28
Сря, Окт
6 New Articles

Напоследък за американските държавни чиновници стана навик да представят бъдещето на китайско-американските отношения като основната драма в международната политика. През ноември 2014, в навечерието на срещата между президента Обама и китайския му колега Си Цзинпин, състояла се по време на форума на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) в Пекин, държавният секретар на САЩ Джон Кери заяви във Вашингтон, че: "Американско-китайските отношения са най-важните за момента и до голяма степен ще определят облика на света през ХХІ век. Това следва да е ясно на всички". На свой ред, веднага след като пристигна в Пекин за срещата на АТИС съветникът на Обама по националната сигурност Сюзан Райс повтори вече изтърканата фраза, че "ефективният отговор на повечето глобални предизвикателства през ХХІ век е невъзможен без съвместните усилия на САЩ и Китай".

Това не са просто дипломатически реверанси. Те илюстрират начина, по който гледат на света стратезите на американската външна политика. Във Вашингтон преобладава мнението, че в крайна сметка САЩ и Китай или ще потънат, или ще изплуват заедно, увличайки след себе си целия останал свят. Тоест, ако тези две държави съумеят правилно да организират отношенията си и да си сътрудничат ефективно, всичко ще бъде наред, ако пък не - животът на почти всички държави през следващите десетилетия ще се окаже доста труден.

Тази гледна точка има своето научно обоснование. Предполага се, че днес, както и в миналото, възходящите държави са изправени пред ясен избор, сблъсквайки се с доминиращия световен ред, създаден от предишното поколение велики сили. Те могат или да се приспособят към този световен ред, интегрирайки се в него, или пък да му отправят открито предизвикателство. В резултат от това политиката на Вашингтон по отношение на Китай цели колкото се може по-активно да съдейства за неговата асимилация, като САЩ следва да бъдат готови да ограничат вредите, ако Пекин реши да предпочете откритата конфронтация с тях. Тази логика е заложена в основата на американската стратегия за разпределяне на рисковете в отношенията с Китай от над двайсет години насам.

"Светът без Запада"

През 2007, в статията си за списание National Interest, озаглавена "Светът без Запада" ("A World Without the West "), ние се опитахме да докажем, че подобни научни теории са опасно непълноценни и, че формиращата се на тяхна основа умозрителна представа е погрешна. За целта, приведохме редица доводи за това, че възходящите държави, и в частност Китай, най-вероятно няма да са склонни да се съобразяват с доминирания от САЩ световен ред, но няма и да се конфронтират открито с него. Причината е, че и двата варианта са съвършенно непривлекателни за Пекин. Всъщност, защо им е на китайските управляващи да възприемат либералната система, която в повечето случаи противоречи на техните вътрешни и външни интереси? Да се гледа на Китай като притисната в ъгъла страна, на която императивно се налага да избира между два неособено привлекателни за нея варианти, означава, че приемаме прекалено сериозно една очевидно несъвършена научна теория и, което е още по-лошо, че интерпретираме погрешно поведението на възходящите държави.

Излизайки от рамките на този фалшив избор, в статията си посочихме, че вместо това възходящите сили се ориентират към изграждането на "свят без Запада", заобикаляйки и игнорирайки съществуващия световен ред. По-внимателният практически анализ показва пределно ясно, че възходящите държави приоритетно развиват връзките помежду си в икономическата, политическата и дори военната сфери. Действайки по този начин, те ерозират обвързаността си с либералната международна система, центрирана около Запада.

Навремето лансираните от нас аргументи раздразниха доста хора, защото всички те сериозно и почти повсеместно надценяват възможностите, дълбочината и привлекателността на съществуващия либерален ред. Осем години по-късно "светът без Запада" вече е пред очите на всички. И днес основната тема в международната политика не е, дали Пекин може да бъде изкушен, стимулиран или дори заставен да се интегрира в съществуващата международна система или поне да се заинтересува от нея. Нито пък, дали САЩ и Китай не вървят към Трета световна война - макар че с изострянето на съперничеството между тях анализаторите-традиционалисти (т.е. привържениците на подхода "асимилация или конфронтация") погрешно виждат в конфликта единствената възможна алтернатива. Вместо това ставаме свидетели на последователните усилия на възходящите държави да формират паралелна многостранна архитектура, която "заобикаля" съществуващия либерален ред и, най-вероятно, фундаментално ще промени цялата международна политика и икономика.

Сред последните и много нагледен пример за тази динамика е новата Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB), чиято цел е създаването на алтернатива на традиционните и добре известни Бретънуудски институции. Идеята за създаването на такава банка беше лансирана от Пекин и, най-вероятно, тя ще си остане под китайски контрол. Индия и още двайсет развиващи се държави се присъединиха към тази инициатива, ставайки членове-учредители на АІІВ.

Банката обаче е само една от многото възникващи непоследък институции, които действат в обход на установения от Запада международен ред и, както показва едно проведено наскоро мащабно изследване на тези тенденции, "допълват съществуващите институции или действат паралелно на тях, като рядко им отправят открито предизвикателство". Можем да посочим и други примери, например за политически организации, като Шанхайската организация на сътрудничество (ШОС), групата BRICS, проектите за развитие от типа на китайския "Нов път на коприната" и икономически обединения, като например "Всестранното регионално икономическо партньорство с членовете на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия" (списъкът може да бъде продължен).

Дали обаче тези институции представляват "идеалната" замяна на многостранните организации в рамките на либералния световен ред, доминиран от Запада? Отговорът е отрицателен, но защо въобще смятаме, че те трябва да бъдат такава замяна? Нима са толкова големи и влиятелни, като институциите действащи под западно ръководство и нерядко съществуващи вече повече от половин век? Не, разбира се, но в повечето случаи това въобще не им пречи да привлекат в редовете си критична маса от членове.

Всъщност, въпросът не е, дали тези институции ще могат да "заменят" елементите на нестабилния световен ред в епохата на глобализация, а, дали се развиват с такива темпове, в такава посока и с такава целеустременост, които биха им позволили да създадат реална и значима алтернатива на доминираната от Запада система през следващите десетина години. Смятаме, че отговорът на този въпрос е очевиден и той е положителен. Това бъдеще на "света без Запада" настъпва много по-бързо, отколкото очакваха повечето от нас, като процесът се ускорява от опияняващата смес между реалността и представите, че глобалната финансова криза е формирала "възхода на останалите", който беше факт още преди нейното начало.

Възможната реакция на САЩ

Съединените щати изгубиха скъпоценно време и сега ще им се наложи много бързо да променят стратегическите си постановки. Най-важна първа стъпка следва да стане отказът им от фалшивата дихотомна концепция, според която възходът на Китай неизбежно ще го принуди или да се интегрира в господстващата система, превръщайки се в отговорен и заинтересован неин участник, или пък ще отправи директно предизвикателство към съществуващия световен ред, което може да доведе дори до война между водещите държави. Всъщност, истината е, че през следващото десетилетие шансовете за реализация и на двата така очертани сценария са малки, а опитът да ги разглеждаме като двата края на един непрекъснат спектър ни пречи да видим и осъзнаем появата на "света без Запада".

Освен това, на американските стратези ще се наложи да признаят, че либералният световен ред, за чиято защита САЩ не спират да говорят, всъщност е една по-скоро желана, отколкото реална конструкция. Казваме го не защото подценяваме значението на изграждането на отворена и основана на ясни правила международна система, а за да покажем, че такава система на практика не съществува извън границите на определени тесни географски (и то твърде спорни) сфери.

Голямата мисия на Америка през ХХІ век не е свързана с укрепването или "ремонта" на една вече съществуваща и стабилна архитектура, а с продължаването на едва започналото и изграждане. Тъй като "светът без Запада" започва да играе все по-важна роля в международната политика, Вашингтон вече не може да разчита на създадените след Втората световна война институции с над половинвековна история. За да са в синхрон с тотално ерозиращия съществуващия ред новаторски подход на възходящите държави, американците следва да проявят много по-голяма инициативност.

Междувременно, на САЩ се налага много сериозно да се замислят, как следва да реагират на появата на все повече институции, които не са част от западната система. Досега Вашингтон и съюзниците му гледаха с известно пренебрежение на такива организации като BRICS и ШОС, квалифицирайки ги като "непоследователни" и "безполезни". Днес обаче подобно отношение става опасно, защото преживяващите възход държави вече притежават сериозно влияние и възможности.

Ето защо, в отговор САЩ би следвало да комбинират следните варианти за действие.

На първо място, да си поемат дъх и да престанат да се противопоставят на онези незападни инициативи, които отговарят на интересите на Америка. Далеч не всички организации, създадени или доминирани от китайците, изначално представляват заплаха за Съединените щати и за Вашингтон едва ли е полезно и изгодно постоянно да противодейства на усилията на Пекин и съюзниците му да се подпомагат взаимно в сферата на икономиката и сигурността.

На второ място, ако САЩ все пак решат да противодействат на китайските инициативи, те са длъжни да го направят открито и пределно ясно да обяснят причините за това - защото слуховете, че зад кулисите американците тайно лобират срещу Азиатската банка за инфраструктарни инвестиции, само засенчват съвсем законната загриженост на администрацията на Обама и подхранват тезите на медиите за упорития американски обструкционизъм. Занапред ще е по-добре американските официални представители откровено да обясняват позицията на САЩ и да се опитат да я аргументират, тъй като в случая с АІІВ например, американската позиция се подкрепя от немалко водещи държави от региона, включително Австралия, Япония и Южна Корея.

На трето място, Вашингтон трябва да помисли за това, как би могъл да въздейства на тези организации отвътре. На китайците вече им стана навик да проникват в различни международни организации, намирайки начини да ги управляват, а при нужда - и да слагат спирачки на тяхната активност. Вашингон и съюзниците му следва да правят същото, включително опитвайки се да проникнат в такава организация като ШОС, въпреки че нейните норми и стандарти са съвършено неприемливи за Америка.

Накрая, САЩ са длъжни да демонстрират готовност и желание да участват в пазарлъка и съперничеството между институциите. Поради укрепването на "света без Запада" те трябва, поне временно, да се откажат от натрапчивата мечта за един общопризнат и легитимен либерален ред, появила се след студената война. Вместо това, Съединените щати следва да се стремят към разширяване и обединяване на "огнищата" на икономически и политически либерализъм, при наличието на оптимални възможности за това. Което означава взаимодействие с държавите-съмишленици и отказ от празната реторика, че Америка не е в състояние да отстоява и прокарва интересите си без съдействието на Китай и другите възходящи държави. По някои въпроси (като климатичните промени например, където е важно всички да участват в намирането на решение) това действително е така. В повечето останали случаи обаче, Вашингтон спокойно може да мине и без Пекин.

Още навремето американският философ Томас Кун (1922-1996) подчертава, че системите от възгледи умират трудно. В конкретния случай можем само да се надяваме, че появата на "света без Запада" най-сетне ще накара Америка да се събуди и да и покаже, че е крайно време да се откаже от традиционните представи за изборите, пред които са изправени възходящите държави. САЩ не могат пасивно да стоят и да чакат, кога Китай ще се интегрира в либералния ред, или ще му отправи открито предизвикателство. Защото истината е, че Пекин предпочита постепенно да формира свой собствен алтернативен ред.

* Доцент в Школата за повишаване квалификацията на офицерите от ВМС на САЩ

** Старши научен сътрудник в Центъра за нова американска сигурност

*** Професор в Калифорнийския университет в Бъркли, тримата автори са анализатори на National Interest

{backbutton}

Френският външнополитически експерт Михаел Ламбер е научен сътрудник в парижката Сорбона и в Университета на Тампере, Финландия. Той е специалист в сферата на геополитиката, европейската политика за сигурност и отбрана, замразените конфликти и самообявилите се за независими държави, постсъветското пространство, "цветните революции" и външната политика на Европейския съюз. Негови анализи се публикуват в различни специализирани френски издания.

Интервюто с Михаел Ламбер публикуваме с любезното съдействие на Atlantico.

- През миналата 2014 САЩ и ЕС взеха решение да наложат нови санкции на Русия и нейния банков, енергиен и военен сектор. В отговор руският президент Путин обяви, че ще предприеме ответни мерки, а властите започнаха да затварят ресторантите от веригата "Макдоналдс" в страната. До каква степен подобно поведение може да се окаже предизвикателство за процеса на глобализация?

- Изявленията на Владимир Путин бяха предназначени най-вече за медиите. Действията срещу "Макдоналдс" свидетелстват за намерението му да отговори на санкциите и да покаже, че Русия е значим играч в световната икономика, който не зависи от САЩ и ЕС. С други думи, той зае откровено националистическа позиция, която трябваше да демонстрира мощта на руската икономика и способността и да се противопостави на външния натиск, вместо безропотно да се примири с него.

Всъщност, статистиката сочи, че руската икономика, поне засега, доста силно зависи от САЩ и най-вече от Европа, поради което тази реторика има най-вече политически характер без да са налице кой знае какви възможности тя да бъде подкрепена от реални действия. Несъмнено, образът на "Макдоналдс" е символичен. В конкретния случай действително става дума за удар по глобализацията от гледна точка да бъде ограничена американската хегемония чрез защитата на конкретни национални отрасли. Тоест, това на първо място е провокация към САЩ. Подобна стъпка трябва да покаже, че Русия е способна да предложи алтернативна схема на глобализация, както и да оспори доминацията на сегашния глобализационен модел, който е много тясно свързан и дори е концентриран около САЩ - втората най-голяма световна икономика, след тази на ЕС.

В крайна сметка, декларациите на руския лидер могат да се отразят върху правните норми за чуждестранните предприятия, които възнамеряват да развиват активност в Русия в бъдеще, или вече имат свой бизнес в страната. Подобен подход изглежда напълно логичен, предвид факта, че Русия възнамерява да диверсифицира своята икономическа активност, която в момента се ограничава предимно с военно-индустриалния комплекс и добива на енергоносители. Това би позволило да се даде тласък на развитието на националната икономика с помощта на една по-протекционистка или дори автархична политика. Главният проблем обаче е свързан с практическата реализация на този проект: стартирането на масово производство на индустриални стоки и ускореното развитие на сектора на услугите изискват значителни човешки ресурси и държавни инвестиции в предприята, които при това не могат да зависят изцяло от държавата. В този смисъл следва внимателно да проследим, как точно ще се осъществят на практика указанията на руския президент за да разберем, дали идеята му за борба с американския модел на глобализация е просто временна реакция на наложените санкции или става дума за дългосрочна стратегия, залагаща на развитието на проекта за Евразийския съюз и пренасочването на основния обем на руския износ към Китай и Латинска Америка.

- Може ли да се твърди, че икономиката се превръща в новото оръжие на междудържавните конфликти през ХХІ век, предвид сегашната ситуация около Русия, или отношенията между Япония и Филипините и Китай, който без колебание използва икономически санкции в рамките на териториалните си конфликти с тях?

- Икономиката винаги е била инструмент за натиск върху други държави. Единствената разлика е, че в миналото икономическият натиск се съчетаваше със заплахата за използване на военна сила. Именно тя, а не икономиката, беше главния аргумент. Всяка война между две държави има своята военна и икономическа страна. Първата световна война е отличен пример за това, как Франция и Великобритания се стремят да отслабят икономическата мощ на Германия. Именно тези съображения са в основата на подписания през 1919 Версайски договор. Както посочва Кейнс в "Икономическите последици от мира", той е трябвало не просто да гарантира изплащането на репарациите, но и да отслаби Германия в икономически план, за да се съхрани британската морска хегемония и да укрепне индустриалната мощ на Франция на континента.

В наши дни военният елемент все повече остава на втори план. Днес е трудно да упражниш натиск върху някоя държава, използвайки само аргумента на военната сила, тъй като подобно поведение води до дипломатически и (отново!) икономически последици. Освен това, ядреното оръжие съществено промени разположението на силите, предвид факта, че военният конфликт може да доведе до масови разрушения и огромни загуби на човешки и други ресурси, както стана в резултат от двете световни войни например. Ето защо икономиката се превърна в основния аргумент, които все още може да послужи като повод за война, но паралелно с това вече се е трансформирал и в ключово оръжие в същата тази война.

Тази логика играе особено важна роля за обединенията от типа на Европейския съюз, който не разполага със собствена обща армия. Затова в отношенията му с Русия икономиката е неговото единствено оръжие. Същото впрочем се отнася и за САЩ: те не могат да си позволят риска от военен конфликт с Русия, тъй като тя е ядрена държава. Тоест, икономиката се оказва единственият значим аргумент за отслабване на противника и все по-рядко се съчетава с използване на военна сила.

Що се отнася до Китай, неговата мощ е свързана с ключовото положение на страната в световната икономика. Затова днес той може да упражнява влияние върху други държави, като Япония например, или дори върху бивши западни колониални сили, като Португалия и Великобритания. Присъединяването на Хонконг и Макао е нагледно потвърждение за това. Тук е мястото да си припомним, че американският експерт Джоузеф Най описва способността на една държава да въздейства на друга, т.е. нейната "умна сила", като съчетаване на политиката на културно влияние с два принуждаващи инструмента: военната сила и икономическата мощ.

След края на студената война мнозина анализатори твърдяха, че породената от глобализацията икономическа взаимозависимост ще направи невъзможни бъдещите войни. Но, ако съдим по всички споменати по-горе примери, се създава впечатление, че  днес глобализацията и предизвиканата от нея взаимозависимост се превръщат по-скоро в синоним на напрежение.

- С какво е свързана тази смяна на парадигмата? Какви са съвременните измерения на взаимната зависимост и, дали тя наистина се е превърнала в генератор на конфликти?

- Съвсем не е задължително взаимната зависимост да бъде основополагащ източник на конфликти. Смята се, че осъществяващите обмен на стоки държави демонстрират тенденция към сближаване в дипломатически и културен план. Въпреки това, тази тенденция не отчита съществуването на културни различия, които са заложени в основата на държавите и касаят техните собствени планове на международната сцена. Обективно погледнато, Русия се стреми да използва икономиката като инструмент за възстановяване на влиянието си в света, китайската концепция засега изглежда доста неясна, докато Европа (ЕС) иска да гарантира просперитета на своите страни-членки, без обаче да е склонна да използва постоянно икономиката като средство за натиск.

Основният проблем е свързан с това, че някои държави се намират в по-силна зависимост помежду си, отколкото други. В резултат, те започват да водят борба за собствения си просперитет и за промяна на формиралото се съотношение на силите. Ако стокооборотът между две държави се формира в приблизително равни пропорции, като и двете просперират, вероятността за изостряне на ситуцията наистина е твърде малка. В това отношение, тезите, лансирани след края на студената война, имаха своите основания. Но, ако една от държавите стане по-силна от партньорите си, последните ще се опитат да оспорят това статукво, в резултат от което ситуацията може бързо да се влоши.

Нека отново използвам като пример Първата световна война. По онова време, балансът в икономиката бива нарушен от Германия, която заема доминиращи позиции и поражда у Франция и Великобритания все по-голяма тревога относно нарасналата немска индустриална мощ. Въпреки това, както посочва и Кейнс, Германия заема ключово място в икономиката и е източник на просперитет за всички европейски държави. Без нея възстановяването на икономическия растеж след края на войната се оказва невъзможно.

Тоест, глобализацията не е основния генератор на напрежение. До голяма степен, всичко това се обяснява с дисбаланса в отношенията между държавите и техните собствени амбиции. Ситуацията в Русия се изостря от икономическата и зависимост от ЕС и САЩ, наред с желанието да укрепи позициите си на международната сцена. Конфликтите се пораждат от неравенството в богатството на държавите, в съчетание с възникващите в средите на техните елити претенции. Така, Китай винаги е искал да си върне Хонконг и Макао, но успя да постигне това едва в края на 90-те години на ХХ век, след като натрупа значителна икономическа мощ. Днес Пекин предявява същите претенции към Тайван, но засега не може да ги реализира. Въпреки това, не бива да се изключва, че в бъдеще Китай все пак ще го направи, защото САЩ и Япония вече няма да имат възможност да упражняват достатъчно силен натиск върху него.

Напрежение възниква, когато в икономическото съотношение на силите се оформя дисбаланс и когато някоя държава с тлеещи претенции съумява да се сдобие с достатъчна икономическа мощ, за да може да ги заяви открито. В това отношение Русия малко изпреварва събитията, надценявайки собствените си сили, но сегашният спад, който преживява Европейския съюз, и позволява да предложи на държави като Беларус, Украйна или Молдова, алтернатива под формата на Евразийския съюз. Подобно нещо не би могло да се случи, когато икономическата мощ на ЕС беше в зенита си, т.е. преди кризата от 2008.

- Сред отраженията на тази взаимна зависимост на международната сцена е и т.нар. многостранен подход. Той също се разглежда като средство за предотвратяване на конфликтите. Въпреки това, в света възникват все повече многостранни организации, които обаче, само изострят противопоставянето между държавите и регионалните обединения (Европейския съюз против Евразийския съюз, Шанхайската организация за сътрудничество против Трансатлантическото и Транстихоокеанското партньорство). С какво е свързан този недостиг на единство на международната сцена? Не се ли оказа, че многостранните рамки се превърнаха в едно от основните проявления на конфликтността на международната сцена?

- Формирането на едно икономическо или политическо обединение зависи от няколко фактора. Първоначалната цел на ЕС беше възстановяване на икономическия растеж чрез обединяването на държавите-членки в сферата на тежката индустрия и гарантирането на устойчив мир в Европа. Други организации могат официално да си поставят цели, свързани само с икономическото развитие. Повечето такива организации, като изключим Европейския съюз и създаващият се по същия модел Евразийски съюз, имат ярко изразен отбранителен, икономически или, в много редки случаи, политически характер. Въпреки това, както вече се убедихме, днес икономиката се е превърнала в истинско оръжие, което се използва от много държави за да утвърдят мощта си на международната сцена.

Формирането на икономически алианс позволява сплотяването на партньорите, имащи сходни интереси и очаквания и склонни да се обединят за оказване на съвместен отпор на друга национална или наднационална сила. Отличен пример за това е Евразийския съюз. Моделът му очевидно се основава на този на ЕС и цели превръщането му в негова икономическа и политическа алтернатива. Затова липсата на интерес към него от страна на Украйна и Молдова, сериозно засегна президента Путин, който разчиташе на участието на Киев. От подобна гледна точка, тези предназначени да сближават народите организации могат да се превърнат в средства за утвърждаване на собствената мощ и културна принадлежност, като това между другото се отнася и за ЕС.

Членовете на тези организации се придържат към собствени визии за това, как трябва да изглежда светът и използват различни алианси за утвърждаването на тези концепции. Като цяло, основната промяна през ХХІ век е, че моделът и ценностите на Запада (в конкретния случай става дума за американските и европейскити представи за либерализма, демокрацията и свободата) днес все по-често биват поставяне под съмнение от развиващите се държави. Впрочем, редица страни и преди не бяха съгласни със западната концепция, но бяха принудени да я следват, защото Западът доминираше в света, във военен и икономически план. В наши дни тази хегемония очевидно губи позиции, което пък открива големи възможности за налагането на нови политически концепции, основани на различни от западните представи за свободата и либерализма. Това обяснява и многообразието на съществуващите днес алианси.

- Скандалните разкрития на Едуард Сноудън за подслушванията, осъществявани от Агенцията за национална сигурност на САЩ, хвърлиха светлина и върху разногласията, които може да породи Интернет, макар че мрежата първоначално се смяташе за средство за обединяване на народите. Всъщност, съществува ли продукт на глобализацията, който наистина и неизменно да съдейства за сближаването между държавите?

- Интернет е, преди всичко, инструмент. Не мисля, че той изначално е бил замислен като средство за сближаването и обединяването на народите. Струва ми се, че американската концепция за глобалната мрежа беше свързана с разширяването на възможностите за общуване с цел да се стимулират икономиката и търговията. С течение на времето, Интернет се превърна в най-важния инструмент за прокарване влиянието на САЩ, а не само на определени икономически цели. С други думи, налице са всички основания да смятаме Интернет за политическо оръжие. Въпреки това, хегемонията на Америка се сблъсква с все по-силно противодействие с появата на нови играчи, придържащи се към съвършено различни визии относно перспективите на глобалната мрежа. На Запад, концепцията за свободния Интернет се преплита със собствената ни визия за свободата и представата ни за това, каква трябва да бъде свободата на индивида. Трябва да отбележим обаче, че дори и западните държави ограничават достъпа до редица интернет-ресурси, които не съответстват на отстояваните от тях "ценности". В същото време Русия, азиатските и близкоизточните държави смятат за необходимо да бъде прекратен монополът на САЩ, защото някои аспекти на Интернет не се съгласуват със собствените им икономически и политически системи.

От много гледни точки, днес Интернет все повече започва да прилича на оръжие, което може да помогне на една държава да дестабилизира друга. Дори ако оставим настрана кибератаките, целенасоченото разпространение на определени представи за едно или друго правителство би могло сериозна да навреди на неговия имидж.

Що се отнася до обединяващите народите фактори, струва ми се, че това се отнася на първо място за образованието, в академичната интепретация на това понятие, и възможностите за ново отваряне. Така, мнозина изразяват съмнения относно възможностите на либералната икономика, но тя съществува.

Интернет пък се използва за реализацията на най-различни и често противоположни цели, но това не означава, че той е застрашен от изчезване. В началото на глобализацията, всичко започна с общата идея за "отварянето".

"Отварянето" се основава на интереса към другите народи и страни, въпреки съществуващите в главата на човека представи за тях. В наши дни мнозина се стремят да опознаят останалия свят. Хората все по-често използват отпуските си за да посетят различни азиатски държави или Русия, макар че съвсем не е задължително да одобряват случващото се там. Човешкото любопитство ни тласка да изучаваме света и се превръща в ключов елемент на културния обмен. Днес въпросът за свободното придвижване е сред най-важните и малцина са склонни доброволно да ограничат възможностите да пътуват свободно. Тоест, духът на отварянето и жаждата за открития, характерни за глобализацията, действително се превърнаха във всеобщ феномен.

Накрая, централно място в процеса на глобализацията се отрежда на образованието. Основната идея тук е износът на религия, на политически и икономически системи и на знания. В наши дни всички държави се стремят да съхранят академичните си контакти и връзки, дори при възникването на напрежение в двустранните отношения. Все повече студенти искат да учат в чужбина, да споделят собствените си знания и да донесат у дома си знанията на другите. Европейските програми в тази сфера са отличен пример за това и едно от най-големите предимства за гражданите на ЕС. Според мен, именно желанието да се сдобиеш и да споделиш научни знания, което е заложено в самата основа на процеса на глобализация, е ключовият фактор за обединяване на народите. Затова образователната система и възможностите за обмен на студенти с другите държави трябва да играят все по-важна роля в политиката на управляващите, ако те искат да намалят напрежението в отношенията между държавите. Девизът на Сорбоната " Hic et Ubique Terrarum" ("Тук и навсякъде на Земята") отлично отразява всеобщия аспект на образованието, стремежа към нови познания и основната обща черта на човечеството - любопитството.

{backbutton}

Защо кризата на еврото започна в Гърция, която се оказа в невъзможност да контролира държавните си разходи в периода на бума до 2010, докато Германия успява да поддържа строга бюджетна дисциплина? Щателният сравнителен анализ на динамиката на държавното строителство и модернизацията на държавния сектор показва, че някои развити държави (т.е. държавите, отвъд рамките на стандартния праг на доходите на глава от населението) съумяха да влязат в ХХІ век, разполагайки с достатъчно ефективна и некорумпирана форма на управление, докато други продължават да страдат от клиентелизъм, корупция, недостатъчно ефективност и ниска степен на доверие както към държавната власт, така и към обществото, в по-широкия смисъл. Ако намерим обяснение за тези разминавания, вероятно ще можем да проникнем и в същността на онези стратегии, които съвременните развиващи се държави биха могли да използват за решаването на проблемите, свързани с корупцията и системата на патронаж.

Всички държави започват от това, което Макс Вебер нарича "патримониална държава", т.е. система за управление, формираща се от средите на приятелите и членовете на семейството на владетеля, или пък от представителите на елитите, доминиращи в обществото. Подобни форми на управление осигуряват достъп както до политическата власт, така и до икономическите възможности само на онези, които се ползват с благоволението на владетеля. По онова време не се правят опити за "безлично" отношение към гражданите, въз основа на универсално приложими правила. Съвременната държавна власт, т.е. държавната бюрокрация, която е "безлична" и универсална, се формира в течение на продължителен период от време, а в много случаи тя въобще не се развива.

Не е трудно да се подберат примери за успеха или провала на модернизационния процес. В Германия например, основите на съвременната държава са заложени през първите десетилетия на ХІХ век. Япония пък изгражда съвременната си бюрократична система почти от нулата след като страната започва да провежда политика на отваряне към света по време на т.нар. "реставрация Мейдзи". За разлика от тях, Италия и Гърция например, не съумяват да създадат силна съвременна държава и продължават до днес да използват практиките на патронажа.

На свой ред, Великобритания и САЩ представляват междинен случай: през първата половина на ХІХ век и двете държави имат патронажна или, в американския случай, клиентелистка система. Великобритания окончателно реформира системата си през 50-те години на ХІХ век след публикуването на доклада на Норткоут-Тревелян, докато САЩ реформират държавния си сектор на няколко етапа в периода от началото на 80-те години на ХІХ до 30-те години на ХХ век.

Патримониалните държави могат да бъдат много стабилни. В основата им е заложена биологичната склонност на хората да фаворизират членовете на собственото си семейство и своите приятели, с които си разменят взаимни услуги. Елитите изграждат системата на управление, използвайки при това патронажните звена, с чиято помощ клиентите следват своя патрон в търсенето на индивидуална изгода. Всичко това се подкрепя от съответните ритуали, религия и идеи, придаващи легитимност на конкретната форма на управление на елита.

Подобни елитарни групи са значително по-добре организирани, отколкото другите групи в обществото - особено от тези на раздробените и бедни селяни в аграрните общества - и имат по-широк достъп до оръжието, както и по-добра подготовка в сферата на употребата на насилие. С разширяването на мащабите на обществото, неформалните патронажни мрежи се трансформират в по-формално организирани клиентелистки йерархии. Но основният организационен принцип на политиката - взаимният алтруизъм, си остава същия. Веднага след като елитите, управляващи определен тип система, получават политическата власт, те могат да бъдат заменени от други, по-добре организиране елитни групи, но много рядко от неелитни групи, разположени под тях в обществената йерархия. Подобни типове предсъвременни държави успешно се съхраняват в течение на векове като продължават да съществуват и днес в различни части на света.

Пътищата към модерното управление

Как всъщност се осъществява преходът от патримониалната към съвременната държава? Ограниченият брой примери, които ще дам по-долу, показват че в основнни линии има два начина това да се случи.

Първият е свързан с военното съперничество. В историята си и древен Китай, и Прусия и древна Япония  преминават през продължителни периоди на борба със своите съседи, в хода на които ефективната организация на държавата е от критично значение за националното оцеляване. Военното съперничество генерира далеч по-мощни императиви, отколкото каквито и да било други икономически стимули: в крайна сметка всички материални придобивки губят ценността си, ако семейството на човек бъде безмилостно убито по време на войната. Необходимостта от създаването на силна армия измества акцента към меритократичния подбор: възниква потребност от въвеждане на нови данъци и нови способи за извличане на печалба, необходима е бюрократична организация за въвеждането на новите данъци и новите способи за извличане на печалба, както и за управлението на фискалното и логистично звена, осигуряващи всичко необходимо за войските на бойното поле, като тази ситуация отслабва отношенията вътре в елита, тъй като се налага да бъдат наемани на служба хора, които не са част от него, а нерядко - и да им бъде поверявано командването на цели армии.

Формирането на нацията е ключов фактор за успешното изграждане на държавата, но и войната играе критично важна роля в това отношение. Веднага след като национализмът, като принцип, се утвърждава в епохата на Френската революция, започва да се формира и националната идентичност, което става чрез корекцията на политическите граници, така че те да съответстват на съществуващите културни, етнически и лингвистични общности. Обикновено в такива случаи се налага насилствена промяна на границите, съчетана с унищожаването, преместването или насилствената асимилация на живеещото в рамките на тези граници чуждо население.

Тоест, в модернизацията на държавата с помощта на войните няма нищо ново. Китай е първото общество, създало добре организирана, универсална и "обезличена" държава. Именно китайците "изобретяват" меритокрацията и още през ІІІ в. пр.н.е. въвеждат изпитите за заемане на държавни длъжности. По-късно и мамелюците, и османците успяват да създадат достатъчно съвременни форми на държавна администрация с помощта на такава, изглеждаща ни днес жестока и недопустима институция, като еничарството: държавата насилствено отнема деца от подчиненото население или по време на военни походи в други държави, откъсвайки ги от семействата им, след което ги възпитава в специални учреждения за бъдещи военни или администратори.

Прусия, която също изпитва натиска на военното съперничество, постепенно създава елементите на съвременна автономна бюрокрация, запазила се донякъде и днес. Този процес започва с взетото през 1660 решение на великия курфюрст Фридрих Вилхелм І да не разпуска армията си след сключването на Оливския мир, т.е. да поддържа постоянни въоръжени сили, което императивно налага реорганизацията на всички административни структури на държавата. Поражението на Прусия от Наполеон през 1806 пък води до това, че представителите на местната средна класа получават достъп до държавната бюрокрация в резултат от реформите на Щайн-Харденберг.

Формирането на елит и бюрокрация, основаваща се на личните достойнства на чиновниците, води до появата на абсолютистка политическа коалиция, подкрепяща продължаването на автономното съществуване на бюрокрацията. В резултат от това, при всеки опит на политиците и политическите партии да вкарат свои хора в бюрокрацията, последната оказва активна съпротива, принуждавайки ги в крайна сметка да се откажат от намеренията си. В Прусия тази автономност на държавната бюрокрация стига толкова далеч, че демократично избраните политически лидери често не съумяват да подчинят нейния военен елемент. Както е известно, Бисмарк формира съвременната германска нация с помощта на серия от войни и започва да провежда агресивна националистическа политика, която по-късно достига кулминацията си в двете световни войни през ХХ век. Тоест, Германия придобива чертите на съвременна държава и своя национална идентичност на изключително висока цена.

Вторият път за модернизация на държавата е свързан с осъществяването на мирни политически реформи, базиращи се на формирането на коалиция от различни социални групи, заинтересовани от съществуването на ефективна и некорумпирана държава. Приоритетният подход към формирането на подобна коалиция представлява процес на социално-икономическа модернизация на държавата. Икономическият растеж стимулира социалната мобилизация чрез задълбочаване на процеса на разделение на труда. Индустриализацията води до урбанизация, която пък изисква по-високо образователно равнище, професионална специализация, както и цял ред други промени, в резултат от които на сцената се появяват нови социални играчи, каквито не съществуват в аграрното общество. Те не разполагат със сериозни позиции в съществуващата патримониална система и могат или да бъдат кооптирани в нея, или пък получават възможност да организират външна коалиция с цел да бъдат променени правилата за работа на системата.

Последният сценарий се реализира във Великобритания и САЩ. Двете държави осъществяват индустриализацията си на един доста ранен етап, затова формиралите се групи на новата средна класа оглавяват движение в подкрепа на реформирането на държавния апарат, намерило законодателен израз в реформата на Норткоут-Тревелян (във Великобритания), както и в закона Пендълтън (в САЩ). Британския процес на реформи се развива доста по-бързо от американския, като причините за това са няколко: на първо място, британският елит е по-компактен и до голяма степен контролира процеса на реформи; на второ място Уестминстърската система създава значително по-малко пречки пред решителните политически действия, отколкото американската система на "сдържания и противотежести". Съдилищата, опозицията на щатско ниво, както и трудностите при формирането на ясно законодателно мнозинство - всичко това забавя процеса на реформи в Америка, докато в британския случай всички тези фактори не играят кой знае каква роля. Най-важната разлика обаче е, че в момента на стартирането на реформите клиентелизмът вече е дълбоко проникнал в американската политика и изкореняването му се оказва много по-трудно.

Това пък ни води до въпроса за клиентелистката система, както и, защо тя е по-силна и по-разпространена в едни държави, в сравнение с други? Отговорът, който произтича от анализа на дадените по-горе примери е, че на практика той е свързан с последователността в която се внедряват съвременните институции и особено с онзи етап, когато за първи път се разкриват реални демократични възможности. Клиентелизмът, т.е. предоставянето на гласове и политическа подкрепа срещу гарантиране на определени индивидуални предимства, а не на някаква прагматична политика, се отличава от системата на елитния патронаж, при която мащабите на привличане на основата на клиентелистката система са значително по-ограничени, а самият процес е по-зле организиран. Клиентелизмът възниква тогава, когато демокрацията се е появила още преди съвременната държава да се е консолидирала в достатъчна степен, превръщайки се в автономна институция, разполагаща със собствена, подкрепяща я политическа коалиция.

Клиентелизмът представлява ефективна форма на политическа мобилизация в обществата с ниски доходи и недобро образование, затова следва да се възприема по-скоро като "ранна форма на демокрация". В САЩ, Гърция и Италия клиентелисткият модел се налага още преди създаването на съвременна държава: през 30-те години на ХІХ век в Съединените щати, в периода 1844-1864 - в Гърция и след 1946 - в Италия. И в трите страни политическите партии използват бюрократичния си апарат като източник на доходи за своите политически клиенти, като катастрофалните последици от това за функционирането на самата държава са лесно предсказуеми. Основен принцип на ефективното управление е меритокрацията, а основен принцип на демокрацията е участието на народа. И макар че е възможно тези два принципа да се реализират заедно, между тях винаги съществува скрито напрежение.

Разбира се, взаимодействието между различните измерения на развитието е доста по-сложно, илюстрация за което е пътят на развитие на Прусия/Германия. Както е известно, Прусия започва да изгражда силна държава, ръководена от съображения, нямащи нищо общо с икономическото и развитие. Това се налага по-скоро за националното и оцеляване. Но макар че процесът на формиране на пруската държава се извършва в условията на абсолютистко управление, той, въпреки това, оказва позитивно въздействия върху нейната правна система. Бюрокрацията управлява с помощта на закона, докато държавата не признава принципа на демократичната отчетност, а суверенитетът и във все по-голяма степен се основава на представата, че бюрокрацията е пазител на държавния интерес.

Комбинацията между концепцията за съвременната държава и принципа за върховенството на закона подготвя основата за икономическия растеж, започнал примерно в средата на ХІХ век. Известният австрийски историк и икономист Александър Гершенкрон отбелязва, че в развилата се със закъснение Германия държавата играе много по-значима роля за поддържане на икономическия растеж, отколкото в Англия например. Не по-малко важен е фактът, че в момента, когато стартира процесът на индустриализация, в Германия вече съществува високоефективна държава. Затова икономическия растеж води до появата на работническа класа и нейната мобилизация под знамето на немската социалдемокрация. Германският път към либералната демокрация минава през войната, революцията и репресиите в началото на ХХ век.

Ранното формиране на силна и автономна държава оказва обаче доста негативно въздействие върху "демократичната отчетност", което пък способства за въвличането на страната в Първата световна война, а след това води и до ерозията и краха на Ваймарската република. Напълно институционализирана либерална демокрация се появява едва след създаването на Федералната република през 1949.

Съединените щати вървят по съвършено различен път към политическата си модернизация. Те наследяват от британците стабилна правова система под формата на т.нар. Общо право (Common Lаw), т.е. институция, която съществува във всички колонии, дълго преди възприемането на демократичния модел. Върховенството на закона с характерния за него акцент върху защитата на частната собственост поставя основите за бързото икономическо развитие на САЩ през ХІХ век. В същото време, въвеждането още в началния етап на всеобщо избирателно право за белите мъже, несъмнено оказва негативно въздействие върху процеса на изграждането на държавата в Америка, защото в резултат от това клиентелизмът се разпространява в почти всички нива на управление.

Въпреки това, икономическият растеж способства за формирането на нови социални групи, мобилизирани от гражданското общество и превърнали се в нови фракции на вече съществуващите политически партии. В този момент подкрепящата реформите коалиция оглавява движението, целящо модернизацията на американската държава.

По-различен е пътят, по който тръгват Гърция и (Южна)Италия. Там начална точка на развитието не е нито процесът на създаване на държавата, нито икономическият растеж. Тази роля се поема по-скоро от социалната мобилизация (която би могла да се характеризира и като "модернизация без развитие") и ранната демократизация. Слабостта на капиталистическата икономика и липсата на възможности превръщат държавата (в ранния етап на изграждането и) в обект на овладяване, като то първо е осъществено от елитарните социални групи, а след това - в хода на задълбочаването и разширяването на демокрацията - и от масовите политически партии. Мащабният клиентелизъм отслабва възможностите на държавата, което, на свой ред, ограничава перспективите на икономическия растеж.

Корупцията и средната класа

Във Великобритания и Америка икономическата модернизация стимулира социалната мобилизациа, която, на свой ред, създава условия за ликвидирането на патронажа и клиентелизма. И в двете страни именно представителите на средната класа се опитват да сложат край на патронажната система. Вероятно това би накарало някои да заключат, че социално-икономическата модернизация и образоваността на средната класа, сами по себе си, създават съвременната държава. Подобна гледна точка обаче се опровергава от събитията в Гърция и Италия - тези две общества са богати и съвременни, но продължават да практикуват клиентелизма. Не съществува такъв автоматичен механизъм, способен да "произведе" съвременна държава, защото за целта са необходими цял ред други фактори.

Един от тези фактори е качеството на икономическия растеж. Индустриализацията се осъществява със закъснение както в Гърция, така и в Южна Италия, като в същото време там процесът на урбанизация силно се различава от този във Великобритания и САЩ. В последните две страни възникването на нови социални групи и социалните отношения са породени от индустриализацията, докато в Гърция и Южна Италия селското население просто се премества в градовете, пренасяйки там селските обичаи и собствения си начин на живот. В проспериращата капиталистическа икономика личните интереси на индивида биват максимално удовлетворени чрез реализацията на мащабна държавна политика, включваща ниски данъчни ставки, различни форми на регулиране, както и единни стандарти за вътрешната и външната търговия. Когато обаче Gemeinschaft (т.е. общността, социалните отношения) се запазват недокоснати за сметка на рурализацията на градовете, в подобна ситуация е много по-лесно да бъдат съхранени и характерните за клиентелизма форми на социална организация. Индивидуалното възнаграждение, което е в основата на клиентелизма, се оказва по-важно от провежданата политика.

На второ място, няма гаранции, че представителите на средната класа биха подкрепили една реформаторска коалиция, целяща премахването на клиентелизма. Дори в САЩ далеч не всички нови социални играчи, възникнали в резултат от индустриализацията, се присъединяват към Прогресивното движене (Progressive movement), съществувало в периода 1870-1920. Железниците например, използват съществуващата патронажна система в свой собствен интерес, неслучайно в редица случаи именно клиентите на железниците - търговци, спедитори и фермери, първи се обявяват против формиралите се патронажни отношения между тях и политиците. В известен смисъл, дори възниква конкуренция между току що придобилите организирана форма интереси на средната класа, обявяваща се против патронажната система, и съществуващите градски партийни формации, стремящи се да получат подкрепата на такива нови социални групи като доскорошните имигранти.

В Гърция и Италия обаче, битката за привличането на представителите на средната класа в "реформаторската коалиция" се оказва загубена, на практика още преди да е започнала. В Северна Италия е налице силна реформистки настроена средна класа, която би могла да оглави тази коалиция и да се опита да промени характера на политиката в южната част на страната. Нейните представители обаче смятат подобна задача за прекалено амбициозна, предвид слабостта на италианската държава. За тях е по-лесно да гарантират мира и стабилността, използвайки местните елити и техните клиентелистки мрежи. И в двете страни, групите, които най-малко подкрепя клиентелизма, се намират на крайнолевия фланг - това са гръцките и италианските комунисти. Програмата и на двете партии обаче предвижда премахването на цялата демократична система, затова срещу тях активно действат влиятелни външни сили, включително Великобритания и САЩ (в Италия на комунистите е позволено да управляват само на местно ниво - например в Торино и Болоня, като се смята, че там те успяват да създадат сравнително некорумпирана и ефективна общинска власт). За разлика от тях, "прогресистите" в САЩ, макар че също споделят предимно леви възгледи,  са силно заинтересовани от съхраняването на американската система, затова разполагат с много по-добри възможности да стигнат до властта на национално равнище.

На трето място, културните фактори също са сред обясненията за различните резултати на Германия, Великобритания и Америка, от една страна, и на Гърция и Италия - от друга. Личният интерес обяснява само част от причините, поради които различни социални групи подкрепят промените, но не отчита сериозното присъствие на моралния фактор, който често е присъщ на този тип движения. Във всяка от споменатите страни, отделни лидери на реформаторските движения са мотивирани от личната си религиозност. Сред тях са великият курфюрст Фридрих Вилхелм І Пруски, чиито калвинизъм съдейства за притока в страната на протестанти от чужбина и му осигурява дисциплинарна концепция за едно строго и морално общество, управлявано от честна държава. Калвинизмът се разпространява и в Холандия, която натрупва огромни богатства и власт през ХVІІ век, след като извоюва независимостта си от католическа Испания. Дълги години преди Гражданската война в Англия, пуританизмът се превръща в ключов стимул за реформи, като продължава да определя поведението на представителите на британската средна класа и през ХІХ век. Същото може да се каже за представителите на реформаторската върхушна по време на "прогресистката ера" в САЩ, в края на ХІХ век, които смятат, че не само политическите босове и патронажните политици пречат на хората честно да печелят парите си. Те са възмутени в чисто морален план от факта, че държавните длъжности се използват за лични интереси. Макар че американците може и да не изпитват особено доверие към държавната власт, те, в същото време, са убедени, че тяхното демократично правителство е дълбоко легитимно и, че манипулацията на демократичните интереси от страна на богатите слоеве и корумпираните политици е в разрез със самите демократични принципи. Такива лидери като Гифърд Пинчот - един от пионерите на дърводобивната индустрия в Америка, са движени от своеобразна протестантска религиозност, която по-късно почти напълно изчезва от съвременния американския обществен живот.

Ако искаме да поставим лоялността към държавата над лоялността към семейството, религията или племето, за целта е необходимо наличието на далеч по-голямо доверие и социален капитал. Великобритания и САЩ се традиционни общества, които разполагат и с едното, и с другото, поне в сравнение с Гърция или Южна Италия. Не е възможно създаването на социални движения, ако хората не са мотивирани да създадат гражданско общество, а те със сигурност няма да са мотивирани, ако не споделят идеала за гражданската отговорност по отношение на по-голямата общност свои съграждани.

Източниците на социалния капитал във Великобритания и в САЩ са различни. И за двете страни е характерна спомената по-горе специфична форма на протестантизма, който е вкоренен и в двете и поддържа съществуването на религиозна мрежа, независеща от централизираните и йерархични институции. Другият източник пък е свързан със силната национална идентичност, формирала се около институциите, като в британския случай това е общото право, парламентът и монархията, а в американския става дума за същите тези традиции на общото право и демократичните институции, произтичащи от Конституцията. През ХІХ век и в двете страни държавата се възприема като легитимен изразител на националния суверенитет и обект на силно изразена обществена лоялност.

Гърците и италианците пък винаги са имали по-смесено чувство за национална идентичност. Гръцкото общество е доста хомогенно в етническо, културно и религиозно отношение, но гръцката държава често се разглежда като инструмент в ръцете на чужди държави и затова се смята за недостатъчно легитимна. Ето защо лоялността е ограничена и касае само тесния семеен кръг, докато гражданите се отнасят към държавата с подозрение.

Италия и особено южната и част също е арена на манипулациите на различни външни играчи, настройващи едни италианци срещу други. Възникналата след 1861 обединена Италия включва региони с твърде различни култури и ниво на развитие и там така и не се появява централизирана политическа сила, способна да асимилира Юга, доближавайки го до Севера. Дори и днес регионалната лоялност се оказва по-силна от националната идентичност, доказателство за което е самото съществуване на партия като "Северната лига". В южната част на страната отвреме навреме се появяват хора със силно чувство за граждански дълг, като Алберто дела Киеза или Джоване Фалконе например. В северните градове пък все още са живи отделни елементи на някога силните италиански граждански републикански традиции. В Южна Италия обаче, липсата на легитимни държавни институции стеснява сферата на доверието, ограничавайки я до приятелите и членовете на собственото семейство, като тази тенденция по-късно бива институционализирана с помощта на такива организации като мафията например.

Впрочем, независимо от постиженията на американците, британците или германците в това отношение, следва да отбележим, че проблемът с патримониализма не е решен окончателно в нито една политическа система. Търсенето на опора сред приятелите и семейството се приема по подразбиране във всяко едно общество и винаги ще се връща под различни форми, ако липсват достатъчно мощни стимули за друг тип поведение. Съвременната "обезличена" държава ни принуждава да действаме по начин, който се намира в остър конфликт със собствената ни природа, затова съществува постоянен риск от ерозия и връщане назад. Във всяко общество елитите се опитват да използват привилегирования си достъп до политическата система за да укрепят още повече собствените си позиции, както и тези на своето семейство и приятели, освен ако не се сблъскват с откритото противодействие на други организирани сили в рамките на конкретната политическа система.

Това се отнася в по-голяма степен за развитите либерални демокрации, отколкото за другите форми на политическо устройство. Реформите, осъществени по време на „Прогресивната ера“ (1870-1920) в САЩ, слагат край на една конкретна форма на клиентелизма, а именно способността на политическите партии да си гарантират подкрепата на избирателите, разпределяйки длъжностите в бюрократичните апарати на федерално, регионална и местно ниво. Те обаче не прекратяват практиката да се разпределят други видове стимули сред собствените политически привърженици - например субсидии, данъчни облекчения и други привилегии. Сред сериозните проблеми на американската политика през последните години, пораждащи определена тревога, е влиянието на лобистките групи по интереси, които на практика са в състояние да подкупват политици, събирайки средства за техните изборни кампании, както и чрез откровено лобистка дейност. По-голямата част от тези действия са напълно законни, което означава, че САЩ са създали нова клиентелистка система, която при това се реализира в много по широки мащаби, отколкото в миналото, като става дума за огромни парични средства.

Това обаче не е само американски проблем. Както вече посочих, Япония традиционно разполага със силна и автономна бюрокрация, като местата в тази бюрокрация никога са изпълнявали ролята на "корупционна валута". От дрега страна обаче, бюджетните привилегии в течение на дълги десетилетия играеха именно тази роля в рамките на т.нар. "парична политика" в Япония, като управляващата Либералнодемократическа партия поддържаше хегемонията си, умело разпределяйки политическите "хранилки". Способността на японските лобистки групи по интереси, включително на енергийния сектор, да упражняват контрол върху регулаторите стана очевидна по време на кризата, обхванала страната след земетресението в провинция Тохоку и ядрената катастрофа във Фукушима.

Дайте шанс на войната?

В много случаи военното съперничество представлява важен стимул за модернизацията на държавата, но, само по себе си, то не е нито достатъчно, нито необходимо условие за постигането на тази цел. Разбира се, лесно могат да се приведат доста примери в това отношение, но редица анализатори посочват, че в някои точки на света продължителното военно съперничество не способства за появата на съвременна държава. Това се отнася например за племената от Папуа - Нова Гвинея и други части на Меланезия, които воюват помежду си вече 40 000 години, но въпреки това така и не съумяват да създадат дори някаква начална форма на преддържавна организация преди появата на европейските колонизатори в региона. Това до голяма степен се отнася и за Латинска Америка, където войните приключват, без това да доведе до загуба на властта и влиянието на местните патримониални елити. Очевидно е, че съществуват и други условия, включително физическата география, класовата структура на обществото или идеологията, които в комбинация с войната съдействат за създаването на съвременни държави в Азия и в Европа, но не и в други части на света.

В същото време има немалко страни, създали съвременни държави, където почти отсъстват патримониалните отношения, и без наличието на постоянно военно съперничество. Така, докато Швеция и Дания участват в голям брой войни в началото на съвременния период, техните съседи Норвегия, Финландия и Исландия не водят много войни, но въпреки това всички те имат сходни системи на управление.

На свой ред Корея от края на ХІХ век до края на Корейската война през 1953 е жертва на външна агресия, окупация и насилие, но въпреки това днес притежава бюрократична система, не по-малко ефективна от японската. Същото може да се каже и за бившата британска колония Сингапур. Канада, Австралия и Нова Зеландия са съвременни, свободни от клиентелизъм, страни, макар че никога на са били милитаристки държави, като Прусия или Япония например.

В много подобни случаи, качествената форма на управление е пряк резултат от колониалното наследство (Норвегия получава независимост от Дания през 1814, Исландия получава вътрешна автономия от нея през 1874, а Канада се отделя от Великобритания през 1867). В други държави това става чрез съзнателното копирани на други модели. Така Сингапур и Малайзия създават ефективни държавни модели практически от нулата - от материали, които първоначално не изглеждат обещаващи, като това става в отговор на предизвикателството от страна на левите сили, активизирали дейността си в различни части на Югоизточна Азия след Втората световна война.

Цитираните по-горе наблюдения имат последици и за настоящето. Едуард Лютвак полунашега лансира тезата, че международната общност следва "да даде шанс на войната" в такива зони на хронично слаби държави като Африка на юг от Сахара например. Според него, съвременните европейски държави са се формирали в течение на векове и в хода на жестоки военни конфликти, докато на Африка, с нейните ирационални държавни граници, наследени от колониалната епоха, не се позволява да реши проблемите си по същия начин. Затова държавите там не успяват да създадат нито силна бюрокрация, нито истинска национална идентичност.

Разбира се, никой не би искал някой друг да преживее насилието, разтърсвало Европа в течение на векове, пък и не може да се твърди, че дори един или два века на конфликти могат да доведат до създаването на силни държави в други части на света. Защо е така и, какви алтернативни подходи биха могли да се използват за създаването на ефективни държави в Африка? За да отговорим на този въпрос, се налага да се обърнем към колониалното наследство. От друга страна, обстоятелството, че други държави са успели да създадат съвременни форми на управление без да са водили безкрайни войни, говори за това, че развиващите се държави имат възможност да изберат сходен, мирен път.

Фактът, че ранното (т.е. преждевременното) налагане на демокрацията стимулира клиентелизма и, че днешните силни държави са се оформили като такива още преди утвърждаването на демокрацията, може да означава, че съвременните развиващи се държави следва да се опитат да изминат този път в същата последователност. В книгата си "Политическият ред в променящите се общества", Самюъл Хънтингтън стига именно до този извод. Той предполага, че обществата се нуждаят първо от ред, а след това от демокрация, и би било по-добре, ако изберат авторитарния преход към напълно модернизирана политическа и икономическа система, вместо да се опитат веднага да "прескочат" към демокрацията.

В този смисъл, Хънтингтън се отнася одобрително към съществуващите тогава комунистически режими заради способността им да разширят политическото участие и да създадат условия за икономически растеж, по същата причина оценява положително и системата, създадена в Мексико от Институционната революционна партия (ИРП), управлявала страната от 1940 до 2000 и отново дошла на власт през 2013. ИРП създава поразително устойчив политически ред, заменил превратите, военните диктатури и насилствените социални конфликти, характерни за първите сто години от съществуването на Мексико като държава, но това става възможно за сметка на отказа от някои елементи на демокрацията и на икономическата жизнеспособност. Ученикът на Хънтингтън Фарид Закария лансира сходен аргумент относно значението на последователността, акцентирайки при това не толкова върху политическия ред, като такъв, колкото върху либералния принцип за върховенство на правото, като необходима първа стъпка още преди установяването на демокрацията.

Макар че именно това е логичният извод от цяла серия конкретни случаи, той едва ли ни дава подходяща насока за политическо действие в момента. Би могло да се каже, че обществата следва първо да създадат силна, автономна бюрокрация в стила на Макс Вебер, или пък да гарантират върховенството на правото чрез система от независима съдилища и добре подготвени съдии. Проблемът обаче е, че това не е толкова лесно, когато става дума за институционално строителство. Институциите често се предопределят от историческото наследство или пък се формират под въздействието на външни сили. Много бедни общества в развиващия се свят съумяват да създадат авторитарни държави, като този модел се запазва дълги години с помощта на комбинация от репресии и кооптиране. Малцина обаче успяват да създадат нещо подобно на китайския "Мандаринат" или на германската Rechtsstaat (правова държава), в която авторитарното право се въплъщава в силно институционализирана бюрокрация и действа с помощта на ясно формулирани правила. За много съвременни авторитарни държави е характерно съществуването на патронажна система, както и високо ниво на корупция. Единствените страни, съумели да се доближат до необходимия праг, са монархиите от Персийския залив, както и Сингапур, но специфичните им особености затрудняват възможността техният път да бъде "копиран" и от други държави. Въпросът е, дали в така създалата се ситуация има смисъл да се отлага демократизацията, при положение, че алтернативата е безжалостна и/или корумпирана и некомпетентна диктатура?

Окончателните аргументи за решаване на въпроса, защо съзнателните усилия за последователно въвеждане и налагане на политическите институции се оказват проблематични, следва да се търсят в сферата на морала и нормативността. Сама по себе си, отчетността, под формата на периодично провеждани свободни и честни избори, е нещо добро, ако не броим възможното и въздействие върху качеството на управление или икономическия растеж. Правото на политическо участие гарантира признаването на моралната личност на гражданина и използването на това право осигурява на индивида определена степен на участие в съвместния живот на обществото. Гражданинът може да вземе решение без да разполага с достатъчна информация, или просто да вземе лошо решение, но, само по себе си, използването на правото на политически избор е важен елемент на човешкия прогрес. И това не е само мое собствено мнение - днес във всички части на света големи маси от хора са мобилизирани за да защитят правото си на политическо участие. "Арабската пролет" през 2011 беше поредната демонстрация на силата на демокрацията в един регион на планетата, в който според мнозина се беше утвърдила културата на приемане на диктатурата.

В такива държави като Прусия и Великобритания, които действително използват последователното въвеждане на съвременните политически институции от предшестващите недемократични режими, са традиционни монархии със свои собствени източници на легитимност. Това обаче не може да се каже за повечето авторитарни държави, появили се след края на колониалната епоха през ХХ век, образувани в резултат на военни преврати или овладяване на властта от елитите. Най-стабилните сред тях - Сингапур и Китай - поддържат своята легитимност благодарение на отличните си икономически показатели, но изпитват недостиг от ясни източници на подкрепа, с каквито разполага династията на Хохенцолерните в Германия например.

Така или иначе, повечето съвременни развиващи се страни не разполагат с реалистичен вариант да използват последователността в развитието си и, подобно на САЩ, те са принудени са изграждат силни държави в контекста на демократичната политическа система. Ето защо американският опит от периода на „Прогресивната ера“, изглежда особено важен. Днес нито една държава не разполага с реална възможност да "изкопира" опита на Прусия, създавайки силна държава в резултат от век и половина непрекъснати военни действия. От друга страна, можем да си представим групи от гражданското общество и политически лидери в демократичните държави, които формират реформистки коалиции, настояват за реформи в държавния сектор и искат да се сложи край на мащабната корупция.

Американският опит показва, че създаването на държавата е преди всичко политически акт. Структурата на съвременната държава може да бъде формирана в рамките на определени правила (например подбора на чиновниците въз основа на техните достойнства, а не на връзките, които имат), но практическото приложение на подобни правила неизбежно ще засегне интересите на някои влиятелни политически фигури, имащи полза от съществуващото статукво. Затова реформите изискват отстраняването на подобни хора, както и работа с тяхното обкръжение и организирането на нови социални сили, заинтересовани от една по-прозрачна и ефективна форма на управление.

Създаването на държава не е проста работа и изграждането и отнема много време. Ще напомня само, че ликвидирането на патронажа на федерално равнише в САЩ отнема над 40 години - от Закона Пенделтън до „Новия курс“ на Рузвелт. В Ню Йорк, Чикаго и други градове определени политически механизми, свързани с патронажа, просъществуват чак до 60-те години на ХХ век. Американската политически система обаче поставя сериозни прегради пред осъществяването на реформи, което не е характерно за всички страни. В много случаи страните могат да използват такива външни кризи, като финансови сривове, природни бедствия или военни заплахи, за да ускорят този процес. Налице са обаче твърде малко исторически прецеденти за подобен тип политическа модернизация, осъществена за кратък период от време.

Формирането на държавата в Гърция се оказва особено сложно заради ролята на външните сили. Както и известно, дълги векове Гърция се намира под турска власт, а външните сили помагат на тази страна да стане независима, но те и натрапват и Отон Баварски за първи крал на новосъздадената държава. Пак те се опитват да ерозират процеса на модернизация на политическата система и продължават да се намесват във вътрешните работи на страната - например подкрепяйки гръцките комунисти, или противостоящите им десни сили. Всичко това отслабва легитимността на гръцките правителства, усилва недоверието към държавата и, в крайна сметка, опитът за създаването на напълно модернизирана политическа система приключва с провал. В известен смисъл, борбата между ЕС, МВФ и гръцкото правителство във връзка с финансовата криза, поразила страната в началото на ХХІ век, представлява просто нова глава в тази история.

Гърция е пример за опитите да се "трансплантират" съвременни политически институции от една част на света в друга. Както е известно, процесът на глобализация на практика стартира с началото на големите морски открития на европейците през ХV век и настъпването на колониалната епоха, в резултат от която цели региони по един неочакван начин се оказват в тесен контакт помежду си. Допирът на туземните общества от различни точки на земното кълбо със западната култура и институции има дълбоки и често смъртоносни последици. Това, освен всичко друго, означава, че политическото развитие вече никога няма да представлява процес, осъществяващ се предимно в рамките на един, единствен регион или общество. Чуждите модели ще се налагат със сила или пък ще се приемат доброволно от местните жители, при това условията за институционално развитие ще си останат твърде различни. Защо този процес върви по-добре в едни части на света, в сравнение с други? Това наистина е добър и изключително важен въпрос.

 

* Авторът е професор в Станфордския университет и университетите "Джон Хопкинс" и "Джордж Мейсън", анализатор на "Америкън интерест"

{backbutton}

Както е известно, доларът е в основата на финансовата и икономическа мощ на Америка.

През последните десетина години нееднократно се правеха прогнози за скорошния му крах, особено по време на глобалната финансово икономическа криза. На срещите на Г-20 пък съвсем сериозно се дискутираше възможността за създаването на друга световна резервна валута въз основа на т.нар. специални права на тираж (СПТ), създадени от Международния валутен фонд през 1969, но - както винаги - не бе постигнато никакво сериозно споразумение и проблемът остана на заден план. Днес малцина си спомнят за него. Въпреки това обаче, опасенията за съдбата на долара отново нарастват, макар да се твърди, че икономиката на САЩ вече се намира в добра форма и Федералният резерв ограничи печатането на долари. Причината за това е появата на хоризонта на съвсем реален конкурент на долара в лицето на китайския юан, който стремително укрепва позициите си в глобалната търговия.

Стремителното настъпление на юана

Сред основните задачи на реформите, набелязани на Третия пленум на Централния комитет на Китайската компартия от ноември 2013, е ускоряването на процеса на превръщане на юана в конвертируема валута. Важна роля в това отношение се отрежда на Шанхайската зона за свободна търговия, където се допуска откриването на банкови сметки както в юани, таки и в различни чуждестранни валути. От началото на 2014 редица банки, включително Standard Chartered, City Bank и HSBC, както и китайски банки като Шанхайската банка за развитие Пудонг (Shanghai Pudong Development Bank), чрез своите представители в Шанхайската зона за свободна търговия, осъществяват операции в юани. През февруари 2014 китайската Централна банка одобри осъществяването в тази зона на международни финансови операции, деноминирани в юани. В списъка на операторите, получили лиценз да осъществяват подобни транзакции, са AllinPay, 99Bill, ChinaPay, Orient Electronic Payment и

Shengpay. През септември 2014 Пекин одобри приемането на еврото като шестата основна обменна валута на Шанхайската фондова борса, наред с американския, австралийския и новозеландския долари, британската лира и японската йена.

Със също толкова активни темпове се развива настъплението на юана и в други части на света. През април 2014, в рамките на само една седмица, Централната банка на Китай подписа меморандума за създаването на система за разплащания в юани с Bank of England  и Deutsche Bundesbank, което на практита превръща двата най-големи финансови центрове в Европа - Лондон и Франкфурт на Майн, в офшорни зони на плащанията в юани. Още преди това в такива центрове се превърнаха Хонконг, Сингапур и Тайван. Китай подписа споразумения за валутни суапи с поне двайсет централни банки на други държави, включително националните банки на Япония, Южна Корея, Тайланд, Нова Зеландия, Аржентина и Малайзия, както и с Европейската централна банка.

Според експертите на HSBC, повишаването на глобалната ролята на китайската валута ще се осъществи на три етапа: първоначално юанът трябва да стане световна търговска валута, след това инвестиционна и, накрая - световна резервна валута. За целта още днес се създават пазари на инвестиционни продукти в китайска валута: акции, облигации, борсови инвестиционни фондове и краткосрочни финансови инструменти.

Този процес се развива доста стремително. Според Deutsche Bank, в края на 2013 средният дневен оборот в юани е достигнал между 3,5 и 4 млрд. долара, т.е. само за една година е нараснал над три пъти. Не по-малко впечатляващ е скокът в използването на юана като платежно средство. По данни на SWIFT, през февруари 2014 китайската валута е била на седмо място с пазарен дял от 1,39%, докато през 2012 е била едва на двайсто.

От началото на 2013 се наблюдава мощен ръст на опционния пазар в юани. В края на същата година дневният оборот на търговията с валутни опции достигна 7 млрд. долара, т.е. през последните три години е налице годишен ръст от цели 780%. Нещо повече, по своя оборот, пазарът на юана надмина дори такива традиционно големи опционни пазари като този на корейския вон, малайския рингит и тайванския долар, превръщайки се в най-търгувания опционен пазар в Азия.

Значително укрепват и позициите на юана като резервна валута. Според експертите на Standard Chartered Bank, поне 40 централни банки са инвестирали в юани (или се готвят да го направят) с цел да диверсифицират резервите си. Нараства и ролята на юана като средство за инвестиция. Така например, ако през 2008 влоговете в юани в банковата система на Хонконг са били само 1% от всички влогове, днес те са вече 12%. В самия Китай виждат значителни възможности за разширяване на международната търговия в юани в реализацията на проекта за икономическата ивица около т.нар. Нов път на коприната, който трябва да съдейства на "процесите на преки инвестиции и създаването на офшорни пазари на валутни суапи и юани". Предполага се, че този процес "може да се развие в две посоки: на първо място като съдейства за разплащанията с юани в енергийната сфера, а на второ - да разшири и увеличи дела на китайските инвестиции и кредити в икономическата ивица по маршрута на Пътя на коприната" (част от който е и Централна Азия). Думите са на зам. директора на Международния валутен институт към Китайския народен университет Ту Юнхун.

Сближаването между юана и рублата

Сегашната криза в отношенията между Москва и Вашингтон, провокирана от разминаването в техните визии за случващото се в Украйна, както и наложените на Русия санкции, водят до това, че руснаците започват да се отнасят все по-предпазливо към сътрудничеството със Запада във финансовата сфера, както и към използването на долара и придобиването на доларови активи. Което пък разкрива перспективата за разширяване на партньорството с Китай в сферата на финансите и използването на рублата и юана във взаимните разчети. През март 2014 руските депозити в САЩ намаляха до 8,4 млрд. долара, в сравнение с 21,9 млрд. през февруари. Впрочем, руските пари изтичат не само от банковите депозити в САЩ, но и от облигациите на американската хазна. През март 2014 Москва намали инвестициите си в държавни облигации на САЩ с 20%, т.е. от 126 до 100 млрд. долара. Според редица анализатори, руснаците са преместили десетки милиарди долари в американски облигации извън пределите на САЩ, например в Белгия, която през последната година неочаквано се оказа на трето място по обем на принадлежащите и облигации на американската хазна, след Китай и Япония.

Руският президент Путин предложи на Китай двете страни да обмислят заедно, къде да разположат златно-валутните си резерви. Той посочи, че "За нас е много важно рационалното и сигурно разполагане на тези ресурси. Затова трябва заедно да помислим, как да го направим, предвид сложната ситуация в световната икономиката и съществуващите турбуленции". Намекът му беше съвсем прозрачен, имайки предвид, че резервите на Китай и Русия са инвестирани предимно в доларови активи. Освен това той призова да се помисли за разширяването на използването на рублата и юана във взаимната търговия. В тази връзка руската Внешторгбанк (ВТБ) подписа договор с Китайската централна банка, според който операциите между тях ще се осъществяват в рубли и юани, без да се преизчисляват в долари. През май 2014 филиалът на ВТБ в Шанхай, която е единствената руска банка на територията на Китай, притежаваща финансов лиценз, осъществи първата си трансгранична операция в китайски юани (на обща стойност 20 млн. юана). Днес клиентите на ВТБ в Русия могат да осъществяват плащания с китайските си контрагенти в юани, използвайки сметките си в нейния шанхайски филиал, както и да създават депозити в Китай. На свой ред, клиентите на ВТБ в Китай получават възможност да се разплащат в юани с руските износители, имащи сметки във въпросната банка.

Напоследък редица американски и европейски медии с тревога прогнозират, че големите руски компании се готвят да променят плащанията по своите договори, ориентирайки се към юана и други азиатски валути, тъй като се опасяват, че заради санкциите ще бъдат изтласкани от доларовия пазар. В частност, през май 2014 стана ясно, че мнозина партньори на "Газпром нефт" са се съгласили да плащат за доставяните им енергоносители с евро и юани. От юни 2014 насам правителствата на Северна Корея и Русия осъществяват взаимните си разчети в рубли, което, според тях, ще съдейства за ускоряване и облекчаване на двустранното търговско-икономическо сътрудничество. Накрая, на 3 юни 2014 Русия и Китай се споразумяха за създаването на съвместна рейтингова агенция, в противовес на големите англосаксонски рейтингови агенции Moody’s, Standard & Poor’s и Fitch. Междувременно, руската Централна банка усилено работи за създаването на национална платежна система, което би намалило зависимостта на страната от такива западни компании, като Visa и MasterCard.

Известният китайски анализатор Чен Явън характеризира по следния начин влиянието на украинската криза върху позициите на юана: "Едва ли мнозина се замислят за възможността съвсем скоро китайският юан да се превърне в международна валута. През тези години китайците вече свикнаха с долара, еврото и йената, но все още не са свикнали с юана. Задълбочаването на украинската криза обаче, постепенно изведе китайската валута на световната сцена. Отказът на Русия от американския долар може да има силен ефект, който постепенно да доведе до недоларови енергийни сделки в Близкия Изток, Африка и Латинска Америка". От гледна точка на възможността да се съхрани сегашната глобална роля на долара, това несъмнено е твърде опасна перспектива.

Съмненията в долара

На фона на цялото това внимание към юана, "акциите" на долара падат. Спаоред доклада на МВФ, в края на 2013 33% от всички световни валутни резерви са били в долари, но да не забравяме, че през 2000-та например това се отнасяше за 55% от всички валутни резерви. От 2003 насам, развиващите се страни са увеличили запасите си от други, различни от долара, валути с 400%. При развитите държави този ръст е 200%. Дори самите американски компании все по-често поглеждат към юана. По данни на системата за международни банкови разплащания SWIFT, САЩ вече са на трето място в света, след Сингапур и Великобритания, по обема на използваната от тях китайска валута. През 2014, делът на използването на юана в сделките между САЩ и Китай е нараснал от 0,7% до 2,4%, в сравнение с 2013. През 2014 общият дял на разплащанията в юани от американска страна в глобален план е нараснал до 2,6%, срещу 1,3%, през 2013.

За настъплението на юана и отлабването на позициите на долара в Европа съдейства и наличието на определено напрежение между двете страни на Атлантика по редица въпроси. Пример за това е историята с френската банка BNP Paribas, на която САЩ наложиха милиардни глоби, обвинявайки я, че е нарушила режима на санкции срещу Иран. Това провокира толкова остра реакция в Париж, че гуверньорът на Френската централна банка Кристиан Ноайе, който е и член на управителния съвет на Европейската централна банка, заяви следното:  "Смятам, че европейските компании биха проявили максимален интерес към осъществяването на търговските си операции в други валути. Да вземем за пример търговията между Европа и Китай, която може да се осъществява в евро или юани, т.е. отказвайки се от долара. Подобна стъпки би имала сериозни последици". След това негово изказване редица анализатори отбелязаха, че ако BNP Paribas прекрати доларовите сделки "пазарът силно ще пострада". Впрочем, след като дори политическите съюзници на САЩ призовават за отказ от използването на долара, светът действително много се е променил.

Разширяващите се пазари

На фона на всичко казано дотук нарастват опасенията за стабилността на цялата световна финансова система. Анализаторите посочват, че ако Китай, Русия или някой друг крупен държател на ценни книжа на американската хазна внезапно реши да започне да ги продава, лихвените проценти рязко ще паднат, което ще доведе до хаос на пазара. Известният американски икономист Джеймс Рикардс например говори за бърз "колапс на международната монетарна система". Според него, сред ключовите признаци за нейната дестабилизация са действията на Русия, която се готви да отправи открито предизвикателство към американския долар на световната сцена, но истинската криза ще започне, когато се спука балонът на пазара на злато. В тази връзка най-големи опасения възникват по повод на това, че специализираната борса в Шанхай вече получи разрешение от Китайската централна банка да започне да търгува със скъпоценни метали. Смята се, че това ще позволи на Китай по-успешно да диверсифицира резервите си, като постепенно се освободи от американските ценни книжа, без да навреди на собствената си икономика, което, естествено, ще причини огромни финансови проблеми на Америка и ще ерозира позициите на долара.

На свой ред финансовият анализатор Джим Уили смята, че 2014 е била решаваща за САЩ, тъй като през нея са били осъществени редица радикални промени. Според него: "Всички източни държави въстават срещу долара. Ембаргото, наложено на Иран през 2012, стимулира формирането на алианс между тази страна и Индия. Освен това наскоро Русия и Иран се споразумяха да търгуват помежду си без да използват долара". Негативно отношение към доминацията на долара демонстрира и бившият главен икономист на Световната банка Джъстин Лин, според който доларът е в основата на всички финансови кризи. Според него, "доминацията на долара е основната причина за глобалните финансови и икономически кризи".

Но, ако съществуващите опасения са основателни и тези процеси продължат стремителното си развитие, те ще бъдат съпроводени от сериозни геоикономически и геополитически рискове. Както изглежда, китайците са наясно с това. Споменатият по-горе китайски анализатор Чен Явън предупреждава, че "китайците следва да осъзнаят значението и влиянието на юана. Настъпва нова епоха и се налага да се подготвим за нея както психологически, така и в системен план. В същото време трябва и да сме предпазливи. На политическо равнище, когато Близкият Изток и Латинска Америка декларират намерението си да използват юана или друга валута вместо долара в своите енергийни сделки, това няма как да не увеличи геополитическото напрежение и Китай би трябвало своевременно да се подготви за подобна ситуация".

Много характерно в тази връзка е, че инвеститорите също започнаха да говорят за геополитическите рискове. Според една анкета, поръчана от Bank of England, геополитическият риск за първи път се оказва сред седемте най-опасни рискове за британския финансов пазар, като заема второто място сред причините за новия икономически спад в страната и света. Както изглежда обаче, това е напълно закономерно. Когато водещите играчи не съумяват да решат геоикономическите си проблеми с помощта на чисто икономически мерки и решения, те, без да се замислят, прибягват до геополитическите инструменти. Светът на геоикономиката отстъпва мястото си на света на геополитиката и това вече се вижда с просто око.

 

* Авторът е експерт в Центъра за икономически изследвания в Ташкент, Узбекистан

{backbutton}

Nicholas Wade, A Troublesome Inheritance: Genes, Race, and Human History, 288 pages Penguin Press, 2014.

Новата книга на Никълъс Уейд (бивш редактор на специализираните издания Nature и Science, а след това - в продължение на трийсет години - на New Work Times - б.р.) "Едно тревожно наследство: гените, расите и човешката история" си поставя амбициозната и опасна задача да разсее утвърдилата се представа, че расовите различия се изчерпват с разликата в цвета на кожата. През последното десетилетие, в хода на разшифроването на човешкия геном, обемът на познанията ни за еволюцията на човечеството значително се разшири. Напук на научните догми, битуващи допреди само едно поколение, днес се смята, че човешката еволюция не е спряла по времето на последния ледников период, а напротив - дори се е ускорила, продължавайки до ден днешен.Доказателствата за това се натрупват постепенно, но този факт все още не се е утвърдил в масовото съзнание. И книгата на Уейд се опитва да стори именно това.

Естествено възниква въпросът, дали усилията му са достатъчно убедителни за да разрушат формиралите се стереотипи. Впрочем, някои от доказателствата, на които се опира Уейд, са познати дори на неспециалистите. Известно е например, че тибетците, за разлика от други народи, са се приспособили на генетично равнище към живота на големи височини, като тази адаптация се осъществява в течение на последните три хиляди години (в същото време обаче, в редица трудове, появили се наскоро, се твърди, че гените, позволяващи адаптирането на жителите на Тибет, възникват в резултат от смесването на местното население с т.нар. Homo Denisova, т.е. с изчезнали преди няколко хилядолетие хоминиди, с които Нomo Sapiens изглежда се е кръстосвал. Друг пример е характерната за малка част от хората лактозна толерантност. Това е още по-древна и далеч по-важна мутация, характерна за жителите на Северна Европа и Африка. Смята се, че именно тя е станала причина за бързата експанзия на индоевропейските езици и на езиците банту.

Всъщност, всичко това вече е известно. Учените вече са имали възможност в течение на продължително време да наблюдават множество примери на микроеволюция в животинския свят, както и многократно да се убеждават (осъществявайки селекция на едни или други растителни и животински видове), че физическите и поведенчески особености могат да се променят в рамките на сравнително къси периоди от време. Всички тези промени ни помагат по-добре да разберем произхода както на отделни индивиди, така и на цели общности.
Често става така, че, от една страна, човек сякаш споделя общоприетото виждане за еволюцията, но - от друга - се опитва да използва последните постижения на геномиката, опитвайки се да проследи собственото си родословие. Обществото ни обаче не е склонно да приеме някои последици от постиженията на науката - например фактът, че както изглежда между отделните етнически групи съществуват много сериозни различия.

Според Уейд, нежеланието на обществото да приеме тези изводи се обяснява с това, че мнозина действително се опасяват от евентуалното повторение на ужасните феномени от ХІХ и ХХ век - социалният дарвинизъм ("не е необходимо да се помага на бедните"), принудителната стерилизация на психически болни хора, кошмарните престъпления на Холокоста, като всички те уж целят да подобрят човешката порода. Самият Уейд признава, че също е потресен от тези явления. Той обаче смята, че страховете ни, че те могат да се повторят, са неоснователни: истинската наука въобще не се стреми да докаже, че някаква група хора превъзхожда останалите, затова Уейд категорично отхвърля наличието на каквито и да било расистки попълзновения в новата му книга. Напротив, той се опитва да убеди читателя, че изучаването на човешката еволюция не е опасно, тъй като то не е свързано с някакви политически цели. Според него, научните изводи, сами по себе си, не влияят върху политическите възгледи, а собствените ни морални и политически убеждения не следва да зависят от състоянието на научните познания относно произхода на човека.

Една опасна теория

Дали обаче това наистина е вярно? И доколко самият Уейд е убеден в правотата на собствените си твърдения. В това отношение няма как да не бъдем скептични. В книгата си, Уейд първоначално описва хода на човешката еволюция, като започва с разселването на древните хора от Африканския континент, а във втората и част отделя повече място на размислите си за хода на човешката история. Тези му размисли обаче пораждат множество политически и морални въпроси, макар че според самия автор, теорията за човешката еволюция не би трябвало да ни навежда на подобни въпроси.

Така, Уейд твърди, че в основата на разнообразието на човешките племена е заложена генетична причина и тъкмо този фактор пречи за формирането на истински нации в повечето страни в Африка и Близкия Изток. Въз основа на това, той лансира тезата, че войната в Ирак например, е била напълно предсказуема "проява на лудост", тъй като съвременната западна демократична система просто няма как да бъде инкорпорирана сред племената, населяващи тази страна. Тоест, Уейд - независимо от собствените му твърдения - няма как да не вижда, че науката, изучаваща произхода на човека, на практика, води именно до определени морални и политически последици.

Всички сме наясно, че войната в Ирак действително се оказа "проява на лудост", както и, че съвременната западна демокрация не можа да пусне здрави корени там. Но, за да обясним това, съвсем не е задължително да поставяме трайбализма на някаква генетична основа. Както признава самият Уейд, различните групи хора, имащи сходен генотип, могат да се адаптират към околната среда по свой собствен начин. Така например, Япония изминава успешно пътя от изолационизма към отварянето си за света и своята "уестърнизация". Преодолявайки фанатичния и националистически оцветен милитаризъм, тази страна осъществява преход към икономика на потреблението и демокрация, като всички тези промени се осъществяват в рамките на само стотина години. При това обаче, Япония никога не е преставала да бъде традиционно и етноцентрично общество, което никога не забравя, какво означава да загубиш специфичните си черти. Най-важното обаче е, че Уейд не може да приведе никакви доказателства в подкрепа на тезата си, че при някои хора стремежът към племенно обособяване е заложен в техните гени, докато при други това не е така. За да се докаже, че генетичните различия действително са били решаващия фактор за социалното развитие, е необходимо да притежаваме далеч по-сериозни познания за генетичната основа на поведенческите различия (а подобна информация просто липсва и Уейд би трябвало да го знае).

Същите трудности възникват при опитите да бъда доказани и някои други теории, обосноваващи историческото развитие с помощта на генетиката, които Уейд коментира с одобрение в книгата си. Той например цитира аргументите на Грегъри Кларк (професор в Калифорнийския университет), че индустриалната революция в Англия е била резултат от промяната в поведенческите особености на местното население. Според Кларк, през Средновековието, семействата на богатите англичани са имали повече деца, отколкото бедните семейства. В резултат, с течение на вековете, значителна част от населението в страната са станали потомците на онези, които навремето не само са били в състояние да спечелят богатство, но и да го запазят и умножат. Защо обаче, подобно нещо не се наблюдава в Китай, Египет, Персия или в други общества, в които цивилизацията има далеч по-древни корени и много по-продължително съществуване, отколкото в Англия, да не говорим, че те са били много по-близо от нея до т.нар. "малтусиански капан"? Възможно е между хората, живели в предземеделската епоха, и представителите на уседналите цивилизации действително да е имало съществени генетични различия, които си струва да бъдат изучавани, но всички тези хипотези се нуждаят от много сериозна проверка, преди да се правят подобни прибързани изводи, които след това да се разпространяват и върху цялата човешка история.

"Расовия въпрос"

В книгата си Уейд отделя доста място на проблема за разделението на човечеството на различни расови групи, характерни за отделните континенти. Въпреки това авторът очевидно не е в състояние да се придържа към тази "континентална схема": той например не може да даде ясен отговор на въпроса, дали жителите на Североизточна и Югоизточна Азия принадлежат към една расова група. Дали следва да бъдат обособени в отделни групи жителите на Близкия Изток, Северна Африка и Южна Азия? И, което е основното, той първо се заема с класификацията, а едва след това с осмислянето, т.е. поставя каруцата пред коня: предвид интереса на Уейд към обясняването на поведенческите различия, вероятно би трябвало първо да се очертаят отделните етнически групи, имащи сходни поведенчески характеристики, а след това да се изясни, дали те имат общи корени и да се потърсят примери за други форми на еволюционна адаптация (както например при жителите на Тибет и Андите). Вместо това Уейд започва да групира народите съобразно принципите на "здравия смисъл", а след това се опитва да обясни поведенческите различия между тях, при положение, че много от тези различия не са много ясно дефинирани.

Интересно е, че Уейд се отнася към хипотезата на американските учени Грегъри Кокрън, Джейсън Харди и Хенри Харпендинг за високия коефициент на интелигентност (IQ), характерен за евреите-ашкенази (т.е. евреите, заселили се в Централна и Източна Европа - б.р.) с по-малък ентусиазъм, отколкото към споменатите по-горе идеи на Грегъри Кларк. Както е известно, според Кокрън, Харди и Харпендинг, сравнително високото умствено развитие на евреите-ашкенази е обусловено от комбинацията на такива фактори като малката численост на еврейската общност в Северна и Централна Европа в края на Средновековието, както и от стремежа на принадлежащите към нея да се занимават с лихварство. Именно тези фактори формират у евреите-ашкенази потребността от висок интелект и особено на онази негова разновидност, която стимулира възпримането и работата с абстрактни понятия. Впрочем, освен че споменават за високо интелектуално ниво, Кокрън, Харди и Харпендинг акцентират върху наличието на често срещащите се сред представителите на тази общност (според Грегор Мендел) генетични заболявания, свързани с нарастването на нервните влакна. Според хипотезата на тримата американски професори, въпросните генетични заболявания са страничен продукт от въздействието на изброените по-горе фактори.

Хипотезата на Кокрън, Харди и Харпендинг обаче, е прекалено умозрителна. Както посочва Стивън Пинкър, в критичната си статия, публикувана в списание New Republic, обосноваността им зависи от цял ред все още недоказани "субхипотези" в областта на историята и биологията. Именно поради тази причина, хипотезата на Кокрън, Харди и Харпендинг, както впрочем и всяка друга хипотеза, съдържаща толкова много уязвими звена, би се наложила доста трудно. Но макар да признава, че тази хипотеза "работи" само в строго определени граници, Уейд въпреки това смята, че насажданата от талмудическия юдеизъм грамотност наистина би могла да доведе до появата на етническа група, принадлежащите към която са притежавали относително по-висок интелект от останалите и благодарение на това са могли да допринесат за еволюцията на другите народи.

Искам да се спра обаче на основния недостатък на новата книга на Уейд. Вместо щателно подбрани доказателства, авторът предпочита абстрактните разсъждения за всеобщия ход на човешката история. В този смисъл книгата "Тревожно наследство" по един парадоксален начин напомня на един от критикуваните в самата нея трудове - книгата на Джаред Даймънд "Пушки, микроби и стомана", в която също могат да бъдат открити немалко недостатъчно разработени идеи (например за приноса на домашните животни за развитието на цивилизацията), претендиращи обаче, че могат да обяснят по-широк кръг от явления.

Проблемът обаче не е само в убедителността на тезите, лансирани от Уейд, когато говори за историческите събития, но и в твърденията му, че популяризираната от него наука не поражда никакви морални или политически последици. Уейд съвсем сериозно твърди, че, в сравение с другите цивилизации, Западът притежава най-мощен творчески потенциал, което се обяснява с генетично обусловените поведенчески особености на принадлежащите към него. Този извод несъмнено доказва, че расовите теории не могат, по един или друг начин, да не засягат собствения ни морал. Защото ако тази особеност на западната цивилизация, както смята Уейд, е възникнала благодарение на социал-дарвинистките фактори, действащи в епохата на Средновековието, неговата теория несъмнено подхранва с нови аргументи една толкова спорна "наука" като евгениката.

Някои изводи

Ако се окаже, че Уейд е прав и различията между етническите групи наистина са съществени, тогава ще ни се наложи да използваме доста по-силни аргументи за опровергаването на расовите теории (особено популярни през ХІХ и началото на ХХ век), както и за да докажем, че нито една етническа група в света не превъзхожда останалите. Тук е мястото да си припомним думите на Ейбрахам Линкълн, че на човек е присъщо да възвеличава себе си и да принизява другите, но той никак не обича по-силните и интелектуално развити хора да принизяват самия него, затова най-важното равенство е равенството от морална гледна точка. Ако твърдим, че неравенството е природен белег на хората, този факт би трябвало да поражда по-скоро чисто човешко съчувствие, а не да провокира расизъм: то в частност би могло да послужи като мощна основа за противодействие на меритократичните заблуди, според които се смята, че в отношенията между хората е достатъчно те да се базират на справедливостта (а не на съчувствието) и на наличието на равни възможности за конкуренция.

Ще се спра и на опитите за ново аргументиране на евгениката. Нямаше да е зле, ако Уейд беше акцентирал в книгата си върху това, че въобще не съществува универсална адаптация, т.е. универсална приспособимост на човека, и за придобиването на едни приспособителни механизми се налага да се жертват други. Главният довод в полза на разнообразието е, че не знаем, какви точно приспособителни механизми ще са ни необходими в бъдеще, а пък основният довод против евгениката е, че не ни е известно, какви точно способности ще загубим през следващите столетия. Нещо повече, от гледната точка на т.нар. "здрав смисъл", концепцията за приспособеността неизбежно се оказва продукт на собствените ни (възможно, генетично обусловени) предпочитания. Това, което ни харесва в момента и изглежда най-подходящо за нас, може в бъдеще да няма нищо общо със способността ни да се приспособяваме.

За съжаление, в последната си книга Уейд концентрира вниманието си върху историческите концепции, докато съществуват много други сфери, в които рекламираната от него наука би могла да донесе практическа полза. За лекарите например би било много полезно да се запознаят с особеностите на заболяванията и тяхното лечение при различните етнически групи; за психолозите ще е полезно да осъзнаят, че от гледна точка на когнитивните си способности далеч не всички хора приличат на американските студенти; за педагозите пък ще е от полза да имат представа за спецификата на обучението при различните етнически групи и въз основа на тази информация да могат да разработват препоръки към учителите, отчитайки особеностите на конкретната етническа група.

Съвременната наука постигна големи успехи съвсем не заради обещанието си да създаде поредната "теория за всичко", способна да ни обясни създаването и смисъла на света, а благодарение на хиляди малки научни открития - тези малки стъпки, помагащи не само за приспособяването на човека към обкръжаващия го свят, но и за приспособяването на света към човека в името на просперитета на цялото човечество.

Образно казано, предположението, че от гледна точка на когнитивните и поведенчески характеристики всички групи, формиращи семейството на човечеството, са идентични, представлява своеобразна стена по пътя на прогреса. С откриването от науката на все нови и нови факти, потвърждаващия различията между отделните човешки популации, тази стена става все по-крехка, лошото е, че на нейно място постепенно възниква нова стена. Не бива обаче да смятаме, че новите стени, издигани от науката, ще ни харесат и ще съвпаднат със собствените ни идеологически постановки или дори със "здравия смисъл". Трябва винаги да сме готови за неочакваното и да бъдем наистина безпристрастни.

 

* Авторът е коментатор на American Conservative

{backbutton}

От публикуваното в края на 2014 мащабно изследване на финландската консултантска компания Awaragroup става ясно, че в течение на дълги години прирастът на реалния (т.е. като изключим от него натрупаните заеми) брутен вътрешен продукт (БВП) във водещите западни държави е отрицателен (1). И само благодарение на мащабното нарастване на дълговото бреме, те съумяват да прикрият тази тревожна ситуация, отсрочвайки неизбежния крах на своите икономики. Както показва въпросното изследване, зад реалния БВП в тези страни се крият внушителни загуби. Ако извадим от този показател натрупаните дългове, ще получим стойностите на реалния им БВП, които силно се различават от тези на официалната статистика.

Тоест, основният извод от изследването на Awaragroup е, че показателите за ръста на БВП, сами по себе си, не казват почти нищо за икономическата динамика, ако паралелно с това не се анализира въпросът, каква част от този растеж се дължи на новите заеми.

Какъв е реалният ръст на БВП във водещите западни държави

Както вече споменах, ключовата задача на това изследване е да установи реалния ръст на БВП, изключвайки ефекта на нарастване на националната икономика свързан с увеличаването на държавния дълг. В момента се е утвърдила практиката показателите на БВП да бъдат коригирани в съответствие с тези на инфлацията, в резултат от което се определя т.нар. "реален ръст на БВП". Предвид това обстоятелство е напълно естествено и използването на този метод за да коригираме показателите за нарастването на БВП, абстрахирайки се от влиянието на ръста на новите заеми, което в крайна сметка би позволило да добием представа за "ръста на реалния БВП, без нарастването на дълга". Като експерт на Awaragroup, смятам, че това изследване действително е новаторско, тъй като поне аз нямам информация този въпрос да е бил повдиган някога в средите на учените и анализаторите. Очевидно е, че проблемът за дължавния дълг е обект на широки дискусии, но тук става дума за коригирането на БВП, изваждайки от него държавния дълг.

Резултатите от изследването, на които ще се спра по-долу, показват, че западните държави са загубили способността да гарантират ръста на собствените си икономики. Всичко, което им е останало, е възможността да увеличават дълговете си. Именно благодарение натрупването на нови дългове те са в състояние да имитират слаб или нулев икономически растеж.

Ако всички тези огромни заеми бяха използвани за инвестиции, в това нямаше да има нищо лошо. За съжаление обаче, средствата от тях се използват за покриване на загубите на националните икономики и, на практика, се харчат за поддържане на нивото на потребление, което тези страна вече не могат да си позволят. Тоест, водещите западни държави се държат като някой изпаднал аристократ от ХІХ век, който всяка година взема нови заеми за да поддържа досегашния си начин на живот, докато не пропилее цялото си състояние. В крайна сметка той бива принуден да продаде останалото му имущество за да се разплати с кредиторите и да започне да живее според джоба си. По същия начин европейските държави и САЩ неизбежно ще бъдат принудени да ограничат сегашното си ниво на потребление. Засега обаче те отчаяно отлагат момента, когато ще трябва да изплатят дълговете си, подобно на алкохолик, който веднага след като се събуди надига бутилката за да отложи момента на изтрезняването си. В случая с ЕС и САЩ става дума за "дългово пиянство", проточило се цяло десетилетие, ако не и повече.

През последното десетилетие ситуацията се усложни, но драматичният обрат към по-лошо (всъщност, по правилно е да се каже - към катастрофата) настъпи в началото на глобалната финансова криза през 2008. На фиг.1 могат да се видят шокиращите показатели, характеризиращи фактическия крах на икономиките на западните държави през 2009-2013. На нея е показан прирастът на реалния БВП без прираста на дълга (т.е. след като извадим показателя за ръста на държавния дълг от показателя за БВП). И така, ако оставим настрана дълговете, можем да видим реалния мащаб на краха на испанската икономика например - с цели -56%, което е ужасяващ показател. Ако обаче използваме общоприетата официална методика за изчисляване темповете на нарастване на БВП (т.е. без да калкулираме нарастването на дълга) този показател спада до едва -6,7%. Съответните показатели за държавите от еврозоната, като цяло, са -27,2% за прираста на БВП, отчитайки дълга, срещу едва -0,2%, според официалната методика за изчисляване темповете на прираст на БВП. Резултатите от изследването на Awaragroup показват, че дори в Германия се очертава почти катастрофална ситуация - там темповете на нарастване на БВП, ако извадим дълга, се равняват на -16,6%, при положение, че официалният показател за ръста на БВП е едва -0,7%. В изследването се прави сравнение на показателите на обременените с дългове западни държави с аналогичните показатели на далеч по-благоразумната във финансово отношение Русия. От него се налага изводът, че през същия период Русия съумява да увеличи темповете на нарастване на реалния си БВП (т.е. изваждайки ръста на дълга) до рекордното ниво от 28,5%, докато официалният показател за този ръст е едва 5,7%.

Фигура 1. Натрупаният прираст на БВП, без прираста на дълга, и официалните показатели за БВП, 2009-2013

Легенда: Русия Германия Еврозона Франция Италия САЩ Великобритания Испания

На фиг.2 е показана динамиката на темповете на нарастване на реалния БВП в различни държави през 2005-2013. Както се вижда, през този период Русия съумява да постигне прираст на реалния си БВП, докато западните държави затъват все по-дълбоко в дългове. През периода 2005-2013 акумулираният икономически растеж на Русия достига 147%, докато акумулираните загуби на западните държави нарастват в диапазона от 16,5% (Германия) до 58% (САЩ). В руския случай показателят за темповете на нарастване на реалния БВП, като извадим заемите, е допълнително коригиран за да се поправи грешката в изчисляването му, породена от използвания от статистическата служба на Русия "Росстат" неточен дефлатор на БВП. Впрочем, експертите на Awaragroup вече анализираха систематичното подценяване на темповете на нарастване на руския БВП заради използването на неточен дефлатор на БВП в изследването си озаглавено "Влиянието на данъчните реформи на Путин, осъществени в периода 2000-2012, върху промените на постъпленията в консолидирания бюджет и БВП" (2).

Фигура 2. Нарастване на реалния БВП, 2005-2013

Легенда:

2005 2008 2011 2013 Общо за 2005-2013

Русия Испания Великобритания Еврозона Германия Франция

 

На фиг.3 нагледно е показана разликата между динамиката на икономическото развитие на Русия (реалният БВП, без нарастването на дълга), САЩ и държавите от еврозоната.

   Фигура 3. Реалният БВП без нарастването на дълга: Русия, Еврозоната и САЩ, 2005-2013

Легенда:

2005 2008 2011 2013 Общо за 2005-2013

Русия, Еврозона, САЩ

На фиг.4 може да се види до каква степен натрупването на дълга в западните държави надхвърля официалния показател на нарастване на техния БВП. През периода 2004-2013 безспорен лидер в нарастването на дълговото бреме бяха САЩ - 9,8 трлн. долара (7 трлн. евро, както е показано на фигурата). През този период ръстът на държавния дълг на САЩ  е петкратно по-висок (500%) от нарастването на БВП. На фиг.5 това може да се види, сравнявайки съотношенията между темповете на нарастване на дълга и тези на нарастване на БВП.

Сравняването на темповете на нарастване на дълга и темповете на нарастване на БВП показва, че по отношение на Великобритания, която има най-голям нов дълг спрямо прираста на БВП, съотношението на размера на новия дълг и показателя за ръста на британския БВП е 9 към 1. С други думи, размерът на новия дълг на Великобритания се равнява на 900% от прираста на нейния БВП. Впрочем и другите западни държави (в най-малка степен това се отнася за Германия), които бяха обект на изследването на Awaragroup, се намират в тежко положение, докато нарастването на дълга в Русия е само малък дял от ръста на нейния БВП.

Фигура 4. Нарастване на дълга и нарастване на БВП, 2004-2013

Легенда:

(долу): САЩ Еврозона Великобритания Франция Германия, Италия Русия

(отдясно) Ръст на дълга, EUR Ръст на БВП, EUR

Фигура 5. Съотношение между ръста на дълга и ръста на БВП, 2004-2013

Легенда:

Великобритания, САЩ, Италия, Испания, Франция, Еврозона, Германия, Русия

Ръст на дълга % от БВП

Ръст на БВП

Както показва направеният от нас анализ, за разлика от икономиката на западните държави, дори и по тези показатели руският икономически растеж изглежда достатъчно "здрав" и не се обуславя от паралелно нарастване на дълга. На практика, Русия демонстрира осезаемо положително съотношение на тези показатели: темповете на прираст на БВП надвърлят тези, с които нараства дълга и, цели 14 пъти (1400%), което е поразително. Този показател е още по-впечатляващ, ако го сравним с аналогичния показател на водещите западни държави, затънали в блатото на новите дългове.

Впрочем, ситуацията в малките страни-членки на ЕС, като Финландия например, също изглежда потискаща. Макар че Финландия се ползва с репутацията на по-благополучна във финансово отношение държава, в сравнение с повечето членове на ЕС, на практика и там ситуацията не е цветуща. Тази добра репутация беше валидна за периода преди 2008, но след началото на финансовата криза разходите на финландското правителство излязоха от контрол. През петте години на кризата Финландия е получавала заеми от 10 млрд. евро средногодишно, т.е. общо 50 млрд. евро (виж. фиг.6). Съотношението между нарастването на дълга и ръста на БВП през този период достигна 600% (виж фиг.7). Това пък доведе до отрицателен реален БВП (т.е. без дълга) от -30,5% за периода от 2009 до 2013 (виж фиг.8).

Фигура 6. Финландия - нарастване на дълга и на БВП, 2009-2013

Легенда:

долу: 2009 2010 2011 2012 2013 Общо за 2009-2013

отдясно: Ръст на дълга, евро Ръст на БВП, евро

Фигура 7. Финландия - съотношение между нарастването на дълга и на БВП, 2009-2013

Легенда:

долу: 2009 2010 2011 2012 2013 Общо за 2009-2013

отдясно: Ръст на дълга, % от БВП Ръст на БВП

Фигура 8. Финландия - ръст на реалния БВП, 2009-2013

Легенда: 2009 2010 2011 2012 2013 Общо за 2009-2013

Споменатите по-горе показатели следва да се коригират предвид влиянието на обема на държавния дълг (съвкупния държавен дълг), но ситуацията изглежда още по-тежка, ако вземем предвид ефекта на влиянието на недържавните заеми върху показателите на БВП. От 1996 насам новите дългове на корпорациите и домакинствата са удвоили (като минимум) обема на недържавните заеми в повечето западни държави (виж. фиг.9). Динамиката на нарастване на дълговете на частните домакинства се развива в същата посока, но през последните години демонстрира известно успояване, дължащо се на факта, че нивото на дълговете всъщност достигна максимално допустимите предели (виж фиг.10)

Фигура 9. Съотношение между задлъжнялостта на частния сектор и БВП

Легенда:

долу: Дания Швеция Испания Британия САЩ Финландия Франция Унгария Естония Италия Германия Полша Русия

Фигура 10. Нарастване на дълговете на частните домакинства, 2002-2010

Легенда:

долу: Дания Естония Финландия Франция Германия Унгария Италия Полша Испания Швеция Великобритания САЩ

 

В анализа на Awaragroup не са включени Япония и Китай заради проблемите, свързани с откриването на достатъчно надеждни статистически данни. Често получавахме само частична информация, която не обхваща всички периоди, сблъскахме се и с такива проблеми като несъпоставимостта на данните от наличните извадки, както и с неточности при преизчисляването на изходните данни в евро (сигурни сме обаче, че големите компании могат да преодолеят тези проблеми, за което ние самите не разполагаме с достатъчно ресурси). Съжаляваме, че се наложи да изключим Китай и Япония от настоящето изследване, защото именно Япония е страната с най-проблемен ръст на БВП за сметка на увеличаването на държавния дълг. Съотношението на държавния и дълг към БВП надхвърля 200%, затова японският пример би бил много показателен за целите, които си поставяме.

На практика, още от началото на 90-те години Япония живее не според средствата, с които реално разполага. Въпреки това обаче, някои от най-ирационалните западни анализатори се опитват да представят Япония като пример за подражание, твърдейки, че след като тя си е позволила да увеличава непрекъснато своите дългове през последните 25 години, западните държави също могат да постъпват по този начин в обозримо бъдеще. Те обаче не са в състояние да осъзнаят, че в миналото Япония беше единствената страна в света, която можеше да си позволи да съществува при толкова високо ниво на своя държавен дълг. Япония винаги се е ползвала със сериозна подкрепа от западните държави, затова можеше да рискува да продължи тази практика. Впрочем, това се правеше и по чисто политически съображения. Друго съществено възражение против тезата, че западните държави могат да продължат да увеличават задлъжнялостта си е, че от началото на 90-те години те започнаха бързо да губят икономическата си хегемония: започна да намалява делът им в обема на световната търговия и глобалния БВП. На тази тема между другото, бе посветена и появилата се наскоро моя статия "Залезът на Запада" (3).

Анализирайки тези показатели, стигнахме до очевидните изводи, че на практика западните икономики не демонстрират никакъв растеж през последните десетилетия, а просто трупат все повече дългове. Но след като тези дългове достигнаха толково високо ниво, подобна ситуация няма как да се запази още дълго. Налице е реален риск, че сегашният "дългов блъф" ще стане ясен на останалия свят (при това по-скоро рано, отколкото късно) и ще доведе до рязък спад на БВП на западните икономики до нивото, което те биха могли да поддържат без да вземат нови заеми. В този случай обаче, те няма да могат да гарантират покриването на старите заеми, което би имало катастрофални последици.

Залезът на Запада

Значимостта на Запада за останалия свят бързо намалява. Можем да демонстрираме този процес като сравним показателите на БВП на западните членове на Г-7 (САЩ, Япония, Германия, Франция, Великобритания, Италия и Канада) с тези на днешните развиващи се държави. През 1990 съвкупният БВП на страните от Г-7 значително е надхвърлял съвкупният БВП на днешните седем водещи развиващи се държави: Китай, Индия, Русия, Бразилия, Индонезия, Мексико и Южна Корея (които, разбира се, не представляват единен политически блок). През 1990 съвкупният БВП на страните от Г-7 е бил 14,4 трлн. долара, а този на седемте водещи развиващи се държави - 2,3 трлн. През 2013 обаче, ситуацията вече се е променила радикално и съвкупният БВП на страните от Г-7 е 32 трлн. долара, докато този на седемте водещи развиващи се държави достигна 35 трл. долара (виж фиг.11).

Фигура 11. Дял на БВП на Г-7 и на седемте водещи се развиващи се държави

Легенда:

горе: БВП на Г-7 и 7-те развиващи се страни през 1990 БВП на Г-7 и 7-те развиващи се страни през 2013

отдясно: Г-7 (САЩ, Япония, Германия, Франция, Великобритания, Италия, Канада) 7-те развиващи се страни (Китай, Индия, Русия, Бразилия, Индонезия, Мексико, Южна Корея)

Предвид постоянното нарастване на дела на развиващите се страни в световната икономика става очевидно, че западните държави вече не могат да разчитат на достатъчни печалби от глобалната търговия за да могат да обслужват натрупаните от тях дългове.

В момента западните държави извличат полза от това, че останалият свят все още изпитва доверие към техните валути и ги използва като резервни. На практика, доларът и еврото използват предимствата на монополния си статут. Именно това осигурява на западните държави достъп до евтини дългови задължения, позволявайки им да стимулират националните си икономики със средствата на монетарната политика, провеждана от централните банки (програмата за т.нар. "количествени улеснения" или с други думи за "неограниченото печатане на пари"). Рискът обаче е, че на фона на влошаващата се ситуация с дълга и намаляващия им дял в глобалната икономика, те вече няма да могат да се възползват от тези предимства още в съвсем обозримо бъдеще. А след това ще последва рязко оскъпяване на заемите и ръст на инфлацията, който в крайна сметка ще се трансформира в хиперинфлация. При този сценарий на развитие на събитията, който аз лично смятам за неизбежен през следващите 5-10 години, икономиката на западните държави е застрашена от тотален крах.

Проблемът е, че няма как да се избегне подобно развитие на събитията, защото западните държави завинаги са загубили конкурентните си предимства като икономически сили. В крайна сметка, те ще бъдат принудени да се свият до нивото, съответстващо на наличните им ресурси и население (3). Както ми се струва обаче, сегашният западен елит няма желание да си отвори очите за реалността. Вместо това той се опитва да поддържа илюзията за просперитет, постоянно трупайки все нови и нови дългове, докато все още е в състояние да го прави. На практика, политическите партии на Запад са се превърнали в машини за броене на гласове и са загрижени само за това, как да победят на следващите избори. За целта те продължава да подкупват своя електорат с нови и нови дългове, стимулирайки по този начин и собствените си национални икономики. Тази политика обаче не може да продължава до безкрайност. В крайна сметка западните държави са обречени да пропилеят наследството си, също както аристократите-прахосници от миналото.

Бележки:

1. По отношение на методите, използвани във въпросното изследване, може да се каже следното. Изходни данни са показателите за "реалния растеж на БВП", размерът на БВП за съответната страна и нарастването на държавния дълг през посочените години.

Изходните данни бяха сверени с различни източници и коригирани в случаите, когато това беше необходимо.

Изходните данни за Русия и САЩ първо бяха преведени в долари, а след тово, съответно, в евро, съобразно обменния курс през последния ден на всяка година. Данните за Великобритания първоначално бяха взети в евро (Евростат). За тези страни, разликата в курса през въпросните години беше съществена, като проблемът би могъл да се изглади, ако при отчитането се ползваха съответните национални валути.

Изчислихме показателите за ръста на БВП, използвайки дефлатора на БВП на САЩ. Причината е, че смятаме за недостатък на общоприетия метод показателите на руския БВП да се коригират с дефлатора на БВП в рубли, докато самият руски БВП се дава в долари. При изчисляването на реалния БВП (без дълга) е правилно да се коригира грешката, породена от използването на неверния дефлатор на БВП на "Росстат".

2. http://www.awaragroup.com/upload/taxation/Awara-Group-Research-on-the-Effects-of-Putins-Tax-Reforms-2000-2012-on-State-Tax-Revenue-and-GDP-RUS.pdf

3. http://www.hellevig.net/why-the-west-is-destined-to-decline.asp

Източници:

1. Eurostat - http://epp.eurostat.ec.europa.eu/portal/page/portal/eurostat/home/
2. Finlands statistical central - http://www.stat.fi/tup/suoluk/suoluk_kansantalous.html
3. http://data.worldbank.org/indicator/FS.AST.PRVT.GD.ZS
4. http://www.economicshelp.org/blog/6775/debt/total-us-debt-public-private/
5. http://www.tradingeconomics.com/russia/domestic-credit-to-private-sector-percent-of-gdp-wb-data.html

* Авторът е водещ експерт на финландската консултантска компания Awaragroup

{backbutton}

След самоубийството на Съветския съюз, за установяването на контрол над постсъветското пространство бяха използвани различни геополитически технологии (1). Така, неоколониалните технологии на офшорната геополитика позволиха изнасянето на огромни капитали от Русия, Украйна и други постсъветски държави. Паралелно с това се осъществяваше непрекъснато настъпление в информационното пространство, включително в социалните мрежи. Това обаче се оказа недостатъчно и Западът открито премина отвъд "червената линия".

Геополитиката на "червената линия"

Именно с преминаването на тази линия решаващата битка за Евразия навлезе в своя завършващ стадий (2). Тя обаче стартира още когато, в периода непосредствено преди края на студената война, Съветският съюз направи безпрецедентни едностранни външнополитически отстъпки пред Запада, без каквито и да било правни гаранции, оформени със съответните международни споразумения. След като беше прекратено съществуването на военната организация на Варшавския пакт, а през 1997 НАТО подписа с Руската Федерация т.нар. Основополагащ акт за взаимните отношения, сътрудничеството и сигурността, алиансът изненадващо стартира разширяването си на изток. Както се посочва в коментар на най-популярния испански електронен портал Publico.es: "НАТО съзнателно заблуждаваше руснаците. Мина съвсем малко време и от обещанията, дадени на Москва, не остана нищо". Членове на пакта станаха не само повечето държави от Централно-Източна Европа и балтийските постсъветски републики, но открито се заговори, че примерът им ще бъде последван от Украйна, Грузия и Молдова. В тази връзка, британският Financial Times отбелязва, че "САЩ открито навлизат в руската сфера на влияние".

Демократичната примка на "управлявания" хаос (3)

"Управляваният" хаос представлява неоколониална по същността си геополитическа технология, своеобразна неконтролируема разновидност на оръжията за масово поразяване. С помощта на тази "мека сила" и последващата я обикновено "хуманитарна интервенция" Западът начело със САЩ се опитва да осъществи преформатирането на развиващите се и "недостатъчно узрели" страни с некомпетентен суверенитет, превръщайки ги от субекти в марионетни обекти на световната политика. "Меката сила" се оказва особено ефективна по отношение на корумпираните държави с фалшив национален елит, склонен да търгува с националните интереси и националната сигурност.

Както е известно, навремето съветската свръхдържава оказваше яростна съпротива на опитите на Запада за осъществяване на "бананови революции" в различни развиващи се държави (Корея, Куба, Виетнам, Ангола и т.н.), гравитиращи към нейната сфера на влияние. Затова САЩ решиха да акцентират върху "меката сила", превръщайки я в нов вид оръжие за масово поразяване. Тъй като младата американска държава не участва активно в колониалната подялба на света, осъществена от европейците, тя започва да използва като инструмент на собствената си неоимперска политика "принципите на демокрацията", "човешките права" или "правата на народите на самоопределение". На практика, бяха създадени нови геополитически технологии за прокарване на откровено неоколониална политика, включително т.нар. "управляван" хаос, представляващ аморално и дори престъпно "меко" оръжие за масово поразяване. Символично е, че технологията на "управлявания хаос" е създадена в Института Санта Фе (The Santa Fe Institute - SFI), намиращ се в едноименния град в щата Ню Мексико, в близост с ядрения център на САЩ. Институтът е основан през 1984 под егидата на Пентагона и Държавния департамент на САЩ и трябваше да адаптира теорията на "управлявания" хаос към практическите геополитически цели на Америка. Под патронажа на Държавния департамент бяха създадени "групи за кризисен мониторинг и управление", които според редица експерти са били замесени във военно-политическите конфликти в Карабах, Таджикистан, Босна и Херцеговина, Косово и други "горещи точки". Този тъй наречен "мониторинг" се осъществяваше (включително с помощта на кибератаки) с решаващото съдействие на ЦРУ и други американски специални служби и частни военни компании, като се разчиташе, разбира се, на проамерикански настроените кръгове в съответните страни. Целта на "мониторинга" е преформатирането на "неправилните" държави, ерозия на съпротивителните сили и способността за самоорганизация на гражданите и формирането на общество, лишено от собствената си памет. При това се разрушава съответната национална държава, която се трансформира от субект в обект на международната политика или на активността на транснационалните компании и вече не може да съществува без външна подкрепа (финансова или друга). При нужда, за ускоряването на преформатирането на държавата се използват целенасочени провокации и "хуманитарни интервенции" (като в Либия например).

Теорията на управлявания хаос анализира пътищата на прехода на една относителна устойчива социално-политическа система към състояние на критична неустойчивост (точка на бифуркация) (4). След това е възможно (но само на теория) осъществяването на преход към ново ниво на стабилност, в чиито рамки следва да бъдат осъществени радикални (революционни) промени на системата в желаната посока. На глобално и регионално равнище, като най-важни "критични зони" се очертават военната сигурност, политиката, финансите, икономиката, религията, търговските, енергийни и информационни комуникации, образованието и екологията.

В най-новата история, повечето "правилни" революции се осъществяват по едни и същи сценарии. Те обикновено са провокирани от някакъв незначителен повод (събитие) в относително благополучни държави със стабилно управление, след което мълниеносно получават одобрението на Запада, съчетано с открити заплахи срещу съответния "репресивен" режим да прекрати насилието срещу "демократичните" революционни сили.

В организационен план е необходимо консолидирането на различни сили против съществуващата власт, дестабилизиране на ситуацията в страната, включително с помощта на криминални елементи, радикални националисти, адепти на тоталитарни секти, лумпенизирани млади хора, или на обществени (например студентски) протести и дискретиране на държавните институции, включително репресивните. От ключово значение е формирането - в структурите на властта, или на опозицията, на критична маса проамерикански ориентирани елементи, както стана например по време на "цветните революции" в Грузия и Украйна.

В условията на глобализация сложните социално-икономически системи са изключително податливи на въздействието на външната среда, намирайки се предимно в състояние на "неравномерен ред", който лесно може да се трансформира в "детерминиран хаос", а той - на свой ред - може, дори и при наличието на сравнително слаби външни въздействия, да се самоорганизира в сравнително устойчив нов ред. Това обаче е само на теория, докато на практика САЩ действително са в състояние да генерират хаос, но с твърде малка вероятност за последващото му трансформиране в нов ред. Истината е, че ефективното управление на изкуствено създадения хаос невинаги е възможно, т.е. процесът може да излезе от контрол, в резултат от което власта да се окаже в ръцете на непредвидена трета сила. При подобно развитие, хаосът в съответната "неправилна" страна най-вероятно ще се запази задълго (Ирак, Афганистан, Либия, а вероятно и Украйна).

От гледната точка на геополитическата теория на големите многомерни пространства, технологиите за генериране на "управляван" хаос в дадена държава се реализират в многомерното комуникационно пространство: географско, информационно, духовно (конфесионално), социокултурно и икономическо. В случая, като "гориво" на процеса се използва концентрираната и целенасочена информация. Съоответната външна сила формира необходимия и модел на поведение на обекта, манипулирайки основните управленски и други социални групи. Ефективността на технологията се постига благодарение на кумулативния ефект на целенасочения "мек" удар срещу конкретната "противникова" територия,  генериращ силна разрушителна енергия по границите на многомерното пространство.

Политическото пространство

Превръщане на националната държава от субект в обект на международната политика. Използването от различни политически партии на създадените на Запад манипулативни политически технологии в борбата им за власт. Изтласкване на идеологията и националните социокултурни ценности. Ерозия на доверието към институциите на държавната власт чрез налагането на неолибералните митове и поставянето на ключови постове  на марионетки и представители на предварително подготвената "пета колона" формирана в средите на фалшивия и продажен местен елит и радикалните националисти. Поощряване на култа към парите, корупцията и бюрократизацията на държавния апарат. Игнориране на препоръките на научната и аналитична общност.

Социалното пространство

Нарушаване на социалните връзки между поколенията. Стимулиране на общественото разслоение на богати и бедни. Блокиране на стратегическото мислене на елита. Ерозия на националната образователна система чрез налагането на "по-прогресивни" модели и на примитивната масова култура (когато човек мисли по-малко, обикновено купува повече и гласува "правилно").

Икономическото пространство

Улесняване на изтичането на капитали и активи към контролираните от САЩ и Великобритания офшорни зони. Увеличаване зависимостта на държавата от "евтините" западни заеми. В резултат от нарастващата кредитна зависимост и съкращаване на разходите за социални нужди, медицина, образование, наука и култура, се създава евтина работна сила. Така например, ЕС е заинтересован да замени (или допълни) гастарбайтерите-мюсюлмани от арабските държави, които не се интегрират в европейското общество, с бели работници от Източна Европа.

Конфесионалното пространство

Преформатирането му се осъществява чрез масовия "внос" на чужди на местната религиозна среда тоталитарни секти (евангелисти, сциентолози и т.н.). Следва прокарването на принадлежащите към тях на ключови властови позиции в предимно православните държави. Разпалване на конфесионалните и национални конфликти. Ерозия на родствените социални връзки. Така, въпроки широкото разпространение в държавите от постсъветското пространство на различни нетрадиционни религии, малцина са наясно, че повечето от тях се "внасят" от САЩ (Църквата на Исус Христос, Общество за Кришна съзнание, Сциентологичната църква и т.н.). Постигането на тези задачи в многомерното пространство на държавата формира гранична критичност или неустойчивост (точка на бифуркация), създаващи условия за външно управление на създадения хаос. Технологията на "офшорната геополитика" в съчетание с технологията на "управлявания" хаос гарантират контрола над управляващия елит, включително посредством мониторинга и блокирането на сметките му в чужбина.

В най-новата история геополитическите технологии на "управлявания хаос" бяха ефективно използвани за ерозията на големи и на пръв поглед устойчиви социално-политически системи. Например в хода на т.нар. "нежни революции" в Централно-Източна Европа и разпадането на Съветския съюз и Югославия.

В Ирак, Афганистан, Югославия, Грузия и други държави беше реализиран специфичен вариант на стратегията на "управлявания хаос", целяща да разруши субектността на тяхното развитие (5). Технологиите на хаоса бяха заложени и в основите на "цветните революции", "арабската пролет", както и на последната "черна" революция в Украйна. Така, докато Русия съумя през последните години да предотврати (или поне да отложи) свличането си към точката на социална бифуркация и да се измъкне от "обятията" на технологиите на "управлявания хаос", Украйна "успешно" затъна в него.

Украйна като американски протекторат на "управлявания" хаос (6)

В момента, под патронажа на Държавния департамент на САЩ, в Украйна се реализира проект за превръщането на страната в американски протекторат, като в ролята на своеобразен "проконсул" на Вашингтон се изявява зам. държавният секретар Виктория Нюланд. Както е известно, още на 1 януари 2014 тя представи в Мюнхен на своя шеф Джон Кери бъдещите ръководители на Украйна (Порошенко и Яценюк), както и бъдещият кмет на Киев и бивш боксьор Виталий Кличко. Беше възстановена зависимата от радикалния (западно)украински национализъм "оранжева власт", която вече бе демонстрирала своята неефективност и неспособността си да постигне компромис със собствения си народ. Ето как авторитетното американско аналитично издание The National Interest описва събитията в Украйна, подчертавайкси, че на фона на очевидния дефицит на демокрация, сегашната власт в страната "включва представителите на същия корумпиран елит, който доминира в Украйна поне от десет години насам, поставяйки я на ръба на катастрофата".

На практика, след "февруарската революция" през 2014 с огромно влияние в управлението на страната се ползват представителите на американските специални служби, както и политическите технолози, действащи под патронажа на американското посолство. Освен това Вашингтон официално подкрепи решението на новото правителство да започне братоубийствена война в източните части на Украйна, вместо да търси компромис с проруски настроените местни лидери.

Украйна вероятно ще влезе в бъдещите учебници по геополитика като класически пример за "проиграна независимост" (ако използваме израза на британския анализатор Джейсън Караян). Благодарение на крайните националисти (претендиращи, че са единствените "истински украинци"), превърнали се в марионетки на Запада, Украйна се трансформира от субект в обект на световната политика и вместо да стане "житницата" на Европа, окончателно се превърна във мозайка от феодални владения на различни местни олигарси (7).

Ако руското присъствие в Украйна в течение на редица години (и особено през 2001-2009) ще се запомни предимно с анекдотичните изказвания на посланика на Кремъл в Киев, САЩ планомерно подготвяха условията за прилагането на технологията на "управлявания" хаос в страната. Както е известно, за първи път Държавният департамент на САЩ се намеси успешно в украинската политика през 2004, когато американските политически технолози демонстрираха блестящите си качество в хода на т.нар. "оранжева революция". Аз самият посветих на възможните последици  от намесата на САЩ в украинската политика статията си "Демократичната примка на Анакондата", появила се през 2007, но, признавам си, не допусках, че те могат да бъдат толкова мащабни.

Формирането на антируски преден пост

САЩ реализираха в Украйна технологията на "управлявания" хаос, опитвайки се да превърнат страната в плацдарм за евентуален бъдещ мащабен конфликт с Русия. Между другото, сред най-ефектните постижения на американските политически технолози в това отношение беше успешното мобилизиране едновременно на крайните украински националисти, известни и като отявлени антисемити, и на украинските олигарси от еврейски произход, като например прословутия феодален владетел на Днепропетровска област Игор Коломойски (който е гражданин не само на Украйна, но и на Израел и на Кипър). Немалко медии се опитват да прогнозират възможните последици от този противоестествен "брак по сметка", особено ако резултатите от него се окажат плачевни (8). В Израел например, мнозина оценяват крайно критично заиграването на украинските олигарски от еврейски произход с радикалните националисти и антисемити.

Като цяло, реализираната в Украйна от САЩ стратегия на "управлявания хаос" си поставя следните цели:

- създаването на враждебно настроена към Русия държава;

- формиране на нова "пета колона" на Запада в постсъветското пространство;

- поощряване на възприемането на западните либерални ценности;

- радикализация на политическата сфера;

- "приватизиране" на хуманитарната политика от радикалните (западно)украински националисти;

- преформатиране на конфесионалното пространство;

- създаване на управлявано отвън информационно постранство;

- укрепване позициите на новия марионетъчен елит;

- постепенен отказ от националните интереси и националната сигурност на Украйна;

- формиране на зависима от външни сили система за управление и окончателно превръщане на страната в американски протекторат.

За реализацията на технологията на "управлявания хаос" се използва на първо място все още незавършения процес на формиране на украинската нация. Според последното преброяване на населението от 2001, украинците са 78% от населението, руснаците са над 17%, а числеността на всяка от останалите народности е по-малко от 1%. В същото време гражданите на страната се делят на "моноетнически украинци" (66%), биоетнически русо-украинци (над 21%), моноетнически руснаци (9%) и представители на други етнически групи (4%).

Социокултурната идентичност на по-голямата част от украинците е граничната руско-украинска култура. Това е културната традиция, свързана с Тарас Шевченко, Николай Гогол, хетман Павло Скоропадски  или академик Владимир Вернадски, който неслучайно беше определен за човек на ХХ век в Украйна. Вместо това обаче, сегашните управляващи, с подкрепата на САЩ, предпочетоха да се обърнат към галицийския национализъм, характерна за който е пълната подмяна на реалната география с откровено митологична.

Ето защо, сред важните задачи на технологията на "управлявания хаос" е създаването на моноетническа държава и свързаното с това прочистване не само на руснаците, но и на биоетническите украинци. Истината обаче е, че не само коренните рускоезични украинци и руснаците, но и местните българи, унгарци, молдовци, румънци и русини (жители на т.нар. Задкарпатска Украйна - б.р.) не са склонни и никога няма да приемат понижаване на социокулкурния си статут в рамките на една бедна, корумпирана и ултранационалистическа държава (9), в която провинциалните галицийски националисти са си присвоили правото да се смятат за единствените "истински украинци". Според тях, в Югоизточна Украйна, включително в Новорусия и Крим, живеят "второ качество хора", които трябва да бъдат поставени на колене, да бъдат оградени с бодлива тел, да бъдат изтласкани в Русия или просто да бъдат унищожени.

Беше осъществено и преформатиране на конфесионалното пространство. Безспорен успех на САЩ е, че след февруарската революция през 2014 една предимно православна държава беше оглавена от евангелистки пастор (става дума за временно изпълняващия длъжността президент Александър Турчинов). Впрочем, според белгийския политолог Люк Мишер, премиерът на страната Арсений Яценюк е близък до т.нар. Църква на сциентолозите. В украинското информационно пространство пък доминират чужденци, като гражданина на Канада и Италия Савик Шустер или руския гражданин Евгений Кисельов.

След превръщането на Украйна в независима държава в нея не се формира държавен елит, който да работи за съхраняване целостта на страната, а не само за собствените си интереси. В резултат от това последователно бяха пренебрегвани националните интереси и националната сигурност. Украйна се превърна в провалила се държава на фалшиви дипломи, фалшиви научни степени и фалшиви паркетни генерали и адмирали. От 435-те украински генерали, с армията на практика са свързани не повече от сто. В същото време възникна цяла кохорта от фалшиви заслужили юристи, икономисти, дейци на науката и културата.

Вместо да бъде отменено пагубното за целостта на страната използване на армията срещу част от украинския народ, сегашните управляващи в Киев усилено формират нови незаконни военизирани формирования. Като пушечно месо в тях се използват огромното количество маргинализирани и лишени от социални перспективи украинци (10), които просто нямат бъдеще в една олигархична държава. Неслучайно, в отговор на това в Донбас се появиха антиправителствени въоръжени формации (т.нар. опълчение), към което се присъединиха бивши командоси от специалните части "Алфа" и "Беркут", изпаднали в тотална немилост пред сегашното правителство.

Пряк резултат от използването на американската технология на "управлявания" хаос стана загубата на Крим и гражданската война в Югоизточна Украйна. Ясно е, че кризата на украинската държавност няма да намери решение в близко време. Вече неколкократно в миналото опитите реализацията на украинската национална идея да се обвърже с някой външен "Голям брат", водеха до загуба на държавността ни. Освен това "американизацията" на украинската политика и братоубийствената гражданска война могат да провокират изостряне на етническите проблеми в Задкарпатието (където живеят русини и унгарци) или в украинското Придунавие (където има значителни групи румънци, молдовци, българи и гагаузи).

Украйна няма да издържи още една революция. Многовековният опит свидетелства, че единството, цялостта и устойчивостта на държавата се постигат чрез регионалното многообразие на културно-историческите форми, изключващи крайния национализъм и терора срещу онези, които не се смятат от управляващите за "чисти украинци".

Геополитическата роля на Русия

Въпреки огромния натиск, упражняван върху нея, особено през 90-те години на миналия век, постсъветска Русия не се превърна в суровинен придатък на Запада и дори си позволява да оспорва американската хегемония. През последните години Кремъл успя да предотврати (или поне да забави) прилагането на руска територия на технологията на "управлявания" хаос и свличането на страната към точката на социална бифуркация. Като една от великите сили, Москва не може мълчаливо да наблюдава навлизането в зоната на собствените и геополитически интереси. Наистина, днешна Русия съществено изостава от САЩ по отношение на конвенционалното въоръжение, но двете държави притежават потенциал да се унищожат взаимно (11).

Проектът за "Евразийски икономически съюз" очевидно не се приема от Вашингтон, който обвинява Москва, че възражда имперските си амбиции. В същото време неговата реализация действително е от съдбоносно значение за Русия и постсъветското пространство, въпреки критиките към отделни аспекти на този проект в средите на руската експертна общност. Впрочем, аз самият неведнъж съм изказвал критичните си съображения по темата.

За интеграционната роля на Русия е писано много от времето на класиците на евразийството насам. Така, в книгата си "Националната идентичност" проф. Сергей Кортунов обосновава и формулира главната геополитическа мисия на Русия като Евразийски геополитически балансьор и стабилизатор, способен да предотврати свличането към глобален хаос. "За пореден път в световната история Русия може да се превърне в силов балансьор и буфер срещу надигашите се катаклизми, ако успее да обедини евразийското постсъветско пространство и не позволи на външните сили да реализират технологиите на "управлявания хаос". В противен случай вълните на геополитическия дисбаланс ще започнат да се разпространяват на територията на евразийския континент" (12).

Някои изводи

Основната цел на неоколониалния по своята същност имперски проект на САЩ е геополитическото преформатиране, включително с помощта на технологиите на "управлявания" хаос, на "неправилните" държави в суровинен придатък на Запада. Визията за американската изключителност и превъзходство, която формира пренебрежително отношение към цивилизационните (социокултурни) особености на другите нации, се превърна в своеобразен етикет на външната политика на САЩ (13). В същото време, все повече анализатори стигат до извода, че Съединените щати са надценили възможностите си и не са успели да се справят с ролята на световен лидер. Но изтеглянето на американците от редица стратегически региони и ограничаването на военното им присъствие не означава отказ от експанзионистичната външна политика. Затова можем да очакваме, че след провала на военните операции за силово налагане на демокрацията, в обозримо бъдеще Вашингтон ще разшири мащабите на използваната от него "мека сила", в чиято основа е именно технологията на "управлявания" хаос. В случая най-важната задача е осъществяването на експанзия в духовната сфера на гражданите на "неправилната" държава, преформатиране с помощта на информационните технологии на начина на мислене и формирането на персонифициран образ на врага. Благодарение на "управлявания" хаос, радикалният национализъм и религиозният фундаментализъм се превърнаха в мощна глобална антисистемна сила. Впрочем напоследък Вашингтон отправя зле прикрити заплахи за генериране на "управляван" хаос не само в страни като Азербайджан, но дори в Германия.

На пръв поглед, САЩ постигнаха най-големите си успехи именно в Украйна, превръщайки я с помощта на целево мащабно финансиране и технологията на "управлявания" хаос в откровено враждебна на Русия държава. В същото време обаче, това провокира ответната реакция на православния фундаментализъм, свидетелство за което са събията в Югоизточна Украйна. Примитивната интерпретация на събитията в Донбас от страна на сегашните управляващи в Киев и наказателната т.нар. "антитерористична" операция срещу бунтовниците, осъществена под патронажа на САЩ, ще имат необратими последици за украинската държавност.

В заключение, следва да подчертаем, че по примера на ограниченията, приети от международната общност по отношение на ядреното оръжие, се налага приемането на международни правила, забраняващи използването на новия вид оръжие за масово поразяване в лицето на геополитическата технология на "управлявания" хаос. Възможно е в хода на геополитическата трансформация към един многополюсен свят тази аморална технология действително да бъде обявена от международната общност за престъпна.

Бележки:

1. Дергачёв В., Трансформация технологий новейшей геополитики // Вестник аналитики, 2007, No 1; Дергачёв В. Демократическая «петля Анаконды»: новые рубежи евразийской геополитики США // Вестник аналитики, 2007, No 3; Дергачёв В. Геополитика мировой кибервойны // Вестник аналитики, 2011, No 1; Дергачёв В. Оффшорная геополитика // Вестник аналитики, 2011, No 4.
2. Дергачов В., Битката за Евразия: тектонична геополитическа трансформация, Геополитика, бр.4/2014.
3. Неслучайно само едната дума е в кавички, тъй като на практика САЩ вече отлично знаят как с помошта на "най-справедливите" бомби и ракети да създават още по-голям хаос (Ирак, Либия, Афганистан), но все още не са успели да преформатират по свой образ и подобие нито една от "неправилните" държави в света.
4. Шарп Д. От диктатуры к демократии. Стратегия и тактика освобождения (първо издание на английски, 1993; руски превод, 2005); Ман С., Теорията на хаоса и стратегическото мислене, Геополитика, бр. 4/2012; Mann S.R., The Reaction to Chaos //Complexity, Global Politics, and National Security. National Defense University Washington, D.C. 1998; Лепский В., Технологии управляемого хаоса - оружие разрушения субъектности развития // Информационные войны, 2010, No 4; Бялый Ю., Управляемый хаос. Концепт Стивена Манна и его проекции на мировую политику // Суть времени. No 6 от 28 ноября 2012; Пак той: Об искусстве интерпретаций // Суть времени. No 66 от 26 февраля 2014; и др.
5.Лепский В., Технологии управляемого хаоса — оружие разрушения субъектности развития // Информационные войны, 2010, No4.
6. Виж по-подробно: Дергачёв В., Битва за Украину. «Управляемый хаос»:
http://www.dergachev.ru/geop_events/Ukranian-controlled-chaos-03.html#.U8jTI0DM8g8
7. Съветска Украйна се превръща в субект на световната политика благодарение на съветския лидер Сталин, който след Втората световна война настоява Украинската ССР и Беларуската ССР да станат членки на ООН.
8. В момента еврейската общност в Украйна представлява само 0,2% от цялото население на страната. Преди разпадането на СССР в Украйна живееха почти половин милион евреи, днес те са по-малко от 100 хиляди.
9. Латиносите, афроамериканците и арабите не са склонни да станат част от американската нация, което би повишило социокултурния им статус.
10. Въпреки обещанията на Юшченко за пет милиона нови работни места, в страната се появиха пет милиона социално безпризорни деца, израснали в семейства само с един родител или без родители (емигрирали в чужбина за да работят като гастарбайтери).
11. Дергачёв В., Почему воскресла «Мертвая рука»?: http://www.dergachev.ru/geop_events/070414.html#.U6u9sUDM-ls
12. Кортунов С.В., Национальная идентичность: постижение смысла. — М.: Аспект Пресс, 2009.
13. Блестящо го демонстрира говорителят на Държавния департамент Джейн Псаки, за която в американските социални мрежи се твърди, че "Псаки е диагноза и мерна единица за некомпетентността на хората, реализиращи на практика външната политика на САЩ".

* Институт по проблемите на пазара към Националната академия на науките на Украйна, статията публикувамe с любезното съдействие на ИСОА

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн