28
Сря, Окт
6 New Articles

Изострянето на междунационалните противоречия е сред отличителните характеристики на съвременната епоха. Народи или етнически групи, които в течение на дълго време (понякога от векове) живеят заедно в рамките на една държава, демонстрират очевиден стремеж да скъсат с нея и да създадат своя собствена. При това тази тенденция не е характерна само за отделни региона на постсъветското и (в по-широк план) постсоциалистическото пространство, където тези стремежи до голяма степен се обясняват с хаотичния разпад на Съветската империя, но и в смятаната за "благополучна" и демократична Западна Европа.

Както е известно, западноевропейските държави традиционно се позиционират като своеобразни "учители" на онези от източната половина на Стария континент заради уж притежаваните от тях знания и опит, които им дават основание да представят собствения си модел на организация на обществените, включително и междунационалните, отношения като своеобразен еталон за останалите.

Наистина ли обаче, западният модел е толкова съвършен, че възникващите в неговите рамки противоречия не могат да придобият остър и - отвреме навреме - разрушителен характер? Къде са причините за периодично възникващите в отделните национални региони на Европа стремеж към сецесия от "държавите-майки" и формирането на собствени национални държави?

Европейският "парад на суверенитетите"

Според някои анализатори, стартиралият след "февруарската революция" през 2014 процес на териториален разпад на Украйна е катализирал много замразени до този момент териториални спорове в Европа.

Британските сепаратисти

Продължава например необявената война в Северна Ирландия. Както е известно, през 1998 британското и ирландското правителства подписаха в Белфаст споразумение за бъдещето на тази провинция на Обединеното кралство, но истината е, че конфликтът остава неразрешен. Според местните католици, "когато политиците от Лондон и Дъблин подписаха споразумението преди 17 години, насилието трябваше да бъде прекратено, но това няма как да стане, докато протестантите не променят отношението си към нас, защото те смятат, че ние просто нямаме правото да живеем в Ълстър".

Очевидно Лондон трудно може да разчита на лоялността на ирландските католици в Северна Ирландия. При това нещата не опират само до конфесионалните различия, а до това, че протестантите от англосаксонски произход продължават да доминират в икономиката и политиката на Ълстър. Както е известно, Северна Ирландия се появява на картата през 1921 именно, защото протестантите са абсолютното мнозинство от населението в тази част на "Зеления остров". Те нямат никакво желание да се присъединят към току що създадената католическа Ирландия и предпочитат да останат в състава на протестантска Великобритания. Оттогава насам обаче, ситуацията се промени. Така, според преброяването през декември 2012 протестантите вече не са мнозинство в Северна Ирландия. А предвид факта, че в програмите на всички "католически партии" в Ълстър присъства искането за отделяне от Великобритания, се очертава такова решение на ирландския въпрос, което очевидно няма да е в полза на Лондон. Между другото, в съседна Ирландия, където БВП на глава от населението е 1,5 пъти по-високо, отколкото в Ълстър, 80% от населението подкрепя идеята за присъединяването на провинцията.

Впрочем, сепаратистките стремежи в Северна Ирландия далеч не са единствения проблем на Лондон в тази сфера. Минималната (и според редица анализатори твърде съмнителна и вероятно "нагласена") победа на противниците на независимостта на Шотландия на провелият се през септември 2014 референдум по този въпрос, сама по себе си, не решава проблема за единството на Обединеното кралство. Тя по-скоро се оказа само отправна точка за последвалите напрегнати дебати за реформиране на взаимоотношенията между Лондон и Единбург в политическата, финансовата, социалната и други сфери. Всички възникващи в хода им проблеми автоматично се превръщат в нов катализатор на сепаратистки настроения. Така, непосредствено след референдума, британският премиер Дейвид Камерън опита да се дистанцира от обещанието си да предостави на Шотландия ключови пълномощия в административната и финансово-икономическата сфери, дадено по време на посещението му в страната през май 2014. Както е известно, според законодателните промени, които следва да бъдат прокарани след парламентарните избори от 7 май 2015, Шотландия ще може да определя размера на данъка върху доходите, може да влия върху социалните разходи и получи правомощия сама да определя как ще се избират и как трябва да работят шотландският парламент и други ключови структури. Единбург обаче на няколко пъти предупреди, че Лондон не изпълнява докрай обещаното. Във връзка с референдума за оставане в ЕС например, който Камерън е решен да проведе, беше съобщено, че проевропейската Шотландия вероятно ще гласува "за" оставане в ЕС, ако Англия гласува "против". Всички тези въпроси неминуемо ще провокират нови дискусии, включително с участието на самия Европейски съюз.

Между другото, Съюзът се оказа в сложна ситуация. От една страна, Брюксел приветства резултатите от щотланския референдум, но от друга - да не забравяме, че във Великобритания предстои друг референдум - за излизането и от ЕС. Което обяснява и на пръв поглед парадоксалното, но съдържащо определен подтекст изказване на вече бившия председател на Европейската комисия Жозу Мануел Барозу, който приветства "решението на шотландците да запазят единството на Великобритания", но веднага след това обеща, че Комисията "ще продължи конструктивния диалог с Единбург в сферите, които са важни за бъдещето на Шотландия , включително заетостта и икономическия растеж, енергетиката, климатичните промени и околната среда, както и по-ефективното управление".

На практика, това означава, че ако Великобритания все пак излезе през 2017 от ЕС, Брюксел може да се откаже от досегашната си позиция и да подкрепи сепаратистките стремежи на жителите на Шотландия, Северна Ирландия и Уелс. Както посочва в тази връзка професорът по политология от Университета на Стратклайд в Глазгоу Джон Къртис: "дискусиите за конституционното бъдеще на Великобритания не приключват с шотландския референдум, напротив те съвсем скоро ще бъдат подновени, което поставя нови конституционни въпроси пред останалите части на Великобритания".

По сходен начин разсъждават и привържениците на самоопределението на Северна Ирландия и Уелс. Така, водачът на североирландската партия Шин Фейн Джери Адамс призова за осъществяване правото на референдум и в Ълстър. Според него, "мнозинството жители на острова (има се предвид Ирландия - б.р.) смятат, че е назрял моментът за провеждането на цивилизован дебат относно обединяването на Ирландия или продължаването на разделеното и съществуване". На свой ред, лидерът на Партията на Уелс (Plaid Cymru) Лиан Ууд, предупреди, че партийните активисти ще наблюдават внимателно, какво се предлага на Шотландия за да решат за какво да настояват по отношение на Уелс".

Каталунският случай

Друга "гореща точка" на Европа е Каталуния, създадена от преселници от Окситания (днешна Южна Франция). Съвременният каталунски език доста прилича на френския и по-малко - на испанския. Когато през 1479 Каталуния, която тогава е в състава на кралство Арагон, става част от Испания, централизаторската политика на испанските монарси провокира съпротивата на каталунците. Цялата по-нататъшна история на Каталуния е свързана с борбата за независимост.

През 1932 тя получава автономен статут от тогавашното републиканско правителство в Мадрид. Затова по време на последвалата Испанска гражданска война (1936-1939) Барселона е верен съюзник на Републиката и нейна основна индустриална база. След победата си, генералисимус Франко отменя автономията на Каталуния, забранява публичната употреба на каталунския език и дори "националния" танц "сардану". Между 1939 и 1953 в провинцията са разстреляни 4 хиляди души заради активното им участие в съпротивата срещу режима. Други 460 хиляди каталунци бягат във Франция.

През 1979 Каталуния отново получава автономен статут и в момента в училищата и университетите се преподава само на каталунски. Всички документи в държавните и общински институции също са на каталунски, макар че по закон испанският се смята за официален държавен език. Сред условията за назначаване на държавна служба е и знанието на каталунски. В Испания вече са свикнали, че на всеки мач на местния футболен гранд "Барселона", феновете му издигат плакати "Каталуния не е Испания".

Според мнозина експерти, каталунците имат всички основания да мислят за създаването на независима държава. Така, по ниво на БВП на глава от населението (над 30 хиляди евро), Каталуния се нарежда редом с Великобритания и Австрия, но всяка година е принудена да дава на централното правителство в Мадрид с 16 млрд. евро повече, отколкото е собственият и бюджет.

През 2009-2010 бяха проведени неофициални допитвания (референдуми) за независимостта на Каталуния, като над 90% от участниците я подкрепят, а в грандиозния "Марш за независимост", проведен през септември 2012 на цялата територия на провинцията, се включиха над 1,5 млн. души с лозунги "Каталуния - нова държава в Европа".

След регионалните избори през ноември 2012, в резултат от които партиите, подкрепящи независимостта на Каталуния, получиха абсолютно мнозинство в местния парламент, последният прие на 23 януари 2013 Декларация за суверенитета (в която се твърди, че "Каталуния е суверенен политически и правен субект в състава на Испания"). Освен това, за ноември 2014 беше насрочен референдум за отделянето на провинцията, но испанският Конституционен съд го обяви за незаконен. В отговор местното правителство организира допитване за политическото бъдеше на Каталуния, в рамките на което 80% от участниците се обявиха за нейната независимост.

В средата на юли 2015 испанският премиер Мариано Рахой декларира, че "независимостта на провинцията е невъзможна". В отговор президентът на Каталуния Артур Мас подписа указ за провеждането на 27 септември 2015 на предсрочни избори, които, според него, на практика ще представляват референдум за независимостта на провинцията от Испания. Подкрепящите независимостта партии и организации обявиха, че ще участват в тях с обща листа, както и, че ако победят незабавно ще стартират процес на придобиване на независимост, който следва да приключи в рамките на не повече от година и половина, т.е. в началото на 2017.

Както се и очакваше, на изборите  привържениците на независимостта получиха мнозинството от местата в парламента на испанската провинция. Според резултатите от преброяване на 99,67% от бюлетините, сепаратисткият блок „Заедно за „Да“ печели 62 депутатски места, а по-малката крайнолява сепаратистка партия „Кандидатура за народно единство“ - десет места. Заедно те получават пълно мнозинство от 72 места в 135-членния местен парламент.

Каталунската социалистическа партия ще разполага с 16 депутати, партията „Сиудаданос“ (Граждани) - с 25, филиалът на управляващата Народна партия - 11 места, също както и партията „Каталуния, да, ние можем“. Избирателната активност достигна рекордните 77%, т.е. тя е с 10% по-висока отколкото на последните регионални избори през 2012.

Впрочем, както отбелязват анализаторите, въпреки че сепаратистите ще разполагат с пълно мнозинство в парламента, те не успяха да спечелят мнозинството от гласовете, получавайки 47,8% от тях. Това даде основание на противниците им да обявят, че те са изгубили плебисцита и не могат да претендират за победа. Както заяви по този повод в Мадрид говорителят на управляващата Народна партия Пабло Касадо: „Мнозинството от каталунците отхвърлиха независимостта и ние ще продължим да защитаваме единството на Испания“.

Южнотиролската "ябълка на раздора"

Междувременно се усилват и претенциите за независимост на т.нар. Южен Тирол (в момента - автономна италианска провинция Болцано), който от сто години насам е своеобразна "ябълка на раздора" между Австрия и Италия. Както е известно, през 1915 Южен Тирол, който тогава е част от Австро-Унгарската империя, е обещан на Италия срещу ангажимента и да се намеси в Първата световна война на страната на Антантата. Според Сенжерменския договор от 1919 тази територия и нейните 250 хиляди жители, повечето от които говорят австро-баварски диалект на немския език, действително става част от Италия. След идването на власт на Мусолини тя става провинция Алто Адидже, а жителите и са задължени да говорят италиански, да се регистрират с италиански имена и дори да сменят надписите в местните гробища с италиански. В региона масово започват да се заселват безработни италианци от други части на страната, с цел "разводняването" на местния германски етнос. Представителите на последния обаче не се примиряват с това. Така, през 50-те години на миналия век е създадане военизираната политическа формация "Комитет за освобождението на Южен Тирол", осъществила редица терористични нападения. Само през т.нар. "Огнена нощ" (на 12 юни 1961) например, са взривени няколко десетки стълбове на електропроводи.

През 1969 регионът получи автономен статут, а германският език бе признат за официален, наред с италианския. Беше признато и немското име на територията - Южен Тирол. Три години по-късно провинцията се сдоби с нов статут, позволяващ на тиролците да участват в политическия и живот. В резултат, през 1992 Австрия обяви, че вече няма противоречия с Италия по въпроса за Южен Тирол. В момента тук живеят 500 хиляди души, 70% от които говорят немски, а 25% - италиански.

Мнозинството от тиролците обаче, очевидно претендират за нещо повече, т.е. за независимост. В момента нивото на безработицата в провинцията е едва 4%, което е най-ниското в цяла Европа. Местните социална и здравна система се смятат за еталон в Италия, както впрочем и на континента, като цяло. Тиролците могат да се похвалят и с едно от най-високите жизнени равнища в Европа. Всяка година Южен Тирол се посещава от пет милиона туристи, а местните електроцентрали снабдяват с електричество цяла Северна Италия.

След провъзгласяването на независимостта на Косово през 2008, партията "Свобода за Южен Тирол" (SFT) стартира кампания под лозунга "Южен Тирол не е Италия!". През май 2014 SFT проведе допитване сред местното население за отделянето на провинцията от Италия и последващото и присъединяване към Австрия. От участвалите в него 61 хиляди граждани, 90% са гласували със "за".

Естествено, тези стремежа се подкрепят и от Северен Тирол (т.е. австрийската провинция Тирол). Така например, през 2007 професорът от Университета на Инсбрук Петер Пернталер (автор на книгата "Идентичността на Тирол в Европа", която аргументира правото на народа на Южен Тирол на самоопределение), лансира проект за конституция на бъдещата "Свободна държава Южен Тирол".

Сепаратистките стремежи на южнотиролците се подкрепят и от влиятелната в Австрия Партия на свободата, която е сред водещите политически сили на европейските т.нар. "нови десни". По този въпрос партията се опира на преобладаващите настроения в местното обществено мнение. Така, проведеното през януари 2015 допитване на организацията Heimatbund показва, че от 1000 респонденти, 89% подкрепят идеята жителите на Южен Тирол да имат двойно гражданство - австрийско и италианско.

На пръв поглед раздробяването на големите национални държави би могло да се окаже полезно за бюрократите от централата на ЕС в Брюксел, както и за транснационалните корпорации. Не бива обаче да се забравят последиците от това. Защото ако духът на сепаратизма бъде изпуснат от бутилката, избухването на континентална война в Европа може да се окаже само въпрос на време.

 

 

Частично признати като държави и претендиращи за независимост региони в Европа

Новите държави на европейската карта

Междувременно, наред с ръста на сепаратистките стремежи, през последните години в Европа нараства броят на възникналите в резултат от тях частично признати (или пък непризнати от никого, но фактически съществуващи) държави на територията на континента, с които пък е свързан феноменът на "разделените" държави на територията на Стария континент.

Както е известно, през последните месеци, с подкрепата на ЕС и Турция, бяха активирани преговорите за евентуалното обединяване в една федерация на двете държави, съществуващи на остров Кипър - гръцката (която е официално призната и е част от ЕС) и турската (призната единствено от Анкара). Както съобщи в началото на септември 2015 говорителят на кипърското правителство Никос Христодулидис, 40-те точки на бъдещото споразумение вече са съгласувани. Предполага се, че островът ще остане част от ЕС, като ще бъдат премахнати всички ограничения върху движението на гражданите, независимо дали те живеят в гръцката или турската част. Под въпрос все още е принципът за ротация на президентския пост на водачите на турската и гръцката общности. Въпреки това, прогресът е налице. Ако президентите на двете кипърски държави Анастасиадис и Акънджъ успеят да се споразумеят, това ще бъде първият случай на обединяване на разделена държава в най-новата история на Европа.

Кипърският проблем

Както е известно, двете кипърски общности - гръцката и турската, живеят заедно вече 450 години. През ХVІ век, след като османците завоюват острова, контролиран по онова време от Венеция, султан Селим ІІ преселва там хиляди турци от Мала Азия, предоставяйки земя на ветераните от армията и техните семейства. Оттогава насам турците и гърците живеят заедно, но без да се смесват.

Когато през 1960 Великобритания даде независимост на острова, турците, които по онова време бяха 18% от населението, получиха 30% от местата в органите на властта. Освен Лондон, гаранти за това квотно разпределение станаха Атина и Анкара. Само три години по-късно обаче, в Кипър избухна първата сериозна политическа криза, причина за която бе изтласкването на турците от всички постове в правителството, последвано от сблъсъци между двете общности, като в резултат турската общност обяви създаването на собствен орган за самоуправление (Временна турска администрация) и отказа да признава законите, приети след прогонването на турските представители от управлението. Така и без това напълно изкуствената "киприотска общност" започна да се разпада.

Процесът се ускори през 1974, когато - след опита за преврат на местните гръцки националисти, подкрепяни от военната хунта в Атина, Турция осъществи военна интервенция на острова под предлог да бъдат защитени основните положения на договора от 1960. Малко по-късно на власт в Никозия отново се върна сваленият премиер - архиепископ Макариос, но вече бе късно: на контролираната от турската армия територия (37% от целия остров) беше създадена т.нар. Турска федеративна държава Северен Кипър. Първоначално се смяташе, че тя ще съществува само временно, доколкото според постигнатото мирно споразумение се предвиждаше създаването през 1975 на федерална държава, но в крайна сметка гръцката общност, изтласкана в южните райони на острова, така и не съумя да се договори с турската и осем години по-късно последната обяви независимата Севернокипърска турска република. Както вече споменах, тя се признава само от Анкара, докато за останалите членове на ООН Кипър си остава единен и неделим.

И до днес по протежение на разделящата острова т.нар. "Зелена линия" са разположени военнослужещи на ООН за поддържане на мира в Кипър (UNFICYP), чиито мандат се удължава всяка година. Като цяло, ситуацията на острова е стабилна: местните жители могат свободно да пресичат "Зелената линия", макар и за ограничено време, а в гръцката част на острова съществуват и отделни турски общини.

Ключовият въпрос в проточилия се гръцко-турски диалог е, дали и при какви условия островът може да се обедини. През 2005 например, гърците с референдум отхвърлиха лансирания от тогавашния генерален секретар на ООН Кофи Анан план, предвиждащ създаването на Обединена кипърска република с две автономни зони, управлявана от Президентски съвет, който включва четирима гърци и двама турци. Въпреки че предвиждаше съкращаване на турската част на острова с почти 25% и гарантиране правото на гръцките бежанци да се върнат по родните си места, планът бе сметнат от гръцката общност за "прекалено протурски".

Ситуацията в северната (турската) част на острова е по-сложна. Там си съперничат две основни политически сили: Партията на националното единство (ПНЕ), създадена още през 1975, се обявява за максимално сближаване с Турция и привличане на турски капитали. Противостои и лявата Републиканска турска партия, настояваща за обединяването на острова в една държава и ползваща се с подкрепата по този въпрос на центристката Демократична партия.

През последните години отношенията между двете части на Кипър бяха доста хладни. Президент на Северен Кипър беше Дервиш Ероглу от ПНЕ, който не беше настроен за преговори. През 2014 гръцката и турската общности не успяха да се споразумеят за добива на енергоносители в шелфа на Северен Кипър, след което диалогът окончателно беше прекратен.

Преговорите бяха възобновени едва след като на президенските избори в турската част на острова победи независимият кандидат-левичар Мустафа Акънджъ, обещал, че ще постигне обединението на острова в рамките на петгодишния си мандат. Той се обявява против прекалената опека от страна на Анкара, макар че не е склонен да разваля отношенията с нея. Акънджи дори изрази готовност да предаде на гръцката общност граничния град Вароша, чиито коренни жители го напуснаха още през 1974. В гръцката част на Кипър се отнасят добре към Акънджъ, предвид съвместната му работа с гръцката общност като кмет на турската част на Никозия, а след това и като вицепремиер и министър на туризма на Северен Кипър.

Ситуацията в Кипър е уникална за ЕС, тъй като в Съюза няма други разделени държави. Чисто формално, Северен Кипър влиза в ЕС, доколкото е част от територията на острова, а Брюксел на признава разделянето му на две държави. Истината е, че т.нар. "еврократи" дълги години работиха упорито за решаването на кипърския въпрос, при това гледаха да действат изключително внимателно. Което не може да се каже за отношението им към друга от разделените държави в Европа - Босна и Херцеговина.

Изкуствената държава Босна и Херцеговина

Впрочем, ситуацията в Босна силно се различава от тази в Кипър. Ако на острова живеят два съвършено различни народа, единият от които е там от хилядолетия, а другият се появява преди няколкостотин години в резултат от завюването му, на територията на Босна и Херцеговина изначално живеят славяни, които с течение на времето се обособяват по религиозен признак: православни сърби, бошнаци мюсюлмани и католици хървати. По време на войните, съпътствали разпадането на комунистическа Югославия през 1992-1995, в бившата югорепублика се формира съюз между хървати и бошнаци, насочен срещу привилегированите, според тях, сърби като тази конфигурация се запази и след прекратяването на военните действия, когато в рамките на Босна и Херцеговина беше създадена отделна Република Сръбска и мюсюлманско-хърватска федерация Босна и Херцеговина, както и отделното образувание, намиращо се под международно управление - окръг Бръчко, който е част едновременно от първите две. Началото на тази система "две в едно" бе поставено с подписването на Дейтънските споразумения и Парижкия договор от 1995, като според тях Босна беше разделена по етническите си граници, което обаче нямаше как да стане достатъчно прецизно, тъй като на много места, сърбите, хърватите и мюсюлманите живееха смесено. В крайна сметка възникнаха две полунезависими квазидържави с многобройни анклави, нито една от които не може да съществува нормално. Някога единният индустриален комплекс на Босна и Херцеговина беше поделен между трите общности, в резултат от което мините например се оказаха на територията на една от квазидържавите, а обработвателните комбинати - в другата. Нещо повече, сърбите отрязаха цялата хърватско-мюсюлманска железопътна мрежа от басейна на река Дунав. Неслучайно и Сараево, и Баня Лука са недоволни от начина, по който бе реализирано на практика Дейтънското споразумение и между тях тлеят гранични спорове. Впрочем, напрежение съществува и вътре в мюсюлманско-хърватската федерация, като хърватите не са забравили, че по време на войната имаха самостоятелна квазидържава (Република Херцег-Босна) и периодично предлагат на бошнаците разграничаване на двете общности.

Формално, Босна и Херцеговина изглежда като нормална държава със собствени органи на управление - тричленно Председателство, общо правителство и общ двукамарен парламент, където местата се разпределят на квотен принцип. Само че компетенциите на федералните органи на управление се изчерпват с външната политика и то само донякъде. Всяка от двете квазидържави има собствена конституция, свой президент, правителство, парламент, съдебна власт, армия и полиция, т.е. на практика е суверенна.

На всичкото отгоре във всяка от тях има достатъчно недоволни от сегашната ситуация. На практика, мирът в региона се поддържа само от скромния контингент на ЕС, както и от спомена за безмислената кървава война отпреди двайсет години.

Брюкселските "еврократи" обаче упорито настояват за запазването на единната държава по модела на Кипър, въобразявайки се, че тя може да се превърне в демократично и полиетнично образувание. Само че, ако кипърските гърци и турци съумяха поотделно да изградят работещи икономики, разпарчетосаната Босна и Херцеговина се намира в перманентна стагнация, въпреки огромната международна подкрепа (финансова и друга). Всяка от трите общности следва собствените си интереси: така сърбите и хърватите искат обединение със сънародниците си, премахвайки изкуствено очертаните граници, а бошнаците мюсюлмани се опитват да градят умерена демокрация с ясно изразен ислямистки уклон.

Косовският прецедент

В разположената също в Западните Балкани самообявила се за независима държава Косово (която в момента е призната от 108 членове на ООН) ситуацията изглежда още по-сложна и трудна за разрешаване. Освен че международният статут на отделилото се от Сърбия Косово все още е под въпрос, в самата република, още от момента на създаването и тлее конфликт между сърбите (населяващи Северно Косово и по-точно общините Лепосавич, Звечан и Зубин Поток, както и част от Косовска Митровица) и етническото мнозинство - косовските албанци.

Тъй като 70-те хиляди косовски сърби живеят до границата със Сърбия, те не могат да бъдат блокирани от властите в Прищина и редовно получават от Белград както пенсиите си, така и помощи за безработица и дори участват в сръбските избори. Опитът на президента на Косово Хашим Тачи да промени това през 2011 се провали, като пътят на полицията беше преграден с барикади, започнаха сблъсъци и се наложи намесата на миротворческите сили на НАТО. През февруари 2012 косовските сърби проведоха референдум за излизането на областите със сръбско мнозинство от състава на Косово като против гласуваха само 69 души.

Естествено, референдумът нямаше никакви международни последици. Още повече, че Белград, чиято основна цел е присъединяването към ЕС, отказа да го подкрепи. Така, в рамките на частично признатата косовска държава се формира друга квазидържава, непризната от никого. В случая, декларираната от Брюксел привързаност към принципа на териториалната цялост изигра лоша шега на „еврократите“: макар че Белград предлагаше на Прищина официално да признае Косово и дори да му отстъпи някои сръбски райони, населени предимно с албанци, в обмен на териториите, населени с косовски сърби, а косовските лидери изглеждаха склонни на подобна сделка, тя в крайна сметка беше блокирана от ЕС.

Разделената Молдова

Струва си да спомена още един замразен конфликт - между Молдова и т.нар. Приднестровие. Както е известно, военните действия там бяха прекратени през 1992 благодарение на пряката руска намеса, като оттогава насам т.нар. Приднестровска молдовска република съществува благодарение присъствието на руските миротворци.

Преговори за обединение на Приднестровието с Молдова се водят вече 23 години но без резултат. Както е известно, основна стратегическа цел на Кишинеу е интеграцията на страната в ЕС, като за целта през 2014 беше подписано Споразумение за асоциация със Съюза. Приднестровието пък се ориентира към Русия - там руският е официален език, а половината от цялото 500-хилядно население имат и руски паспорти. На проведения през 2006 (и непризнат от международната общност) референдум 97% от жителите на сомопровъзгласилата се република гласуваха за обединение с Русия.

През 2003 Москва лансира план за разрешаване на проблема с Приднестровието, станал известен като "Меморандума на Козак" (по името на предложилият го член на екипа на Путин Дмитрий Козак). Той предвиждаше федерализацията на Молдова, като Приднестровието трябваше да получи специален статут в рамките на молдовската държава, позволяващ му да блокира законите, които не го устройват. Освен това Молдова трябваше да демобилизира армията си и официално да потвърди своя статут на неутрална държава. Както е известно обаче, в навечерието на подписването на съответното споразумение, тогавашният молдовски президент Владимир Воронин (очевидно под натиска на Брюксел и Вашингтон) отказа да го направи, под предлог, че с негова помощ Москва се опитва за легализира независимостта на Приднестровието. Сагата с "Меморандума на Козак", както и последвалите събития показаха, че през последния близо четвърт век Приднестровието и Молдова са изградили радикално различаващи се икономически и политически системи и са формирали собствени икономически и политически елити, които очевидно не са заинтересовани от взаимната интеграция, да не говорим че изпитват силно недоверие един към друг.

В момента сме свидетели на поредния пример за формирането и функционирането на алтернативни органи на властта на територията на съществуваща суверенна държава в лицето на т.нар. Донецка и Луганска народни републики, претендиращи за независимост от Украйна. И макар че Европейският съюз, на чиято помощ разчитат в Киев, официално не изглежда склонен да признае "особения статут" на двете области, опитът, който Брюксел е натрупал с Кипър, както и с разделените държави и квазидържави - Босна и Херцеговина, Косово, Молдова и т.н. - а именно, формалното непризнаване на разделението, фактическото "замразяване" на конфликта, изпращането на миротворци по разграничителната линия между страните в него и постепенното формиране на два отделни икономически и политически елита, вероятно ще определи поведението му и в този случай. Което, разбира се, няма да се хареса на Киев, но това едва ли интересува т.нар. "еврократи".

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Известният чешки юрист и политик Иржи Вивадил е роден през 1954. Завършва право в Карловия университет в Прага, след което започва работа като адвокат. В продължение на 13 години е член на Чехословашката социалдемократическа партия, която оглавява за кратко през 1990-1991. През 1992-1996 е депутат в чешкия Парламент от Либерално-социалния съюз. През следващите четири години е сенатор. През 2000 се отказва от политическата кариера и се връща към правото. След като в течение на няколко години е съдия и член на Върховния съд, през 2005-2006 става зам. министър на правосъдието на Чешката република. През 2014 се обявява против провежданата от САЩ и ЕС политика в постъветското пространство и курса към конфронтация с Русия.

Интервюто с Иржи Вивадил побликуваме с любезното съдействия на Parlamentnilisty.cz

- Все по-актуална напоследък е темата за т.нар. "бежанци", заливащи Европа. Става дума за десетки, а вероятно и за стотици хиляди хора. Неслучайно вече се говори за хуманитарна катастрофа. Възможно ли е, според Вас, да бъде намерено някакво приемливо решение, или ще ни се наложи да избираме най-малко лошия измежду няколко негативни варианта?

- Всъщност, приемливи решения на този проблем не съществуват. Изправени сме по-скоро пред началото на ново масово преселение на народите и милионите хора, които през последните години напускат родните си места в Африка и Близкия Изток, сега започват да заливат Европа. Без съмнение, Европа и, най-вече всяка отделна държава членка на Европейския съюз следва да се подготви за този проблем, защото за всяка от тях той ще има свои, специфични измерения. На практика, причините за случващото се са ясни. Ако не бяха войните в Ирак, Афганистан и Сирия и нападението срещу Либия, Европа нямаше да се сблъска с този опасен феномен. Именно Западът, САЩ, а от европейските държави най-вече Франция и Великобритания, носят основната отговорност за възникването на сегашния хаос.

Между другото, същите страни трябва да поемат и основното бреме на последиците от това и доброволно да приемат почти цялото количество бежанци. Струва ми се изключително нагло и дръзко, че по време на една провела се наскоро в Словакия международна конференция по проблемите на сигурността, френският президент Оланд, чиито предшественик съдейства активно за ликвидирането на режима на светския либийски диктатор Кадафи, който успешно преграждаше пътя на имигрантските потоци към Европа и при това управляваше страната сравнително добре (по арабските стандарти разбира се), заяви, че отказва да приеме нови бежанци. Същото може да се каже и за британския премиер Камерън, защото Великобритания активно и ентусиазирано участва във всички военни авантюри в Големия Близък Изток. Не знам защо тези двама политици бяха на въпросната конференция, но при положение че са сред основните виновници за сегашната ситуация, Европа, като цяло, едва ли ще може да се намери някакво разумно решение. Затова нека го кажа в прав текст: в тази фатална атака срещу нашите ценности, всяка европейска държава ще трябва да разчита най-вече на себе си.

Засега имаме голямото предимство, че към Чехия не се насочват почти никакви бежанци от африканския контгинент, тъй като не могат да разчитат на някаква местна подкрепа и не знаят чешки. За тях в своеобразна "Обетована земя" са се превърнали Германия, Дания, Швеция и, разбира се, Великобритания. Ако трябва да съм честен, подкрепям предложенията за връщане на бежанците и изграждането на нови лагери в Северна Африка. Съгласен съм и с това, че Италия, Гърция и България трябва да получат по-сериозна подкрепа за да защитят външните граници на ЕС. В същото време ще ви кажа съвсем откровено, че ако тези мерки не помогнат и т.нар. "бежанци" започнат да проникват и в Чехия, те трябва да бъдат пропускани да продължат натам, накъдето са се запътили, т.е. към западно- и северноевропейските държави. Защото ние нямаме вина, че са стигнали дотук и можем само да бъдем доволни, че страната ни не е чак толкова привлекателна за тях, така че да искат да останат в нея.

- Когато, в края на юни, този проблем беше дискутиран в чешкия парламент, премиерът Бохуслав Соботка заяви, в частност, че за изострянето му са помогнали и лошите отношения с Русия, която би могла да помогне за подобряване на ситуацията в някои африкански и азиатски държави, в качеството си на посредник. Впрочем, как оценявате позицията на премиера, като цяло?

- По принцип се отнасям много критично към позицията му по въпросите, касаещи Русия, но - от друга страна - няма как да не призная, че за разлика например от политиците от чешката партия ТОР-9 (съкратено от "Tradice Odpovědnost Prosperita", т.е. "Традиция, Отговорност, Просперитет" - ултралиберална партия, начело с бившия външен министър княз Карел Шварценберг, която има 26 депутати - б.р.), фанатично настроените антируски политици в Полша, или словашкия президент Андрей Киска, нашият премиер е много по-разумен. Въпреки това не бива да очакваме чудеса. Анализът му за причините, породили сегашната миграционна вълна, беше перфектен, включително по отношение отговорността на Запада, макар че той предпочете да не я посочва толкова открито, както го правя аз например. Що се отнася до казаното от него за Русия, несъмнено е, че благодарение на дългогодищния си опит на съвместно съществуване със значително мюсюлманско население в рамките на една държава (някогашната Руска империя и СССР), тя има огромен опит както в борбата, така и в необходимото сътрудничество с ислямския свят.

Русия също се сблъсква с тероризма, но съумява да използва в борбата с него единствения възможен модел за сравнително цивилизованото му решаване, т.е. подкрепата на крайно авторитарните местни режими като чеченския например. Разбира се, президентът на тази автономна република Кадиров не се вписва в идеализирания образ на либерално-демократичния политик. Той печели изборите с абсолютно мнозинство, впрочем със същата огромна подкрепа в Чечения се ползва и Путин. Но спадът на екстремизма там е показателен.

Друг важен момент, за който мнозина забравят е, че светът се поляризира. В много държави, включително в Африка, САЩ биват подложени на остра критика. За разлика от тях Русия не се стреми да поучава и да диктува правилата си на останалите, затова напоследък започва да се възприема като своеобразен военно-политически лидер на незападния свят. Разбира се, негов икономически лидер е Китай. Радвам се, че премиерът Соботка е наясно с тази специфична роля на Москва в света.

- Някои обаче се придържат към точно противоположното мнение, посочвайки, че заслуга за краха - особено на африканските държави, има тъкмо Съветският съюз, който по време на студената война подкрепя различни африкански племенни и сепаратистки движения. В резултат, продължителната нестабилност в региона води до сегашната миграционна вълна. Какво мислите за това?

- Мисля, че това са пълни глупости, в които няма нищо вярно.

- Друга важна тема е случващото се с Гърция. Докато ЕС (заедно с МВФ и другите финансови институции) постоянно критикува тази страна, принуждавайки я да приема все нови и нови болезнени реформи, Атина среща разбиране от страна на Русия. Президентът Путин предложи на премиера Ципрас реализацията на съвместни проекти и оказването на финансова помош на тази страна. Какво би означавало това за Гърция и за целия Европейски съюз?

- Отношението ми към ЕС е изключително критично. Именно заради него, в частност, ние бяхме забъркани в абсурдния конфликт между Запада и Русия и нейните съюзници. Пак ЕС, със своя т.нар. "гръцки пакет", на практика окончателно съсипа гръцката икономика, защото политиката на сурови икономии досега не е спасила никого. Сега Брюксел иска да довърши Гърция. Впрочем, да не забравяме, че в предизборната програма на СИРИЗА беше включена и възможността страната да излезе от НАТО, която с гигантски темпове се превръща в агресивен военен пакт. Така че в Брюксел напразно се надяват, че гръцката криза няма да доведе до политически "ефект на доминото". Според мен обаче, в крайна сметка ще се случи точно това.

- През юни 2015 известният швейцарски военен експерт Алберт Щал прогнозира, че предстои принципна промяна в глобалната политика, като Русия ще се превърне в основния "защитник и покровител" на Германия и цялото ядро на ЕС, измествайки от тази роля САЩ. Как, според Вас, подобна трансформация би променила световния ред?

- Предпологам, че всеки, който следи развитието на ситуацията, вижда и осъзнава, че в света са извършва смяна на силовите полюси, което няма как да стане без сблъсъци и конфликти. Между другото, основната причина за случващото се в Украйна е, че Западът искаше да нанесе геополитическо поражение на Русия и за целта подкрепи държавния преврат в Киев, в резултат от което тази страна се превърна в икономически и социално рухнала държава, управлявана от екстремисти и затънала в безкрайна гражданска война в източните си райони. Междувременно Крим, за който се планираше да стане военна супербаза на САЩ, се върна в състава на Русия, която в очите на незападния свят все повече се превръща в лидер на интелигентната съпротива срещу САШ и Запада.

В този процес по един естествен и очевиден начин се "влива" и Китай, в качеството си на специфичен руски съюзник, който в икономически план вече е номер едно в света. Като казвам "специфичен", имам предвид, че тези две страни са си поделили ролите. Русия се върна към традициите си на политико-военен лидер против Запада, а Китай вече е икономическия гигант на съвременната епоха. Разбира се, Пекин има множество собствени, най-вече търговиски, интереси. Китайците обаче са доволни, че на Москва се наложи да поеме тази роля на лидер на съпротивата срещу САЩ, докато те самите ще могат - когато това се наложи - да успокояват и изглаждат ситуацията. Като цяло обаче, разпределянето на ролите е ясно. Впрочем, в тази връзка възниква и друг сериозен въпрос: какво ще се промени в самата Европа?

- И какво ще се промени, според Вас?

- Безспокои ме, че когато дискутираме накъде върви светът, не говорим достатъчно за това, че постепенно ще започне да се променя и самото политическо ръководство на континента, което пък може да промени отношението към европейския проект. Ще спомена само няколко факта: случващото се в Гърция, президентските избори в Полша, победата на шотландските националисти, победата на demos на изборите в Мадрид и Барселона и, накрая, изборите във Финландия, където сериозно укрепнаха позициите на консервативно-националистическите и радикално левите партии. Наистина, те се разминават по редица въпроси, но истината е, че съпротивата срещу застойния европейски "мейнстрийм", формиран от умерено десните християндемократи и умерено левите социалисти, значително ще нарасне. В резултат от това постепенно ще възникне една съвършено различна Европа, обръщаща гръб на остарялата интеграция, връщаща властта на отделните национални държави, отнасяща се критично към САЩ и стремяща се да възстанови толкова необходимото разумно сътрудничество с Русия.`

- На последната среща на дискусия клуб "Валдай" в Санкт Петербург, бившият чешки президент Вацлав Клаус направи едно вдигнало голям шум изказване, в което разкритикува развитието на ситуацията на Запад и подкрепи Русия в усилията и да търси алтернативни пътища. Как оценявате изложените от него аргументи?

- Клаус има ясно изразени позиции и неотклонно се придържа към тях. Харесва ми, че двамата последни чешки президенти - предишният и сегашният, са представители на старата школа политици от типа на Шмит, Шрьодер, Кисинджър или Д'Eстен. Тези хора са наясно, че Европа не може да се гради без Русия. Така е било по времето на Наполеон, така е и сега. Но нещата не се изчерпват с това. Днес Русия е най-значимия фактор за стабилизация в света. Казвам го съвсем сериозно. В момента почти всички западни държави, на практика, се опитват да накажат Русия с помощта на т.нар. "санкции", което е смехотворно, при това го правят в ситуация, когато останалият свят гледа с пренебрежение на техните собствени лидери.

Русия пък се отнася към тях, като мечка, която изпитва досада от кръжащите около нея рояци мухи, но те не могат да я извадят от равновесие. Путин ще изчака постепенната смяна на сегашните европейски лидери, която вече се задава и след която светът ще изглежда другояче. И ще се нуждае от сътрудничество, а не от конфронтация. Всъщност, Русия също е Европа, макар и по-специфична, но пък интересна за мнозина. Във всеки случай, истината е, че моделът на руската демокрация е достатъчно легитимен. Ако сегашният президент на САЩ не може да събере и 48% подкрепа, докато Путин се получава цели 90%, става ясно кой управлява добре и кой - не толкова.

- Като убеден социалдемократ, как бихте коментирали тезата на консерватора Вацлав Клаус, че Европейският съюз страда от "прекалено много социализъм"?

- Както вече споменах, това са традиционните твърдения на Клаус, от които той никога няма да се откаже. Аз обаче също не приемам цялата тази система, която се налага в Европа и която позволява хегемонията на транснационалния финансов капитал и на хилядите евробюрократи в Брюксел, тласкащи ни към война и изостряне на ислямистката заплаха. Не знам, какво мисли за това нашият бивш президент.

{backbutton}

През последните дни на август 2015, в хода на подготовката на извънредните парламентарни избори в Гърция, министърът на енергетиката на страната Панайотис Скурлетис се срещна с посланика на САЩ в Атина Дейвид Пиърс за да обсъди енергийните инфраструктурни проекти в региона на Югоизточна Европа, включително интерконекторния газопровод между Гърция и България (IGB) и Трансадриатическия газопровод (ТАР). Според появилите се в медиите съобщения, двете страни са акцентирали върху необходимостта от ускоряване процеса на утвърждаване на всеки от проектите, което - предвид увеличаването на вноса и преразпределянето на азербайджанския газ - съответства на плановете на Гърция за превръщането и в регионален енергиен хъб. Освен това разговорите бяха своеобразен пролог към срещата на Скурлетис със специалния пратеник и шеф на Бюрото за енергийните ресурси на Държавния департамент на САЩ Еймъс Хохстийн. Последният е известен с настойчивостта, която проявява при срещите си с балканските политици с цел прокарването на американските енергийни интереси в региона, което очевидно е най-вече геополитическа задача, т.е. не зависи особено от влиянието на пазарните фактори и нормалната бизнес логика.

От тази гледна точка, посещението на Хохстийн в Атина на практика бележи началото на нов етап в преговорите между американците и гърците. Както е известно, през май 2015, на срещата си с тогаващния гръцки енергиен министър Панайотис Лафазанис, Хохстийн публично отхвърли проекта за газопровода "Турски поток" и неговото продължение през територията на Гърция, чиято реализация би позволила доставката на руски газ в Европа през Южните Балкани. Освен това той обяви, че проектите в рамките на т.нар. "Южен коридор" (т.е. газопроводите TANAP и TAP) са напълно реални, за разлика от "Турски поток". Освен това САЩ са заинтересовани от преразглеждането на някои от "енергийните" връзки на Гърция и особено на тези с Москва. Впрочем, през октомври Хостийн отново се появи в Атина, където за пореден път разговаря със Скурлетис и пристигналия специално за случай български енергиен министър Теменужка Петкова за ускоряване изграждането на интеконекторната връзка между България и Гърция.

Междувременно, руските медии обявиха, че Гърция, Македония, Сърбия и Унгария на практика са готови да подпишат съвместен меморандум за сътрудничество в изграждането на балканското продължение на газопровода "Турски поток" (по-нататък ще се спра подробно на тази тема). На този фон българският енергиен министър Теменужка Петкова обяви, че страната ни предприема нови опити за съживяването на проекта "Южен поток", потвърждавайки пред медиите, че той си остава основен приоритет за България. На свой ред, председателят на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) Кирил Домусчиев посочи, че вече намиращите се в пристанище Бургас тръби за "Южен поток" могат да бъдат използвани както за реализацията на "Турски поток", така и на всеки друг проект с участието на България и Газпром, добавяйки, че настроенията на българския бизнес са еднопосочно в полза на развитието на отношенията с Русия.

Тоест, свидетели сме на нов рунд на дипломатическата битка между Русия и САЩ в района на Балканите, докато реалните играчи, т.е. потребителите на основните пазари на ЕС, с нетърпение очакват завършването на собствените си инициативи.

Сред дългия списък на амбициозните, но лишени от сериозни стратегически основания проекти, лансирани напоследък от т.нар. "брюкселски еврократи" (т.е. чиновниците от апарата на Евросъюза), е този за стратегическата сигурност на Европа, който неизменно се асоциира в медиите с популярната идея за "диверсификацията на газовите доставки" на европейския пазар. Задълбочаващата се конфронтация между Брюксел и Москва, която е еднакво вредна и за двете страни, кара въпросните еврократи непрекъснато да лансират все нови и нови идеи за замяната на руските газови доставки с такива от Азербайджан, Туркменистан или Иран (без да броим екстравагантните мечти за корабите с втечнен шистов газ от САЩ, които след някоя и друга година биха могли да се появят в европейските пристанища, или пък надеждите, свързани с наскоро откритото от Eni край бреговете на Египет голямо газово находище). Очевидно европейските чиновници смятат сегашната енергийна зависимост от Русия за много по-опасна от бъдещата зависимост от Турция например, която в резултат от евентуалната реализация на въпросните алтернативни проекти би се превърнала в основния транзитен "хъб" между Европа и държавите от Големия Близък Изток, получавайки по този начин толкова необходимия и инструментариум за натиск върху ЕС.

Каспийското трио

И така, основните надежди на "еврократите" за съкращаване дела на руския природен газ на пазара на Съюза са неразривно свързани с т.нар. "каспийско трио", включващо Иран, Азербайджан и Туркменистан. В същото време обаче, реалните (а не "медийните") възможности за реализацията на двата големи проекта с участието на тези държави - TANAP (Трансанадолския газопровод) и ТАР (Трансадриатическия газопровод), изглеждат доста съмнителни.

Първият препъни камък е основният потенциален доставчик на газ за тръбопровода към Европа - Азербайджан. Още навремето мнозина експерти посочваха, че  страната просто не разполага необходимите ресурси за запълването на газопровода Набуко, поради което реализацията на проекта беше прекратена преди две години. Абсолютно целият обем добиван в Азербайджан газ вече е договорен, а последните геоложки проучвания не оправдаха предварителните очаквания. Нещо повече, в момента с пълна сила стои въпросът, дали Баку ще може да гарантира поне запълването на ТANAP с обещаните от него 10 млрд. куб. м при завършването на проекта за газопровода през 2019? Така, според някои експерти, Азербайджан ще може да осигури такъв обем газ едва през 2021.

Впрочем, дори ако Азербайджан все пак успее да осигури тези 10 млрд. куб. м, възниква въпросът, какъв е смисълът от изграждането на българското разклонение на ТАР (т.е. новият вариант на "Набуко Запад" с капацитет 1 млрд. куб. м), след като проектът за Транасадриатическия газопровод предвижда изграждането на два паралелни газопровода до Италия, с общ капацитет от 20 млрд. куб. м? Освен всичко друго, подобни проекти се съобразяват с наличието на определен пул от инвеститори, каквито досега липсват, също както липсват и гаранции за подаването на необходимото количество газ.
На всичкото отгоре съществуват и определени проблеми с реализацията на проекта за газопровода ТАР. Както е известно, преди две години Азербайджан спечели търга за закупуването на гръцката компания DESFA, която е собственик на националната газотранспортна система. Сделката обаче е в пряко противоречие с прословутия Трети енергиен пакет на ЕС, според който производителят на природен газ няма право да притежава и системата за неговия транзит. Именно по тази причини впрочем, беше спряна и реализацията на проекта "Южен поток". По-интересното в случая обаче, не е самата сделка, а реакцията на Европейската комисия, която от 2013 насам протака вземането на решение по този казус, като на два пъти го отлага. Очевидно е, че Азербайджан се е сдобил с определено политическо влияние в Европа, дължащо се именно на неистовия стремеж на брюкселските "еврократи" да намерят стабилна алтернатива на руския газ.

Южният газов коридор на ЕС

Южният газов коридор на ЕС

Източник: Neftegaz.ru

 

Като втори потенциален доставчик на енергоносители за Южния газов коридор се посочва Туркменистан. Участието му в проекта обаче е малко вероятно, тъй като въпреки гигантските обеми на доказаните находища в тази страна, почти целият добиван в нея газ вече е договорен с Китай, Русия и Иран, като става дума за общо около 80 млрд. куб. м. През последните години енергийното сътрудничество между Туркменистан и Китай се развива много активно, като само през последните шест години бяха пуснати в експлоатация три участъка на газопровода Туркменистан-Китай, което позволява на Ашхабад да изпраща всички нови обеми добит газ в източна посока.

Тоест, на Брюксел ще се наложи да влезе в битка за туркменистанския газ с Пекин търговията с който е по-изгодна за Ашхабад, тъй като китайците са в състояние да поемат всякакви обеми, а газопроводът между двете страни на практика вече е изграден и функционира успешно. Що се отнася до евентуалните доставки в западна посока, т.е. към Европа, ще спомена само за проблемите с полагането на тръбопровод по дъното на Каспийско море, тъй като всяка от държавите с излаз на този воден басейн може да наложи вето на изграждането му, например по екологични съображения. Впрочем, тук е мястото да напомня и за проекта за Трансафганистанския газопровод към Пакистан и Индия, в който Туркменистан планира да участва. Предвид всичко това, изглежда повече от вероятно, че поне през следващите десетина години тази страна ще действа само на азиатските пазари.

Следва да отбележим и, че ситуацията, в която се намира в момента Туркменистан, е много напрегната. По цялото протежение на границата му с Афганистан са концентрирани големи сили на ислямистите, които изглежда подготвят нахлуване по две основни направления. Първото е по долината на река Амударя, което при най-песимистичния вариант на развитие на събитията ще нанесе фатален удар по цялата петролно-газова индустрия на Туркменистан. Второто пък е по долината на река Мургаб, което (пак в рамките на най-песимистичния вариант) може да доведе до овладяването на най-голямото газово находище в страната Галкиниш от талибаните. Тоест, в момента под въпрос е не само европейската газова стратегия на Туркменистан, но и териториалната цялост на страната.

Надеждите, свързани с Иран

Характерно за мнозина енергийни експерти у нас, е прекаленото доверие с което се отнасят към тезите, лансирани в Брюксел или Вашингтон, предпочитайки да ги приемат като истина от последна инстанция. Както сочи практиката обаче, значителна част от информационните потоци, с които "еврократите" заливат държавите от Югоизточна Европа, е по-скоро банална политическа демагогия, отколкото истинска стратегия, базирана на реални разчети и осъществима на практика. Сагата с "иранската сделка" потвърждава тази тъжна констатация.

Основната пречка за премерена и обективна оценка на последиците от предстоящата отмяна на санкциите срещу Иран е популярната, но неотговаряща на реалността пропагандистка теза за уж съществувалата досега пълна икономическа изолация и блокада на Ислямската република. Твърди се, че досега режимът на аятоласите е бил напълно отрязан от всички външни пазари и сега, след отмяната на санкциите, оттам ще потече огромен поток от енергоносители и друга продукция на иранската индустрия. Истината обаче е, че "тоталната досегашна изолация на Техеран" е просто мит и най-очевидното доказателство за това са съвместните проекти на иранците с Китай, Индия и Южна Корея. Така, Пекин още през 2009 измести ЕС като основния ирански търговски партньор (търговският оборот между двете страни е 36 млрд. долара годишно).

Следва да отбележим и, че иранският елит, който на практика се ръководи от концепцията за възстановяване сферата на влияние на древната Персийска империя, изразходва гигантски ресурси за налагането на влиянието си в региона. Което пък означава, че приоритет за Иран е именно регионалният пазар.

Най-голямата пречка пред мащабния износ на ирански газ в Европа обаче е свързана със спецификата на вътрешния газов пазар. През последните десетилетия стремително нарастващото газово потребление се превърна в сериозен проблем за местната икономика. Така, докато през 1985 то е било 8,2 млрд. куб. м, през 2000-та достига 62 млрд., а през 2014 - 174 млрд. Естествено, паралелно нараства и добивът - от 9,2 млрд. куб. м през 1985, до 59 млрд. през 2000 и 174 млрд. през 2014. Основен потребител са иранските домакинства, които в момента консумират около 250 млн. куб. м на денонощие (като цифрата варира от 150 млн. през лятото до 410 млн. през зимата). Това означава, че само домакинствата консумират 90-95 млрд. куб. м газ годишно. Очевидно, през следващите години тези обеми ще нарастват, предвид бързата реализация на програмата за газификация на страната. Така до края на 2015 газ ще получават 90% от иранските домакинства в 630 града и 20% от населението в 4300 села. Целта е през 2016 да се гарантира подаването на газ на 95% от цялото градско население и на 80% от това в селата.

Проблемът с нарастващото вътрешно потребление се обяснява донякъде и с липсата на навици за икономии у иранските домакинства. Неслучайно иранският зам. министър на петрола Джавад Оуджи неколкократно призоваваше сънародниците си да "използват рационално природния газ". Според него, "средното потребление на газ в страната е 18 пъти по-голямо отколкото в Япония, 9 пъти по-голямо от средното в Европа и 8 пъти по-голямо, отколкото в САЩ".

С големи обеми природен газ се захранват и иранските електроцентрали, които в момента преминават от петрол към природен газ (между 34 и 41 млрд. куб. м през 2014). Третият голям потребител е националната индустрия, която през миналата година е получила 32 млрд. куб. м. Част от добиваните обеми (20-28 млрд. куб м) пък се използват за целите на петролния добив. Тоест, ако пресметнем общите минимални показатели за потреблението на природен газ в различните сектори на иранската икономика и домакинствата през 2014, ще видим че целият добит в страната газ покрива нуждите на вътрешния пазар (чието годишно потребление - 174 млрд. куб. м се равнява на цялото количество добит в страната газ).

Истината е, че в момента бъдещето на иранския газов сектор изглежда неясно, тъй като в Техеран се лансират две диаметрално противоположни стратегии за развитието му. Първата залага на развитието на експортните мощности, а втората - на развитието на националния петролен сектор. Привържениците на последната посочват, че за поддържането на достатъчно висока производителност на петролните находища ще се наложи да се използват около 120 млрд. куб. м газ, като през 2020 тази цифра трябва да достигне 200 млрд. Ако иранците решат да реализират именно тази стратегия, едва ли можем да говорим за сериозен ръст на експортните мащности поне през следващите десетина години. На свой ред, привържениците на "експортната стратегия" призовават до 2020 газовият износ на Иран да достигне 80 млрд. куб. м годишно.

Следва да отбележим и, че според прогнозите на експертите от Иранската национална газова компания (NIGC), през 2016 годишният добив на газ ще достигне 200 млрд. куб. м, а през 2018 - 330 млрд. куб. м. В други изказвания се споменават по-различни цифри, например 400 млрд. куб. м през 2020. За съжаление, в прогнозите си иранските официални лица предпочитат да се ограничават с данни за възможното нарастване на газовия добив, избягвайки да коментират нарастващото потребление. Във всеки случай липсват данни за прогнозното потребление до 2018 или 2020.

Дори и без да разчитаме на официалните прогнози обаче, има достатъчно основания да се предположи, че вътрешният газов пазар на Иран ще продължи да се разширява, при това с бързи темпове. Основен потребител продължават да са местните домакинства, които трябва да бъдат напълно газифицирани до 2016-2017. Очаква се и сериозен ръст на газовото потребление на електроцентралите, които през следващите няколко години следва значително съкратят дела на "твърдото гориво" в своето производство. На свой ред, петролната индустрия, без оглед на това, коя от двете споменати по-горе стратегии (експортната или залагащата не петролния добив) ще бъде приета, също ще консумира значително количества природен газ.

Европа едва ли може да разчита на сериозни ирански газови доставки, дори и ако "газовият спор" в страната бъде решен в полза на "експортната стратегия". Както вече споменах, елитът вижда бъдещето на Иран като своеобразна нова версия на Персийската империя, което трудно може да стане, ако не направи съседите си зависими от иранските енергоносители. В момента вече приключват работите по въвеждане в експлоатация на газопровода до Ирак с капацитет 10 млрд. куб. м годишно. Бяха подновени и преговорите с Пакистан за изграждането на газопровода "Мир" (12 млрд. куб м годишно), които означава, че иранците могат да влязат на исключително съблазнителните пазари на Индия и Китай. Впрочем, Техеран преговоря за износ на газ и с Оман, Кувейт, ОАЕ и Бахрейн, като общият капацитет на тези проекти е между 18 и 21 млрд. куб. м годишно.

Маршрутите на газовите доставки към Европа

Маршрутите на газовите доставки към Европа

Накрая, да не забравяме, че по пътя на евентуалния ирански газопровод към Европа има и по-съществено препятствие. Голямата част от проектите за транзит на газ по суша минават през територията на Турция (преди това се залагаше на Ирак и Сирия). И тъкмо в това е проблемът. Прекратяването на крехкото примирие между Анкара и Кюрдската работническа партия (РКК) моментално се отрази не само върху сигурността в Турция, но и върху статута на страната като основен транзитьор на енергоносители в региона. Както е известно, бойци на РКК взривиха последователно петролопровода Киркук-Джейхан с капацитет 11 млн. барела месечно, газопровода в провинция Агри, по който в Турция се доставя ирански газ, както и газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурам за доставка на газ от Азербайджан. Едва ли си струва да напомням, че подобна серия от взривове удря най-вече по репутацията на страната, тъй като гарантирането на непрекъснатите доставки на енергоносители е приоритет за всеки инвеститор.

Предвид факта, че не се очертава скорошно примирие между РКК и турското правителство, изглежда много вероятно, че в краткосрочна перспектива територията на страната ще се разглежда като "потенциално опасна" от всички износители на петрол и газ, доколкото всеки условен "конкурент" има възможност да организира атака срещу използвания от тях тръбопровод, използвайки за целта кюрдите (като им осигури финансова помощ или оръжейни доставки), които и без това са смъртен враг на турската държава.

Тоест, спецификата на вътрешното потребление, "газовата стратегия" на Техеран и променливата регионална конюнктура поставят под въпрос плановете на брюкселските "еврократи" да приключат в кратки срокове сегашната си "енергийна война" с Русия, изтласквайки Газпром от пазарите на енергоносители в Европа. Поне през следващите десетина години, това просто няма как да се случи.

Надеждите, свързани със "средиземноморския газ"

Както е известно, откакто в края на август 2015 италианската компания Eni обяви за откриването в Египет на най-голямата газово находище в Средиземно море "Зохър", големите западни медии не спират да твърдят, че това ще постави под въпрос цялата "европейска стратегия" на Газпром. В тази връзка те цитират изпълнителния директор на Eni Клаудио Дескалцо, обявил на 16 септември, че разработката на средиземноморските находища ще позволи на ЕС да гарантира енергийната си сигурност.

Идеята на италианците е, че новооткритото египетско находище, както и големите газови находища в шелфа на Израел и Либия, ще дадат възможност за изграждането на газов хъб на остров Кипър, откъдето през LNG-терминали в Южна Европа ще могат да се доставят огромни обеми газ. И тук обаче, реалната ситуация се оказва твърде различна от тази, описвана в медиите. Да започнем със състоянието на самата Eni, стойността на чиито акции падна с повече от една трета от 2014 насам. Заради спада в цените на петрола, италианската държавна компания за първи път призна, че приходите и намаляват и вече продаде част от акциите на разработваното от нея голямо петролно находище в Мозамбик на китайците. Въпреки това, Eni продължава да страда от недостиг на средства, затова нейното ръководство обяви, че е готово да продаде част от дела и в египетското находище. Тъкмо това е причината шефовете на компанията да раздуват толкова перспективите пред газовия добив в египетския шелф.

Разбира се, откриването на най-голямото в Средиземно море газово находище е важно събитие и ще промени сериозно газовия пазар в държавите от региона. Става дума обаче, най-вече за тези по южния бряг на Средиземно море и на първо място за самия Египет, който в момента е на ръба на енергийния колапс. Както е известно, страната, която доскоро изнасяше газ, прекрати газовия си износ през 2014. Липсата на нови проекти и спадът на добива от изтощените находища доведоха до това, че през 2015 Египет е застрашен от газов дефицит. Според Министерството на петрола в Кайро годишният добив ще достигне 44 млрд. куб. м, при положение, че вътрешното потребление е 60 млрд. Това принуди правителството да подпише петгодищен договор за изграждане на плаващ LNG-терминал с норвежката компания Hoegh LNG of Norway, на който се предвижда да се доставя втечнен газ от руския Газпром и алжирската Sonatrach. Това обаче е само временно решение, тъй като газовото потребление в страната нараства с 5% годишно, а прогнозите са, че ще нарасне още повече.

Както сочат данните на египетската инвестиционна банка Pharos, тази ситуация вече е принудила много големи местни компании да ограничат активността си, опасявайки се от газов дефицит. Затова разработването на новото находище "Зохър" ще спаси местната икономика, но няма да може да осигури сериозни количества газ за износ в Европа.

Еni планира да започне експлоатацията на находището до 2-3 години, като добивът ще достигне 25 млрд. куб. м годишно. Предвид сегашните потребности и темповете на растеж, Египет ще поеме поне 20 млрд. куб. м. Както посочва в тази връзка, арабският енергиен експерт Ибрахим Захран, находището "Зохър", чиито запаси се оценяват на 850 млрд. куб. м, ще може да покрие всички потребности на страната само в средносрочна перспектива.

Всъщност, ако някой беше неприятно изненадан от открието на Eni, това се оказа Израел. През последните десетина години в неговия средиземноморски шелф бяха открити няколко находища, чиито потенциални запаси се оценяват на почти трилион куб. м. Планираше се част от този газ да се изнася в Египет. Това обяснява и острата реакция на израелския енергиен министър Ювал Щайниц, според който: "това е болезнено напомняне, че докато Израел спеше и отлагаше съгласуването на началото на разработването на нашите находища, светът се промени и продължава да се променя".

Впрочем, надеждите, че огромно количество газ от израелските находища може да бъде насочено към Европа, също не са големи. На първо място, защото според сега действащото законодателство, обемът на изнасяния от Израел газ не може да надхвърля 40% от този за вътрешна консумация. При това, според прогнозите на израелското правителство, вътрешното газово потребление ще нараства стремително, като от 8 млрд. куб. м през 2015, ще достигне до 29 млрд. през 2040. Тоест, през този период Израел планира да консумира половин трилион куб. м, т.е. 1/2 от всичките му предполагаеми средиземноморски газови запаси.

Проблемът е, че от всички големи находища в Средиземно море е потвърдено само едно: находището "Tамар", откъдето вече се добива газ. Показателно е, че докато първоначално експертите определяха запасите му на над трилион куб. м, в крайна сметка се оказа, че те са само 307 млрд. При това, според израелската компания Delek, участваща в експлоатацията на "Тамар", 200 млрд. куб. м вече са договорени с израелските компании за следващите 18-19 години, а годишният добив незначително надхвърля сегашното потребление.

Ето защо, израелците разчитат да изнасят газ от другото си голямо находище "Левиатан", чиито потенциални запаси се оценяват на 621 млрд. куб. м и което са смяташе за най-голямото в Средиземно море, преди откриването на "Зохър". Запасите му обаче тепърва трябва да бъдат потвърдени, а експлоатацията му - да стартира, но израелското правителство продължава да бави съгласувателните процедури с оператора на проекта - американската компания Noble Energy. Именно това впрочем, имаше предвид и министърът на енергетиката Щайниц, подчертавайки, че страната му е допуснала да бъде изпреварена от Египет. По-важното обаче е, че Noble Еnergy планира да изнася газа от "Левиатан" в съседните региони - Палестина, Йордания, Ливан и -евентуално - в Турция и Гърция (впрочем, носят се упорити слухове, че евентуалният транзит на израелски газ към Европа може да бъде поет от Газпром, като това е било сред темите обсъждани на последната среща между премиера Нетаняху и руския президент Путин през септември 2015).

При това Йордания се очертава като основния претендент, тъй като неочакваното спиране на газовите доставки от Египет по т.нар. "Арабски газопровод" рискува да дестабилизира икономиката на страната. Йордания, която консумира по 6,5 млрд. куб. м газ годишно, беше принудане през 2014 да мине изцяло на скъпоструващото дизелово гориво и на мазут. Очаква се от 2016 в страната да стартират доставки на израелски газ, като според прогнозите на компанията Dalek през следващите петнайсетина години Йордания ще купи от Израел 80 млрд. куб. м газ.

Колко скъпо ще излязат египетските газови доставки

Ако приемем, че разработването и експлоатацията на новите израелски и египетски находища върви по план, годишният газов добив от Средиземно море ще нарасне с 35 млрд. куб. м. Предвид вече подписаните договори и меморандуми, само 15 млрд. от тях на теория ще могат да бъдат насочени към Европа. Ако вътрешното потребление в Египет не се окаже толкова значително, както сочат прогнозите, тази цифра може да нарасне до 20 млрд., но това е абсолютният максимум, който може да дойде от южната част на Средиземно море. Разкъсаната на части от ислямистите и сепаратистите Либия и нестабилният заради спада на петролните приходи Алжир едва удържат сегашните показатели на добива, а новите им проекти не могат да се реализират заради нестабилността, местните ограничения и спадът на цените на петрола и, съответно, на газа.

При това, както вече посочих по-горе, собственият газов добив на ЕС намалява, като според прогнозите на Eurogas до 2018 той ще падне с 40 млрд. куб. м, достигайки 200 млрд. годишно. Този рязък спад се потвърждава и от Норвежкия петролен директорат и британския Департамент по енергетиката и климатичните промени. Това означава, че газовият дефицит в ЕС ще надхвърли 200 млрд. куб. м годишно. В същото време, по данни на Eurogas, до 2035 потреблението ще варира между 400 и 600 млрд. куб. м. На този фон, евентуалните доставки от новите газови находища в Средиземно море могат да покрият част от нуждите на континента, но няма как да изтласкат Газпром от сегашните му позиции на европейския пазар (където руснаците държат 30% от доставките). За целта очевидно ще са необходими нови проекти и инвестиции. Наистина, египетските управляващи обявиха, че възнамеряват да привлекат в страната сто милиарда долара за да удвоят газовия добив през следващите десет години. На фона на сегашните цени на енергоносителите обаче, повечето експерти гледат скептично на дълбоководните проекти в Средиземно море заради високата цена на добива.

Така, според анализатора на британския "Чатъм Хаус" Дейвид Батър, египетското находище "Зохър", както и израелските "Тамар" и "Левиатан", са дълбоководни находища, отдалечени от брега на поне 100 км. Затова и разработването им е твърде скъпо. Според египетската държавна компания EGAZ например, инвестициите в първата фаза на проекта за разработването на "Зохър" ще надхвърлят 7 млрд. долара, но Батър смята, че те ще бъдат значително по-големи.

Междувременно, властите в Египет, който в момента страда от газов дефицит, вече се съгласиха да вдигнат цената на газа от морските находища до 168 долара да хиляда куб. м. Според анализаторите от инвестиционната банка Pharos обаче, ако искат добивът от "Зохър" да бъде рентабилен, тези цени трябва още да се вдигнат, като достигнат поне 226 долара. На фона на сегашните цени на енергоносителите обаче, средиземноморският газ се оказва прекалено скъп за европейците, поне в сравнение с руския. Така, според прогнозите на Газпром, средната цена на газа, доставян в държавите от ЕС през зимата на 2015, ще достигне 221 долара за хиляда куб. м. В същото време, цената на газовите доставки от находището "Зохър" (включително транспортните разходи и тези за втечняване и връщане в нормално състояние на газа) ще достигне около 300 долара за хиляда куб. м. За Брюксел това е прекалено скъпо, дори когато става дума за "намаляване на енергийната зависимост от Русия". Там има достатъчно параноично настроени към Москва политици, но не чак дотам, че да последват примера на Украйна, която - напук на руснаците - в момента купува по-скъп газ от Европа, макар че очевидно не може да се откаже напълно и от руските газови доставки.

Шансовете на "Турски поток" и проектът Tesla

Междувременно, докато в Брюсел отчаяно търсят възможност за освобождаването на континента от "руската газова зависимост", няколко държави от Югоизточна Европа предприеха наистина важна стъпка за гарантиране енергийната сигурност в региона (а и в Европа, като цяло). Става дума за обявеното наскоро  намерение на Унгария, Сърбия, Македония и Гърция да преодолеят разногласията си и да се присъединят към инфраструктурата на газопровода "Турски поток", продължавайки го до газовите хъбове в Австрия. Това трябва да стане с изграждането на газопровода Tesla с дължина 1300-1400 км, който може да бъде въведен в експлоатация още през 2019 и чиято ориентировъчна стойност е 5 млрд. евро.

Съществуващи и планирани газопроводи в Югоизточна Европа

Съществуващи и планирани газопроводи в Югоизточна Европа

Засега участниците в новия регионален проект си взаимодействат на ниво работна група, чието първо заседение беше проведено в края на юни 2015. През септември пък трябваше да се проведе среща на външните министри на Унгария, Сърбия, Македония и Гърция, резултат от която да стане подписването на меморандум за изграждането на газопровод от турско-гръцката граница до Австрия. Тя обаче ще се проведе най-вероятно след извънредните парламентарни избори в Турция през ноември, когато окончателно ще стане ясна и съдбата на проекта "Турски поток". Според експерти от унгарският газов оператор FGSZ, планира се окончателното инвестиционно решение да бъде взето през първото тримесечие на 2016, а самото строителство да започне в началото на 2017. Освен FGZS, за изграждането на участъците на територията на съответните страни ще отговарят гръцката компания DESFA, македонската GA-MA Скопие и сръбската Srbijagaz.

Ако тези планове се реализират, ЕС може да се сблъска с принципно нова ситуация в енергийната сфера, при която параметрите и условията за газовите доставки в Европа няма да се определят от брюкселските еврократи, нито пък от германските или френски политици, а от националните правителства на източноевропейските държави. Нещо повече, функционирането на газопровода Tesla ще бъде пряко свързано с това на "Турски поток", което ще превърне държавите от тази част на Европа в активни участници в газовите игри между Брюксел и Москва, от една страна, и Москва и Анкара - от друга. За да облекчат максимално одобряването на проекта от Европейската комисия, участниците в него вече поискаха от Европейската мрежа на операторите за пренос на природен газ (ENTSOG) проектът Tesla да получи статут на "проект от обществен интерес". В официалните си изказвания те изрично подчертават, че по новия тръбопровод ще може да се транзитира не само руски газ, но и газ от TANAP, освен това той ще може да работи в реверсен режим, т.е. да бъде използван за доставка на газ за Украйна.

В момента обаче, всички тези допълнителни възможности са чисто хипотетични. Както вече споменах по-горе, бъдещият газопровод TANAP не разполага с достатъчна ресурсна база. Що се отнася до евентуални реверсни газови доставки за Украйна, те ще изискват допълнителни разходи от Киев, т.е. не са икономически целесъобразни (цените за доставяния по този начин газ ще бъдат с 20-30 долара по-скъпи от тези на Газпром).

Всичко това означава, че истинското предназначение на газопровода Tesla e да стане интегрален елемент от новата система за гарантиране на европейската енергийна сигурност чрез разширяването и оптимизирането на руските газови доставки.

Що се отнася до проекта "Турски поток", тук също се случиха някои положителни за него събития. Така, Турция най-сетне изпрати в Москва проект за споразумение за изграждането на газопровода, което бе съобщено от турския енергиен министър Танер Йълдъз. Той отказа да даде повече подробности за съдържанието на проекта, но посочи, че поради съществуващите разногласия между Москва и Анкара през последната половин година продажбите на руски газ за Турция са паднали с 8%.

Друг аргумент в полза на "Турски поток" е решението на турския президент Ердоган за провеждането на предсрочни парламентарни избори в страната. Както е известно, то беше взето след като в предвидения от националното законодателство срок (23 август) не можа да бъде сформирано коалиционно правителство. Сегашната политическа ситуация в Турция дава основания за прогнози, че управляващата Партия на справедливостта и развитието вероятно отново ще спечели. Което пък автоматично ще подобри перспективите за реализацията както на проекта "Турски поток", така и на свързаните с него регионални инициативи, включително изграждането на газопровода Tesla.

 

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

{backbutton}

Темата за ядерния потенциал на НАТО е особено важен аспект от цялостното  историческо развитие на Алианса, както и от неговото настояще, когато на дневен ред е належащото предприемане на мерки за пълно премахване на този тип оръжия.

За начало, нека се върнем малко назад в историята. В хода на дебата за ролята и мястото на ядрените оръжия много дискусии поражда предложението за използване на ядрени въоръжения на тактическо и на стратегическо ниво като последица от „числената малоценност на НАТО, подтикнала първо европейците в Алианса да искат САЩ да ги отбраняват с тактически ядрени оръжия“[1]. Причината за дисбаланса в конвенционалната военна мощ на източния и западния блокове, се корени в бюджетната политика. Никоя от западните сили не си поставя за цел да противопостави на армиите на Варшавския пакт равностойна на тяхната жива сила и конвенционално въоръжение. Вместо това, както посочва Мелвин Краус, те изразходват повече средства за своето икономическо развитие и социален просперитет, отколкото за армиите си. Първоначално съюзниците  разчитат на превъзходството на Алианса в сферата на атомните оръжия, както и на качественото превъзходство на въоръжението си. СССР обаче бързо подобрява качеството на военната си мощ, поради което през 50-те години на ХХ век Алиансът е започва да разполага значително количество тактическо ядрено оръжие за директна подкрепа на бойното поле. Франция и Англия изграждат собствени ядрени „сили за сдържане“.  Поради съществуващите по това време договорни задължения обаче, Германия не може да направи същото. Затова, от всички основни западни сили, именно тя разчита най-много на ядрените гаранции на САЩ и приема на територията си най-голям брой американски ядрени оръжия. Тази зависимост поражда определени, включително и чисто психологически, проблеми както и известна раздвоеност у общественото мнение в страната.

Ядрените оръжия не могат да бъдат тествани в маневри, но се знае, че в сражение те „биха превърнали всяко бойно поле в пустиня“. През 1957 НАТО разполага в Европа 7000 тактически ядрени оръжия (мини, минохвъргачки, въздушни бомби, артилерийски гранати и т.н.). По-късно, по искане на европейските съюзници, към тях са добавени и ядрени ракети със среден обсег на действие, което провокира сериозни протести, включително на немски, британски и холандски еколози. В началото съюзниците разчитат на доктрината за масивното възмездие, лансирана през 1954 от САЩ и приета официално от Алианса през 1957, според която всяка атака от страна на СССР следва да бъде посрещната от цялата мощ на американския ядрен арсенал. Десет годни по-късно, през 1967, Северноатлантическият съвет одобрява Доклада Хармел за бъдещите задачи на Алианса, с което се приема нова доктрина на „гъвкавия отговор“. Подобрено е качеството и е увеличено количеството на ракетите. Сходни проблеми възникват и по отношение на стратегическите ядрени оръжия и, по-точно междуконтиненталните балистични ракети. В началото само САЩ разполагат с потенциал да осъщестят стратегическа ядрена атака срещу СССР, разрушавайки основните му градове. Съветският съюз обаче, бързо изравнява стратегическата си ядрена мощ с американската. Затова през 60–те години на миналия век американските стратези лансират доктрината за взаимно гарантирано разрушение, опираща се на тезата, че всеки опит за нарушаване на създалия се ядрен баланс би бил дестабилизиращ. По този повод експертът на Института Катон Стенли Кобър посочва, че: „това беше логиката, подтикнала Макнамара (тогавашният държавен секретар по отбраната б.а.) яростно да се противопостави на конструирането на антибалистичните ракети ABMs"[2]. В същото време Съветският съюз продължава да работи по конструирането на антибалистични технологии с мотива, че за всяко оръжие в историята винаги е произвеждано съответното противооръжие. Доктрината за „взаимно гарантирано унищожение“ има и своите политически последици. Според Кобър, съюзниците разчитат на американското „възпиране“, макар да имат разбираеми съмнения, „дали САЩ наистина са склонни да жертват Ню Йорк заради Лондон, Париж или Хамбург“. Тоест, дали СССР и САЩ не биха предпочели да се въздържат от употребата на стратегическо ядрено оръжие за да съхранят собствените си територии, превръщайки в същото време Европа в поле на разрушителния сблъсък помежду си с използването на  тактически ядрени оръжия? Впрочем, Кобър твърди, че до 1989 „САЩ не предприемат опити да използват пълното си техническо и научно превъзходство в решителна битка, за да разоръжат СССР. Създавайки междуконтиненталните балистични ракети ICBMs, американците дори не се стремят, към постигане на баланс със СССР. Провалът на Америка да използва пълния си капацитет се оотчита като грешка, поправена след като Роналд Рейгън поема властта в периода 1981-1988 и пренарежда приоритетите на САЩ, осъществявайки мащабното им (включително и ядрено) превъоръжаване“[3].

Ролята на ядрените сили след края на студената война

По време на студената война ядрените сили играят ключова роля в стратегията за гъвкаво реагиране, бидейки интегрирани в цялостната структура на силите на НАТО и предоставяйки на Алианса разнообразни политически и военни възможности за сдържане на съветската мощ и недопускане на голяма война в Европа.

В новата среда за сигурност след края на студената война НАТО разчита в много по-малка степен на своите ядрени сили. Стратегическа цел на Алианса продължава да бъде предотвратяването на евентуална война, но възможността за ядрена ескалация не доминира. Ядрените сили на НАТО не са насочени срещу конкретна страна, ролята им е предимно политическа, с цел поддържане на мира и стабилността и предотвратяване на война. Израз на това е радикалното съкращаване на ядрения потенциал в рамките на Договора за съкращаване на стратегическите въоръжения (СТАРТ 1), подписан на 31 юли 1991, т.е. пет месеца преди разпадането на СССР, в резултат от който разположените от НАТО стратегически оръжия намаляват от над 10 000 до 6 000 единици, а стратегическите бойни глави са намалени с 25-35%[4]. Договорът СТАРТ 2, подписан на 3 януари 1993, дава рамката за по-нататъшно съкращаване на ядрените оръжия, които САЩ и Русия могат да притежават, до 3000-3500 единици и премахва междуконтиненталните балистични ракети с разделящи се ядрени заряди, съкращавайки с две-трети стратегическите ядрени запаси[5]. САЩ и Русия декларират готовност, след влизането в сила на договора СТАРТ 2, да пристъпят към нови преговори за по-нататъшно съкращаване на стратегическите оръжия до ниво 2000-2500 единици. Великобритания и Франция също предприемат значителни съкращения на ядрените си арсенали и програми. Големи надежди вдъхва декларираната от Руската Федерация готовност страната да спазва стриктно договора за съкращаване на стратегическите нападателни въоръжени СТАРТ-3 със САЩ (известен повече като Нов СТАРТ), независимо от различията по кризата в Украйна[6]. Договорът „Нов СТАРТ" е подписан на 8 април 2010 от президентите на САЩ Барак Обама и на Русия Дмитрий Медведев. Той заменя СТАРТ 1 от 1991, чийто срок на действие изтича през декември 2009, както и договора за съкращаване на стратегическите нападателни оръжия СОРТ (за разликаот СТАРТ 2, СОРТ се базира не върху носителите, а върху бойните глави в готовност), прекратен с влизането в сила на Нов СТАРТ. Последният предвижда, че седем години след влизането му в сила на 5 февруари 2011, на всяка от страните се разрешават максимум 1550 единици преброени, разгърнати ядрени бойни глави и бомби. Разгърнатите и неразгърнатите установки за междуконтинентални балистични ракети и балистични ракети, изстрелвани от подводници и тежки бомбардировачи, са ограничени до 800. Разположените междуконтинентални балистични ракети и балистични ракети изстрелвани от подводници и тежки бомбардировачи, предназначени за ядрени мисии, са ограничени до 700[7]. Всеки бомбардировач се отчита като една бойна глава[8]. Подобно на СТАРТ I, Новият СТАРТ не следи и не ограничава бойните глави или бомбите, след като те биват демонтирани от разположените пускови установки. Неразгърнатите ракети са обект на мониторинг, но не са ограничени като количество. Новият СТАРТ е валиден до 2020 и е част от общото подобряване на двустранните връзки между Москва и Вашингтон, а американците го разглеждат като лична заслуга и успех на президента Обама. Според договора, САЩ и Русия следва да намалят до 2018 стратегическите ядрени бойни глави до 1550 за всяка страна и да ограничат броя на стратегическите установки за ядрени ракети до 800. Договорът установява режим на пълна проверка, влючващ редовен актуализиран обмен на данни и подробен списък на дейностите, свързани с ядрените оръжия, изискващ уведомления и инспекции на място 18 пъти годишно. В САЩ и Русия договорът Нов СТАРТ получава силна подкрепа, като съответните експертни комисии препоръчват неговата ратификация. Сенатът на САЩ ратифицира на 22 декември 2010, а руската Държавна Дума го последва на 25 януари 2011[9]. Американските и руски политици посочват, че се подготвят преговори за съгласуване на по-нататъшни ограничения[10]. Съкращения са осъществени и в субстратегическите (с малък радиус на действие) ядрени сили, включващи ядрена артилерия, ракети "земя-земя" и "земя-въздух" и субстратегическите оръжия на надводните военноморски сили. В Европа през 1992 са съкратени повече от 80% от тях. Някои от средствата за доставяне до целта са запазени за нуждите на конвенционалната отбрана, но всички предназначени за тях ядрени бойни заряди са извадени напълно от инвентара на НАТО.

Ядрените оръжия за наземно базираните субстратегически сили на НАТО, оставащи в Европа, са ядрените авиационни бомби с двойно предназначение (които могат да бъдат елемент както от стратегическите настъпателни въоръжения, така и от тактическите ядрени бойни заряди, като например бъдещите В61-12). Те са значително по-малко на брой и са складирани в няколко военни бази в условия на висока сигурност и безопасност. Резултатът е съкращаване запасите на НАТО от субстратегически ядрени оръжия в Европа до около 20% от равнището им през 1990. Страните-членки смятат, че в обозримо бъдеще много по-малките субстратегически сили ще са достатъчни за удовлетворяване потребностите на Алианса. През 1996 те декларират, че нямат намерение, планове или причини да разполагат ядрени оръжия на територията на новоприетите страни-членки, както и, че не виждат в момента или в бъдеще необходимост да променят отделни аспекти на ядрената стратегия на НАТО. Независимо от това, новоприетите страни са пълноправни участници в Алианса и се ползват от колективната сигурност, която ядрените сили на НАТО гарантират на всичките си членове. Участието на неядрените страни членки в определянето на ядрената стратегия на пакта трябва да демонстрира солидарността в рамките на Алианса, общото задължение на членовете му да поддържат своята сигурност и включването им в разпределението на разходите и споделянето на рисковете. Страните членки осъществяват съвместно и политическия контрол върху ядрените позиции на НАТО чрез Групата за ядрено планиране, в която участват ядрените и неядрените държави от Съюза. Ролята на ядрените сили, която ще се запази и след пълното прилагане на съкращенията, е поддържането на мира и предотвратяването на възможен външен натиск. Присъствието на ядрени сили на САЩ, базирани в Европа и предназначени за поддържане на сигурността на НАТО, осигурява политическа и военна връзка между европейските и северноамериканските членове на пакта. Основното предназначение на ядрените сили на НАТО е политическо: запазване на мира и предотвратяване на външен натиск и война. За поддържането на надеждна ядрена позиция и демонстриране на солидарността и общата решимост на НАТО за предотвратяване на всякакви войни се запазва необходимостта от широко участие на европейските съюзници в колективното планиране на отбраната, мирновременното базиране на ядрени сили на тяхна територия, както и от механизмите за командване, управление и консултации.

Американски ядрени оръжия на територията на държави от НАТО в Европа

Американски ядрени оръжия на територията на държави от НАТО в Европа

 

Бъдещето на ядрените сили на НАТО

За гарантиране на мира и предотвратяване на войни и заплахи под каквато и да било форма в обозримо бъдеще, Алиансът смята за необходимо да поддържа подходяща комбинация от ядрени и обикновени въоръжени сили, разположени в Европа и извън нея (където това е необходимо) на равнище, съответстващо на съвременните изисквания, но без да превишава минималната степен на достатъчност. Отбранителния потенциал на НАТО следва да разполага със способности за противопоставяне по подходящ и ефективен начин на рисковете, свързани с разпространението на ядрено, химическо и биологическо оръжие и средствата за тяхното доставяне, които също генерират потенциална заплаха за населението, територията и въоръжените сили на страните-членки. Отбранителната позиция на Съюза срещу рисковете и потенциалните заплахи от разпространение на ядрено, биологично и химическо оръжие и средствата за доставянето им трябва да продължи да се усъвършенства, включително чрез по-нататъшни усилия в областта на противоракетната отбрана. Стратегията на НАТО не предвижда способности за водене на химическа или биологична война.

В същото време се налага да се отчита позицията на повечето страни членки на пакта, според които, в резултат на радикалните промени в средата за сигурност, включително намаленато численост на конвенционалните сили в Европа и необходимостта от по-продължително време за реагиране, Алиансът разполага с много по-голям потенциал за справяне с кризи чрез дипломатически и други средства, а при необходимост и посредством организиране на успешна отбрана с конвенционални сили и средства. НАТО трябва да бъде готова да се справи с предизвикателствата и да се възползва от възможностите на новия век. Стратегическата концепция потвърждава дългосрочното предназначение на Алианса и излага неговите фундаментални задачи в областта на сигурността. Освен това тя позволява на трансформирания пакт да допринася за развиващата се среда за сигурност, поддържайки стабилността и сигурността със силата на своята колективна привързаност към демокрацията и мирното уреждане на споровете. Сред страните от НАТО съществува разбиране, че разположеното тактическо ядрено оръжие „вече няма никакво практическо военно приложение. Освен това може да се твърди, че разполагането му на територията на европейски държави е нарушение на Членове 1 и 2 от Договора за неразпространение на ядреното оръжие, които постановяват, че ядрените държави „няма да прехвърлят на никой друг ядрено оръжие, или други ядрени взривни устройства, или да контролират такива оръжия пряко или непряко”, както и, че държавите без ядрено оръжие се ангажират „да не приемат никакво прехвърляне, на каквото и да било ядрено оръжие, или други ядрени взривни устройства, или контрола над такива оръжия или взривни устройства”[11]. Но най-важното е, че тяхното премахване може да стимулира Москва да предприеме реципрочни действия по отношение на тактическото ядрено оръжие в Западна Русия и да отвори вратата за по-нататъшни споразумения за разоръжаване.

През 2004 Комисията за наука и технологии към Парламентарната асамблея на НАТО призова Алианса да излезе с „предложение за поетапно и контролирано изтегляне на тактическото ядрено оръжие от Европа”, тъй като тези въоръжения „не представляват сериозен принос за сигурността на континента”[12]. През 2010 парламентарният доклад на НАТО за нестратегическото ядрено оръжие на САЩ в Европа разглежда всички възможни варианти по отношение на тези оръжия, в това число безусловното им изтегляне, частично изтегляне, изтегляне зависещо от демонтажа на тактическо ядрено оръжие на Руската Федерация и поддържане на статуквото[13]. В доклад на „IKV Pax Christi“ се посочва, че 14 държави членки (т.е. половината от всички) активно подкрепят изтеглянето, 10 биха го приели и само три държави от НАТО се противопоставят на подобно решение[14].

Някои изводи

Предвид всичко, казано дотук, би било добре НАТО да пристъпи към отговорни и активни действия за ограничаване и премахване на тактическото ядрено оръжие. Следва да се преразгледа стратегическата концепция на алианса за насърчаване на неядрената сигурност като своеобразна подкрепа и потвърждение на ценностите и ангажиментите на НАТО за създаване на условия за постигане на един мирен и по-сигурен свят, свободен от ядрено оръжие. Несъмнено е необходим широк дебат по темата, като основна роля в това отношение би трябвало да изиграе Парламентарната асамблея на НАТО, която е подходящия форум за обсъждане на въпросите за намаляване ролята на ядрените оръжия. С приемането през  ноември 2010 на Стратегическата концепция от Лисабон бе очертано бъдещето на ядрената политика на Алианса и бяха очертани две нови тенденции за обсъждане на възпирането и контрола над въоръженията. За първи път НАТО се ангажира със създаването на „условия за свят без ядрено оръжие”[15]. В същото време лидерите на пакта не са готови да предприемат едностранно ядрено разоръжаване, поради което  посочват, че „докато по света има ядрено оръжие, НАТО ще остане ядрен Алианс”[16]. Това е поредната илюстрация за нарастващата необходимост НАТО да поеме решителен курс към постигане на всеобщо и окончателно ядрено разоръжаване, с ясното разбиране за опасността, която представляват този род въоръжения. Важно е да се изяснят позициите на отделните членове на Алианса и особено на Турция: дали тази страна продължава да разглежда физическото присъствие на американските ядрени оръжия като необходим елемент на стратегията на възпирането? Необходимо е също да се идентифицират приемливите алтернативни мерки, които държавите членки да приемат за гарантиране на отбраната си. Разбира се, задължително трябва да се потърсят и пътища за ангажирането на Руската Федерация в този процес. Необходимо е да се засилят дискусиите по темата не само на ниво НАТО, но и в националните парламенти на страните членки.

 

Бележки:


[1] Krauss,M., book: How NATO Weakens the West, 1986
[2] Kober,S., article: Strategic Defense, Deterrence, And Arms Control,  Center for Naval Analyses, Strategic Studies Research Department, Alexandria, Virginia, August 1986.
[3] … Op. cit …
[4] СТАРТ–Договор за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия:
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%A2%D0%90%D0%A0%D0%A2; посетен на 28.12.2014.
[5] … Пак там …
[6] Русия обеща да спазва Договора СТАРТ 4: http://news.ibox.bg/news/id_189659975; посетен на 06.05.2014.
[7] New START: http://www.state.gov/documents/ organization/140035.pdf; посетен на 04.01.2014.
[8] USA State Department, analize:  http://www.state.gov/documents/organization/142041. pdf; посетен на 30.11.2014.
[9] http://ntc.duma.gov.ru/duma_na/asozd/asozd_text.php?nm=4764-5%20%C3%C4&dt=2011; посетен на 31.11.2014.
[10] Наръчник за парламентаристи № 19 - 2012 г. „Подкрепа за неразпространението на ядрено оръжие и разоръжаване” Интерпарламентарен съюз 2012.: http://www.pnnd.org/sites/default/files/ipu-pnnd-handbook-bulgarian.pdf; посетен на 06.02.2014.
[11] The Treaty on the Non-Proliferation of Nuclear Weapons, March 5th 1970
[12] Комитет за наука и техника към Парламентарната асамблея на НАТО: Доклад за разпространението на ядрените оръжия през 2004; http://www.natopa.int/Default.asp?SHORTCUT491.65 посетен на 31.11.2014.
[13] Парламентарна асамблея на НАТО, Подкомитет за наука и техника,“Нестратегически ядрени оръжия на САЩ в Европа: Фундаментален дебат на НАТО”,15 ноември 2010, http://www.nato-pa.int/default. asp?SHORTCUT=2083; посетен на 12.12.2010.
[14] Snyder,S., Wilbert van der Zeijden, “Въпроси на изтеглянето – Какво казват държавите от НАТО, относно бъдещето на тактическите ядрени оръжия”, Pax Christi IKV, Нидерландия, март 2011.
[15] „Активно ангажиране, модерна отбрана: Стратегическа концепция за отбрана и сигурност на членовете на НАТО”, 20 ноември 2010 , стp. 23, на: http://www.nato.int/nato_static/assets/pdf/pdf_publications/20120214_strategic-concept-2010¬eng.pdf; посетен на 21 ноември 2011.
[16] … Пак там …

* Докторант във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“

{backbutton}

Въпросът за съдбата на националната държава в епохата на "постмодерна" (1) продължава да се намира в зоната на неопределеността. В момента дискусиите се развиват предимно по-оста "оптимисти-песимисти". Първите смятат, че традиционните форми все още не са изчерпали историческия си ресурс и призовават за връщане към международната система, чиито основни субекти да не бъдат наднационалните институции в политическата, икономическата и културната сфери, а (както и преди) националните държави. Вторите пък свързват надеждите си с отмирането на националната държава и радикалната промяна на принципите на съвременното политическо устройство на света и в тази връзка лансират политически проекти за т.нар. "мрежово общество" (Мануел Кастелс), "континентални федерации" (Александър Дугин), "общество на множествата" (Антонио Негри и Майкъл Харт), оглавявана от САЩ "глобална демократична империя" (Найджъл Фергюсън), "глобално гражданско общество" (Ралф Дарендорф и Антъни Гидънс), "глобално гражданство" (Юрген Хабермас и Уйлям Евън) или "космополитна държава" (Улрих Бек) (2).

Така, според Бек, европейците само "се правят, че Германия, Франция, Италия, Холандия, Португалия и т.н. все още съществуват. Всъщност това отдавна не е така, защото затворените национално-държавни "държатели" на властта, отделени един от друг от държавните граници, вече не съществуват - поне от въвеждането на еврото насам" (3).

Смятам подобно твърдение за погрешно. Вярно е обаче, че научното осмисляне на проблема за трансформацията на националните държави в съвременния свят се осъществява в рамките на сложни и твърде разнообразни онтологични ландшафти, в чиито граници понятията "глобализация" и "национална държава" постоянно променят (понякога на цели 180 градуса) съдържанието си.

В частност, когато разсъждават за залеза на националната държава, повечето автори имат предвид всички съвременни държави, без да си правят труда да разграничат, кои от тях са национални (с формирали се в рамките на тази политическа форма нации: Франция, Полша, Германия, Япония), псевдонационални (т.е. официално обявени за "национални", но на практика създадени на родово-племенна и етническа основа, като сред тях са почти всички постколониални държави от Африка и много азиатски държави) и многонационални (т.е. федеративни държави, включващи няколко формирали се "етнонации": Испания, Великобритания, Италия, Русия). В последните, нацията, като свързана от въображението и сплотена от споделените чувства за идентичност и солидарност и общите ценности от миналото и настоящето, устойчива социокултурна общност от хора, обединени политическа в една държава, все още не се е формирала.

Ясно е, че по ред причини съдбите на тези държави в условията на съвременната (неолиберална) историческа форма на глобализация (4) ще бъдат различни. Повечето съвременни изследователи посочват, че много държави от "втория и третия ешелон на развитие" са принудени да се откажат от значителна част от своя икономически и политически суверенитет под натиска на САЩ и съюзниците им от Г-7, както и на МВФ или на базиращите се в страните от Г-7 транснационална корпорации (ТНК). Впрочем, част от тези държави са склонни и доброволно да се откажат от суверенните си пълномощия за да станат част от НАТО, ЕС и други международни организации. Някои пък, като Украйна например, на практика се управляват отвън и вече са загубили статута си на суверенни държави.

Тук обаче не става дума за тоталното политическо и икономическо насилие, превърнало се през последните години в своеобразна норма на международните отношения. Заплахите за всички национални и многонационални държави в Европа са свързани с ерозията на техния културен фундамент (културен код), на който се градят националните идентичности. При това нещата не опират само до неолибералната идеология, въплътена в политическите принципи за толерантността, политическата коректност и мултикултурализма, но и в разпространението на комплексното идейно течение (мироглед) на постмодернизма, олицетворяващ трансформацията на евроатлантическата цивилизация и отказа и от ценностите на християнството и Просвещението. Според мен, единствено добре обмислената държавна политика, съчетаваща традицията и съвременността в контекста на съхраняването на националната идентичност, е в състояние да се противопостави на насилието на евроатлантическата масова култура, ориентирана към "глобалното потребление".

Кризата на идентичността

В епохата на глобализация народите в много страни по света са изправени пред проблема за съхраняването на предишните и търсенето на нови идентичности. Както посочва Самюел Хънтингтън, кризата на идентичността засегна всички големи държави от Европа, Азия и Америка. В резултат, почти повсеместно (включително в САЩ и Русия) тече процес на фрагментация на националната идентичност, на която "се налага да отстъпи мястото си на различни субнационални, групови и религиозни идентичности", като последица от прозрачността на границите и ръста на миграционните потоци. Това води до формирането в рамките на националните държави на чуждокултурни диаспори, нежелаещи да се интегрират в националната култура (5).

В съвременната научна литература можем да открием множество типологии и класификации на идентичността. Условно ги разделят на "индивидуални" и "групови", "позитивни" и "негативни", "локални" и "надлокални", "фундаментални" и "релативни". Така, като фундаментални се определят расовите, етническите, националните и цивилизационните идентичности, свързани с антропологичните, езиковите, културните и религиозните различия между хората.

Всеки индивид е носител на комплекс от многобройни йерархично свързани идентичности, част от които се актуализират с промяната на жизненото му географско, политическо и социокултурно пространство. Но тъй като процесите на индивидуална идентификация имат чувствено-емоционално и когнитивно измерение, включвайки мисловното съотнасяне на индивида към една или друга група, отговорът на фундаменталния въпрос "Кой съм Аз (Ние)?" до голяма степен зависи от ценностно-оценъчните представи и знания за "Тях" (т.е. за "Другите"). В крайна сметка, идентичностите представляват индивидуални и групови конструкции - вербализирани резултати от съотнасянето към т.нар. "въобразени общности" (Бенедикт Андерсън), които на свой ред се определят от предшестващото възпитание, образователния и културен багаж и конкретното обкръжение.

Затова заплахите за националната идентичност не са свързани само с потоците от другокултурни мигранти, етнокултурния и политическия сепаратизъм. Предизвикателствата в съвременния свят произтичат най-вече от глобалното икономическо, политическо и информационно-културно (символично) "насилие", налагащо формирането на нови - транснационални (културни и политически), идентичности и реанимиращо старите - архаични (субнационални, мито-поетични и религиозни) идентификации. При това съчетанията между едните и другите при индивидите и групите са много причудливи и разнообразни, както са разнообразни впрочем и икономическите, политически и културни параметри на живота на държавите и народите, "интегрирани" в глобализационния процес.

Без да навлизам в дискусията за същността на понятието "глобализация", около което продължават да се водят ожесточени спорове, ще отбележа само световно-историческия характер на тази мегатенденция към поетапно обединяване на човечеството, която в течение на столетия се реализира под формата на опити за организиране на общото пространство на съществуване на народите и държавите въз основа на различни цивилизационни модели на развитие (6). Резултат от тези опити е временната доминация и разпространението в рамките на няколко географски региона на една от локалните цивилизации. Като в повечето случаи изключително мощен политически инструмент за "претопяването" и интеграцията на елитите и населението на обширни територии се оказва империята. Така, паралелно и заменяйки се взаимно като "лидери", на просторите на Евразия се развиват "китайската", "индийската", "елино-македонската", "римската", "арабо-мюсюлманската", "западноевропейската" и "евроатлантическата" форми на глобализация. На тези форми съответстват и конкретни полюси на регионалното и междурегионално развитие.

В същото време нито един от историческите опити за глобализиране на човечеството не приключва с пълен триумф. Всеки от тях обаче, съдейства за икономическите, политическите и културни трансформации на населяващите регионите социуми, увеличавайки броя и мащабите на транспортните, търговско-икономическите, политическите и информационно-културните "мрежи" и комуникации, улеснява разпространението отвъд пределите на локалните територии на произведения на литературата и изкуствата, техника и технологии, религиозни и светски идеологии, научни знания и модели на рационално мислене, норми и модели на икономическия, политически и социален живот, т.е. на знания и артефакти.

В това отношение, най-мащабен и успешен се оказва производният на западноевропейския евроатлантически модел на глобализация, с който приключва и процесът на формиране на световната история. Локалните истории на първобитните и постпървобитни (номадски и аграрно-занаятчийски) общества, чиято политическа форма са ранните държави и техните аналози, се трансформират в регионална история на древните и средновековни етнически държави и империи, а след това в световна история на нациите, националните държави и създадените от тях колониални империи.

Човечеството се оказва свързано не само от държавните форми на териториален контрол, но и от новите анонимни системи на властта: транснационалните организации и мултинационалните корпорации. Възникването и развитието на евроатлантическата глобализация се съпровожда с разпространението на нови политически форми на съвместен живот и социални общности: "националните държави" и "нациите" (7). На практика, тази историческа форма на глобалазацията представлява "модернистки проект" и е органично свързана с идеалите но Просвещението. Тя се стреми да създаде оптимално устроено пространство за съвместен живот на лингвистично, конфесионално и културно различните народи в Европа и извън нея, но не на основата на техните традиции, а на рационално формираните обща "памет", общи "ценности" и обща "съдба". Само че модернистичният проект, с характерната за него вяра във всемогъщия човешки разум, още в края на ХІХ век бива ерозиран от ницшеанството, а през първата половина на ХХ век - от двете световни войни, тоталитаризма и структурализма и, накрая, почти напълно разрушен през втората половина на миналото столетие от културния и философски постмодернизъм.

Постмодернисткият мироглед

Формирането на постмодернисткия мироглед започва през 60-те години на ХХ  век на вълната на кризата на "старите" либерални демокрации, студентските революции в Западна Европа, борбите за права и свободи на расовите малцинства в САЩ, от една страна, и деколонизацията на света - от друга. Характерна негова черта е стратегическият релативизъм, подлагащ на съмнение ценностите, практиките и институции на епохата на модерна. След като САЩ, Канада и Западна Европа навлизат в постиндустриалната фаза на развитие, което им гарантира безпрецедентен икономически растеж и формирането в тях на "общество но потреблението", тази ориентация е подкрепена от политическите и икономически транснационални елити. Те абсолютизират идеята за "свободата от...", разширявайки я не само върху свободата на икономиката от държавното регулиране, но и от другите наследени от епохата на модерна форми на съвместно съществуване. Така възниква т.нар. "постсъвременна епоха" (постмодерн), в която "личната свобода" се превръща в култ, а "равенството" се абсолютизира.

Лансирайки релативистката идея за равнопоставеността и еднаквата ценност на всички истини, всички култури и всички идентичности, постмодернизмът отправя интелектуално предизвикателство не само към националната идентичност и националните форми на съвместно съществуване. Под въпрос биват поставени основите на цялата, претендираща за глобално господство, евроатлантическа цивилизация: класическата наука с нейния патос на рационалното познание за света и презрението и към религиозните догми и суеверия и културата на модерна с нейното внимание към общочовешките ценности и класическите модели. В социалните науки акцентът е поставен върху "епистемологичния обрат", т.е. прехода към нова теоретична оптика, характерен за която е отказът от парадигмалните модели на естествознанието и равноправието между различните дискурси. В културата пък се акцентира върху нейната плурализация, виртуализация и визуализация.

Постмодернизмът противопоставя на характерната за модернизма изкуствена хомогенизация и "изравняване" на социокултурното пространство уж естествената плуралистичност на последното: т.е. нарастващото множество от отделни и напълно конкурентни образувания - "визии за света", идеологии, мирогледи, научни парадигми, политически, икономически и културни практики, начини на живот и т.н. Така в културното пространство на съвременния Запад се завръщат архаичните дискурси и практики (митовете, древните форми на религиозни култове, алхимията, астрологията, магията), които изглеждаха безвъзвратно изтласкани от него. Нараства интересът към расовата и етническа реалност, езика, фолклора, бита, традицията и обичаите, маргиналните субекти и ситуации: "безумието", "порнографията", "еднополовите бракове" и "сексуалното насилие".

В резултат от използването на характерните за постмодернизма интелектуални стратегии на децентрирането и деконструкцията бива ерозирано създадената от науката в епохата на модерна западноцентрична представа за характера на формирането и еволюцията на световната история и нейното структуриране като "развит" Център (Западът) и догонващи го "периферия" и "полупериферия". В историческите и социални науки възниква мощното интелектуално течение на реориентализма, акцентиращо върху необходимостта да се излезе извън рамките на абстрактния универсализъм и "логиката на евроатлантическата модерност" (белязана от колониализма и "имперското превъзходство") за да се навлезе в пространството на "глобалната история", анти- и трансмодерността. Това пространство уж позволява създаването на не по-малко ефективни от евроатлантическите проекти и модели на развитие, водещи до постепенното утвърждаване на един нерепресивен спрямо "изостаналите" народи модел на глобализация.

Несъмнено, в руслото на реориентализма/постмодернизма бяха постигнати впечатляващи резултати. Парадигмата на "транссубектността" на Глориа Ансалдуа, феноменът на "пресечеността"(intersectionality), лансиран от афроамериканеца Кимбърли Креншоу с цел да обясни, защо преживяванията на жени (чернокожи и/или имигранти) са игнорирани едновременно и от феминистите, и от антирасисткото движение в САЩ, концепцията за "трансмодерността" на Енрике Дусел, концепцията за "ситуативните знания и идентичности" на Дона Харауей, методологията на "потиснатите" на Чила Сандовал и "игровата идентичност" на Леополдо Лугонес, концепцията за "релативната етика и идентичност" на мексиканските ултралеви бунтовници "сапатисти" и плуралистичната херменевтика на Уолтър Миньоло - всичко това несъмнено разширява и обогатява пространството на интелектуалното търсене.

Без да анализирам нюансите на научните спорове между ориенталистите и реориенталистите, ще посоча, че последните са близки до идеята за критичния космополитизъм, уж способен да преодолее "културния империализъм" на евроатлантическия модел на глобализация, чиито исторически субекти са водещите западни национални държави и създадените с тяхната подкрепа и покровителство гигантски транснационални корпорации (ТНК). На тази основа, нациите и националните държави се обявяват за остарели форми на съвместно съществуване. Към същата теза се придържат и обявяващите нациите и национализма за изкуствени теоретични конструкции Роджър Брубейкър, Антъни Гидънс и други представители на европейския неоконструктивизъм, неолибералните политици и икономисти (Кеничи Омае, Джордж Сорос, Збигнев Бжежински) и мнозина други. Разбира се, кой е прав и кой не в този спор ще покаже бъдещето. Но интелектуалните предизвикателства към националната идентичност отразяват някои обективни тенденции в рамките на съвременната глобализация, възникнали в резултат от формирането на масовата мултикултурна среда на съвместно съществуване. Появата на последната пък е породено от действието на институциите на неолибералната глобална икономика и разпространението на информационните технологии, свързващи човечеството чрез анонимните системи на властта. Впрочем, този въпрос заслужава отделна дискусия.

Попадайки в Интернет-пространството или в това на другите медии, в театрите, супермаркетите и т.н., няма как да не останеш впечатлен от многообразието и естетическия плурализъм на предлаганите културни продукти. Тук по изключително причудлив начин се смесват стилове и стоки от различни държави по света, отделни пластове на наднационалната глобална култура, а също хибридни и отново актуализирани локални форми. Не бива обаче да се забравя, че в преобладаващата си част производството на културни продукти е подчинено на пазарната логика. Затова съвременната мултикултурна среда въобще не може да се приеме за някакво "пространство на свободата". Независимо от цялото си разнообразие (а вероятно тъкмо заради него), тя представлява пространство на управляваното потребление и се контролира от ТНК, чиито пазарни стратегии са в пълна хармония с плурализма на културната среда. Повечето изследователи посочват като най-характерна форма на мултикултурализма в условията на неолибералната глобализация "екзотизацията" на специфичните култури. Тя създава заблуждаваща картина на хармонично разнообразие, нямаща нищо общо с реалността, тъй като не отчита потисничеството и неравенството, които до голяма степен продължават да определят културната ситуация в света. "Неолибералният мултикултурализъм не е заинтересован от преразпределянето на властта и културното влияние, а - тъкмо напротив - отвлича вниманието от подобни въпроси чрез комерсиализацията на мултикултурата и превръщането и в стока" (10).

Ролята на мултикултурализма

Прекаленото мултикултурно разнообразие изтощава и дезориентира масовото съзнание. Зигмунт Бауман е прав, характеризирайки формиращата се глобална цивилизация като външно фрагментарна, но на практика "подконтролна" (11). Както посочва Жан Бодрияр, в условията на фрагментизиране на културата, гражданската и културна идентификация се осъществяват посредством потреблението (12). На свой ред, Ник Стивънсън уточнява принципния белег на съвременната културна идентификация: тя се постига не чрез идеологическата мобилизация и политическото участие, а чрез достъпа до удоволствията. Този достъп обаче се контролира, а в рамките на фрагментираната културна среда потребителят се сдобива със специфични идентичност, която не е резултат от вътрешното му развитие, а му е наложена отвън и се произвежда "на конвейер". На свой ред, нарастващата множественост на самоидентификациите (религиозна, етническа, екологична и т.н.) ерозира степента на политическа мобилизираност на гражданите, превръщайки ги в "демократично индивидуализирана маса".

По един или друг начин масовата култура се контролира от елита и се е превърнала в съвременен механизъм на символичната интеграция, формиращ новата идентичност на глобалния потребител, която съчетава нивелирането на личноста и добре премерената доза своеобразие, допустима за всеки индивид. Икономическата борба във все по-голяма степен се превръща в информационна, т.е. в борба за овладяване и контрол на съзнанието, оттук и стремежа на ТНК, с помощта на правителствените институции, да контролира събирането и разпространението на информацията. Свободното предприемачество се трансформира в насаждане на определени културни модели, които трябва да бъдат усвоени от потребителите за да гарантират ръста на печалбите. В един свят, в който доминират финансовите спекулации, а в политиката - масовите манипулации, в културната сфера закономерно ще преобладава консумативизмът, като начин на живот.

Мултикултурализмът обаче не е само интегрална част от стратегията за глобална доминация на ТНК, повечето от които са базирани в държавите от Г-7, но и ключов елемент от политиката на много държави за адаптация на мигрантите. Това е философско-политическа идейна система - проект, постулиращ културната нееднородност като фундаментален принцип за организацията на социума. "Това е изцяло съвременна концепция, както от гледна точка на историческия контекст на появата и, така и на идейно-ценностното и съдържание. По своята логика това е дълбоко постмодернистка концепция, макар че по един парадоксален начин стимулира проникването на отделни елементи на ранния модерн, предмодерна и архаиката в "постмодернистките" общества" (13).

Постмодернистките корени определят своеобразния генетичен код на съвременния мултикултурализъм, дълбокия му смисъл и посланието, което либералните създатели на тази концепция изпращат на различните имигрантски общности (най-вече мюсюлманските, но не само). Както посочва Наталия Нарочницкая, тези общности "запазват собствения си културно-ценностен код и социален модел, близките си връзки със страните на произход и родствените диаспори в другите европейски държави и създават собствена "етническа икономика". В граждански и политически план, мнозина членове на тези общности са склонни да се асоциират с държавите на произход, дори след като са се натурализирали и са станали част от политическия процес в европейските държави" (14).

На пръв поглед, стремителното нарастване на имигрантите в САЩ и Европа, които не желаят да се интегрират, намират се на долните стъпала на социалната стълбица и попълват редовете на криминалната престъпност, би трябвало да провокира масовите протести на коренните граждани. Те обаче биват сдържани с помощта на прословутите "толерантност" и "политическа коректност", водещи до появата на своеобразен "езопов език", чиято употреба се налага "отгоре" в много западни държави. Така, в рамките на концепцията за политическата коректност се забранява например традиционният великденски поздрав "Христос Воскресе", тъй като той би могъл да оскърби атеистите или представители на други религии. По същия начин не се допуска чернокожите да бъдат наричани "негри", "черни", "чернокожи" и т.н. Според логиката на този изкуствено налаган политически коректен "нов език", "пълните хора" би следвало да бъдат наричани "хоризонтално развиващи се", "ниските" - "вертикално недоразвити", а "мошеникът" - "етично дезориентиран". И така до безкрайност.

Всичко това би могло да породи усмивки, ако не са съвсем реалните правни последици за журналистите и представителите на други професии, опитващи се да наричат нещата с истинските им имена. Както заяви наскоро постоянният секретар на френската Академия на науките и световно известен историк Елен Кареро Д'Анкос: "Френската телевизия е до такава степен политически коректна, че това е просто кошмар. В страната ни има закони, каквито не е имало и в СССР по времето на Сталин. Можете например да попаднете в затвора, ако кажете, че сте видели по телевизията петима евреи или десетима негри. Хората не могат да изразят мнението си за етническите групи, за Втората световна война и за много други неща".

Проблемът обаче не е само в юридическата практика, представляваща уродлив израз на политическата битка за повече избиратели, включително за сметка на различните сексуални малцинства. Налице са и други причини, поради които принципът за политическата коректност следва да бъде подложен на остракизъм.

На първо място, основен недостатък на политическата коректност е противоречието и с фундаменталния принцип на демокрацията - свободата на словото. Защото лобистите на политическата коректност на практика налагат цензура, ограничавайки свободата и точността на изразяване на различни мнения.

На второ място, своеобразен методологичен фундамент на идеологията, политиката и практиката на политическата коректност е съмнителната в чисто теоретичен план хипотеза за лингвистичната относителност, лансирана от Едуард Сапир и Бенджамин Уорф. Според тази хипотеза, начинът, по който хората виждат света, до голяма степен се определя от системата на езика, който говорят. Граматичните и семантични правила не са само инструмент за предаване мислите на говорещия, но управляват и мисловната дейност, формирайки идеите на индивида, а посредством това и обективната социална реалност.

След появата на въпросната хипотези през 1934 са осъществени редица изследвания на мисленето на хората, говорещи на принципно различни езици (американските индианци, полинезийците и ескимосите). Те показват, че езикът действително налага определен отпечатък върху начина на мислене на представителите на говорещите на него общности, което и без това е очевидно. В крайна сметка обаче, хипотезата на Сапир и Уорф продължава да не се приема еднозначно от академичната общност.

На трето място, огромен недостатък на политическата коректност е вече посоченото по-горе абсолютизиране на принципа на толерантността, който не позволява да се дават ясни оценки не само на съмнителни от етична и културна гледна точка видове активност, но и на откровено престъпни и преследвани от закона действия.

Без усилията на американските, а след това и на германските феминистки едва ли процесът на откриване на лезбийски и гей-клубове би придобил такива гигантски размери в западния либерален свят, не би могла да съществува сегашната прикрита толерантност към едни от най-гнусните престъпници - педофилите, нито пък би придобила такива масови мащаби "корекцията" на пола и на сексуалната ориентация. Както с основание посочва Константин Шаров: "Няма как да не се усъмним, че не новият "джендърно неутрален език" формира новата политически коректна, т.е. търпима към всичко, социална реалност, а определени феминистки и други подкрепящи ги политически кръгове се опитва да наложат този "нов език" с цел да прикрият собствените си социални амбиции. При еднакви други условия, във Франция, Великобритания или скандинавските държави, предпочитат да назначат на работа жена, а не мъж. В Швеция и Дания, при еднакъв бал на кандидат-студентските изпити, класират по-напред този, който е посочил в анкетата, че е "сексуално нетрадиционно ориентиран". Най-социално защитена в САЩ пък се оказва безработната чернокожа лезбийка, особено ако преди това е била мъж (държавната социална помощ за тази категория достига 6500 долара месечно)" (15).

Деформираният културен код на евроатлантическата цивилизация

Тези и други примери говорят за очевидната деформация на културния код на евроатлантическата цивилизация, която постепенно губи християнския си характер. Днес еднополовите бракове са легализирани в 16 държави по света, като сред тях са протестантските Холандия, Белгия, Канада, ЮАР, Норвегия, Швеция, Дания, Великобритания и Нова Зеландия, както и католическите Испания, Португалия, Исландия, Мексико, Аржентина, Бразилия, Уругвай и Франция.

За съжаление, това далеч не е всичко. Съвременните европейски ценности вкючват толерантността по отношение на съвършено нецивилизовани форми на общественото битие. Така, водещите на холандското младежко телевизионно щоу Proefkonijnen ("Опитни зайчета") Денис Сторм и Валерио Зено по време на поредно предаване изядоха по парче месо, отрязано от тях самите. Както твърди Daily Mail, Сторм и Зено са заявили, че "човешкото месо не е нищо особено", макар да са отказали да коментират вкуса му. Междувременно последният въпрос се превърна в тема не само на тяхното шоу, но и на широка дискусия в интернет-форумите (16).

В същото русло впрочем, действат и организаторите на рекламната кампания на компанията Capcom, стартирала в навечерието на появата на шестата част на популярната електронна игра "Заразно зло" (Resident Evil), които отвориха месарница за любителите на човешко месо в Смитфийлд (Източен Лондон). При това е важно да отбележим, че приходите от продажбата на фалшивото "човешко месо" по един много циничен начин бяха предназначени за оказване помощ на инвалиди, загубили крайниците си.

На практика, подобни "пърформанси" и "креативи" (както ги дефинират организаторите на тези скандални прояви) целят постепенното приучване на Запада към толерантност по отношение не само на канибализма, но и към нарушаването на другите фундаментални цивилизационни табута. Сред тях например е инцестът (т.е кръвосмешението), чиято легализация вече се дискутира открито в ЕС (17). В медиите някои политици открито се опитват да представят инцеста като "европейска джендърна норма". При това, по аналогия с "хомофобията", се предлага да се легализира понятието "инцестофобия", чиито прояви следва да бъдат санкционири. Паралелно с това, в някои държави от ЕС се обсъжда и легализацията на педофилията. Към това трябва да се добавят и специфичните програми за задължително ранно сексуално образование, които са обект на широка обществена дисксия. В този контекст, какви са перспективите за съхраняването и развитието на националните и многонационални държави?

Макар че водещите западни национални държави продължават да бъдат основните субекти на глобалната икономика и политика и дори придобиват нови функции (18), участта им в очертаващите се "цивилизационни битки" изглежда незавидна, като може да се стигне и до тяхното "самоликвидиране" в хода на тоталната трансформация на културно-националния ландшафт. След появата преди няколко години на скандалната, но оказала се до голяма степен пророческа, книга на Тило Сарацин "Германия се самоликвидира", не само известни учени и интелектуалци (Норбърт Болц, Мишел Виеворка, Джовани Сартори, Ернст Нолте, Гунар Хайнзон), но и водещи държавници (Ангела Меркел, Дейвид Камерън и Никола Саркози) започнаха откровено да говорят за необходимостта да бъде отхвърлена политиката на мултикултурализъм. Този демарш обаче все още не е довел на някакви значими политически последици. Затова мнозина свързват перспективите за отказа на Запада от принципите на мултикултурализма, толерантността и политическата коректност с идването на власт на т.нар. "неоконсерватори", акцентиращи върху традиционните ценности - семейни, граждански и национални. "Те бият тревога, посочвайки, че съвременните демографски процеси в развитите държави са неразривно свързани с необратимите промени на моралния климат и могат да доведат до гибелта на традиционната Европа в резултат от тоталната промяна на национално-културния и ландшафт" (19).

 

Бележки:

1. Без да задълбавам в дебрите на дискусиите за същността на понятията "постмодерн" и "постмодернизъм", в статията ще разглеждам като "постмодерн" историческата епоха в развитието на евроатлантическата цивилизация, следваща тази на "модерна" и започнала в края на 60-те години на ХХ век, а като "постмодернизъм" не някакво отделно течение в литературата, архитектурата, науката, философията и т.н., а доминиращия в епохата на "модерна" мироглед.
2. Вж. по-подробни: Гранин Ю.Д. Проекты грядущего мирового порядка: между «национальным» и «космополитическим» // Вестник Российской академии наук. 2012.Т.82. №9.
3. Бек Ульрих. Власть и ее оппоненты в эпоху глобализма. Новая всемирно-политическая экономия. М., 2007. С.7.
4. По-подробно за исторически форми на глобализацията, виж: Гранин Ю.Д. Глобализация: диалектика исторических форм осуществления // Век глобализации. 2014. №1. С.90-103.
5. Хантингтон С. Кто мы? Вызовы американской национальной идентичности. М.: АСТ, Транзиткнига, 2004. С.36.
6. В случая, като "цивилизационен модел" се определят формите на политическо, економическо, социално и културно-духовно развитие, създадени самостоятелно от отделните народи (групи от народи), или пък заимствани или натрапени им в хода на колонизациите и завоеванията.
7. Вж.: Гранин Ю.Д. Глобализация, нации и национализм. История и современность. М. 2013. С.157-190.
8. Тлостанова М.В. Человек в современном мире: проблемы множественной идентичности // Вопросы социальной теории. Научный альманах. 2010. Т. IV. Человек в поисках идентичности. М.: РУДН, 2010. С.216.
9. Пак там. С.216, 217
10. Глобализация и мультикультурализм. М.: РГГУ, 2005. С.185.
11. Бауман З. Индивидуализированное общество. М.: Праксис, 2002. С.178.
12. Бодрийяр Ж. Общество потребления. М.: Республика, Культурная революция, 2006.
13. Нарочницкая Екатерина. Мультикультурализм как философско-политическая концепция // Перспективы. www.perspektivy.info/oykumena/kotel/multikulturalizm_kak_filosofsko-politicheskaja_koncepcija_2013-12-12.htm
14. Пак там.
15. Шаров К.С. На темной стороне политкорректности: гендерно-нейтральный новояз // Вопросы философии, 2010, №3, с. 41.
16. Вж.: http://www.youtube.com/watch?v=IzS6mrdYPl0
17. Вж.: http://www.odnako.org/blogs/o-legalizacii-incesta/
18. За тях виж: Гранин Ю.Д. Национальное государство. Прошлое. Настоящее. Будущее. СПб, 2014. С183-191.
19. Ионин Л.Г. Конец мультикультурной эпохи // Перспективы. www.perspektivy.info/oykumena/kotel/konec_multikulturnoj_epohi_2010-12-13.htm.

Литература:

1. www.odnako.org/blogs/o-legalizacii-incesta/
2. www.youtube.com/watch?v=IzS6mrdYPl0
3. Бауман З. Индивидуализированное общество. М. Праксис, 2002.
4. Бек Ульрих. Власть и ее оппоненты в эпоху глобализма. Новая всемирно-политическая экономия. М., 2007. С.7.
5. Бодрийяр Ж. Общество потребления. М. Республика, Культурная революция, 2006.
6. Глобализация и мультикультурализм. М. РГГУ, 2005.
7. Гранин Ю.Д. Глобализация, нации и национализм. История и современность. М. 2013. С.157-190.
8. Гранин Ю.Д. Глобализация: диалектика исторических форм осуществления // Век глобализации. 2014. №1. С.90-103.
9. Гранин Ю.Д. Национальное государство в глобализирующемся мире. М., 2014. С.335-356.
10. Гранин Ю.Д. Национальное государство. Прошлое. Настоящее. Будущее. СПб, 2014.
11. Гранин Ю.Д. Проекты грядущего мирового порядка: между «национальным» и «космополитическим» // Вестник Российской академии наук. 2012. Т.82, №9.
12. Ионин Л.Г. Конец мультикультурной эпохи // Перспективы. www.perspektivy.info/oykumena/kotel/konec_multikulturnoj_epohi_2010-12-13.htm
13. Нарочницкая Екатерина. Мультикультурализм как философско-политическая концепция www.perspektivy.info/oykumena/kotel/multikulturalizm_kak_filosofsko-politicheskaja_koncepcija_2013-12-12.htm (дата обращения 11.02.2015)
14. Образован Совет по межнациональным отношениям // Официальный сайт президента России http://state.kremlin.ru/face/15609.
15. Стенографический отчёт о совместном заседании Госсовета и Комиссии по реализации приоритетных национальных проектов и демографической политике. 27 декабря 2010, Москва, Кремль. Официальный сайт президента России: www.kremlin.ru/transcripts/9913.
16. Тлостанова М.В. Человек в современном мире: проблемы множественной идентичности // Вопросы социальной теории. Научный альманах. 2010. Т. IV. Человек в поисках идентичности. М.: РУДН, 2010.
17. Хантингтон С. Кто мы? Вызовы американской национальной идентичности. – М.: АСТ, Транзиткнига, 2004.
18. Шаров К.С. На темной стороне политкорректности: гендерно-нейтральный новояз // Вопросы философии. 2010. №3.

 

* Институт по философия към Руската академия на науките в Москва

{backbutton}

От военна гледна точка, най-горещата точка на света в момента не се намира нито в Тайванския пролив, нито на Корейския полуостров, не е в Иран, Израел, Кашмир или пък в Украйна. Всъщност тя не може да бъде открита на нито една карта на планетата, въпреки че всеки може да я види - достатъчно е просто да погледне нагоре, към небето, където се намира огромната ничия територия на земната орбита и където се очертава много сериозен конфликт, а на практика и ожесточена оръжейна надпревара.

Както изглежда, гигантската космическа пустош е последното място, където военните могат да си съперничат за оспорвани територии, впрочем, истината е, че космическото пространство вече не е чак толкова пусто. Около планетата ни обикалят близо 1300 действащи спътници, осигуряващи глобалната спътникова връзка, спътниковата навигация GPS, метереологичните бюлетини и системата за орбитално наблюдение. За американските военни, които  разчитат на данните, получавани от някои от тези спътници за воденето на съвременните войни, космосът се превърна в "най-високата точка", т.е. онази височина, която изцяло и безспорно се доминира от САЩ, в качеството им на своеобразен "космически крал". Напоследък обаче, когато Русия и Китай агресивно се опитват да оспорят господството на Америка в космоса, разработвайки за целта собствени военно-космически програми, съществува реална заплаха, че силовото противопоставяне ще провокира конфликт, способен да парализира цялата космическа инфраструктура на планетата. Но макар че ще избухне в космоса, той лесно може да прерасне в пълномащабна война и на Земята.

Нестихващото напрежение доближава своята точка на кипене вследствие на редица събития, включително неотдавнашните и продължаващите изпитания на  нови противоспътникови (както се предполага) оръжия от Китай и Русия, както и в резултат от провалилите се преговори в ООН относно постигането на разведряване в тази сфера.

В доклада си пред Конгреса, представен в началото на 2015, директорът на Националното разузнаване на САЩ Джеймс Клапър подкрепи тезата на редица високопоставени членове на правителството, изразили опасения от нарастващата заплаха за американските спътници. Той заяви, че Китай и Русия "разработват собствени стратегии, предвиждащи ограничаване или прекъсване на американския достъп до зоните на конфликти", включително такива, които могат да възникнат в резултат от военните действия на Пекин в Южнокитайско море или на Москва в Украйна. Според него, Китай "демонстрира стремеж да създава пречки за функционирането на американските спътници, да ги изважда от строя или да ги унищожава", като се имат предвид изпитанията на китайската система за унищожаване на спътници, провеждащи се от 2007 насам.

Освен директното им унищожаване с ракетни оръжия, съществуват множество способи за изваждане от строя или унищожаване на космическите спътници. Така, до даден спътник може да се приближи космически кораб, който да покрие оптическите му прибори с боя, да повреди антените или да дестабилизира орбитата му. С помощта на лазерни технологии могат временно или напълно да бъдат повредени отделни елементи на спътника, особено свръхчувствителните му датчици. С помощта на радио- или микровълни пък могат да се създават смущения или да бъдат прехващани сигналите, изпращани от спътника до наземните центрове за управление.

В отговор на тези потенциални заплахи администрацията на Обама одобри изразходването на не по-малко от 5 млрд. долара от бюджета през следващите пет години с цел усъвършенстването както на отбранителния, така и на настъпателния потенциал на американската военно-космическа програма. Освен това САЩ се опитват (засега с минимални резултати) да решат проблема с дипломатически средства. В края на юли 2015, в резултат от съпротивата на Русия, Китай и редица други държави - включително Бразилия, Индия, Южна Африка и Иран - бяха провалени дълго чаканите преговори в ООН относно предложения от ЕС проект за Международен кодекс на поведението в космоса. В резултат от това, опитите да се реши проблемът с нарастващата заплаха за конфронтация в космоса се оказаха в задънена улица и, както изглежда, обсъждането им в рамките на Генералната асамблия на ООН ще отнеме немалко години.

Според помощника на държавния секретар по въпросите на контрола на въоръженията, контрола и спазването на споразуменията Франк Роуз, който координира усилията на американските дипломати за предотвратяване на оръжейната надпревара в космоса: "най-важното е, че САЩ не искат конфликти в космоса и са готови да си сътрудничат с Русия и Китай за гарантиране на сигурността в космическото пространство". Той обаче е категоричен, че "в случай на нападение ще защитаваме космическите си обекти с всички възможни средства.

Изпитанията на настъпателно космическо оръжие

Проблемът за евентуалната война в космоса не е от вчера. Така, опасявайки се от изстрелването в орбита на съветско ядрено оръжие, САЩ още в края на 50-те години на ХХ век стартираха изпитания на противоспътникови оръжия. Те дори осъществиха няколко ядрени изпитания в космоса, преди влизането в сила през 1967 на одобрения от Генералната асамблея на ООН Договор за космоса, забраняващ орбиталното оръжие за масово унищожение. След налагането на тази забрана, космическото наблюдение се превърна в един от ключовите елементи на студената война, а в качеството си на интегрална част от сложната система за ранно откриване в орбита бяха въведени спътници, следящи разполагането на ядрено оръжие с наземно базиране и неговите изпитания. В течение на почти целия период на студената война СССР разработваше и изпитваше т.нар. "космически мини" - самовзривяващи се космически апарати, способни да откриват и унищожават американските шпионски спътници с шрапнелни снаряди. Милитаризацията на космоса достигна върха си през 80-те години, когато администрацията на Роналд Рейгън лансира прословутата си инициатива за стратегическа отбрана, известна като "Звездни войни". За реализацията и беше отпуснат многомилиарден бюджет, като в рамките и се предвиждаше разработването на орбитална система за противодействие на съветските междуконтинентални балистични ракети. През 1985 американските ВВС демонстрираха огромния си потенциал, когато техен реактивен изтребител F-15 унищожи с ракета на ниска околоземна орбита падащ спътник на САЩ.

Въпреки това обаче, по онова време не съществува нито мащабна оръжейна надпревара, нито пък преки конфликти. Според американския експерт по контрол на въоръженията и съучредител на вашингтонския аналитичен център "Хенри Стимсън" Майкъл Крипън, причината за това е, че и САЩ, и СССР са наясно, колко уязвими са техните спътници, особено онези от тях, които функционират на геостационарни орбити на височина около 35 хил. км и повече. На практика, този тип спътници "висят" над конкретна точка на планетата и затова са лесна мишена. И тъй като всяко враждебно действие срещу тях лесно може да провокира истински обмен на ядрени удари на Земята, двете свръхдържави се въздържат от подобни стъпки. Както посочва Крипън: "Никой от нас не беше подписвал каквито и да било договори в тази сфера. Ние просто и независимо един от друг стигнахме до извода, че нивото на собствената ни сигурност би паднало значително, ако започнем да унищожаваме тези спътници. Защото, ако един от нас го стореше, другият моментално щеше да направи същото".

Сегашната ситуация е много по-сложна. Както ниските, така и високите околоземни орбити се превърнаха в зона на научна и комерсиална активност, където функционират хиляди спътници от почти 60 държави. И въпреки че изпълняват предимно мирни задачи, всеки от тях е застрашен - отчасти защото не всички членове на разширяващата се общност на страните, разполагащи с военно-космическа мощ, са готови да спазват правилата на играта. Впрочем, те не са и задължени да го правят, защото такива правила просто няма.

Най-голямата заплаха представлява т.нар. "космически боклук". Както е известно, спътниците летят в космоса с изключително висока скорост, затова най-бързият и най-нечестен начин да бъде унищожен някой от тях е просто да се изстреля в космоса нещо, което да се изпречи на пътя му. Сблъсъкът дори с толкова малък и елементарен предмет, като някое стъклено топче например, може да изведе от строя или напълно на унищожи спътник, струващ милиард долара. И, ако някоя държава е в състояние да използва подобен "кинетичен" метод за унищожаването на противниковия спътник, за нея няма да е проблем да създаде и по-опасен космически боклук, който да провокира верижна реакция, превръщайки орбитата в своеобразна писта за смъртоносна надпревара.

През 2007 рискът, породен от наличието на космически боклук нарасна рязко, след като Китай изстреля ракета, която унищожи един от собствените му метеорологични спътници, намиращ се на ниска околоземна орбита. В резултат от това се получи своеобразен "шрапнелен залп", т.е. многобройни поразяващи елементи, които ще летят много дълго време в космоса и представляват около 1/6 от всички видими на радарите "чужди" частици, т.е. летящ по орбита боклук. През 2008 САЩ реагираха на китайските действия в същия дух, променяйки предназначението на корабна ракета за борба с балистични ракети и използвайки я за да свалят повреден американски военен спътник малко преди да навлезе в атмосферата. В резултат от това също възникна опасен космически боклук, макар и в по-малки количества, при това той ще просъществува по-кратко, тъй като възникна на много по-малка височина.

Сравнително неотдавна Китай предприе действия, които, според мнозина специалисти, са били допълнителни изпитания на противоспътниково оръжие с наземно базиране. Нито едно от тях не доведе до унищожаването на спътници, но според Крипън и други анализатори това се дължи на факта, че китайците не са си поставяли такава цел, което обаче не означава, че не става дума именно за противоспътникова система. Последните такива изпитания бяха проведени в края на юли 2014. Китайските власти твърдят, че единствената им цел е усъвършенстване на тяхната противоракетна отбрана, както и осъществяването на научни експерименти. Само че по време на едно от изпитанията, през май 2013, беше изстреляна ракета, достигнала височина 30 хиляди километра над повърхността на земята, плътно доближавайки се до зоната на сигурност, в която работят стратегическите геосинхронни спътници.

Според експерта по проблемите на сигурността и бивш офицер от американските ВВС Браян Уидън, "това беше много тревожен сигнал". Той посочва, че още преди няколко десетилетия американците са стигнали до извода, че спътниците им, функциониращи на ниска околоземна орбита, могат лесно да бъдат свалени: "Когато геостационарните орбити се оказаха досегаеми, хората осъзнаха, че някой наистина може да се опита да ги унищожи".

Неслучайно, след китайските изпитания през май 2013, САЩ решиха да разсекретят данните за програмата за спътниково разузнаване, чиято цел е да им гарантира комплексна осведоменост с помощта на орбитални системи, намиращи се на геостационарна околоземна орбита (GSSAP). Става дума за четири спътника, които могат да осъществяват наблюдение от високи околоземни орбити и дори да осъществяват сближаване с други спътници за да ги изучава отблизо. Първите два разузнавателни спътника GSSAP бяха изстреляни в орбита през юли 2014.

Според Уидън: "Това беше секретна програма - една от онези, които дори не съществуват официално. Тя беше разсекретена най-вече за да бъде отправено предупреждение, че ако някой планира нещо срещу Америка на геостационарна орбита или в близост до нея, САЩ ще бъдат информирани за това". Впрочем, като опасност за американската сигурност се приема не само навлизането в границите на геостационарната орбита на ракета с бойна глава, но и всеки опит за доближаване до някой спътник на САЩ. Тъкмо това е една от причината, до потенциалните американски противници да бъде изпратен предупредителен сигнал от борда на приближаващия се модул на разузнавателния спътник GSSAP и високоманеврения орбитален безпилотен самолет за многократно използване на американските ВВС X-37B.

На свой ред Русия също разработва системи, позволяващи доближаването на спътници, функциониращи на орбита, тяхното проучване и евентуалното им изваждане от строя или дори унищожаване. През последните две години, руски спътници, които обикновено се използват за различни комерсиални цели, на три пъти бяха изстрелвани с тайнствен товар на борда, като за последен път това се случи през март 2015. В резултат от наблюденията, осъществени от американските специалисти с помощта на радари, както и от някои астрономи-любители, стана ясно, че след всяко извеждане на такъв спътник на орбита, на голямо разстояние от отделилата се ракета носител се появява и друг малък летящ обект, който едва след известно време се обръща и се насочва обратно към Земята.

Според Уидън, макар да не е изключено, че тези обекти, които експертите обозначават като "Космос-2491", "Космос-2499" и "Космос-2504", са част от "безобидна" руска програма за обслужване и дозареждане на стари спътници, напълно възможно е да са предназначени за реализацията на "по-агресивни цели".

Договорите не дават гаранции

Китайските власти продължават да твърдят, че военните им действия в космоса всъщност представляват само научни експерименти с мирни цели, докато руските официални лица просто предпочитат да не коментират своите програми. Може да се смята обаче, че и двете държави действат в отговор на разработването (според тях) от американска страна на потенциално космическо оръжие. Безспорно, системите на противоракетна отбрана (ПРО) на САЩ, техните космически самолети-роботи Х-37В и дори разузнавателните им спътници GSSAP, които на пръв поглед са предназначени за гарантиране на мира, могат много лесно да променят предназначението си, превръщайки се в средства за водене на космическа война. В течение на няколко години Русия и Китай се опитваха да постигнат ратификацията в рамките на ООН на договор, който да има задължителен правен характер и да забранява създаването на космическо оръжие. Американските власти, както и редица експерти, нееднократно отхвърляха тази възможност, определяйки подобен договор като "лицемерен и безперспективен".

"Целта на проектодоговора, предлаган от Русия и Китай е забраната именно на онзи тип, дейност, с който те толкова активно са ангажирани - твърди в тази връзка Майкъл Крипън - Той е изцяло в техен интерес. Всъщност те искат да имат свобода на действие, но го прикриват с предложението за забрана на космическото оръжие". Според него, дори ако предложението за подписването на договора е напълно искрено, той няма да бъде ратифициран от Конгреса, защото САЩ също държат да имат пълна свобода на действията си в космоса (където разполагат с несравнимо по-големи възможности и потенциал), т.е. те повече от всички останали имат какво да губят там.

На свой ред Франк Роуз очертава три проблема, свързани с въпросния договор: "На първо място, няма как практически да бъде проверено изпълнението му, което се признава и от руснаците и китайците. На второ място, в него не се казва нищо за противоспътниковите оръжия, разположени не в космоса, а на земята - като онова, което Китай изпита през 2007, а след това и през 2014 например. И на трето място, договорът не дава ясна дефиниция на космическото оръжие".

Като алтернатива на руско-китайското предложение САЩ подкрепят лансираната от ЕС инициатива за утвърждаване на определени "норми" на поведение, чрез създаването на общоприет Международен кодекс на поведение в космоса (Code of Conduct for Outer Space Activities). Това би могло да стане първата стъпка към подписването на договор със задължителна правна сила. Авторите на проекта за кодекса, който беше обсъждан в ООН в края на юли 2015 и срещу чието приемане се обявиха Русия и Китай, призовават за по-голяма прозрачност и "създаване на атмосфера на доверие" между космическите държави, като възможност за подпомагане на "мирното усвояване и използване на космическото пространство". Само че, също както и в договора, предложен от Москва и Пекин, и в кодекса на ЕС липсва ясна дефиниция на понятието "космическо оръжие".

Според редица висши американски военни, като генерал Джон Хайтън, който ръководи Командването на военно-космическите сили на ВВС на САЩ, именно тази неяснота поражда най-големи проблеми: "Дали собствената ни система за космическо разузнаване, която следи всичко случващо се на геостационарна орбита, представлява оръжие? Според онези, които са на земята, отговорът е отрицателен. Само че тя е изключително маневрена, може да се придвижва със скорост 17 хиляди мили в час, а на борда и има датчици. Това не е оръжие, нали? Но няма гаранции, че новият договор няма да забрани на САЩ да осъществяват разузнаване от космоса".

Неминуема ли е войната в космоса

Междувременно, промените в политиката на САЩ дават на Русия и Китай още повече основания за подозрения и тревога. Американският Конгрес оказва натиск върху структурите, ангажирани с въпросите на националната сигурност на САЩ, да обърнат повече внимание на ролята на настъпателния, а не на отбранителния потенциал. Конгресът дори изисква основната част от средствата, отпуснати през 2015 финансова година на Пентагона за реализация на програмата за космическа сигурност и отбрана, да бъдат използвани за "разработката на настъпателни и активни отбранителни стратегии и системи за контрол на космическото пространство". В случая, с понятието "настъпателни средства за контрол на космическото пространство", очевидно се обозначава космическо оръжие. "Активната отбрана" пък е малко по-разтегливо понятие, включващо отбранителни мерки с неясен характер, които биха могли да се предприемат срещу потенциалния космически агресор, разширявайки по този начин списъка на възможните средства, които в близко време могат да бъдат използвани за милитаризацията на космоса. Ако неминуемата заплаха продължи да е налице, спътникът, или екипът, който го управлява, могат да нанесат изпреварващ удар, използвайки заслепяващи лазери, микровълнови системи, генериращи смущения, обстрел на противниковите обекти с кинетично оръжие или друг от многобройните налични методи и средства.

"Надявам се, че никога няма да ни се наложи да водим война в космоса - твърди генерал Хайтън - това би било изключително опасно. Използването на кинетично (т.е. противоспътниково) оръжие може да се окаже истинска катастрофа за света заради екзистенциалната заплаха за спътниците, каквато представлява космическият боклук. Но, ако все пак се стигне до такава война, САЩ трябва да разполагат с настъпателно и отбранително оръжие за нанасянето на ответен удар, затова Конгресът ми възложи да изясня, какво трябва да бъде то. Според мен, един от сдържащите фактори за подобно развитие е липсата на космически боклук. Каквото и да правим, не бива да допускаме появата му в по-големи количества".

Така например, използваната от американските ВВС система за противодействие на комуникациите на противника, която е единственото официално признато настъпателно оръжие против работещите в космоса спътници, се базира на устройства, генериращи смущения на комуникационните сигнали. "По принцип, подобна система представлява нещо като голяма антена на проследяващия самолет, но никой не знае как точно работи - посочва Браян Уидън, подчертавайки, че подобно на по-голямата част от мерките за гарантиране на космическата сигурност, подробностите за функционирането на тази система се пазят в най-строга тайна - Единственото, което знаем със сигурност, е че САЩ могат да използват системата за да генерират смущения, а може би и да имитират или прихващат сигнали на противниковите спътници".

Според Крипън, дискусията за дефинирането на понятието "космическо оръжие" и конфронтацията между Русия, Китай и САЩ е безполезна и засенчва по-важния проблем за космическия боклук. "Всички говорят за специално създадените изкуствени обекти, предназначени за воденето на война в космоса, в резултат от което възниква впечатление, че сме се върнали към ерата на студената война - посочва Крипън - В същото време в космоса вече има около 20 хиляди единици "оръжие", под формата на космически боклук. Те не действат целенасочено, а са неуправляаеми. Те не търсят противникови спътници, а просто се носят в космоса и представляват огромен проблем".

Той смята, че космическото пространство следва да бъде защитавано като всеобщо достояние, също както океаните и атмосферата на планетата. Космическият боклук лесно може да бъде създаден, но премахването му е изключително трудно, затова международната общност трябва да концентрира усилията си за да не допусне появата на космически боклук. След като, на фона на липсата на необходимия международен контрол, непрекъснато нараства броят на държавите, изстрелващи спътници в орбита, наред със заплахата за преднамереното им разрушаване ще нараства и опасността от случайни сблъсъци и повреди от ударите на тези "чужди" обекти. А с нарастването на риска от сблъсъци, нараства и опасността, че в условията на все по-голямо напрежение, разпалване на шпионските страсти и военно съперничество в космоса, те могат да бъда възприети като целенасочени враждебни действия.

"В момента създаваме изключително голям хаос в космоса, но повечето хора не го осъзнават, просто защото не можем да го възприемем по същия начин, като масовото измиране на рибите, киселинните дъждове, или бурното развитие на някои видове водорасли, водещо до т.нар. "цъфтеж на водата" - посочва Майкъл Криптън - За да предотвратим замърсяването на орбитата с космически боклук, трябва да осъзнаем необходимостта от спешното решаване на този проблем - нещо което засега очевидно не разбираме. Възможно е това да се случи чак когато се окажем без спътникова телевизия, или бъдем лишени от глобалната система за връзка или пък от прогнозите за времето и надигащите се урагани. Тоест, можем да го разберем, чак когато бъдем принудени да се върнем далеч в миналото - някъде към 50-те години на миналия век. Само че тогава вече ще бъде много късно".

 

* Авторът е анализатор на Сайънтифик Америкън и автор на бестселъра "Пет милиарди години самота"

{backbutton}

През юли 2015 известният американски think-thank Институтът Брукингс публикува доклад, озаглавен "Кавказкият кръг" и анализиращ начините за повишаване ефективността на западната политика в Южнокавказкия регион. Авторите му Фиона Хил, Кемал Кириши и Ендрю Мофът разглеждат САЩ, Европейския съюз и Турция като три, свързани помежду си, западни сили. И макар че не смятат труда си за "дълбок научен синтез или политически анализ", позиционирайки го просто като "нахвърляни идеи", подлежащи на осмисляне и дискусии, те определят като своя първостепенна задача прокарването на "някои препоръки за формирането на бъдещата политика". Естествено, не става дума за политиката, като цяло, а за интересите на Запада.

В момента политическата ситуация в Южен Кавказ остава в сянката на събитията в Украйна и Близкия Изток, както и на имигрантското нашествие в Европа. Въпреки това обаче, регионът запазва стратегическото си значение.

 

Неразрешените конфликти

На първо място, това се определя от наличието на редица неразрешени конфликти и най-вече този в Нагорни Карабах, където напоследък нарасна броят на въоръжените инциденти (не само по линията на съприкосновение между страните в него, но и на границата между Армения и Азербайджан, извън конфликтния район) (1). За разлика от Нагорни Карабах, ситуацията в Абхазия и Южна Осетия изглежда относително спокойна. Двете частично признати републики получиха военно-политически гаранции и социално-икономическа помощ от Русия, а Грузия (въпреки официалната реторика за възстановяването на териториалната и цялост, като най-важен приоритет на Тбилиси) не предприема реални усилия за възстановяваве на своята юрисдикция над Сухуми и Цхинвали. В същото време следва да признаем, че изборът на Абхазия и Южна Осетия заздрави връзките на Тбилиси със САЩ, НАТО и ЕС. Правителството на "грузинската мечта" не само че не преразгледа прозападната ориентация на страната от ерата на президента Михаил Саакашвили, но и я укрепи. При това действията на Южна Осетия за очертаване на границата и с Грузия (т.нар. "borderisation"), подкрепени от Москва, пораждат в Грузия и Запада опасения, относно евентуалното "придвижване" на Русия към самата грузинска територия.

Русия и САЩ продължават да разглеждат Южен Кавказ като зона на политическа конкуренция и събитията в Украйна само засенчиха, но не отмениха този факт. За Вашингтон, регионът е интересен в контекста на "енергийния плурализъм", т.е. гарантирането на алтернативни петролни и газови доставки за Европа, както и като ресурс за сдържане амбициите на Техеран и Москва. За Русия, в чиито състав има седем автономни републики от Северен Кавказ, ситуацията в съседните държави от другата страна на Кавказкия хребет се разглежда като своеобразно продължение на вътрешнополитическия дневен ред, особено в сферата на сигурността.

На трето място, към вече съществуващите проблеми и предизвикателства се добавят и нови. Става дума най-вече за заплахата от страна на Ислямска държава (ИД). В миналото близкоизточните джихадистки структури, от типа на Ал Кайда, не разглеждаха Кавказ като сфера на своите интереси или като приоритетен регион. През лятото на 2014 обаче, ИД го направи, освен това в сегашното ръководство на тази структура има немалко хора с кавказки произход.

Докладът на Института Брукингс отделя първостепенно внимание на споровете и противоречията в Кавказ. Всеки от тези фактори поотделно и в тяхната съвкупност привличат интереса на експертите към региона. Статуквото, оформило се в Южен Кавказ след "петдневната война" през 2008, позволява (за разлика от Украйна, където кризата не е преустановена, а напротив, се развива активно) да се направят по-балансирани и точни оценки, без да се опасяваме, че сравнително скоро ще се наложи да те да бъдат преразгледани и дори тотално ревизирани.

И в тази връзка, докладът на Института Брукингс поражда сериозен интерес. Той е писан в условията на най-острата след края на студената война конфронтация между Русия и Запада, но е посветен на един регион, останал в сянка заради други политически сътресения. До каква степен тези събития определят стилистиката на авторите на доклада?

Кавказ като приоритет за Запада

Ако театърът започва с гардероба, всеки текст започва със заглавието. Именно то създава у читателя предварителна нагласа относно проблема, която впоследствие се затвърждава в хода на четенето. Присъстващият в заглавието на настоящата статия израз „Кавказки кръг“ поражда асоциации с известната пиеса на германския драматург Бертолд Брехт. И макар че неговият „Кавказки тебеширен кръг“ касае голямата игра на великите държави или етнополитическите конфликти, водеща в пиесата е темата за спора, а кръгът се разглежда като символично пространство в чиито рамки се определя истинският победител (2).

Докладът на Института Брукингс отделя първостепенно внимание на споровете и противоречията в Кавказкия регион. Но макар че в него интересите на Запада по подразбиране се приемат за най-добрата алтернатива на държавите в него, там липсва демонизацията на Русия и, което е най-важното в случая, отъждествяването и с нейния държавен глава. Както е известно, напоследък изразите „политиката на Путин“ или „действията на Путин“ се използват масово в докладите и изказванията на американските и европейски експерти, но не за да се анализира поведението на руския президент, а за да се очертае външнополитическия курс на Москва. В това отношение докладът на Института Брукингс се отличава положително от повечето публикации по темата. Най-голям интерес в него представляват тезите, касаещи начина, по който Западът възприема Кавказкия регион. Доколко той е приоритетен за трите западни сили? Отговорът на авторите е пределно откровен: „концепцията за Южен Кавказ, като безусловно ориентиран към евроатлантическата интеграция регион от началото на 90-те години на миналия век, беше силно ерозирана“, а националните елити на трите независими южнокавказки държави „демонстрират все по-цинично отношение към инициативите на Запада, вследствие провала на редица от тях“. В доклада се посочва, че за САЩ и европейските им съюзници Кавказ представлява „второстепенен проблем“, „тясно свързан с първостепенните сюжети“.

Първостепенните проблеми от гледната точка на Запада

Интерес за Запада представляват разширените контексти, а не конкретните регионални предизвикателства, без значение дали става дума за динамиката на етнополитическите конфликти или за двустранните отношенията между държавите от Южен Кавказ. Неслучайно авторите на доклада говорят за "по-широкия регион около Южен Кавказ". Според тях, приоритетни проблеми за Запада са "изграждането на новите отношения с Русия предвид неотдавнашните и действия в Украйна, включително присъединяването на Крим през март 2014, бъдещите отношения на САЩ с Иран след подписването на "ядрената сделка", както и промените, предизвикани от сътресенията в Близкия Изток". Те смятат, че всички тези предизвикателства "са свързани по един или друг начин с Кавказкия регион". Тоест, актуалността на Южен Кавказ следва да се разглежда единствено в контекста на тези "обвързаности".

В същото време Фиона Хил, Кемал Кириши и Ендрю Мофът не си правят труда да лансират някакви обяснителни модели. В тази връзка възниква закономерният въпрос, за кои именно западни инициативи става дума в доклада им и кой носи отговорността за техния провал? Авторите оценяват ангажираността на Запада с регионалните процеси като "недостатъчна". Което пък поражда друг въпрос: какви са критериите им за "достатъчност" и - основното - каква е била съпротивата, с която са се сблъскали на място въпросните инициативи? За съжаление, акцентът върху необходимостта от активизация на западните сили в Кавказкия регион оставя без внимание проблема за това, в кои сфери и защо досегашните им усилия не се увенчаваха с успех. В този смисъл, можем да се съгласим с тезата на авторите за липсата на "дълбок научен синтез". От друга страна, ако той присъстваше, вероятно би поставил под съмнение прогресистката логика, според която активизацията на западните сили в региона се отъждествява със стабилизацията и разрешаването на конфликтите.

Тоест, на Запад Кавказкият регион не се възприема като нещо "самодостатъчно", а по-скоро като част от по-мащабни геополитически главоблъсканици. Към тях можем да добавим и въпроса за признаването на арменския геноцид, който отвреме навреме се повдига в средите на американския елит с цел оказване на натиск върху прекалено самостоятелната Анкара, чиито интереси, разбира се, далеч не по всички въпроси и невинаги съвпадат с подходите на САЩ. Ако анализираме специалните отношения между Турция и Абхазия например, ще видим, че макар Анкара да признава териториалната цялост на Грузия, съзнателно оставя "абхазкия прозорец" отворен за турския бизнес и средите, представляващи организациите на диаспората. В доклада Турция се позиционира като прозападна сила, като и тук предварително зададените тесни идеологически и политически рамки се оказват пречка за анализа на цялата сложност и противоречивост на отношенията между САЩ и съюзниците им от НАТО, да не говорим за взаимодействието с Русия.

Ролята на Русия в Кавказкия регион

Възможно ли е да се прокарва каквато и да било политика по отношение на Кавказ, без да се отчитат руските интереси в региона? Авторите на доклада с основание посочват, че Русия би следвало да се разглежда като своеобразна "отправна точка при лансирането на каквито и да било нови инициативи в региона от страна на Запада". Вместо грамотен анализ на руската мотивация обаче, в доклада се забелязва определен (макар и не толкова силен, като в други подобни западни материали по темата) "обвинителен уклон" по отношение на Москва.

Според авторите: "Русия продължава да хвърля дългата си сянка над Южен Кавказ, въпреки 25-те години независимост на страните от региона, сложността на регионалните отношения и важните нови връзки, установени с много други държави". Буквално в следващото изречение обаче авторите констатират, че "и трите южнокавказки държави остават тясно свързани с руската икономика посредством инфраструктурата, търговията, инвестициите и паричните преводи от техните диаспори в Русия, както и по линия на трудовата миграция". На този фон тезатата им за "дългата сянка на Москва" изглежда лишена от реален смисъл. Освен това, значителна част от конфликтите в Северен Кавказ са свързани с южнокавказката конфликтна динамика, да не говорим за проблема на разделените народи и - напротив - за общата религиозна идентичност, включително увлечението по радикалните ислямистки и джихадистки идеи. В Русия Южен Кавказ винаги ще се възприема не като "второстепенен регион", влияещ върху първостепенните сюжети, а като ключов външнополитически приоритет. В резултат от това е налице очевидна асиметрия във възприемането на проблемите на регионалната сигурност от страна на Москва и на Вашингтон.

Ако авторите на доклада си бяха дали труда да анализират този въпрос, вероятно биха се доближили до решението на ключовата практическа задача, как Западът и Русия могат да гарантират взаимноизгодното статукво в турбулентния регион, минимизирайки конфликтността (както регионалната, така и противоречията между големите външни играчи). Вместо това обаче, те предпочитат да разглеждат регионалната кавказка динамика през "кримските очила" (т.е. обвързвайки го с украинската криза от 2014, която силно се разрличава от динамиката на конфликтите в Южна Осетия, Абхазия и Нагорни Карабах).

Струва си да отбележа, че позицията на Москва по всички тези конфликти еволюционира в зависимост от широк спектър вътрешни и външни фактори. Създава се впечатление, че тези процеси не интересуват авторите на доклада на Института Брукингс, защото в основата на техните конструкции е търсенето не толкова на механизмите на мирното съвместно съществуване в региона, колкото на инструментите за увеличаване на западната ангажираност, пречка за което се оказва Русия. Оттук и изводът, че след събитията през 2014 кавказките регионални елити уж виждат в Москва сила, "винаги готова да се намесва в тяхната вътрешна и външна политика". Подобна теза обаче влиза в противоречие с друг извод на авторите. Един от разделите в техния доклад има символичното заглавие "Краят на региона: разминаващите се тенденции в Южен Кавказ". Действително, Азербайджан, Армения и Грузия дават три самостоятелни и различаващи се отговора на конкуренцията между европейската и евразийската интеграция, отношението към НАТО и към ОДКС (3). Ако признаем съществуването на тази външнополитическа "диверсификация", ще бъде трудно да открием някакво общо отношение на държавите от региона към руската политика. Това, най-малкото, би означавало значително да опростяваме нещата.

Ангажираносттта на Запада в Южен Кавказ

При всички случаи, най-важното не е критиката на руските външнополитически стремежи или нежеланието да се разбере мотивацията на Москва. Отделяйки много място на недостатъчната ефективност на Запада и необходимостта да се повиши степента на ангажираността му в кавказките процеси, авторите на доклада не обясняват, как може да бъде постигнат търсения резултат (без това да доведе до мултиплициране на рисковете и "размразяване" на конфликтите). Тоест, как може да бъде преодолян сегашният дефицит? Вместо това се предлагат само констатации за това, че САЩ, ЕС и Турция "не разполагат с достатъчно време и ресурси". При това потенциално възникващите заплахи, на практика, също не присъстват в доклада. В него с основание се констатира, че признаването на Абхазия и Южна Осетия "промени цялата регионална конфигурация", но не се показва самата динамика на "размразяването" на конфликта през 2004-2008, чиято преломна точка е разчупването на статуквото, утвърдило се в региона след разпадането на СССР. Опитвайки се да изяснят, какво би могъл да предложи Западът на Южен Кавказ, авторите цитират нормализацията на отношенията между Армения и Турция и ролята на администрацията на Обама в този процес (макар че без подкрепата на Русия нямаше да е възможно подписването на Цюрихския протокол през 2009), но не анализират подробно перспективите пред него.

Как Западът ще гарантира сигурността на Армения без Русия или ако ролята на Москва бъде силно ограничена? Как би помогнал на Грузия да се противопостави на заплахата от ИД? Какви са перпективите на Тбилиси за членство в НАТО, предвид факта, че от  април 2008 (когато се проведе срещата на върха на Алианса в Букурещ) насам страната не постигна видим прогрес в реализацията на Плана за действия за членство, въпреки успешните демократични парламентарни, президентски и общински избори през 2012-2014? И дали, ускоряването на евроатлантическата интеграция на Грузия няма да стане повод за нова конфронтация с Русия?

Според авторите на доклада на Института Брукингс: "Реалностите на руската икономическа и политическа доминация и влиянието в сферата на сигурността, не могат да бъдат игнорирани, в крайна сметка позицията на Москва в региона ще се променя на фона на проникването там на Иран и Китай. Казано накратко, за да се ангажира успешно с регионалните процеси, Западът следва да провежда своята политика последователно, съобразявайки се с динамиката на политическите, икономически и стратегически реалности в Южен Кавказ". С други думи, свидетели сме на абстрактен призив към "добрите" да работят по-активно срещу "лошите". Възможно ли е обаче, съобразяването с "руските реалности" без адекватното разбиране на мотивацията на Москва? Доколко обоснована е прогнозата за сравнителното усилване позициите на Иран и Китай в региона, след като интересите на тези две държави съвсем не са очевидни, особено що се отнася до китайците, докато основният приоритет на Техеран несъмнено е Близкият Изток и едва след това - Южен Кавказ.

Впрочем, докладът на Института Брукингс, който поражда повече въпроси, отколкото дава отговори, представлява до голяма степен закономерен резултат от един анализ, базиран най-вече на многобройните интервюта на авторите с отделни лица и представители на различни организации във Вашингтон, Лондон, Анкара, Баку, Тбилиси, Ереван и Берлин. Но не и в Москва, която играе ролята на доминираща сила в региона (както я определят самите автори), нито в регионите на Северен Кавказ или в непризнатите южнокавказки републики, без които картината не може да се смята за пълна. Заслужава внимание и съдържащият се в края на доклада списък с литература по темата, която авторите препоръчват (вероятно на ангажираните с проблемите на региона експерти). В него на практика почти няма анализи на арменски, азербайджански, грузински (само едно заглавие) и абхазки анализатори, да не говорим за експерти от Русия или Иран, макар че те много внимателно следят развитието на ситуацията в Кавказкия регион. Тоест, за западната политика се препоръчва да се четат само анализи на западни автори.

Заключение

В течение на дълги години американските експерти и политиците с основание критикуваха съветските обществени науки заради прекаления дидактизъм, силната политизираност и идеологизация, които често са в разрез с емпиричните данни. Днес същите недостатъци демонстрират водещите американски "мозъчни центрове", предпочитащи пред "некоректната" реална политика, нагласените оценки на ситуацията, които не се съобразяват с цялата сложност на протичащите процеси, а са подчинени на прогресистката логика. Според нея, самото решение на Запада да се ангажира с проблемите в която и да било точка на света вече и гарантира успех, демокрация и просперитет.

 

Бележки:

 

1. В края на юли - началото на август 2014 станахме свидетели на мащабна ескалация на въоръженото насилие, чиито измерения надхвърляха всички предишни нарушения на прекратяването на огъня. На 12 ноември 2014 азербайджанските въоръжени сили унищожиха арменски военен хеликоптер Ми-24, при което загинаха тримата членове на екипажа му. Това беше първият случай на унищожаване на военна машина на авиацията в зоната на конфликта от май 1994 насам, ако не броим иранския военно-транспортен самолет, който беше свален, защото се бе отклонил от маршрута си.

2. Брехт Б. Кавказский меловой круг // Собр. соч. В 5 т. Т. 4. М.: Искусство, 1964.

3. Трите държави от Южен Кавказ реагираха по различен начин на прецедента с Крим.  Грузия например се солидаризира с Украйна, но подкрепи само санкциите срещу Крим и Севастопол, но не и другите санкции на Запада срещу Русия. На свой ред, Азербайджан подкрепи териториалната цялост на Украйна, но гласува против лишаването на Русия от право на глас в ПАСЕ и продължи икономическото сътрудничество с Москва, включително във военната сфера (доставките на въоръжение). В информация за телефонния разговор между президентите на Русия и Армения от 19 март 2014, публикувана на сайта на Серж Саркисян пък се посочва, че: "в този контекст събеседниците засегнаха ситуацията, създала се след провеждането на референдума в Крим, и констатираха, че това е поредния пример за осъществяване правото на народите на самоопределение посредством свободната им волеизява".

 

* Преподавател в Руския държавен хуманитарен университет

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн