06
Съб, Юни
23 New Articles

Като изключим Казахстан, който съумя, през последните петнайсетина години, да реши повечето си териториални проблеми, ситуацията в Централна Азия никак не е безоблачна. Повечето от местните постсъветски републики продължават да имат териториални спорове със съседите си, значителна част от които не са решени и до днес. Етническата смесица и отсъствието на общопризнати граници се задълбочава от недостига на земеделски земи и, което е още по-важно, предвид сухия климат, на водни ресурси, придава на периодично възникващите конфликти ярко изразено социално-икономическо измерение.

фиг.1

Днес, най-много териториални спорове има между Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан, които освен от общите граници и аграрната си свръхнаселеност, се обединяват и от принадлежността си към „централноазиатското буре с барут”, както наричат. Ферганската долина, където са разположени Ошката област на Киргизстан, Согдийската област на Таджикистан и Андиджанската област на Узбекистан. Дори в сравнение с другите нестабилни райони на Централна Азия, Ферганската долина изпъква със своята свръхнаселеност, високото равнище на ислямизация на населението и големия брой нерешени социално-икономически проблеми.  Затова не е чудно, че след разпадането на Съветския съюз отношенията между Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан се отличават с висока степен на конфликтност. Несъвпадението между етническите и държавните граници, чието начало е поставено още при формирането на някогашните централноазиатски съветски републики, през 1924-1925, водят до това, че във всички държави от региона живеят големи общности от другите „държавнотворчески” етноси. Така, в Узбекистан (според данни от 1999) живеят 1,2 милиона таджики, 967 хиляди казахи, 216 хиляди киргизи и 142 хиляди туркмени. В Туркменистан пък (по данни от 1995) живеят 407 хиляди узбеки, чиито брой в Киргизстан е 665 хиляди (1999) , а в Таджикистан (2000) – почти милион.  С изключение на Узбекистан, където най-голямото етническо малцинство са таджиките, в останалите средноазиатски държави най-многочислената етническа диаспора е тази на узбеките. Наличието на големи етнически общности, живеещи по границата със своята „държава-майка” продължава да бъде мощен конфликтогенен фактор.

По правило, числеността на тези диаспори винаги съзнателно се намалява от властите. Така, според известния руски етнолог Юрий Кулчик реалният брой на таджиките в Узбекистан е 1,2-2 пъти по-голям от официално обявения, а в такива градове, като Бухара и Самарканд, те са мнозинство. Към същото мнение се придържа и американският анализатор от Харвардския университет Джон Шьоберлайн-Енгел, според когото по улиците на Самарканд много по често се говори на таджикски, отколкото на узбекски. Според някои данни, броят на таджиките в Узбекистан е между 5-6 милиона души, т.е. 20-25% от населението. След края на гражданската война, продължила между 1992 и 1997, принадлежността на Бухара и Самарканд, населени предимно с таджики, се превърна в един от основните проблеми между Узбекистан и Таджикистан. В началото на 2000-те бившият лидер на Обединената таджикистанска опозиция Мирзо Зиеев, заемащ в правителството на Таджикистан поста министър за извънредните ситуации, открито изяви претенции за принадлежността на Бухара и Самарканд.

Сред основните опасности за териториалната цялост на Киргизстан, правителството в Бишкек смята компактното узбекско малцинство, в южната част на страната, по границата с Узбекистан. Както е известно, в географски план, Киргизстан се разделя на северна и южна част, отделени от планински вериги и съединени от едно, единствено шосе. По данни от 1999, в южните райони са живели 632,8 хиляди узбеки, т.е. 26,1% от цялото им население. Според официалната статистика, през 90-те години, делът на узбеките в Южен Киргизстан практически остава непроменен, докато този на киргизите е нараснал от 59,7% до 67,6%. Междувременно, по данни на Асамблеята на народите на Киргизстан, в средата на 90-те, естественият прираст сред местните узбеки е бил по-висок, отколкото сред киргизите, а делът им, през 1989-1995, е нараствал. Очевидно, върху резултатите от преброяването от 1999 са повлияли страховете на властите от нарастващите сепаратистки настроения в южните райони. Наличието на значителна узбекска общност постоянно оказваше своето влияние и по време на т.нар. „революция на лалетата”, през 2005, когато, в резултат от завземането на властта в южните области от опозицията, възникна реална опасност за разделяне на страната.

Нерешен проблем са и съществуващите в Узбекистан и Киргизстан етнически анклави. Така, в Киргизстан има два големи узбекски анклава – Сох и Шахимардан, където живеят между 40 и 50 хил. души. В Узбекистан пък се намира изцяло киргизкото селище Барак, с население от 600 души. Откъснати от основната територия на своите републики, жителите на тези селища се сблъскват със сериозни проблеми, свързани с преминаването на държавната граница, функционирането на икономиката, социалната сфера и т.н. Предприетите, през 2001, опити за разрешаването им, чрез обмен на територии между Киргизстан и Узбекистан, се оказаха неуспешни. Така, предложението на узбекистанското правителство да се съедини районът на Сох, където има 19 селища, населени предимно с узбеки, чрез широк сухопътен коридор, с Узбекистан, срещу предаването на южната част на анклава на Киргизстан, беше отхвърлено от Бишкек, под предлог, че предлаганите земи нямат никаква стойност, както и, че Лейлекският и Баткенски райони ще се окажат напълно отрязани от останалата територия на страната.

В Киргизстан се намира и таджикският анклав Ворух, който чисто административно е част от Исфаринския район на Согдийската област на Таджикистан. На тази територия, с площ от около 130 хил. кв. км, живеят над 20 хил. души, 95% от които са таджики, а останалите 5% - киргизи. От 80-те години на миналия век насам, територията на Баткенския район в Киргизстан е зона на продължителен конфликт между киргизите и таджиките от съседния Исфарински район на Таджикистан, в чиято основа е вечният спор за земеделска земя и вода. Спорадични сблъсъци между узбеки и тадкжики имаше, през 1982, в района на Ворух-Танги, а през 1988 – в Матча-Актатир. През следващата 1989 те прераснаха в сериозен етнически конфликт, безуспешни опити за чието прекратяване се правеха през цялата 1990. През 1991, сблъсъците се възобновиха, като таджиките официално поискаха да им бъдат предадени за постоянно ползване 10 хиляди хектара киргизки земеделски земи. Така, конфликтът, в който с взаимни обвинения се включиха и президентите на Киргизстан и Таджикистан, се превърна в междудържавен. Впрочем, породилите го причини, съществуват и днес. През 1998, на територията на Баткенския район, отново имаше сблъсъци за контрола върху водните ресурси, след което враждуващите страни се споразумяха да създадат съвместни групи, които да контролират разпределянето им. Граничните проблеми между Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан рязко се изостриха в резултат от т.нар. Баткенски събития. През 1999-2000 въоръжени групи на Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ) на два пъти осъществиха нападения от територията на Северен Таджикистан срещу Киргизстан и Узбекистан, които много трудно бяха отразени от местните армии, като по време на последните сражения, през 2000, възникна непосредствена заплаха за узбекистанската столица Ташкент. Опасявайки се от нов пробив на ислямските моджехидини от ИДУ, узбекистанското правителство нареди едностранното миниране на границите с Таджикистан и Киргизстан, което обаче доведе до много жертви сред гражданското население. В същото време правителството на Киргизстан изрази силно недоволство от разполагането на узбекски части в анклавите Сох и Шахимардан, което според Бишкек е в противоречие с международните норми. Последиците от Баткенските събития за таджикско-узбекските отношения бяха още по-сериозни. През 2000, от граничната Сурхандаринска област на Узбекистан бяха депортирани над пет хиляди етнически таджики от 18 селища. Всички те бяха преселени в пустинния Шарабадски район, след което селищата им бяха унищожени от узбекистанската авиация. Повод за тази крайна мярка станаха данните, че по време на нахлуването на ислямистите на ИДУ, жителите на въпросните селища, които са таджики по националност, са поддържали контакти с тях. След няколко години, към аналогична политика се ориентира и Душанбе. Така, за да наложат изгодно за себе си делимитиране на границата с Узбекистан, в края на 2007, таджикските власти подложиха на натиск живеещите в граничните райони на Согдийска област узбеки, да станат граждани на Таджикистан. В случай на отказ, те бяха заплашвани с конфискация на имуществото и депортация. Поетапно преселване на етнически узбеки във вътрешните райони на Таджикистан и заселване на етнически таджики в узбекските анклави се практикува и в районите на Шартуз и Торсунзаде (Согдийска област), където узбеките са мнозинство от населението.

В момента, от петте постсъветски централноазиатски републики, само Туркменистан изцяло е делимитирал сухопътните си граници, подписвайки съответните договори с Узбекистан (септември 2000) и Казахстан (юли 2001). Казахстан също вече е решил основните си гранични проблеми, постигайки споразумения по повечето спорни въпроси с Киргизстан, Таджикистан и Русия. В същото време обаче, делимитацията на границите между Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан не е осъществена и до днес. Така, само по границата между Киргизстан и Узбекистан има 58 спорни участъка, като от 1375-километровата граница са делимитирани само 99 км. Напрегнатите отношения между трите централноазиатски държави не изключват появата на нови етно-териториални конфликти, подходяща социална почва за които се формира от продължаващия ръст на населенето и сложната социално-икономическа ситуация.

Освен това, конфликтите в региона, в известна степен, са производни на самия процес на формиране на „новите национални държави”, всяка от които се опитва да формулира собствена държавна идеология, превръщайки в органична част от нея и териториалните претенции към съседите.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Сред основните теми, които бяха обсъдени по време на посещението (в края на май 2008) на руския президент Медведев в Китай, беше и активизирането на енергийното сътрудничество между двете държави. В съвместното комюнике по повод на посещението, това сътрудничество се оценява като важен елемент на руско-китайското партньорство и стратегическо взаимодействие: „Русия и Китай ще продължат да развиват сътрудничеството си в петролната и газова сфери, както и в електроенергетиката, включително и в рамките на мащабните двустранни проекти. Двете страни се споразумяха да създадат механизми за координация на сътрудничеството си в тази сфера, на ниво вицепремиери”.

фиг.1 - Петроло- и газопроводи в Централна Азия

Разбира се, сътрудничеството в енергийната сфера не означава, че Москва и Пекин са престанали да се конкурират за енергоресурсите на Централна Азия. Китай и в момента изпитва остър дефицит от енергоносители, а при сегашните темпове на икономическия му ръст той само ще нараства.

На свой ред, ЕС (независимо от всички декларация за необходимостта от „енергийна диверсификация”) все по-тясно се обвързва с Русия, в качеството и на основен енергиен доставчик. В обозримо бъдеще европейската зависимост от петрола и природния газ, доставяни от Русия, също само ще нараства. Но, за да може да удовлетвори потребностите на своите европейски клиенти, Москва ще трябва да си гарантира постоянен транзит на енергоносители от Централна Азия. Защото темповете, с които нарастват добивите в самата Русия не могат да покрият обемите, съдържащи се в новите договори между руснаците и ЕС.

Кремъл съумя добре да се възползва от влошаването на отношенията между Ташкент и Запада за да реанимира участието на Узбекистан в регионалните интеграционни структури. Друг резултат от ръста на руското влияние в Централна Азия е, че узбекистанският природен газ, на практика,  се превърна в заложник на тръбопроводите, контролирани от „Газпром”.

Москва обаче, също плаща висока цена за лоялността на Ташкент. Така, руснаците плътно подкрепят Узбекистан в неговите спорове със съседите и, в частност, по въпроса за изграждането на хидросъоръжения в съседен Таджикистан. Когато узбекистанското правителство се обяви против изграждането на алуминиев завод, в близост до узбекско-таджикската граница, под предлог, че повечето отпадъци от него ще се изхвърлят на узбекистанска територия, руската компания „Русал” моментално блокира реализацията на проекта.

Не по-малко значима е и руската подкрепа по въпроса за довършването на Рогунската ВЕЦ и изграждането на Зерафшанската ВЕЦ, на територията на Таджикистан. И двата проекта очевидно са неизгодни за Ташкент, защото с тяхна помощ таджикистанците щяха да получат контрол над водите на река Амударя. Затова и в този случай „Русал” предпочете да се откаже от участие в проекта за Рогунската ВЕЦ, демонстрирайки за пореден път руските приоритети в региона.

В същото време, Москва се стреми да не допусне Ташкент едностранно да подобри отношенията си със Запада. Възможно е обаче, тъкмо този момент да се окаже най-слабото място на руската външнополитическа доктрина в Централна Азия. Защото американците и европейците все по-активно развиват диалога си с Ташкент. Те очевидно вече са направили правилния избор – колкото и да е важен въпросът за човешките права, той не може да пречи на икономическите интереси на Запада. А най-важният в момента въпрос за Брюксел е, как да бъдат преориентирани централно-азиатските енергийни ресурси към Европа, така че да бъде намалена зависимостта и от Русия.

Проектът „Алтай”

През март 2006, по време на посещението си в Китай, тогавашният руски президент Владимир Путин обяви намерението на Кремъл, в най-скоро време да изгради два газопровода от Сибир за Китай. Всъщност, идеята за тях бе лансирана още в началото на 2000. Според Путин е възможно изграждането на нова газопроводна система, условно наречена „Алтай”, пресичаща руско-китайската граница. По нея, Русия би могла да доставя на Китай 60-80 млрд. куб. м природен газ годишно. Стойността на бъдещия газопровод се оценява на над 10 млрд. долара и се очаква, че той може да бъде въведен в експлоатация още през 2011.

Именно „Алтай” е един от проектите за диверсификация на руските газови доставки. Известно време обаче, нещата около него се движеха твърде вяло, заради страховете на местните жители, че по паралелната на газопровода автомобилна магистрала може да започне активна китайска експанзия към Русия.

През септември 2006 беше подписано споразумение между правителството на Република Алтай (част от Сибирския федерален окръг) и руския гигант „Газпром” за газифицирането на Планински Алтай, като според него всички селища по маршрута на бъдещия газопровод ще бъдат газифицирани за сметка на „Газпром”.

В Москва дълго време се дискутираше маршрутът на газопровода за Китай. Според единия вариант, той трябва да премине през територията на Монголия, а според втория – през 54-километровия граничен участък между Република Алтай и Китай (той бе подкрепен и от местните алтайски власти). Що се отнася да паралелната на газопровода автомагистрала, споровете за маршрута и бързо утихнаха, тъй като проектът се оказа икономически необоснован.

В крайна сметка, проектът „Алтай” ще се реализира като пряк транспортен коридор от Русия към Китай, през територията на Планински Алтай, граничещ на юг със Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай. Смята се, че маршрутът ще премине през платото Укок и ще пресече границата, при прохода Канас. Общата дължина на газопровода, който ще премине през Ямало-Ненецкия и Ханти-Мансийския окръзи, Томска и Новосибирска области, Алтайския край и Република Алтай, е около 2,7 хил. км. Както вече споменах, той би трябвало да заработи до 2011-2012, а общата му стойност е 10-14 млрд. долара.

Идеята за изграждането му не се възприема еднозначно от местното население. Противниците на газопровода посочват, на първо място, че платото Укок е в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО и строителството там е забранено. Освен това, на платото се намират много исторически паметници и тъкмо там преди време руски археолози откриха мумията на т.нар. „алтайска принцеса”. Мнозина алтайци смятат платото за „свещено” и дори обясняват земетресението, разтърсило района през 2003, с „нарушения покой на принцеса Кадин”, чиито останки са изложени в Института по история и археология към Руската академия на науките.

Мнението на експертите

За разлика от местните жители, повечето руски експерти се отнасят положително към проекта за газопровода „Алтай”. Така, директорът на Института за национална енергетика Сергей Правосудов подчертава важността на диверсифицирането на газовите доставки от Ямало-Ненецкия автономен окръг към Китай. Днес руският газ се доставя почти изключително за Европа и бившите постсъветски републики. В същото време, мощният ръст на китайската икономика изисква все повече енергоносители. В момента основна роля все още играят въглищата, в резултат от което големите китайски градове се сблъскват със сериозни екологични проблеми. Ситуацията може да се подобри, ако вместо въглища започне да се използва природен газ. На свой ред, Русия, която е на първо място в света по обем на газовите си запаси, изглежда готова да покрие търсенето на китайските потребители. Москва обаче има известни проблеми с цената на природния газ, защото китайците предлагат доставките да се извършват на по-ниски цени, изтъквайки, че разстоянието от Сибир до Китай е доста по-кратко, отколкото до Европа. В същото време, още през 2006, руските експерти стигнаха до извода, че възможността Пекин да внесе природен газ от Туркменистан, като алтернатива на руския, е крайно малка. Те посочват, че Туркменистан има дългосрочен договор с „Газпром” и не разполага с допълнителни ресурси за да се появи и на китайския пазар.

Междувременно, Ашхабад първоначално предложи на китайците да се ангажират с проучванията на нови газови находища по десния бряг на река Амударя и, ако открият газ, да изградят там газопровод към Китай. Според руснаците обаче, подобно нещо би могло да се случи в доста далечно бъдеще, да не говорим, че шансовете да бъдат открити нови газови залежи не са много ясни. Затова специалистите стигнаха до извода, че на китайците ще се наложи да купуват газ от Русия.

През миналата 2007 обаче стана ясно, че Пекин все пак е намерил алтернатива на руските доставки и е в състояние да изправи Москва пред сериозен избор. Защото, ако китайците действително построят газопровода от Туркменистан, ще могат да накарат „Газпром” да свали цените. Досега газовият монопол на руснаците принуждаваше Китай да купува природния газ по европейски цени. На второ място, самият проект за газопровода „Алтай” се оказва под въпрос. Както показва последното развитие на ситуацията, Туркменистан може значително да увеличи обемите на добивания природен газ, покривайки задълженията си както към „Газпром”, така и към Китай.

Днес, проблематична изглежда само възможността на Ашхабад да захрани лансирания от Русия, Казахстан и Туркменистан т.нар. Прикаспийски газопровод. В тази връзка, Пекин вече си направи необходимите изводи и все по-активно се опитва да се „вклини” в газовите взаимоотношения между централноазиатските държави и Русия.

Тоест, предвид възможността газовите доставки от Сибир да се окажат прекалено скъпи, Китай активизира енергийната си геополитика в Централна Азия. За това, на първо място, съдейства стремежът на Ашхабад да диверсифицира газовия си износ, освобождавайки го от тоталната обвързаност с Русия. Впрочем, още по времето на покойния диктатор Сапармурад Ниязов, Туркменистан се стремеше към усвояването на маршрути, заобикалящи Русия. Тази стратегия допълнително укрепваше позициите на Ашхабад в преговорите с руския „Газпром”.

На второ място, и Туркменистан, и Узбекистан, и Казахстан са заинтересовани да провеждат независима политика по отношение на газовия си износ. Проблемът им обаче е, че поне доскоро не бяха в състояние да формулират единна позиция по въпроса. Това даваше на Москва възможност да се споразумее с всяка от тях поотделно, нерядко използвайки съществуващите помежду им противоречия. Затова никак не е случайно, че „Газпром” толкова бързо даде принципно съгласие да вдигне цените за централноазиатския природен газ до средното европейско ниво, виждайки, че Туркменистан, Казахстан и Узбекистан са се обединили около това искане.

Впрочем, въпросите, свързани с ценообразуването на централноазиатския природен газ никак не са маловажни. В частност, появиха се сведения, че, през 2009,  китайците могат да предложат на страните от региона по 195 долара за хиляда куб. м. Междувременно, през 2007, „Лукойл” започна да разработва узбекистанското газово находище Кандим-Хаузак-Шади, като през 2008 планира да добие 2,5 млрд. куб. м природен газ. Освен това, руският концерн закупи компанията SNG Holding, която се готви, през 2009, да започне добив на газ, планирайски да постигне максимален обем от 3 млрд. куб. м годишно. Общо, в Узбекистан, „Лукойл” планира да добива (към 2012-2013) по 15 млрд. куб. м природен газ.

Китайската стратегия

Пекин очевидно е наясно, че вносът на обещаните от Туркменистан 30 млн. куб. м газ ще може да стартира едва през 2011 и дотогава не бива да разчита на централноазиатските енергоносители. Налице са две обстоятелства, заради които китайците са принудени да се примирят с това. Първото е, че пренасочването на централноазиатския газов транзит към Китай е много сложно и проблематично, дори и в чисто технологичен аспект. За да се изгради газопроводът Туркменистан-Китай, трябва да се сключат съответните споразумения с Казахастан, Узбекистан и Туркменистан, и то с всяка от транзитните държави поотделно, което прави задачата доста сложна. Въпреки това, Пекин сравнително бързо успя да се споразумее с Казахстан и Узбекистан. В частност, през февруари 2008, „КазГазТранс” и „Trans-Asia Gas” формираха консорциума „Азиатски газопровод”, за изграждането на казахстанско-китайски газопровод. Планира се, това да стане на два етапа. Първият участък ще премине от границата между Узбекистан и Казахстан до казахстанско-китайската граница, през Шимкент, до Хоргос. Пропусквателната му способност ще бъде 40 млрд. куб. м годишно, дължината – 1300 км, а сроковете за реализация – 2008-2009.

Вторият участък на газопровода (Бейнеу-Бозой-Къзълорда-Шимкент), с мощност 10 млрд. куб. м природен газ годишно, ще бъде дълъг 1480 км. Изграждането му ще започне едва след като бъде изготвена съответната икономическа обосновка. В случая, интересът на Казахстан е свързан с това, че вторият участък на газопровода дава възможност да се преориентира стратегията на газовите доставки в южните райони на страната. Според последното си споразумение с Узбекистан, Астана запази досегашните цени на узбекистанския газ за сметка на компенсиращите доставки на природен газ от Западен Казахстан към Русия (т.е. Казахстан получава от „Газпром” необходимите му обеми узбекистански газ, компенсирайки ги с доставки на свой газ за Русия).

След изграждането на втория участък на газопровода, Казахстан ще може да доставя своя газ в южните райони на страната, компенсирайки количествата, получавани от Узбекистан. Според споразумението между Ашхабад и Пекин, Туркменистан ще доставя на китайците по 30 млрд. куб. м газ. В същото време, казахстанско-китайският участък на газопровода е за 40 млрд. куб. м газ, което означава, че Астана е успяла да „запази” 10 млрд. куб. м за казахстанския газ. Износът на казахстански газ, позволява на правителството в Астана да запазва цените на газа в южните райони на страната на приемливо за населението равнище.

Политиката на Узбекистан

Второто обстоятелство е, че Пекин се готви да строи новия газопровод, осигурявайки достъп до него не само на Казахстан, но и на Узбекистан. Имайки предвид, че, през 2012-2013, „Лукойл” планира да добива в Узбекистан по 15 млрд. куб. м природен газ, това безспорно е далновидна стъпка. Още повече, че в Узбекистан действа и „Газпром”, който също планира да увеличи добива на природен газ. Москва очевидно разчита, че ще може да влияе върху стратегията на газовите доставки на руските енергийни гиганти. Но, през 2011, когато новият газопровод ще влезе в действие, и особено през 2012-2013, когато по него ще трябва да се транспортират по 40 млрд. куб. м, нещата могат да се променят. Напълно е възможно например, износът на природен газ за Китай да се окаже по-изгоден, от чисто търговска гледна точка. Макар че, поне засега, Узбекистан не си прави подобни сметки и сякаш се дистанцира от газовите доставки за Китай. В същото време обаче, през април 2008, китайците все пак постигнаха споразумение с Ташкент, като узбекистанският холдинг „Узбекнефтгаз” и китайската национална петролна корпорация CNCP създадоха консорциума „Asia - Trans Gas” с цел проектиране, строителство и експлоатация на газопровода „Узбекистан-Китай”.

В края на април 2008 двете страни утвърдиха трасето на газопровода, а в началото на юни уточниха и източниците на финансиране. Планира се, до края на 2009, да приключи изграждането на първия участък на газопровода и на компресорната станция КС-1, която да влезе в експлоатация през януари 2010. До края на 2011 пък трябва да приключи строежът на втория участък, както и на компресорните станции КС-2 и КС-3 и въвеждането им в експлоатация.

Тук е мястото да припомня, че през април 2007 Узбекистан и Китай подписаха споразумение за принципите на изграждането и експлоатацията на газопровода с дължина 530 км  и мощност 30 млрд. куб. м природен газ годишно, по който да се транспортира изключително газ от Туркменистан (износ на узбекистански газ не се предвижда).

Целите на отделните „играчи”

С реализацията на споменатите дотук проекти, Китай ще получи достъп до енергоносителите на Централна Азия и ще се превърне в другия ключов „играч” в региона, наред с Русия. Разбира се, в краткосрочна перспектива, Пекин няма да може реално да се конкурира с Москва, що се отнася до обемите на купувания от него природен газ. Днес „Газпром” купува в Туркменистан, Узбекистан и Казахстан по 80-90 млрд. куб. м, с възможност да увеличи този обем до 100-110 млрд. куб. м годишно. Китай ще може да внася максимум 40 млрд. куб м.

Основното за Пекин обаче не е директното съперничество с Русия (китайците биха предпочели да се споразумеят с нея за разпределяне на пазара), а възможността да получава природен газ непосредствено от производителите. Освен това, на Пекин и Москва ще се наложи да се споразумеят и за доставките на руски природен газ по още неизградения газопровод „Алтай”. Китайците ще разполагат със силни позиции по отношение на ценообразуването, а руснаците още днес трябва да се съобразят с този фактор. На свой ред, Туркменистан, Узбекистан и Казахстан, само след няколко години, ще получат възможност да преговарят поотделно с Русия и Китай. Естествено, за държавите от региона наличието на още един директен голям купувач на енергоресурси ще бъде само от полза.

В средносрочна перспектива обаче, руските и китайските интереси могат и да съвпаднат, в частност, по въпроса за Транскаспийски тръбопровод. Защото и за Москва, и за Пекин е крайно неизгодно европейците да могат да получават директно централноазиатските енергоресурси. Затова предварително не може да се изключва дори формирането на руско-китайски газов съюз в Централна Азия.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Постмодерният свят не се характеризира само с нарастващ стремеж на различни държавни и недържавни „играчи” да се сдобият с ядрено оръжие. Живеем в епоха на глобализация и промени в силовия баланс на планетата. И в момента сме по средата на прехода от доминираната от евро-атлантическия полюс и центрирана около националната държава геостратегическа и геоикономическа ера към бъдещата, доминирана от Азия, универсалистка епоха – преход, който изисква фундаментална промяна в начина ни на мислене.

Високопрофесионалните общности, обединяващи онези, които се занимават със стратегически анализ, по правило, са доста консервативни. Затова нерядко, обозначават като „нови” (например „нови заплахи” или „нова ядрена епоха”) (1), неща, което всъщност са добре познати – от френската ядрена стратегия, до доктрината на НАТО, или възродения от Путин стил на някогашния съветски външен министър Громико, свързан с постоянното демонстриране на собствената мощ. В действителност, новата парадигма на сигурността изисква предприемането на смели стъпки към формирането на нов международен ред, основаващ се на ясните правила на сътрудничество в сферата на сигурността (2). Истината е, че не контролът върху въоръжаването е остарял и демодиран, а по-скоро мечтите за постигане на абсолютна сигурност, „доминация в целия спектър” и другите унилатерални концепции се оказват илюзия. Студената война просто подготви почвата за една далеч по-амбициозна и поставяща много сериозни предизвикателства „игра”, изискваща сътрудничеството, а не противопоставянето между „играчите”.

Парадигмалната промяна, пред която сме изправени днес, е не по-малко значима от онази, която гениите на европейската интеграция, като Конрад Аденауер, Алчиде де Гаспери, Жан Моне и Робер Шуман, вдъхновиха, след края на Втората световна война, и която целеше да сложи край на 400-те години на взаимно изтребление между жителите на Стария континент. В същото време, интелектуалната инерция ни изкушава да използваме само старите си знания, сякаш нищо не се е променило от времето на Проекта Манхатън, шока от изстрелването на първия космически спътник, или сключването на Договора за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО). Всъщност, днешният свят е съвършено различен. Въпреки че националната държава все още не се е превърнала в „купчина историческа пепел” и ползата от контрола върху въоръжаването вече не е обвързана със специфичните условия на студената война, обстоятелствата, от които зависи оцеляването на една държава днес, са много различни от тези през столетията след установяването на Вестфалската система, през 1648.

Наистина изглежда иронично, че онези, които днес ни демонстрират отчайващо остарял начин на мислене, навремето започнаха като „революционери”. Някои например твърдят, че контролът над въоръжаването е „мъртъв”, защото е продукт на студената война и тъй като тя отдавна е приключила, той също вече е „демоде”. И вместо него се лансират концепции от типа на „националната противоракетна отбрана” (създадена още през 60-те и възродена през 80-те), отказа да се промени ядрената доктрина на НАТО (формулирана още през 50-те) и съхраняването на четирицифрен брой на стратегическите ядрени бойни глави, голяма част от които са в постоянна бойна готовност, също както беше и по време на студената война.

В същото време, съвместните усилия за укрепване на сигурността по пътя на разоръжаването, въобще не са „остарял и демодиран метод” и в днешните условия, независимо, че те наистина силно се различават от онези по време на студената война. Те обаче категорично се отхвърлят от държавите, които продължават да разчитат на усъвършенстване на собственото въоръжение (включително и ядрено) и съхраняване на превъзходството си в тази сфера, ускорявайки оръжейната надпревара, по същия начин, по който го правеха и през студената война (3).

Контролът върху въоръжаването, неговото съкращаване, разоръжаването и неразпространението на оръжията за масово унищожаване, са важни инструменти на националната (държавната) сигурност. Те не са пречка за националната отбрана, а по-скоро я допълват, освобождавайки я от ненужното бреме. Сигурността на държавата зависи от политическо-икономическата среда, в която тя съществува и се развива. Поради тази причина, тя може да бъде влошена, ако експертите по сигурността и стратезите не осъзнаят, че съвременните държави се сблъскват с нови и мащабни предизвикателства, изискващи институционализация на сътрудничеството в сферата на сигурността, особено що се отнася до съкращаването на ядрените оръжия.

Нарастващата взаимозависимост

Днешната международна среда се характеризира със силна взаимозависимост, която напрекъснато нараства, паралелно с неумолимия процес на глобализация. Без да пренебрегваме способността (и задължението) на държавата да защитава гражданите си от всички негативни последици от неограничената глобализация, трябва да признаем, че това изисква много широко международно сътрудничество, и то не само между отделните държави, но и между тях и недържавните „играчи” (4).

Подобно сътрудничество обаче излиза далеч извън рамките и традиционните инструменти на Вестфалската система, в които държавите и обществата се стремят сами (или в рамките на ограничени съюзи) да градят собствената си сигурност. В днешния свят, в който почти всеки зависи от всички, вече не е полезно да разчиташ само на себе си (т.е. на собствената си държава) за да гарантираш сигурността си, както впрочем и просперитета на своята икономика. Някои приветстват тази тенденции, виждайки в нея зората на една нова „космополитна епоха”, други вероятно се опасяват от настъпването на ера, в която националната специфика е обречена да бъде пожертвана в името на „еднаквостта”. Така или иначе, но глобализацията е необратим процес. В подобна ситуация, унилатерализмът не е решение, както показва и опитът от управлението на американския президент Буш-младши, чиито сънародници на два пъти се излъгаха да го подкрепят. Именно това прозрение залегна в основите на Европейския съюз, чиито бащи-основатели осъзнаха, че сигурността и икономическият просперитет на техните държави са неумолимо преплетени и взаимно свързани, и това им даде решимост да скъсат със столетната европейска политическа традиция. Днес, този фундаментален извод вече се отнася за почти всички части на планетата.

Светът се нуждае от модел за сигурност, в който недоверието сред участниците е сведено до достатъчно ниско равнище, позволяващо дългосрочното сътрудничество между тях да стане възможно. Защото сътрудничеството гарантира печалби за всички участници. Но, ако една държава се опасява, че печалбата от сътрудничеството и с друга държава би могла някой ден да бъде използвана срещу самата нея, готовността и да продължи това сътрудничество бързо ще се изпари (5). Ако обаче е налице необходимото доверие, че партньорът ще се съобразява и ще спазва правилата, с които всички са се съгласили, готовността за задълбочаване на сътрудничеството ще нараства пропорционално. Тоест, кооперативната сигурност (6), е ключ не само към съхраняването на мира в глобалната епоха, но и необходимо условие за укрепване на сътрудничеството в секторите, които не са пряко свързани със сферата на сигурността, с цел да се преодолеят такива общи заплахи, като промените в климата и глобалните епидемии, да се реагира адекватно на сериозни предизвикателства, като неконтролираната миграция и тероризма, както и да се укрепи благосъстоянието, чрез нарастване на търговията и инвестициите и ограничаване на вредните социални последици.

В този контекст, функцията на контрола върху въоръжаването, разоръжаването и неразпространението (на оръжия за масово унищожаване) е да помогне на света да премине от епохата, когато всяка страна (повече или по-малко) сама се грижеше за сигурността си, към една нова ера на кооперативна и колективна сигурност. Документите и споразуменията, касаещи контрола върху въоръжаването от 60-те и 70-те години на миналия век не засягат обаче тази негова „преходна функция”. Ролята му като катализатор за политиката на трансформация се очерта в периода между 1985 и 1992, когато контролът върху въоръжаването и политиката за сигурност, като цяло, съдействаха за развитието на позитивния процес, довел до прехода на света от стадия на студената война към този на сътрудничеството, в сферата на сигурността, в Европа (7).

Когато Михаил Горбачов пое властта в Москва, той се изправи пред голямото предизвикателство да успее да убеди западните си партньори, че си имат работа с един различен лидер. В същото време, трябваше да докаже на колегите си в съветското ръководство, че драматичните промени, които възнамерява да извърши в съветската военна стратегия и последващите действия, няма да поставят под въпрос националната сигурност на СССР. Контролът върху въоръжаването му помогна и за двете неща. Горбачов го използва за да даде знак на Запада, че първите политически промени нямат само козметичен характер, а ще имат осезаеми положителни последици за сигурността на западните държави.

Първият ясен сигнал беше приемането на чужди наблюдатели на големите съветски военни учения, договорено на Стокхолмската конференция, през 1986. Година по-късно, Горбачов подписа Договора за унищожаване на ядрените ракети със среден и малък радиус на действие (INF), с който Съветският съюз и САЩ се споразумяха да ликвидират всичките си балистични и крилати ракети със среден и малък радиус, снабдени с ядрени бойни глави. Вашингтон склони да включи в списъка на подлежащите на унищожаване оръжия и своята ракета „Пършинг ІІ”, от която съветското военно ръководство особено се опасяваше, заради много краткото време (8 минути) за което тя можеше да стигне от площадките си в Западна Европа до Москва, както и заради високата и точност. В същото време, Горбачов се отказа от количественото предимство на руснаците, приемайки СССР да унищожи почти три пъти повече свои ракети, отколкото американците, и съгласявайки се за първи път да допусне чужди инспектори в съветските военни заводи.

Окуражен от успеха на INF, Западът стана много по-склонен да укрепва сътрудничеството си с Москва в сферата на сигурността, както и да се ангажира с по-нататъшното разширяване на икономическия обмен. Така САЩ, макар и неохотно, се съгласиха с включването на конвенционалните самолети в Договора за съкращаване на обикновените въоръжени сили в Европа (CFE) от 1990, като по този начин най-мощното конвенционално оръжие, с което разполагаше Западът, попадна под наложените от него ограничения и съкращения. Този договор изравни нивата на обикновените въоръжени сили в Европа от Атлантика до Урал, а последвалият през 1990 Договор за съкращаване на стратегическите въоръжения (START I), както и START II (1992) допълнително укрепиха стратегическата ядрена стабилност, съкращавайки съотношението между броя на бойните глави и този на ракетите. Освен това, START II забрани междуконтиненталните балистични ракети с повече от една бойна глава. И тъй като Съветският съюз разполагаше с много повече „тежки” ракети, способни да носят по 6, 7 и дори 10 бойни глави, възможността руснаците да нанесат първи ракетен удар (един от трите най-лоши сценария, тревожещи американските стратези) остана в миналото.

Горбачов използва контрола върху въоръжаването за да убеди, стъпка по стъпка, западните си партньори, че е сериозно настроен по отношение на сдържането, а отстъпките на Запада му помогнаха да убеди колегите си от съветското ръководство, че западните държави няма да злоупотребят със смелите стъпки, предприети от Москва. Като цяло, поведението на Запада не стана по-агресивно, в резултат от установяването на по-балансирани военни структури в Европа. Така, прогресът в сферата на контрола върху въоръжаването помогна за предприемането на цяла поредица от мерки за укрепване на доверието и улесни постигането на компромис в чисто политически план, включително и предоставянето на все по-голяма политическа независимост на съветските съюзници от Източна Европа – процес, който получи мощно ускорение след падането на Берлинската стена, през ноември 1989.

Истината е, че настъпващата ера на сътрудничество в сферата на сигурността няма алтернатива. Хегемонията вече не работи, утопията за свят без граници и световно правителство, ако въобще е възможна, е на светлинни години от нас, а хетерогенната общност от почти 200 държави все повече бива притискана от обстоятелствата да работи за мирното съвместно съществуване и задълбочаване на сътрудничеството, въпреки атмосферата на дълбоко взаимно недоверие, повече или по-малко прикрити сблъсъци и конфликти и, което е най-опасното, продължаващата оръжейна надпревара между отделните държави, включително между най-големите световни сили.

Сегашната оръжейна надпревара

Признаците на очертаваща се нова оръжейна надпревара са очевидни. Според американските стратегии за гарантиране на националната сигурност от 2002 и 2006, САЩ следва да защитават своето превъзходство по отношение на всичките си потенциални съперници, независимо от цената (8). За да постигнат тази грандиозна цел, Съединените щати се стремят да използват всички инструменти, гарантиращи им военна доминация на суша, по море, във въздуха, в космоса и в електронното пространство (т.е. тотална доминация – full spectrum dominance, б.р.). Постигането на подобна доминация, надеждите за което се подхранват от евентуалната реализация на американската Програма за противоракетна отбрана, може да звучи реалистично и обещаващо за американските стратези, но рискува да се превърне в кошмар за онези, които не изпитват такова доверие към САЩ, като повечето европейци, а сред тях са и такива големи световни сили като Китай и Русия.

Едва ли е изненадващо, че Китай реагира на тенденцията към укрепване на американската военна мощ с премерено но бързо развитие на възможностите си за ядрено сдържане. Разбира се, дори и днес възможността на Пекин да отговори на евентуална американска ракетна (особено ядрена) атака е, в най-добрия случай, много малка, а в най-лошия – въобще не съществува. Но Китай вече демонстрира, че разполага с технологии (пък макар и примитивни) за унищожаване на космически спътници, с което даде ясен сигнал на САЩ, какво може да последва в бъдеще. След като многократните китайски и руски опити да се стартират преговори за забрана на разполагането на оръжия в Космоса се провалиха, Пекин вече развива собствен военен капацитет в тази сфера. В същото време, ситуация, в която вече никой не може да бъде сигурен за уязвимостта на своите спътникови мрежи, не би могла да се нарече стабилна.

На свой ред, Русия реагира на американското решение за излизане от Договора за противоракетна отбрана, като се отказа от ангажиментите си по дотоворите START. Това означава, че Москва може да се върне към производството и разполагането на онези видове междуконтинентални балистични ракети с по няколко бойни глави, които допреди двайсетина години правеха невъзможно постигането на истинска стабилност. Всъщност, руснаците вече активно работят в тази сфера, увеличавайки, в същото време, и конвенционалната си военна мощ, разбира се в рамките на своите технически възможности. Наскоро изпробваната руска версия на американските свръхмощни вакуумни бомби (известни като “daisy cutter”), въпреки че не са „оръжието-чудо”, както твърди местната преса, демонстрира възобновената готовност на Москва да участва в оръжейната надпревара. Да не говорим, че тези опасни оръжия могат скоро да станат част от световната оръжейна търговия и евентуално да попаднат в ръцете на т.нар. „недържавни играчи” – кошмарна перспектива, с която следва да се съобразяват всички анализи в сферата на сигурността.

Докато Пекин и Москва усилено работят за да се сдобият с нови средства за отбрана и „сдържане” на противниците си за да защитят жизнените си интереси и статута си на велики сили, Индия също полага значителни усилия да не допусне изоставане от традиционния си съперник – Китай. Въпреки че индийските военни разходи са между ¼ и 1/3 от китайските, според редица експерти, индийската армия е по-ефективна, флотът – по-опитен, а постижанията в сферата на информационните технологии дават на Делхи редица предимства пред големия му азиатски съсед. В момента Индия и Китай водят помежду си една, макар и не особено интензивна, но въпреки това задълбочаваща се ядрена надпревара, към която напоследък следва да добавим и надпреварата във военноморската сфера, като китайският флот може да разчита на евентуални бази в Бирма и Пакистан, а Индия – на Андаманските острови и в Бенгалския залив. А, докато Индия се надпреварва с Китай, Пакистан, на свой ред, също гледа да не изостава от нея, във военен план.

Макар че САЩ могат да се похвалят с нелоши икономически показатели (тяхната, най-мощна в света, икономика демонстрира годишен ръст от 3-4%), двата азиатски гиганти значително ги изпреварват, с годишен ръст от над 10%. Разбира се, пред тяхното успешно развитие има и редица пречки (като например фрагментацията и изостаналата инфраструктура в Индия или големите регионални диспропорции и анахроничната политическа система в Китай). Само че и пред САЩ има пречки: например огромният бюджетен дефицит, като последица от имперското свръхнапрежение на силите, в резултат от което вече са налице признаци за отслабване на американската мощ. Всяка от тези три държави може да се препъне, но може и успешно да продължи да следва сегашните икономически тенденции. Ако това стане, само след едно поколение Китай ще бъде на едно и също икономическо равнище със САЩ, а Индия ще ги настигне след още поколение и половина.

Преминаването на водещите позиции от една към друга световна сила винаги провокира опасна ситуация (9). Както показва историята, повечето предизвикателства към държавата-хегемон (независимо, дали са успешни или не) са водели до война или до серия от войни. Днешната глобална взаимна зависимост със сигурност кара великите сили да бъдат по-предпазливи към въоръжените конфликти, но не може напълно да гарантира, че подобен конфликт все пак няма да избухне. Налице са повече от достатъчно „ябълки на раздора”, особено между Китай и САЩ: Тайван, Южнокитайско море, както и надпреварата за достъп и контрол на енергийните ресурси в Персийския залив и Централна Азия. И макар мнозина и днес наивно да вярват, че вече не съществува възможност за пълномащабна война между великите сили, преувеличеното самочувствие на някои от тях може да се окаже изключително опасно. Взаимозависимостта, сама по себе си, както и притежаването на свръхмодерни оръжия (включително ядрени), означава най-вече, че жестоката конкуренция между големите сили е способна да предизвика ужасна глобална катастрофа. Именно поради това, отношенията между тези сили следва много внимателно да бъдат направлявани за да се избегне евентуалния сблъсък, като съкращаването на ядрените въоръжения е от ключово значение за успеха на тази мисия.

Параноици, пигмеи и парии

Американският стратег Ричард Бетс, въвежда, през 1976, т.нар. „три П” за да определи най-често срещаните мотиви за разпространението на ядреното оръжие: параноици, пигмеи и парии (10). Към първата група спадат държавите, изпитващи силно преувеличени опасения относно жизненоважните заплахи към тяхната сигурност и стремящи се да се сдобият с достатъчно мощни средства (т.е. оръжия) за да гарантират оцеляването си. Към втората група пък спадат малките държави, нуждаещи се от най-мощното възможно оръжие за да се противопоставят ефективно на очевидно по-силните си противници. Третата група включва намиращи се в изолация държави, за които притежаването на ядрено оръжие може да се окаже единствения начин да продължат да съществуват в един жесток свят, но може да бъде и средство за преодоляване на същата тази изолация.

Във всичките три модела, процесите, каращи въпросните държави да се сдобият с ядрено оръжие, са зависими от международната ситуация в сферата на сигурността. Тя пък, на свой ред, се формира, до голяма степен, от големите сили, или в случая – от петте официално признати ядрени държави. За съжаление обаче, до този момент техните усилия за създаване на такива условия, които да стимулират по-малките „играчи” да не търсят начини да се сдобият с ядрено оръжие, не изглеждат никак убедителни. Китай например вече половин век продължава да държи Тайван „на прицел”. В същото време, заплашителните жестове към Япония, само подсилват нервността на Токио, породена от ядрените възможности на Северна Корея. Китайските териториални претенции в района на Южнокитайско море пък могат да имат сериозно отражение сред богатите на ресурси държави от Югоизточна Азия (за щастие, напоследък Пекин значително смекчи маниера си на поведение).

Русия също се опитва да „играе твърдо” по отношение на своята т.нар. „близка чужбина” и гордо демонстрира политически мускули на исключително благоприятния за нея в момента енергиен пазар. На свой ред, САЩ, както винаги, твърдят, че са готови за всякакво развитие на събитията, но в същото време си позволяват да обявяват едни или други държави за част от т.нар. „ос на злото”, без да ги е грижа за последиците. Кандидатите в сегашната президентска кампания се надпреварват да посочват върху коя мюсюлманска държава би следвало първо да бъде нанесен американски въздушен удар, като в списъка на домораслите американски „стратези” са Иран, Пакистан и дори Саудитска Арабия (11). Склонността на САЩ да залагат на натиска, санкциите, заплахите и (евентуално) атаките срещу онези, които са нарочили за свои „врагове”, особено когато заплахите имат и своето ядрено измерение, само засилват напрежението и тревогата сред „параноиците, пигмеите и париите”, провокирайки ги спешно да търсят някакъв инструмент за сдържане на американците – ако не ядрени, то „поне” биологични или химически оръжия.

По-малките ядрени сили не демонстрират чак толкова негативно поведение. Въпреки това обаче, в доктринално отношение, Великобритания тихомълком следва американския стремеж за разширяване на възможността за евентуален „ядрен отговор” на онези „държави-парии”, които се опитват да разработват химически и биологични оръжия (12). На свой ред, бившият френски президент Жак Ширак обяви, че достъпът до стратегически важните ресурси е от жизнен интерес за страната му и следва да бъде защитен с „ядрен чадър” (13). Естествено, държавите-производителки на петрол съвсем не бяха очаровани от тази зле прикрита заплаха.

Крехкият баланс в рамките на режима на неразпространение

Както е известно, Договорът за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО) e основата на режима на неразпространение. Той се основава на сделката между ядрените и неядрените държави, в чиито рамки вторите поемат ангажимента да се въздържат от придобиването на ядрено оръжие, срещу гаранцията, че ще могат свободно да развиват ядрената си енергетика. Освен това, всички участници се ангажират да си сътрудничат в използването на ядрената енергия за мирни цели, а ядрените държави се задължават да предприемат сериозни стъпки към ядреното си разоръжаване.

До 2000, неядрените държави и, в частност, тези от Движението на неприсъединилите се, често критикуваха поведението на ядрените сили, но  бяха доволни, че процесът на разоръжаване все пак крета. Конференцията на участничките в ДНЯО от 2000 постигна труден компромис за предприемането на «13 стъпки» за ядрено разоръжаване, включваши серия от скромни и постепенно задълбочаващи се мерки, способни да доведат до известен прогрес в тази сфера, без да поставят под въпрос ядрения статут на всяка от официално признатите ядрени сили, поне в обозримо бъдеще (14). Въпреки това, през 2005, ядрените държави, водени от САЩ (и донякъде от Франция) отказаха да следват решението, взето на конференцията, очевидно стигайки до извода, че поетите там ангажименти са непосилни за тях (т.е. не отговарят на интересите им). В резултат, сред неядрените държави се утвърди убеждението, че член 6 от ДНЯО, който изисква постепенното разоръжаване на ядрените държави, се отхвърля от последните. И след като по този начин бе сложен край на сделката, на която се основаваше ДНЯО, пътят към ядреното въоръжаване беше окончателно открит. Защото най-мощното съвременно оръжие или не бива да се притежава от никого, или ще се притежава от всички. Сегашното състояние на режима за ядрено неразпространение, заедно с нарастващата несигурност на страните чиито отношения с ядрените държави са напрегнати, са опасна предпоставка за заплашителен ръст на разпространението на ядреното оръжие.

Но един свят, в който с ядрено оръжие разполагат много държави, ще бъде изключително опасен. Регионалните конфликти в него лесно могат да ескалират в ядрени. Оптимизмът, свързан с уж универсалното правило, че «ядреното сдържане е в състояние да предотврати избухването на големи войни» (15), се базира на недостатъчни исторически доказателства и е опасно наивен. Инцидентното използване на ядрено оръжие в някоя част на света, може да провокира война между големите ядрени сили, ангажирани в различни малки конфликти, особено ако напрежението в тях е високо. От това се страхуваха мнозина по време на студената война и именно то мотивира, на първо място, политиката на неразпространение. Освен това, колкото повече държави разполагат с ядрени оръжия и съответните средства за използването им, с толкова повече потенциални мишени ще разполагат терористите.

Борбата с ядрения тероризъм

Напоследък често може да се чуе твърдението, че съкращаването и неразпространяването на ядрените оръжия са безполезни срещу ядрения тероризъм, защото терористите не се съобразяват с договорите между държавите. Тази празна фраза оправдава възприемането на зле премислени стратегии за гарантиране на собствената сигурност, включително тази за „превантивната война”. Разбира се, терористите не се съобразяват със закона и никой от онези, които смятат, че ядреното разоръжаване е от жизнено значение за бъдещето на света, не твърди противното. Това, което споразуменията и договорите могат да постигнат обаче е, да задължат страните-участнички да направят всичко възможно за да затруднят максимално достъпа на терористите до най-опасните оръжия.

Сред големите успехи на този подход беше приемането на Резолюция 1540 на Съвета за сигурност на ООН, през 2004, по инициатива на администрацията на Буш. Според тази резолюция, всички държави следва да се въздържат да подкрепят, под каквато и да било форма, недържавните субекти, опитващи се да разработват, придобиват, произвеждат, притежават, предават или използват ядрено, химическо или биологично оръжие, както и средствата за доставката му, и да наложат необходимия контрол за предотвратяване разпространението на тези оръжия.

Наред с действията, предприети от Съвета за сигурност, важна роля играят и усилията на държавите-участнички в договорите за неразпространяване да изработят допълнителни инструменти за борба с тероризма в тази сфера. Така участниците в Конвенцията за биологичните оръжия използват редовните срещи на експертно и правителствено равнище (чиято първоначална цел бе да бъде компенсиран пропадналият опит за подписване на протокол за доверие и прозрачност) за да търсят, как по-добре да се защитят срещу тероризма.

Ядреното разоръжаване и опитите за отвличане на вниманието от него

Възприемането на пълното ядрено разоръжаване като сериозна и постижима цел би помогнало за установяването на световен ред, основаващ се на сътрудничеството в сферата на сигурността. Разбира се, могат да ми възразят, че ядреното разоръжаване е невъзможно, защото все някой би се изкушил да се сдобие с ядрено оръжие. Подобен тип аргументи обаче не пречат на държавите и техните правителства да забраняват такива вредни според тях неща, като наркотиците, опасните химикали, биологичните оръжия, куршумите „дум-дум”, или робството.

Ядреното разоръжаване  е необходимо, защото иначе няма как да бъде спряно по-нататъшното разпространение на ядрените оръжия, следващо логиката, че или никой няма да разполага с такива оръжия, или всички ще ги притежават (16). Ако само няколко страни имат такива оръжия, а останалите – не, сигурността ще бъде разпределена неравномерно, а липсата на сигурност непрекъснато ще изкушава неядрените държави да се включат в ядрената надпревара. Тоест, наличието на ядрено оръжие, само по себе си, генерира и ускорява този процес. Договорът за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО) е съобразен с тази логика, съчетавайки в своя чл.2 недопускането неядрените държави да се сдобият с ядрено оръжие с изискването на чл.6 ядрените държави да поемат задължението постепенно да се разоръжат. Да вярваш, че останалия свят ще се примири с факта, че само няколко държави притежават ядрено оръжие е много по-наивно, отколкото да вярваш, че ядреното разоръжаване е възможно и би съдействало за сигурността на планетата, както впрочем смятат редица авторитетни фигури, като генералите Смъдли Бътлър и Ендрю Гудпестър, а също Хенри Кисинджър, Пол Нитце, Сам Нън, Уйлям Пери и Джордж Шулц (17).

На второ място, мнозина вероятно биха посочили, че ядрените държави въобще не влияят върху процеса на разпространение, или неразпространение на ядрените оръжия (18).  Според тях, разпространението им е резултат от прекалената загриженост на някои държави за собствената си сигурност или от зловещия им стремеж към увеличаване на своята мощ и влияние. На практика обаче, действията на ядрените държави засягат процеса на разспространение (неразпространение) най-малко по четири начина. На първо място, те силно влияят върху средата за сигурност на потенциалните претенденти за ядрено оръжие. Дори конвенционалната заплаха, изхождаща от някоя ядрена държава винаги е съпроводена и от зловеща ядрена сянка. На второ място, ядрените държави проектират политическата и военна полза от ядрените оръжия чрез своите доктрини и стратегии. На трето място, те проектират специалния статут, който дава притежаването на ядрено оръжие (това се отнася най-вече до малките европейски ядрени сили, като Франция и Великобритания). Накрая, те ерозират самото изискване за неразпространяване, поставяйки под въпрос единството на държавите, подписали ДНЯО, лишавайки ги от стимул да действат достатъчно активно срещу неговите нарушители. Да смятаме, че всичко това не играе роля за решението на една или друга неядрена държава да стане ядрена, означава липса на политически реализъм.

Но, ако логиката „всички или никой” е негативната част от аргументацията в полза на разоръжаването, позитивната е, че идентифицирането на значителните пречки и лансирането на все повече сериозни мерки за ядрено разоръжаване, ще доведе до задълбочаване на сътрудничеството в сферата на сигурността, което, при всички случаи, е особено необходимо в днешната епоха на глобализация. Ядреното разоръжаване е възможно само, ако е резултат от серия от добре обмислени и предпазливи стъпки, всяка от които ни доближава до целта, без да застрашава националната сигурност на участниците в процеса.

Друг аргумент на противниците на процеса на ядрено разоръжаване е, че то би застрашило сигурността на ядрените държави, защото онези, които го предлагат, биха искали то да стане факт „още утре”. Всъщност, всички сме наясно, че става дума за продължителен и постепенен процес. Той например, изисква прецизно познаване на ядрената военна инфраструктура във всяка страна-участник. Което може да се постигне, като се започне с договор за упражняване на контрол върху дейността на заводите, където се произвеждат отделни елементи на ядрени оръжия, както и тези, където се модернизират въпросните оръжия (докато те още съществуват). По-късно, доближавайки се към крайната цел, в този списък следва да бъдат включени все повече обекти и така, постепенно, несигурността и тревогите ще останат на заден план, защото ядрените държави ще имат все по-точна представа за това, с какво разполагат техните „съперници” и къде е разположено то (19).

Историята на самото производство на ядрените оръжия също следва да бъда възстановена възможно най-точно. Още повече, че вече има сходен прецедент. По време на  проверката, осъществена от Международната агенция за атомната енергия (МАГАТЕ), във връзка с твърденията на ЮАР, че е ликвидирала потенциала си за създаване на ядрено оръжие, на Агенцията се наложи да възстанови цялата история на южноафриканската ядрена програма. Разбира се, когато става дума за големите ядрени държави, мащабите са несъизмерими, но това не означава, че и при тях това не е възможно да се осъществи.

Процесът на ядрено разоръжаване вероятно ще се проточи между 30 и 50 години. Все пак, ако като първоначален срок за постигане на целта се посочат 30 години, това би се оказало полезен стимул, след което удължаването на сроковете за всички би могло да се оформи с нов договор, при положение, че препятствията се окажат прекалено сериозни. В този случай ще бъдат силно ограничени и възможностите за мошеничество на една или друга държава, защото макар че самият процес на разоръжаване ще бъде резултат от действията на отделните правителства, той, на свой ред, ще помогне на правителствата да променят начина, по който мислят и дефинират своята сигурност, както се случи и в края на студената война (вече споменах за това по-горе). Светът на националните държави очевидно няма да остане същия след 30 или 50 години – нека си припомним само, как се промени Европа през 50-те години на европейския интеграционен процес. Държавите ще бъдат принудени да променят поведението си в една среда на задълбочаващо се и институционализирано сътрудничество в сферата на ядрената сигурност. Това, на свой ред, пък ще направи възможна, както по-нататъшната институционализация на процеса, така и предприемането на по-смели стъпки от страна на участниците в него.

Развитието на процеса на ядрено разоръжаване през следващите двайсет години ще разкрие редица реално постижими перспективи пред политиците, по същия начин, по който сътрудничеството в сферата на сигурността стана реалност за държавите от Европейския съюз, въпреки че не бе включено в приоритетите му, при негово създаване. Процесът трябва да стартира от някъде, а развитието му следва да е добре планирано. В този смисъл, промените, които се наблюдават напоследък в американската и британска политика, са добре дошли. Защото дават възможност за сериозна дискусия относно условията за формиране на свят, свободен от ядрени оръжия, както и за пречките и препъни камъните по пътя към постигането на тази цел (20). И макар че традиционният скептицизъм на правителствата по този въпрос очевидно и неизбежно ще ги кара да наблягат най-вече на препятствията и препъни-камъните, а не толкова на крайната цел, ангажирането на останалия свят в сериозен дебат по тези проблеми е изключително необходима и полезна стъпка.

Проектирайки бъдещето

Бъдещата политика на ядрено разоръжаване следва да се основава на достатъчно убедителни параметри. Светът все повече се „свива” и хората, също както и държавите (които, независимо от промените, си остават най-важните политически субекти на планетата), стават все по-взаимнозависими. Традиционната силова политика и акцентирането върху националната, вместо върху регионалната и глобална, сигурност, както и продължаващите опити за налагане на собствената доминация, само ни доближават до ръба на бездната и са очевидно контрапродуктивни за онези, които се опитват да ги следват.

В тази ситуация, институционализираното сътрудничество в сферата на сигурността, под формата на контрол върху въоръжаването, съкращаване на въоръженията, разоръжаване и неразпространение на оръжията за масово унищожаване, се превръща в категоричен императив. Като именно ядреното разоръжаване следва да бъде в центъра на този процес. Разбира се, то не е краткосрочна цел, а следва да се осъществи в рамките на един по-дълъг период. Възприемането на тази цел обаче, ще стимулира големите сили да развиват отношенията помежду си по начин, който да се отрази на всички аспекти на сигурността. Придвижвайки се към момента, когато в света вече няма да има ядрени оръжия, те ще оказват все по-силно влияние и върху поведението на безядрените държави. В същото време, за тях ще е много по-лесно да наложат неразпространението на онези, които упорито продължават да развиват ядрените си военни програми, напук на вече утвърдилия се курс към глобално ядрено разоръжаване.

Бележки:

1. Michael Rühle, “Enlightenment in the Second Nuclear Age,” International Affairs 83, no. 3 (May 2007): 511–522; Joachim Krause, “Enlightenment and Nuclear Order,” International Affairs 83, no. 3 (May 2007): 483–500.

2. Виж: William Walker, “Nuclear Enlightenment and Counter-Enlightenment,” International Affairs 93, no. 3 (May 2007): 431–454; William Walker, “Weapons of Mass Destruction and International Order,” Adelphi Papers, no. 171 (2004). For the broader concept of cooperative security, see John Steinbruner, Principles of Global Security (Washington, D.C.: Brookings Institution Press, 2000).

3. Виж: “National Security Strategy of the United States of America,” September 2002, http://www.whitehouse.gov/nsc/nss.pdf (hereinafter 2002 NSS).

4. Dieter Senghaas and Michèle Roth, eds., Global Governance for Development and Peace: Perspectives After a Decade (Bonn: Dietz, 2006).

5. Joseph M. Grieco, Cooperation Among Nations: Europe, America and Non-tariff Barriers to Trade (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1990).

6. John Steinbruner, Principles of Global Security (Washington, D.C.: Brookings Institution Press, 2000).

7. Harald Müller and Niklas Schörnig, Dynamics of Arms and Arms Control: An Exemplary Introduction in International Relations (Baden-Baden, Germany: Nomos, 2006).

8. See 2002 NSS; “National Security Strategy of the United States of America,” March 2006, http://www.whitehouse.gov/nsc/nss/2006.

9. Robert Gilpin, War and Change in World Politics (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1981).

10. Richard K. Betts, “Paranoids, Pygmies, Pariahs and Nonproliferation,” Foreign Policy, no. 26 (Spring 1977): 157–183.

11. Chris Dorsey, “Tancredo Says Threat of Attack on Holy Sites Would Deter Terrorism,” IowaPolitics.com, July 31, 2007, http://www.iowapolitics.com/index.iml?Article=101389; “Obama Terror Vow Angers Pakistan,” Associated Press, August 3, 2007, http://www.cnn.com/2007/POLITICS/08/03/obama.pakistan.ap/index.html; “McCain Jokes About Bombing Iran,” Associated Press, April 19, 2007, http://www.msnbc.msn.com/id/18202742/.

12. “Tony Blair Introduces White Paper, Statement to Parliament,” Disarmament Diplomacy, no. 83 (Winter 2006): 12–14; Rebecca Johnson, “Blair Wins Trident Vote After Telling UK Parliament That the NPT Gives Britain the Right to Have Nuclear Weapons,” Disarmament Diplomacy, no. 84 (Spring 2007): 60–70.

13. “Speech by M. Jacques Chirac, President of the Republic, During his Visit to the Strategic Forces,” January 19, 2006, http://www.ambafrance-uk.org/Speech-by-M-Jacques- Chirac,6771.html.

14. George Perkovich et al., Universal Compliance: A Strategy for Nuclear Security (Washington, D.C.: Carnegie Endowment for International Peace, 2005), pp. 151–153.

15. Kenneth M. Waltz, “The Spread of Nuclear Weapons: More May Be Better,” Adelphi Papers, no. 171 (1981).

16. Robert Jervis, “Cooperation Under the Security Dilemma,” World Politics 30, no. 2 (January 1978): 167–214.

17. George P. Shultz, William J. Perry, Henry A. Kissinger, and Sam Nunn, “A World Free of Nuclear Weapons,” Wall Street Journal, January 4, 2007, p. A15; George P. Shultz et al., “Toward a Nuclear-Free World,” Wall Street Journal, January 15, 2008, p. A13.

18. See Pierre Hassner, “The End of the NPT Regime?” International Affairs 83, no. 3 (2007): 462–463.

19. Виж: Emmanuel Adler and Michael Barnett, eds., Security Communities (Cambridge, Mass.: Cambridge University Press, 1998).

20. Christopher A. Ford, “The 2010 NPT Review Cycle So Far: A View From the United States of America,” December 20, 2007, http://www.state.gov/t/wmd/nnp/c21893.htm; “Secretary of State for Foreign and Commonwealth Affairs Margaret Becket, Speech to the Carnegie Endowment for International Peace Non-Proliferation Conference,” Disarmament Diplomacy, no. 86 (Autumn 2007): 59–64.

The Post-American World, by Fareed Zakaria, 288 р.,W.W. Norton & Company; 2008

Въпреки заглавието си, най-новата книга на известния американски журналист и анализатор от индийски произход Фарид Закария (редактор на списание „Нюзуик”) - „Постамериканският свят”, не е посветена на упадъка на САЩ, а по-скоро на възхода на повечето останали държави. Тоест, на мащабните промени, случващи се през проследните години в целия свят, които много се коментират, макар че малцина съзнават същността им. И макар да говорим за началото на нова епоха, за повечето от нас светът изглежда (почти)същия като преди. Всъщност, той вече е друг.

Както посочва Закария, през последните петстотин години в него са се осъществили три „тектонични” промени, коренно променили съотношението на силите на планетата, в политически, икономически и културен аспект. Първият е „възходът” на Запада – процес, стартирал през ХV век, но придобил особено рязко ускорение в края на ХVІІІ. Именно той формира основните елементи на съвременността, както я разбираме днес: науката и техниката, търговията и капитализма, аграрната и индустриалната революции. Сред резултатите му е и продължителната политическа хегемония на западните държави. Втората фундаментална промяна, осъществена в края на ХІХ век, е „възходът” на Съединените щати. Скоро след приключването на процеса на индустриализация, те се превръщат в най-могъщата държава на планетата от времето на Римската империя насам и единствената, чиято мощ превъзхожда потенциала на всяка вероятна коалиция от други държави. През миналия ХХ век, САЩ, общо взето, доминираха в световната икономика, политика, наука и култура, както и в сферата на идеите. Като през последните двайсетина години тази хегемония беше неоспорима, което е безпрецедентно явление в световната история.

Днес сме свидетели на третата грандиозна промяна в съотношението на силите, в рамките на новата и най-нова история на планетата. Според Закария, тя би могла да се дефинира като „възходът на другите”. През последните няколко десетилетия, държави, разположени в различни райони на света, демонстрират немислими преди темпове на икономически ръст. И макар че това развитие е съпроводено от циклични колебания, общата тенденция несъмнено е движение напред. Най-очевиден е въпросният феномен в Азия, но той отдавна не се ограничава само с този регион, затова да определим днешната трансформация просто като „възходът на Азия”, би било неточно. През 2006-2007, в 124 страни по света, темповете на икономически ръст са били 4% или повече. Сред тях са над 30 африкански държави, т.е. 2/3 от всички държави на континента. Известния икономист Антоан ван Агтмаел (въвел термина „държави с развиваща се пазарна икономика”), изброява 25 компании, които в бъдеще вероятно ще се превърнат в най-големите транснационална корпорации на планетата. В списъка му фигурират четири компании, представляващи Бразилия, Мексико, Южна Корея и Тайван, три от Индия, две от Китай и по една от Аржентина, Чили, Малайзия и ЮАР.

Партньорите и конкурентите на Америка

„Нека се огледаме – призовава читателите си Закария – днес най-високата сграда в света се намира в Тайпе, макар че скоро това ще стане небостъргачът, който се строи в Дубай. Най-богатият човек в света е мексиканец, а на първо място по пазарната си капитализация излезе китайска компания. Най-големият самолет се произвежда съвместно от Русия и Украйна, най-мощния нефто-преработвателен комплекс се изгражда в Индия, а останалите най-големи на планетата индустриални предприятия се намират в Китай. По редица параметри, във водещ световен център на света отново се превръща Лондон, а най-големият инвестиционен фонд беше създаден в ОАЕ. В отраслите, традиционно смятани за символи на Америка, чужденците вече ни надминават. Най-голямото виенско колело се намира в Сингапур, а казиното „номер едно” вече не е в Лас Вегас, а в Макао, впрочем този град надмина Вегас и по годишните си приходи от хазарта. Най-големия център на филмовата индустрия (както по брой на филмите, така и по този на продадените билети) вече не е Холивуд, а индийският „Боливуд”. Дори „шопингът”, смятан за американски „национален спорт”, отдавна се е превърнал в глобално явление. Днес, от десетте най-големи търговски центрове в света, само един се намира в САЩ, а най-големият на планетата е в Пекин”.

Разбира се, подобно изброяване е доста произволно, но по-важното в случая е друго: само допреди десетина години Америка държеше челните позиции в много, ако не и в повечето, от тези сфери. Може да изглежда странно, че в книгата си Закария говори за ръста на благосъстоянието в света, след като стотици милиони хора продължават да живеят в крайна бедност. На практика обаче, делът на хората, живеещи с по един долар на ден (или даже по-малко), е намалял от 40% от населението в света (през 1981) до 18% (през 2004). Като, според повечето прогнози, до 2015, ще спадне до 12%. Само благодарение на китайския „възход” броят на бедните в света е намалял с 400 милиона. В страните, където мащабите на бедността намаляват, живее до 80% от населението на планетата. 50-те държави, заемащи последните места в класацията на жизненото равнище, са по-скоро аномалия, изискваща предприемането на спешни мерки. В останалите 142 страни обаче (включително в Китай, Индия, Бразилия, Русия, Индонезия, Турция, Кения и ЮАР) бедните слоеве постепенно биват въвлечени в производителна и динамична икономическа дейност. За първи път в историята ставаме свидетели на наистина глобален икономически ръст. Той, на свой ред, поражда нов модел на международно устройство, в чиито рамки държавите от всички региони на света вече не са само пасивни обекти или наблюдатели, а пълноправни участници в планетарната икономика. Тоест, заражда се един наистина глобален световен ред.

С това е свързана и друга характерна черта на новата епоха – преразпределяне на влиянието от суверенните държави към други „играчи”. Защото сред онези, които преживяват възход, има и немалко недържавни субекти. Отделни индивиди и групи от хора придобиват все по-голямо влияние, а йерархичните централизирани системи на контрол биват системно ерозирани. Редица функции, които в миналото се смятаха за прерогатив на отделните държави, днес се делегират частично  на различни международни структури, от типа на Световната търговска организация или Европейския съюз. Недържавни групи, действащи в най-различни сфери, нарастват, като гъби след дъжд, във всички страни по света. Капиталите и корпорациите се местят от една страна в друга, „награждавайки” едни държави и „наказвайки” други. В „тъмните ъгли” на международната система пък се спотайват терористични организации, като Ал Кайда, наркокартели, бунтовници и всевъзможни нелегални въоръжени формирования. Властта все повече се изплъзва от ръцете на суверенните държави по всички посоки – нагоре, надолу и встрани. В подобна ситуация, традиционните силови методи, използвани от държавите (както икономически, така и военни), стават все по-ефективни.

Формиращото се днес международно устройство, най-вероятно, силно ще се отличава от предшестващите го. Преди сто години световният ред е бил многополюсен, като в него доминират няколко европейски държави. Характерни за него са постоянно променящите се съюзи, съперничеството, стратегическите провали и войните. След това, в ерата на студената война, идва времето на двуполюсния свят, който в някои отношения е по-стабилен, като всяка от двете свръхдържави реагира (понякога несъразмерно) на всяка стъпка, предприета от противника и. След 1991, светът навлезе в епохата на „американската империя”  (терминът е на самия Закария), т.е. на уникалния еднополюсен свят, в чиито рамки се осъществяваше процеса на глобализация и ускорено развитие на „отворената” световна икономика. Впрочем, тъкмо това развитие се превърна в движеща сила на новата трансформация на международното устройство.

Във военно-политическата сфера, в света продължава да има само една свръхдържава. Във всички други обаче – т.е. в индустрията, финансите, образованието, социалната и културната сфери, съотношението на силите се променя и американската доминация бива ерозирана. Разбира се, това не означава, че се формира антиамерикански свят. Според Фарид Закария, днес постепенно преминаваме към един „постамерикански” свят, нещата в който се определят и управляват от множество различни центрове и от много играчи. Какво означава това за бъдещето на Съединените щати и тяхната хегемония? Как ще изглежда новата епоха, от гледната точка на войната и мира, икономиката, бизнеса, идеологията и културата? С други думи, какво означава да живеем в света след „ерата на Америка”? Отговор на тези въпроси се опитва да даде в последната си книга известният американски анализатор.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Все по-големият интерес на великите държави към Централна Азия, който се забелязва през последните години, силно напомня за „Голямата игра”, водена в този регион през ХІХ век между Царска Русия и Британската империя. Географското положение на Афганистан го превръща в желан плацдарм и стратегическа опорна точка в сегашната „Голяма игра”. Въпреки сходството между двата исторически периода, налице са обаче и редица много сериозни разлики, които се виждат дори от пръв поглед. На първо място, от сигурността на Афганистан днес са заинтересовани много повече „играчи” (САЩ, Русия, ЕС, Япония, Индия и Китай). На второ място, докато първата „Голяма игра” е обусловена най-вече от опитите на Русия да получи достъп до топлите южни морета, основен залог днес са петролът, източниците на хидроелектроенергия, стратегическите суровини, тръбопроводите, транзитните маршрути и достъпът до пазарите.

Транспортни връзки в Централна Азия

Тези, значително по-високи, залози обясняват голямото военно, геополитическо, геоикономическо и геостратегическо значение, което Централна Азия има за двата основни световни блока – единият, начело със САЩ (НАТО), а другият, начело с Китай (ШОС), съперничещи си за влияние в региона и преследващи очевидно различни интереси. „Китай се нуждае от тях, Русия иска да контролира техния транзит, а западните държави искат гаранции, че те няма да бъдат монополизирани от Москва или Пекин” – така „USA Today” описва, в статията си от 15.12.2007, значението на централноазиатските енергоносители, метали и транзитни маршрути.

Ключовото положение на Афганистан между Централна и Южна Азия има огромно геостратегическо значение за държавите от региона, които нямат излаз на море. В същото време, просперитетът на региона е неразривно свързан с гарантирането както на неговата собствена сигурност, така и тази на Южна Азия. Огромните енергийни ресурси и стратегическото разположение на региона, край западната граница на Китай, са причината Пекин да го разглежда като dingwei, т.е. като «жизнено важно за себе си пространство» (1).

Китайските интереси в Афганистан

Сегашния регионален ред, който общо взето доминира в Афганистан и Централна Азия, наподобява, донякъде, онзи в Европа след края на Втората световна война. И западноевропейските държави, и САЩ се стремят (под чадъра на НАТО) да укрепят присъствието си в региона, за да се противопоставят на нарастващата мощ и влияние на Пекин и Москва. В същото време, Китай (както навремето Съветският съюз) се стреми да разшири „периметъра си на сигурност” на запад, развивайки тесни връзки с държавите от региона и гарантирайки си безпрепятствен достъп до енергийните им ресурси.

Някои анализатори смятат, че Китай е заинтересован от създаването на „подчинено обкръжение” (2) на запад от границите си. В Пекин освен това планират стратегическото „обкръжаване” на своя основен регионален съперник – Индия, с помощта на Пакистан, Афганистан и Иран – от запад, Бангладеш и Бирма – от изток, и Шри Ланка – от юг. В тази връзка, последните инициативи на Делхи по отношение на Афганистан, Иран и Централна Азия и укрепването на индийските връзки с тях, целят, освен всичко друго, да отслабят „западния фланг” на Китай и да не допуснат превръщането на Пакистан в „западна граница на сигурността”. Поради това, Афганистан играе важна роля както в индийската, така и в китайската геополитика. На практика, решението за създаването на първата индийска военна база в чужбина – авиобазата в Фаркор в Таджикистан, само на два километра от границата с Афганистан, вероятно е било повлияно и от стремежа да бъде отслабен китайския натиск. Както се твърди в едно от специализираните китайски военни издания, индийското проникване в Афганистан и в Централна Азия „е насочено към постигането на четири основни цели: сдържането на Пакистан, укрепване на енергийната сигурност, борба с тероризма и предотвратяване на китайското проникване в региона” (3). Така, както и преди много години, Афганистан отново се превръща в „стратегически възел” на сигурността в региона.

Значението на Афганистан за Китай се обуславя и от ангажиментите на Пекин за гарантиране сигурността на Пакистан, който е основния китайски съюзник в Южна Азия и навремето помогна за пробива на Китай на международната сцена. Пакистан обаче е лишен от „географска дълбочина” и именно този фактор често „спъва” действията на Исламабад и е основната му слабост във военната конфронтация с Делхи. Пакистанските военни разчитат, че един приятелски настроен Афганистан би осигурил допълнителна стратегическа „дълбочина” на страната им и тъкмо това бе един от факторите, които накараха навремето Исламабад да подкрепи режима на талибаните в Кабул.

В същото време, сегашното афганистанско правителство се възприема от Пакистан по-скоро като съперник, който желае да го лиши от толкова необходимата му стратегическа дълбочина и дори може да застраши пакистанската сигурност, изправяйки Исламабад едновременно пред две заплахи. Имайки предвид, че гарантирането на сигурността на Пакистан е сред стратегическите императиви на Китай, едва ли следва да се учудваме, че всяка индийска стъпка в Афганистан поражда тревога и безпокойство в Пекин (както и в Исламабад).

Китай, както и Царска Русия в миналото, също мечтае за достъп до Индийския океан и плановете за изграждане (с китайски средства и китайско участие) на голямо пристанище в Гуадар (Пакистански Белуджистан) е важна стъпка в тази посока. Пристанището ще позволи на Китай да мисли за по-мащабно военно присъствие в близост до стратегическите световни маршрути на петролния транзит, както и до самия Близък изток, където са основните петролни наподища на планетата. Икономическата полза от Гуадар, като корабен „хъб” би нараснала значително, ако пристанището се свърже, с шосе и железопътня линия, с Централна Азия и Китай. Тук е мястото да напомня, че всяка сухопътна връзка между Гуадар и Централна Азия трябва да пресече Афганистан, което още веднъж подчертава значението на тази страна. Според Администрацията за енергийна информация към американския Департамент по енергетиката, „стратегическото разположение на Афганистан може да превърне страната във важен транзитен маршрут на тръбопроводите в региона” (4).

Обширните територии на китайската област Синцзян, населена предимно с мюсюлмани-уйгури, затрудняват гарантирането на сигурността на Китай. Тъй като уйгурите поддържат традиционни  религиозни и етнически връзки с Афганистан и съседните централноазиатски републики. Пекин много би искал да попречи на проникването в Синцзян на войнствената ислямистка идеология, изповядвана от афганистанските екстремисти, като талибаните например. Освен това, присъствието на значителни военни сили на Запада в Афганистан, също поражда безпокойство у китайците (5). Китай беше сред главните „играчи” в афганистанската гражданска война и основен доставчик на леко стрелково оръжие за бунтовниците-моджехидини, които, с подкрепата на САЩ и Пакистан, се бореха срещу съветското военно присъствие в страната. Днес „китайските интереси в Афганистан, имайки предвид продължаващата гражданска война и пълната неяснота по въпроса, кой все пак управлява страната, не са добре защитени, а отношенията между Пекин и Кабул са по-скоро формални” (6).

Тези интереси обаче, със сигурност  ще нараснат главоломно, щом ситуацията в Афганистан се стабилизира поне малко, тъй като интересите на Китай в сферата на сигурността са свързани пряко с появата на един стабилен и управляем Афганистан, свободен от западното военно присъствие. Затова, използвайки традиционните си геополитически инструменти, Китай търпеливо реализира политиката си по отношение на тази страна, като постепенно и незабележимо прониква в нея, укрепвайки икономическите отношения и увеличавайки инвестициите си. Подобна стратегия би могла да осигури на Пекин изгодни позиции в Афганистан, след като западните военни части напуснат страната.

Като индикатор за нарастващия китайски интерес към Афганистан можем да посочим факта, че при последното си посещение в Китай (през април 2008) пакистанският президент Первез Мушараф подчерта желанието на Китай, Русия и ШОС да играят по-положителна роля за гарантиране на стабилността в Афганистан, без при това да влизат в конфликт със САЩ и НАТО.

Бързо нарастващите потребности на Китай от енергоносители и полезни изкопаеми, както и зависимостта му от ръста на петролния внос, накараха Пекин много сериозно да се замисли за гарантиране на запасите си, както и на постоянния петролен трафик, на разумни цени (7). Богатите на ресурси държави от Централна Азия, чиито запаси от петрол се оценяват на 23 млрд. тона, а на природен газ – на 3 билиона куб. м (8) представляват огромен стратегически интерес за Китай, като източник на енергоносители.

В същото време, Афганистан не разполага с никакви, достоверно установени, запаси от енергоносители, но през територията му минава най-лесният маршрут за транспортиране на енергоресурси от Централноазиатския регион, а освен това се смята, че в страната има сериозни находища на други полезни изкопаеми, необходими за индустриализацията на Китай (9). Тоест, геоикономическото значение на Афганистан за Китай не може да се омаловажава, анализирайки сериозния интерес на Пекин към енергийните ресурси на Каспийския регион и нарастващата китайско-афганистанска търговия, чиито обем достигна 317 млн. долара, през 2005-2006.

Освен това, Китай проявява интерес към проекта за тръбопровод към Арабско море, чрез който ще може да се доставя природен газ и петрол в изграждащото се пристанище Гуадар. Тук обаче следва да отбележим, че в проекта за пристанището не са предвидени достатъчно връзки с вътрешните райони на Пакистан (10). Като алтернативен вариант, Китай разглежда транзита на енергоносители от Централна Азия и Близкия изток с танкери до Гуадар, а оттам, по тръбопровод или с автоцистерни, до Западен Китай, по Коракорумското шосе (11).

Пакистан, като търговски и енергиен коридор

Вторият вариант е свързан с това, което пакистанското ръководство непрекъснато повтаря през последните няколко години: т.е. с визията на Исламабад относно географското разположение на Пакистан и използването на територията му, като търговски и енергиен коридор за Китай и други съседни държави, включително и за Индия.

През април 2008, по време на лекцията си пред студенти от Университета Синхуа в Пекин, пакистанският президент Мушараф заяви: „Пакистан твърдо казва „да” за изграждането на тръбопровод между Персийския залив и Китай, през пакистанска територия и аз обсъдих този въпрос с китайското ръководство. Сигурен съм, че той ще бъде изграден в бъдеще”. Освен това, Мушараф предложи да се развиват автомобилното и железопътно съобщение между двете държави, както и да се изградят нови комуникационни връзки и тръбопроводи, и предложи да се анализира възможността за „удължаване” на тръбопровода Иран-Пакистан-Индия (ІРІ) до Китай.

Показателно е, че буквално по същото време, когато той произнасяше речта си в Пекин, индийското правителство обяви за посещението на своя министър на петролната индустрия в Исламабад с цел да се обсъди възможното продължение на проектирания трансафганистански тръбопровод, който трябва да свърже Туркменистан, Афганистан и Пакистан, към Индия, така че занапред той да се нарича ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия).

Макар че висши пакистански правителствени чиновници неведнъж споменаваха за изграждането на петроло- и газопровод, свързващ Пакистан и Китай, от страна на Пекин не последва никакъв официален отговор или декларация. Въпреки очевидния потенциал на пакистанския търговски и енергиен коридор, проектът, който Исламабад иска да предложи на Пекин, съвсем доскоро не изглеждаше особено важен за китайците. Напоследък обаче, интересът им към него очевидно се усилва.

Междувременно, въпреки сдържаната и уклончива позиция на Китай по идеята за пакистанския „коридор”, Пекин продължава да подкрепя и да участва в реализацията на редица мащабни инфраструктурни проекти в Пакистан. Това дава основание да се предположи, че макар китайците все още да не са поели никакви категорични ангажименти по изграждането на коридора, те ще подкрепят пакистанската инициатива, а сдържаната им позиция се обяснява с конкретни политически и стратегически съображения. За да улесня анализа на перспективите нред Търговско-енергийния коридор, ще си позволя да го разделя условно на два сектора – Търговски и Енергиен коридор.

Отправната точка на Търговския коридор е съществуващото Каракорумско шосе. Решението за неговата модернизация бе взето при посещението на Мушараф в Китай, през февруари 2006. Според проекта, пътното платно на шосето ще бъде разширено с 10 до 30 метра, за да позволи преминаването на тежки товарни камиони и да гарантира, че пътят ще бъде отворен през цялата година. Паралелно с модернизацията на шосето, Китай участва и в изграждането на нова жп линия, свързваща Гуадар с основната железопътна линия между Иран и Пакистан и, съвместно с Пакистан, работи за подобряването на митническия контрол по пакистанско-китайското шосе, с цел създаването на по-ефективна регионална търговска система.

На китайска територия наскоро беше завършен поредният участък от Синцзянската железопътна линия до Кашгар (приблизително на 500 км, по Каракорумското шосе, от китайско-пакистанската граница), в същото време Пакистан финансира строителството на сухо пристанище в Суста (отново по маршрута на Каракорумското шосе), официално открито от президента Мушараф, през юли 2006 (13). Междувременно, Иран предложи на Пакистан достъп по суша до Централна Азия и Афганистан, през неговата територия, срещу осигуряване на аналогичен достъп на иранците до Китай, чрез Каракорумското шосе (14).

Част от проекта за Пакистанския търговско-икономически коридор е и изграждането на жп линия покрай Каракорумското шосе. Впрочем, коридорът може да се използва не само за търговски цели, но и за транзит на енергоносители, ако идеята за тръбопровода се окаже нежизнеспособна. Железопътната линия ще стига до Гуадар, където китайците планират изграждането на нефтопреработвателен завод и петролни хранилища. Пакистан вече предложи на няколко китайски и европейски фирми да направят технико-икономическа обосновка на жп линията с дължина над 1000 км.

750-километровият участък от линията на пакистанска територия започва в Хавелиан и преминава през Каракорумските планини за да стигне до пакистанско-китайската граница, при Кунджераба, където ще се свърже с 250-километровия жп участък в китайски Синцзян. Експертите смятат, че реализацията на този проект може да отнеме до 10 години и ще струва около 5 млрд. долара (15).

В същото време хипотетичният Търговски коридор, включващ автомагистрала и жп линия, може да се използва и за транзит на петрол и газ, без да забравяме и за възможността, паралелно на тях, да се построи тръбопровод, като компонент на Енергийния коридор през Пакистан. Бившият пакистански премиер Шаукат Азис заяви, през май 2006, че „Пакистан и Китай се споразумяха да подготвят технико-икономическата обосновка на петролопровода от пристанище Гуадар до Западен Китай, по който ще се транзитира доставения от Персийския залив петрол. Изграждането му сериозно би съкратило времето и разстоянието, а построяването на голям нефтопреработвателен завод в Гаудар значително би упростило китайския петролен внос”.

Пакистанското правителство представи проекта за 3300-километровия Каракорумски петролопровод по време на първия пакистанско-китайски енергиен форум в Исламабад, през април 2006. Става дума за 80-сантиметров тръбопровод от Гуадар до прохода Кунджераб, по който ще могат да се прехвърлят по 12 млн. т петрол годишно и чиято стойност варира между 4,5 и 5 млрд. долара (16).

На свой ред, Китай наскоро заяви интереса си към възраждането на замразения проект на тръбопровода на UNOCAL за транзит на природен газ от Туркменистан към Индия, през Афганистан и Пакистан. Той може да бъде продължен към Китай, също както и газопроводът Иран-Пакистан-Индия (IPI). Освен това, китайската Exit Bank финансира изграждането на петролопровод от пристанището Касим, в Южен Пакистан, към северните райони на страната. Този тръбопровод би могъл да покрие да 75% от бъдещите потребности от петрол на Пакистан, а строежът му се осъществява от China’s Petroleum Engineering and Construction Company, от юни 2006 насам.

Заключение

Стратегическите интереси на Китай в Афганистан са многостранни, но Пекин смята, че всяко по-съществено задълбочаване на връзките му с Кабул ще зависи от стабилността, възстановяването на съсипаната от войната страна и изтеглянето на чуждестранния военен контингент.

Задъхващият се от липсата на достатъчно енергоносители Китай много би искал да реализира на практика предложенията на Афганистан и Пакистан, за да улесни достъпа си до енергоресурсите на Централна Азия и Близкия изток и усилено работи в тази посока. Що се отнася до използването на Пакистан като търговски и енергиен коридор, можем да очакваме, че Търговският коридор ще бъде създаден още в съвсем близко бъдеще, докато реализацията на Енергийния коридор ще отнеме много време и ще наложи инвестирането на много сериозни средства в продължение на дълги години.

Именно поради това, приоритет за Китай е стабилизацията на Афганистан. В същото време перспективите на Пакистан да се превърне в търговски коридор изглеждат по-обещаващи в близка и средносрочна перспектива, което обаче не се отнася и за перспективите пред пакистанския енергиен коридор. Истината е, че в близко бъдеще Китай няма да е в състояние да използва Пакистан като енергиен коридор. Затова Исламабад би следвало да обърне повече внимание на създаването на компоненти на бъдещия Търговско-енергиен коридор по посока към държавите от Южна, Централна и Западна Азия, за да повиши неговия потенциал и така го направи още по-привлекателен за Китай.

 

Бележки:

1. Tarique Niazi, "The Ecology of Strategic Interests: China's Quest for Energy Security from the Indian Ocean and the South China Sea to the Caspian Sea Basin," China and Eurasia Forum Quarterly, Volume 4, No 4 (2006) p 97-116.

2. John W Garver, "China's South Asian Interests and Policies," Sam Nunn School of International Affairs, Georgia Institute of Technology, prepared for panel on "China's Approaches to South Asia and the Former Soviet States". US-China Economic and Security Review Commission, 22 July 2005.

3. Srikanth Kondapalli, "The Chinese Military Eyes South Asia," chapter in Andrew Scobell and Larry M Wortzel, Eds Shaping China's security environment: The role of the People's Liberation Army, US Army Strategic Studies Institute, October 2006. Авторът цитира тази информация от редакторската статия, озаглавена "India Participates in Central Asia", която бе публикувана в списание Bingqi Zhishi, том 197, No 3, 2004, стр. 6.

4. Виж the US Energy Information Administration

5. "America's War on Terrorism and Chinese Strategy," published in China Brief, Volume 2, Issue 5, February 28, 2002 by the Jamestown Foundation.

6. Sujit Dutta, "China's Emerging Power and Military Role: Implications for South Asia," Chapter in In China's Shadow: Regional Perspectives on Chinese Foreign Policy and Military Development, Edited by Jonathan D. Pollack and Richard H Yang.

7. John W Garver, op cit.

8. Asma Shakir Khawaja, "Pakistan and the 'New Great Game'," Islamabad Policy Research Institute Paper No 5, Published by Asia Printers, Islamabad, April 2003.

9. Significant Potential for Undiscovered Resources in Afghanistan. United States Geological Survey Report.

10. Tarique Niazi, op cit.

11. Fazal-ur-Rahman, "Prospects of Pakistan becoming a Trade and Energy corridor for China."

12. John W Garver, op cit.

13. Fazal-ur-Rehman, op cit.

14. Naqi Akbar, "Railways shortlist two companies for China rail link study," The Nation, November 16, 2006.

15. Fazal-ur-Rehman, op cit.

16. Ibid.

17. Stephen Blank, "China's recent energy gains in Central Asia: What do they portend?" CACI Analyst, October 31, 2007.

 

* Авторът е бивш полковник от пакистанските военновъздушни сили и анализатор на Центъра по въпросите на отбраната и ядрените проблеми в Южна Азия

{rt}

Според някои историци, писатели и държавници (сред последните са Чърчил и Дьо Гол), двете световни войни могат да се приемат като две действия на една и съща трагедия, т.е. като своеобразна „нова Трийсетгодишна война”. Тезата им се подкрепя от факта, че основната цел и на едната, и на другата война е борбата срещу хегемонистичните стремежи на Германия. Логическите схеми, от които се ръководят участниците във Втората световна война, са пряко продължение на идеите, превърнали се в катализатор на войната от 1914-1918: социалният дарвинизъм и претенциите за „жизнено пространство”.

Идеологията и геополитиката на нацистка Германия

Както е известно, Хитлер излага политическата си програма в книгата „Моята борба” (Mein Kampf, 1924-1925). Тя съдържа както идеи за осъществяването на социално политическа революция и крайно националистически възгледи, така и външнополитическа програма, насочена към превръщането на Германия в пълновластен господар на европейския континент. На 5 ноември 1937, в навечерието на решителните действия за ревизия на Версайския договор, Хитлер свиква съвещание на висшето армейско ръководство, на което излага геополитическия си план (протоколът от съвещанието е публикуван през 1941). Според Хитлер, Германия не разполага с достатъчно природни ресурси, за да се развива в условията на автаркия. От друга страна, по-активното германско участие в световната търговия му се струва слабо вероятно (особено на фона на неотдавнашата икономическа криза от 1929, когато редица държави въвеждат високи защитни мита). Освен това, целият свят вече е „усвоен” и поделен и не са останали „ничии” територии. Така, за Германия остава единственият възможен път – да завладее със сила „източниците на суровини в районите, разположени близо до Рейн”. Тоест, става дума за разширяване на жизненото пространство, чрез експанзия на изток.

Политиката на Хитлер, в периода между 1938 и 1942, изцяло се вписва в тази схема: анексията на Австрия, окупацията на Чехословакия, разделянето на Полша между Германия и Съветския съюз, отстраняването на Франция (така че германците да не са принудени да воюват на два фронта, както става през 1914-1917, макар че вероятността от военни действия против Великобритания остава) и, накрая, върхът на хитлеровата стратегия – нападението срещу Съветския съюз, през юни 1941, сред причините за което, в частност, е и стремежът Великобритания да бъде лишена от последния си потенциален съюзник на европейския континент.

В действителност, политиката на Хитлер е подчинена на няколко натрапчиви идеи: да „освободи” Европа от евреите, да ликвидира съветския болшевизъм, да пороби славянските „полухора” и да гарантира за хиляда години напред господството на арийските „супермени”. Тези натрапчиви идеи обаче влизат в противоречие с чисто геополитическите съображения. Така, по време на окупацията на част от съветските територии, през 1941-1944, крайната жестокост на нацистите, диктувана им от расовата теория, и свързаните с нея репресии и масово унищожаване на местното население, прави невъзможна рационалната експлоатация на източните ресурси. В същото време, военната кампания срещу Съветския съюз, както през 1941, така и през 1942, е подчинена не на геополитически цели, а по-скоро на престижни съображения: да бъде превзета Москва през есента на 1941 и на всяка цена да бъде удържан Сталинград, през есента на 1942. Последната цел струва на Хитлер загубата на почти цялата VІ германска армия.

Фюрерът е убеден, че е призван да осъществи особена мисия в света. Изпълнявайки я, Хитлер предизвиква апокалипсис, в който загиват милиони хора, включително и той, самият.

Япония (1932-1945): геополитическата рационализация на кълбото от противоречия

След появата в Япония на „черните кораби” на американския комодор Пери, през 1854, японците осъзнават, че ако искат да избегнат колонизация, подобна на онази, преживяна от Индия, или пък разчленяването на страната им, по китайски модел, трябва да подражават във всичко на Запада: да приемат конституция, да разполагат с армия, подобна на пруската, да обявят официална държавна религия (шинтоизмът), да осъществят индустриализация и да създадат, в резултат на серия от войни, собствена империя, за сметка на Китай (1894-1895), Русия (1904-1905) или Германия (овладяването на повечето немски колонии в Тихия океан, през 1919).

Дали обаче Япония разполага, през 30-те години на миналия век (когато започна новата си имперска кампания за завладяване на чужди територии), с ясна геополитическа концепция? Отговорът е по-скоро отрицателен, защото ръководството на страната се стреми да реализира едновременно няколко противоречиви програми.

През 30-те, в средите на японските военни, се очертава сблъсък между привържениците на две противоречащи си визии. Така, според фракцията Kodoha, т.е привържениците на „императорския път”, тясно свързани с полевите военни командири, Япония трябва да се опре на базата си в Манджурия и да разширява жизненото си пространство на север (т.е. в Монголия и Сибир). При това положение, в неин основен противник се превръща Съветският съюз. Според Toseiha (т.е. „привържениците на контрола”), представляващи висшето ръководство на японската армия, експанзията на Япония следва да се насочи на юг (към Китай и дори Индонезия). В резултат от инцидента (26 февруари 1936), когато неколцина млади офицери-екстремисти убиват редица влиятелни противници на своята теза, последвалата намеса на върховното командване води до окончателна победа на фракцията Toseiha. Така Япония започва военни операции в Китай и до юли 1937 овладява почти цялата му крайбрежна зона.

Твърде скоро обаче, японската имперска политика се оказва в задънена улица. Китай търпи огромни загуби, но и войските на националистическото правителство на Чан Кайши, и партизанските отряди на Мао Цзедун, оказват упорита съпротива на нашествениците. Съединените щати, начело с Франклин Рузвелт, не могат да приемат, че Китай и цяла Азия ще преминат под контрола на Япония и ще бъдат „затворени” за американците. През юли 1940, САЩ поставят под контпрол доставките на скрап и петрол за Япония, а през юли 1941, след японската окупация на Индокитай, Вашингтон напълно пректратява петролните доставки за Япония, което парализира нейната военна машина.

Така, Токио бива поставен пред съдбовен избор: или да приеме американските искания (т.е. да изтегли войските си от Индокитай и Китай), или до продължи да реализира политиката си, без оглед на възможните последици. В крайна сметка, подобно на самурай, който е решил да си направи харакири, Япония избира да тръгне по път, даващ и минимални шансове за успех. Решено е да се търси пълна военна победа над САЩ, които да бъдат принудени да постигнат компромис с Токио (това обяснява и внезапното нападение над Пърл Харбър, на 7 декември 1941). Освен това, Япония решава да завладее всички острови и цялото азиатско крайбрежие и, в частност, петролните находища в холандска Западна Индия. И макар че тази стратегия води до редица впечатляващи победи (превземането на Хонконг, на 25 декември 1941, и на Сингапур, на 15 февруари 1942), тя твърде бързо се сблъсква с непреодолимо препятствие: решимостта и мощта на Съединените щати.

В такъв случай, какво представлява геополитическата концепция на Япония? През ноември 1938, Токио се обявява за установяването на „нов ред в Източна Азия”. В началото на 40-те пък се появява тезата за създаване на „сфера на съвместен просперитет в Източна Азия”. През 1943, когато отстъплението на Япония вече е очевидно, в Токио се създава „Министерство на Велика Източна Азия”. Подобно на „европейската икономическа общност”, за чието създаване се обявява нацистка Германия през 1943, т.е. след коренния прелом в хода на Втората световна война, и „азиатската сфера на съвместен просперитет” е резултат на комбинация между дългосрочни планове и спешно приети прагматични мерки.

Геополитическите последици от японската експанзия не отговарят нито на интересите на Токио, нито на тези на Запада. В същото време, японската агресия демонстрира несъстоятелността на митовете за „превъзходството на бялата раса” и съдейства за пробуждането на националното самосъзнание на колониалните народи в Азия, които успяват да си извоюват независимост през първите години след войната, макар и с цената на огромни жертви.

Сталинският СССР, или геополитиката на укрепения лагер

„Основната цел”, преследвана от Сталин „се свежда до укрепването на личните му позиции. Понякога неговите лични интереси съвпадат с тези на съветската държава, бореща се срещу света на буржоазията. Понякога обаче не съвпадат. На първо място винаги стои въпросът за запазване на личната му власт. Това е и ключът към провежданата от него дипломация. Стратегията му е максимално проста и се изчерпва с формулата „разделяй и владей”. Това обяснява и инстинктивните усилия на Сталин, целящи провокирането на противоречия сред противниците му, които да доведат до отслабването им и, в хода на междуособиците, той да укрепи собствените си сили” (George Kennan, Russia and the West under Lenin and Stalin, 1961).

Горният цитат дава известна представа за геополитиката на сталинския Съветски съюз, огромно влияние върху която оказват характерът, животът, привързаностите и омразите на самия Сталин.

Подобно на някои руски царе, кремълският диктатор смята, че Съветският съюз (Русия), избавяйки се от мечтата на Троцки за световна, или поне европейска, революция, трябва да се превърне в непристъпна крепост, щателно пазена отвътре (с помощта на тайната полиция и лагерите на Гулаг) и херметично затворена за външния свят.

В съответствие с тези представи, международното комунистическо движение (ІІІ Интернационал, съществувал през 1919-1943, и Коминформбюро, през 1943-1956) следва да изпълнява редица специфични задачи. Вече не става дума за победата на комунизма в световен мащаб – в подобен случай, Сталин неизбежно би загубил контрола над комунистическото движение – а за използването на комунистическите партии за отслабване враговете на Съветския съюз, и, по-точно, за отслабването на всичко и всички, представляващи някаква заплаха за самия Сталин.

Затова, когато (на 23 август 1943) е подписан прословутият германско-съветски пакт, Сталин действа в пълно съгласие със самия себе си. Сключвайки договор за ненападение с Хитлер (който никога не е крил намерението си да унищожи съветския болшевизъм) Сталин се надява да отложи войната и след това да се възползва от възможността да извлече полза от предстоящия конфликт (през септември 1939) между Германия, Полша, Великобритания и Франция. Само че в разсъжденията на съветския лидер, който е свикнал да не се доверява на никого, има две слаби места, довели до трагични последици: недооценката на силите на германската армия, която смазва французите още през пролетта на 1940 и илюзията за продължителността на циничния сговор с Хитлер, който се крепи, в частност, на постоянните доставки на съветски суровини за Германия. Операцията „Барбароса”, стартирала на 22 юни 1941, разбива на пух и прах германско-съветското сътрудничество.

След края на войната, комунистът Йосиф Сталин, стремящ се да гарантира вътрешната и външна сигурност на своята „крепост”, започва да провежда класическа геополитика. В Европа, той запазва частта от Полша, която Съветският съюз получава според пакта с Германия, през 1939. Полската държава, макар и изместена на запад и контролирана от Москва, отново се появява на картата на Европа. Сталин си прави необходимите изводи от внезапното нападение на 22 юни 1941 и вече разполага с буферна държава, с промосковско правителство, между СССР и Германия. В Далечниа изток, на 8 август 1945 (т.е. между бомбардировките на Хирошима и Нагазаки) Сталин обявява война на деморализираната и намираща се в навечерието на капитулацията си Япония. Това му позволява да върне териториите, изгубени от император Николай ІІ след поражението в Руско-японската война, през 1905. Сталин нищо не забравя. Като истински наследник на руските царе, той въплъщава стремежа им към експанзия в почти параноична страст.

В същото време, изучаването на геополитиката е забранено в Съветския съюз. В продължение на дълги години тя си остава „проклета” наука, изобретена от германския враг. Възможно е обаче, Сталин да е имал някаква друга неизвестна причина да пречи за разпространението на науката за държавната мощ. В Геополитическия речник, под редакцията на Ив Лакост („Геополитически речник на света”, Труд, С.,2005), се посочва, че: „Сталин забранява в Съветския съюз, както и във всички страни, където управляват комунистическите партии, дори да се споменава за геополитиката (и даже за географията на човека, чрез която биха могли да се пропагандират геополитическите идеи). Твърди се, че тя е органична част от нацистката идеология. Изглежда Сталин се е стремял да изтрие всеки спомен за мащабната геополитическа операция, каквато навремето е бил съветско-германския пакт, както и, че съветското ръководство попада в капан, недопускайки възможността за германско настъпление на изток, което започва по-малко от две години след подписването на пакта”.

Великобритания и САЩ: смяната на световния лидер

Прец целия ХІХ век и чак до началото на Първата световна война, Великобритания олицетворява глобалния обмен и всячески съдейства за премахването на преградите пред свободното развитие на международната търговия. За целта, тя разполага с три основни предимства: високо ниво на икономическото си развитие, което и позволява да се смята за „работилницата на света” (поне през първите три четвърти на ХІХ век); огромна колониална империя, която изцяло господства и може изгодно да пласира произвежданите в метрополията стоки; пълен контрол над моретата и океаните.

Проблемът обаче е, че тези предимства се оказват временни. В последната трета на ХХ век Великобритания се сдобива с двама мощни съперници, в лицето на Германия и, особено, САЩ. В резултат от Втората световна война се осъществява „смяна на караула” в моретата и океаните, като британците окончателно отстъпват мястото си на американците. Тази трансформация обаче, има своята специфика. Великобритания се отнася към САЩ, като към син, направил блестяща кариера. И в този смисъл, приема доста спокойно превръщането си във верен съюзник и уважаван съветник на своя силен, но недодялан партньор – Съединените щати. На свой ред, САЩ, които през 1919 се връщат към изолационизма, се оказват въвлечени против волята си в световната политика. Президентът Рузвелт отлично съзнава необходимостта от тази стъпка, но повечето американци склоняват да подкрепят отказа от изолационизма, само защото се смятат за жертва на нагла агресия (японското нападение срещу Пърл Харбър, на 7 декември 1941 и последвалото обявяване на война на нацистка Германия, на 11 декември 1941).

Атлантическата харта, подписана от Чърчил и Рузвелт на 14 август 1941, официално регламентира преминаването на световното лидерство от Великобритания към САЩ още по време на Втората световна война. Няколко седмици преди появата на този документ, Съветският съюз влиза във война с нацистка Германия и така се превръща в обективен съюзник на Великобритания.

Атлантическата харта включва разширен вариант на прословутите „14 пункта на Удроу Уилсън” и, по същество, представлява чернова на универсалистката доктрина, за чиято зона на действие се смята цялата планета: забраняват се каквито и да било териториални промени, без съгласието на населението на конкретните територии; провъзгласява се правото на народите свободно да избират системата на управление в собствената си страна; утвърждава се равенството между народите, независимо дали са големи или малки, победители или победени, по отношение на международната търговия и достъпа до източниците на ресурси; поставят се основите на сътрудничеството между държавите в икономическата и социалната сфери; провъзгласява се принципът на свободното корабоплаване в открито море...

С това съвместно заявление, двете велики англо-саксонски държави демонстрират пълното единство на възгледите си относно следвоенното мирно урегулиране. Въпреки това, преходът на глобалната отговорност от Великобритания към САЩ поражда два типа геополитическо напрежение.

Макар Великобритания да се примирява с перспективата да се превърне в „блестящия” съюзник и помощник на САЩ, тя продължава да се смята за велика държава. Основание за това и дава фактът, че и през 40-те години тя си остава най-голямата империя на планетата. В същото време обаче, според визията на президента Рузвелт, следвоенното урегулиране предполага деколонизация и ликвидиране на всички колониални империи (британска, френска, холандска и т.н.), смятани от Вашингтон за отживели времето си реликви от друга епоха и пречка за формирането на наистина глобална икономическа система. В същото време, за да поддържа статута си на велика държава, Великобритания се присъединява към програмата за създаване на атомна бомба, но САЩ не демонстрират почти никаква склонност да споделят с нея тайните, свързани с производството на едно толкова страшно оръжие (англо-американската криза от 1943 и Законът на Макмахън от юли 1945, налагащ изключително строг контрол върху информацията за ядреното оръжие). След края на Втората световна война, Великобритания все пак се сдобива с ядрено оръжие, но без помощта и въпреки негативното отношение, на САЩ.

Влизайки във войната, през декември 1941, Съединените щати не предполагат, че след победата над Германия и Япония вече няма да могат да се върнат към изолацията от външния свят, позволила им навремето спокойно да изграждат и развиват своята икономика, далеч от европейските конфликти. Според президента Рузвелт, гарант за следвоенния мир и стабилност, трябва да станат институционните структури (и най-вече ООН), позволяващи на победителите (САЩ, СССР, Китай, Великобритания и Франция) да съгласуват политиката си в рамките на международните организации (главната роля в това отношение се отрежда на Съвета за сигурност на ООН). САЩ обаче не са готови да ограничат суверенитета си, в името на международния правов ред. И тъкмо поради това, по време на Бретънуудската конференция (1-22 юни 1944), посветена на създаването на нова международна валутна система, те се обявяват против британския план, лансиран от известния икономист Кейнс, който предлага създаването на международна валута – банкор. В този случай, британският паунд, който е в основата на международната валутна система от 1815 до 1914, би бил заменен не от друга национална валута (т.е. от долара), а от съвършено нова валута, емитирана от общ фонд за централните банки.

След Първата световна война, държавите-победителки, опирайки се на правото на народите сами да се разпореждат със съдбата си, драстично прекрояват картата на Европа и Близкия изток. През 1945, победителите вече декларират вярност към други принципи (виж, в частност,  Декларацията за освободена Европа, приета в Ялта на 11 февруари 1945). Но, ако през 1918-1919 победителите (Франция, Великобритания, САЩ и Италия), макар и да се карат помежду си, все пак съумяват да постигнат, повече или по-малко, приемлив компромис, ситуацията през 1945 е съвършено различна. Тогава се сблъскват две гледни точки, изключващи всякакво взаимно разбирателство и сближаване. От една страна, САЩ, избегнали разрушителните последици от войната благодарение на географското си положение и многократно увеличили индустриалния си потенциал (за което помага ролята им на „арсенал” на съюзническите държави), се обявяват за световен ред, основан на свободната търговия и решаването на спорните проблеми чрез преговори. От друга страна, Съветският съюз, разрушен от войната и намиращ се в желязната хватка на Сталин, стремящ да се защити от ново внезапно нападение, остава верен на своята политика на „обсадената крепост”. Съветският режим се опитва да се укрие от разложителното влияние на капиталистическия свят и да укрепи сигурността си, с помощта на „прострелното пространство”, което формират източноевропейските държави, разположени по западните граници на СССР. Така е поставено началото на ново глобално противопоставяне между водещата морска държава, обявяваща се за стимулиране на обмена на хора и идеи и континенталната супердържава, превърнала се в пленник на собственото си затворено пространство и живееща в постоянно напрежение, очаквайки нова агресия срещу своята територия.

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е третата от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Майкъл Шуър има 22 –годишна кариера в ЦРУ, където, през 1996-1999, ръководи специалната група, създадена към Центъра за борба с тероризма,  която трябва да залови Осама бин Ладен (т.нар. „Alec Station”). След това (през 2001-2004) е специален съветник на новата група, преследваща лидера на Ал Кайда.

През 1976 Шуър се дипломира в Университета Ниагара, а по-късно получава докторска степен в Университета на Манитоба. В продължение на над две десетилетия е анализатор в ЦРУ по проблемите на тероризма и, в частност, на този, свързан с Ал Кайда и Бин Ладен. Напуска Управлението през 2004 и оттогава е коментатор в CBS News и преподавател в Джорджтаунския университет.

Майкъл Шуър е автор на няколко книги, превърнали се в бестселъри: „Имперското високомерие: защо Америка губи войната с терора” (издадена и у нас), „През очите на врага: Осама бин Ладен, радикалният ислям и американското бъдеще” (която самият Бин Ладен оценява високо, през 2007). Най-новата се появи в началото на 2008 и е озаглавена „Марширувайки към Ада: Америка и Ислямът след Ирак”.

-          Вторият мандат на президента Буш е вече към края си. Доколко важно за неговата администрация е залавянето на Осама бин Ладен? Или това вече не е приоритет за Белия дом?

-          Вече е трудно да се каже, какво точно мисли президентът. Обективно погледнато, ликвидирането на Бин Ладен продължава да е сред най-важните задачи. Всъщност, не е необходимо той да бъде заловен жив, защото, това би му гарантирало най-малко три години безплатно телевизионно време и великолепна възможност да апелира към целия мюсюлмански свят, като герой. Така че той следва да бъде ликвидиран. Само че днешната американска външна политика е истинска катастрофа. Буш не разполага с достатъчно войски за да контролира ситуацията, едновременно в Ирак и в Афганистан. Няма никаква възможност за предислоциране на армията ни така, че стане възможно сериозно да се заемем с Бин Ладен. Мисля, че следващият президент ще бъде изправен пред същите проблеми, но ще му бъде много по-трудно да ги реши. За първи път в историята на Запада, Америка се оказва в положение, когато при евентуално ново нападение срещу нея (подобно на онова от 11 септември 2001, или още по-лошо) тя няма как да реагира ефективно. Защото военните методи се оказаха крайно неефективни.

-          Къде, според Вас, се укрива Бин Ладен днес?

-          Мисля, че се намира на границата между Афганистан и Пакистан, но не в района на Вазиристран, както твърдят някои. По-вероятно е някъде на север от Джелалабад, в един район, който се нарича Кунар. Възможно е да се крие и в пакистанската зона на този граничен участък – т.е. в района на автономния окръг Баджур. Именно там се готвеше да отиде през 1997, когато бе принуден да напусне района на Джелалабад. Но тогава талибаните го поканиха в Кандахар и той прие поканата им. Районът, за който споменах, е на територията на Афганистан и Пакистан и там саудитците осъществяват своята религиозна пропаганда вече повече от трийсет години. Това е едно от най-отдалечените кътчета на Афганистан, в което всичко е на страната на Бин Ладен – и релефът, и отдалечеността, и религиозната почва.

-          Ако все пак бъде принуден да напусне района, къде би могъл да отиде – в Йемен?

-          Най-вероятно, да. Той много харесва Йемен. Само че няма да му се наложи да се мести. Защото ние губим войната в Афганистан. Не разполагаме с достатъчно войски там – впрочем, те няма да са достатъчно, дори ако прехвърлим там и всичките си части от Ирак. Излиза, че на нищо не сме се научили от историята, затова и сега плащаме толкова висока цена.

-          Как е организирана охраната на Бин Ладен? Отстрани изглежда, че става дума за отряд с ясна йерархична структура, както и, че всичко около него работи като добре смазан механизъм.

-          Всъщност, той успява да съвмести навиците на теолог от ХІІ век и на директор на компания от ХХІ век. Бин Ладен ръководи Ал Кайда по същия начин, по който баща му управляваше строителния си бизнес. Тоест, съумява правилно да делегира пълномощията си. Организацията му няма никакви проблеми с финансирането. Бин Ладен е привърженик на модернизацията. Ние на Запад смятаме, че модернизацията и „уестърнизацията” са едно и също нещо, но това не е вярно. Ал Кайда например, разполага с всички съвременни инструменти – независимо дали става дума за свръхмодерни оръжия или комуникационни средства. Бин Ладен е много съвременен човек, способен виртуозно да използва срещу нас собствените ни оръжия.

-          Кое е специфичното в структурата на Ал Кайда? Изглежда че подобна организация е много подходяща за противопоставяне на една свръхдържава, защото използва мощта на Америка срещу нея самата.

-          Един от проблемите на САЩ е, че Ал Кайда се причислява към класическите терористични организации. Само че ако това наистина беше така, тя щеше много бързо да бъде ликвидирана. Ал Кайда е заимствала същия тип вътрешно устройство, който беше създаден навремето за целите на съпротивата срещу съветската окупация на Афганистан, през 80-те години на миналия век. Ал Кайда е много по-мощна от обичайната терористична група и доста по-сложно устроена. В нея има разнообразни и разнопланови компоненти – специални части, партизански групи, групи по логистика, или за доставка на оръжие. И, което е важно, тя разполага с много сериозна медийна организация. След 11 септември ни критикуваха, че не разполагаме със свои хора в кръговете, близки до ръководството на Ал Кайда. Честно си признавам, че действително не съумяхме да проникнем в тази мрежа, но в това отношение се провалихме не само ние и европейските ни съюзници, но и тези от арабския и мюсюлманския свят. Защото това е изключително сложна задача за която и да е специална служба. Всеки нов член на Ал Кайда, претендиращ да заеме повече, или по-малко, значими позиции в нея, трябва да има такава биография и такива семейни връзки, които да могат да се проследят няколко поколения назад. Всичко там се проверява – не само най-близките роднини, но дори и вторите и третите братовчеди. С подобно нещо не бяхме се сблъсквали. Впрочем, истината е, че знаем много малко за процесите, които се развиват в мюсюлманския свят.

Ал Кайда е създадена за да се сражава успешно с държава, която многократно я превъзхожда по своята мощ. Тя разполага със строен и ефективен механизъм за смяна на лидерите си. Всички знаем, колко от тези лидери, номер две, три и четири, бяха убити в Афганистан и Ирак. Само че това не води до някакви качествени промени – на мястото им веднага се появяват десетки други. Като смяната не става на едно и също ниво, а командирът бива наследен от своя заместник, учителят – от своя ученик. Тоест, новият лидер е съвсем наясно, какво трябва да се прави. И ефективността на организацията не страда от подобни смени. Нито Европа, нито САЩ вече са разбрали, че всъщност не става дума за терористи. Това са типични партизани. И този факт дава на враговете ни маса предимства. Ал Кайда непрекъснато разширява мрежата си, тя няма летища, не разполага с традиционните активи на националната държава, но ни поставя в ситуация, когато (в чисто военен план) няма да има с какво да отговорим на евентуална нова нейна атака. Можем да нанесем удар по Иран, или пък по Мека и Медина, но това само би влошило положението.

-          Дали САЩ не се опитват да се борят със своеобразна арабско-мюсюлманска версия на т.нар. „гражданско общество”?

-          Има нещо такова. Когато слушам сегашния ни президент, или пък Клинтън, преди него, излиза че сме изправени пред гангстерска банда, чиито членове се броят на пръсти. Само че това е 100%-ова грешка. И тъкмо поради това Америка губи в момента едновременно две войни. На Запад, или поне в Европа и САЩ, политическите лидери сякаш се боят да кажат истината. Защото войната въобще не се води за нашите свободи, либералните ценности или равенството между половете. Основна причина за нея е негативното влияние на западната и, в частност, на американската външна политика върху ислямския свят. Това е религиозна война. Нашите действия се възприемат в мюсюлманския свят като агресия срещу исляма. Именно поради това опозицията срещу Америка и Запада, но най-вече срещу Америка, е толкова силна. Нашите политици – както републиканците, така и демократите, не разбират мотивацията на противника. Те недооценяват заплахата. Защото, ако заплахата, която представляват Ал Кайда и Бин Ладен, беше правилно осмислена, САЩ никога не биха нападнали Ирак. Но, истината е, че американските лидери винаги са се отнасяли към тази заплаха недостатъчно сериозно. Те не искат да признаят, че една от причините да сме във война с исляма е недодяланата ни подкрепа за Израел, зависимостта ни от петрола на Арабския полуостров и, което е особено разрушително за Америка, подкрепата ни за арабските полицейски режими – Саудитска Арабия, Кувейт, Йордания, Египет, Алжир. Това няма как да бъде обяснено на избирателите, затова и никой не се опитва да го направи. Политиците гледат да се измъкнат, както могат, и лансират тезата, че терористите искат да разрушат нашата цивилизация.

-          Как оценявате способността на Бин Ладен и обкръжението му да вземат стратегически решения? Всъщност, те бяха ли планирали предварително сегашната партизанска война в Ирак?

-          Ако Бин Ладен беше християнин, нахлуването на САЩ в Ирак би било великолепен коледен подарък за него. Истината е, че той и обкръжението му въобще не предполагаха, че американците ще се окажат толкова глупави, да влязат в Ирак. А оттогава насам, тази глупост само се задълбочава. На американците постоянни се внушава, че Ал Кайда е основния враг на САЩ в Ирак. Но това не е вярно. В Ирак се води, преди всичко, партизанска война, а Ал Кайда е само своеобразен етикет, лепнат към нея. И тази партизанска война си има съвсем конкретни цели. Днес в Ирак трупаме същия опит, който руснаците натрупаха в Афганистан. Защото арабите, без съмнение, причиниха големи главоболия на съветските войски, но основният им противник не бяха те, а самите афганистанци. Както е известно, самият Бин Ладен е „дете” на същата война. Той никога не се забърква в кръвопролитен сблъсък, лице в лице. И винаги разполага с достатъчно сигурно скривалище някъде наблизо – т.е. в Пакистан. Бин Ладен публично обясни, защо например не отива да воюва на Балканите – просто там няма къде да разположи бойните си групи. Ирак даде на Ал Кайда нещо, с което никога дотогава не бе разполагала – обширна територия, в непосредствена близост до Саудитска Арабия, Леванта и Турция. И ето че днес Ал Кайда е все по-активна в Йордания и Северен Ливан. Израелците твърдят, че тя вече е в Газа. Очевидна е бурната и активност в цяла Африка. Така че най-големия подарък за мрежата на Бин Ладен се оказа не толкова шансът ежедневно да избива наши бойци в Ирак и Афганистан, колкото възможността да разположи там свои бази и да разпространи влиянието си още по на запад.

-          Разпространяват се много митове за някакви връзки между специалните служби и терористичните организации. Има ли нещо вярно в това?

-          Когато бях офицер в специалните служби, ми се налагаше да работя в тесен контакт с афганистанските моджехидини, по време на войната срещу съветската армия в Афганистан. И мога съвсем искрено да споделя, че не поддържахме връзки с Бин Ладен. Не защото не сме го искали, а защото той ни мразеше още тогава. Навремето, руснаците разполагаха със 120 хиляди бойци в Афганистан, което не им помогна особено да ликвидират полевите командири на моджехидините. Днес ние имаме там не повече от 30 хиляди и очевидно не можем да направим повечето от онова, което сме длъжни да направим. Ето така сред мюсюлманите се раждат твърденията, че американците съзнателно не искат да ликвидират Бин Ладен. Всичко това е резултат от крайно неефективния мениджмънт на тази война и неразбирането, с какъв противник си имаме работа и колко опасен е той.

-          Докато работехте в ЦРУ, нито веднъж ли не се поддадохте на конспирологичните теории?

-          Прекарах почти четвърт век в специалните служби и съм абсолютно сигурен, че не сме правили нещо, което да подхрани теориите на конспиролозите. Защото все някаква информация щеше да изтече и всичко щеше да приключи с грандиозни скандали в медиите. Дори не можете да си представите колко тайни на службите „изтичат” непрекъснато от тях.

-          Анализирайки шума около последните Ви книги, както и коментарите Ви за Бин Ладен, можем да стигнем до извода, че между вас двамата сякаш има някаква връзка, каквато например има между следователя и заподозрения. Казват, че Бин Ладен също е чел книгите Ви?

-          Така е, и по този начин ми осигурява все нови и нови читатели. Навремето учих при йезуитите, а те обикновено ти внушават винаги да прокарваш ясна граница между черното и бялото, между доброто и лошото и, най-главното, да не се самозаблуждаваш. Тоест, да приемаш света, какъвто е, а не какъвто би искал да го видиш. Впрочем, много от онова, за което говори Църквата, откривам и в посланията на Бин Ладен. Той е сред малцината в мюсюлманския свят, който открито говори за проблемите на нашия свят. И съвсем не обвинява американците за всички проблеми, тормозещи света на исляма, по-скоро обвинява за тях самите мюсюлмани, защото смята, че вярата им не е искрена.

Бих го сравнил с командващия Африканския корпус на нацистка Германия, по време на Втората световна война, маршал Ервин Ромел. И той е бил мрачен, но уважаван противник, уважаван заради таланта му. И, ако не се отнасяхме към него с уважение, нямаше да можем да го победим. По същия начин, за да победим Бин Ладен, той трябва да бъде разбран и уважаван. Бих искал обаче, да се върна за малко на темата за конспирологията. Клинтън имаше поне десет отлични възможности да ликвидира Бин Ладен. Но не го направи. В този случай, сякаш се сбъдва библейското наказание – ако не се възползваш от шанса си, когато го имаш, после той се възползва от тебе. Впрочем, тази нерешителност не е характерна само за американските демократи. Защото и Буш можеше да унищожи Бин Ладен в Тора-Бора, през 2001. Но се страхуваше от излишни загуби, затова операцията се провали. Между другото, той имаше отлична възможност и да ликвидира Муса ас-Заркауи още преди началото на войната в Ирак, но не стори и това – защото му трябваха причини за въвличането на американските съюзници във войната. Американските президенти са много нерешителни хора.

-          Дали това не е своеобразен „страничен продукт” на демокрацията?

-          Не, то е продукт по-скоро на пиара. Буш винаги е бил обвиняван, че не обръща внимание на световното обществено мнение. Но тъкмо, защото той се страхуваше да не обиди европейските ни съюзници, или пък арабите, които ни доставят петрол, Бин Ладен още е жив, а Абу Муса ас-Заркауи беше ликвидиран едва след като уби повече американци, отколкото Саддам Хюсеин. Буш беше просто отровен от мисълта, че може да стане президент, едва ли не на целия свят. Щеше да е много по-добре ако се беше концентрирал само върху сигурността на американците.

-          Една от причините за закриването на ръководената от Вас група Alec Station” е, че търсенето на Бин Ладен сякаш престана да бъде единствен приоритет, защото се появиха много други водачи на екстремистите и администрацията сметна за излишен разкош да поддържа цяла група за издирването на само един човек. Дали това не бе грешка?

-          Всъщност, ставаше дума за чисто бюрократично преструктуриране. ЦРУ и правителството действат така, сякаш студената война още продължава. Разделили сме света по чисто географски признак – на Европа, Африка, Азия и т.н. Както и тематично – икономика, политика, петрол. За ЦРУ изглеждаше неестествено да търси един, единствен човек по целия свят, нашите бюрократи някак си не се чувстваха комфортно в тази операция и, в крайна сметка, решиха да разпуснат групата. Което после ни струваше много кръв. Войната с глобален враг, какъвто е Ал Кайда, изисква наличието на само един център. И, ако едни работят срещу Ал Кайда в Европа, други – в Африка, а трети – в Северна Америка, резултатът е, множество хора, които са наясно с частното, но не си представят, как функционира цялата структура. Именно този подход доказва, че все още сме подвластни на митовете от студената война.

-          Напоследък, сред мюсюлманските религиозни авторитети, тече остра полемика за методите на Ал Кайда и, дали те имат нещо общо с исляма. Така, египетският теолог Саид Имам аш-Шариф, който навремето беше близък с Айман ас-Зауахири, публикува книга, в която критикува Ал Кайда. Ас-Зауахири му отговори със свой трактат. Какво значение могат да имат тези дебати за бъдещето на Ал Кайда в мюсюлманския свят?

-          Всъщност, основната критика по адрес на Ал Кайда, от страна на улемите в Египет и другите арабски държави, е критика от хора, намиращи се под контрола на египетското, саудитското или йорданското правителства. Само че в Корана се казва, че мнението на онези, които се намират под силния натиск, или се контролират от някой друг, не бива да се взема под внимание. Имам чувството, че саудитското или египетското правителства публикуват тези книги, по-скоро за да убедят американците, че се опитват да правят нещо. Струва ми се, че тук има някаква сделка – критиката срещу Ал Кайда гарантира на нейните автори по-добри условия в затворите, където са задържани. Но повечето мюсюлмани не са склонни да вярват на онези, които се контролират от властите.

-          Създава се впечатление, че мюсюлманските духовни водачи в Ирак, с помощта на чисто религиозните си трактати, съумяват да формулират изключително действена методология на стратегическия и политически анализ, която се оказва доста по-успешна от прогнозите на западните стратези. На техния фон, американските анализатори понякога звучат наивно.

-          Има нещо такова. Ще дам един пример. От няколко години насам се опитваме да учим афганистанците, как да управляват самостоятелно страната си. Само че те имат двехилядогодишен опит в сферата на самоуправлението. На какво можем да ги научим ние? Мюсюлманите притежават едно качество, което им дава голямо предимство – те имат фантастично търпение. Когато търпят поражение, търпеливо продължават, осланяйки се на божията помощ, да работят за каузата си. Това наистина е потресаващо предимство. Тези хора сякаш живеят в паралелен свят. Кой знае защо, ние, в САЩ, сме склонни да смятаме, че уроците на историята не се отнасят до нас. Само че всичко, което днес се случва с нас в Афганистан, преди това се е случило и на съветската армия, и на британците, и дори на Александър Македонски, още преди новата ера. И той е водил подобна война и, в крайна сметка, я е загубил.

-          Друг проблем е, че т.нар. американски съюзници от региона имат доста двусмислено поведение.

-          Така е. Навремето подкрепяхме моджахедините в Афганистан с единствената цел да бъде нанесено поражение на Съветския съюз. Смятахме, че ги контролираме. Повече от десет години съм провеждал специални операции, заедно с афганистанците. И ще ви кажа, че те никога не правеха това, което искахме да направят. Това са едни от най-упоритите и своенравни хора, които някога съм срещал. И, ако все пак им се налагаше да свършат нещо, в наш интерес, винаги го провеха така, че да не изглежда свързано с нас. Още в самото начало, след като ги снабдихме с оръжие, бяхме наясно, че тези хора ни мразят, по същия начин, по който мразеха и руснаците. Просто руснаците бяха първи в списъка на враговете им. Следващите трябваше да станем ние и никой не се съмняваше в това. Ще повторя, че Бин Ладен никога не е водил преговори с нас, понеже ни мразеше. Впрочем, Гулбеддин Хекматияр също никога не е търсил контакти с нас. И, когато им доставяхме оръжие, прекрасно съзнавахме, че ние ще сме следващите.

-          И, ето че вашият ред действително настъпи...

-          Именно. Мюсюлманите дълго време бяха настроени пораженчески и Бин Ладен трудно можеше да разчита да мобилизира сериозни маси за каузата на джихада. Повечето смятаха, че е невъзможно да бъде победена една свръхдържава, каквато са САЩ. Изтеглянето на съветската армия от Афганистан беше първият преломен момент. Само че сегашният връх в активността на ислямистите вече засенчи онзи от края на 80-те. И, както изглежда, занапред ще се сблъскваме с все повече фанатици, от типа на Бин Ладен. Истината е, че имаме съвсем смътна представа дори за това, което се случва днес на Балканите. Там, вече петнайсет години, активно работят саудитците и кувейтците, чрез своите неправителствени организации. Така че младото поколение мюсюлмани в този регион, ще притежава много повече „близкоизточни характеристики”, отколкото предишните. Впрочем, подозирам, че същите процеса се развиват и в Северен Кавказ.

-          Бившият любимец на Пентагона Ахмед Чалаби (за който навремето се говореше, че ще стане президент на Ирак, след падането на Саддам) наскоро очерта наличието на цяло кълбо от противоречия в Ирак. Той, в частност, посочи, че: „Американските приятели в Ирак са съюзници на враговете на САЩ в региона (имайки предвид иракските шиитски партии – б.р.). В същото време, американските врагове в Ирак са съюзници на приятелите на САЩ в региона (имайки предвид иракската сунитска съпротива и Саудитска Арабия и Йордания – б.р.)”.

-          Чалаби е съвършено прав, макар че беше един от онези, които подлъгаха САЩ да нахлуят в Ирак. САЩ очевидно ще останат в тази страна, макар че това ще им струва много. Не можем да си позволим да се изтеглим, защото трябва да защитим Израел. Реалната опасност обаче е, че самата Америка постепенно може да се превърне в един голям Израел, т.е. да стане същия военен лагер, в резултат от което нашата култура рискува да загуби привлекателността си за останалия свят, както и възможността да осъществяваме ефективна публична дипломация.

-          Как се отнася самият Бин Ладен към убийствата и терористичните акции, включително и против мюсюлмани?

-          Мисля, че и той, и обкръжението му се опитваха да ограничат активността на Абу Мусаб ас-Заркауи в Ирак. От 11 септември 2001 насам, най-големите заплахи пред Ал Кайда са две. На първо място, това беше пакистанската армия, с чиито натиск организацията все пак успя да се справи. На второ място, бяха действията на Абу Мусаб ас-Заркауи в Ирак, провокирали религиозната война между сунити и шиити в страната. Това наистина беше много голяма заплаха за Бин Ладен. И, ако американците не бяха убили Ас-Заркауи, вероятно би го сторила Ал Кайда, или поне би го изтеглила от Ирак. Най-големият страх на Ал Кайда е да не започне гражданска война между мюсюлманите, защото това би нанесло непоправими щети на борбата и срещу САЩ и арабските режими.

-          Смятате ли, че разцеплението между сунити и шиити е постижение за американската политика?

-          Това е едно много негативно постижение. В последната си книга „Марширувайки към Ада” отделям доста място именно на тези непреднамерени последици. Да, винаги може да има непреднамерени последици, но не е задължително те да бъдат и непредвидени. А всичко, което се случи в Ирак и Афганистан, можеше да се предвиди. Не бе необходимо да разполагаме с някакви уникални данни, достъп до секретна информация или сателитни снимки от Космоса, за да си представим, какво ще се случи. Беше достатъчно само да анализираме историята на региона. Защото всичко, случило се с нас и с тези страни, се е случвало и преди и то по същата причина. Струва ми се, че от авантюрата ни в Ирак няма да можем да извлечем нищо полезно. Само негативи.

-          Забравяте опита. Войната те прави по-мобилен, кара те да учиш езици, разширява кръгозора. И светът вече не изглежда толкова плосък, както се струваше на президента Буш, по време на първия му мандат.

-          Да, така е. Вече разполагаме с ново поколение специални агенти и военни, изпитали върху собствения си гръб, какво означава да загубиш две войни едновременно. По правило, от поражението получаваш повече опит, отколкото от победата. Не съм сигурен обаче, дали всички наши усилия си струваха тази цена. Защото можехме да научим всичко това и без да започваме войната в Ирак. Основната полза все пак е друга – американците сами се убедиха, че опитите да се създава демокрация по американски модел, някъде далеч „отвъд океана”, е сигурен начин да бъде разрушена самата Америка. Вече няма никакви основания да смятаме, че за да оцелеят САЩ се нуждаят от колкото се може повече демокрации в чужбина. Основното е да се погрижим за „собствената си градинка” в Северна Америка, а дали афганистанците и иракчаните гласуват или не, няма чак такова значение. В този смисъл, за САЩ вече не е важно и, колко демократична е Русия. Тази страна ни е нужна, като сигурен партньор по цял ред проблеми – от неразпространяването на ядреното оръжие и технологии, до гарантиране стабилността на цялата територия на Евразия. Другото е работа на самите руснаци. И този опит, според мен, е по-важен от военния.

-          Все пак, какво мислите за съдбата на Бин Ладен в мюсюлманското общество? Дали ще го превърнат в герой или ще го проклинат?

-          Струва ми се, че благополучието му в света на исляма вече е гарантирано. Поне няколко поколения ще го помнят като герой. Впрочем, той съвсем съзнателно гледа да остави след себе си и писмено наследство. В мюсюлманският свят почти никой не го смята за лош мюсюлманин. Могат да не се съгласяват с него, но никой не поставя под въпрос благочестието му или привързаността му към Аллах. Така че, в мюсюлманската история, той ще си остане историческа фигура.

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020