07
Съб, Дек
5 New Articles

Принадлежността на Турция към т.нар. „брегова зона” (т.е. онова, което Макиндер определя като „външен полумесец” или rimland) е фундаментална геополитическа аксиома. В исторически план, този факт е рeзултат от хода на драматичната история на целия ХХ век, в чието начало Османската империя все още представлява нещо съвършено различно, т.е. самостоятелен сухопътен анклав, макар че (подобно на континентална Европа) е подложена на въздействието на два противоположни геополитически вектора – атлантическия (от страна на Великобритания) и евразийския (от страна на Руската империя). В ерата на империите обаче, контурите на окончателната геополитическа картина са твърде неясни и е необходимо цяло столетие за да могат прогнозите на първите геополитици да съвпаднат с политическата карта на света, където на едната страна са САЩ, а на другата – Евразия (Русия). Така или иначе, но днес Турция е част от „бреговата зона”, следователно, геополитическата теорема на турската политика в глобален мащаб се решава посредством баланса и противопоставянето на двете ориентации – атлантическата и евразийската. Краен случай представлява ситуацията на директна колонизация на бреговата територия, но и в този случай все пак остава някакво политическо пространство за опозицията и, съответно, за търсенето на геополитическа подкрепа от противоположния полюс (такава е геополитическата история на съвременен Виетнам, Корея, Афганистан и т.н.). Но в онези брегови държави или ансамбли от държави, които претендират за самостоятелна политическа роля в регионален мащаб, изборът между атлантизма и евразийството е доброволен, активен и изпълнен с драматизъм.

Следва да подчертаем, че геополитическият избор най-често си остава трансцедентен по отношение на конкретните идеологии или политически партии. Макар че между геополитическия избор и конкретните идеологически системи има определена симетрия и взаимна връзка, не е възможно да се търси някакво тъждество в тази сфера. Проевразийските и проатлантическите партии могат да бъдат десни и леви, религиозни и светски, демократични и тоталитарни, консервативни и прогресистки. Нещо повече, в рамките на една и съща партия и политическа система могат съвместно да съществуват геополитически полюси, ориентиращи се към противоположни геополитически реалности. Това изисква изключително внимателен анализ на всеки конкретен случай. Решаването на геополитическата теорема в рамките на партийните, социални и идеологически спорове и дискусии може да става по най-странен и причудлив начин, разделяйки от двете страни на барикадата членове на една и съща партия и сближавайки привърженици на съвършено противоположни мирогледи и партийни платформи. Геополитиката налага върху политическата и социологическа картина на обществото допълнителна „координатна мрежа”, основаваща се на автономна система от признаци.

Всичко това съвсем пряко засяга Турция, в качеството и на могъща регионална държава, принадлежаща към „бреговата зона”. От времето на Ататюрк, Турция притежава мощно национално самосъзнание, възприема своята държавност като колосална, висша и почти абсолютна ценност и се стреми да играе, в регионалния контекст, самостоятелна и значима роля. Следователно, историческите инвестиции на политическа воля и интелектуални усилия в геополитическия избор и баланса между силовите линии на атлантизма и евразийството в Турция са огромни и представляват изключително важен политически процес, който, до голяма степен, определя националния път на страната на всеки исторически етап.

Фазите на перманентния геополитически избор

Историята на формирането на съвременна Турция, след краха на Османската империя, илюстрира симетричните вълни в смяната на нейната ориентация. Изначално притисната между Русия и Великобритания, Турция се осъзнава, като най-близка към Централна Европа и по-конкретно към Германия, намираща се в същото положение като нея, но в друг сектор на „бреговата зона” - на Северозапад. Турция е ориентирана към Германия като към свое европейско alter ego. С тази ориентация обаче не се изчерпва и самият геополитически избор. На практика, тук все още няма какво да се избира: намирайки се в сходна геополитическа ситуация, двете страни, които изпитват естествено взаимно привличане, се подкрепят и се стремят към провеждането на съвместна консолидирана политика в региона. Турция е естествена опора на континентална Европа (до втората половина на ХХ век – на Германия) в Близкия изток и, обратното, Германия органично изразява и защитава турските интереси в Европа. Това също е закон на геополитиката, макар да касае онази нейна част, която е свързана с логиката на отношенията между страните, принадлежащи към „бреговата зона”.

Истинският избор следва да търси в друг контекст и това е фундаменталният избор между атлантизма и евразийството.

Съвременна Турция се ражда в кървавия сблъсък на Босфора срещу британците. Кемал Ататюрк изгражда новата турска държава на основата на твърдото противопоставяне на англо-саксонския (атлантическия) проект. С други думи, евразийският избор е заложен в самата основа на съвременната турска държавност и именно от този антибритански (и, на второ място, прогермански) импулс започва отброяването на съвременната турска история.  Геополитическата линия на Ататюрк е еднозначна: Турция не възнамерява да бъде атлантическа „колония”, тя иска да бъде свободна от атлантизма. Именно това е свободният и фундаментален избор, който прави бащата-основател на новата държава, и този избор, в геополитически план, е евразийски.

По-нататък следват редица символични стъпки към Съветска Русия. Убеден привърженик на лаицизма и светския характер на държавата, Ататюрк вижда в нея онова, което му се иска да види – т.е. нова нация, светска република, динамично развиващ се евразийски полюс, надигащ се от руините на старата империя. Това обяснява и сближаването на Анкара с болшевишка Москва, един от знаците на което е днешният Карабах, предоставен от Кремъл на съветски Азербайджан в знак на симпатия към кемалисткия режим.

Но, както във всяка „брегова”държава, геополитическият фундамент винаги е относителен и ограничен от конкретните исторически рамки, от една страна, а от друга е свързан със стремежа на регионалната държава да увеличи националната си мощ, използвайки геополитическите противоречия между основните планетарни полюси. Затова Ататюрк не се ориентира към „съветизирането” на Турция, а лансира тезата за „третия път” между социализма и капитализма, т.е. модела на солидарна и самобитна национална държава. Това обяснява и появата на известни търкания и напрежение в отношенията със Съветска Русия през първата половина на ХХ век: Анкара иска да върви по свой собствен път, за който е характерно позитивното отношение към Москва и отхвърлянето на атлантизма, но и стремежът към максимална независимост. За това помага и желанието на нацистка Германия, напук на всички правила на геополитиката, да се обяви за самостоятелен геополитически субект. Високомерното невежество на Хитлер води до грандиозно клане, когато на цивилизацията на Морето, в противоестествен съюз с цивилизацията на Сушата, се налага съвместно и с цената на колосални жертви да потушава обречения на неминуем провал пожар на бунта на „бреговата зона” против двата геополитически полюса.

В края на 40-те години Турция отново е изправена пред необходимостта да определи геополитическата си ориентация. Германия вече не съществува като самостоятелен геополитически играч, Европа е разделена и политическият избор се предопределя от достатъчно ясната дуалистична геополитическа картина – американският атлантизъм или съветското следвоенно евразийство.

Този път Анкара избира Атлантика и морската цивилизация. За това съдейства успешната дипломатическа тактика на Лондон и Вашингтон, както и недалновидната политика на Сталин, който (след териториалните си успехи в Източна Европа и все още под влияние на шока от нацистката агресия) стига до извода, че най-сигурния начин да се справи с „бреговата” зона е просто да я завладее. В тази връзка си струва да спомена и мита за уж съществуващия „стремеж на Сталин да завладее Северна Турция”, т.е. да реализира своеобразна съветска версия на стария имперски мит за „освобождението на Цариград”. Трудно може да се каже, дали Сталин действително е имал подобни планове, документални доказателства за това липсват, но и нищо не доказва, че те не са съществували. И наличието, и липсата им се вписват в геополитическата логика на събитията, последвали Втората световна война. Друг въпрос е, че въпросният мит успешно бива използван от САЩ за да ускорят атлантическата преориентация на Анкара: тъй като националната държава представлява висша ценност за турците, заплахата, че тя може да бъде загубена бива възприета съвсем сериозно. Освен това Съветският съюз започва активно да подкрепя редица мюсюлмански държави, които са регионална съперници на Турция, докато Западът предлага гаранции и защита срещу присъединяването на Анкара към атлантическата стратегия.

В тази геополитическа фаза Турция прави про-атлантически избор и гради политиката си върху антикомунизма и антисъветизма, следвайки логиката на Вашингтон. По въпроса за Северен Кипър, Съветският съюз заема твърда прогръцка позиция, подкрепя кюрдите, а също и управляваните от партията БААС арабски държави срещу Израел, което допълнително тласка Анкара към „морската цивилизация”. Въпреки това, Турция си остава съвършено самобитна държава. И, ако на първоначалния етап, става дума за „евразийство на Третия път”, сега то се трансформира в своеобразен „атлантизъм на Третия път”.

Атлантическата стратегия на Турция през втората половина на ХХ век

През втората половина на ХХ век турската регионална политика се основава на баланса между ориентацията към САЩ и НАТО и стремежа да бъде запазена националната самобитност и регионалната независимост. Дори в периодите на най-тясното си сближаване с Вашингтон, Анкара никога не се възприема като „колония”, а като партньор на Америка, направил навремето съвсем осъзнат геополитически избор. В това отношение, Северен Кипър се превръща в своеобразен тест, дали останалите членки на НАТО биха допуснали конфликт между Турция и Гърция – европейска държава и членка на пакта. Тестът, общо взето, се оказва успешен – върху Турция не са наложени никакви сериозни санкции.

През този период Турция е стабилна стратегическа опора на Запада в Близкия изток. Светското управление сдържа ръста на ислямския фактор, а историческите противоречия между турци и араби, в епохата на Османската империя, поставят Анкара в особено положение в отношенията с мюсюлманските държави от региона, което пък диктува сближаването и с Израел. В същото време, твърдият антикомунизъм прави Турция потенциален противник на СССР. Поддържаните в постоянна готовност виртуални структури за влияние върху тюркските народи в Съветския съюз, опитите на турските специални служби да проникнат в Южен Кавказ, лабораторната екзалтация на „пантуранските идеи”, които, макар и на теория, подготвят изваждането на обширни евразийски територии, населени с тюкски народи, изпод контрола на Москва. Всичко това обаче не е толкова проява на някаква специфична турска стратегия, колкото тези, логично произтичащи от атлантическия избор. След като Анкара разиграва атлантическата карта, тя е принудена да се развива в руслото на атлантическата логика и, следователно, да действа срещу противниците на своите съюзници и „старши партньори”. Това е задължително условие, защото за онези, които застават на страната на атлантизма, евразийството се явява противник.

През последните над петдесет години атлантическата идентичност на Турция остава, повече или по-малко, постоянна и пуска дълбоки корени в политическата система на страната. Особено се изострят тези тенденции в периода, когато става очевидно, че Съветският съюз преживява последните си дни. Анкара получава възможност да премине от пасивното и до голяма степен виртуално противопоставяне с евразийския противник към по-конкретни действия. От средата на 80-те години турските емисари започват активно да работят в тюркските съветски републики, в зоните, населени с татари, башкири, чуваши, кавказки тюрки, както и в по-широк план – сред всички мюсюлмани и жители на Кавказ. По онова време, ориентацията към Анкара се разглежда като специфичен маршрут (в рамките на общата ориентация на Запад) към Вашингтон, което пък – според геополитическата логика на дуалистичния избор – е насочено срещу Москва и руснаците. Пантуранизмът започна да придобива по-конкретни форми: от Турция към СССР се насочва поток от множество издания и текстове, емисари и пропагандисти, действащи под прикритието на различни фондации и мисии, с цел да подготвят „туранската интеграция”.

Разпадането на Съветския съюз през 1991, поне на пръв поглед, откри всички възможности за това. Турските организации масово навлязоха в страните от ОНД, съчетавайки бизнеса с пропагандата, хуманитарните проекти и идеологическата индоктринация в пантурански, а понякога дори в „ислямистки” (което в самата Турция бе немислимо) дух. Турските премиери посещаваха столиците на новите централноазиатски държави и Азербайджан, открито призовавайки за формирането на пантуранска коалиция, т.е. на практика за противопоставяне на руското влияние на огромни територии от Евразия – чак до района на Волга и Якутия.

Турските специални служби рязко активизираха дейността си в Азербайджан, Централна Азия и Кавказ. Анкара опитваше да се закрепи навсякъде, където позициите на Москва отслабваха, при това сама и в откровено антируски формат. Тази тенденция достигна кулминацията си в периода на чеченската кампания, която логистично, информационно, икономически (а и по други начини) активно се подкрепяше от Турция. Наличието на значителна чеченска диаспора в самата Турция също помогна за това.

С една дума, в средата на 90-те години, атлантическата роля на Турция по отношение на Евразия достигна своя апогей. Ако Москва се беше изтеглила от Северен Кавказ, поддавайки се на сепаратисткия натиск, ако беше окончателно отслабнала, губейки контрола си върху ситуацията в  редица други региони, това би направило възможно мащабното въвличане на Турция в управлението на гигантски евразийски територии, откъснали се от heаrtland- а. До определен момент Вашингтон не само не пречеше на това, но пасивно го подпомагаше: разчленяването на Русия, след разпадането на СССР, беше следващата задача на атлантическите стратези, поне ако съдим от книгите на Збигнев Бжежински „Голямата шахматна дъска” (1997) или „Изборът” (2004). Турция би могла да стане важен елемент от този, така желан от атлантистите, процес, в регионален мащаб.

Новите явления в световната геополитика

Десетилетието след разпадането на Съветския съюз беше преломно в световен мащаб. Пред очите ни се появи един нов свят. Крахът на СССР рязко дебалансира общата ситуация, в световната геополитика се появиха нови и непознати дотогава явления. Съществено се промениха ролите и функциите на основните участници в „Голямата игра”.

Крахът на Съветския съюз и отстъплението на Москва пред атлантизма (по времето на Горбачов и Елцин) създадоха предпоставки за една нова реалност – тази на еднополюсния свят. Морската цивилизация (таласокрацията), за първи път в новата история на човечеството, съумя да постигна толкова очевидно превъзходство над геополитическия си опонент – цивилизацията на Сушата (телурокрацията). Махалото в „Голямата игра” рязко се измести към Запада, което имаше много сериозни последици.

На първо място, самият Запад, достатъчно монолитен в епохата на двуполюсния свят, доста бързо се раздели на два обособени полюса – САЩ (или, в по-широк план, Америка) и Европа. Линията на виртуалната граница, очертана по Атлантическия океан, започна да се превръща в реалност и вместо някога единния Запад се появиха два отделни геополитически субекта – Америка и Европа, със собствени геополитически интереси, проблеми, перспективи и проекти за бъдещо устройство на света. От този момент, понятието „Запад” престана да бъде точно – и по отношение на ЕС, и по отношение на НАТО, и по отношение на системата на Световната търговска организация (СТО) – възникнаха много сериозни алтернативи. Европа създаде собствена валута, влезе в сериозна търговска конкуренция със САЩ, отдръпна се от ключови военни проекти на англо-саксонската ос, която, в различни точки на света и, в частност, в Ирак, предпочита вече да действа самостоятелно. Този процес още не е приключил, но очертанията на реалната опозиция между САЩ (и Великобритания) и ЕС (особено в лицето на Франция и Германия) бяха достатъчно отчетливи в периода на втората иракска кампания, когато държавите от континентална Европа се оказаха, по отношение на този конфликт, на противоположни позиции със САЩ. Разбира се, те не подкрепяха режима на Саддам Хюсеин, но се обявиха против американската интервенция. Това обстоятелство повлия съществено върху „Голямата игра”. Европа се сдоби с наченки на собствена геополитическа линия и собствена стратегия по отношение на регионалните проблеми и, в частност, по отношение на Близкия изток

На второ място, ново значение придоби ислямисткият фактор. Навремето възходът му бе подкрепен (включително и от някои западни специални служби) с цел да се противодейства на просъветските, ляво-националистически режими в арабския свят (Ирак, Сирия, Либия и т.н.), както и в средите на континенталния ислям (Афганистан). След краха на Съветския съюз обаче, радикалният ислям (прословутата Ал Кайда) промени геополитическата си функция и се превърна в събирателен образ на „световното зло”, т.е. на „врага”, толкова необходим на архитектите и строителите на еднополюсния свят. Така ислямизмът се трансформира от инструмент на атлантическата геополитика в екстериториален антагонист, войната с който, според американските стратези, трябва да оправдае претенциите на САЩ за стратегически контрол върху ключовите зони на планетата, включително и правото им да се намесват във вътрешните работи на онези държави, чиято политика застрашава американските интереси: доктрината за „ограничения суверенитет”, приета от Вашингтон през 2002. Ето как радикалният ислям успешно замести изчезналата „империя на злото”, да не говорим, че самото понятие „ислямизъм” започна да се асоциира от широката и често некомпетентна западна общественост с понятието „ислям”. Макар че експертите не спират да обясняват разликата между двете, широките маси трудно възприемат нюансите. В прокламираният от Самюел Хантингтън „цивилизационен сблъсък”, ислямският свят явно се оказва от другата страна на барикадата, по отношение на Америка.

На трето място, именно в този контекст на еднополюсния свят, за първи път въпросът за Евразия придобива нови характеристики. Ако в епохата на двуполюсния свят Евразия, като геополитическа реалност,  беше плътно засенчена от идеологическия дискурс на марксизма и комунизма, днес – на фона на все още не съвсем ясно формулираната руска политика – това огромно пространство, обединено стратегически, икономически и социално, представлява по-скоро въпрос, отколкото отговор, по-скоро потенциалност, отколкото актуалност. Евразия се превърна в самостоятелна геополитическа концепция именно през последните години, когато това пространство – определяно (като цяло) като „постсъветско” – окончателно се разграничи от понятията „социализъм”, „съветизъм” и „марксистка идеология”. Евразия се оказа много удобен термин за обозначаване на постсъветското пространство, откъснато от близкото минало на тези територии. Но, лишавайки се от идеологията и част от контролираните от нея територии, Евразия (чието ядро е Русия) все пак продължи да играе съществена роля в региона и, в по-широк план, в световната политика. Очасти, мащабите на тази роля се базират на инерцията и „фантомните болки” на бившия СССР, който безусловно беше един от главните субекти на световната политика и с това бяха свикнали както неговите граждани, така и тези на Запада, както и цялото човечество. Обявявайки се за наследник на Съветския съюз, съвременна Русия направи заявка за приемник на неговата геополитическа функция в новата историческа епоха. Наистина, практиката от 90-те години на миналия век по-скоро опровергаваше, отколкото потвърждаваше този факт и станахме свидетели на резкия спад на руското влияние върху онези световни процеси, които активно и сравнително успешно контролираше някогашният СССР. В същото време, от СССР (а в редица аспекти – и от Царска Русия) останаха и някои съвсем конкретни реалности – ядреното оръжие, огромните, обединени от транспортни системи, територии, икономическите системи, свързани с добива и преработката на полезни изкопаеми и енергоносители, достатъчно образовано и социално съзнателно население и сериозен културен потенциал. Несъветска, или постсъветска, Русия, дори и в качеството си само на потенциален играч и без възможност и желание активно да диктува волята си на съседните държави в колониален „империалистически” стил, придоби нова функция. Оставайки си ядро на Евразия, Русия постепенно започна да осъзнава предимствата на новото си положение и да укрепва позициите си в световната политика на нова основа. Именно това е Евразия – още не докрай определен, но постепенно превръщащ се във все по-значим, геополитически фактор от най-новата геополитическа картина на света. Интерес към този потенциален субект демонстрират всички участници в световния процес (глобален и локален).

На четвърто място, в света започнаха да набират сила глобализационните процеси. Те имат по-скоро виртуален, отколкото реален характер. Глобализацията засегна информационната сфера, върховете на управляващия елит, младежката култура, процесите във финансовия сектор на икономиката (фондовите пазари), ползвателите на Интернет-мрежата и т.н.. При това, в основен модел на глобализацията се превърнаха именно американските ценности, разпространени по целия свят – либералната демокрация, културата на постмодерна, крайният индивидуализъм, разтварянето на всички форми на колективна идентичност (национална, държавна, етническа, конфесионална, социална и т.н.), доминиране на финансовия над реалния сектор на икономиката и т.н. Тоест, по същество, глобализацията съвпадна с американизацията. Но, разликата между нея и „чистите” проекти за еднополюсния свят, доминиран от САЩ, е че глобализацията води не просто до американска доминация в планетарен мащаб, а до изключително дълбоко проникване на „американския начин на живот” в мащабите на цялото човечество, с перспективата за „край на историята” (Френсис Фукуяма) и създаването на „Световни съединени щати”, начело със „световно правителство”. Ако изграждането на еднополюсен свят предполага лишаването на държавите от част от техния суверенитет, глобализацията води до пълното изчезване на самите държави.

На пето място, общият глобализационен процес сравнително успешно се реализира в ограничен мащаб: двете Америки са достатъчно здраво интегрирани, ЕС се превръща в реалност пред очите ни, опити отново да обединят постсъветското пространство правят Русия, Беларус и Казахстан, а Тихоокеанският регион, където доминират демонстриращият невероятен напредък Китай и могъщата Япония, търси пътища за сближаване. Но тази регионална глобализация има съвсем друг смисъл, в сравнение с планетарната, по американски модел. Регионалните държави се обединяват на основата на общите си цивилизационни ценности, превръщайки се в съвременни аналози на „империите”, при това във всеки отделен случай става дума за процес на отдалечаване от САЩ и (меко или твърдо) противопоставяне на собствените цивилизационни начала на глобализма по американски модел. Тази регионална глобализация също представлява едно свръхсъвременно явление, тъй като потенциално води до възстановяването дори не на рухналия двуполюсен модел, а по-скоро на един футуристичен „четириполюсен” модел, чиито основни зони са американската, европейската, евразийската и тихоокеанската. При това, всяка от тези зони включва най-разнообразни компоненти – етнически, държавни, религиозни и т.н.

Всички тези нови явления усложняват класическата представа за геополитическия дуализъм, който, в ерата на студената война, се олицетворяваше най-отчетливо от идеологическото противопоставяне между цивилизацията на Морето (капиталистическият лагер) и цивилизацията на Сушата (социалистическият лагер), водещи позиционна битка за контрола над „бреговата зона”, балансираща между двата полюса. В новата картина на света, атлантизмът вече е актуалност, при това почти безалтернативна и планетарна, докато евразийството е по-скоро възможност и алтернативен геополитически сценарий. При това, двата полюса се освободиха от идеологическото си бреме: противопоставянето между социализма и капитализма остана в миналото, а геополитическите конфликти и противоречия преминаха в друга плоскост. Тези явления вече не могат да се обяснят с термините на класовата борба, затова пък са лесно обясними, ако използваме геополитическата терминология.

Кризата на атлантизма и трансформацията на геополитическата роля на Турция

Беглият анализ на най-новите промени в геополитическата картина на света очертава контекста, в който се променят геополитическите функции на всички основни играчи. Това, в огромна степен, засяга и Турция и нейната геополитическа позиция, в мащабите на регионалната политика.

След като СССР и Русия престанаха да бъдат основния противник на атлантизма (поне в публичната част от външната политика на САЩ), антируската функция на Турция в района на Кавказ, в Централна Азия и на територията на самата Русия, загуби своята актуалност. Доказателство за това е и бързият спад на интереса към пантуранските проекти както в самата Турция, така и в постсъветското пространство. Защото едно е да осъществяваш натиск върху тюркското население на СССР, в руслото на общата атлантическа стратегия, целяща неговата антимосковска мобилизация, с неясен изход, и съвсем друго – да се опитваш на практика да градиш пантуранска държава в условията на еднополюсния свят. За реализацията на подобен проект нямаше как да стигнат не само ресурсите на Турция, а и тези на цялата атлантическа общност, която при това е раздвоена (между САЩ и Европа), а и въобще не би била склонна да подкрепи подобни интеграционни процеси на расова основа, и то в Азия. Следователно, пантуранската интеграция трябваше да бъде изоставена от Анкара, дори като чисто теоретичен модел, което пък премахна едно от основните препятствия за позитивното развитие на руско-турските отношения. Нещо повече, въпреки че през 80-те и началото на 90-те представляваше привлекателна алтернатива за тюрките и тюрските държави от ОНД, Турция постепенно загуби голяма част от тази привлекателност, с развитието на пазарната икономика в Русия и формирането на преки икономически връзки между въпросните държави и Запада. Ориентацията към силната турска национална държава, практикуваща доста твърда дипломация, бе прекалено рискован избор за колебаещите се и неуверени с себе си постсъветски държави, особено след като преодоляха първия шок от независимостта. Турция си остана значим партньор за много от тях, но за нито една не се превърна в реален притегателен център. През този период, активна подкрепа на турските проекти в постсъветското пространство оказваха САЩ, предпочитайки да действат директно, чрез вече формираната си мрежа от преки агенти за влияние.

Реакцията на Турция към появата на еднополюсния свят и глобализацията бе доста специфична. И двата проекта, превърнали се в основно съдържание на стратегията на атлантизма, в новите условия, макар и в различна степен, се оказаха много болезнени за Анкара. Турската идентичност се основава на абсолютизацията на държавността. След Ататюрк, Турция, като национална държава, е всичко за турците, дори нещо повече. Те я възприемат като абсолютна ценност, сама по себе си. Държавата е в основата на турското схващане за легитимността и е висшия критерий при формиране на баланса между антагонистичните социални сили – леви, десни, религиозни, светски, прозападни или националистически. Легитимирането на атлантическата политика, през втората половина на ХХ век, също се основаваше на този абсолют: изборът на страната на Запада по време на студената война беше обоснован от укрепването и развитието на турската държавност в реалните условия. Но ето че в новия свят основният отвъдокеански съюзник и патрон – САЩ, прокламираха необходимостта от ограничаване на държавния суверенитет и дори отмирането на държавите. Което намери и своето практическо потвърждение: САЩ оказват директно влияние върху Турция в стратегическата сфера, принуждавайки я да се ангажира, пасивно или активно, в неизгодни за нея регионални конфликти (и, в частност, този в Ирак), ерозират икономиката и, провокирайки колапс на финансовата система, я притискат за по-бързото разрешаване на кипърския проблем. Ако в миналото атлантизмът прагматично подкрепяше и защитаваше турската държавност, то в средата на 90-те стана ясно, че ситуацията драматично се е променила и продължаващата лоялност към атлантическата линия, от определен момент нататък, ще започне да носи на страната пряка вреда.

Турците възприемат много болезнено и протакащото се приемане на страната в ЕС. Европа (особено, в качеството и на самостоятелен геополитически субект) е заинтересована от развитието на автономна политика по отношение на арабските държави (което е свързано както с перспективата от формиране на т.нар. Евроафрика, така и с получаването на петрол, директно от арабския свят, прескачайки „посредничеството” на САЩ). Навремето обаче, следвайки атлантическата и проамериканска линия, Турция зае една по-скоро антиарабска позиция.

Междувременно, ново значение придоби и ислямският фактор. Ислямът е един от аспектите на турската идентичност, но мащабите на влиянието му върху турското общество са стриктно ограничени и нюансирани. Като светска държава, Турция внимателно следи за това ислямските кръгове да не излизат от рамките, очертани от принципите на лаицизма и модернизацията, и да спазват строго определени правила на поведение в политическата сфера. И тъй като в арабския свят, както и в съседен Иран, функциите на исляма са съвършено различни, активното ангажиране на Турция в проблемите на ислямския свят застрашава този твърде крехък баланс, стремежът към запазването на който съвсем доскоро подтикваше военното ръководство директно да се намесва в политическия живот на страната. За Анкара ислямизмът, т.е. радикалният ислям, представлява смъртен враг. При това, за турското ръководство тази заплаха е пряко свързана с отслабването на държавата. Едното води до другото: ислямизмът, като деструктивна сила, се активизира при отслабване на държавата, а държавата, на свой ред, отслабва в резултат от активизирането на радикалните ислямски кръгове.

В подобна ситуация подкрепата за ислямистката антируска чеченска съпротива в Северен Кавказ, която беше факт през първата половина на 90-те, се превърна в самоубийствена за Анкара, тъй като чеченските бунтовници, завръщайки се в Турция (за да се реорганизират или просто да лекуват раните си), носеха със себе си и идеята за „ислямската революция”.

Всички тези фактори повлияха за драматичната промяна на турския геополитически курс в навечерието на ХХІ век. Турция съвсем сериозно се сблъска с въпроса за преразглеждане на геополитическия си избор, направен в началото на 50-те години на ХХ век, като в този процес бяха ангажирани не само ръководството, но и много широки обществени и политически сили. Ориентацията към атлантизма, НАТО и Вашингтон започна да поражда повече въпроси, отколкото отговори и да носи повече минуси, отколкото плюсове. И макар че окончателният избор все още не е направен (и вероятно не може да бъде направен поради съвсем обективни обстоятелства) фактът си е факт – през последните 5-10 години Турция започна постепенно да ограничава атлантическата си активност в постсъветското пространство – Северен и Южен Кавказ, Централна Азия и в самата Русия. През този период, в Турция все по-често започват да използват термина „Евразия”, очертават се и първите признаци за появата на своеобразно турско евразийство.

Евразийството като национална идея на Турция

В Турция, евразийството първоначално започна да се разпространява в левите среди. Ставаше дума за специфична негова лява версия, доста напомняща еволюцията на руските комунисти (т.е. на Руската компартия на Зюганов), които в началото на 90-те възприеха доста евразийски идеи, опитвайки се да ги съчетаят с трансформирани и  адаптирани към съвременната реалност комунистически теории. Сред представителите и са Турската работническа партия на Догу Перинчек, кръгът около списание „Айданлък” и някои близки до тях интелектуални среди. В този случай инерционният антикапиталистически и антиамерикански вектор, традиционно присъщ за левите и крайно левите, се съчета с постоянно нарастващият в тези среди национализъм и неокемализъм, което, наред с изостреното внимание към стратегията и геополитиката, доближи въпросните кръгове до теорията и проблематиката на евразийството.

В същото време обаче, интерес към евразийството започнаха да проявяват и съвършено противоположни сили – десни националисти, центристи, някои религиозни кръгове, част от турското военно ръководство, както и такива интелектуални центрове, като Фондация Ясави или АСАМ, движението „Платформа за диалог Евразия”, опитващо се да сближи интелектуалните елити в Турция и страните от ОНД, икономически структури като „Евразийския форум” на Еркан Сувер, евразийският департамент на Турската търговско-промишлена палата, Организацията за евразийско сътрудничество между Русия и Турция (РУТАМ), кръгът около списание „Ярин” и т.н. В крайна сметка, подкрепа за евразийството демонстрираха (както в частни разговори, така и по време на официални преговори) президентът Ердоган и външният министър Гюл. Във всеки от тези случаи рамките, в които се представяха евразийските идеи, бяха специфични, но основният вектор беше ясен: Анкара се стреми активно да реагира на предизвикателствата на новата геополитическа система, отказва се от еднозначния си атлантически избор, отхвърля или изтегля на заден план предишните антируски сценарии, търси ново разбиране на собственото си място в регионалния силов баланс, започва да гледа по друг начин на „новата Евразия” и търси нова система на взаимодействие с Русия – по нови правила и в нов контекст.

Паралелно на това прагматично евразийство, в средите на турския интелектуален елит започнаха да се развиват и други – по-качествени и съдържателни процеси, свързани с определянето на турската идентичност. Все повече хора започнаха да осъзнават, че самата Турция (без оглед на Русия и постсъветското пространство) е типична евроазиатска държава, с евразийска география, етнополитическо съдържание, евразийско имперско минало и евразийска социална психология. Турция – това е Изтокът, преместил се на Запад, но останал, дълбоко в себе си, именно Изток. В същото време тя е и Западът, преместил се далеч на Изток и постигнал органичен синтез с неговите ценности.

Съвременна Турция (както и днешна Русия) са изградени върху руините на евразийски империи. Корените на турците са в безкрайните континентални простори, а векторът на движението им е на Запад. Тоест, Турция, сама по себе си, е Евразия - мощна концентрация на историческа и политическа воля, претопила народи и държави в ново историческо явление. У турците европейското и азиатското са органично слети помежду си, а своеобразна ос на този синтез представлява националната турска държава, която е дълбоко евразийска.

Най-точно тази идея за евразийската идентичност на турците е съумял да изрази известният турски поет Атила Илхан, според който: „У турците винаги се усеща духът на Азия. В Европа винаги ще ни смятат за второ качество хора, но не защото сме по-лоши, а защото сме други и трябва да имаме мъжеството да бъдем самите себе си – турци, т.е. евразийци”. В този случай окончателно се преминава от чисто стратегическите съображения и геополитическата логика към търсенето на нова форма на идентичност и тук евразийството придобива ново значение и ново съдържание: то е подход към дълбоко преосмисляне ролята на националата и политическата история, поставяне на въпроса за многото цивилизации и неуниверсалния западен (и, особено, американския) модел на развитие. По същество, за хора като Атила Илхан, евразийството придобива характеристиките на нов мироглед или дори на „национална идея” на съвременна Турция.

Ирак, Северен Кипър и истанбулската среща на НАТО

Събитията от последните години ясно илюстрират кризата на атлантическата стратегия в Турция. На първо място, това бяха протестите сращу американската интервенция в Ирак и отказът на Анкара да предостави военни бази за въздушната атака срещу тази страна.

Тук, без съмнение, решаваща роля изиграха сериозните турски опасения свързани с кюрдския проблем, тъй като, де факто, независимите от Багдад иракски кюрди автоматично се превърнаха в източник на дестабилизация на турски Кюрдистан. Кюрдският проблем е крайно болезнен за турската държавност и иракският конфликт, на практика, се превърна в изпитание на степента на лоялност към атлантизма, при положение, че американският „патрон” непрекъснато изисква от младшия си партньор да предприема действия, насочени против собствените му интереси. Турция очевидно не издържа този тест за безусловна лоялност и въпреки огромното влияние на проатлантическите сили в Анкара (инерцията на двуполюсната история и ефективността на проамериканското лоби), турското правителство отказа на САЩ онова, което те искаха от него. В известен смисъл, това бе предизвикателство към Америка, първа внушителна и осъзната проява на новата „евразийска стратегия” на Турция. Властта демонстрира загрижеността си за съдбата на държавата, доказа, че независимостта си остава основна ценност за турците и се съобрази с настроенията на широките маси. Турция бе залята от антиамерикански демонстрации.

При това е показателно, че в този случай антиамериканизмът успя да обедини морално три съвършено различни и често антагонистични сили в турското общество: левицата, националистите и представители на религиозните среди. Този широк спектър показва, че евразийството има огромни перспективи в Турция, далеч надхвърлящи тесните рамки на една или друга политическа сила или партия.

Вторият важен проблем е този със Северен Кипър. Ако при възникването на този териториален проблем, по време на студената война, Западът косвено подкрепи Анкара, докато Съветският съюз застана зад кипърските гърци, днес всички предлагани сценарии не отчитат турските интереси при решаването на проблема. Максимумът, който Вашингтон гарантира, е толерантното отношения към кипърските турци в състава на единен Кипър, в рамките на ЕС, както и известна приемственост по въпросите на собствеността в северната част на острова. С други думи, Турция губи позициите си в Кипър и на кипърските турци се предлага мирно да се разтворят в общокипърския (доминиран от гърците) контекст. В този контекст, Рауф Денкташ се оказва персона нон грата за Запада, защото символизира онази Турция, която още не е достатъчно глобализирана и подчинена на единните „общочовешки” стандарти. Така или иначе, но турците виждат в проблема за Северен Кипър поредно потвърждение за това, че атлантическата стратегия на Анкара вече не е гаранция за укрепване на националната държавност. Затова страната периодично бива заливана от демонстрации на солидарност със Северен Кипър, в които десните отново крачат редом с левите.

И накрая, срещата на НАТО в Истанбул, през 2004. На нея, след като се опомни от шокиращата гледка на масовите антиамерикански демонстрации по улиците на града, президентът Буш наблегна на „значението на Турция като основен регионален партньор на САЩ”, както и, че „светска Турция е главната преграда пред разпространението на радикалния ислям” и поиска от ЕС незабавно да я приеме за свой член. По същество, това бе отчаян опит за укрепване на атлантическото влияние в страната и малко закъсняла реакция на ръста на евразийските настроения. Само че думите на Буш нямаше как да бъдат последвани от реални действия. В новите условия, САЩ се оказаха заложници на собствената си геополитическа стратегия. Инструменталното използване на техните „младши партньори” вече не носи за последните ползите, на които можеха да разчитат по време на студената война. На практика, Вашингтон не може да предложи нищо на Турция срещу лоялността и към атлантическия курс. Защото САЩ няма как да се откажат от плановете си за световно господство и от глобализацията, само защото някой от регионалните им съюзници много държи на националната си държавност, свободата и независимостта си. Впрочем, президентът Джордж Буш-младши едва ли познава биографията и идеите на Кемал Ататюрк.

Както посочва в появилата се преди няколко години книга „Краят на американската ера” известният американски интелектуалец-неоконсерватор Чарлс Купчан, САЩ са се превърнали в заложник на глобалната си мисия, която не са в състояние да изпълнят, но от която не могат да се откажат. В интервю за италианското списание “Imper”, на въпроса, каква е била ползата за европейските страни, подкрепили интервенцията на САЩ в Ирак, Купчан откровено отговаря: „Никаква”. Същото се отнася и за Турция. Ако в този момент реши да укрепва отношенията си с Вашингтон, Анкара рискува още повече да се противопостави не само на ислямския свят, но и на Европа, отново да възникне напрежение между нея и Русия, да нарасне вътрешната нестабилност, т.е. да провокира мащабна социално-политическа ентропия.

Събитията от последните години еднозначно потвърждават, че евразийството постепенно се превръща във фундаментален елемент на турската политика. Затова е време Европа, Русия, страните от ОНД и ислямският свят също да погледнат по нов начин на Турция. Защото Турция вече представлява нещо ново.

Проектът за стратегическа интеграция на Евразия

Сега нека се опитаме да погледнем в бъдещето и да очертаем основните направления на евразийската стратегия на Турция. Разбира се, става дума за чисто теоретичен проект, на както видяхме по-горе, конкретната политическа и социална реалност, в определени моменти, силно се доближава до теоретичните разработки, а някои теоретични постановки, напротив, биват коригирани от тази реалност, като своеобразен reality check.

Ако се ръководим от предпоставката за евразийската идентичност на Турция, новата и стратегия в региона би следвало да се изгражда на основата на четири „оси”: Анкара-Москва, Анкара-Техеран, Анкара-Брюксел и Анкара-Ер Риад. В тази ситуация Анкара се превръща в пети - при това централен – елемент в два огромни геополитически интеграционни проекта – този на евразийската интеграция по оста Москва-Техеран и в евроафриканския проект на бъдеща Велика Европа.

Ако разглеждаме Турция не като преден пост на атлантизма, а като самостоятелен регионален играч, определящ интересите си в системата на регионалните силови центрове, тя може да изиграе огромна и, вероятно, дори решаваща роля за създаването на мощен евразийски стратегически блок. Доскоро, кавказкият и (в по-малка степен) централноазиатският проблеми се разглеждаха от повечето геополитици като обект на конкуренция между руско-иранската ос (регионалните държави в Евразия са жизнено заинтересовани от независимостта на цялото това пространство) и турския силов полюс, олицетворяващ атлантическата реалност. Този дуалистичен модел оказваше влияние върху маршрутите на изграждащите са тръбопроводи, върху тематиката на дипломатическите срещи и стратегическите договори, върху разиграването на „азербайджанската карта” (включително проблемът с Карабах и Южен Азербайджан) и т.н. Но, след като Анкара вече присъства в това пространство не като антируска и (едновременно) антииранска сила, а като пълноценен евразийски „играч”, цялата картина моментално се променя. Инструментите на турското влияние в Кавказ придобиват не дезинтеграционен, а интеграционен характер и Турция се включва в пълноправния процес на евразийската интеграция, заедно с Москва и Техеран, при това без да престава да защитава собствените си национални интереси. Но това вече е съвършено друг вектор. Отношенията между Турция и Русия се подобряват, но това подобрение би могло да придобие системен евразийски характер само при съгласуване на обща последователна стратегия, отчитаща всички фактори. С Техеран нещата са по-сложни, макар да е възможно трудностите да се дължат по-скоро на историческата инерция. Турция се опасява от Иран заради неговия ислямизъм, но не бива да забравяме, че днешен Иран явно се е отказал от идеята за „износ” на политическия си модел и е заинтересован, по-скоро, от регионална стабилност и запазване на собствената си система, предвид нарастващият натиск от страна на атлантизма. По същество, Турция, Русия и Иран имат едни и същи проблеми: в рамките на атлантическия сценарий тяхната държавност, техният суверенитет и независимостта им са застрашени, без значение дали чрез пряка конфронтация (както е известно, Иран бе включен в т.нар. „ос на злото”) или чрез т.нар. „меко партньорство”. В някои случаи, приятелите се оказват по-опасни от враговете, а „меката сила” – доста по ефективна от „твърдата”.

Втората част на проблема включва отношенията с Европейския съюз и арабския свят. Напоследък, самата Европа се трансформира в своеобразна Евразия, заемайки междинно положение между азиатската континентална маса и трансатлантическите Съединени щати. Променя се и етноконфесионалният състав на Европа. Затова пред нея изключително остро стои въпросът за новата и идентичност. Онези, които смятат, че присъединяването към Европа (ЕС) е отговорът на всички въпроси, ужасно бъркат: днес самата Европа е въпрос, търсене, криза и неопределеност. Европа не иска и не може повече да бъде просто съвкупност от държави, но все още не се е събудила като нова демократична империя. За Турция е важно да изгради паритетни отношения с ЕС. Независимо дали ще влезе в Съюза или не (най-вероятно не), тя трябва да формира система от балансирани и позитивни отношения с Брюксел, основаващи се на отказа от поемането на каквито и да било антиевропейски и антиарабски функции, заложени в основата на атлантическата стратегия. Колкото и да е парадоксално, но именно евразийска Турция, концентрирана върху собствените си национални интереси и активно участваща в интеграционните процеси както с Европа, така и с Русия (или ОНД) и Иран, ще бъде по-близка и приятелски настроена към Европа, отколкото оставайки си близкоизточна държава, яростно отстоявяща светския си характер, враждебно настроена към всичките си съседи, изповядваща твърда националистическа идеология и представляваща постоянен източник на вълнения за бдителните борци за човешки права (в частност, кюрдският въпрос).

Същият вектор идеално се вписва в стратегията на отношенията с ислямския свят. Турция по-добре ще съхрани уникалността на своята система, съчетаваща лаицизма и традиционния ислям не, ако се заеме (както иска Вашингтон) да пропагандира този модел сред арабите или в държавите на континенталния ислям (защото това е обречено на провал), а ако успее да изгради балансирани партньорски отношения с останалите страни от мюсюлманската „умма”.

Ислямската традиция има достойно място в евразийския „концерт” от религии, и то много влиятелно, следователно евразийският ислям и евразийството, като такова, ще може да послужи като оптимален формат за диалог с мюсюлманските държави, гарантирайки, че Турция ще запази правото си сама да избира политическата система и да определя баланса между религията и политиката въз основа на собствените си национални традиции.

Четирите (доста условни) оси, за които споменах по-горе, очертават накратко евразийската стратегия за Турция, в случай, че тя направи именно този избор. Като всеки исторически избор, той е съпроводен с известен риск и има своите недостатъци. Те задължително следва да бъдат отчетени и минимизирани. Едва ли има смисъл от прекалено резки стъпки в евразийската посока: следва да се има предвид, че евразийството още не е станало официално приета стратегия на основните действащи субекти – нито от Москва, нито от Техеран, нито от Брюксел, нито от арабските държави. Но нещата вървят именно в тази посока. Важно е предварително да се очертаят основните вектори, а останалото е въпрос на време и политическа конюнктура, където се сблъскваме с борбата на различни сили, групировки, тактики, идеи и влияния, което впрочем определя и съдържанието на конкретната политика.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни руски геополитици-неоевразийци

{rt}

Формирайки регионалната си стратегия, САЩ винаги (или поне от появата на доктрината Монро, през 1823, насам) са си поставяли задачи, свързани не само с отбраната на континенталната територия на страната, но и с военно-политическата и доминация в Западното полукълбо.

След Втората световна война, американските стратези възприемат геополитическите концепции на Маън и Макиндер, според които Америка представлява „световен остров” и, за да гарантира сигурността си, следва да установи контрол върху „евроазиатския хартленд”. В тази връзка, от изключително значение за САЩ се оказва военно-политическият контрол върху евразийската „периферия” и, преди всичко, Западна Европа, Близкия изток и Япония.

След края на студената война, американският елит преформулира регионалните си приоритети, като Източното полукълбо също се превърна в зона на военно-политическата доминация на САЩ. Както отбелязва Збигнев Бжежински в книгата си „Голямата шахматна дъска”, след разпадането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа награда за Америка е Евразия. През последните петстотин години преобладаващо влияние в световната политика имаха евразийските държави и народи, борещи се помежду си за регионално господство и опитващи се да постигнат глобална власт. Днес водеща роля в Евразия играе една не-евроазиатска държава и глобалното лидерство на Америка пряко зависи от това, колко дълго и ефективно ще се запази превъзходството и в Евразия”.

На свой ред, коментирайки промяната в подхода на американския елит към Евразия, руският геополитик проф. Алексей Богатуров от Института по проблемите на международната сигурност в Москва подчертава, че „в началото на ХХІ век все по-отчетливо се очертава тенденцията за изместване на „епицентъра” на американската политико-стратегическа активност” към вътрешните континентални зони на Евразия, което бележи края на двестагодишния период на опити за „усвояване” на Евразия „откъм морето” – т.е. на военно-политическата стратегия възприета първоначално от Великобритания, а след това заимствана и от САЩ”.

В условията на съвременния еднополюсен свят, Вашингтон получи възможност да запази и укрепи доминиращите си позиции на „световния континент” чрез по-нататъшното разширяване на НАТО, отслабването и геополитическата изолация на Русия и нарастване на прякото военно присъствие на САЩ не само в зоната на евразийския „римленд”, но и (за първи път в историята) в континенталното „ядро” на Евразия. В рамките на тази стратегия, държавите, които по една или друга причина не са склонни да приемат американската хегемония, рискуват да изпаднат в политическа изолация и да бъдат подложени на силен военно-политически натиск от страна на САЩ и техните нови и стари съюзници.

Както е известно, в Стратегията за национална сигурност на САЩ (от март 2006), американските регионални приоритети се дефинират по следния начин:

-                      Запазване на безапелационната американска доминация в Западното полукълбо, което се определя в документа като „предна отбранителна линия на амeриканската национална сигурност. Вашингтон цели да контролира не само военната и външната политика на държавите от региона, но и тяхната вътрешна и икономическа политика, твърдо пресичайки всички прояви на т.нар. „антипазарен популизъм”.

-                      Укрепване на американските позиции в Близкия изток, където целта е „да се подкрепят усилията на местните реформатори да създадат по-добри условия за себе си и за региона”, както и да бъдат ерозирани позициите на „тираничните режими” в Сирия и Иран.

-                      По-нататъшно разширяване на НАТО на изток, чрез включването в пакта на нови „ефективни демокрации”, следствие от което ще бъде изолацията на Русия, която, според създателите на стратегията, в крайна сметка ще бъде принудена да се примири, че ще бъде обкръжена от въпросните „ефективни демокрации”, както в Източна Европа, така и в Централна Азия.

-                      Укрепване на японско-американския и американско-южнокорейския военни съюзи, които очевидно са насочени срещу Китай. Що се отнася до самия Китай, в стратегията от 2006 се посочва, че той следва да се откаже от опитите да провежда прекалено амбициозна военна, външна и икономическа политика, ако желае нормализация и укрепване на отношенията си със САЩ.

В публикуваната от Държавния департамент по отбраната (през март 2005) Национална отбранителна стратегия, основните военно-стратегически цели на САЩ се определят така:

-           Защита на САЩ от пряко нападение;

-           Гарантиране на американския достъп до ключовите райони на планетата, търговските пътища и глобалното морско, въздушно и космическо пространства;

-           Укрепване на връзките със съюзниците и партньорите;

-           Формиране на благоприятни международни условия за укрепване на американската сигурност.

Сегашната военна политика на САЩ е насочена към запазване, през ХХІ век, на глобалното американско военно превъзходство и, най-вече, на качественото превъзходство в тази сфера. Тази задача следва да бъде постигната чрез повишаване на мобилността, ударната мощ, гъвкавостта и ефективното управление на войските, разположени най-вече на територията на самите Съединени щати. Ключов компонент на съвременната американска военна политика е Глобалният план за пребазиране (Global posture review), обявен от президента Буш, през август 2004. В съответствие с него, пред следващите 10 години (т.е. до 2014) се планира прехвърлянето на около 70 хил. американски военни и 100 хил. души – членове на техните семейства и граждански специалисти, от базите в чужбина на територията на САЩ.

Това решение за намаляване на американското военно присъствие в света не бе продиктувано от влошаването на военно-политическото положение на САЩ (както стана след войната във Виетнам, през 70-те години на миналия век, когато Вашингтон бе принуден, съкращавайки военните си бази, да възприеме т.нар. „blue-water strategy”). Напротив, то демонстрираше убедеността на американския елит в непоклатимите военно-политически позиции на единствената свръхдържава.

Постигнатото, благодарение на трансформацията, качествено военно превъзходство на американските въоръжени сили би трябвало да гарантира глобалната военна доминация на САЩ, при намаляване на масираното им военно присъствие в чужбина. Във всеки случай, редица известни американски анализатори стигнаха именно до този извод (както се оказа впоследствие, доста прибързано).

На практика обаче, прогнозираното съкращаване на американското военно присъствие в чужбина така и не стана факт. По-скоро обратното: ако през септември 2002 общият брой на американските военни, разположени извън границите на САЩ беше 197 453, днес той надминава 360 хиляди души.

Нещо повече, в момента американските военни са принудени да вършат именно това, с което, според Пентагона, не би трябвало да се занимават, а именно - с „държавно строителство”, при това в такива страни като Афганистан и Ирак, чиято специфика им е слабо позната.

Тоест, излиза, че американският план за управление на евразийския „хартленд” в „дистанционен режим” се провали и САЩ продължават да увеличават военното си присъствите в Евразия, като вместо да се задоволят с отлично оборудваните си бази в Европа и Далечния изток, американските военни са принудени да водят изтощителни и безперспективни войни в иракските градове и афганистанските планини.

Американската военна стратегия в Европа

Както е известно, през целия ХХ век основна задача на американската политика на Стария континент беше да не допусне само една държава да разполата с военно-политическа хегемония в Европа. В края на миналото столетие тя се увенча с триумф – с краха на Съветската империя изчезна и последният претендент за доминация в Европа, а заедно с него се изпариха и опасенията, че на континента може да възникне сериозна заплаха за сигурността на САЩ.

Въпреки мащабните промени в системата на международните отношения през последните десетина години, Европа си остава най-важния стратегически съюзник и партньор на САЩ. Достатъчно е да припомним, че в момента, в различни западноевропейски държави, постоянно са разположени над 96 хил. американски военни (в 491 военни обекта), което е една четвърт от цялата численост на намиращите се извън границите на САЩ въоръжени сили на страната, а в американските военни складове в Европа е складирана военна техника и снаряжение за две бронетанкови дивизии. Освен това, Старият континент е единственото място, извън територията на САЩ, където постоянно се съхраняват американски тактически ядрени боеприпаси (днес, в десет авиационни бази, в седем европейски страни-членки на НАТО, има 400 атомни бомби, тип В61).

Съгласно американската военна стратегия, в новите исторически условия, след края на студената война, Европейското командване на американските въоръжени сили (EUCOM) запазва значението си на най-важно регионално командване на САЩ. За целта обаче, разположените в Европа американски части подлежат на много сериозна трансфрмация.

В момента, подчинен на EUCOM е Пети корпус на американските сухопътни сили, който включва 1-ва пехотна и 1-ва танкова дивизии, 12-та авиационна бригада, 18-та бригада на военната полиция, 22-ра свързочна бригада, 69-та бригада на противовъздушната отбрана, 130-та сапьорна бригада, 205-та бригада на военното разузнаване, корпусна артилерия и части за тилово осигуряване. Освен това, пряко подчинена на Европейското командване е Южноевропейската въздушно-десантна тактическа група, част от която е 173-та въздушно-десантна бригада, както и някои други части и военни обекти в Европа.

Подчинени на Командването на американските военновъздушни сили в Европа са 3-то и 16-то въздушни командвания, където служат 42 хил. военни, запасняци и граждански персонал. Те разполагат с 220 изтребители, щурмови и транспортни самолети и самолети-цистерни.

На Командването на военноморските сили на САЩ в Европа е подчинен VІ-ти американски флот (10 000 моряци). В Пентагона обаче смятат, че тази военна групировка и оглавяващата я командно-щабна структура са прекалено големи и мудни и не отговорят на изискванията на времето. В резултат от обединяването на командно-щабните ресурси на EUCOM с военните възможности на Пети корпус се подготвя формирането на ново командване – 7-ма армия. След приключването на тази трансформация, 7-а армия ще разполага с осем подразделения (в момента подчинени на EUCOM са 20 подразделения) и две бригади с постоянно базиране – ударната бойна бригада, разположена в германския град Вилсек, и въздушно-десантната бригада, разположена във Винченца (Италия). Предполага се, че третата бригада ще бъде разположена, на ротационен принцип, в американската военновъздушна база „Михай Когълничану” в Румъния, като основната и функция ще бъде подкрепата за Източноевропейската тактическа група (Eastern European Task Force).

Щабът на Европейското командване се намира в Хайделберг (Германия). Това е единственото американско командване, чиито щаб е разположен извън САЩ.

Разбира се, американските войски в Европа не останаха встрани от плановете на Пентагона за глобална предислокация на въоръжените сили на САЩ. През 2006, командването на 1-ва пехотна дивизия и една от разположените в Германия нейни бригади бяха прехвърлени в САЩ. Там ще бъде прехвърлена още една бригада от същата дивизия, след като приключи мисията и в Ирак. Междувременно, авиационната бригада на 1-ва бронетанкова дивизия вече бе прехвърлена в САЩ (в момента две общовойскови бригади от 1-ва бронетанкова дивизия осъществяват мисии в Ирак, като след приключването им също ще бъдат върнати в САЩ). Вместо 1-ва пехотна и 1-ва бронетанкова дивизии, през август 2006, в Германия (град Вилсек) бе разположена ударна бригада, чиито числен състав е 3,5 хиляди души.

Процесът на трансформация на американските сухопътни войски в Европа предвиждаше също формирането на бойна авиационна бригада, която, подобно на ударната бригада, да се изгражда на модулен принцип, т.е. в нея да бъдат включени само бойни и разузнавателни подразделения. Формирането на бригадата приключи през 2007.

Като цяло, в хода на трансформирането на Европейското командване, Пентагонът планира да изтегли от Европа (до 2012) 44 хиляди военнослужещи, 14 хиляди граждански служители и 57 хиляди членове на семействата на американските военни. Тези изтегляни от Европа части са много необходими на Вашингтон, предвид сложната ситуация в Афганистан и Ирак. В тази връзка обаче, възниква въпросът, дали EUCOM, разполагайки със само три бригади (сухопътна, въздушно-десантна и авиационна) ще бъде в състояние да решава все по-сложните задачи, пред които е изправено?

Тук е мястото да напомним, че след края на студената война зоната на отговорност на Европейското командване многократно нарасна и в момента покрива 21 млн. квадратни мили и 16 часови зони, простирайки се от Гренландия до Антарктида и от източното крайбрежие на САЩ до тихоокеанското крайбрежие на Русия. В тази зона живеят 1,4 млрд. души, т.е. около ¼ от цялото население на планетата. В същото време, ако в края на 80-те числеността на американските войски в Европа беше 315 хиляди души, оттогава тя намаля повече от три пъти (и, както вече посочихме, ще продължи да намалява).

В тези условия, осъществяването на плановете на EUCOM става невъзможно без подкрепата на американските съюзници от НАТО. Съгласно възприетата от Вашингтон доктрина, основните опасности за националната сигурност на САЩ са концентрирани не в Европа, а в други региона на света. Затова политиката на Вашингтон към съюзниците му от НАТО все повече ще се основава на използването на техните възможности за формиране на т.нар. „коалиции на желаещите и можещите” (“coalitions of the willing and able”), под американско военно-политическо ръководство, за решаването на най-различни военно-политически задачи, извън традиционната зона на отговорност на пакта.

Специална място в плановете за трансформация на Европейското командване имат двете членки на НАТО от Черноморския регион – Румъния и България. Както е известно, през април 2006, по време на срещата на външните министри на държавите от пакта в София, беше подписано българско-американско споразумение, предоставящо възможност на американските военни да ползват военните летища в Безмер и Граф Игнатиево, полигона в Ново село и военните складове край Айтос. Важното в случая е, че споразумението позволява на САЩ да прехвърлят части от обектите в България за изпълнение на бойни задачи в трети страни, след консултации с българското правителство, но в някои случаи – и без да е необходимо специалното разрешение на София. Според някои руски военни анализатори, американците биха могли да използват тези обекти за да улеснят евентуалното прехвърляне на войски в зоните на конфликти в постсъветското пространство – например в Южен Кавказ.

В авиобазата „Михай Когълничану”, която EUCOM изгражда на румънска територия, се планира да бъде настанено командването на Източноевропейските тактически многонационални сили (Eastern European Task Force). Гръбнакът и ще се формира от американската ударна бригада, разположена там на ротационен принцип. Според бившия командващ на Обединените сили на НАТО в Европа генерал Джеймс Джоунс, създаването им ще „съдейства за подобряване на планирането, координацията и сътрудничеството в сферата на сигурността и взаимодействието между съюзниците, на територията на Евразия и Кавказкия регион”. В момента вече е създадена необходимата командно-щабна инфраструктура и около 900 американски военнослужещи участваха, през лятото на 2008, в различни учения за отработване на взаимодействието с румънските им колеги.

Междувременно, очевиден факт е и постепенното американското военно проникване в Кавказ. Така, в рамките на програмата „Поддръжка и стабилност” на EUCOM, грузинската армия получи значителна военно-техническа помощ (формално с цел осигуряване пълноценното участие на грузинските части в състава на коалиционните сили в Ирак). Европейското командване разглежда сътрудничеството си с Тбилиси като образец за реализацията на аналогични програми и в други държави.

Друг пример за проникването на EUCOM в района на Южен Кавказ и Централна Азия е Инициативата „Каспийски страж” (Caspian Guard), в чиито рамки САЩ оказват помощ на армиите на Азербайджан и Казахстан. Последната включва обучаване на специалисти, доставка на оборудване, модернизация на военните кораби и свързочната техника. Сътрудничеството цели усъвършенстване на специалната морска подготовка на военнослужещи от двете каспийски държави, както и повишаване на ефективността им за откриване на оръжия за масово унищожаване, способността им за бързо реагиране, и усъвършенстване на граничната охрана.

Така, стремейки се да се освободи от военните си задължения към своите „стари съюзници” в Западна Европа, Пентагонът постепенно изпада в ситуация, когато прогресивно нараства зависимостта му от „новите” евроазиатски съюзници, сред които са страни, разположени в толкова нестабилни региони, като Балканите, Кавказ и Централна Азия. Наистина, става дума за много различни региони и силно различаващи се държави, но всички те имат някои общи белези: сравнително кратко самостоятелно историческо съществуване в сегашните им държавни граници; липса на опит за мирно решаване на споровете и разногласията със съседите, както и вредния навик да апелират към една или друга велика държава в борбата с тях. В тези условия, вероятността за ангажирането на американските военни във въоръжени конфликти, които на практика по никакъв начин не касаят националните интереси на САЩ, значително нараства.

Американската военна стратегия в Източна Азия

Както е известно, за разлика от Близкия и Средния изток, Азиатско-Тихоокеанският регион е зона на политическа стабилност, впечатляващ икономически ръст и успешна международна интеграция. На практика е изключена възможността радикалните ислямисти да дойдат на власт в някоя от страните от региона, а повечето държави поддържат стабилни отношения със САЩ. Въпреки това обаче, мнозина във Вашингтон смятат, че предизвикателствата към сигурността на Америка в Азия не само съществуват, но и нарастват.

Първото, което споменават в тази връзка повечето американски стратези, е ръста на китайското влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион. При това САЩ почти не разполагат с икономически лостове за влияние върху Китай и, като изключим дипломацията, са принудени да разчитат на военните инструменти за въздействие.

Макар че китайската армия е най-многобройната в света, доскоро тя не бе в състояние да осъществява мащабни настъпателни операции, извън националните граници. Днес, в региона изцяло доминират въоръжените сили на САЩ, доколкото са единствените, способни да проектират глобално американската военна мощ. Що се отнася до стратегическите ядрени сили на Китай, броят на ядрените бойни глави, с които китайците биха могли (на теория) да поразят цели на територията на САЩ, те си остават крайно ограничени – не повече от 30 (моноблокови ракети CSS-4, DF-31 и DF-31A). В тези условия, първият и вторият позиционни райони на националната система за противовъздушна отбрана на САЩ (разположени, съответно, в Калифорния и Аляска) могат без проблеми да прихванат и унищожат оцелелите след първия удар на американските стратегически сили китайски бойни глави, като по този начин напълно неутрализират потенциала на Китай да нанесе ответен удар.

В същото време обаче, през последните години Китай започна с бързи темпове да увеличава настъпателния си потенциал, снабдявайки се с най-новите модели бойни кораби, подводници, противокорабни крилати ракети и изтребители-бомбардировачи. В публикувания, през март т.г., доклад на Пентагона „Военната мощ на Китай, през 2008” се твърди, че всички тези промени в китайската армия, говорят за намерението на китайското командване да неутрализира американското военно-техническо превъзходство в акваторията на Тихия океан, около бреговете на Китай.

Що се отнася до китайските стратегически ядрени сили, през последните години Пекин съумя да осигури както количествения им ръст, така и качественото им усъвършенстване. Така, през юни 2005, американското разузнаване засече успешно изпитание на китайска балистична ракета, изстреляна от подводница клас JL-2 (морски вариант на междуконтиненталната балистична ракета DF-31). Тя може да поразява цели на разстояние до 7200 км, намирайки се в близост до китайското крайбрежие, т.е. под защитата на военноморския флот и военната авиация на Китай. Планира се, през 2009, да бъде приета на въоръжение втората китайска атомна подводница с балистични ракети на борда. Освен това се реализира програма за преоборудване на китайските междуконтинетални балистични ракети с разделящи се бойни глави с индивидуално насочване и средства за пробив на противоракетната отбрана на противника. По този начин, Китай усъвършенства способността си да осъществява ядрено сдържане на САЩ.

През юни 2005, непосредствено след изпитанието на ракетата JL-2, бившият американски държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд заяви: „Китай подобрява способността си да проектира своята мощ и развива модерни системи в сферата на военните технологии. И тъй като нито една държава не заплашва тази страна, следва да се запитаме, коя е причината за непрекъснато нарастващите инвестиции? Защо продължава мащабното усвояване на нови системи оръжия?”. Друг повод за безпокойство във Вашингтон стана успешното изпитание на китайската противоспътникова система, през януари 2007, като по този начин Пекин демонстрира готовността си да постави под въпрос американската доминация в Космоса.

Паралелно с това, в Пентагона отчитат и активизацията на Тихоокеанския флот и стратегическата авиация на Русия в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Разбира се, казаното дотук не означава, че сме свидетели на нова студена война в „геополитическия триъгълник” Америка-Китай-Русия. При всички случаи обаче, абсолютното американско военно превъзходство в региона вече е под въпрос.

В тези условия, Тихоокеанското командване на САЩ (РАСОМ) продължава да отговаря за планирането на операциите, управлението и, в случай на война, командването на американските въоръжени сили в региона, който покрива почти половината от площта на земното кълбо (169 млн. кв. км) и където живее около 60% от цялото население на планетата. Зоната на отговорност на PACOM се простира от Северния ледовит океан до Антарктида и от източното крайбрежие на Африка до тихоокеанското крайбрежие на Америка. Гарантирането на сигурността на Хавайския архипелаг и тихоокеанските територии на САЩ, също е възложено на Тихоокеанското командване, чиито щаб е в базата Кемп Смит, щата Хавай.

В този гигантски регион са разположени както държави, към които САЩ имат съюзнически задължения (Американско-филипинският договор за взаимна отбрана от 1952; пактът АНЗЮС: Австралия-Нова Зеландия-САЩ, от 1952; Договорът за взаимна отбрана между САЩ и Южна Корея от 1954; Договорът за колективна отбрана в Югоизточна Азия между САЩ, Франция, Австралия, Нова Зеландия, Тайланд и Филипините и Американско-японският договор за взаимно сътрудничество и сигурност от 1960), така и страни, които Вашингтон смята за потенциални противници (най-вече Китай и Русия).

Оперативно подчинени на РАСОМ са около 300 хиляди американски военнослужещи, включително 100 хиляди в предно базираните сили на САЩ. В момента, на Тихоокеанското комндване са подчинени следните оперативни съединения: 25-та лекопехотна дивизия (базирана в Хавай), І-ва тактическа експедиционна група на морската пехота (в Калифорния) и ІІІ-та тактическа експедиционна група на морската пехота (в Япония).

Освен сухопътните и военновъздушните сили, на Тихоокеанското командване са подчинени 3-ти и 7-ми флоти (190 бойни кораба и кораби за поддръжка, 1400 самолети и 213 хиляди моряци, морски пехотинци и граждански служители, разположени в 35 бази на територията на САЩ и извън границите на страната), както и 5-то, 7-мо, 11-то и 13-то въздушни командвания. Освен това, Командването на специалните операции в Тихоокеанския регион разполага с отделна общовойскова тактическа група. Отделната 172-ра пехотна бригада (базирана в Аляска) беше прехвърлена на оперативно подчинение към Северното командване, със заповед на председателя на Обединения комитет на началник щабовете от февруари 2002. Сега пък ІІІ-та тактическа експедиционна група на морската пехота се прехвърля от остров Окинава на остров Гуам (става дума за 8 хиляди пехотинци и членове на семействата им).

Тази предислокация обаче не следва да се тълкува като отслабване на японско-американския военене съюз. Става дума по-скоро за по-нататъшната му еволюция в новите условия. Този съюз е изключително важен за Вашингтон. При това не става дума само за това, че нито един от съюзниците на САЩ не изплаща на американската страна толкова големи компенсации за присъотвието на американски части на своя територия (четири милиарда долара годишно). От огромно значение за САЩ е и активната финансова и материална подкрепа от страна на Токио за американската политика в Афганистан и Ирак и японската готовност за взаимодействие с американците за изграждане на системата за противоракетна отбрана. Така, влиятелни кръгове в Токио лансираха идеята за създаването на подобна ограничена система на японска територия и демонстрират желание за развитие на сътрудничеството със САЩ в производството на системи за противоракетна отбрана тип Patriot РАС-3 и за осъществяване на научно-изследователски и опитно-конструкторски работи за създаването на нова противоракетна система с морско базиране.

Съкращавайки числеността на американските военнослужещи в региона, PACOM активно работи за превъоръжаването на онези части, които остават в него. Така, през лятото на 2008, във военновъздушните сили на Тихоокеанското командване започнаха да пристигат първите изтребители от пето поколение F-22 Raptor, като се предвижда и доставката на разузнавателни безпилотни самолети с голям обсег RQ-4 Global Hawk.

Според РАСОМ, укрепването на противоракетната отбрана в региона е от ключово значение зя САЩ. За целта есминците клас АЕGIS, които са част от тази отбрана, бяха снабдени с противоракетни системи SM-3. Планира се на базата в Гуам да бъдат разположени система за противоракетна отбрана, клас THAAD, както и ново поколение противоракетни системи с наземно и морско базиране, чиито ракети имат бойни глави с кинетично действие.

През март 2008, по време на изслушванията в Комитета по въоръжените сили към американския Конгрес, командващият на PACOM адмирал Тимъти Кийтинг заяви, че основният приоритет на командването е „борбата с международния тероризъм”, посочвайки в подкрепа на твърдението си сериозната помощ, която РАСОМ оказва на контратерористичните операции на филипинските и индонезийски специални части. В същото време е очевидно, че програмата за превъоръжаване на американските войски в Азиатско-Тихоокеанския регион не кореспондира особено с твърденията на адмирала. Защото терористите не разполагат нито с реактивни самолети, нито с балистични ракети. Такива обаче притежават Русия и Китай. Така или иначе, можем да констатираме, че за първи път след края на студената война, Азиатско-Тихоокеанският регион рискува отново да бъде ангажиран в мащабна военна надпревара.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

За първи път, от дълги години насам, светът се сблъсква с глобална продоволствена криза и, както се оказва, е съвършено неподготвен да реагира адекватно на нея. Дори за мнозина опитни експерти, сегашната криза дойде като гръм от ясно небе. Съвсем доскоро, анализирайки отчетите за селскостопанското производство на планетата, специалистите коментираха, че прекалено ниските цени на храните „рискуват да ликвидират аграрния сектор”.

В САЩ и Европа, фермерите получаваха огромни дотации за да... унищожават посевите си и да съкращават производството. В същото време, Вашингтон и Брюксел постоянно си разменяха нападки заради „прекалено високите субсидии” за селското стопанство, без които продукцията на местните производители би се оказала прекалено скъпа и непродаваема.

Всичко това обаче, бе само прелюдия към „тихото цунами”, както нарече невиждания ръст в цените на хранителните стоки директорът на Международната продоволствена програма на ООН Жозет Ширан. Цифровото изражение на това „цунами” е следното. През последните три години цените на пшеницата скочиха със 181%, на соята – с 90%, на ориза – с 80%, на царевицата – с 35%. В повечето страни млякото и месото поскъпнаха двойно. През последните трийсетина години хранителните продукти не бяха достигали подобни цени. По данни на Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ), през последните три години, цените на продоволствените стоки са нараснали с 60-80%.

При това, продоволствената криза засегна не само най-бедните държави в списъка на ООН. На американския Сенат се наложи срочно да гласува програма за увеличаване на разходите за т.нар. „продуктова помощ” с цели 10 млрд. долара. Толкова ще струва на бюджета оскъпяването на „талоните за храна”, които получават в момента 28 млн. бедни американци.

В най-бедната измежду старите членки на ЕС държава – Португалия, под чертата на бедността живеят около два милиона души (20% от населението). При това, около 500 хил. португалци (бездомни, пенсионери, нелегални имигранти) получават безплатни хранителни порциони от благотворителната Продоволствена (или хранителна) банка. В нейната програма за събиране и разпределяне на хранителни продукти са ангажирани около 17 хиляди доброволци.

По данни на испанския Национален статистически институт, заплатите на 60% от испанските семейства не достигат за покриване на разходите им, което ги принуждава да прибягват до заеми дори за купуването на храна. Като причина за това се изтъква високата инфлация, огромните ипотечни вноски и невижданият ръст в цените на хранителните продукти.

Междувременно, през 2004, разрушителното цунами в Индийския океан отне живота на 180 хиляди души, а над един милион останаха без жилища. През 2007, по данни на ООН, рязкото поскъпване на хранителните продукти е пратило под чертата на бедността поне 100 млн. души. В същото време, според Световната здравна организация, всяка година, от глад и породени от него болести, умират по 24 хиляди души.

Тук е мястото да припомним, че още през 1974 ООН оповести намерението си да ликвидира напълно глада на планетата, в рамките на следващите... десет години (т.е. до 1984). Декларацията, разбира се, остана само на хартия. През 90-те години плановете на Световната организация вече бяха доста по-скромни – до 2020 броят на гладуващите да бъде намален поне наполовина. Истината обаче е, че днес той е същия, както и преди 18 години. Но, ако сегашната тенденция се запази, до 2020 броят на гладуващите ще нарасне 1,5 пъти, достигайки 1,2 млрд. души.

В тази връзка, на спешно свиканата в Рим, през юни 2008, среща на Организацията на ООН по прехрана и земеделие (ФАО) трябваше да бъде изработена глобална стратегия за преодоляване на продоволствената криза. В италианската столица се събраха стотици експерти, почти петдесет държавни и правителствени ръководители, 150 министри на селското стопанство, както и ръководителите на всички международни организации, действащи в тази сфера. В Рим се появиха дори президентите на Иран и Зимбабве, макар че очевидно не бяха особено желани от повечето останали участници.

Тоест, аудиторията беше максимално представителна, но въпреки това конкретни мерки така и не бяха обсъждани. Почти всички предложения се свеждаха до необходимостта да се увеличи помощта за гладуващите страни и спешно да бъдат взети мерки за увеличаване на производството на хранителни продукти, което внезапно (особено на фона на досегашната стратегия на развитите държави в тази сфера) се оказа крайно недостатъчно.

Президентът на ФАО Жак Диуф дори се опита да назове цената за окончателното решаване на проблема с глада, определяйки я на 30 млрд. долара. Но, макар че на срещата в Рим бяха дадени неясни обещания за финансирането и, експертите изразяват сериозни съмнения, доколко реална би била подобна програма. Тоест, както можеше да се очаква, на срещата в Рим не се случи чудо, затова пък участниците имаха възможност да представят собственото си виждане за причините за новата криза, поразила планетата. При това, лансираните от тях теории се оказаха доста разнообразни.

Повишената консумация

Първата и най-очевидна причина, която обикновено се посочва е, че човечеството значително е повишило консумацията на хранителни продукти. Най-малкото, защото хората на планетата с всяка изминала година стават все повече и повече.

Тук обаче възниква един проблем. Населението нараства сравнително плавно, докато цените на хранителните продукти скочиха твърде рязко. В тази връзка, някои експерти побързаха да обвинят Индия и Китай, посочвайки, че икономиката на тези две държави се развива толкова успешно, че тяхното доскоро изключително бедно и гладно население през последните години е започнало да се храни далеч по-обилно отпреди. И тъй като това население се измерва с милиарди, дори и малката добавка към хранителния рацион на средния китаец или индиец, води до огромен ръст в световното потребление на пшеница, ориз или месо...

Мнозина обаче, се отнасят към подобно обяснение (което, между другото, е популярно и у нас, в България) по-скоро скептично. Защото наличните данни сочат, че нивото на потребление на месо в Китай е достигнало това в Европа още през 2005. Защо тогава, скокът в цените на хранителните продукти започна чак през 2007? Същото се отнася и за Индия. Напоследък, в тази страна търсенето на хранителни продукти нарастваше средно с 35 млрд. долара годишно. Което никак не е малко. Само че със същите темпове нарастват и потребностите от такива продукти и в Полша. Тоест, едва ли сегашната глобална криза е резултат само от „бума в потреблението” на азиатските гиганти.

В същото време, по данни на консултантската агенция “Oliver Wyman”, милионерите на планетата притежават около 50 трилиона долара. Като всяка година тази сума се увеличава средно с 11%, т.е. въпросната прослойка забогатява с 5,5 трилиона. Само половин процент от тази сума стига за да бъдат нахранени всички гладуващи. По данни на ФАО, 862 млн. души на планетата страдат от хронично недояждане. В същото време, в света има над един милиард души с наднормено тегло, като 300 милиона от тях страдат от затлъстяване (според лекарите, всеки такъв човек потребява средно с 29% повече калории, отколкото е необходимо). Тоест, излиза, че тези хора „изяждат” храната на поне 60 млн. души, без да имат нужда от нея.

Данните на Световната банка пък сочат, че пшеницата представлява 40% от световния продоволствен обем, плодовете и зеленчуците – 17%, а месото – само 3%. В същото време, производството му изисква пет пъти по-голяма площ, отколкото това на пшеница.

Природният фактор

Миналата 2007 постави своеобразен рекорд по броя на бедствията, стоварили се върху селското стопанство в най-различни точки на земното кълбо. В резултат от което светът отбеляза най-високия връх на лошите урожаи, от 1983 насам, а държавните продоволствени запаси паднаха до критично ниско ниво.

Междувременно, учените не са сигурни, дали подобна ситуация няма да се повтори и в бъдеще. Климатът на планетата се променя буквално пред очите ни и с всяка изминала година става все по-малко предсказуем.

„Продължаващите климатични промени водят до това, че все повече обработваеми земи пресъхват, или напротив – се наводняват. Паралелно се появяват нови болести по животните и растенията. Макар че днес трябва да произвеждаме с 40%-60% повече хранителни продукти, на Юг се наблюдава ясно изразена тенденция към съкращаване на засетите площи” – отбелязва в едно интервю заместник директорът на ФАО Александър Мюлер.

Тревожни са и данните на Световната здравна организация. Наскоро нейни специалисти засякоха в Йемен новия и изключително агресивен пшеничен щам, известен като Ug-99 (открит за първи път в Уганда, през 1999). Според тях, през следващите няколко години, той може да порази до 80% от житните посеви в района, предизвиквайки глад в цели държави. Освен това заразата може да се разпространи в Египет и Иран, както и в такива големи производители на пшеница, като Туркменистан, Афганистан, Узбекистан и Казахстан. При подобно развитие, последиците ще бъдат усетени в целия свят. Ефективни средства за борба с тази болест засега няма и не е ясно, дали скоро ще бъдат открити.

Проблемът обаче не се изчерпва само с това. Статистиката сочи, че селското стопанство произвежда почти една трета от вредните емисии на въглероден двуокис (за сметка на използваното гориво, торове и цикъл на преработка). Тоест, колкото повече площ заемат новите посеви, толкова по-големи ще бъдат емисиите на парникови газове, негативно влияещи върху промените в климата. Което пък, на свой ред, отново се отразява върху добивите. Тоест, получава се омагьосан кръг.

Единственият изход е глобалното техническо «превъоръжаване» на селското стопанство и свръахктивното внедряване в него на най-новите технологии. Проблемът е, че повечето от тях просто не са по джоба на мнозинството от най-бедните аграрни държави на планетата.

Днес част от страните, остро нуждаещи се от внос на хранителни продукти, почти са стигнали предела на възможностите на своето селско стопанство. Типичен пример в това отношение е Египет, където местните фермери вече са надминали дори САЩ, Япония и някои европейски държави по добиви на зърнени култури на единица площ и обемите на използваните от тях торове. Те просто няма как да изтискат повече от обработваемите земи, с които разполагат и които никак не са много.

В други региони, много сериозен проблем е достъпът до питейна вода. Острата конкуренция между населението, индустрията и селското стопанство не винаги се печели от последното. Това особено се отнася за държавите от Близкия изток, Индия, Китай и др.

На фона на казаното дотук, успокояващо звучи прогнозата на Международния съвет по зърното, че през 2008 се очакват рекордни добиви на зърнени култури (само добивът на пшеница ще бъде 645 млн. т, докато потребностите са 610-620 млн. т). Едва ли обаче, добивите ще са чак толкова гигантски та да предизвикат спад в цените на хранителните продукти до предишното им равнище.

Междувременно, Организацията за защита на животните (PETA) обяви награда от едини милион долара за онзи, който успее да създаде синтетично месо, чиито вкус и вид да не се различават от истинското. И макар че в случая РЕТА защитава, както твърди, интересите на «избиваните без вина животни», мнозина експерти смятат, че съвсем скоро синтетичното месо може да послужи за решаване на глобалния проблем с глада.

Петролната следа

Напоследък няма глобална криза, в която да не са замесени енергоносителите и, в частност, петрола. През последните три години цените на горивото и транспортните тарифи скочиха средно 4 пъти, а цената на минералните торове – 3-4 пъти. Всичко това се оказва прекалено тежко бреме за фермерите в която и да било държава по света. Защото всеки допълнителен долар, платен за барел петрол, двукратно или даже трикратно се отчита при формиране цената на хляба. В същото време, в развитите държави рязко нарасна интересът към различните «зелени технологии» и най-вече към биогоривото. Част от местния бизнес бързо стигна до извода, че при сегашния (немислим доскоро) скок в цената на петрола, «зеленото гориво», може да се окаже свръхпечеливша инвестиция.

Резултатите от това не закъсняха. През 2007 за нуждите на «зелената енергетика» бяха използвани 100 милиона тона зърнени култури – и най-вече соя, царевица и рапица (като най-евтини). Според редица икономисти обаче, тъкмо това е причината за поне 30% от ръста в цените на хранителните продукти (според други – дори на 50%). При това става дума само за 6% от световния добив на зърнени култури! Както твърди вицепрезидентът на Руската академия за селскостопански науки Иван Ушачов: «ако не беше толкова бурното развитие на биоенергетиката, фермерите щяха да се справят с глобалната продоволствена криза».

Всъщност, един от проблемите е, че водещите производители на хранителни продукти вече активно са се включили в бизнеса с биогоривата и не са склонни да се откажат от него, за да помогнат на гладуващите. През 2010, САЩ планират да преработват до 30% от добиваната в страната царевица в етанолово гориво. На свой ред, ЕС се готви дотогава да повиши дела на «зеленото» гориво в транспорта на Съюза до 10%.

На срещата на ФАО в Рим, през юни 2008, беше съобщено, че всяка година в света се изразхосдват по 11-12 милиарда долара за проекти, свързани с производството на етанол. Което е почти една трета от сумата, необходима за окончателното решаване на проблема с глада на планетата.

В проектния си стадий, програмата за т.нар. «зелена енергетика» изглежда вдъхновяващо. Има обаче три проблема. Първият е, че за стотици милиони от сегашните автомобили преходът към биогориво най-вероятно ще се окаже неуспешен, а може би окончателно ще ги извади от строя.

Вторият проблем е свързан с факта, че (според някои изчисления) за отглеждането на необходимото количество царевица или рапица ще се наложи да се изсекат толкова гори и да се произведат толкова изкуствени торове, че в атмосферата ще бъдат изхвърлени много повече вредни емисии на парникови газове, отколкото ще бъдат «икономисани» за сметка на намаленото потребление на петрол и производните му.

Последният проблем е, че, както мрачно прогнозира шефът на швейцарския хранителен гигант “Nestle” Петер Брабек: «ако 20% от нарастващите потребности от петрол започнат да се покриват с биогориво, хората скоро няма да имат какво да ядат». На свой ред, експерти на групата неправителствени организации “Oxfam” твърдят, че ако развитите държави продължат все така активно да влагат средства в производството на биогорива, до 2025 броят на гладуващите на планетата ще достигне 600 милиона души. Срещу безконтролното производство на биогорива вече се обявиха президентите на Перу и Боливия, а германският министър по проблемите на развиващите се страни Хайдемари Вечорек-Цойл предлага да бъде забранено праизводството на етанол. Съмнения за ефективността на сегашните програми в тази сфера, по различни поводи, изразяват Великобритания и Люксембург.

В същото време, сегашната американска администрация е на мнение, че всички хипотези за влиянието на биогоривата върху цените на хранителните продукти са „пълна глупост и бълнуване”. Тоест, повтаря се ситуацията с парниковия ефект, в който вярва почти цялото човечество, но не и съветниците на президента Буш.

Кой ще плаща сметката?

Продоволствената криза рязко промени отношението на експертите към перспективите пред глобалното селско стопанство. Ако допреди няколко години нещата се изчерпваха с лицемерни съжаления за незавидната му съдба, днес специалистите призовават за огромни инвестиции в тази сфера, сравними с онези в петролната индустрия.

На пръв поглед, в това няма нищо лошо, защото аграрните държави получават шанс да издигнат икономиките си на качествено ново равнище, като се възползват максимално от сегашната конюнктура. На практика обаче, нещата стоят различно. Колкото и да е парадоксално, най-големите печалби от небивалия скок в цените на хранителните проукти съвсем не отиват у най-бедните държави, където всъщност няма нищо освен селско стопанство.

Само в САЩ, през миналата 2007, износът на пшеница се е увеличил със 75%. В Холандия пък, аграрният сектор се превърна в „локомотив” на националната икономика. Впрочем, западният свят отдавна не използва понятието „селско стопанство”. Там то, в неговото традиционно тълкуване, просто липсва. Вместо това се използва терминът „високотехнологично хранително производство”. Именно новите технологии и свръхсъвременната техника са основния фактор за успеха на продоволствения пазар. Докато, някъде в Африка, аборигените се опитват, само с помощта на мотиката, да изхранят семействата си, американците и европейците са в състояние много по-бързо, евтино и качествено да доставят излишъците от собствената си хранителна продукция във всяка точка на земното кълбо.

Достатъчно е да си припомним, колко бързо в годините на прехода българските магазини се напълниха с вносна хранителна продукция, веднага след прословутата ценова либерализация. Да купуваш вносни храни се оказа по-евтино и по-просто, отколкото да произвеждащ собствени. Защото, както е известно, „няма по-ефективен механизъм от пазарния”. Само че днес, много от онези държави, които се радваха на вносното продоволствено изобилие, вече започват да се замислят. Защото вносните храни все повече поскъпват, а собственото производство не е достатъчно, ако въобще го има.

Прогнозите за 2008 сочат 25%-ов ръст на цените, но това е, така да се каже, „средния показател”. По-голямата част от сметката ще трябва да платят най-бедните държави, където ръстът в цените се очаква да варира между 50% и 60%, а за най-бедните африкански страни – до 75%. Затова пък гигантските хранителни концерни отново ще зарадват акционерите си с големи печалби (през 2007 нормата на печалбата в сектора се оказа по-висока от тази в петролно-газовия отрасъл).

Значителни печалби очакват и борсовите играчи. Пшеницата, също както и петролът, отдавна не е просто стока. Търговията с потенциалните договори (т.нар. опции и фючърси) за особено големи количества зърнени култури – е сред основните инструменти на съвременния финансов брокер.

Както е известно, в борсовата търговия се въртят гигантски капитали. Включително и онези, които собствениците им успяха да „спасят” от потеглилия към пропастта американски ипотечен пазар. Пазарът на хранителни продукти се оказа толкова привлекателен за инвеститорите, че в началото на 2008, само на Лондонската борса, броят на фючърсните договори за продоволствени стоки нарасна с 65%. При това тенденцията на този пазар е към повишение и, ако интересът се запази, новият скок в цените е неизбежен.

Последиците

Световният продоволствен пазар се тресе. И никой не разполага с конкретни рецепни за смекчаване и преодоляване на кризата. Затова повечето държави се опитват сами да защитят собствените си интереси. И макар че в реториката на политиците продължават да присъстват „ценностите на свободния пазар”, истината е, че, на практика, този пазар става все по-малко свободен.

Седем от 12-те водещи производители и износители на пшеница обявиха, в края на 2007 или в началото на 2008, че въвеждат ограничения върху износа на тази стратегическа стока. Сред тях са Русия, Китай, Аржентина и Казахстан. В Китай износните мита бяха вдигнати с 20%, а в Русия – цели четири пъти!

На свой ред, Тайланд, Виетнам, Мянма (Бирма), Камбоджа и Лаос усилено преговарят за създаването на... „оризова ОПЕК”, т.е. организация на страните-износителки на ориз. Взети заедно, въпросните пет държави контролират над 50% от световния износ на ориз.

„Принудени сме да купуваме скъп петрол, чиято цена непрекъснато нараства, а продаваме ориза си евтино. Това нарушава търговския ни баланс” – категорично заявяват инициаторите на преговорите – т.е. правителството на Тайланд. Очевидно те се надяват, че хипотетичната нова структура ще може още по-ефективно да диктува цените на основните потребители. Впрочем, Филипините вече обявиха това решение за „заплаха срещу световната продоволствена сигурност”. Въпреки това, преговорите за „оризовата ОПЕК” продължават.

В Латинска Америка, лидерите на Боливия, Никарагуа, Венецуела и Куба се споразумяха преди време да създадат търговски съюз – т.нар. „Боливарианска инициатива за Америка”, като планират да инвестират около 100 млн. долара за развитието на регионалното селско стопанство и увеличаване производството на зърнени култури.

Аналогични мерки с ограничителен или стимулиращ характер обсъждат (или вече осъществяват) и повечето останали страни в света. А основният извод, който всяка държава би следвало да си направи от сегашната глобална продоволствена криза е, че тя окончателно развея мита за уж съществуващия свободен пазар, в рамките на който производството на хранителни продукти може да се концентрира само в няколко, най-благоприятни за това, региони, които да снабдяват с тях целия останал свят. Днес все повече национални правителства се убеждават, че всяка страна следва да притежава собствено развито селско стопанство, дори ако то изцяло зависи от държавните дотации.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Професорът от Департамента за политическа науки във вашингтонския Университет «Джон Хопкинс» Френсис Фукуяма придобива международна известност още през 80-те години на миналия век. Прословутата му статия „Краят на историята”, появила се през 1989 в консервативното списание National Interest , поражда остра полемика по целия свят. Както показаха следващите двайсетина години обаче, историята очевидно няма намерение да „свършва”, демонстрирайки изключително интересно и дори опасно развитие. Така Фукуяма се оказа в ролята на „фалшивия пророк”, без това ни най-малко да намали интереса към оригиналните му идеи, развити в книги като „Краят на реда” (1997), „Великият разлом” (1999), „Нашето постчовешко бъдеще” (2002), „Строежът на държавата” (2004) и „Америка на кръстопът” (2006), в която Фукуяма рязко се разграничи от неоконсервативната американска политика. На президентските избори през 2008 той дори обяви подкрепата си за кандидата на демократите Барак Обама. Интервюто с Френсис Фукуяма публикуваме със съдействието на известния руски геополитик Александър Дугин.

 

- Г-н Фукуяма, преди почти двайсет години написахте прочутата си статия «Края на историята». Все още ли мислите, че след разпадането на Съветския съюз, пред човечеството има само една възможност – да създаде единен свят без граници и държави, основан на свободния пазар и либералната демокрация?

- Мисля че в продължение на дълги години левите интелектуалци също вярваха в „края на историята”, но повечето от тях бяха убедени, че това ще се случи с настъпването на комунизма. Оказа се, че съвсем не е така. На свой ред, аз лансирах тезата, че историята действително се движи към една определена цел, но тази цел не е комунизмът, а онова, което самият Маркс нарича „буржоазна демокрация”. И продължавам да вярвам, че е точно така.

Модернизацията води до икономическо развитие, а то, на свой ред, влияе върху промяната на политическата система. Ето какво се случи обаче, откакто се появи първото издание на книгата ми „Края на историята”. За това говоря и в предисловието към най-новото и издание, което ще се появи през 2009. През този период се сблъскахме с нови предизвикателства. Едно от тях е появата на световната сцена на радикалния ислям, който представлява антизападно и антирационално течение и напълно отхвърля основните идеи на епохата на Просвещението.

В крайна сметка обаче, това предизвикателство не е чак толкова сериозно, както изглежда. Защото ислямистите просто няма как да изградят успешно общество на теократична основа. Що се отнася до тероризма и насилието, това действително са много сериозни проблеми.

И все пак, далеч по-сериозно предизвикателство за нас е неудържимото развитие на новите технологии. Цивилизацията ни става все по-зависима от технологиите, но все още не е ясно, дали ще съумеем да запазим в достатъчна степен контрола си над тях. Изправени сме пред такива проблеми, като разпространението на ядреното оръжие, биотероризма, химическото и газовото оръжия. Засега се справяме криво ляво с тях, но докога? Особено ме плашат биотехнологиите, защото позволяват да се контролира човешкото поведение до степен, непозната досега. Навремето, в Съветския съюз се опитваха да създадат „новия човек”, но едва сега разполагаме с необходимия инструментариум, позволяващ наистина да променим човешката природа. И това няма как да не внесе сериозни корекции в разбирането ми за „края на историята”.

- В същото време, все по-често се проявяват различията между отделните цивилизации, хората все по-често се замислят за своята национална и културна идентичност. Все по-съблазнителен става стремежът за преутвърждаване на собствената самобитност, вместо отказът от нея в рамките на общия процес на хомогенизация и превръщане на обществото, културата, икономиката и политиката в нещо еднородно, в глобален мащаб. А тъкмо това представляват глобализацията и описаният от Вас „край на историята”.

- Всъщност, никога не съм имал предвид хомогенизацията на културно равнище. Позволих си само да посоча, че фундаменталните социални и политически институции стават все по-еднородни и еднакви. Навсякъде в света доминира икономика, основаваща се на частната собственост, както и политическа система, базираща се на една или друга форма на демокрацията. При това е очевидно, че не всички са доволни от тези унифицирани институции и биха искали да съхранят културните си традиции, ценности, езици, облекло и т.н. Всичко това обаче не изключва „края на историята”. Визията ми за глобалния свят не може да се сведе до покрилите цялата планета закусвални „Макдоналдс”, нито пък до тоталната американизация на глобалната култура.

Едни и същи базови политически и икономически системи се интерпретират по различен начин в Япония, в Русия, или пък в САЩ... Да вземе дори САЩ и Европа. Американците държат на свободата много повече, отколкото на равенството и справедливостта. Което се предопределя именно от историята и културата и в това отношение няма как да се „слеем” с европейците. Затова въпросът е по-скоро, колко силни ще се окажат тези специфични култури, за да оцелеят и попречат на превръщането си в нещо еднородно и хомогенно.

Да вземем за пример Китай. За да осъществи модернизацията на обществото, Китай следва да трансформира политическата си система. Предстои ни да видим, дали китайците ще могат да продължат да се модернизират без политическата си демократизация.

- Прогнозирахте, че националните държави ще изчезнат в обозримо бъдеще. Още ли мислите така?

- Не, днес ми се струва, че националните държави ще се запазят. Както казва Макс Вебер, националната държава е единствената инстанция, притежаваща монопол върху насилието. Националната държава ще се съхрани, защото засега не се очертава никакво друга инстанция, способна ефективно и легитимно да укроти стихията на насилието, да наложи спазването на законите и да създаде система от правила, която хората да са готови доброволно да признаят. Провалът на гласуването за Европейската конституция, в страни като Холандия и Франция, както и в Ирландия, на референдума за Договора за реформи, показва, че европейците не са готови да прехвърлят прекалено много пълномощия на наднационалните организации, като ЕС например. Реално общество за тях е националното общество. Въпреки това, привържениците на европейската интеграция се стремят да преодолеят идеята за националната държава.

- Но, ако националните държави не изчезват, това означава и, че „историята не свършва”, а остава отворена. Тоест, възможни са нови конфликти и войни, които, по същество, формираха гръбнака на световната политическа история....

- Мисля че днес отделните държави на планетата по-лесно ще могат да съществуват съвместно. При либералните демокрации, хората не воюват помежду си. Проблемът е, че ако излезем извън рамките на националните държави и формираме глобална политическа организация, войните действително стават невъзможни, но пък се появява нов риск – от възцаряването на глобална тирания. Никога няма да има световно правителство, защото светът е прекалено различен – географски, културно, социално. Което пък означава, че просто не е възможно създаването на подобно глобално политическо чудовище.

- Тоест, вече изключвате перспективата за създаването на „глобална нация”?

- Да, не мисля, че днес е реалистично да вярваме, че при наличието на толкова голямо разнообразие, хората ще склонят да предадат всички пълномощия на някаква глобална политическа институция. Напротив, надявам се, че ще се формира общност от държави, поддържащи помежду си мирно съвместно съществуване. Тази нова визия би могла да се дефинира като „свободен световен ред”.

- Как обаче се вписва в тази картина войната в Ирак, която води страната Ви? При това под малко циничния лозунг за „укрепване на демокрацията”... Нима това не е пряко отрицание на мирния и свободен „световен ред”, за който споменахте?

- Аз бях против тази война. Ще ви кажа две неща. Първото е, че САЩ не винаги успяват да формират, в други райони на света, национални държави, по свой модел. Когато окупирахме Германия и Япония, успяхме да наложим демокрацията там. Но в Латинска Америка, Филипините или в Африка, нещата се развиха много по-зле. Тоест, нищо не се получи. Струва ми се, че не притежаваме достатъчно познания и мъдрост, за да осъществим адекватно политическите трансформации в Ирак, да не говорим за целия Близък изток. И да се хвалим с някакви успехи на демокрацията там говори само за абсурдни амбиции. Щеше да е добре, ако имаше някакви успехи, но това просто не е вярно.

На второ място, днес целият свят е настроен враждебно към САЩ, защото всички смятат, че Съединените щати се държат, във военната, икономическата, културната и политическата сфера, като хегемон. Това поражда мощни антиамерикански настроения. И правителството на САЩ трябваше да мисли на първо място, как да намали тази враждебност, вместо да я увеличава, опитвайки се да се издигне над всички останали, в ролята на световен полицай.

Да, националните държави ще продължат да съществуват, но трябва да станат демократични. Сред основните структурни проблеми на съвременната епоха е това, че САЩ влияят върху повечето останали държави, докато те по никакъв начин не могат да влияят върху САЩ. За съжаление, администрацията на Буш не го разбира. Не съзнава, до каква степен останалият свят е готов да се съпротивлява на американизацията. Мисля, че ние самите не би трябвало да съдействаме за ръста на антиамериканските настроения. Обратното, следва да се постараем да поправим нещата, създавайки нови международни структури, така че и останалите страни в света да се чувстват участници във всички проекти.

- Проблемът е, че американците смятат ценностната си система за универсална. И виждат мисията си в разпространението и сред останалите. Според мен, това е част от специфичната американска идентичност. И Вие ли смятате, че американските ценности са универсални и задължителни за цялото останало човечество?

- Вярвам, че идеите на Френската и Американската революции са универсални и водят към принципите на свободата и равенството. Но те могат да се тълкуват по различен начин, в зависимост от това,  за какви общества става дума.

По отношение на това тълкуване, американците следват свой собствен път и не са в състояние да разберат, че някои типични американски институции не могат да проработят в другите общества. Дори в Япония, където свършихме толкова голяма работа за налагането на демокрацията, тя се възприема по много специфичен начин.

САЩ смятат, че просто помагат на останалите страни да открият собствения си път на развитие, да направят своя избор, но на практика налагат на останалите собствения си модел, при това нерядко – със сила.

Един професор от Станфорд ме нарече преди време „Маркс на американското неоконсервативно течение”, защото съм се опитал да обясня необходимостта от движението към демокрация с модернизацията. В същото време, той сравни Буш с Ленин и квалифицира хората от администрацията му като „ленинисти”. Според него, и те, подобно на болшевиките, искат да реализират лансираната от мен идея, колкото се може по-бързо и с помощта на силата. Но, в това си желание, са се сблъскали с проблема „11 септември”. Аз, самият смятам, че ленинизмът е грешка. Защото не можеш да използваш сила за постигането на целите си. В този смисъл, и „неоленинизмът” на Буш също е грешка. Не може да се използва военна сила за да се гарантира триумфа на либералната демокрация. Всичко трябва да става органично. С натиск отвън няма да се получи. Нещата просто трябва да узреят отвътре.

През последните години в американската отбранителна политика се утвърди тезата, че доминиращите заплахи, с които се сблъскваме днес  и ще продължим да се сблъскваме през следващите десетилетия, са нетрадиционни, асиметрични и свързани най-вече с бунтовниците-терористи, а не толкова с възможността за избухване на пълномащабни войни между държавите, която стратезите на САЩ смятаха за най-голямата опасност в периода от края на 30-те години на миналия век, до 1989. Според привържениците на тази визия, структурата на американската отбрана, военната доктрина и стратегическото планиране на Съединените щати, както и свързаните с тях оръжейни програми, следва да се променят, така че да могат да отговорят адекватно на новите заплахи, като акцентът се постави върху борбата с тероризма, бунтовническите движения, т.нар. „четвърто поколение войни” и т.н., все от този тип. Подобна представа се основава на една, на пръв поглед, обоснована концепция за бъдещите войни, и, без съмнение, взема присърце стратегическите интереси на САЩ, но истината е, че налагането и ще доведе до сериозно объркване на американските военни приоритети през следващите години и ще ангажира американската армия в безкрайни конфликти, които просто няма как да бъдат спечелени с военна сила.

Самата идея, че военната мощ на САЩ следва да се ангажира сериозно с т.нар. „асиметрични войни”, би трябвало да звучи еретично за „пост-виетнамския” американски военен елит, и по-специално за този от сухопътните сили, чиято доктрина и структура не им позволяват подобни ангажименти.

Струва ми се, че на чисто интелектуално равнище, еволюцията във възгледите за предизвикателствата пред въоръжените сили на САЩ, която доведе до налагането на сегашната постановка, акцентираща именно върху асиметричните войни и необходимостта американската армия да се ангажира с тях, започна още в края на 80-те години на миналия век, когато автори, като Мартин Ван Кревелд, лансираха идеята, че войните между държавите все повече остават в миналото и, че бунтовническите и другите, подобни на тях, форми на конфликт ще определят бъдещето на военното дело, а пък военните и армиите, които си позволят да игнорират тази тенденция, са обречени да станат безполезни (1). Но, ако Ван Кревелд постави само основите на тази нова визия за асиметричните войни, като доминиращи военни конфликти на новото време, тезите на Робърт Каплан от началото на 90-те, имаха решителен принос за налагането и. Именно Каплан обяви, че основната опасност в бъдеще, ще бъдат не традиционните войни между държавите, а по-скоро провалът на държавното управление в редица страни по света и перманентната нестабилност, генерирана от глобалната организирана престъпност (2). Последиците от налагането на тази визия за отбранителната политика на САЩ бяха очевидни – нейните привърженици, призоваваха да бъдат изоставени „остарелите” системи, доктрини и армейски структури, предназначени за водене на големи войни, като на тяхно място бъдат създадени нови, способни да се справят с асиметричните конфликти, с които (според същите тези хора) САЩ са обречени да се сблъскват в бъдеще.

Малко по-късно, към хора на пророците на „асиметричните войни на бъдещето” се прибавиха още авторитетни гласове. Така, Томас Барнет лансира теорията, че зоните на планетата, останали (по една или друга причина) изолирани от процеса на глобализация, могат да се превърнат в огнища на постоянна заплаха за националните интереси на САЩ. Самият той ги определя като „неинтегрирани черни дупки”, противопоставяйки ги на „функциониращото ядро” от развити и глобализирани държави (3). Според него, основната мисия на американската армия днес е да внесе стабилност, добро управление и развитие във въпросните „дупки”. „Това – заключава Барнет – означава преформатиране на нашата военна мощ, съобразно новите предизвикателства, пред които сме изправени” (4).

По същия начин разсъждават в наши дни и хора като Макс Буут (американец от руски произод, който днес е съветник по външната политика на републиканския кандидат за президент Джон Маккейн – б.р.) или Томас Хамис (бивш офицер от военноморските сили на САЩ, автор на концепцията за т.нар. „четвърто поколение войни” – б.р.). Според Буут, „когато става дума за държавно строителство и антибунтовнически операции, сегашната американска армия изостава както от армията на някогашна викторианска Британия, така и от днешния и наследник” (5). Той смята, че това „изоставане” може да се преодолее, като армията на САЩ концентрира усилията си върху подготовката за участие в т.нар. „малки и ирегулярни” войни. Концепцията на Хамис за „четвъртото поколение войни”, макар че има доста по-широк характер, на практика, налага сходни изводи (6).

Доказателство, че тези концепции вече са са превърнали в основа на сегашното стратегическо мислене в сферата на отбраната, са и думите на държавния секретар по отбраната Робърт Гейтс, който, през ноември 2007, заяви: „Истинските предизвикателства, с които се сблъскваме след края на студената война – от Сомалия до Балканите, Ирак, Афганистан и където да било другаде, ни накараха да осъзнаем, че следва да променим приоритетите си в отбранителната сфера за да можем да се справим с феномена на т.нар. „асиметрични войни”. Днес е трудно да си представим, че някоя страна може да се опълчи на САЩ директно, разчитайки на конвенционалната си военна мощ. В същото време, историята показва, как малки, ирегулярни сили – бунтовници, партизани, терористи – вече столетия намират начини да вредят и нанасят успешни удари по далеч по-големи и мощни от тях редовни армии, сеейки хаос. Имаме всички основания да смятаме, че асиметричните военни действия ще бъдат основните на съвременното бойно поле, поне за известно време” (7).

В официална директива на Департамента по отбраната пък се твърди, че „операциите за гарантиране на стабилност представляват основната военна мисия на САЩ” и ключов ангажимент на самия департамент, наред с традиционните военни операции (8). В резултат от всичко това, тезата за значението на асиметричните войни се превърна във важен елемент на американската военна доктрина. Така, в проекта за новия армейски оперативен наръчник (първият от седем години насам), операциите за гарантиране на стабилността и държавното строителство са поставени на едно и също ниво, по значение, с участието и победата в големи конвенционални войни (9). Това схващане толкова силно е проникнало в съзнанието на американския военен елит, че едно наскоро публикувано изследване на корпорацията RAND високомерно приема едва ли не по презумпция „нарастващата необходимост от постоянни усилия за борба с бунтовническите и терористични групи” и предварително отхвърля дори възможността, че в бъдеще ангажирането на американската армия с операции за „гарантиране на стабилността” може да бъде поставено под въпрос (10).

Възможно е, действително да сме свидетели на парадигмална промяна в природата на конфликтите. Днес войните между държавите наистина изглеждат по-малко вероятни, отколкото в миналото. По-сериозният въпрос в случая обаче е за последиците от трансформирането на американските въоръжени сили и специализирането им за водене на асиметрични войни (или на други нетрадиционни форми на военни действия)  и особено на техните най-сложни и изискващи специални умения версии, свързани с антибунтовническите операции и държавното строителство. Струва ми се, че американският военен елит е на път да възприеме като аксиома една теза, която (ако я анализираме по-внимателно) нито е очевидна, нито е оправдана.

Дългосрочната преориентация на американските въоръжени сили към борба с асиметричните заплахи ще се окаже грешка по три основни причини. На първо място, тя позволява на хората, отговарящи за националната сигурност на САЩ или планиращи военната им стратегия, да игнорират реалната степен на промяната в същността на конфликтите, на която сме свидетели днес. На второ място, тя гарантира въвличането на САЩ в конфликти, в които много често техните военни ангажименти се оказват контрапродуктивни (да не кажа изключително вредни) за тях самите. Накрая, тя ерозира и поставя под въпрос далеч по-важната глобална роля на американската военна мощ – да сдържа и да може да отговори адекватно на евентуална мащабна конвенционална агресия.

Не става дума, че САЩ трябва да игнорират асиметричните конфликти в различни точки на планетата, нито пък, че те не застрашават американските интереси. Истината обаче е, че подобни конфликти представляват по-малка заплаха за САЩ, отколкото е модно да се твърди, както и, че американската военна мощ не е най-подходящия инструмент за справяне с тях. Съединените щати действително следва да задълбочат усилията си за намаляване на нестабилността, конфликтите и радикализма в редица ключови зони на планетата и да подкрепят институциите и управлението в държавите, където те са в критично състояние. Само че трябва да го направят, опирайки се на една разширяваща и задълбочаваща се мрежа от невоенни инструменти, действайки превантивно и в тясно сътрудничество с останалите, а не ex post facto и по откровено интервенционистки начин.

Истинското значение на парадигмалната промяна

Въпреки че обобщенията винаги са рисковани, може да се твърди, че в повечето случаи нестабилността, която се описва от теориите за асиметричните и нетрадиционни начини за водене на война, е породена най-вече от причини, нямащи нищо общо с военната агресия. Много бунтове и граждански войни са породени от политически, икономически и психологически фактори, ерозиращи социалната стабилност и обществения ред. А след като този ред рухне, винаги се намират достатъчно водачи и групи, твърдо решени да вземат властта  и водещи яростни битки помежду си за нея. И все пак, основният проблем в много от т.нар. “пропаднали държави”, както и в останалите случаи, когато става дума за граждански войни, бунтове и подем на радикализма (особено в мюсюлманския свят), е наличието на общества, или голяма група от индивиди, чувстващи се потиснати по цял комплекс от причини, включително икономическа стагнация, етническо разделение, натрупани културни и исторически обиди, политически или национални репресии и други фактори. Всички тези проблеми не могат да се решат с военни средства.

Освен това САЩ би следвало да са наясно относно мащабите на конфликтите, които имат предвид, когато разсъждават за асиметричните военни действия – термин, който, сам по себе си, повече замъглява, отколкото изяснява истинската ситуация. Американските части, ангажирани в подобни мисии, са принудени да се занимават с всичко – от оказването на хуманитарна помощ, до провеждане на специални антитерористични операции, от налагане и опазване на мира до борба с партизаните и бунтовниците, следвоенно възстановяване и държавно строителство. Очевидно е, че много трудно могат да се направят някакви генерални обобщения за това, каква точно армия може да се справи успешно с толкова многобройни и силно отличаващи се един от друг потенциални конфликти или мисии. Така например, борбата с бунтовниците и партизаните е нещо много различно от поддържането на мира в Косово например. В същото време и едното и другото нямат почти нищо общо със свръхсекретните антитерористични операции, или пък с класическите миротворчески мисии, под егидата на ООН.

Междувременно, в основата на сегашната война срещу тероризма е едно много по-различно от изброените по-горе предизвикателства – необходимостта от борба с надигащия се радикален ислямизъм. Появата на този феномен е резултат от масовата негативна реакция на незавършената и само частично успяла модернизация и “уестърнизация”, неспособността на местните режими да осигурят необходимата социална сигурност, усещането че мюсюлманските нации и техните интереси биват игнорирани и пренебрегвани от останалия свят, социално-икономическият упадък на значителни части от мюсюлманския свят, по отношение на Запада и много други. Всичко това подхранва реалните или внушени обиди в съзнанието на мюсюлманите, съчетаващи се с екзистенциалните изисквания на модерната епоха и стремежите за утвърждаване на собствената “унижена и оскърбена” нация или етническа група, чрез възраждане на някогашните ценности (11). Опитите целият този сложен комплекс от проблеми да се решава с военни средства, като резултат от възприетата от САЩ концепция, акцентираща върху асиметричните войни, на практика отклоняват вниманието от далеч по-сериозните въпроси, касаещи американската национална сигурност.

Подобни конфликти изискват използването на социални, икономически, политически, информационни и психологически инструменти. Борбата с радикалния ислямизъм в Афганистан, Египет, Мароко или Пакистан, не изисква само използване на военна сила – войната с подобен враг в никакъв случай няма да може да се води толкова ефективно, като онази с някоя конкретна държава. В тази връзка, известният политолог Ричард Рубинстъйн посочва, че “репресиите, основаващи се на принципа за колективната отговорност за действията на терористите, следват точно сценария на нашите противници” (12). На свой ред, Хашми Дауи отбелязва, че “съветската интервенция в Афганистан беше дар божи за уахабитите” (13), защото им даде възможност да започнат глобалната битка, от която се нуждаеха за да легитимират доктрината си. Водещият експерт по съвременните екстремистки течения Марк Юргенсмайер обяснява, че “стратегията на войната с тероризма може да се окаже опасна, защото често се вписва в сценария на самите религиозни терористи, създавайки представата, че се води глобална война между светските и религиозните сили. Тоест, наличието на войнствен светски противник, по правило, е точно това, на което се надяват и разчитат религиозните екстремисти” (14).

Антибунтовническите операции и държавното строителство се различават от борбата с ислямския радикализъм, но и при тях ползата от военната сила не е кой знае колко по-голяма. Съвременната концепция за борба с бунтовническите движения се базира на предпоставката, че постигането на стабилност за по-продължителен период, дори когато трябва да се справиш с въоръжени бунтовнически формирования, изисква най-вече невоенни методи и средства: изграждането на жизнеспособни политически институции, възстановяване на националната инфраструктура, подкрепа за местната икономика, създаване на ефективни полицейски сили и т.н. Сигурността, която дава мащабното военно присъствие, може да бъде предпоставка за постигането на подобни резултати, но не може да ги гарантира. В същото време, действията на тези военни сили, особено ако са чуждестранни, рискуват да укрепят позициите на бунтовниците, терористите, или партизаните, отчуждавайки местното население от онези, които се борят с тях. Непосредствено след завръщането си от Ирак, генерал Питър Чиарели, формулира един от основните изводи, които е направил от присъствието си там, така: “онези, които разглеждат сигурността най-вече като функция на военната активност, много бъркат”. Според него: “Опитите да ерозираме влиянието на противника, чрез директни военни акции и подготовката на иракски сили за сигурност, ни доведоха до заключението, че така рискуваме по-скоро да тласнем онези, които досега са заемали неутрална позиция, в противниковия лагер, отколкото да ги направим наши привърженици. Военните операции могат да ни донесат определени временни успехи, но в крайна сметка, няма да ни гарантират коренен прелом в ситуацията, дари напротив. В най-добрия случай бунтовниците ще разширят позициите си, а в най-лошия – макар че няма да претърпим военно поражение, заемащиите неутрална позиция все по-масово ще се прехвърлят в лагера на врага, а загубите ни в жива сила и обществена подкрепа ще достигнат неприемливо високо ниво” (15).

Чиарели не твърди, че армията не играе никаква роля в борбата с бунтовниците, но акцентира върху крайно ограничения характер на военното участие в нея. Въпреки това, мнозина американски военни и стратези, посочвайки промяната на тактиката в Ирак и уж дължащото се на нея частично подобряване на ситуацията там, продължават да вярват, че адаптацията към местната специфика и усъвършенстването на тактиката ще позволят кампанията срещу бунтовниците да бъде спечелена с военна сила, пък макар и съчетана с някои политически и икономически елементи. В тази връзка, напоследък особено моден стана терминът “операции, използващи целия спектър от средства” (full spectrum operations).

Въпреки това, истината която се прикрива с тази добре звучаща фраза, а също и изводът, който се натрапва от доктрината за борба с бунтовническото движение е, че там, където все пак е постигнат някакъв прогрес, той се дължи най-вече на използваните политически и икономически фактори, а не толкова на военните.

Без съмнение, американските части в Ирак и Афганистан положиха героични усилия за да се адаптират към изискванията на този тип конфликти. Въпреки това, внимателният анализ на техния опит през последните шест години показва, че тези усилия са били обречени още от самото начало. Разполагането на военни части, обучени да убиват, разрушават и завземат територията на противника в една среда, в която тяхна първостепенна задача е осъществяването на друг тип мисии, като например подпомагане формирането на местната власт, строеж на училища или създаване на местни полицейски сили, не можеше да не породи проблеми и напрежение. Това напрежение би могло да се ограничи, но то е неизбежно и ще продължи да съществува, докато военните части са обременени с роля, за която нито са създадени, нито са подготвени, нито пък са подходящи (16). Постоянно атакувани от противник, който остава в сянка, военните по правило реагират с очевидно несъразмерни и разрушителни ответни действия. Патрулирайки по улиците и търсейки укриващи се бунтовници, те непрекъснато се опитват да “демонстрират решителност”, да покажат сила и до безкрайност да продължават преследването на неуловимия си противник. Последното често включва грубо проникване в домовете на гражданите, размахване на оръжие пред лицата на жени и деца, унизителни разпити и всевъзможни други оскърбителни действия. Всъщност, ако в операциите срещу бунтовниците все пак се постигат някакви успехи, това обикновено не се дължи на техните военни компоненти, а тъкмо напротив – въпросните компоненти, по правило, ги поставят под въпрос.

Тъкмо поради това е крайно опасно да разглеждаме армията като основния инструмент за да се справим с крайно неясните и покриващи много широк спектър асиметрични предизвикателства, от типа на радикалния ислямизъм, държавното строителство, операциите по поддържане на стабилността и дори борбата с бунтовническите движения. Всички приказки за необходимостта от преориентация на акцента в операциите на американската армия към асиметричните заплахи са опасна самозаблуда, позволяваща на онези, които трябва да планират и гарантират националната сигурност на САЩ, да игнорират наистина драматичните промени в характера на съвременните конфликти. Асиметричните заплахи изискват асиметрични отговори – т.е. използването на адекватни политически, икономически, културни, информационни и психологически инструменти, тактики и техники, вместо да се залага на армейските части, чието истинско предназначение е да се сражават и да печелят истински пълномащабни войни, което е нещо много по-различно. Стратегическият капан е очевиден – притежавайки толкова мощен, скъп и сложен военен иструмент, американските политици ще бъдат изкушени да го използват отново и отново (всъщност те вече го правят), вместо да действат по-умно, залагайки на невоенните инструменти за справяне с асиметричните заплахи.

За да бъдем честни, следва да признаем, че редица отлични специалисти, като споменатия по-горе Томас Хамис, или дори държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс, са наясно със значението на невоенните инструменти на американската мощ за справяне с тези нови заплахи и призовават за усъвършенстването им. На практика обаче, в американските операции в

Ирак и Афганистан продължава да доминира военният елемент. Но, докато значителна част от военната мощ на САЩ е ангажирана в т.нар. асиметрични войни, използването на други инструменти за целта ще продължи да остава на заден план. Резултатът от което ще бъде твърде печален.

Някои привърженици на тезата за необходимостта американската армия да се ангажира с асиметричните войни, биха ми възразили, че подобни аргументи пренебрегват дългата история на участието на военните в антибунтовнически операции и държавно строителство. Ролята им в тях може да не е чак толкова значителна, но със сигурност е полезна за крайния успех, особено ако се комбинира с използването и на други инструменти. Военните части, обучени за борба с бунтовниците, биха могли да удържат фронта, докато не влязат в действие и останалите средства. Според мнозина, подобна рецепта се е доказала, както в миналото, така и днес, включително и в Ирак. Няма съмнение, че военните играят важна роля в различни асиметрични конфликти, но е важно да уточним и точно каква е тя. При чисто хуманитарни или традиционните мироопазващи операции, армията лесно се справя с логистичните и полицейски функции, макар че добре обучените полицейски сили вероятно биха се справили не по-зле. В някои случаи, когато мирът трябва да бъде наложен със сила (както беше в Косово), военните инструменти също могат да се окажат полезни.

Когато обаче става дума за антибунтовнически операции или държавно строителство, опитът от миналото сочи, че дори и специално подготвените за подобни цели части, обикновено оказват само непряко влияние върху крайния успех. Той, в много по-голяма степен, зависи от това, дали правителството, опитващо се да установи ред в страната, се ползва с необходимата легитимност. Дали защитава кауза, способна да обедини нацията? Или пък, дали бунтовническото движение може да разчита на дълбоко вкоренените национални, идеологически, етнически, племенни или религиозни предразсъдъци на местното население, или представлява периферен и чужд за него феномен? Дали бунтовниците разполагат с достатъчно смели и харизматични лидери? Дали могат да разчитат на сериозна външна подкрепа? Дали насилието в конкретния граждански или етнически конфликт вече е преминало онази критична точка, след която противостоящите си страни са изчерпали стръвта си за реванш и отмъщение и са склонни да мислят за постигането на мир?

Историята ни учи, че именно от отговорите на тези въпроси зависи, дали бунтовниците ще успеят, или конфликтът ще приключи. Колкото и да са оптимизирани действията на външния съюзник на местното правителство в борбата му с бунтовниците, те рядко са в състояние да определят изхода от нея. И, ако един ден в Ирак настъпи мир, той едва ли ще бъде резултат от военна победа.

Може ли една добре подготвена армия да бъде полезна в подобен контекст? Могат ли военните да съдействат за успешното разрешаване на конфликта? Могат разбира се, и го правят, включително и в някои райони на Ирак. Само че американският военен „истъблишмънт” не може да си позволи постоянно да организира подобни мисии и онези, които планират отбранителната стратегия на САЩ, трябва много сериозно да се замислят за приоритетите и цената. Ресурсите на Америка не са неограничени.

От друга страна, ако борбата с бунтовниците и терористите, както и държавното строителство, са най-вече политически, социални, икономически и психологически задачи, които само отчасти имат военен характер, тогава излиза, че няма особен смисъл да се харчат милиарди за подготовката на такава армия, такива оръжия и такива доктрини, от които няма съществена полза в днешните т.нар. асиметрични войни. И, в същото време, упорито да се игнорират (както от финансова, така и от административна гледна точка) невоенните инструменти (икономическа помощ, публична дипломация, културно влияние), които могат да се окажат решаващи в подобни конфликти. Освен това се очертава и друга опасност. Постепенно, но неизбежно, концентрацията на вниманието и продължаващото ангажиране в асиметричните войни, ще ерозира и обезцени военните системи и структури, подходящи за водене на традиционните войни между държавите.

Рискът от подобно развитие – т.е. от отказа да бъдат финансирани изследванията, производството и внедряването на военни системи, предназначени за водене на големи войни, защото вниманието на американските стратези все повече се концентрира върху асиметричните войни, е съвсем реален. Доказва го и военният бюджет на САЩ за 2009. Департаментът по отбраната иска още 9 млрд. долара за нови военни мисии в различни точки на света. Имайки предвид развоя на събитията в Ирак и Афганистан, можем да очакваме, че почти 15 млрд. долара ще бъде ръстът на средствата за водене на т.нар. асиметрични войни (42%), докато ръстът на тези за стратегическата модернизация на американската армия е само 23% (т.е. малко повече от 8 млрд. долара) (17).

Разбира се, редица експерти биха възразили, че тези цифри са подвеждащи и, че САЩ продължават да поставят ударението върху развитието на системите за водене на пълномащабни войни. Истината обаче е, че през настоящата 2008 за „глобалната война с терора” (т.е. за операциите в Афганистан и Ирак) бяха похарчени 189 млрд. долара, което е лъвската част от военния бюджет на страната (479,5 млрд. долара). При това, в тази сума не влизат съпътстващите невоенни разходи, които никак не са малки. Разширяващите се ангажименти в операциите за налагане на стабилност в различни точки на света, струват все по-скъпо, водят до необходимостта да бъде попълвана унищожената и повредена военна техника, да бъдат намерени доброволци за очевидно непопулярни войни и т.н.

В дългосрочен план тези операции ще изискват все нови и нови разходи и стратегията на асиметричните войни, налагаща на американската армия непрекъснато да се прехвърля от един към друг конфликт, постоянно ще задълбочава проблемите. Всеки месец, който някой американски офицер използва за да учи арабски, е изгубен за него, защото през това време не може да усъвършенства уменията си да води истинска пълномащабна война.

Последиците, в стратегически план, могат да се окажат още по-сериозни. Колкото повече апаратът, който трябва да гарантира националната сигурност на САЩ, бива обсебен от идеята за асиметричните конфликти, възприемайки ги като единствената възможна война на настоящето и бъдещето, толкова повече намаляват шансовете тези конфликти да бъдат разрешени с невоенни средства. Междувременно, на редица други потенциално по-сериозни заплахи за сигурността на Америка (като например възхода на Русия и Китай) се отделя далеч по-малко внимание. В епоха, когато вероятността от избухването на война между големите световни сили, макар и да е малка, все пак продължава да съществува, американската обсебеност от концепцията за асиметричните войни е неразумна в стратегически план, най-малкото защото евентуалното избухване на подобен мащабен конфликт моментално би засенчило случващото се в Сомалия или Афганистан. Русия демонстрира нарастващ автократичен и антизападен национализъм, а решимостта на Китай да трансформира икономическите си възможности в геополитическа и военна мощ е очевидна. И макар че съвсем не е неизбежно някоя от тях да се превърне в заплаха за мира, това не бива да се изключва напълно.

Наред с други рискове (като онези, свързани със Северна Корея или Иран), тези реалности илюстрират наивността на тезата, че светът вече не е застрашен от мащабни конвенционални войни. За разлика от асиметричните предизвикателства, за справянето с които важна роля могат да изиграят международните организации и националните държави (помагайки за решаването на икономическите, социални и политически проблеми, стоящи в основата им), само Държавният департамент по отбраната разполага с необходимите инструменти за осъществяване на мащабни конвенционални операции (възможности за ядрено и конвенционално сдържане, глобални логистични, включително базирани в космоса, съоръжения, противоракетна отбрана и т.н.). И, ако САЩ позволят постепенната деградация на целия този впечатляващ инструментариум, няма да се намери друг, който да може да изиграе тяхната роля за предотвратяване на евентуални бъдещи пълномащабни войни между държавите.

Сбърканата война

Ако включването на армията се оказва грешния отговор при повечето асиметрични войни, друга причина за отказа от концентрирането предимно върху този тип конфликти при планирането на американската военна стратегия е, че самият подход към участието и постигането на победа в тях е сбъркан. Това се дължи на спецификата на подобни конфликти, повечето от които просто не могат да бъдат решени с външна намеса, както и на факта, че националните интереси на САЩ могат да пострадат, ако те си останат нерешени.

Карл фон Клаузевиц е сред първите, посочили разликата между ограничените и неограничените (или абсолютните) войни. Разбира се „абсолютната война” на Клаузевиц е теоретична абстракция, концепция за тоталния конфликт, който на практика не съществува. Самият той използва това понятие, отчасти като начин да илюстрира същността  на ограниченията, налагани върху всяка война. Според Клаузевиц, войната се ограничава от равнището на политическите искания на участниците, ситуацията, в която са поставени те, волята им, мащабите на ангажираната в нея военна сила и т.н. (18). Именно от тезата на Клаузевиц за наличието на въпросните ограничения, произлиза и прочутата му фраза за „войната като продължение на политиката”, защото именно политиката и политическата среда налагат ограничения на конфликта, определяйки например ресурсите, които противниците могат да използват в него.

Проблемът с асиметричните войни по света, както и основната причина САЩ да не могат да се справят ефективно с тях е, че тези конфликти неизбежно имат (и ще имат) строго ограничен характер за Съединените щати, докато за противниците им те нерядко придобиват параметрите на „абсолютната война”. Това противоречие е типично за характера на асиметричната война, в която фанатизирани терористи, екстремисти или бунтовници се опитват да победят в един конфликт, който разглеждат като абсолютен и апокалиптичен, докато за САЩ това е война, водена далеч от собствените им граници и не застрашаваща пряко националните им интереси (19). Контролът над такива места, като Багдад, Кабул, Могадишо или (ако се върнем назад в историята) Сайгон е много по-важен за революционерите, бунтовниците, бандитите и водачите на местните милиции, отколкото за САЩ (най-малкото в дългосрочен план). Тази фатална асиметрия по отношение степента на ангажираност с въпросните конфликти не може да бъде преодоляна и тъкмо това прави асиметричните войни толкова неподходящи за основна цел на американската военна стратегия. Освен това (както показват и примерите от близкото минало) тя рискува постоянно да въвлича Америка във все нови и нови изтощителни авантюри (20). Проблемът се задълбочава от факта, че в съвременната глобална епоха чисто психологическият ефект от насилието в една или друга точка на света върху общественото мнение в САЩ, или където и да било другаде, е несравнимо по-голям, отколкото в миналото.

Преди няколко години, двама авторитетни военни специалисти – Ричард Бетс и Едуард Лътуак, изтъкнаха и друга достатъчно сериозна причина САЩ да избягват ангажирането си в асиметричните войни, посочвайки, че опитите подобни конфликти да бъдат „лекувани” с помощта на масирана военна сила се оказват крайно изтощителни за страната, която ги практикува и, на практика, са контрапродуктивни. Въпреки че външните сили могат да се ръководят от най-добри намерения, а усилията им временно да намалят насилието и да спасят живота на немалко хора, подобни интервенции обикновено просто трансформират обществените борби във въоръжени конфликти с ниска интензивност, тлеещи в продължение на десетилетия и готови да избухнат веднага щом външният контрол бъде отслабен или изчезне.

И двамата специалисти изхождат от презумпцията, че повечето граждански конфликти не са резултат от случаен инцидент или недоразумение, а от острия сблъсък между политическите цели на конкуриращи се обществени групи. Като последица от това, както подчертава Бетс, ограничената външна военна намеса „може да сложи край на войната, ако силата, осъществяваща интервенцията, вземе нечия страна, променяйки драстично локалния силов баланс” и така помогне на един от противниците да победи. Военната интервенция може да сложи край на войната и „ако външната сила поеме пълния контрол над ситуацията, респектира в достатъчна степен местните конкуренти за властта и наложи мирно решение на конфликта”. При първия случай, външната сила, осъществяваща интервенцията, очевидно не е безпристрастна, а във втория самата интервенция няма ограничен характер. През последните години САЩ и съюзниците им се опитват да осъществяват едновременно и двата типа намеса, но както отбелязва Бетс: „опитите целта да бъде постигната и по двата начина, по правило, блокират постигането на траен мир, защото, от една страна, създават условия, в които нито един от противниците не може окончателно да се наложи над другия, но въпреки това не спира опитите си да го стори” (21).

Според Лътуак: „Нелицеприятна истина, която често съзнателно се игнорира е, че макар войната да е огромно зло, от нея има и известна полза, защото разрешава политическите конфликти и води до мир. Това обикновено става, когато всички противници биват силно изтощени, или пък един от тях постигне решителна победа. И в двата случая, битката продължава докато не бъде намерено решение”. Проблемът през последните десетилетия бе, че „войните между малките сили рядко биваха оставени да стигнат до естествения си завършек”, а вместо това често бяха прекъсвани „преди пламъкът на конфликта сам да угасне, създавайки подходящите условия за постигане на трайно споразумение между страните в него” (22).

Изводите от тезите на Бетс и Лътуак са ясни. Ако асиметричната война е свързана с една или друга развиваща се нация, интервенцията, целяща прекратяването и, ще изисква от съответната външна сила да поеме тежкия и изтощителен ангажимент да смаже с военни средства коренящите се далеч в миналото агресивни амбиции на едната (или на всички) страна в конфликта, да потиска повторната им изява в продължение на дълги години (или дори десетилетия) и в същото време да финансира алтернативните социални, икономически и психологически тенденции, за да гарантира, че аспирациите, омразите, стереотипите и силовата динамика, породили конфликта няма да се възобновят. Или, както заключава Лътуак: „мирът е траен, само ако войната наистина е приключила” и военната интервенция окончателно е сложила край на процеса, породил конфликта. Според него, „политическите елити трябва активно да се съпротивляват на емоционалния импулс да се намесят във войните, водени от други народи, и то не защото са им безразлични техните страдания, а точно защото са загрижени и биха искали да улеснят постигането на мира” (23).

На мнозина подобно рационално поведение вероятно би изглеждало неморално – да оставиш гражданските войни „сами да затихнат” означава да допуснеш мащабни прояви на насилие. Действително, понякога необходимостта от външна намеса е съвсем оправдана и може да помогне за разрешаването на проблема без кой знае какви усилия и разходи. В някои случаи войните вече са навлезли във фаза, когато дори малката помощ отвън, под формата на стандартните наблюдателски мисии на ООН, подкрепени от съвсем скромни мироопазващи сили, може да свърши работа. През 2007-2008 104 хиляди души от 119 страни са участвали в двайсет мироопазващи операции на Световната организации, разходите за които са само 7 млрд. долара (24). САЩ могат да се включат по-активно в тези съществуващи и ползващи се с глобална подкрепа усилия, почти без да се опасяват, че ще се сблъскат със специфичните рискове, свързани с ангажиментите им с асиметричните войни.

Разбира се, случаите на откровен геноцид спадат към друга категория. Систематичното изтребване на хора излиза извън рамките на традиционния „конфликт” и за него не важат съображенията, изложени по-горе. Всеки такъв случай е уникален. При някои, като например този в Дарфур, прекратяването на геноцида може и да не изисква мащабна интервенция, а по-скоро силен външен натиск (базиращ се на достатъчно глобален консенсус) върху държавния апарат, осъществяващ изтреблението на собствените си граждани, съпроводен от скромно присъствие на наблюдатели от ООН.

Но, ако все пак приемем, че Бетс и Лътуак са прави – т.е., че естественият завършек на войните разкрива пътя към постигането на траен мир, излиза, че изкуствено прекратените (чрез външна военна намеса) конфликти винаги могат да се трансформират в постоянно тлеещо насилие и тогава моралните аргументи в полза на външната интервенция вече не звучат чак толкова убедително. Отличен пример за това са Балканите, където оправданите (както изглеждаха тогава) външни намеси помогнаха единствено за понижаване на градуса на тлеещите конфликти, без да могат да ги прекратят напълно (25). Всъщност, ключовият въпрос е за границите на моралните ангажименти за прекратяването на конфликтите, както и колко висока цена се очаква да платят САЩ и останалите водещи световни сили (и колко дълго ще трябва да я плащат) за да изпълнят задълженията, с които някои са решили да ги натоварят. Последните шест години демонстрираха, че между идеалистическите цели на американските „интервенционисти” и суровите реалности на държавното строителство и операциите по поддържане на стабилността разминаването е далеч по-голямо, отколкото мнозина можеха да си представят.

В крайна сметка, американската политика в сферата на националната сигурност следва да бъде обвързана с националните интереси на САЩ, а не само със защитата на глобалните ценности и норми. Ако оставим настрана емоциите, ще трябва да признаем, че в нито една от асиметричните войни,  с които Америка се е ангажирала, не са засегнати нейните жизнени интереси. По самата им природа, тези войни, които обикновено се водят далеч от САЩ и представляват ограничени конфликти с очевидно неравностойни противници, не могат да се смятат за кой знае какъв залог за Америка. Всеки път, когато САЩ вземаха решение да слязат от сцената на подобни конфликти, както беше в Ливан, Сомалия или Виетнам, те си тръгваха с наранен престиж, но без сериозни последици за националната им сигурност. Всъщност, в нито един от тези конфликти, американските национални интереси не изискваха въоръжената интервенция на САЩ. Що се отнася до асиметричните войни, чак до 11 септември, те оставаха в периферията на американските интереси и, съответно, не привличаха особено американските военни стратези.

В периода след 11 септември обаче, мнозина стигнаха до извода, че жизнените интереси на САЩ са застрашени от международния тероризъм. Въпреки това, схващането, че Америка „неизбежно” ще бъде ангажирана с този тип войни в днешната епоха на „пропадналите държави”, да предотврати превръщането на последните в убежище и база на тероризма, е сред най-големите грешки в американското стратегическо планиране в ерата след края на студената война. Всъщност, терористите въобще не се нуждаят от тотално рухнали държави, в които да създадат свои бази. Граничните райони на Пакистан (който трудно може да се причисли към „пропадналите държави”) са най-сигурното убежище за Ал Кайда в момента, а мнозина от най-радикалните и активисти се подвизават в страни като Алжир и Мароко, или пък в напълно „благополучната” Западна Европа.

Разчистването на политическата карта на света от т.нар. „пропаднали държави” няма да сложи край на всички тези заплахи. Не по-малко погрешна е и тезата, че всяка „пропаднала държави” е убежище на терористи. Хаити, Сомалия и доста други страни очевидно покриват критериите за „пропаднали” или „пропадащи”, но в нито една от тях няма големи тренировъчни лагери или бази на терористи. Дори ако наистина е налице някаква връзка между „пропадналите” държави и тероризма, подобна корелация не обяснява асиметричния характер на свързаните с това проблеми. Въпреки че нестабилността, като цяло, е много сериозен проблем за света, нито един граждански конфликт, в която и да било страна на планетата, не представлява чак такава заплаха за САЩ, че да позволява на Вашингтон да постави американските интереси в една и съща плоскост с тези на местните враждуващи лагери.

Налице са и редица други проблеми. Разполагането на големи военни контингенти в рискови държави трудно може да се приеме за адекватна мярка срещу тяхното „пропадане”. Има редица други по-подходящи инструменти за справяне с терористичните центрове, без да се налага да прибягваме до военни интервенции, окупация и държавно строителство. Дори от чисто военна гледна точка има по-добър подход: да бъдат открити убежищата на терористите и по тях да бъде нанесен удар, без да се опитваме да отстраним всичко онова, което генерира нестабилност и би могло да създаде условия за появата на терористични бази в една или друга страна. Паралелно, могат да се използват наличните невоенни средства за подобряване на управлението и укрепване на институциите и икономиката във въпросните държави. Тоест, не става дума за нов изолационизъм, а за ясно осъзнаване на задачите, за чието решаване американската армия е най-подготвена, както и за необходимостта от паралелни политически усилия за изместване на акцента върху невоенните инструменти в арсенала на САЩ, с чиято помощ, в средносрочен и дългосрочен план, ще може много по-успешно да бъде решен проблемът с „пропадналите държави”.

На чисто стратегическо равнище, поставянето на фокуса в планирането на американската отбрана върху асиметричните войни, изисква провеждането на такава външна политика, в резултат от която САЩ са обречени постоянно да затъват в различни операции за „гарантиране на стабилност”, следвайки безумната идея, че Вашингтон и неговите съюзници могат и следва да възстановят реда в „пропадналите държави”. Практическата полза от подобна политика е крайно съмнителна, да не говорим, че тя няма как да се ползва със сериозна обществена подкрепа. Американците, дори в началото на войните в Афганистан и Ирак, не демонстрираха особен интерес към схемите за т.нар. „национално и държавно строителство”, заплашващо да се проточи до безкрайност (26). Въпреки това, отбранителната стратегия, поставяща в центъра на усилията си подготовката за асиметрични войни, задължава Съединените щати да се ангажират именно с това.

Прекаленото концентриране на американските военни стратези върху асиметричните войни поражда риска, че САЩ могат сами да се вкарат в опасен капан, поставяйки под въпрос собствената си сигурност. В един свят, където основните заплахи вече не идват от другите държави, а от „недържавните играчи” (както се опитват да ни внушат), американците рискуват непрекъснато да се прехвърлят от един граждански конфликт към друг, от едно бунтовническо движение към друго, в напразни опити да сложат край на глобалната нестабилност, за да гарантират сигурността си. Истината обаче е, че жизненоважните национални интереси на САЩ не са залога в тези войни. Забравя се, че американската отбранителна политика отдавна играе глобална роля, обслужвайки САЩ и глобалните им интереси, които са далеч по-важни от ангажирането на страната в асиметричните войни или други нетрадиционни мисии в различни точки на планетата.

Да забравиш онова, което правиш най-добре

Призивите за концентриране на вниманието върху ирегулярните военни действия обезценяват онова, което САЩ могат да правят най-добре във военен аспект и което е най-важната им глобална роля. От Втората световна война насам, американската армия се специализира във воденето на високоинтензивна конвенционална война и съумя да създаде толкова модерни военни сили, технологии и доктрини, че много малко държави (ако въобще има такива) могат да и съперничат в това отношение. Това е мисията, която привлича повечето доброволци в армията на САЩ, и това са военните действия, за които нейния команден и редови състав е най-добре подготвен. Много анализи, посветени на „американския начин на водене на война”, посочват трудностите, с които се сблъсква армията на Съединените щати винаги, когато бива принудена да води ограничени и продължителни „сиви” войни, т.е. точно този тип войни, които привържениците на тезата за „асиметричните конфликти” призовават да бъдат поставени в центъра на американската отбранителна стратегия (27).

Сред най-големите гаранции, че светът няма да бъде разтърсен от нова голяма война е конвенционалната военна доминация на САЩ. Наличието на подобна сила, която декларира, че няма завоевателни намерения и, в същото време, притежава несравнимо по-голяма от тази на останалите военна мощ, е много полезно за по-голямата част от международната общност и особено за онези страни, които не възнамеряват (или просто не могат) да отделят сериозни средства за отбрана. Именно така бяха възприемани Съединените щати след краха на Съветския съюз, поне до началото на ХХІ век, когато възникнаха много сериозни съмнения относно мирния характер на американската политика. Разбира се, далеч не всички страни са склонни да приемат конвенционалната военна доминация на САЩ, макар че днес те със сигурност са по-малко, отколкото бяха преди десетина години например. Ако оставим настрана онези от тях, чиято външна политика може да се определи като „потенциално агресивна” и чиито амбиции биват сдържани от американската военна мощ (като Иран или Северна Корея), конкурентни на САЩ държави, като Китай и Русия, също не са никак ентусиазирани от водещата военна роля на Америка.

Не бих искал обаче, да бъда разбран погрешно. Не споделям визията за еднополюсния свят, лансирана от американските „ястреби” и неоконсерватори, през 90-те години на миналия век, която изключва наличието на други (освен САЩ) силови центрове. Става дума за провеждането на такава политика в сферата на отбраната, в чиито фокус да е поставена конвенционалната (а не асиметричната) война и която да разчита на мултилатералния подход, т.е. на сътрудничеството с другите държави за отхвърляне на агресивността в международните отношения. Тоест, САЩ следва да се откажат от сегашната си провокационна военна политика и да възприемат такова поведение в тази сфера, което да успокои националистическите настроения в страни като Русия и да потвърди ангажимента на Вашингтон да работи съвместно с ООН, особено що се отнася до осъществяването на военни мисии в една или друга точка на света.

Със сигурност постоянно ще възникват нови и нуждаещи се от решение проблеми, породени от естествената динамика на американските отношения с Китай, Русия и другите големи сили, и това е един от аргументите за това конвенционалната война да остане във фокуса на стратегическото планиране на САЩ. В същото време, възприемайки един по-ограничен, предпазлив и многостранен подход, Вашингтон ще може да преодолее успешно тези проблеми, без да им позволи да доведат до мащабен военен сблъсък.

Това ще предопредели и основната роля на американските въоръжени сили през следващите години: да бъдат „гръбнак” на глобалното сдържане на пълномащабните войни и по този начин да осигурят необходимото време за изготвянето на нови и по-адекватни на епохата механизми за предотвратяване на териториалните агресии. Подобно развитие би било особено полезно и за самите Съединени щати, защото ще доведе до един свят с много по-малко мащабни и свързани с конкретни държави военни заплахи за американските интереси. Затова налагането на тези тенденции е най-важното нещо, което САЩ могат да направят за гарантиране на собствената си сигурност в дългосрочен план, по-важно дори от кампанията срещу Ал Кайда, при условие че това движение запази (повече или по-малко) сегашната си мощ и възможности. Поставянето на американските въоръжени сили в служба на въпросните тендиции е проява на дълбока стратегическа логика.

Този модел може и следва да се опира на формирането на стабилни коалиции и съюзи. Доколкото е възможно, САЩ трябва да продължат да интегрират локалните си съюзници в това глобално конвенционално военно присъствие, както го правеха след 1945 и то по същите очевидни причини: то позволява да бъде облекчено бремето на Америка, чрез споделяне на отговорностите по „сдържането”, и в същото време ще улесни приемането на доминиращата роля на САЩ. Възприемането на подобна „конвенционално ориентирана”, многостранна военна политика ще включва признаването на радикалния ислямизъм, заплахата от глобалния тероризъм, пропадналите държави и лошото управление, като проблеми, изискващи постоянно и масирано използване на невоенни инструменти, за чието решаване обаче, използването на военна сила е по-скоро контрапродуктивно. Тоест, тази политика ще избягва ангажирането на американската армия в повечето антибунтовнически войни, държавното и националното строителство и операциите за налагане на стабилност.

Вероятно най-убедителния отговор на подобна програма би било простото отхвърляне на необходимостта от каквато и да било фундаментална промяна. Защо да не се ориентираме към военна политика, която да ни осигури възможност да осъществяваме всякакви операции и да използваме армията си във всякакъв вид конфликти? В крайна сметка, САЩ трябва да са готови да се справят с всяко потенциално предизвикателство, което би могло да възникне някъде по света.

Необходимостта от широк набор от средства, с които да можем да се противопоставим на асиметричните заплахи е безспорна. САЩ следва драматично да  разширят и много внимателно да преразгледат програмите си за социално-икономическа помощ и културните си ангажименти в ключовите региони на мюсюлманския свят. Вашингтон със сигурност само би спечелил, ако има възможност да изпраща експерти по формирането на политически и съдебни институции, икономическото развитие, връзките с обществеността, образованието и редица други сфери в застрашените (или вече обхванати) от конфликти райони, за да помогнат за дългосрочната стабилизация и успеха на усилията в националното и държавно строителство. Както вече споменах,  финансовата и логистична подкрепа за определени мироопазващи мисии на ООН, или пък изпращането на много малки групи военни, също може да има смисъл, стига въпросните операции действително да са ограничени по своите мащаби и продължителност. Всичко това е съвсем различно от политиката, изискваща САЩ да се ангажират с мащабни операции за установяване на стабилност, държавно строителство, борба с бунтовниците и военни интервенции, целящи да разделят воюващите страни в различни граждански войни, превръщайки ги в основна задача за американските въоръжени сили. Защото подобна политика се основава на непроверени твърдения и хипотези и носи постоянни рискове, чиито истински мащаби въобще не са ни ясни.

В същото време, този аргумент не подкрепя и сегашния подход към „трансформацията” на конвенционалния начин на водене на военни действия. Дали да концентрираме вниманието си върху конвенционалната война и как да го направим, са два различни въпроса и, на практика, в САЩ има достатъчно влиятелни и убедително звучащи критици на плановете за „информационната доминация”, „мрежовите войни” и други ключови пунктове във въпросната програма за „трансформация” (28). Всъщност, тези планове не просто отразяват утопичната визия за способността на технологиите да решат всички важни въпроси в една война, но и правят американските въоръжени сили толкова зависими от компютърните и сателитните мрежи, че те се оказват изключително уязвими за новите форми на асиметрични военни действия, възприети от противника. Това означава, че сегашните американски планове за „трансформация на отбраната” следва да бъдат радикално преразгледани.

Военната политика в глобалната епоха и ограниченията, които Америка следва да си наложи

Ако САЩ все пак възприемат препоръчания по-горе подход, какво би означавало това за американската военна и външна политика? На първо място, че занапред ще се избягва (почти без изключение) ангажирането на американски военни части с асиметрични конфликти или антибунтовнически операции, а вниманието ще се концентрира върху усъвършенстване на уменията за водене на конвенционални войни със средна или висока интензивност. Разбира се, не може да се изключва възникването на пълномащабен асиметричен конфликт, засягащ жизнените интереси на САЩ и изискващ адекватна и продължителна военна намеса. Пример за това бе интервенцията в Афганистан, през 2001, заради ясната връзка между Ал Кайда и режима на талибаните. Иронията в случая е, че седем години по-късно ситуацията там остава нестабилна и продължава да изисква постоянното присъствие на толкова многобройни сили на САЩ и НАТО, защото администрацията на Буш не разглеждаше, през 2002-2003, мисията в Афганистан като задача, свързана с държавното строителство и, съответно, изискваща да се заложи на невоенните инструменти, които можеха да помогнат за стабилизирането на страната. Преобладаващото схващане, че има още много подобни конфликти, засягащи жизнените интереси на САЩ, е погрешно, което не означава, че такива конфликти не биха могли да възникнат. Мащабното военно ангажиране в подобни конфликти обаче би било още по-голяма грешка.

Всички тези препоръки се отнасят най-вече за периода след края на продължаващите войни в Ирак и Афганистан. Какво може да се каже за тези две асиметрични войни, в които САЩ вече са ангажирани? Изтеглянето на американските военни части оттам очевидно е необходимо и се подкрепя от почти всички. Ключовият въпрос касае времето и начина, по който трябва да стане изтеглянето, както и за неговата цена, но подробният анализ на този проблем излиза извън темата на настоящата статия. Необмисленото изтегляне, осъществено само за да бъде успокоено американското обществено мнение, ще бъде също толкова вредно за интересите на САЩ, колкото и необмисленото им нахлуване в Ирак и Афганистан. В същото време, онези, които призовават да останем в Ирак докато не си свършим работата там, без значение колко време ще ни отнеме това, много бъркат. Ако САЩ допуснат да затънат в тази война и тотално да трансформират досегашната си военна политика за да продължат с безкрайните опити за налагане на стабилност и институционализация в една единствена „пропаднала държава”, това би било стратегическа грешка с исторически последици.

Вместо това, САЩ следва занапред да отделят само много ограничени военни контингенти, които да се подготвят специално (и постоянно) за участие в антибунтовнически или други асиметрични военни мисии. Очевидно натискът срещу Ал Кайда и свързаните с нея терористични групи не бива да отслабва и антитерористичната война изисква участието на специалните части да не пада под определено ниво. За по-големи мироопазващи (или други подобни) операции си струва да имаме подръка две-три пехотни бригади, които да се използват в тях като специални части. Поддържането на постоянни специално подготвени части ще бъде разумна стъпка, дори ако избухването на подобни конфликти не изглежда особено вероятно.

Тази промяна ще позволи на Департамента по отбраната да отмени планираното нарастване на сухопътните сили и флота. С постепенното ограничаване на ангажиментите ни в Ирак и другите мащабни ирегулярни операции, увеличаването на сухопътните сили на САЩ вече няма да е необходимо. На практика, това би позволило съкращаване на личния състав във всички родове войски с около 10%, което пък би довело до сериозни икономии. Основното е да разполагаме с достатъчно мощен, високотехнологичен военен потенциал, концентриран най-вече върху воденето на конвенционални бойни действия. Численият състав не е толкова важен, колкото са технологиите, уменията, доктрината, оперативната съвместимост и качествата на формираните съюзи. САЩ ще могат да съсредоточат своята (вече по-малка по численост) армия за справяне с евентуална конвенционална война и, както вече споменах, да я поставят в услуга на мисията, с която Америка може да се справи най-добре: укрепването на глобалната стабилност, от името на международните институции и норми.

При подобно развитие, САЩ ще могат да укрепят и собствената си национална сигурност, съкращавайки размерите на военния си бюджет и използвайки спестените средства (заедно с другите бюджетни фондове, предназначени специално за тази цел) за нарастване на инвестициите в други инструменти, гарантиращи американската мощ. Драматично увеличавайки средствата за подпомагане на други държави, публичната дипломация, програмите за обмен и свързаните с тях невоенни форми на въздействие, САЩ могат да постигнат много повече за ограничаване източниците на нестабилност, стагнация и напрежение, които са в основата на кризите на държавността, радикализацията и дейността на бунтовническите и терористични групи в глобализиращия се свят. Военната сила не е подходящо средство за преодоляване на тези заплахи. Въпреки, че икономическите, информационни, дипломатически, социални, психологически и други инструменти не гарантират автоматично решаването на проблемите, именно те формират ядрото на необходимия за целта механизъм. Показателен пример в това отношение е, че въпреки продължаващите дискусии за необходимостта американската армия да се ангажира с асиметричните войни, в края на миналата 2007 Департаментът по отбраната нареди 10%-но съкращаване на военните части, разположени извън САЩ.

Това, което се предлага в настоящата статия, е далеч от изолационизма. САЩ следва да останат сериозно ангажирани във всичките си досегашни военни съюзи. В същото време те трябва да наблегнат на невоенните инструменти, като постоянно увеличават отпусканата помощ за чужбина, разширяват дипломатическите си мисии и културните си ангажименти. Необходимо е да си изясним основните причини за асиметричните конфликти, вместо да лекуваме симптомите им. Без подобна промяна, американската военна политика ще продължи да страда от илюзията, че е в състояние да се справи с тези специфични форми на конфликти, разглеждайки ги като войни, макар че те въобще не са такива, поне от гледна точка на традиционното разбиране за войната.

Именно това беше и продължава да е най-голямата стратегическа грешка на САЩ от атаките на 11 септември насам. Тя допълнително се задълбочава от сбърканата военна политика, която си въобразява, че американската армия може да гарантира стабилност, ред и работеща демокрация във всяка точка на света. Така обаче, американските въоръжени сили рискуват да се превърнат в гигантски и гротесков вариант на швейцарската армия, използвана за най-различни мисии – от поемането на чисто полицейски функции до потушаване на бунтове и граждански войни и от оказване на помощ при хуманитарни кризи, до участие в пълномащабни конвенционални войни (30). Истината е, че асиметрични заплахи не са податливи на използването на редовни военни сили и основните средства за борба с тях не бива да имат военен характер. В същото време САЩ продължават да реагират на проблемите по стандартния начин, т.е. гледат да им придадат военни измерения и да изпратят армията за решаването им. Резултатът обаче често се оказва също толкова контрапродуктивен за конкретния локален конфликт, колкото и за глобалния имидж на самата Америка.

САЩ се нуждаят от военна политика, която отново да бъде подчинена на каузата на глобалните ценности и норми, защото именно това гарантираше в продължение на толкова дълго време международната подкрепа за Америка. Необходима ни е политика, която да е наясно с истинската природа на асиметричните конфликти, с които САЩ се сблъскват, и с характера на радикализма, който се разпространява през последните години в различни части на мюсюлманския свят. САЩ следва да се откажат от титаничните усилия да имплантират собствената си демократична система и институции в една често съвършено чужда за тях среда, като вместо това се съсредоточат върху потенциалната заплаха за възраждане на съперничеството с другите големи сили в световен мащаб. С други думи, те трябва най-сетне да се освободят от обсебеността си от асиметричните войни.

Всъщност, струва ми се, че този процес е обективно неизбежен. Защото въпросната обсебеност е в толкова сериозен разрез с американската стратегическа култура и военни предпочитания, че не може да продължи още дълго. Дори и само опитът от Ирак може да сложи точката в това отношение, създавайки собствен „синдром”, който да работи за избягването в бъдеще на подобни авантюри. Според мен, САЩ ще стигнат до този извод изведнъж, а не постепенно, и той ще бъде по-скоро въпрос на стратегически избор и ясно осъзната логика, отколкото инстинктивна реакция на хода на събитията. В края на краищата, през последните осем години натрупахме достатъчно негативен опит в това отношение.

 

Бележки:

1. Виж Martin Van Creveld, “Through the Glass Darkly: Some Reflections on the Future of Warfare,” Naval War College Review 53, no. 4 (Autumn 2000): 25-44; Martin Van Creveld, The Transformation of War (New York: Free Press, 1991).

2. Robert Kaplan, “The Coming Anarchy,” Atlantic Monthly, February 1994, http://www.theatlantic.com/doc/199402/anarchy.

3. Thomas P. M. Barnett, “The Pentagon’s New Map,” Esquire, March 2003, http://www.thomaspmbarnett.com/published/pentagonsnewmap.htm.

4. Ibid.

5. Max Boot, “The Struggle to Transform the Military,” Foreign Affairs 84, no. 2 (March/April 2005): 103-118.

6.Виж Thomas X. Hammes, The Sling and the Stone: On War in the 21st Century (St. Paul, Minn.: Zenith Press, 2004). For a recent updating of the concept, see Thomas X. Hammes, “Fourth Generation Warfare Evolves, Fifth Emerges,” Military Review 87, no. 3 (May-June 2007): 14-23.

7. Robert M. Gates, “Beyond Guns and Steel: Reviving the Nonmilitary Instruments of American Power,” Military Review 88, no. 1 (January-February 2008): 6.

8. “Military Support for Stability, Security, Transition, and Reconstruction (SSTR) Operations,”Department of Defense Directive no. 3000.05, November 28, 2005, http://www.dtic.mil/whs/directives/corres/pdf/300005p.pdf.

9. General William S. Wallace, “FM 3-0 Operations: The Army’s Blueprint,” Military Review 88, no. 2 (March-April 2008): 2-3; Michael R. Gordon, “New Weight in Army Manual on Stabilization,” New York Times, February 8, 2008, http://www.nytimes.com/2008/02/08/washington/08strategy.html?_r=1&oref=slogin.

10. Andrew R. Hoehn et al., A New Division of Labor: Meeting America’s Security Challenges Beyond Iraq (Santa Monica, Calif.: RAND, 2007), p. xv.

11. Виж Marc Sageman, Understanding Terror Networks (Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 2004), pp. 17, 95-98; Michael J. Mazarr, Unmodern Men in the Modern World: Radical Islam, Terrorism, and the War on Modernity (New York: Cambridge University Press, 2007).

12. Richard E. Rubenstein, Alchemists of Revolution: Terrorism in the Modern World (New York: Basic Books, 1987), p. xvi.

13. Hechmi Dhaoui, “From Wahhabism to Talibanism,” in Jungian Reflections on September 11, ed. Luigi Zola and Donald Williams (Einsiedeln, Switz.: Daimon Verlag, 2002), p. 149.

14. Mark Juergensmeyer, Terror in the Mind of God: The Global Rise of Religious Violence, 3rd ed. (Berkeley: University of California Press, 2003), pp. 190-193, 235.

15. Виж Peter W. Chiarelli and Patrick R. Michaelis, “Winning the Peace: The Requirement for Full-Spectrum Operations,” Military Review 85, no. 4 (July-August 2005), http://www.army.mil/professionalwriting/volumes/volume3/october_2005/10_05_2.html.

16. Виж Jon Lee Anderson, “Inside the Surge,” New Yorker, November 19, 2007, http://www.newyorker.com/reporting/2007/11/19/071119fa_fact_anderson; Michael Massing, “As Iraqis See It,” New York Review of Books 55, no. 1 (January 17, 2008), http://www.nybooks.com/articles/20934; David J. Morris, “The Big Suck: Notes From the Jarhead Underground,” Virginia Quarterly Review (Winter 2007), http://www.vqronline.org/articles/2007/winter/morris-jarhead-underground/; Sudarsan Raghavan, “In Fallujah, Peace Through Brute Strength,” Washington Post, March 24, 2008, p. A1; Elizabeth Rubin, “Battle Company Is Out There,” New York Times Magazine, February 24, 2008,

http://www.nytimes.com/2008/02/24/magazine/24afghanistan-t.html?ex=1361509200&en=

9e5cf66208d23dbb&ei=5088&partner=rssnyt&emc=rss; Neil Shea, “Ramadi Nights,” Virginia Quarterly Review (Winter 2008), http://www.vqronline.org/articles/2008/winter/shea-ramadi-nights/.

17. U.S. Department of Defense, “Fiscal Year 2009 Budget Request,” February 4, 2008.

18. Carl von Clausewitz, On War, ed. and trans. Michael Howard and Peter Paret (Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1976), pp. 579-594.

19.Виж Andrew Mack, “Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict,” World Politics 27, no. 2 (January 1975): 175-200; Jeffrey Record, “Why the Strong Lose,” Parameters 35 (Winter 2005-06): 16-18.

20. Mack, “Why Big Nations Lose Small Wars,” pp. 178, 184.

21. Richard K. Betts, “The Delusion of Impartial Intervention,” Foreign Affairs 73, no. 6 (November/December 1994): 21.

22. Edward N. Luttwak, “Give War a Chance,” Foreign Affairs 78, no. 4 (July/August 1999): 36.

23. Ibid., pp. 38, 44.

24. United Nations Department of Peacekeeping Operations, “United Nations Peacekeeping Fact Sheet,” DPI/2429/Rev.2, February 2008, http://www.un.org/Depts/dpko/factsheet.pdf.

25 Виж, например, Richard Holbrooke, “Back to the Brink in the Balkans,” Washington Post, November 25, 2007, p. B7; William Finnegan, “The Countdown,” New Yorker, October 15, 2007, http://www.newyorker.com/reporting/2007/10/15/071015fa_fact_finnegan.

26. Виж, например, Program on International Policy Attitudes, “U.S. Role in the World,”Americans and the World Digest, n.d., http://www.americans-world.org/digest/overview/us_role/democracy.cfm.

27. Record, “Why the Strong Lose,” p. 29.

28. Виж H. R. McMaster, “On War: Lessons to Be Learned,” Survival 50, no. 1 (February-March 2008): 19-30; Frederick W. Kagan, “War and Aftermath,” Policy Review, no. 120 (August-September 2003): 3-27; Timothy L. Thomas, “Kosovo and the Current Myth of Information Superiority,” Parameters, no. 30 (Spring 2000): 13-29.

29. Karen DeYoung, “U.S. to Cut 10 Percent of Diplomatic Posts Next Year,” Washington Post, December 13, 2007, p. A26.

30. Виж, например, U.S. Department of Defense, “Quadrennial Defense Review Report,”February 6, 2006, p. 42, http://www.defenselink.mil/pubs/pdfs/QDR20060203.pdf; Gordon, “New Weight in Army Manual on Stabilization.”

* Авторът е професор по проблемите на стратегиите за национална сигурност в Националния военен колеж на САЩ

{rt}

Londonistan by Melanie Phillips, 200 pp, Encounter Books, London , 2007.

 

„Британия се намира на ръба на пропастта”. Така поне твърди британската журналистка и писателка Мелани Филипс в последната си книга „Лондонистан”, в която лансира тезата, че Великобритания и Европа са изправени пред много сериозен цивилизационен тест. Като опасността да се провалят на него е съвсем реална.

Впрочем, същата теза беше защитена от Филипс и по време на изнесената наскоро лекция пред Форума по проблемите на Близкия изток във Филаделфия. Тя, в частност, твърди, че през последните години Лондон е станал своеобразен европейски „хъб” за набиране и обучение на кадри и финансиране на ислямисткия екстремизъм и тероризъм, превръщайки се в това, което тя самата нарича „Лондонистан”.

В книгата си, Филипс анализира историята на трансформацията на Лондон в Лондонистан. Тя посочва, че Великобритания преживява остра криза на своята национална идентичност и вярата в себе си. А резултат от нея е налагането на един парализиращ обществото „мултикултурализъм”, както и силният стремеж на всяка цена да бъдат „успокоени” местните радикални ислямисти.

Според авторката, сегашният климат на търпимост към ислямските екстремисти във Великобритания е в състояние „да ерозира съюза ни със Америка и да застраши сигурността на свободния свят”. На свой ред, някогашният съветски дисидент Натан Шчарански смята, че: „Лондонистан следва да се възприеме като последно предупреждение към Британия и към по-голямата част от западния свят”. Между другото, в книгата си Филипс цитира друго твърдение на Шчарански, който казва, че: „в условията на диктатура се нуждаеш от смелост за да се бориш със злото, в свободния и демократичен свят пък ти е необходима смелост за да видиш това зло”.

Фактът, че британците демонстрират опасна слепота по отношение на ислямисткото зло, загнездило се в тяхното общество, постоянно присъства и се коментира на страниците на „Лондонистан”. Филипс показва как радикалните ислямски духовници внушават на младите британски мюсюлмани омраза към Запада и ги поощряват да използват насилие срещу него. В частност, те постоянно твърдят, че Ислямът е атакуван и потискан от западните държави, че американците извършват масови убийства на мюсюлмани в Ирак, а евреите правят същото в Палестина, както и че израелският Мосад и американското ЦРУ са истинските организатори на терористичните нападения от 11 септември.

Защо британското общество позволява този процес на радикализация да се развива и задълбочава? Според Филипс, отговорът следва да се търси в широко разпространената „култура на политическата коректност”, която прави британците неспособни да се изправят открито срещу проповедниците на радикалния ислям, колкото и екстремистки възгледи да защитават последните. За разлика от тях обаче, самите ислямисти умело се възползват от тази слабост и нежелание да бъдат защитени британската култура и британските институции. В резултат от което днес всеки опит за критика на ислямисткия екстремизъм автоматично се определя като „исламофобия”.

Един сравнително скорошен скандал във Великобритания подкрепя тезата на Филипс. Когато британския министър на външните работи Джек Стро си позволи да критикува една учителка-мюсюлманка, че се явява в класа си с фередже (между другото, тя е преподавателка по английски и собствените и ученици твърдят, че не могат да чуват добре какво им говори, именно заради фереджето), това провокира разгорещен обществен дебат за същността на исляма и асимилирането на имигрантите-мюсюлмани. Скоро обаче тонът в дискусиите беше значително смекчен, поради нежеланието на британските феминистки, опасяващи се, че ще бъдат обвинени в „исламофобия”, да се включат активно в нея (същите опасения, впрочем, обясняват и пасивността на значителна част от обществото).

В книгата си, Филипс анализира този тревожен феномен. Според нея, повечето британци просто не осъзнават сериозността на ситуацията, в която се намира страната им. Дори и след като преживяха ужаса на терористичната атака от 7 юли 2005, осъществена от британски мюсюлмани-камикадзе в Лондон, при която загинаха 57 души, а стотици бяха ранени, мнозина британци продължават да търсят вината за случилото се най-вече в самите себе си. „Причината е нашето присъствие в Ирак” – казват те. Мелани Филипс смята, че обяснението за подобно противоестествено поведение следва да се търси в „продължителната доминация на левицата в културната сфера”.

Според нея, онова, което британците не желаят да осъзнаят е, че на практика те се намират във война с един враг, който иска да унищожи собствената им държава, както и да им наложи ислямския модел, съобразен със законите на шариата (последните проучвания сочат, че между 40% и 60% от британските мюсюлмани искат Великобритания да се упровляват според изискванията на ислямското право), т.е. да ликвидира британските демократични институции и индивидуалните права на британските граждани. „Ние, във Великобритания все още не сме разбрали, че срещу нас се води истинска религиозна война и вместо да реагираме както трябва, правим безмислени опити да умилостивим противника си” – отбелязва в книгата си Филипс.

Според нея, войната на ислямистите срещу Запада не е започнала на 11 септември 2001, а още през 1979, с победата на ръководената от покойния аятолах Хомейни ислямска революция в Иран. Хомейни открито декларира намерението си да подчини Запада - призив, който периодично се подема и от неговите наследници, включително и от сегашния президент Махмуд Ахмадинеджад.

На свой ред Саудитите, притеснени от възможна шиитска доминация в региона, растящото влияние на Хомейни в мюсюлманския свят и евентуалната дестабилизация на собствената им власт, стартираха опасна надпревара с шиитски Иран, довела до появата на нов, опасен феномен – джихадисткия ислям. През последния четвърт век, Саудитска Арабия изразходва милиарди за разпространението на своята нетолерантна и радикално антизападна версия на сунитския ислям – уахабизма. Именно тя финансира антизападните и антисемитски ислямски религиозни центрове в Европа и на Индийския субконтинент, радикализирайки британските джамии и техните имами, и подготвяйки почвата за появата на британските терористи-самоубийци.

Паралелно с формирането на новия ислямски радикализъм, Западна Европа бе залята от мощна имигрантска вълна, идваща от мюсюлманския свят. За разлика от предишните имигранти от Азия, Източна Европа и Карибите, „мюсюлманските имигранти не се стремяха да се интегрират – те по-скоро искаха да колонизират приютилите ги държави”. Британците постепенно загубиха контрола върху границите си, както и самочувствието си на велика нация. В тази връзка Филипс отбелязва, че: „Великобритания стана „наднационална” и вече разчита повече на ООН и ЕС”. Отказвайки се от собствената си национална култура и традиции, в името на „общоевропейските”, британците обаче не поискаха същото от своите съграждани-мюсюлмани, които – напротив, биват всячески стимулирани да съхранят своята „цивилизационна специфика”, въпреки че последната нерядко влиза в конфликт с европейските ценности. В книгата си, Мелани Филипс подчертава, че това мазохистично поведение, в чиято основа е отказът от собствените традиции и ценности, е широко разпространено в целия западен свят.

Паралелно с всичко това, през последните години сме свидетели и на драматични демографски промени. Днес мюсюлманите са най-голямото религиозно малцинство във Великобритания. Те са около 3% от нейното население, т.е. над два милиона души. В Лондон мюсюлманите са 9% от жителите, т.е. над 700 хиляди души. Филипс подчертава, че повечето британски мюсюлмани са умерено настроени. Но, според последните доклади на местните разузнавателни служби, в страната има над 1600 потенциални терористи-самоубийци, обучени и готови да действат.

Опитвайки се да очертае причините за тази опасна ситуация, Филипс посочва, че британското правителство „не води борба с идеите, които вдъхновяват ислямисткия терор”, както и, че властите не са наясно с това, кои от местните мюсюлмански лидери могат да се смятат за умерени и кои – не. Така, британското правителство продължава да определя шейх Юсуф Карадауи, който открито заявява, че извършването на самоубийствените атентати срещу Израел е дълг на всеки мюсюлмани, като „умерен проповедник”.

Друг сериозен проблем е липсата на сериозна обществена реакция на това, което се случва. Филипс посочва, че, за разлика от САЩ, във Великобритания няма сериозни медии или аналитични центрове, които да предлагат алтернативна визия. В резултат от което САЩ и Израел биват все повече демонизирани, докато местните ислямски екстремисти остават извън обсега на критиките.

Но, въпреки цялата сериозност на ситуацията, Филипс не смята, че тя е безнадеждна. Коментирайки последната книга на американския си колега Марк Стийн „Самотната Америка”, в която той твърди, че Европа е обречена на демографска катастрофа и културно самоубийство, Мелани Филипс подчертава: „Не съм съгласна с това. И нямам никакво намерение да се предавам и да се откажа от борбата, чиято цел е да върнем британците към здравия смисъл”.

 

* Авторът е известен американски анализатор и специалист по Близкия изток

{rt}