04
Пет, Дек
10 New Articles

Когато в далечната 1971 президентът на САЩ Ричард Никсън и неговият държавен секретар Хенри Кисинджър се възползваха от отчаяния стремеж на Пекин да си гарантира защита от Съветския съюз и осъществиха историческото "отваряне" на Америка към Китай, това се оказа наистина блестящ шахматен ход. Той доведе до появата на геополитическия триъгълник, в който Съединените щати си осигуриха водещата роля и обърна идеологията с главата надолу, сблъсквайки един с друг двата най-мощни комунистически режима на планетата.

Най-големият кошмар на Кисинджър

Този път обаче нещата са съвършено различни: напрежението между САЩ и Русия доведе до това, че Вашингтон се оказа в неизгодна позиция, макар че само малцина американски и японски наблюдатели си позволяват да го признаят открито. Сегашното разположение на силите може да доведе до доста рискови последици както за азиатския, така и за световния ред: днес китайско-руските отношения са по-близки от когато и да било през последните петдесет години и това им дава възможност да променят световния ред според собствената си визия за него.

Именно това е най-страшният кошмар на Хенри Кисинджър. Докато стратегическата логика на предприетия от него и Никсън маньовър по отношение на Китай е САЩ да получат всички предимства от факта, че отношенията на Вашингтон с Москва и Пекин са по-добри, отколкото тези между двете комунистически столици, този път победител изглежда ще бъде Китай, който съумя да се възползва от задълбочаващите се разногласия между Вашингтон и Москва. Въпреки склонността на повечето анализатори да концентрират основното си внимание върху историческите противоречия, расовите предразсъдъци и ксенофобията, както и върху геополитическото съперничество, новият китайско-руски алианс вероятно е в много по-голяма степен "брак по сметка", отколкото са склонни да признаят принадлежащите към вашингтонския външнополитически елит. Това ново приятелство вече намери своето отражение в две, проведени сравнително наскоро от независимия социологически център Pew Research проучвания на общественото мнение. Така, 79% от анкетираните от центъра руснаци демонстрират положително отношение към Китай а напук на глобалната тенденция за негативно възприемане на Москва и Путин, 51% от китайците се отнасят позитивно към Русия.

В тази връзка, съвсем не е случайно, че руският външен министър Сергей Лавров обвини САЩ, че увеличават военния си потенциал в Азия и разкритикува сътрудничеството на Вашингтон с Япония и Южна Корея в сферата на противоракетната отбрана. Наложените по американска инициатива санкции срещу Русия на Путин доведоха до нейната геополитическа преориентация на Изток и, в частност, към Китай, въпреки факта, че отслабената Москва несъмнено е обречена да играе в този тандем ролята на "младши партньор". Дългосрочните руски енергийни интереси са концентрирани в Азия, а почти петстотинте милиарда долара, които страната разчита да получи в рамките на газовите и петролните си договори с китайците, ще окажат съществена помощ на стагниращата руска икономика.

На свой ред Китай се сдобива, вместо със съперник, с изключително ценен партньор в усилията си за стабилизиране и модернизиране на Евразия, с която Пекин все повече свързва собственото си икономическо бъдеще. Новият китайски проект за създававането на обща ос Запад - Евразия, под лозунга "Един път - един пояс" (авторите очевидно имат предвид проекта за "Икономическия пояс на Новия път на коприната" - б.р.), цели да трансформира едно от слабите места на Китай, а именно общите му граници с цели четиринайсет държави, в негов стратегически ресурс. Другата ключова цел на Пекин е реализацията на лансираната навремето от Хилфорд Макиндер идея за доминиращата роля на Евразийския Хартленд.

Успешното партньорство в Евразия, чиито икономически перспективи се разширяват благодарение развитието на инфраструктурата и повишаване ефективността на противодействието на екстремизма, който заплашва авторитарните режими в Москва, Пекин и Централна Азия, демонстрира жизнеспособността на незападния модел на авторитарен държавен капитализъм. Следва да обърнем специално внимание на факта, че китайските инфраструктурни амбиции касаят не само евразийския регион, но и Африка и Латинска Америка.

В една или друга степен, тези планове вече се реализират на практика. Така, Китай обикновено следва руслото на руската политика в рамките на ООН. Със съвместните усилия на двете страни беше блокирано налагането на санкции срещу режима на Башар Асад в Сирия, като по този начин западната намеса в отстраняването на либийския лидер Кадафи засега остава последната успешно осъществена операция в рамките на т.нар. стратегия R2P (Responsibility to Protect). Съдейки по всичко, ограничаването и дори обръщането на демократичните тенденции на 180 градуса, което вече породи откритите критики на влиятелната американска неправителствена фондация Freedom House, само ще се усилва. Пекин и Москва не крият, че предпочитат да си имат работа с авторитарни, но предсказуеми и стабилни партньори.

Руските усилия за създаването и укрепването на Евразийския икономически съюз дават допълнителен тласък на този процес. Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) вече включва много държави (наскоро към нея се присъединиха със статут на наблюдатели Пакистан и Индия), като целият регион постепенно започва да осъзнава накъде духа вятърът, особено на фона на ужасния хаос, който САЩ и НАТО оставиха в Афганистан след изтеглянето на военния си контингент. На всички вече е ясно, че САЩ, Япония и техните западни партньори са затънали до ушите в своите ангажименти в Близкия Изток, докато в същото време отчаяно се опитват да убедят държавите от Централна и Източна Европа в привързаността си към прословутия чл.5 от Устава на НАТО, който би трябвало да гарантира тяхната сигурност.

Евроатлантическият vs Евроазиатския блок

Съдейки по всичко, между Китай и Русия се очертава своеобразно "разделение на труда", в чиито рамки Москва поема функциите за гарантиране на сигурността, а Пекин "наводнява" региона с икономическа помощ и инвестиции. Тези усилия трябва да бъдат подкрепени от новата Банка за развитие на групата BRICS, както и от Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. Този евразийски пробив съществено усложнява задачата на Япония за укрепването на връзките и с държавите от Централна Азия.

От друга страна, "шистовата революция" в САЩ и появата на нови играчи, като Иран и Ирак, намалиха привлекателността на Централна Азия за Запада. Това се дължи на петролните излишъци на световния пазар, както и на локалния характер на пазарите на тези страни. С други думи, епохата на големите тръбопроводи върви към края си.

Друг фактор, който доскоро обуславяше привлекателността на този регион, беше проблемът за борбата с тероризма. САЩ и съюзниците им бяха заинтересовани от централноазиатските държави за да гарантират снабдяването на военния си контингент в Афганистан. Днес необходимостта от наземни операции рязко намаля. С появата и масовото използване на безпилотните летателни апарати, борбата с тероризма стана доста по-евтина, освен това САЩ не се нуждаят от разрешение за да ги използват в Афганистан и Пакистан. Тоест, изтеглянето на САЩ създаде пространството за евразийския маньовър на Китай.

Освен евразийската им симетрия обаче, Китай и Русия преследват и редица общи интереси. И двете страни се противопоставят на глобалната американска доминация, не споделят прокламираните от САЩ и Япония либерално-демократични ценностти и необходимостта от прозрачно управление, освен това подкрепят концепцията за многополюсен световен ред. И в двете държави се култивира национализмът, основаващ се на тяхната историческа и национално-културна специфика. Както Китай, така и Русия се придържат към модела на авторитарния капитализъм, в противовес на "Вашингтонския консенсус". И двете страни възразяват срещу неограничената свобода в Интернет и се стремят към неговата "балканизация", т.е. към раздробяването му.

Всичко това повдига сериозни въпроси относно бъдещето на системата за глобално управление и динамиката на развитието на световния ред. Според песимистичния сценарий, светът може да навлезе в нова биполярна епоха, като единият полюс се формира от Китай, Русия и няколко други авторитарни режими от Централна Азия, а другият - от САЩ и Европейския съюз, Япония и азиатските им съюзници. Това обаче съвсем не е рецепта за мир и просперитет. При подобно развитие много от т.нар. "неприсъединили се" държави, като Индия, Бразилия, Египет и други, ще се окажат притиснати между чука и наковалнята.

Китайско-руските противоречия

Не бива да забравяме обаче и за наличието на противоположни тенденции. Така, докато Русия се стреми да се избави от зависимостта си от глобалната икономика, в която попадна след разпадането на СССР през 1991, Китай залага именно на глобалната икономика и преструктурира вътрешния си пазар за да трансформира своята експортноориентирана икономика, базираща се на инвестициите, в иновационна икономика, опираща се на вътрешното потребление. В тази връзка си струва да разгледаме някои показатели на китайския търговски баланс: така, през 2014 общият обем на търговията със САЩ, ЕС и Япония е достигнал 1,4 трилиона долара, докато този с Русия е бил едва 100 милиарда. Докато, съдейки по всичко, руската икономика навлиза във фаза на бавен на устойчив спад, Китай е възходяща сила, която все повече се възприема като велика държава и се стреми към формирането на съвременна версия на васалната система на управление в Азия, чиито център, разбира се, ще бъде Пекин.

Китай не е особено доволен от руската намеса в работите на бившите съветски републики, в някои от които Москва поощрява сепаратистките тенденции, както например в Източна Украйна. Пекин е буквално обсебен от идеята за суверенитета, затова китайците не са сред убедените привърженици на руските действия в Украйна.

В условията на намаляване търсенето на енергоносители, породено от забавянето на икономическия растеж на Китай, заинтересоваността му от Русия, като източник на енергоносители, също ще отслабва. Налице са някои данни, че Пекин вече се отдръпва от плановете си за изграждането на втори тръбопровод от Сибир.

Освен това Русия изпитва определен дискомфорт от "азиатизацията" на своя Далечен Изток, къето от китайската страна на река Амур живеят сто милиона китайци, докато населението на този руски регион е само седем милиона души. Освен всичко друго, този проблем има и леко расистки привкус. Нещо повече, териториалната експанзия на Китай в този регион, както и в Южнокитайско море, до голяма степен се основава на историческите му претенции. Както е известно, китайската династия Мин (ХІV-ХVІІ век) е претендирала за по-голямата част от руския Далечен Изток още преди тези територии да бъдат заети от руснаците през ХVІІ век.

Единствената надежда на Русия е, че териториалните разногласия между Пекин и САЩ, Япония и техните азиатски съюзници на Изток и в района на Южнокитайско море ще се усилват, тласкайки Китай в обятията на Москва. Тоест, че китайците ще се убедят на практика, доколко Америка е склонна да се съобразява с техните морски интереси.

Дали тези тенденции означават, че китайско-руският алианс може и да не окаже толкова здрав, както твърдят мнозина? Дали ще се възродят исторически обусловените опасения и съперничество? И, накрая, целесъобразно ли е Америка да положи усилия за да възроди концепцията за стратегическия триъгълник на Кисинджър?

Изводите за САЩ

Дали светът върви към споменатия по-горе двуполюсен модел или го очаква един по инклузивен международен ред, в чиито рамки тенденцията към глобализация ще се запази? Отговорът на този въпрос ще зависи в немалка степен от ролята, с която ще се нагърби Америка в сегашните сложни условия, когато силовият център се разсредоточава и нито една държава не е в състояние сама да определя развитието на международните отношения.

Това ще изисква от САЩ и Япония по-голяма динамика и гъвкавост, както и възприемането на прагматичен подход, базиращ се на отказа от еднополюсните тенденции и преориентиране на американските действия съобразно принципа "пръв между равни". Всички участници в сегашната кандидатпрезидентска кампания в САЩ се надпреварват в своята реторика, насочена срещу Русия и Китай, пропускайки възможността да изразят мнението, че Съединените щати следва да се адаптират към променилия се световен ред и новия силов баланс. Склонността на медиите и политическите кампании да се фокусират върху дребните проблеми пречи на обществото да осъзнае гигантските стратегически промени в света. Действително се очертава нова "Голяма игра", но горчивата истина е, че ние, т.е. САЩ, се намираме в губеща позиция.

* Директор на Центъра за стратегическо прогнозиране към Атлантическия съвет

** Старши научен сътрудник в Атлантическия съвет

{backbutton}

Измененията в информационната среда и важното значение, което придобива сблъсъкът на идеи и гледни точки, водят до нови аспекти в развитието на тероризма. Все по-често ставаме свидетели на битки за „сърцата и умовете“ на хората в информационното пространство и адаптацията на терористичните организации към новата среда чрез последователното използване на новите медийни технологии. Пробиването на „медийния монопол“, олицетворен от контрола и „опазващите“ функции на традиционните медии, е все по-актуална тенденция.

През последните години сблъсъкът във виртуалното пространство става все по-важен фактор в съвременните конфликти. Лидерите на Ислямска държава осъзнават това и създават разнообразни форми на пропаганда, прилагайки различни инструменти за да представят своята кауза. Организацията постига своите комуникационни, пропагандни и политически цели възползвайки се от възможностите на Интернет. Списание Dabiq, списвано, разпространявано и популяризирано от Ислямска държава чрез Мрежата, е типичен пример за адаптация на терористичната организация към новите характеристики на информационно-конфликтната среда. Задълбоченото разбиране за обхвата, значението и ролята, която има Dabiq в стратегията на Ислямска държава, е ключово за разбиране същността на организацията. Dabiq е илюстрация за успешното създаване и разпространение на пропаганда чрез Интернет. На една ниска цена Ислямска държава съумява да реализира свои комуникационни цели, при това пряко и без цензура. С други думи, тя успява да се позиционира в медийния дневен ред. Това става възможно чрез създаването на информационни източници като електронното списание Dabiq, авторски видеоклипове, използване на социални мрежи и други инструменти достъпни благодарение на съвременната информационна революция (виж фигура 1). Чрез специфичното си адресиране, интерактивността, асинхронната комуникация, директния характер и мултимедийните си възможности, Интернет създава подходящи условия Ислямска държава да постига по-широко влияние.

 

Фигура 1. Интернет инструменти, използвани в онлайн стратегията на Ислямска държава

Общи характеристики на Dabiq

Наименованието „Dabiq“ е препратка към малък град близо до Алепо, в който пророкът Мохамед предсказва, че мюсюлманите и Западът ще се сблъскат преди Апокалипсиса. Причините Dabiq да е във фокуса на настоящото изследване са няколко. На първо място, това е най-известното електронно списание, списвано от Ислямска държава. На второ място, Dabiq се издава на различни езици, което определя големия му обхват и достигането му до повече хора. На трето място, съществува лесен достъп до списанието, тъй като се разпространява директно в Интернет. На четвърто място, този тип информационни продукти са част от по-широки тенденции в световен мащаб – адаптирането на терористичните групировки към новата виртуална среда.

В едно от основните си измерения, съвременният тероризъм е комуникационен акт, имащ за цел разпространяването на послания до разнообразни аудитории и като такъв той се адаптира към възможностите предоставяни от Интернет. Ето защо все по-значим фактор е използването на Интернет от Ислямска държава за постигане на непосредствено и мигновено въздействие върху различни аудитории. Dabiq e символ на адаптацията на Ислямска държава към новите медийни реалности и е израз на все по-голямото внимание, което организацията отделя на сблъсъка в информационната среда.

Списание Dabiq се списва от активисти на Ислямска държава. За първи път се появява в Интернет през юли 2014, като всеки нов брой излиза в рамките на един-два месеца. Към юли 2015 в Интернет са разпространени 9 броя. Големината на отделните броеве варира между 26 и 83 страници, като тенденцията е обемът му да нараства. В съдържателно отношение първият брой е запълнен предимно с въздействащи снимки, но постепенно във всеки следващ брой статиите се увеличават и делът на текста става все по-голям. Материалите се отнасят до военни сражения, пропаганда срещу враговете, представяне на живота в Ислямска държава (медицинско обслужване, инфраструктура и т.н.), политически и религиозни анализи. С други думи, обхватът на информацията включвана в списанието, е разнообразна и покрива широк диапазон от теми. Самото списание има въздействаща визия, като се акцентира на графичното оформление и ярките образи. Изключително силно се откроява професионалната и детайлна изработка на списанието.

Замисъл, цели и ефекти

Както стана дума по-рано, списанието се подготвя и оформя от представители на Ислямска държава. Dabiq представлява един от инструментите в по-широката пропагандна стратегия на организацията в Интернет.

Какво е посланието

Средствата, които се използват в изграждането на основните информационни съдържания, са разнообразни. Съставят се както материали, насочени към противника, имащи за цел да разпространяват страх, така и послания, целящи да радикализират привържениците на организацията и да демонстрират пред тях справедливата и кауза. Това се постига чрез препратки към Корана, използване на исторически примери, както и представяне на случки от близкото минало, свързани с насилие над сунитите в Сирия и Ирак. Основното послание, представено в списанието, е призив към мюсюлманите (сунити) да се присъединят и да защитят „възродения“ халифат. Като организацията се стреми да получи по-широка политическа и религиозна легитимност, представяйки себе си като основен защитник на Исляма и арабската-сунитска общност, като цяло. Обобщено казано, Ислямска държава е обединител и защитник на Арабския Халифат, който трябва да влезе в сблъсък с неверниците и да победи в една справедлива война.

Кои са аудиториите

Списанието се стреми да достигне до няколко основни аудитории: общностите, подкрепящи „халифата“ на Ислямска държава; потенциалните симпатизанти − местни и чуждестранни (диаспора) публики; членовете на Ислямска държава и близките и организации; медиите; противниците, които са широк кръг от държави, като най-често се визират САЩ и Западна Европа, но също така Иран, шиитската общност и кюрдите; обществата на противниците са също ключова целева група в стратегията на Ислямска държава.

Как и чрез какви канали се споделя посланието

Dabiq се разпространява чрез Интернет. Достъпът до него е лесен и свободен, тъй като списанието е прикачено в много форуми и сайтове. Достигането до по-широка аудитория е улеснено от специфичното адресиране, асинхронната комуникация и мултимедйините възможности, които са неизмени характеристики на новите медии.

Каква е целта на посланието

Чрез Dabiq Ислямска държава се опитва да реализира намеренията си в най-малко две направления. Първото е привличане на внимание и разпространение на страх сред „вражеската аудитория“. Това са всички, които не подкрепят каузата и делото на организацията. Целта е, чрез представяне на способностите на Ислямска държава и волята и за победа на всяка цена, да се въздейства върху аудиторията и да се демонстрира сила. Освен това, Ислямска държава се позиционира като защитник на мюсюлманите от американската и западната агресия и оправдава своите методи представяйки ги като реакция на вредите и униженията, нанесени на мюсюлманите. Оттук, в основна задача за организацията се превръща възстановяването на потъпканото достойнство на мюсюлманите.

Второто направление е радикализацията и набирането на нови членове и симпатизанти, които да се превърнат в част от „святото“ дело във възобновения „Халифат“. В списанието се поставя знак за равенство между Халифата и Ислямска държава. Налагането и възприемането на Ислямска държава като „новия халифат“ е сред основните пропаганди цели на организацията.

В много от материалите на списанието, чрез въздействащи образи и текстове, се демонстрира героизмът на воините на ИД; представят се каузата и мотивите на организацията и, защо делото и е праведно; врагът се критикува като се привеждат множество аргументи в защита на позицията на организацията срещу „неверниците“. Създателите на списанието използват комбинация от религиозни цитати и въздействащи текстове, създаващи една „друга реалност“, изпълнена с бъдещи героични битки в името на една висша кауза – Халифата и победата над „неверниците“.

В контекста на второто направление, Ислямска държава се стреми да отчужди младите мюсюлмани от другите общности, да ги привлече към себе си и да ги мотивира, като създава усещане за мисия. Dabiq призовава учени и хора с военна или друга експертиза да се присъединят към Ислямска държава и да и служат. Основната цел е да се мотивират мюсюлманите да се присъединят към новия Халифат и да отдадат живота си за него.

Всичко това се постига благодарение на възможността за специфично адресиране, графично оформление и прякото разпространение на подобни информационни съдържания. Използват се образи, снимки, символи и графично оформени текстове, целящи емоционално въздействие върху аудиториите. Списанието разказва историята на организацията, нейните цели, получаваната подкрепа, представят се резултати от военни сражения, демонстрира се сила, воля и неотстъпчивост. С други думи, Ислямска държава разбира и се възползва от особеностите на Мрежата и нейните възможности, за да постига пропаганден ефект и да разширява влиянието си.

Какъв е ефектът на посланието

Ефектите, които постига Dabiq, са различни за различните аудитории. За общностите, подкрепящи новия Халифат, списанието позволява да се поддържа връзка и да се следи развитието на борбата срещу „неверниците“. Така се постига радикализация на симпатизантите. Това става чрез статиите, които възхваляват загиналите войни (и превръщането им в мъченици), представят военни победи, въздействащи образи и емоционални текстове. По този начин Ислямска държава упражнява влияние върху последователите си и се стреми да разшири своята легитимност.

Списание Dabiq е възможност за Ислямска държава да осъществява комуникация със симпатизантите си извън територията, която контролира. На преден план излиза процесът на саморадикализация, създаване на чувство за принадлежност, мотивирането на отделни личности и вдъхновението им да станат част от организацията. Поради липсата на цензура и възможността за пряк достъп до списанието, Ислямска държава съумява да изложи своята гледна точка по достатъчно въздействащ начин. Dabiq създава подходящи условия за радикализиране, изграждане на усещане за общност и вдъхновение да се следва и защитава една висша цел – Халифата. Изданието е платформа за представяне на мнението, позицията и вижданията на организацията, като основната цел е да се привлекат нови последователи. Борбата за „сърцата и умовете на хората“ е водещ мотив и смисъл на списанието, а виртуалното пространство е основна среда на тази борба.

Чрез списването на Dabiq и директното му качване в Интернет, става възможно заобикалянето на цензурата на традиционните медии и прякото представяне на мотивите и позициите на организацията. От друга страна, копирането и отразяването на съдържание на Dabiq от традиционните медии, дава възможност на терористичната организация да постига по-ефективно своите комуникационни цели.

Други важни послания са тези към обществата и правителствата на противниците. Те съдържат заплахи, че организацията има достатъчно възможности да се противопостави на враговете си, както на своя територия, така и да нанесе щети на територията на врага. Търсеният ефект е да се създаде атмосфера на страх у противниците и да се внуши усещането за несигурност и непосредствена заплаха. Това, от своя страна, трябва да допринесе за всяването на съмнение във вражеското обществото относно правилността на провежданата правителствена политика, свързана с участието във военни конфликти.

От направения анализ могат да се изведат няколко основни извода. На първо място, съдържанието на списанието е насочено към различни аудитории – симпатизанти, вражеското общество, медиите и др. На второ място, графичното оформление и изработката е на изключително високо ниво. На трето място, основните цели, които Ислямска държава постига чрез Dabiq, са привличане на нови членове, пропаганда, разпространение на страх сред вражеските аудитории, пряко представяне на собствената гледна точка и др. На четвърто място, информационното съдържание на списанието получава отзвук в традиционните медии, което е доказателство за важното му значение. На пето място, Dabiq се опитва да бъде основен инструмент, обединяващ фактор, мотиватор и вдъхновител на по-широка подкрепа за новия Халифат.

 

* Преподавател в УНСС

{backbutton}

Необходимо ли е разделянето глобалната икономика на „сектори“, в чиито рамки да могат свободно да търгуват помежду си само сравнително еднородни икономики с приблизително еднакъв жизнен стандарт? Дали това би бил един по-добър от настоящия модел, при който се разчита основно свободният пазар да регулира икономическите отношения на глобално равнище? Настоящата статия се опитва да даде кратък отговор на този въпрос, като, според автора, той е по-скоро положителен. А изводът който следва от нея е, че прилагането на „неопротекционизма“, или ограничаването на свободната търговия, така че тя да се осъществява само между хомогенни региони, би могло да доведе до по-стабилен и устойчив модел на икономическо развитие.

Какво е „неопротекционизъм“

За целите на настоящата разработка, приемам неопротекционизма като понятие, характеризиращо политиката за защита на една развита икономика от конкуренцията на друга, която е развиваща се. Тоест, неопротекционизмът е своеобразен „огледален образ“ на класическия протекционизъм, при който защитата се осъществява в обратната посока, т.е. приема се, че изостаналата, неразвита икономика, следва да се защитава от външна конкуренция, докато набере сили, натрупа капитал и достигне необходимото технологично ниво и производителност, така че да може да се конкурира с вече развитите икономики. Неопротекционизмът разглежда обратната хипотеза – когато развитата икономика е застрашена от ерозия и (фактически) от връщане назад в икономическата си еволюция, поради конкуренцията от страна на неразвитата.

Основната идея на неопротекционизма е, че се намираме в нова икономическа ситуация, в която развиващите се държави започват да ерозират икономиките на развитите, като ги конкурират на база липсващи икономически елементи, които са част от благосъстоянието. Казано по-простичко, Китай (като неизчерпателен пример) превзема всички пазари, на базата на липсата на социални, здравни и прочие разходи, както и на по-малкото потребление на работната му ръка, което я прави по-евтина. Чисто икономически, този модел работи, но на практика представлява връщане на икономиката назад в еволюционния процес. Тоест,  развитите държави могат да възстановят своята икономика и производството си, но само ако се лишат от нещо вече постигнато, което е елемент на тяхната еволюция. Това очевидно е подход, който не може да бъде определен като рационален.

Проблемът произтича от обстоятелството, че развитите икономики са обременени с твърде много разходи, които реално не са оперативно необходими за производството на съответната стока. Това ги прави неконкурентни и те „потъват“ в условията на свободна конкуренция, т.е. ако пазарите са "отворени".

За доказателство на горната теза е разработен симулационен модел на хипотетична икономика с десет потребители, които са едновременно и производители. Всеки от тези субекти има външен конкурент, предлагащ същата стока на по-ниска цена. При промяна на режима на търговия (отворена-затворена) се анализира ефектът върху цялата система и върху доходите на всеки от десетте субекта. Данните съвсем еднозначно показват, че отворената икономика губи благосъстояние, спрямо хипотетичната автаркия. Но най-интересният момент от симулацията е хипотезата за „положителната външна търговия“. Моделът показва, че дори при т.нар. „положителна външна търговия“, благосъстоянието продължава да се „губи“. Този резултат от симулацията, на практика, влиза в противоречие с една от смятаните за почти неоспорими парадигми, а именно, че ако една страна има положително външнотърговско салдо, тя е на „печалба“ от свободната търговия и има повече полза, отколкото вреда от нея. Оказва се, че това не е точно така. Моделът демонстрира, че дори при „положително салдо“ е възможно една икономика да загуби благосъстояние, за сметка на друга, която е в състояние на автаркия. Основната причина е, че загубата от замяната на (условно казано) „един богат работник и потребител“ вътре в страната с „много по-беден работник и потребител“ извън нея, е по-голяма от хипотетичната печалба на положителното салдо. Тестването на модела показа, че едва при положително търговско салдо от 200% и повече конкретната икономика постига (макар и не напълно) стандарт, относително близък  до този на конкурентната и автаркия. Очевидно обаче идеята една страна да има три пъти по-голям износ от вноса е трудно изпълнима, с някои малки изключения. Което поставя въпроса, разумно ли е изобщо да се отварят пазарите между нееднородни икономики.

Симулационният модел е разработен в рамките на електронна таблица. Тъй като той не може да бъде представен в текстов вид, в рамките на настоящата статия са представени само няколко симулационни резултата. Авторът обаче е готов да представи файла с таблицата на всеки, който би искал да я анализира по-детайлно.

Симулационни резултати

За целите на настоящата публикация се разглеждат три различни сценария. Първият е при „балансирана търговия“. Вторият е при „доста добра“ външна търговия с положително салдо от порядъка на 50%. Третият пък е чисто теоретичен, „фантастичен“ вариант на външна търговия с 200%-но положително салдо. Поради очевидната липса на неоходимост не се разглежда вариант със силно негативна търговия. Като данни и показатели се ползват „брой стоки“ и „цена на стоките“. Условната цена на всяка стока в развитата икономика е 1 лв., а в развиващите се - 0,50 лв.

Във всички графики по абсцисата са показани „броят вносни стоки, допуснати до пазара“, а по ординатата - едновременно броят консумирани стоки, и доходът. Поради приетото предварително условие на 1 единица стока да съответства 1 единица пари (лв.), представянето на обща графика е съвместимо.

Балансираната търговия

Данните са, както следва:

Таблица на благосъстоянието при балансирана външна търговия:

Брой външни доставчици, допуснати на пазара

0

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

Средно потребление на всяка стока

1

0.9

0.8

0.7

0.6

0.5

0.4

0.3

0.2

0.1

0

Среден доход на глава от населението

10

8.55

7.2

5.95

4.8

3.75

2.8

1.95

1.2

0.55

0

Общ брой консумирани от местното население стоки

10

9

8

7

6

5

4

3

2

1

0

 

В графичен вид:

Очевидно, при най-логичния и глобално разпространен вариант, е налице загуба на благосъстояние.

Силно положителна външна търговия, при която износът надвишава вноса с 50%

Данните са както следва:

Таблица на благосъстоянието при 50% положителна външна търговия:

Брой външни доставчици, допуснати на пазара

0

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

Средно потребление на всяка стока

1

0.923684211

0.844444444

0.761764706

0.675

0.583333333

0.485714286

0.380769231

0.266666667

0.140909091

0

Среден доход на глава от населението

10

8.775

7.6

6.475

5.4

4.375

3.4

2.475

1.6

0.775

0

Общ брой консумирани от местното население стоки

10

9.236842105

8.444444444

7.617647059

6.75

5.833333333

4.857142857

3.807692308

2.666666667

1.409090909

0

 

В графичен вид:

Както се вижда, и при този доста оптимистичен сценарий, е налице загуба на благосъстояние.

Теоретичен „фантастичен“ вариант на външна търговия, при която износът надвишава вноса с 200%

Данните са, както следва:

Таблица на благосъстоянието при 200% положителна външна търговия:

Брой външни доставчици, допуснати на пазара

0

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

Средно потребление на всяка стока

1

0.994736842

0.977777778

0.947058824

0.9

0.833333333

0.742857143

0.623076923

0.466666667

0.263636364

0

Среден доход на глава от населението

10

9.45

8.8

8.05

7.2

6.25

5.2

4.05

2.8

1.45

0

Общ брой консумирани от местното население стоки

10

9.947368421

9.777777778

9.470588235

9

8.333333333

7.428571429

6.230769231

4.666666667

2.636363636

0

 

В графичен вид:

Очевидно, при този „фантастичен“ и нереалистичен вариант, загубата на благосъстояние става по-бавно и поне до определен момент резултатите са същите като при автаркията. В крайна сметка обаче, при твърде голямо „отваряне“ на пазара, отново се стига до същия краен за развитата икономика резултат.

В качеството на второ (отделно от симулацията) доказателство е разработен и математически модел, представящ приблизително същата философия и също потвърждаващ тезата на автора.

Математическият модел

Каква е разликата между дохода на един работник в развита държава и на един работник в развиваща се страна? Доходът на последния включва минималната, или близка до нея сума, съответстваща на труда, вложен за производството на условната стока А.

Доходът на работника в развитата дължава пък включва както този минимум (за производството на условната стока А), така и други разходи, несвързани пряко със стоката.Част от тези разходи са нормативно задължителни: социално и здравно осигуряване и т.н. Друга част са свързани със състоянието на трудовия пазар и на общото икономическо развитие. В дохода на работника в развитата държава е включен и ефектът от допълнителното търсене на услугите му, в резултат от по-високия общ жизнен стандарт. Подобен ефект е включен и в доходите на другите работници, произвеждащи други стоки – Б, В, Г и пр. Когато те (както и произвеждащият стоката А) имат по-висок доход, те консумират и повече услуги и стоки на другите работници, като именно това обуславя и по-високия доход на последните. Както и обратното.

В резултат на тези обстоятелства (нормативно обусловените допълнителни разходи и чисто пазарните, дължащи се на стандарта, разходи), цената на труда в развитата държава е по-висока, но в замяна са гарантирани допълнителни услуги и допълнително потребление. Тоест, може да твърди, че в развитите страни съществува своеобразно „задължително разширено потребление и производство“, гарантиращо продажбата на повече стоки и услуги от всеки вид, и съответно – по-високи доходи за работниците, които ги произвеждат. На свой ред, с тези доходи се финансира самото потребление.

Това „задължително разширено потребление“ се мотивира от различни фактори. Потреблението на здравни и социални услуги – в частта на финансирането им, е нормативно обусловено. Работникът няма избор. Той плаща тези вноски, а разходите за тях се добавят в себестойността на продукцията.

Различна е ситуацията в стоките и услугите, чието потребление не е законово обусловено. В този случай е налице „доброволно потребление“. То се дължи на два действащи съвместно фактора: наличието на доход, който да се харчи, и склонността на получателя на този доход да го харчи.

Тук може ясно да се види разликата между развитата и развиващата се държава. Във втората работникът не разполага с разширен доход, който да харчи и, съответно, не може да замени като потребител работника в развитата държава. Увеличението на дохода става постепенно като могат да минат години и дори десетилетия, преди работникът в развиващата се страна да разполага с дохода на този в развитата държава. Чисто хипотетично обаче, този проблем може да се реши с различни финансови инструменти. Например, с ускореното кредитиране на развиващата се икономика, което временно да създаде по-високи доходи, така че като започне харченето им, самата икономика да заработи на по-високо ниво на доходи и разходи.

В този случай ограничаващ остава само вторият фактор – склонността на получателя на дохода да го харчи. Това е по-важният ограничаващ фактор, защото не може да бъде адресиран с помощта на финансови или обществено-политически инструменти. Става дума за психологическа нагласа, за установен стереотип и начин на живот, които също като дохода се променят бавно, по естествен път, като липсват доказани и изпитани методи за бърза промяна.

Високото ниво на потребление в развитите държави е резултат от десетилетни, а в някои случаи – вековни процеси. То е резултат също на добре действащи социални системи (посочени по-горе като финансирани нормативно). Тези процеси, както и социалните системи, създават среда, в която работникът не само разполага с текущ доход, но и е достатъчно уверен за бъдещите си доходи. Включително в ситуация, когато загуби работата си и дълго време не може да намери нова. Тази увереност е много труден за постигане „ресурс“, който няма как бързо да се създаде в една нова икономика, или да се замести с нещо друго. Така, дори в новата икономика по някакъв начин да се премахне първият ограничаващ фактор – липсата на доход, остава да действа вторият. Съответно – работникът, дори да има доход, не го харчи. Тоест, работниците не генерират помежду си онова специфично за развитите икономики „допълнително търсене“, което да увеличи доходите на всички.

Под думата „харчи“ следва да се разбира всяко приложение на дохода, включително спестяването. Натрупването на спестявания и инвестирането им, би могло да създаде допълнително търсене и да компенсира предпазливостта на работника. Липсата на доверие обаче води до два ограничаващи фактора:

- По-висок дял на спестяванията в „замразен вид“ – в брой, в злато, заровени някъде и пр.

- По-висока предпазливост на спестовно-набиращите институции. В по-слабо развитата икономика, не само работниците, но и банкерите, са по-предпазливи. Инвестират по-бавно и с повече гаранции и изискват по-висока възвращаемост. Съответно, генерира се по-малко „допълнително търсене“.

Какво обаче се случва, когато, поради липсата на сериозни протекционистични бариери, един развит и един неразвит пазар се слеят в едно цяло?

Тъй като пазарът е общ, а стоките са едни и същи, поведението на потребителите  води до насочване на потреблението им към по-евтината от тях. Тоест към стоката, в която ги няма както нормативно задължителните разходи, така и доброволните допълнителни разходи, в резултат от по-високия стандарт. Така се стимулира търсенето на стоката на работника от развиващата се страна, за сметка на спада в търсенето на по-скъпата стока на работника от развитата държава. По този начин обаче се губи и доходът му, т.е. неговото потребление на други стоки, произведени от другите работници в развитата страна – Б, В, Г и пр. В резултат намаляват както техните доходи, така и приходите в социалните системи. Тоест, налице е краткосрочна икономия на разходи на самия потребител, но в дългосрочен план той търпи загуби от спада на потреблението на собствената му стока.

Ако същото правило се приложи към по-голям брой стоки, или към икономиката, като  цяло, резултатът би бил фактическото връщане на развитата икономика към по-ранен етап от развитието и, т.е. към етап, в който потребителите са имали по-нисък доход и са създавали по-ниско допълнително доброволно и допълнително нормативно обусловено, потребление. Ако пък процесът на ерозия продължи, това би довело до промяна в мисленето на работниците в развитите държави в посока към по-голяма несигурност и по-голяма предпазливост (т.е. по-малка склонност към харчене). В психологията има един принцип, че доверието се губи много по-бързо, отколкото се изгражда. Тоест, ако работниците в развитите държави се почувстват несигурни и застрашени, те могат за броени години да загубят доверието, създадено у тях в резултат на десетилетия усилия и натрупване. Когато това се случи, те ще се превърнат в работници от предно поколение – харчещи по-малко, и генериращи по-малки допълнителни доходи на всеки друг, включително на самите себе си.

И така, какъв е резултатът от сливането на развитата и неразвитата (развиващата се) икономика? Получава се чисто икономическо преливане на търсенето в полза на стоките на неразвитата държава, тъй като в тяхната стойност се съдържат само разходите по самото им производство и нищо друго. Това намалява потреблението на стоки в развитата икономика, ерозира социалните и системи и, паралелно с това, намалява доходите в развитата икономика, както и доверието в нея и склонността към харчене. Ситуацията може допълнително да се влоши, ако в резултат от обедняващите социални системи, започне да се провежда политика на сурови икономии на публични средства и „орязване“ на социални права. Това допълнително би ерозирало доверието в бъдещето и сигурността за работника, което пък ще го направи по-предпазлив. Доколкото обаче социалните системи се издържат от самите работници, тяхното свиване става неизбежно, при намаляване доходите на работниците. Те могат временно, но не и постоянно, да бъдат поддържани с някакъв вид заеми. На определен етап все ще се стигне до политика на сурови икономии, т.е. до разрушаване на една от опорите на феномена „вяра“ („доверие“) в бъдещето.

С времето, развитата икономика би трябвало да постигне ново равновесие, но вече на по-ниско ниво. Тоест, на практика, ще станем свидетели на „връщане“ на икономическата еволюция (т.е. на икономическа деволюция) с години или десетилетия назад. Към времето, когато стоката е била само своята себестойност и, когато не е имало социални системи и допълнително доброволно търсене.

Представяне на тезата чрез математически зависимости

Да предположим, че са налице две отделни автаркии – развита и развиваща се. Те произвеждат и се издържат от три идентични като качество и цени стоки – А, Б и В, произвеждани от трима работници, цената на чиито труд е съответно: Ра, Рб и Рв. Развитата икономика има социална система, както и по-голяма чисто пазарна склонност към потребление, която добавя 50% към стойността на всяка стока, но и осигурява допълнително потребление с така гарантирания доход. В резултат от наличието на социалната система, но и на други фактори – еволюция, сигурност в бъдещето и пр., при работниците в развитата икономика има по-голямо търсене на стоки от тези в развиващата се, което чисто пазарно увеличава цената с още 50% върху базовата стойност, а търсенето - също с 50%.

Много е важно да се уточни взаимовръзката между тези два фактора. Наличието на социална система и на други фактори, води до допълнително потребление и производство. При липсата на социална система и на другите фактори, допълнителното потребление и производство също липсват. Важно е тази връзка да се изясни, защото в модела има компонент, наречен „цена“ на социалната система. Тоест, реално работещите плащат тази „цена“, но в замяна на това и собственото им поведение, и общата икономическа среда се променят така, че икономиката да има по-голям оборот и да генерира повече блага, включително „на глава от населението“.

Това увеличаване на търсенето, в ситуация с фиксирано количество пари, се представя като ускорен паричен оборот, т.е. с коефициент k=1,5. Заради по-голямото доверие, наличието на социална система и сигурност, в развитата държава парите се харчат по-лесно, което увеличава скоростта на самия паричен оборот. Това пък поражда инфлационен ефект (по-скъпа с 50% стока и по-висок доход за работника), както и ефект на увеличено производство и търсене (другите 50%).

За целите на настоящия анализ, опростяваме системата до: трима работници (производителната част от обществото) и един пенсионер  (обобщен представител на непроизводителната социална система, която обаче осигурява мотивация и механизми за по-голям оборот в обществото). Тогава стойността на стоката А се образува както следва:

Ра + 0,5Pa + 0,5Ра = 2Ра

Работникът, произвеждащ стока А, получава доход 1,5Ра, а правителството (държавата)  получава доход 0,5Ра. И двата дохода се изразходват за стоки Б и В.

При стока Б и В се получава идентичен ефект:

Рб + 0,5Рб + 0,5Рб = 2Рб, като 1,5Рб са за работника, а 0,5Рб са за правителството.

Рв + 0,5Рв + 0,5Рв = 2Рв, като 1,5Рв са за работника, а 0,5Рв са за правителството.

Ако приемем Ра=Рб=Рв=1, то:

Първият работник произвежда две стоки А, получава за тях доход 3  и купува по 0,75 бройки от стоки Б и В

Вторият работник произвежда две стоки Б, получава за тях доход 3  и купува по 0,75 бройки от стоки А и В

Третият работник произвежда две стоки В, получава за тях доход 3  и купува по 0,75 бройки стоки А и Б

Държавата изразходва получените три единици за пенсионера като купува по 0,5 бройки от всяка стока

Следователно, в икономиката се създават и потребяват общо шест стоки – по две от всеки вид. Държавата получава своите три единици доход като 6*0,5. Тоест, всеки работник консумира средно по 1,5 единици стоки, а допълнително икономиката изхранва и 1 пенсионер с 0,5 единици стоки. С формула това може да се изрази така:

Кпп =  + , където, Кпп е количеството произведени и потребени стоки; Крi е количеството потребени чужди стоки (или произведени свои – те са равен брой) от работника „i“; Kgi е количеството потребени от държавата стоки от вида, произведен от работника „i”, а n е броят на работниците и стоките (в случая n=3)

За същия период от време обаче, се получава допълнителен оборот на всички стоки, в резултат от по-високата склонност към потребление, изразена в коефициента k=1,5. Това е „отплащането“ от страна на социалната система (представена тук като един, единствен пенсионер), за разходите, направени за нея. Благодарение наличието на социална система и сигурност, хората са склонни да харчат повече, което, приложено спрямо цялото общество, води до повишено потребление. То, от своя страна, създава нови доходи за същите хора. Тоест, общото количество произведени и потребени стоки Ко става:

Ко = k*Kпп = k* + )

Съответно, общото количество консумирани и произведени стоки в горния пример става:

Ко = 1,5* + = 1,5*6 = 9

Което означава, че всеки работник консумира средно по 2,25 единици стоки, като се издържат и пенсионери на стойност 0,75 единици.

Във втората автархия (т.е. в развиващата се държава) няма социална система, нито пък е налице допълнителна склонност към потребление. Цените на стоките там са, съответно, Ра = Рб = Рв = 1.

Първият работник произвежда две стоки А, получава за тях доход 2 и купува по една бройка от стоки Б и В

Вторият работник произвежда две стоки Б, получава за тях доход 2 и купува по 1 бройка от стоки А и В

Третият работник произвежда три стоки В, получава за тях доход 2 и купува по една бройка стоки А и Б

Следователно, в икономиката се създават и потребяват общо шест стоки – по две от всеки вид. В този тип (развиваща се)икономика пенсионери или други социални групи от подобен тип не влизат в сметките. k=1, съответно измерен в натурално изражение, т.е. продуктът на тази икономика се ограничава до шест единици стоки.

Очевидно разликите в k, и разликата между девет и шест единици стоки изразяват разликата в жизнения стандарт между двете икономики (развитата и развиващата се).

И така, какво се случва, когато двете икономики се слеят? Допускаме, че това става на стъпки и разглеждаме само първата от тях. Стока А се появява с цена 1 на развития пазар. Тогава Първият работник губи работата и дохода си, а Вторият и Третият започват да потребяват стока А от внос. Допускаме, че Първият работник започва да получава от държавата някакъв заместващ (компенсиращ) доход, равен на заплатата му. Така той продължава да купува стоките Б и В, с което гарантира дохода на Вторият и Третия работници. Тъй като цената на стока А вече е двойно по ниска, Вторият и Третият работник, съответно, купуват както следва (допускаме, че освободеният от по-ниската цена доход остава в същата стока, а ако се преразпредели, би се получил малко по-различен, но по принцип – същият ефект):

Вторият работник купува 1,5 единици от А и 0,75 единици от В

Третият работник купува 1,5 единици от А и 0,75 единици от Б

Първият работник (вече разчитащ на социални помощи) купува 0,75 единици от Б и 0,75 единици от В

Държавата отново харчи (за пенсионерите) три единици, с които купува по 0,5 единици от стоките Б и В, и една единица от стока А. Общият брой потребени стоки става осем. Тъй като в началния момент доверието не се променя,  k=1,5, което води до общо потребление в размер на дванайсет единици стоки.

Тоест налице е увеличаване на жизнения стандарт в развитата икономика, в резултат на вноса на по-евтини стоки. Източникът на доход на Първия работник обаче представлява не самата икономика, а някакъв страничен източник. Той получава от държавата две единици доход, а при допълнителния половин оборот (k=1,5) получава още една единица, т.е. правителството харчи общо три единици. Тези пари представляват своеобразен заем. Правителството обаче не разполага с източник от самата икономика, подобен на източника за „пенсионера“, от който да финансира Първия работник, затова трябва да го направи чрез заем. В същото време правителството не получава доход от продажбите на стока А, защото тя е вносна (от развиващата се икономика), и в цената и не са включени социални разходи. Правителството получава доход само от потреблението на стоки Б и В. Доходът му от тях е 0,5*4=2. В същото време то изразходва 3 за да поддържа своето ниво на разходи и да не влияе върху пазара (т.е. не намалява пенсията на пенсионера). Така се получава още една единица недостигащ доход, който също се финансира от заем. При допълнителния половин оборот (k=1,5), правителството ще получи още 1 единица доход, и ще трябва да направи 1,5 единици разход. Т.е. появяват се още 0,5 единици заем.

Така общото задлъжняване на правителството става: три единици, за да осигури доход на Първия работник, плюс 1,5 единици – за да се поддържат постоянните социални разходи (пенсии) при намалели приходи от стока А. Тоест, необходими са общо 4,5 единици заем за да се поддържа системата, да не се наруши доверието (т.е. да не се промени коефициентът k) и да се черпят „чисти“ облаги от увеличеното заради евтиния внос потребление.

Ако допуснем, че такъв заем е невъзможен дългосрочно, тогава подобна отворена система е обречена да бъде прогресивно декапитализирана до момента, в който Първият работник  не стане достатъчно конкурентен за да измести ценово вноса. Тоест, хипотетично цената на стоката А ще бъде: Ра = 1. Това означава, че стоката А вече не съдържа компонента „социални разходи“ и компонента на увеличение поради „допълнителното доброволно търсене“. Тоест, би трябвало да настъпят законодателни промени, премахващи социалните вноски, а Вторият и Третият работници да започнат да харчат по-предпазливо, така че да не създават допълнително търсене на стоката А.

В този случай обаче, от това следва, че: при отпадане на социалните разходи, ще се намали цената и на стоки Б и В, както и, че ако Първият работник няма необходимия доход, той (дори и да има желание) не може да поддържа „доброволното допълнително търсене“ на стоките Б и В. Следователно добавката в цената от доброволното търсене в тези две стоки също щe намалее, което пък ще доведе до спад на дохода на Втория и Третия работник. Ако пък се премахнат социалните вноски, ще се премахнат и разходите на държавата (за пенсии), съответно, ще спадне и това потребление.

Всички тези процеси ще повлияят върху склонността към харчене и ще намалят скоростта на оборот на парите. Т.е. k < 1,5 с тенденция към намаляване. В крайна сметка, системата би следвало да се уравновеси на нивото на развиващата се държава (общо производство – шест единици при k=1). Което пък означава, че развитата икономика се връща към по-ранен етап от развитието си.

Някои изводи

Очевидно основата теза за разрушаването на развитата от развиващата се икономика при сливането им, се опира на промяната на коефициента k, отразяващ по-бързия оборот на парите в икономиката. Тъй като въпросът с оборота на парите изобщо е отделен, влияе се и от други фактори и има друго значение, за да няма объркване, би следвало под k да се дефинира нещо друго. То е свързано с оборота на парите, но не е точно същото. Най-точното определение за k следва да е „коефициент на допълнително потребление, в резултат на икономическата еволюция“. Тоест, k отразява допълнителните ползи – под формата на производство и потребление, които се генерират в икономиката от историческото и развитие, натрупването на доверие и склонността на хората да са по-активни, когато са по-сигурни.

По същество, коефициентът отразява наличието на допълнително потребление в рамките на непроменено парично предлагане. Тоест, налице е не само инфлационен ефект (по-скъп труд и по-скъпи стоки), но и количествен ефект (повече потребени стоки).

Коефициентът може да се разложи на два под-коефициента – за задължително допълнително потребление (социалната система) и за доброволно потребление (личният избор на спокойния човек). Но за целите на тезата относно необходимостта от разделяне на глобалната търговия на сектори, това разлагане не е необходимо и може да стане обект на отделно изследване по друга тема.

За пълнота може да се посочи, че в рамките на настоящото изследване беше осъществено и неизчерпателно проучване на съотношението между БВП и количеството емитирани пари в няколко развити и няколко развиващи се държави. Данните от него показват, че при развитите икономики, това съотношение е средно между 2,5 и 3 пъти по-високо, отколкото при развиващите се. Тоест излиза, че с едно и също количество пари, развитите държави правят по-големи обороти и генерират по-голям БВП. Но, доколкото това е показател, свързан с общата скорост на обращение на парите, а там действат и други фактори, то не може да се ползва като безусловно доказателство. Ето защо, за целите на настоящото изследване, се ползва само като допълнително доказателство. Това е индиректен показател за наличието на допълнителен стандарт, в резултат от по-високата степен на развитие на конкретната икономика. Или с други думи, на стандарт, дължащ се на това, че парите се превъртат повече пъти, тоест, че същият брой хора купуват с тях повече на брой стоки и услуги, в рамките на константен период от време.

Настоящото изследване не засяга и въпроса за т.нар. „преход“ от по-високо към по-ниско ниво на развитие. Той се допуска като теоретично изпълним и водещ до някакъв вид деволюция на икономическата система. Но от обществено-политическа гледна точка, подобен процес е доста трудно изпълним, доколкото снижаването на жизненото равнище е крайно неприемлив и конфликтен процес, който може да провокира още по-вредни за икономиката последици. Като например граждански вълнения, революции, масова емиграция и т.н., способни да върнат икономиката дори не до нивото на развиващата се страна, която се разглежда като конкурент, а още по-надолу. Дори да се игнорират такива съпътстващи явления като „човешката трагедия“ и други от този род, в чисто икономически план подобни процеси на „даунгрейд“ са силно рискови и разрушителни. Става дума за вариант на тезата на Дж. М. Кейнс, че заплатите доста трудно вървят надолу, което пречи на класическите икономически механизми да сработят. Но това е отделен въпрос, заслужаващ и отделен подробен анализ.

Литература:

  1. Ricardo, David, On the Principles of Political Economy and Taxation, 1817.
  2. Chang,Ha-Joon, Bad Samaritans: The Myth of Free Trade and the Secret History of Capitalism, 2007.
  3. List, Georg Friedrich, The National System of Political Economy, 1841.
  4. PwC, The Future of Global Business Services, 2012.
  5. KPMG, Executive report: The State of Services & Outsourcing in 2014.
  6. Deloitte, Global Outsourcing and Insourcing Survey results, 2014.
  7. Working America, report, Sending Jobs Overseas: The Cost to America’s Economy and Working Families, 2010.
  8. Hira, Ron; Hira, Anil , Outsourcing America: The True Cost of Shipping Jobs Overseas and What Can Be Done About It, 2008.
  9. Roberts, Paul Craig, The Offshore Outsourcing of American Jobs: A Greater Threat Than Terrorism, 2013.

 

* Докторант в СУ „Св. Климент Охридски“

{backbutton}

Всяко мероприятие, провеждано от единствения субект на глобализацията в лицето на САЩ (като единствената на планетата свръхдържава), се планира системно и многоцелево. Ако основната цел е разширяване на американското влияние посредством засиленото военно и икономическо присъствие на Вашингтон в конкретен регион, тази цел поетапно се съпътства с реализацията на комплекс от допълващи я подцели. По правило, основни пречки пред налагането на чуждо влияние в дадена територия са стабилното местно управление, държавно регулираната икономика и етноконфесионалното разбирателство.

Световната политическа картина в началото на ХХІ век улесни провеждането на глобална политика чрез създаване на условия за управляван и (възможно) контролиран хаос в регионите, представляващи интерес за субекта-глобализатор. Неолибералната глобализация позволи на предварително обучени и добре подготвени извън дадена страна малки групи от населението да манипулират настроението на масите. Когато настъпи удобният момент, активистите се задействат по указание отвън и бива стартирана операция за „демократична промяна” на „недемократичното” до този момент управление. Първоначално, по подходящ повод, се създава недоволство сред гражданите (обикновено сред младото поколение като най-лесно манипулируемо). Впоследствие недоволството прераства в желание за смяна на местните корумпирани политици. Режимът пада и на власт идват не по-малко корумпирани политически марионетки, които обаче провеждат политиката на външните инициатори на промяната. Именно по този сценарий бяха осъществени досегашните и се подготвят нови „нежни”, „цветни”, „кадифени”, „пролетни”, „на чадърите” и т.н. революции в редица държави.

"Арабската пролет" като геополитическо мероприятие

Геополитическо мероприятие от подобен характер с разширени регионални измерения беше и така наречената „арабска пролет”. Нейните изпълнители си поставяха за цел разрушаването на и без това крехкото политическо, икономическо и конфесионално равновесие в Близкия Изток и Северна Африка. А за да я реализират се налагаше провокирането (в необходимата степен) на контролиран регионален хаос. В тези два региона това можеше да се постигне посредством нарушаване на вековното мирно съвместно съществуване на хора от различни религиозни общности в ключови държави като Египет, Ирак и Сирия. Управляващите режими в тях бяха основен фактор за поддържане на мира (включително религиозния) в Близкия Изток в продължение на десетилетия и затова трябваше да бъдат сменени, още повече, че авторитарният им характер създаваше необходимите предпоставки за това.

Резултатите от така очертания сценарий вече са налице. Желаният хаос беше постигнат посредством: въоръжена външна намеса под различни форми, създаване на условия за поява на нови терористични формирования и нарушаване на конфесионалното разбирателство. Последното се реализира с помощта на новосъздадени терористични формирования и използването на наемници, подложили на унищожение относително по-малката християнска общност. Започна масово преследване на християните. В Близкия Изток те станаха мишена на ислямистите, в други страни християните се преследват от индуистите и будистите. В своя доклад „Мъченици на 2011: книга за преследванията на християните в днешния ден” правозащитната организация Open Doors посочва последователите на Христовото учение като най-многобройната група жертви на преследвания по религиозни мотиви.

Както е известно, в исторически план Леванта е родното място на християнството и първите християнски общности са живели именно по тези места. Преди да се определят като християни, те се наричали "последователи", или хора на „Пътя”. Постепенно тези християни се разселват в Африка, Азия и Европа. Оттогава насам първите християнски общности са интегрална и важна съставна част на плуралистичните общества в Палестина, Ливан, Сирия, Ирак, Турция и Иран.

Развитието на събитията в засегнатите райони показа, че в резултат от "арабската пролет" бе нарушен формиралият се от векове етнически и религиозен баланс в Близкия Изток. Най-преследваната религиозна група в региона днес са християните, подложени на истински геноцид. Могат да се посочат множество примери на преследване, като загуба на работа, невъзможност за продължаване на образованието, арести заради религиозните им убеждения, изтезания и дори убийства. Освен в близкоизточния регион, сред страните, където преследванията на християните са ежедневна практика, са Еритрея, Нигерия, Индия, Малайзия, държавите от Магреб и др.

През 2013  Комисията по религиозните свободи към американския Конгрес отбеляза: "Налице е безпрецедентно по мащабите си бягство на християните от региона, което се засилва с всяка година. Християните са на път да изчезнат напълно от страни като Афганистан, Египет и Ирак". На свой ред, през ноември 2014, основателят на италианската католическа общност "Свети Егидий" Андреа Рикарди представи доклад от 800 страници, изготвен от многоброен екип специалисти. В него се подчертава, че в началото на ХХІ век 75% от насилията по религиозен признак са насочени срещу християните. Днес над 200 милиона християни не могат да практикуват религиозните си ритуали и да изразяват свободно своята вяра поради преследването, на което са подложени. Нетърпимоста към християните по света се илюстрира в доклада с богат нагледен материал - карти, графики и съобщения на очевидци.

Редовно доклади за нарушаване на правата на християните представят също Държавният департамент на САЩ, Федералната комисия по международна религиозна свобода (USCIRF), специалният докладчик в ООН по въпроса за свободата на съвестта и религията, Руската Православна църква и Ватикана. Това обаче не дава видим ефект. Системата за тотален контрол върху обществото стана удобен инструмент за реализацията на планираната от дълго време и добре обмислена кампания за изтласкване от обществения живот на всички, които са християни или се ръководят от християнските ценности.

Днес християнството е най-преследваната религия на планетата. Всяка година 100 хиляди християни биват убивани заради вярата им (по един на всеки пет минути). Целенасочена атака се провежда и срещу православното християнство в Източна Европа и Русия. Както ще видим по-долу, вече дори в Западна Европа, както и в традиционно католическата Латинска Америка, вярващите християни не се чувстват комфортно.

 

Интензивност на преследванията на християните по света

Интензивност на преследванията на християните по света

Легенда:
Изключително сурови
Сурови
Умерени
Сравнително леки
Източник: Open Doors

 

Гоненията срещу християните в Големия Близък Изток

Според мнозина експерти, именно присъствието на християните в Близкия Изток в продължение на столетия е подпомагало запазването и укрепването на традиционния цивилизационен ислям в региона, застрашен от радикалните течения в тази религия. Каква обаче е днес съдбата на християните и най-вече на православните в т.нар. Голям Близък Изток?

Ирак

Често сочат тази страна като своеобразен лакмус  и индикатор за съдбата на християните в целия Близък Изток. Преди американската инвазия в Ирак през 2003, броят на местните християни (една от най-старите християнски общности в света) надхвърляше 2 милиона души. Независимо от всичките му престъпления, Садам Хюсеин бе твърд гарант за сигурността на християните в държавата. Това обаче се промени след свалянето на диктатора. Непосредствено след старта на военните действия на „коалицията на желаещите” християните започнаха да напускат домовете и родните си места за да не станат жертва на репресии като "скрити привърженици на западните кръстоносци". Още тогава бягството им от страната беше съпроводено с насилия, убийства и заселване на обитаваните от тях райони със сектантски ислямски групи от шиити и сунити .

Днес християните, подобно на палестинските бегълци, са обект на преследване от различни групировки. Ислямистите обявиха християните за "законни жертви". Безброй християнски храмове са опожарени, а християни продължават да бъдат избивани, разпъвани на кръст и обезглавявани.

През 2009-2010 броят на иракските християни вече бе намалял до 300 хиляди като тенденцията е това да продължи. По-нови официални данни просто липсват. Не е ясно каква част от християнското население е напуснало Ирак след свалянето на Саддам. Според източници на църквата обаче, става дума за поне 75%.

Преди военните действия броят на християните в Мосул (вторият по големина град в Ирак) е бил около 100 хиляди, но още в началото на агресивните действия на т.нар. Ислямска държава (ИД) той спадна до 5 хиляди (твърди се, че в момента там няма нито един християнин). В този град ИД унищожи множество християнски храмове, сред които църква на хиляда и осемстотин години и католическия манастир Мар-Бенхам от ІV век.

В средата на 2014 британският „Гардиън“ разпространи официален документ на ИД с указания за действие в превзетите от групировката северни райони на Ирак. В него се обяснява при какви условия християните могат да останат да живеят в контролираните от ислямистите зони. Два дни след като превзе Мосул ИД издаде декрет, задължаващ християните да предадат неомъжените жени за секс-робини на джихадистите. Това се потвърждава и от Асирийската международна новинарска агенция. Като пример за подобни зверства Католическата информационна агенция на Ватикана (CAN) цитира историята на младата асирийка Мариам, която всеки ден е „женена“ насила и брутално изнасилвана в продължение на петнадесет дни от различни мъже, в резултат от което губи разсъдъка си.

Тези, които не искат да приемат исляма, се задължават да подпишат договор, известен в шариатското право като „иджма“. За да бъдат защитени на мюсюлманските територии, християните трябва да заплащат специален налог, наречен „джизие”. Ако искат да оцелеят, те трябва да плащат този данък в злато или да приемат исляма („Ако откажат ще бъдат предадени на меча”). Онези християни, които не пожелаха да се подчинят на ултиматума на ислямистите, получиха два дни за да напуснат пределите на „ислямския халифат”.

Минималният размер на данъка за немюсюлмани е 250 долара. Според Иракската комисия по правата на човека обаче, при сегашната обстановка в Ирак заработването на подобна сума е непостижимо. Затова християните масово започнаха да бягат от Мосул, търсейки спасение в северните части на Ирак. През юли 2014 в Мосул бяха останали едва 200 от тях. Според цитирания от телевизия "Ал-Арабия" патриарх на Халдейската католическа църква Луис Рафаел І Сако, за първи път в иракската история в Мосул вече няма християни.

Всички тези зверства се извършват на фона на мълчаливото съучастие на християнския Запад. Западните медии целенасочено крият цялата информация за чудовищните действия на ислямистите, попадащи в категорията на „престъпленията срещу човечеството”. При това, както посочва в „Телеграф“ американският историк Тим Стенли, гоненията срещу християните в Ирак не започват с появата на ИД, а още с идването на американските войски през 2003. Като едно от предположенията е, че това е част от реализацията на американо-израелски проект за преначертаване на картата в региона, за който още през 2006 писа американският геополитик Ралф Питърс в статията си „Кървави граници“, публикувана в Armed Forces Journal (виж статията на Питърс в бр.4/2006 на Геополитика - б.р.).

Антихристиянската кампания в Ирак определено бе провокирана от американската инвазия и окупация на страната. В същото време християните от Леванта и Ирак бяха пречка за американската подкрепа за Израел, Саудитска Арабия и терористичните антихристиянски военизирани формирования в региона. В продължение на години ливанските християни бяха свидетели на плановете палестинците да бъдат разселени в Ливан, заради нежеланието на Израел да се изтегли от окупираните палестински територии. Някои наблюдатели пък смятат, че следвайки съвместно разработен таен план САЩ и Израел провеждат политика, целяща елиминирането на християните от Ирак и Леванта.

Египет

В Египет също е налице масово незачитане на правата на християните. Идвайки на власт, салафитите и ислямистите от движението „Мюсюлмански братя” (най-радикални измежду които бяха представителите на партията Ан-Нур) веднага промениха светската конституция на страната и със своите действия я върнаха в епохата на Средновековието. От гледна точка на радикалните ислямисти, християните и юдеите не само че не могат да бъдат партньори в междуконфесионалния диалог, но и изобщо не се смятат за хора. Към това схващане се придържа в частност прословутата Ал Кайда, чиито връзки с "Мюсюлмански братя" не са тайна за никого.

Преди началото на "цветната революция" в Египет, местната християнска общност - коптите, наброяваше (по различни данни) между 6 и 8 милиона души, т.е. 8-9% от населението. Както е известно, тя възниква в Александрия през първото столетие от раждането на Христос, като повечето египетските копти са православни християни. Още в началото на "революцията" довела на власт "Мюсюлманските братя", около 100 000 копти-християни напуснаха родните си места. През септември 2012 десетки семейства от малката християнска общност на Синайския полуостров бяха прогонени терористи, свързани с Ал Каида, а немалко християни бяха убити от ислямистите.

По време на августовските вълнения през 2013, започнали след като армията взе властта в Египет и арестува президента-ислямист Мохамед Морси, радикалните му последователи само за четири дни разрушиха или опожариха 30 коптски православни църкви, 14 католически църкви и манастири, както и пет протестантски храма. Впрочем, и след военния преврат натискът върху коптската общност не секна, което поражда сериозни опасения за бъдещето на страната, тъй като именно коптите държат ключовите позиции в нейната финансова система.

Сирия

В продължение на десетилетия Сирия беше една от много малкото държави в Близкия Изток, където християнското малцинство се чувстваше сравнително сигурно. Тя беше своеобразен модел за мирно и хармонично съжителство на множество етнически и религиозни общности в този изключително сложен от конфесионална гледна точка регион.

До метежа срещу режима на Башар Асад в Сирия имаше около 4 милиона християни (12-15% от населението на страната). Днес обаче те са подложени на жестоки преследвания. Сирийските християни биват убивани, изнудвани и прогонвани от родните им места а домовете им – разрушавани. Мнозина от тях избягаха в Ливан, Турция или Европа.

Според политолога Аждар Куртов, с подкрепата си за войната срещу Башар Асад западните страни на практика са подписали смъртната присъда на християнството в Сирия. След началото на военните действия срещу правителството в Дамаск, враждата между конфесиите еволюира в непримирим антагонизъм, в резултат от което в момента се унищожава всичко свързано с християнството. Терористите палят православните храмове, избиват възрастни мъже, а също жени и деца. В някои завзети от тях градове те ликвидират дори активистите на различни християнските организации, опитващи се да доставят медицинско оборудване и храна.

Както посочва теологът Фарид Салман, докато в Ирак преди американската интервенция през 2003 отношенията между конфесиите са били по-скоро партньорски, в Сирия те винаги са имали хуманен и хуманитарен характер. Тази особеност дава основание да се очаква, че при евентуална победа на ислямистите в Сирия, сценарият с унищожаването на християнството там ще се повтори в много по-жесток вариант, отколкото това стана в Ирак. Едно фундаменталистко правителство ще разруши традициите на съвместно съществуване и уникалната религиозна хармония, характерни за тази страна. Подкрепяйки противниците на Башар Асад, САЩ и техните съюзници на практика подкрепят джихада срещу християнството.

Преди началото на войната в Сирия, в Хомс са живели 80 000 християни. След като градът беше превзет от ислямистите през пролетта на 2012 до октомври същата година в него не остана нито един християнин. На католическата Пасха през 2015 терористи от Ислямска държава взривиха църквата на Дева Мария в сирийското селище Тел-Насри. Това е петият разрушен храм в долината на река Хабур, където живеят асирийци, като преди това бяха унищожени църквите в Тел Хормуз,Тел Шамир, Ел-Агайбеш и Ел-Хауз.

Събитията в Сирия поставиха отново на дневен ред тенденцията за прочистване на Големия Близък Изток от християните. В същото време, според мнозина историци и политолози, тъкмо присъствието на християните в Сирия и Близкия изток е своеобразна гаранция за запазването и укрепването на традиционния цивилизационен ислям в региона. При победа на терористите всичко свързано с християнството и цялото християнско наследство на страната ще бъде унищожено, а след християнството тук могат да изчезнат и всички традиционни религии. Не са безпочвени опасенията, че падането на режима на Башар Асад ще постави началото на края на християнската цивилизация не само в Сирия, но и в целия Близък Изток. И всичко това се случва при мълчаливото съучастие на християнския Запад. Антихристиянските действия на ислямските радикали не се заклеймяват от американска страна, което навежда на мисълта, че целенасоченото елиминиране на християните в региона може би е част от политиката на Вашингтон за неговото "прекомпозиране".

Либия

Предупрежденията на редица авторитетни експерти , че след свалянето на Муамар Кадафи в Либия ще настъпи нестабилност и хаос, който ще засегнат целия регион на Северна Африка, не попречиха на плановете на САЩ за смяна на режима и премахване на управлявалият над четири десетилетия диктатор. Сега и за скептиците е ясно, че в плановете на вашингтонската администрация е влизала дестабилизацията както на целия Близък Изток, така и на Северна Африка. Неслучайно именно оттам започна и реализацията напроекта „Арабска пролет” (първо в Тунис и след това в Либия).

В Либия християните никога не са били подлагани на сериозни преследвания от режима на Кадафи. Сега там християните са сред най-малтретираните. От декември 2014 до януари 2015 са изчезнали най-малко 20 египетски копти, работещи в страната. По-късно активисти на Ислямска държава от Източна Либия разпространиха видеозаписи на тяхната екзекуция. Според етиопското правителство, либийските ислямисти са избили най-малко 28 етиопски християни, работещи на различни обекти в страната.

Преследванията срещу християните в други региони на света

Освен в Близкия Изток и Северна Африка, бъдещето на християните e застрашено и в много други африкански и азиатски държави. Като водещи в това отношение се сочат Северна Корея, Саудитска Арабия, Афганистан и Пакистан. В началото на 2013 се усилиха преследванията на християните в Танзания, Кения, Уганда, Нигерия, Еритрея, Сомалия, Малдивските острови, Малайзия, Йемен и страните от Магреба. Впрочем, списъкът съвсем не се изчерпва с тях. В него попадат общо 50 държави, където гоненията срещу християните започват да придобиват мащабите, характерни за арабския свят след началото там на вълната от "цветни революции". Над 200 000 християни например са напуснали Мали след опита за ислямистки преврат през 2012. В страната също бяха унищожени немалко християнски храмове.

Хиляди християни бяха принудени да напуснат Етиопия, като последица от вълненията сред местната мюсюлманска общност след като християнин беше обвинен в оскверняване на Корана. Бяха унищожени над 50 църкви, а десетки домове на християни в страната бяха изгорени. От 2008 в Малдивите конституцията забранява на немюсюлмани да получават гражданство. Там по закон са забранени християнските богослужения и публичното използване на кръстове и икони.

През май 2013 в Танзания, по време на неделна служба, беше взривена християнската църква в град Аруша като десетки хора бяха убити. В Индонезия от януари 1999 до януари 2001 бяха убити над 5 хиляди християни, а повече от 250 хиляди напуснаха домовете си, за да се спасят от онези, които им поставиха условието "ислям или смърт".

Само от началото на 2013 досега в Нигерия са убити повече от 800 християни. Още през 1966, в резултат от племенни и религиозни сблъсъци в тази страна загиват между 50 хиляди и 100 хиляди християни, което води до най-кръвопролитната гражданска война от втората половина на ХХ век, чиито жертви станаха 3 милиона души - главно християни.

Християните в Пакистан се оплакват от злоупотребите със закона и нарастващия брой на процесите против тях за "оскърбяване на исляма". В Саудитска Арабия християните са принудени да крият вярата си, поради опасност от смъртно наказание. Християнското малцинство в Турция се оплаква от дискриминация, когато става въпрос за съхраняване на собствената религиозна култура и възстановяване на православните храмове. В Узбекистан на християните е забранено да притежават Библията в домовете си.

На особено тежки преследвания са подложени малцината останали християни в Афганистан. Макар че там официално има свобода на вероизповеданията, още през 2011 талибаните обявиха война на изтребление на всички християни.

От 350-милионното население на Северна Африка и Близкия Изток почти 20 милиона изповядват християнството. Изправени пред смъртна опасност обаче, повечето от тях предпочитат да се изселят и християнството там изглежда обречено да изчезне. Впрочем, днес християните бягат не само от региона на Близкия Изток. Те започват да напускат африкански и дори европейски държави, където има мюсюлманско мнозинство. Така, заради дискриминацияна и ислямизацията християните напускат дори европейска Босна. През 2014 в тази страна са останали около 440 000 католици, т.е. два пъти по-малко от времето преди разпадането на Югославия преди четвърт век.

През последните години ескалацията на насилието и гоненията на християните в Северна Африка и Близкия Изток придобиват масов и системен характер. Може да се очаква, че с времето тази тенденция само ще се засилва. Поради тежкото икономическо състояние в което е обречен да изпадне регионът, управляващите със сигурност ще се опитат да посочат "вътрешния враг" в лицето на християните.

Дехристиянизацията на Запада

Както е известно, когато се обсъждаше приемането на Конституция на ЕС съвсем сериозно беше дискутиран въпросът, да присъства ли в нея думата Бог. В крайна сметка бе решено, че тя не трябва да се упоменава. Това поведение на европейските висши политици и държавници е логично следствие от ускорения процес на секуларизация и "дехристиянизация" на Стария континент. Сегашният проблем с радикализацията на непрекъснато разрастващата се мюсюлманска общност в Европа е свързан с провала на мултикултурния проект, възприет от значителна част от европейския елит. Впрочем, през последните години мнозина от принадлежащите към него открито признават това. Така, през февруари 2011 британският премиер Дейвид Камерън фактически се обяви против общоевропейската политика на мултикултурализъм. В речта си на ежегодната Мюнхенска конференция за сигурност той очерта заплахите, породени от мултикултурализма и препоръча отказ от пасивната толерантност, призовавайки за по-активно отстояване на западните ценности.

По рано провалът на мултикултурния модел беше признат, по един или друг начин, от канцлера на Германия Ангела Меркел и тогавашния френски президент Никола Саркози. Въпреки това в нито една държава от ЕС не бяха предприети реални действия за промяната му. В резултат, ситуацията продължава да се влошава. Както посочва авторът на бестселъра "Джамията "Парижката Света Богородица" 2048 година" Елена Чудинова: „над половин век тази идеология (т.е. мултикултурализмът) властва в европейските умове, и в резултат доведе до изключително сложни проблеми, които обаче трябва да бъдат решени по един или друг начин. Във всеки случай европейските политици следва да се престанат да си заравят главата в пясъка, твърдейки, че на континента няма религиозно противопоставяне”.

В началото на 2014, в своето изследване „Световен индекс на преследванията”, правозащитната организация Open Doors предупреди, че християните са подложени на преследване дори в самата Европа. Журналисти, медицински сестри и стюардеси се натъкват на забрани да носят кръст. Все повече са случаите, когато на християните се забранява да говорят за своята вяра, особено в присъствието на изповядващи други религии. Все по-често се налага въпроси, свързани с християнството, да бъдат решавани от Европейският съд по правата на човека. Такива са случаите, когато Страсбург застана на страната на италианското правителство в спора, дали разпятието да присъства в класните стаи на учениците, или когато одобри забраната в Австрия да се показва филм, оскърбяващ Католическата църква

Днес мнозина водещи европейски политици не изпитват притеснение, отказвайки се от духовните си корени, да приемат закони, противоречащи на християнските принципи и ценности, да забраняват провеждането на масови празници с използването на традиционните християнски атрибути или да заменят традиционното вероучение с различни форми на сектанство. Така през 2013 Върховният съд на Великобритания официално призна „сциентологията“ (scientology) за една от световните религии. Внушава се, че християнството е заплаха за "евроинтеграцията", защото противоречи на "новите европейски ценности".

От години официалните правителствени среди на Запад толерират всякакви форми на дегенерация под мотото за „приемане на различните”. В медиите постоянно се води мощна пропагандна кампания в защита правата на сексуалните малцинства и търпимост към „другостта”, като в същото време вярващите християни биват осмивани и подлагани на остракизъм. В името на погрешно интерпретираната "толерантност" и "политическа коректност" активно практикуващите религията си християни биват изтласквани от всички обществени сфери -  училищата, армията, административните органи.

На този фон (и напук на твърденията на управляващите) взаимната неприязън между християни и мюсюлмани прогресивно нараства. Голяма част от исканията за премахване на християнските атрибути идват именно от имигрантските мюсюлмански общности, които все по-активно се опитват да наложат на дехристиянизирания Запад собствените си морално-религиозни ценности и мироглед. Все по-честа практика в много държави от ЕС е християнските храмове и светини да се продават, оскверняват и дори унищожават.

Радикалните ислямисти от средите на имигрантската общност под най-различни форми атакуват западните ценности и начина на живот на европейците. Те например настояват пред властите за узаконяване на държавно ниво на нормите на шариата.

Вече стана практика в навечерието на католическото Рождество в редица европейски държави да избухват скандали относно начина на празнуването му. Със съгласието на местната или централната власт в различни държави от ЕС на обществени места вече не се поставят задължителните атрибути на празника – елхата и фигурите на Светото семейство. В някои западноевропейски страни, в деня на Рождество, започнаха да организират празници, водещи началото си от езически култове и суеверия: поклонения на влъхви, на вещицата Бефана (в Италия) и т. н. Напоследък тези езически инвенции се пропагандират съвсем открито.

Според редица експерти, случващото се в Европа е закономерно следствие от заложените мини на мултикултурализма. Събитията предупреждават за бъдещи идеологически, демографски и културни промени в континента. Общото мнение на специалистите по тези въпроси е, че с нарастване броя на имигрантите те ще започнат да асимилират европейците. Многобройни са примерите, потвърждаващи подобни опасения. Ето само някои от тях.

Във Великобритания има случаи на уволнения за носене на християнски кръстчета, налице е и пряка връзка между положителната позиция на правителството към "еднополовите бракове" и началото на активни преследвания срещу християните. В края на март 2015 бившият архиепискор на Кентърбъри (който е глава на Англиканската църква) лорд Джордж Кери обвини правителството на Дейвид Камерън, че принуждава християните да се чувстват нежелани в обществото.

През 2013 ръководството на една от най-големите британски търговски вериги "Маркс и Спенсър" (M&S) разреши на служителите си мюсюлмани да не обработват чековете на клиенти за покупки на свинско месо и спиртни напитки по религиозни съображения. След разразилия се скандал от страна на клиентите, фирмата премести тези касиери да продават сладкарски продукти.

За Рождество Христово гражданите на Великобритания бяха поздравени по телевизията от... мюсюлманка с фередже! От 1998 насам общинските съвети в някои английски градове, като например Бирмингам, се опитват да преименуват Рождество Христово в "уинтървал" (т.е. "зимен интервал"). Междувременно, по улиците на Лондон се появиха „шариатски патрули” от групи мюсюлмани, охраняващи принципите на своята религиозна нравственост от лондончаните и туристите. Хората биват предупреждавани, че се намират на "територията на исляма", където се забранява пиенето на бира, носенето на къси поли или панталони и т.н. Радикални членове на групировката „Ал-Муджахирун” ескортират туристическите автобуси в лондонския район Брик Лейн и заплашват с наказание собствениците на местните барове и магазини, които продават алкохол.

От началото на 2013 във Франция започна разрушаване на християнски храмове под предлог, че липсват пари за тяхното поддържане. Пак тогава президентът Франсоа Оланд създаде специална агенция, която да следи спазването на принципа за отделяне на Църквата от държавата. Тази поредна атака срещу църквата във Франция съвпадна и с премахването на понятията "баща" и "майка" в официалните документи, както и с масовите демонстрации срещу узаконяването на "еднополовите бракове".

По този повод, на специална пресконференция, вътрешният министър Мануел Валс съобщи за предстоящи репресивни мерки срещу "религиозни екстремисти", визирайки обаче не ислямистите, а групите Civitas и "Обществото на свети Пий Х", обединяващи френски католици-традиционалисти, които не признават решенията на Втория (икуменически) Ватикански събор.

Междувременно, в градове като Париж, Марсилия и Лион представителите на коренното френско население вече избягват да влизат в предградията, населени предимно с мюсюлмани, защото рискуват да бъдат ограбени или пребити. През октомври 2012, със заплахи, че ще бъдат убити, от пазара в туристическия град Ним (Южна Франция) бяха прогонени продавачите на вино и свинско месо.

В Германия се планира да бъдат закрити и трансформирани в ресторанти, банки и търговски помещения около 700 християнски църкви. В Белгия и Холандия, при разглеждане на граждански дела вече се използват някои закони на ислямското право. През ноември 2013 водеща норвежка телевизионна журналистка беше уволнена от работодателите си защото се е явила на работа с кръст и отказала да го свали.

В Италия беше направен опит да се издейства съдебна забрана за поставяне на разпятия в училищата, който на първа инстанция се оказа успешен (по-късно същият съд взе обратно решение). Общинският съвет на Болоня пък разреши в скулптурната композиция за Рождество Христово, издигната на площада пред кметството, да бъде включена фигура на порно-звездата Моана Поци, а статуята на Света Богородица да бъде „облечена“ в къса пола и с обувки на високи токчета.

В Косово и Метохия завинаги са загубени над 200 уникални православни църкви, но никой не говори за това, докато сърбите непрекъснато биват обвинявани в насилие срещу мюсюлманското население. В Турция планират световно известният музей „Света София“ (построена като православна имперска катедрала през VI век) да стане отново действаща джамия.

В Белгия, където мюсюлманските екстремисти открито заплашват в скоро време да изхвърлят коренните белгийци от пределите на кралството, кметството на Брюксел, съвсем в духа на прословутата „политическа коректност“, преименува традиционния градски „Рождественски пазар” в „Зимни удоволствия”. В Испания пък ръководството на мадридския футболен клуб „Реал” шокира феновете на отбора с решението си да премахне от неговата емблема кръста, който от 1920 насам символизира покровителството на краля.

Ако ислямизацията на Европа продължи със сегашните темпове, рано или късно тя ще бъде тотално „дехристиянизирана“. Впрочем, всички признаци за това са налице и днес. Очевидно, европейското общество е поставено пред дилемата – защита на вековните християнски традиции или постепенната и необратима ислямизация на континента. Прогнозите сочат, че след двайсет години демографската ситуация в целия ЕС ще започне да се променя все по-бързо. По предварителни изчисления, към 2025 в ЕС ще живеят около 40 милиона мюсюлмани. В близките години във Великобритания броят на новородените с мюсюлмански имена ще надхвърли тези с християнски. В някои части на страната джамиите вече са повече от църквите.

Масираната атака срещу християнството се осъществява не само в Западна Европа, но и в САЩ, където вече на много места е наложена забрана за празнуването на Рождество Христово и другите християнски празници. В Щатите е забранено както споменаването на Рождеството, така и показването на християнски символи по време на празника. Например, надписът "Честито Рождество Христово!" беше премахнат от ежегодното шествие в Денвър - затова пък в него участваха танцьорки на кючек и голяма група хора с „нетрадиционна сексуална ориентация“.

В същото време, според последния доклад на The Pew Forum on Religion & Public Life, за първи път в цялата история на САЩ броят на практикуващите религията си християни е паднал под 50% от цялото население на страната. Паралелно се развива обратният процес: увеличава се броят на радикалните противници на християнската религия (далеч не всички от тях са мюсюлмани). През 2012 администрацията на редица училища в САЩ забрани да се използват думите "Всевишен", "Бог", "Рождество" и т. н. Преразглеждат се учебните програми, а от учебниците се изхвърлят пасажите с „религиозен характер“.

В тази връзка през 2009 Руската Православна църква предложи в международната правна практика на ООН, наред с термините „расизъм“ и „антисемитизъм“, да бъде включено и понятието „християнофобия“, вина за която, според църквата, има мощният процес на секуларизация, в резултат от който в Европа се правят опити за окончателното премахване на традиционната за континента религия от обществения живот. Друга основна причина е отказът от християнските нравствени ценности и опитите те да се заменят с някакви нови морални норми. Според експертите, ако християнофобията не бъде спряна днес, утре християните ще присъстват само в учебниците по история, а ХХI век ще се окаже не само последния в християнската история, но и ще ознаменува залеза на една цяла цивилизация.

Кой печели от дестабилизацията и хаоса

Премахването на стабилните „авторитарни“ режими в регионите на Близкия Изток, Северна Африка и някои азиатски държави е в синхрон с американската геополитика на контролиран хаос. За тази цел, с помощта на инспирираните в немалка степен отвън граждански вълнения под формата на „нежни”, „цветни” и други подобни „революции”, се въвличат стари и се създават нови местни терористични формирования, които бързо се интегрират в структурите на организирания международен тероризъм. Защитаваната от американския президент теза, че свалянето на режима на Башар Асад в Сирия представлява „жизнено важен” интерес за САЩ може да се разглежда единствено в контекста на политиката за дестабилизация на региона, която следва „самотната суперсила“.

Освен за провокирането на хаос в цели региони, терористите се използват за унищожаването на християнските общности и хилядолетната култура по тези места. Американската подкрепа за антиправителствените сили в действията им срещу сирийските християни по време на войната срещу режима на Асад отново постави на дневен ред темата за прочистването на Големия Близък Изток от последователите на Исус. В този контекст не изглежда пресилено твърдението, че носителят на Нобелова награда за мир и сегашен президент на САЩ Барак Обама играе ключова роля в провежданата от САЩ политика на унищожаване на християнските малцинства в Близкия Изток. За съжаление, със своето мълчание и игнорирането на очевидни факти, Европа на практика е съучастник във всичко това.

Друг резултат от политиката на дестабилизация и дехристиянизация на региона е нарастване на бежанските потоци към Европа, което пък поражда огромни и вероятно нерешими икономически, етнически и конфесионални проблеми в ЕС. Впрочем, още навремето италианският външен министър Франко Фратини предупреди, че след свалянето на Кадафи около 350 000 бежанци от Либия могат да се опитат да достигнат Стария континент.  Сега виждаме, че това опасение не е било безпочвено. Само че, още преди Фратини, подобни предупреждения отправиха мнозина експерти и те също не бяха взети под внимание. Но, ако САЩ биха имали полза от подобно „Ново преселение на народите” или поне то не ги застрашава пряко, за Европа това е неразрешим проблем. Тогава защо Брюксел съдейства на Вашингтон? Или става дума за обща „евроатлантическа стратегия“ на транснационалните корпорации, целящи да сложат ръка върху природните ресурси в обзетите от хаос региони?

Напоследък все по-често се изказват съмнения, че имиграционните потоци се стимулират умишлено като става дума за целенасочено провеждана политика, довела до превръщането на трафика на хора в изключително доходен бизнес. Ако наистина е така, кой стои зад всичко това?

Впрочем, не по-малко интересен е и един друг въпрос. Кое гарантира, че съзнателно провокираният хаос може да бъде ефективно контролиран? Прекалено много факти сочат, че светът навлиза в исторически етап на многопосочна радикализация. Някои прогнозират вълна от религиозни войни. Западните стратези могат да допуснат сериозна грешка, пренебрегвайки силата на религиозния фактор в геополитиката. Възможно е, създателите на хаоса и дестабилизацията да продължават да подценяват силата на идейната мотивация. А най-силната идея е онази, поставена на религиозна основа. Съпротивата, почиваща на подобна мотивация, се оказва изключително трудно преодолима, освен с физическото унищожаване на противника. Това ли е целта?

 

Източници:

1. Юрий Табак, http://www.pravoslavie.ru/smi/66814.htm

2. Елена Чудинова, Джамията "Парижката Света Богородица" 2048, С. 2013.

3. http:// http://www.strategic-culture.org/news/2014/07/30/wiping-out-christians-syria-iraq-remap-mid-east-prerequisite-clash-civilizations-i.html

4. Government Policy Leading to Persecution of Christians http://www.washingtonsblog.com/2012/08/u-s-government-is-prosecuting-christians.html

5. Nikolai Bobkin, http://www.strategic-culture.org/news/2013/09/02/obama-and-his-war-against-middle-east-christians.html

6. http://islamreview.ru/politics/hristianstvo-ili-islam-cto-vyberet-evropa/

7. http://news.rambler.ru/22860316/

8. http://rus.ruvr.ru/2011/11/17/60529411/
https://sites.google.com/site/demokraturailidictatura/s-ogn-imec/vseki-5-minuti-ubivat-hristianin-zaradi-varata-mu

9. http://rus.ruvr.ru/2013_01_14

10. htpp://rus.ruvr.ru/2013_09_04/Unictoshenie-hristianstva-kak-venec-arabskoj-vesni-2964/

11. http://utroruse.com/article/316861/#ixzz3dhORNsxA

12. http://www.fondsp.org/news/read/article/393921

13. https://www.google.bg/?gws_rd=ssl

 

* Преподавател в УниБИТ, член на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

Темата за евразийското геоикономическо пространство е тясно свързана с текущата геополитическа и геоикономическа ситуация в света. Сложността и противоречивостта (както във всеки процес с подобни мащаби) на формиращото се евразийско пространство трудно могат да се разберат, ако не се отчетат, проследят и анализират редица процеси и явления от различно естество, характеризиращи развитието на глобалния свят в началото на новото столетие. Някои от тезите в настоящата статия могат да прозвучат стряскащо, но ми се струва, че е по-добре еx-ante (т.е. предварително) да се алармира общественото мнение за редица предсказуеми или непредсказуеми рискове, произтичащи от съвременната геополитическа ситуация и действията на водещите субекти/държави в света. Тези опасения и исторически аналогии с минали периоди са свързани основно именно с формиращото се евразийско пространство и затова произтичащите последици и противоречиви процеси, ако не бъдат спрени или поне регулирани по подходящ начин, могат да доведат до мащабни регионални, а вероятно и глобални "горещи" конфликти.

По редица признаци и симптоми, сегашният период от човешката история доста напомня на тези непосредствено преди началото на Първата и Втората световни войни. Естествено, аналогията не е пълна и е донякъде формално-абстрактна, но истината е, че подобни прилики действително съществуват, макар че днес те имат други качествени характеристики, произтичащи от спецификата на новото време.

След края на студената война (впрочем, налице са достатъчно доказателства , че тя изобщо не е приключвала, а просто е придобила нови форми и измерения) в Европа и някои други части на света беше осъществено грандиозно геополитическо преструктуриране в мащаби непознати от Втората световна война насам. При това, от гледна точка на международното право, легитимността на това преструктуриране изглежда доста съмнителна. Във всеки случай, то не може да се разглежда като логично продължение на Ялтенско-Постдамските споразумения и принципите на Хелзинкските договорености, а по-скоро бе осъществено в разрез с тях. В резултат на историческото геополитическо отстъпление (т.е. краха) на Съветската империя възникна една неособено стабилна (бих я дефинирал като "хибридна") европейска и глобална архитектура, която, както вече посочих, не е перфектно узаконена по правилата на международната юрисдикция. На фона на прокламираната теза за "края на историята", станахме свидетели на грубо и насилствено демонтиране на оформилата се след Втората световна война глобална матрица. Останалата без сериозна конкуренция самотна свръхдържава (САЩ) използва тази ситуация за налагане на „еднополюсен модел“ за развитие на света. Постепенно обаче се оказа, че тя няма достатъчен геополитически, геоикономически, кратополитически и дори военен потенциал за да се справи безпроблемно с тази роля и да управлява безапелационно планетата, без да се съобразява с интересите на другите геополитически субекти. Този процес бе съпроводен с бързата девалвация на общоприетите норми за морал, етика и толерантност в международните отношения. Зачестиха и постепенно се превърнаха в нова норма на поведение агресивните действия, включително с използване на военна сила, без санкциите на оторизираните международни организации и органи.

От еднополюсен към многополюсен свят

В резултат от провала на неиздържалата проверката на времето идея за "еднополюсния модел" на глобално устройство, се очертава процес на постепенното връщане на света към познатия ни от миналото "многополюсен модел". За връщане към съществувалия по време на студената война "двуполюсен свят" не може да се говори, просто защото поне засега не се очертава субект с подобна характеристика (т.е. способен да бъде самостоятелен глобален "полюс", какъвто са САЩ, а в миналото и СССР). Впрочем, още по-малко би могло да се очаква подобно развитие в бъдеше, предвид "възраждането на китайския гигант" или постепенното но неотклонно възстановяване на геополитическите позиции на Русия. Опитът "световният тероризъм" да бъде позициониран като глобален "антиполюс" и нов враг на "цивилизования свят" се оказа неуспешен. По замисъла на американските стратези този нов глобален противник трябваше да консолидира Запада и Изтока около налагания от Вашингтон еднополюсен модел за развитие на света. Твърде скоро обаче на всички стана ясно, че истинският враг и противник на САЩ е "старият", т.е. Русия плюс Китай, а като цяло - Евразийското пространство.

Истината е, че американските геополитически доктрини почти не се променят а само периодично (при това в рамките на достатъчно дълги периоди) се актуализират и/или препотвърждават. Затова е толкова трудно да открием качествено нови моменти в стратегиите на САЩ, допускащи и други траектории на развитие на тази държава, които да са в що годе добър синхрон със съвременното развитие на човечеството. За съжаление, ключовите, стратегически елементи в американските доктрини не бяха актуализирани и след края (макар и оказал се чисто формален) на студената война. Напротив, повечето от тях останаха непроменени, превръщайки се в своеобразни догми: претенции за лидерската роля в еднополюсния свят, както и за осъществяване на тотален контрол върху развитието на всички стратегически (от гледна точка на геополитическите интереси на САЩ) регионални и субрегионални пространства и на първо място Голямата ЕвроАзия (т.е. Европа и Азия), включително западната и част - ЕС, и Малката Евразия (т.е. Азия плюс Русия), а също Азиатско-Тихоокеанския регион, като целта е да се попречи на геополитическия и икономически възход и просперитет на новите конкурентни регионални сили в Евразийското геоикономическо пространство, в лицето на Китай, Русия, Индия и др. Затова вместо да станем свидетели на разрешаването на наследените от студената война постоянни конфликти и търсенето на съвместни решения на новите глобални проблеми и предизвикателства (климатичните промени, разширяващата се катастрофална бедност и проблемите с изхранването на динамично увеличаващото се население на планетата, придобиващият драматични измерения мигрантски проблем, потискането на планирания или самоорганизиращ се световен, регионален и национален тероризъм, навлизането на глобалната и регионалните икономики в спиралата на перманентна икономическа и финансова криза и т.н.) и справяне с прогнозируемите и непредсказуеми рискове за бъдещото световно развитие, много бързо се оказахме в разгара на нова студена война.

Измеренията на новата студена война

Първото от измеренията на тази нова студена война е, че онези пространства в т.нар. Трети свят, където някога се осъществяваше директния сблъсък между двете свръхдържави в рамките на двуполюсния модел и на "старата" студена война, както и в "освободилите се" от опеката на Москва Централна и Източна Европа и постсъветското пространство, бяха превърнати, посредством мощния инструментариум на съвременната геополитика, в нови конфликтни зони, с различни специфични характеристики. Това стана възможно чрез формирането на лишени от национална същност геополитически и геоикономически силови полета (разположени в максимална близост до предполагаемия настоящ или бъдещ противник, в пълно съответствие с прословутата "континентална стратегия на анакондата" на американския геополитик адмирал Алфред Маън), осъществяването на информационни и кибервойни и използването на Интернет-пространството за тотална идеологическа обработка на световното, регионално и национално обществено мнение, както и  прилагането на специфични политически технологии ("цветни" и "нежни" революции, „арабска пролет“, създаване на мощна регионална и национална „геополитическа агентура“ в различните равнища на властта и т.н.). Заключението е недвусмислено: в ход е мащабна глобална „геоикономическа война“. А когато в нея се включат (и особено ако започнат да доминират) и елементи от арсенала на „горещите войни“, окончателно се оформя типичната предвоенна ситуация. Като в момента основният въпрос е, дали е възможно този процес да излезе изпод контрол?

И така, ако по една или друга причина средствата на съвременната геоикономическа война не носят очаквания ефект, се залага на локални „горещи“ войни с различна продължителност и интензитет. Поне до момента, тази геостратегия на САЩ работи почти перфектно. Доказателство за това е „разпаднатата“ на малки държавици (Черна гора например има едва 600 хил. души население) Югославия, където продължават да тлеят трудно разрешими етнически конфликти и омраза. Постсъветското пространство също беше раздробено на големи и малки субекти с остри етнически проблеми и архаични модели на управление. Създават се нови държави на етническа основа като Косово, в резултат от т.нар. „арабска пролет“ и опитите за създаване на нови „демокрации“ в Близкия и Среден Изток (Либия, Ирак, Египет, Тунис, Сирия, Ливан и т.н.) се леят реки от кръв. След 13-годишни усилия за изграждане на „Демократичен“ Афганистан“ не се знае кой точно управлява тази страна, където производството на наркотици се върна на страховитото равнище отпреди управлението на талибаните. Африка на юг от Сахара е оставена да се „самоликвидира“, на този етап с помощта на доктрината за „моркова и тоягата“. Япония, която е в центъра на процесите в Азиатско-Тихоокеанския регион, все още демонстрира лоялност към Вашингтон но само в икономически план и то донякъде. Пребивавайки от двайсетина години насам в почти перманентна икономическа стагнация (резултат от „забраната“ да девалвира националната си валута), едва в последно време страната прави някои плахи самостоятелни ходове в АТР, провокирани от геоикономическата експанзия на Китай, която на този етап изглежда трудно отразима. Накратко, това са главните резултати от геополитическото преструктуриране, осъществено след илюзорното приключване на „студената война“, които в общи линии характеризират състоянието на света в началото на ХХI век. Паралелно обаче текат и други процеси, които не са в унисон с намеренията и доктрините на главният „архитект“ на света. Невероятен стопански растеж (между 7-10% нарастване на БВП) и геоикономическа активност демонстрира Китай, разполагащ с трилионни валутни резерви. Това му позволява да прави инвестиции за стотици милиарди долари в геопространства, които САЩ традиционно считат за „свои“ (Африка, Латинска Америка, Европа). Бързо нараства и геополитическият имидж на Пекин, в резултат от премерената му външнополитическа и външноикономическа дейност и грандиозните геоикономически проекти (като Икономическата зона на Новия път на коприната например).

Изводът е ясен: световният геополитически ред, съществувал до края на формално обявената за приключила „студена война“, е тотално дебалансиран, тъй като не се спазват основните му конструктивни елементи – Ялтенско-Постдамските и Хелзинските споразумения.

С този извод е свързан вторият симптом. Става дума за все по-голямата прилика между сегашния и предвоенния период (навечерието на Втората световна война, избухнала през септември 1939), когато безпардонно и грубо се нарушават договореностите, постигнати след Първата световна война. Провокират се десетки локални горещи войни (Испания, Финландската война, анексирането на Албания, на територии в Африка и Централна Азия, на Австрия, на части от Чехословакия и т.н.). Сходна ситуация се очертава и понастоящем: прекрояване на границите в Европа и постсъветското пространство, на Балканите, в Близкия Изток. Възникнаха десетки нови държави. Принципите от Хелзинки самоволно и едностранно се пренареждат от различни субекти, обявили за приоритетни своите национални геостратегически интереси, т.е. поставяйки ги над интересите на всички останали играчи. Тотално биват ерозирани най-важните измежду тези принципи: за правото на самоопределение и неприкосновеността на териториалните граници. Тълкуването им става все по-фриволно и зависи от стратегическите интереси на определени субекти. Принципите за „двойните стандарти“ и „разделяй и владей“ достигат циничния си апогей. Развиват се сепаратистки, етнически, националистически и дори (нео)нацистки тенденции и настроения ) тенденции и настроения. Международният морал и етика достигаха неебивало ниски нива. Тук обаче няма да се занимавам с тази фактология, която е фиксирана в много изследвания и анализи през последните години, а със самите процеси, протичащи в различни точки на света през последните 20-25 години, където можем да открием аналогии с периода, предшестващ Голямата война. И преди сегашния период сме били свидетели на конфликти и изостряне на международната обстановка, но те имат логично обяснение, защото (Корейската война, Карибската криза, Виетнамската война, Афганистан) възникват в условия на относителен баланс между суперсилите в условията на „двуполюсния свят“. От което се налага изводът, че еднополюсният модел се оказа твърде опасен за развитието на човечеството. Даже когато се разглежда в контекста на глобализационния процес, който, от една страна, с основание се тълкува като закономерен, еволюционен процес в човешкото развитие, но от друга - и като организиран и, следователно, съзнателно направляван от страна на водещите геополитически субекти. При наличието на само един такъв субект и тоталната доминация на една войнствена идеология, като неолиберализма, става очевидно обаче, че този процес на глобализация може съзнателно да бъде деформиран и то в опасни мащаби. Същото следва да се очаква впрочем, и при сходно развитие на идеологически и практически очакваните процеси на Изток.

Третият симптом, който потвърждава основната ми теза, е свързан с действията на субекти, които традиционно играят важна роля в световните обществени процеси. Става въпрос за транснационалните корпорации. И преди Първата и Втората световни войни е имало мощни корпорации, някои от които съществуват в почти непроменен вид и днес. Различното сега е, че броят на големите корпорации е нараснал многократно, но по същественото е, че те имат качествено нова характеристика (1), излизаща извън рамките на сегашната им дефиниция като ТНК. Вместо това днес може да се говори по-скоро за транскорпорации, защото „националният“ им елемент прогресивно изчезва. Иманентно присъщият им монополизъм придобива чудовищни измерения, пред които отделната държава е безсилна. Транскорпорациите разполага с много по-голяма икономическа и финансова мощ от тази на повечето (90%) от съществуващите днес над 200 субекти-държави. Това обаче е само единият аспект на въпроса. Другият е тенденцията, транскорпорациите във все по-голяма степен да придобиват собствени траектории на движение и развитие, които могат и да не съвпадат с тези на субектите (държавите), на които те формално принадлежат. Неслучайно една от най-съществените трансформации в съвременния свят през последните десетилетия е появата на глобално разделение на труда, което може и да не се покрива с класическото международно разделение на труда, конструирано от субектите-държави. Следователно, то може да има и съвсем други стратегически интереси. Транскорпорациите се интересуват най-вече от глобалните и регионални големи пространства и пазари. В това отношение обикновено е налице съвпадение с пространствената геополитика на субектите (държавите), на които те формално принадлежат. Въпросът обаче е друг: транскорпорациите и големите световни банки, в комбинация или поотделно, притежават огромната маса виртуален капитал, циркулиращ в глобалната финансова система, докато субектите-държави обикновено притежават само стойността на произведения от тях БВП. Последната световна икономическа и финансова криза, която все още не е приключила напълно, недвусмислено показа, че извън контрола на държавата-субект се намират огромни обеми финансов капитал.  По експертни оценки, става дума за произведен глобален годишен БВП от над 40 трлн. долара, докато виртуалният капитал вече се оценява между един и няколко квадрилиона долара (1 квадрилион = 1000 трилиона). Ето защо, като интегриран световен капитал, те са заинтересовани от  „тотална“ глобализация, т.е. пълното „отваряне“ на всички икономики и пространства при минимален контрол от страна на държавата. А неолиберализмът отлично обслужва техните геоикономически стратегии.

Битката за големите геоикономически пространства

Каква е аналогията? Също както в предвоенните години, и сега се наблюдава изключително активизиране на световния капитал (този на ТНК) и на най-големите финансови магнати, стоящи зад ТНК. За тях е обезпокоително, че най-големите пространства се намират в Евразия, а субектите които ги управляват, като Китай и Русия, макар официално да не изповядват протекционистични визии, провеждат защитни политики, регулирайки и контролирайки дейността на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). В Русия например, през един период от време на дневен ред стоеше въпросът за реалното придобиване на богатите естествени монополи на страната предимно от американски и британски ТНК. Резкият завой в руската политика от 2000 насам не се харесва на глобалния финансов капитал. Затова геоикономическата експанзия на транскорпорациите се покрива с геополитическата експанзия на свързаните с тях големи геополитически субекти. Като ролите често се разменят: така, в страните с отслабен национален суверенитет именно ТНК проправят пътя за реализация на геополитическите стратегии на субектите. И обратното – в защитените пространства се налага мащабна геополитическа интервенция, включително споменатият по-горе арсенал от средства за водене на активна геоикономическа война, в това число чрез разпалване на „горещи“ конфликти. Неслучайно напоследък се наложи понятието „хибридни войни“ (2). Като военните експерти не изключват взривоопасно нагнетяване на „хибридните войни“ и трансформирането им на определен етап в „горещи войни“ с регионален или глобален мащаб.

И така, ТНК се интересуват от същия обект – геоикономическите пространства. Различието от предвоената ситуация е, че тогава целта е овладяването на територии (и на техните ресурси, разбира се) и на жива работна сила. Днес тези цели не са актуални и отиват на заден план. Актуален е контролът върху и доминирането в пространствата, през които преминават комуникационните трасета, коридори и мрежи за пренос на капитал, знание, суровини и материали. Елиминирането на потенциалните конкурентни субекти, води до превръщането на последните в „имагинерни“, със силно зависими икономики, чиито геоикономически опразнени пространства могат да се използват за геополитически и чисто военни цели. И така геоикономическата война обслужва транскорпорациите, т.е. най-едрия глобален и регионален финансов капитал, и има една цел: преразпределянето на геоикономическите пространства и установяването на  максимален контрол върху тях.

Така определени национални, субрегионални и регионални пространства, преднамерено и предварително отслабени икономически и политически, де факто и де юре (посредством обвързващи договори с военнополитически организации или водещи военнополитически субекти) се превръщат в де факто „празни пространства“, които практически безпроблемно се използват като плацдарм за изходни геополитически, геоикономически и дори военни действия. В тези случаи, симбиозата и синхронът в действията на субектите-държави и ТНК в режим ex-ante (предварително), ex-media (текущо) и ex-poste (последващо) са прагматично дирижирани и строго подчинени на определени геополитически и стратегически цели. Кой от двата субекти е водещ във времето зависи от конкретната ситуация в даденото пространство. Пак от нея зависи и използването на „мека сила“ (soft power)  или „твърда сила“ (hard power) за постигане на желания пространствен контрол.

Има и други симптоми, някои познати, а други по-нови, които допълват „предвоенната симптоматика“. Вълна от тероризъм в неизмеримо по-големи мащаби, миграционни вълни не само по икономически причини, но и в резултат от военни действия, етнически, религиозни и дори расови прочиствания, формиране на организирани или саморганизирани етнически и имигрантски затворени общности, нетърпимост и нетолерантност към етнически групи и малцинства и.т.н. Към тях могат да се прибавят и нови явления като проповядване на „икономически и социален реваншизъм“ от страна на фатално обедняващата част на човечеството, обитаваща именно пространствата, които са обект на най-активни геополитически, геоикономически и военни действия. Повече от очевидно е, че съвпаденията  между двата времеви хоризонта (навечерието на Втората световна война и началото на ХХI век)  не са случайни, а се различават само като мащаби и специфични качествени характеристики.

Не може да се подмине и въпросът (макар и по-скоро реторичен), как следва да се разглежда тази аналогична симптоматика на факти, аспекти, процеси, явления, прилики и съвпадения – като естествен еволюционен и самоорганизиращ се, или пък като добре организиран, планиран и дирижиран процес. Човешката еволюция не изключва конфликтите, но според „великия замисъл“ не предполага изтребителни войни. Следователно, и в този смисъл симптоматичното съвпадение не е случайно. Очевидно има субекти, които са заинтересовани от планирането и организирането на предвоенна ситуация и съпътстващото я напрежение, прерастващо в истерия. Това е интересна тема, изискваща не толкова сложни и задълбочени анализи, колкото реалистичното възприемане на повече или по-малко очевидни факти. Впрочем, и в това отношение е налице определена аналогия. Дипломатически совалки, мирни инициатви и договори за „вечен мир“ присъстват и в епохата преди Втората световна война.

Тезата за „Евразийската заплаха“

Напоследък редица политически и държавни лидери от Запада, включително от Балканския и Черноморския регион, все по-често говорят за „военна заплаха“ от Изток, посочвайки и конкретния и носител. Поради геополитическата си неграмотност, но най-вече поради своя статут на „геополитическа агентура“, те така и не са в състояние да осъзнаят същността на „внушената им“ заплаха от Изток. Защото такава действително има. Само че не за представляваните от тях имагинерни субекти, загубили в немалка степен своя (гео)политически, (гео)икономически и военен суверенитет, а за геостратегическите интереси на определен субект или субекти, с претенции за глобално доминиране, включително и по отношение на евразийското геопространство. А то, както е известно не се представлява само от един субект. Ако се обединят обаче, субектите, които го легимитират могат да формират мощно геополитическо, геоикономическо и кратополитическо пространство, притежаващо значителна част от глобалните ресурси. Което очевидно представлява трудно отразима заплаха за сегашните доктринални и неизменно дефинирани от апологетите на неолиберализма и глобализма като дългосрочни геостратегически интереси на САЩ. Застрашени са устоите на матрицата на желания и смятат за безспорен еднополюсен модел на света, който обаче се оказа илюзия, основаваща се на очакваните резултати от геополитическия демонтаж на СССР. Ето защо понастоящем на практика се води мащабна глобална геоикономическа война, чиито обект е именно Евразия.

Според наложилата се (макар и нуждаеща се от сериозни корекции) теория за международните икономически отношения, глобалното геоикономическо пространство се дели по формални и неформални принципи на три основни геоикономически зони: Американска, Европейска и Азиатско-Тихоокеанския регион, между които съществуват „общо взето спокойни“, макар и невинаги безконфликтни отношения. Това е разбираемо, защото те обхващат развития западен свят. Регулирането на тези отношения става сравнително безпроблемно, което се дължи най-вече на скрития модел на управление на света (3). Това „мирно съвместно съществуване” обаче, беше сериозно разклатено през последните десетилетия и особено през последните 5-6 години в резултат от набиращия скорост  т. нар. „Евразийски проект“. Безспорен факт е, че на Изток, в обширната полоса на източната част на ЕвроАзия (4), се наблюдава интензивен процес на формиране на по-големи икономически пространства, позволяващи много по-ефективното осъществяване на търговията и другите икономически активности. Тази тенденция се реализира по един естествен начин от субектите – държави, които са съществували и продължават да съществуват в този ареал, но среща яростната съпротива на субектите от Западния ареал. Което е в пълен разрез с ласкавите оценки за сходния проект за „европейска интеграция“, реализиран първо в Западна, а след 2004 и в Централна и Източна Европа. Причината за прилагането на този „двоен стандарт“ при оценката на иначе аналогични икономически процеси е формирането на четвърта геоикономическа зона – евразийската. Тя ще постави под трудно отразим геополитически и геоикономически конкурентен натиск най-вече американската  геоикономическа зона. Според логиката на глобализацията, рано или късно ще стартира процес на обединение (интегриране) на съществуващите мегарегионални геоикономически зони. Стабилната евразийска геоикономическа зона обаче, или ще има своето логично продължение на Запад, или ще се затвори в пространството на ЕвроАзия. На свой ред, рано или късно Европейският съюз също ще бъде поставен пред съдбовен геостратегически избор: или интегриране с източната част на ЕвроАзия (ресурсно най-богатата в света), или с Американската геоикономическа зона, която все още е най-мощната в технологичен план, но с всяка изминала година губи това си предимство (5). Натискът, упражняван от Вашингтон върху Брюксел за максимално бързото включвне на ЕС в т. нар. Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (TTIP) цели именно формирането на мощно трансантлантическо геоикономическо пространство, което ще има потенциала да се конкурира успешно с евразийското. Освен това то ще отнеме на ЕС възможността за геостратегически маневри „по целесъобразност“ както понастоящем, така и в бъдеще. Американската геоикономическа зона обаче не е компактна (обхваща само Северна Америка) и, следователно, е лабилна като геополитическа конструкция. Аналогично стои въпросът и с европейската геоикономическа зона, чиито център и ядро е ЕС. Тя също изключва обширно пространство на запад от Урал, т.е. голяма част от Русия и постсъветското пространство. Това обяснява и стратегията на ЕС да интегрира несвойствени пространства от северната част на африканския континент (Средиземноморският съюз), предимно бивши колонии на Франция.

Именно това обяснява и събитията, които се случват в западната част на ЕвроАзия – „нежните революции“ в повечето страни от постсъветското пространство и най-вече крайно агресивната спрямо Русия геополитика на САЩ във връзка с украинската криза. Тя, естествено, провокира и адекватната остра реакция на Москва.

И така, вече тече процес на формиране на огромно ново, четвърто геоикономическо пространство, наречено евразийско. Последиците за глобалната икономика (макар и прогнозно-хипотетични) са впечатляващи и смущаващи за определени субекти. От гледна точка на глобализационния процес обаче, ставащото в ЕвроАзия не би трябвало да е смущаващо. То е също толкова икономически логично, както е в случая с Европейския съюз. В тази връзка реакцията на определени субекти и предприеманите от тях ответни действия за преустановяване процеса на евразийска интеграция, макар и да изглеждат нелогични, имат своето обяснение. За да се разбере (макар и ориентировъчно)  същността на „евразийската заплаха“ е целесъобразно да се анализира архитектурата на формиращото се Евразийско геоикономическо пространство.

Архитектурата на Евразийската геоикономическа зона

Архитектурата на Евразийската геоикономическа зона се формира от няколко регионални и субрегионални организации, създадени през различни периоди с различни цели. Само две от тях обаче, могат да се приемат като своеобразен фундаменти на зоната: Евразийският икономически съюз (ЕИС) и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Останалите имат по-скоро имагинерно значение за нея. Значимостта на двете (както и на останалите) регионални формирования обаче не е балансирана и в определени аспекти дори изглежда противоречива. Факторите за това са исторически наследените обстоятелства при изграждането на Руската империя и на СССР и постоянната и мощна геополитическа и геоикономическа атака от страна на западния ареал към постсъветското пространство след края на студената война с цел да се изолира политически и икономически нова Русия, макар че тя също се ориентира към развитието на капиталистически модел, представляващ своеобразна смес между държавния и либералния капитализъм.

Като трети компонент в зоната може да бъде отнесена групата БРИКС. По-долу ще се опитам да изложа някои аргументи в подкрепа на тази теза.

Евразийският икономически съюз

Както е известно, договорът за създаването на ЕИС е подписан на 29 май 2014 от три държави: Беларус, Казахстан (6) и Русия. На 28 януари 2015 към Съюза се присъединява Армения и на 8 май 2015 Киргизстан. Организацията е отворена за нови членове, които споделят нейния устав и цели. Интерес към членството в нея демонстрират Таджикистан и Узбекистан. Силен интерес към организацията проявяват също Азербайджан, Турция (7), Иран, Индия, Монголия.

И във формата Г-5 на ЕИС между страните членки съществуват проблеми от различен характер, които обаче са обект на отделен анализ. Тук само ще маркирам траекторията на отношенията между ЕИС и Китай, в качеството му на един от лидерите на ШОС. На срещите между президентите на Русия и Китай  (включително на 9 май 2015 в Москва) са постигнати принципни договорености за взаимодействие и сътрудничество между Китай и ЕИС. Като вероятна формула за сътрудничество се очертава създаването на Зона за свободна търговия между ЕИС и Китай. Предполага се, че това ще бъде продължителен период на договаряне, който ще се проточи не по-малко от 10 години. Възможно е да се търси съвместна стратегия за взаимодействие на основата на избраните стратегически насоки на ЕИС и геоикономическата стратегия на Китай, известна като „Икономическият пояс на Пътя на коприната”. В същото време, макар че има сходства, са налице и съществени различия в подходите за развитие на ЕИС и на проекта за „Икономическия пояс на Пътя на коприната” (8).

Подобен модел ще се прилага и към други потенциални партньори на ЕИС – съглашения или зони  за свободна търговия се подготвят с Виетнам, Египет, Индия, Израел, Монголия, Азербайджан и др.

Предпоставките за интеграционно взаимодействие в новата регионална икономическа общност са доста противоречиви. Потенциалът на Общия пазар (с тенденция към разширяване) в сегашния формат от пет страни е над 180 млн. души.  Над 80% от сумарния икономически потенциал на общността се пада на Русия. В общи линии, всички страни - членки или са слабо развити или в най-добрият случай са в средния диапазон на международния рейтинг. Това означава, че основната финансова тежест в Съюза ще понася именно Москва. По експертни оценки, ЕИС ще струва на Русия около 5,2 млрд. дол. годишно. Това не е смущаваща цифра в сравнение с огромния обем руски капитал, който изтича годишно на Запад, а също и с вноските на главните страни членки, които са донори на Европейския съюз. БВП на организацията се оценява понастоящем на 4,5 трлн. долара. Макар че територията на Съюза е много богата в ресурсно отношения, финансовият му потенциал, като цяло, е недостатъчен за реализиране на заложените мащабни цели в процеса на интеграционното взаимодействие. В рамките на новото геоикономическо пространство дори „локомотивът” на интеграцията – Русия, се нуждае от минимум 50-годишен период за да се превърне в глобална икономическа и технологична сила (9). Китай например планира да стане такава сила до 2025. Следователно, включването на тази страна в евразийския интеграционен процес може да има решаващо значение за постигането на крайните цели. От геоикономическа гледна точка, между тези двама ключови играчи в евразийското пространство могат да възникнат предпоставки както за интеграционно взаимодействие, така и за възприемането на противоречиви геополитически стратегии.

Като стратегически подход за развитие на Съюза е възприет пространственият подход, т.е. създаване на общи (единни) пространства. Което пък поражда въпроса, дали ЕИС действително може да се приеме за аналог на ЕС? Заложените параметри (10) свидетелстват, че между двата съюза действително има сериозна прилика. Безспорно, ЕИС е геополитически проект с дългосрочна стратегия и насоченост към сериозно присъствие и силни позиции в глобалната и регионална икономики.

 

Евразийският икономически съюз и Шанхайската организация за сътрудничество

Евразийският икономически съюз и Шанхайската организация за сътрудничество

 

Шанхайската организация за сътрудничество

Създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС) е наследник на т. нар. Шанхайска петорка (Китай, Русия, Казахстан, Киргизия, Таджикистан, съществуваща от 1996). Тя има по-друга стратегическа насоченост на развитие в евразийското пространство и се очертава като евразийска политическа, икономическа и военна организация. В нея членува  и Узбекистан. Освен сътрудничеството между страните членки в сферата на икономиката и културата, в известен смисъл ШОС изпълнява и кратополитически функции (сътрудничество във военната област, безопасността, борбата с тероризма).  Затова се смята, че организацията е своебразен противовес на НАТО в Централноазиатския регион. Тя разполага с действена управленска структура: Съвет на държавните глави, Съвет на ръководителите на правителствата, Съвет на националните координатори, Секретариат на ШОС и др. Интерес за членство в ШОС проявяват и други държави, затова в нейните рамки беше създаден т.нар. „партньорски статут”  (такъв е даден на Беларус през 2009, на Шри Ланка през 2009  и на Турция през 2012).

На поредния форум на ШОС в Уфа (8-9 юли 2015) като наблюдатели в организацията бяха приети Индия и Пакистан, а за член-наблюдател Беларус. Така новата формула на организацията обхваща над 50% от населението на света. Икономическата инфраструктура на ШОС се обогатява с Банка и Ивестиционен фонд. Осигурени са над 500 млрд. дол. за реализиране на мащабни инвестиционни проекти. Икономическата насоченост на ШОС доказва нейната значимост за формирането на Евразийската геоикономическа зона.

Групата БРИКС

Ролята на Групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР) за изграждането на Евразийското геоикономическо пространство е индиректно и се обуславя от факта, че  три от членките и са част от евразийското пространство (Китай, Индия и Русия).  Интересни и специфични ще са отношенията на ЕИС и ШОС с БРИКС, поради препокриването на редица геоикономически цели и задачи. Някои страни от постсъветското пространство (като Армения например) проявяват интерес и към двете организации. Без съмнение ще има координиране на инвестиционните и финансови схеми на двете организации за реализацията на мащабните проекти, които ще се осъществяват в евразийското пространство.

Впрочем, в това пространство има и други регионални организации като Зоната за свободна търговия (Армения, Беларус, Казахстан, Киргизия, Молдавия, Русия, Таджикистан, Узбекистан, Украйна), Митническият съюз Русия- Беларус- Казахстан, Единно икономическо пространство, Евразийска икономическа  общност (всички от ШОС, без Китай), ОНД и др. Повечето от тях съществуват и функционират формално, без съществени резултати и значение за евразийската интеграция, други пък се закриват във връзка със създаването на ЕИС.

Заключение

Формирането на Евразийска геоикономическа зона може да доведе до сериозни преструктурирания в глобалното геоикономическо пространство, свързани с взаимодействието и с останалите три геоикономически зони. Това обстоятелство не предполага скорошно затихване на геополитическата и геоикономическа конфронтация между водещите субекти в глобалната геополитика. Нещо повече, създават се условия и предпоставки за предвоенна психоза и се провеждат активни конкретни кратополитически и геополитически действия в тази насока.

Евразийската геоикономическа зона е в начален, но силно форсиран етап на формиране и затова притежава сериозен потенциал за реализация. В същото време в хода на нейното изграждане се проявяват и редица противоречиви фактори. Именно тя обаче е истинският обект на изключително интензивните и агресивни геополитически действия на САЩ в постсъветското пространство.

Фундаменти на зоната са две регионални организации: ЕИС и ШОС, с частично припокриващи се стратегии за формирането на Евразийското геоикономическо пространство (зона). БРИКС също ще играе важна, макар и специфична роля в този процес.

 

Бележки:

1.  Вж. Маринов Г. Геоикономикс, Изд. Изток-Запад, С., 2010 г. стр.93-95
2. Руският ядрен физик и, същевременно, историк Сергей Переслегин дава много удачна типология на войните. Според него има три вида войни. Войната на Арес: военните стълкновения, които вечно съпътстват човечеството. Войната на Атина: геополитическо и геоикономическо стълкновение за доминиране в пространствата, технологичните системи, банковите, валутно-финансовите и информационните системи и т.н. И третият вид война - Война на пророците: битка за налагане на национални геокодове като доминиращи за сметка на туширането и дори елиминирането на други геокодове и ценностни системи и формиране на еднотипни души.
3. Вж. Маринов Г. Геоикономикс, Изд. Изток-Запад. С. 2010, стр. 79 и следва.
4. В случая за изходна точка на разсъждение се приема по-широката трактовка за евразийското пространство (два компонента - европейско и азиатско пространства), което отговаря и на геополитическата основна теория за Hеartland-а, (стихията на Сушата), включващ и Rimland-a – междинната зона между двете стихии), и World Island (водната стихия). По-тясното разбиране е, че Евразия е разположена на изток и Север от Урал със съответни също междинни зони между двете стихии. Не взимам отношение по тезите на академик Лев Гумильов и други евразийски теоретици от Изток и Запад.
5. Вж. Маринов Г. Геоикономикс, стр. 213-214. Има наслагване на (гео)икономическите и геополитически цикли на САЩ и към средата на века се очаква ново изместване на световния икономически и финансов център, най-вероятно на Изток. Прави се всичко възможно този процес да бъде стопиран.
6. Като първи идеолог на идеята за ЕИС се сочи президентът на Казахстан, който през 1994 я формулира като парадигма за развитие на постсъветското пространство. Двайсет години се подготвят политическите условия за евразийския проект.
7. По изказване на Низарбаев: „ Ердоган изрази желание за членство в ЕИС”.
8. Vision and Actions on Jointly Building Silk Road Economic Belt and 21st-Century Maritime Silk Road. Issued by Ministry of Foreign Affairs and Ministry of Commerce of Republic of China. March 2015.
9. Официално изказване на министъра на икономиката на Русия Алексей Улюкаев. Това донякъде обяснява яростния стремеж на САЩ, на първо място, да не допуснат Русия да придобие лидерски позиции в глобалната икономика и, на второ, да затормозят максимално икономическия растеж на страната в следващите десетилетие, използвайки за целта с целия геополитически и геоикономически доктринален арсенал, с който разполагат.
10. Формите, през които се предвижда да премине ЕИС са: Зона за свободна търговия, Митнически съюз, Единни икономически пространства (общи пазари, свободно придвижване на стоки, услуги, капитал, работна сила и др.), Икономически съюз и Абсолютна икономическа интеграция с наднационални стратегии и политики в търговската, монетарната, данъчната, социалната, енергийната и други области.

 

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{backbutton}

Както е известно, Първата Голяма игра е продукт на класическата имперска епоха, когато най-големите световни сили открито се борят помежду си за територии и ресурси, декларирайки в същото време, че стремежът им е да донесат благата на западната цивилизация (и най-вече на християнската и част) на "изостаналите" народи. Всъщност, истината е, че цивилизаторите се интересуват само от това, коя от страните ще успее да завоюва повече територии/колонии?. В това отношение, през ХІХ век Първата Голяма игра изправя Британската империя пред седем основни съперника:

- Испания, Португалия и Холандия: едни от първите имперски центрове, които обаче по това време вече са в състояние на упадък;

- Франция, загубила по-голямата част от своята империя заради революцията и Наполеоновите войни;

- Русия, която вече се е разпростряла в цяла Азия, достигайки сегашните си граници и оставайки си предимно сухопътна евразийска държава;

- Германия, постигнала националното си обединение именно през ХІХ век и превърнала се в икономически локомотив на Европа;

- САЩ, освободила се сравнително скоро бивша британска колония, твърдяща, че няма имперски амбиции, но вече успяла да се сдобие de facto с няколко колонии и, също както и останалите, бореща се за последните все още свободни "периферни територии".

В периода между 1870 и 1900, т.е. в зенита на империалистическата епоха, светът става свидетел на множество сблъсъци между тези сили. Именно през този период Великобритания завладява по-голямата част от своите колонии (около трийсет квазидържавни образувания, заемащи площ от 4,8 млн. кв. км, чиито демографски потенциал е 88 млн. души).
Британският модел на глобално господство

Стратегията, която трябва да гарантира пълния триумф на Британската империя, е формулирана именно по това време (в онази степен, която позволяват външните обстоятелства, разбира се) от небезизвестния Сесил Роудс, натрупал огромен капитал, проучвайки и организирайки добива на южноафрикански минерали и други ресурси. Моделът му се базира на финансовата подкрепа на британското правителство, като гарант за статута на паунда като международна резервна валута, наред със златото, Освен това то осигурява с помощта на флота си свободната търговия след завоюването на поредната територия (или подписването на съответния договор с нея) , изгражда цялата необходима инфраструктура (железопътни линии, пристанища, местна администрация, включително съдилища, училища и болници) и гарантира с военната си сила нейната сигурност, докато за самия Роудс и лондонските му банкери остават всички ползи от тези операции. По-късно този модел е възприет като образец за по-късните международни бизнес-експанзии.

Британската империя през 20-те години на ХХ век

Британската империя през 20-те години на ХХ век

 

Според първия вариант на завещанието си от 1877, Роудс планира да дари своето огромно състояние за създаването на елитарна общност, която да работи за обединяването на Великобритания и САЩ с цел колонизацията на целия африкански континент, Светите земи и долината на Ефрат, както и за изграждането на система на колониалното представителство в имперския парламент, чиято цел да бъде обединяването на откъсналите се от Империята бивши нейни колонии и образуването в резултат от това на една толкова могъща свръхдържава, против която никоя друга сила не може да започне война. В резултат от това интересите на човечеството занапред следва да бъдат прокарвани единствено от Британската империя, в качеството и на своеобразно световно имперско правителство.

Когато Роудс умира през 1902, тази секретна общност (т.нар. Society of the Elect , т.е. "Общество на избраните" - б.р.) вече функционира успешно под ръководството на неговото протеже лорд Алфред Милнър. В ръководството и влизат лорд Роузбъри (Арчибалд Пимроуз, британски премиер през 1894-95 и зет на Майер Ротшилд), както и банкерът Алфред Бейт. Тя с нови сили реализира на практика идеите на Образователния фонд на Роудс (Rhodes Scholarship) за формирането и възпитанието на елитите на Американската и Британската империи. По-късно планът на Роудс за глобална империя in perpetuum, бива въплътен в създадената официално през 1909 т.нар. "Група на Кръглата маса" (Round Table Movement), разполагаща с филиали на цялата територия на Империята и, в крайна сметка, в основаните през 1920 във Великобритания Кралски институт за международни отношения (RIIA, известен и като "Чатам Хаус) и през 1921 в САЩ Съвет по международни отношения (CFR).

Британската империя лансира алтернативен модел на глобално господство, в чиито рамки единствената доминираща държава насъсква останалите играчи един срещу друг, изгражда съобразен със собствените и интереси единен финансово-икономически ред, налага с помощта на глобалните медии приемлив имидж на британската доминация и осъществява тайни операции под прикритието на дипломатически и военни мисии, а когато всички тези средства не сработват, прибягва към груба военна сила. Както е известно Великобритания е част от т.нар. "Римленд" (термин, лансиран през 1940 от американския геополитик Никълъс Спайкъм, с който се обозначават периферните зони, обкръжаващи "Хартленда" от запад, юг и югоизток и включващи Западна Европа, Близкия Изток, Индия и Китай - б.р.), контролира океаните и влияе върху "Хартленда", олицетворяван от Германия и Русия.

Членът на "Кръглата маса" Хилфорд Макиндер, както и неговият последовател от либералния лагер Хърбърт Уелс, лансират идеята за един по-неформален статут на Империята, под формата на Британска общност на нациите. Макиндер вижда в глобалната империя, към която добавя и бъдещата "еврейска Палестина, задължена на Великобритания за своето съществуване и заобиколена от враждебни арабски държави", основата на новия световен ред. В тази връзка той прави оказалата се съвсем реалистична прогноза, че новият "Кръстоносен поход" за овладяване на Светите земи ще бъде най-вече политически и икономически, а не религиозен или военен проект, както по времето на първите кръстоносни походи. Макиндер е наясно, че създаването на тази последна формална колония е необходима за завършването на геополитическия план за "глобалната Британска империя". При това по онова време ционисткият проект има своите последователи в средите на британския политически елит, които обаче не се интересуват от ционизма, сам по себе си, а от идеята за империята и завръщането на евреите в родината им Палестина, като елемент от налагането на нов модел на световно устройство, гарантиращ доминацията на Великобритания в качеството и на "империя на Световния остров".

Какво се крие зад британския имперски проект

Всъщност, зад тези грандомански фантазии за глобално британско господство се крие нещо не толкова очевидно, затова пък много по-опасно. Както посочва австрийският икономист Рудолф Хилфердинг, с развитието на капитализма монотонно нарастващите пропорции на индустриалния капитал престават да бъдат собственост на самите индустриалци, създали въпросните предприятия. Те изпадат във все по-голяма зависимост от банките, финансиращи производството им. От друга страна, самите банкери, които отпускат все повече средства за нуждите на индустрията, стремително се превръщат в индустриалци. Този банков капитал, който на практика се трансформира в индустриален, представлява т.нар. "финансов капитал". С други думи, финансовият капитал е капиталът на банките, използван от индустриалците за развитието на собственото им производство.

В този смисъл, глобалният имперски проект, характерен за който е контролът на банките над индустриалните монополи, представлява проект за световно управление, осъществяван обаче не от националните държави, а от банковия (финансовия) елит. В рамките на този модел, експлоатацията на глобалната "периферия" от глобалния "център" се прикрива зад невинната на пръв поглед финансова отчетност на обезличените транснационални финансови корпорации.

Либералната идеология

Ключова роля в целия този процес играе идеологията на либерализма, придаваща огромно значение на частната собственост и пазара, като основен регулатор на всяка икономическа активност. Либерализмът се фокусира върху това, че държавата на бива да се меси в сферата на "индивидуалните права". Тази програма (плюс разпространението на християнството, там, където това се оказва възможно) се реализира в периферните страни с цел да бъде оправдана намесата на "центъра", разрушаването на традиционните структури и последващата трансформация на цялата им социално-политическа система.

Тази теория обаче е порочна в самата си основа, т.е. в налагането на икономически модел, базиращ се на неограничените пазарни отношения. В имперските центрове на Запада това води до демонтажа на феодалния модел и създаването на правна инфраструктура, необходима за превръщането на земята и труда в стока и принуждаването на собствениците на земя и индустриалните работници да приемат диктатурата на пазара. Либерализмът игнорира факта, че някои индивиди са "по-равни" от другите още от момента на раждането си, както и , че пазарните цени могат да се влияят от множество други фактори, освен от производителността на труда. На практика, пазарът отхвърля редица по-благородни характеристики, традиционно асоцииращи се с либерализма, красноречиво свидетелство за което е цялата история на либералния триумф: отмяната на т.нар. Хлебни закони от британския премиер-консерватор Робърт Пийл през 1848, когато "освободената" пазарна икономика става главната причина за масовия глад (от който умират над един милион души) и емиграцията на милиони ирландски селяни.

Американската доктрина за "предопределената съдба"

На свой ред в прословутата доктрина за "предопределената съдба" ("Manifest Destiny"), лансирана през 1845 и акцентираща върху принадлежността на САЩ към "англосаксонската раса", зараждащата се Американска империя декларира намерението си да обхване целия северноамерикански субконтинент до Тихия океан (и дори да се разшири отвъд него), а през 1920, в годишното си послание до Конгреса, президентът Удроу Уилсън вече акцентира върху мисията на Съединените щати да прокарват и защитават демокрацията по целия свят.

По отношение на Близкия Изток и Централна Азия, като друг ключов идеологически елемент на имперската концепция се очертава прокарваната от британците идея за "ориентализма", която признава родствената връзка между християнството и исляма, но дефинира последния като "не-култура", която следва да бъде разбрана и интерпретирана за целите на империята. По-късно тази теза е подложена на критика от американския професор-хуманитарист от палестински произход Едуард Саид (който, между другото, е християнин), опитващ се да докаже, че ислямът и мюсюлманите проникват в съзнанието на западния човек като "Другия" ("Източния"), т.е. като негативна културна опозиция на християните и на европейския и еврейския опит. Мисионерите пък разглеждат исляма като своеобразна християнска ерес, възникнала без намесата на християните и юдеите и затова нуждаеща се от определени "реформи", които да улеснят пътя на мюсюлманите към съвременния свят. Този начин на мислене оправдава (и продължава да го прави) интервенцията и дори колонизацията на ислямските държави с цел тяхната модернизация по "рецептите" на западните имперси сили.

Заключение

Ролята на идеологията в тези Големи игри е трудно уловима. Тя е нещо като водата, в която плуваме, или въздуха, който дишаме, без да осъзнаваме, че той ни заобикаля отвсякъде. Това е еквивалент на пълноценната и автоматично функционираща нервна система. Как иначе можем да си обясним готовността на западните политици да се примиряват и дори да поемат отговорността за извършваните от техните армии масови убийства (Робърт Клайв и Уинстън Чърчил в Индия и Африка по време на Първата Голяма игра, Робърт Макнамара и Хенри Кисинджър във Виетнам по време на Втората Голяма игра, или Джордж Буш и Барак Обама в Афганистан и Ирак по време на Третата Голяма игра)? Как иначе можем да обясним скандалното изказване на Збигнев Бжежински :"Кое е най-важното за световната история? Възходът на Движението Талибан или крахът на Съветската империя? Група неуравновесени мюсюлмани или освобождението на Централна Европа и края на студената война?".

Идеологията, очертаваща рамките на всяка геополитическа игра, формира и определен начин на мислене, който постепенно овладява мисловните процеси на самите играчи, превръщайки ги в лишен от етични спирачки "обслужващ персонал" на игровата логика. На селяните в затънтените египетски села, които ежедневно се борят за оцеляването си, се предлага да повярват, че глобалната пазарна система прави всичко възможно за подобряването на живота им, затова просто трябва да продължат робския си труд, приемайки съдбата си такава, каквато е, докато собствените им политически лидери биват принуждаване да заложат в поредната Голяма игра на "свободния свят".

 

* Авторът е канадски геополитически анализатор, автор на няколко книги за въщната политика на САЩ и Великобритания

{backbutton}

През последните години е налице отчетлива тенденция към ограничаване сферата на личните свободи. Паралелно с това се разширява сферата на свобода на суверена, т.е. сферата, в която държавата си позволява намеса в частния живот на своите граждани. Въпреки официално декларираната привързаност към либералните ценности и многобройните опити на западните държави да принудят "авторитарните" лидери да спазват човешките права с помощта на различни видове санкции, съвременната либерална държава, поне засега, не може да опровергае категорично обвиненията, че се придържа към двойни стандарти. Проблемът е, че рационализмът, в качеството си на ключов либерален принцип, може да се използва не само за защита на свободата и прогреса, но и за "контрол в името на прогреса" и дори (в най-лошия случай) - за "контрол заради самия контрол". В резултат от това, вместо на общество от свободни и креативни индивиди, можем да станем свидетели на своеобразна "държава-мравуняк", представляваща общност от инертни, разединени и тотално контролируеми маси.

Свободата да бъдеш дисциплиниран

Очертаната по-горе тенденция стана обект на сериозни дискусии след събитията от 11 септември 2001, когато - в резултат от терористичните нападения на Ал Кайда - правителството на САЩ обяви прословутата "война срещу терора" и прие т.нар. "Патриотичен акт", значително ограничаващ правата на американските граждани. Този документ не само допускаше възможността за подслушване на телефонни разговори от специалните служби, претърсване на пътниците на самолетните компании и други, на пръв поглед естествени в подобна ситуация, мерки. Той предполагаше проследяване на паричните потоци и значително ограничаване на банковата тайна, с цел да се попречи на финансирането на терористите (1). Действието на Патриотичния акт беше отменено на 1 юни 2015. В същото време обаче, новият закон, чието одобрение от Конгреса възнамерява да поиска администрацията на Барак Обама (т.нар. "Акт за свободата"), макар че ще усложни работата на специалните служби, също допуска следенето на гражданите.

Истината е, че "Патриотичният акт" беше само върха на айсберга, чиято подводна част се формираше в течение на много десетилетия, зараждайки се практически едновременно с възникването на либерализма. Епохата на Просвещението - и по-точно просветителите от ХVІІІ век и либералите от ХІХ век - родиха идеята за "минималната държава". Тя беше възприета и от англосаксонските философи от ХХ век, трансформирайки се в лансираната от тях концепция за държавата - "нощен пазач", нает да бди за спазването на човешките права и имащ правото да се меси в частния живот на гражданите, макар и само дотолкова, доколкото е необходимо за гарантирането на сигурността им.

В същото време преходът от средновековното разбиране за положението на човека и отношенията му с властта към либералната визия се съпровожда (както посочва и Мишел Фуко) от усилваща се тенденция към "дисциплинирането"на индивида, предполагаща - в очевиден разрез с либералния мироглед - по-голяма намеса в частния живот на гражданина. Така границата, която на теория на бива да се пресича от "нощния пазач", се измества в посока към ограничаване свободата на индивида и разширяване на контрола върху неговото поведение. В резултат отново се формират непрозрачни зони, попадайки в които човек се оказва уязвим пред лицето на държавната машина и непредсказуемостта на използваните срещу него практики на физическо и структурно насилие.

Дори през ХХ и ХХІ век, въпреки декларираната от либералните мислители свобода на индивида от правителствената намеса, тази намеса продължава да се усилва, придобивайки нови форми - вече не като изтезания или зверски екзекуции (както е през Средните векове), а като усилващо се наблюдение и контрол от страна на държавата върху поведението на всеки отделен гражданин.

Примерно от 20-те години на миналия век се наблюдава бурното развитие на т.нар. "контролираща" и "дисциплинираща" власт. Днес дори в институционализираните демокрации съществуват неинституционални (т.е. несистемни) политически инструменти, които на практика нивелират съществуващите на хартия демократични институции и позволяват намесата в частното пространство на индивида, както при възникване на извънредна ситуация, така и в "ежедневен режим".

За да сме честни, следва да отбележим, че засилването на контрола се оправдава с безопасността и просперитета на самия индивид. Акцентира се например върху това, че "дълбокото проникване" на полицейския апарат в обществото в редица случаи води до понижаване нивото на престъпността или пък, че електронните средства за комуникация на практика позволяват осъществяването на тотален надзор върху действията на индивида, но в същото време оперативността на трансфера на информация е нараснал многократно. Впрочем могат да бъдат цитирани много други сходни аргументи.

Въпросът обаче е, до каква степен трябва да нарасне контролът от страна на държавата за да обезцени в очите на индивида, съпътстващите този процес "блага". Защото на определен етап контролът се превръща в самоцел, а обвързаността му с ръста на благата се оказва, най-малкото, неочевиден.

Големият брат те следи

Няколко ключови тенденции през ХХ и началото на ХХІ век говорят за това, че практиката за ограничаване на личните свободи и разширяването на намесата на държавата в частния живот на гражданите не намалява, а - напротив - нараства. По-долу ще се спрем на най-важните измежду тях.

Една от тези тенденции е ограничаването на свободата на придвижване и практиките за контрол на придвижването на гражданите. Илюстрация за това е например, въвеждането на визов режим, което би изглеждало немислимо за европейците през ХVІІІ или ХІХ век. В края на Първата световна война визите започват да се използват като инструмент за ограничаване на миграцията, гарантиране на сигурността и разкриване на чуждестранните агенти. През 30-те на ХХ век в тогавашния СССР например, се въвеждат изходни визи, без които не може да се напусне страната. Смисълът на изходните визи е да не се допусне емиграцията на най-опозиционно настроените към комунистическия режим граждани и те да продължат да бъдат репресирани от държавния апарат вътре в страната. Аналогични модели съществуват и днес в най-твърдите авторитарни режими (например в Северна Корея, като определени ограничения в това отношение се запазват и в Саудитска Арабия, Катар или Узбекистан), пораждайки остри критики от страна на ООН.

Въвеждането на паспортите и последвалото усъвършенстване на паспортната система (включително поставянето в паспортите на чипове с лични идентификационни данни) са част от същата категория мерки за контрол на придвижването на гражданите. Предлог за въвеждането на биометрични документи станаха събитията от 11 септември 2001 в САЩ, където възникна и самата идея. През 2002 представители на 188 държави по света подписаха т.нар. Резолюция от Ню Орлиънс (лансирана от Международната организация за гражданска авиация - ІСАО), според която лицевата биометрия се приема като основната технология за идентификация при изготвянето на паспортите и изходните визи от ново поколение.

Специално внимание заслужава практиката за проследяване движението на паричните средства в личните банкови сметки, което на практика означава отмяна на банковата тайна и представлява доста сериозно ограничаване на човешките свободи, в пълен разрез с модела на "свободния капитализъм". При това, в течение на няколко века банковата тайна беше сред основните елементи на този модел. В Швейцария например, където стриктното и спазване е сред стълбовете на финансовата система и залог за просперитета на местния банков сектор (фиксирано в Закона за банковата активност от 1934), сега то бива поставено под въпрос.

На 17 юли 2010 швейцарският парламент ратифицира Споразумението между правителството на страната и Държавния департамент на САЩ, позволило на банката UBS да предаде на американските власти информация за 4450 нейни клиенти от САЩ, подозирани, че не са плащали данъци. Освен това, на 1 февруари 2013 влезе в сила Федералният закон на Швейцария за международната помощ по финансовите въпроси (StAhiG) с който се определя, как следва да реагират швейцарските данъчни органи при съответните запитвания от страна на чужди държави. Макар че засега не става дума за пълна отмяна на банковата тайна в Швейцария, самата възможност и практиката да се дават сведения за клиентските сметки придобиват все по-ясни очертания.

Сред мерките за ограничиване свободата на индивида от страна на държавата са и такива практики като задържането за неопределен срок и превантивното изпращане в затвора. През ХХ и ХХІ век подобни мерки се използат доста масово, при това както под формата на официално разрешени действия, така и на нерегламентирана практика. В Австралия например, от 1994 започна да се практикува задържането за неопределен срок на виетнамски, китайски и камбоджански бежанци. През 2004 Върховният съд на страната постанови, че безсрочното задържане под стража на лица без гражданство е напълно законно. Същото се относя и за престъпниците, употребили насилие и извършителите на сексуални престъпления. В Малайзия до 2012 действаше Законът за вътрешна сигурност (ISA), приет през 1960, който позволяваше задържането за неопределен срок без съответното съдебно постановление в течение на две и повече години, в зависимост от конкретния случай (2). В Сингапур пък Законът за вътрешната сигурност разрешава ареста и задържането за неопределен срок на лица, застрашаващи националната сигурност. В Германия до 1998 максималният срок на превантивното задържане беше десет години, преди да бъде отменен от тогавашното правителство на социалдемократите и "зелените". Това обаче позволява на властите да удължават този срок по отношение на онези, които смятат за опасни.

Най-известният пример за превантивно безсрочно задържане без съответното съдебно решение е печално известният американски затвор в Гуантанамо, превърнат в лагер за лица, които властите на САЩ обвиняват в тероризъм. Между 2002 и 2006 през него са минали над 750 чужденци, заловени от американските части по време на операциите им в Афганистан и Ирак. През април 2006 в затвора имаше 490 души, като официални обвинения бяха предявени само срещу десет. Повечето бяха граждани на Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен. През 2009 Барак Обама реши да реформира затвора и да закрие лагера, но това президентско решение не беше изпълнено и затворът продължава да функционира.

Практиките на следене, подслушване и други начини за проникване в частната сфера, включително на държавни ръководители придобиха толкова широки мащаби, че редовно провокират международни скандали. След историческия скандал Уотъргейт, довел до оставката на президента на САЩ Ричард Никсън, тази практика не само че не престана, но и продължава да набира обороти. За мащабите на този феномен стана известно благодарение на действията на Джулиан Асанж и Едуард Сноудън. При това послушването на телефонни разговори на държавни ръководители се практикува дори по отношение на близки съюзници (да си припомним само скандала между Франция и САЩ през юни 2015). В това отношение съвременният свят не се е променил особено от епохата на Средновековието, ако не броим несравнимо по-големите технически възможности.

Драстичен пример за несанкционираната намеса на съвременните държави в частната сфера на гражданите е практиката на т.нар. "хуманитарни интервениции" и други операции, осъществявани под предлог за борба с тероризма или режими, нарушаващи човешките права. Бомбардирането на остатъчна Югославия от НАТО, военните интервенции в Ирак без санкцията на Съвета за сигурност на ООН, операцията в Либия и т.н. са печални примери, как под лозунгите за защита на човешките права, биват избивани хиляди хора.

В този случай широката дискусия е необходима за се очертаят границите на суверенитета на държавата, гражданите и третите държави. Не това обаче, е предметът на настоящата статия. Очевидно е, че в съвременния свят продължават да се запазват (и дори нарастват) заплахите за суверенитета на индивида, както и военните намеси. Без значение, дали става дума за "хуманитарни интервенции", операции под лозунга за "защита" на местното население или за борба с тероризма, те представляват заплаха за човешките права, включително за правото на живот.

Така, практиката на европейските и (особено) на северноамериканските правителства по отношение на разработването и използването на все нови средства за контрол върху поведението на гражданите започва да копира практиката на тоталитарните режими в Европа през 30-те години на ХХ век.

Върху тази тенденция акцентира в най-известните си трудове Джорджо Агамбен (3). Той, в частност, очертава няколко "непрозрачни" зони в съвременната държава, където индивидът се оказва лишен от всичките си права, освен от правото на биологично съществуване: концентрационните лагери, затворите, сборните пунктове за имигранти по границите, митниците и др. Агамбен доказва, че суверенитетът на държавата може да се разширява за сметка на свиването на сферата на суверенитета на индивида, включително свеждането на субектността на последния до биологичното му съществуване. И макар че (да се надяваме) такива инструменти като концентрационните лагери са останали в миналото, практиките за превантивно задържане на хора без (или преди) съответното съдебно решение продължава да съществуват. Именно наличието на подобни зони представлява емпирично очертаната граница на либерализма в съвременната държава.

Практиката на намеса в личния живот се осъществява на всички нива, като започнем с изключително високите глоби за нарушаване на правилата на движение и свършим с контрола върху изразходването на личните средства. Днес вече е възможно в реално време и в непрекъснат режим да се следят и най-дребните подробности в ежедневните действия на индивида - от местонахождението до физиологичните му параметри. Като всички тези мерки, по правило, се оправдават със съображения за сигурност (4) и се легализират с помощта на закони от типа на "Патриотичния акт".

Френският аналог на "Патриотичния акт" например, беше приет през май 2015 (5), предоставяйки на местните специални служби широки възможности да следят гражданите на страната, както и още по-активно да използват техническите средства, които преди можеха да се използват само със санкциите на съдебните власти. Аналогичен закон беше приет в Канада през април 2015 (6).

Глобалната секюритизация

Свидетели сме на процес на всеобща секюритизация, непрекъснато възникват все нови и нови видове сигурност: енергийна, продоволствена, транспортна и т.н. В тази връзка някои политолози говорят за "секюритизация на политиката". Възниква обаче принципният въпрос, доколко оправдана е тази глобална секюритизация и до каква степен тя гарантиран реалното повишаване сигурността на живота на хората?

Ако анализираме този въпрос, ще видим, че той няма еднозначен отговор. Редица явления в съвременния свят и, в частност, глобализацията, пораждат многобройни и мащабни движения на хора. Тези хора принадлежат към различни култури, идват от страни с различно държавно и политическо устройство и имат различно образователно ниво. Затова "глобалната секюритизация" изглежда донякъде оправдана. Достатъчно е да си припомним за гигантските миграционни потоци от Африка и Близкия Изток към Европа (сред които несъмнено има значителен брой привърженици на радикалните ислямистки учения, или просто маргинални елементи). Но, както сочат анализите (7), очакванията на  приемащото общества за уж неминуемия ръст на престъпността сред мигрантите нерядко са по-големи от данните на статистиката (което, между другото, може да бъде резултат именно от секюритизацията на обществено-политическия дискурс).

От друга страна, ситуацията в самата Европа далеч не е идеална. Тя се усложнява например от разширяването на ЕС и присъединяването към него на държави като България и Румъния. Тъй като на теория всички граждани на Съюза следва да се ползват с еднакви права, отношението към тях също би трябвало да бъде като към представители на социум, намиращ се на достатъчно високо ниво на развитие. В същото време обаче трудно може да се очаква от румънските цигани да се впишат в европейските стандарти, като същото важи и за чернокожите мигранти от Централна Африка. Тоест, проблемите на социокултурната интеграция са част от цената за политизирането на въпроса с разширяването на ЕС. На практика, така очертаната дилема няма решение. Не изглежда възможно просто да се чака докато гражданите на по-слабо развитите в социално отношение държави достигнат до средноевропейското равнище. По-същия начин е трудно да очакваме от мексиканските мигранти в САЩ да покрият американските стандарти на отношение към закона. Единствената алтернатива е засилването на контрола от страна на правителството върху обществото, като цяло, а това води до понижаване нивото на защита на гражданите от произвола на властта.

Компенсацията на моралния ущърб

Паралелно с тенденцията за "дисциплиниране на масите" се наблюдава и друга, противоположна тенденция - демонстрация на прекалена свобода в такива сфери на социалния живот, които доскоро бяха "табу" или поне не се поощряваха. Например, признаването на еднополовите бракове.

Възниква странното усещане, че сме свидетели на двойнствен процес: от една страна виждаме усилване на полицейската държава, а от друга - разпространение на идеите на "либертинството" (философско течение, чиито последователи са хедонисти и материалисти, отхвърлящи религиозните, моралните и етични норми на обществото - б.р.) сред гражданите на тази полицейска държава. Толерантността към онова, което довчера беше забранено или не се одобряваше от обществото, сега се демонстрира по един много откровен начин. Достатъчно е да си припомним конкурса "Евровизия" през 2014 или легализацията на еднополовите бракове в САЩ, Холандия, Белгия и други европейски държави.

Може ли обаче да се твърди, че тези два процеса са свързани по някакъв начин помежду си? Отговорът следва да се търси в плоскостта на анализа на структурата на съвременното западно общество, като цяло, особено от гледна точка на взаимоотношенията на елита и средната класа с идващото отвън население или с маргиналите извън рамките на "цивилизованото" общество (терористи, радикални ислямисти, религиозни фанатици и т.н.).

"Секюритизацията" на обществото се осъществява най-вече в интерес на елита и средната класа, гарантирайки безопасното им съществуване. Предизвикателство за тяхната сигурност пък представляват, на първо място, масите лумпенизирани мигранти, чиято поява на политическата сцена на развитите държави е тясно свързана с процеса на глобализация, а на второ място - радикално настроените групировки извън Запада. По този начин са формира идеологията на "обсадената крепост", което води до засилване на контрола по границите, даване повече права на специалните служби и приемането на сурови мерки за сигурност вътре в страната.

Процесът на ерозия на традиционните ценности се развива в резултат от значителните различия между културата на мигрантите и на коренното население в развитите държави. Като последица от това бива нарушено социокултурното единство на нормите и правилата за поведение, което пък води до ситуация, когато можем да очакваме всичко от всекиго. В тази връзка многократно се изостря възприемането на рисковете (макар че, обективно погледнато, тези рискове може и да не са чак толкова големи) и очакването за възникване на (нови) заплахи. Разрушаването на културните стереотипи не може да не засегне всички жизнени сфери. Спокойният "еснафски" живот става жертва на глобализацията, а необходимостта да бъдат контролирани престъпните кланове, води до ограничаване на личните свободи. От друга страна, тези достатъчно осезаеми и понякога болезнени ограничениея не могат да не се компенсират с нещо. Именно такава компенсация представлява повишената толерантност към онези модели на поведение, които бяха "табу" в "добрите стари времена".

Особено отчетливо се проявяват тези процеси в САЩ. Страната, в която има множество консервативни протестантски секти, е сред лидерите както в поставянето под контрол и "дисциплинирането" на своите граждани, така и в максимално широката толерантност към това, което доскоро се смяташе за девиантно поведение. Така, характерни за САЩ са дългогодишните присъди за извършени пристъпления (което очевидно напълно се вписва в протестантския морал), както и изключително голямото количество затворници - в пъти повече, отколкото в европейските държави, на глава от населението (макар че населението на Съединените щати е под 5% от световното, 25% от затворниците на планетата са именно там) (8). През последните 15 години специалните служби на САЩ официално разполагаха (въз основа на "Патриотичния акт") с широк достъп до частния живот на американските граждани.

Паралелно с това обаче, в САЩ биват премахвани редица ограничения, касаещи например гей-общностите, повишава се толерантността към използването на леки наркотици и т.н.

Тоест, ставаме свидетели на нова и отиваща далеч система на отношения в обществото. От една страна се променя системата на "консервативните ценности". От друга, тя постепенно бива заменяна от друга, чиито контури все още се оформят, но в която твърдо присъстват принципите на политическата коректност и търпимостта към малцинствата. Ако преди тези ценности бяха легализирани само в рамките на ограничените субкултури (например в университетските среди), сега те получават далеч по-широко разпространение.

Между другото, Русия не изключение от тази тенденции, макар че тук традициите на либерализма нямат толкова дълбоки корени и дълга история. Терористичните нападения през 90-те и 2000-те години, както и задълбочаването на международната тенденция към повишаване на мерките за сигурност съдействаха за забележимото втвърдяване на механизмите за контрол. Развитието на технологиите дава възможност за следене на частния живот на гражданите на същото ниво, като в западните държави. На теория, руската конституция забранява всякакво нарушаване на тайната на личните разговори без съответното съдебно решение. На практика обаче, всички мобилни оператори са задължени да включват системата за осигуряване на оперативно-издирвателните мероприятия, позволяваща на Федералната служба за сигурност да подслушва всеки абонат и да получава различна информация без да представя съдебна заповед. Руската имиграционна политика също придобива все по-ограничителни характеристики. Така, освен задължението да се регистрира и да притежава всички разрешителни документи за пребиваване в страната, имигрантът може само за две, извършени от него административни нарушения да бъде депортиран и лишен от право да се върне в Русия за срок от пет години. В същото време обаче, в страната не се очертава тенденция към либерализация в сферата на правата на сексуалните малцинства, илюстрация за което са нееднократните откази да бъде разрешено провеждането на гей-паради, както и породилият критиките на европейските и американски правозащитни организации закон, забраняващ пропагандата на хомосексуализма, приет през 2013 (9).

Защо Русия, от една страна, се развива в руслото на общата тенденция към "секюритизация", а от друга - не създава механизми за компенсация на "моралните вреди", както правят на Запад? Според нас, от значение в случая са три ключови фактора. На първо място, необходимостта от усилване на контрола се възприема от от обществото като обективна необходимост и не поражда сериозни публични критики, защото Русия вече 15 години води война с тероризма в района на Кавказ и обществото периодично изпитва дълбок шок от жестокостта на осъществяваните от терористите нападения. На второ място, руското общество наистина е твърде консервативно: то приема дискурса за необходимостта от "силна държава", гарантираща "реда", и наистина изповядва традиционните национални ценности. На трето място, руското общество продължава да смята за основателна тезата, че "суровият характер на законите в страната се компенсира от незадължителния характер на изпълението им". Тоест, налице е разбиране, че наказанието не е неизбежно и тъкмо това играе ролята на "компенсационен механизъм", чието наличие, отменя необходимостта от използването на други.

Назад към Средновековието

Каква обаче е връзката между борбата за права на малцинствата, от една страна, и системата на втвърдяване на наказанията и общата тенденция към "дисциплиниране" на обществото, от друга? Съдейки по всичко, не става дума дори за промяна на ценностите, а по-скоро - за дълбока онтологична промяна, осъществяваща се в съзнанието на хората. Обществото е склонно да приеме (10) редица допълнителни ограничения, както и премахването или ограничаването на някои свободи, ако срещу това му се гарантира по-голяма сигурност, при това тази сигурност касае еднакво всички членове на обществото, ако те са послушни, т.е. не демонстрират агресивно поведение. В случай на агресия обаче, следва сурово наказание.

За първи път тази политика беше изпробвана в Сингапур, където глобата за хвърлена на улицата цигара е няколкостотин долара. Ясно е, че за реализацията на подобна практика се налага осъществяването на непрекъснато наблюдение на всеки член на обществото, което значително ограничава правото на частен живот. Тоест, обществото става максимално "секюритизирано", като постепенно тази "секюритизация" се превръща в глобална тенденция.

Следва обаче да си даваме сметка за дълбоките последици от този процес. Обществото на "абсолютната сигурност" доста напомня на мравуняк. С други думи, гарантирането на еднаква сигурност за всички води до утвърждаването сред повечето членове на обществото (разбира се, с изключение на онези, които трябва да гарантират въпросната сигурност) на нежелание да се поемат каквито и да било рискове. В резултат от това обаче драстично намалява креативността на отделните индивиди, а самото общество се трансформира в "застинала" авторитарна структура.

Следва да отбежем, че неслучайно през последните двайсетина години в света се правят толкова много филмови "антиутопии", основани именно на тази тенденция. Атмосферата им силно напомня опитът на сингапурската автокрация, разбира се, с характерната за повечето художествени произведения хиперболизация.

Естествено, подобно общество е много далеч от "либералните идеали" и в известен смисъл е пример за превръщането на тези идеали в абсурд. Това се дължи на факта, че самите "либерални идеали" всъщност са вътрешно противоречиви. От една страна те предполагат свободното изразяване на собствените убеждения, а от друга - гарантиране на максимална сигурност на обществото. В същото време обаче, границата между свободата на изразяване и ерозията на обществения морал се оказва доста тънка и неясна, на което многократно станахме свидетели през последните години.

Като цяло обаче, общата тенденция, анализирана в настоящата статия, няма как да не поражда тревога. Много лесно можем да си представим, как тази тенденция би се отразила на международните отношения. Въпреки твърденията на някои експерти, не става дума за "край на глобализацията", но няма съмнение, че тя със сигурност ще повлияе сериозно върху хода на глобализационния процес.

Задълбочаването на "секюритизацията" в света ще означава, в частност, края на "глобализацията с човешко лице", т.е. можем да очакваме, че човечеството тепърва ще се сблъска с най-негативните страни на глобализационния процес. Всеобщата секюритизация ще доведе до появата на множество враждебни една на друга затворени "обсадени крепости", вътре в които безопасността на гражданите ще бъде гарантирана за сметка на тяхната свобода и неприкосновеността на частния им живот.

Това означава, че човечеството действително може да навлезе в епоха на Новото Средновековие, като тази тенденция се очертава доста ясно от появата и възхода на такива феномени като "Ислямския Халифат", чиито идеи привличат не само жителите на традиционните ислямски региони, но и представители на коренното население на европейските държави. Всъщност, "Халифатът" действително може да претендира, че представлява нов тип общество - с архаични и жестоки правила, йерархия и контрол. При това този контрол се упражнява откровено и открито, като се оправдава с религиозните и етични норми. В момента, когато в съвременните светски общества контролът престане да осигурява достатъчно значими блага за обществото, средновековният модел на "Халифата" ще се превърне в изключително привлекателна доктрина за огромни маси от хора.

 

Бележки

1. Виж целия текст на: https://epic.org/privacy/terrorism/hr3162.html
2. Kua Kia Soong. 445 Days Under the ISA. Kuala Lumpur: GB Gerakbudaya Enterprise Sdn Bhd, 2010.
3. Agamben G. 1998. Homo sacer: Sovereign Power and Bare Life. Stanford.
4. Obama on Surveillance, Then and Now // The New York Times. June 7, 2013: http://www.nytimes.com/interactive/2013/06/08/us/politics/08obama-surveillance-history-video.html?_r=0
5. Французский парламент расширил полномочия спецслужб // Российская газета. 06.05.2015: http://www.rg.ru/2015/05/06/france-site.html
6. The Fight Over Canada’s Patriot Act // The Foreign policy. 24 April 2015: http://foreignpolicy.com/2015/04/24/the-fight-over-canadas-patriot-act-bill-c-51-canadian-anti-terrorism-legislation-stephen-harper-bill-c51/
7. How does immigration affect crime? // The Economist, 12 December, 2013: http://www.economist.com/blogs/economist-explains/2013/12/economist-explains-10(06/07/2015); Crime doesn't rise in high immigration areas – it falls, says study // The Guardian: http://www.theguardian.com/uk/2013/apr/28/immigration-impact-crime(06/07/2015).
8. Joshua Holland, Land of the Free? US Has 25 Percent of the World’s Prisoners: //http://billmoyers.com/2013/12/16/land-of-the-free-us-has-5-of-the-worlds-population-and-25-of-its-prisoners/
9. http://ria.ru/politics/20130630/946660179.html
10. За отношението на американското общество към политиката на правителството в сферата на борбата с тероризма, виж например: The War on Terror: Ten Years of Polls on American Attitudes // https://www.aei.org/wp-content/uploads/2011/09/Political-Report-Sept-11.pdf

 

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

** Научен сътрудник в Центъра за глобални проблеми към Института за международни изследвания в Москва

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн