04
Пет, Дек
10 New Articles

Дарина Григорова. Империя феникс: Между съветското минало и евразийското бъдеще. 192 страници. Военно издателство, София, 2015.

Името на Дарина Григорова е едно от първите, за които се сещаме, когато става дума за добри родни познавачи на съвременната история и геополитика на Русия. След поредицата от ярки медийни изяви и публицистични текстове, сега доцентката от Софийския университет предлага нова монография, проследяваща геополитическата траектория на посткомунистическа Русия, както и на нейните съседи Казахстан, Беларус и Украйна.

С разпадането на Съветския съюз през 1991 в историята отива и „съветската нация”. Русия навлиза в период на търсене на своята нова идентичност, твърди Дарина Григорова, и добавя, че руското национално съзнание е в състояние на постоянно самооткриване, а руският националнообразувателен процес е отворен, защото е имперски. Терминът русиянин (россиянин) обозначава политическата идентичност на всички граждани на Руската федерация, докато понятието „руснак” изразява националната и европейска идентичност на постсъветска Русия. Авторката обръща внимание, че освен европейската култура, Русия има още две измерения – евразийската (източната) държавност и православната духовност.

След средата на 90-те години на миналия век е възкресено и понятието „Евразия”, което Кремъл постепенно разработва в нов вариант на регионална интеграция върху част от постсъветското пространство. В новото геополитическо обединение, освен Русия, влизат и Казахстан, Беларус, Армения и Киргизстан. Понятието „евразиец” е естествено за Казахстан, но не и за Русия и Беларус. Без руското културно влияние, европеизиращо Изтока още от XIX век, Казахстан би си останал с азиатски, а не с евроазиатски облик. Беларус пък е със славяно-балтийска култура и служи за посредник между Русия и Европа, смята Дарина Григорова. В тази връзка тя прави едно интересно разграничение: ако за Русия и Беларус „евразийското” е само външнополитически вектор или геополитическа идентичност, за Казахстан то е едновременно и геополитическа, и национална идентичност.

Една от основните тези на Дарина Григорова е, че Евразийският съюз е прагматичен и геоикономически модел на интеграция, който не лишава участниците в обединението от самостоятелна външна и вътрешна политика. Поради това категорично не можем да говорим за неосъветски, а за постсъветски интеграционнен модел.

Друго интересно твърдение е свъразано със студената война. Тя никога не е приключвала, подчертава Григорова, поради което можем само да я делим на фази, но не и да обявяваме нейния финал. От друга страна, евразийската геополитическа идентификация на Русия е свързана и с реакцията на неолибералната вълна на обезличаването на нациите и на традиционното семейство като норма на поведение. Тук Изтокът, като важен компонент от самоидентификацията на Русия и като консервативен пазител на патриархалното общество, няма как да приеме този неолиберален опит за разграждане на националната идентичност и преформатирането й в корпоративна. В този смисъл, евразийският проект на геополитическа идентичност е и реакция на дехристиянизирането на Европа.

Страните от постсъветска Евразия гледат по различен начин на своето съветско минало. Русия, от една страна, запази мелодията на съветския химн от 1943 и продължава да държи на сакралния празник 9 май, но от друга – като че ли се бои от съветската история извън Великата отечествена война. Неслучайно 7 ноември вече не се празнува, а властите в Москва направиха опит да го заменят с 4 ноември. От своя страна, Беларус приема цялото съветско минало и не само сакрализира цялата Втора световна война, но празнува и деня на Октомврийската революция. Най-умерен по отношение на съветската си история е Казахстан. Там няма сакрализация на СССР, като в Беларус, но се чества 9 май като същевременно се развива историческата памет за съветските лагери. Казахстан не забравя и датата 16 декември 1986, когато специалните части и войски на съветското МВР потушават жестоко митинга на казахската интелигенция в Алма Ата, протестираща срещу назначаването на външен за републиката човек за първи секретар на местния клон на Комунистическата партия. Същевременно, казахстанският президент Назарбаев възприема СССР като „нашата бивша обща страна”.

Авторката споделя общоприетата теза за авторитарния характер на политическата система в Русия, Беларус и Казахстан, но уточнява, че всяка от тези страни си има свои специфики, както и фактът, че авторитарното управление дава оперативна бързина при вземането на решения, която е непостижима за парламентарните демокрации.

В заключение Дарина Григорова стига до извода, че Изтокът е част от идентичността на Русия, но от друга страна геополитическият вектор на Москва е и към Запада с крайна цел Голяма Европа от Лисабон до Владивосток. Същото пространство може да се нарече и „Голяма Евразия”, но в постсъветската геополитическа лексика то винаги си остава „Голяма Европа”, защото руската културна принадлежност е европейска. Що се отнася до Изтока – той е консервативната съставка на руската национална идентичност, която е религиозна и традиционна и дори патриархална, в по-голямата си част, като поведение. Проявлението на Изтока е в евразийската държавност на Русия (свърхцентрализация, неизбежна заради огромните размери на страната) и оттук политическата система придобива формата на просветен авторитаризъм с евразийска демокрация и олигархичен капитализъм. Сакрализацията на държавата също е важна част от руската идентичност. Държавата трябва да е повод за гордост – в противен случай руснаците могат сами да я разрушат, както вече е ставало през 1917 и 1991. И ако Русия никога не е побеждавана от Запада (въпреки многобройните опити), то Изтокът веднъж я е разрушавал – става въпрос за татаро-монголското нашествие през XIII век.

Двете лица на украинската нация

Тезите на Дарина Григорова за руската история и политика са оригинални, нетрадиционни и провокиращи спорове. Те обаче са подкрепени със солидна аргументация, базирана на сериозните познания и дългогодишни изследвания на авторката. Впрочем, в книгата има една глава за Украйна, която на фона на драматичните събития в Киев от 2014, може би е дори по-интересна от разказа за Руската империя-феникс. Дарина Григорова се връща назад в историята, за да изследва зараждането на украинската нация и стига до извода, че тази нация всъщност има две първоначални ядра – галицийско и малоруско. Те са териториално разграничени – първото е ситуирано на територията на Австро-Унгарската империя, а второто – на Руската. Затова от XIX век та чак до днес украинското национално съзнание е дуалистично. Силно влияние върху него оказва геополитическата тектоника през ХХ век – разпадането на Хабсбургската и Руската империи, Втората световна война, днешното противопопоставяне между Русия и Запада. Според Дарина Григорова, украинският дуализъм, от една страна, е украинско-руски, а от друга – галицийско-малоруски. Един от примерите за обосновка на тази тези е семейството на прочутия руски философ Николай Бердяев, чиито роден брат Сергей избира да бъде украинец. Не всички обаче правят този избор. И до днес в Украйна има хора с двойна идентичност – едновременно украинска и руска.

В главата за Украйна не са отминати и редица деликатни теми, провокиращи дискусии – като например за историческото наследство на средновековната Киевска Рус – то руско ли е или украинско? Или пък за разцеплението на украинците по време на Втората световна война, когато някои се бият в редовете на Червената армия, а други смятат, че по-полезен за украинската национална кауза е съюзът с Хитлер. Дарина Григорова се спира и на много слабо познатото у нас русинско малцинство и го разглежда като „третото лице” на украинската национална идентичност. Разказът за източниците на украинския национализъм  и неговите исторически превъплъщения има приносен характер и е единствен по рода си в българската историография. Авторката се спира и на един още по-малко познат за българската публика национален проект – белоруския като отново търси не само неговата вътрешна динамика, но и геополитическите му проекции.

Макар че е научно изследване, книгата на Дарина Григорова е написана на достъпен език като аргументацията на авторката е разбираема и за читатели без професионални познания в областта на историята и геополитиката. Тя със сигурност ще предизвика интерес, а надяваме се – и отклик под формата на нови текстове от други български изследователи, които работят в тази област.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Администрацията на Обама е обект на постоянни критики, че не може да формулира цялостна и всеобхватна стратегия за решаване на проблемите в Близкия Изток. През последните години тези проблеми се задълбочиха и разшириха, дори според собствените достатъчно ниски критерии на региона. В момента в Сирия, Ирак, Либия и Йемен се водят граждански войни, застрашаващи да дестабилизират съседните държави: Ливан, Йордания, Турция, Тунис и Египет. Освен това ислямистките групировки поставиха под контрол части от територията и населението на Либия, Сомалия, Сирия и Ирак и печелят позиции в по-далечни държави, като Кения, Мали, Танзания и Южен Судан.

От друга страна, проблемите в Близкия Изток са толкова остри и взаимно преплитащи се, че изглежда съмнително дори стратези от ранга на Клеменс фон Метерних, Ото фон Бисмарк и Дийн Ачесън, взети заедно, да могат да предложат адекватна стратегия за решаването им. Като прибавим към това слабото желание на американската и, в по-общ план, на международната общественост да се ангажира с регионалните проблеми, можем по-лесно да си обясним липсата на интегрирана Голяма стратегия за Близкия Изток.

Игнорирането на мащабните проблеми в региона обаче, и особено на дестабилизиращите ефекти от множеството граждански войни, не е решение. Не можем да се справим с Ислямска държава или с Ал-Кайда в Ирак и Сирия, без да разрешим по-дълбоките регионални проблеми, позволили техния възход. Ако САЩ и международната общност откажат да го направят, сегашните граждански войни вероятно ще ескалират и ще се разпространят и в други части на Близкия Изток, носейки нестабилност и хаос и поставяйки под въпрос реализацията на всяка по-скромна стратегия, която Вашингтон би решил да следва. Така, в крайна сметка сигурността на САЩ ще бъде повече, а не по-малко застрашена.

Тоест, няма съмнение, че отправна точка на новата американска стратегия за Близкия Изток следва да стане прекратяването на гражданските войни в региона. Днес най-голяма опасност за интересите на САЩ представляват гражданските войни в Йемен, Либия, Ирак и Сирия и рискът те да провокират граждански войни и в Ливан, Йордания, Бахрейн, Алжир и Египет. Затова всяка Голяма стратегия, целяща да стабилизира региона и да защити американските интереси в него, трябва да разглежда прекратяването на тези войни като приоритет.

Добрата новина е, че гражданските войни в Близкия Изток не са sui generis (т.е. не са уникални - б.р.). Макар че детайлите им са уникални, тяхната вътрешна динамика е същата като на безброй други граждански войни, без значение дали става дума за мюсюлмански държави или не. Фактът, че Близкият Изток е предимно мюсюлмански, че там съществува дълбоко разделение между сунити и шиити, че регионът "плува в петрол", както и че притежава редица други специфични белези, не е от особено значение. Защото гражданските войни в него до голяма степен се развиват като други подобни, избухнали в различни точки на света през последния един век.

Тези общи белези са важни, защото означават, че САЩ могат и следва да се възползват от големия брой научни трудове, анализиращи тези граждански войни, които дават изключително ценни сведения за причините, които ги пораждат и стимулират разширяването им и, кое би помогнало те да бъдат прекратени (1). Тези задълбочени и опиращи се на огромен фактологичен материал изследвания предлагат широк спектър от препоръки за това, което международната общност може да направи (или което не бива да прави) за да помогне за прекратяване на насилието. Вашингтон следва да се възползва от това богатство от прагматични уроци и препоръки за да открие най-добрия начин да смекчи или дори да премахне основните причини за тероризма и нестабилността в днешния свят.

Нещо повече, въпреки широко разпространената представа, че една външна сила няма какво да направи за да спре гражданската война - освен да очертае дълбоките проблеми, които я пораждат - историята сочи друго. Разбира се, не е лесно да се окаже позитивно влияние върху хода на нечия чужда гражданска война, но това не е невъзможно. Не е задължително също, то да се окаже непоносимо скъпо. Историята на гражданските войни сочи, че външната намеса може да окаже драматично влияние във всяка фаза на тези войни - от тяхното избухване, до ограничаването на продължителността им и определянето на начина, по който те ще приключат. Външните играчи могат да помогнат за ограничаване мащабите на насилието в хода на гражданската война, недопускайки то да придобие характеристиките на геноцид. Те могат също да попречат на гражданските войни да прелеят извън границите и да провокират други такива войни в съседните държави. Всичко това вдъхва надежда, че САЩ все пак могат да постигнат целите си в Близкия Изток.

Защо трябва да ни е грижа за чуждите граждански войни?

Като цяло, гражданските войни в Близкия Изток пораждат четири основни заплахи за американските интереси: те водят до ограничаване на добива на енергоносители, осигуряват безопасни убежища за терористичните групировки, давайки им възможност да организират и разширят своята активност, водят на власт потенциално враждебно настроени към САЩ правителства и провокират нови граждански войни в съседните държави.

Когато става въпрос за Близкия Изток, първият и основен интерес за САЩ е свързан с петролния износ и стабилността на петролния пазар. За мнозина подобна теза вероятно не изглежда актуална, предвид драстичния моментен спад на цените на петрола, но факторите, които го предизвикаха, най-вероятно имат само временен характер. Общите тенденции в енергийния сектор сочат, че в рамките на следващите няколко години (а вероятно и по-рано) петролните цени ще тръгнат нагоре и петролът ще продължи да играе ключова роля в световната икономика (2). В същото време, петролният добив в страните, обхванати от гражданска война, обикновено се сгромолясва. Така, въпреки присъствието на 150-хилядна американска армия, петролният добив в Ирак по време на гражданската война през 2006-2008 падна с 64% (от 2,8 млн. барела дневно, до само 1 млн.). Революцията през 1979 в Иран, която бе своеобразна форма на гражданска война, провокира спад на петролния добив с цели 78% (3). В резултат от сегашната гражданска война в Либия, петролната продукция в страната е паднала с 92% (от 1,6 млн. барела дневно, до 235 000) (4). И макар да ни се иска да вярваме, че шистовите залежи в Северна Америка и сегашният излишък от енергоносители гарантират на САЩ "енергийна независимост", истината е, че американската икономика е все още тясно обвързана с глобалната икономика, което ни прави уязвими при евентуален нов шок в цените на петрола.

Втората заплаха за интересите на САЩ е свързана с връзката между гражданските войни и тероритичните групировки. Гражданските войни водят до появата на "ничии територии", където екстремистките и терористични групи могат да се организират, да оперират и да разпространяват влиянието си. Не е случайно, че много от най-опасните терористични формации на планетата възникват и се развиват в хода на граждански войни: ООП, Хизбула, Хамас, Тамилските тигри, Лашкар-е Тайба, Ал-Кайда, а сега и Ислямска държава (ИД). През 80-те години на миналия век Ал-Кайда и нейните филиали нямаше как да "пробият" в Саудитска Арабия и Египет, затова се прехвърлиха в Афганистан, където просперираха в хода на водещата се в страната гражданска война. След това, те създадоха свои разклонения навсякъде в мюсюлманския свят, където бушуваха такива войни, като Ал-Кайда на Арабския полуостров, Ал-Кайда в Ислямски Магреб и Ал-Кайда в Ирак (трансформирала се по-късно в Ислямска държава). Днес реалните терористични заплахи от страна на Ал-Кайда и нейните филиали се генерират почти изцяло от държави, където се водят различни видове граждански войни: Сирия, Ирак, Афганистан, Пакистан, Йемен, Либия, Сомалия и Мали. Тези екстремистки групи продължават да се опитват да стъпят в по-стабилните държави от региона, като Саудитска Арабия, Йордания, Египет, Мароко и другаде, но без успех поне засега. Те могат да оцелеят и да просперират само там, където има разделение, безредици и анархия.

Третата заплаха за американските интереси е, че ако бъдат оставени да следват собственото си развитие, гражданските войни често приключват с пълната победа на онази група, която е най-склонна да използва мащабно насилие. Това означава, че най-агресивната и залагаща на терора организация има и най-големи шансове да формира новото правителство, което най-вероятно ще бъде враждебно настроено към САЩ и техните интереси. Така, правителството на Еритрея, която извоюва независимостта си от Етиопия през 1991, след 30-годишна гражданска война, последователно предприе нападения срещу Йемен през 1995, Етиопия през 1998 и Джибути през 2008.

На САЩ бяха необходими дълги години за да установят стабилни отношения с близкоизточните правителства, гарантирайки си постоянен достъп до петрола и осигурявайки закрила на американските съюзници в региона. Избухването на гражданска война в която и да било държава означава, че новите режими, които в крайна сметка ще бъдат наложени в нея, могат да се окажат не само репресивни, но и открито враждебни към САЩ, техните съюзници и интересите им.

Накрая, гражданските войни демонстрират тенденция да генерират повече насилие както между съседните държави, така и вътре в тях (5). Съседните държави често биват въвлечени в гражданските войни или защото се намесват за да подкрепят бунтовниците, или защото последните получават убежище на тяхна територия, което провокира нападения на правителствените части. Израел и Сирия например неколкократно се намесваха в гражданската война в Ливан, а в гражданската война в Конго се включиха цели седем съседни държави. В днешния Близък Изток, намесата на Иран и на сунитските арабски държави във войните в Сирия, Ирак и Йемен, може да доведе до директен сблъсък между тях, а навлизането на различни воюващи помежду си сирийски фракции в Ливан заплашва да прехвърли гражданската война и там. Освен това, гражданските войни могат да се окажат "заразни", при положение, че последиците от тях (тероризмът, бежанците, сецесионизмът, радикализацията на населението на съседните държави, икономическата дислокация и интервенцията) прелеят през границите, генерирайки условия за избухване на такава войни и при съседите (6). Близкият Изток е особено уязвим пред тази опасност, заради незащитените и нерядко неясни граници, които редовно биват прекосявани от различните етнорелигиозни групи, и слабите (в повечето случаи) местни правителства. Нито една от тези исторически особености не се отразяват добре на американските интереси в региона.

Прекратявянето на гражданските войни

Предвид така очертаните заплахи, всяка нова стратегия на САЩ за Близкия Изток следва да започне с изготвянето на планове за прекратяване на четирите граждански войни, бушуващи в момента в Ирак, Сирия, Йемен и Либия. Дори ако оставим настрана хуманитарните трагедии, които те пораждат, тези граждански войни директно застрашават петролните доставки, стимулират възхода на екстремистки групировки, могат да доведат на власт агресивни и антагонистични към САЩ правителства, както и да провокират нови междудържавни или вътрешнодържавни войни. Колкото по-дълго продължат гражданските войни, толкова по-вероятно е да доведат до дестабилизиарнето на Тунис, Египет, Йордания, Ливан, Турция и, евентуално, Кувейт, Иран и Саудитска Арабия.

Изследователите на гражданските войни посочват два възможни способа за бързото и дълготрайно прекратяване на гражданските войни. Първото е постигането на решителна военна победа. Най-краткотрайните граждански войни през последните 70 години са онези, в които едната страна успява да постигне бърза и решителна победа и веднага след това поеме държавното управление (7). Между тези краткотрайни войни има две общи неща: те започват или с успешното осъществяване на военен преврат от бивши участници в управлението или от военни командири (като в Боливия през 1952), или пък стартират с масови демонстрации в основните градове, които бързо водят до падането на съществуващото правителство (Иранската революция през 1979) (8). При гражданските войни, които се проточват дълго, обикновено нито правителството, нито опозицията са в състояние да постигнат бърза победа. Вместо това въоръженият конфликт навлиза в задънена улица, а многобройните бунтовнически банди и фракции обикновено действат в периферните райони на страната и е трудно да бъдат победени.

Външните сили могат да помогнат за бързото прекратяване на гражданските войни, оказвайки военна подкрепа с цел решителната промяна на военния баланс в полза на едната от противостоящите си страни. Впрочем, те могат да помогнат и ако просто стоят настрана и не подкрепят по-слабата страна. В мащабното си изследване, посветено на 150-те граждански войни, водени в периода 1945-1999, професорът от Университета Нотр Дам Патрик Ригън доказва, че когато само едната от страните в конфликта получава помощ отвън, войната приключва много по-бързо, отколкото когато и двете се ползват с външна подкрепа. По тази причина военна помощ по правило следва да бъде предоставяна още в началния етап на гражданската война, за да може да изиграе решаваща роля, преди другата страна също да си намери външен "спонсор" (9).

Но, ако бързата и решителна военна победа обикновено се оказва най-краткият път за прекратяване на гражданската война, тя не винаги е и най-добрият. Защото в този тип войни военната победа често бива постигната с цената на ужасяващо насилие (понякога добиващо характер на геноцид) срещу победените, включително срещу гражданското население (10). Племето «хути» в Руанда, както и сърбите в Босна, побеждават в гражданските войни в двете страни през 1994 именно благодарение на подобна комбинация между военни успехи и етническо прочистване. Освен това победителите в гражданските войни често се изкушават да използват новопридобитата си мощ срещу съседните държави, влизайки в мащабен военен конфликт с тях. Нещо повече, победителите в тези войни - генералите, осъществили успешен военен преврат, протестиращите маси, искащи промяна, или поелите властта нови безмилостни диктатори, действително могат бързо да прекратят насилието, но никак не е сигурно, че САЩ биха искали да видят точно тях във властта. Тъкмо това стана в Иран през 1979, същият е и случаят с Башар ал-Асад днес.

Алтернативата на военното решение е да се заложи на преговорите. Ако бързата военна победа се окаже невъзможна (по политически причини, или защото нито една от страните не е в състояние да победи другата бързо или лесно), тогава гражданската война може да бъде прекратена, ако противниците са склонни да подпишат и реализират на практика всеобхватно мирно споразумение. Гражданските войни в Босна, Никарагуа, Салвадор, Гватемала, Мозамбик и Камбоджа бяха прекратени именно по този начин през 90-те години на ХХ век.

Външните сили са склонни да предпочетат преговорите, защото те водят до прекратяване на сраженията и намаляват заплахата от ескалирането на конфликта и "преливането" му отвъд границите; помагат да се избегнат репресиите над победените и не допускат нито една от страните да получи пълен контрол върху управлението. Прекратяването на гражданските войни по пътя на преговорите обаче не е лесно за постигане. В исторически план, успехът му изисква наличието на три ключови условия. Първото е, всички страни в конфликта да бъдат убедени, че не са в състояние да постигнат военна победа. Докато някоя от тях вярва, че може да постигне тотален контрол, тя е готова да продължи да воюва, принуждавайки противниците си да правят същото. Основните противостоящи си групи трябва да осъзнаят, че ако се откажат от преговорите, победата в крайна сметка може да бъде спечелена от съперниците им. Така, хърватската победа през 1995 (когато Загреб си върна т.нар. Сръбска Крайна) убеди сърбите, че предлаганото от САЩ Дейтънско споразумение за Босна е по-добрият вариант от пълното поражение (11).

На второ място, мирното споразумение следва да гарантира на основните противостоящи си фракции справедливо и устойчиво разпределение на политическата власт. Мнозина изследователи посочват, че гаранциите за споделяне на политическата, военната или териториалната власт играят ключова роля за убеждаването на страните да подпишат мирно споразумение и да прекратят сраженията (12). И тук нещата опират до стимулите. Противостоящите си страни нямат причина да спрат да се сражават, ако не им бъде гарантирано реално участие в бъдещото управление. Това означава, че следва да се постигне действено споразумение относно разпределянето на властта между всички участници в гражданската война (и най-вече между техните елити), което да дава и ясни гаранции, че всички общности, включително малцинствените, ще бъдат защитени.

Накрая, всички противостоящи си страни следва да бъдат убедени, че сроковете на мирното споразумение ще бъдат продължени след изтичането им (13). Това е най-деликатната, но и най-важнаната част от споразумението. Ако сражаващите се фракции не вярват, че ще продължат да разполагат с дял в новото държавно управление и могат да разчитат на гарантирана закрила по време на прилагането на споразумението, те нямат да имат никакъв стимул да го подпишат. Вместо това, или ще продължат да се сражават, или ще подновят сраженията в момента, в който сметнат, че са ги излъгали. Затова е от ключово значение да се гарантира физическата и икономическа защита на всички страни в гражданския конфликт, въпреки различията между тях по отношение на числеността, военната мощ и достъпа им до ресурси.

Кой би могъл на направи това? В миналото, въоръжените сили на трети страни са успявали да гарантират такава защита. Силите на ООН в Босна (и заместилите ги части на ЕС) или омиротворителните части на Световната организация в Мозамбик през 1992-1994 са положителен пример в това отношение. Миротворческите мисии от трети страни обаче изискват продължително и често скъпо струващо ангажиране на персонал, нещо което повечето държави, включително САЩ, не са склонни да приемат. Добрата новина е, че мирното споразумение може да бъде постигнато и без пряка външна намеса. Най-важното е всички страни в гражданския конфликт да получат средства, позволяващи им да се защитят, ако противната страна реши да наруши споразумението. Един от начините за това е разделянето на враждуващите групи в обособени независими или автономни територии, защитавани от техни собствени армии или милиции. Вторият начин е създаването на професионална армия, в която командните постове и въоръжението са разпределени поравно между отделните враждуващи фракции. Изграждането на такава армия ще позволи на всяка от страните в гражданската война да разполага със собствен потенциал за самоотбрана и ще накара политическите лидери да се държат по-отговорно (14).

В ретроспекция, всички успешни мирни процеси през 90-те години на ХХ век включваха подробни планове за цялостна военна интеграция (15). Ирак през 2006-2010 ни дава полезен пример, как това може да работи, както и къде могат да бъдат допуснати грешки. През първата част на този период, от 2006 до 2008, конфликтът в Ирак се развиваше предимно като междуобщностна гражданска война, чиито израз беше бунтът, ръководен от Ал-Кайда в Ирак, която се сражаваше с американските части, но истината е, че това бе само част от проблема, при това не най-важната, каквато беше шиитско-сунитският конфликт. Причината САЩ да успеят тогава да сложат край на гражданската война в страната беше, че – съзнателно или не, американците успяха да създадат три ключови предпоставки за решаването на проблема чрез преговори. На първо място, те разположиха в страната допълнителни войски и най-сетне се опитаха да създадат голяма и деполитизирана иракска армия, макар и със скромни възможности. Американските и иракските части съвместно гарантираха сигурността на иракските градове и селските райони. По този начин те не допуснаха шиитските милиции (които бяха на крачка от победата в Багдад през 2007) да продължат военната си кампания. Междувременно, сунитските племена вече бяха уморени от присъствието на Ал-Кайда, опитваща се да узурпира традиционните властови пълномощия на техните шейхове, и бяха силно притеснени, че продължаващата гражданска война може да приключи с пълната победа на шиитите и с тяхното пълно поражение, ако не и физическо ликвидиране.

Сред критично важните елементи на събитията през 2006-2008 беше че САЩ престанаха да действат като фактор, позволяващ (макар и непреднамерено) на шиитите да правят каквото си искат, и се позиционираха като защитник на сунитите. Под ръководството на посланика си в Багдад Райън Крокър, американците възстановиха участието на сунитите в иракския политически процес и в същото време принудиха шиитите (и кюрдите) да приемат ново разпределяне на властта, гарантиращо справедливата подялба на политическата власт и икономическите ресурси, както и защита на всички играчи.

Накрая, американското военно присъствие, макар че с времето то силно намаля, наред подкрепената от САЩ иракска армия, убедиха всички враждуващи групи в страната в необходимостта от ново споразумение за разпределяне на властта. Това, на свой ред, позволи да стартира процеса на възстановяване единството на страната. Постигнатото споразумение обаче беше нарушено след 2011 и гражданската война бе възобновена през 2013, защото иракската армия се оказа зле подготвена за да помогне за налагането му без помощта на САЩ. След като американските военни части започнаха да се изтеглят, а дипломацията на САЩ се дистанцира от случващото се в Ирак, премиерът Нури ал-Малики наруши деполитизацията на националната армия и я използва за да лиши сунитската общност от нейния политически статус и икономически ресурси, застрашавайки сигурността и. В резултат от това в края на 2013 доминиращата шиитска общност, водена от Ал-Малики, премахна почти всички пречки пред злоупотребата с властта за собствените си цели, което нямаше как да не провокира бунта на сунитите.

Прекратяването на сегашните граждански войни

Научните трудове, посветени на гражданските войни, както и американският опит в Ирак, едновременно ни предпазват от грешки и ни напътстват, как бихме могли да стабилизираме по най-добрия начин четирите близкоизточни държави, които в момента са обхванати от такива войни. Преди всичко, емпиричните доказателства сочат, че в никакъв случай не бива да се допуска пълната победа на една от страните в гражданските войни. Силната външна подкрепа за една от тях само ще стимулира други външни държави и играчи да инвестират пари и ресурси в другата, удължавайки войната до безкрайност. В силно поляризирания Близок Изток, да се допусне пълната победа на шиитите над сунитите в Ирак или обратното – в Сирия, означава да се задълбочи антагонизмът между противостоящите си страни в целия регион, удължавайки вече водещите се граждански войни и (вероятно) провокирайки по-мащабен и дълбок регионален конфликт.

Разбира се, това не означава, че САЩ не бива да се стремят към пълното поражение на ИД. То означава, че концентрирането на усилията само върху разгрома на ИД, вместо върху разрешаването на по-сериозните проблеми с продължаващите граждански войни вероятно ще се окаже контрапродуктивно, защото подобен подход игнорира условията, създаващи нестабилността и екстремизма в региона САЩ могат да смажат ИД, но ако гражданските войни продължат, мястото и просто ще бъде заето от нови екстремистки организации. Точно това се случи например с Ал-Кайда в Ирак. Предшественичката на Ислямска държава беше на практика ликвидирана в Ирак в периода до 2011, но избухналата в съседна Сирия гражданска война осигури ресурси и условия за нов възход на радикалните ислямисти. Ако гражданската война бъде прекратена, ИД ще бъде лишена от своята мощ и бързо ще загуби популярност.

САЩ би трябвало да положат сериозни усилия за създаване на условия за успешното мирно разрешаване на конфликтите, породили най-важните от тези граждански войни. Във всяка страна трябва да помогнем за създаването на трите ключови условия за постигането на мирно споразумение (недопускане пълната военна победа на някоя от страните, равноправно разпределяне на политическа власт и гарантиране на запазването му в течение на времето), като не забравяме, че ще трябва да го направим с по-малки ресурси, отколкото имахме в миналото. САЩ вече не са в състояние отново да разположат 150-хилядна армия в която и да било от тези държави, затова постигането на споразумение следва да бъде наложено отвътре, т.е. инициативата за него да дойде от страните в конфликта, с минимална външна помощ. Това очевидно ще е доста по-трудно, отколкото разполагането на голямо количество войски на терен, както САЩ направиха в Босна и Ирак, но не е невъзможно. То, освен това, е най-разумният подход за гарантиране на американските интереси в региона.

Ирак

Стратегията на администрацията на Обама за Ирак и Сирия е фокусирана върху изграждането на деполитизирани и несектантски въоръжени сили, способни да наложат споразумение за ново разпределение на властта в бъдеще. Тя би имала смисъл, ако САЩ бяха оправдали собствената си реторика, помагайки за създаването на внимателно планирани, добре интегрирани и професионални армии – нещо, което би изисквало ангажирането им в течение на дълги години. В Ирак Вашингтон реши да използва американски съветници за възстановяването и деполитизирането на иракските въоръжени сили, след което да ги подкрепи да си върнат овладените от ИД територии. Това би трябвало да убеди сунитската общност, че няма шанс да постигне военна победа срещу шиитите и да я стимулира да се съгласи на сделка за подялба на властта в страната. Освен това американското присъствие (което следва да се запази под една или друга форма в течение на доста години) и новата иракска армия, съставена от сунити и шиити, трябва да убеди по-многобройната шиитска общност, че няма да успее да наложи волята си със сила, както се опитваше предишният премиер Ал-Малики. От своя страна, кюрдите трябва да бъдат държани извън конфликта и, ако някой ден стане възможно да създадат своя независима държава, те следва да бъдат подпомогнати по начин, който да не възобнови конфликта между иракските сунити и шиити.

В тази стратегия обаче липсва един критично важен елемент, а именно американската дипломация, която трябва да направлява, да оказва натиск и да убеждава иракските политически лидери да постигнат ново споразумение за подялба на властта, както го правеха посланик Крокър и екипът му през 2007-2008. Това разбира се, ще изисква определена допълнителна подкрепа от страна на САЩ – политическа, военна, икономическа, дипломатическа и технологична – която да се използва едновременно като инструмент за постигането на такова спорзумение, както и за да убеди страните в конфликта да направят необходимите взаимни отстъпки. Сунитите със сигурност ще претендират за някаква форма на хлабава федерация, за да не се допусне провала, последвал предишното такова споразумение. Това би гарантирало на сунитската и шиитската общности достатъчна политическа автономия в рамките на новата смесена сунитско-шиитско-кюрдска военна структура. Създаването на федерация, подкрепена от появата на малка, но интегрирана, федерална армия и, в добавка към нея, на местни (и поради това по-разделени в етнически план) „национални гвардии“, би трябвало да убеди сунитите, че няма да станем свидетели на повторение на горчивия опит от управлението на Ал-Малики (16).

На практика, и двете условия ще позволят на по-малобройната сунитска общност да подкрепи споразумението за подялба на властта, гарантирайки че то – за разлика от предишното – ще продължи да се спазва и след като САЩ прекратят ангажиментите си в Ирак. При всички случаи обаче ще се наложи американското военно присъствие (в рамките на няколко хиляди души) да продължи поне едно десетилетие след разгрома на ИД и постигането на ново споразумение за подялба на властта. Това присъствие е необходимо за подготовката, инспектирането и професионализацията на иракската армия и, в същото време, за да гарантира на всички страни, че САЩ продължават да са ангажирани с налагането на мира в Ирак. Практическата реализация на тази стратегия ще бъде много по-трудно, отколкото през 2007-2009, заради плашещите събития през 2010-2014, но не е невъзможно, и е единствената реална възможност Америка да остави след себе си един мирен и сигурен Ирак.

Сирия

Прекратяването на гражданската война в Сирия ще бъде доста по-трудно по три основни причини: управляващият режим в Дамаск е крайно непопулярен и представлява само малцинство от населението; опозицията е дълбоко разединена, освен това страната няма опит в постигането на компромиси между етническите и религиозни групи. На практика, днешна Сирия прилича повече на Ирак в периода около 2006 и на Ливан в разгара на гражданската война през 80-те, отколкото на сегашен Ирак.

И тук стратегията на американската администрация е в синхрон с препоръките, извлечени от опита на предишните граждански войни. Според редица изявления на президента и председателя на Обединения комитет на началник щабовете, САЩ са ангажирани с изграждането на новата сирийска опозиционна армия (17). Тя трябва да бъде деполитизирана, равноотдалечена от всички враждуващи фракции, силно интегрирана, с конвенционална йерархия и подготовка и подкрепяна във военно отношение от Вашингтон. Когато бъде създадена, тя следва да навлезе в Сирия под прикритието на американската авиация и да овладее и задържи значитена територия, сражавайки се едновременно срещу режима на Асад и срещу сунитските джихадистки групировки, и да използва тази територия за да увеличи мощта си и да започне да налага там нов политически и икономически ред. С течение на времето, тя трябва да разгроми екстремистите и от двете страни – т.е. режимът на Асад и сунитските джихадистки групировки – което пък ще убеди представляваните от тях по-широки общности (алауитите, шиитите и сунитите), че няма да могат да постигнат военна победа. След като стане ясно, че най-вероятният победител в гражданската война ще бъде именно създадената и подкрепяна от САЩ опозиционна армия, двете най-големи в демографско отношение групи (както и подкрепящите ги регионални сили: Иран, Русия, Саудитска Арабия и Турция), ще бъдат стимулирани да се включат в организирания и доминиран от Вашингтон преговорен процес с цел постигането на ново разпределение на властта в страната. В резултат от това ще бъде формирано ново представително правителство, способно да гарантира закрила на всички малцинствени групи в Сирия.

Тази стратегия изцяло съвпада с изводите и препоръките на експертите за успешното прекратяване на гражданските войни и е сходна с онази, използвана в предишни години за ускоряване на мирния процес в Ирак, Ливан и Босна. Истината е, че това е единствената лансирана досега стратегия с шанс за успех, предвид онова, което знаем от многобройните изследвания на гражданските войни и, какво САЩ са склонни да толерират. Въпреки това, практическата и реализация няма да е никак лесна. Тя ще изисква продължително време и постоянната ангажираност на Вашингтон. Последното изглежда особено важно, доколкото администрацията на Обама се бави с прилагането както на военния, така и на политическия елементи на своята стратегия за Сирия. Макар някои да смятат, че постигането на прогрес в Сирия може и трябва да изчака постигането на такъв прогрес в Ирак, истината е, че прекаленото изчакване ще направи успеха в Сирия много по-трудно постижим, когато САЩ най-сетне се заемат сериозно с тази страна, да не говорим за рисковете дотогава гражданската война да се прехвърли и на териториите на Йордания, Ливан и Турция, или пък да „прелее обратно“ в Ирак, поставяйки под въпрос стабилността в тази страна в „периода след Ислямска държава“, при положение, че ислямистите продължат да разполагат с база в съседна Сирия.

Либия

Либия се нуждае от стратегия, в много отношения сходна с тази за Сирия. Тя също ще има нужда от нови въоръжени сили, които да са деполитизирани и способни да победят многобройните партизански групировки и след това да послужат като „гръбнак“, около който да се формира нова политическа система. Либия се нуждае и от някакво споразумение за подялба на властта, гарантиращо справедливо разпределяне на управлението и ресурсите сред сражаващите се помежду си фракции (които се противопоставят най-вече по географски признак: Киренайка срещу Триполитания, Мисрата срещу Зинтан, макар че на преден план стои светско-религиозното разделение). Както споразумението за подялба на властта, така и новата силна професионална армия са необходими за да бъдат убедени враждуващите фракции, че за тях ще е по-добре да преговарят, отколкото да продължат да се сражават помежду си.

И едното и другото ще изискват сериозна външна подкрепа. Голямото предизвикателство в Либия е, че тази страна е много по-важна в стратегически план, отколкото е вниманието, което и се отделяше досега. Нещата не опират само до това, че Либия е богата на петрол, но и че е съсед на Египет – най-голямата арабска държава, и Тунис – единствената завършена арабска демокрация, затова продължаването на гражданската война в нея е изключително опасно. Либия обаче не е толкова важна за американските интереси като Ирак (както и Сирия). Предвид мащабите на американската интервенция в Ирак и (на теория) в Сирия, както и нежеланието на Държавната администрация да се ангажира с нова гражданска война в Близкия Изток, изглежда крайно невероятно, че САЩ ще предприемат нещо подобно и в Либия.

Това означава, че Либия се нуждае от вниманието и ангажирането на Европа. Което има и своите основания. Европа е много по-пряко засегната от случващото се в Либия, доколкото се нуждае от нейния петрол и търговията с нея и се опасява от потока бежанци заради гражданската война в страната. Не е случайно, че именно европейците осигуриха значителна част от бойните самолети, помогнали за свалянето на Кадафи през 2011. И след като САЩ са прекалено заети с Ирак и Сирия, Европа следва да поеме отговорността да помогне за прекратяване на насилието в Либия.

Проблемът е, че европейците позволиха техните армии да атрофират до състояние на виртуална импотентност и не демонстрират особено желание или способност да пренасочат своите икономически и дипломатически ресурси за реализацията на трудни и продължителни мисии като стабилизирането и възстановяването на Либия. Но дори ако Европа се ангажира с достатъчно военна авиация, военни, дипломатически и икономически съветници, доставка на оръжие и оказване на икономическа помощ, САЩ също ще трябва да се нагърбят с определена роля в този процес. На Вашингтон вероятно ще се наложи да осигури необходимото политическо лидерство, логистична подкрепа, военно командване и контрол, както и известен брой съветници. Американската роля в Либия обаче няма да е решаваща, което означава, че европейците най-сетне ще трябва да излязат от своята „блестяща изолация“.

Йемен

Накрая, остава Йемен. От хуманитарна гледна точка, тази страна заслужава не по-малко внимание, отколкото Ирак, Сирия и Либия. Проблемът е, че Йемен, сам по себе си, е много по-малко важен в стратегически и политически план за САЩ и останалия свят, в сравнение с повечето други държави от Близкия Изток. Йемен обаче може да създаде голяма опасност, ако дестабилизира Саудитска Арабия. Както е известно, Саудитите са буквално обсебени от тази страна и никога няма да се откажат да се намесват във вътрешните и работи.

Историческият опит сочи, че оказването на военна и икономическа помощ на по-слабата страна в една силно „дебалансирана“ гражданска война, както и финансирането на отделните фракции във войни, в които не се очертава ясен победител, би било груба грешка. И двете стратегии най-вероятно само ще удължат гражданската война, увеличавайки шансовете тя да се разпространи и създавайки условия за ръст на екстремизма. Както посочва Патрик Ригън, нито една комбинация от икономическа или военна намеса по време на гражданската война не е в състояние да помогне за нейното прекратяване, освен ако не е осъществена в полза на по-силната страна (19). Външната военна или икономическа помощ за всички страни в конфликта води само до удължаването му. Пакистан например, на практика, се разпадна в резултат от безкрайните си намеси в афганистанските граждански войни. На друго ниво, по-силните държави Израел и Сирия също трябваше да платят тежка икономическа и политическа цена заради продължителната си намеса в ливанската гражданска война.

Проблемът в Йемен е, че Саудитите продължават да подкрепят очевидно по-слабата страна в гражданската война – сунитите, които загубиха контрола над йеменското правителство за сметка на шиитските бунтовници –„хуси“. Най-голямата заплаха за американските интереси е, че Саудитска Арабия ще продължи да се меси в Йемен, което ще доведе до свръхнапрягане на силите и в политически, военен и дори в икономически план. Кралството не може да си позволи да затъне дълбоко в йеменския кошмар, защото не е в състояние само да стабилизира страната. Доказателство за това са трите предизвикателства, с които Саудитска Арабия вероятно ще се сблъска в резултат от следните три събития: историческият спад на цената на петрола, огромните средства, които страната изразходва за да се справи с предизвикателствата на „арабската пролет“, и проблемите с наследяването на престола след смъртта на крал Абдула.

Проблемът с Йемен следва да се решава с продължаването на антитерористичните мерки: използването на дронове, операции на специалните части и тайни операции, макар че всички те, сами по себе си, са с ограничена ефективност и затова трябва да бъдат съчетани с дипломатически усилия за убеждаване на Саудитите да се въздържат от по-сериозно въвличане в йеменската гражданска война.

Предотвратяването на нови граждански войни в региона

Колкото и жизненоважно за САЩ да е прекратяването или поне смекчаването на четирите граждански войни, които в момента се водят в региона, не по-малко важно за тях е да не допуснат избухването на други подобни конфликти. И тук фундаментаните научни изследвания, посветени на гражданските войни в миналото, ни дават данни за това, в кои държави рискът от избухването на такава война е най-голям. В това отношение изпъкват четири силно дестабилизиращи фактора.

Сред най-важните причини за избухването на гражданска война е лошото управление. Историческите изследвания показват, че колкото по-малък е управленският капацитет на едно правителство, толкова по вероятно е страната да стане жертва на гражданска война (20). На практика, лошото управлениие почти винаги се асоциира с избухването – еднократно или периодично – на граждански войни (21). Правителствата, които управляват лошо своите граждани, демонстрират своеволие и са силно корумпирани, пораждат много по-голям риск от вътрешен конфликт, отколкото онези, които са предвидими, спазват законите и се отнасят добре към своите граждани. Петролните държави и автокрациите обикновено се характеризират с неспазване на законите и изключително ниска ефективност, което автоматично увеличава риска от избухването на гражданска война в тях.

В тази връзка възниква въпросът: кои са най-вероятните „носители на бунта“ във въпросните държави? Според научните изследвания, най-склонни към въоръжена съпротива са етническите и религиозни групи, изключени от политическата власт (22). Това важи особено, когато въпросните групи наскоро са загубили властта, когато притежават голям мобилизационен потенциал и вече имат опит в подобни конфликти. Тъкмо такъв беше случаят с Ирак, Сирия, Либия и Йемен и това обяснява, защо във всяка от тези страни избухнаха граждански войни.

Ето защо най-застрашени от такива конфликти са държавите, в които ключови групи биват изолирани от управлението, в което някога са участвали и, което в момента не функционира добре. За съжаление, в Близкия Изток е трудно да се открие добре работещо управление. Доскоро Тунис се смяташе за първия пример в това отношение, но днес и тамошният демократичен модел изглежда застрашен. Повечето от страните които (досега) успяха да избегнат гражданската война все още практикуват всички онези форми на лошо управление, които пораждат риска от бунт на някоя от изключените от властта групи. При това, докато Ливан и Йордания очевидно са застрашени заради вече бушуващите в близост до тях граждански войни, други държави от региона, като Алжир и възстановилият автократичния модел на управление Египет, също са уязвими заради тяхното лошо управление и изключването на големи обществени групи от достъп до властта.

Вторият ключов фактор, който поражда риск от гражданска война в дадена страна е воденето на такава война в някоя съседна държава (23). Анализаторите изтъкват множество аргументи в полза на това, като най-очевидният е дестабилизиращият ефект от големия брой бежанци. В мащабното си изследване, посветено на държавите, станали жертва на граждански войни в периода 1951-2001 Айдин Салехян и Кристиян Гледич (професори, съответно, в Университета на Северен Тексас и Университета на Есекс) посочват, че приютяването на бежанци от съседни държави значително увеличава риска от въоръжен конфликт. В този смисъл, Ливан, Турция и Йордания изглеждат особено уязвими в момента. Според Салехян и Гледич, които правят статистически анализ за да прогнозират риска от гражданска война в съседите на Сирия, наличието на голям брой сирийски бежанци в Ливан е повишил риска от гражданска война в тази страна с 53,88%, а в Йордания - с 53,51% (24).

Бежанският поток увеличава риска от гражданска война по три причини: екстремистките групировки често използват бежанските лагери за да набират доброволци и да си осигурят логистична подкрепа; бежанците ерозират местната икономика и стоварват тежко финансово бреме върху приелото ги общество; бежанските потоци често нарушават етническия и религиозния баланс в приелите ги държави. Това означава, че САЩ трябва да гарантират, че бежанските лагери в Ливан, Йордания и Турция са сигурни, че екстремистите не ги използват като свои бази, както и, че приелите ги правителства и международната общност ще се съобразяват с исканията на местното население, при настаняването на бежанците.

Слабите държави са третият дестабилизиращ фактор, който може да улесни избухването на гражданска война. Бунтовническите групировки обикновено са опортюнистични, т.е. те удрят там, където очакват да срещнат най-малка съпротива. Затова, дори ако всички споменати по-горе условия са налице - т.е. големи бежански групи и неефективно правителство, потискащо ключови общности от населението, най-голяма е вероятността граждански войни да избухнат там, където правителствата са слаби. Изследванията на Джеймс Фиърън и Дейвид Лейтин (професори в Станфордския университет), както и на Пол Колиър и Анке Хьофлер (професор и изследовател в Оксфордския университет) показват, че е много по-вероятно граждански войни да избухнат в страни с нестабилни правителства и слаб капацитет на държавния апарат (25). И двата фактора затрудняват контрола на централните правителства над тяхното население, както и усилията им за недопускане на бунтове. Освен това и двата фактора дават надежда на бунтовническите групировки, че могат да спечелят войната с режима. Неслучайно всички сегашни граждански войни в Близкия Изток се водят в страни, където правителствата трудно контролират (или въобще не контролират) цялата им територия. В момента, Ливан, Египет и Алжир са точно такъв пример, което ги прави уязвими за въстания и гражданска война.

Четвъртият и най-малко значим фактор, който изследователите свързват с риска от гражданска война, е как правителството реагира на исканията за промяна и дали е склонно да преговаря с онези, които ги отправят? Повечето правителства, сблъскващи се с организирани и враждебно настроени групи, биха могли да избегнат гражданската война, ако са склонни да постигнат компромис, т.е. да направят частични отстъпки пред протестиращите. Избухването на граждански войни изглежда много по-вероятно, ако съответните управляващи откажат да преговарят с опозиционните групировки. Именно това се случи през пролетта на 2011, когато сирийският президент Асад отказа да предприеме каквито и да било реформи под натиска на масовите протести и когато иракският премиер Ал-Малики отказа да инкорпорира сунитите в управлението. Ако Асад беше реформирал своя режим, а Малики беше склонил да подели властта, в съответствие с постигнатите през 2008 споразумения, Ирак и Сирия може би щяха да избегнат гражданските войни.

Историческите поуки от сегашните граждански войни

Изследванията, посветени на гражданскитех войни, могат да ни кажат много за сегашните и бъдещите такива войни в Близкия Изток. Водещите се в момента граждански войни са резултат от краха на създадения след 1945 ред и на мрежата от авторитарни и "изключващи" държави, формирани от него. Политическите режими създадени след двете световни войни и деколонизацията - повечето от тях бяха светски диктатури или наследствени монархии - са изправени днес пред своите гневни граждани и съперничещите си религиозни и етнически фракции. Много малко от тези авторитарни режими съумяват да удържат позициите си на фона на ескалиращите нужди и претенции на техните народи в глобализиращия се Близък Изток. Това отслабва държавите от региона и драматично увеличава риска от избухването на граждански войни в тях. Прекратяването на тези войни изисква наличието на по-ефективни и "по-инклузивни" правителства и въоръжени сили, отколкото онези от миналото. Освен това, то изисква политически реформи, гарантиращи едно по-добро и по-отговорно управление.

Изследванията разкриват и, защо втората вълна от граждански войни в региона вероятно ще се окаже още по-опасна от сегашната. Почти всички страни от мюсюлманския Близък Изток демонстрират наличието на един или повече от основните рискови фактори за избухването на гражданска война: повечето от тях са авторитарни, нестабилни държави, в които една или повече етнорелигиозни групи биват потискани от други. В някои от тези държави съществуващата политическа, икономическа и социална несправедливост и породеното от нея обществено недоволство, биват изкуствено потискани или прикривани. Впрочем, мнозина от най-яростните революционери започнаха да смекчават исканията си, след като видяха как протестите в Либия, Сирия и Йемен се изродиха в кървави граждански войни.

Не бива обаче да се заблуждаваме: тези проблеми и несправедливости продължават да съществуват и могат отново да провокират протести и бунтове. Не знаем кога или под каква форма ще се случи това. Но то със сигурност ще се случи, ако държавите от региона не предприемат стъпки за решаване на въпросните проблеми. Никак не е случайно, че Саудитска Арабия издържа на натиска на "арабската пролет", породила само слаби протести в страната. Както заяви един високопостовен саудитец: "Защо не се бунтуваме като египтяните? Защото египтяните имаха Мубарак, а ние имахме Абдула. Египтяните се разбунтуваха, защото Мубарак не го беше грижа за тях, което не може да се каже за крал Абдула" (26).

Единствената възможност да се избегне още по-голямо насилие в Близкия Изток е оцелелите местни режими да се реформират така, че да служат по-ефективно на своите граждани и да гарантират безпристрастното прилагане на закона. Това не е просто най-добрият, но и единственият начин да се избегне насилието, пораждащо хаос и екстремизъм в региона. Не става дума за нещо ново, а за теза, по която се дискутира поне от двайсетина години насам. Но точно това е правилният отговор за държавите от региона, които искат да избегнат бъдещи граждански войни и вътрешни бунтове. Той освен това би следвало да се превърне в основен стълб на всяка Голяма стратегия на САЩ за Близкия Изток. Истината обаче е, че практическата му реализация се оказва твърде трудна.

Много от оцелелите сред разтърсващите събития през 2011 арабски режими смятат, че всяка реформа само би окуражила появата на още по-големи искания за промяна, като процесът лесно може да излезе изпод контрол, провокирайки бунтове, колапс на държавата и гражданска война. Подобно схващане не е напълно погрешно. Зле съществените реформи (прекалено бързи или твърде бавни, прекалено ограничени или излишно мащабни) биха могли да провокират именно такова развитие. Пълната липса на реформи обаче е точната рецепта за катастрофа.

САЩ не бива да игнорират необходимостта от реформи само защото практическата им реализация ще бъде трудна. Близкият Изток е в толкова лошо състояние именно, защото е едва в началото, а не в заключителния етап, на мощно регонално движение за политическа промяна. Колкото по-упорито съществуващите правителства се съпротивляват на реформите, толкова повече ще нараства насилието. Ние, американците можем да се опитам да отложим неизбежното, но да игнорираме необходимостта от реална промяна ще означава, че когато тази промяна все пак стане факт (което е неизбежно), тя ще провокира нови граждански войни и ще създаде много по-тежки проблеми на САЩ и техните съюзници. Не можем да избегнем появата на далеч по широка мрежа от прикрити икономически, политически и социални проблеми, като тези породили "арабската пролет" и неволно провокираните от нея граждански войни. Ако наистина искаме да избегнем още такива граждански войни, реформите са единствената реалистична алтернатива на репресиите и бунтовете, които неизбежно биха ги последвали.

Бележки:

1. Christopher Blattman & Edward Miguel, “Civil War,” Journal of Economic Literature 48, no. 1 (2010): pp. 3-57.
2. Виж например, Gal Luft, “Don’t Get Used to Cheap Oil,” The Journal of Energy Security, December 11, 2014, http://www.ensec.org/index.php?option=com_content&view= article&id=564:dont-get-used-to-cheap-oil&catid=126:kr&Itemid=395. Also see the projections of Persian Gulf contributions to global oil production out to 2040 in U.S. Energy Information Administration, International Energy Outlook 2014, (Washington, D. C.: EIA, September 2014), p. 31.
3. Shaul Bakhash, The Reign of the Ayatollahs: Iran and the Islamic Revolution, Revised Edition (New York: Basic Books, 1990), p. 230; The World Factbook (Washington, DC: Central Intelligence Agency), continually updated,https://www.cia.gov/library/ publications/the-world-factbook/geos/ir.html; Michael M. J. Fischer, Iran: From Religious Dispute to Revolution (Madison, Wisconsin: University of Wisconsin Press, 1980), p. 224.
4.  Oil production statistics from the U.S. Energy Information Administration, “Iran,” http://www.eia.gov/beta/international/country.cfm?iso=IRN; “Iraq,” http://www.eia.gov/beta/ international/country.cfm?iso=IRQ; and “Libya,” http://www.eia.gov/beta/international/ country.cfm?iso=LBY.
5. Kristian Skrede Gleditsch, Idean Salehyan, and Kenneth Schultz, “Fighting at Home, Fighting Abroad: How Civil Wars Lead to International Disputes,” Journal of Conflict Resolution 52, no. 4 (April 2008): pp. 479-506.
6. Halvard Buhaug and Kristian Skrede Gleditsch, “Contagion or Confusion? Why Conflicts Cluster in Space,” International Studies Quarterly 52, no. 2 (june 2008): pp. 215-233.
7.  Виж James D. Fearon, “Why Do Some Civil Wars last So Much Longer Than Others?” Journal of Peace Research 41, no 3 (May 2004), http://jpr.sagepub.com/content/41/3/275. abstract.
8. Виж Fearon, “Why Do Some Civil Wars last So Much Longer Than Others?”
9. Patrick M. Regan, “Third Party Intervention and the Duration of Intrastate Conflict,” Journal of Conflict Resolution, 46, no. 1 (2002): 55-73.
10. Roy Licklider, “The Consequences of Negotiated Settlements in Civil Wars, 1945­1993,” American Political Science Review 89, no. 3 (1995): pp. 681-690.
11. Office of Russian and European Analysis, Balkan Battlegrounds (Washington, D.C.: Central Intelligence Agency, 2002), especially pp. 395-396.
12. Barbara F. Walter, Committing to Peace: The Successful Settlement of Civil Wars, (Princeton University Press, 2002); Caroline Hartzell & Matthew Hoddie, “Institutionalizing Peace: Power Sharing and Post-Civil War Conflict Management,” U.S. Journal of Political Science 47, no 2 (April 2003), http://onlinelibrary.wiley.com/ doi/10.1111/1540-5907.00022/full; Michael W. Doyle and Nicholas Sambanis, “International Peacebuilding: A Theoretical and Quantitative Analysis,” U.S. Political Science Review, 94, no. 4 (December 2000), http://web.worldbank.org/archive/website01241/WEB/IMAGES/INTERNAT.PDF.
13. Barbara F. Walter, “The Critical Barrier to Civil War Settlement,” International Organization 51, no. 3, (Summer 1997), http://journals.cambridge.org/action/ displayAbstract?fromPage=online&aid=173189.
14. Виж Doyle and Sambanis, “International Peacebuilding: A Theoretical and Quantitative Analysis.”
15. Katherine Glassmyer & Nicholas Sambanis, “Rebel-Military Integration and Civil War Termination,” Journal of Peace Research 45, no. 3 (May 2008), http://jpr.sagepub.com/ content/45/3/365.abstract.
16. Виж Zalmay Khalilzad and Kenneth M. Pollack, “How to Save Iraq,” The New Republic, July 22, 2014,http://www.newrepublic.com/article/118794/federalism-could-save-iraq­falling-apart-due-civil-war.
17. Виж, в частност Тhe testimony by the Chairman of the Joint Chiefs of Staff, General Martin Dempsey, the Senate Armed Services Committee on September 16, 2014. “TRANSCRIPT: Dempsey testifies to the Senate Armed Services Committee on the Islamic State,” The Washington Post, September 16, 2014, http://www.washingtonpost. com/world/national-security/transcript-dempsey-testifies-to-the-senate-armed-services­committee-on-the-islamic-state/2014/09/16/a65b6aea-3da3-11e4-b0ea-8141703bbf6f_ story.html.
18. За по-подробно обяснение на тази стратегие и защо тя може да помогне за реализацията на американските цели в Сирия, виж Kenneth M. Pollack, “An Army to Defeat Assad: How to Turn Syria’s Opposition Into a Real Fighting Force,” Foreign Affairs 93, no. 5 (September/October 2014), pp. 110-124.
19. Patrick M. Regan, Civil Wars and Foreign Powers: Outside Intervention in Intrastate Conflict (University of Michigan Press, February 28, 2001).
20. James D. Fearon, “Governance and Civil War Onset,” Background Paper, World Development Report 2011, August 31, 2010, http://web.worldbank.org/archive/ website01306/web/pdf/wdr%20background%20paper_fearon_0.pdf; Barbara F. Walter, “Why Bad Governance Leads to Repeat Civil War,” Journal of Conflict Resolution, March 31, 2014, http://jcr.sagepub.com/content/early/2014/03/30/0022002714528006. abstract.
21. Barbara F. Walter, “Why Bad Governance Leads to Repeat Civil War.”
22. Lars-Erik Cederman, Andreas Wimmer and Brian Min, “Why Do Ethnic Groups Rebel? New Data and Analysis,” World Politics 62, no. 1 (January 2010).
23. Kristian Skrede Gleditsch, “Transnational Dimensions of Civil Wars,” Journal of Peace Research 44, no. 3 (May 2007),http://jpr.sagepub.com/content/44/3/293.abstract.
24. Idean Salehyan and Kristian S. Gleditsch, “The Syrian Refugee Crisis and Conflict Spillover,” Political Violence @ a Glance, February 11, 2014, http://political violenceataglance.org/?s=the+syrian+refugee+crisis.
25. James D. Fearon and David Laitin, “Ethnicity, Insurgency and Civil War,” U.S. Political Science Review, 97 (February 2003); Paul Coller and Anke Hoeffler, “Greed and Grievance in Civil War,” Oxford Economic Papers, 56 (2004), http://www.econ.nyu.edu/ user/debraj/Courses/Readings/CollierHoeffler.pdf.
26. Интервю на автора с лидер на саудитското гражданско общество, Washington, DC, April 2011.

 

* Старши изследовател в Института Брукингс, бивш високопоставен служител на Националния съвет за сигурност на САЩ и анализатор на ЦРУ

** Професор в Университета на Калифорния в Сан Диего. Двамата автори са анализатори но Washington Quarterly

{backbutton}

Гражданската война в Сирия продължава вече пета година, като броят на преките и косвени участници в нея непрекъснато нараства. От началото на септември 2015 вниманието на големите медии е концентрирано върху случващото се в стратегическото сирийско пристанище Латакия, разположено на 50 км от границата с Турция и на 350 км от столицата Дамаск. Причината е, че именно тук от известно време насам се фокусира непрекъснато изострящото се глобално военно-политическо противопоставяне между Москва и Вашингтон. САЩ са убедени, че намиращите се в района на военното летище Басел ал-Асад около хиляда руски военнослужещи с изключително бързи темпове изграждат там своя оперативна военновъздушна база. Така, според "Ню Йорк Таймс" в началото на септември 2015 руснаците са прехвърлили в базата четири от най-новите си многоцелеви изтребители Су-30 СМ, два мобилни зенитно-ракетни комплекса на противовъздушната отбрана "Панцир-С1" и два хеликоптера за огнева поддръжка Ми-24, както и други два многоцелеви хеликоптери Ми-17. По-късно руската авиационна групировка беше подсилена с четири фронтови бомбардировачи Су-24М, преминали през въздушното пространство на Иран и съпровождани от военно-транспортен самолет Ил-76. В края на септември, руските самолети започнаха да нанасят въздушни удари по позицията на Ислямска държава в Сирия. Смята се, че към 1 октомври руската военновъздушна група в Латакия включва общо 50 бойни самолети и хеликоптери, включително фронтови бомбардировачи Су-24М и Су-34, щурмови самолети Су-25СМ, многоцелеви изтребители СУ-30 СМ, ударни хеликоптери Ми-35 и многоцелеви хеликоптери Ми-171

На свой ред, анализът на данните на космическото разузнаване, осъществен от частната американска разузнавателна агенция Стратфор показва, че около изграждащата се военна база е разгърната руска батальонна тактическа група, включваща две мотострелкови и една танкова рота, подсилени от артилерийска батарея. Според експертите на Стратфор, броят и общото тегло на прехвърлените в Латакия товари показва, че освен въздушния мост, който се осъществява от тежки транспортни самолети Ан-124 "Руслан", новата база се снабдява и по море. В същото време, руснаците се готвят да подсилят и базата си в сирийското пристанище Тартус, намиращо се на 90 километра от Латакия. Както е известно, руското присъствие в Тартус датира от далечната 1971, когато в резултат от споразумението между Москва и Дамаск там беше създаден т.нар. 720-ти пункт за материално-техническо осигуряване на Пета оперативна ескадра на тогавашия съветски Военноморски флот. Тартус обаче никога не е представлявал истинска военноморска база. Територията на пункта е нищожна и включва само два кея, казарма, щабна сграда и няколко малки работилници, а защитата му в съветските времена (а и след това) беше поверена на едва 40 морски пехотинци.

След разпадането на Съветския съюз, през 90-те години на миналия век, Пета оперативна ескадра беше разформирана и руският флот на практика напусна Средиземно море. По онова време пунктът за поддръжка в Тартус беше на ръба на закриването, особено след като през 2002 руснаците решиха да изоставят военноморската си база на виетнамския остров Камран, обслужваща 17-та оперативна ескадра на техния Тихоокеански флот.

Това обаче не се случи, и след като Москва обяви, че възстановява постоянното си военноморско присъствие в Средиземно море беше ясно, че решението и няма как да се реализира без разширяването на пункта в Тартус. Както изглежда руснаците планират да го превърнат в първата пълноценна руска военноморска база в Средиземноморския регион. Поне ако се съди по съобщенията в руските медии, че броят на военнослужещите там ще нарасне до 1700 души. И тъй като на нищожната досегашна територия на пункта, както и в съществуващите там сгради не могат да бъдат разположени толкова много хора, очевидно е постигнато споразумение с правителството в Дамаск за същественото му разширяване и стартирането там на мащабнти строителни работи.

Ахилесовата пета на Асад

През последните няколко месеца сирийската армия значително отслабна и загуби някои важни позиции. Това също бе сред причините за появата на руските военни в района на Латакия. Преди това Москва изпращаше в Сирия само военни съветници и технически персонал. Впрочем, изпращането на военни части и бойна техника първо в Латакия, а не в Тартус, където руснаците официално разполагат с нещо като "военна база" се обяснява и с това, че позициите на режима по северното сирийско крайбрежие бяха ерозирани, както и, че алауитите вече не са мнозинството от местното население.

През 2010 населението на Латакия е било 400 хиляди души, като половината са били алауити, 40% - сунити и 10% - християни (предимно православни). По данни на Офиса на ООН за координация на хуманитарните въпроси (ОСНА), в момента в града има и 200 хиляди бежанци, като почти всички са сунити. В провинция Латакия са настанени още 100 хиляди бежанци, повечето от които са сунити от Идлиб и Алепо. Бежанците алауити се насочват към алауитските села, а сунитите - в сунитските. В резултат от това от 2011 насам непрекъснато нараства броят на сунитите в коридора Латакия - Хаффа - Салма.

От пролетта на 2012 въоръжената опозиция контролира Джабал ал-Акрад и района покрай границата с Турция, чак до населеното с арменци градче Касаб. Както е известно, през март 2014 джихадистките групировки, част от които бяха дошли от Турция, нахлуха в Касаб и унищожиха руската радарна станция, разположена в околността му. Те обаче бяха спрени от сирийската армия и принудени да напуснат града през юни 2014. На запад от Идлиб, в Джиср аш-Шугур и Ариха, ислямистите разполагат с коридор, свързващ Джабал ал-Акрад и северозападната зона, също контролирана от тях. Това представлява реална заплаха за правителствените сили в самата Латакия. Именно тя принуди Асад да създаде специална милиция "Крайбрежен щит", чиято задача е защитата на крайбрежната зона с помощта на местни младежи-алауити, отказващи да воюват извън контролираната от тяхната общност територия. Тоест, за режима е много важно да демонстрира, че може да защити т.нар. "Алауитистан", защото в противен случай алауитските бойци могат да вземат нещата в свои ръце и да престанат да подкрепят правителството. Както е известно, през юли и август 2015 настъплението на исламистите в долината Сахел ал-Габ застраши Латакия, както и бедстващото население в алауитските села в северната част на Джабал ал-Ансария (вж. картата).

Алауитският коридор в Сирия

Предвид очертаната по-горе динамика, рискът от сунитско въстание в Латакия все още не е изчезнал напълно. Както е известно, населеното със сунити предградие Ар-Рамел ал-Филастини е обкръжено от сирийската армия още от началото на 2011 и мнозина от жителите му чакат само  подходящия момент за да се разбунтуват. За ислямистите достъпът до Средиземно море има както стратегическо, така и символично значение. Създадената през март 2015 нова ислямска коалиция Джейш ал-Фатех (в която доминира филиалът на Ал-Кайда Джабхад ан-Нусра) несъмнено се стреми да постави под свой контрол някое голямо пристанище като Латакия или Тартус. При това Латакия е по-вероятната мишена, защото подходите към нея са по-достъпни, отколкото към Тартус. Освен това Тартус е наистина алауитски град (80% от населението му са алауити, 10% християни и само 10% са сунити). Нещо повече, населението в зоната между Хомс и Тартус е предимно алауитско със силно християнско малцинство (в Сафига и Уади ан-Насара). В селските райони около Тартус сунитите са концентрирани само около Ал-Хамидия и Талакла. Освен това пътят на джихадистите към морето е затруднен от присъствието на Хизбула и сирийската армия, контролиращи границата с Ливан с цел да не допуснат координиране действията на сунитите в района на ливанския град Триполи и джихадистите в Сирия (тази стратегия беше реализирана на практика в битката за Ел-Кусейр през лятото на 2013).

В момента Дамаск и Хомс се контролират от Хизбула, шиитските милиции и иранските части. В същото време Латакия не е толкова важна за Иран, колкото е за Русия, за която е от ключово значение да запази и утвърди присъствието си по сирийското крайбрежие (а не в Дамаск или на Голанските възвишения например). Затова освен разширяването на старата си база в Тартус, и създаването на нова военновъздушна база в Латакия, руснаците планират да възстановят някогашната база на съветските подводници в Джаблех, на 25 км южно от Латакия. С цел гарантиране оцеляването на евентуална бъдеща алауитска държава по сирийското крайбрежие - без значение дали тя ще включва Дамаск или не, Русия укрепва позициите си в близост до южната турска граница, стремейки се да не допусне сирийските ислямисти да стигнат до Средиземно море.

Предвид пролетното настъпление на бунтовниците в Идлиб, е налице реална възможност гражданската война да стигне и до Латакия. Ислямистите разчитат на подкрепата на местното сунитско население, значителна част от което са радикални противници на режима. Неслучайно, след като през април 2015 Джиср аш-Шугур попадна в ръцете на джихадистите, голям брой обзети от паника алауити се насочиха към Джабал ал-Ансария, смятайки града за по-безопасен, отколкото Латакия, тъй като лоялността на настанените в последния сунитски бежанци към правителството е крайно съмнителна.

Накрая, в Латакия живеят и немалко руснаци, които са наясно за конфесионалното разделение в града и околните селски райони. Затова появята на руски военни части се налагаше и от необходимостта градът да бъде защитен, предвид сегашната слабост на правителствената армия. Ако ислямистите успеят да овладея дори и част от него, после ще бъде много трудно да бъдат изтласкани оттам. Това би затруднило и евентуалното придвижване на руските части към други райони на Сирия. В крайна сметка, един подкрепян от Москва, бъдещ "Алауитистан", ако действително бъде създаден, ще може да просъществува като достатъчно жизнеспособна държава, макар и силно зависима от руската подкрепа. На свой ред, Асад няма друг изход, освен да поиска и да приеме руското военно присъствие в крайбрежния регион на страната. Армията му вече не може да защитава Латакия, която е застрашена от евентуално насъпление на ислямистите, осъществено с подкрепата на Турция. По същия начин впрочем сирийският президент не е в състояние да защити и Дамаск без подкрепата на Хизбула и Иран. Както посочва Фабрис Баланш от Вашингтонския институт за близкоизточна политика, Западът и държавите от Залива от няколко години насам разчитат, че отслабеният Асад ще бъде свален с преврат от собствените си военни, което би позволило страната да навлезе в "преходен период" на смяна на властта, но тези техни планове не отчитаха възможността за пряка руска намеса в Сирия както и - ако възникне непосредствена заплаха за Дамаск - на пряка военна интервенция от страна на Иран.

Кои са целите на Москва в Сирия

На Запад и особено в САЩ усилващото се руско военно присъствие в Сирия се интерпретира най-вече като демонстрация на готовността на Москва да подкрепи с военна сила президента Башар Асад, който - поне според Вашингтон и Брюксел - вече не е легитимен и следва да се оттегли. Другата посока на коментарите в големите западни медии е, че руските военни идват в Сирия за да се включат на страната на правителствените сили във войната с терористите от Ислямска държава. Само че и тук възникват редица въпроса. От една страна, защото руският арсенал в зоната на Латакия не изглежда много подходящ за подобна цел. Въоръжените с ракети "въздух-въздух" изтребители Су-30СМ", както и зенитно-ракетните комплекси "Панцир-С1" едва ли са предназначения за действия срещу ИД, която няма и никога не е имала собствена военна авиация. От друга страна наличието на една танкова, две пехотни роти и една артилерийска батарея едва ли могат да променят хода на сирийската гражданска война. Те по-скоро са предназначени за защитят военновъздушната база от евентуални нападения на отделни ислямистки групи.

Тоест, нещата не опират толкова до Асад, колкото до амбициозната стратегическа задача, която Москва изглежда си е поставила, а именно до 2020 да е в състояние да балансира присъствието на Шести американски флот в Средиземно море. За тази цел руснаците се нуждаят от бойни кораби и от бази. Както е известно, през последните години в руските корабостроителници се реализира мащабна програма за строителство на нови военни кораби, така че нещата вече опират до подготовката на необходимите за тях бази в региона. Тази хипотеза се подкрепя от редица експерти по Близкия Изток, включително от бившия шеф на една от израелските специални служби (Натив) Яков Кедми, според който: "Русия никога не криела военното си присъствие в Сирия, нито че подкрепя режима на Асад. Тя никога не е отричала, че му доставя оръжие и военна техника. Изведнъж обаче това започна да се коментира от всички, сякаш досега не беше факт. Москва просто иска да усили присъствието си в Средиземно море и за целта търси и други бази, освен тези в Сирия. Тя вече получи разрешение за влизането на руски военни кораби в кипърските пристанища, а сега преговаря с Египет за евентуалното използване на пристанището на Александрия. Възможно е също такива преговори да се водят и с Алжир. Както е известно, американците разполагат с множество бази в Средиземно море, а руснаците само с Тартус. И, ако те са стигнали до извода, че има реална опасност частите на Ислямска държава да стигнат до крайбрежието и да застрашат Тартус, разбира се, ще усилят военното си присъствие в Сирия, най-вече за да гарантират своята собствена сигурност".

Впрочем, според Кедми, войната в Сирия скоро ще придобие ново измерение. Както е известно, с разрешението на Иран, на страната на Асад се сражават шест хиляди бойци на движението Хизбула. Кедми обаче твърди, че всеки момент се очаква Техеран да изпрати в Сирия и свои военни части. Без значение, дали ще се наложи това да бъдат стотици, хиляди или десетки хиляди ирански военни, режимът на аятоласите няма да позволи свалянето на Асад.

 

Разположението на силите в Сирия през септември 2015
Легенда:
Зони, контролирани от:
Сирийската армия
Бунтовниците
Кюрдите
Главен път
Второстепенен път
Зона на бедуините
Провинциална граница
Държавна граница
Град
Провинциален център

 

Ако това действително се случи, развитието на събитията в Близкия Изток може да стане непредксказуемо. Затова не е чудно, че руският Генерален щаб (след като очевидно предварително се е споразумял с Дамаск) укрепва отбраната на Тартус и Латакия с изпратени от Русия танкове, артилерия, хеликоптери, изтребители и фронтови бомбардировачи. Като паралелно с това получава възможност да гарантира за десетилетия напред руското военноморско присъствие в Средиземноморския регион.

Както посочва в коментара си за "Форийн полиси" Джефри Манкоф от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, руското военно присъствие в Сирия преследва няколко основни цели. На първо място, през следващите месеци Москва възнамерява да укрепи изтощената сирийска армия така, че тя да продължи да функционира като боеспособна военна сила. Руснаците смятат, че ако им бъде осигурено достатъчно оръжие и военна техника, правителствените части ще могат да устоят на натиска на ислямистите. Увеличавайки помощта за Асад, както и собственото си военно присъствие, Русия иска да му осигури необходимото оперативно пространство и време за да се премине към политическото разрешаване на сирийската криза по пътя на преговорите, като в същото време защити и собствените си интереси: създаване на стратегически плацдарм в Средиземноморието и укрепване на руското влияние в Сирия и региона, като цяло, което ще попречи на превръщането на тази държава в инкубатор на тероризъм (именно това обяснява и руските въздушни удари срещу позициите на ИД).

Втората стратегически цел на руското военно присъствие е превръщането на Москва във влиятелен играч и посредник, с който да се съобразяват съперничещите си сили, както вътре в Сирия, така и в региона, а също и водената от САЩ международна коалиция, твърдяща, че се бори срещу Ислямска държава. Руското военно присъствие в Сирия не само помага на Асад да укрепи позициите си в борбата с противниците му сунити от Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра или Ахрар аш-Шам, но и усилва позициите на иранските протежета в региона, от типа на Хизбула, които напоследък играят все по-важна роля във войната между режима и неговите противници.

Освен това, по-активното ангажиране на Москва в сирийския конфликт ще принуди Иран да се съобразява повече с руските интереси в Сирия и ще успокои опасенията на режима в Дамаск, че иранците са се сдобили с прекалено силни позиции в страната. Както е известно, Техеран иска да съхрани Сирия като "коридор" за транзита на оръжие и друга помощ за проиранските организации в Ливан и Палестина. Москва пък е по-заинтересована от разширяването на собственото си влияние в Близкия Изток и иска да си гарантира ключови позиции в постконфликтното урегулиране. Както подчерта руският президент Путин на срещата си с израелския премиер Нетаняху на 21 септември 2015 в Москва, Русия не иска задълбочаване на конфликта между Иран и Израел, което означава и, че руснаците не са склонни да толерират прекаленото усилване на влиянието на Хизбула за сметка на правителството в Дамаск.

В същото време руските стратези не игнорират и възможността в определен момент Асад да престане да управлява Сирия, както и, че тя може да се разпадне на отделни квазидържави. Путин обаче иска да предотврати безконтролния хаос, като този възникнал след падането на режима на Саддам Хюсеин в Ирак и на Муамар Кадафи в Либия, затова се стреми да "вкара в релси" преходния период в Сирия и да си гарантира, че новите управляващи в "периода след Асад" ще позволят на руснаците да запазят военноморската си база в Тартус и военновъздушната в Латакия, защото (както споменах по-горе) те играят ключова роля в проектирането на руската мощ в региона, от който САЩ очевидно смятат постепенно да се изтеглят. Освен това, както посочва и Манкоф, "Путин иска новата власт в Дамаск да води твърда политика спрямо сунитските екстремисти".

Истината е, че Москва никога не е разглеждала подкрепата за Асад като самоцел, и не подкрепя статуквото за да може той да запази властта си. Руснаците просто се противопоставят на свалянето на законното правителство на Сирия със сила и искат промените да се реализират с политически средства. Така, още през декември 2012 Путин подчерта: "не ни тревожи толкова съдбата на режима на Асад, наясно сме какво се случва в страната, където едно семейство управлява вече 40 години, и смятаме, че промените несъмнено са необходими". Според Русия обаче, е необходимо тези промени да се осъществят по пътя на политическото урегулиране, позволяващо съхраняването на сирийската държавност - например, като Асад запази поста си до края на сегашния президентски мандат, след което да подаде оставка и да се проведат нови избори. Руснаците обаче, категорично не приемат непрекъснатите декларации на Вашингтон, че Асад не може да участва в процеса на урегулиране и, че оттеглянето му е задължително предварително условие за старта на този процес. Тоест, при всички случаи Москва не разглежда оставането на сегашния сирийски президент на власт като свой жизнен интерес.

Лансираното от Русия мирно решение на сирийската криза обаче, изисква подкрепата на голям брой регионални сили. В същото време редица монархии от Залива все още не я разглеждат като сериозен регионален играч и са притеснени от действията на Москва в подкрепа на режима в Дамаск и възможната доставка на ракетни комплекси за Иран, да не говорим, че са преки конкуренти с руснаците на глобалните петролно-газови пазари. Сегашната поява на руски военни в Сирия очевидно трябва да напомни на Саудитска Арабия и другите монархии от Залива, че Москва е велика сила, която не може да бъде игнорирана и, че тя е твърдо решена да участва във вземането на решението за бъдещето на Сирия.

Разбира се, намерението на Русия да избягва директното си въвличане в сирийския конфликт може да бъде подложено на изпитание. Ако ограничената и военна подкрепа за Асад не помогне за стабилизиране позициите на режима и, ако руските военни бъдат атакувани от ислямистите и понесат загуби, Москва може и да разшири мащабите на военната си активност в региона. Така, още преди началото на руските въздушни удари, агенция Блумбърг прогнозира, че руският президент Владимир Путин е склонен да предприеме подобни действия, ако САЩ отхвърлят предложението му за общи действия. Опасността при подобно развитие обаче е, че при липсата на политическо решение Русия може да затъне сериозно в блатото на сирийската гражданска война, което разбира се се осъзнава и в Москва.

Първите косвени резултати от ограниченото руско военно присъствие в Сирия

Междувременно, редица анализатори посочват, че активизирането на Русия по сирийското направление, макар и косвено, вече е дало първите си резултати. Те посочват в частност, че сирийските въоръжени сили успяха да запазят контрола си над стратегически важната провинция Латакия (край чиято столица руснаците изграждат новата си военновъздушна база), прочиствайки значителна част от нея от ислямистите. Това премахна опасността режимът да загуби достъпа са до ключовите средиземноморски пристанища, а фронтовата линия в провинция Латакия се стабилизира.

Беше премахната и заплахата ислямистите да разчленят Сирия на две части, като в резултат от почти двумесечната активна отбрана на стратегическото шосе Хомс-Дамаск, правителствените сили запазиха контрола си над тази ключова транспортна комуникация.

В резултат от ограниченото настъпление на сирийската армия, тя успя да създаде плацдарм за последващо настъпление срещу контролирания от ислямистите древен исторически център Палмира, който представлява стратегически важен транспортен възел и регионален център, освен това евентуалното му овладяване от правителството би имало важно психологическо значение, доколкото сирийското военно командване смята това за "въпрос на национална чест".

Много по-интензивни са действията на сирийските военновъздушни сили, много по-ефективно се използват наличната артилерия и ракетни установки. Така по време на операцията срещу бойците на Ан-Нусра в провинция Латакия през септември, само за два дни правителствената армия успя да освободи, при това с минимални загуби, територия, която ислямистите контролираха от края на 2013 насам. В операцията край Палмира, в течение само на два дни (18-20 август), сирийските ВВС осъществиха няколко десетки бойни полети, като загубиха само един изтребител-бомбардировач и два хеликоптера.

На 19 и 20 септември, за първи път от началото на август насам, сирийската армия оказа съществена подкрепа на обкръжения от ислямистите в района на Дейр ез-Зол корпус на Републиканската гвардия и съюзническите му отряди. Както е известно, градът в Източна Сирия беше станал известен като "близкоизточния Сталинград" и се смяташе, че блокадата му няма как да бъде пробита. Систематичните въздушни удари срещу ислямистите, както и снабдяването по въздух на блокираните в района правителствени части позволяват обаче на сирийското командване да се надява, че ще запази контрола си над него, въпреки отдалечеността му (на стотици километри) от контролираната от режима част на Сирия.

Сирийската армия започна да получава много по-голям обем достоверни разузнавателни данни, което и позволява бързо и сравнително точно да определя числеността и дислокацията на противниковите сили и да ги унищожава от въздуха, запазвайки човешкия си потенциал.

Въпреки враждебната реторика, започва да се очертава известен консенсус между Русия и САЩ по сирийския въпрос. Американците, в частност, изтеглиха от сирийско-турската граница своите зенитно-ракетни комплекси "Пейтриът", които са в състояние да попречат на въздушните операции на военновъздужните сили на Сирия и (евентуално) на Русия. Освен това, дипломатическата активност на САЩ косвено свидетелства за желанието на сегашното американско ръководство за формирането на общ фронт за борба с ислямистите, като в тази връзка се забелязват известни промени и в американското отношение към Асад, който започва да се разглежда като неособено желан и временен, но все пак заслужаващ подкрепа съюзник в борбата с радикалния ислямизъм в региона. Така, държавният секретар Джон Кери заяви, че Америка и Великобритания "нямат съмнения относно необходимостта от оставката на действащия президент на Сирия Башар Асад, но признават, че този въпрос следва да бъде обсъден на преговори с участието на всички заинтересовани държави". Впрочем, към сходна позиция се придържа и германският канцлер Меркел, която по време на пресконференцията след извънредната среща на върха на ЕС във връзка с мигрантската криза, провела се в края на септември, обяви, че "трябва да разговаряме с много от участниците в сирийската криза, включително с Асад. Не само със САЩ и Русия, но и с такива ключови регионални партньори, като Иран, сунитските държави и Саудитска Арабия".

Други западни държави обаче, очевидно не мислят така: френският президент Франсоа Оланд например, наскоро декларира, че "в бъдещето на Сирия няма място сегашния и държавен глава Башар Асад" (същата теза, впрочем, повтори и Обама на срещата си с Путин в Ню Йорк, в края на септември). В същото време продължава косвената военна подкрепа за Ислямска държава от трети държави, сред които някои анализатори посочват Турция, чиято армия атакува в гръб сражаващите се с ислямистите кюрдски отряди, както и Саудитска Арабия, използваща групировки, свързани с ИД, в борбата си с йеменските "хуси".

Възможните последици от активизацията на Москва в Близкия Изток

Повечето руски анализатори смятат, че страната им трябва да продължи да увеличава военно-техническата си подкрепа за Башар Асад, включително като изпрати в Сирия повече военни инструктори и увеличи интензивността на въздушните атаки срещу Ислямска държава. Разглежда се и възможността, паралелно с това, да бъде оказана подкрепа и на отрядите на сирийските кюрди, чиято численост в момента е около 50 хиляди души. Тоест, става дума за сериозна военна сила, която ефективно се сражава с ислямистите в граничните райони в Турция. Кюрдите обаче се нуждаят от тежко въоръжение и от инструктори, които да ги научат как да го използват. Според експертите, ако с руска помощ бъде създадено общо командване на сирийската армия и кюрдските отряди, те биха могли и сами да се справят с Ислямска държава, като в тази връзка се посочва, че евентуалното превземане на "столицата" на ислямистите Ракка би било "огромен пробив". Голямата пречка пред подобно развитие, разбира се, е Анкара, която е буквално обсебена от кюрдския въпрос. Неслучайно в началото на октомври турският президент Ердоган разкритикува остро руските действия в Сирия.

Други експерти, като например президентът на Института за Близкия Изток в Москва Евгений Сатановски смятат обаче, че проблемът с гражданската война в Сирия не може да бъде решен с военни средства. Така, Сатановски посочва, че ако съседните държави не подкрепяха противниците на Асад войната отдавна щеше да е приключила. Вместо това, Турция, Саудитска Арабия и Катар постоянно "наливат" пари в радикалните ислямистки групировки и стимулират прехвърлянето на хиляди техни бойци в Сирия. Това няма да се промени лесно. В този смисъл е добре, че Сирия все още не е споделила участна на Либия, но не е късно и това да стане, особено на фона на усилията на САЩ да убедят ООН и цялата международна общност, че Асад трябва да бъде свален. Истината е, че само дипломатическата подкрепа на Русия и Китай, както и военната помощ на Иран позволяват на режима в Дамаск да поддържа реда в контролираната от него част от Сирия. Според Сатановски, тази ситуация може да се проточи с години или дори десетилетия, като партизанско-терористичната война ту затихва, ту отново се активизира. Той освен това смята, че внезапното активизиране на т.нар. "бежански поток" към Европа по балканския маршрут не е свързано толкова с изострянето на гражданската война в Сирия, а се дължи на решението на турския президент Ердоган да прочисти в навечерието на извънредните парламентарни избори страната от сирийските (и не само) бежанци, които между другото се оказаха в Турция до голяма степен заради политиката на самия Ердоган, довела да ожесточаването на сирийската гражданска война. Турските власти са изключително недоволни от влошената криминална обстановка, вредата, която нанасят тълпите бежанци и нелегални имигранти на местното селско стопанство, и т.н. Затова започнаха да ги "изтласкват" към гръцките острови, откъдето те вече самостоятелно продължават към Европа. Освен това, наводнявайки Европа с "бежанци", Ердоган разчита, че ЕС ще започне да му плаща (както вече плаща на Йордания) за тяхната издръжка. Впрочем, в края на септември 2015 председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер действително обяви, че тя ще отдели за Турция един милиард евро за решаване на проблема с бежанците (както е известно, в момента от Сирия са избягали 4 млн. души, а други 8-10 млн. се смятат за "вътрешни бежанци").

На свой ред Русия иска евентуалната бъдеща коалиция с нейно участие в Сирия да работи единствено за разгрома на Ислямска държава и да не си поставя за цел свалянето на режима на Башар Асад. В същото време, вече формираната под егидата на САЩ коалиция от 60 държави (повечето от които оказват само тилова, логистична или морална подкрепа) се стреми именно към това. Все по-ясно става обаче, че подобна коалиция може да бъде ефективна, само ако в нея участват всички сили сражаващи се с ислямистите, включително сирийското правителство. В сегашните условия, свалянето от власт на Асад и кръга около него означава да бъдат драстично отслабени позициите на сирийската армия ( и на държавата, като цяло) за сметка на тези на Ислямска държава.

В случая не бива да има място за каквато и да било конкуренция между Русия и САЩ, защото става дума за борба с изключително опасен феномен, за чиято поява допринесоха най-много именно досегашните действия на Вашингтон в региона. Сега тази заплаха може да бъде ликвидирана само с общи усилия, за което между другото, Москва настоява отдавна, предлагайки формирането на широка антитерористична коалиция, включваща всички антиислямистки сили в Близкия Изток. Само така може да се разчита на успех в кампанията срещу ИД.

Тъкмо затова в момента Русия оказва военна подкрепа на официалните сирийски власти, което поражда негативна реакция във Вашингтон. Истината обаче е, че Сирия е независима държава, която никой не е изключвал от международната общност, и има право да сключва каквито си иска договори със своите партньори, още повече че сътрудничеството между Москва и Дамаск, включително във военната сфера, продължава поне от шест десетилетия насам.

Ясно също, че в създадената от САЩ коалиция за борба с Ислямска държава присъстват сили, които са изключително враждебно настроени към Асад, като това се отнася най-вече за монархиите от Персийския залив. Затова, дори когато във Вашингтон и Анкара (да не говорим за Берлин) се чуват гласове за промяна на отношението към режима в Дамаск, те продължава усилено да работят за неговото отстраняване. В същото време обаче, САЩ би трябвало да са наясно, че макар в оглавяваната от тях антитерористична коалиция да влизат цели 60 държави, войната с джихадистите се води предимно от американската авиация, докато участието на останалите е по-скоро формално.

Позицията на Израел

Позицията на Израел традиционно е от ключово значение за развитието на събитията в региона на Големия Близък Изток. В този смисъл последното посещение (състояло се на 21 септември 2015) на израелския премиер Бенямин Нетаняху в Москва очерта новото разположение на силите по отношение на сирийската криза. Макар че коментарите в големите западни медии значително се разминават в оценката си за резултатите от преговорите между Нетаняху и Путин, повечето анализатори смятат, че Израел е склонен да приеме и да се съобрази с руската подкрепа (включително и военна) за правителството на Башар Асад.

Както е известно, Русия и Израел се споразумяха да координират действията си във връзка с използването на военна сила в Сирия. След като Москва реши да увеличи доставките на въоръжение за борбата с Ислямска държава и да увеличи значително броя на своите военни в страната, за нея е много важно да бъдат избегнати евентуални стълкновения между тях и израелските части.

В същото време, на срещата си с Путин, Нетаняху постоянно изтъкваше тревогата си във връзка с активността на ливанската групировка Хизбула в близост до израелските граници. Както е известно, тази организация се поддържа от Иран, чието ръководство все още не се е отказало от идеята за унищожаването на еврейската държава, а между Израел и Сирия така и не бе подписано официално мирно споразумение след последната война между тях през 1973. В отговор Путин отбеляза, че в момента Дамаск очевидно не е в състояние да отвори "втори фронт" срещу Израел, така че няма повод за безпокойство.

Повечето експерти обаче смятат, че израелският премиер едва ли е пристигнал в Москва само за да обсъжда с руския президент заплахата от Хизбула, посочвайки, че заедно с него там са били и началникът на Генералния щаб Гади Айзенкот, шефът на военното разузнаване Херци Халеви, председателят на Съвета за национална сигурност Йоси Коен и министърът за имигрантите Зеев Елкин.

По време на преговорите в руската столица Нетаняху отбеляза, че посещението му е съгласувано с Вашингтон. Както е известно, САЩ продължават да твърдят, че източникът на всички проблеми в Близкия Изток е подкрепата на Москва за Асад. В същото време Израел очевидно е наясно за заплахата, свързана с Ислямска държава. Политиците в тази страна разбират, че ако режимът в Дамаск падне, ще паднат и всички прегради пред джихадистите в региона, което ги кара да търсят споразумение с подкрепящата го Русия. В този смисъл, официалното съобщение, че израелският премиер и руският президент са постигнали взаимно разбирателство по ключовите проблеми би могло да се тълкува и като подкрепа от страна на Израел за принципната позиция на Москва по сирийската криза.

Както вече споменах, сред основните цели на Нетаняху е да не допусне руското оръжие в Сирия да се окаже в ръцете на Хизбула, което представлява своеобразна "червена линия" за Израел. Затова той най-вероятно е поискал от Путин гаранции, че сирийската армия няма да предоставя такова оръжие (пряко или косвено) на съюзниците си шиити. Срещу това, Израел би могъл да предаде на Москва разузнавателни данни с каквито руснаците не разполагат, но израелците получават непрекъснато. Разбира се, двете страни са обсъдили и мерки за недопускане на евентуални сблъсъци между техни военни самолети във въздушното пространство на Сирия.

Освен това, в Израел вече са наясно, че въпреки желанието им, Сирия вече не е един от субектите на регионалната политика. Русия едва ли е в състояние да защити цялата страна, а най-много да гарантира сигурността на алауитския анклав по средиземноромското крайбрежие, както и Дамаск. Израелците пък вече не се опасяват от Сирия. Тяхната "йерархия на заплахите" е ясна: на първо място в нея е Иран, след това Хизбула, след нея Сирия, но най-вече като "канал на оръжейните доставки за Хизбула", и едва на последно място са терористичните ислямистки групировки. Истината е, че еврейската държава най-малко се бои от ислямистите и смята, че Хизбула и особено Иран са несравнимо по-опасни за нея.

В същото време, обективно погледнато, Русия вече с нищо не може да попречи на разпадането на Сирия. Москва не разполага с такъв тип авиация (особено на място) която да е в състояние да промени радикално хода на войната. В момента срещу Асад се сражават 150 хиляди ислямисти - бойци на Ислямска държава и на други групировки. Тоест, в най-добрия случай руснаците ще могат да създадат своеобразна "зелена зона" около Латакия и Дамаск.

Ето защо Израел гледа спокойно на руското военно присъствие в Сирия. Донякъде, то дори е изгодно за него. Защото колкото повече се проточи войната, толкова повече ще отслабне Хизбула. В този смисъл, посещението на Нетаняху в Москва действително е било свързано най-вече със стремежа да не се допусне руското оръжие да се окаже в ръцете на тази организация. От друга страна Путин вероятно се е опитал да го убеди, че Русия няма никакви планове, които да касаят сигурността на Израел, и е поискал от еврейската държава да не предприема никакви стъпки срещу сирийското правителство, посочвайки, че след като то е изправено пред въпроса за собственото си оцелявана и отчаяно се нуждае от повече оръжие, едва ли би било склонно да го предава на Хизбула.

Много показателни между другото са скорошните декларации на редица арабски лидери, че джихадиските в никакъв случай не бива да бъдат наричани Ислямска държава, тъй като нямат нищо общо с исляма. Те очевидно са стигнали до извода, че първостепенна задача на ИД е разгрома на мюсюлманските арабски държави - първо Сирия, а след това Йордания и Саудитска Арабия. Тъкмо тази загриженост обяснява и скорошните посещения на видни арабски държавни ръководители в Москва. Показателно в това отношени е и, че Египет сондира възможността да възстанови дипломатическите си отношения с Дамаск, а в Рияд твърдят, че не биха се противопоставили на подобна стъпка.

Очевидно в региона текат сложни процеси, включително обусловени от сенчестото американско влияние в Близкия Изток. САЩ се стремят да не допуснат сближаването между Русия и арабските държави, както и да не позволят окончателния разгром на ИД, доколкото все още използват ислямистите като инструмент на своята регионална геополитика.

От друга страна Израел е съвсем наясно, кои са оръжейните канали на Хизбула, както и, че не става дума за руско оръжие. Освен това израелците няма как да не се опасяват, че сегашната терористична вълна в региона може да се обърне в крайна сметка и срещу собствената им страна.

Междувременно, в края на септември стана ясно и, че Русия, Сирия, Ирак и Иран са решили да създадат общ информационен център в Багдад, в който ще участват представители на техните генерални щабове. Центърът ще събира, обработва и анализира актуална информация за ситуацията в близкоизточния регион - най-вече за целите на борбата с Ислямска държава - и ще я предава на генералните щабове на страните участници. Повечето руски коментатори смятат, че създаването на центъра в Багдад е демонстрация и гаранция, че няма се позволи пряка военна намеса във вътрешните работи на страните участнички. Потвърждават го и думите на руския президент, че Москва продължава да подкрепя Асад и няма да допусне интервенция в Сирия. Според редица анализатори, успешната дейност на центъра в близко бъдеще може да доведе до формирането на неговата основа на координационен комитет, който да планира операциите и управлението на поделенията на въоръжените сили на четирите държави, бореши се с ИД. Стана ясно също, че западните разузнавания са проспали създаването на центъра в Багдад - твърди се, че те са очаквали военни операции и прехвърляне на руски войски в региона, а вместо това Москва е създала център, в който ще си взаимодействат разузнавателните служби на четирите страни участнички. Това за пореден път показва, че руското присъствие в Близкия Изток вероятно ще бъде сериозно и продължително, макар че, както неколкократно потвърди и президентът Путин, Русия няма намерение да води военни действия по суша в региона.

Като цяло, отиващата си 2015 може да се определи като "годината на руския пробив в Близкия Изток". Сред доказателствата за това са осъществените в края на август в Москва посещения на лидерите на всички ключови държави от региона, включително египетския президент фелдмаршал Абдул Фатах ас-Сиси, престолонаследникът на ОАЕ Мохамед ал-Нахиан и йорданския крал Абдула II. През септември в руската столица се появиха турският президент Ердоган и израелският премиер Нетаняху, предстоят посещения и на емирите на Катар и Кувейт, както и на краля на Саудитска Арабия. Което само подчертава специфичната роля на Москва в оформящия се нов Близък Изток.

 

* Българско геополитическо дружество

Както е известно, европейските политици изпитват особена почит към основателя на Паневропейския съюз и идеолог на "обединена Европа" - австриеца Рихард Куденхоф-Калерги (1894-1972), определян от мнозина като духовния баща на Европейския съюз. Книгите му ("ПанЕвропа" и "Борбата за ПанЕвропа"), писани още през 20-те години на ХХ век, са добре известни и се смятат за манифест на европейското строителство. В тях са изложени целите и задачите на това строителство, които очевидно не са се променили и днес.

Идеята за "единната европейска нация"

Една от тези цели е създаването на "единна европейска нация". Тъй като е убеден, че формирането на нацията на основата на кръвното родство е дълбоко погрешно, Куденхоф-Калерги му противопоставя "духовното родство", представяйки бъдещата единна "европейска нация" като духовна общност, с общи духовни водачи (1). С цел решаването на националните проблеми той предлага отделянето на нацията от държавата така че националността да се превърне в личен въпрос за всеки отделен индивид. И тъй като при това положение въпросът за гражданството автоматично ще стане второстепенен, това ще реши и проблема с държавните граници: "Има само един радикален начин да се реши справедливо дълготрайният европейския въпрос за границите. И той е свързан не с промяната на границите, а с тяхното премахване" (2).

Това обаче е само "върха на айсберга" на паневропейския проект. Куденхоф-Калерги излага визията си за окончателните резултати от трансформацията на Европа в появилата се през 1925 в малък тираж книга "Практическият идеализъм" (3), в която очертава бъдещето на Европа и описва как точно ще изглежда "европейската нация". Ключовата идея на Куденхоф-Калерги е обосноваването на духовното лидерство в европейската цивилизация и необходимостта от формирането на "водеща духовна раса на Европа". От цялата маса европейци, които Куденхоф-Калерги определя като "хора на количеството", той обособява две групи "хора на качеството" в лицето на родовата аристокрация и финансовите кръгове (акцентирайки върху факта, че последните обикновено са от еврейски произход), които според него следва да формират ядрото на бъдещата "европейска аристокрация". При това той поставя в основата на това ядро именно финансовата аристокрация заради "специфичното и етическо отношение към света" и нейното умствено превъзходство - именно принадлежащите към нея представляват гръбнака на "духовната аристокрация", притежаваща лидерските позиции в борбата за глобално управление (като типични нейни представители Куденхоф-Калерги посочва германския икономист Ласал, болшевишкия революционер Троцки, световно известният физик Айнщайн, френския философ Бергсон и т.н.).

Що се отнася до останалите, т.е. "хората на количеството", за тях Куденхоф прогнозира, че "човекът на бъдещето ще бъде от смесена раса. Расите и класите ще изчезнат вследствие на преодоляването на пространството, времето и предразсъдъците. Бъдещата евразийско-негроидна раса, която външно ще наподобява онази на Древен Египет, ще замени сегашното разнообразие на народи и личности".

Тоест, той вижда бъдещето на Европа в смесването на европейците с другите раси и народи и изчезването им като национални индивидуалности, както и в замяната на европейските национални елити с новия паневропейски "духовен елит".

Струва ми се, че това, което се случва в момента в Европейския съюз, изцяло се вписва в проектите на австрийския граф, смятан за негов духовен баща. При това е съвършено очевидно, че тези проекти са несъвместими със запазването на националните държави или на националните граници. Така че, напук на твърдението за уж безумната миграционна политика (или за липсата на такава политика), която провеждат европейските политици, те всъщност отлично съзнават, какво точно правят.

Кой управлява Европа

Истината е, че добре планираният и направляван "миграционен хаос", на който сме свидетели в момента, не е внезапно нашествие, а ключова тактическа операция по пътя към коренната трансформация на Европа, част от плана за ерозията и пълния демонтаж на националните държави и укрепването на Европейския съюз, чието ръководство представлява не интересите на гражданите на страните членки, а на космополитния европейски трансационален бизнес, органично интегриран в различните наднационални структури.

Ключова роля тук играе създадената през 1983 Европейската кръгла маса на индустриалците или просто Европейската кръгла маса (ERT), обединяваща представители на 45-те най-големи корпорации в Европа, най-влиятелни сред които са Bayer, Shell, BP, Daimler Chrysler, Ericsson, Nestlé, Nokia, Petrofina, Renault, Siemens, Solvay, Total и Unilever, чиито президенти редовно участват и в срещите на Билдърбъргския клуб. В момента, ERT се ръководи от председателя на Съвета на директорите на шведската компания Ericsson Лейф Йохансон.

ЕRT е една от ключовите групи за натиск, упражняваща често пъти решаващо влияние върху най-високопоставените европейски политици и осъществяваща стратегическия алианс между големия бизнес и Европейската комисия.

Основната задача на ERT e промяната на начина на управление на Европа в интерес на транснационалния бизнес чрез създаването на единен център за вземане на решения в рамките на ЕС. Обработката на висшия мениджърски състав и съответният кадрови подбор доведоха до това, че ако през 80-те години на миналия век в рамките на ERT все още съществуваха две различаващи се групи - на "протекционистите" и на "глобалистите", от началото на 90-те насам сред членовете му е налице пълно единодушие относно необходимостта от тотална либерализация на пазарите, отваряне на границите и пълна подкрепа за "атлантическата кауза" (4).

В момента, най-важният въпрос в дневния ред на ERT e създаването на Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП), което британският премиер Дейвик Камерън квалифицира като "най-фундаменталния двустранен търговски договор в историята" (5). Така, както се планира, ТТИП следва да гарантира пълния контрол на транснационалните корпорации над икономиката и социалната сфера, ограничавайки до минимум държавната намеса. Затова преговорите по този проект протичаха при закрити врати и се пазеха в тайна от широката европейска общественост.

Хронологията на подготовката на споразумението за ТТИП е следната: през 1990 беше приета "Трансатлантическата декларация", през 1995 бе създадена инициативната група от представители на бизнеса "Трансатлантически бизнес диалог" (TABD), през 1998 - консултативният комитет "Трансатлантическо икономическо партньорство", а през 2007 - "Трансатлантическият икономически съвет", включващ представители на водещите западни компании. Накрая, през 2011 беше сформирана група от експерти, които две години по-късно препоръчаха започването на преговорите за подписване на споразумението.

Съответните документи се подготвят от Трансатлантическата политическа мрежа (TRN), влиятелна институция, работеща активно не само за създаването на трансатлантически общ пазар до 2020, но и на нов евроамерикански военнополитически блок, който да замести НАТО. TRN беше създадена през 1992 и обединява членове на Европейския парламент и на американския Конгрес, както и ръководители на частни компании. Мрежата се финансира от най-големите корпорации и банки от двете страни на Атлантика (Boeing, Ford, IBM, Microsoft, Siemens, BASF, Deutsche Bank, Bertelsmann), разчита на разработките на водещите западни мозъчни центрове (Кралския институт за международни отношения (Чатам Хаус), Института Аспен, Европейско-американския бизнес съвет, Съвета по международни отношения (CFR), Института Брукингс и др.) (6).

Ярка илюстрация за водещата роля на Европейската кръгла маса в този проект бе сформирането през март 2013, в резултат от срещата на Ангела Меркел и Франсоа Оланд с ръководството на ERT, на Френско-германската работна група, която да разработи обща международна търговска стратегия, обслужваща на практика частните интереси на най-големите европейски компании, като в нея влязоха и редица техни представители. Както коментира по този повод един анализатор, "исканията на ERT целят да превърнат Европейския съюз в обикновен инструмент на транснационалните компании и нищо повече" (7). Както е известно, групата изготви 32 препоръки с ултралиберален и антисоциален характер, залегнали в основата на предложенията за европейско-американските преговори за създаването на ТТИП. Основното в тях е пълното "отваряне" на пазарите, зашитата на инвестициите и реформа на трудовия пазар с цел "повишаване на конкурентоспособността".

През юли 2015 Европейският парламент, използвайки такива инструменти за натиск като прословутата "руска заплаха" и необходимостта от евроатлантическа солидарност, прие резолюция в подкрепа на ТТИП (с гласовете на 436 евродепутати, срещу 241 - против). Макар да няма задължителен характер, тази резолюция е показателна за настроенията на депутатите в Европарламента, от чиято позиция ще зависи ратификацията на договора за ТТИП. Тук е мястото да напомня, че и на този етап управляващите в повечето европейски държави не допуснаха каквото и да било обществено обсъждане, тъй като мнозинството европейци не подкрепят споразумението, което би гарантирало всевластието на корпорациите и ще погребе завинаги и последните остатъци от традиционните европейски ценности (8).

За съжаление, не може да очаква сериозна съпротива срещу реализацията на този план, заради дълбоката дезинтеграция на европейското общество, под вляние на осъществяващата се вече двайсет години демографска революция, като един от ключовите фактори за утвърждаване господството на транснационалните корпорации.

Замяната на европейските нации

Мнозина анализатори определят тази революция като демографска катастрофа, доколкото Европа прекрати възпроизводството на своето население. Ако не броим имигрантите, през 2050 на континента ще живеят само 600 млн. европейци (сега те са 728 млн.), което е равнозначно на загубата на цялото население, живеещо днес в Германия, Полша, Дания, Норвегия, Швеция и Финландия, взети заедно. За последен път толкова значително съкращаване на населението в Европа е имало само по време на чумната епидемия през 1347-1352 (9).

Ситуацията е особено сериозна в Германия (където през 2050 населението ще намалее от 82 на 59 млн. души), България, Латвия, Унгария, Португалия. В страните, където нивото на раждаемост е сравнително високо (Великобритания, Франция, Швеция), то се постига предимно за сметка на местните мюсюлмански общности. Както откровено призна преди време шефът на Отдела за Русия и ОНД на Германския съвет за външна политика Александър Рар: "намираме се на кръстопът и е трудно да прогнозираме, докъде ще ни докара това. Да, може да се твърди, че "бялата раса" измира. Само че това не може да се дискутира открито, заради настроенията на електората".

Политическото безсилие на Европейския съюз по този въпрос го прави неспособен да съхрани социалното равновесие: съвсем скоро ще възникне катастрофален недостиг на работна ръка, което поставя под въпрос и запазването на сегашната социална система. Днес в Европа все още работят представители на поколенията, родени по време на демографския бум след Втората световна война, но когато и те се пенсионират, ще настъпи драматична промяна. Затова трескавите действия на европейските политици, насочени към повишаване на пенсионната възраст, ревизия на схемите за подпомагане на инвалидите и т.н., са свързани с опита им да отложат максимално спада, а след това и тоталното рухване на високото сегашно равнище на социалните стандарти и потреблението на континента.

Според някои, това може да бъде предотвратено с увеличаване притока на имигранти. Както се посочва в един от секретните доклади на френското правителство още в началото на 2000-те, ЕС няма друга алтернатива, освен да привлече 75 милиона мигранти (10). Това е цената за запазването на Европейския съюз. При това френските експерти признават, че това ще породи изключително сериозни проблеми в бъдещото хибридно расово общество на континента. Днешното поколение европейски политици обаче няма намерение да се отказва от този курс: те могат да правят спорадични декларации за провала на политиката на мултикултурализъм или да осъществяват показни антиимигрантски акции, но ще продължат да залагат на мигрантите, защото това е стратегическата линия на транснационалния капитал, отговаряща на фундаменталните му интереси.

В началото на 2000-те, около 400 хиляди души годишно търсеха убежище на Стария континент (по официални данни), а по различните нелегални канали в Европа проникваха над половин милион души. В момента общият брой на нелегалните имигранти на континента е между 5 и 7 млн. души (по приблизителни оценки, доколкото липсва официална европейска статистика за числеността им). Най-много нелегални имигранти бяха концентрирани във Франция, Германия, Италия и Испания. Във всяка от тях броят им достигаше до 1-1,5 млн. и всяка година нарастваше с поне 100 хиляди. Основните потоци вървяха и продължават да вървят от Северна Африка към Испания и от Турция, през Гърция, Албания и Италия (през лятото на 2015 бе актуализиран и "балканският имигрантски канал"). В това отношение, преломна за Европа се оказа 2011 - годината на "арабските революции", когато само през първите девет месеца през границите на ЕС преминаха 113 хил. души. Още през 2014 обаче, броят на имигрантите, проникващи в Европа през Средиземно море, достигна 626 хиляди души (12). През настоящата 2015 те, очевидно, ще се окажат много повече.

По данни на Международната организация на труда (МОТ), 56 млн., от общо 175 млн. мигранти по света, живеят в Европа, като 27,5 млн. осъществяват някаква икономическа активност на континента. В някои европейски страни, например в Люксембург и Швейцария, делът на чужденците в общия обем на работната сила достига 25% (13). Те са ангажирани предимно в сфери, които не привличат особено местните: мръсна и тежка работа, която не изисква кой знае каква квалификация, в сферата на услугите, почистване и обслужване в частната сфера, сезонна работа в селското стопанство и туристическата сфера.

Многоброен и практически неконтролируем сегмент от глобалния трудов пазар се формира от нелегалните мигранти, които по данни на МОТ, са около 1/3 от всички международни мигранти. Те са ангажирани предимно в малките предприятия или в сенчестия сектор на икономиката, чиито мащаби нарастват във всички страни. По данни на Европейската комисия, в някои европейски държави този сектор осигурява между 8% и 30% от техния БВП, а за Европа, като цяло - 20%.

Ако не броим Източна Европа, сред страните с най-голяма сенчеста икономика са Гърция (30-35% от БВП), Италия (27,8%), Испания (23,4%) и Белгия (23,4%). В средата на тази класация пък са Ирландия, Канада, Франция и Германия (между 14,0% и 16,3% от БВП) (14). При това сенченстият сектор на икономиката започна да се разширява особено бързо след кризата през 2008. Най-значимият му сегмент е наркобизнесът, чиято основна междинна база в Европа е Косово. Наркотрафикът е изключително разклонен, като в него са ангажирани косовските албанци, българската и турската мафии, чешките куриери, британските дилъри, италианската Cosa Nostra и т.н. (15). При това става дума само за най-ниското ниво на международната наркомафия, която представлява изключително влиятелна общоевропейска трансдържавна структура с много сериозна база в специалните служби. Според някои, тя дори играе ролята на своеобразен "невидим мениджър" в правителствата на европейските държави.

В това отношение, нелегалната миграция представлява незаменим и неизчерпаем ресурс за наркомафията, набираща от средите на имигрантите все нови и нови кадри, използвайки безизходицата, в която се намират тези хора в рамките на европейското общество.

Така, Европа се оказа зона на фундаментална етнокултурна трансформация, която има всички шансове да се превърне в огромен "котел за претопяване на европейските нации". Последните биват замествани от други етноси, които, смесвайки се помежду си, действително могат някой ден да формират мечтаната от хора като покойния Куденхоф-Калерги и днешните му идейни наследници общоевропейска нация на "новите номади".

 

Бележки:

1. Куденхов-Калерги Р. «Пан-Европа» //http://www.paneuropa.ru/home.php?id=4&id2=0&id3=6&lang=
2. Пак там.
3. Виж.: Coudenhove Kalergi R. Praktischer idealismus. Adel – Technik – Pazifismus. Wien-Leipzig. 1925 // http://www.mediafire.com/?wwyl5p4stattbqm
4. Balanya B., Doherty A., Hoedeman O. Ma’anit A. & Wesselius E. Europe Inc. Comment les multinationals construisent l’Europe et l’economie mondiale. Marseille cedex 20, 2005, р. 58.
5. http://ec.europa.eu/trade/policy/in-focus/ttip/index_fr.htm
6. http://www.agoravox.fr/actualites/international/article/bloc-euro-atlantique-unifie-en-55452
7. http://www.politis.fr/Ces-industriels-qui-conseillent,22807.html
8. http://inosmi.ru/op_ed/20150713/229060533.html
9.http://crisis-blog.ru/documents/1287.html
10. Уткин А. Полюс богатства против полюса населения // НГ – 2003 г. 26 марта. – № 59 (2896).
11. http://www.centrasia.ru/newsA.php?st=1321686240
12. http://www.voltairenet.org/article188621.html
13. http://sr.fondedin.ru/new/fullnews_arch_to.php?subaction=showfull&id=1290498889&archive=1290499075&start_from=&ucat=14&
14. http://polbu.ru/shadow_economy/ch02_all.html
15. http://www.contrtv.ru/common/2651/

 

* Преподавател в Московския държавен университет за международни отношения

{backbutton}

Приетият в средата на май 2015 от Конгреса проект за новия военен бюджет на САЩ хвърля светлина върху приоритетите на американската политика по отношение на т.нар. Ислямска държава (ИД) и другите терористични групировки в Близкия Изток, а и не само там. В документа се констатира, че организациите от типа на ИД или Ал-Кайда са станали по-силни отпреди и генерираната от тях заплаха е достигнала "неприемливо високо равнище". В тази връзка се посочва, че за постигането на победа над ислямските екстремисти е необходимо формулирането на "ефективна стратегия", съвместно със "съюзниците и партньорите" на място, чиято подкрепа е от решаващо значение (1).

Истината обаче е, че именно американските съюзници в региона са част от проблема, както призна през есента на миналата 2014 и вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън: "Турция, Саудитска Арабия и ОАЕ бяха толкова решително настроени да постигнат свалянето на Асад и да провокират война между сунити и шиити, водена с помощта на техните марионетки, че инвестираха в сирийските бунтовници тонове оръжие и милиарди долари. Всички тези хора, които те въоръжиха и финансираха, олицетворяват днес Ан-Нусра, Ал-Кайда и екстремистки настроените моджехидини, стичащи се в региона от всички части на света" (2). Въпреки това, в проекта за новия военен бюджет на САЩ като единствената държава - "спонсор на тероризма в Близкия Изток", е посочен шиитският Иран, макар че именно той е основния противник на Ал Кайда в региона. Режимът на аятоласите, също както и Русия и Китай, действат "против интересите на САЩ в Близкия Изток". Следователно, се констатира в документа, трябва да бъдат предприети поредните стъпки за ограничаване на "пагубното иранско влияние в Ирак, Сирия, Йемен и региона, като цяло".

Именно с тази цел САЩ и съюзниците им в споменатите страни от дълги години насам залагат на сунитите-джихадисти, както става ясно от публикуваното през лятото на 2015 съобщение на Агенцията за военно разузнаване на Департамента по отбраната от август 2012. То показва, че американската администрация още преди три години е била наясно, че Ал-Кайда доминира сред сирийските бунтовници и, че нейните усилия за създаването в Източна Сирия на "салафитско княжество" се подкрепят от "някои западни държави, както и от страните от Персийския залив и Турция". Така те се опитват да "изолират сирийския режим" от Иран и Ирак (3).

Възникването на зловещата Ислямска държава върху част от териториите на Сирия и Ирак, като следствие от политиката на американските съюзници, включително такива детайли като превземането на Мосул и Рамади е прогнозирано още тогава от Агенцията за военно разузнаване. Известният германски експерт по Близкия Изток (и автор на няколко книги) Юрген Тоденхьофер квалифицира цитирания по-горе документ на Департамента по отбраната като "терористичния Уотъргейт". И така, макар че още тогава са били наясно, кой "действително се сражава в Сирия", президентът на САЩ Обама и част от западните му партньори, предпочитаха да залъгват световната общественост със "стандартните приказки" за свободата и демокрацията, оказвайки в същото време "целенасочена подкрепа на терористичните организации в региона". "Тъкмо поради това и в момента САЩ не планират и не работят за пълното ликвидиране на ИД", дори и ако знаеха, как могат да го направят. Защото те все още се нуждаят от ислямистите. Според тях, Иран е станал прекалено силен, затова "американците воюват с Ислямска държава с натегната до максимум ръчна спирачка" - посочва Тоденхьофер (4).

Стратегията на "съзидателния хаос": разпололожението на силите в Сирия

Легенда:

Кюрди

Ислямска държава

Правителство

Ан-Нусра и други

 

Американските планове за разчленяване на Ирак на три части

Правителството на САЩ постоянно обвързва борбата срещу ИД с усилията си за отслабване на Иран, дори с цената на налагането на нови държавни граници в Близкия Изток. Така, проектозаконът за военния бюджет предвижда отпускането на военна помощ на стойност 750 млн. долара на иракското правителство за борба срещу ИД. В същото време обаче, 1/4 от тази сума следва да бъде директно предоставена (заобикаляйки Багдад) на кюрдските и сунитските сили.

На централната власт в Ирак се възлага задължението да предостави на тези малцинства по-голямо влияние в държавното управление и службите за сигурност, да прекрати подкрепата за шиитската милиция (която доказа, че е най-боеспособната сила в борбата с ИД, но повечето иракски сунити я смятат за заплаха), както и да приеме закон за създаването на "Иракска сунитска национална гвардия“. В противен случай, 60% от предполагаемата сума ще бъде предоставена пряко на кюрдското опълчение "Пешмерга" и "силите за сигурност" на сунитските племена, т.е. на онези, които трябва да формират въпросната национална гвардия. Очевидно, от гледна точка на Закона за контрол на оръжейния износ, тези сили се смятат за "подходящи" за да получават в бъдеще директна помощ от САЩ, като по този начин биват признати на практика от тях за "самостоятелни субекти". Впрочем, цитираният по-горе законопроект съдържа и съответната формулировка, позволяваща те да бъдат разглеждани като "страни".

В този смисъл, Пентагонът действаше съвсем последователно, когато наскоро реши да изпрати допълнително в Ирак до хиляда военни инструктори, които следва на първо място да се заемат с подготовката на сунитските бойци. Според американския аналитичен център Carnegie Endowment for International Peace, подкрепяното от САЩ създаване на сунитска национална гвардия "очевидно ще доведе до укрепването на центробежните сили и усилване на призивите за разчленяване на Ирак на конфесионална основа". Въпросната "национална гвардия" би могла да формира основата на въоръжените сили на бъдещата сунитска държава в Ирак, също както "военната подкрепа за кюрдската "Пешмерга" укрепва перспективата за създаване на независим Кюрдистан". Според анализаторите на Carnegie, на практика, тази стъпка ще улесни териториалния разпад на Ирак по конфесионалните и етнически линии (5).

Съшо толкова рязка е критиката срещу декларираната в проектозакона позиция на американската администрация от страна на иракското правителство, военните и шиитските духовни лидери в страната. Така, в телефонен разговор с Джо Байдън, премиерът на Ирак Хайдер ал-Абади разкритикува плана, целящ "да отслаби единството на страната" (6). Както е известно, Байдън още през 2006 (т.е. в качеството си на опозиционен политик) подкрепяше "мекото" разделяне на Ирак на три части. Наистина, според него очертаните тогава три региона - Кюрдистан, "Сунитистан" и "Шиитистан", не трябва да се превръщат в самостоятелни държави, а да станат автономни единици под егидата на централната власт, но пък могат да създават собствени сили за сигурност. Ясно е обаче, че делегирането на държавния монопол върху упражняването на насилие към тези три нови субекта, де факто, още тогава загатваше това, което днес вече едва ли може да бъде предотвратено - краят на Ирак като единна държава.

На свой ред, тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс заяви през 2006, че в региона ще бъдат засети семената на "съзидателния хаос", от които трябва да израсне "новият Близък Изток". Осъществявайки интервенцията си в Ирак, три години преди това, САЩ дадоха своя решаващ принос за възникването на този "съзидателен хаос", който в момента преформатира целия регион. Освен унищожаването на така и неоткритото иракско оръжие за масово унищожаване, целта на тази интервенция със сигурност не беше създаването на силна национална държава със собствени суверенни външнополитически интереси, без оглед дали тя е изградена върху либерално-демократичните принципи или не. Тоест, това което днес се представя на обществеността като "късогледство" на американските стратези, стоварвайки върху тях вината за допуснатата грешка, всъщност преследваше именно тази цел - унищожаването на държавните структури като предпоставка за по-нататъшната дестабилизация на Ирак. Иначе, защо същата "грешка" беше повторена след това и в Либия, и в Сирия?

След като Джордж Буш-младши стана президент, формиралите се в американската администрация представи за прекрояване на границите в региона, предвиждаха, че установените навремето от бившите европейски колониални сили граници ще бъдат заменени от нови, базиращи се на конфесионални и етнически критерии, което впрочем, изцяло се вписваше в стария имперски принцип "разделяй и владей".

Картата на "Новия Близък Изток", публикувана в "Ню Йорк Таймс"

 

Карта на възможния вариант на подобно прекрояване на границите беше публикувана през 2013 в "Ню Йорк Таймс" (7).  Както се вижда, тя предвижда създаването на кюрдска държава в северните райони на Сирия и Ирак. От сирийското крайбрежие до израелската траница пък се простира т.нар. "Алаутистан", на територията, контролирана днес от Ислямска държава (в Източна Сирия и Западен Ирак) се предвижда създаването на "Сунитистан", а в Южен Ирак - на "Шиитистан".

Германската подкрепа за "държавното строителство" в Близкия Изток

На международната общност се препоръчва "да се подготви както трябва" за "възможното разпадане на фалиралата иракска държава". Това се казва в публикувания в през юни 2015 документ на германския Институт за международни отношения и сигурност (SWP), посветен на "изострянето на кюрдския въпрос". Твърди се, че "в близко бъдеще ще бъдем изправени пред проблема, как процесът на разделяне на Ирак да се осъществи със съгласието на всички участници и без насилие" (8).

На Берлин се препоръчва да "не пречи на неудържимия процес на еманципация", а да "съдейства за признаването на кюрдска държава на територията на Ирак и съседните държави", доколкото "слабостта на националните държави" в Близкия Изток принуждават Европа да възприеме нова "кюрдска политика", която вече няма да се свежда до "подкрепата за авторитарната политика на националните държави от региона срещу техните кюрдски малцинства".

Дори ако "двата субекта на кюрдското движение" (Работническата партия на Кюрдистан - РКК, нейният сирийски филиал - Партията на демократичния съюз PYD, както и Демократичната партия на Кюрдистан в Ирак - KDP) ерозират стабилността на Ирак и Турция, "връщането към наследената държавна система "не е в интерес на "сигурността". "Защото динамиката, засегнала и погребала системата от държави в Близкия Изток, не е пречупена".

Между другото, самият Институт за международни отношения и сигурност също е част от силите, които подхранват тази динамика. Той упражнява сериозно влияние върху германската външна политика, илюстрация за което е публикуваната наскоро телеграма на посланика на САЩ в Берлин, касаеща сирийския проблем (9). Институтът е ангажиран с арабските страни в рамките на работната група "Фрагментацията на Сирия", ръководена от Мюриел Асебург, която преди това оглавяваше създадената през 2012 (а днес вече несъществуваща) работна група "На следващия ден", заета с прогнозирането и планирането на събитията след свалянето на Асад. Новата ориентация е свързана с тезата, че в обозримо бъдеще Сирия няма да бъде напълно "освободена" от правителството на Асад, затова следва да се работи за изграждането на държавни структури на контролираните от "бунтовниците" територии.

Самата Асебург още преди три години изключваше възможността конфликтът да бъде разрешен с мирни средства, посочвайки, че прекратяването на сирийската криза може да стане "не по пътя на преговорите, а само с победата или изчерпването на силите на една от страните". Затова, според нея, "международната общност" следва да заложи на "военната победа срещу режима" (10). Впрочем, както преди, така и сега, свалянето на Асад се оценява от Института за международни отношения и сигурност като висш приоритет. Така, в началото на 2015 експертът на Института за Сирия Хайко Вимен оцени негативно лансираните от редица западни анализатори след победоносното настъпление на Ислямска държава идеи за необходимостта от военно сътрудничество с армията на Асад в борбата с ислямистите.

При това той обоснова отхвърлянето на подобен "фатален алианс", който неизбежно ще съдейства за укрепването на сирийската армия, именно с нейната слабост, защото според него е "съмнително, че армията на Асад е в състояние да осъществява настъпателни действия против добре въоръжените и ефективно организирани бойци на ИД". Хайко Вимен смята, че дори ако сирийската армия съумее да си върне завладените от ИД територии, джихадистите ще извлекат полза от това, тъй като то ше даде "ново измерение на техния наратив за историческата борба срещу "предателите на истинската вяра" - поне според будещото силни съмнения негово обяснение. В крайна сметка, Вимен открито демонстрира и истинските си мотиви, посочвайки, че "стъпаловидната реабилитация на режима на Асад, дори ако днес той съществува само върху част от сирийската територия, ще означава крупна стратегическа победа на Иран" (11).

В един свой доклад Институтът критикува появилата се на Запад тенденция към "стесняване на фокуса само върху сдържането на ИД и другите джихадистки групировки", докато натискът "с цел свалянето на режима на Асад" все повече се осъществява само на думи. В тази връзка се предлага "умерените бунтовници да получат "съществена подкрепа" в борбата им срещу Асад". При това обаче, Институтът е принуден да признае, че "фактическото влияние" на въпросните "умерени бунтовници" "продължава осезаемо да намалява" (12). Предлаганото от неговите експерти "създаване на забранена за полети зона над цяла Сирия" (13) ще бъде от полза на първо място за Ал-Кайда и Ислямска държава, контролиращи значителна част от териториите, които сирийските ВВС атакуват от въздуха. Впрочем, за създаването на такава зона отдавна настоява и Турция, а САЩ също искат да проверят нейната ефективност и необходимите за създаването и предпоставки, ако се съди по проекта за новия военен бюджет на страната.

Зелена светлина за Ал-Кайда

Ако цитираното по-горе изказване на Джо Байдън отразяваше все още критичното отношение на правителството на САЩ към сътрудничеството на собствените им съюзници с Ал-Кайда, събитията през последните месеци в Сирия показват, че Вашингтон вече е престанал да се съпротивлява на това, като на практика мълчаливо приема съществуването на този алианс. В началото на лятото, в Северозападна Сирия, десетхилядната "Армия на завоевателите", в която доминира Фронтът Ан-Нусра (Фронт в подкрепа на народа на Велика Сирия - б.р.), открито признаващ, че подкрепя Ал-Кайда, успя да овладее значителни територии в провинция Идлиб, превземайки и едноименния и административен център. Решаваща роля за това триумфално шествие на джихадистите изигра подкрепата от страна на Турция (14).

На юг, ръководеният от Йордания т.нар. "Южен фронт" - бунтовнически алианс, включващ и Ан-Нусра, в който т.нар. умерени сили все още не са напълно маргинализирани, завладя най-важният военен опорен пункт в провинция Дераа. Според експертите, в щурма му са участвали две хиляди души. Както признава германският Институт за международни отношения и сигурност, "военните успехи на бунтовниците се обясняват най-вече с това, че Саудитска Арабия, Катар и Турция координираха подкрепата си, налагайки "възприемането на обща стратегия от бунтовническите групировки" (15).

Решаваща роля за успеха на последните настъпателни операции на бунтовниците изигра доставеното от американците оръжие, особено съвременните противотанкови ракетни комплекси TOW. Видеозаписите свидетелстват, че те се използват и от Ислямска държава, чиито линии на снабдяване минават и през Турция (16), включително при превземането на древния град Палмира (17). При това джихадистите избиха стотици цивилни, включително жени и деца (18). В полза на ИД се оказа и решението на САЩ да не бомбардират терористите, "когато те се сражават с правителствените войски". Очевидно е, че необходимата за превземането на Палмира концентрация на хиляди бойци няма как да не е била забелязана от американските военни, но "всеки удар срещу Палмира и околностите и, можеше да бъде използван от Асад" - както посочва "Ню Йорк Таймс" в анализа си за стратегическите приоритети на Вашингтон (19).

Впрочем, Институтът за международни отношения и сигурност и преди е изразявал загриженост, че въздушните удари на САЩ ликвидират бойци на ИД и така "косвено подкрепят режима в Дамаск". В края на краищата Институтът е наясно за важния принос на ИД в усилията за свалянето на Асад: "Падането на базата на сирийските ВВС в Ал-Табка през август 2014, когато бяха екзекутирани стотици войници на режима, силно разклати доверието към управлението на Асад сред собствената му опорна база" (21).

Израел - по-сигурен от всякога?

Случващото се в момента в Сирия, т.е. прехвърлянето на бунтовници през Турция и Йордания с цел "водене на война с чужди ръце", още през 1996 беше препоръчано в прословутия план Clean Break, изготвен по поръчка на израелското правителство от група експерти под ръководството на американския неоконсерватор Ричард Пърл. В него, освен дестабилизацията на Сирия, се предлага и силовото отстраняване от власт на Саддам Хюсеин. И тъй като някои от авторите на тази стратегия "в момента заемат ключови постове във Вашингтон", както посочва британският "Гардиан" през 2002, планът на Израел да "се справи с враговете си като преформатира Близкия Изток, изглежда по-реалистичен, отколкото през 1996 например" (22). Половин година по-късно, американците наистина атакуваха Саддам Хюсеин, давайки начален тласък на събитията, които, наред с разгрома на Либия и Сирия, гарантираха на Израел "най-голямата сигурност", която тази държава е имала от създаването си насам, както посочва "Джерузалем пост" през пролетта на 2015, цитирайки висши израелски военни: "Арабските държави, като Либия и Ливан, които някога бяха въоръжени до зъби, вече не съществуват. Преди четири години Сирия представляваше най-голямата заплаха за Израел, днес обаче и тя се е разпаднала на множество територии" (23).

Дълго време конфликтът между Израел и Палестина игроеше ролята на мобилизиращ фактор в арабския политически живот, но отдавна е изместен от сектанския конфликт между шиити и сунити в региона (24). Както констатира преди две години бившият шеф на "Мосад" Меир Даган: "този конфликт "разкъсва" арабския и мюсюлманския свят и открива пред Израел уникалната възможност да формира различни алианси, затвърждаващи нашето присъствие в Близкия Изток" (25).

Така, в момента Израел е партньор в подобен алианс с един от най-заклетите си врагове. От началото на 2014 насам израелски правителствени служители  редовно осъществяват тайни срещи с представители на Саудитска Арабия. За първи път, това признаха на провелото се през юни 2015 във Вашингтон заседание на Съвета за международни отношения (CFR) бившият съветник на принц Бандар бин Султан и посланик на Саудитска Арабия в САЩ Ануар Маджид Ешки и Дори Голд, бивш израелски посланик в ООН. Тези израелско-саудитски срещи са били изцяло посветени на борбата срещу общия им враг. Както се посочва в коментар на агенция Bloomberg по този повод: "Това че тези хора, представляващи държави, които са исторически противници, се срещат, се обяснява с общото им опасение, че Иран е на път да си извоюва доминиращи позиции в Близкия Изток и трябва да бъде спрян" (26). В предложения от Ешки план от седем точки за Близкия Изток, смяната на режима в Иран е поставена на второ място, непосредствено след сключването на мир между Израел и Саудитите. Освен това той подкрепя създаването на кюрдска държава. Неслучайно в Израел все по често се чуват призиви за разделянето на Сирия на множество държави, включително и кюрдска (27).

През последните години израелските военни и политици официално декларираха, че предпочитат Сирия да попадне под контрола на Ал Кайда, отколкото да остане съюзник на Иран. Затова не е чудно, че Израел си сътрудничи в района на Голанските хълмове с бойците на Ал-Кайда от Фронта Ан-Нусра (28), макар че помощта на Тел Авив е доста по-скромна от тази, оказвана им от члена на НАТО Турция и от монархиите от Персийския залив. Очевидно е, че след като без приноса на Ал-Кайда в планираното сваляне на Асад, или по-точно в разчленяването на Сирия, няма как да се мине, нарастват усилията тази терористична групировка да бъде представена пред световното обществено мнение в позитивна светлина - т.е. като "добрите джихадисти", за разлика от "лошите" от Ислямска държава (29). Така, през юни 2015 водачът на Ан-Нусра заяви в интервю за катарската телевизия Ал-Джазира, че Западът не бива да бои от Ал-Кайда, защото Фронтът Ан-Нусра не извършва терористични нападения срещу него, а целта му е само свалянето на Асад (30). Както посочва в тази връзка "Шпигел онлайн", само няколко дни по-късно правителството на САЩ върна жеста на ислямистите, като "за първи път подкрепи от въздуха Ан-Нусра в противоборството и с ИД" (31).

В светлината на мащабната и вече почти открита подкрепа за джихадистите, сирийското правителство е принудено "да признае фактическото разчленяване на страната, ограничавайки се с отбраната на стратегически важните територии, докато останалите остават под контрола на бунтовниците и джихадистите" - посочва Агенция Франс Прес. По данни на източник от правителствените среди в Дамаск, "режимът смята за жизненоважни централните градове Хама и Хомс, както и столицата" (32). Как бързо се променят времената: след терористичното нападение от 11 септември 2001 правителството на САЩ предаваше предполагаемите бойци на Ал Кайда на сирийските сили за сигурност, надявайки се, че те щи ги подложат на "сурови" разпити, а днес с помощта на бившия си враг №1 на практика разрушава сирийската държава.

 

Бележки:

1. Текстът на „National Defense Authorization Act for Fiscal Year 2016“, койго беше представен н Конгреса, може да се види на: https://www.govtrack.us/congress/bills/114/hr1735/text
Цитираните пасажи са в секции 1222 и 1223.
2. http://www.bbc.com/news/world-us-canada-29528482
3. Der in weiten Teilen geschwärzte DIA-Bericht ist nachzulesen unter: http://www.spiegel.de/media/media-36707.pdf
4. http://juergentodenhoefer.de/us-geheimdienst-deckt-auf-der-westen-wollte-einen-islamistischen-terrorstaat/
5. http://carnegieendowment.org/sada/index.cfm?fa=show&article=57220&solr_hilite=
6. http://www.presstv.ir/Detail/2015/05/03/409242/Iraq-Abadi-US-Congress-Bill-Sadr
7. http://www.nytimes.com/2013/09/29/opinion/sunday/imagining-a-remapped-middle-east.html
8. http://www.swp-berlin.org/fileadmin/contents/products/studien/2015_S10_srt.pdf
9. https://cablegatesearch.wikileaks.org/cable.php?id=09BERLIN1577
10. http://www.swp-berlin.org/de/publikationen/kurz-gesagt/syrien-die-worte-von-heute-duerften-schon-bald-die-enttaeuschungen-von-morgen-sein.html
11. http://de.qantara.de/inhalt/strategien-gegen-den-islamischen-staat-was-gegen-ein-buendnis-mit-assad-spricht
12. http://www.swp-berlin.org/publikationen/kurz-gesagt/die-syrische-interimsregierung-vor-dem-aus.html
13. http://www.swp-berlin.org/fileadmin/contents/products/aktuell/2014A64_bkp.pdf
14. Виж повече на: http://www.hintergrund.de/201505083534/globales/kriege/schuetzenhilfe-fuer-al-qaidas-siegeszug.html
15. http://www.swp-berlin.org/fileadmin/contents/products/sonstiges/20150522_Hintergrund_Syrien.pdf
16. http://www.dw.de/t%C3%BCrkei-wie-sich-der-is-versorgt/av-18100004
17. http://www.liveleak.com/view?i=100_1433796614
18. http://www.independent.co.uk/news/world/middle-east/isis-slaughter-in-the-sacred-syrian-city-of-palmyra-the-survivors-stories-10297989.html
19. http://www.nytimes.com/2015/05/21/world/middleeast/syria-isis-fighters-enter-ancient-city-of-palmyra.html
20. http://www.swp-berlin.org/fileadmin/contents/products/comments/2015C26_ows.pdf
21. http://www.swp-berlin.org/fileadmin/contents/products/aktuell/2014A64_bkp.pdf
22. http://www.guardian.co.uk/Archive/Article/0,4273,4493638,00.html
23. http://www.jpost.com/Arab-Israeli-Conflict/Analysis-With-Syria-crumbling-Israels-security-situation-has-never-been-better-404909
24. Siehe dazu: http://www.hintergrund.de/201307042664/politik/welt/gewollte-spaltung.html
25. http://www.haaretz.com/news/presidential/1.530561#.UcJEWgaKojE.blogger
26. http://www.bloombergview.com/articles/2015-06-04/israelis-and-saudis-reveal-secret-talks-to-thwart-iran
27. http://www.jerusalemonline.com/news/middle-east/the-arab-world/israeli-scholar-calls-for-the-establishment-of-a-kurdish-and-druze-state-in-syria-13927
28. https://www.middleeastmonitor.com/articles/inquiry/16695-israel-may-be-arming-al-qaeda-in-syria
http://www.jpost.com/Middle-East/Report-Israel-treating-al-Qaida-fighters-wounded-in-Syria-civil-war-393862
29. Siehe dazu:http://www.hintergrund.de/201505083534/globales/kriege/schuetzenhilfe-fuer-al-qaidas-siegeszug.html
30. https://www.jungewelt.de/2015/05-30/039.php
31. http://www.spiegel.de/politik/ausland/syrien-us-luftwaffe-bombardiert-is-stellungen-a-1037702.html
32. http://news.yahoo.com/iraq-iran-fighters-deployed-defend-damascus-security-source-143253360.html

 

* Авторът е германски външнополитически анализатор (Huntergrund)

{backbutton}

Днес вероятно малцина си спомнят, че първата бежанска вълна от Турция към Европейския съюз тръгна през Гърция още през 2010. След като само през тази година през река Марица в Беломорска Източна Тракия нахлуха над 48 000 мигранти, Атина поиска спешно изпращане на мисия на Фронтекс за подсилване охраната на подложената на натиск гръцко-турска граница. Положението се влоши още повече след началото на 2011, когато започна гражданският конфликт в Сирия. Броят на бежанците опитващи да се доберат до уюта на Европейската общност, принуди Атина да издигне първата частична телена ограда по своя бряг на Марица в района на Орестиада, за да спре бежанската вълна, идваща от Близкия Изток.

До края на лятото на 2013, в очакване да бъде намерено решение на кризата в Сирия, арабската страна бе напусната от два милиона бежанци, като повечето бяха настанени в лагери на територията съседните Йордания, Ливан и Турция. В началото на септември, след съдбоносния отказ на Белия дом и лично на президента на САЩ Барак Обама да бъдат нанесени удари срещу режима на Асад, за всички и най-вече за страдащото от конфликта цивилно население стана ясно, че той ще се проточи. Това подтикна бежанците да потърсят ново решение за своята съдба, като се насочат към ЕС, където се надяваха да получат по-добро отношение и социална защита най-вече в богатите стари демокрации на Запад и Север. Опитвайки се да стигнат до Европа, повечето сирийци поеха отново към Турция. Този път събитията доведоха до усилване на натиска по българската сухопътна граница с Турция. Под удара на бежанската вълна българските власти започнаха спешно да издигат телени заграждения в критичните участъци, а там където такива липсваха, използваха жива сила, за да връщат прииждащите обратно в Турция. В крайна сметка, през късната есен на 2013 от Турция в нашата страна официално влязоха почти 6500 регистрирани имигранти, а над 11 хиляди бяха заловени, че са проникнали незаконно на територията на страната. Тогава тези цифри бяха възприемани като бедствие, тъй като никой не предполагаше библейските размери, които ще придобие проблемът през лятото на 2015.

Новата мигрантска вълна

Междувременно, още през лятото на 2013 в Брюксел стана ясно, че Европа е заплашена от надигаща се от Турция нова вълна от мигранти, която да се влее в човешкия потоп, заливащ Европа от Африка, през Магреба. Затова, макар и със закъснение, Европейският съюз подготви споразумение с Анкара за реадмисия на емигрантите идващи от Турция и за спиране на техния трафик към Европа. От своя страна, управляващите в Турция ислямисти от Партията на справедливостта и развитието  използваха споразумението за да реализират собствените си интереси в буксуващите преговори с Брюксел за интегрирането на Турция в ЕС и най-вече за отпадане визите на турските граждани за пътуване в Общността, което би трябвало да се случи в началото на 2017. В крайна сметка, документът подписан през декември 2013 от тогавашния външен министър Ахмет Давутоглу и тогавашния еврокомисар за вътрешните работи Сесилия Малмстрьом, задължаваше Анкара да приема обратно  експулсираните нелегални имигранти, влезли в държавите членки на ЕС от нейна територия. От своя страна, Брюксел обеща да финансира и изгради по границите на Турция центрове, където да бъдат настанявани експулсираните имигранти. ЕС трябваше да предостави също финансова и техническа помощ на Анкара, за да засили граничната си полиция и да постави техника за наблюдение по своите граници със съседните държави. Споразумението влезе в сила от 1 октомври 2014. На практика обаче, нищо от договореното не беше изпълнено. Напротив, броят на бежанците в Турция продължи да нараства с бързи темпове. Анкара не даде възможност на чужденците и най-вече на арабите да се интегрират в Турция и да получат право на работа, а предпочете да ги държи затворени в лагери, където пред тях няма никаква перспектива. Ситуацията се влоши още повече в края на лятото на 2014, след експлозивния възход на "Ислямска държава" в Сирия и Ирак, породил втора хуманитарна катастрофа в Близкия Изток и мощна бежанска вълна. Според турските власти, през последните четири години грижата за официално регистрираните над два милиона бежанци е струвала на Анкара 7,6 млрд американски долара. За сравнение, според доклад на Амнести Интернешънъл, само за периода 2007-2013, ЕС е инвестирал близо 2 млрд. евро за защита на външните си граници срещу 700 милиона евро, дадени за подобряване положението на лицата, търсещи убежище в Ливан, Йордания и Турция. Колко ефективно са били инвестирани тези 2 млрд евро се вижда в момента. Предполага се, че заедно с бежанците от Ирак и Афганистан, броят на търсещите път към  Европа бежанци в Турция е около 4 млн. Днес обаче едва 300 000 от тях са настанени в лагери и то при много лоши условия, докато другите просят и се скитат из Турция и то най-вече в региона на средиземноморското крайбрежие, Истанбул и големите градове.

Балканските миграционни маршрути
Легенда:
Основни мигрантски маршрути
177 км ограда
Полицейски преградни пунктове
Центрове за задържане
Неформални лагери
Бежански центрове

 

След създаването на „Халифата“ от Ислямска държава Анкара временно се отказа от дълго обсъждания план да реши сирийската бежанската криза, чрез създаването на буферна окупационна зона по 900 километровата сухопътна граница със своя арабски съсед, където да бъдат вътрешно разселени търсещите убежище сирийци. За Турция подобно нахлуване в дълбочина на 35 до 100 км. в сирийска територия щеше да  означава открита война с  ислямистките групировки там, които негласно са подкрепяни от турските специални служби. То би означавало и ангажимент по Женевските конвенции за съдбата на цивилното население по време на военен конфликт и то (заради позицията на Русия и Китай) без санкцията на ООН. Тоест, евентуалната турска военна интервенция би излязла на Анкара прекалено скъпо. Освен това не бе ясно, колко щеше да продължи, при положение, че не се очертава скорошно разрешаване на конфликта. Сирия изглежда все по-застрашена да се превърне в поредната разделена страна, дори след установяването там на някакъв компромисен мир. Възможността за контрол над кюрдите в пограничната зона, която най-много изкушаваше Анкара да създаде въпросната зона за сигурност, също изглеждаше проблематично, затова Турция се отказа от обсъждания на най-високо държавно равнище план за военна интервенция в Сирия. Впрочем, дори ако днес, под натиска на събитията, Турция получи мандат от международната общност за създаването на подобна буферна зона с лагери за бежанците, те трудно ще бъдат удържани в тях, защото човек не е „лагерно животно”. Хората не са родени за да престояват продължително време в лагери и най-естественото нещо е да се стремят рано или късно да ги напуснат.

След изборите на 7 юни 2015, когато управляващите ислямисти загубиха 9-годишното си парламентарно мнозинство, те отказаха да създадат коалиционно правителство. Вместо това предпочетоха да свикат нови предсрочни избори, като междувременно предприемат зрелищни акции на вълната на национализма за привличане на нови избиратели. Отдавна презряли кемалистката политическа формула „Мир в дома – мир в света”, президентът Реджеп Ердоган и премиерът Ахмет Давутоглу започнаха нова война с ПКК вътре и извън страната. Изправена пред натиска на събитията, Турция реши отново, както преди две години, да интернационализира проблема с бежанците (или по-точно с мигрантите) и да го прехвърли към Европа, накъдето реално са се устремили и самите бежанци. Без формално да нарушава споразумението с ЕС за емигрантите и бежанците, контролирани по сухопътните граници, Анкара организира „екзодуса“ (т.е. масовото бягство) на над 400 000 души от своята територия. Натоварени на гумени лодки от подконтролни на турските служби криминални трафиканти на хора, ден след ден по бреговете на гръцките острови бе стоварен невиждан в Европа от 1945 насам „хуманитарен десант“ от стотици хиляди чужденци.

Бежанският „десант“

Моментът за удара срещу Гърция и, респективно, срещу ЕС беше подбран блестящо. Атина и евроинституциите бяха парализирани от поредното изостряне на финансовата криза при управлението на лявата СИРИЗА. От формално намиращите се в строя 240 гръцки военни и гранични кораби над 1/6 не могат да се движат. Останалите са разпръснати да охраняват брегова ивица от над 13 хиляди километра. По признанието на заместник-министър по морските въпроси на Гърция  Христос Зоис, тази ивица се контролира от общо 7 самолета, като само 4 могат да летят и от 6 хеликоптера, от които само един може да изпълнява бойни задачи. За целия период на лятото турската брегова охрана е спряла едва 50 хиляди емигранти от лодките. При това става дума предимно за спасени давещи се хора от потънали съдове. В централизирана държава като Турция, без санкцията на турските служби и пиле не може да отлети от Анадолския бряг, а през ллятото на 2015 всеки ден оттам отплаваха стотици лодки. Избрано бе и удобното време за пика на на операцията - август, месецът в който почти цяла Европа изпада в безвремието на летните отпуски.

По това време Старият континент беше заливан от бежанци от Африка, като вълните удряха основно Италия и, респективно, по на север, Франция и Великобритания. Ставаше дума предимно за мигранти, идващи от бившите африкански колонии, където в момента се вихрят религиозни и граждански конфликти. Подновяването на сраженията с ислямистите най-вече в Либия спря бежанския поток към Италия. И точно тогава започна турската бежанска инвазия чрез трафика на емигранти. С „операцията“, осъществена вероятно с помощта на турските служби, режимът на президента Реджеп Ердоган постигна няколко цели:

  • - На първо място, отслаби социалните проблеми с бежанците и мигрантите в самата Турция;
  • - На второ място, даде възможност на Анкара да упражни натиск върху  ЕС, заради критиките на водещи държави от общността (най-вече Германия) срещу турските удари нанасяни на кюрдите в Сирия и Ирак (интересно е, че като зомбирани всички имигранти, идващи от Турция, твърдят, че искат да останат в Германия, което говори, че някой може би ги насочва натам). Управляващите турски ислямисти удобно представят последната си агресия срещу кюрдите, като война срещу ПКК. Вероятно, защото точно след 7 юни кюрдските депутати се оказаха основната вътрешнополитическа пречка за мнозинството, което управляващите искат да постигнат на извънредните парламентарни избори на 1 ноември 2015.

Разбира се, основният фактор за успеха на турската операция бе парализата на европейските институции - от способността за управление на кризата на най-високо политическо ниво, до блокирането на шенгенския механизъм и мисията Фронтекс за защита на външните граници на ЕС. Макар да си остава мощна икономическа общност, политически и институционално ЕС е „книжен тигър“, който може да бъде лесно разиграван дори от регионална сила като Турция. Причините за провала на ЕС в спирането на „хората от лодките“ са много, но една от тях е и морална, и хуманитарна. Европа, в лицето на ЕС, която се нагърби с ролята да бъде морален стожер на съвременния свят, не е склонна да приеме, че може да откаже право на убежище на хора повечето от които, поне формално, бягат от война. Междудържавните спорове в общността за прилагането на това хуманитарно право по време на война, доведе до пълното погазване на съществуващите регулации, като Дъблинската спогодба за миграцията и даване правото на убежище в ЕС. Всички останали играчи в сирийската криза като Русия, режимът в Дамаск, Ислямска държава, Турция и САЩ са значително облекчени при вземането на решения, защото за момента видимо не страдат от подобни морални скрупули.

Ако направим аналогия с други подобни акции на турската дипломация и политика от близките и по-далечни години, „екзодусът“ на емигрантите през горещото лято на 2015 със сигурност е бил негласно съгласуван със САЩ, а възможно е била сондирана и Русия. Вероятно неслучайно тъкмо, когато започна „десантът“ на бежанците с лодките Пентагонът най-сетне получи от Анкара исканото от четири години насам разрешение да нанася военновъздушни удари по Сирия от базата в Инджирлик.

Заключение

В своята операция за пренасяне на проблема с бежанците от болната на здравата глава, която условно можем да наречем „Екзодус”, Турция постигна пълен успех. Днес Брюксел отново е принуден да преговаря с Анкара и да иска помощ от нея и то при много по-неизгодни условия, така че ЕС ще бъде заставен да прави нови отстъпки на турците. Със сигурност, сега на Европейската общност ще се наложи да похарчи много повече пари за интегриране и уреждане на вече пристигналите на континента бежанци и мигранти. От друга страна, ще трябва да плати и за завръщането на част от тях обратно в Турция. Накрая, ще трябва да плаща и за поддържането на съществуващите бежански лагери. Впрочем, както се похвали турският вицепремиер Нуман Куртулмуш, Брюксел вече е обещал първия един милиард евро за страната му.

Времевият прозорец за новите преговори с Турция ще е ограничен от началото на октомври до края на март и началото на април 2016, когато Средиземно море отново ще стане плавателно за импровизираните гумени лодки на мигрантите. През зимата притокът на имигранти ще спре, но е трудно да се повярва, че до пролетта ЕС ще разполага с ефективни гранични сили за защита на своите общи граници, особено по така наречения балкански път на преселението, където всички страни, освен Унгария, избраха механизма на депортирането на мигрантите франко Германия. Така че, Турция е единственият играч, който може да спре бежанската вълна към Европа през 2016 и ЕС ще трябва да плати за това (1), като се договори за цената, която, каквито и финансови параметри да достигне, едва ли ще има позитивно морално и политическо измерение.

Бележки:

  1. Както посочва в тази връзка британският The Sunday Times на 28 септември 2015: Великобритания и Германия са сред страните, които подкрепят предложението Анкара да поеме отговорността за задържане на бежанците, стотици хиляди от които нахлуха в Гърция и България през последните месеци. В замяна на това турският президент Реджеп Тайип Ердоган ще получи не само милиарди евро финансиране от европейски фондове, но и политически решения, които ще включват правото на турците да влизат в Шенгенската зона без виза. Това споразумение няма да засяга Великобритания. По думите на турски дипломати, преговорите са в „напреднала фаза“. Предвижда се също създаването на 80-километрова „буферна зона“ в Сирия. „Единствената ни възможност да спрем потоците от мигранти е решението Турция да стане пазач на нашите външни граници. И само с пари няма да постигнем това“, заяви европейски дипломат, пожелал анонимност.

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

 

 

 

Експертите на Международната асоциация за изследване на принудителната миграция (IASFM) дефинират този феномен като "придвижване на бежанци и вътрешно разселени лица (т.е. лица, променили местожителството си в резултат на различни конфликти), както и такива, принудени да напуснат родните си места в резултат от стихийни, екологични, химически или ядрени катастрофи, масов глад и различни проекти за развитие". Според тях, съществуват три типа принудителна миграция:

- миграции, породени от конфликти, когато хората биват принудени да изоставят домовете си по такива причини, като въоръжени сблъсъци, включително гражданска война; масово насилие, преследвания на национална, расова, социална или религиозна основа, или заради политическите им убеждения;

- миграции, породени от реализацията на мащабни инфраструктурни проекти, като изграждане на пристанища, пътища, летища, пресушаване, изсичане на гори и т.н.;

- миграции, породени от природни (вулканични изригвания, наводнения, суша и т.н.) и/или провокирани от човека (аварии, радиация и т.н.) катастрофи.

Очевидно е, че основната причина за миграцията, която залива в момента Европа, са въоръжените конфликти и войни, в чието разпалване по един или друг начин участваха САЩ и/или техни съюзници. Бежанските потоци в Европа са следствие от политиката за дестабилизиране на големите геополитически пространства. И тези потоци няма да спрат докато не бъде сложен край на тази политика. Истината е, че възникването на сегашния изключително мощен миграционен натиск върху Стария континент лесно можеше да се предвиди (както и да бъдат прогнозирани реалните му размери), което пък означава, че действията, довели до формирането на феномена, който буквално пред очите ни обръща Европа с главата надолу, несъмнено носят пряка полза, за онези, които го провокираха.

Кои са "бенефициентите" на миграционното нашествие

Събитията, свързани с безкрайния бежански поток към държавите от ЕС, привличат все по-голямо внимание. Което не е чудно, предвид факта, че само за ден в държавите от Югоизточна Европа проникват хиляди "бежанци", предимно от Сирия и други държави, обхванати от войни, като Ирак, Афганистан, Йемен и т.н. Прогнозите са, че общият брой на мигрантите в Европа до края на 2015 ще надхвърли два милиона души (само в Германия, в частност, се очаква броят им да достигне 1,6 млн.). В същото време, според върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността Федерика Могерини, броят на хората, принудени да напуснат домовете си в района на Близкия Изток е поне 12 милиона. При това не е изключено, че истинската цифра е много по-голяма.

 

Мигрантската криза в Европа през 2015
Легенда:
(горе вляво)Страни на произход
(горе вдясно) Брой бежанци
Миграционни маршрути
(най-долу) Тенденция за нарастване на молбите за убежище

Само ако анализираме колко сериозно влияние ще продължи да оказва несекващият наплив от бежанци върху държавите от ЕС, можем да разберем и критичността на ситуацията, в която те (включително и България) се намират в момента. При това следва да сме наясно, че мигрантите, сами по себе си, генерират цяла поредица от проблеми, влошаващи сегашната ситуация в социално-икономически, междукултурен и междурелигиозан план. В тази връзка си струва да се запитаме, коректно ли е да разглеждаме миграционният наплив само като страничен ефект от външната политика на Запада (и най-вече на САЩ) в държавите от Магреб и в Близкия Изток, като цяло? Несъмнено появата на бежанци в страните, където се водят военни действия, е абсолютно неизбежна, също както и жертвите сред гражданското население. Налице са обаче основания да смятаме, че мигрантите, идващи от държави, където от години насам се води война, с участието на спонсорирани частично от Запада (и най-вече на САЩ) и частично от някои държави от Персийския залив терористични организации, не са просто "страничен ефект" на разиграващата се в Близкия Изток и Северна Африка трагедия. Става дума за целенасочен и контролируем процес на ерозия на социално-икономическата система на ЕС. В тази връзка някои анализатори използват термина "миграционно оръжие", като обозначават с него масовото бягство на хора от региони, където изкуствено са създадени условия, застрашаващи живота на местното население, което (в интерес на вдъхновителите на въпросната криза) контролирано бива насочвано към конкретни държави с упражняване на политически, социокултурен, икономически и психологически натиск върху техните общества и правителства.

Според мнозина анализатори, основните "бенефициенти" на организираното масово бягство на огромни маси хора от Третия свят към Европа са транснационалните корпорации и САЩ, в качеството си на техен основен "клъстер". Така, за бъдещето, което се готви на Европа, превръщаща се постепенно в "котел за претопяване на народите", по примера на Америка, прозрачно намекна президентът Барак Обама, когато през май 2011 (по онова време кървавите междуособици в Сирия едва започваха) заяви в Лондон, че "сегашният век ше бъде столетие на зараждането на нови нации". Експертите са единодушни, че в света няма по-добра опитна лаборатория по "формирането" на нови нации от Европа с нейното разпадащо се общество, доминирано от мултикултурализма и прословутата "политическа коректност", където традиционните ценности постепенно изпадат в забвение. Както изглежда обаче, сегашният експеримент в Европа е само началото на процес на тотална трансформация на планетата.

От десетилетия насам, с проблема за "преместването" на огромни маси от хора са ангажирани редица изключително авторитетни западни "мозъчни центрове", като Института Брукингс, Бернския университет, Лондонското училище по икономика, Норвежкият съвет за бежанците и т.н.

През същата 2011, когато Обама прогнозира появата на "нови нации", Лондонското училище по икономика и американският Институт Брукингс представиха своя "Проект за вътрешно разселване", като акцентът в този изключително любопитен документ се поставя върху разработването на механизми за преселването на големи маси от хора от различни райони на света. Официално този интерес се обосновава с възможността за глобална екологична катастрофа - например, настъпването на "нов ледников период". В проекта, в частност, се анализират маршрутите за преселение от Северния Атлантик към Северна Евразия. Обществеността обаче познава само официално представената версия на проекта и в тази връзка не бива да се изключва, че някои от препоръките на "Проекта за вътрешно разселване" се изпробват в момента в Европа. Миграционният процес изглежда прекалено организиран (особено по Балканския маршрут): бежанците са сравнително добре облечени, повечето са млади мъже, разпологащи със скъпи мобилни устройства за комуникация, разполагат с доста пари за да прекосят Европа, както и с информация за оптималните маршрути. Тук е мястото да напомня, че от 2004 насам президент на Института Брукингс - един двата "мозъчни центъра", ангажирани с изготвянето на "Проекта за вътрешно разселване", е Строуб Талбът, който по времето на президента Клинтън беше заместник държавен секретар и отговаряше за отношенията с Русия.

Впрочем, за сегашната ситуация до голяма степен са виновни и самите държави от ЕС (особено големите и най-вече Великобритания, Франция и Германия), тъй като именно с активното им (съ)участие стартира процесът на разпадане на Близкия Изток и някои държави от Магреб (като Либия например).

Както е известно, едно оръжие може да нанася на противника не само физически загуби (унищожавайки живата му сила, командните му центрове и т.н.), но и икономически (директни разходи за воденето на войната, както и косвени, под формата на загуба на инвестиции, санкции и т.н.), психоинформационни (деморализация и изтощаване на противника,  неговото дезинформиране, провокиране на паника и т.н.) и политически (международна изолация на противника и т.н.). Може ли да се твърди, че присъствието на значителни маси имигранти с коренно различна културна и цивилизационна идентичност действа по същия начин? Данните сочат, че мигрантския наплив води до ръст на престъпността, както и до ответни действия на коренното население. Освен това големият приток на мигранти неизбежно повишава разходите на съответното правителство за тяхната издръжка. Пример за това е Германия, която само през 2015 ще отдели общо 10 млрд. евро за тази цел. За сравнение, тези средства петкратно надхвърлят парите за инфраструктурни проекти, които България ще получи от ЕС за целия период на ОПТТИ 2014-2020. Да не говорим, че по-голямата част от тези средства на практика се изразходват напразно. Действително, мигрантите потенциално представляват евтина работна ръка, но икономическата полза от нея се оказва прекалено малка на фона на причиняваните от тях щети.

Освен това е налице и определен психологически проблем, тъй като коренното население нерядко започва да се усеща ощетено по отношение на своите права, което се вижда особено ясно в страните, които приемат най-много мигранти. Това няма как да не провокира ръст на социалното и етническо напрежение, както и конфликти, чието разрешаване също изисква сериозни ресурси. Така попадаме в омагьосан кръг без изход, а комплексните последици от "миграционната атака" често се проявяват едва в средносрочна и дългосрочна перспектива.

На фона на случващото е важно да открием, кой е "големият печеливш" от миграционния колапс на ЕС. На първо място, това несъмнено са САЩ, доколкото именно американската геостратегия, целяща поддържането на перманентна война в целия Близък Изток съдейства за масовата бежанска вълна към Европа. В този смисъл, канализацията на мигрантския поток е контролируем феномен, като в конкретния случай целта му е е ерозията на ЕС. Отслабването на последния е в интерес на Вашингтон, който активно лобира за създаването на Трансатлантическа зона за свободна търговия, което на практика ще означава овладяването на европейския пазар от американските транснационални корпорации. Тоест, колкото повече бъде отслабен ЕС, толкова по-лесно ще бъде за САЩ да упражняват натиск върху него. Освен това, налице са достатъчно основания да се смята, че самите държави, станали жертви на миграционното нашествие, ще бъдат принудени да се намесят по-активно в случващото се в Близкия Изток с цел прекратяване на перманентната война в региона. Проблемът обаче е, че европейците не са в състояние да повлияят върху резултата от военните действия, защото за целта са необходими много значителни ресурси, освен това потенциалните негативни последици могат да се окажат толкова мащабни, че сериозната намеса на ЕС в геополитическата игра в Близкия Изток изглежда много малко вероятна.

Накрая, ЕС се намира в доста неизгодна и подчинена позиция спрямо Вашингтон, който разполага в Брюксел и големите европейски столици с изключително мощно проатлантическо лоби, способно да оказва много сериозно влияние при приемането на едни или други решения във всяка страна членка. Освен това сирийският и иракският проблеми постепенно придобиха такива мащаби и са толкова сложни, че е просто невъзможно да бъдат решени в близка перспектива по цял ред причини като започнем от заинтересоваността от разширяването на конфликта на изключително влиятелни играчи на международната политическа сцена и свършим със спецификата на самата война, която вече се сдоби със своя вътрешна логика и инерция.  Нито една държава, или дори група от държави не може да изпрати толкова голям военен (и не само) контингент за възстановяването на реда в региона, който според мнозина е навлязъл в състояние на "вътрешноподдържан процес на саморазрушаване", да не говорим, че ключовите играчи нямат политическа воля да вземат подобно решение. От което пък следва изводът, че миграционният процес не просто няма да приключи в обозримо бъдеще, но е в състояние да се усили.

Начинът, по който в момента с помощта на мигрантското нашествие към Европа се упражнява пряко въздействие върху ЕС, доста напомня прословутата американска военна концепция за Effects-Based Operations (ЕВО), в рамките на която се осъществяват операции с помощта на комбинирани - военни и невоенни методи - за постигането на определени ефекти, т.е. целта е по-скоро оказването на влияние върху поведението на противника, отколкото военния му разгром. Това, разбира се, не означава, че за САЩ Европейският съюз представлява противник, в класическия смисъл на това понятие, но след като целта е да се окаже определено влияние върху Брюксел, няма причина за това да не се използва именно военната концепция ЕВО, особено при положение, че поведението на ЕС изглежда предсказуемо.

На практика ЕС беше използван от САЩ за създаването на необходимата ситуация в Близкия Изток, а след това срещу него беше насочен породеният от тази ситуация гигантски миграционен поток, използван като инструмент за натиск. Сега изглежда доста вероятно, че ще бъде направен опит Европа да бъде ангажирана в близкоизточния конфликт колкото се може по-сериозно, което ще бъде подкрепено и от една част от европейските елити. На практика, в европейското общество ще се очертаят три основни групи, като укрепването или - напротив - отслабването на позициите на всяка от тях ще нараства в зависимост от конкретните обстоятелства.

Първата група се формира от привържениците на военната намеса в сирийския конфликт с цел сдържането и, в крайна сметка, ликвидирането на Ислямска държава и другите терористични организации. Втората пък ще обедини т.нар. "изолационисти" и "евроскептици", които призовават за усилване на миграционния контрол и, в определени случаи, за депортацията на "бежанците" и не искат да се месят във войната, обслужвайки интересите на САЩ и на транснационалния капитал, като цяло. Към представителите на тази група спадат националноориентираните и консервативни среди. Третата група пък ще се формира от онези, които смятат, че ситуацията не е чак толкова критична и събитията трябва да бъдат оставени да следват естествения си ход, т.е. приемането и всяческото подпомагане на "бежанците" да продължи. За Вашингтон участието на европейските армии може да се окаже изгодно, само ако тяхната намеса се осъществи при наложените от САЩ условия. Още повече, че американците са наясно, че по този начин ЕС няма да подобри положението си, а по-скоро обратното, а самите САЩ, които са достатъчно отдалечени от конфликтната зона, ще се постараят да обърнат ситуацията в своя полза.

В тази връзка си струва да припомня, че САЩ отпуснаха на Службата на Върховния комисар на ООН за бежанците (ВКБООН) 26,6 млн. долара за снабдяване с храна и вода и оказване правна помощ на мигрантите, преминаващи през Гърция, Македония и Сърбия. Налице е и достатъчно информация за мащабно финансово подпомагане на "бежанците" от различни американски неправителствени организации и осъществяването на активно информационна кампания, обещаваща добро бъдеще на всеки мигрант, който тръгне от зоните на конфликти към Германия. Тоест, става дума за финансово-информационна подкрепа на "канализирането" на миграционния поток към ЕС, което също потвърждава тезата за изкуствено стимулираният процес на възникване на кризисна ситуация в Европа.

Впрочем, налице е и друга особеност. Миграционният колапс се използва и от ислямистите, които съзнателно създават непоносими условия на живот за различни етноконфесионални групи или просто за противниците на налаганите от тях закони на шериата. В този смисъл, мигрантският поток представлява своеобразна контраатака на ислямистите срещу държавите от ЕС, подкрепящи коалицията, оглавявана от САЩ и, както се вижда, тази контраатака е изключително ефективна. Напълно е възможно ръководството на Ислямска държава (в което присъстват редица бивши военни стратези и командири от армията на Саддам Хюсеин, както и немалко високообразовани европейски мюсюлмани) да е стигнало до извода, че може да използва "бежанците" като таран против Европа, още повече, че с бежанския поток на континента се промъкват и немалко джихадисти, които са в състояние да установят контакт с многобройните "спящи клетки" на ислямистите в европейските държави. В определен момент тези "клетки" могат да бъдат реактивирани от Ислямска държава с цел осъществяване на терористични нападения. Естествено, едва ли става дума за хиляди "нелегални джихадисти", но немалък брой от тях действително биха могли да попаднат в Европа с бежанските потоци. Още повече, че мигрантите често нямат паспорти или съзнателно ги изхвърлят за да не бъдат идентифицирани, което е голямо предимство за потенциалните терористи пред класическия начин да пристигнат в Европа със самолет или кораб.

Терористичните елементи сред мигрантите

В началото на септември, британската Sunday Times, цитирайки собствен източник в средите на Ислямска държава, съобщи, че над четири хиляди бойци на тази терористична организация вече са проникнали на територията на ЕС, използвайки бежанския поток. Твърди се, че те се вливат в средите на мигрантите в турските пристанища Измир и Мерсин, откъдето през Средиземно море стигат до Гърция и Италия за да продължат оттам към други европейски държави и, в частност, към Швеция и Германия. В коментара на изданието се лансира хипотезата, че инфилтрацията на терористичните елементи е част от подготовката на мащабни акции за отмъщение заради въздушните удари, нанасяни от коалицията, начело със САЩ и най-близките им партньори от НАТО (а вече и от Русия), срещу ислямистите. Според цитирания от Sunday Times източник от Ислямска държава, атаките ще бъдат насочени най-вече срещу правителствените институции в ЕС, защото: "ние искаме да създадем халифат не само в Сирия, но и в целия свят".

На практика, определянето на истинският брой на радикалните ислямисти в потока от нелегални имигранти е доста сложно. Тъкмо поради това обаче е необходимо предприемането на активни мерки за контрол, идентификация и проверка на т.нар. "бежанци" (според авторитетни германски медии като Süddeutsche Zeitung и Die Zeit, само 10-12% от тях наистина са сирийски граждани). Ясно е също, че в това отношение европейските власти не могат да разчитат на помощта нито на измислената "умерена сирийска опозиция", нито на "добрите ислямисти", в лицето на Ан-Нусра, а само на тясното взаимодействие с правителствата в Дамаск и Багдад, кюрдските формации и другите организации в Сирия и Ирак, които от доста години насам се сражават с подкрепяните отвън радикални ислямисти.

Водачите на Ислямска държава отдавна заплашват, че "ще изпратят в Европа стотици хиляди свои бойци", които ще проникнат на континента с потоците бежанци. Разбира се, става дума за пропаганда, която не отговаря на действителността. Не може да става дума нито за стотици, нито дори за десетки хиляди ислямисти. В същото време обаче, към подобни заплахи следва да се отнасяме съвсем сериозно. Защото, дори ако става дума само за десетки или стотици потенциални терористи, се очертава крайно тревожна ситуация.

Както е известно, в редовете на ИД има голям брой бивши кадрови военни, включително от армията на Саддам Хюсеин. Това са професионалисти, които са в състояние на организират терористични действия в най-различни сфери. Дори ако приемем, че европейските специални служби няма да допуснат реализацията на най-страшните сценарии от типа на отравяне на водоснабдителните системи на големите градове или взривяване на атомни електроцентрали, остава рискът от нападение на обекти на транспортната система, молове, театри и т.н.

Опасността се усилва от факта, че поне засега не се извършва сериозна филтрация на бежанците. Стотици хиляди хора щурмуват гарите, влизат в сблъсъци с полицията, влизат пеша в Германия или други държави от Шенген. В подобна ситуация за специалните служби е изключително трудно, без наличието на предварителна информация и съответната агентурна мрежа да определят, дали конкретният мигрант е мирен гражданин или е член на терористична групировка. На този фон и предвид заплахите, отправяни от ръководството на Ислямска държава, може да се очаква буквално всичко, включително атаки срещу военни обекти или такива от общонационално значение. В тази връзка си струва да си припомним нападението в американския химически завод край Лион през юни 2015. Истината е, че действията на ИД следват ясна стратегия. В редовете на организацията няма само фанатици, убиващи по "идейни подбуди", но и професионалисти, работещи за големи пари. Сред последните впрочем, има и немалко западноевропейски граждани (и то не само мюсюлмани), включително IT-специалисти, експерти по взривовете, както и хора с опит в организирането на масови безредици.

Тоест, за Ислямска държава няма да е кой знае колко трудно да планира и организира терористично нападение против военен обект, склад за боеприпаси или дори АЕЦ, при това така, че да има максимален брой жертви. Защото ислямистите целят тъкмо това. Терористичните нападения могат да започнат навсякъде и във всеки един момент в която и да било европейска държава.

Впрочем, някои експерти лансират тезата, че информациите за хиляди бойците на ИД в редовете на бежанците, са по-скоро провокация, целяща да провокира напрежение между мигрантите и правителствата на държавите, които ги приемат. Което, между другото, сработва доста добре. Вече се появиха съобщения, че консервативната десница в Германия подготвя протестни демонстрации срещу канцлера Ангела Меркел. Подобни тенденции са налице и във Франция и Великобритания, където винаги е имало силни настроения против масовия приток на имигранти. Така, от една страна, към самите мигранти не могат да се предявят претенции, т.е. те се "оттеглят" от проблемите, които сами са създали. От друга страна, мигрантските потоци се насочват към Европа и то към точно определени страни, което може сериозно да дестабилизира ситуацията. Тоест, публикациите за наличието на голям брой терористи сред "бежанците" могат в крайна сметка да се окажат елемент от стратегията на организаторите на мигрантското нашествие в Европа, целяща по-нататъшната дестабилизация и възникването на хаос на континента.

Европа и "новите варвари"

Макар че всички исторически сравнения несъмнено имат повърхностен характер, сегашната ситуация в Европа доста напомня тази в периода на късната Римска империя, когато по нейната периферия започват да възникват нови варварски държави. Първоначално Империята се опитва да ги използва, сключвайки съюзи с тях, но в крайна сметка, именно тези варварски държави унищожават Рим. Между другото, още през 1991 френският историк Жан-Кристоф Рюфен прогнозира в книгата си "Империята и новите варвари" (L' empire et les nouveaux barbares) появата на т.нар. "междинни държави", отделящи ядрото на Европа от по-проблемните страни и региони. Такива държави в момента са Сърбия, Македония и дори Гърция (впрочем, според някои, такава е и България). В момента обаче, те биват ерозирани, което е много тревожен знак, свидетелстващ на първо място за това, че ЕС се оказва изкуствено образувание, а на второ - че е застрашена цялата сегашна глобална конструкция. При това, най-голяма заслуга за сегашната дестабилизация имат т.нар. "господари на историята" (ако използваме фразата на британския премиер Дизраели), т.е. онези, които си въобразяват, че имат правото да решават съдбините на държавите, народите и регионите.

Деструктивните процеси в Близкия Изток и други региони пораждат нова Трета вълна на преселение на народите. Става дума за фантастични по мащабите си миграционни потоци, включващи не само квалифицирани специалисти, а предимно огромни маси от млади хора, включително и такива, принадлежащи към различни рискови групи, които са особено подходящи за интегриране в едни или други терористични структури. Неслучайно Арнълд Тойнби посочва, че "най-опасната за Европа епоха ще започне, когато "вътрешният пролетариат се обедини с външния". Само че днес не става дума за пролетариат, а за вътрешен и външен слой от недоволни от положението си в Европейския съюз големи маси от хора. С други думи, радикалните елементи, попаднали в Европа в рамките на мигрантските потоци, могат да намерят съмишленици сред радикално настроените млади хора във Франция, Испания, Италия и т.н. По този начин на континента би могла да се формира изключително опасна "експлозивна смес". Става дума за своеобразен "бумеранг със забавено действие", представляващ реакция на политиката, която поне от едно-две десетилетия насам се прокарва от Запада. Само че сега скоростта на този "бумеранг" ще започне да нараства в геометрична прогресия. Разбира се, можем да опитаме да се защитим от мигрантите със стени, както го правят унгарците и както се опитваме да го направим и ние, в България. Всичко обаче зависи от мащабите на мигрантските потоци, защото ако те се окажат прекалено големи и стените няма да ни помогнат.

Тоест, налага се коренна промяна на глобалния дневен ред. Крайно време е да бъде прекратена ерозията на суверенните национални държави и да стартира бързото възстановяване на социално-икономическата им инфраструктура, така че хората да могат да работят там, където са се родили и израснали. Ако не искаме да видим как радикално настроените мигранти се превръщат в гробокопачи на собствената ни цивилизация, борбата трябва да започне да се води не с последиците, а с причините за кризата. И, ако в Брюксел не го разбират, очевидно имат проблем с мисленето.

В тази връзка, според мнозина анализатори, още в съвсем близка перспектива ще се наложи трансформацията на Европейския съюз. Свободната икономическа зона, която е изгодна за богатите европейски държави, вероятно ще се запази, но миграционната политика сериозно ще се втвърди. С това обаче промените няма да приключат. Следващият им етап вероятно ще бъде свързан с възстановяването на суверенитета на отделните европейски национални държави, значителна част от който беше "доброволно отстъпен" на Брюксел. Суверенитетът обаче не е просто дума, а комплекс от мерки и прерогативи, с които разполага държавата. Той означава провеждането на самостоятелна външна и вътрешна политика и използване в случай на нужда на определени принудителни мерки. Тоест, постепенно големите европейски държави ще започнат да си връщат "доброволно отстъпения" на централните органи на ЕС суверенитет. Това обаче едва ли ще важи и за страните от т.нар. "Нова Европа", върху които най-вероятно ще се стовари немалка част от бремето на тази трансформация. Как би реагирала България например, ако и бъде наложено да приеме прекалено голяма за нея имигрантска квота, при положение, че отказът да го направи би застрашил отпускането на европейски средства за реализацията на различните оперативни програми в страната?

Неслучайно, някои анализатори предупреждават, че можем да станем свидетели на нова дестабилизация на Балканите, където съзнателно бяха създадени (в западната част на полуострова) нежизнеспособни и лесни за манипулация отвън държави. През последните години там имаше сблъсъци между православни и мюсюлмани (сърби и македонци срещу албанци например), като тези процеси могат да засегнат и други държави от региона.

Очевидно е, че Европейският съюз, с който бяхме свикнали и към който толкова силно се стремяхме, ще се промени сериозно още през следващите години. Сравнително доскоро Брюксел активно поощряваше миграцията, разчитайки, че имигрантите в крайна сметка ще успеят да се интегрират в европейското общество. Вместо това обаче, те се самосегрегират, т.е. затварят се в своите собствени общности. И това не е само "бомба със закъснител", защото процесът на взривяването и вече тече.

В същото време изглежда крайно съмнително, че сегашното ръководство на ЕС е в състояние да се справи с всички тези проблеми и рискове. Затова се налага да се промени цялата идейна основа на европейския проект, защото той наистина започна обещаващо, но всичко това вече е в миналото. Основните причини са няколко. На първо място, ЕС продължава да е силно (ако не и напълно) зависим от САЩ, а на второ, в Брюксел не са загрижени за интересите на всички страни членки, а за геополитическите си проекти, отчитащи само интересите на т.нар. "ядро", т.е. най-вече тези на Германия и Франция. В същото време, въпреки, че европейските страни са близки и интегрирани, а между тях вече няма прегради по отношение движението на хора, стоки и капитали, ЕС никога няма да се превърне във федерация или конфедерация. Опитите за изкуствената му трансформация в централизирано квазидържавно образувание, при това с определени геополитически амбиции, синхронизирани с тези на САЩ, са в противоречие със самата идея за европейската интеграция.

За жителите на т.нар. "Нова Европа" става все по-ясно, че ЕС повтаря всички грешки на рухналата Съветска империя, понякога дори в още по-уродлива и хипертрофирана форма. В този смисъл е съвършено разбираема реакцията на политици като унгарския премиер Орбан например, защото страните им се стремяха към един съвършено различен Европейски съюз. Ако бъде ревизирана сегашната сбъркана идеология на европейската интеграция, все още има шанс проектът за обединена Европа да бъда спасен. В противен случай, той най-вероятно е обречен.

Разбира се, може да бъде направен опит проблемите да бъдат "удавени" с потоци пари, както се действа по отношение на Гърция, но това не е изход. Защото Гърция е малка европейска държава, а когато със сходни проблеми се сблъскат, Португалия, Испания или дори Франция, те няма как да бъдат решени по "гръцкия модел". Да не говорим пък за проблема с мигрантското нашествие. Неслучайно, германските власти признават, че ако до края на 2015 броят на "бежанците" в страната, вместо първоначално очакваните 800 хиляди души, достигне прогнозираните 1,6 милиона, в най-богатата европейска държава могат да възникнат дори продоволствени проблеми. Което ще бъде краят на идеите на Робер Шуман, поставили началото на европейската интеграция. За съжаление, вместо да се възползва от шанса да формира истински трансконтинентален икономически алианс с Русия и Евразийския икономически съюз, Брюксел изглежда предпочита инспирираните от Вашингтон геополитически игри, жертвайки собствената си идея за европейската интеграция.

На този фон перспективата за евентуалното разпадане на Европейския съюз изглежда съвсем реална. Ако нищо не се промени, само след десетина години половината от сегашните членове на ЕС вероятно ще го напуснат. Горчивата истина е, че в момента Съюзът не прави нищо за да стимулира развитието на новите страни членки. Те очевидно са му необходими само като пласментни пазари, източник на квалифицирана и евтина работна ръка и с цел закриването на конкурентните местни производство. В същото време, когато ЕС се формираше от Германия, Франция и Бенелюкс, нещата бяха съвършено различни. Тоест, брюкселската бюрокрация изврати самата идея на европейската интеграция.

Заключение

Европа винаги е имала много лица, но никога досега не е губела своята идентичност, а религията и културата определят от хилядолетия насам нейната специфика. На континента са се водили безброй войни (включително световни), извършвани са престъпления срещу човечеството, а европейските държави са ставали жертва на кървави граждански конфликти.  И все пак Европа съумя да преодолее всичко това. Днес обаче, европейската цивилизация е изправена пред екзистенциален избор. Ако ЕС не промени сегашната си политика, много е възможно днешната епоха да се окаже своеобразен пролог към един съвършено различен свят. На фона на разногласията относно настаняването на стотиците хиляди мигранти, наводнили Стария континент, малцина осъзнават, че всъщност сме свидетели на нашествие, което - ако нещата продължат да се развиват както досега - ще доведе до края на онази Европа, която познаваме и в която израснахме. При това не става дума дори за самите бежанци, които винаги са могли да разчитат на помощ и продължават да я получават. Става дума за всички останали. Тоест, за онези които тепърва ще се насочат към Стария континент, включително за десетките милиони, които в момента дори не се замислят за това. В същото време, най-силната европейска държава, която продължава да се тресе от страх, че някой може да си спомни как навремето е предизвикала две световни войни, широко отваря както собствените си, така и континенталните "врати" за нашествието отвън. Вероятно в Берлин се надявят, че така най-сетне ще изтрият наложеното им клеймо и Германия най-после ще получи признание като "добрия герой на ХХІ век". Там очевидно още не могат да прозрат, че така слагат примката и на самите себе си, и на останалите европейски държави, а и на самите бежанци. Защото заедно с  истинските бежанци, в Европа започват да навлизат и стотици хиляди - днес, а вероятно десетки милиони - утре, които според европейските закони, трябва да бъдат върнати по домовете си, но никога няма да се върнат там. В резултат, Европа ще бъде принудена да им даде същите права, като на собствените си граждани. Просто защото няма как да не го направи. Проблемът обаче не е дори в това а, че тези хора в определен момент ще поискат да променят континента съобразно собствената си културна и цивилизационна специфика. С демократични или пък с други средства. Те вече ще бъдат достатъчно много за да могат да го направят. Само че тогава Старият континент вече няма да се нарича Европа, а ще се е превърнал в някакъв вид "халифат".

 

* Национален консервативен форум

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн