06
Съб, Юни
23 New Articles

В началото на ХХІ век Черноморско-Каспийският регион се превръща в особена граница в евразийското пространство. Нещо повече, тя е зона на междукултурно (междуцивилизационно) взаимодействие, което не кореспондира с определените и признати държавни граници. Американският професор Джеймс Томпсън (1869-1941) активизира един термин от военния речник – фронтир, със съдържание, даващо възможност за формулиране на този специфичен, по формата и съдържанието си, процес, развиващ се в Кавказкия регион. Фронтирът е „пространство, където се извършва взаимопроникване между обществата. Той се състои от три компонента: териториален елемент, зона или територия (за разлика от точните линейни граници); човешки елемент, първоначално състоящ се от отделни и съвършено разни общества; и елемент от процеса, в който отношенията между хората започват да се развиват и да приемат стабилна форма. Фронтирът се открива в момента на първия контакт между представителите на обществата и се закрива, когато единната власт установява политическо и икономическо господство над тях.”

Това определение дава възможност да се обосноват политикоикономическите и най-вече етно-националните параметри на Черноморската зона на въздействие. От друга страна, то дава възможност да се търсят различни сценарии за преодоляване на напрежението, кризите и ескалиращите в негативен план ситуации.

Нещо повече, чрез термина „фронтир” се създава достатъчно солидна база и широко поле за действие при определяне на формите и възможностите за прилагане на ефективни мерки, способстващи за изграждането на демократични структури в обществата в Черноморския регион. Чрез формирането и изграждането на действащи механизми за взаимодействие в политическите институции в черноморските държави се създава база за демократично държавно управление в региона, което съществено променя икономическата, политическата, социалната и другите сфери на обществения живот.

Сред сериозните постижения по отнощение на демократизацията е геополитическият и геоикономическият формат на сътрудничество в т. нар. „Голям Черноморски регион“, включващ шестте крайбрежни държави – Украйна, Русия, Грузия, Турция, България и Румъния, както и Армения, Азербайджан и Молдова. В този контекст, Черноморският регион не се възприема вече като европейска периферия (особено след приемането на България и Румъния в ЕС), а като обединяващо звено на оста Каспийско море – Черно море – Европа. Той вече е „ос с непрекъснато нарастваща геополитическа важност в разширения Европейския съюз”[1]. Значението му за такива актьори, като ЕС и САЩ, се предопределя и от тяхната потребност от диверсификация на енергийните доставки, с цел намаляване на зависимостта от петрола, добиван в Персийския залив. Големи са също надеждите, че чрез включването на Черноморския регион в европейската сфера на многостранно влияние ще се създадат подходящи условия за подпомагане процеса на демократизация, чрез провеждането на социално-икономически мерки, насочени към достигането на европейските стандарти в политически, икономически и социален план.

Разликите между Източна Европа и Черноморския район са големи, но главната прилика е във възможностите за демократическа интеграция и колективна сигурност. Те се откриват благодарение на по-тесните взаимоотношения и последвалата интеграция в ЕС и НАТО, в качеството им на фактори за трансформацията в региона в посока либералнодемократично развитие.

Основания за подобни надежди е действащото, от юли 1992, Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС), което, на 5 юни 1998, в Ялта, се оформя като Организация на Черноморското икономическо сътрудничество (ОЧИС)*. Респектиращи са данните за населението и външнотърговския капитал на тази организация, поставящи я на второ място по значение след Персийския залив като източник на енергоносители, която все повече се оформя като приоритетен транспортен коридор за пренос на енергоносители към ЕС.

Не може да се пренебрегне и обстоятелството, че благодарение на огромния потенциален пазар, сериозната производствена база и квалифицираната работна ръка, районът очертава широк спектър от възможности за световната икономическа общност. Черно море се оформя като един от районите на активно икономическо сътрудничество през ХХІ век. Практиката е доказала, че общите икономически интереси обединяват различните общества. Нещо повече, те принуждават по-развитие от тях да търсят възможности за премахване на различията, най-вече в политически план, за да се осъществяват по-лесно ефективните икономически връзки. Това дава основание да се предполага, че изграждащите и непрекъснато развиващи се политически структури в черноморските общества, базиращи се върху демократическите ценности и структури на Европа и САЩ, са гаранция за промяна в посока към демократизация.

Аргумент за това е многообразието на участниците в процесите, протичащи в Черноморския регион. В тях активно участват освен исторически традиционните актьори на международните отношения, (правителствата на страните от региона), също и парламентаристи, местни и регионални власти, неправителствени организации. За икономическите актьори, Черноморският регион има особена важност – например, през последното десетилетие, външнотърговският стокообмен на Гърция със страните от ЧИС е нараснал с 500%, а турският частен сектор е увеличил дела си в преките чужди инвестиции в страните от ЧИС от 1,2% до 3%. През черноморските и дунавските пристанища на България преминава повече от 2/3 от външната й търговия. В близко бъдеще се очаква ½ от енергийния внос на ЕС да прекосява Черноморския регион. Всичко това е солидно доказателство за взаимозависимостта между двата свята – изграждащият се демократичен свят на черноморските общества и утвърдения свят на традиционните социално-икономически и политически ценности на Запада.

За процеса на демократизация спомага и обстоятелството, че в ОССЕ, Съвета на Европа, НАТО, ЕС, ОНД и други международни организации членуват в пълна или частична конфигурация и страните от Черноморския регион.

Това, до голяма степен, обяснява и активния диалог между ОЧИС и ЕС, а също получения от Франция, Германия, Австрия, Египет, Израел, Италия, Полша, Словакия, Тунис, Конференцията за енергийната харта* и Черноморският клуб статут на наблюдатели в ОЧИС. ООН също включва ОЧИС в своите регионални акценти на глобална политика, давайки й статута на наблюдател. На ОЧИС разчита руската дипломация, за която Организацията е конструктивна алтернатива на политизирания неформален съюз на държавите от Черноморско-Балтийския регион. Мотивиран интерес към многоаспектната дейност на Организацията проявява и Турция. Чрез ОЧИС, Москва и Истанбул очертават буферната зона, върху която да отстояват своето присъствие и влияние. Не могат да бъдат елиминирани и експертните прогнози, определящи Черноморския регион като арена на „сериозни стълкновения през ХХІ век, породени от проблемите на идентичността, сигурността, демократичните ценности, нефта и миграциите”[2].

Проблемите на Кавказ

Многобройните участници в черноморските процеси, независимо от дългосрочните им интереси или конюнктурни конфигурации, са, повече или по-малко, подчинени на засилващата се нестабилност в региона, най-вече в Кавказкото пространство. Кавказкият интегритет, като понятие и процес, търпи многобройни модификации в постсъветския период. Възстановената след студената война значимост на Кавказкия регион като транспортно-енергиен коридор все повече засилва обвързаността на тези два проблема (интегритет и коридор) в плановете и стратегиите на заинтересованите регионални и глобални субекти.

След разпадането на съветската система, в началото на 90-те години на ХХ век Кавказ, излиза извън контекста на обществено-политическите, социално-икономическите и военностратегическите планове и параметри на биполярния свят. С приемането на геополитическите граници в рамките на създаденото Общество на независимите държави (ОНД), с център правоприемникът на СССР - Руската федерация, стартира поредицата от конфликти с национално-етнически и религиозен характер, която възражда или създава нови огнища на напрежение в постсъветските територии.

По пътя на създаването на съвременната държавна машина страните от постсъветското пространство са принудени да се справят с многобройни трудни препятствия. Сред тях е липсата на традиции в организирането на политически партии, което през последните години е в процес на преодоляване. Трудностите на управлението, като започнем с установяването на законността на централната власт и завършим със създаването на ефективна физическа и социална инфраструктура, спазването на основните човешки права и гражданските свободи, както и решаването многобройните етнически и конфесионални конфликти, очертават кръга от проблеми на прехода към демокрация.

Интересът към Черноморско-Каспийския ареал не е случаен. Тази територия е важен транспортен коридор и район с обширни неразработени природни ресурси, което предопределя геополитическото и геоикономическото му значение. Проблемът за стабилността в региона, както и инкорпорирането му в световната общност и икономика, са от съществена важност за участниците в международния политически процес. Всеки от тях обаче (САЩ, Русия, Турция, Иран, страните от ЕС) възприема решаването на този проблем по различен начин. Това обяснява поливариантността на проектите, които всеки от регионалните и глобалните актьори се опитва да реализира там. Въпросът е, до каква степен съперничеството в Черноморския регион ще реши проблемите на европейските и кавказките общества от постсъветското пространство, на Турция и Русия, доколко реалността ще коригира илюзиите и, какви са възможностите на обществата в региона да постигнат съществени резултати в прехода към демокрация?

В началото на ХХІ век век Кавказ се превръща в своеобразен барометър за позициите на глобалните и регионалните актьори в международната стратификация, очертаваща динамиката на процесите в евразийския ареал. Това явление се засилва особено след „революцията на розите”, в края на 2003, в Грузия, с което стартира т.нар. „второ разпадане” на Съветския съюз. Опитът за коренна промяна в някои от постсъветските републики, като Грузия и Украйна, чрез смяна на политическия елит, трансформира политическата лексика, но не води до фрапиращи резултати. В Брюксел и Вашингтон обаче, е утвърдено мнението за изграждане на либералнодемократична Грузия след „революцията на розите”. Доказателства за това се търсят в амбициозната програма от реформи, които. Грузия стартира през 2008, основаваща се на принципите на демокрацията и свободния пазар. Тбилиси декларира, че основната рамка на партньорство с ЕС ще бъде Планът за действие в рамките на европейската Политика на съседство, която да насърчава движението на хора и стоки и търговския обмен. Не може да се отрече, че главната цел на Грузия е демократическата трансформация във външнополитически план, което обяснява и нейното участие в регионални форуми като Общността на демократическия избор, ГУАМ и Черноморския форум. Доколко обаче участията и декларациите намират ясни доказателства във вътрешнополитически и социален план, които са в основата на прехода към демокрация, ще стане ясно едва след време.

Това обаче разширява възможностите и алтернативите за нови конфигурации в Кавказката буферна зона. Във време на увеличаваща се зависимост от стратегически суровини и засилващо се значение на Черноморско-Каспийското пространство в плановете на регионалните и глобалните актори, моделите на участие се мултиплицират през призмата на мотивираните, но зависими от конюнктурата, амбиции. Те обаче са подчинени на два основни, взаимнозависими фактора, определящи настоящите акценти на кавказко (а, като цяло, и на черноморското) присъствие в геополитическите и геостратегически проекции – оспорваният интегритет на южнокавказките държави и контролът върху находищата на енергоресурсите и транспортните им маршрути.

Тези, обединяващи усилията и амбициите на участниците в борбата за надмощие в Черноморския регион, фактори могат да се превърнат в ефикасен сегмент от сложната структура на промяна в демократизиращите се общества. Доказателство е създадената през 1997 ГУУАМ, в чиито състав влизат Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова и Узбекистан, която, след излизането на Узбекистан от нея, се ограничава в ГУАМ. В дейността на тази организация се очертава отстояваната от Азербайджан позиция, че целта и не е противопоставяне на постсъветското пространство, а прилагането на демократичните ценности и осигуряване благоденствието на своите народи. Действително, ГУАМ се оформя като ефикасен инструмент, който, чрез икономическата интеграция на четири страни под знака „ГУАМ - съединяване на континенти”, въздейства върху демократичната трансформация на обществата.

Тези позитивни, като цяло, резултати в процеса на демократизация на черноморските общества не променят обаче обстоятелството, че Черноморско-Каспийският ареал остава в сферата на недостатъчно изяснените терминологични граници. На практика, Южен Кавказ е с най-големия брой нерешени проблеми и зона, в която процесите се развиват като част от заобикалящото я геополитическо пространство. Нещо повече, те са в центъра на стълкновенията в Черноморската зона и концентрират стратегиите и енергията на всички участници в регионалните процеси.

Трите пояса на сигурност

Тезата, че Кавказкият регион е обкръжен от три пояса (полоси) на сигурност, се превръща в своеобразна аксиома, която, до голяма степен, определя границите на съществуване и влияние на субектите в него. Нещо повече, този регион, в значителна степен, определя проблемите, акцентите и основните процеси, обхващащи промените в Черноморския регион.

Първият пояс включва тримата непосредствени съседи на Южен Кавказ – Русия, Турция и Иран. Тези страни преследват собствена, амбициозна политика и имат големи възможности за намеса както във вътрешните процеси, на национално ниво, така и на регионално. Всяка от тях влияе чрез разнообразни средства, като политически, икономически и военен натиск (Русия), икономическа инвазия (Турция) и конфесионално проникване (Иран) върху демократичната трансформация в кавказките общества, като битката се води с променлив успех.

Ключовата роля на първия пояс не елиминира значението на втория, разположен непосредствено след него и включващ постсъветските републики на Централна Азия и част от европейското пространство (Молдова и Украйна), страни от Близкия, Средния Изток и Балканския полуостров – Сирия, Ирак, Египет, Йордания, Кипър, Гърция, България, Румъния. Голям брой държави от този геополитически пояс имат определени политически и икономически, а някои и стратегически, интереси в Южнокавказкия регион. След влизането на Румъния и България в ЕС,  чрез тях Съюзът си осигурява пряко геополитическо и геоикономическо присъствие в Черноморския регион. Двете балкански държави се превърнаха във важен плацдарм за прокарване на европейските демократични ценности в зоната на Големия черноморски регион. Ставайки част от институционалната рамка на ЕС, София и Букурещ завършиха, в основни линии, процеса на преход от тоталитарна еднопартийна система и централизирана икономика към демократична система на развитие, утвърждавайки модела и практиката на пазарната икономика, принципите на политическия плурализъм и многопартийност.  В тези страни все още има нерешени проблеми в социално-икономически план, а елементите на пълноценно гражданско общество са още в зародиш. Все още в сферата на пожеланията и препоръките е изграждането на ефективно действаща съдебна система, способна да се бори с корупционните практики и да противодейства на всички форми на местна и международна организирана престъпност. Въпреки това, двете държави успешно биха се справили с укрепването на стабилността и демократизацията на Черноморския регион, споделяйки опита си от демократичните реформи с другите страни в преход. От съществено значение е и обстоятелството, че и двете са активни членове на очертаващата се като най-активна и ефективна (в ролята си на своеобразен обединител) среда за демократична трансформация на черноморските общества – ОЧИС.

Третият пояс обхваща САЩ и държавите от Западна и Централна Европа и действа главно чрез организации, като ЕС, Съвета на Европа, ОССЕ, НАТО, Минската конференция и нейната Минска група и др.

Ролята на третия пояс включва следните постулати:

- САЩ обявяват Южен Кавказ и проблемите на неговата сигурност за жизнено важни за своите национални интереси.

- За Западна Европа, Черноморско-Каспийският регион е стратегически мост, свързващ Европа с Близкия Изток, Централна Азия и по-далечните региони в Югоизточна Азия и Китай. Европейските стратегически интереси определят позициите на ЕС, насочени към решаването на всички конфликти и установяването на стабилност и сигурност в региона. Интересите си Европа преследва чрез различните организации, между които се открояват три:

- Минската група, осъществяваща посредническа мисия в решенията на Карабахския конфликт.

- Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), която през последните години засилва активността си в региона, проявяща се най-вече чрез представителства в съответните южнокавказки държави и наблюдатели в различните нива на избори във всяка от тях.

- НАТО, която все повече се превръща в съществен фактор на политическата реалност и един от основните елементи от механизмите на сигурност в Южен Кавказ[3].

Всеки от участниците в трите пояса, в една или друга степен и чрез различни средства и механизми, оказва влияние върху процесите на демократизация в обществата в преход, като спектърът на въздействие е безкрайно широк – от политическите практики до религиозните трансформации.

Засилващата се нестабилност и конфронтация очертават постсъветското пространство като динамична мрежа от граници, която повече разграничава държавите, отколкото да решава многобройните проблеми. Русия все още е в процес на преодоляване на своята политика на „контролирана нестабилност”, целяща най-вече консервирането на т.нар. „замразени конфликти” на непризнатите държави. Съществуването на конфликтни ситуации е сериозно препятствие за интегрирането на черноморските държави от постсъветското пространство в евроатлантическите структури[4], което е в унисон с руските планове. Конкретно доказателство е отлагането на членството на Украйна и Грузия в НАТО след изпълнената с непредсказуеми резултати среща на държавите-членки на Северноатлантическия пакт, състояла се в началото на април 2008, в Букурещ.

Акценти и инициативи

Обществата в Черноморския регион, преодоляващи сложния и труден път към демокрация, имат не само примера на западните държави, но и ефективната им система от законодателни актове. Основа на сътрудничеството в региона са споделените от всички държави ценности и принципи, залегнали в Устава на ООН, в основополагащите документи на ОССЕ, Съвета на Европа и ОЧИС, както и в двустранните партньорски споразумения на отделните страни от региона с ЕС и НАТО. От съществено значение за държавите от Черноморския регион са заложените в Черноморската синергия[5] акценти, очертаващи секторите на сътрудничество, отразяващи общите приоритети, а присъствието и подкрепата на ЕС са доказано значителни. От съществено значение за изграждането на съвременно гражданско общество са присъствието на демокрация, спазване на човешките права и добро управление в държавите от Черноморския регион.

Ориентири за демократична трансформация са установените от Съвета на Европа и ОССЕ показатели за спазването на човешките права и демокрация, прилагани спрямо всички държави от Черноморския басейн. Неслучайно, през последните години, регионалните черноморски организации са ангажирани с развитието на ефективни демократични институции, в подкрепа на доброто управление и спазване върховенството на закона. Решаването на проблемите на държавите в преход към демокрация би се улеснило донякъде, ако ЕС окаже ефективна подкрепа на тези регионални инициативи, споделяйки опита си по отношение на подкрепяните мерки, на човешките права и демокрацията, чрез обучение и програми за обмен, както и чрез насърчаване на регионалния диалог с гражданското общество. Своеобразно доказателство за равнището на развитие на демокрацията в дадена страна е процесът на подготовка и провеждане на избори, а конкретен пример са последните избори в Кавказкия регион.

Резултатите от парламентарните избори в Грузия, през май 2008, представени през призмата на критериите и анализа на ОССЕ, са точна индикация за нивото на развитие на демокрацията и спазването на човешките права в тази държава[6]. Независимо от отбелязаните законодателни пропуски и нарушения, цялостната оценка на ръководителя на мисията на ОССЕ завършва с признаване на изборните резултати,[7]. Сериозен въпрос е, до каква степен ОССЕ, имаща добре изградена организация и механизми за мониторинг на избори на всяко ниво, ще използва разтегливи понятия за демократичността на изборите, които наблюдава? Едва ли елиминирането на сериозни нарушения, утвърждаващи властта на определена личност или политически елит, в разрез с многобройните процедурни резултати, е гаранция за демократизацията на дадено общество.

Проблемите на демокрацията и спазването на човешките права във всяко общество са в пряка зависимост от решаване на въпросите на: заетостта и социалните проблеми. Въпросът е сред важните критерии в скалата за определяне степента на демократичност във всяка демократично трансформираща се държавна структура. Той е константна величина и в партньорските страни от Черноморския регион, изправени пред сходни предизвикателства - висока безработица, широко разпространена сива икономика и проблеми, свързани с укрепване на почтения труд – социален диалог, социална защита и равенство между половете. Борбата с бедността и социалното изолиране е важен момент в няколко плана за действие от Европейската политика за добросъседство. Все още сътрудничеството на регионално равнище относно по-добрата интеграция на етническите малцинства и борбата с дискриминацията не дават сериозни резултати в борбата за решаване на тези сериозни проблеми на страните от Черноморието. От съществено значение продължава да е обменът на информация и на най-добри практики, както и инициативите за по-добро информиране, включително програми за обучение на съответни служители, социални партньори и организации на гражданското общество.

През последните години, процесите в Черноморския регион се развиват под знака най-вече на енергетиката. Тя е своеобразния център, който не само обединява амбиции и проекти, но може да изиграе положителна роля в демократизацията на Черноморския регион. Обединителен елемент в тази посока, с висока резултатност, може да бъде диалогът по енергийната сигурност, чиято цел е формирането на ясна, прозрачна и равнопоставена рамка, съобразена с правните достижения на ЕС, за енергийно производство, транспорт и транзитен пренос. А това означава, приобщаването на трансформиращите се общества към положителните европейски практики и демократични ценности.

Мястото на България

От съществено значение в този процес е политиката на България, която, след включването й в енергийните проекти „Южен поток”, „Син поток”, „Набуко”, Бургас-Александруполис, и Бургас-Вльора (АМБО), се превръща в своеобразен енергиен център на Балканите. Неслучайно, през последните години, в политическите преговори и подписаните споразумения на България с такива ключови субекти в Черноморския регион като Русия и Азербайджан, акцентът винаги се поставя върху различните форми и варианти на участие на всяка от тях в енергийните руски или европейско/американски проекти[8]. Диалогът и постигнатите договорености са в основата на превръщането на София в медиатор и транслатор на европейските демократични проекции в субектите от постсъветското пространство. Практиката вече показа, как това може да стане. Българският премиер Сергей Станишев се справи много добре с дадените му от председателя на Европейската комисия Жозе Барозу пълномощия за преговори с грузинския президент, по време на визитата си в Грузия, съвпадаща с протестите и демонстрациите на опозицията в Тбилиси.

Една от сферите, които могат да бъдат ефективно използвани за утвърждаване на демократичните ценности в черноморските общества е транспортът. Транспортното сътрудничество, чрез подобряване на ефективността, безопасността и сигурността на транспортните операции, създава условия за комуникации между голям брой хора, които, споделяйки опит и формулирайки взаимноизгодни решения, създават атмосфера за ефективно взаимодействие. Неслучайно, ЕС очертава, като централна цел, диалога по транспортната политика, с оглед на регулаторно сближаване. Основни теми са транспортирането на енергоносители и морската безопасност. От съществено значение е използване предимствата на късите морски превози и вътрешните водни пътища, по-точно река Дунав.

Диалогът по зараждащата се глобална морска политика на Съюза спомага не само за създаването на оптимални условия за устойчиво развитие и трудова заетост в секторите, свързани с морето и крайбрежните региони, но и налага полезни практики за утвърждаването на демократичните процеси в Черноморския регион.

Решаване на проблемите на Черноморския ареал са в непосредствена връзка с опазването на околната среда. Този проблем обединява многобройни регионални процеси, но осъществяването им, на практика, изостава. Все още установяването на сътрудничество с всички страни от региона по всички регионални морета, граничещи с ЕС, което е залегнало в морската стратегия на Съюза, не дава ефективни резултати. Все още е силна надеждата за засилено прилагане на многостранните споразумения за околната среда и установяване на по-тясно стратегическо сътрудничество по околната среда в региона. От друга страна, се засилва необходимостта от подпомагане на регионалната дейност за борба с климатичните промени, по-специално, прибягвайки до съвместно прилагане на механизма за чисто развитие на Протокола от Киото и ангажиране на страните от Черноморския регион с участие в международни дискусии за бъдещи действия. Това е и разковничето на успеха в процеса на демократизация на черноморските общества, тъй като проблемът със защитата на природата и обществата е обединителен фактор, независимо от неравнопоставеното обществено развитие на региона.

Основните регионални проблеми

През последните години държавите от Черноморския регион са обединени/разединени от два проблема – енергийни проекти и сигурност. Интегритетът е от съществено значение за транспортирането на стратегическите суровини. Точно този въпрос обаче остава нерешен в постсъветското пространство, което, в контекста на обявяване на независимостта на Косово, през февруари 2008, се оказа голямо предизвикателство за регионалните и глобални „играчи” в Черноморския регион.

Съществена част от енергийните проблеми са и етническите и конфесионалните огнища на напрежение, характеризиращи процесите в различните части на постсъветското пространство и на Балканите. През последните месеци (а и през следващите) акцентите в черноморското геополитическо пространство се концентрират върху казуса Косово (на Балканите) и върху „замразените конфликти” (в постсъветското пространство).

Демократизацията на района е поставена пред сериозно предизвикателство, тъй като двойният стандарт, прилаган в обсъждането и отстояването на различните позиции по балканския и постсъветските казуси, поставя въпросителни, чиито отговори не са в унисон с декларираните демократични принципи и установени международни критерии.

Към тези предизвикателства могат да се прибавят и традиционните за региона трансгранични проблеми, като трафик на хора, оръжие, наркотици и миграция. През следващите години се очертава засилване интензитета на тези процеси, ориентирани към голямото европространство, в което успешно могат да се постигат колосални печалби и да се интегрират човешки потоци извън еврозоната. Тези процеси, които през последните години повишиха интензитета си, изискват сериозно преосмисляне на водената в ЕС и, в частност, в Черноморския регион миграционна политика. Демократизацията на трансформиращите се общества трудно може да протича последователно, с утвърждаване на политически практики и демократично държавно управление, след като е изправена пред предизвикателството на активната миграция на големи количества хора, оказващи немаловажно влияние върху тях.

Решаването на проблема е в непосредствена връзка с популяризирането на мерките за укрепване на доверието в засегнатите региони, включително програми за сътрудничество, създадени специално с цел да събират заедно иначе противопоставящи се страни. Диалогичността, която да е в основата на последователна политика, създаваща благоприятни условия за търсене на решения, е сериозен гарант за изграждането на гражданско общество в тези региони.

Черноморската програма за трансгранично сътрудничество по линия на Инструмента за европейско съседство и партньорство (ИЕСП) може да изиграе особено важна роля в зони на конфликти, където представителите на гражданското общество са особено полезни за развитие на сътрудничеството с местните жители, както и между самите тях. Тя е съсредоточена също върху подкрепата за гражданското общество и сътрудничеството на местно равнище в прилежащите зони на Черно море и улеснява развитието на контактите между черноморските градове и общини, университети, културни дейци и организации на гражданското общество, включително организации на потребителите.

Многостранната интеграция е и в основата на новите трансгранични програми за сътрудничество между България и Румъния (финансирана от Европейския фонд за регионално развитие), както и между България и Турция (финансирана от предприсъединителния инструмент), засилващи развитието на връзките и сътрудничеството по западния бряг на Черно море.

От съществено значение за осъществяване на амбициозните планове и проекти за усилване на процеса на демократизация в обществата в Черноморския регион е прилагането на съвместното финансиране като общоприет принцип. Увеличената гъвкавост на новите финансови инструменти на ЕС улеснява финансирането на инициативите за регионално сътрудничество.

Регионалните дейности на ЕБВР и ЕИБ, както и на Черноморската банка за търговия и развитие вече са значително развити, а Черноморского взаимодействие предлага нови възможности, включително развитие на механизми за съвместно финансиране, превръщащи разнообразните проекти и инициативи в реалност. Това са и основните цели, които преследват демократизиращите се общества в Черноморския регион, тъй като понякога пътят от идеята до осъществяването и е дълъг, а нерядко остава в сферата на добрите пожелания.

Заключение

Черноморският регион концентрира амбициите, плановете и стратегиите на глобалните и регионалните играчи. Битката за надмощие е динамична, жестока и, като цяло, непредсказуема. Всеки от участниците в тази „голяма игра” използва богат арсенал от средства, осигуряващи предимство в сложния възел от проблеми, Обществата в Черноморския регион (основно тези от постсъветското пространство) са в капана на чужди амбиции и планове. Трудно е в тези условия да се изграждат демократични структури и институции, още по-трудно пък е установяването на полезни практики, ориентирани към утвърждаване на демократичните принципи на управление. Въпреки това, гаранция за успех са разнообразните форми на регионално сътрудничество, чрез които се създават благоприятни възможности за усвояване на полезни уроци за преодоляване на препятствията по пътя на демократичната трансформация.

В историческо-политически план Балканите и Кавказ съществуват като райони с различна етническа и конфесионална идентичност. Многобройни са съществуващите държавни образования и осъществяваните в различен период от време административно-териториални преобразования в Черноморския регион. Закриване на фронтира (в контекста на термина, използван от Томпсън) не е имало, даже в съветския период. Официалната държавна и „въображаема” география, създавана от представители на едни или други етнически или конфесионални групи не съвпадат и в периода на съветската хегемония. Многобройните илюзии и капани по пътя към превръщането на Черноморския регион в зона на политическа стабилност, икономически просперитет и етническа и религиозна толерантност са сериозно предизвикателство пред обществата в прехода към демокрация.

 

Бележки:

 


* Членки на ОЧИС са Албания, Армения, Азербайджан, България, Грузия, Гърция, Молдова, Румъния, Русия, Турция и Украйна

* ЕСС – Energy Charter Conference

 


[1] EU Commission, Press Release, IP/01/1531, Brussels.

http://europa.eu.int/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/01/1531&format=HTML&aged=1&language=EN&guiLanguage=en 31.10.2001

[2] Tisdall S. Interests and Aspirations Clash in Region of Frozen Conflicts // Guardian. – 2005. - February 8.

[3] Карабах как фактор региональной стабильности. Два „да” и два „нет” региональная безопасносность Закавказья - иллюзии, реальность, перспективы.

http://www.karabagh.am/GlavTem/13KarFaktorRegStab.htm

[4] Report prepared by the German Marshall Fund of the US, on the occasion of the NATO Summit 2005, for “А new Euro-Atlantic strategy for the Black Sea region”. http://www.jamestown.org/images/ doc/ KonstRon.doc

[5] Черноморската синергия е сред последните инициативи на ЕС, ориентирана към съвместни действия между актьорите в съществуващите в момента и в очертаващите се в бъдеще секторни програми на общността в областите на демокрацията, свободното движение на хора, сигурност, енергетика, транспорт, околна среда, риболов, морска политика и други. Целта е дейностите да се припокриват и цялата схема да е с висока степен на гъвкавост и динамичност. EU Commission, Press Release, IP/01/1531, Brussels.

http://europa.eu.int/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/01/1531&format=HTML&aged=1&language=EN&guiLanguage=en

[6] Предварителните заключения на Международната мисия по наблюдение на парламентарните избори в Грузия са поместени на адрес: http://www.osce.org/documents/odihr/2008/05/31268_en.pdf.

[7] Пак там

[8] По-подробно, виж. Dyulgerova N. Caucasian Challenges for the EU // Volume 1:ADAPTING KEY POLICIES IN THE ENLARGED UNION, BECSA, March 2008, РР. 181-195; Дюлгерова Н. България в геополитическия пъзел на ЕС-САЩ-Русия. // Геополитика, 2007, брой 3. С. 38-45;

 

* Преподавател във Варненския университет „Черноризец Храбър”

** Ръководител на Катедра „Международни отношения” в ЮЗУ „Неофит Рилски” в Благоевград и директор на Дипломатическия институт към Министерство на външните работи


Промените в световната икономика, породени от разпадането на двуполюсната система, а след това и от разширяването на Европейския съюз на Изток, засегнаха всички участници в интеграционния процес и, преди всичко, новите независими държави, особено място сред които заема Украйна. Ролята и в световната икономическа система се определя, освен от наличието на богати находища на природни ресурси, и от удобното географско положение в една зона, където се събират европейските и азиатски пътища. През територията на Украйна минават най-кратките пътища по направленията Северна и Централна Европа – Южен Кавказ, Северна и Централна Европа – Централна Азия и Балтика – Черно море. Излазът на Черно море и принадлежността и към страните от Дунавския басейн дават на Украйна статут на потенциално влиятелна морска държава. При това,  свързващи звена в системата на международния транзит за Украйна, в повечето случаи, са градовете от Централна и Югоизточна Европа.

фигура 1

 

Интеграционните процеси, предвиждащи създаването на условия за свободно движение на стоки, услуги, капитали и работна сила, се превърнаха в приоритетно направление в политиката на развитите държави. Това, на свой ред, води до постоянния ръст на международния транзит. Впоследствие, пресичането на границите на трета държава, както и превозите на различни товари, се превърнаха във важен източник на експорт на услуги, съществени бюджетни отчисления и създаване на допълнителни работни места за много държави.

Въпросът за развитието на транспортните връзки на Украйна става още по-актуален на съвременния етап, когато се усилва взаимната зависимост между отделните държави и региони. Нарастват транснационалните потоци, увеличават се обемите на капиталовите трансфери, а информацията се разпространява наистина светкавично. От една страна, международните икономически процеси придобиват цялостност и завършеност, а от друга - налице е диференциране между участниците в тях на „развити” и „слаби”, т.е. неспособни да действат според условията на световната търговия. Този ход на събитията налага щателен анализ на съществуващите начини на осъществяване на транзита през Украйна и детайлно уточняване на транзитните и възможности. На тази основа, в настоящото изследване, си поставихме следните задачи: да определим участието на Украйна в процесите на транснационализация на обслужването на международните комуникации, да очертаем равнището на развитие на основните транзитни потоци и да оценим украинското участие в интеграционното сътрудничество, чрез международните транспортни коридори.

При анализа, използваме няколко основни термини. Така, терминът „транзит”, традиционно означаващ „преминаване”, днес се използва за обозначаване на превоза на пътници и товари, от един пункт до друг, през няколко междинни пункта. Транзитни превози се реализират и с участието на различни видове транспорт (например железопътен или воден). Установяването на транзитни международни комуникации създава удобства за вносителите и износителите, освобождавайки ги от претоварването на стоките, допълнителното оформяне на документите и плащанията в граничните пунктове и пристанищата. По правило, товарните превози се осъществяват въз основа на съответните споразумения между страните (8). За своеобразен прообраз на съвременните транзитни мрежи се смята Великият път на коприната, който свързва (от ІІ век пр.н.е. до ХV век) Западна Европа с Китай. По археологически данни, преди него (от ІІІ хил.пр.н.е.) е функционирал т.нар. „лазуритов път”, по който този полускъпоценен камък се е превозвал от находищата в предпланините на Памир (днешен Таджикистан) до Месопотамия и Индия. От края на ІІ хил.пр.н.е. пък започва да действа т.нар. „нефритов път”, по който се осъществява търговията със скъпоценни камъни от Централна Азия срещу коприна от Китай. Впоследствие тези древни комуникации се превръщат в средство не само за разпространение на самите стоки, но и на информация за производството им. Днес историците ги определят като опит за осъществяване на взаимноизгодна търговия и културен обмен между различните страни и цивилизации. През 1987-1997, под егидата на ЮНЕСКО, се реализираше програмата „Пътят на коприната – път на диалога”, която постави основата на сегашния проект за възраждане на Великия път на коприната (5).

На свой ред, терминът „международен транспортен коридор” обозначава единния комплекс от сухопътни и водни транспортни магистрали, със съответната инфраструктура, осигуряващи възможност за превоз на товари и пътници, в съответствие с изискванията на ЕС. Сред тях са пропусквателна способност на шосетата не по-малка от 20 хил. автомобила в денонощие, при минимална скорост от 120 км/ч (за жп линиите, скоростта е 100 км/ч). Нормативът за пресичане на границата с автомобил е 15 минути, с влак – 20 минути, а с камион – 1 час. Украйна планира да постигне тези показатели до 2015.

Транзитът през територията на Украйна

Изследванията сочат, че Украйна използва практически всички видове транзит. През територията и преминават железопътни, автомобилни и водни коридори. Въпросът за реализацията на наличния транзитен потенциал на страната стана особено остър, във връзка с разширяването на ЕС. През 1993, на конференцията на министрите на труда и транспортна в Брюксел, в която участваха и държавните глави на осем страни от Южен Кавказ и Централна Азия, в рамките на програмата TACIS, беше лансиран проектът TRACECA за формирането на нов евроазиатски коридор. По-късно, към програмата се присъединиха Украйна, Молдова и Монголия. През септември 1998, в Баку, се проведе Международна конференция за възраждане на историческия Път на коприната, на която 32 европейски и азиатски държави подписаха многостранно споразумение за развитието на коридора Европа-Кавказ-Азия. В случая, Украйна е важна за Европа най-вече като страна, транзитираща енергоносители. Според известния украински анализатор Андрей Деркач: „Именно като транзитна държава, Украйна представлява икономически интерес за ЕС. Съюзът обективно не е заинтересован от развитието на потенциалните си конкуренти. Но с транзитния статут не бива да се спекулира, той следва да са изгражда на основата на дългосрочните икономически отношения с Русия и ЕС, превръщайки се в ключов елемент на икономическата и (индиректно) политическата евроинтеграция на страната” (1).

На законодателно равнище, транзитният потенциал на Украйна е представен в редица документи. Така, „Законът за транзита на товари”, от 20 октомври 1999, определя транзита като превоз, с транспортни средства, на товари под митнически конрол, през украинска територия, между два пункта, или в рамките на един гранично-пропусквателен пункт, през държавната граница. В същото време, както се вижда, законът не отчита транзита на енергоносители по тръбопроводи, както и този на електроенергия по високоволтовите електропроводи.

Малко преди това, с постановлението си от 20 март 1998, правителството на Украйна утвърди „Програма за създаване и функциониране на национална мрежа от международни транспортни коридори в Украйна, до 2010”. Две години по-късно (7 февруари 2000), Върховната Рада прие „Закон за комплексната програма за утвърждаване на Украйна като транзитна държава, през 2002-2010”. През април 2006, правителството в Киев утвърди „Програма за развитие на националната мрежа от международни транспортни коридори през 2006-2010”. Според нея, наличието на съответното равнище на комуникации, трябва съществено да увеличи обема на транспортните потоци (до 40%, каквито са покозателите в Холандия). До 2010 се планира да се изградят магистралите Лвов-Краковец, Лвов-Броди и Астабан-Киев-Виница-Хмелницки-унгарска граница (2). Успешната реализация на така очертаните задачи трябва да се превърне в един от приоритетите на „транзитния пробив” на Украйна.

В момента, през украинска територия минават седем международни транспортни коридори, чиято обща дължина е 3,2 хил. км и по които се превозват над 60% от всички транзитни товари:

№ 3 Берлин (Дрезден) – Вроцлав – Лвов – Киев;

№ 5 Триест – Любляна – Будапеща – Братислава – Ужгород (Чоп) – Лвов;

№ 9 Хелзинки – Санкт Петербург – Витебск – Киев (Москва) – Одеса (Кишинеу) – Букурещ – Пловдив – Александруполис;

Европа – Азия;

Гданск – Одеса (Балтийско море – Черно море);

ТRАСЕСА: Европа – Кавказ – Азия;

№ 7 Река Дунав

Освен това, през територията на Украйна преминават коридорите на Организацията за сътрудничество на железниците (ОСЖД) № 3, 5, 7, 8 и 10. Свързването, на украинска територия, на европейските коридори № 3 и 5 с коридорите на ОСЖД № 3 и 5 създава своеобразен мост между Европа и Азия, включващ и Транссибирската магистрала, която, частично, засяга и територията на Украйна.

Международните коридори не просто преминават през украинска територия, но се пресичат на някои места, формирайки важни транспортни възли: Лвовски, Киевски, Одески. Така, през Лвов преминава Транспортен коридор № 3 и завършва Коридор № 5. През Киев минава Коридор № 9 и завършва Коридор № 3. В Одеса, Коридор № 9 се свързва с транспортния коридор ТRACECA. По този начин, Украйна, заедно с останалите страни, формира най-краткия път за превоза на товари от Централна Азия и Кавказ, през Черно море, за Европа и обратно (3).

От обяваването на украинската независимост измина достатъчно дълго време, но и днес недостатъчно се осъзнава важността на географското положение на страната. Украйна запази основните транзитни магистрали, но за тяхната поддръжка, както и за разширяването им, не се влагаха достатъчно средства. Според статистиката, за първите четири години от съществуването и като независима държава, обемът на товарите, превозвани с автомобилен транспорт, е намалял 2,7 пъти, а през следвашщите пет години – още два пъти. Обемът на товарите, превозвани с железница, пък е спаднал над три пъти.

В години на независимостта, Украйна се сдоби с най-високия в Европа коефициент на транзитност – 3,75. Въпреки това, транзитният потенциал на страната се използваше само на 70%. И единствено заради благоприятното и географско положение, външнотърговското салдо на всички транспортни услуги, включително железопътния, морския, въздушния и другите видове транспорт, надхвърли 4,5 млрд. долара годишно (7). В същото време, обемите на транзитните превози (без въздушния транспорт) намаля почти с 13%, затова пък превозите с железница са нараснали 1,5 пъти.

По-сериозни инвестиции в развитието на тази сфера започнаха да се влагат едва през последните години. Междувременно, експертите на ООН и ЕС прогнозират, че към 2010 стокообменът по европейската ос Север-Юг ще нарасне с 25-30%, а по евразийската ос – с 30-35%. Което означава, че има шанс да се подобрят сегашните показатели, практически по всички посоки.

Важна стъпка към подобряване на системата на международните транспортни коридори (МТК) стана приемането на Украйна в Световната търговска организация (СТО), тъй като изпълнението на задачите, свързани с това, ще доведе до повишаване качеството на транспортно-спедиторското обслужване, което да достигне световните стандарти. За покриването на тези изисквания, големи надежди се възлагат на украинския участък от Коридор № 5 и възраждането на Пътя на коприната, включващо и организацията на контейнерни жп превози от Китай към Европа. Разширяването на руската Транссибирска магистрала, също може да се осъществи, през украинска територия, по няколко маршрута: към Полша, по Коридор № 3 и към Словакия и Унгария, по Коридор № 5. Освен това, дължината на сухопътния мост между Европа и Азия е три пъти по-малка, от пътя по море (11-12 хил. км). В този контекст, особено значение има изграждането на Коридор № 9, минаващ през Одеса, както и на Коридор № 7, където много важно е създаването на условия за достъп на по-големи кораби до украинската част на Дунавската делта.

Транспортният потенциал на Украйна

Преминавайки към анализ на отделните видове транзит, следва да подчертаем, че железниците са смятат за най-развития вид транспорт в Украйна. По обем на товарните превози с жп транспорт, страната заема четвърто място в Евразия, след Китай, Русия и Индия. Дължината на жп мрежата и надминава 22 хил. км. В същото време, общата дължина на международния жп коридор № 3, на територията на Украйна, е 705 км, а на № 5 (между Чоп и Лвов) – 266 км. Но, съществуващият еднопътен жп тунел, изграден още през 1886, значително ограничава скоростта на влаковете, по втората линия. Технологичните мощности на националната транспортна инфраструктура позволяват ежегодно да се превозват над един млрд. тона товари, при това, както вече посочихме, транзитният потенциал се използва само на 70%. Превозват се най-вече въглища, желязна руда, петрол, химически и минерални торове, химикали, черни метали, кокс, както и пшеница.

Изпълнявайки утвърдената от правителството „Програма за създаване и функциониране на националната мрежа от международни транспортни коридори”, украинските железници (УЗ) модернизират инфраструктурата в посочените по-горе участъци, съгласно националните стандарти. През 1998-2005 са ремонтирани над 6 хил. км железен път, модернизират се системите за сигнализация и комуникация. Освен това, макар условията за транзит през Украйна да не отговорят на международните стандарти, това се компенсира от сравнително ниските тарифи за транзитните превози, особено в сравнение със съседните държави. Сред недостатъците са ограниченията в скоростта, имайки предвид, че стандартът на ОСЖД за товарните влакове е 100 км/ч (в перспектива 120 км/ч). За целта, в Транспортното министерство в Киев вече са разработени няколко проекта за пускане на подобни влакове.

Прехвърляйки се към автомобилния транспорт, следва да отбележим, че в сравнение с железниците, той е по-слабо развит, липсват достатъчно автомагистрали, както и необходимото обслужване.

Дължината на шосетата в Украйна надминава 160 хил. км. В същото време местният автомобилен парк не отговаря на изискванията на нормативите Евро 1-3, най-вече по отношение на екологията, шума и безопасността. Превозите на товари и хора се затрудняват и от мудните гранични и митнически процедури. Освен това, западните превозвачи се сблъскват с много проблеми, свързани с недостатъчната правна хармонизация на правилата за товарни превози, задръстванията, лошата работа на украинските митници и високия криминален риск. Без външна помощ (като тази, която ЕС оказа на държавите от Централна и Югоизточна Европа), Украйна трудно ще успее сама да се справи с тези проблеми. Ще напомим и, че за развитието на транспортните коридори в страните-кандидатки за членство в ЕС, Съюзът е отделил, в рамките на програмите PHARЕ и ТАСІS, около 70 млрд. евро (4).

През последните години въпросът за разширяването на автомагистралите, водещи към столицата се решава малко по-активно. Завършиха работите в участъка Киев-Одеса, разширява се трасето към Крим. Изгражда се железопътен и автомобилен преход, през река Днестър, към Киев. Въпреки това, съществуващият недостиг от магистрали и ограниченията на скоростта карат превозвачите да търсят алтернативни маршрути за превоз на товарите си.

Товарни превози се съществяват и с фериботи, през Черно море. Те свързват Украйна с Южен Кавказ. Тази сфера (която също е част от проекта TRACECA) е обект на специален интерес от страна на правителството, наред с развитието на железопътните и шосейни връзки на черноморските пристанища със западната граница. В тази връзка, в рамките на проекта, се изграждат и жп линии, и пристанища на Черно и Каспийско море, оптични връзки и автомобилни пътища. Коридорът включва фериботните комплекси Иличовск, Варна и Поти, на Черно море, и ферибота Баку-Туркменбаши, през Каспийско море, по който се превозват най-вече петрол, и петролни продукти, метали, пшеница и памук.

В общия рейтинг на перспективите пред пристанищата и водните пътища, тези на Украйна са на 53 място, след пристанищата на балтийските държави и Русия и преди тези на Румъния, България, Италия, Турция и Полша. Украйна наследи от рухналия СССР 30% от корабостроителните му заводи, 27% от товарния флат и 50% от пътническите кораби. През 1991, под украински флаг плаваха до 400 кораба, десет години по-късно, бяха останали само стотина, средната възраст на които е над 20 години (6). В същото време, днес броят на украинските пристанища е около 20, но резервните им преработвателни мощности са само 40% от някогашните (7). Сред негативните фактори на този вид транзит, следва да отбележим големите престои на товарите на украинската граница, както и бавното им претоварване в пристанищата. Украинските транзитни позиции в района на Дунав са доста несигурни, като пре0 последните години се изостря конкуренцията с Румъния.

Въпреки това, в последно време, правителството активизира дунавската си политика, както и тази в Черно и Азовско морета, свързана с формирането на Единната европейска транспортна мрежа, включително по Коридор № 7 (река Дунав). Със средства от ЕС, фериботният комплекс на пристанището в Иличовск, беше трансформиран в мултимодален терминал, където бе изградена контейнерна площадка, даваща възможност за ефективна обработка на контейнерите, доставяни с ферибота Варна-Иличовск, действащ от 1978. Оттам товарите се разпределят към пристанище Поти/Батуми или към турския порт Дериндже.

Украйна разполага и с редица други големи морски пристанища: Одеса, Мариупол, Херсон, Николаев, и Керч, които могат много да помогнат за развитието на транспортната и система. Налице е и до 40% ръст в обема на обработваните товари в дунавските пристанища Рени и Измаил.

Наличието на плавателни реки (Днепър, Дунав, Днестър, Южен Буг) съдейства за развитието на речния транспорт, като Днепър и Дон свързват Украйна с държавите от ОНД, а Дунав – с Европа.

Що се отнася до инфраструктурата на въздушния и транспорт, страната отстъпва на повечето съседи. В системата на украинското Министерство на транспорта, действат 37 летища, 17 от които са международни (в момента се анализира предложението за изграждане на международно летище и в Николаев). Трябва да се признае, че наличните украински летища не отговарят напълно на международните технологични изисквания (както и на тези по отношение на предоставяните услуги), а пистите им са износени. Много остър проблем е остарелия самолетен парк и липсата на средства за обновяването му. В тази връзка, Транспортното министерство разглежда възможността за приватизация на въздушния транспорт (без летищата, които ще останат държавна собственост). Наложените от ЕС, през 2002, много по-сурови изисквания относно шума на самолетите и вредните им емисии в атмосферата, лишиха украинските авиокомпании от правото да летят в чужбина (с изключение на няколкото самолети „Боинг-737” на Международните украински авиолинии и „Аеросвит”).

Украинският енергиен транзит

Накрая, що се отнася да тръбопроводния транзит, следва да поставим акцента върху факта, че именно благодарение на него Украйна изнася услуги за почти 3 млрд. долара. Трябва да се отбележи и, че украинската газопроводна система е втората по дължина в Европа и включва 37 хил. км магистрални газопроводи и 13 подземни газохранилища.

В случая, рискът произтича от старите тръби и факта, че експлоатационният период на помпените станции е между 20 и 40 години, а помпите са много износени. Всичко това изисква реализирането на редица програми за модернизиране на украинската газопроводна система и разширяване на мрежата. Всъщност, подобни мерки се вземат. Така, през 2001, в рамките на проекта „Газтранзит”, беше завършено строителството на газо-компресорната станция „Тарутино”, по действащия газопровод Ананьев-Тираспол-Измаил, което даде възможност да се увеличи сумарната пропусквателна способност на газопроводната мрежа с почти 4 млрд. куб. м годишно и позволи да се разшири транзита на руски газ към Балканите и Турция. В рамките на националната програма „Петролът и природният газ на Украйна до 2010” от голямо значение за гарантиране на енергийната сигурност е международното сътрудничество, в рамките на Договора към Енергийната харта.

Сред първостепенните задачи пред Украйна е да задейства енергийната си система в пълния и обем. През територията на страната минават трансконтиненталният газопровод „Дружба”, газопроводите „Съюз”, Уренгой-Помари-Ужгород и тръбопроводът за амоняк Толиати-Одеса.

С въвеждането в експлоатация на Одеския петролен терминал, Украйна получава големи възможности за регулиране на петролните потоци от държавите от Близкия изток и Каспийския регион към Европа, и така пряко да влияе на общия геополитически баланс в евразийското пространство.

Важно значение за развитието на украинската система от тръбопроводи ще изиграе продължаването на петролопровода Одеса-Броди. Друг перспективен проект, може да стане енергийният маршрут Каспийски регион – Азербайджан – Грузия – ЕС. По него Украйна вече получава каспийски петрол. Друг позитивен момент ще бъде разширяването на мощностите на нефто-транспортния комплекс на терминала във Феодосия, чиито обем на работа, през последните десетина години, нарасна 20 пъти.

Отношенията между Киев и Москва

Очертавайки съществуващите и потенциални трудности, следва да отбележим, че сериозна пречка пред реализацията на транзитните интереси на Украйна са разногласията между Киев и Москва. През продължителен период от време, Украйна осъществяваше транзит, в двайсет страни по света, на 90% от износа на руски природен газ, както и на значително количество руски петрол. Днес, 60% от газовото потребление в ЕС се покрива от собствени източници, но, както твърдят експертите, през 2020, зависимостта на Съюза от вноса ще достигне 67%. Тогава, основен доставчик на „синьо гориво” за ЕС, наред с Туркменистан, Казахстан и Узбекистан, ще се окаже Русия, тъй като доставките на газ от Алжир и Норвегия са по-проблематични. Тоест, ако днес петролните и газови магистрали на Украйна не работят с пълна мощност, в бъдеще (имайки предвид, че Русия разработва алтернативни маршрути за своя петрол и природен газ, заобикалящи транзитните държави) ситуацията може само да се влошава.

Би било наивно обаче, вината за подобно развитие да се възлага само на външните сили, защото основна причина за сегашната тежка ситуация е необмислената външна политика на украинските политически елити. На практика, към активно развитие на транспортните си коридори, Украйна пристъпи чак 10 години след обявяването на независимостта, като през 2002-2005 инвестициите за усъвършенстване на международните коридори бяха 4,5 млрд. гривни, срещу които бе извършен капитален ремонт на 560 км шосета и реконструкция на други 233 км. Това очевидно е недостатъчно.

Сред основните фактори, забавящи развитието на транзитните маршрути, следва да се посочат липсата на достатъчно финансиране за модернизация на транспорта, налице е също нецелево или неефективно използване на държавните средства.

Приоритет на Украйна следва да си остане съхраняването на статута на основен доставчик на руски газ за Европа и създаването на нови възможности за износ на суровини от Централна Азия към ЕС. Украинската позиция в сферата на газовия транзит трябва да се координира с тази на другите водещи транзитни държави от Източна и Централна Европа, както и да се завърши изграждането на петролопровода Одеса-Броди.

За да се увеличат обемите на транзита, предстои решаването на редица конкретни задачи: да се представят икономически обосновани терифни ставки за транзита, да се адаптира украинското законодателство към изискванията на ЕС, да се увеличат инвестициите в транспортната сфера, да се модернизира транспорта, както и да се запази държавната собственост върху магистралните петроло- и газопроводи.

 

Литература:

1. Деркач А. Європейський вибір України, Дзеркало тижня, 2002, № 16, с. 4.

2. Закон України про Комплексну програму утворення України як транзитної держави у 2002-2010 роках, Відомості Верховної Ради України, 2002, № 24, с. 626.

3. Кутах Ю. Транзитні зв’язки України і міжнародні транспортні коридори, Економіст, 2002, № 1, с. 50–57.

4. Луцишин П., Федонюк С. Європейські інтеграційні процеси: формування єдиного ринку, Луцьк: Волин.обл.друк, 2004, с. 115.

5. Мамлева Л. Становление Великого шелкового пути в системе трансцивилизационного взаимодействия народов Евразии, //http://archaeology.kiev.ua/pub/mamleyeva.htm

6. Новикова А. Экономическая безопасность Украины в транспортной сфере, Экономика Украины, 2002, № 10, с. 18-25

7. Транзитний прорив,  http://kraina.org.ua/index.php?pageid=10

8. Транзит. Большая советская энциклопедия, http://encycl.yandex.ru/dict/bse

 

* Доцент в Катедра „Международни отношения”нав Одеския национален университет „Иля Мечников”

** Докторант в Катедра „Международни отношения” на Одеския национален университет „Иля Мечников”


Провъзгласената независимост на Косово и подкрепата за нея от страна на САЩ и редица европейски държави (сред тях и България), нямаше как да не вдъхновят сепаратистките движения, действащи в най-различни точки на света. Сред регионите, които се сблъскват с проблемите на сепаратизма, е и Арабският Изток.

Ситуацията в Иракски Кюрдистан

Този проблем винаги е бил особено остър в Ирак, където основната заплаха за териториалната цялост на страната, по традиция, идва от местните кюрди и шиити. Наистина, през последните години, тенденцията към отделяне на иракския Юг забележимо отслабна, тъй като създадената от американците в Ирак система на държавно управление, даде възможност на шиитите да се превърнат в основната политическа сила в страната. При това, шиитските партии и групировки се научиха да извличат от така създалата се ситуация и определена икономическа изгода. Както констатира шефът на иракския Комитет за борба с корупцията Муса Фарадж, само контролът, установен от шиитите върху контрабандния трафик на петрол и природен газ им позволи, през петте години след свалянето на Саддам Хюсеин, да получат приходи от около 45 млрд. долара.

По-различно се разви ситуацията в Иракски Кюрдистан. В съответствие с новата иракска конституция, този район се сдоби с максимално широка автономия и дори получи правото да напусне иракската държава, ако Багдад не спазва поетите от него задължения. В момента, кюрдските власти в регионалния център Ербил признават властта на централното правителство, само защото все още не смятат, че е дошъл моментът за обявяване на независимост. Освен това, в Иракски Кюрдистан цари относителна стабилност. Икономическата ситуация определено се подобрява и там действат около 3,5 хиляди иракски и чуждестранни компании. Край Захо и Сюлеймания вече се добива немалко петрол, който гарантира на местните кюрди собствени източници на приходи. В Кюрдската автономия функционира местен парламент и правителство, сформирана е 80-хилядна армия, разполагаща с тежко въоръжение, включително и с бронирана техника.

Тоест, така създалата се ситуация напълно удовлетворява иракските кюрди. Както отбелязва и президентът на Ирак Мустафа Барзани, който е кюрд, неговите сънародници “поеха задължението да бъдат активен елемент от федерален, демократичен и плуралистичен Ирак, но в същото време се гордеят с високото равнище на автономия, което си извоюваха”.

В същото време, отношенията между Ербил и Багдад не са чак толкова безпроблемни. Както е известно, кюрдите традиционно претендират за Киркук и Мосул. Техните части заеха тези два града, през април 2003, след влизането на американците в Багдад, но после бяха принудени да ги изоставят, под натиска на Вашингтон и Анкара. В резултат от това, Мосул и Киркук, в чиито околности има значителни петролни залежи, не станаха част от Иракски Кюрдистан (макар да бе обявено, че въпросът за принадлежността им ще бъде решен по-късно, чрез референдум).

Друг сериозен препъни-камък е проблемът с разрешенията за разработката на енергийните находища. Кюрдите, които през 2007 приеха специален Закон за кюрдистанския петрол и природен газ, смятат, че тези разрешения следва да се издават от властите в Ербил, но правителството в Багдад не е склонно да им признае подобно право.

Предвид казаното дотук, естествено възниква въпросът, дали е възможно (пък макар и чисто теоретично) скорошно провъзгласяване на независимостта на Иракски Кюрдистан? Повечето експерти смятат, че подобна стъпка би имала много сериозни негативни последици за иракските кюрди. Опитът от всички досегашни военни сблъсъци между тях и Багдад сочи, че кюрдските части не са в състояние да се противопоставят на превъзхождащата ги иракска армия и затова всеки път им се налага да изоставят градовете и големите населени пунктове и да се изтеглят в труднодостъпните и неособено пригодни за нормален живот планински райони.

Освен това, в международен план, обявяването на независим Иракски Кюрдистан би провокирало крайно отрицателната реакция на Анкара, която още през март 2003 предупреди, че при подобно развитие турските войски ще влязат в Северен Ирак, и дори прие решение за такава интервенция, през октомври 2003 (макар че, заради силния американски натиск, турското правителство не се реши да го осъществи). Освен това, провъзгласяването на независим Иракски Кюрдистан, може да даде на Анкара необходимия повод да денонсира турско-британско-иракския договор от 1926, според който Мосулският вилает става част от Ирак (но не и от независим Иракски Кюрдистан). Тоест, ако в Ербил решат да обявят независимост, Турция ще започна много по-активно да разиграва “картата” с иракските “тюркмени”, които са 7% от населението на страната и също претендират за Киркук. Впрочем, не по-малко негативна ще бъде и реакцията на Иран, който също има сериозни проблеми със своите кюрди. Освен това, излизането на Иракски Кюрдистан от състава на Ирак би бил в нарушение на резолюции № 1483 и № 1500 на Съвета за сигурност на ООН, сред целите на чието приемане беше именно гарантиране на териториалната цялост на тази страна.

В подобна ситуация, независимостта на Иракски Кюрдистан е възможна само, ако бъде одобрена и подкрепена от САЩ, макар че последното е много малко вероятно, тъй като подобна стъпка би провокирала остър конфликт между Вашингтон и Багдад и би върнала американско-иракските отношения към състоянието, в което се намираха по времето на Саддам Хюсеин. Да не говорим, че тя би предизвикала криза в отношенията между САЩ и Турция, която не само е американски съюзник в НАТО, но и единствената светска и демократична държава в Близкия изток.

Ситуацията в Судан

Не по-малко остър (всъщност, дори още по-остър) е проблемът със сепаратизма в Судан, където, от 1955 до 2005 (с 11-годишно прекъсване) се водеше кървава война между мюсюлманския Север и езическия и християнски Юг, в хода на която загинаха над два милиона души, 600 хиляди бяха принудени да напуснат страната, а четири милиона бяха насилствено изселени от родните си места. През 90-те години на миналия век, войната поглъщаше по 400 млн. долара годишно, т.е. почти всички приходи на суданското правителство.

За прекратяването на бойните действия, до голяма степен, допринесе откриването на петролни залежи в разположения на границата между Севера и Юга район Нуерленд. Перспективите за печалбите от тях накараха както правителството в Хартум и ръководството на Суданското народно-освободително движение/Суданска народно-освободителна армия (СНОД/СНОА), така и подкрепящите Юга западни държави да потърсят възможност за политическо разрешаване на проблема. На 9 януари 2005, суданският вицепрезидент Али Таха и лидерът на СНОД/СНОА Джон Гаранг подписаха в Найроби Всеобхватно мирно споразумение, което радикално промени характера на отношенията между Севера и получилия широка автономия Юг. Беше приета временна конституция на Южен Судан, след което там се създаде местен парламент и правителство, а на базата на СНОА беше сформирана и редовна армия на Юга. Освен това, Хартум и Джуба се споразумяха за принципите на разпределение на икономическите ресурси (включително петрола), властовите пълномощия и за създаване на механизми за гарантиране на сигурността. Но най-важното решение е, че през януари 2011, в суданските провинции Сини Нил и Нубийски планини, ще се проведе референдум за евентуалното им присъединяване към Юга.

Това мирно споразумение беше подкрепено от Съвета за сигурност, приел (на 25 март 2005) резолюция № 1590, според която беше създадена специална Мисия на ООН, с цел да се подпомогне провеждането на референдума, като в нея ще участват над 13 хил. души,

В момента независимостта на Юга се подкрепя от 90% от местното население, което обаче не означава, че ситуацията не може да се промени. В тази връзка си струва да припомним, че след като през 1972-1983 водачите на движението “Аня-Ня” (предшественик на СНОД/СНОА) бяха поканени да заемат ключови постове в администрацията на получилия автономия Юг, в суданското правителство и в ръководството на управляващата тогава партия – Суданския социалистически съюз, това възстанови мира и потисна сепаратистките настроения. През 1991 пък, южняците отхвърлиха предложението на Съвета на командването на революцията за национално спасение за превръщане на Судан във федерална държава, изтъквайки, че това би довело до разпадането на държавата.

При евентуално обявяване независимостта на Юга, в много сериозен проблем може да се превърне и въпросът за принадлежността на Нуерленд, където има големи петролни залежи (в южните провинции се добива 85% от суданския петрол). В момента лицензите за разработването им се дават от суданското правителство и Хартум едва ли ще гледа безучастно, как находищата преминават под контрола на Джуба.

Освен това, отделянето на Юга може да поощри сепаратистките настроения в другите райони на страната и, в частност, в Дарфур където ситуацията и без това е трагична, както и в провинция Червено море.

Сепаратизмът в Арабска Африка

Във външнополитически план, обявяването на независимост на Южен Судан, може да се превърне в заразителен пример за сепаратистите в района на Африканския Рог, зоната на Големите африкански езера и Централна Африка, което допълнително би дестабилизирало ситуацията в този, и без това взривоопасен, район.

Що се отнася до останалите арабски държави, в момента те почти нямат сериозни проблеми с териториалната си цялост. Така, исканията на кабилите в Алжир засега не излизат извън рамките на “културната автономия”. В Саудитска Арабия и Либия, които се формират като единни държави, сравнително неотдавна, има известни регионалистки настроения, които обаче все още не са се трансформирали в сепаратистки. В Йемен и Оман пък, споменът, че в миналото на територията и на двете страни съществуваха по две отделни държави, все повече избледнява.

Тоест, като цяло, засега липсват основания да се твърди, че сепаратизмът е сред основните заплахи пред държавите от Близкия изток и Магреб. Във всеки случай, мащабите му са несъпоставими с тези на заплахата, която представлява за Арабския Изток ислямският фундаментализъм.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През май, в Лима, се проведе петата редовна среща на високо равнище между ЕС и Латинска Америка (на нея България беше представена от президента Георги Първанов), на която бяха обсъдени редица екологични и енергийни проблеми, но основната тема бе стратегическото икономическо партньорство между двата региона. Бурно развиващата се, богата на ресурси Латинска Америка и европейските икономически гиганти очевидно са заинтересовани един от друг. Наистина, сегашният т.нар. „социалистически пояс” в Латинска Америка не притежава параметрите на сериозна геополитическа сила, но разширяването му, съпроводено от продължаващата ерозия на проамериканските режими на континента, вече представлява реална заплаха за мощта на САЩ.

Подобно на другите големи региони на планетата, Латинска Америка обединява много и често разнопосочни икономически интереси. Част от нея е например един от световните лидери по темпове на икономически ръст – Бразилия. Впрочем, останалите държави в него, макар и в различна степен, също демонстрират динамично развитие. Което не може да не интересува Европа.

Въпреки прогнозите, че срещата в Лима може да се превърне в арена на политически и идеологически битки между латиноамериканските левичари и представителите на европейските демокрации, това на практика не се случи. Най-вече, защото Европа въобще не е заинтересована от поставянето на акцента върху политическите теми. Истината е, че европейците не се опасяват особено от ръста на социалистическите тенденции в региона и причината е, че латиноамериканският „социализъм” има по-скоро геополитически измерения и те касаят Съединените щати, а не ЕС. От друга страна, става дума за своеобразен социален популизъм, който разполага с достатъчно сериозна база в региона, още повече, че досегашната му алтернатива беше „социалният паразитизъм”. Става дума за нещо, характерно именно за Латинска Америка – там, където има що-годе сериозна икономика, винаги са налице проблеми със социалния баланс. Да не говорим за традиционните кланови структури. В подобна ситуация, появата на политически екземпляри от типа на Чавес едва ли може да ни учудва.

Всичко това обаче, не е проблем на Европа. Американците действително опитват да се намесват (и се намесват) в латиноамериканските проблеми. ЕС обаче няма конкретни геополитически амбиции в региона. Което означава, че Брюксел няма да съобразява икономическата и търговската си политика в Латинска Америка със стремежа на САЩ да ерозират позициите на един или друг враждебно настроен към тях местен режим.

Съвместните усилия

През декември 2007, седем латиноамерикански държави се споразумяха за създаването на регионална банка за развитие. Аржентина, Боливия, Бразилия, Венецуела, Парагвай, Уругвай и Еквадор поставиха основите на нова регионална институция – Южноамериканската (или Южната) банка. В основата на тази инициатива беше венецуелският президент Уго Чавес.

Дейността на бъдещата банка ще бъде насочена към намаляване зависимостта на държавите в региона от Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ). Напоследък, тези две институции са подложени на сериозна критика от страна на повечето регионални лидери. Така, през 1999 (след идването на власт на Чавес), Венецуела изплати всичките си дългове на МВФ и през миналата 2007 фондът закри представителството си в Каракас. На път да приключи отношенията си с МВФ е и Аржентина.

Южната банка ще финансира мащабните социално-икономически проекти на южноамериканските държави. Планира се, с течение на времето, в нея да влязат всички членки на Съюза на южноамериканските нации, а след това, вероятно, и страните от Централна Америка. Първоначалният уставен капитал на банката ще бъде около 7 млрд. долара. Но това е само началото, още повече, че някои държави като Венецуела например, разполагат с доста сериозни финансови ресурси. Както правилно прогнозира преди време боливийският президент Ево Моралес, създаването на банката е само „първата стъпка” към прехода на страните от Южна Америка към единна валута. Тук следва да отбележим, че малко преди това, решение за създаване на единна валута взеха и няколко държави от Персийския залив.

От друга страна, опитът на Вашингтон да разшири на юг зоната на Северноамериканската асоциация за свободна търговия (NAFTA) засега търпи провал. Създаването на свободна търговска зона от Аляска до Огнена земя, което е много изгодно за САЩ, беше блокирано от Венецуела, Боливия и Аржентина. В същото време, Венецуела, Боливия, Куба и Никарагуа лансираха, през 2004, т.нар. Боливарианска алтернатива за Америка, предвиждаща съвместни усилия в сферата на енергийната, икономическата и продоволствена сигурност.

Освен това, Венецуела, Боливия и Еквадор официално обявиха, че са поели курс към „изграждане на социализма на ХХІ век”. Във всяка от тези държави (със съответната специфика) се развиват паралелно две революции като едната е национална, насочена против крайния неолиберализъм и американската доминация, а другата е с по-ясна социална насоченост (но и с доста по-малки шансове за успех).

Този процес на очевидно неизгодни за САЩ промени вече е стигнал толкова далеч, че, според главния редактор на авторитетното списание “Foreign Affair” Мойзес Наим: „Латинска Амарика вече е загубен за нас континент”.

Стратегията на Вашингтон

Въпреки тази песимистична оценка, Съединените щати очевидно не възнамеряват да се примирят с подобно развитие. Така, американското посолство в Каракас откри сателитни „консулства” в пет петролни щата на Венецуела, а Пентагонът възстанови военновъздушната си база в Парагвай, до границата с Боливия. САЩ се опитват да пресекат радикалните тенденции в Латинска Америка и като използват за целта двустранните договори за „свободна търговия” с държавите от континента. Освен това, Вашингтон се стреми да съживи военното си сътрудничество с региона, този път в името на борбата с тероризма и наркобизнеса, както и на „защитата на пазарната демокрация”.

В същото време обаче, дошлите на власт в повечето латиноамерикански държави радикални или умерено леви коалиции, поставят в основата на своята политика (в по-голяма или по-малка степен) именно укрепването на независимостта си от Вашингтон. Повратен момент в този процес стана осуетеният, през април 2002, опит за преврат във Венецуела, което провокира мощен ръст на антиамериканските настроения в региона. По-късно (през ноември 2006) САЩ не можаха да попречат на победата на Рафаел Кореа в Еквадор, както и на връщането на президентския пост в Никарагуа на някогашния кубински съюзник Даниел Ортега. В същото време, те вече не могат (а, както изглежда и не искат) да прибегнат до пряка въоръжена намеса в региона, особено на фона на тежките им ангажименти в Ирак и Афганистан и продължаващата конфронтация с Иран. Затова Вашингтон (поне през следващите години) ще продължи с опитите да реши проблемите си с Латинска Америка най-вече с икономически средства. Това обаче не означава, че САЩ са се отказали от военното си присъствие на юг от Рио Гранде. Така, наскоро Държавният департамент по отбраната обяви, че планира да възстанови 4-ти американски флот (разпуснат през 1950) чиито кораби да патрулират покрай бреговете на Латинска Америка, с цел „борба с тероризма и незаконните действия на международната организирана престъпност (включителна наркотрафика)”. Първите от тях ще се появят край бреговете на Централна и Южна Америка още през лятото на настоящата 2008. Анализаторите посочват, че решението на САЩ за възстановяването на 4-ти флот бе взето малко след дипломатическата криза между Венецуела, Еквадор и Колумбия, заради нахлуването на колумбийски военни на еквадорска територия. В същото време, Бразилия, Венецуела, Аржентина и Еквадор лансираха инициатива за създаване на южноамерикански Съвет за сигурност, която очевидно противоречи на представата на САЩ за регионалната система за сигурност.

Междувременно, се появиха съобщения за две срещи на местните власти в аржентинската провинция Чако с представители на Южното командване на САЩ, на които са се обсъждали въпроси, свързани с „оказването на хуманитарна помощ при природни бедствия и катастрофи”. Мнозина местни коментатори обаче свързват американската активност със стратегическото разположение на провинция Чако, където се намира гигантското подземно водохранилище Гуарани.

Освен това, американският посланик в Колумбия Уйлям Браунфийлд наскоро призна, че страната му разглежда възможността да прехвърли военновъздушната си база, разположена в еквадорския град Манта (след като президентът на Еквадор Рафаел Кореа обяви, че няма да продължи договора за наем на базата), в колумбийския департамент Гуахира, който открай време е обект на териториални спорове със съседна Венецуела.

Въпреки цялата тази активност обаче, Вашингтон (поне през следващите години) ще продължи да залага на опитите да реши проблемите си с Латинска Америка най-вече с икономически средства. В края на краищата, макар че идеята за разширяването на NAFТА се провали, позициите на американските транснационални корпорации в региона остават достатъчно силни и дори укрепват. През 2005, обемът на инвестициите им в икономиката на Латинска Америка и Карибите беше 353 млрд. долара, а в техните предприятия са заети 1,6 млн. души. През 2006 износът на САЩ към държавите на юг от Рио Гранде нарасна почти с 13%, а вносът оттам – с 10,5%.

В същото време, САЩ се опитват да компенсират отказа на латиноамериканските страни да се присъединят към NAFTA, като ускорят развитието на двустранните връзки, включително и чрез подписване на споразумения за свободна търговия, с отделни държави от региона. В това отношение, привлекателността на американския пазар действително е много сериозен коз в ръцете на Вашингтон. Както подчертава министърът на икономиката на Уругвай Данило Астори, който е сред малцината, подкрепящи идеята за NAFTA: „Страната ни трябва да поддържа добри отношения с всички държави в света, но особено със САЩ, които са сила, способна изключително много да разшири нашите собствени възможности”. Имайки предвид, че Астори скоро ще бъде издигнат за кандидат от управляващата коалиция на президентските избори през 2009, очевидно става дума за наличие на определена тенденция.

Присъединяването към NAFTA или сключването на двустранен договор за свободна търговия със САЩ биха означавали обаче неизбежен конфликт с Южноамериканския общ пазар (Mercosur), в който влизат Аржентина, Бразилия, Парагвай, Уругвай и Венецуела, а като асоциирани членове – Чили, Боливия, Колумбия, Еквадор и Перу. Във всеки случай, за Вашингтон би било изгодно, ако Уругвай, или някоя друга страна, ерозират Mercosur отвътре.

Както е известно, споразумението за създаването на NAFTA, между САЩ, Канада и Мексико, влезе в сила на 1 януари 1994. Според Вашингтон, тази организация, за която се планираше да се развива по модела на ЕС, цели да осигури необходимото взаимодействие в интерес на сигурността и просперитета на Северна Америка, така че самото понятие за сигурност да бъде включено в логиката на икономическите и търговски процеси в региона. Което, според критиците на Белия дом, означава „да бъде институционализирано влиянието на корпорациите и частния сектор, като цяло, върху политиката, в съответната посока”.

Тоест, разширяването на NAFTA и в Латинска Америка със сигурност би довело до сблъсък между фундаменталното изискване на тази организация да бъдат създадени оптимални условия за функциониране на частния капитал и да се гарантира свободната търговия и левите режими от региона, които се ориентират към съвършено различен икономически модел.

В тази връзка, интерес представлява публикуваната, през 2003, стенограма на разговорите между президента Буш и тогавашния испански премиер Хосе-Мария Аснар, даваща представа за американския натиск срещу страните, които не са склонни да изпратят свои части в Ирак. „Става дума за интересите на САЩ – подчертава Буш – и Лагос ( тогавашния президента на Чили Рикардо Лагос Ескобар – б.р.) следва да е наясно, че споразумението за свободна търговия с Чили очаква ратификацията си от Сената и, ако той не заеме правилната позиция, това би поставило ратификацията под въпрос”.

Впрочем, макар че сегашният чилийски президент – социалистката Мишел Бачелет, твърди че поставя „стратегическото партньорство” със САЩ на преден план, тя също, на няколко пъти, беше „санкционирана” по подобен начин от Вашингтон. Така, когато чилийският парламент подкрепи създаването на Международния наказателен съд, но отказа да подкрепи искането на САЩ американските военни да бъдат изключени от неговата юрисдикция, Вашингтон моментално поиска заплащане за подготовката на чилийските пилоти на закупените американски самолети F-16, макар че при сключването на сделката за подобно заплащане въобще не ставаше дума. По същата причина бяха преустановени и програмите за обучение и военна помощ в Бразилия, Перу, Коста Рика, Еквадор, Боливия и Уругвай.

Новите инструменти на Вашингтон

В близкото минало, САЩ можеха да разчитат на съдействието на Организацията на американските държави (ОАД) за разрешаване на проблемите си в Латинска Америка. През 2001, по инициатива на тогавашния шеф на Държавния департамент по отбраната Доналд Ръмсфелд беше приета Вътрешноамериканската демократична харта, утвърждаваща механизма за прилагане на т.нар. „демократичен параграф”, позволяващ от ОАД да бъдат отстранявани държавите, в които е налице неконституционна промяна на демократичния модел, и узаконяващ „правото на хуманитарна намеса”. Впрочем, с въпросния параграф тогава бяха съгласни и значителна част от латинамериканските леви политици.

Оттогава до днес обаче, нещата доста се промениха, включително и в ОАД. Така, през юни 2007, на сесията на организацията в Панама, държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс поиска изпращането във Венецуела на специална комисия, която да разследва въпроса за лиценза на частната телевизионна компания Radio Caracas Television, който правителството на Уго Чавес отказа да продължи, заради постоянните критики срещу действията му. Предложението на Райс обаче бе отхвърлено и това беше възприето много болезнено във Вашингтон.

Сблъсквайки се с подобни трудности в ОАД, САЩ напоследък все повече залагат на фондациите и неправителствените организации за прокарване на своята стратегия в региона. Основна роля сред тях играе Агенцията за международно развитие (USAID), особено по отношение финансирането на латиноамериканските „демократични сили и движения”, които, по правило, са добре настроени към САЩ. Както отбеляза наскоро бившият шеф на агенцията Ендрю Натсиос: “USAID се оказва най-подходящия инструмент там, където дипломацията не работи, а използването на сила е свързано с прекалено голям риск”. Впрочем, развитието на ситуацията във Венецуела потвърждава думите му. В тази страна USAID финансира редица проекти на опозицията и активно подкрепя акциите и срещу режима на Чавес.

Особена активност в региона демонстрира и Международният републикански институт (IRI), ръководен от Джон Маккейн - кандидатът на Републиканската партия за президент на САЩ, на изборите през ноември 2008. Институтът е ангажиран, в частност, с организацията и консултирането на политическите програми на опозицията в контролираните от леви режими страни в Латинска Америка. Впрочем, определена активност проявява и Държавният департамент на САЩ, който определя като една от задачите си в региона „привличането на гражданите към по-активно участие в демократичния процес”.

Според някои северноамерикански анализатори, „ненасилствената съпротива” на опозицията е най-резултатната стратегия за дестабилизиране на левите и националистически режими в Латинска Америка. Неин израз във Венецуела е кампанията за „защита свободата на словото”, а в Боливия – сепаратистките прояви в четирите южни провинции, както и блокиране работата на Конституционното събрание.

Южното командване на Пентагона

В същото време, за възстановяване и укрепване на своето влияние в Латинска Америка, САЩ разчитат и на своето Южно командване (Southcom), представляващо най-мощната военна сила в региона. При това, контактите между Southcom и латиноамериканските правителства обикновено се осъществяват непосредствено, т.е. без посредническото на дипломатите. Повечето решения в Южното командване на американската армия се вземат автономно, без санкция на Държавния департамент. В същото време, такива северноамерикански институции, като агенциите за подпомагане на развитието и на земеделието, отдавна са изместени на заден план, а помощта на САЩ, в рамките на двустранните им отношения с държавите от региона, е само 1/3 от онази по времето на студената война. Впрочем, говори се, че продължаващата китайска икономическа експанзия в Южна Америка, може да накара Вашингтон отново да възстанови мащабните програми за оказване на икономическо помощ на региона. Засега обаче отговорността за тези програми е възложена на Департамента по отбраната, като сред причините за това е и, че Конгресът няма достатъчно механизми за контрол на неговите разходи. Във всеки случай, официалните данни сочат, че през 1997-2007 помощта на САЩ за армията и полицията в латиноамериканските държави се равнява на 7,3 млрд. долара.

Според командващият Southcom генерал Джеймс Хил, основната заплаха в Латинска Америка представлява „радикалният популизъм, ерозиращ демократичния процес и ограничаващ правата на индивида”. Именно този радикален популизъм, олицетворяван от фигури като Уго Чавес, поражда, както твърди Хил, „дълбоко разочарование у хората, поради липсата на реални демократични реформи, като в същото време разпалва антиамериканските настроения”.

В тази връзка, друг генерал от армията на САЩ – Бентц Крадок, който навремето командваше Southcom, а днес ръководи Европейското командване на САЩ, както и Обединеното командване на НАТО, отбелязва, че „за липсата на политическа стабилност в Латинска Америка са отговорни демагозите – врагове на САЩ, глобализацията и свободната търговия”. Според него, е необходимо срочно да бъдат увеличени „силите за сигурност” в региона, както и бюджетът на Sauthcom. Иначе, може да се окаже, че Латинска Америка и Карибите „ще бъдат откъснати от останалия свят от авторитарните и популистки режими” (т.е. биха могли окончателно да излязат от орбитата на САЩ и да се ориентират към други стратегически съюзници).

Наред със Southcom, все по-голяма роля в Латинска Америка играе и присъствието на северноамерикански военни съветници – най-вече представители на частни фирми, както и граждански лица, които формално не представляват САЩ. Впрочем, именно това им позволява да се занимават с неща, с които не би могла открито да се заеме американската армия. Частните охранителни агенции например, могат да участват във военни действия, без санкцията на Конгреса.

Междувременно, с одобрението на Вашингтон, някои латиноамерикански държави отново започнаха да използват армиите си за полицейски операции. Така, през декември 2006, мексиканският президент Фелипе Калдерон изпрати 7 хиляди войници в щата Мичоакан за борба с наркотрафика. В Бразилия пък, армейски части редовно влизат във фавелите (бедняшките квартали) на Рио де Жанейро за да преследват местните младежки банди и т.н. Милитаризацията на обществената сигурност не е нова практика, но не бива да се забравя, че сред „криминалните елементи”, срещу които се използват военните, могат да попаднат и обикновени граждани, както и политически противници на управляващите. Да не говорим, че веднъж излезли от казармите, самите военни стават все по-склонни да се месят в политиката.

Междувременно, Пентагонът и северноамериканският военно-индустриален комплекс успяха да постигнат официална отмяна на ембаргото върху продажбата на оръжие и военна техника в Латинска Америка, където САЩ отдавна са основния доставчик на оръжие. Това решение обаче дава зелена светлина на оръжейната надпревара в региона. Така, решението на Чили да купи американски самолети F-16 води до това, че съседите и също ще поискат да модернизират военновъздушните си сили. Така, бразилският министър на отбраната поиска военните разходи на страната да бъдат увеличени с 50% през 2008, макар че, както твърди президентът Луис Инасио да Силва (известен повече като Лула), „Бразилия поддържа стабилни и добросъседски отношения с всички южноамерикански държави”.

Южноамериканският съвет за отбрана

Впрочем, твърдението на Лула не му попречи да предложи, на последната среща на Съюза на южноамериканските държави (Unasur), провела се в края на май 2008 в бразилската столица, създаването на  регионален военен блок – т.нар. Южноамерикански съвет за отбрана, което, според мнозина би било поредната стъпка към обособяването на Латинска Америка в самостоятелен геополитически и геоикономически полюс. Предполага се, че всяка страна ще определи по двама свои представители (от Външното и Военното си министерство), които да участват в окончателното институционализиране на Съвета. Според бразилския министър на отбраната Нелсон Жобим, в рамките на Съвета ще се разработи единна концепция за отбрана, макар че организацията „не възнамерява да копира остарелите класически военни съюзи, от типа на НАТО”. Освен това, Жобим категорично изключи участието на САЩ в Съвета, отбелязвайки, че „това няма как да стане”. Той подчерта, че: „силата на Южна Америка е в интеграцията на населяващите я народи” и, че южноамериканските държави трябва да укрепят позициите си на международната сцена, без да искат от когото и да било разрешение да създадат собствен военен съюз. Според Жобим, идеята за създаването на субконтиненталния Съвет за отбрана се подкрепя от всички страни в региона, като „някои от тях проявяват по-голям ентусиазъм, а други – по-малък, но, като цяло, в Латинска Америка са единодушни, че създаването му е необходимо”.

Всъщност, истината е, че формирането на Южноамерикански съвет за отбрана със сигурност се подкрепя от венецуелския президент Чавес, както и от еквадорския военен министър Уолкър Сан-Мигел, според когото не е изключено в бъдеще към него да се присъединят и държавите от Централна Америка и Карибския басейн. Идеята се приема положително и от Еквадор, чиито министър на отбраната Хавиер Понсе, отбеляза, че Съветът ще се ориентира към разширяване на военното сътрудничеството между южноамериканските държави и ще позволи да бъдат предотвратени бъдещи гранични конфликти. Според него, „чрез тази структура страните от региона ще увеличат относителната си тежест пред ООН и другите международни организации”.

Повечето анализатори смятат, че инициативата за създаването на Южноамерикански съвет за отбрана е реакция на мартенската военно-политическа криза между Еквадор и Колумбия. В същото време те отбелязват, че макар в Латинска Америка да се говори много за необходимостта от интеграция, центробежните тенденции в региона остават силни. В същото време дори ако се тръгне към създаването на подобен военен съюз, практическото му формиране ще се затрудни, защото демократичните латиноамерикански правителства, като бразилското например, имат една визия за проблемите на сигурността, а радикалните националистически режими – съвършено различна.

В миналото, всички структури за сигурност в Латинска Америка действаха под егидата на САЩ. Напоследък обаче ролята на Вашингтон прогресивно спада, за сметка на което нараства тази на Бразилия, която се очертава (и вече действа) като регионален център на военно, икономически и политическо влияние. От друга страна, е налице тандемът „Кастро-Чавес”, възпроизвеждащ конфронтационния модел от ерата на студената война.

Разнопосочните политически вектори

Не бива да се забравят, също така, сериозните различия между представителите на отделните леви и националистически правителства в Латинска Америка в отношението им към Съединените щати и разширяването на пазарната демокрация в региона. Макар мнозина анализатори (включително и у нас, в България) да се опитват да ги поставят под един знаменател, това съвсем не е вярно.

Бразилският президент Лула например, поддържа съвсем нормални отношения с Вашингтон, без това да му пречи да провежда сравнително самостоятелна политика. По-голямата част от петролният добив в страната продължава да се контролира от северноамерикански капитали. Така, правителството държи само 40% от акциите в държавната компания „Петробраз”, докато останалите се контролират от западни акционери. Същото се отнася и за президента на Чили Мишел Бачелет, която е и лидер на местната Социалистическа партия.

На свой ред, новият аржентински президент Кристина Фернандес де Киршнер се обявява за сътрудничество между държавите от региона, следвайки традиционния интеграционен модел. Впрочем, регионалната интеграция се подкрепя и от Куба, Венецуела, Еквадор, или малката държавица Доминика, но всички те лансират идеята за „обединение на антиимпериалистическа (т.е. антиамериканска – б.р.) основа”. А нито Бачелет, нито Киршнер, нито Лула са склонни да следват подобна схема. Освен това, да не забравяме, че в Латинска Америка има и немалко териториални спорове, някои от които продължават вече второ столетие, което също пречи за взаимното разбирателство и доверието.

Реалните противоречия между „умерените” и „радикалите” сред левите и националистическите режими, както и наличието на откровено проамерикански правителства (като например тези в Колумбия или Мексико), значително улесняват постигането на стратегическите цели на Вашингтон в земите, южно от Рио Гранде. Въпреки това, успехът на последните не е гарантиран. В това отношение, много зависи от успехите (или от провала) на модела на „социализма на ХХІ век”, който се опитват да следват Венецуела, Еквадор и Боливия, както и от ефективността на реформите в „Куба след Фидел”.

Много неща зависят и от това, доколко успешно латиноамериканците ще съумеят да използват съществуващите противоречия в глобалния геополитически триъгълник САЩ – ЕС – Китай. Защото и ЕС, и Китай преследват собствени цели в региона и те далеч не винаги съвпадат с американските. Така, САЩ се стремят, на първо място, да изолират и ерозират комунистическия режим в Куба, като и ляво-националистическите правителства във Венецуела, Боливия и Еквадор. Китай, напротив, инвестира големи суми в тези страни и не може безучастно да наблюдава, как парите му рискуват да отидат на вятъра, заради интригите на Вашингтон. Така че битката са Латинска Америка не само продължава, но и тепърва ще се разраства, придобивайки наистина глобални измерения.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

След като, през 1842, британският капитан Артър Конъли, анализирайки политическото съперничество между Руската и Британската империи, първи вкарва в обръщение термина „Голямата игра”, всяко геополитическо противопоставяне в Евразия обикновено се разглежда като неин пореден етап. В същото време обаче, борбата между „големите играчи” и „опосредстваните войни” (т.нар. proxy wars) между „малките им съюзници”, съвсем не изчерпват цялото многообразие на геополитическата конкуренция в един или друг евроазиатски регион. Ако говорим за Черноморско-кавказкият регион например, в исторически план, позициите на „малките играчи”, тяхната самостоятелност и опърничавият им нрав нерядко сериозно объркват картите на участниците в „Голямата игра”. Така, дунавските княжества и „свободните казаци” от Дон или Запорожието, кабардинските князе и адигейските „свободни братства”, татарските и ногайските орди нерядко се оказват онези малки сили, които накланят везните към един или друг „голям играч”. При това го правят, не заради безкористните си чувства към него, а най-вече от политически егоизъм, какъвто малките играчи винаги са имали в излишък. Обикновено обаче, анализите на дипломатическите интереси на великите сили (както и на техните конфликти и преговорите, които водят помежду си) засенчват позициите и реалната мотивация на „малките играчи” (които, постфактум, биват представяни в историческите трудове, най-вече като „доброволни съюзници” на участниците в „Голямата игра”). Според мен, подобна методология е погрешна, защото се основава на опасно опростяване. „Малката игра” (която понякога е твърде „тънка” и не се набива на очи, а друг път изглежда прекалено антажирана и дори „груба”, заради директния си характер) е не по-малко достойна за вниманието на експертите и политиците, отколкото „Голямата игра” на великите държави.

Новите играчи в Южен Кавказ

Напоследък в експертните центрове на Русия и трите постсъветски държави от региона много се дискутира тенденцията към „интернационализация” на Южен Кавказ. По правило обаче, всички спорове за външните (или нерегионални) играчи се ограничават с анализи на политиката на ЕС (и, най-вече, тази на „новото съседство” по отношение на Грузия, Армения и Азербайджан) или пък на американския геополитически проект за „Големия Близък изток”. Междувременно, Южен Кавказ привлича вниманието не само на европейските и американски политици, но и на най-близките му „некавказки” съседи и дори на руските стратегически партньори от ОНД. Само че за техните приоритети и интереси в региона не се знае много. Разбира се, от това амбициите на новите потенциални участници в „кавказката игра” не стават по-малки. През последните няколко години, интереса си към Кавказ достатъчно ясно декларират страни като Казахстан и Украйна – две доста различни държави, чиято „постсъветска” история също силно се различава. Така, докато Казахстан се ползва с репутацията на един от основните евразийски съюзници на Руската Федерация, Украйна се сдоби с имиджа на един от водещите „бунтари” и „разколници” в ОНД. В същото време, кавказката политика, както на Киев, така и на Астана, говори само за едно. След разпадането на Съветския съюз между бившите съветски републики вече не съществува нито „братска солидарност”, нито пък правителствата им изпитват някаква „историческа благодарност” към Москва. Налице е само силен национален егоизъм и стремеж да се следват собствените интереси в икономиката и политиката. Само тези интереси (а не фантомното евразийско единство и отдалечаващият се спомен за общото съветско минало) определят стратегията на постсъветските държави. Затова Астана и Киев ще действат по отношение на Грузия и Азербайджан не така, както би искала Москва, или дори Вашингтон, а както националните казахстански и украински елити смятат за изгодно за себе си. Тоест, те едва ли биха възприели руските аргументи за „марионетката Саакашвили” или за „милитаризацията на Азербайджан”, ако нямат собствени (украински и казахстански) мотиви да го направят.

Всъщност, тези мотиви бяха убедително демонстрирани, през пролетта на 2008, когато Москва и Тбилиси отново изостриха отношенията си. Нека си припомним, коя държава първа се разграничи публично от решението на Москва да не спазва повече санкциите срещу Абхазия (от 6 март 2008, в отговор на провъзгласяването на косовската независимост). Направи го Казахстан - основният съюзник на Русия в Организацията за Договора за колективно сигурност (ОДКС) и Евроазиатската зона за икономическо сътрудничество (ЕвраЗИС). В декларацията, по този повод, на официалния представител на казахстанското Външно министерство Ержан Ашикбаев бяха лансирани следните тези: „Ние се обявяваме за уважаване на суверенитета и териториалната цялост на Грузия и изразяваме надежда, че ситуацията ще бъде решена максимално бързо, с мирни средства и на основата на компромис, който да удовлетворява интересите на всички участници в спора”.

Кавказката политика на Украйна и Казахстан

Когато започна серията от „самолетни скандали” между Русия и Грузия, в тях се намеси Украйна –основният опонент на Москва в ОНД. На 30 април 2008, грузинското Външно министерство разпространи съвместно заявление на президентите Михаил Саакашвили и Виктор Юшченко за руската роля в разрешаването на етнополитическите конфликти в Абхазия и Южна Осетия. По-късно текстът му беше публикуван и в Киев: „Президентите на Украйна и Грузия разгледаха сегашната ситуация относно разрешаването на грузинско-абхазкия и грузинско-осетинския конфликт и изразяват загрижеността си от опитите на Руската Федерация да постави под съмнение териториалната цялост на Грузия, като повиши статута на отношенията си с Абхазия и Южна Осетия. По този начин самообявилите се републики, на практика, биват тласкани към отделяне от Грузия”. Освен това Юшченко и Саакашвили разкритикуваха „последните заявления на официални руски представители за възможното използване, от страна на Русия, на военни средства за защита на своите граждани в Абхазия”. Не бива да се оставят без внимание и останалите кавказки „сюжети”, намиращи се извън рамките на руско-грузинската проблематика. На 24 април 2008, по време на пленарното заседание на Сената на Казахстан (горната камара на местния Парламент), беше ратифициран договорът между Казахстан и Азербайджан за подкрепа и съдействие на петролния транзит, през Каспийско море и азербайджанската територия, към международните пазари, по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Последният, както е известно, се смята за по-скоро политически проект и Москва е склонна да разглежда участието в него едва ли не като предизвикателство. Междувременно, проектът предполага разширяване на пристанището Курик, от което казахстанският петрол ще се доставя, през Каспийско море, до тръбопровода Баку-Джейхан.

Впрочем, нито Украйна, нито Казахстан за първи път се опитват да „проникнат” в Южен Кавказ. Още по съветско време, казахстанския лидер Назарбаев предлагаше да посредничи за разрешаването на арменско-азербайджанския конфликт в Нагорни Карабах. През септември 1991, първият руски президент Борис Елцин, посети, заедно с Назарбаев, района на конфликта (включително карабахската столица Степанакерт). Резултат от това посещение беше съвместното комюнике, подписано в Железноводск от лидерите на Русия, Казахстан, Армения и Азербайджан (като наблюдател участваше и представител на Нагорни Карабах), което целеше стабилизиране на ситуацията в региона, връщане на депортираното население по домовете си, освобождаване на заложниците, разполагане в конфликтната зона на „информационни групи”, включващи представители на Русия и Казахстан и осигуряване на обективна информация за положението в Нагорни Карабах. В крайна сметка обаче, през 1991, посредническата мисия на Назарбаев не се увенча с успех. Но и след разпадането на СССР, Казахстан продължи да претендира за ролята на един от „интеграционните фактори” в постсъветското пространство. Впрочем, намеренията му имат съвсем прагматична основа. Основната характеристика на казахстанската външна политика, след 1991, е нейната диверсификация, т.е. поддържането на стабилни отношения както с „големите играчи” (Русия, САЩ, ЕС), така и с отделните постсъветски държави. Тоест, тя се ръководи от прагматизма, а не от някакви идеологически съображения.

На свой ред, Украйна подписа, през 1993, Договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ с Грузия, който беше сред първите в Евразия документи, подписани от новите независими постсъветски държави, сключени без намесата на „ръката на Москва”. През втората половина на 90-те, Тбилиси неколкократно се обръщаше към Киев с молба да изпрати в зоната на грузинско-абхазкия конфликт украински „сини каски”. През юни 1998 (т.е. почти веднага след изострянето на конфликта  в Галския район на Абхазия”, когато военните действия временно бяха възобновени), украинският президент Леонид Кучма обсъди този въпрос с грузинския си колега Едуард Шеварднадзе, като изрази готовност да изпрати „миротворци” в зоната на сблъсъците, макар да я обвърза с няколко важни условия.

Междувременно, след „оранжевата революция” в Киев, именно идеологията се превърна в определящия фактор за сближаването между Украйна и Грузия. Активността на украинската външна политика в Кавказ нарасна след успешната реализация на двете „цветни революции” през 2003-2004. Групата около Юшченко започна да разглежда Саакашвили не просто като стратегически партньор и съюзник, но и като „идейно близък” политик.

Казахстан активизира кавказката си политика през 2005. Дотогава Астана действаше много предпазливо. През 2005 обаче, казахстанският президент ясно обозначи грузинското направление, като едно от приоритетните за Астана, отбелязвайки, че: „Искаме да получим достъп до Черно море, със своя петрол, различни стоки и транзитни товари, за да развиваме търговията си. Искаме да участваме в приватизацията, която тече в Грузия, в строителството и изграждането на нови индустриални обекти. Искаме да разполагаме и с туристически обекти на грузинското черноморско крайбрежие”. Само за три години Казахстан се превърна в основния външен инвеститор в Грузия (изпреварвайки Турция и Великобритания), като си извоюва ключови позиции в банковия сектор и туристическия бизнес (най-вече в Аджария). Само през 2006 обемът на търговията между двете държави нарасна с 90%.

Успехите на Украйна, при управлението на Юшченко, са по-скромни. В действията на Киев има повече популизъм, отколкото реални икономически или военно-политически резултати. По време на посещението си в Тбилиси, през март 2007, украинският президент декларира готовност да изпрати „сини каски” в Южна Осетия и Абхазия, „в рамките на мандат, който да бъде еднакво приемлив за всички страни в конфликта”. През юни 2007, по време на срещата на държавите от ГУАМ (организацията, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова) в Баку, Юшченко нарече арменските части, разположени в Нагорни Карабах и около тази непризната държава, „окупатори” (квалификация, каквато не си позволяват нито САЩ, нито ЕС) и обяви готовността си да изпрати украински „сини каски” на линията на прекратяване на огъня в района. И едното, и другото предложение обаче, едва ли могат да се оценят като реалистични, по ред причини. На първо място, от страните, ангажирани във въпросните конфликти, само Грузия е готова за тяхната „украинизация”. Това не се отнася нито за Южна Осетия, още по-малко пък за Абхазия, където още са живи спомените за участието на „доброволци” от украинската крайно-националистическа организации УНА-УНСО (Украинска национална асамблея – Украинска народна самоотбрана) в продължилите 14 месеца бойни действия между абхазци и грузинци, на страната на последните. И макар, че УНА не представлява интересите на украинската държава, за абхазкия елит и масовото съзнание декларациите на активистите на тази радикална структура, че са готови да се включат в евентуална операция на Тбилиси срещу сепаратистите, както и декларациите на официален Киев се сливат в общ информационно-пропагандистки фон. Вторият проблем пред хипотетичните украински миротворци е одобрението за разполагането им от Върховната Рада в Киев. За разлика от Русия, властта в Украйна не се гради на твърд вертикален принцип и затова Виктор Юшченко не е в състояние сам да „прати полковете” в Кавказ. В същото време, както отбелязва известният политолог Александър Крилов, депутатите от Върховната Рада не горят от желание да пратят украинските части в един толкова взривоопасен регион, и то под чуждо командване (без значение, дали на ГУАМ или на ООН).

Заключение

Независимо от очевидно различаващите се начални мотиви, резултати, успехи и провали, Украйна и Казахстан, т.е. двама от „малките играчи” в Кавказката игра, имат сходни интереси. И Астана, и Киев са заинтересовани от запазването на териториалната цялост на Грузия (макар в единия случай да доминира чисто прагматичният интерес, а в другия - „демократичният интернационализъм”), защото самите те се боят от подем на сепаратизма (макар че в случая с Казахстан подобна опасност изглежда по-скоро виртуална) и се опитват да провеждат самостоятелна политика, която не е свързана с интересите на Москва. Както отбелязва казахстанският политолог Досим Сатлаев: „За разлика от другите постсъветски държави, Казахстан не е принуден да се моли, а разчита само на взаимноизгодното сътрудничество. Тоест, Москва не разполага с кой знае колко лостове за влияние върху Астана, освен транзитната зависимост на Казахстан от Русия, но пък тъкмо тя кара казахстанското ръководство да търси и други икономически контакти. Затова Кремъл едва ли ще предприеме някакви действия, целящи ерозията на икономическия съюз между Грузия и Казахстан, тъй като това може да провокира негативната реакция на Астана, която има собствена визия за мястото си в постсъветското пространство”.  Украйна е много по-зависима от Москва, в същото време обаче сегашното и ръководство демонстрира и много по-голям стремеж към независима от Кремъл външна политика. При всички случаи, интересите на Астана и Киев са достатъчно значими фактори (макар и несравними с тези на ЕС и САЩ), които следва да се вземат под внимание от Москва. В противен случай, при определено развитие на събитията и съотношение на силите, везните в „Голямата игра” могат да се наклонят не в нейна полза.

*  Авторът ръководи Отдела на междунационални отношения в Института за политически и военен анализ

{rt}

Напоследък, както в  Австралия, така и в Южна Корея, настъпиха сериозни политически промени, макар и в различни посоки. Така, след 11-годишното управление на консерваторите, начело с Джон Хауърд, властта в Австралия премина в ръцете на лейбъристите и техния лидер Кевин Руд. В Южна Корея пък приключи десетгодишното управление на „прогресистите” Ким Те Чжун и Ро Му Хюн и властта премина в ръцете на консерваторите, начело с Ли Мьон Бак.. Австралия и Южна Корея, които заемат, съответно, 17 и 14 място в света, по обема на своя БВП, осъществяват помежду интензивен търговски обмен и поддържат ред други връзки. В същото време обаче, Австралия, която смята за свои важни „клиенти” само Китай и Япония, е едва на пето място в списъка на основните вносители на южнокорейския пазар.

Като държави със средни възможности, двете страни се стремят да балансират стратегическите си връзки с постепенно отслабващите (и силно загрижени от този факт) Съединени щати, от една страна, и нарастващите си търговски и икономически контакти с Китай – от друга. Регионалното разминаване между стратегическите и икономически интереси дестабилизира тази част на света. Имайки предвид състоянието на китайската икономика, централната роля на Пекин в региона трудно може да бъде оспорена. Затова, като най-вероятно решение на това противоречие се очертава формирането на нова система за регионална сигурност и търговия, в резултат от което азиатската общност би се освободила от прекалено силната си обвързаност със САЩ.

Промените в Австралия

Австралия сравнително късно се превърна в геополитически „играч” в Азия. В качеството си на лоялен член на Британската общност, страната дълго време се гордееше, че подкрепя метрополията със свои части, взели участието във войните, водени от британците от  Южна Африка и Судан до Египет и Турция, и сравнително доскоро провеждаше силно рестриктивна имиграционна политика (чиято скрита цел бе съхраняването на „Бяла Австралия”). След Втората световна война обаче, нещата се промениха, като Австралия се преориентира към САЩ, подкрепяйки ги във всяка водена от тях война – от Корея до Афганистан и Ирак.

В същото време, имиграционната стратегия на Канбера също претърпя сериозна трансформация, в резултат от която концепцията за „Бяла Австралия” отстъпи пред тази за „мултикултурализма”. Като последица от това, в страната бяха осъществени значителни социални и културни преобразования. В същото време, Австралия предприе сериозни, макар и нееднозначни, опити да се освободи от едностранната си зависимост от САЩ, преориентирайки се към към по-сериозно политическо и икономическо ангажиране в Азия. Разбира се, тя не престана да сътрудничи с Вашингтон, но ясно показва, че би искала да се придържа към „нормални и приятелски” (а не съюзнически) отношения с Америка.

Досегашните действия на правителството на Кевин Руд отразяват именно този „развиващ се консенсус”. Както е известно, Руд зае премиерския пост в края на 2007, няколко месеца преди южнокорейския президент Ли. Още преди това той квалифицира войната в Ирак като „грешка” и обеща да изтегли оттам австралийските части, обявявайки, че занапред австралийската външна политика ще следва решенията на ООН. В същото време, той определи Китай като приятел и партньор на Австралия. Първото решение на правителството му стана ратификацията на Протокола от Киото, касаещ глобалните климатични промени. Полагайки клетва като премиер на страната в Парламента, Руд се извини пред коренното население на Австралия за извършените в миналото престъпления срещу него от страна на държавата. Що се отнася да отношенията със САЩ, премиерът обяви, че съюзът с тях ще продължи да бъде сред основните теми в работата на правителството.

Заради разделението на страната, Корейската и студената война и все още нерешения национален въпрос, Южна Корея, в продължение на дълго време, също беше зависима от САЩ. Тя предостави бази на американската армия на своя територия и изпрати военни контингенти в помощ на Съединените щати в редица конфликти, водещи се далеч от границите на страната. Тази зависимост се запазва и днес, макар че е все по-малко желана от Сеул и все по-трудно се поддържа от Вашингтон. Разделена и притисната между двете азиатски свръхдържави (Китай и Япония), Южна Корея се отнася с възторг към идеята за формиране на самостоятелна азиатска общност. Засега обаче, никой не обръща особено внимание на стремежите и в тази посока.

В началото на 2008, визията на Кевин Руд за провеждане на сравнително по-независима австралийска външна политика, получи значителна обществена подкрепа. За разлика от него, южнокорейският президент Ли Мьон Бак предпочете да концентрира вниманието си върху вътрешноикономическото развитие и зае по-твърда позиция спрямо Северна Корея, което не бе посрещнато положително от повечето му съграждани.

Австралийската стратегия на баланса

На премиера Кевин Руд няма да е никак лесно да постигне целите си. При последното му посещение във Вашингтон (в края на март 2008), разногласията му с Буш, поне на пръв поглед, не повлияха върху приема, който му устроиха неговите американски домакини. В същото време, Руд допусна (може би без да иска) грешката да заимства от своя домакин реториката за „споделените ценности”, което може да му създаде известни проблеми в бъдеще. Защото в Азия тази формула се асоциира най-вече с проекта на американския вицепрезидент Дик Чейни за „сдържането” на Китай. Впрочем, малко по-късно, грешката беше задълбочена и от позицията на Руд, във връзка с кризата в Тибет.

Всъщност, стратегията, която се опитва да следва австралийския премиер, съдържа сериозни противоречия. През първия месец от управлението си, той успя да убеди Китай, че правителството му няма да подкрепя никоя сила, която китайците смятат за враждебно настроена към тях. В началото на април 2008, при посещението си в Пекин, той стана първия съвременен държавник, общуващ с домакините си на китайски.

В същото време обаче, в навечерието на отпътуването си за Вашигтон, Руд подчерта, че Австралия ще спазва регионалните си задължения в сферата на сигурността, поети от предшественика му Джон Хауърд. А те, както е известно, включват споразумението за съвместно гарантиране на сигурността с Япония, подписано през март 2007. Между другото, това бе първият договор от този тип между следвоенна Япония и друга държава (като изключим този със САЩ, разбира се) и той се превърна в първа стъпка към формирането на тристранно споразумение за сигурност между САЩ, Австралия и Япония. Впрочем, политиката на Руд към Япония все още не е съвсем ясна. През 2007, в официален документ на австралийското Министерство на отбраната, бе заявено, че Канбера одобрява идеята Токио да отмени конституционната забрана и да започне да води „по-активна политика по въпросите на сигурността, в рамките на алианса си със САЩ и многонационалната коалиция”. Дали сегашният австралийски премиер също мисли така?

Регионалната сигурност

По време на посещението си в Пекин, Руд трябваше да обяснява на домакините си, как точно възнамерява да съчетае задълженията си към САЩ и Япония със задълбочаване на приятелските връзки между Австралия и Китай, а също и позицията си по различните предложения за формиране на азиатска общност. Засега Китай и Южна Корея са склонни да подкрепят идеята в нея да участват само държави от региона (например тези от АСЕАН, плюс Китай, Япония и Корея). Тук е мястото да припомним, че Япония, подкрепена от САЩ и Австралия, първа откликна на срещата на високо равнище, провела се в Куала Лумпур, през 2005, с участието на Австралия, Нова Зеландия, Индия и др. Всъщност, основното различие във визиите за бъдещето на Азия се свежда до формулата: „със или без САЩ”.

С други думи, австралийският премиер Кевин Руд е изправен пред трудната задача да намери начин да помогне за изграждането на такава азиатска общност, която да включва Китай, да използва енергията и идеализма на Япония и да избягва нападките срещу САЩ, в рамките на достатъчно широка структура, бореща се с глобалното затопляне и ръководеща наистина жизнеспособна цивилизация. Истината е, че това може да се постигне само в тясно сътрудничество с други средноголеми политически сили, сред които особено място заема Южна Корея.

За съжаление, засега нито Австралия, нито Южна Корея отделят необходимото внимание една на друга. Показателно за това е дори такъв дребен, на пръв поглед факт, че в нито една от тях няма постоянно акредитирани представители на медиите на другата. В Австралия живее голяма и постоянно увеличаваща се корейска общност, а повечето големи градове имат свои Кoreatown. Над 30 хиляди корейци учат в Австралия, повечето от тях – в местните университети. Само в Австралийския национален университет има повече от 40 корейски аспиранти, чиито изследвания са в сферите на правото, политиката, астрономията, химията, физиката и медицината, докато, само преди десетина години, те бяха не повече от 4-5. В същото време, нараства броят на австралийските студенти, изучаващи корейски език, култура и общество.

Терминът „споделени ценности”, на който толкова държат американците, се използва рядко, както в Австралия, така и в Корея, където не без основание гледат с подозрение на откровено манипулативната му и идеологизирана употреба. В същото време, Австралия и Южна Корея изпъкват като две високоразвити държави от региона, притежаващи развита гражданска демокрация, полагащи сериозни усилия да постигнат национално помирение относно грешките, допуснати в миналото, и изправени пред едни и същи геостратегически дилеми, които са резултат от упадъка на Америка, възхода на Китай, объркването на Япония и заплахите, свързани с такива проблеми, като глобалното затопляне например. Тоест, и двете държави имат достатъчно възможности да се освободят от зависимостта си от великите държави (независимо дали тези от миналото или онези от бъдещето) и успешно да си сътрудничат за изграждането на нова жизнеспособна и мирна Азия.

* Авторът е професор в Австралийския национален университет, автор на няколко книги, последната от които е озаглавена „Япония в прегръдката на Америка”

{rt}

Сред основните въпроси, обсъждани на последната среща на върха на НАТО в Букурещ (2-4 април 2008) бе и ходът на военната операция на коалиционните сили в Афганистан. Днес, военният контингент на пакта в тази страна наброява 47 хиляди души от 40 държави. Срещата в Румъния и последвалите събития очертаха новите тенденции в антитерористичната кампания в Афганистан, сред които следва да се посочи последователно провежданият курс към интензифициране на военната операция в страната, както и определянето на Пакистан като възможен обект, където да бъдат изпратени американски части за борба с талибаните и Ал Кайда. Паралелно с това се правят опити за по-активното ангажиране на Русия и ОНД в логистичната и инфраструктурна подкрепа на операциите на пакта в Афганистан.

Трябва да признаем, че след кризата в ръководството на военната кампания от края на 2007 и началото на 2008, алиансът сякаш навлиза в период на подем. Така, през март 2008, парламентът в Отава (макар и след ожесточени дебати) гласува за удължаване на канадското военно присъствие в Афганистан, при условие, че САЩ изпратят допълнителни части в южните провинции на страната.

На свой ред, Франция обяви намерението си да изпрати в Афганистан още 800 свои военнослужещи, в състава на коалиционните сили, под егидата на НАТО. Подкрепа за военната кампания декларира и страната-домакин Румъния.

По време на срещата в Букурещ американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс обяви намерението на САЩ също да изпратят още войски в Афганистан. Като цяло, през 2008, там вероятно ще бъдат пратени 10 хиляди души.

Необходимостта от продължаване на войната с тероризма беше подчертана и от генералния сектретар на ООН Бан Ки Мун, според когото „международните сили ще останат в Афганистан за да гарантират мира и сигурността там и действията им ще помогнат за по-нататъшното възстановяване на тази разрушена страна”. В тази връзка, мнозина авторитетни анализатори смятат, че военната кампания в Афганистан вероятно ще продължи 20-25 години.

Мястото на Пакистан в стратегията на НАТО и САЩ

Сред елементите за успеха на афганистанската военна кампания, коалиционните сили (и особено САЩ) отделят специално място на позицията на Пакистан. В общи линии, формиралите се, през периода 2001-2008, отношения между Вашингтон и пакистанския държавен глава Первез Мушараф, отговарят на така очертаните цели. Исламабад беше признат за ключов американски съюзник в борбата с международния тероризъм. Пакистанската армия вече години наред провежда операции в граничната с Афганистан долина Суат, както и в отделни райони на Зоната на пущунските племена в Северозападната гранична провинция. Освен това, след 11 септември 2001, Пакистан се превърна в един от основните клиенти на американския военно-индустриален комплекс. Накрая, по различни канали, Исламабад получава значителна финансова помощ от САЩ във военната, социалната и образователната сфери. Косвените данни сочат, че тази помощ варира между 11 и 20 млрд. долара, но не касае изключително важните за развитието на страната инфраструктурни и икономически проекти.

На свой ред, Пакистан, през всичките тези години, поставя и отстоява редица условия пред НАТО, като цяло, и САЩ, в частност. На първо място, Исламабад категорично не разрешава осъществяването на военни операции на коалицията на своя територия, а на второ – забранява международните инспекции на ядрените си обекти. Упоритостта на Пакистан по тези въпроси, както и мощните доларови потоци, които се вливат в тази страна, я превръщат, от гледна точка на НАТО, в „непредсказуема”. Тази непредсказуемост още повече нарасна след парламентарните избори през февруари 2008 и формирането на ново коалиционно правителство от опозиционните на президента Мушараф политически сили.

Евентуалната промяна на позицията на новия пакистански кабинет по отношение на войната с тероризма би влязла в много сериозно противоречие с плановете на САЩ. Честите посещения напоследък на различни официални представители на Белия дом (като например заместник държавният секретар Джон Негропонте и помощникът на държавния секретар Робърт Баучър) илюстрират голямата загриженост на Вашингтон за курса, който ще избере новата управляваща коалиция, тъй като има сериозни основания да се смята, че „стратегията и е насочена към постигане на споразумение с талибаните и Ал Кайда и разграничаване по този въпрос от САЩ.

На свой ред, мнозина пакистанци смятат, че Съединените щати се стремят да окажат определен натиск върху сегашното правителство, принуждавайки го да следва същата тактика за борба срещу международния тероризъм, която бе възприета от Мушараф, непосредствено след 11 септември. Тоест, приоритетното отношение на правителството към въпросите, свързани с тероризма, са продиктувани не само от стремежа за ефективното им решаване, но и от американската позиция и прекия натиск на Вашингтон.

Неслучайно, още първото заседание на новата управляваща коалиция, провело се в началото на април 2008, беше посветено именно на борбата с тероризма. На него, генерал Ашфак Первез Кияни (назначен през ноември 2007 за началник щаб на сухопътните сили) представи изчерпателна информация по въпроса, като сред обсъжданите теми бяха дислокацията на пакистанските части край границата с Афганистан, в пущунската Племенна зона, ефективността на борбата им с терористите, методите, използвани за освобождаване на заложниците и т.н.

На свой ред, назначеният наскоро за военен министър на Пакистан Чоудри Ахмед Мухтар потвърди заинтересоваността на правителството от стабилизиране на ситуацията в зоната на пущунските племена и нормализация на обстановката в долината Суат, като цяло. Според него обаче, ефективната борба с тероризма изисква „всеобхватен стратегически подход, в чиято основа следва да присъстват политически и икономически елемент, наред с мощната военна подкрепа”.

Съзнавайки важността на борбата с международния тероризъм, сегашното пакистанско правителство демонстрира приемственост и по въпроса за провеждането на военни операции на коалиционните сили на НАТО в граничните с Афганистан територии на Пакистан. Исламабад и преди призоваше пакта и, в частност, американците да се откажат от призивите за преки военни действия в пущунската племенна зона в Северозападната гранична провинция.

Както и предишното, така и сегашното пакистанско правителство рязко реагира на всички декларации на коалиционните сили за възможна военна операция на територията на Пакистан. В тази връзка, на САЩ за пореден път бе заявено, че „всяко едностранно действие може да наруши или затрудни борбата с тероризма”, както и, че „подобни действия биха били безотговорни и опасни”. Според прес-секретаря на пакистанското Външно министерство Мохамед Садиг: „Ако някоя страна разполага с конкретни разузнавателни данни, следва да се свърже с пакистанските сили за сигурност, които ще вземат необходимите мерки”.

Като цяло, Пакистан продължава да се стреми да избегне, на първо място, създаването на негова територия на „специална зона”, контролирана от терористите и прегрупирането им във вътрешните райони на страната, на второ – провеждането на каквито и да било военни операции от части на НАТО в зоната на пущунските племена, а на трето - намесата във вътрешните работи на новото правителство на Северозападната гранична провинция.

На свой ред, разработвайки плана си за действия, целящ „запазването на Пакистан като ключов съюзник в мащабните действия за борба с тероризма”, НАТО се стреми, на първо място, към преки преговори с новото пакистанско правителство. Тоест, както заяви генералният секретар на пакта Яп де Хооп Схефер: „Контактите между нашите военни са отлични, но се нуждаем от политически диалог с Пакистан, защото нестабилността в тази страна, генерира и нестабилност в Афганистан”. На второ място, пактът планира да организира международна конференция под егидата на ООН, в която да участват всички съседи на Афганистан, както и други заинтересовани държави. Накрая, алиансът (и, в частност, САЩ) е силно заинтересован да присъства на територията на Пакистан, разглеждайки я като стратегически подстъп както към Централна Азия, така и към Китай.

Принудителното включване на Русия

Сред отличителните особености на срещата на НАТО в Букурещ е поканата към Русия да се ангажира по-активно в инфрастрактурната и логистична подготовка на кампанията за борба с международния тероризъм. Както е известно, въпреки сдържаната позиция на САЩ, Русия и пактът подписаха споразумения за сухопътния транзит, през руска територия (както и през тази на Казахстан и  Узбекистан) на невоенни товари и, най-вече, хуманитарна помощ за тиловото обезпечаване на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF). Става дума за доставки на храни, резервни части, гориво и транспортна техника.

Икономическите измерения на тези споразумения са очевидни. В момента, част от товарите за коалиционните сили на НАТО в Афганистан първоначално се доставят по море до пристанището на Карачи, след което прекосяват цял Пакистан, достигайки планинските райони на Северозападната провинция, откъдето се прехвърлят в Афганистан. В Пакистан, където на практика не се осъществяват товарни жп превози (по редица обективни и субективни причини), почти 80% от всички товари се превозват с камиони. Местната логистика и спедиция са изключително скъпи (имайки предвид резкия скок в цените на петрола), а от друга страна са налице постоянни проблеми с доставките на гориво. Още на границата между Пакистан и Афганистан всеки литър гориво става „златен”, а докато товарите стигнат до крайния пункт – „платинен”. Затова включването на Русия в пазара на тиловото осигуряване на ISAF се оказва икономически изгодно.

Подписаните с Москва споразумения биха могли да се разглеждат като първа стъпка в сътрудничеството между руснаците и НАТО в афганистанската антитерористична кампания. Разрешението, дадено от Казахстан и Узбекистан, за преминаване през тяхна територия на хуманитарните товари за ISAF допълнително увеличава списъка на участниците. А, имайки предвид, че и Русия, и Казахстан, и Узбекистан са членове на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в бъдеще могат да се очакват още инициативи, продиктувани от непредсказуемостта на претенциите на НАТО да играе глобална роля в сферата на сигурността и окончателното излизане на пакта извън зоната на географската му отговорност. Всъщност,  изтръгвайки от партньорите си обещание (макар и дадено с половин уста), че ще изпратят още свои военни в Афганистан, САЩ напълно постигнаха целите, които си бяха поставили преди срещата в Букурещ, в това отношение. Следващата им цел е Пакистан. Никак не бе случайно, че само няколко дни след срещата в Букурещ, американският президент Буш (в речта си по случай петата годишнина от военната интервенция в Ирак) ясно определи именно Пакистан, като следващия обект на евентуална военна операция на НАТО. По-късно, в интервюто си за АВС News, той характеризира племенната зона, разположена покрай афганистанско-пакистанската граница, като „най-опасния район в света, в който Ал Кайда е намерила убежище и откъдето замисля нови атаки против САЩ”. На въпроса, защо, ако наистина смята, че следващите атаки могат да дойдат от района на Афганистан и Пакистан, не е изпратил повече войски в Афганистан, Буш отговаря: „Защото те (т.е. Ал Кайда – б.р.) не се намират в Афганистан. Там те вече са изкоренени, а заплахата идва от членовете на Ал Кайда, намерили убежище в Пакистан”.

НАТО и енергийните проекти в Централна Азия

Срещата на НАТО в Букурещ показа и, че пактът демонстрира все по-голям интерес към постсъветските централноазиатски републики. Както е известно, в румънската столица присъстваха държавните глави на седем държави от ОНД – Грузия, Азербайджан, Молдова, Украйна, Русия, Узбекистан и Туркменистан, като сред най-представителните бяха именно делегациите от Централна Азия. Освен президентите Гурбангули Бердимухамедов (Туркменистан) и Ислам Каримов (Узбекистан), там бяха казахстанският военен министър Даниал Ахметов и таджикистанският министър на външните работи Хамрохон Зарифи. Само Киргизстан не изпрати своя делегация на срещата на НАТО, но следва да напомним, че именно тази страна поддържа особено тесни отношения с пакта, тъй като там е разположена военната база на НАТО в Манас, откъдето се снабдяват частите на алианса в Афганистан.

Повечето анализатори отделиха специално внимание на факта, че въпреки напрегнатата си програма в Букурещ, Джордж Буш намери време да се срещне на четири очи с туркменистанския президент Бердимухамедов. Според официалното комюнике от срещата, „двете страни съгласуваха подходите си за осъществяване на взаимноизгодно сътрудничество в най-перспективните направления и на първо място – в енергийната сфера”. В частност, двамата президенти са обсъждали шансовете за изграждане на нов газопровод Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия. В разговора си с Буш, Бердимухамедов е напомнил, че страната му бе сред първите, предоставили въздушното си пространство на НАТО за прехвърляне на товари за Афганистан. Твърди се също, че Ашхабад е предложил на пакта да създаде на своя територия тренировъчни лагери за подготовка на бойците на коалиционните сили в Афганистан, както и да разположи там складове и тилови бази за снабдяване на частите на НАТО.

Ако това се окаже вярно, то потвърждава предположенията, че след смъртта на диктатора Сапармурад Ниязов, Туркменистан постепенно се ориентира към политика на „отворените врати”, което би трябвало да демонстрира стремежа на новото правителство да преодолее международната изолация на страната и да направи действията си по-прозрачни. Това отваряне обаче, предизвиква известно безпокойство в Москва, където смятат, че то може да постави под въпрос колективната сигурност в Централна Азия. Тук е мястото да припомня, че през 90-те години на миналия век Русия разполагаше с военновъздушна база в Туркменистан (Марах), а туркменистанско-афганистанската граница се пазеше от руски граничари. През 1998 обаче, Ашхабад поиска руските части да напуснат територията на страната. Евентуалното присъствие на НАТО в Туркменистан ще се превърне в сериозен фактор за укрепване позициите на пакта и, особено, на САЩ в един толкова важен, от енергийна гледна точка, регион. На практика, чрез НАТО, американците ще получат възможност за достъп до северните граници на Иран, който продължава да се спряга за следващата мишена на Пентагона. Освен това, влизайки в Туркменистан, алиансът ще се сдобие и с „излаз” на Каспийско море. Което няма как да не тревожи Москва. Нито една държава от Каспийския регион, с изключение на Туркменистан, все още не е предлагала разполагането на обекти на НАТО на своя територия. Въпреки че подобна тенденция е налице. Така, в началото на май 2008, в Астана се проведе Седмица на сътрудничеството между НАТО и Казахстан, основно действащо лице в която бе специалният представител на генералния секретар на НАТО за Кавказ и Централна Азия Робърт Симънс. Той декларира заинтересоваността на алианса да съдейства за военната реформа в страната, включително и за създаването на военен флот на Казахстан в Каспийско море. Разбира се, отново бяха обсъждани и въпроси, свързани с енергетиката. Както е известно, НАТО вече 40 години се занимава с проблемите на енергийната сигурност, чрез своята Агенцията за петроло- и газопроводите. Затова пактът смята за част от прерогативите си охраната на бъдещите тръбопроводи за петрол и природен газ, от Казахстан към Европа. В Астана, Симънс подчерта, че: „най-големият риск в енергийната сфера е терористичната заплаха” и съобщи, че под егидата на НАТО функционира механизъм за обмен на разузнавателни данни в тази област, включително и с Казахстан. Според него, „ролята на НАТО е свързана със защитата на енергийната инфраструктура”. На пресконференцията си в Алмати, той посочи, че алиансът и Казахстан успешно са реализирали редица съвместни мероприятия, както и, че предстои превъоръжаването на една казахстанска бригада според стандартите на НАТО и уточняване на въпросите, касаещи транзита на товари за частите на пакта в Афганистан.

Тоест, НАТО активно развива сътрудничеството си с Казахстан, включително и в чисто военната сфера. В тази връзка, особено интересна изглежда позицията на Москва, която е основния партньор на Астана във военно-техническата област. Макар че открито се противопоставя на разширяването на НАТО на изток, Кремъл или не иска, или не може, да пречи на партньорите си от ОНД да се превъоръжават по стандартите на алианса, както и да приемат на своя територия негови бази. В същото време, НАТО открито игнорира Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), но активно сътрудничи с редица техни членки, на двустранна основа.

Междувременно, срещата на НАТО в Букурещ очерта възможните допирни точки именно между пакта и ОДКС. Например, по въпросите за съпровождането, на територията на страните, участващи в тази организация, на невоенните товари за частите на НАТО в Афганистан. Според известния руски експерт Игор Томберг, ОДКС, би могла да повдигне този въпрос, но вместо това, Москва мълчаливо се е съгласила с транзита на товарите за НАТО, през територията на държавите от ОНД, в резултат от което той ще се осъществява на двустранна основа.

Именно тази неясна позиция на Русия е сред факторите, стимулиращи сближаването между централноазиатските държави и НАТО. Това се отнася дори за Узбекистан, който вече има негативен опит с разположената на негова територия американска военна база в Ханабад (закрита, по искане на Ташкент, през 2005). Така, на срещата на НАТО в Букурещ, през април 2008, узбекистанският президент Ислам Каримов предложи на алианса коридор за транзита на невоенни товари в Афганистан, през граничния пункт Термез-Хейратон и дори обеща да подпише съответното споразумение. Според него: „като основа на бъдещото споразумение може да се използва подписаното, на 4 март 2008, между Узбекистан и Германия, споразумение за железопътния транзит на товари за частите на Бундесвера в Афганистан”. Каримов предложи също възобновяване и разширяване на процеса на преговори за постигане на мир и стабилност в Афганистан в рамките на групата „6+2” (Иран, Китай, Пакистан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан, плюс САЩ и Русия): „Отчитайки днешните реалности, би следвало да трансформираме „6+2” в „6+3”, заради задължителното участие в преговорния процес и на представители на НАТО”.

Предложението на Каримов за транзита на товари за частите на НАТО в Афганистан, визира железопътната линия до границата между тази страна и Узбекистан. Възможно е обаче, товарите да преминат и през територията на Туркменистан, който също има жп връзка с Афганистан (жп линията продължава на 3 км навътре в афганистанска територия) чрез граничния град Кушки. Както е известно, туркменистанският президент Бердимухамедов също подкрепи на срещата в Букурещ сухопътния транзит на товари за НАТО, и може да предложи по-изгоден маршрут за целта. В крайна сметка, маршрутът може да бъде очертан и, заобикаляйки Русия. Например – от Турция, към Грузия и Азербайджан, после с ферибот през Каспийско море и оттам, през Туркменистан, към Афганистан.

Тоест, с мълчаливото съгласие на част от лидерите на централноазиатските държави, САЩ и НАТО активизират присъствието с в южната част на ОНД, където по традиция руските интереси са особено силни. При това не става дума просто за „изпробване на почвата”, а за умна и детайлно обмислена политика. Във Вашингтон също не го крият. Така, в края на април 2008, помощникът на държавния секретар на САЩ по въпросите на Централна и Южна Азия Ричард Баучър, заяви пред долната камара на американския Конгрес, че: „Администрацията на президента Буш подкрепя интеграцията на бившите съветски републики от Централна Азия с разположените на юг от тях държави, а не укрепването и разширяването на отношенията им с техните традиционни партньори (т.е. с Русия – б.р.)”. Тоест, Вашингтон откровено декларира, че работи за отслабване на сътрудничеството между централноазиатските държави и Русия и то най-вече в енергийната сфера.

Според Баучър, САЩ биха искали в Централна Азия да се развиват „напълно суверенни, стабилни и демократични нации, уважаващи човешките права”. Той подчертава, че „искаме също, те да бъдат интегрирани в световната икономика, както и да сътрудничат помежду си, със САЩ и с нашите партньори за гарантиране на сигурността и стабилността в региона”. Баучър твърди, че американската политика в Централна Азия твърдо се основава на предпоставката, че петте държави от региона са „суверенни и независими” и с тях „следва да се поддържат многостранни отношения по широк спектър от въпроси”.

Според него: „От наша гледна точка, развитието и диверсификацията на петролния и газов сектор в Централна Азия е ключов компонент от по-широката американска стратегия за формиране на множествени икономически връзки на региона с други райони, с цел укрепване независимостта на принадлежащите към него държави и налагане на чисто пазарните принципи в местната енергийна сфера. В този смисъл, подкрепяме идеята за прокарване на множество маршрути за износ на петрол и газ, включително и през Каспийско море, с цел да се увеличи стабилността и благосъстоянието на региона”.

Тоест, САЩ и НАТО все по-активно проникват в южните пространства на ОНД и, в частност, в Централна Азия. В същото време, пасивната руска позиция стимулира появата на обратен процес - т.е. на ориентация на местните елити към по-тясно сътрудничество със Северноатлантическия алианс.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020