19
Чет, Сеп
24 New Articles

Новата геополитическа архитектура на Черноморския регион и сигурността на Източна Европа

брой4 2008
Typography

Черноморският регион е разположен в геополитическия център на Евразия, където се пресичат две световни комуникации Север-Юг (древният „път от варягите към гърците”) и Запад-Изток, включително Дунавско-Черноморския път. Тук преминават геополитическите и социокултурни граници на евразийските цивилизации. Най-характерната особеност на региона е геополитическата биполярност по осите Запад-Изток и Север-Юг. Тук, най-обособените в Световния океан и дълбоко вдаващи се в сушата Черно и Азовско морета се срещат с Великата Евразийска степ.

Напоследък интересът на световната политика към Черноморския регион се повишава. За сравнително кратък период от време на неговите проблеми бяха посветени много международни форуми, чиито брой отстъпва само на тези, посветени на Близкия изток.

Новата геополитическа архитектура

Съвременната геополитическа архитектура в Черноморския регион се обуславя от усилващото се военно-политическо присъствие на НАТО и САЩ, както и от енергийната геополитика (т.е. трансформацията на основните направления на транспортните комуникации). Регионът приковава вниманието на западните петролни компании, във връзка с перспективите за усвояване на богатите на енергоносители каспийски находища, както и с избора на маршрутите за транзита на петрола и природния газ.

Военно-политическото положение на региона се характеризира със загубата на позиции от страна на Руската Федерация. В резултат от подялбата на военноморския флот между Русия и Украйна, Източна Европа, за първи път от краха на Османската империя насам, бе лишена от военен паритет в Черноморския регион. Руският Черноморски флот, дислоциран предимно в Севастопол, включва бригада кораби за борба с подводници, ракетния крайцер „Москва”, бригада десантни кораби, бригада ракетни катери и т.н. Личният му състав наброява 18 хиляди души. Черноморските флоти на Русия и Украйна отстъпват по бойна мощ на турския флот 4,5 пъти, а на Шести американски флот в Средиземно море – 20 пъти.

В същото време, стратегиите, следвани от САЩ и ЕС в Черноморския регион, забележимо се различават. Така, САЩ се стремят към военно-политическо присъствие в региона за да могат да контролират границите на евразийските цивилизации и комуникационните коридори между основните си съперници в глобалната конкуренция (ЕС и Азиатско-Тихоокеанския регион) (1).

След неоправдалите се надежди за европейската интеграция на Украйна, ЕС заложи на комуникационния достъп до Черноморската зона, през територията на Румъния. Европейската комисия обяви Констанца за „източна врата” на Европейския съюз. За да се увеличи конкурентоспособността на морските превози и транспортния коридор към Южен Кавказ, оперативното управление на свободните пристанища (зони) в Констанца (Румъния) и Поти (Грузия) беше предадено на компанията JAZFA International (от Обединените арабски емирства), която е международно поделение на най-ефективната свободна икономическа зона в света „Джебел Али”.

Черноморските държави разполагат с различни геополитически възможности. Така, Руската Федерация е втората по мощ ядрена държава и най-мощната енергийна държава в света. В продължение на два века, Русия изразходва огромни материални и финансови ресурси, създавайки необходимата инфраструктура за комуникационния си „южен прозорец” към Европа и останалите части на света. Укрепването на позициите на НАТО в Черноморския регион и едностранно наложените от Турция ограничения в режима на корабоплаване в Проливите, силно засегнаха руските интереси. В същото време се формира нова комуникационна „ос” Санкт Петербург-Москва-Воронеж-Ростов на Дон-Новоросийск. Създаването на този нов „път от варягите към гърците” допълнително ще стесни хинтерланда на украинските пристанища и ще стимулира гравитацията на районите на Източна Украйна към тази скоростна магистрала.

През последните години активността на най-мощната в енергийно отношение държава в света нарасна във връзка с новата и геополитика (проектите „Син поток” и „Южен поток”, по дъното на Черно море, заобикаляйки Украйна). Опитът на САЩ да изтласкат Русия от Черноморския регион за сметка на усилване ролята на Украйна и превръщането и в регионална държава, засега не се увенчават с успех. В същото време, липсата на последователна и твърда черноморска политика на Русия, може да доведе до загуба за геополитическите и позиции в региона.

На свой ред, Турция реално усили своите военноморски и икономически позиции в Черноморската зона. Страната е част от НАТО, разполага с многобройна армия и с най-мощния в региона модернизиран военноморски флот. Междувременно, Румъния и България не само станаха членки на НАТО, но и разрешиха създаването на своя територия на американски военни бази. Румъния също се опитва да си извоюва статут на регионална сила в Югоизточна Европа. Стремеж за присъединяване към НАТО демонстрира и Грузия, претендираща да играе ролята на „морска врата” на Южен Кавказ (проектът за т.нар. „грузински Дубай”).

Геополитическата трансформация на енергийните комуникации

В момента, 44% от доставките на природен газ за ЕС идват от Русия, също както и 27% от петролните доставки. През периода 2007-2020 потреблението на природен газ в страните от Съюза ще нарасне от 500 до 720 млрд. куб. м, а делът на вноса ще се увеличи от 40% до 65%. Доходите от руския транзит формират 16% от националните бюджети на балтийските постсъветски държави, 13% от тези на Украйна и Полша и 10% от този на Финландия.

До намаляването на доставките на природен газ, през 2006, Русия всяка година субсидиряше Украйна с 3 до 5 млрд. долара, което четирикратно надвишаваше американската помощ за страната в периода 2000-2005 (под 800 млн. долара). Украйна ще продължи да бъде най-голямата транзитна държава за руския и централноазиатски природен газ (около 110 млрд. куб. м годишно, през 2007) поне до 2012. С въвеждането в експлоатация на газопроводите „Северен поток” (55 млрд. куб. м годишно) и „Южен поток” (30 млрд. куб. м годишно), както и на петролопровода Бургас-Александруполис (2009), Украйна ще загуби значението си на основна транзитна държава.

Очевидно е, че енергоносителите едва ли ще стигнат за всички. Докато през 90-те години на миналия век повечето комуникационни проекти в Черноморския регион се базираха на безусловната ориентацият на енергийните ресурси на Каспийския регион на Запад, напоследък тази политика постепенно остава в миналото. Днес държавите в Централна Азия отчитат интересите на Русия и потребностите на Китай и Индия. Междувременно, под патронажа на САЩ, бе взето решение за изграждането на трансафганистански газопровод от Туркменистан за Индия. На свой ред, Иран сключи дългосрочен договор за доставка на петрол за Китай и планира изграждането на газопровод към Индия.

Ролята на регионалните групировки

Като цяло, ролята на регионалните групировки се оказа преувеличена. Така, Черноморското икономическо сътрудничество се осъществява в условията на ограничени финансови възможности на страните-участнички и наличието на редица ограничаващи фактори (енергийни, транспортни, екологични, водни, трудови ). Затова всяка държава търси оптималния модел на отворена икономика, разчитайки на чуждестранните инвестиции. Парадоксалната особеност на Черноморското икономическо сътрудничество (т.е. на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество – ОЧИС, б.р.) е, че повечето страни, игнорирайки реалната география и геополитика, декларират стратегическия си европейски или проамерикански избор. Конкуренцията между тях за изземане на повече транзитни функции доминира над интеграционните проекти, свързани със субрегионалното сътрудничество. Многогодишният неуспешен опит на Турция показва, колко трудна е интеграцията на държави, принадлежащи към различни цивилизации и притежаващи сериозни социокултурни и конфесионални различия.

Украйна присъства символично в проекта за международния транспортен коридор TRACECA, докато основните товаропотоци минават през Турция. Участието в откровено антируското изкуствено образувание ГУАМ не донесе на Киев политически капитал и икономическа полза. Външнотърговският оборот на Украйна с останалите участници в тази организация (Грузия, Азербайджан и Молдова) не надминава 2%.

След рухването на „желязната завеса”, в Черноморския регион се извършва съществена геополитическа трансформация. Тук се сблъскват интересите на няколко големи геополитически „играчи” (ЕС, САЩ и Русия). Тъй като в геополитическия код на Украйна западният и източният вектор се „определят”, съответно, от ЕС и Русия, САЩ се вклиниха в региона, успешно създавайки безперспективния „ничий” южен (морски) геополитически вектор на Украйна.

Загубата на украинската морска мощ

През годините на независимостта (т.е. след 1991), Украйна постепенно загуби морската си мощ, която е един от стратегическите ресурси на държавата, както и геополитическите си позиции в Черноморската зона и Дунавския басейн. Затова днес най-важният проблем на украинската национална сигурност е възстановяването на морската мощ на държавата, отчитайки осъществилите си междувременно геополитически трансформации. В условията на отворена икономика, морското стопанство на Украйна се оказа неконкурентоспособно. След двестагодишно прекъсване, Турция отново лидира в черноморската търговия, а някогашните монополисти на социалистическата туристическа индустрия – курортите в Крим и около Одеса, окончателно отстъпиха първото място на турското Средиземноморие.

През 90-те години на миналия век, широко разпространение получи идеята за създаването на свободни икономически зони в пристанищните градове. Предвид липсата на развито национално предприемачество обаче, надделяха проектите за т.нар. „точкови зони”, в които отсъстват общи за всички субекти (местни и чуждестранни) юридически правила и преференциални условия за стопанска дейност. Наличието на редица нерешени геополитически проблеми, кризата на украинската държавност (2), липсата на съвременна инфраструктура и екологичните проблеми, превърнаха морското стопанство в силно рискова зона за чуждестранните инвестиции.

Необоснован се оказа и декларираният стремеж на Украйна да се превърне в „морска врата” на Западна Европа (ЕС) или поне на Централна и Източна Европа. Основната морска врата на самата Украйна (Голяма Одеса) загуби ролята си на най-голям транспортен възел в Черноморската зона и, по обема на общия товарооборот, значително отстъпва на Истанбул, Новоросийск и Констанца.

Както е известно, Президентът на Украйна възложи на правителството да подготви, в двумесечен срок, законопроект за прекратяването, през 2017, на действието на международните договори за временно пребиваване на руския Черноморски флот на украинска територия. Това бе обявено в решението на Съвета за национална сигурност и отбрана на Украйна от 16 май 2008, озаглавено „За мерките за развитие на Украйна, като морска държава”. Много трудно е обаче да се твърди, че морската мощ на страната може да се възстанови на основата на една антиевропейска (и проамериканска) и антируска политика. Затова и решението на Съвета най-вероятно ще си остане просто добро пожелание.

Междувременно, Украйна все по-плътно се изправя пред „проблема 2012”. Тогава ще се навършат двайсет години от обявяването на независимостта, през които се осъществяваше деиндустриализация и деинтелектуализация на страната и се правеха опити за изграждането на националистическа държава, без реални резултати в социално-икономическата сфера. Дотогава ще бъдат окончателно разрушени носледените горни високотехнологични „страти” на съветската технологична пирамида, Украйна ще загуби значението си на главна транзитна държава (13% от бюджетните приходи идват от транзита) и ще приключи с пълен провал имитацията на изграждане на международни транспортни коридори, през нейната територия. В същото време, присъединяването на Украйна към НАТО и евентуалното изтегляне на руската военноморска база от Севастопол ще бъдат съпроводени от дестабилизация на ситуацията в Крим.

Крим заема особено място в геополитическата трансформация на Черноморския регион и в най-близко бъдеще ще се превърне в изпитателен полигон за украинската държавност. През цялата си хилядолетна история Крим никога не е бил свързан за продължителен период от време със слаба националистическа държава. На фона на продължаващата руско-украинска конфронтация, Крим може завинаги да бъде загубен, както за Киев, така и за Москва. Определени външни сили са склонни да подкрепят стремежите на кримските татари към независимост. В тази посока, доста вероятна изглежда „балканизацията” на ситуацията на полуострова и създаването на марионетна кримско-татарска квазидържава, под американски протекторат (3).

Междувременно, Украйна последователно изоставя наследените си геополитически позиции в Дунавския регион. В украинско-румънските отношения продължават да съществуват редица спорни въпроси по делимитацията на континенталния шелф и принадлежността на Змийския остров в Дунавската делта. Дунавските украински територии са сред най-запуснатите райони на страната и, съответно, неблагоприятни за чуждестранните инвестиции. Това се дължи на само на последиците от балканските конфликти, но и от неопределеното геоикономическо положение. Трансграничното сътрудничество не се превърна в локомотив за развитието на региона. В същото време се изостриха регионалните транспортно-енергийни проблеми, породени от липсата на собствени генериращи енергийни мощности. Крайдунавският регион е слабо интегриран в транспортно-комуникационната мрежа на Украйна. През последното десетилетия страната изгуби функциите си на главен комуникационен възел в района на Долен Дунав, отстъпвайки първото място на съседна Румъния.

Проблемите с разширяването на НАТО

Срещата на НАТО в Букурещ отложи последното разширяване на пакта в Източна Европа. А честването на 225-та годишнина на Черноморския флот за пореден път демонстрира остротата на проблема. В същото време, въпреки предпазливите заявления на Кремъл, руските анализатори сякаш приемат присъединяването на Украйна към НАТО като нещо неизбежно. Мнозина руски политици постоянно повтарят, че Москва е останала сама и не може да разчита на никого по отношение на националната си сигурност. В същото време „демократичната” опозиция не вижда в евентуалната поредна геополитическа загуба нищо тревожно. На фона на безспорните постижения на Русия през последните години, малцина там се замислят за психологическите последици от разцеплението на източнославянската цивилизация и преминаването на милиони руснаци под ядрения чадър на (преимуществено) западно-християнската цивилизация, което ще позволи не само да се осъществи тотална „украинизация” на руското население в Украйна, но и ще нанесе необратими щети на руския език и култури. До следващата среща на върха на НАТО, през декември 2008, не остава много време, затова нека видим, как възнамеряват да го използват Украйна, САЩ и Русия.

Позицията на украинския президент

След като оцениха провала в Букурещ като „изключителна победа”, украинските националисти се концентрираха върху интеграцията на страната в ЕС. Изглежда не ги смущава, че в годините на независимостта Украйна зае „почетното” второ място в света по естествен спад в числеността на населението (след Ботсуана) – през този период са умрели 6 млн. украински граждани (т.е. два пъти повече, отколкото по време на глада през 30-те години на миналия век). Впрочем, в Брюксел очевидно не горят от желание да интегрират поредната американска „пета колона” в ЕС. Да не говорим, че по макроикономическите си показатели Украйна е още по-далеч от Европа, отколкото беше преди петнайсет години.

Трябва да отдадем дължимото и на последователната антиевропейска (опираща се на проамериканския външнополитически курс и „нацификацията”, във вътрешнополитически план) и антируска политика на официален Киев, който с основание разчита, че е заслужил разположението на Америка. Украйна има сериозен принос за разцеплението на източноевропейското геополитическо пространство. В страната успешно се прилагат антируски геополитически технологии, целящи разрушаването на многоизмерното комуникационно пространство на Източна Европа. В конфесионалното пространство, стратегическата геополитическа цел -  окончателното разцепление на православната цивилизация, в значителна степен, вече е постигната. Във военно-политическото пространство пък, стратегическата цел е недопускане на военен съюз с Русия.

Присъединяването на Украйна към НАТО ще бъде съпроводено от мащабна геополитическа трансформация, чиито последици за Източна Европа и бъдещето на украинската държава не се осъзнават докрай. Членството в пакта ще даде тласък на настъплението на западното християнство и евангелисткия фундаментализъм. Неслучайно, Украйна е инициатор на редица проекти, насочени към дезинтеграцията на източноевропейското геополитическо пространство (ГУАМ, енергийните и други коридори). Стратегическа цел на украинските националисти е прехвърлянето на националния суверенитет към западните структури срещу собственото им легитимиране. На украинската политическа сцена (имайки предвид числеността на избирателите) тези кръгове представляват маргинална сила, която сама не е в състояние да осъществи „украинизацията” на рускоезичните територии на страната. Затова присъединяването към НАТО е необходимо на националистите, като инструмент в борбата им за създаване на моноетническа националистическа държава, на основата на панукраинизма.

Целта на тази идеология на „нацификацията” (т.е. на украинския фундаментализъм) е „овладяването” на цялото жизнено пространство на Украйна от „истинските украинци” и стремежът да бъдат накарани всички граждани на страната, независимо от етническата им принадлежност, да „мислят по украински”. Тази политика обаче, отблъсква не само представителите на неукраинските етноси, но и много етнически украинци. Тя доведе до криза на украинската държавност, а понятието „национален” се превърна в синоним на корупция.

Затова, въпреки сегашния си завой към интеграция в ЕС, украинските националисти никога няма да се откажат от присъединяването към НАТО, докато не съсипят страната. Те очевидно разчитат, че разполагането на американски бази в Крим и в източните райони на Украйна, не само ще гарантира териториалната и цялост, но и ще позволи окончателно да се реши проблема с местното рускоезично население, посредством насилствената му „украинизация”. Кръгът около президента на Украйна се опитва да води антируска външна и вътрешна политика, разчитайки в това отношение и на помощта на американските „политически технолози”. В икономическата сфера пък се предоставят сериозни преференции за американските компании в местната икономика. В частност, като стратегически играчи на енергийния и продоволствения пазари, биват канени фирми от САЩ, като Westinghouse, Vanco и др.

Позицията на САЩ

В Евразия, прагматичните американци често са склонни да залагат по-скоро на криминалния и корумпиран етнонационализъм (Косово, Белуджистан, Киргизстан, Мянма, Украйна, Грузия) отколкото на демократичните принципи. Резултат от тази геополитика бяха и т.нар. „цветни” революции в постсъветското пространство (а и извън него). В Черноморския регион, САЩ подкрепиха откровено антируския геополитически проект ГУАМ и продължават да го спонсорират.

В Източна Европа (т.е. в европейския „Хартленд”) се сблъскват интересите на големите геополитически „играчи” (САЩ, ЕС, Русия). Но, защо Съединените щати се нуждаят от Украйна? Американците никога няма да се откажат от военното си присъствие в Източна Европа за да не допуснат усилване позициите на Русия и Германия в глобалната конкуренция, както и за да елиминират окончателно Русия, като сериозен геополитически играч. В тази връзка си струва да цитирам бившия генерален секретар на НАТО Йозеф Лунс, според когото: „Алиансът е необходим за да държи Русия извън Европа, Америка в Европа, а Германия – под контрола на Европа” (4).

Във военно-политическото пространство, стратегическата цел на САЩ е недопускане на военен съюз между Русия и Украйна и съхраняване на конфронтационните елементи в отношенията между двете държави. Според мнозина американски политици и анализатори (а не само според Збигнев Бжежински), това е и основната геостратегическа задача на Съединените щати в Източна Европа. В миналото, интегрираната Източна Европа имаше възможност да извлича значителна геоикономическа рента (свръхпечалба), благодарение на еднното комуникационно пространство „от море до море” (Балтийско, Каспийско, Черно и Северно морета). Днес тези предимства в глобалната конкуренция са загубени.

Без съмнение, в Източна Европа, най-голямата награда за американската победа в студената война може да стане военното присъствие на САЩ в Крим. Наред с Балканите и Афганистан, Крим е сред най-големите геополитически възли в Евразия и епицентър на съперничеството на великите държави. През многовековната си история, Крим винаги е бил част от геополитическото пространство на най-големите евразийски държави и никога – беден придатък на нестабилна национална държава. На практика, за контрол над Крим са претендирали всички велики държави – Византийската, Османската, Руската, Британската и Германската империи (и Третият Райх), а също и кримските татари, украинците и, накрая, американците. Така че, от чисто геополитически позиции, желанието на единствената световна свръхдържава да разполага с военни бази в Крим изглежда напълно логично. То обаче може много сериозно да дестабилизира ситуацията в Украйна и дори да стимулира разпадането на страната.

Някои смятат, че при евентуален разпад на украинската държава Крим може да се превърне в руска република. Реалностите обаче сочат, че тя едва ли би могла да разчита на ефективна подкрепа от Москва. В същото време, на полуострова, ползващ се с териториална автономия, все по-остър става проблемът с върналите се в родината си кримски татари. Затова много вероятно изглежда подобен ход на събитията да доведе до появата на Кримско-татарска държава, под американски протекторат. Обикновено, когато двама се карат, третият печели. Възможно е, в крайна сметка,  Крим да не бъде нито украински, нито руски. САЩ със сигурност биха подкрепили стремежа на кримските татари към независимост. Която пък ще бъде последвана от масова емиграция на руското население от полуострова, дестабилизираща ситуацията в самата Русия.

Макар че Крим беше изгубен, де-юре, за Русия още след Беловежките споразумения, присъединяването на Украйна към НАТО и появата на американците в Севастопол, несъмнено, ще бъде огромен психологически удар по Русия. Полуостровът ще се превърне в „непотопяем самолетоносач” на американската геополитика в Евразия, позволявайки на САЩ да контролират руските ракетно-ядрени сили, както и енергийните комуникации от Русия, Каспийския регион и т.нар. Голям Близък изток към Европа.

Налице е и определен риск (пример в това отношения са Косово и Афганистан), при подобно развитие, Крим да се превърне крупен разпределителен възел на международния наркотрафик, като последица от което туристическият бизнес окончателно ще замре.

Евентуална загуба на контрола и достъпа до Севастопол ще се окаже най-болезнения удар не само по имперските амбиции на Москва. Масовата емиграция на етническите руснаци от Крим ще означава окончателно разпадане на православната цивилизация и ще дестабилизира самата Русия (особено района на Северен Кавказ). В същото време, присъединяването на Украйна към НАТО ще бъде изключително силен удар и по руския манталитет. Не само защото милиони етнически руснаци ще се окажат в сферата на влияние на западната цивилизация, но и защото това би провокирало окончателен разкол в православната църква и усилване на западното християнство. Ще бъде ерозирана геополитическата мощ на украинската държава, един от чиито елементи е именно силата на духа. В резултат от това, чувството за общност окончателно ще бъде заменено от мощния възход на радикалния регионален национализъм. Тоест, вместо галицийския панукраинизъм, Киев ще се сблъска с национализмите на Малорусия и Новорусия, което пък ще направи абсолютно невъзможно формирането на единна украинска нация и ще провокира етнонационални и етноконфесионални конфликти, които, в крайна сметка, ще доведат да разпадането на държавата. Рускоезичните украинци ще се окажат в почти същото положение, като западните украинци, в състава на Полша и Австро-Унгария. Всъщност, истината е, че властите в Киев не са в състояние да предвидат реалния сценарий, по който ще се развият събитията.

Позицията на Турция

Специално внимание изискват някои особености на турското членство в НАТО. Анкара полага много сериозни усилия и съумява да запази суверенитета и достойнството си в този военно-политически блок, на територията на страната няма „чисто” американски военни бази и Турция не се колебае да каже „не” на Вашингтон, в случаите, когато политиката му противоречи на нейните национални интереси. Затова Анкара се обявява против усилването на американското военно-политическо присъствие в региона.

Позицията на Румъния

Букурещ подкрепя интеграцията на Украйна в НАТО, надявайки се, че това би позволило на Румъния да реши някои свои териториални проблеми. Според определени кръгове в тази страна, някогашната Южна Бесарабия (сега това е Дунавския район на Украйна), както и Северна Буковина, следва да преминат към Молдова срещу преминаването на т.нар. Приднедстровие към Украйна. На свой ред, Молдова, притисната между две членки на НАТО, би била принудена да се откаже от своя неутралитет и да се обедини с Румъния. Само че това може да предизвика верижна реакция, подбуждайки Полша например да поиска връщането на Галиция и Лвов.

Позицията на Русия

На фона на американския прагматизъм, понякога граничещ с цинизма, Кремъл демонстрира странна политическа коректност в политиката си по отношение на етническото руско население в т.нар. „близка чужбина”. По правило, на руско-украинските срещи на най-високо ниво, въпросът за положението на десетте милиона етнически руснаци в Украйна почти не се повдига. На тях доминират най-вече енергийните проблеми. Засягайки въпроса за евентуалното присъединяване на Украйна към НАТО, бившият руски президент Путин подчерта, че това би накарало Москва да насочи ракетите си към Украйна. Само че е много вероятно бъдещите американски военни обекти бъдат разположени именно в населената с етнически руснаци Източна Украйна (което би било най-сериозната гаранция за украинските националисти, че никога няма да загубят тези територии).

На свой ред, новият президент на Руската Федерация Дмитрий Медведев подчерта, във „Файненшъл таймс”, че: „Развитието на ситуацията в Украйна и Грузия не ни радва. Смятаме го за крайно неприятно за сегашната система на европейската сигурност. Искам да подчертая, че никоя държава не изпитва удоволствие от факта, че към границите и се доближава военен блок, в който тя не участва”.

На фона на тази, прекалено мека, руска позиция, САЩ действат много по-решително. Утвърденият от американския Конгрес, през март 2007, Законопроект за разширяването на НАТО, позволява превръщането на Севастопол в база на пакта още през 2012, а не през 2017, когато изтича договорът за аренда с Русия. Междувременно, през май 2008, Сенатът на САЩ отново единодушно утвърди Резолюция 523 (от 28 април 2008), подкрепяща стремежа на Украйна и Грузия да станат членки на НАТО.

Както отбелязва известният американски анализатор Анатол Ливън: „Отношенията между Украйна и НАТО са пример за дълбоката ирационалност на американската политика в постсъветското пространство. Въпросът не опира само до украинската интеграция в пакта, която дразни Русия, макар че заплахата е очевидна. В края на краищата, в различните военни конфликти, на територията на Украйна, са загинали много повече руснаци, отколкото САЩ са загубили във всичките си войни, а руският флаг се е веел над Севастопол, още когато САЩ не са съществували. Много по-сериозни са два други фактора, които почти никога не се споменават в дебатите, водени в Америка, по този проблем. Първият е, че голямото мнозинство украинци не искат страната им да се присъедини към НАТО, защото са убедени, че вместо да гарантира сигурността на Украйна, това би задълбочило вътрешното разделение в нея и дори би довело до разпадането и, да не говорим, че ще провокира нарастване на руската заплаха. Вторият фактор пък е свързан с това, че ако Украйна все пак стане член на НАТО, САЩ просто няма да са в състояние да я защитят, в случай на нужда” (5).

Сегашната позиция на Кремъл ми напомня някогашните безбройни словесни предупреждения на комунистически Китай срещу американския „книжен тигър”. Днес обаче, китайците реагират светкавично и много по-адекватно на всеки опит за атака от чужбина, което не може да се каже за Русия.

Предизвикателствата към сигурността на Източна Европа

Русия и САЩ са гаранти за целостта на Украйна. За разлика от САЩ обаче, които очевидно са решили да заложат на украинския национализъм, Руската Федерация все още няма ясна политика по отношение на Украйна. Но, ако Кремъл загуби и тази битка за Източна Европа и целостта на православната цивилизация, рискува да сложи кръст и на плановете за собственото си възраждане. Русия действително постигна определени успехи в новата си (енергийна) геополитика. Само че, в рамките на тази геополитика, на Украйна се гледа най-вече като на транзитна държава, а не като на най-голямото, извън границите на Руската Федерация, пространство на руския език и култура.

Времето не стои на място. Съвременната геополитическа мощ на държавата се определя, на първо място, не от материалните ресурси, а от силата на духа. Неслучайно, САЩ така активно и ефективно използват най-новите геополитически технологии, целящи ерозията на духовните сили на потенциалния противник или конкурент. А, както е известно, висша форма на изява на човешкия дух са езикът и вярата, превърнали се и в геополитически категории. Днес, за да ерозираш мощта на една държава, не е задължително да разрушиш материалните и обекти, все по-често основна посока на удара е разрушаването на националното езиково и културно пространство. В същото време (поне на територията на т.нар. „близка чужбина”, т.е. в постсъветското пространство) руската култура и руският език засега остават най-голямото завоевание и стратегически ресурс на Русия и неин основен „енергоносител”.

Навремето, академик Вернадски (обявен в Украйна за „човек на века”) пророчески посочва: „Най-много се страхувам от разпадането на руската държава, защото, по правило, почти никога не можеш да съединиш отново отделните елементи на цялото. В това отношение, най-голямата опасност е свързана с Украйна и Грузия. Руснаците изглежда не могат да разберат, че Украйна не може да бъде задържана със сила”.

Американските експерти много внимателно следят „духовния климат” в света. В годишните доклади на Държавния департамент за свободата на вероизповеданията в отделните страни, почти винаги се подчертава сериозната роля на американските проповедници в Източна Европа (6). В това отношение, Украйна отново заема специално място. Докато Московският патриархат, с подкрепата на Кремъл, съумя да осъществи обединението със задграничната руска църква, в Украйна, намесата на светската власт в църковните дела провокира не само разкол в Православната църква, но и тласка държавата към разпад.

В раздвоеното конфесионално пространство на Източна Европа, победоносно настъпва евангелическият и протестантски християнски фундаментализъм, успешно използвайки последиците от насаждания в продължение на дълги десетилетия атеизъм и от църковния разкол. В момента, в постсъветското пространство функционират над 50 евангелически (най-вече от сектите на баптистите и петдесятниците) висши учебни заведения, повечето от които са на територията на Русия и Украйна. Действайки под прикритието на различни международни обществени организации, те развиват и активен „сенчест” бизнес (7). В някои руски и украински области, протестанските общности вече доминират над православните. В същото време, националистическият украински режим продължава с опитите си за „украинизация” на местната Православна църква и създаването на антиканонична автокефалия (8). Като последица от изкуствено насаждания разкол обаче, в обозримо бъдеще, Православната църква вече няма да е в състояние да се противопоставя ефективно на харизматичните и тоталитарни секти. Което означава, че в името на тясно политическите си интереси, Киев рискува да ликвидира и историческата Украйна.

Заключение

В обозримо бъдеще, геополитическата ситуация в Черноморската зона ще се определя от проблемите, касаещи присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО и възможната „балканизация” на региона. При подобно развитие, Черноморието рискува да се превърне в най-нестабилния регион в Евразия. Геополитическата ситуация ще се определя и от реалните политически и икономически възможности за контрол на транзита на каспийски петрол и природен газ. Черно море все повече се превръща в зона на „жизнените интереси” на САЩ, което, само по себе си, може доведе до дестабилизацията на региона.

Проблемите на сигурността в Източна Европа не могат да бъдат решени само в рамките на енергийната геополитика. Русия очевидно вече е световен играч в икономическото пространство. В същото време обаче, външните заплахи в конфесионалното и другите многомерни пространства, водят до прекодиране и разпадане на православната цивилизация. Затова защитата на руския език и култура, както и на каноничното православие, би трябвало да са приоритет във външната политика на Кремъл.

Руската външна политика следва да се ориентира към подкрепа на целостта и възможния неутралитет и федерализация на Украйна, т.е. към защита на последния и най-голям преден пост на руския език и култура. Русия не може да върне всички руснаци в границите си, но може да стане привлекателна държава и регионален интегратор, само ако демонстрира успешна модернизация и създаде социално-ориентиран държавен модел. Само така, тя може да разчита, че съседите и (и, най-вече белорусите и украинците) ще са склонни да се интегрират с нея.

Що се отнася до бъдещето на Украйна, то зависи не само от възможните пътища за преодоляване на сегашната криза на държавността, но и от установяването на геополитически баланс между външнополитическите вектори в триъгълника ЕС-САЩ-Русия. Възраждането на украинската морска мощ е възможно само при условие, че бъде преодоляна кризата на украинската държавност и при запазване на статута на Украйна като неутрална, т.е. не-блокова държава. Националистическата държава и корумпираната демокрация не могат да бъдат привлекателни за чуждестранните инвестиции, необходими за възраждането на морската мош. И, ако Украйна все пак предпочете пред неутралитета и създаването на геополитически баланс, откровено проамериканската или проруска ориентация, тя е обречена да бъде разкъсана без всякакво съжаление, от страна на големите геополитически играчи в Източна Европа.

 

Бележки:

1. Дергачев В., Демократическая „петля Анаконды”: новые рубежи евразийской геополитики США, Вестник аналитики, М., 2007, №3.

2. Дергачов В., Кризис украинской государствености, Вестник аналитики, 2007, №4.

3. По-подробно, виж раздела „Ще се превърне ли Севастопол в град на американската бойна слава?” в аналитичния доклад „Демократическая „петля Анаконды”: новые рубежи евразийской геополитики США”, Вестник аналитики, М., 2007, №3.

4. Цит. По Ивашов Л., Геополитическия горизонты России, Международноя жизнь, 2007, №5, с.45.

5. Анатоль Ливен, Взаимная ответственость и безответственость Запада и России, Международная жизнь, 2007, № 7-8, с.50.

6. Украина: международный доклад о свободе вероизповедания, Еженеделньник „2000”, 13.10.2006.

7. В много християнски университети, може да се прочетат следните обяви: „който не плати навреме в Ректората доброволното си пожертвование, ще бъде изключен”.

8. Табачник, Д., Унификация духа. Эволюция тоталитаризма: от „Аненэрбе” до Триполья, Еженедельник „2000”, 25.04.2008.

 

* Авторът е професор в Одеския държавен университет и Регионалния институт за държавно управление към Президента на Украйна

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019