Администрацията на Обама е обект на постоянни критики, че не може да формулира цялостна и всеобхватна стратегия за решаване на проблемите в Близкия Изток. През последните години тези проблеми се задълбочиха и разшириха, дори според собствените достатъчно ниски критерии на региона. В момента в Сирия, Ирак, Либия и Йемен се водят граждански войни, застрашаващи да дестабилизират съседните държави: Ливан, Йордания, Турция, Тунис и Египет. Освен това ислямистките групировки поставиха под контрол части от територията и населението на Либия, Сомалия, Сирия и Ирак и печелят позиции в по-далечни държави, като Кения, Мали, Танзания и Южен Судан.
От друга страна, проблемите в Близкия Изток са толкова остри и взаимно преплитащи се, че изглежда съмнително дори стратези от ранга на Клеменс фон Метерних, Ото фон Бисмарк и Дийн Ачесън, взети заедно, да могат да предложат адекватна стратегия за решаването им. Като прибавим към това слабото желание на американската и, в по-общ план, на международната общественост да се ангажира с регионалните проблеми, можем по-лесно да си обясним липсата на интегрирана Голяма стратегия за Близкия Изток.
Игнорирането на мащабните проблеми в региона обаче, и особено на дестабилизиращите ефекти от множеството граждански войни, не е решение. Не можем да се справим с Ислямска държава или с Ал-Кайда в Ирак и Сирия, без да разрешим по-дълбоките регионални проблеми, позволили техния възход. Ако САЩ и международната общност откажат да го направят, сегашните граждански войни вероятно ще ескалират и ще се разпространят и в други части на Близкия Изток, носейки нестабилност и хаос и поставяйки под въпрос реализацията на всяка по-скромна стратегия, която Вашингтон би решил да следва. Така, в крайна сметка сигурността на САЩ ще бъде повече, а не по-малко застрашена.
Тоест, няма съмнение, че отправна точка на новата американска стратегия за Близкия Изток следва да стане прекратяването на гражданските войни в региона. Днес най-голяма опасност за интересите на САЩ представляват гражданските войни в Йемен, Либия, Ирак и Сирия и рискът те да провокират граждански войни и в Ливан, Йордания, Бахрейн, Алжир и Египет. Затова всяка Голяма стратегия, целяща да стабилизира региона и да защити американските интереси в него, трябва да разглежда прекратяването на тези войни като приоритет.
Добрата новина е, че гражданските войни в Близкия Изток не са sui generis (т.е. не са уникални - б.р.). Макар че детайлите им са уникални, тяхната вътрешна динамика е същата като на безброй други граждански войни, без значение дали става дума за мюсюлмански държави или не. Фактът, че Близкият Изток е предимно мюсюлмански, че там съществува дълбоко разделение между сунити и шиити, че регионът "плува в петрол", както и че притежава редица други специфични белези, не е от особено значение. Защото гражданските войни в него до голяма степен се развиват като други подобни, избухнали в различни точки на света през последния един век.
Тези общи белези са важни, защото означават, че САЩ могат и следва да се възползват от големия брой научни трудове, анализиращи тези граждански войни, които дават изключително ценни сведения за причините, които ги пораждат и стимулират разширяването им и, кое би помогнало те да бъдат прекратени (1). Тези задълбочени и опиращи се на огромен фактологичен материал изследвания предлагат широк спектър от препоръки за това, което международната общност може да направи (или което не бива да прави) за да помогне за прекратяване на насилието. Вашингтон следва да се възползва от това богатство от прагматични уроци и препоръки за да открие най-добрия начин да смекчи или дори да премахне основните причини за тероризма и нестабилността в днешния свят.
Нещо повече, въпреки широко разпространената представа, че една външна сила няма какво да направи за да спре гражданската война - освен да очертае дълбоките проблеми, които я пораждат - историята сочи друго. Разбира се, не е лесно да се окаже позитивно влияние върху хода на нечия чужда гражданска война, но това не е невъзможно. Не е задължително също, то да се окаже непоносимо скъпо. Историята на гражданските войни сочи, че външната намеса може да окаже драматично влияние във всяка фаза на тези войни - от тяхното избухване, до ограничаването на продължителността им и определянето на начина, по който те ще приключат. Външните играчи могат да помогнат за ограничаване мащабите на насилието в хода на гражданската война, недопускайки то да придобие характеристиките на геноцид. Те могат също да попречат на гражданските войни да прелеят извън границите и да провокират други такива войни в съседните държави. Всичко това вдъхва надежда, че САЩ все пак могат да постигнат целите си в Близкия Изток.
Защо трябва да ни е грижа за чуждите граждански войни?
Като цяло, гражданските войни в Близкия Изток пораждат четири основни заплахи за американските интереси: те водят до ограничаване на добива на енергоносители, осигуряват безопасни убежища за терористичните групировки, давайки им възможност да организират и разширят своята активност, водят на власт потенциално враждебно настроени към САЩ правителства и провокират нови граждански войни в съседните държави.
Когато става въпрос за Близкия Изток, първият и основен интерес за САЩ е свързан с петролния износ и стабилността на петролния пазар. За мнозина подобна теза вероятно не изглежда актуална, предвид драстичния моментен спад на цените на петрола, но факторите, които го предизвикаха, най-вероятно имат само временен характер. Общите тенденции в енергийния сектор сочат, че в рамките на следващите няколко години (а вероятно и по-рано) петролните цени ще тръгнат нагоре и петролът ще продължи да играе ключова роля в световната икономика (2). В същото време, петролният добив в страните, обхванати от гражданска война, обикновено се сгромолясва. Така, въпреки присъствието на 150-хилядна американска армия, петролният добив в Ирак по време на гражданската война през 2006-2008 падна с 64% (от 2,8 млн. барела дневно, до само 1 млн.). Революцията през 1979 в Иран, която бе своеобразна форма на гражданска война, провокира спад на петролния добив с цели 78% (3). В резултат от сегашната гражданска война в Либия, петролната продукция в страната е паднала с 92% (от 1,6 млн. барела дневно, до 235 000) (4). И макар да ни се иска да вярваме, че шистовите залежи в Северна Америка и сегашният излишък от енергоносители гарантират на САЩ "енергийна независимост", истината е, че американската икономика е все още тясно обвързана с глобалната икономика, което ни прави уязвими при евентуален нов шок в цените на петрола.
Втората заплаха за интересите на САЩ е свързана с връзката между гражданските войни и тероритичните групировки. Гражданските войни водят до появата на "ничии територии", където екстремистките и терористични групи могат да се организират, да оперират и да разпространяват влиянието си. Не е случайно, че много от най-опасните терористични формации на планетата възникват и се развиват в хода на граждански войни: ООП, Хизбула, Хамас, Тамилските тигри, Лашкар-е Тайба, Ал-Кайда, а сега и Ислямска държава (ИД). През 80-те години на миналия век Ал-Кайда и нейните филиали нямаше как да "пробият" в Саудитска Арабия и Египет, затова се прехвърлиха в Афганистан, където просперираха в хода на водещата се в страната гражданска война. След това, те създадоха свои разклонения навсякъде в мюсюлманския свят, където бушуваха такива войни, като Ал-Кайда на Арабския полуостров, Ал-Кайда в Ислямски Магреб и Ал-Кайда в Ирак (трансформирала се по-късно в Ислямска държава). Днес реалните терористични заплахи от страна на Ал-Кайда и нейните филиали се генерират почти изцяло от държави, където се водят различни видове граждански войни: Сирия, Ирак, Афганистан, Пакистан, Йемен, Либия, Сомалия и Мали. Тези екстремистки групи продължават да се опитват да стъпят в по-стабилните държави от региона, като Саудитска Арабия, Йордания, Египет, Мароко и другаде, но без успех поне засега. Те могат да оцелеят и да просперират само там, където има разделение, безредици и анархия.
Третата заплаха за американските интереси е, че ако бъдат оставени да следват собственото си развитие, гражданските войни често приключват с пълната победа на онази група, която е най-склонна да използва мащабно насилие. Това означава, че най-агресивната и залагаща на терора организация има и най-големи шансове да формира новото правителство, което най-вероятно ще бъде враждебно настроено към САЩ и техните интереси. Така, правителството на Еритрея, която извоюва независимостта си от Етиопия през 1991, след 30-годишна гражданска война, последователно предприе нападения срещу Йемен през 1995, Етиопия през 1998 и Джибути през 2008.
На САЩ бяха необходими дълги години за да установят стабилни отношения с близкоизточните правителства, гарантирайки си постоянен достъп до петрола и осигурявайки закрила на американските съюзници в региона. Избухването на гражданска война в която и да било държава означава, че новите режими, които в крайна сметка ще бъдат наложени в нея, могат да се окажат не само репресивни, но и открито враждебни към САЩ, техните съюзници и интересите им.
Накрая, гражданските войни демонстрират тенденция да генерират повече насилие както между съседните държави, така и вътре в тях (5). Съседните държави често биват въвлечени в гражданските войни или защото се намесват за да подкрепят бунтовниците, или защото последните получават убежище на тяхна територия, което провокира нападения на правителствените части. Израел и Сирия например неколкократно се намесваха в гражданската война в Ливан, а в гражданската война в Конго се включиха цели седем съседни държави. В днешния Близък Изток, намесата на Иран и на сунитските арабски държави във войните в Сирия, Ирак и Йемен, може да доведе до директен сблъсък между тях, а навлизането на различни воюващи помежду си сирийски фракции в Ливан заплашва да прехвърли гражданската война и там. Освен това, гражданските войни могат да се окажат "заразни", при положение, че последиците от тях (тероризмът, бежанците, сецесионизмът, радикализацията на населението на съседните държави, икономическата дислокация и интервенцията) прелеят през границите, генерирайки условия за избухване на такава войни и при съседите (6). Близкият Изток е особено уязвим пред тази опасност, заради незащитените и нерядко неясни граници, които редовно биват прекосявани от различните етнорелигиозни групи, и слабите (в повечето случаи) местни правителства. Нито една от тези исторически особености не се отразяват добре на американските интереси в региона.
Прекратявянето на гражданските войни
Предвид така очертаните заплахи, всяка нова стратегия на САЩ за Близкия Изток следва да започне с изготвянето на планове за прекратяване на четирите граждански войни, бушуващи в момента в Ирак, Сирия, Йемен и Либия. Дори ако оставим настрана хуманитарните трагедии, които те пораждат, тези граждански войни директно застрашават петролните доставки, стимулират възхода на екстремистки групировки, могат да доведат на власт агресивни и антагонистични към САЩ правителства, както и да провокират нови междудържавни или вътрешнодържавни войни. Колкото по-дълго продължат гражданските войни, толкова по-вероятно е да доведат до дестабилизиарнето на Тунис, Египет, Йордания, Ливан, Турция и, евентуално, Кувейт, Иран и Саудитска Арабия.
Изследователите на гражданските войни посочват два възможни способа за бързото и дълготрайно прекратяване на гражданските войни. Първото е постигането на решителна военна победа. Най-краткотрайните граждански войни през последните 70 години са онези, в които едната страна успява да постигне бърза и решителна победа и веднага след това поеме държавното управление (7). Между тези краткотрайни войни има две общи неща: те започват или с успешното осъществяване на военен преврат от бивши участници в управлението или от военни командири (като в Боливия през 1952), или пък стартират с масови демонстрации в основните градове, които бързо водят до падането на съществуващото правителство (Иранската революция през 1979) (8). При гражданските войни, които се проточват дълго, обикновено нито правителството, нито опозицията са в състояние да постигнат бърза победа. Вместо това въоръженият конфликт навлиза в задънена улица, а многобройните бунтовнически банди и фракции обикновено действат в периферните райони на страната и е трудно да бъдат победени.
Външните сили могат да помогнат за бързото прекратяване на гражданските войни, оказвайки военна подкрепа с цел решителната промяна на военния баланс в полза на едната от противостоящите си страни. Впрочем, те могат да помогнат и ако просто стоят настрана и не подкрепят по-слабата страна. В мащабното си изследване, посветено на 150-те граждански войни, водени в периода 1945-1999, професорът от Университета Нотр Дам Патрик Ригън доказва, че когато само едната от страните в конфликта получава помощ отвън, войната приключва много по-бързо, отколкото когато и двете се ползват с външна подкрепа. По тази причина военна помощ по правило следва да бъде предоставяна още в началния етап на гражданската война, за да може да изиграе решаваща роля, преди другата страна също да си намери външен "спонсор" (9).
Но, ако бързата и решителна военна победа обикновено се оказва най-краткият път за прекратяване на гражданската война, тя не винаги е и най-добрият. Защото в този тип войни военната победа често бива постигната с цената на ужасяващо насилие (понякога добиващо характер на геноцид) срещу победените, включително срещу гражданското население (10). Племето «хути» в Руанда, както и сърбите в Босна, побеждават в гражданските войни в двете страни през 1994 именно благодарение на подобна комбинация между военни успехи и етническо прочистване. Освен това победителите в гражданските войни често се изкушават да използват новопридобитата си мощ срещу съседните държави, влизайки в мащабен военен конфликт с тях. Нещо повече, победителите в тези войни - генералите, осъществили успешен военен преврат, протестиращите маси, искащи промяна, или поелите властта нови безмилостни диктатори, действително могат бързо да прекратят насилието, но никак не е сигурно, че САЩ биха искали да видят точно тях във властта. Тъкмо това стана в Иран през 1979, същият е и случаят с Башар ал-Асад днес.
Алтернативата на военното решение е да се заложи на преговорите. Ако бързата военна победа се окаже невъзможна (по политически причини, или защото нито една от страните не е в състояние да победи другата бързо или лесно), тогава гражданската война може да бъде прекратена, ако противниците са склонни да подпишат и реализират на практика всеобхватно мирно споразумение. Гражданските войни в Босна, Никарагуа, Салвадор, Гватемала, Мозамбик и Камбоджа бяха прекратени именно по този начин през 90-те години на ХХ век.
Външните сили са склонни да предпочетат преговорите, защото те водят до прекратяване на сраженията и намаляват заплахата от ескалирането на конфликта и "преливането" му отвъд границите; помагат да се избегнат репресиите над победените и не допускат нито една от страните да получи пълен контрол върху управлението. Прекратяването на гражданските войни по пътя на преговорите обаче не е лесно за постигане. В исторически план, успехът му изисква наличието на три ключови условия. Първото е, всички страни в конфликта да бъдат убедени, че не са в състояние да постигнат военна победа. Докато някоя от тях вярва, че може да постигне тотален контрол, тя е готова да продължи да воюва, принуждавайки противниците си да правят същото. Основните противостоящи си групи трябва да осъзнаят, че ако се откажат от преговорите, победата в крайна сметка може да бъде спечелена от съперниците им. Така, хърватската победа през 1995 (когато Загреб си върна т.нар. Сръбска Крайна) убеди сърбите, че предлаганото от САЩ Дейтънско споразумение за Босна е по-добрият вариант от пълното поражение (11).
На второ място, мирното споразумение следва да гарантира на основните противостоящи си фракции справедливо и устойчиво разпределение на политическата власт. Мнозина изследователи посочват, че гаранциите за споделяне на политическата, военната или териториалната власт играят ключова роля за убеждаването на страните да подпишат мирно споразумение и да прекратят сраженията (12). И тук нещата опират до стимулите. Противостоящите си страни нямат причина да спрат да се сражават, ако не им бъде гарантирано реално участие в бъдещото управление. Това означава, че следва да се постигне действено споразумение относно разпределянето на властта между всички участници в гражданската война (и най-вече между техните елити), което да дава и ясни гаранции, че всички общности, включително малцинствените, ще бъдат защитени.
Накрая, всички противостоящи си страни следва да бъдат убедени, че сроковете на мирното споразумение ще бъдат продължени след изтичането им (13). Това е най-деликатната, но и най-важнаната част от споразумението. Ако сражаващите се фракции не вярват, че ще продължат да разполагат с дял в новото държавно управление и могат да разчитат на гарантирана закрила по време на прилагането на споразумението, те нямат да имат никакъв стимул да го подпишат. Вместо това, или ще продължат да се сражават, или ще подновят сраженията в момента, в който сметнат, че са ги излъгали. Затова е от ключово значение да се гарантира физическата и икономическа защита на всички страни в гражданския конфликт, въпреки различията между тях по отношение на числеността, военната мощ и достъпа им до ресурси.
Кой би могъл на направи това? В миналото, въоръжените сили на трети страни са успявали да гарантират такава защита. Силите на ООН в Босна (и заместилите ги части на ЕС) или омиротворителните части на Световната организация в Мозамбик през 1992-1994 са положителен пример в това отношение. Миротворческите мисии от трети страни обаче изискват продължително и често скъпо струващо ангажиране на персонал, нещо което повечето държави, включително САЩ, не са склонни да приемат. Добрата новина е, че мирното споразумение може да бъде постигнато и без пряка външна намеса. Най-важното е всички страни в гражданския конфликт да получат средства, позволяващи им да се защитят, ако противната страна реши да наруши споразумението. Един от начините за това е разделянето на враждуващите групи в обособени независими или автономни територии, защитавани от техни собствени армии или милиции. Вторият начин е създаването на професионална армия, в която командните постове и въоръжението са разпределени поравно между отделните враждуващи фракции. Изграждането на такава армия ще позволи на всяка от страните в гражданската война да разполага със собствен потенциал за самоотбрана и ще накара политическите лидери да се държат по-отговорно (14).
В ретроспекция, всички успешни мирни процеси през 90-те години на ХХ век включваха подробни планове за цялостна военна интеграция (15). Ирак през 2006-2010 ни дава полезен пример, как това може да работи, както и къде могат да бъдат допуснати грешки. През първата част на този период, от 2006 до 2008, конфликтът в Ирак се развиваше предимно като междуобщностна гражданска война, чиито израз беше бунтът, ръководен от Ал-Кайда в Ирак, която се сражаваше с американските части, но истината е, че това бе само част от проблема, при това не най-важната, каквато беше шиитско-сунитският конфликт. Причината САЩ да успеят тогава да сложат край на гражданската война в страната беше, че – съзнателно или не, американците успяха да създадат три ключови предпоставки за решаването на проблема чрез преговори. На първо място, те разположиха в страната допълнителни войски и най-сетне се опитаха да създадат голяма и деполитизирана иракска армия, макар и със скромни възможности. Американските и иракските части съвместно гарантираха сигурността на иракските градове и селските райони. По този начин те не допуснаха шиитските милиции (които бяха на крачка от победата в Багдад през 2007) да продължат военната си кампания. Междувременно, сунитските племена вече бяха уморени от присъствието на Ал-Кайда, опитваща се да узурпира традиционните властови пълномощия на техните шейхове, и бяха силно притеснени, че продължаващата гражданска война може да приключи с пълната победа на шиитите и с тяхното пълно поражение, ако не и физическо ликвидиране.
Сред критично важните елементи на събитията през 2006-2008 беше че САЩ престанаха да действат като фактор, позволяващ (макар и непреднамерено) на шиитите да правят каквото си искат, и се позиционираха като защитник на сунитите. Под ръководството на посланика си в Багдад Райън Крокър, американците възстановиха участието на сунитите в иракския политически процес и в същото време принудиха шиитите (и кюрдите) да приемат ново разпределяне на властта, гарантиращо справедливата подялба на политическата власт и икономическите ресурси, както и защита на всички играчи.
Накрая, американското военно присъствие, макар че с времето то силно намаля, наред подкрепената от САЩ иракска армия, убедиха всички враждуващи групи в страната в необходимостта от ново споразумение за разпределяне на властта. Това, на свой ред, позволи да стартира процеса на възстановяване единството на страната. Постигнатото споразумение обаче беше нарушено след 2011 и гражданската война бе възобновена през 2013, защото иракската армия се оказа зле подготвена за да помогне за налагането му без помощта на САЩ. След като американските военни части започнаха да се изтеглят, а дипломацията на САЩ се дистанцира от случващото се в Ирак, премиерът Нури ал-Малики наруши деполитизацията на националната армия и я използва за да лиши сунитската общност от нейния политически статус и икономически ресурси, застрашавайки сигурността и. В резултат от това в края на 2013 доминиращата шиитска общност, водена от Ал-Малики, премахна почти всички пречки пред злоупотребата с властта за собствените си цели, което нямаше как да не провокира бунта на сунитите.
Прекратяването на сегашните граждански войни
Научните трудове, посветени на гражданските войни, както и американският опит в Ирак, едновременно ни предпазват от грешки и ни напътстват, как бихме могли да стабилизираме по най-добрия начин четирите близкоизточни държави, които в момента са обхванати от такива войни. Преди всичко, емпиричните доказателства сочат, че в никакъв случай не бива да се допуска пълната победа на една от страните в гражданските войни. Силната външна подкрепа за една от тях само ще стимулира други външни държави и играчи да инвестират пари и ресурси в другата, удължавайки войната до безкрайност. В силно поляризирания Близок Изток, да се допусне пълната победа на шиитите над сунитите в Ирак или обратното – в Сирия, означава да се задълбочи антагонизмът между противостоящите си страни в целия регион, удължавайки вече водещите се граждански войни и (вероятно) провокирайки по-мащабен и дълбок регионален конфликт.
Разбира се, това не означава, че САЩ не бива да се стремят към пълното поражение на ИД. То означава, че концентрирането на усилията само върху разгрома на ИД, вместо върху разрешаването на по-сериозните проблеми с продължаващите граждански войни вероятно ще се окаже контрапродуктивно, защото подобен подход игнорира условията, създаващи нестабилността и екстремизма в региона САЩ могат да смажат ИД, но ако гражданските войни продължат, мястото и просто ще бъде заето от нови екстремистки организации. Точно това се случи например с Ал-Кайда в Ирак. Предшественичката на Ислямска държава беше на практика ликвидирана в Ирак в периода до 2011, но избухналата в съседна Сирия гражданска война осигури ресурси и условия за нов възход на радикалните ислямисти. Ако гражданската война бъде прекратена, ИД ще бъде лишена от своята мощ и бързо ще загуби популярност.
САЩ би трябвало да положат сериозни усилия за създаване на условия за успешното мирно разрешаване на конфликтите, породили най-важните от тези граждански войни. Във всяка страна трябва да помогнем за създаването на трите ключови условия за постигането на мирно споразумение (недопускане пълната военна победа на някоя от страните, равноправно разпределяне на политическа власт и гарантиране на запазването му в течение на времето), като не забравяме, че ще трябва да го направим с по-малки ресурси, отколкото имахме в миналото. САЩ вече не са в състояние отново да разположат 150-хилядна армия в която и да било от тези държави, затова постигането на споразумение следва да бъде наложено отвътре, т.е. инициативата за него да дойде от страните в конфликта, с минимална външна помощ. Това очевидно ще е доста по-трудно, отколкото разполагането на голямо количество войски на терен, както САЩ направиха в Босна и Ирак, но не е невъзможно. То, освен това, е най-разумният подход за гарантиране на американските интереси в региона.
Ирак
Стратегията на администрацията на Обама за Ирак и Сирия е фокусирана върху изграждането на деполитизирани и несектантски въоръжени сили, способни да наложат споразумение за ново разпределение на властта в бъдеще. Тя би имала смисъл, ако САЩ бяха оправдали собствената си реторика, помагайки за създаването на внимателно планирани, добре интегрирани и професионални армии – нещо, което би изисквало ангажирането им в течение на дълги години. В Ирак Вашингтон реши да използва американски съветници за възстановяването и деполитизирането на иракските въоръжени сили, след което да ги подкрепи да си върнат овладените от ИД територии. Това би трябвало да убеди сунитската общност, че няма шанс да постигне военна победа срещу шиитите и да я стимулира да се съгласи на сделка за подялба на властта в страната. Освен това американското присъствие (което следва да се запази под една или друга форма в течение на доста години) и новата иракска армия, съставена от сунити и шиити, трябва да убеди по-многобройната шиитска общност, че няма да успее да наложи волята си със сила, както се опитваше предишният премиер Ал-Малики. От своя страна, кюрдите трябва да бъдат държани извън конфликта и, ако някой ден стане възможно да създадат своя независима държава, те следва да бъдат подпомогнати по начин, който да не възобнови конфликта между иракските сунити и шиити.
В тази стратегия обаче липсва един критично важен елемент, а именно американската дипломация, която трябва да направлява, да оказва натиск и да убеждава иракските политически лидери да постигнат ново споразумение за подялба на властта, както го правеха посланик Крокър и екипът му през 2007-2008. Това разбира се, ще изисква определена допълнителна подкрепа от страна на САЩ – политическа, военна, икономическа, дипломатическа и технологична – която да се използва едновременно като инструмент за постигането на такова спорзумение, както и за да убеди страните в конфликта да направят необходимите взаимни отстъпки. Сунитите със сигурност ще претендират за някаква форма на хлабава федерация, за да не се допусне провала, последвал предишното такова споразумение. Това би гарантирало на сунитската и шиитската общности достатъчна политическа автономия в рамките на новата смесена сунитско-шиитско-кюрдска военна структура. Създаването на федерация, подкрепена от появата на малка, но интегрирана, федерална армия и, в добавка към нея, на местни (и поради това по-разделени в етнически план) „национални гвардии“, би трябвало да убеди сунитите, че няма да станем свидетели на повторение на горчивия опит от управлението на Ал-Малики (16).
На практика, и двете условия ще позволят на по-малобройната сунитска общност да подкрепи споразумението за подялба на властта, гарантирайки че то – за разлика от предишното – ще продължи да се спазва и след като САЩ прекратят ангажиментите си в Ирак. При всички случаи обаче ще се наложи американското военно присъствие (в рамките на няколко хиляди души) да продължи поне едно десетилетие след разгрома на ИД и постигането на ново споразумение за подялба на властта. Това присъствие е необходимо за подготовката, инспектирането и професионализацията на иракската армия и, в същото време, за да гарантира на всички страни, че САЩ продължават да са ангажирани с налагането на мира в Ирак. Практическата реализация на тази стратегия ще бъде много по-трудно, отколкото през 2007-2009, заради плашещите събития през 2010-2014, но не е невъзможно, и е единствената реална възможност Америка да остави след себе си един мирен и сигурен Ирак.
Сирия
Прекратяването на гражданската война в Сирия ще бъде доста по-трудно по три основни причини: управляващият режим в Дамаск е крайно непопулярен и представлява само малцинство от населението; опозицията е дълбоко разединена, освен това страната няма опит в постигането на компромиси между етническите и религиозни групи. На практика, днешна Сирия прилича повече на Ирак в периода около 2006 и на Ливан в разгара на гражданската война през 80-те, отколкото на сегашен Ирак.
И тук стратегията на американската администрация е в синхрон с препоръките, извлечени от опита на предишните граждански войни. Според редица изявления на президента и председателя на Обединения комитет на началник щабовете, САЩ са ангажирани с изграждането на новата сирийска опозиционна армия (17). Тя трябва да бъде деполитизирана, равноотдалечена от всички враждуващи фракции, силно интегрирана, с конвенционална йерархия и подготовка и подкрепяна във военно отношение от Вашингтон. Когато бъде създадена, тя следва да навлезе в Сирия под прикритието на американската авиация и да овладее и задържи значитена територия, сражавайки се едновременно срещу режима на Асад и срещу сунитските джихадистки групировки, и да използва тази територия за да увеличи мощта си и да започне да налага там нов политически и икономически ред. С течение на времето, тя трябва да разгроми екстремистите и от двете страни – т.е. режимът на Асад и сунитските джихадистки групировки – което пък ще убеди представляваните от тях по-широки общности (алауитите, шиитите и сунитите), че няма да могат да постигнат военна победа. След като стане ясно, че най-вероятният победител в гражданската война ще бъде именно създадената и подкрепяна от САЩ опозиционна армия, двете най-големи в демографско отношение групи (както и подкрепящите ги регионални сили: Иран, Русия, Саудитска Арабия и Турция), ще бъдат стимулирани да се включат в организирания и доминиран от Вашингтон преговорен процес с цел постигането на ново разпределение на властта в страната. В резултат от това ще бъде формирано ново представително правителство, способно да гарантира закрила на всички малцинствени групи в Сирия.
Тази стратегия изцяло съвпада с изводите и препоръките на експертите за успешното прекратяване на гражданските войни и е сходна с онази, използвана в предишни години за ускоряване на мирния процес в Ирак, Ливан и Босна. Истината е, че това е единствената лансирана досега стратегия с шанс за успех, предвид онова, което знаем от многобройните изследвания на гражданските войни и, какво САЩ са склонни да толерират. Въпреки това, практическата и реализация няма да е никак лесна. Тя ще изисква продължително време и постоянната ангажираност на Вашингтон. Последното изглежда особено важно, доколкото администрацията на Обама се бави с прилагането както на военния, така и на политическия елементи на своята стратегия за Сирия. Макар някои да смятат, че постигането на прогрес в Сирия може и трябва да изчака постигането на такъв прогрес в Ирак, истината е, че прекаленото изчакване ще направи успеха в Сирия много по-трудно постижим, когато САЩ най-сетне се заемат сериозно с тази страна, да не говорим за рисковете дотогава гражданската война да се прехвърли и на териториите на Йордания, Ливан и Турция, или пък да „прелее обратно“ в Ирак, поставяйки под въпрос стабилността в тази страна в „периода след Ислямска държава“, при положение, че ислямистите продължат да разполагат с база в съседна Сирия.
Либия
Либия се нуждае от стратегия, в много отношения сходна с тази за Сирия. Тя също ще има нужда от нови въоръжени сили, които да са деполитизирани и способни да победят многобройните партизански групировки и след това да послужат като „гръбнак“, около който да се формира нова политическа система. Либия се нуждае и от някакво споразумение за подялба на властта, гарантиращо справедливо разпределяне на управлението и ресурсите сред сражаващите се помежду си фракции (които се противопоставят най-вече по географски признак: Киренайка срещу Триполитания, Мисрата срещу Зинтан, макар че на преден план стои светско-религиозното разделение). Както споразумението за подялба на властта, така и новата силна професионална армия са необходими за да бъдат убедени враждуващите фракции, че за тях ще е по-добре да преговарят, отколкото да продължат да се сражават помежду си.
И едното и другото ще изискват сериозна външна подкрепа. Голямото предизвикателство в Либия е, че тази страна е много по-важна в стратегически план, отколкото е вниманието, което и се отделяше досега. Нещата не опират само до това, че Либия е богата на петрол, но и че е съсед на Египет – най-голямата арабска държава, и Тунис – единствената завършена арабска демокрация, затова продължаването на гражданската война в нея е изключително опасно. Либия обаче не е толкова важна за американските интереси като Ирак (както и Сирия). Предвид мащабите на американската интервенция в Ирак и (на теория) в Сирия, както и нежеланието на Държавната администрация да се ангажира с нова гражданска война в Близкия Изток, изглежда крайно невероятно, че САЩ ще предприемат нещо подобно и в Либия.
Това означава, че Либия се нуждае от вниманието и ангажирането на Европа. Което има и своите основания. Европа е много по-пряко засегната от случващото се в Либия, доколкото се нуждае от нейния петрол и търговията с нея и се опасява от потока бежанци заради гражданската война в страната. Не е случайно, че именно европейците осигуриха значителна част от бойните самолети, помогнали за свалянето на Кадафи през 2011. И след като САЩ са прекалено заети с Ирак и Сирия, Европа следва да поеме отговорността да помогне за прекратяване на насилието в Либия.
Проблемът е, че европейците позволиха техните армии да атрофират до състояние на виртуална импотентност и не демонстрират особено желание или способност да пренасочат своите икономически и дипломатически ресурси за реализацията на трудни и продължителни мисии като стабилизирането и възстановяването на Либия. Но дори ако Европа се ангажира с достатъчно военна авиация, военни, дипломатически и икономически съветници, доставка на оръжие и оказване на икономическа помощ, САЩ също ще трябва да се нагърбят с определена роля в този процес. На Вашингтон вероятно ще се наложи да осигури необходимото политическо лидерство, логистична подкрепа, военно командване и контрол, както и известен брой съветници. Американската роля в Либия обаче няма да е решаваща, което означава, че европейците най-сетне ще трябва да излязат от своята „блестяща изолация“.
Йемен
Накрая, остава Йемен. От хуманитарна гледна точка, тази страна заслужава не по-малко внимание, отколкото Ирак, Сирия и Либия. Проблемът е, че Йемен, сам по себе си, е много по-малко важен в стратегически и политически план за САЩ и останалия свят, в сравнение с повечето други държави от Близкия Изток. Йемен обаче може да създаде голяма опасност, ако дестабилизира Саудитска Арабия. Както е известно, Саудитите са буквално обсебени от тази страна и никога няма да се откажат да се намесват във вътрешните и работи.
Историческият опит сочи, че оказването на военна и икономическа помощ на по-слабата страна в една силно „дебалансирана“ гражданска война, както и финансирането на отделните фракции във войни, в които не се очертава ясен победител, би било груба грешка. И двете стратегии най-вероятно само ще удължат гражданската война, увеличавайки шансовете тя да се разпространи и създавайки условия за ръст на екстремизма. Както посочва Патрик Ригън, нито една комбинация от икономическа или военна намеса по време на гражданската война не е в състояние да помогне за нейното прекратяване, освен ако не е осъществена в полза на по-силната страна (19). Външната военна или икономическа помощ за всички страни в конфликта води само до удължаването му. Пакистан например, на практика, се разпадна в резултат от безкрайните си намеси в афганистанските граждански войни. На друго ниво, по-силните държави Израел и Сирия също трябваше да платят тежка икономическа и политическа цена заради продължителната си намеса в ливанската гражданска война.
Проблемът в Йемен е, че Саудитите продължават да подкрепят очевидно по-слабата страна в гражданската война – сунитите, които загубиха контрола над йеменското правителство за сметка на шиитските бунтовници –„хуси“. Най-голямата заплаха за американските интереси е, че Саудитска Арабия ще продължи да се меси в Йемен, което ще доведе до свръхнапрягане на силите и в политически, военен и дори в икономически план. Кралството не може да си позволи да затъне дълбоко в йеменския кошмар, защото не е в състояние само да стабилизира страната. Доказателство за това са трите предизвикателства, с които Саудитска Арабия вероятно ще се сблъска в резултат от следните три събития: историческият спад на цената на петрола, огромните средства, които страната изразходва за да се справи с предизвикателствата на „арабската пролет“, и проблемите с наследяването на престола след смъртта на крал Абдула.
Проблемът с Йемен следва да се решава с продължаването на антитерористичните мерки: използването на дронове, операции на специалните части и тайни операции, макар че всички те, сами по себе си, са с ограничена ефективност и затова трябва да бъдат съчетани с дипломатически усилия за убеждаване на Саудитите да се въздържат от по-сериозно въвличане в йеменската гражданска война.
Предотвратяването на нови граждански войни в региона
Колкото и жизненоважно за САЩ да е прекратяването или поне смекчаването на четирите граждански войни, които в момента се водят в региона, не по-малко важно за тях е да не допуснат избухването на други подобни конфликти. И тук фундаментаните научни изследвания, посветени на гражданските войни в миналото, ни дават данни за това, в кои държави рискът от избухването на такава война е най-голям. В това отношение изпъкват четири силно дестабилизиращи фактора.
Сред най-важните причини за избухването на гражданска война е лошото управление. Историческите изследвания показват, че колкото по-малък е управленският капацитет на едно правителство, толкова по вероятно е страната да стане жертва на гражданска война (20). На практика, лошото управлениие почти винаги се асоциира с избухването – еднократно или периодично – на граждански войни (21). Правителствата, които управляват лошо своите граждани, демонстрират своеволие и са силно корумпирани, пораждат много по-голям риск от вътрешен конфликт, отколкото онези, които са предвидими, спазват законите и се отнасят добре към своите граждани. Петролните държави и автокрациите обикновено се характеризират с неспазване на законите и изключително ниска ефективност, което автоматично увеличава риска от избухването на гражданска война в тях.
В тази връзка възниква въпросът: кои са най-вероятните „носители на бунта“ във въпросните държави? Според научните изследвания, най-склонни към въоръжена съпротива са етническите и религиозни групи, изключени от политическата власт (22). Това важи особено, когато въпросните групи наскоро са загубили властта, когато притежават голям мобилизационен потенциал и вече имат опит в подобни конфликти. Тъкмо такъв беше случаят с Ирак, Сирия, Либия и Йемен и това обяснява, защо във всяка от тези страни избухнаха граждански войни.
Ето защо най-застрашени от такива конфликти са държавите, в които ключови групи биват изолирани от управлението, в което някога са участвали и, което в момента не функционира добре. За съжаление, в Близкия Изток е трудно да се открие добре работещо управление. Доскоро Тунис се смяташе за първия пример в това отношение, но днес и тамошният демократичен модел изглежда застрашен. Повечето от страните които (досега) успяха да избегнат гражданската война все още практикуват всички онези форми на лошо управление, които пораждат риска от бунт на някоя от изключените от властта групи. При това, докато Ливан и Йордания очевидно са застрашени заради вече бушуващите в близост до тях граждански войни, други държави от региона, като Алжир и възстановилият автократичния модел на управление Египет, също са уязвими заради тяхното лошо управление и изключването на големи обществени групи от достъп до властта.
Вторият ключов фактор, който поражда риск от гражданска война в дадена страна е воденето на такава война в някоя съседна държава (23). Анализаторите изтъкват множество аргументи в полза на това, като най-очевидният е дестабилизиращият ефект от големия брой бежанци. В мащабното си изследване, посветено на държавите, станали жертва на граждански войни в периода 1951-2001 Айдин Салехян и Кристиян Гледич (професори, съответно, в Университета на Северен Тексас и Университета на Есекс) посочват, че приютяването на бежанци от съседни държави значително увеличава риска от въоръжен конфликт. В този смисъл, Ливан, Турция и Йордания изглеждат особено уязвими в момента. Според Салехян и Гледич, които правят статистически анализ за да прогнозират риска от гражданска война в съседите на Сирия, наличието на голям брой сирийски бежанци в Ливан е повишил риска от гражданска война в тази страна с 53,88%, а в Йордания - с 53,51% (24).
Бежанският поток увеличава риска от гражданска война по три причини: екстремистките групировки често използват бежанските лагери за да набират доброволци и да си осигурят логистична подкрепа; бежанците ерозират местната икономика и стоварват тежко финансово бреме върху приелото ги общество; бежанските потоци често нарушават етническия и религиозния баланс в приелите ги държави. Това означава, че САЩ трябва да гарантират, че бежанските лагери в Ливан, Йордания и Турция са сигурни, че екстремистите не ги използват като свои бази, както и, че приелите ги правителства и международната общност ще се съобразяват с исканията на местното население, при настаняването на бежанците.
Слабите държави са третият дестабилизиращ фактор, който може да улесни избухването на гражданска война. Бунтовническите групировки обикновено са опортюнистични, т.е. те удрят там, където очакват да срещнат най-малка съпротива. Затова, дори ако всички споменати по-горе условия са налице - т.е. големи бежански групи и неефективно правителство, потискащо ключови общности от населението, най-голяма е вероятността граждански войни да избухнат там, където правителствата са слаби. Изследванията на Джеймс Фиърън и Дейвид Лейтин (професори в Станфордския университет), както и на Пол Колиър и Анке Хьофлер (професор и изследовател в Оксфордския университет) показват, че е много по-вероятно граждански войни да избухнат в страни с нестабилни правителства и слаб капацитет на държавния апарат (25). И двата фактора затрудняват контрола на централните правителства над тяхното население, както и усилията им за недопускане на бунтове. Освен това и двата фактора дават надежда на бунтовническите групировки, че могат да спечелят войната с режима. Неслучайно всички сегашни граждански войни в Близкия Изток се водят в страни, където правителствата трудно контролират (или въобще не контролират) цялата им територия. В момента, Ливан, Египет и Алжир са точно такъв пример, което ги прави уязвими за въстания и гражданска война.
Четвъртият и най-малко значим фактор, който изследователите свързват с риска от гражданска война, е как правителството реагира на исканията за промяна и дали е склонно да преговаря с онези, които ги отправят? Повечето правителства, сблъскващи се с организирани и враждебно настроени групи, биха могли да избегнат гражданската война, ако са склонни да постигнат компромис, т.е. да направят частични отстъпки пред протестиращите. Избухването на граждански войни изглежда много по-вероятно, ако съответните управляващи откажат да преговарят с опозиционните групировки. Именно това се случи през пролетта на 2011, когато сирийският президент Асад отказа да предприеме каквито и да било реформи под натиска на масовите протести и когато иракският премиер Ал-Малики отказа да инкорпорира сунитите в управлението. Ако Асад беше реформирал своя режим, а Малики беше склонил да подели властта, в съответствие с постигнатите през 2008 споразумения, Ирак и Сирия може би щяха да избегнат гражданските войни.
Историческите поуки от сегашните граждански войни
Изследванията, посветени на гражданскитех войни, могат да ни кажат много за сегашните и бъдещите такива войни в Близкия Изток. Водещите се в момента граждански войни са резултат от краха на създадения след 1945 ред и на мрежата от авторитарни и "изключващи" държави, формирани от него. Политическите режими създадени след двете световни войни и деколонизацията - повечето от тях бяха светски диктатури или наследствени монархии - са изправени днес пред своите гневни граждани и съперничещите си религиозни и етнически фракции. Много малко от тези авторитарни режими съумяват да удържат позициите си на фона на ескалиращите нужди и претенции на техните народи в глобализиращия се Близък Изток. Това отслабва държавите от региона и драматично увеличава риска от избухването на граждански войни в тях. Прекратяването на тези войни изисква наличието на по-ефективни и "по-инклузивни" правителства и въоръжени сили, отколкото онези от миналото. Освен това, то изисква политически реформи, гарантиращи едно по-добро и по-отговорно управление.
Изследванията разкриват и, защо втората вълна от граждански войни в региона вероятно ще се окаже още по-опасна от сегашната. Почти всички страни от мюсюлманския Близък Изток демонстрират наличието на един или повече от основните рискови фактори за избухването на гражданска война: повечето от тях са авторитарни, нестабилни държави, в които една или повече етнорелигиозни групи биват потискани от други. В някои от тези държави съществуващата политическа, икономическа и социална несправедливост и породеното от нея обществено недоволство, биват изкуствено потискани или прикривани. Впрочем, мнозина от най-яростните революционери започнаха да смекчават исканията си, след като видяха как протестите в Либия, Сирия и Йемен се изродиха в кървави граждански войни.
Не бива обаче да се заблуждаваме: тези проблеми и несправедливости продължават да съществуват и могат отново да провокират протести и бунтове. Не знаем кога или под каква форма ще се случи това. Но то със сигурност ще се случи, ако държавите от региона не предприемат стъпки за решаване на въпросните проблеми. Никак не е случайно, че Саудитска Арабия издържа на натиска на "арабската пролет", породила само слаби протести в страната. Както заяви един високопостовен саудитец: "Защо не се бунтуваме като египтяните? Защото египтяните имаха Мубарак, а ние имахме Абдула. Египтяните се разбунтуваха, защото Мубарак не го беше грижа за тях, което не може да се каже за крал Абдула" (26).
Единствената възможност да се избегне още по-голямо насилие в Близкия Изток е оцелелите местни режими да се реформират така, че да служат по-ефективно на своите граждани и да гарантират безпристрастното прилагане на закона. Това не е просто най-добрият, но и единственият начин да се избегне насилието, пораждащо хаос и екстремизъм в региона. Не става дума за нещо ново, а за теза, по която се дискутира поне от двайсетина години насам. Но точно това е правилният отговор за държавите от региона, които искат да избегнат бъдещи граждански войни и вътрешни бунтове. Той освен това би следвало да се превърне в основен стълб на всяка Голяма стратегия на САЩ за Близкия Изток. Истината обаче е, че практическата му реализация се оказва твърде трудна.
Много от оцелелите сред разтърсващите събития през 2011 арабски режими смятат, че всяка реформа само би окуражила появата на още по-големи искания за промяна, като процесът лесно може да излезе изпод контрол, провокирайки бунтове, колапс на държавата и гражданска война. Подобно схващане не е напълно погрешно. Зле съществените реформи (прекалено бързи или твърде бавни, прекалено ограничени или излишно мащабни) биха могли да провокират именно такова развитие. Пълната липса на реформи обаче е точната рецепта за катастрофа.
САЩ не бива да игнорират необходимостта от реформи само защото практическата им реализация ще бъде трудна. Близкият Изток е в толкова лошо състояние именно, защото е едва в началото, а не в заключителния етап, на мощно регонално движение за политическа промяна. Колкото по-упорито съществуващите правителства се съпротивляват на реформите, толкова повече ще нараства насилието. Ние, американците можем да се опитам да отложим неизбежното, но да игнорираме необходимостта от реална промяна ще означава, че когато тази промяна все пак стане факт (което е неизбежно), тя ще провокира нови граждански войни и ще създаде много по-тежки проблеми на САЩ и техните съюзници. Не можем да избегнем появата на далеч по широка мрежа от прикрити икономически, политически и социални проблеми, като тези породили "арабската пролет" и неволно провокираните от нея граждански войни. Ако наистина искаме да избегнем още такива граждански войни, реформите са единствената реалистична алтернатива на репресиите и бунтовете, които неизбежно биха ги последвали.
Бележки:
1. Christopher Blattman & Edward Miguel, “Civil War,” Journal of Economic Literature 48, no. 1 (2010): pp. 3-57. 2. Виж например, Gal Luft, “Don’t Get Used to Cheap Oil,” The Journal of Energy Security, December 11, 2014, http://www.ensec.org/index.php?option=com_content&view= article&id=564:dont-get-used-to-cheap-oil&catid=126:kr&Itemid=395. Also see the projections of Persian Gulf contributions to global oil production out to 2040 in U.S. Energy Information Administration, International Energy Outlook 2014, (Washington, D. C.: EIA, September 2014), p. 31. 3. Shaul Bakhash, The Reign of the Ayatollahs: Iran and the Islamic Revolution, Revised Edition (New York: Basic Books, 1990), p. 230; The World Factbook (Washington, DC: Central Intelligence Agency), continually updated,https://www.cia.gov/library/ publications/the-world-factbook/geos/ir.html; Michael M. J. Fischer, Iran: From Religious Dispute to Revolution (Madison, Wisconsin: University of Wisconsin Press, 1980), p. 224. 4. Oil production statistics from the U.S. Energy Information Administration, “Iran,” http://www.eia.gov/beta/international/country.cfm?iso=IRN; “Iraq,” http://www.eia.gov/beta/ international/country.cfm?iso=IRQ; and “Libya,” http://www.eia.gov/beta/international/ country.cfm?iso=LBY. 5. Kristian Skrede Gleditsch, Idean Salehyan, and Kenneth Schultz, “Fighting at Home, Fighting Abroad: How Civil Wars Lead to International Disputes,” Journal of Conflict Resolution 52, no. 4 (April 2008): pp. 479-506. 6. Halvard Buhaug and Kristian Skrede Gleditsch, “Contagion or Confusion? Why Conflicts Cluster in Space,” International Studies Quarterly 52, no. 2 (june 2008): pp. 215-233. 7. Виж James D. Fearon, “Why Do Some Civil Wars last So Much Longer Than Others?” Journal of Peace Research 41, no 3 (May 2004), http://jpr.sagepub.com/content/41/3/275. abstract. 8. Виж Fearon, “Why Do Some Civil Wars last So Much Longer Than Others?” 9. Patrick M. Regan, “Third Party Intervention and the Duration of Intrastate Conflict,” Journal of Conflict Resolution, 46, no. 1 (2002): 55-73. 10. Roy Licklider, “The Consequences of Negotiated Settlements in Civil Wars, 19451993,” American Political Science Review 89, no. 3 (1995): pp. 681-690. 11. Office of Russian and European Analysis, Balkan Battlegrounds (Washington, D.C.: Central Intelligence Agency, 2002), especially pp. 395-396. 12. Barbara F. Walter, Committing to Peace: The Successful Settlement of Civil Wars, (Princeton University Press, 2002); Caroline Hartzell & Matthew Hoddie, “Institutionalizing Peace: Power Sharing and Post-Civil War Conflict Management,” U.S. Journal of Political Science 47, no 2 (April 2003), http://onlinelibrary.wiley.com/ doi/10.1111/1540-5907.00022/full; Michael W. Doyle and Nicholas Sambanis, “International Peacebuilding: A Theoretical and Quantitative Analysis,” U.S. Political Science Review, 94, no. 4 (December 2000), http://web.worldbank.org/archive/website01241/WEB/IMAGES/INTERNAT.PDF. 13. Barbara F. Walter, “The Critical Barrier to Civil War Settlement,” International Organization 51, no. 3, (Summer 1997), http://journals.cambridge.org/action/ displayAbstract?fromPage=online&aid=173189. 14. Виж Doyle and Sambanis, “International Peacebuilding: A Theoretical and Quantitative Analysis.” 15. Katherine Glassmyer & Nicholas Sambanis, “Rebel-Military Integration and Civil War Termination,” Journal of Peace Research 45, no. 3 (May 2008), http://jpr.sagepub.com/ content/45/3/365.abstract. 16. Виж Zalmay Khalilzad and Kenneth M. Pollack, “How to Save Iraq,” The New Republic, July 22, 2014,http://www.newrepublic.com/article/118794/federalism-could-save-iraqfalling-apart-due-civil-war. 17. Виж, в частност Тhe testimony by the Chairman of the Joint Chiefs of Staff, General Martin Dempsey, the Senate Armed Services Committee on September 16, 2014. “TRANSCRIPT: Dempsey testifies to the Senate Armed Services Committee on the Islamic State,” The Washington Post, September 16, 2014, http://www.washingtonpost. com/world/national-security/transcript-dempsey-testifies-to-the-senate-armed-servicescommittee-on-the-islamic-state/2014/09/16/a65b6aea-3da3-11e4-b0ea-8141703bbf6f_ story.html. 18. За по-подробно обяснение на тази стратегие и защо тя може да помогне за реализацията на американските цели в Сирия, виж Kenneth M. Pollack, “An Army to Defeat Assad: How to Turn Syria’s Opposition Into a Real Fighting Force,” Foreign Affairs 93, no. 5 (September/October 2014), pp. 110-124. 19. Patrick M. Regan, Civil Wars and Foreign Powers: Outside Intervention in Intrastate Conflict (University of Michigan Press, February 28, 2001). 20. James D. Fearon, “Governance and Civil War Onset,” Background Paper, World Development Report 2011, August 31, 2010, http://web.worldbank.org/archive/ website01306/web/pdf/wdr%20background%20paper_fearon_0.pdf; Barbara F. Walter, “Why Bad Governance Leads to Repeat Civil War,” Journal of Conflict Resolution, March 31, 2014, http://jcr.sagepub.com/content/early/2014/03/30/0022002714528006. abstract. 21. Barbara F. Walter, “Why Bad Governance Leads to Repeat Civil War.” 22. Lars-Erik Cederman, Andreas Wimmer and Brian Min, “Why Do Ethnic Groups Rebel? New Data and Analysis,” World Politics 62, no. 1 (January 2010). 23. Kristian Skrede Gleditsch, “Transnational Dimensions of Civil Wars,” Journal of Peace Research 44, no. 3 (May 2007),http://jpr.sagepub.com/content/44/3/293.abstract. 24. Idean Salehyan and Kristian S. Gleditsch, “The Syrian Refugee Crisis and Conflict Spillover,” Political Violence @ a Glance, February 11, 2014, http://political violenceataglance.org/?s=the+syrian+refugee+crisis. 25. James D. Fearon and David Laitin, “Ethnicity, Insurgency and Civil War,” U.S. Political Science Review, 97 (February 2003); Paul Coller and Anke Hoeffler, “Greed and Grievance in Civil War,” Oxford Economic Papers, 56 (2004), http://www.econ.nyu.edu/ user/debraj/Courses/Readings/CollierHoeffler.pdf. 26. Интервю на автора с лидер на саудитското гражданско общество, Washington, DC, April 2011.
* Старши изследовател в Института Брукингс, бивш високопоставен служител на Националния съвет за сигурност на САЩ и анализатор на ЦРУ
** Професор в Университета на Калифорния в Сан Диего. Двамата автори са анализатори но Washington Quarterly
{backbutton}
