националната сигурност на днешна България, а официалната политика на София оставя без отговор всички провокации на днешния македонизъм.

Но, за разлика от политическите лъкътушения на „прехождащата” България, историческото време никога не спира, то е и българско само дотолкова, доколкото успеем да се впишем в европейското, световното и най-вече в пряко касаещото ни общобалканското време. Повярвахме си, че като влязохме заедно с Румъния в ЕС сме успели да изпреварим ориенталските сахатници на Турция, Албания и сърбизираната периферия на бивша Югославия. Залъгваме се с оправдателни теоретични аксиоми, че външната политика е пряко продължение на вътрешната, но не си даваме сметка, че докато нагодим и задвижим някак вътрешните си часовници, има опасност те отдавна да са изостанали от реалностите край нас. Затова, като догонваща страна, трябва да си даваме сметка, че има въпроси, които трябва да се решават успоредно и едновременно с вече упоменатото, все не случващо се, но постоянно обявявано, „приключване на българския преход”.

Нуждата от успоредност на външната и вътрешната българска политика, без да се стига до ненужни изчаквания и съдбоносни паузи, поражда и още един съществен теоретично-практичен проблем за възможното разминаване на целите и средствата. Страните в преход обикновенно са с ограничени ресурси, а друга всеизвестна аксиома е, че не могат да се преследват неограничени цели с ограничени средства, защото това винаги поражда трагедии и катастрофи. А български национални катастрофи, обвързани с Македония, дал Бог. Само че това не е извинение за бездействието, което е не по-малко престъпление от непремерената национална политика. Просто трябва да съсредоточим българските ресурси, които днес съвсем не са малко, към постижими балкански цели. Когато говорим за практически действия, проблемите винаги опират до пари. А след преразпределението през последните двайсетина години на толкова икономически  активи идва естественият въпрос, къде е прословутият „национално отговорен” капитал, за да се оправдаваме, че няма средства? Та нали цялото българско Възраждане бе задвижено от истински „национално отговорен” капитал и то без намесата на несъществуващата тогава българска държавност! За постижимостта на днешните външнополитически български цели в постюгославското пространство говори и фактът, че те остават в рамките на общоприетата европейска и трансатлантическа политика.

Отвъд тактиките

В отношенията си с БЮРМ, България не може да наложи същото бeзуслoвнo вето, което си позволява Гърция. Това не е и необходимо, защото ще създаде проблеми на София в ЕС и НАТО и ще има негативни последствия за бъдещето на отношенията Скопие - София. Но ние, българите трябва да представим пред скопската „влада” практически критерии, само срещу изпълнението на които, да разрешим встъпването на съседната държавица в евроатлантическите структури. Тази интеграция е в безспорен интерес за всички страни в региона и Европа, но не може да стане за сметка на българските национални интереси, които се оспорват и отричат от днешните управляващи в БЮРМ.

За съжаление, България няма ясно артикулирани цели в своята политика към бившата югорепублика. Да не говорим за някакъв диалог между управляващи и опозиция по този въпрос (може би затова е редно, като неправителствена организация, Българското геополитическо дружество да организира поне една кръгла маса по темата, където публично да се чуят мненията и вижданията на политическите сили в София и Скопие за двустранните отношения).

Българската политика към Македония най-често е хаотична, несистематична, ad hoc, което увеличава спекулациите и надеждите на постюгославската политическа класа край Вардар. Признаването на БЮРМ, по времето на президента Желю Желев, бе импровизация, която не се провали само поради гръцката блокада на Скопие и международната блокада на остатъчна Югославия. Впрочем, все още се чуват гласове, че признаването през 1991 е трябвало да бъде под условие, както го направи Гърция. Подобна теза е спорна, защото бързото българско позоваване на „комисията Бадантер” бе предизвикано от страховете, че Сърбия, преди да започне войната в Словения, Хърватска и Босна, ще нанесе изпреварващ удар на юг. Дали тези опасения са били основателни е спор, който ще трябва да разрешат бъдещите изследователи.

Същевременно, липсата на официална, ефективна, единна позиция по македонския въпрос на българската държава я прехвърли в ръцете на самодейци, любители, а  за съжаление понякога и експлоататори. Това даде възможност да се пропилеят много вътрешнобългарски и емигрантски ресурси. Известен опит за българска държавна намеса и регулиране на отношенията бе направен по време на управленията на Иван Костов и Любчо Георгиевски, но поради падането от власт на правителството на СДС и албанската криза в БЮРМ от 2001, всичко постигнато бе зачертано и изоставено. Достойни паметници за този провал са корозиращите пилони между Деве Баир и Крива Паланка, или пък 8-годишния „метеж” на ДПС в Министерството на образованието в София. Последният срина желанието на студентите от БЮРМ да учат в България. Като съпътстващи жертви на политиката на ДПС бяха поразени и българските студенти от Западните Покрайнини, Молдова и Украйна.

Когато говорим за краткотрайния период на затопляне на отношенията между София и Скопие не бива да забравяме, че тогава инициатор бе правителството на СДС, защото пое ускорен курс за присъединяване на България към НАТО и ЕС, а за целта се искаше нормализиране на отношенията с всички съседи и решаване на спорните въпроси. Така се стигна и до големия компромис с признаването на македонския език под формата на „конституционна езикова норма”.

Сега обаче, Скопие е в позицията на догонващ. Управляващите край Вардар са кандидати за влизане в ЕС и НАТО. След отцепването и на Черна гора от Сърбия скопската мечта за реставрация на Югославия и включване на БЮРМ в новото югоиздание се оказа химера. Затова, преко югоносталгията, македонският политически елит с нежелание симулира стремеж за интегриране в Европа. Самото съществуване или реставриране на Югославия връщаше македонизма към сърбо – коминтерновската му легитимност. Но гибелта на югомитологията отново извади на дневен ред първородния грях на македонизма, заченат от коминтерновския великосръбски шовинизъм чрез унищожаването с огън и меч на българщината в Македония. Така, след 1991, македонската национална идентичност изпадна във все по-задълбочаваща се криза. За да запуши разтворилата се съдбоносна историческа пропаст, настоящият премиер Никола Груевски притопли идеята за античния македонизъм. Както находчиво я синтезира скопският в-к „Дневник”, тя гласи: „Пиши антички - бриши словенски”. Но гръцкото вето върху кражбата на елинистична история, предвещава поредния идеологически провал на македонизма. Това, разбира се, не трябва да ни кара да злорадстваме, защото отново ще тласне македонистите към изначалната им практика - „Не кради античност, кради от богатата болгарска история там има хляб за всички балкански народи”. Опитът на Скопие да съчетае постигането на няколко цели едновременно – ненакърнимо съхраняване на македонизма, влизане в евроатлантическата система и успоредно икономическо и социално модернизиране е обречен на неуспех, точно защото бившата югорепублика няма нито етнически, нито икономически, нито адекватен културен потенциал да го постигне. Тоест, пред нас се разиграва поредната балканска трагедия, породена от разминаване на цели и средства.

Българските илюзии

Някои в София вече потриват ръце, че предстоящите провали на Скопие автоматично ще тласнат БЮРМ в границите (или поне в сферата на влияние) на България. В тази връзка си спомням, какво ми каза един македонски българин, по време на първия албански метеж през 2001, „В България, след 1878, всички политици смятат, че са оженени за съдбата на Македония. Че тя като невеста им е предопределена да бъде завинаги тяхна. Но забравят, че според прилепската поговорка една жена не принадлежи на тоя, комуто е обречена, а на оня, който я сака. А покрай Македония винаги е имало мераклии да я имат”. През ХІХ и началото на ХХ-ти век София подценява потенциала на Сърбия и Гърция да заграбят Македония. Днес по същия начин се подценяват и възможностите на албанците да установят контрол над БЮРМ.

Сред причините сега да няма официална и единна българска позиция по македонския въпрос е и фактът, че в България вече 20 години битуват условно три течения в отношението към феномена БЮРМ. Първата и най-шумна позиция е на така наречените „ура – патриоти” или „казионни патриоти”. Те непрекъснато ни заливат със зрелищни акции. За съжаление, дори когато действията им са добронамерени, целите им едва ли са постижими, чрез техните често скандални и конфронтационни начинания. Най-често, подобни действия водят до обратен ефект. Непрекъснатото парадиране на „казионните патриоти” с българите и българското зад граница води до приватизиране на македонската идея за лично или частно политическо използване. Което, в крайна сметка, обезценява самата идея пред българите и света. Не бива обаче да се отрича, че с непрекъснато припомняне на историческите факти това течение, като наследник на Македонския научен институт, теоретично „пусна доста кръв” на македонистката идеология.

Също малцинствено, като брой хора, но много по-ефективно е второто течение, което условно ще наречем „експертите”. Това са предимно академични, елитарни кадри и чиновници в държавната администрация, които не така публично споделят идеята, че днешната „македонска нация” е нерушим факт, който не трябва да се заобикаля. Под девиза за „признаване на реалностите”, те отричат всякаква нужда от защита на българските национални интереси в БЮРМ и отправят мантри за „падането на границите”, „естественото решаване на проблемите”, „глобализма” и „европейската интеграция”. Впрочем, любопитно е, че за европейската си интеграция България заплати сравнително скромно, само със спирането на няколко ядрени блока в Козлодуй. Хърватите ще заплатят с приемането на равноправния словенски излаз на Адриатика, което, в сравнение със стотиците километри тяхна брегова ивица и острови, си струва цената. Турците пък ще платят с решаване на кипърския и кюрдския въпрос, Сърбия - със загубата на излаз на море и то най-вече заради недалновидната им политика в изгубеното Косово. С какво ли обаче ще платят македонците влизането си в ЕС? Разменната монета ще е или краха на македонизма или федерализирането на държавата им, което е първата стъпка към нейното крайно албанизиране. Но може да ги постигне и съдбата на сръбския инат, тоест да заплатят двойна цена. Според нашенските „експерти”, когато БЮРМ влезе в ЕС и НАТО, от двете страни на Осоговската планина и на Огражден ще потече мед и масло, а бъдещите „северномакедонци” ще прегърнат българските си съседи и ще ги заобичат во веки веков повече и от родни братя.

Точно това течение задава тон в политиката ни към Скопие. То служи за алиби на българското бездействие спрямо случващото се на Запад от нас. Всяко измъчено раздвижване на София по отношения на бивша Югославия винаги е свързано с натиск от Брюксел и Вашингтон и никога не се съобразява изцяло с българския национален интерес. Единственият случай, който си спомням за противното, е когато, през 1999, Иван Костов отказа на българска територия да бъдат изградени бежански лагери за косовските албанци и страната ни построи лагера в Радуша.

Времето на националния прагматизъм

Третото течение в България, по отношения на БЮРМ, не е механичен сбор между вижданията на „ура-патриотите” и „експертите”. В основната си маса българите никога не са били хора на крайностите (същото се отнася и за нашия елит - разбира се когато не става дума за пари). Затова най-масово, но не така представително, е, нека го наречем, течението на „прагматиците”. Прагматиците призовават да се отчитат политическите реалностите и именно върху тях да се градят отношенията между София и Скопие, но без да се накърняват българските национални интреси.

Първият принцип на прагматизма е, че македонско национално съзнание съществува у голяма част от славяноезичното населения на БЮРМ. Но не бива да приемаме този факт за завършен и краен. Обърканата ожесточеност, с която скопският елит защитава македонската националност, говори за значителни пропуквания в македонската национална идентичност. Тя не може да удържи на непрекъснато променящите се балкански, държавни и геополитически реалности. Самият „македонизъм” е наложен в „Южна Сърбия”, като алтернатива на проваленото сърбизиране. Но това не е станало с един акт или декрет, а със системна политика на терор и „отбългаряване”. Така че ако се стигне до обратен процес на връщане към българските корени, той също ще бъде бавен и мъчителен, но не трябва да става по силов или административен път. Затова борбата на прагматиците е за стопанско и културно побългаряване на славянското население в БЮРМ в един продължителен период, чрез отваряне и взаимно интегриране на населението от двете държави. Целият въпрос е, как да стане това на практика?

И тук веднага се появяват два успоредни практически казуса от източната и западната страна на границата. Дали в БЮРМ да има българска политическа партия и дали в България да легализираме партия на „македонистите”, като стигналото чак до Страсбург ОМО „Илинден”. Аргументите на казионните патриоти са, че първото е частично допустимо, а второто е табу. Разбира се изказват се и максималистични резерви, че цялото славянско население в БЮРМ е от български корен, затова не бива да се борим за признаване на българско малцинство там, а да говорим за българско мнозинство. „Експертите” стоят над тези дилеми, но все пак смятат, че всяко легализиране на македонистите у нас трябва да е на паритетни начала с политиката на Скопие спрямо сдруженията от рода на „Радко”.

В крайна сметка, може би България трябва да разреши действието на контролираната от Скопие партия ОМО – „Илинден”. Тогава публично ще се види, че това са самозванци, платени македонисти зад който реално не стоят и 1000 човека. A защо да нямаме и две македонистки партии? Стига, за сметка на това, на абсолютно паритетни начала, да получим регистрация и свобода на действие за българска партия в Македония. На първо време става дума за около 20 000 души с двойно гражданство. Реалният електорален потенциал на тази партия е около 200 000 гласа от населението на днешната Вардарска държавица. Дори сега, без никаква официална политическа кампания, а само чрез агитация по родове и фамилии, подобна партия може да извади 50 000 избиратели. Те винаги могат да бъдат „баланса” между ВМРО-ДПМНЕ, новата формация на Любе Божковски и левия флагман СДСМ. Българската партия може да си сътрудничи и с партиите на останалите малцинства в западната ни съседка.

Задължителните минимални условия

Според „експертите”, България трябва да запази пълен неутралитет в спора на Атина и Скопие за името на БЮРМ, наименованието на народа и правото върху марката (ако щете дори и търговската марка) „Македония” и „македонско”. Но това, че в момента българските национални интереси частично съвпадат с елинското оспорване на македонизма, не бива да ни прави пасивни. Очертаващият се компромисен вариант с името „Република Северна Македония” не трябва да става за сметка на българското право за използване на имената „Македония” , „македонско” и „ВМРО”. Ако днешните „новомакедонци” стигнаха до там, че да отричат славянските си корени, за сметка на „античкиот индитет”, то във всеки момент, в който могат да подпишат сепаративно споразумение с Гърция, ще го сторят за сметка на България и така единствената почва за паразитиране на македонизма ще бъде именно кражбата на българска история, върху която да се гради измислена национална самоличност.

Затова прагматизмът изисква веднага и публично да се поставят условията, които София ще държи да бъдат изпълнени от Скопие преди да ратифицира споразуменията за присъединяване на БЮРМ или Северна Македония към НАТО, а след това и към ЕС:

• БЮРМ трябва да разреши регистрирането и свободната изява на официална партия на българите;
• БЮРМ трябва да разреши свободното излъчване на български телевизии и радия, както и разпространението на вестници и книги на своя територия;
• БЮРМ трябва да разреши отварянето на български частни училища и висше училище на своя територия;
• БЮРМ трябва да направи постъпки за съвместно четене и споделяне на общата ни история, като оставим споровете в ръцете на историците, а не на политиците;
• БЮРМ трябва да уреди с Българската православна църква реституционните въпроси, свързани с имотите на Българската Екзархия;
• БЮРМ трябва да се откаже от изключителните права върху наименованията и търговската марка „Македония” и „македонско”;
• БЮРМ трябва да подпише задължаващи документи за изграждането на магистрална и съвременна железопътна връзка между Скопие и София.

Последното условие е много важно, защото кризата от 2001 показа, че при състоянието на комуникациите по несъществуващият Коридор №8 България трудно може да предостави логистична подкрепа за македонската армия. Тогава какви съюзници ще бъдем в НАТО, след като нямаме пътища, по които да се свързваме? Ако Скопие изпитва затруднение с намирането на пари за завършването на своите участъци от връзката между двете столици, те могат да бъдат отдадени под концесия за 60 или 99 години на смесено българо-македонско дружество, което да управлява проекта и да осигури финансирането и строителството. При това не става дума само за поемане на поредните писмени задължения за изграждане на Коридор № 8, но и за гарантиране на изпълнението им от страна на Брюксел и Вашингтон. Още повече, че както се развива политическата криза около спора за името с Гърция, през есента или най-късно до пролетта на 2010, можем да очакваме нов албански метеж в БЮРМ, подобен на този от 2001 и тогава федерализацията на страната ще е пълна. Исканията за двуезичие на албанските политически партии сега са само предшественик на предстоящата ескалация. Много интересно, откъде тогава Скопие ще търси помощ - от Албания, Косово, Гърция или от все по-затъващата Сърбия. В крайна сметка, храбрите „македонси лавове” отново ще опрат до българските военни складове и отново конвоите ще трябва да се лашкат по завоите на Крива Паланка. Но дали тогава войната ще е толкова бутафорна, както през 2001, за да могат оръжията да достигнат безпрепятствено до Скопие и летище Петровац (пардон „Александър Велики”!) или ще попаднат право в ръцете на метежниците?

Възраждането винаги е искало първо „Екзарха”

Сценарият с албанския метеж макар и краен, не е чак толкова далечен и нереалистичен. Нас обаче ни интересува, как българщината ще проникне в БЮРМ?. Последният ни посланик в Скопие генерал Михо Михов успя да уреди македонското поделение на „Кейбълтел” безплатно да разпространява в съседната страна повечето национални български програми по кабел, но македонските власти забраниха и тази стъпка. Новият български посланик трябва отново да активира този проект и да преследва неговото започване с всички средства. Но първостепенна задача за момента е откриване на частно българско средно училище в Скопие. Защото всичко и винаги, за да легне на здрава основа,  започва с просвещение. Този колеж не само трябва да подготвя македонските кандидати за българските висши училища, но и да гарантира стипендии за надарени деца. Скопското българско училище трябва да се превърне в своеобразна нова Солунска гимназия. Макар да покрива македонските и българските образователни държавни стандарти, школото трябва да дава елитно образование с широк хуманитарен и технически профил и да гарантира влизането на питомците си във всички водещи университети в Европа и САЩ. Ако подобно частно училище успее, то ще отвори път и за други български колежи в Прилеп, Битоля, а защо не и в албанизираното Тетово. Ако бъде изградена българска просветна мрежа в БЮРМ, ще се създаде възможност и за откриване на Българско висшо училище там. Едновременно с това, трябва широко да се отворят вратите за македонски студенти у нас, като бъдат премахнати и минимизирани всички административни и финансови пречки пред тях. И без това скоро няма да има кой да учи в българските университети, защото все повече знаещи и можещи деца отиват да следват в чужбина. Но средствата и усилията, вложени в обучението на македонски студенти, си струва да бъдат направени, защото те тепърва ще се изплащат към България  под формата на добро отношение към тяхната Алма матер. Само тези кадри ще могат да отпушат и толкова плашещото македонистите в Скопие „българско икономическо проникване” в БЮРМ.

Целият въпрос е, кой в България ще застане зад тези проекти? Безспорно, това ще са неправителствени организации, които в момента или са в насипно състояние, или тепърва предстои да се създават и то много бързо. Те ще могат да привлекат за българската кауза в Македония и пари по програмите на ЕС. Неправителственият сектор обаче трябва да получи подкрепата на българската държава. Хубаво е, че новото правителство за първи път създаде постта министър за българската диаспора. Но само един министър, пък бил той и Божидар Димитров, не може да реши всички тези проблеми. Нужна е също подкрепата на образователното министерство, на Министерството на външните работи. Ще е успех,  дори дори ако министър Димитров успее да убеди поне част от нашите емигранти в чужбина да вложат средства в тази наистина патриотична мисия за ребългаризиране на БЮРМ. Ще е нужно и „национално отговорният капитал” да поразвърже кесиите, като Агенцията за българите в чужбина стане държавен гарант за изразходването на дарителските средства.

Изброените цели трябва да бъдат степенувани, подредени във времето, осигурени финансово и обявени за официална българска държавна доктрина спрямо БЮРМ, която да бъде подкрепена и от опозицията, и да се изпълнява от всяко следващо правителство. Тази политика трябва да бъде огласена публично и да бъде официално пропагандирана, така че да се неутрализира влиянието на „ура – патриотите” и „експертите”. Времето за българщината в Македония днес е апостолско. Не са ни нужни “войводи”, а просветители, които да обикалят и да вършат работа там по места, а не от канцелариите и кафаните в София. Въпросът е - готова ли е българската държава да изпрати своите апостоли в БЮРМ и да ги подкрепи? И изобщо има ли ги тези апостоли или сме способни само от време на време да държим високопарни речи за „най-романтичните страници от българската история”....

След 1991, българската външна политика към БЮРМ следваше принципа да се запази новомакедонската държавност на всяка цена, защото това ще даде време за ребългаризация на славянското и население, в рамките на бъдещото общо членство в ЕС и НАТО. Днес под въпрос е поставено именно последното условие. Подхранван от югоносталгията, македонизмът в Скопие не иска членство в НАТО и ЕС, защото осъзнава, че е обречен. Времето ни притиска и не ни остава нищо друго освен да ускорим интегрирането на Македония към Европа, но само при условието, че са защитени правата на българското малцинство в разпадащата се македонистка държавица. И дори и да не успеем да договорим тези права сега, трябва да сме готови за предстоящата поредна македонска криза, като защитим своите интереси пред Брюксел и Вашингтон, и ограничим намесата на съседните на БЮРМ страни, когато техните ходове противоречат на българщината в Македония.

* Авторът е председател на Констролния съвет  на Българското геополитическо дружество. Статията, която отразява собствената му позиция, публикуваме като дискусионна и очакваме и други мнения по темата.

{rt}

За България, като пълноправна страна-членка на ЕС, международноправните измерения на един от основните за развитието й документи, като Националната стратегическа референтна рамка (НСРР), следва да се търсят, на първо място, в пряка кореспонденция с чл.27 и чл. 28 от Регламента на Съвета на ЕС (№ 1083/2006 от 11 юли 2006), в които са залегнали общите разпоредби относно Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд. Документът, наречен НСРР, е базисен за всяка държава-членка на ЕС. Чрез него тя гарантира, че помощта от фондовете е в съответствие със стратегическите насоки на Общността за сближаване и идентифицира връзката между приоритетите на Общността, от една страна, и националната програма за реформи - от друга. Всяка национална стратегическа референтна рамка е инструмент за програмиране на фондовете. Националната стратегическа референтна рамка съдържа основни елементи, като:

• анализ на различията, слабостите и потенциала на развитие, отчитайкеи тенденциите в европейската и световна икономика;
• избраната стратегия въз основа на този анализ, включително тематичните и териториални приоритети.
• индикативно годишно предоставяне на средства от всеки фонд по програма и др.

От гледна точка на правния ракурс, съдържащата се в Националната стратегическа референтна рамка информация взема под внимание специфичните институционални правила на всяка държава-членка. НСРР се изготвя от държавата-членка след консултации със съответните, посочени в член 11 Регламента на Съвета на ЕС (№ 1083/2006 от 11 юли 2006), партньори, в съответствие с процедурата, която тя счита за най-подходяща, и с институционалната си структура. НСРР обхваща периода от 1 януари 2007 до 31 декември 2013. Държавата-членка изготвя националната стратегическа референтна рамка в диалог с Комисията, с оглед осигуряване на общ подход. Всяка държава-членка предава националната стратегическа референтна рамка на Комисията в срок от пет месеца след приемането на стратегическите насоки на Общността за сближаване. Комисията взема под внимание националната стратегия и приоритетните теми, избрани за помощ от фондовете, и прави коментари, каквито счете за подходящи, в срок от три месеца от датата на получаване на рамката.

Същност, структура, принципи и приоритети на НСРР

Националната стратегическа референтна рамка на България е средно- до дългосрочен документ, описващ ролята на структурните фондове, през периода 2007-2013. Документът се основава на задълбочен социално-икономически анализ и ключови аспекти на националните стратегии, приети и осъществявани в България. Фундаменталните документи, върху които е разработена НСРР, както и целите на стратегията й, се вписват напълно в рамката на Стратегическите насоки на Общността в областта на сближаването, Лисабонската стратегия и принципите за устойчиво развитие, формулирани в Заключенията на Съвета от Гьотеборг. Главната цел на стратегическите интервенции, които ще се финансират от ЕС в България, е да се подкрепят инвестициите, необходими за икономическото развитие, като се влага в необходимите инфраструктури, човешкия потенциал, поддържане на благоприятна бизнес среда и социално включване. Тази цел акцентира силно върху необходимостта да се даде приоритет на инвестициите, насочени към развитие на т.нар. икономика на знанието, за да се поддържа устойчив ръст на Европа на един по-конкурентен световен пазар.

Националната стратегическа референтна рамка описва стратегията на България в подкрепа на действия в следните тематични области за повишаване на конкурентоспособността: човешки ресурси, инфраструктура, управление и ефективна държавна администрация и услуги и териториално сближаване, техните взаимовръзки и ролята на Структурните фондове и Кохезионния фонд в рамките на тази стратегия. Националната стратегия е съобразена със Стратегическите насоки на Общността на ЕС и допринася за постигане на техните цели. Всеки стратегически приоритет ще бъде подкрепен чрез съгласуван начин от действия в една или повече Оперативни програми. НСРР включва и механизми за успешно изпълнение на кохезионната политика на ЕС в България.

Структурата на Националната стратегическа референтна рамка включва в следните основни елементи: Анализ на различията, слабостите и потенциала за развитие, Стратегия на интервенциите в обхвата на НСРР и Списък на Оперативните програми и механизми за координация и взаимно допълване на всички финансови инструменти на ЕС. Индикативното годишно разпределение на средствата, предварителната проверка на принципа за допълняемост и таблиците за допълняемост, също са неразделна част от НСРР. С оглед международно-правните аспекти на този основен за развитието на българската икономика документ, трябва да се отбележи, че водещ принцип при изготвянето на този документ е Принципът на партньорство. Съответните социално-икономически и други партньори, съгласно чл. 11 от Общия регламент, като национално представени сдружения на работниците и работодателите, неправителствени организации и консултативни органи, участват в Работните групи по НПР/НСРР и ОП и са активно ангажирани в разработването на документите.

Според НСРР, визията на България за развитие и като държава-членка на ЕС е „Към 2015 България да стане конкурентоспособна страна-членка на ЕС с високи качество на живот, доходи и социална чувствителност на обществото”. Принципите на устойчиво развитие и ключовите цели на ЕС за развитие и сближаване, както същите са дефинирани в Заключенията на Европейския съвет от март 2005, формират базата и дават насока на дейностите по интервенция на България през програмния периода 2007-2013.: “Европа трябва да обнови базата на своята конкурентоспособност, да увеличи потенциала си за растеж и своята продуктивност и да укрепи социалното сближаване, поставяйки основния акцент върху знанията, иновациите и оптимизирането на човешкия капитал. За да постигне тези цели, Съюзът трябва да мобилизира всички подходящи национални и европейски ресурси, включително кохезионната политика, в трите насоки на Стратегията (икономическа, социална и екологична), така че възможно най-добре да канализира техните съвместни дейности в общия контекст на устойчивото развитие”.

Дългосрочната визия за България обединява две конкретни средносрочни цели за програмния период 2007-2013. Те бяха разработени на базата на приоритетите на ЕС и са в съответствие със Стратегическите насоки на Общността (СНО):

• Засилване конкурентоспособността на икономиката с оглед постигането на висок и устойчив растеж;
• Развитие на човешкия капитал, с цел осигуряване на по-висока заетост, доходи и социална интеграция.

Първата цел е насочена към успешно реално сближаване чрез намаляване на разликата между нивото на БВП на глава от населението в ЕС и България. В същото време, тя цели да гарантира, че ползите от растежа се разпределят върху цялата територия и всички райони на България и, че ръстът на доходите не е за сметка на екологичните и социалните условия. Основното е да се подобри необходимата база за развитие на конкурентоспособна икономика, увеличавайки възможностите както за иновации, така и за използване на новите технологии. Като ключови фактори за устойчивото развитие българската политика посочва необходимостта от развитие на необходимата физическа инфраструктура, от модернизиране и преструктуриране на индустриалния сектор и сектора на услугите, не само от гледна точка на технологиите - заключения на Председателството, Европейски съвет, март 2005, COM(2005) 299, публикувана на 15 юли 2005, но и от гледна точка на качественото и ефикасно управление на ресурсите.

България възприема интегриран подход за постигането на устойчив растеж и развитие. Инвестициите се концентрират върху двата фактора за растеж – физическия и човешкия капитал. Въпреки това, за да могат инвестициите да доведат до желаните резултати, необходими предпоставки са върховенството на закона и ефикасното функциониране на съдебната и административната система. Необходимо е подобряване на бизнес средата, както е споменато в анализа, а също и в мониторинговите доклади на Комисията и Предприсъединителната икономическа програма. Едновременно с това, растежът изисква съпътстващи териториални политики за постигането на териториално сближаване и равнопоставеност на населението, независимо от местонахождението.

Четири са стратегическите приоритета (три тематични и един териториален), чрез които трябва да се постигнат заложените цели в документа:

• Подобряване на базисната инфраструктура;
• Повишаване качеството на човешкия капитал с акцент върху заетостта;
• Насърчаване на предприемачеството, благоприятната бизнес среда и доброто управление;
• Поддържане на балансирано териториално развитие.

Първият приоритет предвижда оказване на подкрепа за по-качествени транспортни инфраструктури, ИКТ и връзки, и инвестиции в инфраструктурата за защита на околната среда. Имайки предвид ограничените европейски и национални ресурси, инвестициите ще се степенуват по важност и координирани. Това ще е и основния фактор, допринасящ за привлекателността на страната, от гледна точка на инвестиции и работа, в съответствие с първата цел на СНО и Националната стратегия за интегрирано развитие на инфраструктурата в България и Плана за действие за периода 2006-2015.

Вторият приоритет предвижда оказване на подкрепа за адекватни човешки ресурси както в публичния, така и в частния сектор. Очоква се инвестициите в модерно образование, обучение и учение през целия живот, както и тези в добро здравеопазване, да увеличат степента и качеството на заетостта и да подпомогнат повторното интегриране и включването в пазара на труда.

Третият приоритет се фокусира върху създаване на ефективна рамка за подкрепа на бизнеса чрез подобряване на регулаторната среда, насърчаване на предприемачеството, иновациите и развитието на ефикасна, модерна и прозрачна държавна администрация. Съгласно европейското законодателство, реформата в държавната администрация трябва да осигури стабилни системи за мониторинг и оценка, междуведомствена координация и диалог между обществените и частни структури, увеличаването на капацитета по отношение на изпълнението на законодателството, по-голяма прозрачност в публичния сектор и обществен контрол върху реализирането на политиките.

Четвъртият приоритет е с териториална насоченост и има за цел балансиран растеж посредством подпомагане районите на България да развиват своя потенциал за растеж. Освен това, страната ни се стреми да осигури на гражданите си, независимо от тяхното местоположение, равен достъп до публичните услуги, базисните инфраструктури и възможности за работа. Опазването на околната среда и биоразнообразието, опазването на природното и културно наследство, адекватното пространствено и градско планиране са неразделна част от българската национална стратегия за периода.

Приоритет 1 “Подобряване на базисната инфраструктура”

Инфраструктури за растяща икономика. Инвестициите в транспорта се фокусират върху подобряването на инфраструктурата по продължението на основните Европейски транспортни коридори, пресичащи територията на България. За да се преодолеят основните ограничения в националната транспортна мрежа, следва да се използват различни публично-частни схеми по отношение на пристанищата, летищата и някои магистрали. Стратегията следва принципите и заключенията от средносрочния преглед на Бялата книга за транспорта на Европейската комисия от 2001. Тя се основава на връзката между развитието на транспортния сектор, от една страна, и наличието на устойчив растеж и конкурентоспособност в Европа - от друга, като едновременно с това се основава на предвиждането за бърз растеж на международното търсене на транспортни услуги. Инвестициите в транспорта се фокусират върху установяването на транспортни връзки на страната на три основни нива – външно (при което транспортните връзки с ЕС определят основните инвестиции), национално (което подпомага основния икономически растеж) и регионално (допринасящо за балансирания териториален подход за икономическото развитие). Предвижданите интервенции са приоритизирани с цел максимализиране на цялостния ефект върху възможностите за растеж и заетост, които може да осигури транспортната мрежа, вземайки предвид и нивото на наличните ресурси: подобряване на основните връзки между градските центрове, създавайки ефективни транспорти оси и, впоследствие, свързването на същите с по-малки, но важни селища, притежаващи оп ределен икономически потенциал заради културните си или природни дадености. По отношение на железопътния транспорт, приоритетни проекти са тези, които имат най-голяма перспектива за нарастване на трафика, по Трансевропейските транспортни коридори, както и такива с голямо транс-гранично значение.  Обезпечеността с ИКТ е от изключително значение не само за развитието на икономика на знанието, но и за насърчаването на балансиран растеж. Наред с осигуряването на ИКТ, подобренията в транспорта вече са допринесли за преминаването на икономическите дейности от градските към периферните и селските райони в редица държави-членки. Обезпечеността с транспорт и широколентови комуникации е от ключово значение за разширяване базата за развитие на районите, увеличаване на възможностите за работа в цялата страна и привличане на инвестиции в неградски центрове. Структурните фондове ще играят важна роля за съфинансирането на усилията на правителството да управлява обезпечеността на тази важна инфраструктура за бизнеса. България ще продължи усилията си за ускорено развитие на информационното общество, съответстващо с инициативата на ЕС 2010 – Европейско информационно общество 2010, като ключов елемент на обновеното Лисабонско партньорство за растеж и заетост. Предвижданите мерки в тази област са обобщени в Държавната политика за ускорено развитие на информационното общество и Националната програма за ускорено развитие на информационното общество.

Инфраструктура за защита на околната среда за развиваща се икономика и по

добро качество на живот. В програмния период България ще концентрира своите ограничени ресурси в тези неотложни области, тъй като интензивността на проблемите, свързани със събирането и третирането на отпадъците, се увеличава с развитието на икономиката. Съществуващите проблеми включват недобре развитите мрежи за събиране и третиране на твърди отпадъци и недостатъчната и амортизирана инфраструктура за събиране и пречистване на отпадни води. Мерките включват подобряване на състоянието на водите и водоснабдяването в значителен брой селища с цел постигане на съответствие с Рамковата директива за водите (РДВ) и Директива 91/271/EC за пречистването на градските отпадни води. Освен това са предвидени инвестиции в съоръжения за управление на отпадъци, с цел създаване на система, която да е в съответствие с националното и европейското законодателство в областта на отпадъците, най-вече Директива 75/442/EEC за отпадъците и Директива 1999/31/EC за депонирането на отпадъци. С цел подобряване на инфраструктурата за отпадни води, усилията ще бъдат насочени към разширяване, реконструкция и модернизиране на съществуващите канализационни системи, както и към изграждане на нови, включително станции за пречистване на градските отпадни води в селищата.

По отношение управлението на отпадъците, планираните интервенции ще следват

интегрирания подход за управление на отпадъците за създаване на устойчива политика за управление на отпадъците, в съответствие със Стратегията на Общността в тази сфера. Ще бъде внедрена йерархия на управление на отпадъците, т.е. предотвратяване на повторното им използване, рециклиране, възстановяване и окончателно обезвреждане посредством депониране или изгаряне на остатъчните отпадъци. Основните идентифицирани проблеми са свързани с изграждането на необходимата инфраструктура за третиране на отпадъците, намаляване на образуваните отпадъци от общините, въвеждането на разделно събиране и осъществяването на дейности, насочени към повторното използване на образуваните отпадъци. Интервенциите в тази област ще подпомогнат дейности като: изграждане на центрове за рециклиране на отпадъци, инсталации за оползотворяване на отделяните газови емисии (метан) от общинските депа за отпадъци за производството на електроенергия, завършване изграждането на регионални депа, съоръжения за предварително третиране, включително компостиране, сортиране и разделение, на отпадъците. Съответните политики на България включват мерки, като развитието на мрежата „Натура 2000”, увеличаване на защитените зони и създаването на механизми за тяхното управление.

Инвестиции в енергийния сектор за устойчиво развитие. Основните приоритети на Българската енергийна политика са напълно в съответствие с енергийната политика на ЕС за развитие на конкурентен енергиен пазар, опазвайки околната среда и осигурявайки сигурността на енергодоставките, обхващайки шестте приоритетни области на новата зелена книга на ЕС от 08 март 2006 – ефективно функциониране на общия енергиен пазар, диверсификация на енергийните ресурси, солидарност на страните членки за постигане на сигурни енерго-доставки, устойчиво развитие, иновации и общоприета външна енергийна политика на ЕС. Подпомагане производството на енергия от възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), включително интеграцията на трансферни и дистрибуторски мрежи, като целта е, до 2010, да се постигне до 11% дял от енергетиката, произведена от ВЕИ, измерена като брутна вътрешна консумация на енергия.

Приоритет 2 “Повишаване качеството на човешкия капитал с акцент върху

заетостта”

Приоритетът е разработен в съответствие със Стратегическите насоки на Общността 2007-2013. и Интегрираните насоки за растеж и заетост (2005-2008). Принципите на устойчивост, изразени в споразумението на Европейския съвет от Гьотеборг, също са взети под внимание, както и основните проблеми в областта на човешките ресурси и пазара на труда, идентифицирани в Съвместната оценка на приоритетите в политиката по заетостта в България и Националния стратегически доклад за социална закрила и социално включване.

Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното

възпитание и подготовка (2006-2015) си поставя две стратегически цели:

• Равен достъп до образование
• Качествено образование

Постигането на тези цели се осигурява чрез система от мерки, като ефективността на всяка се определя според интересите на детето, като главна ценност в образователната система, и според нейният принос към двете национални цели. В областта на висшето образование, основните предизвикателства пред България ще са да отговори на световните тенденции за: масовизация на висшето образование (т.е. постоянното разширяване на достъпа до висше образование при намаляване средния период на обучение); учене през целия живот; изграждане на доверие между висшите училища и бизнеса и връзка между висшето образование и пазара на труда. Следва да се създаде модел на финансиране, стимулиращ конкуренцията и развитието, да се засили отговорността при управлението на висшите училища и създаване на условия за външен контрол, да се оптимизира университетската структура, да се въведат надеждни системи за оценяване качеството на висшето образование, да се повиши мотивацията на академичния състав чрез създаване на динамичен модел на кариерно развитие, да се утвърдят висшите училища като основни научни центрове и да се повиши мобилността на преподаватели и студенти. В областта на научните изследвания, специални усилия следва да се положат за стимулиране на приложно ориентираните изследвания и проектното финансиране. Специално внимание ще бъде обърнато на осигуряването на равен достъп до качествено образование за хората със специални образователни нужди, с цел постигане на модерна и справедлива образователна система и по-високи образователни резултати, по-високи нива на образование и професионална квалификация за работната сила. Съдействието за постигане на по-висока степен на интеграция и социална интеграция на хората и учениците със специални образователни нужди и на принадлежащите към етнически малцинства ще бъде целево, с финансиране от ЕСФ. Дейностите са в съответствие със Съвместния меморандум по социално включване, подписан между правителството на България и Европейската комисия. На базата на сегашното състояние на пазара на труда (както то е очертано в анализа) и необходимостта от увеличаване потенциала за развитие, Националната стратегия за заетостта 2004-2010 поставя силен акцент върху дългосрочните нужди, т.е. обучение и учение през целия живот. Това съответства на нуждата от изграждане на икономика на знанието. Акцентира се върху осигуряването на ориентирано към уменията обучение, отговарящо на нуждите на бизнеса, и оптималното използване на ИКТ, както и насърчаването на иновациите.

Политика в областта на социалната защита и социалното включване. Борбата срещу социалната изолация в НСРР е разгледана в контекста на Лисабонските стратегически цели за растеж, заетост и по-висока степен на социално сближаване. Равните възможности за всички и принципите за борба с дискриминацията са основните стълбове на дейностите по социалното приобщаване. Основните трудности са идентифицирани от България и Европейската комисия в Съвместния меморандум по социално включване.

Приоритет 3 “Насърчаване на предприемачеството, благоприятната бизнес

среда и доброто управление”

В съответствие с Лисабонската стратегия и СНО, България цели да намали зависимостта си от секторите с традиционно ниска добавена стойност. Националните политики и програмите за Структурните фондове са насочени към подобряване производителността и увеличаване на добавената стойност на българските предприятия чрез комбиниран подход на целева подкрепа за инвестиции за въвеждане на иновации и ИКТ технологии, подобряване на управленските системи, обучение през целия живот, както и подобряване на производствените процеси чрез модернизация на технологиите, включително инвестиции за енергоспестяване и опазване на околната среда. С цел да се създаде икономика на знанието и да се повиши конкурентоспособността на регионите, е необходимо организационно и пространствено да се разшири капацитетът

за иновации, широко да се разпространят иновациите, информацията, технологиите и други иновативни пазарни знания като се насочат директно към икономическите субекти.

Приоритет 4 “Подкрепа за балансирано териториално развитие”

Плановете за регионално развитие 2007-2013 са стратегически документи на ниво NUTS II, описващи конкретните нужди от инвестиции, както и избраната стратегия за развитие. Те са изготвени в съответствие с чл. 11 на Закона за регионалното развитие и са приети, на регионално ниво, от Регионалните съвети за развитие на шестте района за планиране. Интеррегионалните различия в България не са значителни, в същото време ясно се виждат важни различия в самите области, общини и местни звена. В почти всички региони и области в страната се наблюдават типичните контрасти „център-периферия”. Особено засегнати в този аспект са граничните територии, много от които са села, както и местата с висока концентрация на малцинства.

Равни възможности и борба с дискриминацията. В областта на защитата срещу дискриминация бе приет закон, който е в съответствие с Аcquis communautaire. Законът за защита срещу дискриминация бе приет от Парламента през 2003 и влезе в сила през 2004. Подходът, използван съгласно този закон, обхваща възможните критерии, на чиято база се дефинира дискриминацията. Законът забранява всяка пряка или непряка дискриминация на базата на пол, раса, етническа принадлежност, религия или вяра, увреждане, възраст или сексуална ориентация. По силата на чл. 14 на Предложението за Регламент на Съвета COM [2004] 492, принципът за равенство на половете, както и защитата срещу дискриминация, се съблюдават на всички етапи на изготвяне и изпълнение на Оперативните програми. През 2005 беше създадена Комисия за защита от дискриминация като независим орган, прилагащ закона и налагащ санкции при случаи на дискриминация. Този въпрос е включен в критериите за подбор на проекти. Във всички отчети за изпълнението на проекти трябва да има информация за участието на мъжете и жените и групите в неравностойно социално положение. По време на планирането, изпълнението, мониторинга и оценката на всички предвидени дейности следва се търси съветът на различните организации за равни възможности, включително неправителствения сектор и Комисията за защита от дискриминация.

Устойчиво развитие. Устойчивото развитие е фундаментална цел на ЕС, която изисква взаимосвързани и съгласувани политики в областта на икономиката, социалната сфера и околната среда. НСРР представя цялостната стратегия за развитието на устойчиви териториални общности, която ще се реализира чрез Оперативните програми (ОП). Устойчивото развитие на териториалните общности предполага постигането на стабилен икономически растеж, със социална справедливост и пълни възможности за социална интеграция. Опазването на околната среда, като хоризонтален приоритет, е свързано с устойчивото развитие, което ще се подпомогне чрез включването на въпроси за околната среда на всички етапи на програмирането и изпълнението на НСРР. Правно е гарантирано, че плановете и програмите, които са в процес на разработване и/или одобрение от централните и регионалните власти, местните власти и Народното събрание, преминават екологична оценка, в съответствие с националното право и директивите на ЕС. Законът за биологичното разнообразие изцяло транспонира в българското законодателство изискванията на Директивата за птиците и Директивата за хабитатите. Законът формулира показателите за идентифициране и оценка на зоните с европейско значение (чл. 7), които са идентични с предвидените в Приложение ІІІ на Директивата за хабитатите. Чл. 31-34 на закона изцяло транспонират разпоредбите на член 6 (2), (3), и (4) на Директивата за хабитатите относно изискванията и оценката на планове и проекти, които биха могли да окажат отрицателно въздействие върху защитените зони

Заключение

Националната стратегическа референтна рамка е стратегически документ, описващ визията за развитие на страната и средствата за постигането й. Този документ се базира на общовалидните за ЕС посоки за развитие и преодоляване на различията в регионите на Общността. Националната стратегическа референта рамка се основата на Договора за Европейската Общност, както на множество регламенти, определящи общото функциониране на Съюза. В тези документи се предвижда засилване на икономическото и социално сближаване, като за постигане им Общността следва да намали разликата между нивата на развитие на различните региони и изоставането на най-малко облагодетелстваните региони или „острови”, включително селските райони. Предвижда се тази дейност да се подпомага чрез Структурните фондове, Европейската инвестиционна банка и други съществуващи финансови инструменти. Политиката на сближаване следва да допринася за увеличаване на растежа, конкурентоспособността и заетостта, като се включат приоритетите на Общността за устойчиво развитие, определени от Европейския съвет в Лисабон, на 23 и 24 март 2000, и на Европейския съвет в Гьотеборг, на 15 и 16 юни 2001. В разширения Европейски съюз се увеличиха икономическите, социални и териториални различия както на регионално, така и на национално ниво. Поради това, в цялата Общност следва да се засилят действията за сближаване, конкурентоспособност и заетост.

* Доктор по международно публично право, председател за България на Европейския консултантски съюз

{rt}

Ще започна с това, че настоящата статия е опит за анализ, от руска гледна точка, на лансираната от главния редактор на италианското геополитическо списание „Лимес” Лучо Карачоло теза за „Еврорусия” (статията на проф. Карачоло беше публикувана в бр.4/09 на „Геополитика” – б.р.). На първо място, искам да поздравя авторите на тази идея, тъй като тя представлява качествена промяна на отношението на Европа към Русия. На второ място, макар че самият термин „Еврорусия” е съвършено неправилен в географски и политически план, проблемът който се маркира с този термин (или по-скоро с този етикет), е изключително важен. Толкова важен, че от начина, по който този проблем бъде формулиран, а след това и решен от всички европейски народи и страни, както и от техните елити, ще зависи съдбата и бъдещето на Европа. На Европа, като общност на определени хора (европейците) и на европейската цивилизация, като цяло – нещо, което ние, т.е. Русия, не просто обичаме и ценим, но и част от което сме (и бихме искали да продължим да бъдем).

Тъй като темата, предложена от „Лимес”, е толкова обширна, че няма как да се вмести в един единствен (независимо от обема му) анализ, ще се опитам да изложа съображенията си по нея в максимално сбита, тезисна форма.

Каква държава е Русия?

Русия е европейска държава в истинския и точен смисъл на това понятие. И не смятам, че във връзка с него трябва да се правят някакви уговорки. По-точно казано, използвайки тази – на пръв поглед дихотомна – конструкция „Европа – Русия” трябва да направим само три уточнения (ако искаме да анализираме проблема в дълбочина). При това съвсем не тези, които обикновено правят на Запад, а още по-често в самата Русия, някои от далеч не най-прозорливите наши историци и политолози.

Разбира се, в момент, когато постмодернизмът окончателно (или почти окончателно) се е наложил в нашето съзнание и определя политическите ни представи, т.е. когато писаните текстове често се оказват по-важни от реалността, а тиражираните в тях догми и спекулации засенчват фактите, ни се струва привично и удобно да упорстваме в поддържане на заблудата за уж изначалното и фатално разделение, съществуващо между Европа и Русия и дори за наличието на антагонистично противопоставяне между тях. Само че, когато нещата вече са опрели до оцеляването на европейската цивилизация, подобни навици и подобен интелектуален хедонизъм са не само безотговорни, но и (ще си позволя да го кажа) обществено опасни.

И така, кои са трите, споменати по-горе, уточнения, които можем (и следва) да направим, отличавайки Русия от другите европейски държави, а руския народ – от останалите европейски народи? Първото е, че Русия, без съмнение, представлява отделна и специфична част от европейската цивилизация – руска субцивилизация. Втората е, че Русия е сред малкото (фактически те са само две, като втората е Великобритания, преди да попадне под военно-политическия контрол на САЩ, след Втората световна война) европейски държави, които в продължение на много векове наред (в руския случай, след 1380) притежават максимален вътрешен суверенитет и международна независимост. Тоест, казано по-просто, през последните шест века, Русия, за разлика от всички останали континентални европейски държави, действа максимално самостоятелно и свободно във външнополитическата сфера (с изключения на няколко кратки исторически епизоди). Отделен въпрос е, как тя самата се възползва от тази самостоятелност и свобода, от гледната точка на населяващите я народи, а също и на другите страни и народи. В същото време, европейските съседи на Русия не притежават това качество. Третото уточнение ще направя малко по-долу.

През нито един исторически значим период от тези последни над шест века, Русия не е попадала под чуждо управление. Никога не е била напълно окупирана (пък дори и само за един ден) цялата руска територия или дори по-голямата част от нея. Никога Русия не е участвала във военни съюзи и политически коалиции, в качеството на „младши съюзник”, подчинен, сателит, васал, протекторат и т.н. Напротив, Русия или възглавява създаваните от нея или около нея съюзи и коалиции, или участва в тях като един от водещите и равнопоставени членове.

Разбираемо е (съзнаваме го и ние, руснаците), че това привилегировано положение на Русия поражда у мнозина от европейските ни съседи завист, раздразнение, опасения и дори страх. Впрочем, историята дава възможност да се сдобият (или пък да завоюват, с цената на определени жертви) с подобен статус на много европейски народи. И не руснаците са виновни, че те не съумяват да се възползват от шансовете си.

Така, в историческия характер на Русия и руснаците постепенно се формира навикът да не се подчиняват на никого (или да зависят от някого), без значение на конкретните обстоятелства. И всяко отстъпление от този императив (а подобни отстъпления, свързани с поведението на руския елит, безспорно има, макар и през много кратки исторически периоди) се оценява от населението като катастрофално нарушаване на нормите и национално предателство от страна на онези, които (без значение по какви причини) са го направили. Между другото, една от причините за поражението в Гражданската война от 1918-1920 на Бялата армия от болшевиките (т.е. от Червената армия), е именно в това, че белите масово и очевидно се подкрепят (а и те самите искат и приемат тази подкрепа) от въоръжените сили и правителствата на редица чужди държави. Сред причините за масовото крайно негативно отношение на руснаците към 90-те години на миналия век пък е, че тогавашните ръководители на Русия провеждаха политиката си на реформи или под диктата на САЩ, или съгласувано с тях. Тази независимост и отказ от подчинение на каквито и да било външни сили (като в това отношение не може да има изключения) са сред висшите нравствени, психологически и политически ценности на гражданите на Русия, като цяло, и на руснаците, в частност. Това обаче много трудно може да бъде разбрано от жителите на повечето европейски страни, тъй като те никога не са притежавали подобна ценност в продължение на достатъчно дълъг период и, следователно, нямат представа за огромната и притегателност.

В продължение на последните няколко века Русия играе ролята на сюзерен по отношение на много други васални държави или територии, или пък на военен и политически опекун на много страни и народи.

И днес Русия си остава единствената в Европа (и една от двете, съществуващи в момента в света, наред с Китай) континентална империя. Няма да се задълбочавам в тълкуването на понятието „империя”. Ще отбележа само, че го използвам в съвсем неутрален смисъл, както и, че споделям тезата за същественото, а понякога и радикално, различие между континенталните (особено Русия) и морските (днес това са САЩ, а в миналото, и отчасти днес – Великобритания, Франция, Испания, Португалия и т.н.) империи.

Третото уточнение, което може и следва да се направи, при разграничаването на Русия от другите европейски държави е, че по своята сложност и многото съставляващи я елементи, Русия днес може да се съпоставя само с останалата Европа, като цяло. Няма нито една друга европейска държава, в която да влизат едновременно и множество територии (субектите на Федерацията, според руската конституция), които са не само християнски (православни), а и мюсюлмански (поне десетина) и будистки (Калмикия, Бурятия и Тува). Тоест, сегашната единна руска държава (а тя е такава и през последните няколко века, особено, когато съществува под формата на Руската империя и на Съветския съюз), по вътрешния си състав е по-многообразна и сложна, отколкото днешния Европейски съюз (в качеството му на съюз между много държави), като цяло.

Казаното дотук, неизбежно води до следния извод. Русия едновременно е най-сложната, най-специфичната и най-независимата (дори и днес, на фона на цялата и слабост) държава в Европа. При това, не е излишно да напомним (още повече, че мнозина на Запад не го знаят, или не го осъзнават), че Русия е най-голямата по територия държава в Европа, а руснаците са най-многобройния европейски народ. Между другото, днес те са и най-големия разделен народ от Стария континент – след разпадането на Съветския съюз, 25-30 милиона руснаци живеят извън границите на Руската Федерация, като повечето от тях са в Украйна. Последният фактор е твърде важен за Русия и за руския нация, като цяло, защото през цялата си история те никога не са попадали в подобна ситуация. Затова е естествено, че този фактор оказва изключително силно (макар и най-често непряко и недекларирано официално) влияние върху вътрешната, но особено върху външната политика на Русия.

Приключвайки (в рамките на настоящите тезиси, а иначе съвсем непълното) описание на субекта на световната и европейска политика, наречен Русия, ще изброя няколко определения (названия) на страната, които ми се струват по-точни, в сравнение с най-краткото и обичайно (т.е. Русия): Руски съюз, Руски Източноевропейски съюз, Руски Евразийски съюз. С други думи, Русия представлява съюз на страни и народи, начело с руския народ и формиран около него.

Евроатлантическата цивилизация

Днес, евроатлантическата цивилизация, простираща се върху територията на Европа, част от Азия, Северна и Южна Америка (плюс Австралия и Нова Зеландия), включва трите основни и най-активни (през последните двеста години) геополитически субекти. Това са Европейският съюз (най-старият, в исторически план, разбира се не под сегашното си наименование), Руският съюз (известен преди това като Руска империя и Съветски съюз) и Съединените американски щати (най-младият субект).

Оцеляването и по-нататъшният просперитет на евроатлантическата (християнската цивилизация са възможни само ако се осъществи преход от постоянната конкуренция и дори конфронтация (включително военна) между тези субекти към искреното и равноправно партньорство и сътрудничество между тях. В момента обаче, на това пречат САЩ и, в по-малка степен, ЕС.

Нека сега, с цел да улесним хода на по-нататъшния анализ, забравим за САЩ, споменавайки ги само при крайна необходимост. Макар че в реалната политическа практика това няма как да се случи. Съединените щати са навсякъде и във всичко, което създава немалко (а може би и повечето) проблеми за единството на евроатлантическата цивилизация (особено по разделителната линия Запад - Русия).

През всичките последни векове от историята си, европейската (християнската) цивилизация е разделена, вътре в себе си, на два основни субекта на европейската политика – Западна Европа (т.е. групата водещи западноевропейски държави) и Русия, като между тях са разположени държави и територии, които периодично минават под контрола ту на едната, ту на другата страна.

Историческото разделение на Европа на Запад (макар че самият термин се появява едва в най-ново време, той е удобен за ползване) и Русия, или, което е почти същото, на западнохристиянска (католическо-протестантска) и източнохристиянска (православна) части на европейската цивилизация, създава много проблеми на Европа и нейните народи, пораждайки и немалко трагедии, включително глобални. Така например, всички войни, определяни от историята като „световни” или пък реално представляващи такива (като Наполеоновите например), са, по същество и на първо място, вътрешноевропейски войни. От което, между другото, следва и, че именно Европа, претендираща, че е най-цивилизования, хуманен и миролюбив субект в световната политика, е започнала и разпространила в заобикалящото я пространство най-кървавите военни конфликти. Пак тя, в продължение на векове е и основния производител на оръжие (т.е. на средства за унищожаване на хора).

В същото време, постоянната вътрешноевропейска конкуренция (между Запада и Русия) играе ролята на двигател, позволяващ на европейската цивилизация да се развива по-бързо и по-успешно от останалите. Следователно, цивилизационното, интелектуално и политическо лидерство на европейската цивилизация, което е факт през последните пет века и което днес постепенно отслабва, е производно на конкуренцията между Запада (Европа) и Русия.

Двата основни субекта на европейската (а до началото на ХХ век и на световната) политика, конкурирайки се и дори воювайки помежду си, разпространяват идеите и ценностите на европейската цивилизация и разширяват границите и, без да съгласуват тези свои действия. Така, Западът (Англия, Франция, Испания) разпространяват европейската цивилизация на територията на Америка, а Русия – върху значителна част от Азия, чак до Тихия океан (Сибир, Далечния изток, Централна Азия). Следователно, и Западна Европа, и Русия, в еднаква степен, са и основатели, и „стълбове” на общата ни евроатлантическа цивилизация, в сегашните и граници.

Причините и историята на развитието на многовековното вътрешноевропейско противопоставяне и формиралото се в хода му разделение на Европа на Запад и Русия следва да се анализират отделно. Важно е обаче да се фиксират три принципни постановки. Първата е, че такова разделение наистина съществува. Втората пък е, че въпреки постоянните и стереотипни обвинения от страна на Запада към Русия в агресивност, експанзионизъм, империализъм и (в момента) неоимпериализъм, именно Западът (т.е. западноевропейските държави) започва повечето вътрешноевропейски войни. Именно западноевропейските държави постоянно се опитват да разпространят военната, политическата, религиозната и териториалната си експанзия в Източна Европа, Русия или на територии, които са в руската сфера на влияние (Южен Кавказ, Централна Азия). Руската териториална експанзия, по правило и в повечето случаи, се развива в противоположно на Западна Европа направление, т.е. на изток (отвъд Урал, в Сибир, към Тихия океан) или на юг (Кавказ, Централна Азия), където Западът исторически никога не е разполагал с владения и сфери на влияние. На трето място, проявявайки двустранна инициатива, Русия и Западна Европа действително се конкурират и воюват само в пространството, разположено помежду им (т.е. държавите и териториите на Централна и Източна Европа). И само в контекста на историята на борбата за това пространство и тези територии, Русия може да признае своя „антизападен империализъм”, но само дотолкова, доколкото и Западът признае своя „антируски империализъм” в същото пространство. Разбира се, според повечето руснаци, в това пространство „нашият империализъм” демонстрира по-слаба агресивност и, по правило, не излиза извън границите на православния ойкумен (докато западният постоянно излиза извън историческите граници на католическо-протестантския свят) и има предимно отбранителен, а не настъпателен характер.

Ние, т.е. Русия и Западът, влязохме в ХХІ век, обременени с целия този исторически опит, който най-често се оценява от Запада като негативен, а от Русия – като смес между негативен и позитивен. Така или иначе, но сме длъжни да фиксираме съществуващото разделение в Европа. В същото време, трябва да признаем (като минимум) отговорността и на двете страни за това разделение. Накрая, следва да осъзнаем и, че ако това разделение се запази, европейската цивилизация има много малко шансове за историческо оцеляване, именно в това нейно състояние и качество, заради което я обичаме и ценим, и благодарение на което се самоопределяме като европейци, а и другите ни признават за такива.

Безусловно, Русия е заинтересована от единството на Европа и многократно е демонстрирала стремежа си към постигането му. В същото време, Москва се съмнява в искреността на призивите на Запада за европейско единство (от типа на концепциите за „общия европейски дом” и т.н.) и смята, че има основания за това.

Ако не съумеем да постигнем подобно единство (и то именно заради съпротивата на Запада), поне според мен, първи (измежду трите основни субекта на евроатлантическата цивилизация) ще рухне (или пък ще се трансформира в ислямски субект) Европейският съюз. След което, най-вероятно, ще дойде ред на Русия. Възможно е обаче, крахът на ЕС да провокира масовото бягство на европейците именно в Русия, в резултат от което шансовете и за оцеляване значително ще нараснат. При подобно развитие, САЩ просто ще се „минимизират” до естествените си граници и напълно ще изпаднат от европейската цивилизация, превръщайки се неин исторически „отвъдморски департамент”, само че без метрополия.

Многобройните проблеми и противоречия, които днес разделят Запада (Европа) и Русия, са предимно производни (понякога чисто технически производни) на два фундаментални фактора – на европейското разделение и на европейския (западноевропейския) егоцентризъм. Заради последния, Европа е „готова да признае” Русия за Европа, но само за „част от Европа”, която при това е „най-малко европейската”. И то, само в случай, че Русия, на практика, склони да се подчини на Европа (т.е. на европейските институции, „ценности” и т.н.).

Подобна позиция е съвършено безпринципна, а политиката, базираща се на нея, е напълно безперспективна. Русия не се нуждае от ничие признание. Тя никога (поне докато съществува) няма да се подчини на намиращи се извън нейната територия и извън собствените и политически институции сили и лица. В бъдещите битки (ако те станат факт) от конфликта между цивилизациите, Русия е в състояние да оцелее и сама, или поне има повече шансове за това, отколкото по-голямата част от останалите европейски държави и ЕС, като цяло.

Какъв следва да бъде съюзът между Европа и Русия

Русия би се съгласила само на равноправен съюз с Европа, т.е. с ЕС. При това, тя, ще се включи в този съюз не сама, а начело на собствен (Руски) съюз, който най-вероятно ще съвпада с историческите граници на Руската империя и Съветския съюз (т.е. на източноевропейското православие).

Въпреки, че част от руския елит е готов и занапред да търпи и да използва в собствен интерес единствената, достатъчно ясно осъществявана от Запада политика спрямо Русия, която цели превръщането и в суровинен придатък на Европа и пазар за пласмент на европейските стоки, по-голямата част от населението на страната и все по-голяма част от нейния елит, не крият, че възнамеряват да се откажат и от теорията, и от практиката на подобна унизителна за Москва практика.  Аз например, отдавна призовавам руската политическа класа и руския бизнес да се откажат от тази унизително формула, заменяйки я за начало с тезата, че Западът е технологичен придатък на Русия.

Именно в Русия са концентрирани най-голямата част от природните ресурси, с които разполага европейската цивилизация. Само че собственик на тези богатства (чиито дефицит се усеща днес много по-остро, отколкото дефицитът на стоки или дори на културни ценности) е Руската държава. Което е естествено, тъй като именно благодарение усилията на руския народ тези ресурси са получени, усвоени и принадлежат на европейската цивилизация.

В стремежа си (както и да се обяснява той) за „сближаване с Европа”, дори и чрез фактическото подчиняване на юрисдикцията на създадените без участието на Москва европейски институции, нито един руски президент няма да може да прекрачи червената линия, прокарана от историята и съзнанието на руската нация и руската държава. Русия никога няма да се откаже от своята независимост и максимално възможния, в условията на глобализация, вътрешен суверенитет. Най-вече, защото това би означавало, че Русия ще престане да бъде Русия.

В хода на реалното, а не спекулативно, пропагандно или фалшиво, обединение на Европа, топката отдавна (може да се спори откога точно) се намира в полето на Запада. Във всеки случай, Русия е готова за подобно обединение, само че при определени условия, които са следните.

Западът и значителна част от Централна Европа са „канонична” територия на ЕС. В същото време, част от Централна Европа, част от Източна Европа, целият Кавказки регион и цяла Централна Азия са „канонична” част от Русия. Наличието на два равноправни Европейски съюза е реалност, неизбежност и необходимо условие за обединяването на Европа.

Общоевропейските институции следва да се изграждат не под юрисдикцията или контрола на сега съществуващите институции на Европейския съюз, а съвместно от ЕС и Русия (използвам тази, изискваща известно пояснение, формулировка за да спестя време и място).

Нормите, определящи вътрешния модел (включително политическия живот) на двата Европейски съюза могат да се различават, като намесата единия във вътрешните работи на другия се изключва.

Искреността и коректността на ЕС, в стремежа му за изграждане на „единна Европа”, могат да бъдат доказани от следните стъпки, които при това трябва да се реализират достатъчно бързо: прекратяване на антируските действия на територията на постсъветското пространство; пълен и официално деклариран отказ от разширяването на НАТО отвъд сегашните граници на Северноатлантическия алианс; създаване на военен съюз между Русия и ЕС, в рамките на който двете страни поемат задължението, при нападение срещу някоя от тях, другата незабавно да изпрати войските си за да защитят съюзните граници и територии (иначе казано, руските войски следва да са готови да бранят френския Брест, а тези на ЕС – руския Владивосток). След предприемането на тези три очевидни и задължителни стъпки, може да последва подписването на договор за отмяна на всички визови прегради между двата „съюзени” съюза. Паралелно, следва да се подготвят серия от икономически договори за създаването на наистина общоевропейски пазар.

Колкото и да е привлекателно лансираната от Дмитрий Медведев идея за създаването на нова система за общоевропейска колективна сигурност, тя е съвършено нереализуема в условията на сегашното разделение на Европа и нежеланието на Запада (и най-вече на САЩ) да го прекратят, заменяйки го със създаването на истински Общоевропейски съюз (или съюз между двата Европейски съюза). Създаването на подобен съюз изисква, освен всичко друго, решаването на още два изключително важни проблеми: оттеглянето на САЩ като политическа и (в това отношение не бива да има никакви условия и уговорки) военна сила от Европа. Северноатлантическият пакт трябва или да бъде разпуснат, като вместо него бъде създадена военна организация на ЕС, или пък САЩ трябва да излязат от НАТО, отстъпвайки цялата власт в тази организация на европейците. Създаване (в перспектива) на нови общоевропейски институции и органи, включително Общоевропейски парламент и някои изпълнителни органи (т.е. своеобразно „протоправителство”).

Съюзът между двата Евросъюза, като цяло, или двата съюза, поотделно, трябва да предложат на Американския съюз (като част от евроатлантическата цивилизация) сключването на тристранен военно-политически отбранителен договор, съхраняващ абсолютния вътрешен политически суверенитет на всеки от участниците в него.

Заключение

Предполагам, че практически всичко, изложено в тази статия, като пожелания и препоръки, ще изглежда на повечето европейски читатели или като безпочвена фантастика, или дори като политическа графомания. Готов съм за подобна реакция и тя не ме смущава. Вече дълги години слушам от многобройните привърженици на изграждането или на „общоевропейско пространство”, или на „общоевропейски дом”, приказки за това, колко им се иска въпросното „пространство” да бъде създадено, а „домът” – построен.

Винаги съм бил скептичен към подобни тези. И то по една причина: всички те, независимо дали техните автори са европейци или руснаци, искрено увлечени от този проект, или игнорират фундаменталния фактор на разделението на Европа, или (най-вероятно) разчитат, че някак си незабележимо, без всякакви волеви и интелектуални усилия и с минимални промени на вече формиралата се европейска архитектура (а пък, ако може, и без всякакви промени) този фактор ще бъде преодолян. Досега обаче, това не се случва, няма как да се случи и в бъдеще. Има препятствия, което могат да се преодолеят, само ако бъдат демонтирани. Тезите, които излагам по-горе, са именно план за подобен демонтаж.

Наясно съм, че времето, когато ще бъде осъзната неизбежността му все още не е настъпило. Или по-скоро не е настъпило в главите на европейците, макар че реалният живот отдавна е поставил този въпрос на дневен ред.

Самият аз смятам, че разполагаме с не повече от 15-20 години за да осъзнаем неизбежното. След това може да се окаже, че вече е безсмислено да се задава въпросът за съхраняването на Европа (а не на ЕС или Русия). Тъй като ще започне да му отговаря самият живот, чукайки на вратата на всеки (дори най-луксозния) европейски дом и на всеки, дори и най-антируски настроения, парламент. При това никак не съм сигурен, че ще чука само с юмрук...

* Авторът е професор по политология в Московския държавен университет „Ломоносов” и декан на Факултета за телевизионна журналистика.

{rt}