10
Вт, Дек
4 New Articles

В хода на скоротечната война между Русия и Грузия, през август т. г., руските войски спряха настъплението си само няколко десетки километра преди да стъпят на булевард „Джордж Буш младши”, свързващ грузинската столица с международното и летище. Самият факт, че грузинците са кръстили важна пътна артерия на името на действащия американски президент (подобни жестове са типични за Албания и Косово ) говори достатъчно за геополитическата ориентация на кавказката република и навежда на мисълта, че конфликтът между Тбилиси и Москва има и по-глобални геополитически проекции. Същевременно, разгромът на грузинската армия оставя ярък отпечатък върху сложния етнополитически и военен баланс в невралгичния район на Кавказ. Конфликтът, в който индиректно се замеси и Украйна, ще има сериозни последици и върху средата за сигурност в зоната на т. нар. Широко Черноморие, както и върху съдбата на енергийните коридори, свързващи Каспийско с Черно и Средиземно море.

Южна Осетия в кавказката матрьошка

Южна Осетия е толкова малка, бедна и слабо населена, че на пръв поглед изглежда учудващо, защо руснаци и грузинци се сражаваха толкова яростно за контрола над нея. Сепаратистката република има територия от 3900 кв. км – колкото средно голяма българска области (които са 28). При това, става дума за планински район без значими полезни изкопаеми. В съветско време, населението на Южна Осетия е достигало до 100 хиляди души, но към средата на 2008 там бяха останали не повече от 70 хиляди, като 64% от тях са осетинци, а под една четвърт – грузинци. В хода на разпадането на Съветския съюз, в Кавказ се задейства “принципът на матрьошката”. Грузия се бори за независимост от СССР, от своя страна, Южна Осетия иска да е независима от Грузия, а грузинските села в Южна Осетия отказват да се подчиняват на южноосетинските власти, търсейки опора в Тбилиси. Така се създава сложна етнополитическа и чисто юридическа плетеница от противоречия, която логично води до въоръжен сблъсък, в началото на 90-те години на миналия век. За наблюдателите, които не познават Кавказкия регион, е изненадващо, че през 1992, южноосетинските сепаратисти успяват да спечелят войната с Грузия и да изградят своя квазидържава, макар и без международно признание. На страната на осетинците обаче се бият много доброволци от други кавказки народности, а освен това си казва думата и силната, макар и индиректна, военна подкрепа на Русия.

Така, още с раждането си от руините на Съветския съюз, независимата грузинска държава губи контрола над двете сепаратистки зони – Южна Осетия и разположената на черноморския бряг Абхазия. Причините за това са културно-исторически, но и политически. Като всяка млада държава, Грузия логично се гради на етнонационален признак, което пък стимулира сепаратизма на негрузинските етноси в страната. До края на 2003, на власт в Тбилиси бе опитният съветски апаратчик Едуард Шеварднадзе. По онова време все още изглеждаше, че е възможна сделка между него и Москва, в резултат на която Южна Осетия и Абхазия да се върнат в лоното на грузинската държава, в замяна на много широка автономия. Властта на Шеварднадзе обаче бе пометена от т.нар. “революция на розите”, а новият амбициозен лидер Михаил Саакашвили обърна рязко геополитическата ориентация на страната. Той се опря изцяло на Запада и най-вече на САЩ, разчитайки да му помогнат както за модернизацията на Грузия, така и за възстановяването на нейния териториален интегритет. В тази обстановка, лидерите на Абхазия и Южна Осетия за пореден път заявиха по най-категоричен начин, че не желаят да имат нищо общо с властите в Тбилиси. Така за Саакашвили остана единствено силовата опция за изпълнение на предизборните му обещания по националния въпрос.

Ако при управлението на Шеварднадзе Грузия, практически, отсъстваше от световната военна карта, към средата на 2008 страната вече бе изоставила примитивната наборна служба и разполагаше с 30-хилядна професионална армия, обучена от американски и израелски военни инструктори. Това бе постигнато с много пари. Цифрите са красноречиви – през 2003, военният бюджет на Грузия е $30 млн., през 2004 нараства до $90 млн., през 2005 – до $200 млн., а през 2006 – до  $500 млн. Според руския военен анализатор Павел Фелгенхауер, за миналата година Грузия е изхарчила за военни нужди около милиард долара ($750 млн., според списание „Нюзуик”), а за 2008, още преди началото на войната, се очакваше бюджетът на армията да надхвърли милиард и половина. Възнагражденията на грузинските войници и офицери са по-високи от тези на българските им колеги, въпреки че в България средната заплата е доста над тази в Грузия.

Война с предрешен изход

В последно време някои руски военни експерти сякаш поддържаха илюзията, че миниатюрната Южна Осетия би могла да сама да отрази нападение от страна на грузинската армия. Сега се видя, че това е нереалистично. Южноосетинският президент разполагаше с въоръжен отряд от 2-3 хиляди души, който трудно може да се нарече армия. Мобилизационен резерв почти няма, защото повечето млади осетинци са заминали да търсят препитание в Русия или Турция. Но, може би най-важното е, че, по волята на географията, осетинците не разполагат със стратегическа дълбочина,  необходима за успешна отбрана. Главният град Цхинвали се намира само на 4-5 км от границата с Грузия и при това е затворен в котловина, удобна за обстрел от околните височини. Съответно, Рокският тунел, който е единствената транспортна връзка с Русия, е на 90 км от Цхинвали и пътят до там е планински.

След намесата на руската армия, интригата в този кавказки сблъсък, на практика, изчезна. Русия си остава военна сила номер две в света и конфликтът с грузинците донякъде показа фактическото състояние на нейната армия, която не бе воювала толкова сериозно от изтеглянето си от Афганистан насам. Опирайки се на пълното си въздушно превъзходство, руснаците унищожиха на земята всичките 12 бомбардировача на Грузия и потопиха всичките и военни кораби.

Впрочем, грузинците едва ли са разчитали, че могат да водят продължителна равностойна война с руската армия. Иначе биха се опитали да блокират Рокския тунел още в първите часове на конфликта и така да затруднят максимално пристигането на руски подкрепления в Южна Осетия. Вероятно, Саакашвили е разчитал американците да спрат руския контраудар с дипломатическа (и не само) офанзива. И още нещо – именно през Рокския тунел, в началото на войната, премина колоната от осетински бежанци. Точно това са хората, които Русия претендира да защитава, защото притежават руско гражданство. Саакашвили пък имаше интерес те да се изтеглят от Южна Осетия и така да се промени етническия баланс в областта.

Грузинският преидент би трябвало предварително да е бил наясно, че ако Москва се намеси решително в подкрепа на осетинците, грузинско-руският сблъсък ще прилича на схватка между джудже и великан. Той обаче  вече не можеше да си позволи да изчаква. Саакашвили е на власт от четири години и половина, а през това време, напук на всичките му обещания, Абхазия и Южна Осетия се отдалечиха още повече от Тбилиси. Освен това, ако в Белия дом влезе Барак Обама, едва ли ще поддържа толкова топли съюзнически отношения с Тбилиси, като тези по времето на Буш. И накрая, Саакашвили вече може с чиста съвест да каже: направих каквото можах, за да си върнем Южна Осетия, но обстоятелствата (разбирай – руската армия) са по-силни от нас. Твърденията на грузинския президент, че чрез войната руснаците смятат да го свалят от власт, са несериозни, защото в Тбилиси няма нито една значима проруска политическа сила. Вярно, външните фактори имат сериозно влияние върху грузинската политическа сцена, но както преди, така и след августовската война, решаващата дума в това отношение е на САЩ, а не на Русия. Във Вашингтон са недоволни от импулсивния опит на Саакашвили да си върне Южна Осетия (въпреки, че и те носят определена вина за това), но няма как да го сменят по демократичен начин след като той поднови президентския си мандат само преди няколко месеца.

За Русия, на първо място, това беше война за престиж. В Кавказ, където за всеки мъж е въпрос на чест да има оръжие, на почит е силата. И всяка проява на нерешителност може да повлече тежки последствия за Кремъл, който засега успява, чрез тактиката на тоягата и моркова, да респектира сепаратистките амбиции на живеещите на руска територия народи от Северен Кавказ. В този смисъл, чрез войната с Грузия, Русия защити не само Южна Осетия, но и собствената си териториална цялост.

В последните години САЩ успяха да завоюват стабилни позиции в Черноморския регион чрез договорите за военни бази в България и Румъния и, особено, след идването на власт на прозападни президенти в Грузия и Украйна. Чрез острата си реакция спрямо осетинския конфликт, Русия, на практика, очерта границата, отвъд която няма да отстъпи в никакъв случай. Москва даде ясен знак, че ще си запази контрола над Абхазия и Южна Осетия и американското проникване ще спре на техните граници. От тук насетне двете сепаратистки републики могат да поемат по различни пътища. Южна Осетия е много малка и нежизнеспособна икономически. В същото време, тя има “сестринска” автономна република на територията на Русия – Северна Осетия. Поради това обединението на двете части на Осетия в рамките на руската държава не е изключено. На практика, Южна Осетия вече е се е превърнала в дотационен район на Руската федерация, каквито са Дагестан, Чечения и останалите автономни единици в Северен Кавказ. Републиката е включена дори и в прословутите национални проекти на руското правителство, за които Дмитрий Медведев отговаряше преди да стане президент. Абхазия обаче е по-голяма, с много по-добър икономически потенциал от Южна Осетия и с политически елит, който понякога е склонен да проявява характер в отношенията си с Москва. И преди августовския разгром грузинската армия едва ли бе в състояние да си върне контрола над Абхазия с военна сила, дори и без пряката намеса на руската армия. Сега абхазците се чувстват още по-сигурни и това дава основание да се предполага, че тяхната квазидържава ще запази сегашния си статут и няма да се присъединява към Русия.

Става ли по-несигурен грузинският енергиен коридор?

Грузия е ключова транзитна страна при износа на каспийския петрол, но войната се отрази слабо на световните нефтени котировки. По случайно съвпадение, ключовият петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан бе спрян малко преди избухването на руско-грузинския конфликт, заради авария на турска територия, предизвикана вероятно от кюрдските сепаратисти. Тбилиси включи тръбата до Джейхан в пропагандната битка срещу руснаците като обяви, че те са бомбардирали съоръжението. „Новината” бе преповторена от повечето световни информационни агенции. На такова твърдение обаче може да се хване само изключително наивен човек. Абсурдно е да се мисли, че Москва ще затвори основното трасе за износ на азербайджански петрол в момент, когато „Газпром” чака отговор от Баку по офертата за изкупуването на цялото количество природен газ, произвеждан в Азербайджан. Бомбардирането на тръбата Баку-Джейхан би се отразило катастрофално и на отношенията на Москва с другата регионална суперсила в Черноморието – Турция. А именно турският неутралитет позволи на руснаците безпроблемно да разгромят Грузия, защото тя нямаше откъде другаде да получи подкрепление по суша.

Все пак войната доведе до временно спиране износа на каспийски петрол с цистерни, по железопътната линия през Грузия. Стигна се и до затваряне на азербайджанските и казахстански нефтени терминали в грузинските пристанища на Черно море, но техният капацитет не е особено голям. Според повечето анализатори, геополитическият риск за енергийните трасета, минаващи през Грузия, се е увеличил. Това се отнася най-вече за все още нереализирания проект „Набуко” за пренос на природен газ от Каспийския регион към Централна Европа. Макар че основният проблем пред този тръбопровод си остава липсата на достатъчно суровина за захранването му, а не сигурността на транзитните държави. Освен това твърдението, че след войната геополитическото напрежение около Грузия ще се покачва не е безспорно. До август военният сблъсък „висеше във въздуха”, именно заради неяснотата около статута на Южна Осетия и Абхазия. Сега нещата са много по-ясни. Отцепването на двете републики от властта на Тбилиси бе препотвърдено по категоричен начин и скорошен военен сблъсък не може да се очаква. Решителността на Москва да ги брани с пряка намеса вече не се поставя под съмнение и, съответно, ентусиазмът на Грузия да си ги върне би трябвало да се е изпарил. По принцип, конфликтният потенциал расте там, където страната, оспорваща статуквото, набира сили по-бързо от победителите в последния въоръжен сблъсък и, съответно, смята, че е готова за реванш. В случая с Грузия обаче нещата са ясни – тя никога няма да има достатъчно мощ, за да потърси реванш от Русия. Впрочем, това се знаеше и преди август 2008. Неизвестният елемент в кавказкото уравнение на сигурността бе доколко Западът, и най-вече американците, е готов да подпомогне съюзника си Грузия с нещо повече от реторика. Сега се видя, че Западът помогна на Саакашвили точно толкова, колкото Русия помогна на Сърбия, когато, през 1999, НАТО я бомбардираше заради Косово. Тоест, реална военна помощ нямаше, поради което и в двата случая по-слабата страна бе обречена.

В дългосрочен план, сегашният конфликт между Москва и Тбилиси ще се отрази зле на грузинската икономика. Вината, минералната води и мандарините на кавказката република сигурно няма скоро да се върнат на руския пазар, а в Европа те са много трудно продаваеми. Още по-неприятно за Грузия би било спирането на паричните преводи от Русия, където има много грузински гастарбайтери. За сметка на това, Тбилиси ще получи значителна икономическа помощ от САЩ и от ЕС.

Москва също ще се охарчи доста за възстановяването на разрушения Цхинвали. Премиерът Путин спомена сумата от 10 милиарда рубли ($411 млн.) и то само на първо време. В тежко положение може да изпадне Армения – най-верния военно-политически съюзник на Москва в Кавказ. Тя няма обща граница с Русия и ще трябва да разчита единствено на добрата воля на Тбилиси, за да продължи да получава руски природен газ по съществуващия тръбопровод.

За мнозина наблюдатели, руската реакция след грузинската атака в Южна Осетия бе неочаквано рязка. Редица западни медии дори квалифицираха действията на Москва като „прекомерна употреба на сила”, надхвърляща рамките на необходимото за защитата на Цхинвали. Трябва да се има предвид обаче, че в последните няколко години руската мощ укрепна значително поради увеличените приходи от износ на нефт и газ. Освен това, Владимир Путин успя да ликвидира алтернативните центрове на властта в огромната държава и да консолидира националната енергия около целите, поставени от Кремъл. Многозначителен е фактът, че дори най-значимият “дисидент” в страната - Михаил Ходорковски, одобри действията на Москва по отношение на Грузия. Войната от август 2008 се оказа подходящ повод за Русия да демонстрира нарасналото си самочувствие на хегемон в постсъветското пространство.

Разгромът на Грузия, до известна степен, е и предупреждение към украинския президент Виктор Юшченко. Той демонстрира пълна солидарност с грузинския си колега Саакашвили като се опита да блокира действията на руския Черноморски флот, базиран в Севастопол. Чрез решителната употреба на сила срещу грузинците, Москва дава да се разбере, че не би отстъпила и по въпроса за базирането на руския флот на украинска територия. Събитията от август 2008 показаха, че макар създадената под американска егида „оранжева” ос Саакашвили-Юшченко все още да съществува, тя вече е в дефанзивни позиции спрямо Кремъл.

Руската военна мощ не бе придружена от адекватно медийно влияние в световен мащаб. Повечето големи новинарски телевизии и информационни агенция представяха Русия като агресор, а Грузия – като жертва. Това донякъде е обяснимо с естествените симпатии към по-слабия. На политическо ниво дори бе обсъждана идеята за налагане на икономически санкции срещу Русия. До такава мярка обаче не се стигна, защото здравият разум подсказва, че санкциите биха били контрапродуктивни. Те не могат да доведат до смяна на властта в Москва, а само биха засилили “затварянето” на Русия, отдалечавайки я още повече от Запада. Освен това, е практически невъзможно да се наложат санкции на една толкова голяма икономика, базираща се на износа на нефт и природен газ – най-масовите стоки, за които винаги ще има пазари. Единственото решение, до което стигна ЕС, бе за временно замразяване на преговорите за новото споразумение за партньорство и сътрудничество с Русия. Това обаче е по-скоро символичен акт, защото и без войната в Грузия преговорите за въпросното споразумение са много трудни и не се очаква да приключат преди края на 2010.

Митът за новата студена война

Твърденията, че след руско-грузинската война светът върви към нова студена война са знак за лошо познаване на близкото минало. Студената война бе идеологически сблъсък в един двуполюсен свят. Сегашното противопоставяне между Русия и Запада няма идеологическа, а геополитическа основа. Абсурдно е конфликтът между Москва и Тбилиси да се представя и като сблъсък между автокрацията и демокрацията, защото Грузия не е по-демократична страна от Русия. Освен това, съвременният свят в никакъв случай не е двуполюсен. Китай и Индия не взеха страна в конфликта Русия-Грузия, а ЕС, в лицето на ротационния си председател Никола Саркози, се стреми да играе роля на посредник, която го утвърждава като самостоятелен полюс в световната политика.

Основна характеристика на двуполюсното противопоставяне от ерата на студената война бе неговата монолитност. Тогава световната геополитическа сцена беше само една и всяко събитие на международната арена еднозначно накланяше везните към едната от двете суперсили. Днес не е така. Наистина, в Черноморския регион сме свидетели на остро противопоставяне между Русия и Запада (най-вече в лицето на САЩ). Но, в същото време, по отношение на борбата срещу тероризма, Москва и Вашингтон са по-скоро съюзници. Специален сюжет в отношенията между Кремъл и западния свят е политиката към държавите, които Вашингтон смята за опасни: Иран, Северна Корея, Сирия, Венецуела и т.н.. Русия поддържа добри отношения с повечето от тези страни и това я превръща в мост към преговорите с тях. Западът пък не би желал да се скара с Москва до такава степен, че руснаците да се превърнат от посредник в близък съюзник на въпросните държави, твърдо стоящ зад гърба им, дори когато се конфронтират със САЩ и ЕС. Не на последно място, на съвременната геополитическа сцена има и значим икономически сектор, който се развива по собствена логика, невинаги съвпадаща с тази на политическите вражди. Чрез големите си залежи от нефт и природен газ, Русия е един от ключовите играчи, поддържащи деликатния енергиен баланс в световен мащаб. Съответно, руснаците инвестират част от получените петродолари на западните финансови пазари. Така например, наскоро стана ясно, че руският държавен Стабилизационен фонд е вложил милиарди долари в облигации, емитирани от американски ипотечни гиганти, включително в проблемните „Фани мей” и „Фреди мак”.

Войната с Грузия няма да превърне Русия в лидер на световен антиамерикански клуб. Най-малкото, защото Китай и Индия не биха желали да членуват в него. Чрез признаването на независимостта на Южна Осетия и Абхазия, Москва заяви единствено желанието си Западът да зачита нейните специални интереси в постсъветското пространство. Ясно е и кои от бившите съветски републики подкрепят тези руски амбиции. Това са държавите от Организацията на Договора за колективна сигурност – централноазиатските републики, без Туркменистан, плюс Армения и Беларус. Борбата за влияние в европейската част на постсъветското пространство (без трите прибалтийски републики) обаче продължава. Приднестровието вероятно ще бъде следващият индикатор за това, колко далеч е готова да стигне Русия в желанието да възстанови водещите си позиции в тази геополитическа зона. Ако Москва се съгласи на реинтеграция на сепаратистката област в рамките на Молдова, срещу отказа на Кишинеу от евроатлантически амбиции, това ще бъде знак, че войната в Грузия е била по-скоро изключение, а не част от далечен стратегически замисъл за конфронтация със Запада.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, от 2001 насам, САЩ са във война с радикалния ислямизъм, като основните театри на военните действия са в Афганистан и Ирак, макар че, на практика, тази война засяга целия мюсюлмански свят, от Минданао до Мароко.

На 7 август 2008, т.е. в навечерието на руската контраатака в Южен Кавказ, ситуацията беше следната:

-  Войната в Ирак се доближи до постигането на приемливо, макар и не оптимално, решение. Правителството в Багдад не е откровено проамериканско, но пък не е и иранска марионетка и това е най-доброто, на което САЩ можеха да разчитат. Америка се подготвя за постепенно изтегляне на войските си, което обаче ще се проточи във времето и ще следва определен план.

- Ходът на войната в Афганистан доведе до влошаване позициите на силите на НАТО и САЩ. Движението Талибан действа все по-ефективно и вече контролира огромни територии. Силите на международната коалиция в Афганистан очевидно се оказаха недостатъчни, затова частите, изтегляни от Ирак, би следвало да се прехвърлят в тази страна за да стабилизират ситуацията. Паралелно се влошават политическите условия в съседен Пакистан, което неизбежно засяга и Афганистан.

- САЩ продължават да се конфронтират с Иран, във връзка с неговата ядрена програма. Вашингтон иска от Техеран да прекрати обогатяването на уран, като го заплашва, че в противен случай може да се стигне до въоръжен конфликт. САЩ успяха да склонят шест държави (постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН, плюс Германия), да подкрепят американските искания. Последваха нови преговори с Техеран, като в определен момент беше постигнато съгласие за налагането на санкции, ако иранците откажат да се подчинят. В същото време, САЩ съзнателно поощряваха слуховете за готвещо се въздушно нападение срещу Иран, от страна на Израел или дори на Америка, ако Техеран не прекрати ядрената си програма. В същото време, Вашингтон разчиташе на мълчаливото съгласие на шестте държави да не се продава оръжие на Иран, което придаваше реален смисъл на изолацията на тази страна.

Иначе казано, САЩ продължаваха да са затънали в обширния регион, простиращ се от Ирак до Пакистан, като основните им сили са заети в Ирак и Афганистан, запазвайки възможност за използването на военна сила в Пакистан, но най-вече, в Иран. При това, американските сухопътни войски бяха ангажирани до предела на възможностите си, а значителна част от военновъздушните и военноморските сили следваше да бъдат базирани в непосредствена близост с тях, тъй като възможността за въздушна кампания срещу Иран продължаваше да е актуална, независимо, дали САЩ планират подобно нападение или не, тъй като вероятността да блъфират, пряко зависи от наличните сили, с които разполагат.

Тоест, на практика, ситуацията в региона бавно бе започнала да се подобрява, но на САЩ се налага да останат в него достатъчно дълго време. В този смисъл, мащабната руска военна акция в Грузия, на 8 август, последвала грузинското нападение срещу Южна Осетия, не беше случайност. Оставяйки настрана детайлите, свързани с необмислените действия на Тбилиси, става ясно, че САЩ сами създадоха най-подходящия момент за руснаците: в обозримо бъдеще Америка няма да разполага с никакви съществени сили, които да може да разгърне в някоя друга точка на света, нито пък ще може да се ангажира в нов и продължителен конфликт. Освен това, САЩ разчитаха на сътрудничеството с Русия за ограничаване на иранските ядрени планове, а – потенциално – и за успокояване на ситуацията в Афганистан, където Москва продължава да разполага със съществено влияние върху някои местни фракции. Тоест, САЩ се нуждаеха от руснаците и, в същото време, не бяха в състояние да блокират евентуални техни действия. Затова беше неизбежно, че Русия ще се възползва от агресивните действия на грузинските войски за да нанесе ответен удар именно в този момент.

Доктрината Медведев

Преди няколко седмици, новият руски президент Дмитрий Медведев достатъчно ясно представи пред света положението и визията на Русия. Той резюмира руската външна политика в пет точки, които спокойно можем да определим като „Доктрината Медведев”. Става дума за следното:

- На първо място, Русия признава върховенството на основните принципи на международното право, определящи отношенията между цивилизованите нации, и възнамерява да гради отношенията си с другите държави в рамките на тези принципи и това разбиране за международното право;

- На второ място, светът следва да бъде многополюсен. Еднополюсният свят е недопустим. Доминацията е нещо, което Русия не може да позволи. Москва не приема такова устройство на света, в което само една държава взема всички важни решения, дори ако става дума за „толкова сериозна и влиятелна” страна, като Съединените щати. Подобен свят би би нестабилен и постоянно застрашен от конфликти;

- На трето място, Русия не иска конфронтация с която и да било друга дръжава. Москва няма никакво намерение да се самоизолира и ще се стреми да развива приятелски отношения с Европа, САЩ и останалите страни, доколкото това е възможно;

- На четвърто място, защитата на живота и достойнството на руските граждани, навсякъде, където те се намират в момента, е неоспорим приоритет за Москва. И външнополитическите решения на Кремъл ще се базират на тази необходимост. Освен това, Русия ще защитава интересите на своя бизнес в чужбина. В крайна сметка, на всеки би трябвало да е ясно, че руснаците ще отговорят подобаващо на всички агресивни действия, насочени срещу тях;

- Накрая, на пето място, подобно на редица други държави, Русия също има специални интереси в някои региони. В тези региони са разположени страни, с които руснаците имат специфични исторически отношения и с които са свързани като приятели и добри съседи. Москва възнамерява да отделя специално внимание на политиката си в тези региони и да гради тесни приятелски връзки със страните в тах, които са нейните най-близки съседи.

Президентът Медведев заключи, че: „Това са принцитите, които ще следвам, в реализацията на нашата външна политика. Що се отнася до бъдещето, то зависи не само от нас, но и от нашите приятели и партньори от международната общност. Те имат избор”.

И така, във втората точка на докрината се подчертава, че Русия не приема лидерските позиции на САЩ в международната система. В третата точка пък се посочва, че макар Москва да иска да поддържа добри отношения със САЩ и Европа, това ще зависи не само от нейното поведение, но и от техните действия спрямо Русия. Четвъртата точка означава, че Русия ще защитава интересите на руснаците навсякъде, дори ако те живеят в балтийските държави или Грузия. Което дава на Москва необходимото основание за намеса, ако сметне това за необходимо.

Петата точка има критично важно значение, защото в нея се посочва, че руснаците имат специфични интереси в страните от бившия Съветски съюз и са жизнено заинтересовани да поддържат приятелски отношения с тях. В този смисъл външната намеса в тези региони, поставяща под въпрос управлението на проруските режими, ще се смята за заплаха за „специалните интереси на Русия”. Тоест, грузинският конфликт не е изолиран случай. Медведев по-скоро декларира руския стремеж към преформулиране на регионалната и глобална система. В същото време, в регионален мащаб, би било погрешно да се твърди, че Москва се опитва да възроди Съветския съюз или Руската империя. По-правилно е да се каже, че Русия гради нова структура на отношенията си в географските рамки на своите предшественици, с нова установена структура, чиито център е Москва. В глобален план, руснаците разчитат да използват тази нова регионална власт (както и значителните си ядрени активи) за да се превърнат в част от глобалната система, в която САЩ постепенно губят доминиращите си позиции.

Всичко това, меко казано, са доста амбициозни цели. Руснаците обаче смятат, че САЩ губят контрола върху силовия баланс в Ислямския свят и, ако се действа бързо, могат да се появят реални възможности за формирането на новата многополюсна действителност, още преди Америка да бъде готова да реагира адекватно. Що се отнася до Европа, тя не разполага с военни възможности, нито пък има желание да се противопоставя активно на Русия. Освен това, европейците в много голяма степен зависят от руските доставки на природен газ и в бъдеще тази зависимост само ще нараства. Истината е, че руснаците много по-лесно биха приели да не продават газ на европейците, отколкото европейците – да не получават енергоносители от тях. Тоест, в това геополитическо уравнение, европейците не са значим фактор и вероятно няма скоро да се превърнат в такъв.

Положението на САЩ

Поради всичко това, САЩ продължават да се намират в изключително трудна стратегическа ситуация. След 1945, Съединените щати се обявиха против Съветския съюз не само по идеологически, но и по геополитически причини. Ако Съветският съюз бе пробил наложения му обръч и беше постигнал доминация в Европа, щеше да се сдобие с огромна икономическа мощ (наред с населението), която би му позволила да създаде флот, способен да постави под въпрос американската морска хегемония и да създаде реална заплаха за континентална Америка. Впрочем, именно това определяше американската политика по време на Първата, Втората и студената война – да се използва войната за да се попречи на която и да било сила да доминира над евразийската континентална маса. Именно тази беше основната задача на САЩ през целия ХХ век.

Сегашната война на САЩ с джихадистите започна и продължи да се води в една стратегическа ситуация, предполагаща, че въпросът за хегемонията в Евразия е приключен завинаги. Поражението на Германия във Втората световна война и поражението на Съветския съюз в студената война означаваха, че вече няма претендент за господство над Евразия и САЩ могат спокойно да се концентрират върху онова, което им се струваше текущ приоритет – т.е. поражението на радикалния ислямизъм. На пръв поглед изглеждаше, че основната заплаха пред тази стратегия е търпението на американската общественост, а не опитите за възраждане на основната евразийска сила. САЩ се оказаха пред сериозна стратегическа дилема и ограничиха военните варианти срещу руснаците. Те биха могли да предпочетат например, военноморския вариант, съгласно който американците да блокират четирите морски „изхода” на Русия: Японско, Черно, Балтийско и Баренцово море. САЩ разполагат с достатъчно мощни въоръжени сили за да го направят и, потенциално, действително биха могли да го сторят, при това без да разчитат на помощта на съюзниците си, които напоследък стават все по-малко. Още повече, че вероятността Съветът на НАТО да подкрепи единодушно евентуална блокада на Русия, изглежда нищожна.

Но, макар че подобна блокада, безспорно, би навредила на Русия, нека не забравяме, че, в крайна сметка, става дума за една континентална сила. Тя може да осъществява своя внос и износ чрез трети лица, което означава, че Русия потенциално може да изнася и внася ключови стоки, през европейските и турските (или иранските) пристанища. Тоест, блокадата изглежда привлекателен избор само на пръв поглед, докато по-сериозният анализ доказва, че подобно решение би било крайно опасно. Което е по-важното обаче, всяко открито американско действие срещу Русия би срещнало много сериозно противодействие. По време на студената война, Съветите обикновено атакуваха американските интереси не като изпращаха свои войски, а подкрепяйки определени режими и фракции с оръжие и икономическа помощ. В това отношение Виетнам бе класически пример: там руснаците увлякоха 500-хилядна американска армия в блатото на една съвършено безперспективна война, без да рискуват основните си сили. В целия свят, Съветите осъществяваха мащабна програма, включваща подривни действия и помощ за приятелските режими, поставяйки САЩ пред предизвикателството – да приемат съществуването на просъветски режими, от типа на кубинския, или да се борят с тях, полагайки непропорционални усилия и с цената на огромни разходи.

В конкретната съвременна ситуация, руският отговор би ударил по основите на американската стратегия в Ислямския свят. В крайна сметка, руснаците не са особено заинтересовани от укрепването му, в същото време те имат съществен интерес от продължаващата американска нестабилност и изтощаването на американските сили. Руснаците имат традиционен опит в оръжейната търговия с Близкия изток и едва ли беше случайно, че първият лидер, с който се срещнаха след сблъсъка с Грузия, беше сирийският президент Асад. Това бе ясен сигнал, че ако САЩ се ориентират към силов отговор на руските действия в Грузия, Москва ще изпрати оръжие в Сирия и, което е много по-лошо, в Иран. Ако поиска, Русия бе могла да снабдява с оръжие онези фракции в Ирак, които не подкрепят сегашното правителство, както и групировки, като Хизбула. Освен това, Москва би могла да поощри Техеран да оттегли подкрепата си за режима в Багдад и да хвърли Ирак в нова бездна от конфликти. Накрая, тя е напълно в състояние да дестабилизира допълнително Афганистан и Пакистан.

Стратегията на САЩ

В момента, САЩ са изправени пред стратегически проблем. Руснаците имат различни варианти за действие, докато Америка не разполага с такива. Нещата не опират само до това, че сухопътните войски на САЩ в Ислямския свят не разполагат със стратегически резерв. Политическите споразумения, съгласно които действат тези войски, ги правят изключително уязвими за евентуални манипулации от руска страна, докато Америка не може да направи почти нищо за да им попречи.

Очевидно, американското правителство тепърва ще обмисля, как би могло да продължи да изпълнява ангажиментите си в Ислямския свят и, в същото време, да се противопостави на опитите за възстановяване на руското влияние в постсъветското пространство. Ако САЩ бяха в състояние достатъчно бързо да спечелят войните, които водят в региона, това действително би било възможно. Само че американските шансове за успешното им приключване са силно ограничени, да не говорим, че, ако поискат, руснаците биха могли значително да удължат въпросните войни. САЩ могат драстично да увеличат размерите на своята армия и да разположат нейни части в балтийските държави, Украйна и Централна Азия за да попречат на руските планове, но за създаването на подобни нови сили ще са необходими години, както и активното сътрудничество на Европа за тяхното разгръщане. По отношение на логистиката, европейската подкрепа би била съществена, но истината е, че европейците, като цяло, и германците – в частност, не изпитват никакъв интерес към подобни действия. Увеличаването на американската армия е необходимо, но то не засяга сегашната стратегическа действителност.

Проблемът би могъл да се приеме за управляем, но реалната му същност не се изчерпва с разгръщането на американските сили в Ислямския свят, той включва и способността на руснаците да използват оръжейните сделки като геополитически инструмент, а подобни тайни доставки означават рязко влошаване на условията, в които действат американските части. Активната враждебна позиция на Русия, добавена към сегашната сурова реалност в региона, може да доведе до бързата загуба на контрола върху стратегическата ситуация в Ислямския свят. Така, САЩ се оказват в капана на собствените си регионални ангажименти. Америка няма достатъчно сили за да блокира руската доминация в постсъветското пространство, а ако все пак се опита да блокира руснаците с помощта на военноморските или военновъздушните си сили, рискува да получи опасен руски ответен удар в Ислямския свят. Но, ако САЩ не предприемат нищо, това ще създаде стратегическа заплаха в Ислямския свят.

И така, САЩ са изправени пред необходимостта да вземат фундаментално стратегическо решение. Ако останат верни на сегашната си стратегия, няма да са в състояние да отвърнат на руснаците. Но, ако не го направят през следващите пет или десет години, светът ще се върне към ситуацията между 1945 и 1992. Ще има нова студена война с една държава, която наистина много отстъпва на Америка, но е готова да хвърли огромни усилия и средства за националната си отбрана.

Има четири варианта на възможния американски отговор:

- САЩ да се опитат да урегулират отношенията си с Иран, което би гарантирало неутралитета и относителната стабилност на Ирак и би позволило бързото изтегляне на американските войски оттам. Иран е ключа за решаването на този въпрос. Макар че Техеран е склонен да работи с Русия срещу Америка, иранците продължават да изпитват известни подозрения към Москва. Тоест, Иран може да се ориентира към някакъв вариант на споразумение със САЩ, особено ако Вашингтон насочи усилията си в друга посока. От една страна, това би освободило САЩ от иракското бреме. От друга, иранците могат и да не поискат да сключат подобна сделка.

- САЩ да започнат преговори с руснаците, обещавайки им сфери на влияние. Така, ако Русия иска да се утвърди в постсъветското пространство, трябва да гарантира, че руската мощ няма да се проектира и извън него, т.е. в Европа. Руснаците ще се нуждаят от доста време за да консолидират позициите си, което ще даде на американците време за повторното активиране на НАТО. От една страна, това би освободило силите на САЩ за продължаване на войната в Ислямския свят. От друга, то би създало структура за възраждане на силна Руска квази-империя, чиято издържка ще бъде също толкова проблематична за руснаците, колкото беше и тази на Съветския съюз.

- Америка да се откаже от разрешаването на проблема с руснаците, като го остави на европейците. Това би и позволило да продължи войната в Ислямския свят и, в същото време, би принудило Европа да действа по-активно. От друга страна обаче, европейците са твърде разединени, зависят от Русия и не са склонни да се опълчвят на Москва. Тоест, тази стратегия може да ускори възраждането на Русия.

- САЩ могат да ускорят изтеглянето от Ирак, запазвайки там, както и в Афганистан, достатъчно сили. Това би създало резерв за военното укрепване на балтийската зона и Украйна, т.е. за ограничаване разширяването на руското влияние в постсъветското пространство. От друга страна обаче, то би провокирало хаос в Ислямския свят, застрашавайки приятелските на САЩ режими там. Тоест, вместо заплахата от Евразия, отново би се възродила ислямската заплаха.

Тук посочвам само някои конкретни стратегически избори. Продължаването на войната в Ислямския свят днес има много по-висока цена, отколкото, когато тази война започна, а Русия, потенциално, представлява много по-голямо предизвикателство за САЩ, отколкото Ислямския свят. Тоест, онова, което изглеждаше рационална политика, през 2001 и 2003, днес се е превърнало в прекалено рисковано предприятие, защото основният американски противник има възможност да постави САЩ в изключително трудно положение в Близкия изток.

Ако разрешаването на спора с Иран се окаже невъзможно, а САЩ не съумеят да постигнат дипломатическо решение по отношение на руснаците, което да им попречи да възстановят доминацията си в постсъветското пространство, на Америка ще се наложи да се готви за бързото прекратяване на войните в Ирак и Афганистан и предислоциране на силите, с цел да се блокира руското разширяване. Заплахата, свързана с някогашния Съветски съюз, по време на студената война, беше много по-сериозна от заплахата, която представлява днес раздробеният Ислямски свят. В края на краищата, местните народи ще постигнат някакъв баланс помежду си, а войнстващите ислямистки организации ще продължат да представляват известен проблем за САЩ. Това не е идеалното решение, но истината е, че времето на американската война в Ислямския свят вече изтича.

Лично аз обаче не очаквам, че САЩ ще действат именно по този начин. Много трудно е да излезеш от един конфликт, продължаващ толкова дълго време, и то при положение, че все още не е съвсем ясно, дали руснаците представляват чак такава заплаха (за един анализатор е много по-лесно да направи подобно предположение, отколкото за президента да реагира на него). Най-вероятно, Съединените щати ще се опитат за излязат от сегашната ситуация с Русия с помощта на жестове и половинчати мерки.

В същото време обаче, американската национална стратегия преживява криза. САЩ не разполагат с достатъчно сили за да се справят с две заплахи едновременно, затова трябва да избират между тях. Продължаването на сегашната стратегия означава, че си имаме работа с ислямската, а не с руската, заплаха, което би било разумно, ако ислямската заплаха действително е по-опасна за американските интереси, отколкото руската. Наистина, трудно може да си представим, как хаосът в Ислямския свят ще приеме формата на глобална заплаха срещу Америка. Не е толкова трудно обаче да си представим, как Русия, водена от доктрината Медведев, може да се превърне в директна заплаха за американските стратегически интереси.

И така, едва ли може да се разчита на незабавна промяна в американското стратегическо военно разгръщане. За което Вашингтгон вероятно после ще съжалява. В същото време, появата на вицепрезидента Дик Чейни в Южен Кавказ, може би е предвестник на определени промени в американската външна политика. Но, ако Чейни не възнамерява да преговаря с руснаците, би трябвало да преговаря с иранците. Иначе може да се окаже, че чековете, които с щедра ръка е подписал в Тбилиси, всъщност са без покритие.

 

* Авторът е сред най-известните американски геополитици, президент на агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

Както е известно, в края на май 2008, френският министър по въпросите на имиграцията, интеграцията и националната идентичност Брис Ортфьо представи в Европейския парламент проект за т.нар. „Европейски имиграционен пакт”. Основната цел на тази френска инициатива е прекратяване на масовата легализация на имигрантите и предприемане на съвместни действия за депортиране на нелегалните имигранти в ЕС.

Имиграционният контрол като приоритет на френското председателство

Сред основните задачи, които Франция се постави, след като пое, на 1 юли 2008, председателствота на ЕС, е изготвянето на универсален за всички държави-членки документ, касаещ контрола и регулиране придвижването на имигрантските потоци вътре в границите на Съюза.

Необходимостта от приемането на подобен документ произтича от многобройните проблеми, с които страните-членки на ЕС се сблъскват в сферата на имиграцията и, съответно, използват различни подходи за решаването им. Така, редица държави поставят на преден план борбата с нелегалната имиграция, други се опитват с помощта на имигрантите да преодолеят липсата на достатъчно работна ръка, трети, в които имиграцията има дълга история, поставят акцента върху проблемите на второто и трето поколение имигранти и т.н. Около 80% от миграционните потоци в Европа са насочени към пет държави – Франция, Испания, Италия, Великобритания и Германия, което съвсем естествено ги превръща в най-заинтересованите членки на ЕС от намирането на съвместно решение за имиграционните проблеми.

Липсата на вътрешни граници в ЕС позволява на лицата, намиращи се нелегално на територията на някоя от държавите-членки, да се прехвърлят на територията на друга, където не се провежда чак толкова твърда политика спрямо този тип имигранти. В частност, доскоро Испания и Италия прибягваха до масова легализация на нелегалните имигранти. След подобна легализация, чужденецът, вече на съвсем законно основание, може да се мести и да търси работа в Европа.

Едностранните мерки (като например приемането на по-сурови имиграционни закони, въвеждането на квоти, засилването на граничния контрол и организираното депортиране на нелегалните имигранти) не помагаха съществено нито за подобряване на ситуацията вътре в конкретната страна, нито на тази в Европа, като цяло.

27-те държави от обединена Европа силно се различават и по демографския си потенциал. Така например, във Франция са регистрирани най-високите (за момента) показатели за раждаемостта в рамките на ЕС – там на всяка жена се падат почти по две деца. В Испания и Италия този показател е 1,3, а в Германия – 1,4. Тоест, ако се вярва на данните на Министерството на имиграцията, Франция на практика е в състояние да осигури възпроизводството на населението си самостоятелно и „е съвършено ясно, че страната не се нуждае, от демографска гледна точка, от масова имиграция”.

Проблемите, свързани с интеграцията на имигрантите, също се различават, защото, поради историческите и географски особености, концентрацията на имигранти от определени страни в някои европейски държави е по-висока, отколкото в други. Така, по данни на френското Министерство на имиграцията, интеграцията и националната идентичност, 2/3 от имигрантите в страната идват от Северна Африка и Африка на юг от Сахара (1). Сред имигрантите в Испания преобладават тези от Латинска Америка, а в Италия, 1/3 от легалните имигранти идват от Румъния, Албания и Мароко.

Що се отнася до нелегалните имигранти, по някои оценки, в момента на територията на ЕС броят им надминава 8 млн. души.

Очевидно е, че решението на проблемите, свързани с имиграцията, трябва да се съобразява със спецификата на всяка конкретна държава-членка. От друга страна, на общоевропейско равнище, следва да се изработят единни за всички участници принципи за регулиране на миграционните потоци, целящи по-рационалното им разпределяне и по-ефективния контрол върху движението на човешките ресурси.

Френската инициатива се опитва да вземе предвид всички тези нюанси. Министър Ортфьо очерта петте основни точки на „Европейския имиграционен пакт” така: защита на границата, ефективно управление на легалната имиграция, много по-сериозна борба с нелегалната имиграция, съвместно решаване на проблемите с бежанците и помощ за развиващите се държави, генериращи миграционните потоци към ЕС.

Основните постановки на документа са следните:

  • Подобряване на контрола по външните граници на ЕС и създаване на пълноценна гранична полиция (на основата на Европейската агенция за контрол и сигурност на границите Frontex), като след 2011 се издават само биометрични визи (съдържащи фотография и пръстови отпечатъци, които се включват в общата електронна база данни);
  • Организация на легалната имиграция, в съответствие с възможностите на държавата-приемник, „в духа на отговорния подход”;
  • Официално признание, че масовата легализация в някоя от страните-членки създава допълнителен поток от нелегални имигранти и само влошава ситуацията в Съюза, като цяло. В бъдеще всички държави-членки следва да се откажат от подобни мерки, тъй като „легализацията не е начина за управление на миграционните потоци”. В същото време, възможност за индивидуална легализация (след щателно разглеждане на всеки конкретен случай) следва да се предоставя само в изключителни случаи;
  • На общоевропейско равнище е необходимо установаване на тясна връзка между политиката за заетост във всяка страна-членка и имиграционната политика, като цяло (и тази, касаеща трудовата имиграция, в частност);
  • С цел да бъдат привлечени хора от трети страни, притежаващи най-висока квалификация, се предлага издаването на специални разрешения за работа (т.нар. blue card) на територията на ЕС, аналогични на американската green card;
  • За да се улесни адаптацията на неевропейските имигранти към живота в Европа се предвижда въвеждане на задължителен „имиграционен договор”, според който новопристигналите имигранти ще трябва да посещават курсове за изучаване езика на страната, в която са се заселили, както и да добият представа за „националната идентичност и европейските ценности”. И най-вече за физическата неприкосновеност на личността, равноправието между половете, търпимостта и задължителното общо образование;
  • Организиране на депортирането на нелегалните имигранти. На цялата територия на ЕС следва да действа правилото, че нелегалният имигрант има „само две възможности – или да си замине доброволно, или да бъде изпратен насила обратно в страната си”. Засилване на борбата против хората, наемащи на работа нелегални имигранти, което също ще помогне за съкращаване на незаконния трафик на хора;
  • Сключване на споразумение за формиране на единен подход към проблема с бежанците, до 2010;
  • Предоставяне на помощ за развитието на онези страни, които генерират миграционни потоци към Европа. Новото в случая е създаването на благоприятни уславия за работещите имигранти да инвестират в развитието на собствената си държава. През 2006, имигрантите, работещи в ЕС, са превели в страните си около 19,2 млрд. евро, като 8 млрд. евро са дошли само от Франция, което почти се равнява на цялата помощ, която френската държава оказва на развиващите се страни.

Що се отнася до легалната имиграция, в прембюла на пакта се подчертава, че „Европа се нуждае от имигрантите, както от демографска, така и от икономическа гледна точка”. Става дума обаче, за приоритет на „качествената” имиграция, пред „количествената”, т.е. за привличането в Европа, най-вече, на висококвалифицирани специалисти.

Приоритет на общоевропейската имиграционна политика следва да стане осигуряването на  „достойни условия” за съществуване на легалните имигранти. Предполага се, че такива условия ще се спазват във всички държави-членки на ЕС, но количеството и качеството на работната ръка ще се определя от всяка страна поотделно. Според документа, „имиграционните потоци задължително трябва да се адаптират към възможностите на приемащата ги европейска страна”, съобразно икономическите потребности, конкретните условия на националния пазар на работна ръка и възможностите за организирано приемане на имигранти.

Целите на имиграционния пакт

„Европейският имиграционен пакт” цели, на първо място, да защити интересите на европейските държави в икономическата и социална сфери. Затова съвсем закономерно изглежда заявлението на френския министър Ортфьо в Брюксел, според което „Европа няма възможност да приеме, според очакванията им, всички онези, коита разчитат на (европейското) Елдорадо”.

В случай че бъде одобрена, френската инициатива за взаимодействие и координация в рамките на ЕС, при решаване на имиграционните проблеми, ще предостави на държавите от Южна Европа, които през последните години се сблъскват с масовия наплив на нелегални имигранти от Африка, допълнителни възможности за регулиране на миграционните потоци.

През последните години ръстът на ксенофобията и фактът, че за общественото мнение съществува пряка връзка между проблемите на сигурността и присъствието, на територията на ЕС, на прекалено много имигранти (и, на първо място, такива от мюсюлманския свят) не можеха да не се отразят и върху действията на политиците. Признавайки необходимостта от привличане на работна сила от страни, извън Съюза, политическите елити са заинтересовани от това, чужденците да престанат да генерират проблеми и да приемат „европейските правила на играта”. Съвсем логично следствие от подобно мислене е и „имиграционният договор”, според който не само държавата-приемник поема редица задължения, но и имигрантът се задължава за спазва законите и да уважава утвърдените в Европа норми на социално поведение. Тук обаче възниква големият въпрос, доколко пактовете, договорите и другите подобни декларации ще се окажат ефективни както в борбата с прогресивно нарастващата нелегална имиграция, така и за моделирането на европейско социално поведение на легалните имигранти?

Според Брис Ортфьо, за адекватната оценка на дейността на Франция, като председател на ЕС, ще помогне не толкова приемането на съвместни текстове или декларации, колкото наличието на конкретни резултати от усилията за формулиране на нова европейска политика към държавите, генериращи миграционни потоци, издържана в духа на партньорството и използваща нови механизми за регулиране и привличане на работна сила.

Новата политика на ЕС за борба с нелегалната имиграция

На 18 юни 2008, депутатите от Европейския парламент приеха проектозакон, установяващ общи, за всичките 27 членки на Съюза, критерии за депортиране на нелегалните имигранти.  Проектът, станал известен като „директивата за депортиране”, беше рязко разкритикуван от европейската левица и някои неправителствени организации, които го определиха като „срамен”. Няколко дни преди гласуването му в Страсбург, организацията “SOS Расизъм”, в открито писмо до депутатите от Европейския парламент, изрази загриженост от „последиците, които ще засегнат, както достойнството на личността, така и гарантирането на правна сигурност за хората от други държави, живеещи в Европа, вследствие на приемането на този закон”.

Поправките към закона, предлагани от неговите противници, неколкократно бяха отклонявани от Европарламента, при това с мнозинство от над 100 гласа. Въпреки това, депутатите успяха да постигнат компромис по текста на закона. За приемането му гласуваха 369 евродепутати, против – 197, а 106 се въздържаха. Това решение е първата стъпка към изработването на единна, за всички страни-членки на ЕС, политика в сферата на имиграцията и свидетелства за приоритетното значение на борбата с нелегалната имиграция в рамките на тази политика.

„Директивата за депортирането” трябва да реши следните основни задачи: да стимулира доброволното напускане на нелегалните имигранти, да определи минималните стандарти за издръжка и сроковете за задържане на нелегалните имигранти в специализираните центрове, както и условията, при които ще им бъде наложена забрана за повторно влизане на територията на ЕС.

Законът установява срок от 7 до 30 дни, през който нелегалният имигрант може доброволно да напусне Европейския съюз. При отказ да го направи, той може да бъде въдворен (до принудителната му депортация) в специален център. Държавата може да вземе решение за настаняването на нелегалните имигранти в такъв център, при условие, че има опасност те да избягат, или ако пречат на процедурата по депортирането им. Когато държавата няма възможност да настани имигрантите, подлежащи не депортация, в специализирани центрове, има право да ги държи в полицейските участъци и затворите, но задължително отделно от задържаните и затворниците. Максималният срок на престоя им там е шест месеца, като в някои случай той може да се удължи до 12 месеца (например ако нелегалният имигрант отказва да сътрудничи на имиграционните служби, или ако има забавяне в предоставянето на необходимите документи от трети страни).

Според френските неправителствени организации, възможността да бъде увеличен срокът на задържане на нелегалните имигранти (във Франция той е 32 дни) е сериозна стъпка назад, от гледна точка на спазването на човешките права. От друга страна обаче, само в десет държави от ЕС, срокът на задържане на нелегалните имигранти е по-малък от (или се равнява на) шест месеца. В някои страни (например във Великобритания и скандинавските държави) въпросният срок е неограничен, така че, в конкретния случай, наложеното със закона ограничение може да се сметне по-скоро за позитивна промяна от гледна точка на съблюдаване правата на нелегалните имигранти.

Впрочем, специализираните центрове за нелегални имигранти са обект на критики вече дълги години. Те са свързани най-вече с това, че заради бюрокрацията и по ред други причини, нелегалните имигранти, които не са обвинени в извършването на някакви криминални престъпления, могат да прекарат години в подобни „затвори”. Затова в закона се препоръчва ускореното разглеждане на всеки случай, а когато депортирането на нелегалния имигрант се оказва невъзможно (т.е. не могат да бъдат установени личността и гражданството му, или пък не могат да бъдат спазени изискващите се условия за изпращането му обратно в родината) той следва „незабавно да бъде освободен”. Освен това, нелегалните имигранти, настанени в специализираните центрове, трябва постоянно да получават информация за правилата, които следва да спазват в тях, както за собствените си права и задължения.

Предвижда се, че във въпросните центрове ще се настаняват както възрастни, така и деца. По време на дискусиите преди приемането на закона, неговите критици определиха този момент, като „абсолютно нехуманен”. Така, според неправителствената организация “SOS Расизъм”, „идеалите на свободата, формулирани от бащите-основатели на Европа, ще бъдат потъпкани с приемането на постановката за настаняване в специализираните центрове на безпомощни лица, включително непълнолетни или чужденци, нуждаещи се от медицинска грижа, по единствената причина, че пребиваването им, от гледна точка на държавата-приемник, не е законно”. Именно поради това, законът предвижда гарантиране на условия за достойно съществуване на нелегалните имигранти, включително правото да получават медицинска помощ, както и безплатно образование за децата им.

Въпреки протестите обаче, „директивата за депортирането” ще се прилага и към непълнолетните нелегални имигранти. Досега, в редица държави от ЕС това беше забранено и законът не разглеждаше непълнолетните отделно от родителите им. Според новите правила обаче, депортацията на несъпровождани (от родители, роднини или настойници) непълнолетни лица може да се осъществи само в случаи, когато в страната, където предстои да бъдат депортирани, те ще бъдат поети от свои роднини или от местните социални служби. Според Конвенцията на ООН за правата на детето (от 1989), при прилагане на директивата, държавите от ЕС са длъжни да действат, съобразявайки се на първо място с интересите на детето. Затова несъпровожданите непълнолетни имигранти и семействата с деца могат да бъдат настанявани в специализираните центрове, но само „в краен случай и, по възможност, за максимално кратък срок”. В закона, приет от Европарламента, се подчертава, че „децата, настанени в центровете, следва да имат възможност за забавления, като в зависимост от продължителността на престоя им там, те ще могат да получат и основно образование”.

Директивата може да бъде приложена към нелегалния имигрант, само ако вече е взето решение за неговото депортиране. Дотогава държавата има право да разгледа възможността за легализацията му и предоставяне на жителство „по хуманитарни мотиви”. Ако държавата-членка на ЕС, като „крайна мярка”, предприеме принудителни действия към нелегалните имигранти, те „не бива да излизат извън рамките на разумното”. Тоест, тези действия на трябва да са в разрез с националното законодателство, да не нарушават основните човешки права и да уважават достойнството и физическата неприкосновеност на имигрантите.

Нелегалният имигрант може да бъде депортиран в страната, откъдето е дошъл, включително ако става дума за „транзитна държава” (ако с нея са подписани съответните споразумения), както и в която и да било трета страна, където той поиска, при положение, че и съответното правителство е съгласно да го приеме. В закона се подчертава, че за улесняване процеса на връщането на имигрантите е необходимо да се сключат съответните договори с въпросните „трети страни”, както от името на ЕС, така и на двустранна основа. На всички стадии на процеса на депортация, сътрудничеството с държавите, източници на нелегална имиграция, е предварително условие за да бъдат избегнати повторните опити на депортираните лица отново да проникнат в Европа.

Законът налага и забрана за повторно влизане на територията на ЕС на веднъж депортирани лица, за срок от пет години. В същото време, държавите-членки на Съюза могат да анулират или спрат действието на тази забрана по хуманитарни причини. Въпреки това, в някои случаи, срокът на забраната може и да бъде увеличен, „ако нелегалният имигрант представлява сериозна заплаха за обществения ред, обществената или националната сигурност”. Към утежняващите обстоятелство, директивата причислява случаите на нееднократна депортация на нелегалния имигрант в миналото.

Новият закон забранява на европейските държави да „втвърдяват” вътрешните мерки по вече приетите пунктове, но в същото време им дава възможност да адаптират, или дори да смекчат, вътрешното си законодателство, съобразно собствените си специфични условия, ако това не противоречи на общоевропейските критерии.

Държавите-членки на ЕС следва да се придържат стриктно към принципа, че ако нелегалният имигрант е бежанец, той не може да бъде депортиран в родината си, при положение, че там животът и свободата му, ще бъдат застрашени (т.нар. „принцип за невъзможността да бъдат депортирани бажанците”). Всеки гражданин на трета страна, поискал убежище на територията на ЕС, не може да бъде третиран като нелегален имигрант, докато съответната страна-членка на Съюза не му е отказала исканото убежище. В най-скоро време Европейският парламент, след консултации с другите европейски институции (Европейският съвет, Европейският съд), следва да състави списък на „сигурните” държави, т.е. на държавите, където животът и свободата на гражданите не са застрашени.

Страните-членки на ЕС следва да прилагат постановките на директиватата, без да подлагат нелегалните имигранти на „дискриминация по полов или расов признак, цвят на кожата, национален или социален произход, език, религия, политически или други убеждения, принадлежност към национални малцинства, възраст или сексуална ориентация”.

Общата сума на финансовите средства, предназначени от Брюксел за организиране на депортацията на нелегалните имигранти, през 2008-2013, ще бъде 676 млн. евро, като за онези от тях, които не разполагат със средства, се предвижда предоставяне на безплатна правна помощ.

Реакциите след приемането на директивата

Привържениците на приетия от Европейскиа парламент законопроект, определиха гласуването му като „победа на разума”, подчертавайки, че предложените първоначално по-сурови условия са се оказали неприемливи за редица европейски социалисти и представители на „зелените” партии. Според последните пък, „Европа се затваря, докато, за да се справим с нелегалната имиграция, трябва да приемем такива механизми, които да позволят на имигрантите да идват легално на континента”. В същото време доскорошният еврокомисар по гражданските свободи, правосъдието и вътрешните работи Жерар Дьопре отбеляза, че ако потокът от легални имигранти се запази на сегашното си равнище, само след 30 години, броят на последните на територията на ЕС ще достигне 45-60 млн. души. Затова тезата за „затварянето на границите на Съюза” няма никакво отношение към политиката, поощряваща легалното привличане на чуждестранна работна сила.

По принцип, политическите дискусии за затварянето или отварянето на границите за имигрантите са една от темите, по които традиционно се конфронтират представителите на десния и левия политически спектър, както вътре в отделните европейски държави, така и на общоевропейско равнище. Десните са склонни към по-решителни действия в борбата с нелегалната имиграция и някои евродепутати от десницата открито твърдят, че „трябва да се борим срещу онова, което ерозира идентичността на нашия континент, от гледна точка на културата и семейните ценности”. В същото време, левите, както и неправителствените организации, твърдящи, че защитават човешките права, виждат в еволюцията на подходите на ЕС по въпроса, тенденция към създаването на „непристъпна европейска крепост”. Приемането на  „антихуманната”, според тях,  директива, се квалифицира от левицата като „позор и оскърбление за европейската цивилизация”.

„Десетки хиляди имигранти загиват в морето, на път към Европа, а с приемането на тази директива, ние ставаме съучастници на недопустимо престъпление, превръщайки Средиземно море в гробище”. Основният аргумент на левите политици е, че „Европа с нейните идеали за мир и синтез на народите и културите не може и не бива да се превръща в Европа, поставяща на първо място въпросите на обществената сигурност, губеща свободата си и затваряща се в себе си”. Възниква обаче естественият въпрос, как, следвайки тези иначе благородни мотиви, левите политици бихя могли на практика да решат проблема с мощния поток от нелегални имигранти, чиято острота почти никой в днешна Европа не поставя под съмнение. Според вицепрезидента на Европейската комисия и еврокомисар по гражданските свободи, правосъдието и вътрешните работи Жак Баро, „бездействието пред лицето на нелегалната имиграция, ще помогне за укрепването на порочния кръг, усложнявайки интеграцията на имигрантите, легално живеещи на континента”.

Така или иначе, но проблемът за незаконното пребиваване на територията на ЕС на граждани на трети страни, изисква максимално бързо и съгласувано с всички държави-членки решение. Въпреки че въпросите за легалната и нелегалната имиграция са свързани помежду си, приемането на „Директивата за депортирането” по никакъв начин не касае онези имигранти, които пребивават на територията на Съюза на законно основание, още повече, че ЕС е поел задължението да действа, в съответствие с Европейската конвенция за правата на човека и съответната декларация на ООН. Междувременно, за да избегнат депортацията си от страните-членки на ЕС (включително от България) имигрантите все по-често и съвсем съзнателно унищожават всички документи, удостоверяващи самоличността им, а онези от арабския свят масово се представят пред полицията за „палестински бежанци”, само и само да избегнат, или поне да отложат, депортацията си.

 

Бележки:

 

1. Най-вероятно, става дума за лицата без гражданство, защото имигрантите, вече получили френски паспорт, на чисто битово равнище, продължават да се наричат имигранти. Именно това води до объркване в цифрите, при анализа на процентното съотношение между „имигрантите” и „гражданите”. По някои оценки, направени въз основа на анализа на фамилиите, месторождението, резултатите от социологическите и политологически анкети, през 2005, 40% от населението (не е задължително тези хора да са и френски граждани) на Франция, които нямат френски произход са с италиански (2,6 млн. души), испански (1,5 млн.) или португалски (1,1 млн.) корени. Други 32% пък са с европейски и източноевропейски корени, малко над 2% идват от Турция, а 5% - от Африка, южно от Сахара. Произхождащите от Магреб са само около 22% от населението на Франция, което няма френски корени.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Конференцията за Близкия изток, провела се в края на миналата 2007 в Анаполис, се оказа важен етап в най-новата история на опитите за разрешаване на продължаващия над 60 години израелско-палестински конфликт. За този проблем, който (независимо от наложилите си стереотипи) има регионален характер, са изписани повече страници, отколкото за всички други конфликти в съвременната епоха. Противопоставянето между израелци и палестинци, прерасна в глобален конфликт между евреи и араби, а в последно време радикалните ислямисти, както и редица медии в мюсюлманския свят, го представят като „война на цивилизациите”, която се води между мюсюлманите и „ционистите и кръстоносците”. С усилията на медии, политици и експерти, това противопоставяне се превърна в „основния проблем на Близкия изток”. Страничният наблюдател може да остане с впечатление, че е достатъчно да се постигне помирение между двете страни за да бъдат преодолени и всички останали проблеми в международната политика. В същото време, надеждата, че „пробивът в близтоизточния мирен процес” ще позволи решаването на всички сложни въпроси в световната конфликтология, включително и намирането на оптималния начин за борба с международния тероризъм, изглежда твърде крехка. Твърдението, че ключът към тях е темата, дискутирана в Анаполис (след като, преди това, бе обсъждана многократно на конференциите, срещите на върха и работните срещи в Шарм-аш-Шейх, Кемп Дейвид, Осло, Мадрид и други традиционни места за срещи на политици и дипломати), се превърна почти в аксиома. В същото време, анализът на случилото си през последния четвърт век, през който имах възможност лично да контактувам с инициаторите и участниците в „близкоизточния мирен процес” в Йерусалим и Рамала, Газа и Аман, Вашингтон и Брюксел, да не говорим за Москва, ми дава основание да се съмнявам в неговата истинност. За всеки, който не се задоволява само да гледа, но иска и да вижда, е ясно каква е истинската ситуация „на място” и динамиката на нейното развитие, кои са истинските мотиви на участниците в противопоставянето и на участниците в преговорите, какво е разположението на силите в двата враждуващи „лагера” и (което е не по-малко важно) в периферията на конфликта и какви са интересите на „миротворците” и на организациите на палестинските бежанци.

И така, какво е истинското място на израелско-палестинския конфликт в дългия списък на световните проблеми. Всъщност, в нито едно свое измерение, той не представлява нещо наистина уникално. Нито политическата ситуация, нито регионът, нито епохата, които го пораждат, отличават този конфрикт от многото, подобни на него, през ХХ век. Ако има нещо по-различно, това е уникалната по рода си информационна среда, както и безпримерната политическа активност около самия конфликт, както и около опитите за разрешаването му.

Заслужава внимание и обемът на средствата, които бяха инвестирани, в продължение на десетилетия, в инфраструктурата на палестинската военно-терористична организация, за решаване проблемите на палестинските бежанци и създаването на палестинска държава. На фона на глобалното затопляне и  дефицита на питейна вода, проблемите на урбанизацията и опустиняването, превръщането на демографската криза в редица държави от Третия свят в необратим процес и пандемията от СПИН в Африка, разпадането на държавната инфраструктура в редица страни от Близкия изток и превръщането в реалност (в много региони на планетата) на предсказания от Самюел Хънтингтон „цивилизационен сблъсък”, превърнал се в цел и обосновка на действията на хиляди екстремисти (които се подвизават не само в Азия, Африка и Латинска Америка, но все по-уверено разширяват сферата на активността си и в страните от т.нар. „златен милиард”), проблемите на палестинците не се отличават с нищо особено. Нещо повече, напук на онези, които в продължение на десетилетия градят на тях кариерите си в различни международни организации и дипломатически институции, за страничните наблюдатели те не изглеждат и кой знае колко актуални.

Проблемът с бежанците

През 1950, броят на палестинските бежанци от „първата вълна”, регистрирани от ООН, е малко над 914 хиляди, а през 1955 намалява до 906 хиляди. Нарастването им, вследствие на „Шестдневната война”, през 1967, е с по-малко от 145 хил. души. Днес, само 352 хиляди палестински бежанци са на възраст над 60 години, т.е. били са свидетели на израелската „война за независимост” и палестинската „накба” („катастрофа”). Дори и заедно с бежанците от 1967 (приемайки, че всички са доживели до наши дни и никой от тях не попада в категорията „60+”) излиза, че те са общо 497 хиляди души, които могат да претендират за статута на „бежанци”, по критериите на Управлението на Върховния комисариат на ООН за бежанците. Както е известно, за такива се признават само хората, напуснали страната, постоянно обитавана от тях, но не и техните деца и по-отдалечените им потомци, родени в други страни. Ако тези критерии важаха и за палестинците, както важат за десетки милиони други хора, днес в света би имало между 330 хиляди и половин милион палестински бежанци. С палестинците обаче се занимава специалната Агенция на ООН за подпомагане и строителство за палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), прилагаща към тях уникателен критерий, според който за бежанци се смятат и всички потомци на палестинските бежанци, независимо от поколението и мястото им на раждане. Вследствие на този подход, през 1970 броят на палестинските бежанци, регистрирани от UNRWA, достига 1,425 млн. души, през 2000 (т.е. в разгара на т.нар. „мирен процес”) - 3,737 млн., а през 2007 – 4,504 млн. души. Тук следва да се отбележи, че до този момент Израел вече е напуснал повечето територии, заети в резултат от войните през 1967-1982, включително Южен Ливан, Сектора Газа и Северна Самария, както и Синайския полуостров (върнат на Египет). Тоест, безмислено е да се говори не само за възможността проблемът с палестинските бежанци да бъде решен в набелязаните на конференцията в Анаполис срокове (края на 2008), но и въобще за разрешаването му, ако не бъдат радикално преразгледани принципите на работа на UNRWA. В същото време, привеждането на тези принципи към критериите, от които се ръководи Върховният комисариат на ООН за бежанците, се смята за „табу” и въобще не се обсъжда в Генералния секретариат на Световната организация. От 1975 насам, бюджетът на UNRWA представлява отделно перо в бюджета на ООН, което не зависи от размера на доброволните вноски на „донорите”. Само през периода 1997-2007, броят на сътрудниците на агенцията е нараснал от 20,5 хиляди до 29 хиляди души. Тоест, оказва че прословутите „закони на Паркинсън” действат по отношение на ООН по същия начин, по който и за британското Адмиралтейство: броят на щатовете в UNRWA, работата на сътрудниците и, необходимият за целта бюджет, както и броят на палестинските бежанци, с които се занимава агенцията, може само да нараства – и наистина ще нараства, без оглед на хода и резултатите от „мирния процес”. По времето на Кофи Анан, ръководството на ООН се придържаше към тезата, че проблемът за двойните стандарти по отношение на бежанците: палестинските, от една страна, и всички останали – от друга, е наследен и не може да бъде разрешен в рамките на сегашната структура на Световната организация и нейните агенции. Днес, това наследство се стоварва върху сегашния генерален секретар Бан Ки Мун и, ако не се осъществи коренна трансформация на структурата на ООН и системата и на работа, наследникът му рискува да получи още по-тежко бреме.

Не е трудно да разберем причините за това, ако си представим работата за разрешаване проблемите на палестинските бежанци не като дейност, която трябва да доведе до някакъв краен резултат в рамките на определен срок, а като процес, чието значение за ангажираните в него (и ръководещи го) бюрократи въобще не зависи от този резултат. На теория, появата, върху картата на света, на палестинска държава с фиксирани граници и определени задължения по отношение на съседите и собственото и население, би могла да реши проблема с бежанците, но цената за това е унищожаването на „златната мина”, която вече 35 години се експлоатира от десетки хиляди чиновници. Всички тези хора формират внушителната армия от лобисти, действащи в коридорите на различните международни организации. Още повече, че цитираните по-горе цифри не отчитат броя на професионалистите, заети с палестинския проблем в другите (освен UNRWA) институции на ООН, Световната банка, Международния валутен фонд, Световната организация по здравеопазване, структурите на ЕС, националните правителства и такива организации, като Лигата на арабските държави и Организация Ислямска конференция, както и във фондациите, дипломатическите институции и академичните среди (университетите и т.н.).

В края на 40-те години на миналия век, само в следвоенна Европа има над 21 млн. бежанци, включително 12,5 млн. германци, прогонени от Източна Европа, да не говорим за десетките милиони бежанци и преместени лица на територията на Съветския съюз. Разпокъсването на Британска Индия и последвалото разпадане на Пакистан добавя към тях още 14-15 милиона. Никой от тези хора днес не живее в лагери. Милиони бежанци поражда и разпадането на колониалните империи в Азия и Африка, гражданските войни и конфликтите в Латинска Америка и независимите африкански и азиатски държави. След Втората световна война в света е имало над 200 млн. бежанци, като структурите на ООН са оказали помощ на над 50 млн. от тях. Другите са могли да разчитат само на себе си. Днес, по официални данни, от помощ се нуждаят най-малко 20 млн. бежанци и 25 млн. преместени лица. Някои от тях действително я получават, но онези, които се опитват да спасят семействата си от Афганистан и Ирак, Судан и Сомалия, Чад и Еритрея, Кения и Конго, не могат да разчитат и на нищожна част от онова, което получават палестинците (това, разбира се, не им пречи да искат още повече). Същото се отнася за милиони хора от други страни, спасяващи се от природни катаклизми, епидемии, глад и граждански войни, да не говорим за бежанците от Западна Сахара, чието жизнено равнище, дори и в мирно време, не може да се сравнява с бежанските лагери в Газа. Бюджетът, който днес се отделя за нуждите на палестинските бежанци само от ООН е три пъти повече от средствата, които организацията изразходва за всичките си хуманитарни програми и е почти половината от бюджета, отделян за всички останали бежанци на планетата. Не бива да се забравя, че международните програми за подпомагане на бежанците и преместените лица не могат да се ползват от милиони хора, които не се признават за такива по политически съображения. В официалната статистика на Върховния комисариат за бежанците на ООН се споменават само 147 хил. судански бежанци, при наличието на два милиона бежанци само от провинция Дарфур, а от над четирите милиона иракски бежанци, само 312 хиляди са признати за такива.

При редовен годишен бюджет от 1,1 млрд. долара, нуждата на UNWRA от извънбюджетно финансиране се оценява от сътрудниците на агенцията (повечето от които са палестинци) на 1,2 млрд. долара годишно. Цифрите са впечатляващи, особено ако си припомним, че целият бюджет на ООН за 2008-2009 е 4,17 млрд. долара. При това, повечето лагери на палестинските бежанци вече са се превърнали в обикновени близкоизточни градове и села с развита инфраструктура, включваща образователна система, здравеопазване и социални служби. През 2007, агенцията контролираше обучението на 490 хил. ученици в 666 училища на UNWRA и много средни училища в Ливан, осигуряваше професионално-техническата подготовка на 6000 души, изгради и ремонтира 730 обекта на образователната система, подготви 1400 и повиши квалификацията на други 1800 преподаватели. Здравните програми на агенцията, осъществяващи се в стотици болници и клиники, обхващат милиони палестинци – само в сферата на стоматологията планово се лекуват по 700 хил. бежанци годишно.

Така, UNWRA създаде уникална система за опека, превръщайки 1,3 млн. палестински бежанци, обитаващи 58 лагера на територията на Йордания, Сирия, Ливан, Газа и Западния бряг на река Йордан, в постоянни „клиенти” на световната общност. Тяхното съществуване (както и това на потомците им) през следващите десетилетия е гарантирано за нейна сметка. Нивото на благосъстояние, образованието и социалната инфраструктура в палестинските лагери може да се смята за достатъчно, според местните критерии (а по отношение на редица страни от Близкия и Среден изток – дори за високо). В самите палестински среди, проблемът с бежанците се разглежда почти изключително от гледна точка на задълженията на световната общност към палестинците, при мълчаливото съгласие с тази твърде деструктивна позиция от страна на международните чиновници и представителите на държавите-донори и страните, лобиращи за палестинските интереси. Именно заради тази погрешна позиция, Палестина се превърна в „световен Харлем”, който нито е благодарен за дотациите, нито се стреми да стъпи на крака, а вместо това иска все повече, редувайки предложенията за „примирие с Израел” с периоди, когато на преден план излиза терористичният рекет.

Жизненото равнище на палестинците в бежанските лагери не е по-високо от това на жителите на Еритрея и Сомалия, Джибути и Йемен, суданските села или бедняшките квартали на Кайро, като Фустат например. Истинският им проблем е невъзможността за интеграция в околната среда. За разлика от останалите бежанци от втората половина на ХХ век, асимилирането им в близкоизточните държави, където живеят е, най-малкото, затруднена. В някои страни, като Ливан, тя просто е невъзможна. Изключение, донякъде, е Йордания, но напоследък и тази страна се стреми да следва общоарабската тенденция за ограничаване на влиянието и числеността на палестинците на своята територия. При това, спецификата на палестинския социум не е в това, че разселването на палестинските бежанци се усложнява и в самите палестински територии: в Газа, на Западния, както и на Източния (йордански) бряг на река Йордан. Бежанските лагери в тези анклави в продължение на 19 години функционираха, под египетски и йордански контрол, в чисто палестинска среда, което обаче не се отрази върху положението на бежанците, концентрирани често в близост (понякога само на няколко десетки километри) от земите, които са били принудени да напуснат.

Невъзможно е да си представим, че следвоенните бежанци и преместени лица в Европа, Съветския съюз или в Индийския субконтинент, в продължение на десетки години биха могли да останат в едно и също положение, запазвайки „нулевия” си социален и икономически статус. В Палестина обаче, се случи именно това и то си има причини.

Основното в проблема за палестинските бежанци дори не е нарастването на реалния им брой (или на онзи, отразен в официалните документи), както твърдят чиновниците от UNWRA и палестинските политици, следващи собствените си интереси, а въпросът за разселването им. Патриархалната племенна и кастово-родова система, характерна за традиционното арабско общество, не признава на представителите на палестинските градове и села правото да живеят постоянно не само извън Палестина, но и в границите на самите палестински селища, където също ги смятат за „чужденци”. Самото им присъствие поражда конфликти между тях и „аборигените”, с изключение на ситуациите, когато подобни местни конфликти биват смазвани жестоко, включително с военна сила. Без значение, дали силовият център се намира в Истанбул, Лондон, Кайро, Аман или израелския Йерусалим, силовото пресичане на всички опити за разчистване на сметки между местните жители се оказва единствения механизъм, съдействащ за стабилизирането на техния социум. При съхраняването на този модел на отношения в палестинския социум, претенциите на палестинските бежанци могат да бъдат удовлетворени само ако получат право да се върнат в селищата, които те (или техните предци) са напуснали, и които са пръснати по цялата територия на Израел. Съвременната международна юридическа практика, независимо от благожелателнот отношение на международните правни институции към палестинците, не може да им помогне в това отношение. Никакви действия, целящи разграничаването между Израел и Палестина, нямат сериозно значение за палестинските бежанци, които са наясно, че могат да постигнат само едно нещо от Израел. За тях са лишени от смисъл традиционните аргументи на израелските политици, че Израел е приел на своята територия милиони евреи от целия свят, включително и няколко стотин хиляди от арабските страни, където собствеността им е била конфискувана от местните власти и този факт може да се използва за справедливо компенсиране на палестинците. По принцип, международните посредници могат да се съобразят с тази логика, но тя ще се приема сериозно само от Израел, а не от арабския свят и от Палестина, в частност. Няма особено значение и колко голяма територия ще бъде предоставена на палестинската държава. Защото дори ако Израел отстъпи 99% от спорните територии, за произлизащите от останалия 1% палестински бежанци това ще е равносилно на пълния отказ от отстъпки. Следствие от това е възприетата от целия арабски свят аксиома, че всеки палестински лидер, който се реши да подпише споразумение за окончателно урегулиране на проблеми с Израел, ще бъде убит, а самото споразумение ще бъде денонсирано от наследниците му.

Покойният Ясер Арафат също беше наясно с това, помнейки съдбата на прадядото на сегашния йордански крал – емир Абдула, убит от палестински терорист в Йерусалим преди повече от половин век. Сегашният президент на Палестинската автономия Махмуд Абас, също си дава сметка за това и именно то бе причината да се откаже, на конференцията в Анаполис, дори да признае Израел за еврейска държава, което пък направи самия диалог с неговата администрация безмислен за израелците. Така палестинският президент демонстрира, че дори и днес, когато режимът му балансира на ръба на пропастта и изцяло зависи от добрата воля на западните донори и на Израел, не може да става дума за окончателно урегулиране на проблема. Едва ли тази позиция на палестинското ръководство ще се промени в обозримо бъдеще.

Териториалните проблеми

Териториалните проблеми и взаимните претенции в отношенията между Израел и Сирия, както и между Израел и палестинците, не са изключение, а правило в Близкия изток, където правото на силата винаги е доминирало и доминира в междудържавните отношения, а държавните граници продължават да се променят. Демаркирането на много участъци на държавните граници в Арабския полуостров бе направено едва в края на ХХ и началото на ХХІ век. Критиците на ционизма често припомнят идеята за Велик Израел „от Нил до Ефрат”, но забравят не само за интеграционните проекти на Саудитите и Хашемитите, Насър и Кадафи, Саддам и Асад, но и за такъв куриоз, като проекта за Велик Ливан. Взаимните претенции между Етиопия и Еритрея, Сомалия и Етиопия, Судан и Египет, Либия и всичките и съседи, както и проблемът с принадлежността на Западна Сахара към Мароко, са не по-малко болезнени, отколкото проблемът за отношенията между Израел и неговото обкръжение. Същото се отнася за афганистанско-пакистанската граница, след изтичане на срока на споразумението за „линията на Дюранд”, ирано-иракските териториални спорове, турските претенции към Ирак, иракските – към Кувейт и Иран, саудитските – към всички съседи на кралството, или сирийските – към Ливан, Йордания и Турция. Разбира се, сирийските Голански възвишения бяха окупирани от Израел, през 1967, и анексирани след още петнайсет години, с решение на израелския Кнесет. По същия начин обаче, беше окупиран от Турция, през 1939, а след това и анексиран, т.нар. „независим Хатай” – сирийската Александрета с пристанището Искендерун. Днес Сирия иска от Израел да и върне Голанските възвишения, но не иска от Турция да и върне Александретския санджак, само защото Израел е склонен да отстъпи окупираните от него територии срещу гарантиране на мира със съседите (както демонстрира навремето, връщайки Синайския полуостров на Египет), докато Турция е готова да се сражава за контролираните от нея територии с всеки противник. Същото се отнася и за Саудитска Арабия, която дори не желае да обсъжда принадлежността на Хиджаз и светите градове Мека и Медина, с бившите им владетели – йорданските Хашемити, или пък тази на йеменската територия Ассир – с президента на Йемен Абдула Салех. Готовността на Израел за диалог относно контролираните от него територии с палестинците, които никога не са разполагали със собствена държава там, е по-скоро изключение в близкоизточната практика. И то се възприема от местните играчи, включително от израелските съседи и самите палестинци, не като възможност за цивилизован „развод” с еврейската държава, а като доказателство за слабостта на израелския режим, обявил готовността си да преговаря. Практиката в Близкия изток свидетелства, че териториални отстъпки правят само победените. Тъкмо затова, претенциите на палестинското ръководство към Израел нарастват, с нарастването на отстъпките от негова страна. И тази ситуация едва ли може да бъде разрешена успешно. Опитът от едностранното изтегляне на израелците от Южен Ливан, където ги замениха бойците от Хизбула, и от Газа, завладяна от движението Хамас, убеждава палестинските радикали в успеха на тактиката на натиск и нарастване на претенциите, паралелно с наближаването на крайната фаза на преговорите. Отказът на Израел от преговорите, възстановяване на контрола над изоставените преди това територии и възобновяване на преговорите, но вече от позиция на силата, не се разглеждат сериозно нито от израелците, нито от съседите им. Всички участващи в конфликта страни са наясно, че Израел не желае да се връща към статута на „държава-окупатор” и не е готов да удържа контролираните от него територии достатъчно дълго време и достатъчно твърдо, така че после да ги напусне при приемливи за себе си условия. Това предопределя и факта, че териториалните спорове между израелците и палестинците неизменно се оказват в задънена улица. В това отношение, конференцията в Анаполис не донесе нищо ново, както няма да го направи и всяка друга двустранна или многостранна среща в обозримо бъдеще.

През целия период на дискусиите за това, „как следва да бъде устроена Палестина”, в световното обществено мнение доминираше, и продължава да доминира, идеята за самостоятелна палестинска държава. Тя, общо взето, се основава на ленинския принцип за „правото на нациите на самоопределение”. Но, както сочи опитът, практическата му реализация, в повечето случаи, води не до триумф на справедливостта, а до взрив на неконтролирано насилие с необратими последици. Не чак толкова „политически коректно”, но пък по-вярно название на феномена, породил този принцип, е „сепаратизъм”. По правило, той постига успех при разпадането на многонационалните и поликонфесионални образувания, по естествени причини, както се случи с Австроунгарската империя или СССР. Успешен се оказва сепаратизмът и, ако разпадането бива ускорено (както при Отоманската империя или Югославия) от непреодолим външен натиск. Няма нищо необичайно в това, че една национална или религиозна група, недоволна от положението си и смятаща, че правата и са нарушени, разчистваща стари сметки със съседите или водена от амбициозни лидери, опитващи да си създадат собствена държава, се бори за отделянето си от държавата, в която не разполага с доминиращи позиции. Това често се случва, дори ако въпросната държава е склонна да смазва подобни опити „с огън и меч”, още по-често пък, ако не го прави. По същата схема се развиваха и се развиват отношенията на кюрдите с арабите и турците, на гърците и арменците с турците, на арабите с берберите, или на кюрдите с тюркмените в Ирак. Събитията на Балканите, действията на сепаратистите в Пакистан, Иран, Судан, Индия, Шри Ланка, Индонезия, Филипините, Китай и Русия – са явления от един и същи порядък. Дори сравнително „цивилизованите” сепаратистки движения в Испания, Белгия, Франция, Италия и Великобритания се ръководят от същата логика. Най-трезвомислещите национални движения, в крайна сметка, се ограничават с предоставянето на културна автономия и осъществяването на програми за интензивното икономическо и социално развитие на съответните етноси. В палестинския случай обаче, тази възможност беше пропиляна, не без участието на световната общност, още в началото на 70-те години на миналия век, когато ООП започна да играе забележима роля на световната сцена.

Етноконфесионалните конфликти, като палестинско-израелския, не са изключение, а правило през последните два века. Началото им в Близкия изток беше поставено от разпадането на Отоманската империя. Събитията на Балканите и Южен Кавказ, в Судан и Ирак, Ливан и израелско-палестинския „врящ котел”, са далечно ехо от тази геополитическа катастрофа. Подобна, макар и с по-малки мащаби, катастрофа се оказа разпадането на Етиопската империя, довело до сблъсъците между Етиопия и нейните мюсюлмански съседи. Разделът на имперското наследство и формирането на националните държави винаги се съпровожда с изтласкване и унищожаване на етническите и конфесионални малцинства. Така е било навремето в Европа, същото се случва днес в Близкия и Среден изток, където на преследвания биват подложени общностите на зороастрийците и бахайците в Иран, изтребват се общностите на мандеите и йезидите в Ирак, драматично намалява броят на християните, да не говорим за евреите, в повечето държави от региона.

Сегашната ситуация с християнските общности в Близкия изток, включително (ако не и на първо място) в Палестина, заслужава специално внимание. Броят на християните в Близкия и Среден изток и периферните райони, като цяло, продължава да се измерва с милиони, а отчитайки християнските общности в Южен Кипър, Египет, Судан и Етиопия – с десетки милиони, но този в мюсюлманските страни стремително спада. Както е известно, арабите-християни играят важна роля в арабските национално-освободителни движения и стават част от елита на държавите, освободили се от колониална зависимост. Бутрос Гали в Египет и Тарик Азис в Ирак, играят в най-новата история на тези страни не по—малко значима роля от християнските везири на средновековните мюсюлмански владетели. Но общата тенденция в Близкия изток е ръста на ислямския екстремизъм и ислямизацията на елита (военен, държавен и икономически). И това се отнася не само за египетските копти, чиито села редовно биват нападани от активисти на „Мюсюлманските братя”, и иракските християни, чиито църкви масово се унищожават от шиитите и от Ал Кайда, но и за християните в Палестина. Днес, населението на региона, включващ Израел, Западния бряг на река Йордан и Газа, наброява над 10 млн. души, включително около 6 млн. евреи, над 4 млн. араби-мюсюлмани и няколко стотин хиляди араби-християни. Данните на израелската статистика са в силен контраст с тези за територията, контролирана от Палестинската национална администрация (ПНА).

От 142 хиляди израелски християни, 115 хиляди са араби, а повечето от останалите са арменци - емигранти от бившия СССР. Най-голямата християнска общност в Израел (около 20 хил. души) е в Назарет, следван от Йерусалим, Хайфа и Шфарам. В момента, от пристигащите всяка година в страната няколко десетки хиляди души (повечето идват от държави от ОНД), около хиляда (2-3%) не са евреи. Става дума за членове на семействата на новите имигранти, принадлежащи, според местната статистика, към християнската общност. Според прогнозите, през 2010, броят на християните в Израел ще достигне 154 хиляди, а през 2020 – 174 хиляди души. Въпреки абсолютния им приръст обаче, относителният им дял в арабската общност е спаднал от 20% (през 1949) до 9% (през 2004). Това е свързано, преди всичко, с демографската ситуация. На палестинските територии, в началото на 90-те (т.е. когато Израел подписа с ООП споразумението „Газа-Йерихон”, поставило началото на сегашния етап от мирния процес), броят на християните беше около 10%, т.е. не по-малко от 300-350 хил. души (включително християните от Източен Йерусалим). По време на израелския контрол, Витлеем и Рамала бяха почти изцяло християнски градове, същото се отнася и за редица по-малки селища. Днес, на територията на ПНА, християнското население е между ¼ и 1/3 от първоначалния си брой. Лансираните по този повод обвинения срещу Израел, свързани с антитерористичните операции, както и исканията да бъде разрушена „стената за сигурност” за „да бъде спасено християнството в Палестина” нямат много общо с реалността.

Още в началото на палестинското въстание – интифадата от 2000, превърнала се в най-мащабната и успешна палестинска атака срещу Израел, Рамала – „столицата” на християните от Западния бряг, вече беше на 2/3 мюсюлманска. До масовата емиграция на християните от Палестина се стигна заради системния рекет от страна на палестинската полиция и силите за сигурност и откритата подкрепа на властите в ПНА за ислямизацията на Газа и Западния бряг. Ситуацията още повече се усложни с началото на т.нар. „интифада на Ал-Акса”. Превръщането на Витлеем в основен плацдарм за нанасяне на удари по Йерусалим, направи жителите му заложници на палестинската съпротива. Същото се случи и с Рамала след като Арафат се настани в градската си резиденция в Муката. Трагична се оказа съдбата на християните от Газа, където броят им вече е под 4 хиляди души. Събитията около завземането от въоръжени палестинци на църквата „Рождество Христово” във Витлеем и конфронтацията им с израелската армия, която се отказа да щурмува храма, за да не бъде разрушен, демонстрира, че християните в Палестина вече не могат да разчитат дори на формално уважение към техните права. Впрочем, налице са и редица други случаи, когато ислямистите използат християнските светини като опорни пунктове, а християнското население и свещениците – като свои заложници.

Самата демографска ситуация в Близкия изток, също не е в полза на местните християни. Раждаемостта при тях е много по-ниска, отколкото при мюсюлманите. В отсъствието на традиционно играещите ролята на изкупителна жертва еврейски общности (почти всички членове на които напуснаха региона), близкоизточните граждански войни, конфликти и революции се отразяват крайно негативно най-вече върху християните, още повече, че те, по-правило, са по-богати от съседите си мюсюлмани. Само Кралство Мароко, управляваните от авторитарни режими Сирия и Тунис, военизираната Турция и ислямски Иран, достатъчно ефективно закрилят своите християнски и еврейски общности. Най-тревожна в това отношение е ситуацията в „демократизиращия” се Ирак и „независима” Палестина. Бичът на източното християнство е появата, в хода на „мирния процес” и „демократизацията” на Близкия изток, на територии, в които всеки воюва против всички, а единствената власт е тази на терора. Погромът, като последица от „мирното урегулиране на арабско-израелския конфликт”, беше цената, която палестинските християни платиха заради илюзиите на световната общност за необходимостта от „прекратяване на израелската окупация” и изграждането на „държавата Палестина”. Съмнително е, че си струваше да се предприема подобен експеримент, само за да се окаже, че десет години след еуфоричния взрив по повод появата на „Новия Близък изток”, единственото място в Светите земи, където християните разполагат с известна сигурност е... еврейската държава. Произраелската позиция на самаритяните от Наблус (Шехем), дискусиите за границата на Стария град в Йерусалим и бъдещата принадлежност на арменския и християнския му квартали са следствие на опита, придобит от палестинските християни при управлението на ПНА.

Проблемът за палестинско-израелското противопостяване, до голяма степен, е проблем на лоялността на населението към държавата. Неслучайно, представителите на мюсюлманските общности в Израел: друзи, бедуини и черкези, служат в израелската армия. Същото правят и мнозина християни, при това като доброволци. Те служат в бойни части и съставляват гръбнака на редица подразделения от командоси, граничари (МАGAV) и отряди на военното разузнаване. Показателно е и електоралното поведение на тези общности – в повечето случаи те гласуват за израелски партии (често за дясноцентристките). То коренно се отличава от поведението на палестинците-мюсюлмани, граждани на Израел, много малка част от които са склонни да служат в армията. Водачите на тази общност в Кнесета, с подкрепата на лявото еврейско лоби, демонстративно подчертават лоялността си не към държавата, в чиито парламент представляват интересите на избирателите си, а към ПНА или дори към откровено враждебно настроени спрямо Израел държави, като Сирия например. От началото на 90-те, палестинците-мюсюлмани в Израел се оказаха заложници на курса, поет от техните лидери, чието поведение по време на „интифадата Ал Акса” и Втората ливанска война убеди останалото население на страната, че тази общност е нелоялна както към държавата, така и към собствените си съседи и, че изваждането и от рамките на „националния консенсус” е оправдано.

Така, изповядваните доскоро само от еврейските екстремисти идеи за възможността да бъдат лишени от израелско гражданство нелоялните към държавата израелски араби, постепенно се превърнаха в интегрална част от дискусиите за бъдещето на Израел (благодарение усилията на такива политици, като дългогодишния депутат в Кнесета Азми Башар). Наложилата се, вследствие на „идеологическата палестинизация” на арабския „истъблишмънт” в страната теза, че тези хора не са израелци от арабски произход, а окупирани от Израел палестинци, нямаше как да не доведе до сериозни последици. Не е изключено, че преходът от теоретичната дискусия за лишаването на тази общност в Израел от израелско гражданство и, съответно, от социални помощи, към практическата и реализация, може да се реализира в съвсем обозримо бъдеще. Десницата автоматично ще подкрепи такова развитие, а колкото и да е парадоксално, левите партии трудно ще могат да оспорят подобен логически завършек на собствения им курс към „прекратяване на окупацията”. Освен всичко друго обаче, това би означавало потенциален приръст на населението на бъдещото палестинско национално образувание (без значение дали то ще има реален или формален държавен статут) с още половин, или дори един, милион души – бивши израелски граждани от арабски произход. В този случай, на онези от тях, които пожелаят да запазят израелския си паспорт, ще се наложи да доказват лоялността си, служейки в армията и отказвайки се от противодържавна политическа дейност. Днес обаче, проблемът с двойната лоялност на част от арабите-мюсюлмани в Израел и свързаните с това перспективи за промяна на техния статут, остава извън рамките на дискусията за палестинската държава. От обсъждането му не са заинтересовани нито израелското, нито палестинското ръководство, нито спонсорите на „мирния процес”, тъй като тази неочаквана, но неизбежна, последица от „процеса от Осло”, само подчертава деструктивния му характер. Затова, в Анаполис, за нея предпочетоха да си затворят очите, както участниците в конференцията, така и нейните домакини – т.е. правителството на САЩ.

Ислямистката вълна

Има един немаловажен въпрос, който също се изостря през последните години: ако все пак се създаде палестинска държава, дали тя ще бъде светска, или ислямска? Историческата борба за доминация в арабския свят между светските автократични режими (Египет, Сирия, Ирак, Либия, Алжир, Тунис) и традиционните монархии, най-ярък пример за която бяха интеграционните и експанзионистични планове на президента Насър, в крайна сметка, завърши с победата на исляма. Светските режими в арабския и мюсюлманския свят са принудени да апелират към религиозния фактор. Демократичните избори в Близкия изток повсеместно водят на власт ислямистки партии, с тяхната печеливша популистка реторика. В крайна сметка, спорът между традиционалистите и модернизаторите, не бе спечелен нито от едните, нито от другите, а от привържениците на радикалния политически ислямизъм, за които и президентите на арабските републики, и местните монарси, са „слуги на ционистите и кръстоносците, т.е. безбожници и вероотстъпници”. Според замисъла на техните лидери, ислямистите трябва да се противопоставят на „арабския социализъм”, действайки в Египет срещу Насър, Садат и Мубарак, в Сирия – против семейство Асад, а в Ирак – срещу Саддам Хюсеин. Днес основната им мишена е „пазителят на двете благородни светини”, т.е. управляващата династия на Саудитска Арабия. Неслучайно, в Палестина, Движението Хамас, опонирайки на светската Фатах, реши да денонсира споразумението с президента Махмуд Абас, постигнато под патронажа на Саудитите, и да започне гражданска война. При това, надеждите, че позициите на Хамас в Газа постепенно ще отслабнат, заради изолацията и финансовата блокада, наложена от предишните спонсори на движението, се оказаха напразни: днес това консервативно сунитско религиозно-политическо движение разчита на мащабната подкрепа на шиитски Иран (съюз, който мнозина доскоро смятаха за невъзможен). Иранската помощ за лидерите на Хамас, равняваща се на стотици милиони долара, е доста по-малка от средствата, с които разполага Махмуд Абас, но е напълно достатъчна за да им гарантира абсолютната доминация над Фатах в Газа. Допълнителен фактор, укрепващ позициите на Хамас, е контрабандата на оръжия и боеприпаси от Синайския полуостров в Газа, както и участието на инструктори от иранския Корпус на стражите на ислямската революция (КСИР) в подготовката на бойци от Хамас. Благодарение на това, разцеплението в Палестина, нейната милитаризация и задълбочаването на противопоставянето с Израел навлязоха в нова фаза, която може да се проточи дълги години (ако въобще някога приключи).

Парижката конференция на донорите, която гарантира на Махмуд Абас, че през 2008-2010 ще получи 7,4 млрд. долара, т.е. 1,5 пъти повече от първоначално поисканата сума, едва ли ще промени баланса на противопоставянето в Палестина. Защото, дори ако палестинският президент успее да подкупи част от подкрепящите Хамас семейни кланове и групировки в Газа, пак ще му се наложи да използва сила в борбата за власт, като съвсем не е сигурно, че ще излезе победител. Мирното обединение на „двете Палестини” изглежда крайно съмнително: в Близкия изток още действат законите на вендетата, а през последните години Хамас и Фатах проляха много братска кръв. Не бива да се пренебрегва и фактът, че за ислямистите от целия свят, от Ал Кайда до „Мюсюлманските братя”, Газа е първият анклав в арабския свят, който се управлява, според „истинските” ислямски закони. За тях, оптималният сценарий е разпространението на опита на Хамас върху останалите арабски, а в идеалния случай – и върху всички, населени с мюсюлмани, територии. Борейки се за собственото си бъдеще, Хамас работи за победата на радикалния политически ислям и в това отношение може да разчита на достатъчни финансови постъпления отвън, както и на много повече съюзници от „мюсюлманската улица”, отколкото Фатах. Неслучайно, точно по време на прословутата конференция в Анаполис, опитите на Фатах да демонстрира активност в Газа бяха жестоко смазани, а в редица ключови градове на Западния бряг Хамас успешно демонстрира силата си. Във всеки случай, опитът сочи, че ислямистите могат да бъдат отстранени от власт, само с военна сила, значително превъзхождаща тяхната собствена, и приложена достатъчно твърдо (да не кажем жестоко), както стана преди време в Сирия, Ирак, Египет или Алжир. Това обаче е неприемливо за Махмуд Абас, предвид възрастта и характера му. Впрочем, имайки предвид опита от сблъсъците в Газа, по този начин не биха могли да действат и такива привърженици на „силовите методи” във Фатах, като Джибрил Раджуб и Мохамед Дахлан.

Сред малкото шансове за добро бъдеще за Палестина е легимацията на палестинските национализъм и то на фона на кризата на общоарабския национализъм. През 50-те – 70-те години на миналия век, възможността за формиране на единна арабска държава изглеждаше достатъчно реална за лидерите на арабския свят, смятащи за единствена пречка пред осъществяването на тази идея Израел, изпълняващ ролята на геополитическа преграда пред старта на серия от междуарабски войни, в резултат от които трябваше да стане ясно, под чия егида ще бъдат обединени арабите – на Кайро, на Дамаск или на Багдад. Неслучайно, именно Израел, в крайна сметка, се превърна в ключов фактор за арабското (и ислямското) единство, тъй като отношението към него бе единствения въпрос, по който всички участници в Лигата на арабските държави и Организацията Ислямска конференция, се придържаха към сходни позиции. След като, в края на 70-те, стана ясно, че реалните интереси на арабските държави са по-важни за тях, отколкото хипотетичните идеи за общоарабското единство, а Израел няма как да бъде унищожен с военни средства, палестинците получиха възможност да играят самостоятелна роля в международната политика и дори, при благоприятно развитие на събитията, да станат фактор в нея. Не бива да се подценява влиянието върху процеса на палестинско-израелското урегулиране, не само на регионалните съседи: Египет, Саудитска Арабия, Йордания, Сирия и, в по-малка степен, Ливан, но и на страни от арабската и ислямска „периферия”. Напоследък, сред тях все повече изпъкват „новите големи играчи” в ислямския свят: Пакистан, Индонезия и Малайзия. Тези държави демонстрират нарастваща активност на близкоизточната сцена. И тъй като постигането на баланс в интересите по толкова деликатен въпрос, като палестинско-израелското противопоставяне е много трудно, дори в ограничения кръг на досегашните „играчи”, включването на нови сили, принадлежащи към мюсюлманската „умма”, но следващи собствени (понякога не съвсем ясни дори на тях, самите) интереси, може само да усложни ситуацията, дори ако оставим настрана радикалните сунитски формации и Иран, които съвсем целенасочено я дестабилизират. До каква степен разширяването, за сметка на периферните по отношения на конфликта сили, на кръга на участниците в „близкоизточния мирен процес”, представени на конференцията в Анаполис, ще го укрепи, ще го усложни, или пък ще си остане поредната PR-акция на САЩ (свидетелстваща за запазването на американското влияние на международната сцена) е въпрос, на който днес не е възможно да се отговори.

Проблемът за отношенията с палестинците, който израелските политици от 40-те – 60-те години на миналия век завещаха на „бъдещите поколения”, днес, когато въпросните „поколения” вече управляват страната, стои по-остро, от когато и да било преди. В противопоставянето участват сили, които, в по-ранния период на израелско-арабските отношения, просто не съществуваха. Сред новите фактори, които следва да се отчетат, са появата, на фронта на битката с „ционистите, кръстоносците и неверниците”, на Ал Кайда и другите радикални сунитски организации и съюзът на създадения от тях „зелен интернационал” със западните антиглобалисти. Все по-голямо влияние върху събитията оказва изострянето на противоречията между шиити и сунити в цялото мюсюлманско пространство между Ливан и Индонезия и конкуренцията за военно-политическо доминиране в света на исляма между Иран и монархиите от Арабския полуостров. Непредсказуема последица от глобализацията стана появата и разпространението, в региона и извън границите му, на идеологията на „ислямския фашизъм” (ако използваме термина на Фукуяма). Глобализацията на ислямисткия радикализъм доведе до това, че Израел се превърна за привържениците на това политическо течение в идеалния образ на врага. Дългогодишните усилия на антиизраелското лоби в ООН и другите международни организации затвърдиха този образ. Преломният момент, поставил антисемитизма, действащ под формата на антиционизма, на стабилна правна и финансова основа, превръщайки го в почти официална политика на световната общност, бе проведената, през 2001 в Дърбан, конференция на ООН за расизма и ксенофобията, за реализацията на чиито решения, само през декември 2007, бяха отпуснати над 6 млн. долара.

Доминирането в арабския и ислямския свят и разпространението извън границите му на масовата култура, използваща образа на Израел като символ на световното зло и най-голям враг на човешката цивилизация, днес вече е реалност. „Ислямският фашизъм”, подобно на идеологията на нацистка Германия, разпространява, с помощта на най-модерните технологии, стереотипи и щампи, използвани още от службите на д-р Гьобелс и призовава за борба със „световния заговор”, обръщайки се дори към децата и тинейджърите, чрез музикалните клипове и анимационните филми, Интернет и печатните медии. Налице е опит за създаване на глобална масова психоза, в която демонизацията на израелската държава допълна традиционния за антисемитизма образ на евреина-експлоататор и заговорник, западните правителство се превръщат в „кръстоносци” и „агенти на световната тайна власт”, а лидерите на повечето държави в мюсюлманския свят – във „вероотстъпници, безбожници и слуги на ционистите и кръстоносците”. Именно тази есхатологична представа за света определя визията на новото поколение палестинци, налагайки постановките, които то трябва да следва в по-близко и по-далечно бъдеще.

Сред представителите на средното и по-старото поколения в арабския и мюсюлманския свят има достатъчно привърженици на нормализирането на отношенията с еврейската държава, но разпространяването и усилването на радикалните религиозно-идеологически течения не им позволява (и, най-вероятно, ще продължи да го прави) да изиграят позитивна роля за разрешаването на проблема. На международната сцена действат твърде много нови недържавни „играчи”, които не са ограничени от традиционната система на международните отношения и дестабилизират ситуацията, следвайки собствените си приоритети. Същото се отнася и за Иран, който разширява сферата си на влияние извън границите на традиционната шиитска „периферия”, включително и в арабския свят, опитвайки да създаде нова регионална империя.

Преговорите в Анаполис не отчетоха (а и не можеха да отчетат) политиката на сунитските екстремисти или тази на иранските „неоконсерватори”, чието влияние в палестинските бежански лагери, както и върху ръководствата на Хамас и Хизбула, е огромно. Дискусиите за бъдещето на палестинската държава не засягат нито реалните (твърде скромни) възможности на администрацията на Махмуд Абас да контролира ситуацията на място, нито пълната липса на перспектива за формирането на гражданско общество в Палестина, чиято цел да е мирното съвместно съществуване със съседите, а не борбата с тях.

Палестинците, които бяха готови да поддържат нормални отношения с Израел, през последните две десетилетия бяха подложени на огромен натиск и физическо унищожаване. Този процес се представяше пред местното население като „борба с колаборационистите”. Нейни жертви, след началото на първата интифада, в края на 80-те, станаха десетки хиляди от онези, които бяха склонни да изграждат палестинската държава редом с Израел, а не на неговото място. Още повече бяха принудени да емигрират, спасявайки живота на семействата си, когато на власт в Палестина дойде ПНА, начело с Арафат. Ляво настроените кръгове в израелския елит, които в битката си с десницата, заложиха на съюза с Арафат, игнорираха трагедията на тези хора (ултралевите дори я приветстваха), докато десният лагер се ограничи само да констатира случващото се, без да си мръдне пръста за да защити арабските съюзници на Израел.

Съвременната ситуация в Палестина щеше да е по-различна, ако израелците бяха заложили не на „социално близките” радикални палестински интелектуалци, а на „колаборационистите-феодали” (кметовете-мухтари), готови да поддържат „законността и реда” в поверените им от Израел територии, както преди гова са го правели за турските и британските власти или за йорданския крал. Именно израелците подкрепиха навремето „умерено-консервативната религиозна” Хамас, търсейки в нея алтернатива на ООП, а след това заложиха на „силната ръка” на Арафат. Днешните противоречия между Фатах и Хамас, отразяващи борбата между техните лидери, са просто схватка за властта и ресурсите: разликата между тях е най-вече в спонсорите им и използваната тактика. Медиите на ПНА демонстрират не по-малка враждебност към Израел, отколкото тези, близки до Хамас, а образователната система в двата палестински анклава и преди, и след конференцията в Анаполис, стимулира превръшането на палестинските деца в „шахиди”, възхвалявайки самоубийците-камикадзе.

Почти никой от палестинската, арабска или мюсюлманска „улица”, с изключение на неколцина личности и организации, не се опитва да формира пространство за диалог и мирно съвместно съществуване в религиозната, информационната и идеологическата сфери. Сред представителите на арабския и мюсюлманския свят, предпочитащи диалога пред конфронтацията, изпъкват такива интелектуалци-християни, като Джоузеф Фара (автор на известната декларация за необходимоста от създаването на „светски ислям”), както и екзотични формации от типа на „Татари за Израел”. Създаването на толерантиен модерен ислям е задача на историческата перспектива. Днес се формира по-скоро съзнанието, че такъв ислям действително е необходим. Появата на позитивен, самодостатъчен и освободен от комплексите арабски интелектуален свят е въпрос на бъдещето. Формирането на палестински елит, готов и способен да гради националното бъдеще със собствени сили и ръководейки се изключително от собствените си интереси (без оглед на външните влияния), ограничавайки националните претенции в името на практическата им реализация, също ще изисква продължително време. Колко точно е трудно да се каже, но без решаването на тези задачи изграждането на стабилна палестинска държава не изглежда възможно. Моделът на палестинска държава, който се обсъждаше в Анаполис, е само декор за предстоящите президентски избори в САЩ. Той няма отношение към палестинските национални интереси, а само към персоналната кариера на отделни политици – палестински, арабски, израелски и западни.

Ролята на ООН

В почти всички изследвания и анализи на палестинско-израелския конфликт се отделя значително място за плановете на някогашното Общество на народите и наследилата го ООН за разделянето на Палестина на еврейска и арабска държава, като Йерусалим бъде обособен в отделен анклав, под международно управление. Традиционният набор от дефиниции, използвани в дискусиите за палестинската държава и нейните граници, включва позоваване на международното право, резолюциите на ООН, комисиите на Световната организация и други подобни щампи, които толкова се харесват на дипломатите, журналистите и представителите на академичните среди. Малцина си задават въпроса, къде и кога са се оказвали успешни плановете на ООН. Теоретичните граници, очертани на картата от хора, не отговарящи за последиците от своите препоръки, доведоха до повече конфликти, отколкото ако въпросните граници бяха резултат от естествения силов баланс между противопоставящите се страни. Идеята, че „силата на правото трябва да замени правото на силата” е добра, както всяка теоретична идея, но няма много общо с действителността. Това се отнася и за резолюциите на ООН, приети не за да се изпълняват, а по-скоро като ходове и контра-ходове на играчите в описаната още от Ръдиард Киплинг „Голяма игра”. За десетилетията на своето съществуване, тази организация, която общественото мнение, традиционно, възприема като своеобразно „световно правителство”, освен че осигури работа на цяла армия чиновници, успешно реализира само една функция – на клапан за „изпускане на парата”. Всъщност, ООН представлява неутрална площадка, която великите държави, победили във Втората световна война, използат за разрешаването на собствените си спорове. Тя не разрешава, не забранява, не предотвратява и не спира войните, но пък може (при определени условия) да бъде използвана за оформянето на един или друг, развиващ се независимо от нея, процес. Така, ООН даде на международната коалиция мандат за осъществяването на Първата война в Залива и, през 1991, Ирак беше разгромен. Световната организация отказа да даде такъв мандат за Втората война в Залива, през 2003, но въпреки това Ирак не само беше отново разгромен, но и окупиран. Наличието на всевъзможни комитети и комисии, миротворчески мисии и агенции, провеждането на сесии и конференции, както и заседания на Генералната асамблея и Съвета за сигурност на ООН, позволява да бъде поддържана формата и оправдавано присъствието на няколко десетки хиляди нейни служители. Именно тези хора представляват толкова често използваното от медиите понятие – „световна общност” – група високоплатени чиновници, официално действащи „от името на човечеството” и, вероятно, наистина смятащи се за негови представители.

В сферата на държавното строителство, успехите на ООН са повече от скромни. Резултатите от деколонизацията се оказаха по-скоро отрицателни и доведоха не толкова до появата, на световната сцена, на проспериращи демократични държави, колкото на квази-държави, изцяло разчитащи на международната помощ за да оцелеят. Пример за това са много страни в Африка. Те притежават всички формални атрибути на държавността, но не разполагат с най-важното – устойчива икономика, развита социална сфера, стабилност, ефективна правна система, елементарна сигурност на населението и приемственост на националния елит, който да действа не в името на личните, а на националните интереси. В реалния свят държавите не възникват благодарение на нечие решение, че една или друга страна следва да бъде създадена на тази или онази дата. Появата им е резултат на политическата воля и политическия реализъм на управляващия елит, както и на готовността на населението да гради и защитава собствената си страна. Другите фактори са вторични. Именно затова израелската държава се оказа успешна, въпреки неблагоприятните  външни фактори, а Палестина – не, въпреки многото външни фактори, действащи в нейна полза (особено в началото на 90-те). Тази ситуация едва ли ще се промени в бъдеще.

За да сме честни обаче, трябва да отбележим, че несъстоятелността на международната бюрокрация в сферата на държавното строителство е характерна не само за „ерата на ООН”, но и за предишни периоди в световната история, както и за редица споразумения, постигнати без участието на тази организация. Така, резултатите от Съвещанието в Хелзинки за сигурност и сътрудничество в Европа не можаха да преживеят разпадането на социалистическия лагер (в резултат от което бившите съветски републики се превърнаха в независими държави), както и геополитическите сътресения на Балканите. Сред провалилите се споразумения за Близкия изток, през ХХ век, можем да споменем Севърския договор, според който турският Източен Анадол, трябва да стане част от независим Кюрдистан и от Армения, а Истанбул и Проливите преминават под международно управление (както четвърт век по-късно се предлага и за Йерусалим). Нито геноцидът на арменците, нито продължаващата няколко десетилетия борба на кюрдите за създаване на собствена държава, нито обещанията, дадени на тези народи от великите държави (и закрепени в Севърския договор) не доведоха до анонсирания от европейските политици резултат, сблъсквайки се с ожесточената съпротива на кемалистка Турция. През втората половина на същия век, неутралните зони, предоставени от Великобритания на местните племена, по границите на Саудитска Арабия с Ирак и Кувейт, бяха поделени между въпросните държави, веднага щом на племенните територии бяха открити залежи на енергоносители. Провалът на референдумите на ООН за Западна Сахара и обединяването на Кипър, игнорирането на решенията и препоръките на Световната организация, както от местните режими (като започнем от Иран), така и от суперсилата САЩ, не оставят съмнение в неефективността на действията на световната общност в региона.

Отделен въпрос е този за професионализма на умиротворителните контингенти на ООН (т.нар. „сини каски”), особено предвид намеренията за изпращането им в Газа. Не става дума само за последните скандали, свързани с миротворците на Световната организация, уличени в насилствени действия срещу мирното население в Африка, продажба на оръжие на онези, срещу които е трябвало да се борят, или участие в трафика на наркотици, злато и слонова кост. В нито един случай, за цялата история на ООН, в условията на реални бойни действия и геноцид, миротворците на организацията могат да се похвалят, че са разоръжили, възпрели или спасили някого. В най-добрия случай те просто фиксират случващото се, а по правило гледат да се изтеглят от огневата линия още преди да започнат сраженията между противостоящите си страни в конфликта, оправдавайки се с „ограничения си мандат” (както стана по време на геноцида на племето тутси в Руанда, през 90-те години, когато операциите на ООН в района се ръководеха от бъдещия и генерален секретар Кофи Анан). Същото се отнася и за ролята на ООН в регионите, превърнали се в центрове на наркопроизводството. Именно по този начин действаха и действат миротворците на Балканите, в Африка и в Близкия изток. Изключение са ситуациите, когато конфликтът изначално има ограничен характер и в него участват редовни военни части, спазващи дисциплина и подчиняващи се на строга йерархия. Подобен характер имаха действията на турската армия в Кипър, както и на израелците и сирийците в Ливан и Голанските възвишения, и само там миротворците на ООН могат да се похвалят със сравнително успешни действия. Когато обаче в Ливан им се наложи да си имат работа не със сирийската армия, а с партизаните от Хизбула, ефективността им се оказа нулева. Хамас, с която миротворците ще трябва да се сблъскат в Газа, е също толкова самодостатъчна организация, както и Хизбула, твърдо настроена да се съпротивлява на всички външни сили, опитващи да я поставят под контрол. Миротворците могат само да затруднят с присъствието си израелските контраатаки, в отговор на ракетните нападения, но (ако съдим по случилото се в Ливан) те няма да разоръжат Хамас, нито ще спрат атаките му срещу Израел, ако ръководството на движението, или неговите „покровители”, решат да ги продължат. Впрочем, те не са в състояние да спрат и атаките срещу Израел дори на терористичните и криминални групировки от Газа, които не са част от Хамас и не се подчиняват на неговите лидери. Демонстрираната, в отделни периоди на вътрешнополитическата криза, готовност на израелското ръководство да обсъжда плановете за изпращане на миротворчески континтгент на ООН в Газа, говори не за целесъобразността на подобна стъпка, а по-скоро за острата борба в израелския „истъблишмънт”, караща редица политици от правителството да полагат активни усилия във външнополитически план с единствената цел да отслабят противниците си вътре в страната.

Ролята на САЩ

Анализирайки американската външна политика, касаеща палестинско-израелския конфликт, следва да отчитаме голямият брой институции и лобистки групи, които я формират. Утвърдилата се теза, че тази политика е произраелска, формира се от еврейското лоби в САЩ и се използва от Израел като щит срещу външните заплахи, е доста далеч от истината. Всъщност, политиката на САЩ отчита единствено своите собствени интереси. Тя е постоянна в основата си, макар че се променя в съответствие с флуктуациите на вътрешнополитическия силов баланс и онова, което се случва в света. Освен личните симпатии и антипатии на един или друг американски президент, вицепрезидент или държавен секретар, върху тази политика влияе позицията на Конгреса и Сената, както и на Държавния департамент, Пентагона, ЦРУ, Департамента по отбраната и редица други. Между схемите на взаимодействие, каналите за връзка и традиционните партньори в Израел на демократите и републиканците има известна разлика, но тя не е принципна. В миналото, американската политика към Израел беше подчинена на глобалното противопоставяне със Съветския съюз. Днес обаче, този фактор е загубил значението си и касае само икономическата и военно-политическа сфера на отношенията с Русия: без значение на партийната си принадлежност, всяка американска администрация гледа да пресича опитите за осъществяване на съвместни руско-израелски проекти в енергетиката и военно-техническото сътрудничество.

На практика, освен произраелското еврейско лоби (т.нар. „стар истъблишмънт”), в Америка действа и антиизраелско еврейско лоби, включващо широк спектър от течения – от ултраортодоксални евреи, като сатмарските хасиди, до леви и ултралеви елементи – троцкисти, анархисти, социалисти и т.н. Емигрантите от бившия СССР, традиционно, са настроени по-произраелски, отколкото американските евреи и емигрантите от Израел, много от които не само не подкрепят тази страна, но и са сред основните и опоненти. Доста по-влиятелно и активно от еврейското е произраелското евангелистко лоби в САЩ, обединяващо баптисти, представители на презвитерианската, англиканската и някои други църкви. Твърдейки, че в Библията Бог дава на вярващите християни директно указание да подкрепят народа на Израел и, че Второто пришествие и Страшният съд, с която всяка от тези групи свързва собствените си надежди, задължително трябва да се предшества от връщането на всички евреи в Светите земи и възраждането на израелската държава, те обикновено заемат твърди антиарабски и антипалестински позиции. Впрочем, в Америка има и антиизраелско протестантско лоби, обединяващо представители на консервативния елит (включително чиновници от висшите ешалони на политическия и военния „истъблишмънт”), чиито антисемитизъм се практикува дискретно дори и в „ерата на политическата коректност”. Сред американските католици има както привърженици на Израел (част от латиноамериканците и повечето италианци), така и негови противници (сред които са немалко поляци и ирландци), макар че в това отношение не съществуват ясни етнически граници. Подобно разделение е налице и в афроамериканската общност. Самоотъждествяването на последната с „народа на Израел”, коренящо се в епохата на Мартин Лутър Кинг, роди феномена на „негрите от Димона” – т.е. на афроамериканците, живеещи в Израел. В същото време, разпространението в афроамериканската общност (през 70-те и 80-те години на миналия век) на радикалните ислямистки идеи, постави основата на антисемитизма, изповядван от „черните пантери”, Луис Фарахан или сенатора Джеси Джексън. Тук е мястото да се подчертае обаче, че антиизраелската дейност на всички, изброени по-горе лобистки групи (освен чернокожите мюсюлмани в САЩ) не означава, че те подкрепят палестинците. Ксенофобията и расизмът, запазващи се в съзнанието на немалко американци, наследници на народния или пък на елитарния антисемитизъм (масово и открито разпространени в Америка преди реформите на президента Кенеди през 60-те години на ХХ век), все още действат по отношение на „чужденците” и „иноверците”, включително към мюсюлманите, арабите и палестинците, в не по-малка степен, отколкото към евреите и Израел.

Пропалестинска политика провеждат повечето организации и фондации на американските мюсюлмани, а също петролното и университетско лобита, заинтересовани от контактите с монархиите от Персийския залив. Особено се усилиха антиизраелските настроения в американските университети през 90-те години, паралелно с нарастване на влиянието в тях на „новите леви” и антиглобалистите. През този период, мюсюлманските организации, джамиите, студентските клубове, изследователските центрове и катедрите за близкоизточни изследвания в повечето американски университети попаднаха под контрола на саудитските фондации, инвестиращи в тяхната инфраструктура достатъчно средства за да ги превърнат в ефективен инструмент на собственото си влияние. Изпълнителният апарат на изброените структури (и най-вече на религиозните) беше попълнен с привърженици на радикалните ислямистки течения (повечето от които са палестинци или възпитаници на пакистанските медресета).

Освен от споменатите групи, палестинците могат да разчитат на подкрепа и от други кръгове в американския елит, включително на чиновници от Държавния департамент и апарата на държавния секретар, които в случая се ръководят от чисто професионални съображения, отчитайки, че в света има няколко десетки мюсюлмански държави и само една еврейска.

Американските военни и представителите на разузнавателните служби поддържат дългогодишни връзки със съответните израелски структури и, от началото на ХХІ век, активно се противопоставят на ислямистите, сред които има немалко палестинци. В същото време, представителите на висшето командване на САЩ, действащи в Близкия изток, разглеждат Израел не толкова като съюзник и тилова база, колкото като пречка за формирането на военно-политически съюзи с мюсюлманските държави от региона. Именно това предопредели отношението към Израел на бившия държавен секретар генерал Колин Пауъл, по време на операцията „Пустинна буря”, и превръщането му в лобист на арабските интереси в САЩ. На съвременния етап, възходът на ислямисткия тероризъм и активизацията на Иран, тревожеща арабските му съседи, позволиха на САЩ да създадат неформален миханизъм за координация между армейските и разузнавателни служби на Израел и тези на арабските държави, с изключение на Сирия, Либия, Алжир и Йемен. Ролята, която играе в американско-израелските отношения военно-индустриалният комплекс, е двойнствена: сътрудничеството с Израел в производството и пласмента на оръжия води да подчиняването на израелския военно-индустриален комплекс на американския, включително до изоставяне на конкурентни проекти, и то при положение, че американско оръжие се доставя както на Израел, така и на арабските държави.

Изхождайки от съотношението на силите във вътрешната си политика, САЩ се стремят към такъв силов баланс в арабско-израелското и палестинско-израелското противопоставяне, който да им позволи да запазят ролята си на върховен арбитър за всички заинтересовани страни. Макар че преди много години американският Конгрес гласува за преместването на американското посолство в Йерусалим, на практика, това решение се блокира и от демократичните, и от републиканските администрации в Белия дом. Статутът на привилегирован съюзник на САЩ, който има Израел, означава не само отпускане на мащабна икономическа и военна помощ, но и подчиняване на израелската политика (включително в сферата на сигурността) на американските интереси. Именно поради това, за да бъде избегнато напрежението в отношенията между президента Буш-старши и Колин Пауъл и техните арабски съюзници, по време на Първата война в Залива, Израел се въздържа да отговори на иракските ракетни атаки срещу територията му. В същото време, предаването на Израел (като съюзник на САЩ) на тайна информация за Иран (противник на САЩ) навлече на обвинения в шпионаж Джонатан Полард дълги години затвор и доведе до санкции срещу лобистката организация АИПАК, доста напомнящи репресиите по време на борбата със „съветската заплаха”. Заселническата политика на Израел, анексията на Йерусалим и Голанските възвишения, копиращи политиката на САЩ към съседите им в сходни исторически ситуации, демонстративно се осъждат от официален Вашингтон. Подписаният в средата на 90-те руско-израелски газов договор така и не беше реализиран заради натиска на бившия американски държавен секретар Мадлин Олбрайт. В авиационната индустрия на Израел, американският натиск, стартирал с прекратяването на програмата „Лави”, доведе до многомилиардни загуби и влошаване на отношенията с военно-индустриалните комплекси на Русия, Китай и Турция, след принудителните откази на еврейската държава да достави на китайците безпилотни самолети и да участва в съвместното производство на самолети за техните военновъздушни сили, и провала на доставката на хеликоптери „Ердоган” за Турция.

Историята на отношенията между САЩ и Израел дава основание на експертите да предполагат, че в определена ситуация именно израелските интереси могат да се окажат разменната монета, с която Вашингтон ще плати на арабския свят за грешките в регионалната си политика, в името на интересите (национални или лични) на един или друг американски лидер. Пример за това е политиката на Хенри Кисинджър довела до мира с Египет, постигнат в Кемп Дейвид, и очертала формата на отстъпките, вкарали в крайна сметка Израел в капан, в отношенията му със Сирия и палестинците. Двойните стандарти в отношението на САШ към Израел имат дълга история. Така, Франклин Делано Рузвелт, опитващ се да поддържа баланс между еврейското си обкръжение и  откровените антисемити от своята администрация, на практика, затваря „вратите на Америка” за европейските евреи търсещи спасение по времето на Холокоста. Наследникът му Хари Трумън, въпреки близките си отношения със създателя на Световния еврейски конгрес и Световната ционистка организация Наум Голдман, изпитва сериозни колебания (под натиска на Държавния департамент), вземайки решение за признаването на Израел от САЩ. Бившият американски президент Картър и някогашният държавен секретар Збигнев Бжежински от доста време насам също водят активна антиизраелски политика. Тесните връзки на Израел с президента Роналд Рейгън, през 80-те години на миналия век, контрастират с позицията, заета от наследника му Джордж Буш-старши и държавния секретар на неговата администрация Джеймс Бейкър, в американско-израелските отношения. Мирните инициативи на президента Бил Клинтън пък струваха на Израел по-скъпо, отколкото която и да било война с арабите. В сегашната администрация, президентът Буш-младши и вицепрезидентът Дик Чейни се ползват с репутацията на принципни съюзници на Израел, докато държавният секретар Кондолиза Райс се смята за прагматик, съобразяващ се единствено с американските интереси.

Прогнозите, кой от претендентите за президентския пост в САЩ на изборите през 2008, ще бъде „по-добрата кандидатура за Израел”, не звучат убедително. По правило, анализаторите определят като израелски фаворит Джон Маккейн, а Барак Обама се смята за „аутсайдер”. Не бива да забравяме обаче, че в екипа на републиканския президент за Близкия изток отговарят представителите на антиизраелския „стар истъблишмънт”. В същото време, кандидатът на демократите Барак Обама, още по време на предварителната си кампания, трябваше да опровергава обвиненията, че симпатизира на мюсюлманския свят. Не е изключено, че ако стане президент на САЩ, той може да последва примера на друг известен либерал и „миротворец” – Шимон Перес. Както е известно, заемайки след гибелта на Ицхак Рабин министър-председателския пост в Израел, Перес се опита да демонстрира „твърдост в защита на сигурността и отбранителните интереси на страната”, като санкционира, през 1996, неоправдания от военна гледна точка масиран артилерийски обстрел на Ливан, в хода на операцията „Гроздовете на гнева”.

Така или иначе, но на миналогодишната конференция в Анаполис американската администрация доказа, че въпреки всички провали в близтоизточната си политика, САЩ остават световен лидер, способен да събере около масата за преговори не само Израел и палестинците, но и такива израелски опоненти като Сирия например. Не бива да забравяме обаче, че поговорката „няма безплатни закуски” също е американска. В крайна сметка, именно Израел ще бъде принуден да плаща за реализацията на американските интереси и то не толкова заради специалното отношение на Белия дом към еврейската държава, а най-вече защото е „кредитоспособен”. Именно последното отличава Израел от палестинците и Сирия, чиито лидери не могат да си позволят дори минимални отстъпки. Засега споровете за това, че американската подкрепа излиза твърде скъпо на Израел и цената и може да стане неприемлива, имат само теоретичен характер. Не е изключено обаче, в близко бъдеще те да се прехвърлят и в сферата на реалната политика.

Отношенията между САЩ и палестинците преживяха период на твърдо взаимно неприемане в годините, когато ООП разчиташе на Съветския съюз, но въпреки това действия като отказа на нюйоркския кмет Рудолф Джулиани да приеме Ясер Арафат, бяха по-скоро изключение. Отношенията с ООП, а след това и с ПНА, преминаха през периоди на възход и падение. Сегашният президент на Палестина Махмуд Абас винаги се е смятал от Америка за „желан партньор”, за разлика от лидерите на Хамас, определяни като „персони нон-грата”. Макар че, ако си припомним метаморфозата в отношението към покойния Арафат на американския „истъблишмънт”, не можем да изключваме подобно развитие и по отношение на водачите на палестинските ислямисти. За разлика от американския елит, подкрепящ „мирното урегулиране” не само по чисто практически съображения, но и следвайки догмите на „политическата коректност”, сред обикновените американци преобладават произраелските и антипалестински настроения, което лесно може да се обясни, ако си припомним демонстративното честване на терористичните нападения от 11 септември по улиците на палестинските градове.

Европейската политика

Европейската политика по отношение на израелско-палестинския конфликт значително се отличава от американската. Но и по този, както и по редица други външнополитически проблеми, Европа не е единна: налице са известни общи закономерности, но курсът на Брюксел (т.е. на ЕС) може значително да се отличава от политиката, провеждана от една или друга европейска държава. По правило, левите (социалистически и лейбъристки) партии, доминиращи в политическия „истъблишмънт” на Европа, подкрепят палестинците и израелските им партньори от лагера на местната левица. Същото се отнася за антиглобалистите, т.нар. „нови европейци” от мюсюлманските страни, както и за неонацистите и крайната десница, чиито антисемитизъм в днешна Европа може да се проявява легално само под формата на антиционизма. Ревизията на европейската история, на Холокоста и резултатите от Втората световна война, могат да дадат на новото поколение в европейския политически елит, възможността да забрави не само за това, как 6 милиона евреи и европейски цигани бяха унищожени в „люлката на съвременната цивилизация”, но и за ролята в този геноцид на местните колаборационисти.

Симпатиите, които проявяват към фашизма мнозина лидери на довоенна Европа, са в основата на политиката по отношение на палестинско-израелското противопоставяне, към която се придържат техните наследици, възлагащи цялата отговорност за близкоизточните проблеми върху Израел и съзнателно пренебрегвайки ролята на собствените си страни в арабско-израелския конфликт.

Това, на първо място, се отнася за Великобритания, чиято политика е в основата на противопоставянето, на ранния му етап. Разпадането на британската колониална империя в Азия, част от която е и Палестина, навсякъде се съпътства от едни и същи събития. Разцеплението на британските доминиони и подмантатни територии на ислямска и неислямска част, размяната на население, териториалните претенции и войните между съседите – са също такава част от историята на арабско-израелските отношения, както и от отношенията между Индия и Пакистан например. И в единия, и в другия случай проблемът не се решава вече дълги десетилетия с тази разлика, че броят на загиналите в индийско-пакистанският конфликт е над един милион души, а този на бежанците – няколко пъти по-голям. Набиващото се на очи сходство в развитието на отношенията между бившите британски колонии от западната и източна периферии на Британска Азия се игнорира от повечето европейски изследователи. Случайност или закономерност е, че войните между Израел и арабските му съседи се водят през 1948-1949, 1967 и 1973, а между Индия и Пакистан през 1947-1948, 1965 и 1971? Този паралел свидетелства не за уникалния характер на израелско-палестинския конфликт, а за това, колко близки исторически процеси могат да се развият в сходни условия.

Дясноцентристките партии в Европа, както и част от десните сили, без да харесват особено евреите, ги смятат за много по-малко зло, отколкото агресивните „нови мюсюлмани”, затова разглеждат Израел като съюзник в борбата с радикалния ислямизъм и проповядвания от него „джихад”. В същото време обаче политиците, представляващи дясноцентристкия лагер в европейските правителства, са принудени да се съобразяват с мюсюлманския електорат в своите страни, с интересите на европейските компании в ислямския свят и зависимостта от арабския и ирански петрол и природен газ. Арабското, иранското и, като цяло, ислямското лоби в Европа е по-силно, отколкото в САЩ, а еврейските общности са по-слаби, по-малобройни и по-малко влиятелни. Отразява се и това, че радикалните ислямистки структури, използвайки европейското законодателство и социалните гаранции, успешно „усвояват” европейското пространство, попълвайки редовете си с имигранти от Африка, Близкия изток, Южна и Югоизточна Азия. Сложната система на националните приоритети в отношението към Израел на европейските държави зависи, освен всичко друго, от размерите и влиянието на техните еврейски общности, най-големите от които са във Франция, Великобритания, Германия, Белгия и Швейцария. Определено влияние оказва и историята на преследванията срещу евреите в една или друга страна – нивото на отношенията с Израел обикновено е право пропорционално на чувството за историческа вина пред евреите – затова те са най-здрави с Германия, Италия, Испания и Португалия. Отношението към Израел зависи и от това, доколко са силни, в една или друга европейска страна, историческите фобии (както е в Австрия и Франция), или колко влиятелен е арабският бизнес (както е в Гърция, където се намират централите на най-големите палестински корпорации). Върху това отношение се отразяват и левите настроения в местния интелектуален „истъблишмънт” (както е във Великобритания, където се роди идеята за бойкот на израелските университети). От значение е също, колко е голяма и влиятелна местната арабска общност (най-големи са те във Франция, Германия, Белгия, Великобритания, Испания, Италия).

Анализирайки това отношение, следва да се отчита, дали ядрото на местните мюсюлмански общности се формира от турци, пакистанци, араби или представители на други етнически групи. Накрая, то зависи и от равнището на нелегалната имиграция от ислямския свят в една или друга държава и, доколко тя повишава криминогенната ситуация (както е в Италия, Испания, Великобритания и Франция). От разпространението на антиамериканските настроения, които са пряко свързани и с антиизраелските, както и от нивото на терористична опасност, което пък създава произраелски настроения в съответната страна. От наличието или отсъствието на проблеми, свързани с еврейско имущество и банкови влогове от времето на Холокоста (както в Швейцария, Белгия и Холандия). От изначалната ангажираност в „миротворческата дейност” на страната на палестинците и израелската левица (както е в Швеция и Норвегия). От равнището на икономическите връзки с Израел, чиито основен търговски партньор са европейските държави, както и от това, дали една или друга държава е зависима от него във военно-техническата сфера (като някои страни от Източна Европа). Върху отношението на европейците към близкоизточния мирен процес влияе и това, че този процес е следствие от същите теории за правото на самоопроделение, довели да разпадането на Югославия и подхранващи сепаратизма в Белгия, Северна Ирландия, Испания и Италия. Определена роля играят и военно-политическите амбиции на една или друга държава в рамките на НАТО и миротворческите мисии на ООН, както и наличието на протестантско население с характерните за него религиозни догми и есхатологични нагласи, аналогични на американските (както е във Финландия например).

Радикалните ислямисти, проповядващи в европейските джамии, подкрепят Хамас и призовават към унищожаването на Израел. На свой ред, „еврократите”, които организират разпределянето на финансовите потоци, свързани с „близкоизточния мирен процес и подкрепят традиционния си партньор – ООП (Фатах), са готови да съдействат за реализацията на всяка идея на левицата в Израел, дори ако е лансирана от извънсистемната опозиция (като например „Женевската инициатива”).

Следствие от двойните стандарти към ислямисткия екстремизъм и типичната за Европа политика на компромисите и отстъпките стана скандалът с карикатурите на Пророка Мохамед – провокация на европейските ислямисти, организирана в стила на „цивилизационния сблъсък” на Хънтингтън. Използвайки Израел като символ и тактическа цел, ислямисткият елит съчетава лобирането в полза на „мирния процес” с тероризма, като политически инструменти, чиято употреба дозира по собствена усмотрение. С тяхна помощ радикалните елементи от средната класа и елита на мюсюлманския свят се опитват да преразпределят в своя полза сферите на влияние и финансовите ресурси. В Европа радикалният ислямизъм постигна по-големи успехи, отколкото в други части на немюсюлманския свят, затова ролята на Стария континент за разрешаване на противоречията между Израел и палестинците е по-скоро негативна. Натискът върху Израел, без оглед на направените от него отстъпки и поощряването на ръководството на ПНА, без значение на реалните му постижения, са два стълба на европейската политика, които са еднакво деструктивни по отношение на израелците и палестинците.

 

Заключителната част  на статията ще бъде публикувана в бр.6/08 на „Геополитика”

* Авторът е президент на Института за Близкия изток в Москва и председател на Руския еврейски конгрес (което, без съмнение, влияе върху позицията му по палестинско-израелския конфликт)

{rt}

Ако отношенията между Русия и някоя западна държава могат да бъдат определени като „традиционно добри” това без съмнение са тези с Германия. От края на 80-те години насам, когато безпрецедентният „нов курс” на последния съветски лидер Михаил Горбачов изигра решаваща роля за бързото и безпроблемно обединение на Германия, тези отношения никога не са се влошавали до такава степен, че да се говори за възобновяване, под една или друга форма, на студената война (за разлика от отношенията на Русия със САЩ и Великобритания например). В годините след разпадането на Съветския съюз важен фактор за сближаването на двете държави се оказаха добрите лични контакти между техните лидери: първо между Борис Елцин и Хелмут Кол, а след това – между Владимир Путин и Герхард Шрьодер. Наистина, след като постът федерален канцлер беше зает от Ангела Меркел, която първоначално се позиционира като проамерикански настроен политик, в източната политика на Германия се появи известна неопределеност, която обаче твърде бързо бе заменена от прагматичен и базиращ се на силния взаимен интерес диалог между двете държави. Неслучайно първата държава в Западна Европа, която посети новият руски президент Дмитрий Медведев, беше именно Германия (през юни 2008).

Основният проблем в руско-германските отношения е, че те не са двустранни, в истинския смисъл на думата. От една страна, Германия е член на ЕС и НАТО, от друга – значително влияние върху политиката и на двете държави оказва американският фактор, тъй като отношенията със Съединените щати често се приемат за по-важни от политическите елити на всяка от страните, отколкото тези помежду им.

Обикновено Русия и Германия се сближават, когато елитите им искат да демонстрират независимостта си от американското влияние, при решаването на актуални проблеми на европейската политика, а се отдалечават една от друга, когато се нуждаят от подкрепата на САЩ. Това обаче е вярно само по отношение на краткосрочните, т.е. тактическите действия на Берлин и Москва. Дългосрочната тенденция е към постепенно отслабване на зависимостта и на двете страни от САЩ. Като по ред обясними причини този процес се развива далеч по-бързо в Русия, доказателство за което стана и военната и намеса в Северна Осетия, въпреки категоричната американска подкрепа за действията на грузинската армия. Всъщност, в основата на въпросната тенденция стоят съвсем обективни процеси, развиващи се в германското и руското общества, тя се задълбочава и от проблемите, с които се сблъскаха САЩ в икономическата и външнополитическата (Ирак и Афганистан) сфери. В същото време, наличието на определени проамерикански настроения сред представителите на германския и (макар и в много по-малка степен) на руския елити, също сдържа развитието на този процес, придавайки му известна неустойчивост, като естествените пориви към сближаване често се сменят от изкуствен стремеж към разграничаване. И все пак, дългосрочната тенденция, за която споменах по-горе, постепенно си пробива път.

В момента между ръководителите на Германия и Русия са установени тесни лични контакти, като канцлерът и президентът се срещат по няколко пъти годишно, както на двустранни срещи, така и в рамките на редица международни форуми (ООН, Г-8, Съветът „Русия-НАТО” и т.н.). Освен това, всяка година се провеждат междуправителствени консултации с участието на ключови министри от двете страни, под съвместното председателство на германския канцлер и руския президент (т.нар. Петербургски диалог). Както отбеляза наскоро Дмитрий Медведев, през последните шест години търговският обмен между двете държави е нараснал четири пъти, достигайки 52 млрд. долара. Германия е най-големия вносител на товари в Русия,          а обемът на немските инвестиции в руската икономика е около 28 млрд. долара.

Успехите и проблемите в германско-руските отношения

Сред основните направления в сътрудничеството между двете държави е енергетиката. Русия все по-настойчиво се позиционира като енергийна свръхдържава и сигурен и стабилен доставчик на петрол и природен газ на европейския пазар. На свой ред, Германия е основния потребител на руските енергоносители на Стария континент. Както е известно, през 2005, двете страни обявиха плановете си за изграждане на т.нар. Северноевропейски газопровод от Русия към Германия, по дъното на Балтийско море. Първият етап от газопровода следва да бъде пуснат в експлоатация през 2011.

Основната причина за изграждането на газопровода е стремежа и на двете страни да намалят зависимостта си от т.нар. „транзитни държави” и най-вече от Украйна и Полша, които често им създават политически проблеми. В Източна Европа германско-руският проект провокира бурна реакция, като в Полша и посткомунистическите балтийски държави той дори беше наречен „новият пакт Рибентроп-Молотов”. Като основен лобист за изграждането на тръбопровода на Запад се изявява бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, по време на чието управление беше подписан и договорът за изграждането му. След като напусна политиката, Шрьодер оглави съвета на акционерите на компанията Nord Stream AG, която трява да осъществи строителството. Това обаче не попречи проектът да бъде яростно атакуван в западните медии. Берлин бе обвинен, че действията му са в разрез с интересите на обединена Европа и пречат за формулирането на единна енергийна политика на ЕС. Тонът в критичната кампания се задава от новите членки на Съюза и най-вече от Полша и балтийските постсъветски държави, чието поведение отдавна се е превърнало в проблем, както за Берлин, така и за Москва.

Така или иначе, но в енергийната сфера беше постигната договореност за създаването на работна подгрупа на ниво министерствата на икономиката на двете страни, която ще се занимава с разработването на плановете за икономическо сътрудничество между Германия и Русия. Резултатите от дейността и бяха представени, през октомври 2008, по време на десетите руско-германски консултации в Санкт Петербург.

Тук е мястото да отбележим, че развитието на руско-германските отношения не се посреща добре от Полша и балтийските постсъветски държави, които виждат в него заплаха за собствената си сигурност, и затвърждава ориентацията им по-скоро към Вашингтон, отколкото към Брюксел. Както е известно, по редица ключови въпроси, Варшава, Вилнюс, Талин и Рига подкрепят американската позиция, блокирайки инициативите на ЕС, които, по една или друга причина, не са изгодни за САЩ и усложняват максимално вземането на решения от страна на Съюза. Това поставя под сериозен въпрос вътрешното единство в ЕС и не му позволява да се превърне в самостоятелен геополитически „играч” и реален конкурент на Америка и Русия в сферата на външната политика и сигурността.

На думи, Вашингтон приветства „сближаването между ЕС и Русия”, но на практика е заинтересован от максималното му отлагане, принуждавайки Москва към нови отстъпки в Европа. Съответно, американските съюзници от т.нар. „Нова Европа” следват, в рамките на ЕС, същата линия. Така, когато бе поставен въпросът за подписването на нов договор между Русия и ЕС, този процес беше съзнателно забавен първо от Полша, а после и от Литва. Въпреки че Германия не изпитва подобни опасения по отношение на Русия, тя е принудена да следва фарватера на общата европейска политика още повече, че възможностите и да влияе върху нея доста намаляха, след присъединяването на новите страни-членки от Източна Европа. Берлин настоява, в частност, Москва да ратифицира договора за Европейската енергийна харта, което би принудило Русия да отвори енергийния си пазар за чуждестранните компании, без да получи адекватен достъп до пазарите на Западна Европа. При това Германия няма кой знае какви причини да настоява за ратификацията на хартата, тъй като поддържа специални отношения с Русия, но и се налага постоянно да повдига този въпрос от името на ЕС. Естествено, наличието на подобна противоречивост в германския подход не влияе положително върху развитието на отношенията между двете държави.

В същото време, в чисто икономически план, германско-руските отношения се развиват достатъчно успешно. През последните шест години стокообменът между Германия и Русия е нараснал 4 пъти, като през миналата 2007 постигна своеобразен рекорд, надминавайки 52 млрд. долара. Германия е основния вносител на руския пазар, като 92% от немския внос са машини, оборудване и металопродукция. В същото време се очертава, през следващите години, именно Русия да се превърне в най-важния, след САЩ, вносител в Германия, изпреварвайки дори Китай. Освен това, Германия е сред водещите инвеститори в Русия, като обемът на реалните немски инвестиции надминава 28 млрд. долара.

През 2007 беше открит заводът на „Фолксваген” в Калуга, който, след постигане на проектната си мощност, ще произвежда по 150 хиляди автомобили годишно. Пак през миналата година руските и германските железници подписаха споразумение за създаването на съвместно предприятие в сферата на транспорта и логистиката, което ще осъществява контейнерните превози между Западна Европа, ОНД и Далечния изток. Налице са редица съвместни проекти в сферата на търговията и други отрасли.

Определена интрига представлява изходът от преговорите между руския „Газпром” и германските компании BASF и E.ON за обмен на енергийни активи. Руският монополист се стреми да влезе на европейския (и, най-вече, на германския) пазар за търговия на дребно с природен газ, където печалбите са особено високи. На свой ред, западните корпорации са заинтересовани от разширяване на ресурсната си база и гарантиран достъп до руските находища. Липсата на официална информация за хода на преговорите обаче, сочи, че пробив в това отношение все още не е постигнат.

Обективно погледнато, в политическата сфера, между Германия и Русия няма сериозни противоречия. Такива противоречия обаче, успешно се провокират от някои външни сили. Така, въпреки нееднократните призиви на Москва и съгласието на Берлин, че преговорите за статута на Косово следва да продължат, след като Прищина официално и едностранно обяви независимостта на бившата сръбска област, Германия побърза да я признае. Впрочем, тя и днес продължава да оказва финансова, икономическа и друга помощ на Косово, въпреки, че косовските албанци формират една от най-мощните етнически мафии в Германия, контролираща търговията с хероин, а появата на новата държава може само да стимулира активността и по улиците на немските градове.

Друг спорен момент между Русия и Германия е отношението им към иранската ядрена програма. Германия, заедно с постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН, участва в преговорите с Техеран за решаването на този проблем. При това, Русия, заедно с Китай, се обявява против налагането на каквито и да било санкции срещу Иран и продължава да сътрудничи с режима на аятоласите в ядрената сфера. В същото време Германия следва далеч по-твърд подход към тази страна и призовава за още по-сурови санкции срещу нея, макар да е очевидно, че тази позиция е по-малко германска и повече британско-американска.

Налице са и редица други въпроси, по които Берлин заема позиция, различна от руската, а понякога и откровено антируска. Например за състоянието на демокрацията и спазването на човешките права в Русия, съдебното дело на магната Ходорковски, свободата на медиите, изборите, или пък проблемът с Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието. Впрочем, всичко това са традиционни проблеми, формиращи фона на отношенията между Русия и Запада, като цяло, и сред западните държави има устойчив консенсус относно позицията, която следва да се заема по тях, пък макар и само на ниво политическа реторика. Но и в това отношение, критиката на Германия е много умерена, потвърждавайки, че целият този антируски патос всъщност не идва от нея.

Напоследък спадна остротата и по още един проблем в отношенията между двете държави. Става дума за съдбата на конфискуваните от съветската армия по време на Втората световна война германски културни ценности. Въпросът бе включен в дневния ред на двустранните отношения в периода на първия президентски мандат на Владимир Путин, когато тогавашният министър на културата Михаил Швидкой, лансира редица екстравагантни инициативи за връщането на въпросните ценности. След като стана ясно обаче, че руското законодателство (да не говорим за историческата справедливост, която е доста отвлечено понятие) не позволява това, въпросът бе решен с дипломатичната намеса на президента Путин, без това да повлияе особено върху състоянието на германско-руските отношения.

Посещението на президента Медведев в Германия

По време на посещението си в Германия, в началото на юни 2008, новият руски президент Медведев подчерта, че сегашните руско-германски отношения са задълбочени, динамични и ориентирани към бъдещето. На свой ред, по време на една от срещите на президента с представители на германския бизнес, председателят на Източната комисия на германската икономика Клаус Манголд отбеляза, че инициираното от външния министър Франк-Валтер Щайнмайер немско руско „партньорство за модернизация” се основава на мащабната и дългосрочна програма за обновяване, с германска помощ, на руския производствен ландшафт, цитирайки в тази връзка „принципа на четирите „И” – иновации, инвестиции, инфраструктура и индустрия”, превърнал се в девиз на сегашния руски лидер.

В Германия, Медведев се спря на широк кръг от теми, някои от които не бяха сред приоритетите на неговия предшественик: за европейската цивилизация, хуманизма, човешките права, демокрацията и общият политически език. Засягайки първите две от тях, той подчерта, че Русия е неразделна част от европейската цивилизация. Според него, помирението между Русия и Германия е уникален пример за изграждането на доверие в Европа: „Този процес изисква време, но от особено значение в случая са хуманистичните идеали и ценности, споделяни от всички европейци и представляващи интегрална част както от руската, така и от германската култура”. След краха на съветската система и отхвърлянето на идеята за нейната реставрация, „Русия постави основите на новата си държавност, която е напълно съвместима с тази на останалите европейски страни, и включва всичко най-добро от общото наследство на европейската цивилизация”. Както заяви президентът: „След столетието на изолация и самоизолация, Русия идва от студа, за да се върне като активен играч на световната политическа и икономическа сцена, ангажирайки в този процес всичките си природни, финансови и интелектуални ресурси”.

На свой ред, германският външен министър Щайнмайер посочи, че „Краят на студената война ни даде възможност да изграждаме наистина равноправно сътрудничество между Русия, ЕС и Северна Америка, които са трите основни стълба на европейската цивилизация. Твърдо съм убеден, че атлантизмът, в качеството си на единствен политически принцип, вече е е изчерпан. Днес следва да говорим за единството на цялото евроатлантическо пространство от Ванкувър до Владивосток. Самият живот ни диктува сътрудничеството именно в този мащаб”.

Както посочва, в коментара си по повод посещението на руския президент в Германия, Франк Хаан – експерт от центъра за геополитически анализи „Солон” във Висбаден, то е поставило през германския политически елит (и, в по-широк план, пред този на Запада) въпроса, дали е готов „с открито лице и без предубеждения да води диалога с Русия, както и да постави дългосрочното сътрудничество с Москва на основата на общия език не само в сферите на икономиката и технологиите, но и в тези на културата и политиката, т.е. да започне да възприема Русия като принадлежаща към европейската цивилизация и европейската хуманистична култура”.

Някои особености на германската източна политика

Въпреки обективните условия за задълбочаване на германско-руското сътрудничество, пред по-нататъшното развитие на този процес има редица проблеми, които при това не са само резултат от намесата на външни фактори, но са свързани с някои особености на германската външна (и, в частност, източна) политика.

Германия винаги се е стремяла към доминиращи позиции в Европа, както и към самостоятелна роля в международните отношения. За целта тя неуморно формира (и продължава да го прави и днес) всевъзможни съюзи и различни международни комбинации, действайки при това достатъчно решително и бързо и постоянно променяйки партньорите си. Тази традиция продължава и след разгрома във Втората световна война, с тази разлика, че умело се представя като колективен интерес на НАТО, ЕС и други международни организации.

Някогашната Руска империя, Съветският съюз, както и днешната Руската Федерация, с някои исторически отклонения и нюанси, традиционно е склонна да разглежда Германия като едно от основните (ако не и основното) направление на външната си политика. Което не е лишено от основание. Но Германия е първостепенен приоритет и за много други държави, особено за съседите си (някои от които никак не са добре настроени към Русия). Тоест, Берлин е наясно че има избор, което влияе върху поведението му.

Независимо от онова, което твърдят геополитиците-континенталисти, още от времето на Бисмарк, най-предпочитаният партньор за Германия е Великобритания (днес САЩ). Русия е вторият и по-малко предпочитан избор. Той обикновено се прави, ако първият не се получи и нерядко се използва като инструмент за допълнителен натиск върху „англо-саксонския полюс”. При такъв подход, Берлин по правило се чувства достатъчно свободен в рамките на отношенията си с Москва, затова между Русия и Германия е възможен само „бракът по сметка”, при който руснаците разполагат с достатъчно сериозни инструменти за въздействие върху партньорите си (като например енергоносителите, но не само).

Като всяка голяма държава, Германия не е склонна да „абсолютизира” задълженията си и може да се откаже от тях, ако това и се стори изгодно или ако противната страна няма средства да наложи изпълнението им. Освен това, напипвайки слабото място в позицията на противника, или партньора си, Германия обикновено хвърля всички сили и възможности в тази посока, като нерядко действа пресметливо, напористо и безцеремонно. При това обаче, нерядко губи усещането за реалност и мярка. В такива случаи немският „натиск” трудно може да бъде спрян само с традиционните политически и дипломатически средства, а изисква използването на други мерки (като съвсем не е задължително те да са военни).

С течение на годините се наложи виждането, че резките поврати в германско-руските отношения, по правило, се осъществяват от дясно-консервативните и националистически настроени политически сили в Германия. Тезата, че консерваторите са по-склонни да се споразумеят с Русия обаче не е съвсем оправдана. Не бива да се забравя, че именно те бяха архитектите на двете големи войни с Русия, през миналия ХХ век, както впрочем и на превръщането на Германия в „младши партньор” на американско-британския „полюс”, след Втората световна война. Въпреки това, в критични ситуации, германската десница е по-склонна да взаимодейства с Русия, отколкото левите кръгове. Впрочем, и тук има много сериозни изключения, едно от които е бившият канцлер-социалдемократ Герхард Шрьодер.

Специално следва да се подчертае, че в настоящия момент надеждите за превръщането на Германия в самостоятелен силов полюс в световната политика (в една или друга комбинация с други държави от ЕС) все още изглеждат малко преждевременни, макар че иначе са напълно основателни. Германия действително е силно заинтересована от формирането на специални отношения с Русия, но ако това рискува да изостри противоречията и със САЩ и, вероятно, с някои други членки на НАТО, Берлин много сериозно би се замислил.

Източната политика на Германия (а, в по-широк смисъл, и цялата и външна политика) винаги е била функция на силата и слабостта на Русия. Германия е склонна да се съобразява и да взаимодейства с една силна Русия, но слабостта на последната обикновено я подтиква към агресия (икономическа или военна). В този смисъл, бъдещето на руско-германската ос много зависи от това, доколко Москва ще съумее да се справи със собствените си вътрешни проблеми и да провежда достатъчно решителна и умна външна политика. Както отбелязва бившият руски дипломат Юли Квицински, смисълът на руската политика по отношение на Германия (впрочем, това се отнася и за ЕС, като цяло) изисква  тя да бъде достатъчно силна, за да балансира мощта на англосаксонския „полюс”, но не чак толкова, че да представлява пряка заплаха за Русия, т.е. постигането на целите и да зависи от подкрепата на Москва.

Опитите за формиране на континентален съюз между ЕС и Русия

Според редица анализатори, от началото на 2008 се наблюдава интензификация на преговорите на най-високо равнище между лидерите на водещи европейски държави, чиято цел, най-вероятно, е формулирането на специфична европейска визия за формиращия се нов световен ред.

В тези преговори участват лидерите на поне четири европейски държави – Германия, Италия, Русия и Франция, като редица косвени признаци сочат, че инициативата в това отношение се държи от Берлин. Именно немската позиция определи ситуацията в Европа, след отказа на водещи европейски държави да подкрепят американската интервенция в Ирак. Водещата роля на Германия в процесите на формулиране новата конфигурация на световния ред може да се проследи и в действията на немските политици, в частност, в борбата им с контролираните от САЩ хеджови фондове, които през последните години се превърнаха в един от най-значимите и ефективни инструменти за управление на световната икономика и за провокирането на икономически кризи.

Необходимостта от контрол на тези финансови структури беше обсъждана, в частност, на срещата на Г-8 в Германия, през миналата 2007. Тогава обаче, САЩ не склониха да приемат серията от мерки, предложени от Германия.

Първият сигнал за възможното начало на подобни преговори беше посещението, през март 2008, на канцлера Ангела Меркел в Москва. То не беше предварително планирано и не бе съобразено с традиционния протокол, а официалните съобщения гласяха, че сред обсъжданите въпроси е била и ситуацията в световната финансова система. По-късно, по време на посещението на руския президент Медведев в Берлин, както и на визитата на премиера Путин във Франция, руските лидери направиха редица заявления, доказващи подготовката на подобен план, отразяващ европейската визия за бъдещото устройство на света. Той, както изглежда, ще засегне финансовите основи на съвременния свят, поставайки под съмнение ролята на долара като световна резервна валута, както и целесъообразността от съществуването на военния блок НАТО (в редица западни медии се появиха съобщения за началото на преговори между лидерите на водещи държави от ЕС за ускорено създаване на собствени европейски въоръжени сили).

Сред факторите за руското участие в този процес на преговори е наличието на сериозни финансови ресурси, както и силната обвързаност между Русия и Европа на петролните и газовия пазари. Москва, разбира се, не пропусна да се възползва от това и на ХІІ икономически форум в Санкт Петербург (през юни 2008) президентът Медведев си позволи публично да лансира редица доста смели тези, насочени на практика срещу сегашната външна политика на САЩ.

Що се отнася до основните ориентири на новата европейска визия за съвременния свят, можем да ги очертаем, анализирайки публичните изявления на редица лидери от т.нар. „Стара Европа”. Така, германският канцлер Ангела Меркел се обяви за формирането на нова финансова среда, която да способства за превръщането на еврото в регионална резервна валута. Пак тя подчерта необходимостта от създаването на европейска рейтингова агенция, с цел обективна оценка на очертаващата се в икономиката ситуация, тъй като, след ипотечната криза, доверието към основните световния агенции е спаднало почти до нулата. В някои медии дори се промъкна информация за възможността на по-късен етап да се създаде и нов „Европейски интернационал”, обединяващ партиите на Никола Саркози, Ангела Меркел, Силвио Берлускони и Владимир Путин.

В същото време обаче, би било прекалено наивно да смятаме, че подобен процес (ако въобще е налице) може да се развие без да се сблъска с много сериозни проблеми и препятствия. Сред тях например са различаващите са позиции на големите европейски държави и Русия по отношение на събитията в Южна Осетия и Абхазия, приключили с едностранно прокламираната им независимост, призната от Москва. Макар че и по този въпрос, критиката на „Стара Европа” към Москва е много по-мека от тази на Вашингтон и то въпреки силния американски натиск. Това особено се отнася за Германия, където бившият канцлер Шрьодер заяви, че Западът е допуснал сериозни грешки в политиката си към Русия, а известният експерт по постсъветското пространство Кай Елерс, подчерта, че действията на грузинския лидер Саакашвили са били предварително подкрепени от САЩ. Това обаче не попречи на канцлера Меркел да разкритикува остро решението на Москва за признаване независимостта на Абхазия и Южна Осетия и да обяви, че то „противоречи на международното право”. В същото време, след срещата на ЕС, посветена на последиците от кризата в Южен Кавказ, състояла се в началото на септември в Брюксел, Меркел заяви, че “санкциите срещу Русия никога не са играли роля в преговорите”.

Основният извод от анализа на отношенията между Германия и Русия е, че двете страни, потенциално, са стратегически съюзници. Най-сериозният проблем в отношенията им е свързан с постепенно отслабващото схващане на част от германския и руския (там то вече почти е изчезнало) елити за приоритета на отношенията със САЩ. Вследствие на това и Германия, и Русия често се оказват ангажирани в неизгодни за тях формати на взаимодействие, в чиито рамки са принудени да работят за реализацията на чужди интереси. Но, докато руският елит (както показаха и августовските събития в Южен Кавказ) е на път окончателно да преодолее „проамериканския” си уклон, за германския елит това се оказва доста по-труден и продължителен процес. В момента Германия се управлява от внуците на поколението, преминало през т.нар. „денацификация”, на които комплексът за историческата вина на германската нация беше набиван в главите още от детството им. Въпреки огромния стремеж от страна на днешното германско общество за по-самостоятелни стъпки във външната политика на страната, включително и в отношенията с Русия, подобни стъпки се правят изключително внимателно и продължават да се съобразяват с моментните настроения във Вашингтон.

Процесът на узряване и утвърждаване във властта на патриотично настроените кръгове от местните елити, по ред обективни причини, се развива по-бързо в Русия, отколкото в Германия. В същото време е ясно, че едва когато позициите на тези елити в управлението укрепнат достатъчно, ще може да се говори и за формирането на реален германско-руски стратегически съюз.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

На 13 юли, по инициатива на Франция, която е председател на ЕС, в Париж се проведе учредителната среща на обновеното Евро-средиземноморско партньорство, което вече официално ще се нарича „Барселонски процес: Съюз за Средиземноморието”. В срещата участваха всичките 27 членки на ЕС, пет европейски страни, които не влизат в него, но са част от региона (Албания, Босна и Херцеговина, Монако, Черна гора и Хърватска), както и 11 държави от Южното Средиземноморие (Алжир, Египет, Израел, Ливан, Мароко, Сирия, Тунис, Турция, Палестинската национална автономия, Йордания и Мавритания).

Идеята за Средиземноморския съюз

Провеждането на подобна среща на най-високо ниво беше резултат от развитието на инициативата за създаване на Съюза, лансирана за първи път по време на предизборната кампания на френския президент Саркози, през 2007. По време на срещата си с избиратели в средиземноморското пристанище Тулон, на 7 февруари 2007, Саркози обяви, че „бъдещето на французите се кове тук, в Средиземноморието, и голямата ни грешка е, че твърде дълго пренебрегвахме региона. Обръщайки гръб на Средиземноморието, Франция и Европа смятаха, че обръщат гръб на миналото си. Истината обаче е, че обръщат гръб на своето бъдеще. Защото европейското бъдеще е на Юг”.

Тогава, като основни огнища на нестабилност в региона, Саркози посочи турско-гръцкото противопоставяне в Кипър, палестинско-израелският конфликт, напрежението между сунити и шиити и християни и мюсюлмани, но, според него, „децата ни не са обречени на вечна взаимна мъст и ненавист. Средиземноморските държави трябва да направят за себе си онова, което Европа стори след двете войни, които едва не я унищожиха”. Той смята, че следва изключително сериозно да се погледне на факта, че такива негативни последици от развитието на съвременния свят, като тероризма и религиозният фанатизъм (определени от него като „трагедия на глобализацията”), дълбоко засягат Средиземноморието и в този регион цивилизационният сблъсък се превръща в реална заплаха за човечеството. Затова той призова всички средиземноморски държави да работат за изграждането на общо бъдеще, което „ще се разиграе в Средиземноморието и тук ние или ще победим, или ще загубим”. При евентуална „победа”, регионът ще се превърне в „зона на мира диалога между културите и благосъстоянието”, докато при „загуба” Средиземноморието е обречено на „войни, фанатизъм и мракобесие, нетърпимост, расизъм и бедност”. Според Саркози, цивилизационната мисия на Франция е да обедини цялото Средиземноморие „след 12 века на разделение и вражди” и, че със съвместни усилия „ще се опитаме да дадем на света пример за новото Възраждане, от което той се нуждае”.

Що се отнася до Барселонския процес, стартирал през 1995, Саркози подчерта, че той не е постигнал целите си. „Провалът му беше предвидим, от момента, когато приоритетите на Европа се оказаха в източната част на континента. Той можеше да се предвиди след като търговията започна да доминира в отношенията, измествайки многоаспектното сътрудничество, като абсолютен приоритет”. Затова „Франция, заедно с Португалия, Испания, Италия, Гърция и Кипър (като страни, максимално заинтересовани от активизиране на сътрудничеството и представляващи, за разлика от повечето членки на ЕС, интегрална част от региона – б.р.) поема инициативата за създаването на Средиземноморски съюз”. В рамките на новата инициатива, на държавите от Юга беше предложено „да вземат бъдещето в собствените си ръце и да станат реални партньори”. Първоначално се предполагаше, че новият Съюз тясно ще си сътрудничи със съответните европейски структури.

След като спечели президентските избори, през май 2007, Саркози, вече като държавен глава на Франция, предприе конкретни стъпки за превръщането на проекта за Средиземноморския съюз в реалност. В речта си в мароканския град Танжер, през октомври 2007, френският президент нарече Съюза „грандиозна мечта, способна да вдъхнови целия свят”. В същото време, смекчавайки донякъде първоначалната си позиция за резултатите от Евро-Средиземноморското партньорство, той отбеляза, че новата инициатива не цели да замени нито Барселонския процес, нито Европейската политика на съседство, нито която и да било друга политика на сътрудничество в региона, а се стреми да им придаде допълнителен импулс.

Приоритетите и проблемите на Средиземноморския съюз

Приоритетите на бъдещия Съюз, включващи цял комплекс от амбициозни стратегически цели, бяха формулирани по следния начин: политика на избирателна имиграция; екология и защита на околната среда, борба със замърсяването на Средиземно море; политика на съвместно дългосрочно развитие и укрепване на сътрудничеството и взаимната помощ в Средиземноморския регион в сферата на икономиката (зона за свободна търговия, инвестиции, развитие на транспортната инфраструктура, енергийна сигурност, генериране и трансфер на нови технологии и т.н.); борба с корупцията, организираната престъпност и тероризма; развитие на културата, образователната система, здравеопазването, борба с неравенството и несправедливостта.

Така, френският президент формулира цяла философия на бъдещите отношения между Севера и Юга, определяйки изграждането на Съюза като „историческа мисия”.

Във фазата на предварителното изработване на проекта, с участието на заинтересованите страни (държавите и институциите от ЕС и страните от Юга), се очертаха редица принципни проблеми и разногласия, основните от които ще разгледаме по-долу.

Първоначалното отношение на редица европейски страни и, в частност, Германия, както и на европейските институции, към инициативата за Средиземноморския съюз беше твърде предпазливо. Изказванията на Саркози не даваха отговор на въпросите за структурата, формата на отношенията между предполагаемите участници и източниците на финансиране на бъдещата организация. Макар че политическият характер на тези изказвания не предполагаше подробното техническо детайлизиране на проекта, речите на Саркози (някои от които бяха прекалено емоционални) достатъчна ясно демонстрираха френските претенции за лидерство не само в Средиземноморския регион, но и в ЕС. Подобна постановка на въпроса обаче, очевидно не удовлетворяваше основния френски политически конкурент в ЕС – Германия. Берлин смяташе, че новият Съюз може да постави под въпрос единството на ЕС, ако в него участват само страните от региона, и да се оформи като структура, паралелна на Барселонския процес. Германия беше недоволна и от неприемливата за нея идея за възможното финансиране на новия проект от бюджета на ЕС, който се попълва най-вече от германците.

Немското противопоставяне на проекта на Саркози доведе до появата, в редица европейски медии, на информация за възможното формиране на още един съюз, обединяващ държавите от района на Балтийско море. Така, неизбежната криза в ЕС поради възможното влошаване на отношенията между страните-основателки излезе на дневен ред. Стана очевидно, че без подкрепата на ЕС (като наднационална институция) проектът за Средиземноморския съюз е обречен на провал. В интервю за телевизиония канал „Юронюз” (от 7.12.2007), еврокомисарят по външните отношения и политиката на съседство Бенита Фереро Валднер посочи, че ЕС може да одобри новия френски проект само ако той остане в рамките на Барселонския процес. Така, Франция беше призована да ограничи външнополитическите си амбиции и да се съобразява с процеса, стартиран от ЕС.

В резултат от интензивни консултации с европейските партньори, проектът за Средиземноморския съюз претърпя редица промени, но получи статут на общоевропейска инициатива, развиваща се в руслото на Барселонския процес. През май 2008, Европейската комисия (ЕК) одобри предложенията за усилване на Евро-средиземноморското партньорство, получило названието „Барселонски процес: Съюз за Средиземноморието”. Пак тогава ЕК публикува документ, обосноваващ необходимостта от нова политика, и предложения за обновяване на отношенията със средиземноморските партньори. Според този документ, Барселонската декларация и поетите, през 1995, задължения ще залегнат в основата на новата инициатива. Политическият диалог, икономическото сътрудничество, взаимодействието в културната и хуманитарната сфери, както и добавената, през 2005, към Барселонската декларация „ІV глава”, касаеща проблемите на миграцията, социалната интеграция, правосъдието и сигурността, остават в сила. Освен това, ЕК потвърди всички поети преди това задължения, както в рамките на двустранните отношения със страните от региона, така и в рамките на Европейската политика на съседство.

В крайна сметка, държавите от ЕС успяха, в общи линии, да се договорят за принципите на Съюза за Средиземноморието, организационната структура и бъдещото му финансиране. От друга страна, консултациите за пореден път потвърдиха изключителната сложност на многостранната координация, когато се налага да се отчитат интересите на различни участници, преследващи често съвършено различни цели.

Към трудностите, възникнали при оформянето на иницативата за Съюза на европейско равнище, следва да добавим нееднозначното (да не кажа негативно) отношение към проекта на някои страни от Южното Средиземноморие,  убеждаването на които да се включат в обновеното партньорство костваше много усилия.

Първоначално, държавите от Северна Африка реагираха положително на предложенията на Саркози, който лично призова, в Алжир, Тунис, Мароко и Египет, Съюзът да бъде създаден „в името на бъдещето”. Впоследствие обаче, те (подобно на европейските им партньори) настойчиво поискаха да им бъде „разяснен” новият характер на отношенията. Всъщност, става дума за това, кои държави от Юга ще получат (пък макар и неофициално) преференциален статут, чия столица ще приюти централата на една или друга структура на новия Съюз (например секретариатът му) и т.н. На фона на съперничеството между северноафриканските държави за неформално лидерство, в допълнителна тема за дискусии се превърна участието на Израел в Съюза за Средиземноморието. Според Алжир например, инициативата на Саркози не би трябвало да се приема като основание за нормализация на отношенията между арабските страни и еврейската държава, в рамките на новия Съюз, макар че именно това предложи френският президент, в речта си в Тулон. Впрочем, не всички арабски държави демонстрираха толкова враждебно отношение към израелското участие. Въпреки това, позицията, заявена от Алжир, свидетелства за наличието на неразрешими противоречия по пътя към „постигането на мир и стабилност в региона”, каквато е главната цел на Барселонския процес.

В пореден препъни камък се превърна безкомпромисната позиция на либийското ръководство. Либия, която от 1999 има статут на наблюдател в Барселонския процес, въпреки активното си сближаване със Запада през последните години, категорично отказа да участва в Съюза за Средиземноморието. Муамар Кадафи, претендиращ за лидерска роля в Африканския съюз и смятащ се за „обединител” на Африка, смята, че участието на северноафриканските държави в европейския проект ще „разедини” Черния континент. В навечерието на учредителната среща на Съюза за Средиземноморието, през юни 2008, в Триполи се проведе арабска мини-среща, с участието на Сирия, Мавритания, Тунис, Алжир и Мароко, която трябваше да формулира общоарабската позиция по въпроса. При откриването и, либийският лидер заяви, че „Ако Европа иска да сътрудничи с нас, за целта съществува Лигата на арабските държави или Африканския съюз... Не приемаме опитите Европа да се договаря само с отделна група страни”. Либийската позиция свидетелства, че тази държава със сравнително малобройно население, но със сериозни петролни и газови ресурси, засега не е заинтересована от предлаганото „партньорство” в същата степен, като съседите и, разчитащи на допълнителни икономически и политически дивиденти. Според Кадафи, предложението е „унизително”, защото „ние не сме гладни просяци или кучета и не трябва да ни подхвърлят кокали”. Водачът на либийската революция прогнозира, че Съюзът няма да има добро бъдеще: „Този проект е обречен на провал и представлява своеобразно минно поле. Той ще създаде условия за нови терористични действия на ислямистките групи, които виждат в него проект на „кръстоносците”, и ще предприемат нападения срещу мюсюлманските страни-членки. Не бих съветвал моя народ да участва в тази абсурдна говорилня, в този колониален проект”. Фактът, че всички арабски държави от региона, с изключение на Либия, присъстваха на учредителната среща на Съюза за Средиземноморието показа обаче, че позицията на Кадафи не се ползва с подкрепа в Лигата на арабските държави.

Доста сложна ситуация породи и въпросът за участието на Турция в новия формат на регионалните отношения. Както е известно, още докато беше кандидат-президент, Никола Саркози многократно се обяви против присъединяването на Турция към ЕС. Според него, „Европа не може да се разширява до безкрайност. Ако Европа иска да има идентичност, трябва да има и граници, т.е. предели... Турция няма място в ЕС, защото не е европейска държава. Но тя е голяма средиземноморска страна, заедно с която Средиземноморска Европа може да съдейства за интеграцията на Средиземноморието”. Тоест, Саркози виждаше бъдещето на турско-европейските отношения именно в рамките на Средиземноморския съюз, а не на ЕС.

Съвсем естествено, идеята за новия Съюз първоначално бе посрещната твърде сдържано в Анкара, тъй като страната, от 1999, има статут на кандидат за членство в ЕС, а преговорите за присъединяването и са в напреднал стадий. Затова турското участие в учредителната среща на Съюза за Средиземноморието зависеше от позицията на Брюксел. Едва след като ЕК потвърди позицията за продължаване на преговорите за присъединяването на Турция към ЕС, Анкара склони да участва в обновения Барселонски процес.

Заключителната декларация на Парижката среща, подписана на 13 юли от всички участници, напълно съответстваше на принципите, лансирани преди това от ЕК. В нея, както и във всички останали документи по темата, се подчертава необходимостта от съвместна работа за постигане на мир в Близкия изток, стабилност и сигурност в региона (в бъдеще се планира формирането на евро-средиземноморски пакт, целящ създаването на зона на мир и стабилност в Средиземноморието, както и създаването на „Кодекс за поведение” в областта на борбата с тероризма и гарантиране сигурността на гражданите), развитие на човешките ресурси, намаляване на бедността, формиране (до 2010) на зона за свободна търговия между участниците, по-широко ангажиране на гражданите в политическия живот, спазване на човешките права, засилване ролята на жените в обществото, уважение към малцинствата, борба с расизма и ксенофобията, както и развитие на диалога между културите и постигане на взаимно разбирателство.

Като цяло, документът прилича повече на нова глава от Барселонската декларация, отколкото на първоначалния вариант, предложен от Саркози. От френската идея, в Парижката декларация остана само онова, което не противоречеше на основните цели, фиксирани навремето в Барселона, като формулировките на френския президент бяха заменени с по-сдържани. Така, въпреки че през последните години проблемите с имиграцията се превърнаха в най-сериозния препъни камък в отношенията между Севера и Юга, в Парижката декларация няма нито дума за тях. А по първоначалния замисъл на Саркози, именно имиграцията трябваше да стане един от централните елементи на сътрудничеството. Напълно възможно е, по този най-остро стоящ въпрос за държавите от двата бряга на Средиземно море да не са били постигнати някакви компромисни формулировки, нито пък е бил разработен план за решаването му. Това вероято е свързано с липсата на единна европейска позиция по регулирането на миграционните потоци, от една страна, и факта, че много държави от Юга обвиняват Севера в дискриминационен подход към имигрантите, при решаването на миграционните проблеми – от друга.

Всъщност, основното в новия Съюз е повишаването степента на участие в регионалната политика на страните от Юга. Ако в рамките на Барселонския процес, единствената структура, вземаща решения и финансираща проектите, е ЕС, в Съюза за Средиземноморието се предлага съпредседателство (по един председател от ЕС и от държавите от Юга), както и създаването на съвместен секретариат, който да се занимава с подбора и анализа на проектите, необходими на региона. Новото в Съюза е, че сътрудничеството ще се гради около конкретни проекти (в рамките на очертаните направления) и ще стане важна, но въпреки това „допълнителна”, глава от Барселонския процес. Въпросите, свързани с функционирането на бъдещата структура, ще бъдат формулирани на заседанието на външните министри на страните-членки, през ноември 2008.

Основните посоки на сътрудничеството

В крайна сметка, амбициозният набор от политически, икономически и хуманитарни цели, дори в силно орязания си (в сравнение с първоначалната френска инициатива) вариант, се трансформира в доста ограничена програма за съвместни действия. И така, за постигането на очертаните по-горе цели, се предлагат следните основни направления на сътрудничеството между страните-членки:

- Борба със замърсяването на Средиземно море;

- Развитие на морския и сухопътния транспорт между двата бряга на Средиземно море, строителство на крайбрежни магистрали и модернизация на железопътното съобщение в страните от Магреб, като целта е движението на хора и товаропотоци да стане по-достъпно и безопасно;

- Съвместно гарантиране на обществената сигурност и предотвратяване на природни и хуманитарни бедствия;

- Дългосрочно развитие на алтернативните източници на енергия, включително оптимално използване на слънчевата енергия, в Средиземноморието;

- Развитие на висшето образование и научните изследвания, създаване на Евро-средиземноморски университет;

- Развитие на микро-, малки и средни предприятия.

Най-острият (за страните от ЕС) въпрос за източниците на финансиране на новата инициатива беше решен по следния начин. Отчитайки, че в съответствие с вече поетите задължения, ЕС оказва значителна постоянна помощ на региона, той не е в състояние да поеме допълнително финансово бреме. По данни на ЕК, само през 2000-2007, общият обем на финансовата помощ от ЕС за десет южносредиземноморски държави (Алжир, Палестина, Египет, Йордания, Ливан, Мароко, Сирия, Тунис, Израел и Либия), в рамките на Барселонския процес, е достигнал 5,9 млрд. евро.

В тази връзка, финансирането на проекти в рамките на новия Съюз няма да става изключително за сметка на общия бюджет на ЕС, но и на бюджетите на страните-участнички. ЕК разчита да привлече допълнително финансиране, най-вече, от частни инвеститори (предполага се, че проектите ще бъдат рентабилни, следователно ще са привлекателни за частния капитал, т.е. ще се окажат жизнеспособни). Освен това, проектите ще се финансират и от общия бюджет на ЕС, както и от бюджетите на неговите членове. Някои проекти пък, ще се финансират изцяло от държавите от Южното Средиземноморие. Участието на последните в съвместните проекти, не само като получатели на помощи, но и като инвеститори, трябва да повиши интереса им от постигането на конкретни резултати. В същото време, европейските финансови механизми, като Програмата за евро-средиземноморско инвестиране и партньорство (FEMIP) и тези на Европейската политика на съседство (Neighbourhood Investment Facility) могат да се използват за постигане на целите на Съюза за Средиземноморието.

Политиката на конкретните проекти цели да внесе промени във възприетия, в рамките на Барселонския процес, подход, обуславящ предоставянето на помощ и икономическото сътрудничество с държавите от Юга на първо място от резултатите, постигнати от тях в изграждането на гражданско общество и климат на взаимно доверие. Неслучайно, именно на партньорството в сферата на политиката и сигурноста е посветена и първата глава на Барселонската декларация. Предполагаше се, че икономическото развитие ще се окаже неизбежно следствие от урегулирането на най-острите конфликти (Близкият изток, Западна Сахара) и създаването на здрав политически климат. Днес обаче, многостранното политическо сътрудничество е парализирано от влошилата се през последните години ситуация в Близкия изток. Става дума не само за палестинско-израелския конфликт, но и за ситуацията в Ливан и Сирия, които пряко влияят върху външната политика на почти всички арабски държави от региона, изостряйки и без това сериозните вътрешноарабски противоречия.

Тъй като за 13-те години на съществуване на Барселонския процес, не бе отбелязано съществено подобрение нито в политиката, нито в икономиката на държавите от Юга, европейците, съзнавайки изключителната важност за бъдещето на Стария континент на руслото, в което ще се развиват средиземноморските страни от Юга занапред, се ориентираха към нов подход.

От една страна, в рамките на Съюза за Средиземноморието, икономическите и хуманитарни проекти следва да излязат на преден план (необходимостта от решаване на насъщните икономически задачи, без да се чака „възтържествуването на демокрацията”, и разрешаването на конфликтите), а от друга – отговорността за резултатите (както за положителните, така и за отрицателните) следва да се поеме от всички участници, без изключение. Така, политическите цели на сътрудничеството (гарантиране на мира, стабилността и сигурността, развитие на демокрацията, политическия плурализъм, спазването на човешките права, осъждането на тероризма и т.н.), под които се подписаха всички участници (което съвсем не означава приемането на каквито и да било мерки за промяна на характера на политическите режими в държавите от Юга), формират идеологическата рамка на конкретните проекти в сферите на икономиката, екологията, енергетиката и образованието.

В тази връзка следва да обърнем внимание на факта, че в средата на 90-те години средиземноморските държави виждаха основната причина за слабите резултати в отношенията между Севера и Юга именно в липсата на сериозен политически диалог, както и в това, че страните (и, най-вече, Европа) се грижат само за своите икономически интереси и икономическата си изгода. Подобна ситуация не устройваше страните и от двата бряга на Средиземно море, което се превърна в мощен импулс за раждането на Барселонския процес. Затова, в рамките на Съюза за Средиземноморието, изместването на приоритетите към икономическите проекти, от една страна, изглежда като връщане към ситуацията, отпреди старта на Барселонския процес. От друга обаче, това изместване става на съвършено нов и различен етап в отношенията между Европа и страните от Южното Средиземноморие. Въпреки че основните проблеми в региона си остават същите (политическата нестабилност, нерешените стари и възникващите нови конфликти, високият демографски потенциал на страните от Юга, същественият разрив в нивата на социално-икономическо развитие, имиграцията и тероризма), не може да се твърди, че през цялото време отношенията са били в застой и нищо не се е променило. Днес Северното и Южното Средиземноморие са много по-тясно свързани чрез различни програми за подпомагане и сътрудничество (редица проекти, които се реализират в момента, оказват положително въздействие за развитието на държавите от региона – в сферите на образованието, напояването и осигуряването на питейна вода), отколкото преди петнайсетина години.

Любопитна подробност е, че идеята за партньорството се представя от идеолозите на Съюза като нещо съвършено ново, което уж е липсвало на Барселонският процес. Макар че, ако погледнем Барселонската декларация от 1995, която бе резултат от дългогодишна предварителна работа за анализ и систематизиране на отношенията в региона, ще видим, че именно партньорството и взаимната отговорност на страните бе централната идея и на Евро-Средиземноморското сътрудничество. Тоест, като приоритет на новия Съюз се посочва нещо, което още от 1995 насам, трябваше да определя отношенията между Северното и Южното Средиземноморие. Това за пореден път потвърждава, че, в рамките на Барселонския процес, необходимото ниво на партньорство и до днес не е постигнато.

Що се отнася до сегашните и бъдещи проекти, в рамките на новия Съюз, участието в тях не е задължително за всички страни, подписали Парижката декларация. Отделните държави, ръководейки се от собствените си потребности,  могат да предлагат и избират само онези проекти, от които реално са заинтересовани. Но, дали първите шест направления на сътрудничеството, предложени на конференцията в Париж, ще могат, от една страна, да съдействат за постигане целите на Барселонския процес, а от друга – еднакво да заинтересуват държавите от Северното и Южното Средиземноморие, още повече пък – частните инвеститори? Най-вероятно не. Което се обяснява с различните приоритети на държавите-участнички, свързани с нивото на социално-икономическото им развитие.

Инвестирането на средства за опазване на околната среда, развитие на образованието  и изследванията, алтернативните източници на енергия (т.е. целите на дългосрочното развитие), са актуална тема за западното постиндустриално общество, но не и за развиващите се държави, където приоритет си остават проблемите с бедността, нарастването на населението и безработицата, както и осигуряването на достатъчно храна и питейна вода. Алжирците, тунисците и мароканците се нуждаят най-вече от виза и работа и почти не се интересуват от пречистването на Средиземно море или от изграждането на крайбрежни магистрали.

Средиземноморският съюз като инструмент за сигурност

Сред основните мотиви на Европа, опитваща се за пореден път да намери „допирни точки” със страните от региона, които с всяка изминала година пораждат все по-голямо безпокойство у нея, е гарантирането на собствената сигурност, чрез оказването на многопрофилна помощ на държавите от Южното Средиземноморие, като цяло, и на онези режими, с които „може да се работи”, в частност. Отчитайки наличието, на южния бряг на Средиземно море, на редица потенциално опасни проблеми (ислямистките формации, миграционните потоци, демографският бум и т.н.), изострянето им в непосредствена близост до границите на ЕС не може да не тревожи европейците.

Стремежът да не се допусне неконтролирано развитие на ситуацията в Южното Средиземноморие с тежки последици за Европа (терористичната заплаха при евентуалната поява на теократични режими в страните от Северна Африка, бежанските потоци и влошаването на хуманитарната ситуация), е сред ключовите фактори, обуславящи подкрепата, от страна на европейските правителства, на сегашните управляващи елити в региона. Докато един или друг авторитарен (или недостатъчно демократичен) режим е в състояние да сдържа тези негативни за Европа процеси, в политическите контакти с него претенциите за „недостатъчно демокрация” съзнателно ще се ограничават именно заради запазването на толкова необходимата стабилност.

В контекста на проблема за сигурността и стабилността по южните граници на Европа, Съюзът за Средиземноморието не е нова идея, а пряко продължение на европейската средиземноморска политика, чиито първи стъпки бяха направени през последната четвърт на ХХ век. Така, Глобалната средиземноморска политика, беше заменена с Обновена средиземноморска политика, създаден бе Средиземноморският форум за диалог и сътрудничество, активизацията в Западното Средиземноморие постави начало на срещите между страните от двата бряга на Средиземно море, в рамките на „5 + 5”, и т.н. Стъпвайки на тази основа, стартира и Барселонският процес. В рамките на този курс, създаването на Съюза за Средиземноморието, като продължение на Барселонския процес и Европейската политика на съседство (може би, дори и против желанието на идеолозите на новия Съюз), потвърждава последователността и приемствеността на подхода на ЕС в изграждането на отношенията със страните от Южното Средиземноморие.

В тази връзка, каквото и да се говори за „провала” на Барселонския процес и „мъртвородения” нов Съюз, подобни проекти ще продължат да се лансират и занапред, докато обслужват интересите на европейските държави. В сегашните геополитически условия, държавите от двата бряга на Средиземно море са „обречени” да си сътрудничат, както и да създават (по инициатива на ЕС) подобни организационни структури.

Създаването на Съюза за Средиземноморието свидетелства не само за постъпателното развитие на Барселонския процес и Европейската политика на съседство, но и за активизирането на френската външна политика и свързаните с това претенции на Париж за ролята на европейски лидер, важен играч на близкоизточната сцена и „локомотив” на сътрудничеството в Средиземноморския регион. В същото време е очевидно, че Франция, действайки от името на ЕС, ще трябва да отчита и мненията на всички страни-членки, доказателство за което е и трансформирането на Средиземноморския съюз от „велика мечта” на цивилизациите, в „съюз на проектите”, допълващ Барселонския процес.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

От геополитическа гледна точка, Турция представлява мост между Близкия изток, Кавказ и Европа, пълноправна част от която се опитва да стане.

От геостратегическа гледна точка, Турция е не само европейска, но и азиатска държава. В същото време тя се намира на 10 000 километра от азиатските колоси Китай и Индия и има само морска граница с Руската Федерация. Разглеждайки Турция от позицията на нейното теографско положение, става ясно, че тя има важно стратегическо значение за повечето съседни страни. От една страна, тя е естествена врата за онези държави от региона, чиито брегове се мият от Черно море. В същото време, за Турция е много важна стабилността в Ирак, макар да е ясно, че за постигането и ще е нужно още много време. Произлизащите оттам заплахи се решават от турското ръководство, съвместно със Съединените щати. Накрая, въпреки наличието на редица общи интереси между Турция и Иран, между тях съществуват и сериозни разногласия.

От друга страна, Турция е силно заинтересована от развитието на отношенията си с азиатските държави и особено с тези от Централна Азия. Тя внимателно следи развитието на събитията в този обширен регион и поддържа стабилни икономически отношения с ключовите „играчи” в него, като Русия, Китай и Индия. Но, тъй като Турция не е член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), тя не може да оказва кой знае колко съществено влияние в региона.

Проблемите на националната сигурност

От гледна точка на турската национална сигурност, очертаващите се заплахи могат да се разделят на вътрешни и външни, като и едните и другите следва да бъдат детайлно анализирани в краткосрочна, средносрочна и дългосрочна перспектива. Основните проблеми, свързани с националната сигурност вътре в страната са попълзновенията срещу териториалната цялост на Турция от страна на различни радикални групи и течения, наркотрафикът, проблемите, свързани със световната продоволствена криза и последиците и за страната, както и появата, в тази връзка, на всевъзможни допълнителни заплахи.

Заплахите от страна на Кюрдската работническа партия

Очевидно е, че основната терористична заплаха, свързана с дейността на Кюрдската работническа партия (РКК) не може да бъде преодоляна само с военни методи и средства. Това се обяснява с факта, че повечето терористи намират убежище в съседен Ирак, където получават логистична подкрепа, а ръководството на местната кюрдска автономия предпочита да си затваря очите за дейсвията им. Използването на дипломатически ресурси за решаването на този проблем продължава да не дава конкретен положителен резултат. Освен това, някои страни, които са съюзници на Турция в НАТО, създават различни препятствия пред дипломатическото решаване на проблема с РКК. Затова, както изглежда, решаването на проблема с дейността на кюрдските сепаратисти не може да бъде постигнато в краткосрочна перспектива.

Бъдещето на Близкия изток и Ирак

Ирак, който продължава да се намира под тоталния военен и политически контрол на американските военни, и досега не може да постигне толкова необходимата му вътрешна стабилност. Основните въпроси, които пряко засягат турските интереси по отношение на развитието на ситуацията в Ирак, включват, преди всичко, решаването, в средносрочна или дългосрочна перспектива, на основния въпрос: дали Ирак ще запази териториалната си цялост или ще бъде разделен на автономни райони. Ако обаче, на югоизточната граница на Турция възникне автономна Кюрдска държава, на Анкара ще се наложи да създаде нови механизми за изграждане на отношенията си с нея и преодоляване на възможните заплахи. Докато в региона остават американските войски, може да се твърди, че (като изключим дейността на РКК) Турция няма да се сблъсква с някакви съществени проблеми. Все пак, неясната ситуация в Ливан и палестинско-израелският сблъсък, продължават да са сред най-сериозните фактори, влияещи върху турската политика.

Кипърският въпрос

Въпреки възобновяването и продължаването на преговорите за решаване на кипърския въпрос, формулировките, които държавите от ЕС и лидерите на гръцката част на острова се опитват да наложат на Турция, са далеч от онова, които би устроило турското ръководство. Основният проблем на острова е териториалното му разграничаване. Решението на гръцката част на Кипър едностранно да разшири границите на териториалните си води до 12 мили, несъмнено, представлява най-голямата заплаха за националната сигурност на Турция.

Държавите от Южен Кавказ

Фактът, че част от американския елит активно подкрепя обвиненията срещу Турция във връзка с геноцида срещу арменския народ, може да разклати отношенията между Анкара и Ереван, още повече че на официално равнище такива просто няма. Нерешеният и до днес въпрос за Нагорни Карабах, фактът че значителна част от територията на Азербайджан е окупирана от Армения и наличието на значително количество бежанци, също представляват проблем. Стратегическото сътрудничество между Москва, Ереван и Техеран, от една страна, и между Турция и Азербайджан – от друга, са основната причина за неустановяването на официални отношения между Турция и Армения.

Друга държава от Южен Кавказ – Грузия, също не може да се похвали със стабилно развитие и затова се опитва да развива стратегическо партньорство с Турция и страните от НАТО. Руската подкрепа за режимите в Абхазия и Южна Осетия и възможността за обявяването им за независими, както и предоставянето на руско гражданство на значителна част от местното население допълнително усложнява решаването на въпроса. Сериозното напрежение, което периодично възниква между Русия и Грузия и военният сблъсък между тях, през август 2008, поставят под въпрос сигурността на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан.

Руската Федерация

Русия, която е най-сериозния съперник на САЩ в сферата на оръжейната търговия, продължава постъпателното развитие на своя икономически, и особено на енергийния, си сектори. Както и преди, основната част от руските приходи идва от продажбата на оръжие, петрол и природен газ, както и на продукция на химическата индустрия. В енергийната сфера, руско-турските отношения демонстрират устойчиво развитие. В момента потребностите на Турция от руски природен газ са 65%. Огромен брой руски туристи почиват в турските курорти, а такива отрасли като строителството и текстилната индустрия са сред основните обекти, привличащи турските инвестиции в Русия. Затова, на фона на същественото развитие на руско-турските отношения, може да се каже, че Турция вече не възприема Русия като военна заплаха.

В същото време обаче, двете страни са съперници по отношение на изграждането на газопровода Nabucco, представляващ енергиен мост между Европа и Азия. В същото време Анкара внимателно следи задълбочаващото се руско-иранско сътрудничество. Освен това, затварянето на турските образователни учреждения в някои области на Русия, отказът да се издават визи на определени турски граждани, както и връщането в Русия на студентите, обучаващи се в турски университети, не съдействат за укрепване на доверието между двете страни.

Иран

Иран е сред основните доставчици на природен газ за Турция. Анкара подкрепя реализацията на проекта Nabucco и би искала в него да се включат, както Иран, така и Туркменистан. Що се отнася до проблемите, свързани с тероризма и дейността на РКК, в това отношение между Анкара и Техеран се развива стабилно сътрудничество. Не бива обаче да се отминават някои специфични особености, свързани с активното развитие на иранската ядрена програма, добрите отношения на Техеран с Армения и разработването на нови ракетни системи от Иран. В тази връзка, Турция би следвало да помисли за създаването на собствен военно-отбранителен “щит”.

Централноазиатските държави

Измежду държавите от този регион, най-голямо внимание заслужава Казахстан. Отношенията между Анкара и Астана се развиват доста успешно и вече са достигнали едно добро равнище. Сериозна конкуренция за турския бизнес обаче, са компаниите от Китай, САЩ и държавите от ЕС. През 2007, Казахстан подписа споразумение за присъединяването си към проекта Баку-Тбилиси-Джейхан, което е важен момент за реализацията на турската енергийна политика в региона.

С друга ключова централноазиатска държава – Узбекистан, Турция засега не съумява да установи дори нормални отношения, да не говорим за някакво стратегическо партньорство. Отношенията между двете страни, които преживяха много сериозен разрив, в средата на 90-те години, напоследък сякаш демонстрират известно подобрение, но за някакво сериозно сътрудничество все още не може да се говори. Днес Узбекистан – страната с най-многочислено население в Централна Азия, не желае да поддържа никакво друго стратегическо партньорство, освен това, което вече има с държавите-членки на ШОС.

Що се отнася до Киргизстан и Таджикистан, тези две държави с недостатъчно развити икономически системи, не могат самостоятелно да играят някаква съществена роля. Сериозен натиск върху тях оказва Китай, както в рамките на ШОС, така и в тези на двустранните отношения.

Афганистан

На територията на Афганистан продължава гражданската война. Частите на Движението “Талибан”, макар че то вече не е на власт, продължават да се сражават със САЩ и държавите от НАТО, чиито военен контингент е разположен в страната. Турция отказа да изпрати свои части за борба срещу талибаните, защото не вярва, че е възможно в близко време тази бедна страна да постигне някаква стабилност. Освен това, Турция винаги е изпитвала братски чувства към народа на Афганистан, част от който са и над един милион етнически узбеки и туркмени. Тоест, турският интерес към централноазиатските държави е изключително голям, както от гледна точка на общите исторически корени, така и на икономическите и политически отношения.

Китай и Индия

Тези две държави, притежаващи най-големите човешки ресурси на планетата, в продължение на дълъг период си съперничат в научната и техническата сфери. Турция развива добри търговски отношения, както с Индия, така и с Китай. Турските пазари са наводнени с евтини китайски стоки – обувки, мотоциклети, чанти и играчки. Впрочем, по отношение на въпросните чанти и играчки, 92% от тях са вносни, което доведе до крах в някои сектори на турската индустрия. Това, на свой ред, води до нежелателен за страната ръст на безработицата. Освен това, важна роля за Турция играе наличието в Китай на родственото уйгурско малцинство, което е подложено на натиск от страна на официалните власти, както и ситуацията около традиционния китайски съюзник – Пакистан, който продължава конфронтацията си с Индия.

Заключение

Както вече отбелязах в началото, от геополитическа гледна точка, Турция играе ролята на мост между Близкия изток, Кавказ и Европа. Тя обаче се стреми да стане и енергиен мост за Европа. Днес Турската република разполага с най-многобройната и професионално подготвена армия сред всички свои съседи (като изключим Русия и Иран), с най-младото население, с развита икономика и представлява динамично развиваща се държава, която е член на НАТО и ОИК (Организация Ислямска конференция) и поддържа добри отношения с всички мюсюлмански държави. Въпреки бързо променящата се глобална конюнктура, Турция продължава да развива прагматични политически и икономически отношения. Освен това обаче, тя се стреми да подпомага родствените и народи, живеещи в съседните държави. Анкара добре помни стотиците хиляди тюркски и мюсюлмански бежанци, пресичащи територията на страната в края на ХІХ и началото на ХХ век и се стреми това вече никога да не се повтаря.

 

* Авторът е професор в Университета „Йедитепе” в Истанбул, където ръководи Катедрата по история. Автор на няколко книги, последната от които е биография на Чингис хан.

{rt}

Още статии ...