24
Съб, Авг
4 New Articles

Геополитическият фактор в глобалното противопоставяне между Изтока и Запада

брой5 2008
Typography

Антагонизмът между Изтока и Запада, т.е. постоянното противопоставяне между атлантическия и съветския блок продължава от края на 40-те до края на 80-те години на миналия век и бележи (макар и временно) края на геополитиката, по две основни причини:

- Първата е идеологическа. Световната система кристализира в хода на борбата между две идеологии (капиталистическата либерална демокрация и марксизмът-ленинизмът), всяка от които претендира да е универсална. Това взаимно идеологическо неприемане отстранява, т.е. неутрализира, всички останали източници на конфликти. Така, в Европа, т.е. в самия център на противопоставянето между Изтока и Запада, логиката на блоковото мислене изтрива или потиска (поне временно) противоречията между държавите, раздирали Стария континент в продължение на няколко века. Вместо това се налага една единствена цел: да се докаже, че именно едната, а не другата, идеология е призвана да управлява света.

- Втората причина има стратегически характер. Възникването на двуполюсната система Изток-Запад, в края на 40-те, се съпровожда от двойна революция във военната сфера: появата на ядреното оръжие, притежаващо колосална разрушителна сила, и създаването на ракетите, способни да пренесат това оръжие на огромни разстояния с немислима дотогава скорост. В резултат от това, пространствените характеристики губят всякакво значение и цялото земно кълбо се превръща в едно голямо бойно поле.

Освен това, двата враждебни блока (НАТО и Варшавският пакт) са създадени в рамките на подготовката за Трета световна война, т.е. за тоталното сражение, изходът от което трябва окончателно да определи победилата идеология и победилия лагер. На фона на подобна апокалиптична перспектива, предишните хегемонистични стремежи и териториални претенции губят всякакъв смисъл.

На практика, антагонизмът между Изтока и Запада потвърждава, че дори немислимите преди ситуации (като например световната система, формирала се около два силови полюса: СССР и САЩ) и фантастичните научни постижения (ракетно-ядреното оръжие) не водят до радикално обновяване на човечеството. Напротив, всички ново и необичайно е подложено на влиянието на вечното и постоянното. Така, геополитическите проблеми се оказват деформирани от логиката на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, но в същото време оказват забележимо влияние върху него. Нещо повече, антагонизмът по линията Изток-Запад за пореден път демонстрира, че всеки фактор (геополитически, идеологически, икономически...) никога не е единствено определящ. Напротив, всеки фактор е подложен на същественото влияние на останалите. През целия период на противопоставяне между Изтока и Запада, идеологическите съображения постоянно се коригират, съобразно геополитическите, както и обратното.

Идеологията и геополитиката в противопоставянето между Изтока и Запада

Може ли една демократична държава да води неидеологизирана политика, т.е. политика, основана изключително на съображения, касаещи мощта и баланса? От края на ХVІІІ век, съвременната демокрация се гради върху концепцията за човека, определян като рационално и разумно същество, склонно да води диалог и да търси компромис. Както подчертава още Токвил в трактата си „За демокрацията в Америка” (1835-1840), тази концепция предполага, че демокрацията е пацифистки режим, който априори не е достатъчно подготвен да води война. В същото време външната сигурност на демократичната държава може да бъде гарантирана, само ако тя е заобиколено от други демократични държави. Изправени пред авторитарни и тоталитарни режими, с тяхната сила и дисциплинираност, демократичните държави се чувстват несигурни и уязвими, защото трябва постоянно да търсят одобрение за действията си от своите граждани. Казано с други думи, външната политика на всяка демократична държава, включва и идеологически елемент – убеждението, че истинския стабилен мир може да се основава само на победата на демократичните принципи по целия свят.

Когато, през февруари 1947, Джордж Кенън (по онова време посланик на САЩ в Москва) изпраща в Държавния департамент прословутата си „дълга телеграма”, която след това е публикувана и в списание “Foreign Affairs” (прези юли 1947), след което този американски дипломат започва да се смята за баща на концепцията за „сдържането”, той се ръководи най-вече от геополитически съображения: „Политическата същност на съветската мощ, във вида, в който я познаваме днес, е продукт както на идеологията, така и на обстоятелствата”. Съветският съюз представлява „геоидеологическа” конструкция, в която пространственото единство се поддържа от комбинация между идеологическа вяра и репресивна система, разпространяваща се върху всички, без изключение, съветски граждани.

Според Кенън, който добре познава Европа, нейната култура и история, по времето на Сталин, Съветският съюз представлява уродлив вариант на Царска Русия. Основаващ се на всеобщия страх (не само на страха на отделния съветски гражданин, който във всеки момент може да бъде арестуван, но и на страха на самия Сталин, който вижда потенциален предател във всеки от най-близките си съратници), сталинисткият режим може да оцелее само в условията на враждебно обкръжение и постоянен стремеж към експанзия. Кенън смята, че въпреки внушителната си фасада, съветската система е изключително крехка и уязвима и предполага, че режимът неизбежно ще рухне, щом се разсее задушаващата атмосфера на обожание около диктатора и отслабне постоянната готовност на населението да се сражава с външните и вътрешни врагове. Според него, „ярката светлина, излъчвана от Кремъл, може би е последния проблясък на угасващото съзвездие”. Въз основа на този анализ, Джордж Кенън формулира политическата стратегия, която САЩ би трябвало да следват: „да се противопостави на руснаците постоянна противодействаща им сила, в редица ключови географски и политически пунктове, отчитайки завоите и маневрите на съветската политика”. Той призовава да се заложи на фактора време, който работи против СССР и съветва да бъдат неутрализирани всички настъпателни инициативи на Москва и да се помогне на изпадналата в много тежко положение Европа да възстанови икономиката си, защото бедността съдейства за разпространението на комунистическите идеи. При това, според Кенън, проблемът не е толкова в разпространението на марксиско-ленинската идеология, колкото в необходимостта да се противостои на разпространението на съветската мощ. Последното следва да бъде спряно, не по някакви морални съображения, а понеже прекаленото усилване на СССР би нарушило стратегическото равновесие и, следователно, би довело до нова война.

Дали обаче онова, което казва Джордж Кенън, действително се разбира от Запада, въпреки широкия резонанс, който получава оценката му на ситуацията около СССР? Истината е, че подходът му се оказва недостатъчно „американски”, интересува го световният силов баланс, в чистия му вид, и той смята за нужно да отдели морала от политиката. Само че „доктрината за сдържането”, формулирана от президента Хари Трумън, на 12 март 1947, се базира на съвършено различни предпоставки: според нея, комунизмът е чума и въплъщение на Злото, следователно срещу него следва да бъде започнат кръстоносен поход, като борбата се води навсякъде и с всички средства. „Политиката на САЩ трябва да подкрепи свободните нации, борещи се срещу опитите за установяване на господството на въоръженото малцинство, или против натиска отвън”.

На свой ред, Джордж Кенън смята този „кръстоносен дух” за изключително вреден, защото води до тотална борба и намеса по всякакъв повод, провеждане на съмнителни операции и убеждението, че всеки, който се обявява против комунистите, следва да бъде подкрепен.

От края на 40-те до края на 80-те, въпросът за целите и начините за борба срещу съветския комунизъм остава в центъра на външнополитическите дискусии в САЩ, най-вече във връзка с войната във Виетнам. Участието на стотици хиляди американски войници в бойните действия на територията на Индокитай, през 50-те и 60-те години, се обуславя от т.нар. „теория на доминото” („принципът на доминото” е формулиран от президента Айзенхауер, през април 1954). Смята се, че комунизмът се разпространява като епидемия и, ако бъде допуснат да се утвърди в бившите френски колонии в Индокитай, много бързо ще се прехвърли в Бирма, Тайланд, Малайзия, Индонезия... САЩ обаче плащат много висока цена за опита си да изиграят в Индокитай ролята на Свети Георги, сражаващ се с комунистическия дракон. Подобно на много други битки, започнати в името на най-висши и благородни принципи, Виетнамската война се превръща в обикновена военна авантюра. Причините за това са няколко: американският съюзник (южновиетнамският режим) води доста двусмислена политика, докато противникът (Северен Виетнам) упорито преследва целта си, без да се съобразява с жертвите, в същото време методите, използвани от САЩ (бомбардировки, създаване на концентрационни лагери за населението и постоянни „прочиствания” на територии), задълбочават непопулярността на тази война.

Ричард Никсън, който е президент на САЩ от 1969 до 1974, както и съветникът му Хенри Кисинджър (роден в Германия и получил европейско образование) правят всичко възможно за изтеглянето на американските войски от Южен Виетнам (1973-1975). При това те се ръководят от класическите принципи на геополитиката, успешно осъществявайки неочакваното сближаване с Китай на Мао Цзедун (историческото посещение на Никсън в Пекин, през февруари 1972).

Това се оказва наистина забележителна геополитическа операция: комунистически Китай и капиталистическите Съединени щати решават да нормализират отношенията си, за да балансират мощта на Съветския съюз и да се противопоставят на експанзионистичната му политика.

Противоречията между геополитика и идеология отново се проявяват, когато президент на САЩ е Джими Картър. По време на управлението му, в основна тема на американската външна политика се превръща борбата за спазване на човешките права, а американската помощ за чужбина – в основен инструмент на тази политика. Много скоро обаче се появява разминаване между декларираните принципи и конкретните действия, в частност, по отношение шаха на Иран. Таза страна има огромно значение за външната политика на САЩ, заради географското си положение, между СССР и Персийския залив, но масовите репресии, осъществявани от тайната полиция на шаха, никак не помагат за причисляването на Иран към „борците за човешки права”.

Това принуждава Картър да коригира политиката си, в посока към повече реализъм (посещението му в Техеран, на 31 декември 1977), и да признае огромното геополитическо значение на Иран, определяйки го като „остров на стабилност”, при това на фона на мощната вълна на ислямския фундаментализъм, която под ръководството на Хомейни, съвсем скоро сваля режима на шаха.

През първата половина на 80-те, президентът Рейгън отново се връща към реториката на студената война, обявявайки Съветския съюз за „империя на Злото”. Той призовава западните демокрации да подкрепят съпротивителните движения в просъветските държави и, в частност, в развиващите се страни, ориентирали се към Москва (Виетнам, Етиопия, Ангола, Мозамбик, Афганистан, Никарагуа и т.н.).

С идването на власт в Москва на Михаил Горбачов (март 1985) обаче, логиката на идеологията постепенно започва да отстъпва на геополитическата логика. За САЩ, Съветският съюз си остава враг №1, поне до края на 80-те години. Следователно, в техен интерес е по всички възможни начини да бъде дестабилизирана ситуацията в СССР, включително и стартирайки нов етап от оръжейната надпревара. В същото време, съветската мощ и общите „обективни” интереси на двете страни на международната сцена и, в частност, борбата им срещу разпространяването на оръжията за масово поразяване, превръщат Москва в основен стратегически партньор на Вашингтон. Това обяснява и поредния етап в разведряването и спада на напрежението в двустранните отношения, започнал в края на 80-те и довел до краха на просъветските режими в Източна Европа, а след това и до разпадането на Съветския съюз, на 25 декември 1991.

Историята на отношенията между САЩ и Съветския съюз, от края на 40-те до 1991, потвърждава, че идеологията играе централна роля във външната политика на демократичната държава. Защо? На първо място, защото плуралистичната демокрация се крепи на твърде тясната и несигурна основа на съгласието между управляващите и населението, чиято подкрепа е задължително условие за всяка по-значима стъпка на държавата на международната сцена. На второ място, в качеството си на „пацифистки” режим, демокрацията се чувства наистина сигурна, само когато е заобиколена от други демократични държави. Но всяка демокрация представлява държава със собствена територия и население, следователно тя не може да игнорира класическите задължения и стремежи на всяка държава (гарантиране на вътрешна и външна сигурност и постигане на външнополитически успехи). Въпреки същественото влияние, което идеологията оказва върху обществения живот в САЩ, те формулират политиката си като държава, която е длъжна да защити националната си територия и националните интереси, т.е. обмислено и предпазливо.

Социалистическата общност и постоянният характер на геополитическите фактори

Според марксистко-ленинската реторика, войните са следствие на политиката на капиталистическите държави, неспособни да разрешат противоречията си по мирен път. Напротив, социалистическите държави твърдят, че градят взаимоотношенията си върху принципите на братството и сътрудничеството. Така, в резултат от „освобождението” на източноевропейските държави от Червената армия, в хода на Втората световна война, възниква „общността на социалистическите държави”, под егидата на Москва, в рамките на която братските режими поемат задължение съвместно да защитават завоеванията на социализма от посегателствата на вътрешните и външни врагове. Така, геополитическите противоречия, породени от съображенията за сигурност, биват елиминирани вътре в социалистическия лагер.

В действително обаче, нещата стоят по съвършено различен начин. Всяка революционна теория, включително и марксистко-ленинската, твърди, че е в състояние да промени човешката природа, освобождавайки индивида от вродените му рефлекси (страха от бедността, опасенията от външна агресия, стремежът да си присвои чуждата собственост). Но човекът си остава човек. И затова трудно можем да си представим, че рационалната система, декларирала унищожаването на различията между хората в името на всеобщото равенство, ще може да игнорира резултатите от хилядолетното развитие на цивилизацията – каквито например са езика, културата или нацията.

Сталин и наследниците му в съветското ръководство се ръководят (съзнателно или не) от геополитически съображения: за тях социалистичесата общност е обсадена крепост, застрашена от интригите на своите врагове (от шпионажа до нелегалното разпространение на видеокасети), която задължително трябва да разполага с опорни бази (в частност, в държавите от Третия свят) за да отслаби и победи коалицията на капиталистическите западни държави. В същото време, след като в една или друга страна се утвърди една или друга идеология (например марксистко-ленинската в Съветския съюз), тя започва да се трансформира под влияние на националните особености на конкретната държава. Следователно, в периода между 1917 и 1991, е налице сложна диалектична връзка между интересите на съветската държава и целите на комунистическата идеология.

Взаимната зависимост между идеологията и политиката може да се проследи съвсем ясно в отношенията между Съветския съюз и комунистически Китай, през 1949-1989.

На 1 октомври 1949, континентален Китай се превръща в Китайска народна република, начело с Мао Цзедун. Това е наистина историческа победа на комунизма, станал идеология на най-древния и многоброен народ на планетата. Но тази победа не се оказва триумф за Сталин, който по онова време все още е начело на Съветския съюз. Той я възприема по-скоро като поява, на източния фланг на неговата империя, на огромна китайска държава, сплотена и, следователно, изключително опасна, която, през следващите години, би могла да се поддаде на изкушението да поиска част от Сибир. От друга страна, Москва рискува да загуби ролята си на безспорен център на световното комунистическо движение, заради възможната конкуренция на Пекин.

Въпреки това, от 1949 до края на 50-те години, двете комунистически държави официално се придържат, в отношенията помежду си, към принципите на братското социалистическо сътрудничество. В разгара на студената война със САЩ, СССР не може да си позволи да загуби толкова важен съюзник, като Китай. На свой ред, Китайската народна република, която е опустошена от десетилетията войни и непризната от западните държави (с изключение на Великобритания), изпитва изключителна нужда от помощ, каквато може да и окаже само Съветския съюз.

През втората половина на 50-те обаче, дружбата (макар и не съвсем искрена) между Москва и Пекин бързо започва да се трансформира във взаимна ненавист, което води до разрив в отношенията между двете държави. Обяснението е в съчетаването на два фактора – геополитически и идеологически.

На първо място, разривът става по идеологически мотиви. По времето, когато Съветският съюз, ръководен от Никита Хрушчов, стартира процес на десталинизация, т.е. тръгва по пътя на „ревизионизма” (както го определя китайското ръководство), Китай се държи като дисциплиниран ученик на вече покойния съветски вожд. Нещо повече, в резултат от т.нар. „Голям скок” (1958) Китайската народна република се превръща в основната опора на „истинския комунизъм”, тъй като СССР постепенно се „обуржоазява”. И за едната, и за другата велика комунистическа държава ожесточената битка за правото да представляват истинското марксистко-ленинско учение има огромно значение, защото от това зависи влиянието им върху международното революционно движение.

Втората причина за разрива в съветско-китайския алианс (тясно свързана с първата) има геополитически характер. След смъртта на Сталин, през 1953, Съветският съюз постепенно започва да осъзнава, че разполага с много сериозни „козове” (социалистическия лагер в Източна Европа, ракетно-ядреното оръжие), които следва да запази на всяка цена. От тази гледна точка, най-голямата опасност за Москва не са Съединените щати, които също са загрижени, как да запазят могъществото си, а онези държави, които биха могле да претендират за един или друг от въпросните „козове”.

Тук е мястото да напомним, че, на 15 октомври 1957, Съветският съюз сключва с Китай споразумение за оказване на помощ при създаването на китайско ядрено оръжие. На 20 юни 1959 то е денонсирано от Москва, стигнала до извода, че няма никаква полза да предаде в ръцете на друга държава, пък макар и приятелска, онова, което се смята за „абсолютното оръжие”. На свой ред, Китай възприема това като опит да бъде измамен и лишен от основния инструмент, гарантиращ националната му сигурност. В крайна сметка, действията на Кремъл не успяват да попречат на китайците да създадат собствено ядрено оръжие, през 60-те години.

През май 1989, след многобройни перипетии, Съветският съюз и Китай нормализират отношенията си, по време на посещението на Горбачов в Пекин, въпреки жестоките репресии на китайските власти срещу местните дисиденти. Така приключва епохата на омраза, взаимни нападки и геополитически маньоври. Какво остава? Съветският съюз и Китайската народна република имат нещо общо – тяхната марксистко-ленинска идеология, но всяка от тези държави избира собствен път към новия живот.

Под ръководството на Горбачов, Съветският съюз тръгва по пътя на хаотичната политическа либерализация, приключила с разпадането на социалистическия колос, докато Китай на Дън Сяопин реализира преход към пазарна икономика, запазвайки монопола върху властта на Комунистическата партия. Днес и двете велики държави ся изцяло погълнати от решаването на собствените проблеми и ревниво следят постиженията и неуспехите си. Остава им само да формулират ясни правила за съвместното си съществуване. Тоест, идеологиите умират, а геополитическият фундамент периодично се нуждае от преустройство.

Взаимното влияние между идеологията и политиката в противопоставянето между Изтока и Запада за пореден път демонстрира двойнствения характер на природата на човека, възприемащ действителността през призмата на идеологията и, в същото време, живеещ в съвсем конкретно време и пространство. Дори ако идеологическите спорове съществуват в чист вид, в повечето случаи позициите на страните в тях (държави, организации, или индивиди) изпитват сериозното влияние на обективната ситуация. От друга страна, може ли геополитиката да съществува в чист вид, ако съотношението на силите е подложено на непрекъснатото въздействие на убежденията и представите на страните?

Ядреното оръжие и геополитиката в противопоставянето между Изтока и Запада

Дали технологичната революция, в резултат от която се появи и ракетно-ядреното оръжие, можеше да доведе до изчезването на геополитиката, т.е. да сложи край на използването на факторите на държавната мощ в пространството за гарантиране на националната сигурност?

Промените в проблематиката на войната и пространството

Класическата геополитика, чиито основи са разработени през първата половина на ХХ век от Макиндер и Хаусхофер, е насочена към победата в борбата за контрол над конкретно пространство (т.е. във войната за него). Появата на ядреното оръжие и средствата за доставката му във всяка точка на света, внася съществени корективи в тази проблематика.

На първо място, войната става невъзможна, в онези свои форми, които бяха характерни за предишните световни конфликти. Заради огромната разрушителна сила на съвременното оръжие, ядрените държави вече не могат да си нанасят масирани фронтални удари, както по време на Първата и Втората световни войни, тъй като подобна стратегия би довела до взаимното унищожаване на воюващите страни. Оттук възникват такива понятия като „равновесие на страха”. Тоест, вече не става дума за завоюване на чуждото пространство или за постигане на победа, в резултат от военни операции. Вместо това се налага да се поддържа силовото равновесие между ядрените държави и, най-вече, между САЩ и СССР.

На второ място, налице е тезата, че пространството, разстоянията и естествените прегради или предимства на релефа вече са загубили стратегическото си значение, защото всяка цел на планетата може да бъде поразена с ракета-носител на ядрено оръжие, само няколко минути след изстрелването и. На практика обаче, нещата не стоят точно така. Времето и пространството действително неимоверно се „свиха” и днес ситуацията се оценява не в месеци, дни и часове, а в минути и секунди.

В същото време обаче, пространството, до голяма степен, запазва значението си и в съвременните войни. Размерите на Съединените щати и огромните простори на Съветския съюз (Русия) предоставят далеч по-големи възможности за разсредоточаване и скрито разполагане на военна техника, отколкото територията на средните по размери и гъсто населени държави. Освен това, пространството продължава да е разнородно: океаните например гарантират почти пълна неуязвимост на атомните подводници, особено в сравнение с ракетите с наземно базиране.

Използването на пространството в епохата на ядреното „равновесие на страха”

През 50-те и 60-те години на миналия век,  САЩ (в Корея и Индокитай) и Съветският съюз (изправен пред китайската заплаха) осъзнават, че използването на ядреното оръжие се оказва практически невъзможно. Разбира се, това оръжие позволява да се нанесат колосални разрушения на територията на противника, но онзи, който го използва, дори ако не рискува да бъде подложен на ответен ядрен удар ще се окаже, в очите на световното обществено мнение, виновник за употребата на сляпо и ирационално насилие, лишено от каквато и да било политическа логика.

Именно това обяснява и факта, че в годините на противопоставянето между Изтока и Запада, цялата територия на земното кълбо се беше превърнала в поле на непреките сблъсъци между САЩ и СССР, чрез създаването на военни бази и сключването на договори за военна помощ с различни държави от Третия свят. САЩ се ориентират към създаването на „санитарен кордон” (изолацията на Съветска Русия, след революцията от 1917) и създават по периферията на СССР мрежа от военни бази, за да ограничат съветската експанзия на запад и юг (западноевропейските държави, Турция, Иран, Пакистан и т.н.). На свой ред, Съветският съюз се връща към практиката на руските царе и се опитва да пробие враждебното си обкръжение чрез укрепването на просъветските и приятелски режими (Египет на Насър, Индия, Виетнам и т.н.), както и чрез огромния си военноморски флот.

Свободата и мощта могат да се реализират само в пространството. Потресаващите научни и технически постижения от края на ХХ век (скоростният транспорт, телекомуникациите и т.н.) позволяват да се съкратят разстоянията и да се уплътни времето. Но човек продължава да живее в пространството, поддържа отношения с останалите и се опитва да опознае себе си. Повишената мобилност не ликвидира привързаността му към определено място в пространството. Оттук и постоянните противоречия между движението и уседналостта, които се усложняват, но не изчезват, вследствие на техническия прогрес.

 

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е четвъртата от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Поръчай онлайн бр.4/2017