28
Сря, Окт
6 New Articles

Известният френски историк и специалист по Средните векове и съвременна Русия Жан-Пиер Ариньон е роден през 1943. Защитава докторската си дисертация, посветена на средновековната Киевска Рус, в Сорбоната. Дълго време е преподавател в Университета на Поатие, а между 1995 и 2000 е президент на Центъра за европейска култура. През 1994 е експерт на полското правителство в ЮНЕСКО, а от 1998 е старши анализатор на Института за висши изследвания в сферата на националната отбрана (INEDN). През последните години Ариньон е професор по средновековна история в Университета на Артоа и вицепрезидент на Института за стратегически изследвания в Париж. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Полин Льоконт и La Nouvelle Revue d’Histoire.

 

- Като признат специалист по средновековна история, какво мислите за спора между Русия и Украйна, коя от двете страни е истинския наследник на т.нар. Киевска Рус?

- Водещи фигури в тази дискусия са двама големи историци: от руска страна това е академик Василий Ключевский (1841-1911) , а от украинска – академик Михаил Грушевский (1866-1934). Според първия, Руската империя е естествено продължение на Киевската Рус, докато вторият вижда в нея онези етнически елементи, които впоследствие формират Украйна, т.е. придържа се към етницистката теория за историческия процес. Сблъсъкът между тези две концепции оказва голямо влияние върху събитията през 1918-1920, когато се съставят мирните договори, сложили официално края на Първата световна война. Лично за мен е очевидно, че думата „Украйна“ не фигурира в Началната руска летопис (т.нар. Повесть временных лет, представляваща хроника на Киевска Рус от 850 до 1110, съставена от монаха Нестор и написана на старобългарски език в неговата руска редакция – б.р.) и се споменава за първи път едва в края на ХII век като чисто географско понятие, с което се обозначава граничното пространство между две държави. Така че наследството на Киевска Рус преминава към Великото Московско княжество заедно с предадената му от Киев прочута Владимирска икона на Света Богородица.

- Съществува ли разделение между т.нар. "Русия на гористите зони" и Русия, обърната към безкрайните простори на евразийските степи? И, как следва да тълкуваме този двойнствен характер на страната?

- Противопоставянето между горите и степните зони е често срещано в средновековните руски сказания. За техните автори гората винаги е била убежище и източник на средства за съществуване, докато степите се смятат за източник на постоянни опасности. Този контраст нагледно може да се види в знаменитата картина на руския художник Василий Васнецов "Тримата богатири". Затова, след разпадането на Киевската Рус, населението и частично мигрира на север, пресичайки т.нар. Залесие (през Средните векове така се обозначават териториите между реките Волга и Ока - б.р.) и обширните гористи зони за да се установи в своеобразния руски аналог на Месопотамия, където изгражда големите градове, формиращи т.нар. "Златен пръстен": Владимир, Суздал и Ростов.

- Как следва да оценяваме антагонизма между Русия и Полша в контекста на многовековното им съседство?

- Корените на руско-полския антагонизъм са дълбоко в миналото. След Х век западните славяни (поляците) и източните славяни се оказват в две различни културни пространства. Полша става част от латино-романския свят. Полският княз Мешко І сключва брак с чешката княгиня Дубравка и през 966 приема християнството по западния (латинския) обред. Киевска Рус пък, през 988 става част от византийския ойкумен с приемането на християнството от великия княз Владимир и брака му с византийската принцеса Ана Багрянородна. Експанзията на западното християнство на изток продължава с подписването през 1385 на Кревската уния, в резултат от което към романското пространство се присъединява и Литва. През 1569 е подписана Люблинската уния, в резултат от която възниква т.нар. Реч Посполита и Полша анексира териториите на днешна Украйна до река Днепър. Брестката църковна уния от 1596 пък слага началото на формирането на униатската църква, като по този начин православната църква в завладените от Полша земи бива подчинена на католическата. Върховата точка на руско-полското противопоставяне е т.нар. "Смутно време" в руската история (1598-1613), когато московският трон се заема от полските марионетки Лъжедимитрий І и Лъжедимитрий II.

Русия постига своя реванш през ХVІІІ век и по-точно през 1772, 1793 и 1795, когато са осъществени трите подялби на Полша. Полската държава се възражда през 1918, но през 1939 е окупирана от нацистите. Втората световна война оставя тежко наследство в руско-полските отношения. Става дума за Катин, т.е. за разстрела на няколко хиляди полски войници и офицери, извършен през пролетта на 1940 в Катинската гора от сътрудници на НКВД. Както и за въстанието във Варшавското гето срещу германските окупатори, през август-октомври 1944, което Червената армия не пожелава да подкрепи, като предприеме настъпление срещу града, и така позволява жестокото му потушаване от нацистите. Руснаците влизат във Варшава една на 11 януари 1945. През 1952 Полша се превръща в "народна демокрация", прекратила съществуването си през 1989, благодарение на съвместните усилия на гданския работник и водач на синдиката "Солидарност" Лех Валенса и Карол Войтила - римският папа Йоан Павел ІІ. Накрая, присъединявайки се през 1999 към НАТО, Полша си гарантира място в западния лагер и така улесни членството си в ЕС. Между нея и Русия продължава да съществува сложно кълбо от противоречия. На този фон заслужават похвала усилията на бившия полски премиер Доналд Туск и на руския президент Владимир Путин, опитали се да отворят нова конструктивна страница в двустранните отношения. В тази връзка, изборът на Доналд Туск за председател на Европейския съвет е положителен факт за Русия.

- Френският историк Владимир Берелович нарича ХІХ век "великото столетие на Русия", макар че, според широко разпространеното клише, по онова време тя е била изостанала и реакционна държава. Как гледате на тези толкова контрастни оценки?

- За Русия, ХІХ век несъмнено е забележителен. Той започва с раждането на най-големия руски поет Александър Пушкин (1799-1837) и възцаряването на император Александър І (управлявал през 1801-1825), а приключва с управлението на Александър ІІІ (1881-1894), чиято смърт е възприета от мнозина съвременници, като края на самата Русия. Победата над Наполеон през 1812 превръща Русия в гарант на европейския ред. Руските императори използват този статут, включително и за да укрепят позициите си по маршрутите на древния Път на коприната, докато не избухва Кримската война (1853-1856), сложила край на тази експанзия. От икономическа гледна точка, ХІХ век е период на бурно развитие, строителство на железопътни линии и модернизация, за чието осъществяване руското правителство взема големи заеми (през 1882 и 1907). В социален план, ключовото събитие е отмяната на крепостничеството през 1861. Нарастващата мощ на Руската империя поражда опасения у централните държави - Германия и Австрия, които започват да чертаят планове за отбранителна война с руснаците. Изправена пред тази заплаха, Руската империя се сближава с Френската република, в резултат от което се формира и първият руско-френски съюз (1891-1893).

Накрая, що се отнася до културата, през ХІХ век (или по-точно през 1818) Николай Карамзин публикува първите 8 тома на прочутата си "История на руската държава", а в страната възникват многобройни научни общества. Подемът в литературата, започнал по времето на Пушкин, е продължен от такива световни имена като Лермонтов, Гогол, Некрасов, Достоевски, Тургенев и други. Разбира се, не бива да забравяме и за музикалното изкуство, в което блестят Балакирев, Мусоргски, Бородин, Римски-Корсаков и много други. Тоест, Владимир Берелович безспорно е прав в това си твърдение, а и самите му трудове демонстрират, че историята, като научна дисциплина, се намира в постоянно развитие.

- Продължава ли да е актуално за политическата и идеологическа ситуация в Русия възникналото през ХІХ век противопоставяне между т.нар. "западници" и славянофилите?

- Това противопоставяне между двете течение не е изчезнало напълно и има определено значение и днес. В периода на изграждането на Русия на Путин продължават споровете между тези, които се стремят да отворят страната за европейското влияние, и онези, които са ориентирани повече към създаването на Евразийски съюз. Въпреки това, руският президент ясно очерта курса си, посочвайки че: "нашите приоритети включват по-нататъшното усъвършенстване на демократичните институции и отворената икономика, както и ускореното вътрешно развитие, отчитащо всички позитивни съвременни тенденции в света и консолидацията на обществото на основата на традиционните ценности и патриотизма" (1). "Следва да се води диалог относно необходимостта за формирането на единно пространство за икономическо и хуманитарно сътрудничество от Атлантика до Тихия океан" (2). Както изглежда, така се притъпява противоречието между "западниците" и славянофилите.

- Какво представлява специфичната руска визия за света, характерна за литературата на тази страна от Достоевски и Толстой до Солженицин?

- Руската литература действително притежава специфични черти. От едната страна са произведения, рисуващи мащабни исторически фрески, като например "Война и мир" (1869) или "Ана Каренина" (1877) на Толстой. В същото време за руската литература е характерно и обремененото с много страст метафизично търсене, като безспорен майстор в това отношение е Достоевски, авторът на "Престъпление и наказание" (1866), "Идиот" (1868) и "Братя Карамазови" (1880), впрочем в този списък е и романът на Толстой "Възкресение" (1899). На свой ред, в повестта си "Един ден на Иван Денисович" (1962) и "Архипелаг ГУЛАГ" (1973), Солженицин разкрива цял пласт на съветската реалност - концентрационните лагери. Руската литература се характеризира със своя социален и политически реализъм, но в същото време - и тъкмо в това е нейната специфика - постоянно търси свободната воля и Бога. За много руски писатели, особено за най-великите измежду тях, земното общество е само стъпало по пътя на човечеството към Небесния Йерусалим и съществуването на обществото има смисъл само в контекста на търсенето на трансцедентното, в контекста на стремежа към божественото начало. В този смисъл, за руските писатели създаването на един роман е подобно на  изписването на една икона.

- Как обяснявате "завръщането" на традиционната Русия след 70-годишното съществуване на държавен строй, опитващ се да я изкорени?

- Ако перефразираме думите на френския византолог Пол Лемерл, можем да кажем, че Русия е "цивилизация на наследници". Същността и е толкова здраво свързана със силуетите на нейните църкви, езика и спецификата на богослужението, че 70-те години на комунистическия режим се оказаха само исторически епизод, подобен например на византийското иконоборчество (730-843), което трае малко по-дълго, но напълно изчезва от Източната Римска империя с връщането на култа към иконите. Както можеше да се очаква, след периода на пребиваването си в своеобразен "вакуум", породен от краха на комунизма, Русия се обърна към своето минало, своята култура и своята история, обединявайки се около идеята за възстановяване на някогашното си величие, от което толкова успешно съумя да се възползва и президентът Владимир Путин. Днес мнозинството руснаци вярват в бъдещето на страната си, в социален, икономически, културен и военен аспект. Те са готови да положат сериозни усилия в името на своето бъдеще и осъзнават, че съдбата им е в техните собствени ръце. Затова не са склонни да се оплакват от съдбата и да хленчат, а се сплотяват и се готвят за отпор. Тоест, става дума за съвършено различен от нашия манталитет.

- Как мнозинството руснаци се отнасят днес към болшевишката революция и нейните водачи? Не съществува ли известна носталгия към комунизма?

- Октомврийската революция се възприема най-често като събитие, дало на страната мощен динамичен импулс, което се проявява в подема на образованието, културата, науката и икономиката, както и в усвояването на космоса. Нерядко тя се асоциира с хармонията в обществото, в което няма нито безработица, нито кризи и в което има място за всеки. За тази идеализация на комунистическото минало способства и това, че след 1991 Русия трябваше да премине през изключително тежки кризи, които изглеждат като характерна черта на постсъветския период и, в същото време, като оръжие на Запада срещу Русия (също както и днешните санкции). Въпреки това обаче, руснаците не страдат от носталгия по комунизма. През последните десетилетия те имаха много възможности да предпочетат комунистите, но последните нито веднъж не съумяха да вземат повече от 30% от гласовете на изборите, дори в най-тежките години след краха на СССР. Връщането към комунизма вече не влиза в плановете на Русия.

- А как си обяснявате, че в руското съзнание образът на Сталин, като главнокомандващият, спечелил войната, доминира над спомена за извършените от режима му престъпления? Дали това е съзнателен отказ от опитите да бъде поставен въпросът за вината?

- Дълбоко в душата на руснаците, образът на Сталин се асоциира най-вече с прочутото му обръщение по радиото от 3 юли 1941, започващо с думите: "Другари! Граждани! Братя и сестри! Бойци от нашата армия и флота!". Именно тогава, в хода на съвместната борба против нацистката инвазия, се формира и феноменът на homo sovieticus. Всеки, който участва в тази борба, без оглед на етническата му принадлежност или на политическите и религиозните му възгледи, се смята за "съветски човек". Затова, в руското съзнание Сталин е преди всичко победителят на Хитлер. Извършените от диктатора престъпления, както и милионите жертви на ГУЛАГ, по правило, не се свързват персонално с него. В Русия не се решиха да започнат съдебни процеси против победителя във Втората световна война, опасявайки се да не взривят целостта на самото руско общество. В това отношение вероятно би могло да се говори за своеобразен колективен отказ от поемане на вина.

- Какво е влиянието на православието в днешна Русия?

- На първо място, православието се оказа онова "дърво на живота", под което руснаците се приютиха след разпадането на СССР. За да разберем мястото на църквата в една светска държава, каквато е Русия, следва да си припомним, че тази страна е наследник на Източната Римска империя. А в източноримската традиция общото благо на народа се постига посредством постоянния диалог и "симфонията" на светската и религиозната власт. Именно въз основа на това схващане следва да се интерпретира и ролята на Руската Православна Църква, която поддържа моралните ориентири на обществото и отказва да признае либералните крайности, чиято легализация би представлявала сериозен риск за обществото. Освен това, Руската Православна Църква е гарант за съхраняването на старославянския език, традициите в богослужението и изкуството, които играят ролята на най-важните обединяващи начала на руското общество.

- Известният френски геополитик и политолог проф. Жорж Соколофф нарича Русия "традиционно бедна държава" и твърди, че тя постоянно изостава от Запада. Както се отнасяте към подобни тези?

- От гледна точка на европейските стандарти, е безмислено да се оспорва изоставането на Русия, но това не означава, че тя е бедна. Наистина, днес мнозина смятат, че това е страна, която съществува благодарение на своята петролна и газова "рента". Вярно е обаче и, че Русия възражда индустрията си, която беше разрушена след 1991. Тя вероятно би могла да го направи още по-бързо и по-успешно, ако инвестираше повече във функционалните и структурни преобразувания. В тази връзка, наложените на Русия санкции имаха и положителен ефект за нея. Те, най-малкото, напомниха за необходимостта да бъде ускорена реиндустриализацията на страната и подема на селското стопанство, за да може самостоятелно да удовлетворява потребностите си. Не може да се твърди обаче, че Русия е бедна. Населението и нараства, то е добре образовано, а правителството все повече акцентира върху високотехнологичните индустриални отрасли. Природните богатства, които притежава Русия, я превръщат в своеобразна "съкровищница" и на Европа, и на Азия. Развитието на арктическия вектор илюстрира намерението и да съхрани своите козове. Русия се нуждае най-вече от време за да се концентрира върху бъдещето си, и от международно сътрудничество, за да се впише в процеса на глобализация при приемливи за нея условия. Именно това следва да осъзнаем ние, членовете на ЕС, както и Съюзът, като цяло, още повече, че Путин продължава да е силно привързан към партньорството с Европа. Така ще можем да постигнем това Русия да започна да играе подобаващата и се роля на мост между Европа и Азия.

- Владимир Путин е от Санкт Петербург, затова изглежда логично, че подобно на Петър І, е склонен да предпочете съюза с Европа. Само че остракизмът, с който се сблъсква, го кара да промени курса си в полза на "евразийския проект". Според вас, дали този завой на Москва е окончателен?

- За да ви отговоря е достатъчно да цитирам речта на Путин на заседанието на международния дискусионен клуб "Валдай", провело се в Сочи на 24 октомври 2014: " Днес могат да се чуят твърдения, че Русия уж се обръща с гръб към Европа и търси други делови партньори, най-вече в Азия. Искам да ви кажа, че това въобще не е вярно. Активната ни политика в Азиатско-Тихоокеанския регион съвсем не започва от днес и не е свързана със санкциите, а се осъществява от доста години насам. В основата и е схващането (което впрочем се споделя и от много други, включително западни, държави), че Изтокът заема все по-значимо място в света - в икономиката, и в политиката, и това просто няма как да се пренебрегне" (3). "Ще добавя и, че бихме приветсвали началото на конкретен диалог между Евразийския и Европейския съюзи. Между другото, досега непрекъснато се сблъскваме с отказ това да се случи, без да е ясно защо и, какво страшно има в подобен диалог? Освен това, неведнъж съм изтъквал необходимостта - и съм срещал разбиране и съгласие сред нашите европейски партньори - за формирането на единно пространство на икономическо и хуманитарно сътрудничество, простиращо се от Атлантика до Тихия океан" (4). Мисля, че си струва да се вслушаме в думите на руския президент.

- Какво може да се очаква от формиращият се извън рамките на Шанхайската организация за сътрудничество стратегически съюз между Русия и Китай?

- Русия и Китай са две държави, които отлично се допълват взаимно. Икономическото развитие на Китай и бурната му индустриализация изискват постоянни доставки на енергоносители, с каквито той не разполага в достатъчни количества. Русия, напротив, представлява своеобразно "Елдорадо" на природни ресурси, петрол, газ, редки метали и т.н. Вследствие на това Москва и Пекин подписаха редица споразумения за сътрудничество, съдействащи за взаимната интеграция на техните икономики. Несъмнено, западните санкции и, в частност, прекратяването на банковото финансиране, изиграха ролята си за това Русия да потърси изход в активизирането на сътрудничеството си с Китай и други държави от Югоизточна Азия. На Запад често представят руско-китайското сближаване като нещо временно, предполагайки, че в дългосрочна перспектива конфликтът между двете държави е неизбежен, включително заради демографския дисбаланс. Лично аз обаче смятам, че сближаването на Русия с Китай, както и с Индия и, като цяло, с другите държави от групата BRICS, е просто първата стъпка към изграждането на нов световен ред и има траен характер. Впрочем, именно това най-много безспокои САЩ, които се опасяват от появата на нова политическа и икономическа сила, неподвластна на техния контрол. Става дума за игра, ориентирана към една по-далечна преспектива, още повече че на Изток понятието за време е по-различно от нашето.

- Къде бърка съвременният Запад в политиката си към Русия?

- Представителите на западното общество, разсъждаващи за Русия, имат една обща черта - те, в най-добрия случай, имат твърде повърхностна представа за тази страна. Затова разчитат на стереотипите, формирали се в периода от края на Втората световна война до 1991. Представите на мнозина от нас за Русия се ограничават с КГБ, за чието "ново издание" се представя ФСБ (руската Федерана служба за сигурност), ГУЛАГ и вечната заплаха, която може да бъде възпряна единствено от НАТО. В най-добрия случай, европейците са настроени предпазливо към тази страна, а в най-лошия - откровено враждебно. Демонстрира го и украинската криза. Не бива да забравяме, че руснаците преживяха един наистина ужасен ХХ век, белязан с милиони жертви, и в паметта им са живи и войните, и лагерите, и икономическите кризи. Русия в буквалния смисъл беше на ръба на бездната. В момента тя не се опитва да възстанови съветската империя, а цели най-вече "създаването на мощни регионални организации и формулиране на правилата за взаимодействие между тях. Сътрудничеството между тези центрове значително би повишило устойчивостта на глобалната сигурност, политиката и икономиката" (5).

- Възможно ли е, според вас, Русия да се разглежда като цивилизационна алтернатива на този западен модел, който се руши пред очите ни от пазарното общество?

- Не мисля, че Русия би могла да послужи като цивилизационен модел за Запада. Тя е наследник на традициите на Източната Римска империя и носител на есхатологичния дух, който вече напълно е изчезнал на Запад. Русия все още си остава "Третия Рим" .... а "Четвърти няма да има". С това е свързана и динамиката, определяща нейната съдба и нейното бъдеще.

Всичко това няма как да се пренесе автоматично на Запад. В момента Западът търси своите демократични ценности, способни да обединят раздробеното от комунитаризма общество. Русия е просто друг свят, а не модел за Запада.

Бележки:

 

1. Заседание на Международния дискусионен клуб «Валдай». 24 октомври 2014 // Официален сайт на президента на Русия. http://www.kremlin.ru/events/president/news/46860

2. Пак там.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Пак там.

{backbutton}

Марко Марков, Западнобалканско време. 200 стр., Военно издателство, С.2015

 

Географски и исторически причини обуславят трайния интерес в българското общество към случващото се в Западните Балкани. Многото различни народи, събрани на толкова малка територия, често са носители на взривоопасен потенциал за конфликти, разделения и нестабилност. Обратните примери като че ли са много по-малко. Това е още една причина българската държава да следи с подчертан интерес всичко случващо се отвъд западните й граници.

Последното произведение по темата, което се появи на книжния ни пазар, е книгата на посланик Марко Марков „Западнобалканско време“. Тя излиза във време на ускорена политическа динамика именно в разглеждания от автора регион – Македония е в тежка политическа криза, сред албанската общност стават все по-силни гласовете за обединение, а Босна е изправена пред перманентната борба за оцеляване като държава, съчетана с десекуларизация и нарастваща ислямизация на тамошното общество. Все неща, които пряко засягат България в регионалния контекст. Това са теми, които следва да са изведени доста напред в дневния ред на политици, дипломати, изследователи. В този план книгата на Марков отговаря на безспорна експертна потребност и актуалност.

Авторът може да се определи като безспорен познавач на Западните Балкани. В професионалния му път се открояват постове като заместник началник и началник на отдел „Балкански страни“ в Министерството на външните работи (1986-1990). Работил е буквално на терен в целия разглеждан регион: български посланик в Албания (1983-1986), в Югославия (1990-1992) и Босна и Херцеговина (1996-1999). И трите назначения, по ирония на съдбата, съвпадат с ключови исторически моменти за съответните страни. Когато Албания се разделя с Енвер Ходжа, Марков е единственият представител на българската държава на погребението на дългогодишния албански лидер. На поста в Белград той е пряк свидетел на фактическото начало на дългия и болезнен разпад на Югославия. Именно в този момент на картата се появяват Словения, Хърватия, Македония. Полагането на основите на първата българска мисия в Сараево пък съвпада с изграждането на държавността там, в контекста на напрегнатата обстановка след наскоро завършилата война.

Не на последно място посланик Марков говори английски, албански, сръбски и руски език. Завършил е първия випуск по сърбохърватска филология на СУ „Св. Климент Охридски“. Както е известно, за всеки дипломат, работата на терен и познаването на проблемите в дълбочина, без владеенето и използването на съответните чужди езици, са почти невъзможни. Трябва да се отбележи, че това не е първата книга на автора. В края на 1989 излиза от печат едно от малкото дотогава произведения по албанската тематика у нас – „Размисли за Албания“. Сред многото му преводи от сръбски на български език прави впечатление този на важната за конструирането на някои процеси в региона „Ислямска декларация“ на бошнашкия лидер Алия Изетбегович.

Книгата „Западнобалканско време“ може условно да бъде разделена на две части – Вместо предговор (5-20 страница) и същинската част (21 – 200 страница), която представя авторови публикации, експертни мнения и интервюта, свързани със страните от Западните Балкани.

Въпреки малкото си на брой страници, предговорът е особено интересен. По същество това е разказ с мемоарни елементи за житейския път на автора, който запълва някои празнини в българската политика и дипломация. Тайната среща на посланик Марков с Любчо Георгиевски през 1991 е първият досег на младия лидер на ВМРО-ДПМНЕ с официален представител на българската държава. Може би някой ден ще бъдат разкрити повече детайли за нея, които да хвърлят светлина върху регионалните връзки и партньорства.

В тази част от книгата се разкриват и нови моменти от българската политика по отношение на Югославия и Албания още от 70-те години на ХХ век. От 1973 Марков работи в отдел „Външна политика и международни връзки“, а по-късно завежда сектор „Балкански страни“ на ЦК на БКП. „Международният отдел на управляващата партия е реалното министерство на външните работи“, пише авторът. Той е направил важният извод, че както тогава членството на България в СИВ и Варшавския договор, така и днес членството в ЕС и НАТО оставя малко пространство за самостоятелност.

Страната ни е един от инструментите на тогавашната съветска външна политика за комуникация с Тирана, тъй като Москва няма дипломатически отношения с малката адриатическа страна. В този смисъл се разчита много на българската дипломация. Разведряването в българо-албанските отношения започва в средата на 70-те години.

Българско-югославските отношения

По мнението на автора, българо-югославските отношения винаги са били трудни и обременени с комплекс от спорни въпроси, сред които се откроява Македонският въпрос. Той разказва за част от срещите по него през 1976 и 1979. В развитието на темата закономерно се вплита и признаването на независимостта на Македония (15 януари 1992), докато Марков ръководи посолството ни в Белград и взима участие в цялостния процес – има запазени шифрограми от този исторически момент. Още преди акта на признаването посланикът провежда протоколни срещи в Скопие с председателя на републиката Киро Глигоров, премиера Никола Клюсев, председателя на парламента Стоян Андонов.

Паралелно с това, отношенията с официалните югославски власти и сръбските политически и академични кръгове не са прекъснати. Марков поддържа връзки с фигури като Вук Драшкович, проф. Драголюб Мичунович, акад. Добрица Чосич, Душан Каназир и много други. Младият политик и бъдещ  премиер на Сърбия Зоран Джиндич пристига в българското посолство все още носещ обеца на едното си ухо.

Мандатът в Сараево е описан в цялата сложност на институционалната, мултиетническа и мултирелигиозна комплицираност на босненската държава. Поддържането на сложни баланси между различните играчи е наистина дипломатическа задача с повишена трудност, свидетелства за която има в спомените на посланик Марков.

Сред публикациите му във втората част на книгата се открояват с особената си актуалност неговите текстове, свързани с Македония. Те наистина могат да са настолно четиво за всеки политик и анализатор, който има претенции за познаване на проблематиката. Особено тези от 2012-2013, които буквално се отнасят до проблемите възникнали днес – старите мантри, заложените капани, антибългарската реторика, слабостите на външната ни политика. Сред заслугите на автора е и опитът да се даде публичен отпор на налаганата от определени кръгове позиция за признаване на македонско малцинство в България, което е съпроводено с опити за институционален натиск.

Внимание заслужават анализите на посланик Марков по въпроси, които той добре познава – политическата и социална динамика в Сърбия, процесите в Косово, проблемите на Босна, Албания.

С по-периферен характер (като обем), но също така задълбочено, присъстват и теми като турското влияние в Западните Балкани, политиката на Русия в региона, Хърватия.

И накрая, може би си струва рецензията за книгата да завърши с това, което авторът е избрал за нейно мото. В самото й начало той е поставил думите на лорд Бенджамин Дизраели, изречени през 1878: „Няма език, който може да опише адекватно положението в онази голяма част на Балканския полуостров – Сърбия, Босна и Херцеговина и други провинции. Политически интриги, постоянни съперничества, пълно отсъствие на обществен дух… Омраза между всички раси, ненавист между враждуващи религии и отсъствие на всякаква контролираща сила…“.

 

* Преподавател в Югозападен университет "Неофит Рилски", Благоевград

{backbutton}

Надвисналата неяснота относно това, какво точно следва от прекратяването на студената война, породи множество футурологични спекулации, представляващи перспективни проекции за развитието на политическите процеси и структури в световен план. Либералният мираж за настъпването на „края на историята” – некоректно интерпретирана в коментарния поток хипотеза за вероятното затихване на международното политическо противопоставяне, като определяща характеристика на настъпващия нов ред, – набързо отстъпи пред натрапващите се обстоятелства на промъкващите се отвсякъде политическа центробежност, антагонизъм и конфронтация в региони с нарастваща се конфликтност и дезорганизираност. Твърде бързо стана ясно, че в постсъветския свят (т.е. планетарният политически терен, лишен от ориентировъчната двоична идеологическа противопоставеност) са заложени, заварени или пък възникват наново множество устойчиви противоречия, доколкото несъвместимостта между различните конфесионални учения и културни практики нараства с раздалечаването на цивилизационните им устои и ориентири (1), Тези кризисни тенденции и ситуации предполагат дори разрастване на предпоставките за сравнително бързия крах на изградената планетарна политическа, стопанска и социална организация в резултат от  назряващия още през ХХ век катастрофален изход от свръхексплоататорския модел на функциониране на човешката общност в условията на ограничен пространствен, ресурсен и концептуален фундамент.

Предчувствието, заложено в разработките на Римския клуб, за изчерпване възможностите на сегашната цивилизационна конфигурация да се възпроизвежда, съхранява и просъществува, вероятно ще получи потвърждение в частичното сбъдване на направените прогнози и предупреждения за изчерпване на механизмите за поддържане на непрестанното възходящо екстензивно развитие, възпирано от недостига на суровини, но и поради пречките пред формулирането и практическото приложение на нови организационни подходи при структурирането и функционирането на социалните общности. Либералният капитализъм остарява и поражда собствения си упадък чрез неудържимото форсиране на надпреварата за капиталова адекватност (т.е. непрестанния стремеж към нарастване на печалбата), което се сблъсква, в строгия му вариант, с изискванията на макро- и микрообщностите за подобряване на жизнените им условия.

Нарастващата сложност на обществения бит и производство правят все по-уязвимо  захранването, поддържането и възстановяването им при евентуална разрушителна интервенция, саботаж, злополука или мощен катаклизъм. Катастрофалните аварии в ядрени електроцентрали в някогашния СССР, САЩ и Япония са само предвестник на предстоящия сблъсък с масови поражения при неблагополучия в технологичните цикли на различни опасни производства или авария на жизнено необходими системи. Засилващите се прояви на природни отклонения от привичното, изучено поведение на естествената среда и тяхното зачестяване създава непредвидими рискове за различни по обхват и характер общности. Множат се сценариите, при които бърза и рязка промяна на климата или колосални природни катаклизми внезапно биха катализирали разпадането на съвременната цивилизация.

Бързото нарастване на населението и особено  на гъстотата му в някои точки и зони на съсредоточаване все повече ще затруднява функционирането на обществените системи. Понижаването на влиянието на семейството, религиозните и образователните институции за регулиране поведението на членовете на тези общности поражда нравствен упадък и дезорганизация. Неспособността на държавните и общинските власти да осигурят законност, равнопоставеност, недискриминация, ред и дисциплина пък застрашава интегритета и стабилността на националните и локалните общности. Трескавото търсене на модели на устойчиво развитие е показателно за нарастващата неустойчивост и несигурност на бързо променящите се съвременни общества.

Новото хилядолетие поднесе още на старта си множество кризисни събития и явления. От въздушната атака на 11 септември 2001 срещу символни за американското превъзходство и величие сгради, през цунамито в заранта след Рождество Христово на 2004, помело с неочаквана мощ бреговете на Индийския океан, до фалита на банката Лемън Брадърс, обявен на 15 септември 2008 и разтворил недрата на бездната пред американската финансова система, измъкнала се от рухването си в нея само по волята на Провидението. Зачестяването на природните бедствия и социалните неблагополучия изглежда се превръща в присъща характеристика на ХХІ век.

Несъмнено, напоследък най-голямата реална, непосредствена опасност за ерозията и разрушаването на съществуващата цивилизация се проектира в прогнозите за близкото бъдеще от все по-неприкритата склонност към употреба на ядрено оръжие за намаляване на геостратегическия натиск и възстановяване на военнополитическия паритет от страна на Русия спрямо основния и антагонист в съперничеството за контрол над традиционно доминираните от нея сегменти от глобалния терен, след задълбочаването на съперничеството за украинските позиции и релации. Според някои по-изнервени наблюдатели, през отминалата година в степите на север от Черно море е започнала Трета световна война.

След 2001 в общественото съзнание, наместо сладникавите либерални очаквания за тържество на демокрацията, свободното производство и неограничената търговия, започват да се утвърждават откровено есхатологични нагласи за настъпване на „Последните времена” или поне за предстоящо дългосрочно лутане в нова Тъмна епоха. Тези кошмарни тревоги произлизат както от осъзнаването на споменатата прекомерна сложност и уязвимост на социалната организация на обществото, което го изправя пред угрозата от крушение в резултат на естествени катаклизми или военни конфликти, така и от опасенията за ново разграждане на модела на международно сътрудничество и обмен, просъществувала 40 години по време на студената война. Тревогата от последните десетилетия относно пренатоварването на финансовата система се съпровожда от притеснения за евентуално намаляване на впръскването в глобалния социален двигател на горивото на съвременната цивилизация – иновациите, за постепенно затлачване на потребителския механизъм, за нарастване на културното многообразие при агресивно доминиране на примитивните модели и образци, за траен спад на семейното възпроизводство в развитите страни и т.н. Възвръщащият се хаос в Североатлантическия пояс след повече от половин столетие на умиротворяване и възход, кара някои да правят асоциации с Ранното Средновековие, през което новите (варварските) европейски държавни, религиозни и стопански структури изпадат в икономическа и културна стагнация (а някъде дори деградация), както и в трайна политическа изолираност от все по-замогващата се Азия. Днес, повече от всякога, изглежда актуален въпросът, който се задава поне от едно столетие насам:  “Предстои ли залезът Запада?”.

Портите на Ада се разтварят на Видовден

Когато, през лятото на 1914, Европа научава, че престолонаследникът на Хабсбургския престол и съпругата му са застреляни в балканското градче Сараево от двайсетина годишен сръбски младеж, никой не може да си представи настъпващия ужас през последвалите четири десетилетия на световни кървави конфликти, брутални политически преобразувания и съпровождащи ги хуманитарни бедствия, в които преждевременно ще загубят живота си поне сто милиона човека, а други стотици милиони ще преживеят голяма част от него си в незапомнени от векове масови страдания, лишения и нравствена деградация. В разгара на Бел Епок малцина провиждат възцаряването не просто на практиките на масовите убийства (отработени още в хода на колониалните завоевания), а на демона на самоубийствените тотални военни конфликти. Сблъсъкът между колониалните сили в резултат от привършването на възможностите за колониална експанзия и желанието за преразпределяне на зависимите територии, свидетелства за порочността на модела на развитие, наследен от времената на първичното натрупване на спекулативен, индустриален и компрадорски капитал чрез силовото разширяване на сферите на влияние, във взаимодействие с местните колаборационистки ориентирани  елити, вместо да се търсят вътрешни механизми и резерви, за да се проправят собствени просеки към просперитета и националната жизненост. Единствено Вторият Германски Райх, разполагащ с обширна територия и многобройно население, успява да си гарантира стопански възход, основаващ се предимно на вътрешната икономическа активност, но именно това изправя останалите големи сили срещу него.

Влизайки в съдбоносен сблъсък с тях, Германия се опасява най-вече от Русия, подценявайки такъв потенциален противник като Съедините щати. Това се оказва съдбовна грешка. С рухването на Руската империя, обхваната през март 1917 от безредици, последвани от детронация и продължително, ескалиращо революционно насилие, съпроводено от организационна деструкция, тя светкавично е заменена в кръга на Великите сили от САЩ, включнли се още през следващия месец в Европейската война. Според мнозина анализатори епохата на американска глобална доминация започва от 1914, като това се свързва с нарастването на икономическия превес в световното стопанство на Съединените щати, „обслужващи“ Европейската война отстрани. Възползвайки се от военните поръчки и повишеното търсене на капитали, задокеанските производители и банкери постигат глобална икономическа хегемония, осигуряваща постепенното налагане и на световно политическо надмощие. Но едва през 1917 военният и дипломатически потенциал на Вашингтон бива пряко ангажиран с касапницата на Стария континент. Именно САЩ предопределят приключването и в полза на Антантата, не само с военния си принос, но и чрез примамващата дипломатическа инициатива за мир, установяващ нов ред на самоопределение и самоуправление на европейските и близкоизточните народи и свободен режим на корабоплаването и търговията в света – прословутите Четиринадесет точки на президента Удроу Уилсън.

Лекомислието, с което руският цар (2) и германският кайзер вкарват народите си в скотобойната, улеснява възхода на Вашингтон на международната политическа сцена в продължилия три десетилетия (с прекъсвания) световен конфликт, въпреки американския изолационизъм след 1919. Парадоксално, но именно тези три сили, отстранени на мирните преговори от равноправното регулиране на новия международен ред, определят динамиката и изхода на назряващата нова световна война (всъщност в междувоенния период те прикрито си сътрудничат за ревизирането на порочната парижка договорна система), доколкото през следващия четвърт век съумяват да приложат множество политически, социални и индустриални иновации, докато самодоволните триумфатори от Версай затъват в застой, пасивност и социални крамоли. През 1945 от великолепната тройка на столетието окончателно отпада централноевропейският колос и се оформя диктатът на двете свръхсили на ХХ век.

Разрушаването от страна на САЩ и СССР на европейската система за подялба на световното пространство посредством контрол над морските пътища и комуникации е най-драматичната промяна в модела на международния ред след епохата на Великите географски открития. В резултат постепенно се повишават властовите завихряния в множество региони, излезли от сянката на колониалните метрополии. Паралелна с това стартира възходът на нови сили, с което нараства несигурността и неустойчивостта сред бившите колонии и изостаналите полузависими страни, въпреки усилията на Вашингтон и Москва за поддържане на общоприемлив йерархичен порядък на взаимоотношения със и между новите държавни субекти.

Съперничеството между свръхсилите очертава новия международен ред със средствата на екстремната политическа конфронтация, конспирация и манипулация, докато една от двете не се огъва под тежестта на собствените си пороци, деформации, комплекси и, отклонения и не рухва сред присмехулното облекчение и снизхождение при околните претенденти за превъзходство. Именно това се случва на СССР в началото на 90-те години на миналото столетие, а мнозина очакват през новия век САЩ да ги последват, докато претендентите се множат.

Защо Америка? (3)

На границата на двете хилядолетия светът планета се оказа в уникалната ситуация на налагането на глобалното лидерство на една, единствена всепроникваща, всеобщо налагаща своите норми, стандарти и изисквания империя, намираща се в криза на собственото си битие и механизми на функциониране, обладана същевременно от месиански провиденциализъм и съхранила до голяма степен магнетичното обаяние от времената на възхода си към световния връх. Съществуват различни обяснения за този бурен възход на отвъдокеанската свръхдържава, които, разбира се, не могат да обхванат напълно цялата сложна плетеница от обстоятелства, представляваща (както би могло да се предположи) цялостната факторна обусловеност. Несъмнено, нейното географско позициониране и насоките на първоначалната и експанзия са измежду нейните основни предимства - при това твърде прикрити и с трудно доловима стойност, за да успеят съперниците и да се възползват от тях. Макар настоящата статия да е предназначена за периодично издание с ориентация към геополитическата тематика, тук предпочитам да изтъкна други основания, стимули, подбуди, мотиви за взривообразното разрастване на американската социално-политическа „феерия“ след края на Гражданската война в САЩ, през 60-те години на ХІХ век.

Съединените американски щати са може би единствената държава, в която решително и в течение на продължителен период от време е осъществена буржоазно-демократична правова, имуществена и пропопулистка революция. При това тя има глобален характер, той като дава възможност на милиони обременени и угнетени от несправедливия ред в собствените си страни и вдъхновени от надеждите си човешки същества, да открият „обетованата земя“, обещаваща им нов живот, бърз просперитет, достойно, пълноценно и независимо съществувание. Непрестанният миграционен наплив (4), подхранван от бързата индустриализация, осигурява демографския потенциал за усвояването на огромната собствена територия, чиито основни структурни формирования – щатите, са присъединени на равностойни начала и имат право на самостоятелно устройство. Правовият и либерален режим, съзнателно подържаната дискусия относно алтернативните  насоки на развитие, културното многообразие и съвместяването на множество поведенчески модели за лично, семейно и общностно възпроизводство, превръщат САЩ в най-смелия и успешен експеримент в епохата на освобождаване от съсловните зависимости. Именно там се осъществява същинската световна революция и неслучайно оттам тя се разпространява през миналия ХХ век и на останалите континенти. Само в рамките на едно столетие след Наполеоновите войни, в края на които британската армия превзема и подпалва Вашингтон, бившите английски колонии се превръщат в световен образец на обществен порядък, в глобална работилница, определяща темпа на световната стопанска динамика и в мощна държава, способна да мобилизира при необходимост огромен военен потенциал. Многоезичната, но монолитна, млада и новаторска империя посяга към световна доминация.

В американския случай елитаристкото разбиране за основната движеща сила при функционирането на обществените механизми поощрява необичайното за други географски координати институционализирано сътрудничество между елитарните кръгове на водещите общности, без да се игнорира напредничавата роля на конкурентното начало. Нещо повече. По всичко изглежда, че американският проект е с дълбока традиция, видимо произхождаща от финансовите центрове на предренесансовата средищна зона на Италия. Неговите междинни пунктове преминават от Венецианската лагуна през долните течения на Рейн и Темза, за да достигнат до устието на Хъдсън. Всъщност този проект е непрестанно търсене на медианата, уравновесяваща стойността и производството, растежа и устойчивостта, просперитета и перспективата, духовността и нищетата на битието, традицията и обновлението.

За разлика от САЩ, при очерталия се основен опонент за геостратегическо превъзходство – Русия, през първата половина на ХХ век се очертава драматично противопоставяне между дворянската и интелигентската прослойка, между „росийския“ (православния) и „еврейския“ (модернистичния) елит, в рамките на който предприемаческата класа се оказва притисната между двете враждуващи групировки и е пресирана последователно от тях, за да потъне към края на 20-те години на ХХ век трайно в недрата на сенчестата икономика. Особеният трагичен път на „Бялата империя“, която в резултат от болшевишката революция рязко се преобразява в „Червена“ за да се съхрани, възхожда към триумфа от 1945, станал възможен благодарение на волята и далновидността на един решителен, способен, но суров и жесток държавник (5). След него в империята настъпва полувековен упадък.

Погледнато в ретроспекция, при най-вероятния вариант на протичане на политическото развитие през втората половина на ХХ век САЩ би трябвало отдавна да са постигнали пълно стопанско, политическо и военно превъзходство и да са установили глобална хегемония. Привидно, след 1991, американците действително се доближиха до подобно съотношение на силите в планетарен мащаб. Всъщност, те пропуснаха да наложат всеобхватна доминация, залагайки множество капани (недостатъци) в социално-икономическия си модел, способни да провокират в бъдеще изтощаване на силите им, сдобиха се в обширни региони на планетата с негативния имидж на агресор (заради многобройнит войните от Виетнам до Ирак, но и заради множеството тайни операции в най различни точки на света). Така, крайна сметка, въпреки разпадането на Варшавския пакт и на СССР, САЩ сами допринесоха за формирането на блок от мощни и динамични държави, който оспорва тяхното върховенство и наложения международен ред. За шест десетилетия, след 1945, Вашингтон пропиля в излишна конфронтация невероятната стратегическа възможност да приобщи и култивира противостоящата му свръхсила. Именно това вероятно ще се окаже решаващият фактор за ерозията на  американските предимства и водещата позиция на САЩ. Три последователни, макар и с различна стойност и значение грешки, допуснати през този период, отклониха Америка от бляскавия път на „великодушния триумф“.

Хари Труман и отритването на неудобния съюзник

Нарастващото разбирателство и единодействие между Рузвелт и Сталин в хода на Втората световна война оформя архитектурата на следвоенния свят, която до голяма степен се запазва до днес. Заради тежестта си във военнополитическо отношение, двете континентални свръхдържави изместват Британската империя в периферията на следвоенното позициониране на силите. С приемането от Чърчил (6) на Атлантическата харта през лятото на 1941, американците си гарантират продължаването и задълбочаването на либерабната програма, заложена в нереализираниите Четиринадесет точки на Удроу Уилсън. Именно решителността на американския политически елит да се реализират на практика препоръките и допълнително усложнява  и без това сложните отношения между съюзниците от антихитлеристката коалиция.

Ненавременната кончина на Рузвелт обръща хода на следвоенното пренареждане на света. Макар че на последните президентски избори той е принуден от управленците в сянка да подмени част от екипа си с радикално настроени към съветската заплаха съветници, присъствието му в поствоенната регулация вероятно значително би смекчила противоборството със Сталин. Вместо това провинциалисткият подход на новия президент Труман към глобалните проблеми тласка разорената и изтощена Европа, а впоследствие и останалия сквят към изпитанията на една по същество трета световна война, при това проточила се по-дълго от предишните две плюс 20-годишния междувоенен период.

Според накои съвременни изследователи, помрачаването на атмосферата на сътрудничество между победителите в световния конфликт, което предхожда и поражда студената война, се дължи на недоразуменията между съюзниците. Пропагандните и идеологически наслоявания отпреди 1941 несъмнено са повлияли на взаимните антипатии между Съветите и Запада при срещата на войските им в Централна Европа. Съветските успехи дразнят англо-американските политици, чиито планове за отвоюването на Европа от Германия са провалени (7). Най-шокираща за тях обаче е решимостта на Сталин да създаде на мястото на предвоенния „санитарен кордон“, изолиращ СССР от останалата част на Стария континент, да създаде буферен пояс пред силно милитаризираната Централна Европа, включително използвайки крайни средства, ерозиращи суверенитета на държавите в тази зона. Действията му скандализират Запада, чиято агентура попада под ударите на рестрикциите и репресиите, въпреки че разпределението на зоните на влияние  в общи линии е договорено още на срещите в Техеран, Москва, Ялта и Потсдам. В Лондон например, са силно обезпокоени от присъединяването на Югославия и Албания към Източния блок, което гарантира на СССР излаз на Средиземно море.

И все пак, кои са фундаменталните причини за началото и постепенното ожесточаването на студената война и продължителното и запазване като най-влиятелния фактор в международните отношения за повече от четири десетилетия? След срещата в Потсдам отношенията между бившите съюзници силно охладняват, като над тях надвисва сянката на ядрената заплаха (8). С подписването на мирния договор в Париж на 10 февруари 1947 взаимозависимостите отпадат и разривът става неудържим. Сталин няма желание да се конфронтира със САЩ, но му се налага да активизира политиката си. Всъщност, ситуацията и позиционирането на силите се променят най-вече заради примитивния, но ефективен американски натиск за промяна на международната конструкция.

Основната интрига в следвоенната глобална геополитика е преразпределението на световните пространства, от което зависи способността на държавите победителки да се развиват и да утвърдят постигнатото във войната. Американците и руснаците са единни относно необходимостта да се осъществи бърза и решителна деколонизация, докато британците и французите отстояват запазването на колониалните си империи. Лондон обаче успява да настрои не особено опитната нова администрация в Белия дом срещу кремълския тиранин, следвайки традиционна си тактика да противопоставя своите съперници. Представяйки се за застрашени от съветска инвазия, западноевропейските държави дори съставят военен съюз през 1948, който пък инициира формирането на Северноатлантическия алианс на следващата година.

Възможно е във Вашингтон да са предполагали, че подобно стечение на ситуацията ще улесни американското проникване в Азия и Африка. На практика обаче, спускането на „Желязната завеса“ съдейства за налагането на отвъдокеанската воля повече в Западна Европа, отколкото в останалата част на света. Най-голямата грешка на възходящата свръхдържава на монополистичния капитал се оказва неспособността и да се споразумее с другата глобална свръхсила за единодействие, в рамките на което не само да бъдат елиминирани останалите велики държави, но в хода на мащабните трансформации самият СССР да изпадне в зависимост от САЩ. При този вариант Съветската империя би се оказала в капана на съгласието и сътрудничеството. Лицемерно добронамерените отношения между Вашингтон и Москва, в комбинация със старческото тщеславие на съветския диктатора и на фона на разорението и умората на страната му, биха могли не след дълго да поставят СССР в положението на Мексико, тясно обвързано от търговския си обмен със своя северноамерикански съсед и традиционен неприятел.

Вместо това обаче, конфронтацията стимулира доизграждането на автархчна икономическа конструкция в рамките на Източния блок. При това неговото самозадоволяващо стопанство се оказва доста устойчиво поради изолацията и самодостатъчността си, поне докато не проличава изоставането му в технологично и организационно отношение от Запада. Освен самоизолация, съветският (социалистическият) модел предполага централизирано планиране и финансиране на държавните стопански субекти, като рискът от икономическата им активност се разпределя и поема от държавата, с което се подържа висока заетост и устойчивост на стопанските взаимоотношения.

Отпадането на задръжките пред съветския експанзионизъм води до може би най-важната трансформация в зоната на зависимите държави. Кремъл подкрепя китайските комунисти, изтикани през войната в периферията на разпадналия се Китай и само за две години те овладяват най-многолюдната държава в света, след което възстановяват китайското управление в „своята“ част от Централна Азия, чак до съветските граници. Съюзът между Русия и Китай поставя „Хартленда“ под общия им контрол.

Този удар върху американските интереси в Източна Азия обрича концепцията на Белия дом за „меко възпиране“ на съветския военнополитически възход чрез пропагандно-психологически натиск и компрометиране (стратегията за сдържане на Джордж Кенан от 1947) и тя е заменена с твърд курс към противостоене (лансиран от Пол Нитце през 1950). Избухналата на Корейски полуостров кръвопролитна война с патов резултат обаче, илюстрира безперспективността и на този подход. Едва при президентстването на Айзенхауер и след смъртта на Сталин, американците започват да се ориентират към по-гъвкави методи за укротяване и дресиране на раздразнената руска мечка.

Роналд Рейгън и необмислената стратегия за бързото изтощаване на противника

През последните години от управлението си Сталин влиза в открит конфликт с културните гилдии, доминирани от представители на еврейската общност. Обвинявайки ги в космополитизъм, т.е. че обслужват „плутократичния“ американски интерес, той изпада в параноичен ступор в отношенията си с широки елитарни слоеве, лишавайки се от подкрепата и новаторския им принос. Постепенно възраждащият се антисемитизъм сред съветското ръководство за пореден път разцепва управленския елит, нарушава взаимодействието и концентрацията във високотехнологичните сектори  и понижава държавническия имунитет на червената империя (9).

Още Маленков и Берия, а след тях и Хрушчов, започват да търсят сближение със САЩ, отваряйки път към разведряването. Доколкото по онова време СССР не показва признаци на разложение и видима слабост, американският отговор е да се възприеме частично курсът към разведряване, като се подържат и огнищата на напрежение в Източна Европа, и да се изчака закостенелостта на съветската стопанска система да изтощи противниковата страна. Във вътрешен план съветският модел и идеология са провокирани от проявите на свободомислие, демонстрирани предимно от дейци на изкуството и науката и ерозиращи устойчивостта на еднопартийния режим. Пребладаващата част от опозиционерите, дисидентите и „неформалите“  са от еврейски произход, т.е. сблъсъкът на елитите в Съветската империя продължава.

Упадъкът на съветския модел, въпреки постиженията му във военната сфера, бързо проличава в нарастващите различия с развитите държави при производството на потребителски стоки и на културни продукти. Провокираното от несъответствието при задоволяване потребностите на населението разложение през 70-те години се съпровожда с нов етап на политиката на разведряване. В началото на 80-те години егалитаристката съветска система е пред крах и е узряла да бъде погълната от западното консуматорско общество, под прикритието на теориите за конвергенцията между социалистическата и капиталистическата обществена система, лансирани от хора като Збигнев Бжежински. В самото съветското общество също се очертават сили, подготвящи тази трансформация. Необходим им е обаче външен тласък, външен съюзник, без самият той да осъзнава коалирането на усилията.

Съществува теория, че нахлуването в Афганистан и вълненията в Полша, в хода на които възниква синдикатът “Солидарност”, които се случват на границата между 70-те и 80-те години на ХХ век, са инициирани или инспирирани от малка група във върхушката на КГБ. В СССР, както и в сателитните му държави, вече са се формирали широки, разнообразни по състав прослойки, желаещи и търсещи промяна. Те приемат политическите трусове в началото на 80-те като възможност за бърза развръзка на агонията на прогнилия еднопартиен режим. Разтърсван от вътрешни напрежения и противоречия, Източния блок застива в очакване на западната реакция. Разочарованията от 1956 и 1968 не са забравени. И тъкмо в този момент, при управлението на президента Рейгън, САЩ необмислено решават да се върнат към надпреварата във въоръженията – първо с разполагането на ракети със среден обсег в Европа (10) и след това със заплахата за разработване на космическата оръжейна програма. Мнозина погрешно смятат, че именно тези и други действия на Белия дом са довели до капитулацията на СССР. По-вероятно е обаче, те да са забавили либерализацията в съветския лагер и да са дали технологично време за разработване и провеждане на преобразуванията, в резултат от които собствеността върху ресурсите на Русия попада в ръцете на тясна прослойка, представляваща странна смес от „нови руснаци“ и руски евреи. Така двата елитарни потока на империята отново се обединяват за да възкресят под нова форма Руската империя.

Разширяването, т.е. настъплението на НАТО в източна посока, западната подкрепа за чеченските бунтовници и войната срещу остатъчна Югославия опровергават илюзиите, че Русия ще успее да се вмести в доминирания от САЩ нов световен ред, запазвайки територията и влиянието си. На пръв поглед, социалното и демографско изтощение, междуетническите разпри и сепаратистките движения, ограничената икономическа база с приоритет на добивния сектор в края на управлението на Елцин обричат Русия да се превърна в една от развиващите се регионални държави. През новото хилядолетие обаче хлабавата Руска Федерация се възражда като единна, концентрирана свръхсила с дипломатически и военен авторитет, който Вашингтон не може да си позволи да пренебрегне.

Джордж Буш и непредпазливият опит за свръхнапрягане силите на Америка

Постепенното безответно изтласкване на Русия от постсъветското пространство бе преустановено при президента Путин. Неговата изострена реакция срешу американския натиск към бившата съветска сфера ангажира руските съпротивителни сили в поредица от политически и военни сблъсъци в Кавказ, Украйна, Прибалтика. Същевременно САЩ решиха да „пробият“ центъра на евразийско-африканския масив като хвърлят в (управляем?) хаос арабския свят от Атлантика до Среден Нил, Персийския залив и Анадола. Окупацията на Ирак,  разпадането на Судан, т.нар. „арабска пролет“ и гражданската война в Сирия сериозно ерозираха руските позиции в региона. Това беше третият тревожен сигнал, че Кремъл губи позиции на глобалното силово поле.

Междувременно, надигащата се финансово-икономическа криза хвърли сянката си върху неоимперската политика Белия дом. Изтъкваната от някои физическа прилика на президента Буш-младши с някои от римските императори беше част от психологическия натиск върху останалата част от света той да приеме цивилизаторската доминация на северноамериканската конфедерация. Приплъзването на стопанските и финансови центрове, на производствените мощности към Източна и Южна Азия обаче, помрачиха  сериозна бляна за Pax Americana като наследник на универсализма заложен в концепцията за Pax Romana, припомняйки, че още преди две хилядолетия в Китай (истинската, Срединната, Поднебесната империя) е производствения и консумативен фокус на планетата. Тоест, че няма нищо странно в това този фокус и днес да се измества именно към тази страна.

Няма съмнение, че редом с военния потенциал на Русия, стопанското въздигане на Китай се явява основната конкурентна сила на американската доминация. При това този основополагаш фактор на противопоставянето на еднополюсния модел, разполага с такива „предимства“ като еднопартийната централизация и устойчивост, със съществена държавна намеса в икономическите отношения и твърда ограничителна регулация на социално-културната сфера. Китайското хетерогенно общество почти тотално отрича и засенчва изчистената от дамгите на “ню дийл”-реформизма либерална система, налагана отвъд океана.

Изплъзването на Европа, Япония и Латинска Америка от контрола на САЩ допълват ретроградната картина на залязващата американска хегемония. За да преустанови ерозията на американската глобалистка конструкция и концепция, Вашингтон се нуждае от свръхинтелектуални, ултраинтердисциплинарни подходи за обвързване на световната политическа мрежа, за да продължи източването на ресурси от периферията към глобалния връх. Срещуположният масив на военнополитическа тежест и стопанско богатство, простиращ се в северната част на Евразия, е значително по-обширен и разнолик. Америка се опитва да го контролира посредством фрагментирането и противопоставянето на елементите му, за да не допусне неговата еволюция до агрегатно състояние, в което той би представлявал неин равностоен противник. Така водещата американска политическа идея се оказва доктрина на разделението.

Разпадането на СССР открива много нови възможности за декомпозиране на евразиатската мощ. От делтата на река Дунав до езерото Балхаш се оформя пояс от дестабилизирани постсъветски държави. Надпреварата за съветското наследство противопоставя големите сили в региона. Германия, Франция, Обединеното кралство, Полша, Турция, Иран и Китай, повече или по-малко, демонстрират интерес към руините на рухналата империя. Американците пък предпочитат ролята на покровител на местните и арбитър за външните участници в преструктурирането на сърцевината на най-големия континент на планетата.

Основният възел на противоречия между Европейския съюз и Русия бе и си остава Украйна. Оттам могат да бъдат застрашени „слабините“ на Русия – Кавказ, Южна и Средна Волга, да бъде неутрализиран черноморския й флот, т.е. да се застраши целия й южен фланг. Тук възелът на противопоставянето между Източна и Западна Европа е особено затегнат по ред исторически, национални и геостратегически причини. При подходящо въздействие и „настройване“ Украйна може да се превърне за САЩ в своеобразен  Deus ex machina на срещуположния край на Северното полукълбо, който да бъде използван за разцепването на Европа и потискането на пробудилите се на Стария континент настроения за ново силов баланс и отказ от моноцентричния глобален политически формат.

Странните барикадни маневри в Киев през зимата на 2013/2014, при които  нескопосаните действия на президента Янукович и другите органи на властта доведоха до преминаването на Украйна в американската сфера на влияние, а неуравновесените акции на част от „революционната“ опозиция позволиха на Путин да анексира Крим, показаха, че съвременните форми и средства на водене на провокационни и пропагандни квазивойни, насочвани от спецслужбите, са озадачаващо разнопосочни, заплетени и нееднозначни по отношение на целите и резултатите си. В крайна сметка, Белият дом и Пентагонът си запазиха възможността по всяко време да атакуват нарушилата украинския суверенитет Русия, въвличаяйки я при необходимост в пълномашабна война, докато Кремъл затвърди черноморските (а оттам и средиземноморските) си позиции. Сепаратисткият военен сблъсък в Донбас допълнително усложни украинския проблем и сблъсъка на интереси в причерноморската степ. Развръзката изглежда предстои след като сегашния американски президент Обама, обвиняват от противниците си в нерешителност, напусне Белия дом в началото на 2017.

Цикли на развитието: предсказуемост, прогнозиране, програмиране, политическо внедряване и начини на употреба

Американският икономически възход след Първата световна война изглежда неудържим. Германия е поставена в тежка дългова зависимост. Бошевишка Русия отчаяно се нуждае от капитали и „ноу хау“ за модернизацията си, а изтощените Франция и Великобритания са неконкурентоспособни и принудени да премахнат част от ограниченията пред свободната търговия, от което се възползва най-вече Уолстрийт. Американските стоки и капитали триумфално шестват по световните пазари, чак до “Черният четвъртък” на 1929. Тогава, само с седмица, от 24 до 29 (вторник) октомври, фондовата борса в Ню-Йорк се срутва. Започва небивала дотогава икономическа криза, която обхваща целия свят и го държи в задушаващата си хватка чак до Втората световна война и поради това остава в историята като „Великата депресия“. Мащабите и са толкова грандиозни, че нейната сянка и до днес продължава да стряска политиците и бизнеса, особено след събитията от 2008. Всъщност, новата голяма криза в някои абсолютни измерения надвишава старата, но надеждите са продължителността, упорството, настойчивостта  й да не увредят така трайно световния стопански организъм, а и социалните и политическите ефекти от нея да са с по-ниска отрицателна „хуманитарна стойност“ и последствия.

Според британския историк Арнолд Тойнби големите войни се водят в интервал от 57.66 години (57 години и 8 месеца – б.а.). Хипотезата му е донякъде произволна, но подобна цикличност, обвързваща значителните военни конфликти с икономическите кризи изглежда все пак съществува, въпреки някои условности и бележки, които могат да се отправят към коректността на подобен генерален извод (11). Ако следваме модела на Тойнби, могат да се изградят четири редици (12) от екстремни политически и икономически събития от епохата на Американската война за независимост и Френската революция насам, разделени помежду си с периоди от около 55-60 години (13).

Първата е: 1783 (край на Войната за независимост на тринадесетте щата от британските американски колонии) – 1836, 1842 (началото на двете вълни на чартисткото движение в Англия) – 1899-1902 (Втората Бурска война) – 1956 (Суецката криза) – 2014 (Украинската криза) – ~2072;

Втората е: 1796 (началото на Наполеоновите войни) –  1853-1855 (Кримската война), 1857 (световната криза започнала в железопътната индустрия на САЩ) – 1914-1918 (Първата световна война)  – 1973-1975 (войната в Близкия Изток, петролната криза и дълбоката световна икономическа криза, провокирана в голяма степен от скока в цените на горивата)  – ~2031;

Третата е: 1814 (края на Наполеоновите войни (14)) – 1870-1871 (Френско-прускаjd война), 1873 (световната криза, започнала на Виенската фондова борса) – 1929 (началото на Великата депресия), 1931 (Япония окупира Манджурия, т.е. началото на Втората световна война в Азия) – 1987 (Черният понеделник -19 октомври-, най-големият срив на промишления индекс за американския фондов пазар Доу Джоунс), 1989-1991 (разпадането на Източния блок и на СССР, начало на кризата в  Япония)  – ~2047;

Четвъртата е: 1825 (икономическата криза в Англия) – 1882 (световна икономическа криза) – 1939-1945 (Втората световна война)  – 1997-2000 (последователни кризи в Далечния Изток, Русия, Аржентина, интернет-индустрията), 2001 (самолетната атака на Ал Кайда срещу американски обекти), 2003 (окупацията на Ирак от войските на американската колиция) – ~2061.

Разбира се, тази спекулативна постройка изглежда прекалено нагласена и все пак темпоралните ритми са явни и видими при непредубеден анализ, макар да са донякъде размити. По-дискусионно е вмъкването в схемата на кризите на свръхпроизводство, доколкото те са значително повече на брой, а размерът на интервалите между тях се колебае, като след 1945 се скъсява. Въпреки това има достатъчно основания тези редици да бъдат използвани за прогнозиране на евентуални бъдещи ключови стопански или политически събития. За настоящия анализ по-важен обаче е въпросът, дали това вече не се прави?

Още през 1989 наблюдателите бяха впечатлени от точно шестдесетте години, разделящи началото на Великата депресия от нежните революции в Източна Европа и мирния щурм на Берлинската стена. По-късно американската атака във Втората война срещу Ирак беше твърде точно прицелена на 20 март 2003 – почти 57 години и 7 месеца след края на Втората световна война (2 септември 1945). Всъщност, запознатите с ритъма на Тойнби тогава имаха очакване за времевото фокусиране на военните действия през пролетта. Войната за Багдад бе предизвестен факт. Но тя не успя да предотврати голямата ипотечно-банкова паника от 2007-2008, предизвикана от прекомерно нарасналата употреба на финансови инструменти без връзка с реалната икономика. Макар че войната за Месопотамия трябваше да конструира стабилна политико-икономическа платформа и да предотврати нова голяма криза, това не се случи. Природните закони не могат да бъде излъгани, освен временно и локално. После равновесието на тази цикличност се възстановява.

По време на „арабската пролет“ през 2011 възникнаха догадки, дали масовите вълнения в градовете на Тунис, Египет, Либия не са свързани с фазата на слънчевите петна, при която се отбелязва (вероятно обусловено от въздействието на слънчевите изригвания) повишена екстремна, пасионарна (саможертвена) обществена активност? И дали външни фактори, подготвящи промяната в Северна Африка, не са се възползвали от тези неособено популярни в същината им зависимости и знанията за тях?

Демонстрациите на Майдана в Киев започнаха 67 години след Суецката криза (15), но и след антикомунистическото въстание в Будапеща от 1956. Три месеца по-късно опозицията завзе властта в Украйна. В отговор Русия анексира Крим, а след още месец-два Донбас се отцепи от Украйна и започна гражданска война. Западът наложи санкции, целящи блокирането на руския пазар и икономика, от което пострадаха най-вече Европа и Русия, но икономическото възстановяване отвъд океана набра скорост. Последва срив в цената на нефта и икономическите анализатори замряха в неведение какво следва от това? Задълбочава ли се кризата или изтощените икономики получиха бонус за да се посъвземат? А може би волатилността на цените на нефтопродуктите да е прелюдия към гореща война в някои от районите на производството им?

Възобновеният натиск срещу Русия отново сплоти и мобилизира руските патриотични сили. В същото време обаче провокираното разцепление между Русия и Европейския съюз минира усилията „Голяма Европа“ да преодолее конфронтацията от последното столетие и да потърси пътища за обединение. Северноатлантическата доминанта все още превъзхожда и последните събития сякаш са планирани именно за нейното окончателно утвърждаване. Очаква се натискът за сключване на трансатлантическо споразумение за свободна търговия между САЩ и ЕС да се засили. След плътното прилепване на Русия към Китай, глобалната диспозиция вече придоби очертания, за които прозира как двата дяла на „Кимерика“ си поделят северноевроазиатското пространство, с което са готови да доминират тотално в света.

Дали сегашната проява на циклична криза ще има продължителна „опашка” на вълната, подобно на Великата депресия, продължила с колебания до 1942? Надделее ли икономическото възстановяване и умереността в действията на Белия дом при реставрирането на твърдите линии на политическо позициониране се запази, обстановката може за дълъг период да се успокои. Най-малкото до 2030 (вж. втората редица). Ако обаче продължи икономическото буксуване или се стигне до задълбаване в поредна рецесия, ако страните в украинската криза продължат с агресивното си поведение, напълно възможно е вооенните алтернативи да получат шанс за изява. Изключително рисков изход!

Кризисните тенденции като проекция на неосъзнатите погрешни избори

Голямото отклонение каквото представлява студената война в относително кратката американска външнополитическа традиция по-скоро представлява обмислена (но неуспешна) стратегия за еднолично глобално лидерство, отколкото трагикомедия от недоразумения. Тя отнема инициативата на съветската военна победа чрез нелицеприятните методи на дипломатическите сплетни, подмолното разстройване и пропагандното пресиране на противника. Неочаквано обаче, първоначалните резултати до голяма степен се оказват обратни на зададените цели. Едва след смъртта на прозорливия съветски диктатор Сталин и дискредитирането му от страна на съветския елит, стабилността, инициативността и инерционността на американската възпроизводствена система извеждат САЩ на превъзхождаща позиция. Постепенно и логично надделяват предимствата на свободния пазар и начин на живот, на демократичния обществен и алтернативния личен избор, на отворените социални и културни отношения и откритите иновационни писти.

Същевременно, Съединените щати, които форсират световната икономика за да маргинализират Съветите, впоследствие се опитват да устои на конкуренцията на новите икономически сили, произлезли от собствената й  политика за развитие на широкопроизводителни и високотехнологични местни икономики по периферията на Източния блок. В резултат нараства вътрешната експлоатация, значителна част от стопанските структури западат, вътрешните отношения се влошават и призракът на социалната катастрофа от 30-те години на ХХ век нееднократно надвисва над американските домове. Изходът е да се продължи политиката на източване на ресурси отвън посредством монетарното (валутното) доминиране, но по-малките участници в световния търговски обмен започват да се отказват да съдействат за собственото си икономическо изтощаване и да се противопоставят на американския доларов империализъм.

Свръхконцентрацията на капитала в САЩ води до неконтролируемо нарастване на неравнопоставеността между отделните социални прослойки. Смисълът на общия образ на съпреживяване на “американската мечта” започва да се губи сред несравнимите по обхвата си възможности и перспективи на отделните индивиди, т.е. разпада се усещането за съпринадлежност.

Мащабите на противоречията и разнобоят в средите на американския елит през десетилетието след Втората война в Залива са значително по-големи от тези след 1941. Икономическите затруднения и грандиозните финансови измами драстично снижиха доверието в системата на обезпечаване на социално-икономическата стабилност. Дори мисионерите на Венецианския проект доскоро стратегически прехвърляха част от своите предприемачески инициативи, активи и перспективни намерения към Шанхай и други крайбрежни зони в Китай, за да уравновесят шансовете и рисковете за собственото си присъствие и развитие в Тихоокеанския регион.

С израстването на „голямото следвоенно поколение“, Америка се оказва измежду страните преживели най-чувствителна и забележителна нравствена, поведенческа и културно-мирогледна промяна, въвела урбанистичните й центрове в ерата на постмодерното общество. Това обаче е една прекалено бърза промяна, за могат да устоят на въздействието й стопанската и културната периферия. Провинцията и градовете по американските океански крайбрежията се раздалечават и отчуждават, в резултат от което се създават предпоставки за деструктуриране, дезинтегриране, фрагментиране, дори сепариране на основополагащите държавни звена – щатите.

Разрастват се общностите с различен от базисния расов, религиозен и културен идентитет, като мнозинството от техните членове остават в ниските слоеве на обществената стратификация. Асимилацията им се оказва все по-бавна и несигурна. Въпреки законодателните и институционални усилия за предотвратяване на расовата дискриминация, противоречията и противопоставянето между профанно дефинираните расови групи се задържа на опасно високи нива.

Различните източници на разлагане и разпад на сложната щатска функционална организация и социално общежитие могат да се обединят в едно при продължителна, мъчителна криза. Готова ли е Америка да посрещне деструктивните прояви на нова студена война предвид основателните опасения, че тя може да се разрасне до прикрита, война или дори до горещ сблъсък, който да порази обекти и съобщности на американска територия? През последното столетие САЩ се превърнаха в световен център на икономическата активност, но и на луксозния, хедонистичен живот. Дали американците ще са склонни да рискуват предимствата и просперитета си в голяма съвременна война, носеща безброй рискове и заплахи?

Днес оттатък океана дилемата дали да се води толяма война, която да изчисти натрупаните противоречия чрез налагане волята на по-силния, т.е. на САЩ, е по-актуална от всякога след 1953, но опасенията, че поедата в нея може да се окаже пирова заради огромните разрушения и разстройството на самериканския и на глобалния социално-икономически организъм, ще продължават да възпират подръжниците на този сценарий. Нетипичните средства за водене на неявна война – икономически, психологически и социални въздействия, атаки посредством упражняване на въздействие върху водите на Световния океан, проводимата твърд на земните недра или върху атмосферата (климата) и прочие са трудно доловими или неуловими, за да допускат превенция и до голяма степен са непредотвратими. Те правят уязвими гражданските обекти и индивиди а ефектът и изходът от подобни удари са непредвидими и трайни, т.е. остатъчни. Новите методи за воюване вероятно са толкова опасни за тонуса на планетата, колкото и ограничената употреба на ядрено оръжие.

Вече едно столетие Русия е поставена в изолация от Запада, в каквато вероятно би изпаднала дори ако се беше наредила сред страните победителки в Първата световна война, доколкото претени;иите и за контрол над Проливите биха я противопоставили на останалите сили с интереси в Средиземноморието. Днес ръководството в Кремъл се стреми да намери компромисната линия между защитата на границите и интегритета на Руската Федерация и равнопоставеното участие в международния политически конструктивизъм, от една страна, със сътрудничеството и взаимодействието със западните сили, от друга. Разместването на пластовете в световната стопанска стратификация и формирането на нови коалиции и фронтови линии естествено поставя Русия в центъра на международните конфликти, доколкото тя продължава да представлява основната ключова държава в международното позициониране. Продължителният й икономически и социален упадък след 1945 обаче я поставя в положение на догонващ, компенсиращ  изоставането играч на планетарното геополитическо поле, който се нуждае от отбор, за да успее да продължи играта. От изборът къде и как ще потърси такъв отбор, т.е. от бъдещите руски алианси ще зависи по-нататъшното й съществуване. В този смисъл, събитията от 1913-1914 би трябвало трябва постоянно да я алармират за погрешните избори, които би могла да направи.

Възможността нашето поколение да преживее още една студена война (България все попада на фронтовата линия) е доказателство за преломния характер на епохата, в която живеем. Приключването на времената на колониализма и на хегемонията на Западния свят вещае продължително и изтощително пренареждане на международната политическа конструкция до постигането на ново равновесие и трайно споразумение. Възможно е възобновяването, под една или друга форма, на студената война да допринесе за подобно развитие. Стига разбира се да не прерасне в гореща. Изглежда, засега историята ни подсказва именно това. Дали обаче наистина е така?

 

Бележки:

  1. Вглеждайки се педантично в тези вечни разпри, Самюъл Хънтингтън лансира тезата за настъпващ сблъсък на цивилизациите. Възможно, но досадно познато.
  2. Със същата безотговорност Николай ІІ оставя през 1913 България да бъде оглозгана от съседните й държави, което 4-5 години по-късно му коства короната, живота и дори гибелта на цялото му семейство, а Бялата империя затъва в кървави сблъсъци, братоубийствени кланета и всеобща разруха. Учудващо е, че след 1991 значителна и то влиятелна част от руската интелигенция се обръща с преклонение към имперската епоха, въздигайкои личността на този нескопосан държавник като символ на „Русия, която загубихме”.
  3. По правилно е този въпрос, съдържащ висока доза на недоумение, да бъде адресиран към конфедерацията на квазидържавите на англосаксонските колонисти по източното крайбрежие на централната част на Северна Америка.
  4. Ограниченията (квотите) за имигранти въведени след Първата световна война допълнително усилват магнетизма и окончателно митологизират американското гражданство.
  5. Рядък случай в историята, сравним с постиженията на Александър Велики, Чингиз хан и Наполеон Бонапарт. Сталин успява да установи за кратко равновесие между руския и еврейския компонент в имперския болшевишки елит посредством широката репресивна кампания, осъществена през втората половина на 30-те години, която възстановява в значителна степен руското присъствие във висшите управленски кръгове. Това му позволява да консолидира през есента на 1941 военния и икономическия потенциал на СССР и да осъществи успешна съпротива срещу германската агресия.
  6. Впоследствие хартата е възприета и от правителствата в изгнание на окупираните от Германия държави.
  7. Стратегията на Чърчил за сдържане на Съветите в границите им от 1941 е нереалистична, доколкото планираното откриване на Втори фронт на Балканите се оказва непосилно и подвеждащо, подобно на инициираната пак от него акцията при Дарданелите през 1915. Военните неуспехи на западните съюзници при опита за изненадващо преминаване през големите реки в Холандия към края на лятото на 1944 и германската контраофанзива при Ардените в началото на 1945, обричат на неуспех бързото им настъпление към Берлин, Прага и Виена, въпреки че през последните дни на войната германците съзнателно ограничават съпротивата си на Западния фронт. Погрешна се оказва и инициативата на Чърчил да запази боеспособна част от германската армия за евентуална война срещу СССР.
  8. Създаването на условия за разработване на ядрено оръжие е може би един от главните фактори за разрастването на Втората световна война след 1937.
  9. В началото на 70-те години на около двеста хиляди евреи е позволено да заминат за САЩ, за да се уталожи напрежението.

10.  Подготовката за което започва при предходната администрация.

11.  Остава неясно например, дали този цикъл е с ендогенен (вътрешен) произход – т.е. цикличност, присъща на всеки естествен и обществен процес, или е екзогенен (външен) характер, т.е. повлиян е от други природни или обществени процеси – космическият пулс (А. Чижевски), вълнообразност на стопанските процеси  (Н. Кондратиев) и пр. Изследванията в тази област са многобройни и авторът не намира за подходящо да се позове на тях в пълнота и с критичен анализ. Още по-неясно остава, откъде трябва да се измерва интервалът – от началото или от края на предходната война до началото на следващата, защото очевидно от това зависи характера и проявата на цикличността.

12.  Това също е озадачаващо, доколкото се констатират няколко паралелни, разминаващи, прескачащи се цикъла, без между тях да има ясно установено времево разделение. Твърде комплициран е въпросът за връзката между големите войни и икономическите цикли, тъй като някои от войните се разразяват дори във фаза на икономически подем.

13.  55-60-годишният период може да се свърже с циклите на слънчевата активност, с дългите икономически вълни на Николай Кондратиев и дори с цикъла в източните зодиакални календари, чиито първообраз е древният български календар.

14.  Някои историци приемат за край на Наполеоновите войни битката при Ватерлоо през 1815. Всъщност, “Стоте дни” на Наполеон І са по-скоро инцидентно събитие, докато разгромът на Франция е инкасиран още през 1814.

15.  На 26 юли 1956 г Египет национализира Суецкия канал. В отговор в края на октомври с. г. Израел, Великобритания и Франция атакуват Египет. Под натиска на СССР и САЩ обаче, по-късно са принудени да се изтеглят.

 

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

„Намираме се в разгара на международна валутна война, която може да доведе до това да загубим своята конкурентоспособност“. Това са думи на бразилския финансов министър Гиду Мантега, произнесени през септември 2010, само две години след разтърсващата финансова криза от края на 2008. По време и след кризата, курсът на еврото към долара падна с 25%, а този на британския паунд – с почти 30%.

Понижаването на стойността на еврото през 2008-2011 беше от ключово значение, тъй като стана причина за последвалите проблеми в еврозоната – между конкурентоспособния Север и по-малко конкурентоспособния Юг. При наличието на слабо евро са облагодетелствани икономиките на страните-износителки. А последиците от финансовата криза се отразяват върху по-малко конкурентоспособните членове на еврозоната, застрашавайки кредитоспособността на техните банки и, следователно, устойчивостта на държавните им финанси.

В резултат от това в еврозоната избухна своеобразна „валутна гражданска война“, която продължава да се води и днес, както в Европейската централна банка във Франкфурт, така и в отделните национални столици, и чието изражение е гръцката дългова криза. Югът е изправен пред опасността от дефолт и някои южноевропейски държави обмислят евентуален отказ от еврото. Северът пък продължава да се съпротивлява на исканията да отпуска помощи без да получи съответната компенсация под формата на сериозно реформиране на хронично неконкурентоспособните южни икономики.

През 2014 станахме свидетели на драматично изостряне на глобалното противопоставяне, намерило своя израз на бойното поле, а още повече в сферата на финансите. Без съмнение последствията от това изостряне ще резонират и през следващите години и вероятно ще станем свидетели на истинска Световна финансова война, основните очертания на която вече наблюдаваме. Сред ключовите особености на този конфликт е, че борбата в него се води на принципа „всеки за себе си“ – т.е. всеки икономически субект се опитва да увеличи конкурентоспособността и икономическия си растеж за сметка на всички останали. Все пак не е изключено да видим известно групиране, което да укрепи съществуващите или пък да създаде нови взаимозависимости.

Битката за световните пазари

Ескалация на глобалната валутна война имаше и през 2012, след избирането на Шинзо Абе за премиер на Япония. След като акцентира в кампанията си върху необходимостта от радикални промени с цел да бъде тласнато напред развитието на японската икономика, поемайки властта той, без да губи време, реши да се възползва от най-очевидното оръжие – девалвацията на националната валута. Само за няколко месеца (между октомври 2012 и февруари 2013) йената беше обезценена с 25%.[1]

Макар че това имаше известно краткосрочно въздействие, общият ефект се оказа по-слаб и нетраен, отколкото се надяваха в Токио. Тогава Японската банка предприе допълнителни мерки за по-нататъшно отслабване на йената. Така в края на 2014 курсът на йената падна с още 15%. Но и това не бе всичко: Шинзо Абе обеща да спре планираното повишаване на данъка върху продажбите и обяви насрочените за декември 2014 извънредни парламентарни избори за фактически референдум относно правилността на радикалната му икономическа политика. По-нататъшното отслабване позициите на йената след това заявление дава основание да смятаме, че финансовите пазари очакваха победата на Абе на изборите на 14 декември (с 48% от гласовете), както и, че той ще реализира програмата си докрай.

За да се разбере по-добре същността на провежданата от Япония политика, трябва да се вземе предвид, че тя е експортно ориентирана страна. Обезценяването на йената означава спад в цените на японските продукти на външните пазари и, съответно, води до увеличение на продажбите. В същото време девалвацията провокира ръст на цените на вносните стоки на вътрешния пазар. Така се стимулира растежът на икономиката, въпреки риска от появата на инфлация.

Говорейки за валутната война от последните няколко години, няма как да не споменем количествените облекчения, отпускани от Федералният резерв на САЩ от 2009 до края на 2014. „Количествени облекчения“ всъщност означава печатане на пари и пускането им в обръщение, без те да са реално произведени от икономиката. Така за пет години Федералният резерв хвърли в американската (разбирай световната) икономика над 5 трилиона долара. На фона на рязкото обезценяване на долара, икономиката на страната демонстрира завидна конкурентоспособност и ръст в износа в световен мащаб. Макар курсът на еврото спрямо долара през изминалите 5 години да бе неспокоен след „коригиращите“ мерки на ЕЦБ (между 1,5 и 1,25), в крайна сметка Федералният резерв реши, че е постигнал целта си и не може да печата пари вечно. Така през декември 2014 програмата за количествени облекчения (обявена за безсрочна) беше прекратена.

Случайно или пък тъкмо напротив, само месец по-късно ЕЦБ съобщи, че през март 2015 стартира своя програма за количествени облекчения, с намерение да вкарва в обръщение по 60 милиарда евро месечно до септември 2016. Т.е. за целия период от 18 месеца – 1,08 трилиона евро.[2] Имайки това предвид, не е изключено еврото, което през февруари бе с курс около 1,14 спрямо долара, да падне до 1 към 1 до края на годината и дори под един долар през 2017. По всичко личи, че борбата за пазари ще се разрази с пълна сила.

Междувременно Централната банка на Китай реши да намали съотношението на задължителните резерви на банките с 50 базисни пункта до 19,5%. Ходът, който влезе в сила от 5 февруари 2015, ще вкара в икономиката допълнителни 600 милиарда юана или 96 милиарда долара. Това разкрива друг важен аспект от борбата за икономически растеж. На фона на непредвидимата международна обстановка и валентността на валутите, всички държави ще разчитат все повече на вътрешното потребление като тези, които имат по-голям потенциал в това отношение, се намират в по-изгодни позиции.

ЕС и САЩ – съюзници или конкуренти ?

Нека се върнем на отношенията между ЕС и САЩ – двата субекта осигуряват около 50% от световния БВП. Както стана ясно, въпреки наглед съюзническите политически отношения, на полето на финансите двамата играчи се конкурират и между тях тече непрекъснато надлъгване. Политическите отношения обаче оставят своя отпечатък върху икономиката. Със съжаление, а и с тревога, трябва да констатираме, че в икономическата взаимозависимост между Европа и САЩ, Америка е силната страна и до голяма степен си „разиграва картите“ в ущърб на европейските интереси. В подкрепа на това твърдение е достатъчно да се спомене фактът, че Европа, която през миналия век беше двигател на научно-техническия прогрес в света, днес е почти изцяло реципиент на чужди технологии – главно от САЩ. Дори Финландия, която допреди 7-8 години се смяташе за за „последния бастион“ на европейската иновация и чиято компания „Нокиа“ имаше безупречна репутация, бе „потопена“ от първите американски смартфони.

Причината за това е прекалената „отзивчивост“ на европейските политици, които без да осъзнават последствията, до голяма степен спряха да разчитат на собствени източници на иновации и прекалено обвързаха европейската икономика с американската.

Истината е, че развитието на ситуацията в ЕС навява по-скоро песимистични изводи за неговото бъдеще и способността му да се развива успешно в обозрима перспектива. В последните години икономиките на държавите от „ядрото” на ЕС – доскоро смятани за лидери в световното развитие, не само демонстрират ниски темпове, но и, на практика, деградират. С тази деградация е свързан и постепенният преход на ЕС от статуса на един от световните центрове към статус на световна „полупериферия”.

Изводът за периферизацията на ЕС е достатъчно неочакван и очевидно се нуждае от сериозна обосновка. Да започнем с това, че основният недостатък на проекта, наречен „Европейски съюз”, бе прекаления акцент върху икономическата либерализация и паралелното ограничаване ролята на националните държави в ЕС. Смяташе се, че пазарът, сам по себе си, не само ще гарантира успешното развитие на европейските обединителни процеси, но и ще даде импулс за изпреварващ високотехнологичен „пробив” на ЕС на световната сцена. Истината е, че според повечето съвременни теории пазарът сам по себе си не гарантира научно-техническия прогрес. В случая от особено значение е присъствието на пазара на модерни институционални структури, както и наличието на симбиоза между пазарните сили и регулиращата роля на държавата. Всичко това го нямаше в ЕС и след създаването на Съюза във всяка от страните-лидери ролята на държавата намаляваше. Липсата, в мащабите на ЕС, на взаимодействащи с пазара наддържавни регулатори, се „компенсираше“ от административно налагани стандарти, много от които затормозяваха функционирането на икономиките, както и от несъразмерно разрасналата се брюкселска бюрокрация.[3]

На фона на изложеното, подписването на договора за Трансатлантическо партньорство, търговия и инвестиции (TTIP) може да се превърне в последния пирон в ковчега на европейската иновация и икономическа самостоятелност. Предвиждат се големи правомощия за американските корпорации, включващи дори съдене на националните държави в арбитражни съдилища за ограничаване дейността или накърняване интереса на корпорациите. Преговорите по договора трябва да приключат до 2016.

Впрочем, надеждата умира последна и решението на ЕЦБ за количествени улеснения дава поводи за оптимизъм. То ще удари силно по американската конкурентоспособност – очаква се търговският дефицит на САЩ да нарасне до 1 трилион долара в близко бъдеще, което ще се отрази и върху външния дълг на страната, наброяващ над 18 трилиона долара.[4] В същото време се очаква растежът в Европа да се ускори до невиждани скоро темпове. Тази мярка може да даде тласък на малкото останали мощни европейски индустриални сектори – например автомобилостроенето, както и на сектора на услугите. От изключително значение е и, как ще бъдат похарчени количествените улеснения. Дали не е дошло време да се инвестира в европейската иновация? Как точно ще процедират европейските лидери предстои да разберем.

Цените на енергоносителите и въздействието им върху световната икономика

Без съмнение една от големите новости в света на финансите е започналия в средата на 2014 спад в цената на петрола. Причината за това може да се търси в украинската криза, но реалните причини са доста по-комплексни от твърдението, че Саудитска Арабия иска да накаже Русия за анексията на Крим, или за подкрепата на Асад в Сирия. Всъщност, през 2014 Саудитска Арабия отчете спад в продажбите си след 11 години възход и рекордни продажби от 7,54 млн. барела дневно през 2013 срещу 7,11 през 2014.[4] Причина за това е спадът на търсене на саудитски петрол в Азия (Китай) и силната конкуренция.

През последните години шистовата революция в САЩ изстреля страната до трето място в света по добив на петрол – след Русия и непосредствено зад Саудитска Арабия. От своя страна, Русия обяви намеренията си да започне да разработва арктическите си находища в близко бъдеще, като през 2014 беше пусната и първата платформа [5]. Това накара саудитските шейхове да увеличат дневния добив и да подбият цените, за да изтласкат от пазара трудоемките добиви на нефт с по-висока себестойност. За тях по-важно от това да продават петрола на висока цена е да запазят пазарния си дял.

Този ход засяга пряко всички държави в света. Падането на цените удари силно износителките на петрол, като Венецуела, Русия, САЩ, както впрочем и самите саудитци. Във Вашингтон това бе разчетено като оптимистичен сигнал за растежа икономиката. До голяма степен обаче може да се твърди, че шистовата революция приключи „с гръм и трясък“. Бяха прекратени всички инвестиции в търсенето и разработването на нови шистови кладенци. Работещите пък започнаха да се затварят поетапно, защото повечето не генерират печалби при цени на петрола от 60-65 долара, а някои дори при 80. Това означава, че САЩ отново няма да могат да обслужват вътрешното си потребление, което на свой ред ще се отрази върху външния дълг. Саудитска Арабия декларира, че няма намерение да намалява добивите и цените ще се вдигнат с излизането на конкурентите й от пазара. Ако към това добавим непълноценното използване на кладенците в Либия, Ирак и Сирия и санкциите срещу Иран, става ясно, че едва ли в обозримо бъдеще ще се отвори пазарна ниша за шистите. Това е и причината Русия да не изпита сериозно безпокойство от ниските цени на петрола. Когато саудитският крал Абдула почина на 23 януари 2015, руският президент Владимир Путин изрази съболезнованията си и нарече покойния монарх „мъдър политик“. Новият крал Салман пък обяви, че ще раздаде 30 милиарда на поданиците си в рамките на мащабна социална програма.[6] Цените на петрола се покачиха с 20% за една седмица стигайки 60 долара, където се задържаха.

В страните потребителки, като тези в Европа, евтиният петрол се прие с очаквания за икономически растеж, въпреки опасенията от спад в данъчните приходи. Япония, а и ЕС, които са сред най-големите вносители на петрол, трябва да следят непрекъснато цените заради политиката си на девалвация на еврото и йената. В Китай пък съществуват опасения, че евентуално повторно изстрелване на цените нагоре може да се отрази негативно върху икономическия растеж, който прогресивно намалява, достигайки 7,4% през 2014, срещу 7,7 % през 2013. Въпреки това перспективите Китай да задържи растежа си на 7-7,5 % са добри, тъй като финансовите институции на страната разполагат с голям набор от инструменти за стимулиране на растежа, които в Европа и САЩ са изчерпани. Освен това Пекин притежава почти 4 трилиона долара валутни резерви.

Петролът, санкциите и вариантите на Русия

Споменавайки цените на петрола, няма как да не засегнем и ситуацията в Русия. Страната се намира в епицентъра на финансово-икономическите войни, защото срещу нея се прилагат и различни санкции. В своята съвкупност тези два фактора оказаха силен натиск върху руската икономика. Около 50% от бюджета на страната се формира от износа на енергоносители и курсът на рублата е зависим от това. Всъщност, в известна степен спадът на рублата неутрализира спада в цените на петрола, като руските енергийни гиганти отчетоха рекордни постъпления в рубли. Инфлацията, породена от този спад обаче, представлява опасност за потребителските цени и спестяванията.

На 16 декември продължилата през цялата 2014 тенденция за обезценяване на рублата ескалира. Опитвайки се да овладее спада, Руската централна банка повиши основния лихвен процент от 10,5% на 17%. Това провокира паника на валутните пазари и рублата се срина на нивата от кризата през 1997. Така нареченият „черен вторник“ обаче, се оказа единично явление и още през следващите дни рублата възвърна голяма част от загубените в последните месеци на 2014 позиции. Това даде основание на някои експерти да спекулират, че „черният вторник“ е бил очакван и контролиран срив, с цел РЦБ да изтегли колкото е възможно повече рубли от пазара и впоследствие да постави курса на ръчно управление.[7] Така 2015 започна със стабилна рубла, макар за това да се изискват немалко средства и усилия.

Едно от предизвикателства, които си е поставила Русия през настоящата година, е преструктурирането на икономиката, чрез 10-15%-но орязване на „неефективните“ разходи, както и развитието на производства, които да намалят зависимостта на икономиката от петрола. Руснаците осъзнават необходимостта от адаптирането към новите пазарни реалности. Въпреки това, Владимир Путин даде да се разбере, че страната няма намерение да намалява социалните плащания и дори заяви, че през 2015 пенсиите ще бъдат фиксирани към реалната инфлация.

Във връзка със сложната икономическа ситуация на страната, много руски, а и световни експерти очакват Путин да разиграе златната карта на Русия.[1] Става дума за руските златни резерви, които са 1200 тона и я нареждат на 6-то място в света. Тези резерви покриват над 25% от рублите в обръщение – много над използваното някога от Федералния резерв обезпечение на златния долар. С въвеждането на златен стандарт Русия би постигнала цял ред стратегически задачи – прекратяване на кризата на рублата и удар по статута на долара като световна резервна валута. Освен това „златната рубла“ би могла да стане най-консолидиращия интеграционен ход за Евразийския икономически съюз, чиито проблеми, свързани с валентността на валутите и вътрешната търговия, биха били решени. Спекулациите, че Москва може да прибегне до подобен ход, се подхранват и от факта, че през 2014, когато над Русия все още се оформяха „буреносните облаци“, тя бе най-големия купувач на злато в света, вместо да прави обратното. Така или иначе, подобен мащабен ход изисква внимателно планиране и анализ на евентуалните последствия. Вероятно Кремъл ще изчака по-благоприятна международна среда преди да предприеме подобни маневри, ако въобще някога стигне до такова решение.

БРИКС, Гърция и преосмислянето на глобалния финансов ред

Независимо от формата и мерките, които ще използват Русия и другите страни от БРИКС, те са твърдо решени да се освободят от зависимостта си от долара и контролираните от САЩ системи на МВФ и Световната банка. На състоялата се непосредствено след финала на Световното първенство по футбол в Бразилия среща на лидерите на групата беше подписано споразумение за учредяване на „Нова банка за развитие“[8] с капитал от 100 милиарда долара и резерв от още толкова. Целта и е да стане алтернатива на МВФ и Световната банка.

Твърде интересно е заявлението на новото гръцко правителство, че е готово да търси помощ от „САЩ, Русия или Китай“ във връзка с дълговата си криза, ако не я получи от ЕС. Това подтикна Съюза незабавно да задълбочи преговорите с Гърция, въпреки че до преди това се опитваше да „извие ръцете“ на Атина, заплашвайки я с ограничаване на помощта. Евентуално подпомагане на Гърция от банката на БРИКС би поставило под въпрос ЕС и еврозоната като единно икономическо пространство, разчитащо на собствените си инструменти и институции, и би подтикнало и други държави да приемат кредитиране от новата банка. Дори да не успее да пробие в Европа, „Новата банка за развитие“ със сигурност ще оперира в Азия, Латинска Америка и Африка, разкривайки съблазнителни възможности за страните от тези региони.

Впрочем, очертаващото се по-нататъшно отслабване на еврото и непреклонността на ЕС да направи исканите от Атина компромиси поставят под сериозна въпросителна оставането на Гърция в еврозоната. Макар евентуално връщане на драхмата да означава дори по-слаба валута за страната, приходите от туризма биха се увеличили чувствително, а гръцките стоки (доколкото има такива) биха станали по-конкурентоспособни, включително в самия ЕС. Според повечето анализатори, перспективите за подобно развитие на ситуацията са 50 на 50, затова е рано да се прогнозира.

От казаното дотук се налага изводът, че поне до края на десетилетието надлъгването, конкуренцията за пазари и финансовото прегрупиране на държавите ще са движещата сила на световните геополитически и геоикономически процеси във все по-отчетливо формиращия се многополюсен свят. Пътят на Китай към глобално икономическо лидерство е отворен. През 2014 страната задмина САЩ по такъв ключов показател като БВП (по паритет на покупателната способност). Възходът на останалите развиващи се страни ще подтиква и тях към по-последователна защита и реализация на националните им интереси. Вероятно, не само в житейския си път, но дори в близкото бъдеще, ще станем свидетели на цялостно преосмисляне на световния финансов ред.

 

Източници:

[1] https://alterinformation.wordpress.com/2014/12/29/77760429123/ [21.2.2015]

[2] http://forexnews.bg/technical-analizys-arhive/29249-euro-on-11-years-low-after-ecb-meeting [21.2.2015]

[3] http://geopolitica.eu/2007/broi52007/681-evropeyskata-poluperiferiya-i-perspektivite-na-ukrayna -  [21.2.2015]

[4] http://rt.com/business/234083-saudi-asia-supply-cut/ [21.2.2015]

[5] http://www.1tv.ru/news/economic/256818 [21.2.2015]

[6] http://www.bulgaria.utre.bg/2015/02/04/298300-noviat_kral_na_sauditska_arabia_razdade_30_mlrd_na_podanitsite_si  [21.2.2015]

[7] http://svetoven.pogled.info/russia/news/60877/Ot-1-yanuari-Rusiya-vavezhda-plashtane-na-gaz-i-neft-samo-v-rubli [21.2.2015]

[8] http://en.wikipedia.org/wiki/New_Development_Bank [21.2.2015]

 

* Софийски университет "Св. Климент Охридски", член на Студентския дипломатически клуб

{backbutton}

Пътят към Ада е постлан с добри намерения.

Според една народна мъдрост, семейство и държава могат да бъдат разрушени само отвътре. Ако са сплотени и единни никой не може да им навреди. За съжаление, от времето на фаталния цар Иван Александър и неговата втора съпруга (които разделят България и тя пада под турско робство) българският народ, изгубил своята държавност в резултата на петстотингодишното робство и изкуствено разделен след Берлински конгрес, става заложник на чужди влияния и интереси. Тези влияния и интереси противопоставят новопоявилия се политически елит, което рефлектира и върху обществото, разпилявайки съзидателната му енергия. Нравите, манталитета и „патриотизма” на този „елит” са описани много сполучливо от Христо Ботев и Алеко Константинов.

На въпроса, дали това е резултат от българската нородопсихология – „свестните у нас (да) считат за луди”, или има и външни фактори, влияещи за тази негативна „селекция”, е трудно да се даде еднозначен отговор. Факт е, че след 137 години свобода българският народ е объркан, обезверен, отчаян и невиждащ изход от кризисната ситуация. Именно в това състояние той може най-лесно да бъде дезинформиран, манипулиран и подведен да направи избор, който да се окаже фатален за българската държава.

През последните години, най-вече в медийното пространство (1), се води дискусия:

  • За радикална реформа на съдебната система
  • За нов изборен кодекс
  • За промяна на съществуващата или за нова конституция
  • За формата на държавното управление
  • За съществуването на държавната институция Велико народно събрание и т.н.

Като идея, това донякъде е добре, но сега ли е подходящият момент за такива кардинални промени. Ако тезата на най-припрените политически играчи, че вече четвърт век България е в безкраен преход и тотална криза е вярна, от историческа, политическа и социална гледна точка е безотговорно в такъв момент да се правят подобни кардинални реформи. Разумно би било най-напред да се изясни, къде е проблемът. Дали в институциите или в тези, които ги изпълват със съдържание?

Освен това е нелогично точно онези (определящи се като „политическа класа”), които доведоха България до това състояние, и техните протежета да направят смислена, национално отговорна и полезна за България промяна. За 25 години те доказаха на какво са способни.

Психологията добре е описала подобни екстравертни типове, които със своята тревожност, припряност и напористост наподобяват ажиотиран тип личност (2), за която действието и промяната са по-важни от обмислянето и преценката. Ако подобни личности разместват непрекъснато мебелите в апартамента си не е голяма беда, най-много да притеснят съседите. Но когато става въпрос за държава и за милиони нейни граждани подобно поведение е безотговорно.

От предизборните (за парламентарните избори на 5.10.2014) документи на някои от политическите играчи, ангажирани с темата, се вижда, че проблемите са споменати с едно или две изречения без детайлна аргументация.

В предизборната си брошура, озаглавена „Стабилна България време е !”, ПП „ГЕРБ“ заявява: „Имаме куража и силите, заедно с потенциала на публичния и частния сектор да вземем смели решения за реформиране на държавата”.

В брошура за алтернативата, от която България се нуждае днес, Реформаторският блок излага шест стъпки за излизане от кризата. Последната е формулирана така: „Обществен дебат за промяна в Конституцията и националните приоритети на България, който да положи основите на Третата Българска Република и да завърши с решение за свикване на Велико Народно събрание. В „управленските приоритети на Реформаторския блок”, отразени в предизборната му програма, единствено в първа точка на „първия стълб” се говори за промяна на конституцията, чрез която да се постигнат следните цели:

- Премахване на политическото влияние върху съда и прокуратурата;

- Операция „Чисти ръце” в съдебната система;

- Избор на главен прокурор от Народното събрание с възможност за предсрочно прекратяване на мандата му;

- Гарантиране на пряк избор на ВСС и ВПС от квотите на съдиите и прокурорите;

- Разделяне на Висш съдебен съвет и Висш прокурорски съвет;

- Активна роля по изграждането на европейска процедура и гражданска защита извън МВР;

- Гарантиране на принципа на случайно разпределение на делата;

- Парламентарен контрол за отчетност на съда, ВСС и прокурорите;

- Единна информационна система за противодействие на престъпността с ефективен обществен контрол;

-  Въвеждане на конституционни гаранции, че за всяко назначение в тези сфери ще се носи персонална отговорност;

- Силна специализирана прокуратура, разследваща корупцията и злоупотребите по високите етажи на властта.

Съдебната система

Не само в предизборните програми, но и във всички коментари, присъства темата за съдебната система. Значимостта и е синтезирана в едно изречение, изписано във фоайето на Съдебната палата: „Правосъдието е основа на държавността.” За съжаление, през последния четвърт век липсата на адекватно правосъдие ерозира българската държава. Според изследване глобалния барометър на корупция на Transpаrency international, “86% от анкетираните домакинства смятат съдебната система за „корумпирана” или „изключително корумпирана, поставяйки я на първо място като най-корумпираната институция в страната” (3). Това е изключително тревожно, защото от липсата на правосъдие (не става въпрос за съществуващите институции и магистрати със солидни заплати в тях) до анархията и саморазправата има само една стъпка.

Според изразените становища, могат да се направят следните по-важни изводи за необходимите реформи в съдебната система:

- Пряк избор на съдии, прокурори и полицейски началници. Подобна промяна би обезсмислила съществуването на Висш съдебен съвет, каквото е искането на почти всички участници в дискусиите, но това предполага създаването на механизъм за контрол и отзоваване на магистратите. Предимство на изборния механизъм е, че хората, въз основа на резултатите от съществуващата съдебна практика, ще отделят компетентните и принципните магистрати от корумпираните и податливи на влияние. Проблем ще бъде възможността за възпроизвеждане на утвърдилите се до момента негативни практики в изборния процес. По-реална и ефективна по отношение качеството на съдебния процес би била мярката за ограничаване или премахване на несменяемостта и имунитета на магистратите. Това, според тълкувателно решение № 3 на Конституционния съд по к. Д. № 22/2002, може да бъде извършено с промяна в конституцията от (Обикновено) Народно събрание (4). Освен това, без да се налага свикване на държавната институция Велико Народно събрание, може да се въведе „мандат за някои от ръководителите на съдебни, прокурорски или следствени органи...” (5).

Особено дискутирана е темата за мястото на прокуратурата в структурата на държавната власт. Радикално настроените участници в дискусията застъпват виждането, че мястото на прокуратурата е в изпълнителната власт, тъй като прокурорите са адвокати на държавата и такава е практиката в САЩ и Западна Европа. Непрекъснатият стремеж на някои политици да подражават на поредния „Голям брат” винаги е водело до негативни последици за България и ерозия на идентичността ни. Всички тези нови модели на подражание са на държави със специфично държавно устройство и различно от българското историческо наследство. От друга страна, изпълнителната власт не е държавата, а е част от държавния механизъм, изпълняваща функциите си в съответствие с изискванията на глава пета от Конституцията на Република България. Поставянето на прокуратурата в изпълнителната власт или към президента (за което също има идеи) би я поставило в зависимост, изключвайки съответната институция от ефективна прокурорска намеса. За да се гарантира реално независимостта на прокуратурата, да се избегнат политическите саморазправи и да се проведе ефективно операция ”Чисти ръце” във всички нива на държавната власт е удачно главният прокурор да се избира от Народното събрание с мнозинство от две трети и да се отчита пред него. В този случай, само политическа сила, спечелила такова мнозинство в парламента, би могла да оказва влияние върху прокурорската институция.

В дискусията за реформи в съдебната система има една изключително позитивна идея. Тя е породена от неефективността на тази система и липсата на справедливост, което е принудило през 2013 2578 българи да подадат жалби до Европейския съд по правата на човека в Страсбург (6). Сред някои магистрати, може би за успокоение на съвестта им, битуват максими от рода на: „винаги един ще е недоволен от решението”, „кьорав карти не играе” и т.н. Мнозинството хора прекрачват прага на съда с надеждата, че ще получат справедливост и ПРАВОсъдие, а не с усещане, че влизат в казино, където се разиграва хазарт! Що се отнася до недоволните, ако съдиите са компетентни и независими от външни влияния (институционални или материални), честните и почтени граждани, които са в правото си, ще са доволни от справедливите решения. Недоволни или по-скоро примирени трябва да останат хитреците, измамниците, насилниците, които погазват закона, човешките ценности и права (7). Това са принципи на правосъдието, което е част от държавната власт и с тяхното незачитане се подкопава държавността и деградира обществото. Полезно би било да се определи крайно ограничен лимит на „грешки”, след които даден магистрат да бъде отстраняван от системата. В тази връзка е крайно необходимо да се извърши промяна в конституцията, която да позволи на гражданите с индивидуална жалба да могат да сезират Конституционния съд. Такава възможност, в своето решение № 3 от 2003, е предвидил самият Конституционен съд (8). Според това тълкувателно решение, подобна промяна на конституцията може да бъде извършена от (Обикновено) Народно събрание.

За да се избегне идеологическата обремененост от тоталитарното комунистическо минало, ще бъде добре да се промени чл. 118 от Конституцията на Република България. Логично и пряко свързано с правосъдието е съдебните решения да бъдат „В името на закона” или „В името на справедливостта”, а не „В името на народа”, каквато е практиката в момента.

Изборното законодателство

Темата за промени в изборното законодателство също е широко дискутирана, като някой от по-съществените искания са свързани със:

- Задължителната регистрация на гражданите за участие в избори и задължителното гласуване на гражданите. Ако бъдат реализирани тези идеи (въпреки някои техни слабости), качеството на политическия подбор ще се подобри рязко. Паралелно с отпадането от избирателните списъци на фиктивните избиратели, ще се обезсмисли купуването на гласове, както и корпоративния и етническия вот.

- Искането да се премахнат субсидиите за политическите партии също е позитивно, тъй като ще се създаде равнопоставеност сред политическите играчи.

- Въпросът, дали вотът да бъде пропорционален или мажоритарен също е изключително важен за качествения подбор на политиците. В последните изменения на Изборния кодекс (9) намира място и мажоритарният елемент, чрез възможността за преференциално гласуване. Въпреки, че на изборите за Европейски парламент, проведени на 25.05.2014, и на предсрочните парламентарни избори от 5.10.2014 има комични ситуации (феноменът „15/15”) и конфликти между избрани от по-задни позиции депутати и партийните им централи, като цяло преференциалният вот е позитивна промяна в Изборния кодекс.

Едно по-задълбочено обсъждане на предимствата и недостатъците на мажоритарния и пропорционалния вот би имало обем на отделна статия, затова тук няма да бъде направено. В тази дискусия е добре да се вземе предвид мнението на учените, изследващи тази материя (10). През последния четвърт век проличаха всички недостатъци на пропорционалната система. Може би е време да се въведе чисто мажоритарен избор, като се приложат най-добрите практики от Франция, Англия, САЩ и др.

- През последните години интензивно се дискутира темата за референдум. В чл. 10 и чл. 42, ал. 1 и 2 от Конституцията на Република България се регламентира провеждането на избори и референдуми, като законодателят неслучайно ги е обединил в една разпоредба.

Някои от по-важните искания, свързани с провеждането на референдум, са за: намаляване броя на подписите, нужни за свикване на референдум на 200 000; признаване на резултата при 30-40% гласували; приемане на нова конституция с референдум и промяна в конституцията също чрез референдум и т. н.. Подобни искания влизат в противоречие с наложилите се определения на понятието за демокрация (11), тъй като се дава възможност на едно агресивно малцинство да доминира и налага волята си (а понякога и чужда воля) над мнозинството.

Референдумът по същество е избор между „да” и „не”, а изборите са само една от стъпките в демократичния процес. Именно затова всеки резултат от референдум минава през съответните институционални процедури, за да се оформи като правна норма. Референдумите са оправдани единствено при казуси, касаещи цялото общество, което е формирало предварително позиции по тях, но има спор, кое решение да бъде избрано.

Подходящи въпроси за референдум могат да бъдат:

- Да се повишава ли цената на енергоносителите?

- Да има ли чуждестранни частни монополи в България?

- Да се експлоатират ли природните богатства на България от чужди фирми, изнасящи печалбите в чужбина?

- Дали данъците да бъдат съобразно „доходите”, или „плоски”, т. е. еднакви за всички?

- Да се облагат ли с ДДС лекарствата и книгите?

- Да продължим ли членството си в някои организации? И така нататък.

В този случай ще бъде спазен основният принцип на демокрацията – мнозинството да наложи (по мирен път) волята си над малцинството. Докато решаването чрез референдум на жизнени за държавата и нацията въпроси, изискващи професионална и задълбочена работа на екипи от специалисти в продължение на месеци, е безотговорно, популистко по характер и пагубно за държавата.

Редно е изработването на конституция (основен закон на една държава) да бъде извършено от най-добрите специалисти в държавата, независимо от политическите им предпочитания. Този проект (или проекти) задължително трябва да бъдат обсъдени от народни представители с различни професии и политически виждания в един разширен състав, какъвто е държавната институция Велико народно събрание.

Ако такъв жизнен за държавата и нацията документ бъде директно подложен на референдум, това ще означава провал за държавата:

- При повече от 15% неграмотни.

- При масово негласуване (особено на младите и образовани българи).

- При тотална медийна манипулация и дезинформация.

- При наложила се практика за купуване на гласове.

- При тежък, трагичен инцидент вътре или извън България по време на референдума, вотът ще бъде повлиян и резултатът от гласуването, т.е. предрешен.

Подобно действие е типичен тоталитарен подход, познат от времето на комунизма и на Тодор Живков. Конституцията, свързана с неговото име, е приета и обнародвана в Държавен вестник на 18.05.1971 именно след референдум. В случая и във всички подобни случаи, подобно действие, скрито зад демократична процедура, цели чрез колективната (т. е. ничия) отговорност да прикрие персоналната безотговорност. От времето на социализма знаем, че на „общонародната социалистическа собственост” хората гледаха като на ничия, което е и една от основните причини за провала на този модел. Механичното копиране на опит от държави с различни от българските традиции и държавно устройство могат да се окажат пагубни.

Странното в случая е, че почти всички застъпници на подобно тоталитарно искане се определят като привърженици на най-твърдата част от крайната десница. Още по-странно е, че същите искания се споделят и от някои представители на крайната левица. Да не забравяме обаче, че крайностите и екстремизмът не са донесли нещо добро на никоя държава.

Що се отнася до референдума, добил гражданственост, като „допитване до народа”, е редно да се направят поне две неща, които бяха споменати по-горе:

-         Да се въведе задължителна регистрация за гласуване, за да се направят избирателните списъци актуални.

-         Да се въведе задължително гласуване, за да бъде допитването наистина всенародно.

Конституцията

Въпросът за промяна на съществуващата конституция или приемането на изцяло нова конституция се дискутира от 1991 насам, когато е приет сегашният основен закон на Република България (12). Периодично исканията се реанимират, обикновено от стремящи се към власт, но нереализирали се политически играчи или от такива, изхвърлени от властта, но маскирали се с „нови” политически одежди. През последните години тази офанзива е особено агресивна и ескалира в злополучната подписка за референдум с искане за прекратяване мандата на 41-то Народно събрание, провеждане на референдум и свикване на Велико Народно събрание, което да изработи нова конституция. След проверка на ДАНС се установяват редица нарушения и несъответствия в подписката за референдум, граничещи с престъпление. След известно затишие, избухналите спонтанни протести през зимата на 2013 са използвани отново за възкресяване на тези искания, като справедливите икономически и социални претенции на протестиращите, чрез спекулиране с тяхната неинформираност, са подменени с политически. Това е политически некоректно, тъй като проблемите, породили протестите, могат да се решат без свикване на държавната институция Велико Народно събрание, провеждане на референдум и приемане на нова конституция!

Според някои от най-активните застъпници на идеята за нова конституция, силен външен натиск в тази насока се оказва от ЕС, чрез Венецианската комисия и комисията по наблюдение на ПАСЕ, както и от някои представители на САЩ. Подобен натиск изглежда нелогичен, след като още през 1991 представители на десния политически спектър – Александър Джеров – член на тази комисия, Гиньо Ганев и Снежана Ботушарова, са уведомили Венецианската комисия за проекта на новата конституция и становището на комисията е било, че тя е демократична и необходима (13). Освен това, по мнение на представители от Българския институт за правни инициативи, на народни представители, участвали в изработването на действащата конституция от страна на Съюза на демократичните сили и на специалисти (конституционалисти), тя почти изцяло се припокрива с френската , белгийската, германската и сочената като най-демократична за момента исландска конституция.

Мненията, че след четвърт век демокрация е нормално в България да се заговори за нова конституция са несериозни, тъй като става въпрос не за моден салон, а за държава с хиляда и четиристотин годишна история. Страната, която тези участници в дискусията най-често сочат като еталон за подражание – САЩ, има конституция вече четвърт хилядолетие. Въпреки впечатляващите години, на които е тази конституция и съдържащите се  нея текстове за пиратство и роби, на никой не му е хрумнало да я отменят като остаряла. Към нея се правят поправки, регламентиращи съществуващите реалности и с това процедурата се изчерпва.

Някои от по-важните искания, свързани с приемането на нова конституция се отнасят до:

- България да стане президентска република.

- Да отпаднат изискванията: кандидатите за президент да са български граждани по рождение; да са без двойно гражданство; да са живели в България през последните пет години.

- Народните представители също да могат да са с двойно гражданство.

- Намаляване броя на депутатите.

- Ликвидиране на държавната институция Велико Народно събрание.

- Създаване на Сенат, т.е. горна камара на парламента.

- Ликвидиране на Конституционния съд.

- Ново административно деление на България (14).

- Ограничаване властта на партиите.

- Ограничаване на целите, които могат да се преследват с политически средства (тоталитарно искане, целящо ликвидиране на неудобната опозиция – б. а.).

- Децентрализация на държавната власт: да се изгради България на гражданите и регионите.

Би било добре застъпниците на последното искане да го прецизират, тъй като самите те, в медийните си изяви твърдят, че кметовете са се превърнали във феодали, а общинските съвети - във финансово-брокерски дружества. Ако в исканата нова конституция тяхната власт бъде разширена, дали ситуацията ще се подобри?

Може би най-откровен относно крайната цел на подобни искания е журналистът Калин Манолов: „...България трябва най-после да гарантира реална финансова самостоятелност на общините и да се изгради второ ниво на местно самоуправление с избор на областни управители и областни съвети. Логично е на тази база да се създаде втора камара на парламента... Разделението на властите и децентрализацията на властта е фундаменталния проблем на българската политическа система, който трябва да намери решение в новата българска конституция. Всъщност, това е избор между самоуправление и суверенитет и той има европейски измерения... Правейки своя избор между централизирана и децентрализирана национална държава ще решим и, дали предпочитаме Европа на нациите или Европейска федерация. Това е модернизационен избор...” (15).

Този „модернизационен избор” за нов конституционен модел на управление на България се разглежда от някои като хибрид между швейцарския и френския модел. Ако подобни промени се реализират, те могат да доведат до кантонизация, федерализация и дезинтеграция на държавата, в която ще има региони с различни от официално приетите в България: език, културна, икономическа, конфесионална и друга ориентация. Може би неслучайно през последните години някои медии употребяват вместо областен управител – „губернатор”; общински съвет – „местен парламент”; началник на полицията – „шериф” и т. н. Вървейки по този път, вероятността България да бъде превърната от „модерна” в „модифицирана” е съвсем реална.

Тревожен е и фактът, че досега никой от искащите нова конституция не е представил проект на такава за обсъждане. Несериозно е твърдението, че Велико Народно събрание се свиква за приемане на нова конституция, като не е необходима никаква конкретизация. В предизборната кампания партиите ще поемат ангажименти относно съдържанието и. В Седмото Велико Народно събрание са представени 16 проекта за конституция, като база за изработване на сегашната.

Несериозно звучи и друго твърдение - че след като се премахне държавната институция Велико народно събрание и свързаната с него глава Девета от действащата конституция, новата конституция ще може (и има възможностите в себе си) да променя и себе си, и структурата на властта, и всичко останало.

Крайният резултат от подобни искания е формулиран много точно в една съвременна книга: „... В кабарето на глобализацията държавата прави стриптийз и в края на представлението остава само с голите си нужди: със своята власт да репресира, със своята разрушена материална база, с анулираната си суверенност и независимост, с обезличената си политическа класа националната държава се превръща в обикновена служба за сигурност на мегакомпаниите...” (16). За да не се доведе българската държава окончателно до подобно състояние, настояващите за нова конституция ще трябва ясно да заявят, ще се запазят ли от сега действащата конституция: Чл. 1, ал. 1 „България е република с парламентарно управление – ал. 2 и ал. 3; чл. 2, ал. 1 „Република България е единна държава с местно самоуправление. В нея не се допускат автономни териториални образувания. Ал. 2. Териториалната цялост на Република България е неприкосновена”. Чл. 3. „Официалният език в Република България е българският” ... Ще бъдат ли запазени и останалите разпоредби на глава Първа от конституцията?!

Може би ще се наложат някои корекции в конституцията, най-вече по отношение на съдебната власт,както и след като се приеме конституция на ЕС, но в по-голямата си част те ще могат да бъдат извършени от (Обикновено) Народно събрание.Според някои специалисти по конституционно право, Конституционният съд би могъл да преразгледа някои свои решения и да даде нови тълкувания относно възможностите за такива промени. Цитираното по-горе тълкувателно решение № 3 от 10.04.2003 на Конституционния съд ясно указва, кои текстове от българската конституция могат да се променят от Велико Народно събрание и кои от Обикновено Народно събрание (НС) (17).

Държавното управление

Във водената дискусия се отделя особено внимание на евентуални промени във формата на държавно управление. На този етап предпочитанията са за установяване на президентско управление със силна президентска власт по модела на Франция. Вижданията са, че това може да се реализира единствено чрез конституционни промени (нова конституция) в следните насоки:

- Президентът да дава мандат на правителството и да приема неговата оставка;

- Президентът да разпуска парламента, когато той не е представителен за нагласите на обществото;

- Президентът да има законодателна инициатива и 7-годишен мандат;

- Решенията на Консултативния съвет за национална сигурност да са задължителни за всички институции;

- Вицепрезидентската институция да се премахне;

- Да се ликвидира институцията на служебното правителство, защото то е президентско;

- Да се премахнат политическите кабинети в министерствата;

- Да отпаднат заместник министрите;

- Да отпадне изискването (цитирано по-горе) кандидатите за президент да са живели в страната през последните пет години и да са български граждани по рождение.

За да има по-голяма яснота, дали са необходими кардинални конституционни промени за реализиране на по-силна президентска власт, ще цитирам следния пример:

Подреждане на полупрезидентските режими (според правомощията на президента)

Подреждане на полупрезидентските режими (според правомощията на президента)

 

„Френският президент е класиран пръв, според действителната власт, и предпоследен, според юридическите разпоредби. Исландският президент е в дъното на таблицата, от гледна точка на действителните правомощия, и втори, според конституционните” (18).

От приведения по-горе пример се вижда, че не конституционните правомощия са определящи за формирането на силна президентска власт!

В историята на България след освобождаването и от турско робство, има много примери за еднолично (макар и неформулирано като президентско) управление. Те са достатъчно красноречиви, за да се замислим, дали подобен експеримент ни е необходим.

-         В стремежа си да изгради едноличен режим на управление, който ограничава представителността и законодателната инициатива на парламента и при който князът назначава правителство, отговорно единствено пред него, княз Александър I Батембег свиква на 01.07.1881 Второто Велико Народно събрание. Без представители на опозиционната либерална партия, събранието гласува исканите от княза пълномощия. Създаденият Държавен съвет (институция, възродена по времето на Тодор Живков) изземва голяма част от правата на Народното събрание. Тези действия карат кореспондента на „Таймс” Макензи Уолъс да заяви „Имам чувството, че присъствам на едно много хубаво погребение на българската конституция.” (19). Инициаторите на този експеримент бързат да го прекратят чрез извънредно свикване на Народното събрание на 3.09.1883 и издаване на княжески манифест, с който се възстановява Търновската конституция. По-нататъшната съдба на княз Батемберг е известна.

-         Идолът на мнозина от днешните застъпници за кардинални промени в държавното устройство на България – Стефан Стамболов, също променя българската конституция, за да укрепи личния си диктаторски режим. За целта, паралелно с измененията на Търновската конституция, направени от Четвъртото Велико Народно събрание (3-17.05.1893) във връзка с венчавката на княз Фердинанд Сакскобурготски и Мария Луиза, се правят и промени, засягащи законодателната и изпълнителна власт. Промените, наложени от Стефан Стамболов, са: съкращаване броя на народните представители с 50% (от 300 на 150); удължаване мандата на събранието от 3 на 5 години; приемането на закони да става легитимно с присъствието на една трета от депутатите в пленарна зала. Мотивите на Стамболов са: „Най-голямото право на един представител и най-голямата му обязаност е да присъства в заседанията на събранието. Защото един представител, който не си върши работата, прави два пъти престъпления: един път като нечестен човек не си върши работата; втори път като измамник, че е излъгал тия, които са го избрали и пратили да работи за доброто им и да защитава интересите им” (20). Както и мотивите: „... за по-оперативна дейност ... по-добър подбор на представителите, за избиране на по-силните, по-отбраните, по-умните и по-заслужилите” (21). Доводите на опозицията, че по този начин се намалява представителността на парламента; че 300 народни представители могат по-добре да обмислят законите отколкото 150; че парламентарният контрол върху правителствената дейност намалява, остават без последствия (22). Истинската цел на Стефан Стамболов е изпълнителната власт и той лично да доминират над законодателната (въпреки че тогава няма Европейски съюз, оправдаващ “модернизационния избор”), като леко и безпрепятствено се гласуват всички правителствени предложения. При необходимо присъствие, за легитимно гласуване на закони, на една трета от депутатите, т. е. на 51 народни представители, даден законопроект може да бъде прокаран с гласовете само на 26-27 от тях (23). Все още има достатъчно механизми (достигнали и до наши дни) с които 26 депутати да бъдат „проагитирани” да гласуват „за” даден правителствен законопроект. На практика малцинството ще доминира над мнозинството. На критиките на опозицията в VІІ Обикновено Народно събрание, Стефан Стамболов заявява, че: „В работата се ръководя от вътрешното си убеждение, а не от законите.” (24). Съдбата на Стамболов също е известна.

-         Едноличният монархичен режим, наложен от Фердинанд Сакскобурготски, донася на България две национални катастрофи: Междусъюзническата война и Букурещкия мирен договор от 28.07.1913; Първата световна война и Ньойския мирен договор от 27.11.1919. Продължението на подобен тип управление, след военния преврат на 19.05.1934, обвързва България с нацистка Германия.

-         Комунистическият тоталитарен режим също създаде еднолично управление с признаци на династичност. Този режим доведе България до Трета национална катастрофа, защото провалилата се комунистическа власт беше тотално обвързана политически и институционално с държавата.

Кое ще гарантира, че нова еднолична власт, този път наречена президентска, няма да доведе България до четвърта национална катастрофа с необратими последици?

Всички досегашни президенти бяха сочени от политици, медии и общество като несполучлив избор: един предал своите съпартийци; друг с агентурно име от комунистическата държавна сигурност; трети със ...

Как българската държава ще бъде предпазена от възможността, неин водач (съсредоточил в ръцете си изключителна власт) да стане човек със зависимости (минали и настоящи); свързан с криминалните и олигархични среди; имащ здравословни проблеми и отклонения; водевилна личност, за която потупването по рамото от „Големия брат”; е по-важно от националния интерес; авторитарна личност тип „краля-слънце”, която да заяви на електората „държавата това съм аз”...

Подобна промяна в държавното управление на България би улеснило новите ни приятели, чиито колониален опит и инстинкт им подсказва, че е много по-лесно да се разберат с една персона, отколкото с много, имащи различни цели и интереси. Неслучайно Османската империя се разпада толкова мъчително. По-лесно е било договарянето с един послушен султан, който поддържа реда в империята, отколкото с много държави, имащи често пъти взаимно изключващи се интереси.

Държавната институция Велико народно събрание

Особено притеснителни са исканията за промени, поставящи под въпрос същността на парламентаризма в България и съществуването на държавната институция Велико народно събрание. По  значимите от тях са:

- Намаляване броя на народните представители с цел: да бъдат познати на избирателите; да посещават редовно заседанията на парламентарните комисии и парламента; да се спестят бюджетни средства; да се улесни приемането на закони и т. н. Различните виждания варират от 100, 120, 150 до 180 народни представители.

Вече беше разгледан конкретен исторически пример за подобна практика, наложена от Стефан Стамболов преди 120 години с почти същите мотиви. Част от тези искания са съотносими по-скоро към някоя забавачка, отколкото към основна държавна институция. Реалните резултати, както някога така и днес, биха били: намаляване представителността на Народното събрание, което директно ще рефлектира върху гражданските  права на избирателите; влошаване качеството на обсъжданите и приеманите закони; превръщане на законодателната власт в придатък на изпълнителната.

Илюстрация на това твърдение е друго подобно искане.

- Въвеждане на делегирано законодателство (приемане от Министерския съвет на закони по силата на делегация от Народното събрание).

- Премахване на депутатския имунитет и отзоваване на депутати.

Преди да се предприеме подобна стъпка, би следвало да се изясни практиката в другите държавни от организацията, към която принадлежим. И в този случай имаме конкретен пример от българската история. В чл.4 на комунистическата конституция от 1947, известена като Димитровска (от името на Георги Димитров), е записано: „Представителите на народа във всички представителни органи са отговорни пред избирателите. Избраниците могат да бъдат отзовавани и преди срока, за който са избрани. Начинът на произвеждане на избори, както и редът за отзоваване на народните избраници се урежда от закон.” (25). Дано на някой не му хрумне идеята да се създадат концентрационни лагери тип „Белене”! Що се отнася до имунитета на депутатите, той и сега е уреден в чл. 69 и 70 от Българската конституция.

- Да се забранят партиите или да се ограничат правата им. (Подобна практика в България е имало след Деветнайстомайския преврат през 1934 и правителството на Кимон Георгиев, в което, като министър на вътрешните работи, участва и великият майстор на масонската ложа и председател на Съюза на запасните офицери Петър Мидилев.)

- Да се създаде горна камара на парламента – Сенат. В детайли идеята се свежда до следното: да има общо 50 сенатори, от които 31 избирани по установения ред и 19 избирани от парламента измежду утвърдени общественици и авторитети: бивши държавни глави, премиери, представители на Върховния съд, представители на традиционните вероизповедания, висши магистрати ... В този Сенат законите ще трябва да се обсъждат на второ четене, а самият той да действа като Конституционен съд. Последното показва, че искането за съкращаване броя на народните представители в действителност не е свързано с искрено желание за икономии в бюджета, а за да се осигури място за сенатори! Според чл. 147, ал. 1 от Българската конституция „Конституционният съд се състои от 12 съдии, една трета от които се избират от Народното събрание, една трета се назначават  от президента, а една трета се избират на общо събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд”, т. е. има баланс  между властите в тази институция. Със сигурност бюджетът за 50 сенатори и заплатите им ще бъдат с пъти по-големи от бюджета и заплатите на конституционните съдии.

Идеята 19 сенатори да се избират по право според заслугите им, много напомня за социализма и неговата партийно-бюрократична комунистическа номенклатура. Там нямаше Сенат, но имаше ЦК на БКП и Политбюро на ЦК на БКП. Ако целта е сега в България да си създадем партийно-олигархична номенклатура от по-избрани и по-заслужили, които пожизнено да са до държавния бюджет, това не е приоритет на затъналата във всестранна криза България. Реална финансова полза и облекчение биха имали единствено новите ни приятели и техните многобройни фондации.

- Премахване на държавната институция Велико Народно събрание (26). Тук атаките са най-ожесточени и безкомпромисни, като някои от участниците в определени моменти си изпускат нервите. В човешката история има много примери, когато една лъжа се повтаря многократно с надеждата да стане истина. И в този случай отделни политически играчи обикалят студия и редакции с единствената цел да внушат на обществото, че Великото Народно събрание трябва да се премахне.

Най-често срещаните аргументи за това искане са: „такова животно има само у нас и в Монголия”, „архаична конструкция”; „анахронизъм от преди век и нещо, който вече не функционира в този динамичен свят”; „отживелица”; „механизмът на Великото Народно събрание”; „абсолютно ненужен орган... то се свиква по един безумен начин ... пропуснато е само условието България да стане световен шампион по футбол”. Глава Девета от Конституцията на Република България, уреждаща статута и правомощията на държавната институция Велико Народно събрание, е определена като безумна глава”.

Единственият смислен аргумент, който се изтъква е, че Великото Народно събрание се състои от четиристотин народни представители. Продължението на този аргумент, че то ще натовари  бюджета, не е вярно, тъй като се премълчава фактът, че държавната институция Велико Народно събрание не заседава постоянно. То се свиква по определен (обикновено съдбовен за страната) повод и след приключването на работата му се саморазпуска. В историята ни има Велико Народно събрание, заседавало един ден (Второто Велико Народно събрание). Шестото и Седмото Велико Народно събрание заседават по-продължително, но също не пилеят средства от бюджета, защото докато Конституцията се изработва в комисиите, те приемат и текущо законодателство, изпълнявайки функциите на (Обикновено) Народно събрание.

За да не се спекулира с неинформираността на преобладаващата част от обществото (както по време на протестите през зимата на 2013), относно правомощията на държавната институция Велико Народно събрание, е добре да се цитират текстовете от глава Девета на Конституцията на Република България, касаещи тази материя:

Чл. 157. Великото Народно събрание се състои от 400 народни представители, избирани по общия ред.

Чл. 158. Великото Народно събрание:

  1. Приема нова конституция;
  2. Решава въпроси за изменение територията на Република България и ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения;
  3. Решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление;
  4. Решава въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 и 4 (касаещи върховенството на Конституцията и приоритетното действие на ратифицираните международни договори спрямо вътрешното законодателство, когато им противоречи – б. а.) и на чл. 57 ал. 1 и 3 (касаещи гражданските права и промяната им по време на война – б. а.) от Конституцията.
  5. Решаване въпросите за изменение и допълнение на глава Девета от Конституцията.

Чл. 161. Великото Народно събрание приема  решение по внесените проекти с мнозинство от две трети от всички народни представители на три гласувания в различни дни.

Чл. 162 (1). Великото Народно събрание решава само тези въпроси от Конституцията, за които е избрано.

(2). В неотложни случаи Великото Народно събрание изпълнява функциите и на Народно събрание.

(3) Правомощията на Велико Народно събрание се прекратяват, след като  то се произнесе окончателно по въпросите, за които е избрано. В този случай президентът насрочва избори по реда, определен със закон.

Чл. 163. Актовете на Великото Народно събрание се подписват и обнародват от неговия председател в седемдневен срок от приемането им.

Както се вижда, всички въпроси, касаещи компетенциите на държавната институция Велико Народно събрание, се отнасят до жизнени и съдбовни за българската държава действия, за които е несериозно да се решават с референдум или от (Обикновено) Народно събрание.

Спорно е твърдението на някои, че старата държавна конституция сега е като „панелен блок с изтекла амортизационна годност“ и единствената възможност е да се събори и на негово място да се построи модерна къща. В буквален смисъл, обитателите на цял блок трудно могат да се съберат в къща (това не е в манталитета на българския етнос) освен ако не се предвиждат драстични съкращения на населяващите го. От друга страна, тези рушители би трябвало да знаят, че съвременна България е изградена и функционира институционално по всички правила на демокрацията. Освен това се предполага, че използвайки инженерна терминология, те са наясно, че разрушаване и градеж се предприемат едва, когато е осигурено финансиране и предварително са подготвени „планове”, „проекти”, „актове” ...

В сегашната катастрофална за България ситуация, подобна авантюра може да ни струва твърде скъпо. Може би инициаторите и се надяват, че в луксозните си имоти (много от тях извън България) по живковски „ще се снишат докато отмине бурята”. Факт е, че досега у нас наказателна отговорност не  носеха само децата, психично болните и политиците, но историята ни дава и други примери! Днешните политически играчи се вписват  изцяло в модела, описан от анализатора с двайсет и пет годишен стаж в ЦРУ Патрик Кенън в книгата му „Залезът на демокрацията” (27). В най-новата ни история имаме пример за един комунистически „цар”, който беше част от „вечна империя” и сигурно никога не е предполагал, че ще има неприятности.

Непонятно е и, защо точно тези, които благоговеят пред вековните традиции на западните демокрации, искат да ликвидират най-святата, традиционно българска, модерна държавна институция Велико Народно събрание, положила (заедно с Учредителното събрание) основите на българската демокрация. В много от западните демократични държави съществуват монархии, но никой не е подел кампания за тяхното ликвидиране, като феодална отживелица. Единствено в британския парламент съществува Камара на лордовете, но и тя не е приоритет за ликвидиране като феодална отживелица.

Ако някой желае да превърне България в експериментална лаборатория, в която лесно и безпроблемно да променя формата на държавно управление (парламентарно, президентско, монархическо и т. н.), да прекратява границите на страната или да променя нейната единност и неделимост, държавната институция Велико Народно събрание определено ще му пречи.

Според председателя на Независимите студентски дружества от 90-те години на ХХ век и един от основателите на Съюза на демократичните сили в България Емил Кошлуков, тези искания за промени са на „една групичка кукловоди” (28). Добре би било обществото да научи, освен за тях и марионетките им, и кои са режисьорите, сценаристите и най-вече продуцентите на този зловещ спектакъл.

От времето на Берлинския конгрес през 1878, който разделя България и на който Бисмарк заявява, че участниците в него не са се събрали за да обсъждат щастието на българите (29). Великите сили са показали, че не желаят в този регион на Европа да има една голяма, силна Българска православна християнска държава. За съжаление, понякога тяхното „величие” се свежда до принципите: "разделяй и владей"; "целта оправдава средствата"; "няма вечни приятели, има вечни интереси". Съвременната история го потвърждава с такива примери, като афганистанските талибани, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, Хосни Мубарак и случващото се с техните държави днес.

Исканията за кардинални промени в държавното устройство на България в днешната изключително сложна и напрегната обстановка са популистки, ретроградни и много напомнят времето на комунистическото ни тоталитарно минало, когато една върхушка произволно подреждаше според желанията на тогавашния „Голям брат” приоритетите на държавата и обществото. С ликвидиране на основни (жизнени) държавни институции, исторически доказали своята необходимост, на практика се ликвидира и държавата.

Затова нека се подходи исторически мъдро и политически прагматично и се запази държавната институция Велико Народно събрание, като коректив срещу политическата безотговорност и геостратегическите конюнктури.

 

Бележки:

 

1. Проучвания и научни публикации по темата почти липсват. За да бъда максимално коректен, потърсих по-конкретни и детайлни данни за аргументите относно дискусията, на някои от основните персонажи в нея (партиите ГЕРБ; НДСВ; коалицията РБ; фондация „Конрад Аденауер” и др.). Директорът на пресцентъра на СДС, единствена отдели време и ми предостави конкретна информация. Проведох и персонални разговори с участници в дискусиите, като някои от тях споделиха различни от първоначално представените становища. Бяха проучени над 100 публикации по темата за периода 2008-2014.

2. Айзен Ханс, Модел за личност. Наука и изкуство, С., 1987.

3.http://www.bg.business-anti-corrptoin.com/country-profiles/europe-central-asia/bulgaria/нива-на-корупция/съдебна-система.aspx

4. Решение № 3 от 10.04.2003, по к. Д. № 22/2002, относно искане за тълкуване на чл. 158, т. 3 от Конституцията... Решения и определения на конституционния съд на Република България, 2003, С., 2004, с. 49.

5. Пак там.

6. Екимджиев, М. Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека? http://www.mediapool.bg/news/print_p/216399.

7. Радев, Д. Правни основи на демократизацията. С., 2003.

8. Решения и определения на Конституционния съд на Република България 2003. С., 2004, с. 49.

9. ДВ, бр. 19, 5.03.2014.

10. Русев, М., П. Владимирова, Електорална география на България. С.-, 2010; Славейков, П. Сравнителен географски анализ на резултатите от парламентарните избори през 1997 и 2002 – Геополитика регионално развитие. Географско образование. Сборник. С., 2002, с. 295-305; Бояджиев, В., Критика на българската парламентарна избирателна система. Геополитика, регионално развитие, Географско образование. Сборник, .С., 2002, с. 286-293; Янков, Р. Устойчивостта на електоралните нагласи в България – елемент на социокултурната регионализация. Сборник – Социална и културна география. София и Велико Търново, 2004, с. 233-248; Дерменджиев, Ат., За необходимостта от социални, културни и геополитически знания – В: Социална и културна география, София и В. Търново, 2004.

11. Енциклопедия на политическата мисъл – Блекуел, С., 1997, с. 102-107, „Древен политически термин означаващ управление на народа или власт на народа...”; Философски речник, С., 1968, с. 121, „от гръцки demos – народ и kratos – сила, власт. Една от формите на власт, която се характеризира с официално провъзгласяване на принципа на подчиняване малцинството на мнозинството и признаване свободата и равноправието на гражданите”.

12. Протестът на 39-те. С., 2000, с. 232, 233. „11.07.1991, 22,45 часа, на полянката заседание на ПГ „Национално движение СДС”: резюме на основните предложения и идеи; Стоян Ганев – съобщава, че в парламента се предлага референдум да се проведе при новото народно събрание „да го приемем ли? Кога искаме референдум?...”

Искания на ПГ „Национално движение СДС: „1. Да не се подписва този недемократичен проект за конституция. Приемането му да стане от новото народно събрание след широко обществено обсъждане. ВНС да се саморазпусне незабавно и да се насрочат избори за ОНС въз основа на действащата (комунистическа – б. а. ) конституция...”

13. http://www.vsekiden.com/index/articleprint/articleid/56599; Джеров, Ал., Мнения, 18.08.2009.

14. След военния преврат на 19.05.1934 от 16 окръга са образувани 7 области. Социалистическа България в навечерието на 10.11.1989 също е с подобно административно деление

15. Манолов, К. За нуждата от нова конституция, в. Седем, 15-21.07.2009, с. 7.

16. Бауман, З. Глобализацията последиците за човека, С., 1999, с. 89.

17. Относно това, кога са налице „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление''. Приетата от Конституцията възможност да бъде изменяна от Обикновено народно събрание изключва засягането на основите на държавата и принципите, на които е изградена нейната организация. Промяна в тях може да направи само Велико народно събрание. Случаите са изброени в чл. 158 от Конституцията.

Промените в територията на държавата, преминаването от единна държава с местно самоуправление към федеративна форма или създаването на автономни териториални образувания (чл. 2 К) е промяна във формата на държавно устройство по смисъла на чл. 158, т. 3 от Конституцията.

Заменянето на парламентарната република с президентска или с монархия и промяна в установената от чл. 1, ал. 1 на Конституцията форма на управление. Премахването, сливането, преминаването на някой от основните конституционни органи към друг или заменяне с друг, както и създаването на нови основни конституционни органи е също така промяна във формата на държавно управление. Така е и при промени в структурирането, начина на образуването, статута и мандата на основните органи и установения между тях баланс.

Променя се формата на държавно управление и при промяна на възложените им от Конституцията дейности или ако им се отнемат някои основни правомощия, каквото е например правото на отлагателно вето, което президентът има (чл. 101 К), или правото на Конституционния съд да дава задължително тълкуване на Конституцията (чл. 149, aл. 1, т. 1 К).

Това би довело до невъзможност да се гарантира върховенството на основния закон и до нарушаване на основния конституционен принцип, че България е правова държава.

Във всички тези случаи има промяна в установената с чл. 1, ал. 1 от Конституцията форма на държавно управление, защото управлението на парламентарната република се осъществява именно от създадените основни конституционни органи и от определената им структура, статут и основни правомощия, които са съобразени с принципите, върху които е изградена държавата.

Ако по хипотеза президентската институция се придаде към Народното събрание като някакъв негов орган, премахне се институтът на вицепрезидента, както и ако органи на съдебната власт преминат към Министерския съвет, това несъмнено ще промени коронно формата на държавно управление. Същото е и ако Конституционният съд се превърне в консултативен орган към Народното събрание.

Неразривно свързано с формата на държавно управление, която би се променила, е и ако се променят структурата, формирането и функциите на звената от съдебната система и статутът на нейните органи, включително висшите конституционно установени длъжности. Така ще е например при сливане на Върховния касационен съд с Върховния административен съд. Промяна е също така, ако например председателите на Върховния касационен и на Върховния административен съд или главният прокурор се избират от Народното събрание или се назначават от неговия председател или от Министерския съвет, а съдиите, прокурорите и следователите се назначават, преместват, повишават или уволняват не от Висшия съдебен съвет, а от друг орган.

Различна ще е формата на държавно управление, ако съдебната власт се подчини на изпълнителната, защото това ще измени баланса между трите власти, ще наруши изискването за тяхното разделение (чл. 8 К) и за независимостта на съдебната власт (чл. 117, ал. 2 К). Промяна ще има и в случай, че Върховният касационен или Върховният административен съд поемат дейностите на Конституционния съд, който е извън съдебната система. Същото ще е и, ако президентът, конституционните съдии или висшите конституционно установени длъжности в съдебната власт запазват постовете си пожизнено, както и, ако се отмени или измени броят на мандатите им или тяхното времетраене. Така е и при промяна на броя на народните представители или на някой друг основен конституционен орган, както и при промяна на срока на легислатурата на Народното събрание. Такива промени не ca в правомощията на Обикновено народно събрание. Установеното от Конституцията място на всеки от основните органи, които бяха посочени по-горе, промените при тяхното структуриране и на конституционно установените условия, на които трябва да отговарят, са определени от волята на конституционния законодател да се създаде една последователно демократична по своя характер държава, изградена върху принципите за народния суверенитет, политически плурализъм, разделение на властите, правова държава и независимост на съдебната пласт. Установената с Конституцията форма на държавно управление няма да е същата, ако например обявяването на война и сключването на мир (чл. 84, т. 2 К) станат правомощие на президента или на Министерския съвет, както и ако се предоставят на президента, на Народното събрание или на Министерския съвет функции, които сега принадлежат на един от тези органи. Това ще наруши конституционния баланс, с който се осигурява изискването на чл. 8 от Конституцията за разделение на властите.

Недопустимо е Обикновено народно събрание да направи промяна в определените от Конституцията организация, функции и статут на основните конституционни органи, които осъществяват държавното управление, както и в баланса между тях.

Формата на държавното управление няма да бъде променена обаче, ако се създаде нов конституционен орган, които не е основен и създаването му не влияе върху баланса между останалите органи и основните конституционни принципи. Такъв би бил например общественият защитник (омбудсманът).

Не е промяна във формата на държавно управление и въвеждането на мандат за някои от ръководителите на съдебни, прокурорски или следствени органи, за които досега няма такъв. Така е, защото, като не е определил за тях мандат, конституционният законодател и не им е дал статут с мандат, който да характеризира формата на държавно управление, статутът им може да бъде променян с въвеждане на мандат.

Формата на държавно управление няма да се промени и, ако несменяемостта на магистратите, която осигурява тяхната независимост, се ограничи до случаи, при която действията им станат обективно несъвместими с тяхното служебно положение и са пречка за изпълнение на професионалните им задължения. Това не само няма да наруши принципите за разделение на властите и за независимост на съдебната власт, но ще укрепи и издигне авторитета на съдебната система.

Ограничаването на имунитета на народните представители и на магистратите само до действията във връзка с изпълнение на техните функции също не представлява промяна във формата на държавно управление, защото не засяга структурирането на институциите и положението им в държавата. Такива промени нито влияят на основните принципи върху, които тя е изградена, нито нарушават разпоредбите на чл. 8 от Конституцията за разделение на властите, нито независимостта на съдебната власт.

Не представлява промяна във формата на държавно управление и възлагането на нови функции на някои от основните конституционни органи, когато това няма да накърни баланса между институциите и няма ла засегне някои от основните конституционни принципи като политическия плурализъм (чл. 11, ал 1 и 2 от Конституцията) разделението на властите (чл. 8 от Конституцията), правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституция); и независимостта на съдебната власт (чл. 117, ал. 2 от Конституцията). Така би било например,  ако се даде законодателна инициатива на президента или ако Конституционният съд може да бъде сезиран и от отделни граждани.

Интеграцията на Република България в Северноатлантическия алианс и в Европейския съюз налагат възлагане на нови функции на някои от съществуващите основни конституционни органи. При запазване на принципите, върху които е изградена държавата, на баланса между институциите, това няма да промени формата на държавно управление.

18. Дюверже, М. Полупрезидентският режим, С., 1995, с. 28, 29.

19. Стателова, Е., Ст. Грънчаров, История на нова България, С., 1999, с. 29-36.

20. Гешева, Й., Държавата институция Велико Народно събрание 1879-1911, С., 2001, с. 193.

21. Манолова, М. Парламентаризмът в България 1879-1894, С., 2003, с. 217.

22. Пак там.

23. Гешева, Й. Цит. съч.

24. Стателова, Е, Ст. Грънчаров, Цит. съч., с. 124.

25. Български конституции и конституционни проекти. С., 1990, с. 38.

26. След Шестото Велико народно събрание 07.11.1946 – 21.10.1949 комунистическият тоталитарен режим ликвидира държавната институция Велико Народно събрание

27. Кенън, П., Залезът на демокрацията. С., 1995, с. 79. „Националният политик вече започва да разглежда международното право и международните институции  като спасение, а не като пречка. В определена степен те му позволяват да предприема радикални мерки, за които знае, че ca необходими, но които е малко вероятно да бъдат приети от гласоподавателите. В определена степен те му позволяват да се договори с дявола, когато това е необходимо. ...националният политик може да спечели много и да загуби твърде малко от присъединяването си към империята. Отплатата е добра, почестите са неизброими, а бремето се носи леко. Може би е време да се вземе пример от конституционните монарси, които седят и царстват, докато наемните работници организират шоуто у дома и навън…”

28. Кошлуков, Ем. Интервю – Цената на тока не се определя от Велико народно събрание. В. Монитор, 22.02.2013, с. 15.

29. По време на студената война Германия също имаше нещастието да бъде разделена.

 

Източници

  1. Марков, Георги, Свикването на ново ВНС е неизбежно. Дневен труд, 10.01.2008, с. 12, 13.
  2. Обретенов, Любен, Соцдепутат предлага референдумът да замени ВНС, Сега, 12-13.17.2008, с. 2.
  3. Сидеров, Волен и др. Народът пряко трябва да избира премиер и правителство. Интервю, Волен Сидеров, лидер на Атака. Атака започва преговори за свиване на ВНС и промяна на Конституцията. Атака, 13.09.2008, с. 11.
  4. Яне Янев внася закон за избор на ВНС. Предложения, в. Класа, 16.09.2008, с. 5.
  5. Абаджиев, Димитър. Великото народно събрание ще разбие статуквото. в. Дневен труд, 17.09.2008, с. 12, 13.
  1. Семов, Атанас. Нужен е не нов месия, а нов модел. в. Сега, 25.02.2013, с. 9-10.
  2. Стойнев, Веселин. Велик изход е велик парламент. в. Труд, 08.07.2013, с. 15.
  3. Найденов, Валери. Нова конституция? ВНС? Капан за мишки! Пращат ви на околосветско пътешествие за това, което ви е под носа. в. „24 часа”, 25.02.2013, с. 11.
  4. Марков, Георги, Как да стигнем до ВНС и нова конституция. в. Преса, 26.02.2013, с. 16-17.
  5. Пенев, Пенчо. Велико народно събрание без подготовка е авантюра. в. Труд, 04.03.2013, с.

 

*Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“

{backbutton}

В края на май т.г. на специална церемония в присъствието премиера Бойко Борисов, всички негови министри и вицепремиера на Азербайджан Елчин Ефендиев бе подписан договор за дарение на 1,2 милиона евро от фондация „Гейдар Алиев”. Парите ще бъдат използвани за реставрация и консервация на исторически обекти на хълма „Трапезица” във Велико Търново[1]. Фондацията, носеща името на покойния лидер на Азербайджан, се ръководи от съпругата на сегашния президент Илхам Алиев Мехрибан, която е сред най-влиятелните обществени и политически фигури в кавказката република. Затова дарението може да се разглежда и като геополитически жест от Азербайджан към България. Той е поредното доказателство за сериозните намерения на Баку да превърне Балканите в едно от приоритетните направления на външната си политика. Азербайджан дарява пари за подобни културно-благоустройствени проекти и на други държави от региона. Сърбия например е получила над 2 млн. евро за реставрация на джамия и църква в Белград, Босна и Херцеговина – половин милион евро за изграждането на Мост на дружбата, свързващ мюсюлманските и християнските квартали на Сараево[2], а през миналото лято имах възможността да разгледам парк в черногорската столица Подгорица, обновен с азербайджанско дарение от няколко милиона долара.

Сред възможните обяснения за благотворителните жестове на Баку спрямо балканските държави е желанието на Азербайджан да се намери международна подкрепа в конфликта с Армения. Следва да се има предвид обаче, че България и съседите и (без Турция) не са особено влиятелни в глобален план. Затова е по-вероятно мотивацията на азербайджанските власти да е свързана с очаквано установяване и задълбочаване на икономическо сътрудничество с държавите от Югоизточна Европа. Като се има предвид, че нефтът, нефтопродуктите и природният газ формират 95% от износа на Азербайджан, не е трудно да отгатнем, че амбициите на Баку за икономическо проникване на Балканите са свързани със сферата на енергийните ресурси. В момента в кавказката република тече процес на вътрешно преструктуриране и смяна на акцентите в този най-важен за страната стопански отрасъл.

Старата нефтена слава

Азербайджан е най-старият нефтодобивен район в света. През 1846 на Апшеронския полуостров северно от Баку за първи път е забита петролна сонда и започва промишлен добив. Първите сондажи в американския щат Пенсилвания се случват цели 13 години по-късно[3]. През последната четвърт на XIX и началото на ХХ век Баку е нефтената столица на планетата, където се пресичат пътищата на инвеститори като братята Нобел и фамилията Ротшилд. През 1901 нефтеният добив на територията на Азербайджан достига 11 млн. т, което е половината от цялото производство на петрол в света. Благодарение на находищата в района на Баку Русия държи първенството по добив на нефт през цялото първо десетилетие на ХХ век, изпреварвайки САЩ.

След срива, предизвикан от болшевишката революция, през 20-те години на миналия век нефтеното производство в Азербайджан се възстановява, за да достигне нов връх от 23,6 млн. тона в критичната за Съветския съюз 1941, когато страната е нападната от нацистка Германия. Азербайджанският нефт е сред решаващите фактори, помогнали на Червената армия да удържи на германския натиск през 1941 и 1942.

В края на съветския период добивът на нефт в Азербайджан е спаднал значително. Причината е, че през XIX и ХХ век от недрата на страната са извлечени над 1 млрд. тона петрол и старите находища са изтощени, а СССР не разполага с необходимите технологии, за да развие добива от нефтено-газовите полета в Каспийско море.

След като Азербайджан става независима държава през 1991 кризата в нефтения сектор продължава. Повратна точка по пътя към новия петролен бум е подписването на т.нар. Договор на века с няколко от най-големите западни компании през септември 1994. Той регламентира условията за разработването на най-голямото азербайджанско нефтено поле Азери-Чираг-Гюнешли, под дъното на Касипйско море. От края на 90-те години петролният добив в страната започва да нараства и през 2006 е надминат рекордът от съветско време.

Нарастващият добив от находището Азери-Чираг-Гюнешли провокира сериозна геополитическа битка за посоката, в която ще бъде експортиран азербайджанския нефт. В крайна сметка е предпочетен маршрутът до турското средиземноморско пристанище Джейхан и през 2006 влиза в експлоатация тръбопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан – най-голямото нефтопреносно съоръжение, строено в Каспийско-Средиземноморския регион през XXI век. След като нефтът му получава излаз на световните пазари, Азербайджан отново се превръща в голяма петролна сила, каквато е бил почти винаги през последния век и половина. Към 2013 страната осигурява 5% от нефтеното потребление на Европа, отстъпвайки в списъка на вносителите само на Русия и Норвегия.[4] Потокът от петродолари позволява на Баку да създаде свой Държавен нефтен фонд, който се управлява разумно и постепенно разширява инвестиционното си портфолио както в географски план, така и по отношение на типовете придобивани активи. В началото на 2015 средствата на фонда възлизат на 37 млрд. долара – сериозна сума за страна с население малко по-голямо от това на България.

Връхната точка в азербайджанския нефтодобив обаче е достигната през 2010 – почти 51 млн. тона. От тогава насетне петролното производство започва постепенно да спада, защото полето Азери-Чираг-Гюнешли намалява продуктивността си, а нови големи находища не са открити.

 

Таблица 1. Добив на нефт в Азербайджан, в млн. тона годишно

2004

2005

2006

2007

2008

2009

2010

2011

2012

2013

2014

15,5

22,2

32,3

42,6

44,5

50,4

50,8

45,6

43,4

43,4

41,2

Източник: BP Statistical Review of World Energy 2014[5] и Държавна нефтена компания на Азербайджан.

 

От есента на 2014 азербайджанските държавни финанси страдат сериозно от спада в световните цени на нефта. Почти двойно по-ниските петролни котировки в момента, в сравнение със същия месец на миналата година намаляват приходите на Държавната нефтена компания на Азербайджан (SOCAR) с около половин милиард долара годишно[6]. На 23 февуари т.г. страната бе принудена да девалвира валутата си като манатът загуби 33,5% от стойността си спрямо долара.

В условията на намаляващ добив на нефт и спадащи международни цени на тази суровина Азербайджан все по-ясно вижда икономическота си бъдеще в природния газ.

Газовите перспективи: Шах Дениз и европейските му проекции

И в областта на газодобива Азербайджан има стари традиции. В навечерието на Втората световна война републиката произвежда 2,5 от всичките 3,2 млрд. куб. м газ, добивани в целия Съветски съюз. След войната този енергиен сектор продължава да се развива с добри темпове и през 1982 Азербайджан вече добива 14,9 млрд. куб. м газ. През 60-те и 70-те години обаче производството на тази суровина е доста по-малко, а азербайджанската индустрия и домакинствата са пионери в газификацията в СССР. Затова, в началото на 70-те години, започва внос на газ от Иран, който е прекратен след ислямската революция в Техеран. Налага се да се построи нов газопровод от Русия до Азербайджан, за да се задоволят потребностите на републиката. На азербайджанска територия се изграждат и първите съветски газови хранилища[7].

След разпадането на СССР Азербайджан, подобно на другите съветски републики, навлиза в период на остър икономически спад, губейки почти 60% от своя БВП. Производството на газ също намалява като най-ниската точка е достигната през 2004 През 90-те години на ХХ век Азербайджан е принуден да внася по 6 млрд. куб. м газ годишно от Русия.

Още тогава обаче е ясно, че каспийската република много скоро ще се превърне в сериозен газов производител и износител. Основания за това дават запасите в морското находище Шах Дениз. Според оптимистичните прогнози те възлизат на 1,2 трлн. куб. м газ, а според консервативните – на 625 млрд. куб. м. Договорът за разработката му е подписан на 4 юни 1996 с международен консорциум, чиито състав е много интересен и отразява сложното преплитане на различни геоикономически интереси. Първоначално с най-големи дялове в добива от Шах Дениз (по 25,5%) са „Бритиш петролиум”(оператор, по-късно преименвувана на ВР) и норвежката компания „Статойл”, по 10% имат SOCAR, руската “ЛУКойл”, Националната нефтена компания на Иран (NIОС) и френската „Тотал”. Турската държавна фирма TPAO държи оставащите 9%[8]. Международният консорциум получава концесия за добив от находището за срок от 30 години с опция за удължаване с още 5 години.

Газовото поле Шах Дениз е разположено на 80 км югоизточно от Баку на дълбочина от 600 метра. Любопитно е, че по форма и размер то е сходно с нюйоркския остров Манхатън.

Добивът от Шах Дениз започва през декември 2006 и в момента вече е достигната върховата фаза за първия етап от разработката му, която дава по 9 млрд. куб. м годишно. От 2007 Азербайджан спира да внася газ от Русия и се превръща в износител. Експортът се осъществява по Южнокавказкия газопровод, свързващ терминала Сангачал в Азербайджан с Ерзурум в Турция, преминавайки през Грузия. Предвидено е годишната продукция от първия етап от разработката на Шах Дениз да се разпределя по следния начин: 6,6 млрд. куб. м за износ в Турция, 0,8 млрд. за Грузия и 1,5 млрд. остават за вътрешно потребление в Азербайджан. Турция обаче така и не успява да усвои целия договорен обем поради проблеми със своята преносна мрежа, свързани най-вече с недостига на компресорни станции. От юли 2007 до октомври 2014 турската държавна компания „Боташ” получава общо 30 млрд. куб. м газ от Шах Дениз, което прави средно по 4,2 млрд. куб. м на година[9].

Азербайджан има и споразумение за доставка на неголеми количества газ за Гърция по Южнокавказкия газопровод и след това по турската преносна система и интерконектора Турция-Гърция. По този маршрут Гърция получава 0,44 млрд. куб. м азербайджански газ през 2008 и 0,75 млрд., през 2009[10]. Фактически това е първият и единствен засега износ на газ от Азербайджан в Европа. През 2010 обаче, този експорт е прекратен заради възникнал ценови спор и невъзможността на изпадналата във финансова криза гръцка държава да покрие старите си задължения.

До 1 юни 2015 общият добив от находището Шах Дениз възлиза на 62 млрд. куб. м като от тях 62,3% са отишли за износ, а 37,7% - за вътрешо потребление[11]. Рязко нарастване на азербайджанския газов експорт се очаква след като започне експлоатацията на втория етап от разработката на Шах Дениз, който ще добави още 17 млрд. куб. м годишно към общото производство от това находище. Сегашното вътрешно потребление от около 10 млрд. куб. м едва ли ще се увеличи значително, тъй като газификацията на азербайджанските домакинства е близо 100%-ова. По договор от 2009 SOCAR изнасяше газ за Русия, но в незначителни количества – 1 млрд. куб. м през 2012, 1,37 млрд. през 2013 и само 0,207 през 2014. В момента този износ е прекратен, защото руската страна има достатъчно собствено производство и договорът от 2009 бе по-скоро геополитически жест към Баку, отколкото реална икономическа необходимост за „Газпром”. След началото на гражданската война в Сирия напълно нереалистични се оказаха плановете за експорт на азербайджански газ в тази арабска страна през Турция.

Така че приоритетното направление за суровината от Шах Дениз-2 е Европа. Намеренията на Азербайджан съвпадат и с желанието на ЕС да развие т.нар. Южен коридор, за да диверсифицира източниците на газови доставки за Балканите, Южна и Централна Европа. Разбира се, първоначално Южният газов коридор бе ориентиран към повече потенциални източници на суровина – Иран, Туркменистан и дори Близкия Изток, но към 2010-2012 стана ясно, че поне в средносрочен план ЕС ще може да разчита само на Азербайджан. Именно поради липсата на достатъчни обеми газ повечето проекти, влизащи в плановете на Брюксел, отпаднаха.

ТАНАР и ТАП: акционери, маршрут и перспективи

След средата на 2011 Азербайджан пое в свои ръце инициативата по темата за преноса на каспийския газ към Европа. Баку и Анкара подписаха официално споразумение за транспортирането на азербайджанския газ през турска територия, а след това се договориха за построяването на Трансанадолски газопровод (ТАНАП), който да изведе суровината от източната до западната граница на Турция. Мажоритарен дял в това преносно съоръжение ще има Азербайджан.

ТАНАП на практика обезсмисли азиатското трасе от газопровода „Набуко” и той бързо мутира в „Набуко-запад”, ампутирайки турския участък от планирания маршрут. Слабото място на този проект обаче си остана неговата акционерна структура, в която нямаше нито една компания, участваща в добива на газ в Каспийския регион.

Накрая в битката за газа от Шах Дениз останаха „Набуко-запад” и Трансадриатическият газопровод (ТАП) с маршрут Гърция-Албания-Адриатическо море-Италия. Основно предимство на този проект бе фактът, че негов водещ акционер към 2012-2013 е норвежката компания „Статойл”, имаща голям дял и в добива от находището Шах Дениз.

В края на юни 2013 консорциумът „Шах Дениз” обяви дългоочакваното решение – след като мине по ТАНАП, азербайджанският газ ще бъде транспортиран до европейските потребители по Трансадриатическия газопровод. Същевременно, акционерите в Шах Дениз получиха право да придобият половината от дяловете в ТАП[12].

Това бе краят на „Набуко-запад”. Компанията, която трябваше да го строи, вече е в процес на ликвидация. ТАП спечели битката за суровината от Шах Дениз, защото бе по-скромен проект (планиран начален капацитет от 10 млрд. куб. м годишно), с по-добра финансово-икономическа обосновка и бе предпочитан от главните частни акционери в азербайджанското находище – ВР и особено „Статойл”. Не е без значение и фактът, че през 2012 цената на газа в хъба Баумгартен (крайна точка на „Набуко-запад”) беше с около 9-10% по-ниска от тази на италианския хъб PSV, където трябва да завърши ТАП.

Към средата на 2013 Баку имаше още една сериозна причина да подкрепи ТАП. Малко преди да бъде обявено решението в полза на този проект, вече бе станало ясно, че SOCAR е единствения кандидат, подал оферта за приватизацията на гръцката газоразпределителна фирма DESFA. На фона на очертаващото се придобиване на стратегически газов актив в Гърция, Баку логично предпочете да насочи суровината от Шах Дениз именно по тръбопровода, преминаващ през гръцка територия.

Така в средата на 2013 геометрията на Южния газов коридор вече бе очертана. Той включва двата тръбопровода ТАНАП и ТАП, следващи маршрута Турция-Гърция-Албания-Италия, с едно разклонение на север към България. Суровината ще постъпва от втория етап от разработката на находището Шах Дениз, който ще осигури 16-17 млрд. куб. м годишно като 6 млрд. от тях ще остават в Турция, а останалите 10-11 млрд. влизат в ТАП. Очаква се азербайджанският газ да потече в ТАНАП към 2018, а в ТАП – през 2020. Наскоро обаче стана известно, че италианският участък на ТАП ще бъде завършен не по-рано от края на 2020, което значи, че суровината от Шах Дениз-2 ще може да преминава през Апенините чак през 2021.

През 2013-2014 настъпиха сериозни промени в акционерната структура на проектите ТАНАП и ТАП. „Статойл” и френската Тотал, които по това време все още участваха в консорциума „Шах Дениз”, се отказаха придобият дялове от ТАНАП. Това може да е свързано с опасения, че проектът е твърде скъп – първоначално се предполага, че той ще струва $7,5 млрд., но впоследствие цифрата нараства до $12 млрд[13]. Но фактът, че малко по-късно Тотал и „Статойл” се оттеглиха и от консорциума „Шах Дениз”, както и от Южнокавказкия газопровод, показва, че по-скоро става въпрос за стъпка, която президентът на норвежката компания нарича „оптимизиране на портфолиото”[14]. На мястото на „Статойл” в Шах Дениз влезе малайзийската национална компания „Петронас”, а разпределението на дяловете в ТАНАП стана: SOCAR – 58%, турската държавна компания „Боташ” – 30% и ВР – 12%.

Още по-голяма метаморфоза претърпява акционерната структура на ТАП. Към 2010 най-големи дялове в него имат швейцарската компания EGL и „Статойл” – по 42,5% , а германската „Е. ОН Рургаз” е с 15%. След 2013 в ТАП влизат основните акционери от консорциума „Шах Дениз” – ВР, SOCAR и Тотал, а също и регистрираният в Белгия голям газов оператор Fluxys. Междувременно „Е. ОН Рургаз” и Тотал се оттеглят, а делът на Axpo (ребрандираната EGL) пада драстично. За сметка на това през октомври 2014 в проекта влиза испанската „Енагаз”. Към 2015 разпределението на дяловете в проекта е следното: ВР, SOCAR и „Статойл” по 20%, Fluxys – 19%, „Енагаз” – 16% и швейцарската Axpo – 5%[15].

 

Таблица 2. Разпределение на акционерното участие в газодобивния проект „Шах Дениз” и в газопроводите Южнокавказки (ЮКГ), ТАНАП и ТАП към юни 2015

 

Шах Дениз

ЮКГ

ТАНАП

ТАП

SOCAR

16,7%

16,7%

58%

20%

BP

28,8%

28,8%

12%

20%

ЛУКойл

10%

10%

-

-

„Петронас”

15,5%

15,5%

-

-

ТРАО (Турция)

19%

19%

-

-

Боташ (Турция)

-

-

30%

-

NICO (Иран)

10%

10%

-

-

„Статойл”

-

-

-

20%

Fluxys

-

-

-

19%

Енагаз

-

-

-

16%

Axpo(Швейцария)

-

-

-

5%

 

От есента на 2013 са ясни и купувачите на газа, който ще минава по ТАП. Консорциумът „Шах Дениз” подписва 25-годишни предварителни договори за продажба на суровината с няколко европейски компании. Предвижда се на Балканите да остават по 2 млрд. куб. м годишно (по 1 млрд. за гръцката ДЕПА и за българската „Булгаргаз”), а останалите 8 млрд. куб. м да достигнат до Италия и оттам да се разпределят в различни европейски държави. Прави впечатление, че най-много газ от Шах Дениз-2 ще закупува френската GDF SUEZ – 2,6 млрд. куб. м годишно, следвана от германската Е. ОН. – с 1,6 млрд. Останалото количество е за испански, италиански, швейцарски и британски компании[16].

И двата проекта, които ще доведат газа от Шах Дениз до Европа – ТАНАП и ТАП, предвиждат увеличаване на първоначалния си капацитет, разчитайки на бъдещо нарастване на добива в Азербайджан. Действително, в шелфа на каспийската република има и други перспективни находища със среден размер. Сред тях са: Шафаг-Асиман с предполагаеми запаси от 500 млрд. куб. м, Апшерон (350 млрд. куб. м), Умид и Бабек (общо 600 млрд. куб. м). Има предположение, че находището Шах Дениз може да съдържа запаси на голяма дълбочина, които все още не са проучени, и да има и трета фаза от разработката му[17]. Всичко това дава основание на директора на SOCAR Ровнаг Абдулаев да заяви, че към 2025 азербайджанският газов износ може да достигне 40 млрд. куб. м. Тази прогноза обаче е прекалено опитимистича, защото в Каспийско море има остър недостиг на сонди за дълбоководни сондажи, което забавя проучването и разработването на находищата. За следващите 10 години е сигурно само началото на добива от Апшерон в края на 2021. Това находище може да добави още 5 млрд. куб. м годишно към обемите, идващи от Шах Дениз-2.

Как ще изглежда регионалният газов пазар след 2020?

Трябва да се има предвид, че договорът за доставката на 6,6 млрд. куб. м газ от Шах Дениз-1 за Турция изтича през 2021 и не е сигурно, че ще бъде подновен. Засега не е ясно каква ще е ситуацията на турския пазар в началото на следващото десетилетие. Има известни шансове още преди 2021 в Турция да започне да постъпва газ от кюрдската автономна област в Северен Ирак. Според прекалено оптимистичната преценка на властите в Ербил, това може да се случи през 2017[18]. За целта ще бъде построен газопровод Ербил-Джейхан. Засега обаче това е само идея, неподкрепена с конкретни договори, инвестиционно решение и обвързващи срокове.

 

Легенда:

Съществуващи тръбопроводи
Планирани тръбопроводи
Газ от Русия  Газ от Русия
Трансбалкански
Южен поток (отменен)
Син поток
Трансадриатически
Турски поток
Трансанадолски (в строеж

 

Освен това, ако Русия построи дори само един от планираните четири успоредни тръбопровода от системата „Турски поток”, това означава, че на турския пазар ще се появят допълнително 16 млрд. куб. м руски газ, който ще се конкурира с азербайджанския. Това би могло да доведе до пренасочване на по-големи обеми суровина от Шах Дениз към Европа.

Първоначално, крайният срок на споразумението за добив на газ от Шах Дениз-2 е до 2031, но заради забавянето на добива той е удължен с 5 години – до 2036. През декември 2013 е направено ново удължаване – до 2048, като тази стъпка е предприета с оглед на потенциална трета фаза от разработката на находището. Това означава, че поне до средата на века Европа ще може да получава значителни количества азербайджански газ. Засега обаче твърдо договорен е маршрутът само за първоначалните 10 млрд. куб. годишно, които ще минават по ТАП. Важна подробност е, че този тръбопровод е получил изключение от правилото на Третия енергиен пакет за свободен достъп на трети страни до преносните съоръжения за срок от 25 години (2020-2045) и то само за първоначалния капацитет на съоръжението от 10 млрд. куб. м годишно.

Това означава, че чисто теоретично, ако капацитетът на ТАР бъде увеличен до 20 млрд. куб. м годишно и Европейската комисия не даде право на изключение от Третия енергиен пакет и за тази допълнителна мощност, само половината от нея ще бъде на разположение за пренос на газ от Шах Дениз. Останалите 5 млрд. куб. м трябва да бъдат предоставени на други производители и така „Газпром” би могъл да вкара в ТАП своята суровина, доставена до гръцката граница чрез „Турски поток”.

Другите алтернативи за пренос на азербайджанския газ след 2021-2022 са построяването на планирания Йонийски Адриатически газопровод, минаващ по крайбрежията на Албания, Черна гора и Хърватска, или пък пренасочването на по-големи обеми от Гърция през България и оттам – по интерконекторите с Румъния и/или Сърбия към Централна Европа.

Ясно е, че Азербайджан разчита много на балканския маршрут за своя природен газ и възнамерява да похарчи сериозни средства за реализацията му. Необходимите инвестиции за Шах Дениз-2 се изчисляват на $28 млрд. (включително разширението на терминала Сангачал и на Южнокавказкия тръбопровод), а за ТАП и ТАНАП – общо $17-19 млрд.

От своя страна, ЕС може да намери в лицето на Азербайджан така търсеният източник за диверсификация на своите газови доставки. В това отношение кавказката република има две основни предимства. Първо, тя може да намали зависимостта от руския газ за най-слабото звено в системата на европейската енергийна сигурност – балканските държави. Второ, азербайджанският газ все пак не е толкова много и делът му в потреблението на ЕС никога няма да достигне двуцифрен процент. Затова няма риск да възникне нова сериозна зависимост, подобна на тази от „Газпром”.

В по-далечна перспектива, ако бъде построен Транскаспийския газопорвод, Азербайджан може да играе и важна роля на транзитьор на газ от Централна Азия през Каспийско море за Европа.

Перспективите за азербайджанската газова експанзия в ЕС до голяма степен зависят от отношенията на Баку с Европейската комисия – новият силен играч на енергийния терен в Югоизточна Европа. Засега генерална дирекция „Конкуренция” на Комисията блокира сделката за продажбата на мажоритарния дял от гръцката компания DESFA на SOCAR[19]. Визирайки протакането на това решение от Брюксел, както и забавянето на проекта ТАП от италианските и гръцките власти, наскоро азербайджанският президент Илхам Алиев предупреди, че страната му може да се преориентира основно към турския пазар.

В крайна сметка, по-вероятно е проектите ТАНАР и ТАП да бъдат реализирани и в началото на следващото десетилетие Азербайджан вече да бъде един от важните газови доставчици на ЕС.

 

Бележки:

 


[1] Фондация "Гейдар Алиев" дари 1,2 млн. евро за реставрацията хълма "Трапезица". Сега, 27.05.2015; http://www.segabg.com/article.php?sid=2015052700019985022

 

[2] Азербайджан укрепляет имидж международного донора. Eurasianet.org, 4.06.2012;

 

http://russian.eurasianet.org/node/59382

 

[3] Mir-Babayev, Mir Yusif. Azerbaijan's Oil History. A Chronology Leading up to the Soviet Era. Azerbaijan International, Summer 2002; http://www.azer.com/aiweb/categories/magazine/ai102_folder/102_articles/102_oil_chronology.html

 

[4] Азербайджан поставляет 5% потребляемой Европой нефти. 1news.az, 5.06.2013; http://1news.az/economy/oil_n_gas/20130605104759240.html

 

[5] BP Statistical Review of World Energy 2014; http://www.bp.com/content/dam/bp/pdf/Energy-economics/statistical-review-2014/BP-statistical-review-of-world-energy-2014-full-report.pdf;

 

[6] Ализада, Расим. SOCAR – инструмент экспансии Азербайджана на внешние рынки. Polit-asia.kz. 27.03.2015; http://polit-asia.kz/

 

[7] Rzayeva, Gulmira. The Outlook for Azerbaijani Gas Supplies to Europe: Challenges and Perspectives Oxford Institute for Energy Studies, Paper NG 97, June 2015, p.8; http://www.oxfordenergy.org/wpcms/wp-content/uploads/2015/06/NG-97.pdf

 

[8] Объемы экспорта природного газа с месторождения Шах-Дениз к 2013 году возрастут на 55%. Rusenergy.com; 12/11/2008; http://www.rusenergy.com/ru/news/news.php?id=11725

 

[9] Rzayeva, Op. cit., p.15.

 

[10] Ibid., p.17.

 

[11] В рамках “Шахдениз-1” из добытых объемов газа на экспорт поставлены лишь 62%. Caspian barrel, 05.06.2015; http://caspianbarrel.org/?p=31510

 

[12] Socor, V. Shah Deniz Gas Producers Select Trans-Adriatic Pipeline Route into Europe over Nabucco; Eurasia Daily Monitor Volume: 10 Issue: 122; http://www.jamestown.org/single/?tx_ttnews%5Btt_news%5D=41084&no_cache=1#.VM1KomisXuo

 

[13] Total and Statoil pull out of Tanap gas pipe deal. Financial Times,16.12.2013; http://www.ft.com/intl/cms/s/0/2d2e749a-666d-11e3-8675-00144feabdc0.html#axzz3QUODtJ00

 

[14] Statoil sells 15,5% share in Shah Deniz to PETRONAS for USD 2,2 billion. Stock Market Announcement, 13.10.2014, Statoil official web-site;

 

http://www.statoil.com/en/NewsAndMedia/News/2014/Pages/13Oct_ShahDeniz.aspx

 

[15] Мамедов, Сохбет. В строительстве Трансадриатического газопровода Испания заменила Германию и Францию. Независимая газета, 14.10.2014; http://www.ng.ru/cis/2014-10-14/6_gazoprovod.html

 

[16]Socor, V. European Companies Contracting to Buy Azerbaijani Gas. Eurasia Daily Monitor Volume: 10 Issue: 170;

 

http://www.jamestown.org/single/?tx_ttnews%5Btt_news%5D=41404&no_cache=1#.VM4pHWisXuo

 

[17] Socor, V. Beyond Shah Deniz: Azerbaijan’s Next-Generation Gas. Eurasia Daily Monitor Volume: 11 Issue: 18

 

http://www.jamestown.org/single/?tx_ttnews%5Btt_news%5D=41887&no_cache=1#.Uu04MBB_u5-

 

[18] European countries want natural gas to reach Europe through Turkey. Anadolu Agency, 5.12.2014; http://www.aa.com.tr/en/news/431103--erbil-ceyhan-gas-pipeline-to-be-completed-in-2017

 

[19] EU suspends investigation deadline for DESFA sale to Socar. Energy Press, 16.02.2015;

 

http://energypress.eu/eu-suspends-investigation-deadline-desfa-sale-socar/

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

При подготовката на нападението над Пърл Харбър, осъществено на 7 декември 1941, Япония планира да уведоми САЩ, че прекъсва дипломатическите си отношения с тях, трийсет минути преди началото на въздушната атака. Поради грешка при обработката на съобщението обаче, то е получена във Вашингтон едва час след като първите японски бомби са хвърлени над Хаваите. В Токио съобщението, че Империята на изгряващото слънце е обявила война на САЩ е публикувано малко по-късно на същия ден. Оттогава изминаха почти 75 години, но Япония продължава да носи клеймото на лицемерен агресор, подло атакувал американската военна база в Пърл Харбър.

По онова време войните – поне тези между големите държави, започват със стриктно спазване на формалностите и протокола. Както е известно, Хагската конвенция от 1907 изисква началото на военните действия задължително да се предшества от официалното обявяване на война – практика, кореняща се още във военните традиции на Римската империя.

Това разбира се не означава, че след 1945 вече не се водят класически войни. Според експертите от Университета Уорик във Великобритания и берлинския Хумболтов университет, честотата на въоръжените конфликти между две независими държави продължава непрекъснато да нараства. Те са обезпокоени и от тенденцията към увеличаване на абсолютния брой на войните.

По-внимателният анализ обаче, очертава една по-сложна картина. Броят на малките конфликти действително се увеличава, но този на истинските войни, каквито по дефиниция са въоръжените конфликти, в които броят на жертвите е 1000 или повече човека годишно, намалява. Големите държави се стремят да избягват войните помежду си. Тъй нареченият „дълъг мир“ в Европа след 1945 е най-продължителният мирен период в историята на континента от Средновековието насам.

Основният фактор за повишаване на прага на започването на войни беше появата на ядреното оръжие, притежаващо потенциал да изтрие от лицето на земята, ангажираните в конфликта нации. За по-точната оценка на този ефект бяха очертани два различни прага: горен (много висок), за началото на ядрена война, и долен - за началото на по-малко интензивни военни конфликти. Въпреки това, ядрените нации се оказаха достатъчно предпазливи за да се ангажират дори в конфликти с ограничена интензивност, опасявайки се, че те биха могли да ескалират в ядрени.

Въпросът за това, кога и как следва да се влиза във въоръжен конфликт продължава да е актуален. Като това се отнася най-вече за САЩ, които винаги са били потърпевши заради противоречията, породени от ролята им на "световен полицай". За щастие или нещастие, другите държави сякаш не отделят достатъчно внимание на този аспект, докато Съединените щати винаги се стремят да установят валиден за себе си праг за влизането им във военен конфликт.

Допълнителен аспект на този проблем е разпространяването на ядреното оръжие сред държави, които могат да бъдат изкушени да го използват. Както отбелязва в тази връзка Бари Уотс от Центъра за стратегически и бюджетни оценки: "Анализите сочат, че някогашната голяма разлика в праговото ниво между ядрените и конвенционалните конфликти непрекъснато намалява и табуто върху употребата на ядрено оръжие отслабва, а не става по-силно".

Вятърът на промените

До ХХ век почти цялата власт в света е концентрирана в ръцете на големите държави и империи. На малките държави, ако те не попадат в сферата на влияние на великите сили, се отрежда ролята на колонии или подчинени субекти.

Както е известно, Първата световна война слага край на империите на Хабсбургите, Романовците и Османците. След Втората световна война пък, европейските колониални държави се изтеглят от Азия и Африка. Това води до своеобразен "парад на суверенитетите", но в същото време - и до ерозията на стабилността, подкрепяна от старите режими.

Както се посочва в доклада на Уорикския и Хумболтовия университет: "През 1870 в света има по-малко от петдесет независими държави, докато в края на ХХ век те са вече над 180. В резултат от това общият брой на възможните двойки страни, в чиито отношения биха могли да присъстват проблемите на войната и мира, нараства от около хиляда до над 17 хиляди".

Създадената през 1945 Организация на обединените нации, предоставя на новите държави право на глас в световните дела и определен дял в политическото влияние. Развиващите се държави започват все по-често да намират причини за използването на военна сила срещу външните си опоненти, както и срещу враждуващите групировки вътре в собствените им граници.

Според последния доклад на Университета в Упсала, Швеция, посветен на войните по света, през 2013 е имало 33 активни въоръжени конфликти, като във всеки от тях, в резултат от бойните действия, за загинали поне 25 човека, но "броят на конфликтите в които броят на жертвите е надхвърлил 1000 души (т.е. те биха могли да се квалицифицират като "война") е намалял с над 50% - от 15 в началото на 90-те години, до едва седем, през 2013.

Броят на убитите и мащабите на разрушенията в резултат от тези конфликти не може да се сравнява с онези от световните войни. Така, общият брой на жертвите във военните конфликти през 2012 е достигнал 38 хиляди души, като почти 40% от тях са загинали в гражданската война в Сирия (14 700).

На ядрения праг

Както е известно, монополът на САЩ върху ядреното оръжие не продължава дълго. Съветският съюз се сдобива с атомна бомба още през 1949, а през 1953 и с водородна бомба. Взаимната ядрена заплаха очертава - както посочва известният военен стратег и системен теоретик Херман Кан, "дълбоки и много ясни разграничителни линии между ядрената и конвенционалната война".

Самото понятие "война" постепенно започна да придобива специфичен теоретичен смисъл. Така, през юни 1950 американският президент Хари Труман твърди, че САЩ "не воюват" в Корея и, че военните им операции там са просто "полицейски акции" срещу "бандитски групировки". Това му дава възможност да не потърси подкрепата на Конгреса и американските войски да се сражават в тази страна под егидата на ООН.

Първоначално, атомната бомба се смята за оръжие, което може да бъде използвано на практика. Труман например признава, че е било осъществено "активно проучване" на възможността то да бъде използвано в Корея. През 1953, в стратегията, лансирана от президента Айзенхауер, се посочва, че ядреното оръжие "е също толкова достъпно за употреба, като всяко друго оръжие". На практика обаче, нито Труман, нито Айзенхауер са до такава степен готови да инициират използването на ядрено оръжие, както изглежда от официалните им декларации. По време на студената война и двете свръхдържави никога не си позволяват да забравят за опасността от ескалация на конфликта между тях. Така, през 1962 съветският лидер Никита Хрушчов изтегля ракетите си от Куба, опасявайки се, че евентуалният обмен на ядрени удари може да унищожи страната му, докато САЩ все пак биха могли да оцелеят, въпреки чудовищните жертви.

Тоест, старите правила за обявяване на война вече не работят. Ядрената война би могла да започна и да приключи изключително бързо, особено след появата на балистичните ракети. Тя буквално поставя света на косъм от фаталната граница. Затова и двете свръхдържави създават системи за ранно предупреждение, сработващи при евентуално нападение и позволяващи нанасянето на ответен удар, още преди противниковите ракети да са достигнали целта си. Така обаче, възниква постоянният риск, че евентуално погрешно сработване на системата за ранно предупреждение може да провокира ядрен конфликт. По време на студената война и двете страни неколкократно се сблъскват с тази опасност, буквално предизвиквайки съдбата, но за щастие всеки път успяват навреме да установят, че действително става дума за грешка.

Легенда:

Ядрени държави, подписали ДНЯО

Ядрени държави, неподписали ДНЯО

Възможни ядрени държави

Държави с подозрителни ядрени програми

 

През 80-те години на ХХ век активистите в Европа и САЩ настояват държавите от НАТО да се откажат от възможността първи да използват ядрено оръжие. Впрочем, Северноатлантическият алианс още преди това поема ангажимента да не използва първи каквото и да било оръжие, освен ядреното, което му е необходимо за да не допусне евентуално мащабно настъпление на армиите на Варшавския пакт, чието ковенционално въоръжение значително превъзхожда това на НАТО. В този смисъл, отказът да използват първи ядрено оръжие би лишило държавите от алианса от разширената американска защита и би ограничило възможния риск за Съветския съюз, при евентуално нападение срещу Западна Европа.

Взаимното ядрено сдържане не е идеалната стратегия, но работи достатъчно добре, позволявайки да бъде запазен мирът между двете свръхдържави по време на студената война, приключила през 1991.

Критиците на Уайнбъргър

"Доктрината Уайнбъргър" (Каспър Уайнбъргър е държавен секретар по отбраната на САЩ през 1981-1987 - б.р.) води до преразглеждане на значението на прага на конвенционалната война. Така, в хода на Виетнамската война, която САЩ не смятат за достатъчно важна за да искат да победят на всяка цена в нея, загиват над 58 000 американци.

Когато през 1983 група терористи взривяват кола-бомба в Бейрут, загиват 241 американски морски пехотинци. При това те не изпълняват някаква специална мисия в Ливан, а само демонстрират "присъствие" там. В прочутата си реч, произнесена през ноември 1984, държавният секретар по отбраната Каспър Уайнбъргър очертава основните критерии за използването на въоръжените сили на САЩ във военни конфликти извън пределите на страната. Според него, това може да става само, ако са застрашени жизненоважни национални интереси, за постигането на определени ясни военни и политически цели и при положение, че нацията е готова да концентрира достатъчно сили за да победи.

Сред онези, които не са съгласни с Уайнбъргър, е държавният секретар Джордж Шулц, който заявява, че Америка на може да си позволи да се превърне в "световен Хамлет, страдащ от непрекъснати съмнения, дали следва да реагира и как точно да го направи". В същото време онези, които се обявяват за осъществяването на откровено интервенционистка външна политика (те между другото имат достатъчно последователи и днес), критикуват Уайнбъргър за нежеланието му да се намесва в конфликтите в различни точки на света.

Всички те обаче често пропускат един важен момент: Уайнбъргър не прави никакви оценки на интересите или на опасните ситуации, заради които САЩ биха могли да прекрачат прага на войната, а само подчертава, че тези интереси следва да бъдат жизнено важни, а нацията да е готова на необходимите жертви.

В мемоарите си президентът Рейгън изброява основните принципи, от които следва "да се ръководи Америка, когато реши да използва сила в чужбина", но те само повтарят основните постановки на "доктрината Уайнбъргър". Между другото, Първата война в Персийския залив през 1991 отговаря на всеки един от критериите на тази доктрина.

Администрацията на Клинтън, която влиза в Белия дом през 1993, не приема ограниченията, налагани от „доктрината Уайнбъргър. Новият държавен секретар по отбраната Лес Аспин преди това е бил председател на Комисията за въоръжените сили в Конгреса на САЩ. Той категорично отхвърля идеята „всичко или нищо“ по отношение използването на военна сила и подкрепя концепцията за „ограничените цели“. Тук е мястото да напомня, че по негово време, в хода на провалилата се военна операция в Сомалия през 1993, загинаха 18 американски войници.

Мадлин Олбрайт, която първо е постоянен представител на САЩ в ООН, а по-късно става държавен секретар, веднъж се обръща към Колин Пауъл – тогава председател на Обединения комитет на началник щабовете, с въпроса: „какъв е смисълът да разполагаме с ненадмината по своята мощ армия – както винаги твърдите – ако не можем да я използваме?“.

През 1998, визирайки евентуални военни удари срещу Ирак, Олбрайт подчертава, че „говорим за използването на военна сила, а не за война“.

В годишния си доклад за финансовата 1995 държавният секретар по отбраната Уйлям Пери заявява,че американската армия може да бъде използвана, ако възникне заплаха за „важните национални интереси на САЩ, да не говорим за жизнено важните“. На свой ред, през 1996 съветникът по националната сигурност Антъни Лейк обявява списък с условията, при които Съединените щати могат да използват военна сила, включително с цел „да съхранят, укрепят и защитят демокрацията“.

Буш и стратегията за изпреварващата война

Джордж Буш стартира първия си президентски мандат през 2001 с обещанието да сложи края на "неясното, безцелно и безкрайно използване" на военна сила " в такива места като Косово и Балканите". Тогава той декларира, че "ние не възнамеряване непрекъснато да играем ролята на миротворци, разделящи враждуващите страни. Не в това е нашата сила и не това е нашето призвание".

Само няколко месеца по-късно обаче, перспективите се промениха. Завладени от терористи самолети атакуваха Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона, а един падна в околностите на градчето Шанксвил, в Пенсилвания. Така САЩ внезапно се оказаха в разгара на нова и трудна война. Първоначално Америка даде своя военен отговор в Афганистан, но Буш, който беше убеден, че тази страна е само част от проблема, убеди Конгреса и съюзническата коалиция да разширят съвместните военни действия и в Ирак.

През 2002, в речта си пред завършващите Военната академия в Уест Пойнт Буш обяви новата стратегия за "изпреварващата война (preemptive war), която на практика установяваше нов праг за началото на военните действия. "Ако чакаме докато заплахата стане реална, ще ни се наложи да чакаме твърде дълго - подчерта Буш - сигурността ни изисква от американците да проявят по-голяма далновидност и решителност и да бъдат готови за предприемането на изпреварващи действия, ако това е необходимо за да защитим свободата и живота си".

Стратегията на "изпреварващата война" с отбранителна цел, всъщност не представляваше чак толкова безпрецедентна идея. Най-известният пример в това отношение беше израелският въздушен удар срещу иракския ядрен реактор "Осирак" през 1981. САЩ и в миналото са разглеждали възможността да използват тази концепция и са го правели на тактическо и оперативно ниво в хода на вече започнали войни. Но преди управлението на Буш младши "изпреварващата война" никога не е била национална стратегическа политика на Америка.

Буш я използва за първи път в операцията за "освобождаването на Ирак" през март 2003. Скоро диктаторът Саддам Хюсеин беше свален, макар това да доведе до сериозни дългосрочни странични ефекти. Главният повод за американската интервенция беше убеждението, че Саддам разполага с оръжие за масово унищожаване. Това обаче не се оказа вярно, което сериозно ерозира авторитета на стратегията за "изпреварващата война".

Операциите на САЩ в Ирак и Афганистан демонстрираха тенденцията за преход към операции с по-продължителен времеви обхват, отколкото се очакваше, и американските военни отново бяха изправени пред необходимостта да се ангажират с решаването на неясно дефинирани задачи от типа на "държавното строителство" или борбата с незаконните въоръжени формирования.

Обама: презареждане и регрес

Когато президентът Барак Обама влезе в Белия дом през 2009, той промени акцентите във външната политика към укрепване ролята на международните решения и така ограничи ролята на САЩ в света. Той ускори изтеглянето на американските войски от конфликтните райони в чужбина и най-вече от Ирак, а след това и от Афганистан. През 2010 Обама инициира "презареждането" на отношенията с Русия, а през 2011 обяви, че "вълната на военната заплаха отстъпва".

Но, въпреки надеждите на президента, стратегията му не сработи. Противниците на САЩ укрепиха позициите си в Ирак и Афганистан. Русия пък сметна, че идеята за "презареждането" е по-скоро прикритие за агресивните намерения на Вашингтон.

Когато избухна гражданската война в Сирия, Обама очерта т.нар. "червена линия" по отношение използването на химическо оръжие от режима на Башар Асад. Но когато ситуацията се усложни, той даде заден ход, заявявайки, че "последната граница" е била наложена от света, като цяло, а не само от САЩ.

През май 2014 Обама се опита да систематизира правилата за водене на война в речта си в Уест Пойнт, т.е. там, където през 2002 Буш лансира стратегията за "изпреварващата война". В речта си президентът подчерта, че: "САЩ едностранно ще използват военна сила, ако това е необходимо, т.е. когато го изискват фундаменталните ни интереси - когато нацията е в опасност или, когато средствата за съществуването и сигурността на съюзниците ни са застрашени".

"От друга страна - добави президентът - ако глобалните проблеми не създават непосредствена заплаха на Съедените щати, но провокират кризи, които ни объркват и тласкат света към опасни ситуации, тогава прагът за започване на военни действия от наша страна следва да бъде по-висок. Освен това, в подобни случаи не бива да действаме сами, а трябва да мобилизираме съюзниците си за вземане на колективни решения".

Според Обама, Съединените щати следва да нанасят удар "само, когато сме изправени пред продължителна непосредствена заплаха и само, когато можем да гарантираме, че няма да има жертви сред гражданското население". Месец след речта му в Уест Пойнт радикалните ислямистки групировки, обединени в т.нар. ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта, а след това просто Ислямска държава), започнаха мащабно настъпление в Ирак и обявиха създаването там на независима ислямска държава (халифат). Коментарът по този повод на Washington Post (вестник, който по принцип подкрепя Обама), беше, че: "решението на президента да се самоотстрани от решаването на проблемите в Сирия и Ирак до голяма степен съдейства за появата на сегашната опасност за САЩ, а прекалената му отстъпчивост само ще изостри ситуацията".

Бившият вицепрезидент Дик Чейни и дъщеря му Елизабет (известен юрист) подложиха на рязка критика "провалилата се доктрина Обама" в популярната колонка на Wall Street Journal, посочвайки, че: "Слабостта и отстъплението винаги провокират други събития. Изтеглянето на САЩ от международната сцена е катастрофа, излагаща на риск собствената ни сигурност". Най-свой ред известният политически анализатор и убеден неоконсерватор Робърт Кейган подчертава, че "свръхдържавите не подават оставка".

Обама обаче получи и неочаквана подкрепа. "Мнозина от онези, които днес призовават за активна военна намеса, са същите, които многократно даваха погрешни оценки на разходите, целите и предизвикателствата на войната в Ирак - посочва сенаторът републиканец от Кентъки Рон Пол, който е сред най-консервативните американски политици - Тези хора направиха толкова сериозни грешки, защо трябва да им вярваме сега?".

На практика, Обама не направи нищо за да може световната общност да поеме водещата роля в усилията за запазване на мира. Ситуацията с конфликтите в различните точки на планетата се влоши значително в сравнение с 2008, а глобалната стабилност отслабна. През август 2014, мятащият се от една към друга крайност Обама разреши нанасянето на "целенасочени въздушни удари" в Северен Ирак, но ги ограничи в рамките на защитата на американските дипломати и съветници и "хуманитарните усилия" за спасяването на мирните жители на Кюрдистан, застрашени от настъплението на ИДИЛ.

Малко по-късно, той все пак призна, че "ние и досега не разполагаме със стратегия", както и, че САЩ са изправени пред сериозна заплаха, и най-сетне формулира целта: "да ерозираме позициите и да унищожим ИДИЛ".

Краят на ядреното табу

Както е известно, авторитетното специализирано издание Bulletin of the At

omic Scientists традиционно показва относителната опасност от ядрена война, премествайки стрелките на символичен часовник към 12-тия час. В първата публикация на тази тема, появила се през 1946, стрелката е поставена на 12 без 7 минути. Най-малкият показател е фиксиран през 1953 - 12 без две минути, а най-големият - през 1991 (12 без седемнайсет минути). В момента стрелките са на 12 без пет, с уточнението, че "опасността от използването на ядрено оръжие в регионалните конфликти в Близкия Изток, в Североизточна и в Южна Азия поражда нарастваща тревога".

Почти всички са убедени, "денят на Страшния съд" (или на "ядреният Апокалипсис") е просто уловка на медиите с цел прокарването на определени политически възгледи, макар че нарастващата опасност от локална ядрена война е всеобщо признат факт. Редица бивши американски президенти и, в частност, Джими Картър и Роналд Рейгън, демонстрират желание да се избавят от ядреното оръжие, а през 2009 Обама превърна това в официална политика на САЩ, декларирайки необходимостта да "се стремим към мир и сигурност в един свят без ядрено оръжие". Година по-късно, той опроверга думите на собствения си държавен секретар по отбраната, заявявайки, че САЩ няма да разработват нови видове ядрено оръжие.

В същото време обаче, в отговор на усилващия се американски натиск върху Русия, израз на който станаха и събитията в Украйна, Москва опитва да укрепи стратегическите си позиции в противопоставянето със САЩ, а президентът Путин още през 2012 посочи, че страната му планира да разработи и разгърне "съвършено ново поколение ядрено оръжие и средства за доставката му".

На този фон, като най-реална ядрена опасност се очертава стремежът на някои средноголеми и дори малки държави да използват тактическо ядрено оръжие в ограничени или локални конфликти. Така например, Пакистан е готов да отговори с ядрен удар, нанесен с ракети с малък обсег, ако отново започне война с Индия. На свой ред Северна Корея неведнъж заплашваше да използва ядрения си потенциал, а непредсказуемият режим на аятоласите в Иран вероятно скоро ще се присъедини към клуба на ядрените държави.

Днес прагът за началото на мащабни глобални конфликти продължава да е висок, но за останалите видове конфликти, включително за локалните ядрени войни, този праг се оказва опасно нисък, освен това се очертават повече от достатъчно кандидати да преминат тази фатална черта в хода на евентуални бъдещи войни с тяхно участие.

 

*Авторът е известен американски военен експерт, дългогодишен главен редактор на Air Force Magazine

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн