16
Сря, Окт
4 New Articles

С началото на Втората световна война у нас все повече започва да се осъзнава екзистенциалната значимост на политиката за насърчаване на раждаемостта. Паралелно с успеха на ревизионистката политическа и военна офанзива на Германия, в България нараства неудовлетвореността от ограничеността на българското териториално пространство, с която отчасти се обяснява стесняващото се възпроизводство на нацията. Българите са на мнение, че тяхното народностно тяло на Балканите несправедливо е останало разединено след войните от 1912-1918. Страната е притиснато в североизточната част на Балканския полуостров без достатъчно обработваема земя и без свободен излаз към Средиземно море и Световния океан. А при една преимуществено аграрна общност, недостигът на обработваема земя и на рентабилни комуникации, свързващи я с пазари за реализиране на селскостопанската продукция, стагнира не само стоковото производство, но и възпроизводството на населението.

На 29 юли 1939, само месец преди началото на войната, във Франция е приет Закон за семейството, който през следващите десетилетия служи като модел на множество държави, между които и България. През 30-те години, Италия и Германия също въвеждат множество законодателни мерки за подкрепа на семейството и раждаемостта, отчасти заимствани от българските законотворци при разработването на политики в сферата на възпроизводството на населението.

Инициативата отдолу и реакцията на правителството

През 1939-1940, в София, се сформира Съюз на многодетните семейства, който се превръща в основния инициатор на законодателното уреждане на държавната подкрепа за семействата с деца[1]. Поддържан от учените и обществениците, които, през 30-те години, предупреждават за неблагоприятните демографски процеси у нас, съюзът води активен живот като се стреми да разяснява началата на пронаталистичната политика,  провеждана в европейските страни и другаде по света, както и да алармира за обезпокоителните тенденции в развитието на българското население и очертае възможните пътища за укрепване на семейството и стимулиране на раждаемостта. Постепенно, предложенията на българските радетели за промени в законодателството за подпомагане на семейството започват да се реализират в обстановката на национален подем, предизвикан от военновременното (частично) национално обединение на българските земи на Балканите[2].

На 7 септември 1940, в Крайова, е подписана спогодба между Румъния и България (с благосклонната подкрепа на Великите сили спрямо българските ревизионистични искания) за възвръщане на Южна Добруджа към Царството. Между двете страни се извършва и размяна на изселници. В резултат, населението на България се увеличава с повече от 300 хиляди души[3]. През есента на същата година, натискът България да се присъедини към формиращият се Тристранен пакт, или да влезе в сферата на влияние на Съветския съюз, се засилва. Българското правителство лавира, но на 1 март 1941, следвайки върховни национални съображения, при непосредствена заплаха страната да бъде окупирана, е принудено да приеме присъединяването към силите на Оста. Части на Вермахта навлизат в България, дислоцирайки се предимно по западната и южната граница.

На 6 април 1941, армиите на Германия, Италия и Унгария атакуват Югославия и Гърция, които за няколко седмици са сломени и окупирани. На 19-20 април германското Главно командване дава разрешение българските войски да заемат територии от българското землище, владени от Гърция и Югославия. Към Царството са присъединени, в административно отношение, територии в Поморавието и Тимошко, значителен дял от Вардарска Македония и южните покрайнини на Косово,  както и Беломорието - от пристанището Дедеагач, на изток, до река Струма, на запад. Жителите на България, в новите й граници, се увеличават с над 1,9 млн. души и надвишават 8,6млн.[4] Същевременно, значително нараства делът на инородното население, тъй като в присъединените земи, освен българи, живеят и немалки общности от гърци, турци, сърби, албанци, цигани, власи и пр.

От началото на 1941, българското правителство, разтревожено от спада на раждаемостта (особено изразен в градовете), въвежда непосредствено материално стимулиране за семействата с деца на държавните служители. Със Закона за бюджета на държавата за 1941 бюджетна година[5] се предвижда на всички държавни служители с месечна основна заплата до 10 хиляди лв. да се изплаща временно добавъчно възнаграждение за семейно положение, в размер на 100 лв. месечно, за всяко дете в семейството, които не подлежат на данъчно облагане. Ако двамата съпрузи са служащи в държавно, общинско, автономно или обществено учреждение (важи за участващите в пенсионен фонд за изслужено време) или единият е с пенсия, таванът от 10 хиляди лв. е за сбора от доходите им, а добавките за децата се изплащат само на единия. Право на добавка имат децата от законен брак или законно осиновени, които са на възраст до 21 навършени години. Ако са по-възрастни, имат право на добавка в случай, че са ученици или студенти в държавни учебни заведения или такива, признати от държавата, а също при неспособност за работа поради „физически или умствен недостатък”. За деца под 21-годишна възраст, които работят, или са войници и юнкери, добавка не се изплаща. С този закон се полага началото на регулярно изплащане на помощи за деца, което ще се окаже най-достъпната и удобна форма за дългосрочно подпомагане на семействата с деца и насърчаване на раждаемостта, запазила се и до днес.

През септември 1941, тази инициатива е разгърната с приемането на Закон за временно увеличение заплатите на държавните служители и за временно добавъчно възнаграждение за семейно положение на същите служители по бюджета за 1941. Според него, от 1 септември 1941, се дават временно още 100 лв. добавки за второ дете (общата добавка, сумирано с тази от 1 януари 1941, става 200 лв.), а за трето и следващите деца - допълнително по 200 лв., или общо 300 лв. Разпоредбите на закона се прилагат и по отношение на кметските наместници, служителите при общините, при училищните учреждения и при общинските стопански предприятия, което разширява обхванатия контингент. Разходите за тези временни увеличения се покриват в съответните бюджети от икономии и от по-високи приходи[6].

В новата голяма война, Царството е въвлечено за втори път в съюз с Германия, с всички произтичащи от тази ориентация ангажименти. В навечерието на включването на България в Тристранния пакт, в опит да отложи непосредственото присъединяване към алианса на трите авторитарни велики сили, подложено на силен германски натиск, Народното събрание приема Закон за защита на нацията (24 декември 1940), който има явно дискриминативен характер спрямо българските поданици от еврейски произход. През първите месеци след  влизането на ЗЗН в сила обаче, изпълнението му е твърде формално. При включването на България в хитлеристкия блок и навлизането на войските на Вермахта на българска територия, дискриминационните практики постепенно обхващат множество обществени сфери, като се изработват нови нормативни актове в този дух, някои от които поставят в неравнопоставено положение всички небългари. Част от тези нормативни актове се отнасят и до изработващата се законодателна база за подпомагане на многодетните семейства.

Демографската политика в новоприсъединените земи

През 1941-1944, значителна част от мъжете с български произход, годни за военна служба, са мобилизирани. Повечето от бойните части са дислоцирани да прикриват югоизточната граница на страната или са изпратени в новоприсъединените земи в Поморавието, Вардарска Македония и Беломорието. През 1942-1944, нови военни сили са ангажирани в контрола над разширяващата се българска окупационна зона в Централна Сърбия, а от 1943 - и в зоната в Северна Гърция, между реките Вардар и Струма. Военнослужещите за дълго остават откъснати от семействата си, макар режимът на отпуските им да е съобразяван с нуждите за поддържане на поминъка и на семейния живот. Това изглежда води до намаляване на раждаемостта, именно при семействата на етническите българи, които започват да изпитват и материални затруднения. В отговор на необходимостта от подкрепа на възпроизводството на българите по народност, правителството и Народното събрание последователно приемат нормативни актове, облагодетелстващи семействата с деца на етническите българи.

В присъединените през 1941 земи и най-вече в Беломорието, българската администрация полага особени грижи за интегрирането на тези области към живота на страната и ребългаризирането им. След погрома над българите в Беломорието, през Междусъюзническата война от 1913, и в резултат от изселването им, след подписването на Ньойския мирен договор през 1919, Западна Тракия и Югоизточна Македония са в голяма степен обезбългарени, доколкото значителна част от българите християни там емигрират в България, а на тяхно място, от 1913 до 1923, се заселват гърци, арменци и караманлии, идващи предимно от Мала Азия и Черноморския регион. През 1941, българското правителство предприема широка кампания за завръщане на българите, изселили се от Беломорието, както и за заселване на българи от вътрешността в тази стратегическа област, за да промени неблагоприятния етнически баланс. В рамките на тази кампания, през 1942, със Закона за облекчение материалното положение на държавните, общински и други служители в Царството и с еднократната помощ за всички служители в страната, в Беломорска област на служителите, които са командировани и са се заселили със семействата си там (тоест са българи по произход), се дава по 200 лв. месечно на всяко семейство и 100 лв. извънредна добавка за всяко дете над предоставените вече временни добавки[7].

Следващият етап от разширяването на контингента от правоимащи, които получават добавки за деца, обхваща работниците. В средата на 1942, с постановление на Министерския съвет, се предоставят детски добавки и на постоянните физически работници, глави на семейство, работещи в частни индустриални предприятия, тютюноманипулационни складове, частни мини или електроцентрали, и подлежащи на осигуряване по Закона за общественото осигуряване. С Правилника за семейните добавки за издръжка на работнически деца, издаден от Министерството на търговията промишлеността и труда, към тях са прибавени и работниците в държавни, общински и автономни учреждения, предприятия и стопанства, участващи в държавния пенсионен фонд за изслужено време. Добавките са от 100 лв. за първо дете и по 200 лв. за всяко следващо, ако то не е навършило 21 години и се издържа от работника. За глави на семейство се признават също братя и сестри, издържащи своите малолетни братя и сестри. Средствата за добавките се набират от вноските, които са длъжни да правят съответните предприятия, в размер на 10 % върху изплащаните брутни заплати, а учрежденията са длъжни да предвидят в своите бюджети и средства за издръжка на децата на техните служители. Към Главната дирекция на труда се създава служба за семейните добавки за деца, която да съблюдава за прилагането на правилника.[8]

Изключително важна промяна, която се прави в сравнение с режима на отпусканите, през 1941, допълнителни плащания за деца, е предоставянето на семейни добавки само за българските поданици от български произход. В Правилника за семейните добавки за издръжка на работнически деца е отбелязано, че само работници или служащи, които са български поданици от български произход, имат право на семейни добавки[9]. Лишени са от добавки за деца всички служители от небългарски произход, които, през 1941, вече са получили тези помощи. В разгара на войната националистическата етноцентристка изолация и самонадеяност достигат своя апогей. След малко повече от половин година, тези дискриминационни нагласи довеждат до одобряването на закон, с който се урежда многостранното подпомагане на многодетните български семейства.

Законът за многодетните български семейства

След продължителни обществени обсъждания в средите на поддръжниците на провеждане на пронаталистична политика, на 12 март 1943, Народното събрание приема Закон за многодетните български семейства, който е първия български програмен документ за провеждане на политика за закрила на семейството, подпомагане на многодетните семейства и насърчаване на раждаемостта[10]. Разискванията в българския парламент по този закон открояват неговата актуалност, но и някои от слабите му страни. Изтъква се например, че с него се полага само началото в разработването на политика за насърчаване на брачността и раждаемостта. В отделни изказвания пък се отбелязва, че снижаването на раждаемостта се дължи най-вече на прекъсването на традицията на многодетността в българското семейство. За съкращаването на естествения прираст влияние оказва и високото ниво на смъртност и особено на детска смъртност, която през 30-те години почти не намалява и остава над два пъти по-висока от тази в развитите страни. Пространно изказване по закона прави Димитър Сараджов, депутат от Враца и председател на Съюза на многодетните семейства, който споделя опасенията, че при запазване на темпа на спад на раждаемостта, през 1950, и дори още през 1945, „естественият прираст ще изчезне”[11].

Основната цел на Закона за многодетните български семейства е ”да способства за създаването, запазването и развиването на здрави многодетни български семейства”. Акцентирането върху народностния произход на правоимащите е прокаран още в първите членове. На насърчаване за встъпване в брак подлежат двойките, в които мъжът (той не трябва да е по-стар от 40 години) и жената са българи и български поданици, предбрачно медицински освидетелствани и признати за годни за брак. Годно за брак е лице, за което е установено, че „не е душевно болно, не е недоразвито, и няма наследствени недъзи или болест, които да увредят на поколението”. Според съвременните стандарти, тези формулировки свидетелстват за осъществяваната многопосочна дискриминация на българските поданици от тази епоха в зависимост от етническия им произход, възрастта (възрастовата дискриминация при насърчаване на раждаемостта се приема за целесъобразна до днес) и здравния им статус. В част от тези разпоредби ясно личи провеждането на дискриминация по отношение на лицата с определени увреждания и наследствени заболявания. Те са в съгласие с нацистките разбирания за опазване на здравето на нацията и расовата хигиена, прокарани с приетите в Германия, през 1933, Закон за предпазване от наследствено болни поколения и, през 1935, Закон за защита на наследственото здраве на германския народ и Закон за здравето на брака, следващи някои от най-неприемливите в етично отношение принципи на вулгарната евгеника, получили популярност и приложение в онази епоха. Разбира се, трябва да се отчита, че през 30-те и 40-те години подобни законови ограничения, във връзка с медицински показания, са били допустими и разпространени и в много демократични западни държави. В закона е потвърдена и забраната на аборта (освен при медицински показания), което също е ограничаване правото на избор на жените.

Мерките, допълващи закона

За финансиране на предвидените в закона мерки по насърчаване на встъпването в брак и раждане на деца се създава Фонд за многодетни български семейства към Главна дирекция на народното здраве. Средствата, необходими за провеждането на мерките, се натрупват от: наследства, по които няма законен наследник на наследодателя до пета степен включително; 10 % „връхнини” върху данъка за имоти, придобити по безвъзмезден начин (освобождават се от плащане само низходящите на наследодателя, завещателя или дарителя, както и преживелия съпруг, ако има дете или е имал поне две деца и др.); 2 % „връхнина” върху някои занаятчийски патенти, върху поземления данък, данъка сгради и други доходи; дял (утвърден от МС) от поземления данък събиран от общините[12]; приходите от ергенския данък върху доходите на служителите, въведен от 1935, и увеличенията по него, предвидени по-късно (жените се освобождават от облагане); глобите събирани по Закона за многодетните български семейства; годишна субсидия от държавата по бюджета на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, съобразно наличните средства на фонда и нуждите.

Самите мерки за насърчаване на встъпването в брак и за подпомагане на многодетните семейства са:

Насърчения за встъпване в брак

- Брачните двойки, които са бедни от първа категория, при встъпване в брак се освобождават от държавни, общински, църковни и други публични такси, берии и герб върху книжа, удостоверения и др. свързани с бракосъчетанието. Дължимите църковните такси се изплащат от Фонда за многодетни български семейства.

- Брачните двойки могат да получат от фонда заем за сключване на брак. Заемите се отпускат с бонове на името на съпруга и служат за закупуване на жилище или за обзавеждането му. Боновете и закупените с тях вещи не могат да се отчуждават или запорират. Искането за заем може да се направи най-късно шест месеца след сключване на брака. Заемът се погасява за 10 години с шестмесечни анюитетни вноски с 4 % лихва, а изплащането му започва две години след сключване на брака.

- Съпругът се освобождава от временна трудова повинност в годината, през която е сключил брак или през следващата година, ако повинността е вече отбита или заплатена.

- Ако двамата съпрузи са служители и са сключили брак след влизане на закона в сила, не им се прави предвидената от 1935 удръжка от заплатата за съпрузи-служители, но ако до три години не им се роди дете това облекчение отпада.

Насърчения за ражданията

- Бременните жени ползват безплатен лекарски надзор и безплатна медицинска помощ през времето на бременността и при раждане.

- Бременните жени на служба в държавно, общинско и автономно учреждение, в обществено или частно предприятие, имат право на двумесечен платен отпуск, който да се използва преди или след раждането. С това не само се възстановява, но и се увеличава срокът на отпуска за раждане, намален през 1936.

- Ако семейството е сключило заем за встъпване в брак, при раждането на всяко дете се опрощава сума в размер на ¼ от първоначалния размер на заема.

- Всички преки данъци, които родителите плащат, се намаляват с 40% през годината, в която се е родило трето дете на семейството, а при четвърто дете това облекчение е 50%, при пето и следващи по ред деца – 70%. Размерът на опростената сума за всички деца не може обаче да надминава 50 000 лева.

- При раждане на второ и следващо по ред дете, бащата се освобождава от временна трудова повинност за съответната година.

- Ако родителите в българско семейство са бедни от първа или втора категория, от фонда може да им се отпусна помощ при раждане на дете до размер, определян ежегодно в бюджета на фонда. Помощта се отпуска във вид на бонове за покриване на първоначалните нужди по отглеждане на детето.

- След раждане на дете в семейството на съпрузи-служители, вече не им се правят 10% удръжки от заплатите.

Подпомагане на многодетни български семейства[13] и на семейства с три деца

- Семействата с три и повече деца се ползват с право на предпочитание при оземляване, при наемане на общински, училищни, фондови и други обществени земи и имоти, при обзавеждане на модерни земеделски стопанства, при отпускане на кредит и с намаление на цените на земеделски машини, сечива, семена, плодови дръвчета и пр.

- Бащата в многодетното семейство се освобождава от временна трудова повинност завинаги.

- На многодетните български семейства, които са бедни от първа или втора категория, може да се отпусне месечна парична помощ от фонда за четвъртото и всяко следващо дете, до навършването на петгодишна възраст от детето. Размерът на помощта се определя ежегодно в бюджета на фонда. Помощите се отпускат в бонове, изплащани на тримесечия.

- На многодетните майки се връчва държавен почетен знак, съответно, бронзов - за четири родени деца, сребърен - за пет или шест и златен - за седем и повече деца. На майките с три деца се връчва малък бронзов знак. Многодетните майки[14] с почетен знак се ползват с: право на три пътувания (отиване и връщане) годишно с държавните превозни средства с 50 % намаление за носителките на бронзов почетен знак, 65 % намаление за сребърен знак и безплатно при златен знак; право на пътуване с предвидените по-горе намаления с общинските превозни средства; отреждат им се почетни места при тържества, манифестации, панаири и др. на майките, носителки на почетен знак; право на пререждане навсякъде, където има струпване на хора, чакащи при превозни средства, на гишета и пр. със задължение на всички останали да им отстъпят ред; право на лечение в държавни, общински и обществени лечебни заведения и бани с 50 % намаление за носителките на бронзов знак, 75 % за сребърен знак и безплатно при златен знак.

Децата от многодетните (включително тези с три деца) семейства се ползват със следните привилегии, ако не са омъжени и ли женени и живеят в едно домакинство с родителите си на тяхна издръжка:

- предпочитане при равни други условия при постъпване в учебни заведения, в които приемът е ограничен;

- предпочитане при равни други условия при постъпване на държавна, общинска, обществена и частна служба или при трудоустрояване при безработица;

- предпочитане при равни други условия при приемане в детски домове и градини, почивни домове, болници, санаториуми и пр.;

- безплатно домашно, амбулаторно и болнично лечение, ако семейството има доход до 300 000 лева годишно;

- 30 % намаление от цените на редовната тарифа при превоз с държавни или общински превозни средства, ако пътуването е свързано с учението на детето или с лечението му, ако семейството има доход до 300 000 лева годишно.

Според закона, при Главната дирекция на народното здраве се създава отдел за многодетни български семейства[15], на който се възлага осъществяването на мерките по насърчаването на встъпването в брак и раждаемостта и подпомагането на семействата с три и повече деца. Отделът има координационни функции по отношение на дейността на отговорните ведомства и на обществените и частни начинания в тази сфера. Към него се създава Съвет за българското семейство, в който влизат министърът на вътрешните работи и народното здраве, главният директор на народното здраве, директорът на статистиката, представители на министерствата на народното просвещение и на финансите, на Св. Синод на БПЦ, на Медицинския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, на Съюза на многодетните, на Българския лекарски съюз, на Съюза за закрила на децата, на Българския женски съюз и още до пет членове, сведущи по тези проблеми, назначавани от МВРНЗ за срок от две години. Съветът се произнася по въпросите от демографската сфера, за които бъде сезиран от министъра на ВРНЗ.

Законът за многодетните български семейства се възприема от неговите съставители и от гласувалите го народни представители само като първоначална, макар фундаментална, стъпка при приемането на пакет от мерки за разрешаване на „демографския въпрос”[16]. Този основополагащ за българската демографска политика нормативен акт, макар да притежава безспорни достойнства, има обаче и своите недостатъци. Главният му порок е липсата на социално-икономически анализ на нуждите и възможностите за възпроизводство на населението. Основната задача, която се поставя пред него, е насърчаване раждането на повече деца, без да се дефинират целесъобразните рамки за ръста на българското семейство. Въпреки осъзнаването, от повечето експерти и политици, на ограничеността на ресурсите на страната, в закона е заложен крайно волунтаристичен подход, налагащ стимулирането на раждането на повече деца, без да се държи сметка, как ще се реализират впоследствие те и какви ще са социалните последици от пришпорването на демографските процеси. Това форсиране на растежа на населението е свързано донякъде с военновременната обстановка, разширяването на териториалния обхват на страната (при което значително се увеличава делът на небългарското население), необходимостта да бъде ребългаризирано Беломорието и опитите за повишаване темповете на индустриализация на българското стопанство. С тези си характеристики законът е типичен представител на военновременното извънредно нормотворчество, познато от други времена и региони, но достигнало своеобразен връх именно през Втората световна война, в страните от лагера на Оста.

Приложението на закона

След обнародването на закона, с Наредба на МВРНЗ № VІІІ-21-4840[17] се дават разяснения по прилагането му, а в края на годината е публикуван и Правилник за приложение на Закона за многодетните български семейства[18], където в подробности са изяснени условията и реда за ползване на облекченията по него. В правилника е предвидено, по изключение, да се ползват от правата по ЗМБС и семействата, в които „майката не е от български произход, но е от арийски или близък до българското племе произход, обаче, бащата непременно трябва да е българин, двамата да са български поданици и да са от християнско вероизповедание”. Тук вече се появява дискриминация и по верски признак, но поне арийките-християнки  са извадени от кръга на дискриминираните български поданици. А кои точно инородци са с арийски произход тогава изглежда са знаели по-добре от днес. Тълкувание на терминологичното съчетание „произход близък до българското племе” не се наемам да правя, но тази дефиниция вероятно е създавала възможност повечето от жените без български произход, да се възползват от облекченията по закона в условията на  добронамерено и целесъобразно уредена корупционна среда.

Лишават се от „облагите, привилегиите, насърдченията и награждаванията по Закона за многодетните български семейства, осъдените на строг тъмничен затвор, или осъдените повече от вендъж на тъмничен затвор за престъпления от общ характер, както и невенчаните законно”. След осъждането, губи правата си по закона само осъденият, без да се накърняват правата на членовете на семейството му.

Според правилника, дейността на Съюза на многодетните в България се контролира от Отдела за многодетните български семейства. При нужда, членовете на съюза могат да бъдат ангажирани за провеждане на мероприятия в тази сфера. Затова пък те се ползват с предимство при получаване на облагите по закона пред неорганизираните многодетни.

Приет във време, когато неуспехът на германската военна кампания срещу Съветския съюз вече е видим, Законът за многодетните български семейства, със своите дискриминационни разпоредби и максималистични стремления за по-бързо нарастване на населението от български произход, спрямо останалите поданици на Царството,  сякаш предзнаменува краха на националните илюзии за обединение на българите на  Балканите в една държава, съюзна на силите от Тристранния пакт, в изпълнение на плановете им за нов световен ред. Българите обичайно са толерантни към останалите народности, но разочарованията от националните катастрофи и изолирането им от световната политика, след 1918, тласка техните държавници към някой крайни решения по отношение на етническите малцинства у нас по време на Втората световна война, не без въздействието на нацисткия режим в Берлин. Все пак, българската държава не допуска ескалиране на ексцесиите спрямо своите поданици и успява да излезе от войната с, до известна степен, запазено достойнство. Законът, който е приет, за да стимулира раждаемостта при етническите българи, служи за основа на продължителна и градивна политика за насърчаване на раждаемостта сред всички български граждани след обявяването на България за република.

* Българско геополитическо дружество

 


[1] Янкулов, Илия. Социално покровителство на майчинството у нас и в чужбина. – В: Годишник на държавното висше училище за финансови и административни науки в София. Т. ІІІ. 1942- 1943. с. 40

[2] Една от първите инициативи в тази насока е въвеждането на облекчения в тарифата на БДЖ, отнасящи се до родителите от семейства, които имат повече от две родени деца, ако пътуването им с железопътния транспорт е за да се подложат на лечение. Виж: Стоянов, К. Х. Как може да се засили раждаемостта у нас. Кооперативен подем. 1943, кн. 1-2.

[3] Статистически годишник на Народна Република България. 1943-1946. София, 1948, с 23.

[4] Статистически годишник на Царство България. Година ХХХІV. София, 1942, с 21.

[5] ДВ, бр. 24/3.02.1941, Притурка с. 2-18.

[6] ДВ, бр. 199/9.09.1941, с. 2-3.

[7] ДВ, бр. 145/6.07.1942, с. 2-3.

[8] ДВ, бр. 166/30.07.1942, с. 7; бр. 170/4.08.1942, с. 4-5.

[9] ДВ, бр. 170/4.08.1942, с. 4

[10] ДВ, бр. 71/31.03.1943, с. 3-6.

[11] В борба за потомство. Две парламентарни речи по Закона за мнгодетните семейства. София, 1943, с. 12, 26.

[12] От 1943 се заделят 10 % от поземления данък, събран от общината, в полза на фонд МБС. Виж: ДВ, бр. 279/9.12.1943, с. 5 и бр. 55/9.03.1945, с. 3.

[13] За многодетни се приемат семействата с четири и повече деца.

[14] Майките с три деца се ползват от последните три вида привилегии по тази точка.

[15] През 1944 Отделът за многодетните български семейства се прехвърля като отделение направо към МВРНЗ. Виж: ДВ бр. 5/10.01.1944, с. 1.

[16] Въпреки намеренията за въвеждане на допълнителни облаги за многодетните семейства и за насърчаване на встъпването в брак и на раждаемостта, до 9 септември 1944, най-значителното облекчение извън рамките на ЗМБС е освобождаването върху фактурната стойност на венчалните пръстени (халки). Виж: ДВ бр. 174/5.08.1943, с. 3.

[17] ДВ бр. 88/20.04.1943, с. 3-4

[18] ДВ бр. 271/30.11.1943, с. 4-9.

{rt}

След първите няколко седмици на повишено внимание от страна на световните медии към „независимостта”, едностранно обявена в Прищина от т.нар. „парламент на Косово”, на 17 февруари 2008,  интересът към новата държава започна да спада. В същото време, само малцина измежду авторите на репортажите за „суверенизацията” на Косово и международните последици от нея си направиха труда да навлязат по-навътре в историята и геополитиката на тази територия.

До средата на април Косово беше признато от над 30 държави (от общо 192 членки на ООН), сред които са САЩ, Германия, Франция, Великобритания и Турция. Както можеше да се очаква, в Сърбия появата на т.нар. „фалшива държава” не бе признато от нито една политическа партия.

Белград твърди, че прословутата Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН ясно определя, че Косово е под сръбски суверените и продължава да призовава членовете на Световната органинация да признаят териториалната цялост на Сърбия. Из цялата страна преминаха протестни демонстрации, включително и въоръжени, срещу независимостта на Косово, съпроводени от яростни атаки срещу някои западни посолства. Междувременно, Русия твърдо се обяви против признаването на косовската независимост и възнамерява да блокира приемането на Косово в ООН. Същата е и позицията на Китай, чиито лидери бяха силно нервирани от признаването на Косово от Тайван.

Защо това малко, бедно и изостанало парче земя в центъра на Балканите, с два милиона души население (90% от които са етнически албанци) беше удостоено от опеката на Запада? Нима западните правителства и медиите едновременно са попаднали под непреодолимото влияние на прословутия принцип за самоопределение на народите? Но тогава, защо 4 милиона палестинци на Западния бряг на река Йордан и в Сектора Газа (без да броим още 4 милиона бежанци от тези територии) продължават и днес да се борят без особен успех за собствена държавност? През последните 60 години техните претенции не накараха нито САЩ, нито ЕС да предприемат съвместни действия за създаването на истинска палестинска държава. Да не говорим пък, че в тази посока не бяха осъществени и никакви военни операции на НАТО.

Косово обаче, беше удостоено с покровителство, за каквото Палестина не би могла и да мечтае. През 1999, американският президент Клинтън и НАТО започнаха въздушна война срещу Сърбия, принуждавайки я, след 78 дни, да приеме окупацията на Косово от войските на пакта. Оттогава областта се превърна в протекторат, управляван (при това зле) от обединена администрация от полуколониален тип, включваща силите на ООН (UNMIK), САЩ, ЕС и специалния контингент на НАТО (KFOR). И ето че, девет години по-късно, се стигна до дипломатическото признаване на новата държава от САЩ и повечето членки на ЕС.

И все пак, защо американците и водещите европейски държави трябваше да воюват за Косово през 1999, съзнателно да откъснат този район от Сърбия, да го превърнат в свой протекторат, да настояват за обявяването му за независима държава и, в крайна сметка, да обявят дипломатическото и признаване? И, защо, въпреки това, повечето държави-членки на ООН не са склонни да признаят независимостта на тази територия? За да отговорим на тези въпроси, трябва не само да се обърнем към историята на Косово и Балканите, като цяло, но и да вземем предвид реалностите на регионалната енергийна геополитика.

Кръстопът на влияния

Мисля че познавам (поне донякъде) Западните Балкани. Много пъти съм бил в Словения, Хърватия и Босна и Херцеговина. Говорил съм  и с високопоставени правителствени чиновници, и с видни интелектуалци от тези държави. Познавам и немалко експерти по проблемите на Балканите, които действително могат да се смятат за такива. В Косово обаче, съм бил само веднъж и то в далечните студентски години. Помня че бях шокиран – стори ми се, че не съм в Европа, а в Белуджистан. По времето на Тито, Югославия беше сравнително развита държава, но това не се отнасяше за Косово.

Повече от две хиляди години Балканите са регион на интензивни политически, културни, религиозни и етнически противоречия и на войни, породени от тях. През ІV век, през Балканите минава границата между византийското и римското влияние. През VІ век, тук се заселват славяните, включително в онези райони, където преди това преобладава (прото)албанско или гръцко население. Разколът между католицизма и православието тук започва да се усеща непосредствено след „Голямата схизма” от 1054. По-късно целият регион (без Словения и част от Хърватия) попада под властта на турците.

През ХІХ век и чак до Първата световна война, Балканите са арена на геополитическото противоборство между Турция, Австро-Унгария, Русия, Великобритания, Франция и, в по-малка степен, обединена Германия. По-нататък нещата се развиват още по-зле: следва нацистката окупация на Югославия. След това повечето балкански страни стават комунистически, като Тито и Енвер Ходжа налагат собствени „суверенни” модели на комунистическа диктатура.

Вековната история формира уникална и често доста уродлива картина на противоборство между регионите и народите на Балканите. Този полуостров действително е буквално покрит с етнически и/или религиозни и политически „минни полета” Тук наистина са налице множество „ендогенни” причини и „пускови механизми” за териториални конфликти – както междудържавни, така и вътрешнодържавни, тъй като почти във всяка балканска държава има етнически и/или религиозни малцинства, пазещи в съзнанието си стари исторически обиди.

Собственият ми опит от наблюдението и анализа на ситуацията, през първата половина на 90-те години на миналия век, в хърватските региони Крайна и Източна Славония, както и в Босна и Херцеговина, не дава никакви основания за подценяване на „ендогенния” подтекст на балканските конфликти или пък за обясняването им изключително с геополитическите манипулации отвън – макар че мнозина „прогресивни” западни анализатори разсъждават именно по този начин.

Справедлив ли е този подход и по отношение на Косово? Да. От една страна, сърбите смятат областта за историческо „ядро” на своята нация. При зараждането на сръбската държавност, Косово действително е религиозния център на „Велика Сърбия”. Разгромът на сръбската армия на Косово поле, през 1389, е последван от завладяването на Сърбия от турците (окончателно приключило през 1459).

Инкорпорирането на Сърбия в Османската империя продължава почти 500 години. Междувременно, по-голямата част от Унгария (освен тясна ивица от територията и на север) също е завладяна от турците след битката при Мохач, през 1526. През 1683, турците (в съюз с френския крал Людовик ХІV) се опитват да превземат Виена, но обсадата се проваля. Австрийската армия, начело с принц Евгений Савойски нанася ответен удар, освобождавайки Унгария и Североизточна Хърватия. През следващите два века, хърватско-босненската граница става „военна граница” между Австрийската и Османска империи.

През 1690 започва масово изселване на сърби от родните им земи (и, в частност, от Косово). Около 40 хил. сърби се заселват по „военната граница” в Хърватия – на територията, известна днес като Крайна. На свой ред, почти цялото албаноезично население в Косово приема исляма (както и по-голямата част от населението на самата Албания и на Босна).

Турското господство на Балканите приключва чак през 1912-1913. При това, Великобритания, Австро-Унгария и Италия се стремят да не допуснат излаз на Сърбия (и на стоящата зад нея Русия) до Адриатическо море. До голяма степен, именно поради тази причина, Черна гора и Албания получават статут на независими държави. Но, според Букурещкия мир (август 1913), Косово, със своето предимно албанско население, не влиза в границите на Албания, а в състава на Сърбия (и отчасти – на Черна гора). След Първата световна война Косово става част от доминираната от Сърбия Югославска държава. През 1939, Албания пък бива окупирана и анексирана от фашистка Италия. След нахлуването на нацистката армия в Югославия, през април 1941, Косово (с изключение на северната му част, където преобладават сърбите) остава под германски контрол и това никак не е случайно. Тук се намират най-големите в Европа залежи от олово, които са изключително важни за Германия (оловото се използва за акумулаторите на немските подводници).

През 1943 Германия изцяло окупира Косово, но още през ноември 1944 Вермахтът е принуден да отстъпи, под натиска на съветската армия.

В периода 1913-1945, между сърбите и албанците в Косово периодично избухват кървави сблъсъци. През 1945 Косово става част от нова комунистическа Югославия, но получава от Тито специален автономен статут.

Чак до 1989 в Косово не се забелязват особени промени: както и преди, то си остава най-бедната и изостанала част от Югославия с кланови семейни структури и (наред с Албания) с най-високия процент на неграмотно население в Европа. Именно заради бедственото социално-икономическо положение през 80-те все повече косовари заминават за Западна Европа, като „гастарбайтери” – и най-вече в Швейцария, Германия и Австрия, където се заселват със семействата си. Днес в Швейцария живеят 200 хиляди косовари, чиито парични преводи често са основното средство за оцеляване на роднините им в Косово.

След смъртта на Тито през 1980, в Югославия се очертава икономическа и политическа криза – международните връзки отслабват а икономиката на съюзната държава затъва в дългове. При това, Словения и Хърватия са в относително по-добро положение от Сърбия, да не говорим за Македония, още по-малко пък за Косово. Това задълбочава търканията между Словения и Хърватия, от една страна, и Сърбия – от друга.

Фатална роля в развитието на ситуацията изиграва националистическата реч на Слободан Милошевич, произнесена на Косово поле, повод 600-годишнината на историческото сражение. Без преувеличение може да се твърди, че тя става началото на края на съюзна Югославия. Не по-малко фатално е и решението на Милошевич (през същата 1989) да отмени автономния статут на Косово. Това дава мощен тласък на косовския сепаратизъм. Албанците саботират местното сръбско ръководство и създават паралелни административни и образователни структури. Отделянето на Словения и Македония от Югославия, през 1991, става сравнително мирно. Отделянето на Хърватска обаче е последвано от кървава война, продължила до 1995. Но най-жестока е войната в Босна и Херцеговина (1992-1995). Все пак, след подписването на Дейтънските споразумения, през септември 1995, изглежда, че бурята е утихнала.

Косовската война

Непосредствено след това обаче, в Косово избухва въстание, организирано от нелегалната Армия за освобождение на Косово (UCK) против сръбската администрация, която номинално все още се води югославска. Както обявяват ръководителите на UCK, целта е въоръжена борба за освобождаване и получаване на независим статут на областта. Повечето кадри на организацията са тясно свързани с клановете на косовската организирана престъпност, занимаващи се с транзит на наркотици и оръжие, както и с всевъзможна контрабанда, включително и търговия с хора.

През 90-те години активността на косовската мафия отчетливо се усеща в повечето западноевропейски държави. Полицейските и разузнавателни служби в Европа са наясно за симбиозната връзка между UCK и организираната престъпност. Това е добре известно и на американските специални служби. В същото време обаче, определени кръгове в американските и европейски разузнавателни институции и частни „фирми за сигурност” осигуряват на UCK подготовка за осъществяване на диверсионни операции и съответните „експертни консултации”. И това е само началото.

Сръбската полиция и армия жестоко потушават въстаническото движение, макар че повечето репортажи за зверските репресии и кланета са по-скоро политическа пропаганда на самата UCK, която охотно се подема и разпространява от западните медии.

През 1995-1999 ситуацията в Косово се развива доста по-различно от тази в Хърватска и Босна, преди това. През втората половина на 90-те, американският държавен секретар Медлин Олбрайт предприема дипломатически натиск върху Белград, използвайки като предлог „репресиите” срещу косоварите. В хода на преговорите за Косово в Рамбуйе, през февруари-март 1999 (с участието на САЩ, Великобритания, Франция, Русия, Сърбия и делегация на косовските албанци), американската делегация, начело с Ричард Холбрук, ултимативно иска Сърбия да осигури на НАТО достъп до територията на Косово за разполагането там на военен контингент на пакта. В случай на отказ, Белград е заплашен с окупация от части на НАТО.

Въпреки това обаче, сръбската страна не приема ултиматума и преговорите се провалят. На 24 март 1999, руският премиер Евгений Примаков излита за Вашингтон в последен опит да предотврати войната, но когато самолетът му е вече над Атлантическия океан, по телефона с него разговаря вицепрезидентът Ал Гор, обяснявайки, че „вече е твърде късно”. Естествено, Примаков нарежда самолетът да се върне обратно в Москва.

И така, войната започва на 24 март. След като САЩ и НАТО стартират бомбардировките на Сърбия, около 200 хиляди косовари бягат в Македония и Албания. Дали това е резултат от етническо прочистване? Съмнително. Въпреки това, транслираната от големите телевизионни компании картина със стотиците хиляди бежанци, насочващи се към македонската граница, дава необходимото „хуманитарно” основание за войната срещу Сърбия.

Енергийната основа на конфликта

И все пак, защо НАТО избира именно Косово за да започне първата истинска война в цялата си история? И защо президентът на САЩ Бил Клинтън съзнателно въвлича пакта в нея?

През 90-те години, САЩ изглеждат на върха на могъществото си – както във военно, така и в икономическо, финансово и дипломатическо отношение. И си поставят за цел да трансформират НАТО така, че алиансът да отговаря на новите глобални стремежи на Вашингтон. На срещата на НАТО, през април 1999 в американската столица (т.е. точно в разгара на косовската война), пактът, който чества 50-годишнината си, бива превърнат от регионална организация за колективна отбрана в инструмент за глобални военни интервенции, обслужващи планетарните стратегически цели на САЩ. Основен елемент в тази трансформация е разширяването на алианса на Изток: на 16 март 1999 в него влизат Полша, Чехия и Унгария.

През онзи период, Русия не е в състояние реално да противодейства на тези стремежи, на световната политическа сцена. Обременена от голям външен дълг, тя току що е излязла от финансовия колапс. Държавните и структури са разклатени, а на всичкото отгоре, на 12 май 1999, президентът Елцин освобождава Примаков от премиерския пост.

Ключов компонент на американския проект за еднополюсна световна хегемония е получаването на стратегически контрол над Централна Азия с огромните и енергийни и суровинни ресурси. Става дума за пълното изтласкване на руското влияние от региона и предотвратяване проникването в него на китайските интереси. Ако Вашингтон беше успял да установи ефективен контрол над природните ресурси на Централна Азия, то (имайки предвид вече постигнатия, в значителна степен, контрол над ресурсите на Близкия изток, Африка и Латинска Америка), това би му дало възможност задълго да закрепи своята световна хегемония. Проблемът обаче е в необходимоста да бъде осигурен транзитът на суровини и енергоносители от континенталното пространство на Централна Азия към отворените морета, заобикалайки Русия, Китай и Иран.

Удобни за целта са само три маршрута:

Централна Азия-Афганистан-Пакистан-Индийския океан. Чак до лятото на 2001, американското правителство преговаря за изграждането на газопровод, за което е постигнато споразумение с режима на талибаните в Афганистан, както и с военния диктатор на Пакистан Первез Мушараф, дошъл на власт, през октомври 1999, с благословията (да не кажа пряката подкрепа) на САЩ.

Централна Азия-Кавказ-Турция-Средиземно море. Както е известно, петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан бе построен и влезе в експлоатация, през май 2006.

Централна Азия-Кавказ-Турция-България-Западните Балкани, с крайна точка адриатическото крайбрежие на Албания. Последният опорен участък на този маршрут трябва да съедини българското пристанище Бургас с дълбоководното албанско пристанище Вльора на Адриатика (т.нар. Проект АМБО).

Трансбалканските тръбопроводи

Както е известно, АМБО е съкратеното наименование на Албанско-македонско-българската петролна корпорация, регистрирана в САЩ и подкрепяна от американското правителство. Технико-икономическата обосновка на проекта също беше направена със средства на Вашингтон, още през 1993. Този петролопровод трябва да преминава плътно до границата между Косово и Македония. А тъкмо до тази граница, край град Урошевац, в Южно Косово, е разположена огромната постоянна военна база на САЩ (Camp Bondsteel). Строежът и, със силите на американските военни инженери и фирмата Kellog, Brown & Root (подразделение на компанията Halliburton, чиито бивш изпълнителен директор е американският вицепрезидент Дик Чейни), започва няколко дни преди влизането на американските части в Косово. Територията на базата е дълга над 40 км и тя разполага с впечатляваща логистична инфраструктура и жилищни сгради за над 5000-ен военен контингент. Снабдена е с хангари за хеликоптери и площадки за кацане, и е обградена с висок вал, по целия си периметър. След изграждането и, американската мега-корпорация Bechtel започна строежа на шосе, свързващо Косово с албанското пристанище Дуръс, т.е. създава наземно трасе за снабдяване на базата.

Налице са непотвърдени сведения, че в бившото сръбско военно летище, край Camp Bondsteel, се строи и военновъздушна база на САЩ. Впрочем, в близост до Косово вече има американски военни бази – в България (летището в Граф Игнатиево и базата Безмер) и в Румъния (летището „Михаил Когълничану”) Освен това, американските ВВС ползват базата Папа в Унгария.

Както изглежда, подобно струпване на военновъздушни бази на САЩ е пряко свързано с плановете за изграждане на петроло- и газопроводи, пресичащи Балканите. При това, базата Camp Bondsteel е разположено точно между предполагаемите транзитни трасета.

През териториите на България и Румъния (с продължение към Австрия) е планирано да премине газопроводът Nabucco, доставящ газ от Централна Азия (по първоначалния вариант – през Иран). Маршрутът се подкрепя и от ЕС, чрез участието на водещи енергийни компании – австрийската ОМV, унгарската MOL, германската RWE и държавни компании от Турция, България и Румъния.

В момента, конкурент на Nabucco e руският проект „Южен поток”, който трябва да свърже пристанището на Новоросийск, по дъното на Черно море, с българското пристанище Варна и след това да се разклони на гръцко и сръбско-унгарско направление, като и двете се събират в Италия. В «Южен поток», създаден като съвместно предприятие на руския «Газпром» и италианската ENI, склониха да се включат България, Сърбия и Унгария. В края на януари 2008, «Газпром» получи контролния пакет акции на сръбската държавна компания NIS.

В новата ситуация, Camp Bondsteel придобива особено значение за Вашингтон. В същото време, въпреки членството си в НАТО, България, Румъния и Унгария се стремят да запазят външнополитическата си самостоятелност, имат общи проекти с Русия и избягват пълната зависимост от САЩ.

Косово, както и преди, на практика, е окупирано от частите на НАТО и изцяло зависи от финансовата помощ от ЕС (и в по-малка степен от САЩ). През януари 2008, словенският вестник „Дело” публикува официалната стенограма от декемврийските преговори между Държавния департамент и Съвета за национална сигурност на САЩ и високопоставени правителствени чиновници от Словения, която председателства ЕС през първата половина на 2008. Предмет на преговорите е по-тясното координиране на усилията на САЩ и ЕС за гарантиране признаването на косовската независимост, след президентските избори в Сърбия. Както знаем, две седмици след изборите, Косово наистина обяви независимостта си.

Тоест, военните бази в Косово имат принципно различно стратегическо зночение, в сравнение с базите в съседните източноевропейски държави. В Косово няма истинско национално правителство, което евентуално би могло да създаде проблеми, опирайки се на държавния си суверенитет. Защото реалното правителство на Косово е Международната управляваща група (ISG), включваща САЩ, Великобритания, Германия, Франция и Италия.

Европейският съюз и „жизненоважните”балкански тръбопроводи

В този контекст, следва да разгледаме още един въпрос: защо ЕС се съгласи да съдейства на Вашингтон и да подкрепи комедията с т.нар. „косовска независимост”?

След провъзгласяването на независимо Косово, попитах неколцина германски експерти по Балканите, какво мислят за създалата се в резултат на това ситуация. Някои от тези експерти и днес продължават да оправдават американските бомбардировки на Сърбия, осъществени през 1999, с цел откъсването на Косово. Никой от тях обаче не демонстрира възторг по повод решението на Берлин да признае косовския суверенитет.

Всъщност, причините за подобно решение се обясняват с това, че ЕС, и особено Германия, не са настроени да „допуснат Косово да се окаже изцяло под американски контрол”. Така или иначе, областта е част от Европа и, по тази логика, именно европейците следва да играят водещата роля тук. В течение на девет години в Косово бяха дислоцирани немалки европейски военни контингенти, освен това в подкрепа на областта се отделяха значителни средства. Затова еврочиновниците смятат, че „независимо дали ни харесва, или не, Европа вече е затънала в косовското блато и не си струва германците да се опитват да променят правилата на играта”. И след като американското ръководство и албанското мнозинства в Косово твърдо подкрепят независимостта, Германия и останалите членки на ЕС „следва да приемат този факт”. Друг аргумент, който се изтъква, е, че „ЕС трябва да гарантира, че косовските лидери няма да правят глупости”. Всички тези аргументи обаче, не звучат никак убедително, което позволява да предположим, че основната причина да бъде подкрепена независимостта на Косово от повечето членки на ЕС е друга и не се обсъжда публично. Тя е свързана със стремежа на Брюксел да „гарантира сигурността” на ЕС като „защити” трансбалканските маршрути на енергийния транзит. Именно за да контролират тези маршрути, европейците не искат да оставят косовската територия на произвола на Вашингтон. Предполага се, че значителните военни контингенти на европейските държави в Косово ще формират необходимия „защитен чадър” за „жизненоважните” трансбалкански тръбопроводи. Тоест, присъствието на „реални военни сили” трябва да гарантира защитата на стратегическите активи в потенциално нестабилното балканско обкръжение.

Някои от експертите по Балканите, с които обсъждах тези въпроси, са убедени, че САЩ, както и водещите европейски държави (включително Русия) вече имат готови планове за поредно „преначертаване картата на региона” в достатъчно близко бъдеще, при това с варианти, съобразени с възможното развитие на ситуацията. Допуска се например, че Сърбия ще бъде „утешена” не само със запазване на контрола над Северно Косово, но и с присъединяването на Република Сръпска, която днес е част от Босна и Херцеговина (чиято населена с хървати част пък ще премине под контрола на Загреб). На свой ред, централната мюсюлманска част на Босна ще се превърне в своеобразен анклав-протекторат, под контрола на ЕС и ООН. Според въпросните експерти, останалата част от Косово ще бъде обединена с Албания в т.нар. „Велика Албания”. Подобна стъпка обаче, би била доста рискована, защото албанското население в Македония и Сърбия ще поиска към нея да се присъединят и териториите, които то обитава. А това означава, че Македония е обречена отново да преживее взрива, който се случи през 2001. След като югославската държава беше обречена да се разпадне, лидерите на ЕС изглежда не се тревожат особено от реакцията на Сърбия, България и Гърция към евентуалните намерения на албанския режим да присъедини част от Македония. Лондонският „Таймс” дори обяви името на човека, който може би ще поеме инициативата за нови преговори, които да доведат до подобно развитие – зам.генералният секретар на ООН, отговарящ на умиротворителните операции, Жан-Мари Гено.

Но, нека оставим условното наклонение и да концентрираме вниманието си върху явно или прикрито негативното отношение на редица държави към независимостта на Косово.

Новите геополитически реалности, разкриващи се с появата на независимо Косово, за мнозина не изглеждат особено вдъхновяващи. Това се отнася не само за някои съседни държави (Гърция, Румъния), но и за Испания. Не само за Русия (която е традиционен сръбски съюзник), но и за повечето държави от постсъветското пространство (Косово бе признато само от трите балтийски държави). В Азия, откровено негативно се отнасят към косовската независимост Китай, Индия и Индонезия.

В Латинска Америка, Косово бе признато от само две държави (Перу и Коста Рика), докато Бразилия, Мексико, Аржентина и Венецуела реагираха на едностранното обявяване на независимостта му по-скоро отрицателно. Същото негативно отношение демонстрира и ЮАР. Интересно е, че появата на картата на още една мюсюлманска държава не предизвика особен ентусиазъм нито у арабските страни от Азия и Африка, нито у мюсюлманските лидери в Босна.

Истината е, че отношението към независимостта на Косово раздели света. САЩ и присъединилите се към тях държави от ЕС, на практика, се оказаха в своеобразна изолация. На останалия свят изборът им не се харесва.

В тази връзка, има върху какво да се замисли и германското правителство. Защото онова, което то се опитва да представи в политиката си по този въпрос, като добре осъзнат прагматизъм, заплашва, в перспектива, да се окаже тежко и еднозначно поражение, както за Германия, така и за Европа, като цяло.

 

* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден

{rt}

Доскоро след любимите теми на редица високопоставени представители на сегашната американска администрация и нейните идеолози-неоконсерватори, беше „безсилието” на Европа във военно отношение. Така, преди шест години, смятаният за „гуру” на американския неоконсерватизъм Робърт Кейган, от Фондация Карнеги, заяви, че: „През 90-те години на миналия век светът стана свидетел не на появата на европейска свръхдържава, а на отстъплението на Европа към позиция на относителна слабост. В началото на последното десетилетие на ХХ век, конфликтът на Балканите демонстрира военната безпомощност и политическото объркване на Европа, а в края му косовската криза показа, че между Европа и Америка има сериозен разрив във военните технологии и възможностите за водене на съвременна война, който занапред само ще се задълбочава. В най-добрия случай, европейската роля се ограничаваше до формирането на миротворчески сили, след като САЩ, на практика, сами осъществиха решаващите фази на военната операция и стабилизираха ситуацията. Или, както иронично отбелязват някои европейци, реалното разделение на труда се изчерпва с това, че САЩ готвят обяда, а Европа мие чиниите” .

Тези настроения бяха особено разпространени през пролетта на 2003, т.е. по време на американската военна кампания в Ирак. Тогава изглеждаше, че САЩ не се нуждаят от подкрепата на международните организации и на европейските си съюзници, както и, че новият световен ред ще се определя изключително от интересите на Вашингтон. Както отбеляза, през март 2003, директорът на руските и азиатски програми на Центъра за отбранителна информация на САЩ Николай Злобин: „Съединените щати започват изграждането на нова международна система, в чиято основа ще бъде поставена стратегическата сигурност на Америка и нейните приятели. Като за целта, Вашингтон е склонен дори да се откаже от съюзническите си отношения с редица свои традиционни партньори от Западна Европа”.

Тази еуфория обаче не продължи дълго. Военните победи в Афганистан и Ирак бяха последвани от продължителна и тежка партизанска война, довела до максимално напрежение на силите на Пентагона. Надеждите, че до лятото на 2008, ситуацията в Ирак ще се нормализира, което пък ще позволи да се съкрати числеността на американския корпус, рухнаха окончателна след бунта на шиитския духовен лидер Моктада ас-Садр.

В тези условия, Вашингтон беше принуден буквално да моли европейските си съюзници да отделят допълнителни сили за осъществяването на умиротворителната операция в Афганистан, като по този начин бъдат освободени част от намиращите се там американски войски. Така, преди няколко месеца президентът Буш помоли партньорите си от НАТО да изпратят в Афганистан още 7500 бойци. Впрочем, днес американците са по-малко от половината (19 хил. души) от 47-хилядния контингент на Международните сили за сигурност, намиращи се под командата на НАТО. Тези войски обаче очевидно не са достатъчни за решаваща победа над все по-агресивните талибани, нито пък за ограничаване на мащабния наркотрафик.

В отговор, още преди срещата на върха на НАТО в Букурещ, френският президент Никола Саркози обеща да прехвърли в Афганистан един батальон (800 души), което още веднъж потвърждава факта, че ситуацията, когато „американците готвеха, а европейците миеха чиниите” окончателно е останала в миналото.

Така, за първи път след края на студената война Европа получава възможност да държи по-твърд тон на Вашингтон, обсъждайки военно-политическите проблеми, които я вълнуват. Това съвсем ясно си пролича и в резултатите от срещата на НАТО в Букурещ, в началото на април 2008.

На първо място, въпреки огромните усилия на американския президент, молбата на Грузия и Украйна за присъединяването им към Плана за действие за членство в НАТО не беше одобрена. При това, нещата не опират само до слабите политически позиции на Буш, нито пък до стремежа на държавите-членки да се съобразят с тревогите и притесненията на Москва. Блокирайки тази американска инициатива, представителите на т.нар. „Стара Европа” се ръководеха най-вече от собствените си интереси. Защото истината е, че те не виждат никакъв смисъл от попълването на Северноатлантическия алианс с поредните „клиенти” на САЩ (и, съответно, с поредните противници на „Стара Европа”). Европейците бяха принудени да се съгласят с предишните разширявания на пакта, защото Европа беше слаба и зависима от американската мощ. Днес обаче ситуацията е по-различно. В Берлин, Париж и редица други европейски столици са наясно, че за Украйна и (в по-малка степен) за Грузия, прословутото членство в НАТО е просто етап към присъединяването им към ЕС. Като членки на пакта, Киев и Тбилиси биха имали далеч по-големи възможности за постигането на тази цел. Водещите държави от ЕС обаче, въобще не ги искат, което стана ясно и на срещата в Букурещ.

Проблемът с присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО

Всъщност, тази среща показа, че страните от „Стара Европа” са възприели много по-прагматичен подход към европейската сигурност. Така, германците и французите, които през последните години се изявяват като основни противници на американската политическа линия, подчертават, че решението за невъзможността Украйна и Грузия да се присъединят към „Плана за действие”, на настоящия етап, не е следствие от опасенията, че това би довело до влошаване на отношенията между пакта и Русия, а се диктува най-вече от стремежа да бъде запазена политическата и финансова стабилност на самия алианс. Както отбелязват редица германски експерти, възприемането на различен и по-политизиран подход (за какъвто настояваха американците), би било изключително вредно за бъдещето на НАТО, която и без това изпитва криза на идентичността и не е наясно, относно целите, оправдаващи съществуването и. Според тях, ускореното сближаване на Киев и Тбилиси с пакта може съществено да го дестабилизира.

Впрочем, към подобна позиция се придържат и някои представители на групата на т.нар. „твърди атлантисти”. Така бившият британски министър на отбраната и на външните работи Малкълм Рифкинд директно заяви, че „не си струва НАТО да бърза с разширяването си на изток”. В интервю за „Дейли Телеграф”, той подчерта, че държавните ръководители на страните-участнички би трябвала до се погрижат най-вече за това „алиансът да не загуби основната си роля на общ отбранителен съюз”. Според него, Украйна и Грузия могат да бъдат подкрепени за сближаването им с ЕС, но това няма нищо общо с въпроса за членството им в НАТО. „Ако Украйна и Грузия станат пълноправни членки на пакта и бъдат подложени на въоръжено нападение, Великобритания и останалите участнички ще трябва много сериозно да се замислят, дали да се включат във войната”. Защото истината е, че никой от „Стара Европа” (както впрочем, и от „Нова”) не е склонен да се сражава за откъсналите се от Грузия автономни републики Абхазия или Южна Осетия.

Тезата за задълбочаващота се разцепление в Европа и свързаните с него потенциални усложнения в ЕС, заради грузинските и украински стремежи за присъединяване към НАТО, се споделя и от редица британски експерти, които прогнозират, че САЩ със сигурност ще реагират на шамара, който получиха от европейските си съюзници на срещата в Букурещ. Според тях, Вашингтон вече разработва планове за промяна на схемата за вземане на решенията в алианса, така че да изключи в бъдеще заплахата от налагане на вето от отделни членки на НАТО по отношение на една или друга американска инициатива, ликвидирайки по този начин сегашния принцип на „консенсусно вземане на решенията”.

На този фон, лидерите на водещите европейски държави демонстрират сериозна загриженост относно най-близкото бъдеще на Европа, която Вашингтон, чрез своите сателити, се опитва да ангажира в осъществяването на геополитическите си планове, целящи отслабването на икономическата конкуренция от страна на самия ЕС, чрез въвличането на европейците в остро противопоставяне (вместо взаимноизгодното партньорство) с Москва. Това потвърждава и мнението на водещи германски анализатори, че основата цел на обединилите се по въпроса за кандидатурите на Украйна и Грузия за членство в НАТО източноевропейци, в лицето най-вече на Полша, балтийските постсъветски държави и някои други нови членки на ЕС, не е укрепването на Северноатлантическия алианс, а по-скоро стремежът да бъдат отслабени международните позиции на Русия. Последното пък е очевидно потвърждение, че въпросните представителки на т.нар. „Нова Европа” продължават да са подвластни на синдрома на студената война.

В това отношение, особена загриженост сред представителите на големите европейски държави предизвика повишената активноста на Полша, която вече след края на срещата в Букурещ, в лицето на своя президент Лех Качински, заплаши да обвърже отказа си от налагането на вето на преговорите за подписване на нов договор между ЕС и Русия с включването на Украйна и Грузия в Плана за действие за членство в НАТО. Според мнозина западни анализатори, тези заплахи бяха своеобразен отговор на Белия дом (даден чрез устата на неговия полски „посредник”) на думите на еврокомисаря Бенита Фереро-Валднер (от 3 април), че „в обозримо бъдеще, няма перспектива за присъединяването на Киев към ЕС”. Макар че по-късно заявлението на Качински беше дезавуирано от Варшава, експертите прогнозират, че Вашингтон (използвайки за целта страните от „Нова Европа”) ще продължи да се бърка във източната политика на ЕС.

Впрочем, както неофициално се признава в Киев, въпреки оптимистичните заявления на управляващите, парите, които от 1995 насам се отпускат за пропаганда на ползата от членството в НАТО за Украйна, са били пропилени нахалост, защото, на практика, отношението на украинците към пакта въобще не се е променила за последните 13 години (над 70% от тях се обявяват против присъединяването на страната им към него). Впрочем, истината е, че по-голямата част от въпросните средства, най-вероятно са били присвоени от корумпирани украински чиновници на различни нива. В подобна ситуация, лобистите на украинската кандидатура би трябвало първо да направят необходимата проверка, чиито резултати вероятно ще покажат на страните от НАТО, къде точно отиват парите на техните данъкоплатци.

Но, освен чисто моралната неподготвеност на украинците за членството на страната им в НАТО, експертите отбелязват и наличието на чисто технически пречки. Става дума, в частност, за процеса на реформиране на украинската армия. Така, бившият военен министър на Украйна (през 2005-2007) Анатоли Гриценко, откровено признава, че „при сегашния бюджет, повишаването на отбранителната способност на армията е просто невъзможно”. За целта са необходими мащабни финансови инжекции. Само че, като наследство от рухналия СССР, Украйна получи и много сериозна зависимост от Русия в оръжейната сфера. И, въпреки призивите за сътрудничество с НАТО в тази област, украинските финансово-индустриални корпорации, засега очевидно не са готови да се преориентират към Северноатлантическия алианс.

Впрочем, въпреки декларациите си за своята „проевропейска” ориентация, украинските власти изглеждат настроени за по-тясно сътрудничество най-вече с Вашингтон. Това, в частност, се потвърждава от подписаното в навечерието на посещението в Киев на президента Джордж Буш, споразумение за доставката на американско ядрено гориво на компанията „Уестинхауз” за украинската АЕЦ, в Николаевска област. В този случай, и западните, и руските експерти са единодушни, че липсва каквато и да било техническа (вероятността за отказ на системите за управление, поради несъвместимостта между конструктивните особености на американското гориво и централата от съветски тип, е около 90%) или икономическа (цената на американското ядрено гориво е с 25-30% по-висока от тази на руското) целесъобразност от подобна сделка. Очевидно, украинските чиновници, взели решението за нея (и то без предварителен търг, при положение, че през 2007 руснаците спечелиха търга за доставка на горива за всички украински енергоблокове), са се ръководели изключително от политически мотиви, забравяйки ужасните уроци на Чернобил и решавайки да използват Николаевската АЕЦ за един чисто политически експеримент. Според мнозина на запад, в подобна ситуция, европейците би трябвало много сериозно да се замислят, дали им е необходим съюзник, който, в името на политическите си амбиции, е склонен да рискува сигурността както на собствените си граждани, така и на най-близките си съседи.

Проблемът за американската система за противоракетна отбрана

Второто важно постижение на страните от „Стара Европа” на срещата в Букурещ, бе, че успяха да наложат онова, което предлагаха още преди една година, т.е. вземането на решение за постепенната интеграция на третия позиционен район на Стратегическата система за противоракетна отбрана на САЩ, в общата система на противоракетната отбрана на НАТО. В Берлин и Париж са наясно, че разполагането на елементи от американската система за противоракетна отбрана в Източна Европа, както и на американски военни бази, превръща региона в потенциална мишена за всяка, враждебно настроена към САЩ държава с достатъчно радикален режим, опитващ да се сдобие с ядрени технологии и заинтересован да пробие американския противоракетен щит. Затова въпросните европейски държави ще се разглеждат от терористите като съюзници на Вашингтон и могат да станат обект на асиметрични ответни удари, особено при нови военни операции на военновъздушните сили на САЩ и НАТО в чужбина. При това, в зоната на непосредствен риск се оказват не само държавите, където са разположени елементи на американската ПРО, но и техните съседи. Така, източноевропейските държави се превръщат в своеобразна „буферна зона, поемаща първия удар на противника”.

Още на срещата на военните министри на ЕС, провела се във Висбаден, през ноември 2007, германският министър на отбраната Франц Йозеф Юнг предложи елементите на новата американска ПРО, които ще се разположат в Чехия и Полша, да бъдат интегрирани в общата структура на НАТО. Пак тогава канцлерът Ангела Меркел обяви, че най-добрият форум за обсъждане на противоракетните планове на САЩ е НАТО (а не самите САЩ), отбелязвайки, че: „Ние предпочитаме решение в рамките на пакта, и то след откровени преговори с Русия”.

Година по-късно, европейците са на път да постигнат подобно решение. В заключителната декларация на срещата в Букурещ, на Съвета на НАТО се възлага, „да разгледа възможността за изграждане на широкомащабна архитектура на противоракетна отбрана, покриваща цялата територия и население на алианса”. Освен това, в декларацията се изразява готовност за обединяване на противоракетните системи на САЩ, НАТО и Русия. В тази връзка си струва да напомня, че първоначалния подход на Вашингтон беше, че третият позиционен район в Европа касае само САЩ и източноевропейските им съюзници и, че НАТО не трябва да има каквото и да било отношение към тези планове. Впрочем, именно този навик на Вашингтон да поставя пред свършен факт, по отношение на взетите от него стратегически решения, както Москва, така и собствените си съюзници от НАТО, поражда най-големи възражения от страна на руснаците.

Но въпреки отстъпката, която направиха относно системата за ПРО, на европейските си съюзници, САЩ очевидно възнамерят да продължат да провеждат досегашния си геополитически курс. От друга страна, в Европа вече е налице достатъчно сплотена опозиция (включваща редица големи западноевропейски членки на НАТО, като Германия, Испания, а също Гърция и др.) спрямо тази американска политика. В подобна ситуация, новите членки от Източна Европа, които досега можеха да се възползват от противоречията между двата бряга на Атлантика, все по-често се оказват просто „разменна монета” в диалога между Белия дом и европейската „опозиция”. Последният пример за това стана Македония, която сега и Брюксел, и Вашингтон, настоятелно „молят” да реши с Атина (дори и ако решението е съобразено с гръцките претенции) спора за името си, за да не провали пакетното приемане в НАТО на държавите от „охридско-адриатическата група”. Анализирайки ситуацията във взаимоотношенията между Македония и НАТО, редица западни експерти посочват с каква лекота САЩ, които на думи декларират „сърдечното си приятелство” с „малките” посткомунистически държави, са склонни във всеки момент жертват интересите им и стремежите на тяхното население, заради реализацията на собствените си стратегически планове. В тази връзка и в подобни преломни моменти, въпросните държави би трябвало да си поставят въпроса, за промяна на своите външнополитически приоритети и преориентация на стратегическото си партньорство от Вашингтон, към Брюксел.

Накрая, предвид възможната активизация на европейското участие в афганистанската кампания, очертала се на срещата в Букурещ, следва да посочим, че, според прогнозите на водещи военни експерти, прякото ангажиране на европейските военни контингенти в битките с талибаните, носи потенциална опасност за отбранителния им потенциал. Специалистите сочат, че САЩ вече се сблъскаха да подобни трудности – всеки трети американски войник (при това измежду онези, които нито са ранени, нито са останали инвалиди), завърнал се в родината си от зоната на военни действия в Ирак и Афганистан, се нуждае от продължителна психологическа рехабилитация, като през този период, на практика, не е годен за военна служба. В тази връзка, американската армия вече бе принудена значително да свали летвата на изискванията към набираните от нея доброволци. С аналогични проблеми е обречена да се сблъска и Европа, заради прякото участие на европейските военни контингенти в реалните бойни действия. А тъй като в Афганистан (и Ирак) се намират най-боеспособните военни поделения, експертите прогнозират, общ спад в боеспособността на европейските армии, както и ръст на антивоенните настроения, заради неминуемите човешки жертви. А по отношение на източноевропейците с техните още по-ограничени ресурси, това би довело до още по-голямо забавяне на военните реформи (да не забравяме, че дори в иначе „благополучната” Германия, армейската реформа се точи от 2004 насам), отслабвайки допълнително и без това неголемия им военен потенциал.

* Клуб „Европа на демокрацията и различията”


Както е известно, през март, френският президент Никола Саркози обяви, че страната му възнамерява да съкрати ядрения си арсенал като остави не повече от 300 ядрени бойни глави. Това означава, че френският арсенал ще стане два пъти по-малък от онзи, с който страната разполагаше по време на студената война. Междувременно в Париж планират и възстановяване на пълното членство на Франция в НАТО. Мартенското посещение на президента Саркози в Лондон също бе пряко свързано с проблемите на френската реинтеграция във военните структури на пакта.

Речта на президента, посветена на бъдещето на ядрения потенциал на Франция, беше произнесена в Шербург, по време на пускането на вода на новата френска ядрена подводница от четвърто поколение („Страшни”), снабдена с балистични ракети. В нея той заяви, че днес нито една френска ядрена ракета не е насосочена към конкретна мишена, но подчерта и, че „всеки, който застрашава нашите жизнени интереси, рискува до понесе сериозния ни ответен удар”. Последната фраза беше произнесена в контекста на проблема с иранската ядрена програма. Тоест, Франция едновременно привлича вниманието към ядрената си отбранителна способност и демонстрира все по-враждебно отношение към Техеран. Но, докато медиите фокусират вниманието си най-вече върху личността на Саркози, на мен ми се струва, че проблемът е много по-дълбок и не се изчерпва с персоналните особености на сегашния френски президент. Налице са мощни процеси, трансформиращи международната политика на Франция и нейната геополитическа стратегия.

Засега промените в нея все още не са кардинални, налице е по-скоро стремеж за съхраняване на приемствеността във френската външна политика. Подобно на всички френски лидери от последния половин век, Саркози се концентрира върху стратегическата независимост на страната си, особено по отношение на ядрения и потенциал. В същото време, френската позиция по иранския проблем е по-близка до тази на САЩ и, в известна степен, се доближава до американската визия за Близкия изток, като цяло. При това, Франция започва да оказва натиск върху партньорите си в Европейския съюз и се опитва да преразгледа отношенията си с Германия. Тези, засега трудно забележими, промени имат огромно значение, което следва внимателно да се осмисли.

Френската геополитика след 1871

След 1871, Франция провежда две различаващи се външни политики. Както е известно, през 1871 се осъществява обединението на Германия и възниква т.нар. Втори Райх. Дотогава, разпокъсаността на Германия на множество държави гарантира сигурността на френската източна граница. Това дава възможност на Франция да концентрира вниманието си основно върху останалата част на Атлантическа Европа и особено върху Испания и Великобритания. Германското обединение обаче преформатира френската геополитика, като основният и вектор се насочва на изток. Междувременно, Германия все още не се чувства достатъчно уверена, защото е притисната между Франция, Русия и Австро-Унгария. Тази германска несигурност се превръща в проблем за Франция. Защото обединена Германия се стреми да изясни и отстрани причините за несигурността, а Франция е една от тях. Обединението на Германия ефективно съвпада с френското поражение във войната с Прусия и това допълнително увеличава неговото значениие.

От първото германско обединение и Френско-пруската война до 1945, същността на френската външна политика се определя от необходимостта да бъде отхвърлен, или поне сдържан, германският натиск. Това означава, че на французите се налага да променят отношенията си със своя исторически конкурент Великобритания и да удържат Русия във фарватера на британско-френския съюз. В течение на повече от 80 години, френската външна политика се свежда до сдържането на Германия. Стратегията се оказва успешна, като изключим щетите, понесени от страната по време на Първата световна война и четиригодишната нацистка окупация, през Втората световна война. В края на краищата, Франция оцелява и дори излиза победител от схватката с Германия.

След стратегията от 1871 следва нова стратегия, която е лансирана през 50-те години на миналия век и е институционализирана от Шарл дьо Гол. Тази следвоенна френска стратегия има две съставни части. Първата въвлича Франция в различни многонационални организации,          особено в Европейската икономическа общност (ЕИО), която се трансформира в Европейски съюз, както и в НАТО. Втората част от стратегията пък включва използването на тези организации за съхраняването на френския суверенитет и независимост. С други думи, стратегиата на Франция предполага участие в многонационалните структури с цел използването им за нейните собствени интереси (или поне създаването на ограничени отношения с тези структури).

Основният стремеж на Франция е да се избегне избухването на трета световна война, тъй като страната и без това е опустошена достатъчно от първите две. За да бъде предотвратено подобно развитие, Париж подкрепя разделянето на Германия, за да сложи край на опасенията за политиката на своя източен съсед. Това е постигнато по два начина. На първо място, Западна Германия бива обвързана икономически, чрез формирането на такава система от отношения, които да направят френско-германския конфликт невъзможен. На второ място, Франция става член на НАТО, включвайки се в усилията по блокирането на съветската заплаха.

Френският проблем е, че колкото повече се задълбочава интеграцията на страната в европейските организации и в НАТО, толкова по-малко значим става собствения и суверенитет. Франция се нуждае от стабилни икономически и политически отношения с Германия, но в същото време иска да има и достатъчно пространство за маньоври. Тоест, Франция иска да е близо до Германия и да използва за реализацията на своите интереси системата за колективна сигурност, без обаче да се превръща в държава-клиент на САЩ. Затова тя остава в НАТО, но напуска интегрираната военна структура на алианса, през 1966. Военната структура на НАТО създава автоматизирана система от отговори на евентуална съветска агресия. Франция обаче отказва да бъде използвана „автоматично”, оставайки си ангажирана с колективната отбрана на Запада.

Париж е заинтересован от максимизирането на своята автономия, но в същото време изпитва и определени опасения. Отбраната на Западна Европа се основава на американската намеса. Според доктрината за масирания отговор се смята, че в случай на съветска атака (която може и да не се случи) САЩ ще използват ядрено оръжие срещу руснаците. Тоест, американската позиция включва началото на ядрена война, която потенциално би довела до опустошаване на американските градове, но би защитила Европа.

Проблемът на Франция обаче е, че Париж не е наясно, дали Вашингтон ще изпълнява това свое задължение до края на военните действия. От френска гледна точка, подобно поведение на САЩ би било ирационално – да допусне разрушаването на собствената си страна за да защити Европа. Затова Париж смята, че, в най-добрия случай, американските гаранции не могат да бъдат проверени, а в най-лошия – че става дума за зле прикрит опит Европа да бъде изложена на опасността да се изправи сама пред съветското нападение, без да разчита, че САЩ ще рискуват сериозно за да я защитят.

Независимите ядрени сили

За да защити френския суверенитет, Париж решава да поддържа собствен отбранителен капацитет извън НАТО, като в същото време остане част от пакта, както и от ЕИО. Франция иска НАТО да продължи да функционира. За нея е необходимо и да бъде по-близка с Германия. В същото време и се налага да анализира и редица варианти, извън контекста на НАТО, които биха и гарантирали, че няма отново да бъде окупирана – този път от съветската армия.

Решението да се изграждат независими френски ядрени сили се основава именно на тази предпоставка. Както отбелязва Дьо Гол, Франция иска да запази възможност „поне да отхапе ръката на противника си” в случай, че Съветският съюз я нападне, през територията на Германия. Париж не е сигурен, дали САЩ наистина ще се намесят за да сдържат руснаците, но дори наличието на ограничен ядрен потенциал, би защитил французите от окупация. Затова Франция разработва (и запазва) ядреното въоръжение, което днес Саркози иска да съкрати, но не и да ликвидира. Този проблем остава крайъгълен камък в напрегнатите френско-американски отношения през цялата студена война и след нея. Американците смятат, че САЩ и цяла Западна Европа (както и някои средиземноморски държави) са заинтересовани от оказването на съпротива на съветския натиск и, че тя би била най-ефективна, ако всички участват в многостранните икономически и военни организации, позволяващи им да работят заедно. Тоест, Вашингтон тълкува френското нежелание сляпо да го следва, като доказателство, че Париж предпочита да се впусне в „свободно плаване”.

В същото време САЩ смятат, че поемат основния удар в името на защитата на Европа и, че са оказали голяма помощ за възстановяването на следвоенна Европа, докато Франция се е възползвала и от едното, и от другото и ще продължи да извлича полза, докато американците продължават да защитават Германия. Тоест, според тях, Париж печели от американското присъствие, но не желае да сподели бремето на евентуалните загуби. От друга страна, САЩ не са сигурни, че в случай на война, Франция действително ще защити Германия, Италия или Турция. Вашингтон дори подозира, че Париж би запазил неутралитет, ако Франция не бъде подложена на пряка атака.

Така френското недоверие към поетите от САЩ задължения в Европа се сблъсква с американското недоверие към аргументите на Франция да членува в НАТО, но да не участва в системата на общия ответен удар срещу Съветите. Самата Франция обаче се чувства удобно в подобна двусмислена ситуация. Нещо повече, тя се нуждае от нея. Тя иска да интегрира икономиката си с германската и да остане част от НАТО, но да разполага със собствени варианти за националната си отбрана. И, ако тази позиция провокира ръста на американското недоверие и дори поражда обвинения в предателство, французите са готови да го преживеят само и само да постигнат стратегическите си цели.

С разпадането на Съветския съюз, Франция навлиза в нова стратегическа фаза. Париж реагира на краха на комунизма и обединението на Германия, разширявайки основната си политика. Страната продължава двусмисленото си участие в НАТО, ангажирайки се само с онези акции на пакта, които смята за целесъобразни. На практика, Франция концентрира усилията си върху трансформацията на ЕС в многонационална федерация със собствена интегрирана външна политика и отбрана.

Подобна позиция изглежда парадоксална. От една страна, Франция иска да запази своя национален суверенитет и свободата си на действие. От друга, иска да играе ролята на противовес на САЩ и да укрепва връзките си с Германия, окончателно отстранявайки историческата опасност, свързана с нейния източен съсед. Франция очевидно не може да се противопоставя на САЩ, ако е сама. Тя може да го направи само в контекста на Европейската федерация, в който отношенията и с Германия са от критично важно значение.

Френската независимост versus Европа

Затова Франция трябва да избира между провеждането на съвършено независима външна политика и федерацията с Европа. Вместо това, тя се опитва да съчетае и двете. Така, Париж подкрепя принципа на федеративна Европа и, в рамките на тази федерация, търси особено близки отношения с Германия. Но френската визия за въпросната нова европейска федерация е такава, че докато (във формален аспект) Франция уж ограничава своя суверенитет, на практика, продължавайки да играе ролята на „старши партньор” на Германия, тя си гарантира доминиращи позиции в европейската федерация.

Тъкмо това обяснява и сблъсъка между централно и източноевропейските държави и френския президент Жак Ширак, в навечерието на американската интервенция в Ирак. Въпросните страни не изпитваха особен възторг от очертаващата се война, но още по-малък възторг у тях пораждаха действията на Ширак. Те смятаха, че френският лидер използва иракския проблем за да формира европейски блок, начело с Франция, против САЩ. За държави, като Полша например, наивно заложила на френските и британски гаранции в навечерието на Втората световна война, самата идея, че Франция може да поведе Европа против Америка изглеждаше недопустима. Междувременно, Ширак даде скандалната си пресконференция, на която осъди „централноевропейското отклонение” от френската опозиция срещу нахлуването в Ирак, като представление на нации, които не са били „достатъчно убедени”. Именно това бе моментът, поставил началото на френското разочарование.

В крайна сметка, Франция не получи федерацията, на която разчиташе. Прекалено много европейски държави пожелаха да запазят свободата си на действие, този път от френските претенции. Те не възразяваха против икономическия съюз, но формирането на федерация с обща външна и отбранителна политика не бе прието с ентусиазъм нито в малките европейски страни, нито в някои от по-големите, като Великобритания, Испания и Италия. И тъй като антифедералистките настроения нарастваха, накрая те обхванаха и самата Франция, където референдумът за Европейската конституция се провали.

Този момент постави началото на екзистенциална криза, довела, в крайна сметка, Саркози до президентския пост. Защото Саркози повдигна два фундаментални за Франция въпроса. Първият е за отношението към Германия. От обединяването на Германия, през 1871, Франция постоянно бива измъчвана от „германския синдром”. А вторият е свързан с отношенията между Париж и Вашингтон. Ширак олицетворяваше възгледите на следвоенното движение на Шарл дьо Гол в най-крайната му форма: трансформиране на европейските организации в многонационални сили, под френско ръководство, за да бъде балансирана американската доминация. Този опит обаче се провали, което наложи Саркози да предефинира отношенията, които Франция би трябвало да има със САЩ, след като не е в състояние да балансира американската мощ.

Средиземноморският съюз

Проблемът за отношенията с Германия и САЩ е свързан и с новите френски идеи за т.нар. Средиземноморски съюз. От обединяването на Германия, през 1871, насам, Франция винаги е държала под око Северногерманската низина. Тя обаче разполага със сериозно влияние и в Средиземноморието, има дългосрочни интереси в Северна Африка и Близкия изток (в страни като Алжир, Мароко, Тунис, Ливан и Сирия). И, ако Германия е изцяло северноевропейска сила, Франция не е такава. Затова и Ширак лансира идеята, оставайки член на ЕС, Франция да формира и отделна и отличаваща се от него „Средиземноморска Европа”. Последната би трябвало да включва останалата част от Средиземноморския басейн, простирайки се до Турция и Израел. В този съюз няма да участват несредиземноморски държави, като Германия, Великобритания и др.

Тоест, Франция няма намерение да напуска ЕС, но разглежда Средиземноморския съюз, като допълнителна възможност, твърдейки, че формирането му би позволило рязширяването на Евросъюза, без на практика към него да се присъединят нови членки. Германците  виждат в тази идея опит на Франция да се превърне в стратегически център на Европа, който да ръководи и двата съюза, т.е. да бъде едновременно и северноевропейска, и средиземноморска сила. Берлин, естествено, не е склонен да подкрепи подобен сценарий, което накара французите временно да отстъпят, без обаче да се отказват от идеята си.

Но, ако Франция наистина възнамерява да се превърне в голям средиземноморски геополитически „играч”, тя трябва да стане и близкоизточен „играч”. Ако пък Париж реши да играе в Близкия изток, ще му се наложи да преразгледа отношенията си със САЩ. И Саркози направи тъкмо това, като систематично започна да се доближава до американската позиция за Иран, Сирия и Ливан. С други думи, за да реализират успешно новия си курс, французите постепенно се отдръпват от германците и се доближават до американците.

Все пак, днес сме свидетели само на началните стъпки в тази игра, при това те са доста неуверени. Така или иначе, но французите правят опит да се освободят от натрапчивата си идея по отношение на Германия и от опасенията си по отношение на САЩ. Крахът на европейския федерализъм повторно постави на дневен ред въпроса за глобалната рола на Франция, чиито взаимоотношения с останалите силови полюси вероятно ще бъдат радикално преразгледани. Това, което правят днес французите, и онова, което правеха в продължение на дълги години, е търсенето на максимална свобода на действие за Франция, без това да е съпроводено с неуместен риск. Макар че Франция дълго време, и достатъчно последователно, преследва интересите си, сегашните и стъпки са съвършено различни. Тя се отдалечава от Германия и търси ново място, като глобален играч в Средиземноморието. А това означава, че ще и се наложи да работи заедно с американците.

* Авторът е основател и почетен председател на американската агенция за стратегически прогнози Стратфор.

{rt}

Понякога се задава въпросът възможно ли е Европейският съюз да се разпадне и, при какви условия и обстоятелства? Това не е само реторичен въпрос, който може да има еднозначен или кратък отговор. Европейската интеграция е, преди всичко, реален процес и тенденция, т.е. обективна закономерност, изпитваща въздействието на геополитическите закони. В повечето анализи, развитието на ЕС се квалифицира като необратим процес. Човешката история обаче не се развива линейно, а по-скоро спираловидно. Поне, както твърдят диалектиците. Според най-новите разбирания, развитието на човечеството е еволюционно, но е възможна и дееволюция, дори  деградиране, в развитието на даден процес (независимо дали обществен или природен). При всички случи е необходима разшифровка на различните аспекти на генезиса, еволюцията и развитието на европейската интеграция от една форма към друга и, особено, на статуквото към настоящия момент. Провалът на Европейската конституция доказа преждевременността на опитите ЕС да се трансформира в политически съюз. Компромисите с Договора за реформи от Лисабон (13.12.2007), внимателният анализ на центростремителните и центробежни сили, движещи процеса на интеграцията и пораждащи явления и процеси, които се утвърждават като конструктивни (или деконструктивни) тенденции, както и на целия комплекс от сложни геополитически и геоикономически фактори, следва да се отчитат при формулирането на проблемите на Европейския съюз. Да се твърди, че такива не съществуват, е повече от вредно. Ясното посочване на негативите често е по-конструктивно за вземане на правилните решения, отколкото изтъкването само на положителните резултати, които нерядко се оказват твърде условни. Затова, в тази и следващите статии, не се поставя задачата за апокалиптичен анализ, а по-скоро да се определи рамката и основните тенденции в развитието на проблемите, генериращи негативни (а възможно и опасни) тенденции, които, при излизането им извън контрол, могат да предизвикат сериозни сътресения в еволюцията на ЕС и да ерозират позициите му в глобалния свят (1).

Проблеми на Европейския съюз

Проблемите на Съюза могат да се разделят условно на две основни групи: външни и вътрешни (вж. схемата).

Външните проблеми на европейската интеграция  се генерират в процеса на позициране на ЕС в околната регионална и глобална геополитически и геоикономическа среда. Защото в процеса на европейската (общоевропейска) интеграция се формира качествено нова регионална идентификация и регионален ГеоКод. От това зависи, ще остане ли Съюзът център и ядро на една от най-развитите зони в глобалното геоикономическо пространство - Европейското геоикономическо пространство.

Вътрешните проблеми на ЕС са свързани с логиката на генезиса, развитието и еволюцията на процеса на европейска интеграция, етапите, които са извървени и предстоят да бъдат изминати, постъпателното преминаване от една форма в следваща, по-развита, разработването на удачни, или по-малко удачни, стратегии и политики, зараждането на процеси и явления, които не се вместват в разбиранията за съвременното развитие на човечеството или деформират провъзгласяваните и утвърждавани ценностни системи и норми. В настоящата статия ще разгледаме три от тях.

Дефицитът на демокрация

Той може да се формулира и като проблем на европеизацията. Звучи странно да се поставя подобен въпрос в условията на утвърдени (но не и категорично наложени) представи за западната демокрация, но такъв проблем се очертава достатъно ясно и започва да буди безпокойство. Той засяга всички равнища и засилва евроскептицизма, европесимизма и еврокритицизма. На наднационално равнище, проблемът се преформулира като недостиг на „европейско политическо представителство”. Тоест, става дума за явление, което на национално, а и на субнационално, равнище, в повечето страни-членки на ЕС (особено в новоприетите), е ярко изразено и стигащо до политически фундаментализъм. От една страна, то се квалифицира като недостатъчно представително делегиране на правомощия от националното и субнационалното равнища към наднационалното управленско равнище на Евросъюза, чрез националните парламенти и Европейския парламент (ЕП). От друга страна, в недостатъчната степен на доверителна представителност, чрез националните представители на страните членки (комисари, висши чиновници и експерти в апарата на европейските органи), Комитета на регионите (поради консултантската му функция), Европейските национални (и смесени) икономически и социални комитети (поради същата причина), корпуса на омбудсманите, вкл. Европейския омбудсман и пр.

Фактите са обезпокоителни! В петте най-развити страни-членки на ЕС, над 25% от избирателите не познават и не знаят, кои са представителите им в националните парламенти, а само  0,2 % имат представа за избраниците си в Европейския парламент. Ниското участие в изборите за ЕП е с тенденция към намаляване: 1979 - 63%, средно за ЕС-15, 2004 – 45,16%. Диапазонът е доста широк за отделните страни-членки (от 18% до малко над 40%). Особено обезпокоителна е тенденцията в новоприетите страни от Централна и Източна Европа, включително в България.

В какво се изразява проблемът? Европейският парламент (а това важи и за останалите управленски органи) увеличава, по силата на корекции (допълнения) в основните договори на ЕС (включително. и с последния Договор за реформи) своите правомощия, отдалечавайки се от първоначалния замисъл да изпълнява само консултативни функции. Всъщност, посоката е правилна, защото основната задача на който и да е парламент е да кове закони, но безпокои дефицитът на делегирано политическо представителство на европейското гражданство в Европарламента. Възниква резонният въпрос, кои интереси представлява всъщност той? На европейското гражданство или на водещи партийни и политически формации, зад които стоят определени национални и транснационални финансово-икономически интереси? Според принципа на „субсидиарност” (узаконен окончателно с Договора от Маастрихт, през 1993), решенията в европространството „трябва да се взимат възможно най-близко до гражданите”. Това означава делегиране на разширени пълномощия на националните държавни органи и органите на регионално равнище, да упражняват функции по взимане и реализиране на решения, в общата рамка на компетенции за управление на ЕС. Засега обаче, този постулат повече се афишира, отколкото се прилага на практика.

Изводите, произтичащи от тази проекция на проблема, са очевидни:

- „Чуваемостта” на европейските граждани в наднационалното равнище е ниска, дори символична. ЕП и другите органи остават далеч от ежедневните проблеми и потребности на гражданите, което превръща във фикция редица принципи, иначе правилно формулирани и заложени, като основа на идеята за изграждане на „общоевропейско гражданско общество” или на „европейски дом”. Става дума за споменатия принцип за „субсидиарност”, както и за редица други: за „солидарност”, „пропорционалност”, „партньорство”, „споделена представителност” и т.н.

- „Европейските избори” (т.е. изборите за Европарламент) се ограничават на национално равнище и трудно могат да се проектират като изразена функция на политическа представителност на европейското гражданство. Тоест, те са „second hand”  избори и, освен с намаляващото участие на избирателите, се характеризират и с друга негативна тенденция - да се използват за кампанийно решаване на политическите проблеми на водещите национални партии, или да дават изблик на националистически и псевдопатриотични настроения и крайни лидерски амбиции, чрез нови партии. Иначе казано, националните политически сили (това важи в по-малка степен за старите страни-членки от „ЕС-15”) все още не са изпълнени със съдържание, кореспондиращо на замисъла за „европейски ориентирани партии”, и стават проводник не толкова на общоевропейски интереси, принципи и ценности, колкото на тясно партийни интереси, транспонирайки „лоши практики” от националния политически живот и на европейско равнище.

- Националните парламенти, прогресивно губят функциите си да упражняват реално национално законотворчество. Законотворчеството на наднационалното равнище (Съветът на ЕС и Европейският парламент) постепенно измества правомощията на националните парламенти чрез задължителния механизъм (в повечето случаи) за транспониране актоветете на Acquis Communautaire в националните законодателства. Според мнозина, по този начин сериозно се ерозира парламентарната демокрация в страните-членки или пък се стига до съществена промяна на нейните параметри в юридическото пространство на ЕС (2).

Другият аспект на проблема се проектира като прозрачност, интензивност и резултатност на процеса на европеизация - най-силно на наднационално равнище, отчетливо - на национално, и най-незначително - на субнационално равнище. От което също следват няколко извода:

- Въпреки провъзгласените принципи, все още сме далеч от формирането на единно европейско гражданско общество с общи демократични традиции и ценности. Затова, допълнително се лансира (и вече се налага) принципът за „единство в многообразието”. Засега обаче, това е повече лозунг, който е далеч от практическата си реализация

- Трудно могат да се идентифицират общоевропейски неправителствени организации (ОНПО) или други граждански организирани общества. Преобладават такива с национална идентичност или с определени доминиращи позиции в различни области, най-вече в сферата на усвояване на средства от фондовете на ЕС (3).

- Европеизацията засега протича изключително според интересите на европейските и национални „актьори”, т.е. на онези, които представляват наднационалното и националното равнище. Субнационалното равнище, отговарящо за практическата реализация на стратегии, политики, програми и проекти и, фактически, представляващо гражданското общество, е най-подцененото, като страна в процеса на интеграция.

- Националните парламенти са изолирани от процеса на взимане на решения в наднационалните органи, а същевременно са отговорни за процеса на транспониране на Acquis Communautaire в националните законодателства. Това е едната страна на въпроса. Другата се свежда до деформацията на процеса на парламентарната демокрация, особено в новите-страни-членки (т.е. тези от Централна и Източна Европа). Което пък поражда опасност от транспониране на недобри практики към Европейския парламент.

- Проявите на т.нар. „хипертрансидентичност”. Този процес, иначе естествен в логиката на интеграцията, в съответствие с политиката за мобилност, придобива все по-деформирани измерения. Той се изразява в специфичната „избирателност” (и това, като че ли, се задълбочава) да се използва стимулирания процес на мобилност, за физическите и юридически лица, в геопространството на Евросъюза, за търсене на най-благоприятни условия (място) за бизнес, живеене, обучение, консумиране на икономически и социални права, данъчни облекчения, задоволяване на специфични (или специални) потребителски нужди и пр. Специално за физическите лица, се проявява т. нар. „самоиндентификация” (личностно най-изгодна), но е редно да се отчете, че, „изпразвайки” националната идентификация, тя не означава автоматично обогатяване съдържанието на формиращата се регионална идентификационна ценностна система на ЕС. Това явление очевидно също изисква засилен контрол, защото, в противен случай, прояви като „хиперурбанистичност” - т.е. концентрация на икономическа дейност в столиците и големите градове (допълнително стимулирана от миграцията - легална и нелегална) и тяхното „субурбанизиране” (т.е. мащабно разрастване), при същевременно обезлюдяване на централните части и на селските райони (особено в новите държави-членки от Централна и Източна Европа), както и тенденцията към засилване процеса на „аутсоурсинг” (т.е. търсене на нови външни фактори за развитие) и други подобни тенденции, неминуемо ще породят негативни последици вместо очакваните ползи. Този аспект е важен, от гледна точка на формиращата се  „регионална идентификация” на ЕС.

- Прилагането на „двоен стандарт” при определяне обхвата на демократичните принципи и права. Както е известно, общностните политики целят изграждане на „пространство с четири свободи” (хора, услуги, капитал, стоки). Преодоляват се митнически, физически и пр. граници. Същевременно обаче, се създават нови недотам демократични прегради (Шенгенското споразумение, специални митнически бариери спрямо трети страни, засилване „сигуритарния” характер на миграционната политика и др.). Реализирането на Програмата от Хага (1999) за изграждане на „Зона за свобода, сигурност и правосъдие” очевидно е в отговор на редица глобални предизвикателства (незаконната миграция, тероризма), но в своята иманентна същност носи и елементи на недемократичност. Така например, постулатът „свобода” често се конфронтира с постулата „сигурност” и обратното. Потвърждава го и последната директива на ЕС за тотален контрол на комуникациите на физическите и юридически лица в Интернет.

Разбира се, биха могли да се „уловят” и други елементи на „демократичния дефицит”, но и посочените по-горе потвърждават нуждата от внимателен баланс при избора, разработването и реализирането на различните стратегии и политики на ЕС. Все по-обезпокоителен в това отношение изглежда двойният стандарт на европейската демокрация по отношение на външнополитическите актове с подчертано геополитически оттенък. Така, едни страни биват „ухажвани” със силни финансови инжекции (политиката за развитие), ако изпълняват определени критерии, други пък се толерират, независимо че нарушават Копенхагенските и други критерии (Хелзинските споразумения от 1973), включително и международното право. Случаят с независимостта на Косово е поредното потвърждение за това. Една от причините за бламирането на Договора за Европейска конституция бе именно „улавянето” от по-будното организирано гражданско общество в западната (т.е. развитата) част на ЕС, на онези елементи в него, които представляват опасност за прилагането на демократичните принципи. Сред тях е и фактът, че проектът за Европейска конституция беше решителна стъпка към създаване на квазифедеративна структура на ЕС с обща конституционална дисциплина, както и, че силните позиции в този проект на  неолибералните тези даваха възможност за ограничаване социалната защита на обикновения гражданин на Съюза. Очевидно, европейското гражданство и националните държави все още не са узрели, а и не смятат, че е настъпил подходящия момент (като исторически етап), за подобна рязка стъпка в развитието на ЕС – т.е. за създаване на политически съюз в европейското геопространство. Макар че, както ще видим по-нататък, тове е  едно „необходимо зло”, като етап в развитието на европейската интеграция.

Възможните алтернативи

Съществуват ли алтернативи, които да се използват като корективи за избягване проявите на „дефицита на демокрация”? Без претенции за изчерпателност, могат да се очертаят някои варианти, които на този етап все още не могат да се приемат безусловно като най-добрите за решаване на така очертания проблем. В хода на общоевропейския дебат вероятно ще се родят и нови, свежи идеи за постепенно преодоляване на „демократичния дефицит”. Не бива обаче да се забравя знаменитата фраза на Уинстън Чърчил, че ”демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали, опитвани някога” (реч в Камарата на общините, произнесена през 1947).

Първата насока е организирането на общоевропейски дебат в рамките на т.нар. „План Д” (Демокрация, Дебат, Диалог) - една навременна и изключително полезна инициатива на Европейската комисия (ЕК) за обсъждане бъдещето на ЕС в много по-широк диапазон от въпроси и проблеми. Въпросът е поставен така: каква Европа и какъв ЕС е нужен на европейското гражданство (4).

„План Д” поставя, като основна цел, стимулирането на широк обществен дебат между институциите на ЕС и европейските граждани. Планът е в допълнение на вече съществуващи инициативи и програми в областта на образованието, младежта, културата и европейското гражданство. В него са изведени и три специфични подцели:

- Възстановяванее на общественото доверие в ЕС. Намаляващото доверие на европейското общество в политическите визии на ЕК следва да се възстанови чрез стимулиране на по-активна и прецизна комуникация с гражданите относно дейностите на ЕС. Тоест, провеждане на активна PR-кампания за да се покаже на гражданите на ЕС, че Съюзът „дава добавена стойност” и, че те могат да влияят върху вземаните от него решения. Така ще избледнее наложилата се представа, че ЕС взема странни и силно бюрократизирани решения, отдалечени от ежедневните потребности на обикновените европейци.

- Активно включване на специфични целеви групи и медиите. Тоест излизане на дебата от обхвата на политическите субекти. Освен организираното гражданско общество, социалните партньори, националните парламенти и политическите партии, следва да бъде отразено и мнението на специфични целеви групи, като млади хора, малцинства и етнически общности. Специално място се отрежда на медиите (особено на телевизията и Интернет). Последното е свързано с потребността от развитие на отговорна европейска журналистика.

- Дългосрочният характер на „План Д”. Планът следва да се превърне в перманентна форма на диалог и дебат между институциите на ЕС и европейското гражданство. Веднага обаче е редно да се подчертае опасността, този диалог да се превърне в перманентни мудни и показни кампании, изсмукващи енергията на европейското гражданство, но без съществени резултати, от гледна точка на поставените цели. В крайна сметка, „План Д” цели ЕС да изслуша своите граждани, да отговори чрез конкретни действия на техните тревоги и да им позволи, под различни прагматични форми, да участват в управлението на интеграционния процес както на субнационално равнище, така и на  равнището на гражданското (организирано и неорганизирано) общество. Като положителна стъпка  в тази насока следва да се оцени стартиралият, в края на февруари 2008, нов формат на „Дебата за Европа” („Debate Europe”)  по четири основни теми, касаещи развитието на ЕС: „Бъдещето на Европа”, „Енергийна политика и промяна на климата”, „Международен диалог” и „Разни” (5).

ЕК предлага два вида конкретни мерки на национално и наднационално равнище. На национално ниво, трябва да организират широки обществени дебати за бъдещето на ЕС, докато на наднационално ролята на ЕК се свежда до подпомагане на страните-членки за реализиране на „План Д”. Затова в плана се дава общата рамка и примерни теми за дискусии, както и тринайсет конкретни препоръчителни мерки за реализиране на национално равнище (6).

В „План Д” и свързаните с него инициативи има две смущаващи неща. Първото е, че в духа на финансовите подходи на ЕС, мотивирането на дебата ще става основно с финансиране по проекти. Оттук и опасността дебатът да се концентрира и контролира от определени НПО (респективно, от политически сили), както и да се обхванат главно целеви групи, свързани с проектите. Общата стойност на финансираните проекти по „План Д” за България например, към началото на 2008, е 371852 евро, в т.ч. безвъзмездна финансова помощ от ЕК за  244575 евро. Тоест, ще се харчат десетки и стотици милиони евро за кампании, инициативи и мероприятия без достатъчна яснота за очакваните ефекти на субнационално равнище.

Другото обстоятелство е свързано с неясната позиция на субнационалното равнище в „План Д”. Така, Комитетът на регионите подкрепи изцяло инициативата, но изказа сериозна критика по нейната организация и критерии и предложи „План Д” да се допълни с още едно „Д” - децентрализация. Засега позицията на ЕК по това предложение не е ясна. Комитетът на регионите се стреми да вложи реално съдържание в децентрализацията,  чрез засилване на стратегическото партньорство на субнационално равнище, при взимане на управленските решения на наднационално ниво. Но, едно са добрите намерения, а друго са практическите проекции на процеса на децентрализация, на национално и субнационално равнище. Засега децентрализацията се разбира най-вече като финансова, с широки правомощия на местното равнище да определя размера на местните данъци и такси. Естествено, в посока на немотивираното, необосновано като разчети и непрозрачно за обществото увеличаване. Както се получи в България, в резултат от последната корекция на Закона за местните данъци и такси, особено в общините с новоизбрани кметове от нови партии.

Втората насока е стимулиране процеса на изграждането и канализиране дейността на водещите (значими) национални политически партии в духа на европейската интеграция и формирането на общоевропейска ценностна система. С други думи, култивиране у националните партии  на политическа култура, пропита от целите на европеизацията и отърсена от националните въжделения и разнопосочни интереси. Европеизацията на националните политически партии, особено в новите страни-членки, е сложен процес на отърсване от националния манталитет, изработен в преходния етап (включващ и предприсъединителния период на интеграционния процес). Той има две измерения: партиите да „европеизират” дейността си, първо в националните парламенти, на своята членска маса (или, най-малкото, на политическият си елит)  и второ, чрез своите представители в Европейския парламент. Това не е лесна задача на фона на българската политическа действителност.

Притеснени от ниската политическа представителност на националните партии в Европейския парламент и като подготовка за европарламентарните избори през 2009, през декември 2007, ЕП и Европейският съвет приеха регламенти, актуализиращи и допълващи Регламент (ЕО) № 2004/2003 (в изпълнение на ч.191 от Договора за ЕС) за статута и финансирането на  т.нар. европейски политически партии (представени като фракции в ЕП). По втория аспект, само за 2008, се заделят 10,6 млн. евро за тези „европейски партии”. По първия аспект, най-съществено е изискването да се създават европейски политически фондации, чрез които да се финансират предизборни кампании с акцент върху интересите на ЕС. Такива фондации на европейските партии бяха създадени по проект, финансиран от ЕК. През 2008, те ще оперират с 5 млн. евро, разпределяни от ЕП. Тази финансова схема обяснява един от мотивите за битките, които водят българските политически партии (а също и тези от останалите страни-членки, най-вече от новоприетите) за да станат членки на европейски политически формации.

Третата насока е да се инициира процес на т.нар. „ренационализация”. Следва да се обърне внимание, че въпросната тенденция е антитеза на трансформирането на ЕС в политически съюз. Лансирана активно в последно време, твърде вероятно е тази идея да намери някакви „меки форми” на приложение. Т.е. да се сведе до по-активно и целенасочено привличане на националните парламенти в процеса на европеизация и, по-точно, в подготовката за взимане на стратегическите решения на ЕС в режим „ex-ante”. В тази връзка, се обсъжда и идеята за създаване на „Долна камара на Европейския парламент” и по-активното привличане на субнационалното равнище в подготовката и взимането на решения от ЕС, както и утвърждаването (с акт на Acquis Communautaire) на консултантските функции на Комитета на регионите и Европейския икономически и социален комитет (ЕИСК), като основополагащ принцип на ЕС. В Договора за реформи е дадена конкретна насока за постигане на по-голяма симбиоза между националните парламенти и Европейския парламент. В контекста на изложението за вътрешните проблеми на ЕС, в заключение, ще се коментират и постановките на последния договор. В случая се подчертава, че почти всички нови или коригирани постановки в него потвърждават проблема  с „дефицита на демокрация”.

Четвъртата насока е продължаване процеса  на „федерализиране” на ЕС. След провала на проекта за Европейска конституция, към тази тема ще се подхожда по-внимателно, в очакване на по-подходящи политически и икономически условия и предпоставки. В геополитически и геоикономически аспект, нещата като че ли са по-ясни.

Петата насока е възможно най-реална и лесна за реализиране (при наличие на политическа воля, разбира се) за издигане стратегическата роля на субнационалното равнище в приемането на решения за развитието на ЕС. Преодоляването на „ефекта на пресата” (субнационалното равнище, притиснато между националното и наднационалното) означава кардинално и смело преформулиране на задачите на субнационалното равнище и, на първо място, на Комитета на регионите, ЕИСК, националните, или асоциирани в рамките на ЕС, сдружения на местните власти и др. и преставляващите ги структури в органите на национално и наднационално равнища. Тук обаче следва да се изчистят проблемите с политическото представителството на споменатите по—горе институции.

Шестата насока е отговорното прилагане принципа на партньорството на всички равнища и във всички възможни форми като ресурс на наднационалното, националното, но преди всичко, на субнационалното, за преодоляване на пречките (слаби финанси, ограничен капацитет, недостатъчен опит в управлението на програми и проекти  и участие в процеса на планиране и др.), които правят последното равнище неефективно и неравнопоставено, по отношение на останалите.

Елитарното управление

Логически, този проблем, следва предходния, като, в известна степен, го допълва и обогатява. За какво всъщност, става въпрос? За една смущаваща тенденция в развитието на ЕС - засилване на елитарния характер на управление. Симптомите са няколко:

- Създаване на законодателно нерегламентиран механизъм за функциониране на ротационен управленски капацитет на възможните равнища, но най-вече във висшия ешелон на наднационално управление: председатели и зам.председатели на висшите органи (ЕК, ЕП, СЕС, ЕС, Съд на ЕС и т.н.), корпусът на еврокомисарите, генералните дирекции, комисии, фондове, програми, банкови и финансови институции, парламентарни политически фракции, агенции, институти, бюра. Към тях следва де се прибавят националните управляващи елити, представени в президентските, парламентарните, изпълнителните, законодателните, политическо-партийните и неправителствените граждански структури. Между националното и наднационално равнища тече своеобразна ротация на висши еврокадри. По този начин се формира еврономенклатура, която постепенно излиза извън националния парламентарен, правителствен, съдебен и граждански контрол, при неперфектен контрол на наднационално равнище. Проблемът се усложнява, особено в новоприетите страни-членки на ЕС, отчитайки, че в тях е създадена мощна, разгърната политическо-партийна номенклатура, която стриктно следва принципа на ротацията на „послушните си кадри”. Симбиозата с наднационалната европейска номенклатура поражда въпросителни по отношение на отговорното, коректно и правилно управление на интеграционния процес.

- Оформяне на „елитарен клуб на евроуправленци”, обслужващ приоритетно глобалния и регионален транснационален корпоративен и олигархичен капитал. Другият аспект засяга променящия се манталитет на националните представители в управляващите структури на ЕС. Излизайки извън националния контрол и осъзнавайки предимствата на ротацията (като бъдещи „осребрявания”), те се чувстват повече съпричастни към идеологията на елитарния управленски клуб, отколкото защитници на интересите на своите национални държави и граждански общества и дори на Съюза, като цяло. И още нещо: наднационалният управленски елит създава сложно преплетена система от кръгове на интереси и лобита. Трудно е да се каже, докъде стига конструктивизмът в този процес и откъде започват деструктивните последици. И още един ракурс на проблема - армията от хиляди експерти, подготвящи правните актове на ЕС, в немалка степен, формализират процеса на приемането на законодателните норми на Съюза от управленците, формиращи елитарния клуб. Тези факти подхранват опасенията на някои анализатори, че процесът на европейска интеграция се развива към създаване на регионална организация със засилени елитарни компоненти на управление.

- Засилващото се впечатление, че развитието на европейското интеграционно пространство се разминава с геополитическия и геоикономически замисъл на „бащите на европейската интеграция” (Моне, Шуман, Аденауер, Дьо Гол и др.), като процесът се отдалечава от замисъла на „европейския (гео)проект” за създаване на „общоевропейско гражданско общество”. В чий интерес е подобна трансформация? Естествено, в интерес на националните елити и формиращият се европейски (наднационален) елит,  чиито интереси са сложно преплетени, първо помежду си, и второ - с националния  и транснационален олигархичен капитал и неговите структури.

- Наднационалният номенклатурен управленски (и изпълнителен) елит придобива определено смущаващи (и познати от миналото) характеристики: специфично управленско самочувствие, като резултат от ротационния статус; специален обществен (имиджов) статус, като резултат от новосформиран психоманталитет на хора от „първа ръка” (first-hand peоple); специален социален статус, като резултат от много по-високото заплащане и материални привилегии от различен характер (например за евродепутатите) (7).

Разбира се, проблемът не бива да се драматизира, дори и само защото либерално-пазарната логика налага именно такива тенденции на развитие, които са закономерни и логични за постиндустриалното развитие на света (поне на този етап). Нещата опират по-скоро до контрола на процеса. Защото той, до голяма степен, се намира извън контрол в повечето нови страни-членки на ЕС, а както и в кандидатките за членство, което създава и ще продължи да създава допълнителни проблеми на ЕС, като цяло. Процесът очевидно не може да се контролира ефективно и на равнище ЕС, т.е. признакът „елитарност” може да се превърне в дестабилизиращ фактор за Съюза. Защо? Защото е налице отдалечаване от първоначалния замисъл на европейския (гео)проект за създаване на „общоевропейско гражданско общество” и постигане на определени геостратегически цели на ЕС в глобалното геопространство (8). Впрочем, на този етап, ЕС е все още далеч от тези цели.

Бюрократичният капацитет

Повечето анализатори споделят оценката, че ЕС неотклонно върви към създаване на огромна бюрократична машина (9). В това отношение се очертават няколко аспекта.

Първият е свързан с големия обем законови актове и разпоредби. Само по 31-те раздела (известните глави за „отваряне” и „затваряне” в предприсъединителния период) на Acquis Communautaire, страниците са вече над 100 хиляди. Този обем продължава да „набъбва”, при което неговата прозрачност и разбираемост все по-трудно се управлява (дори от квалифицирани експерти). Решението на ЕК да се „изчистят” около 400 хил. страници юридическа материя (от Римския договор досега), като неотговарящи на актуализираните цели на общността, свидетелства за опасността управляващите и консултативните органи на Съюза да затънат в блатото на един административно-бюрократичен процес на перманентно „законотворчество”, в който границите на реалните процеси се губят в хилядите страници документи на Acquis Communautaire (една удобна форма за „възпроизводство” на все по-набъбващия административен капацитет на ЕС). На този етап, определено е налице нарастващ дефицит по критерия „оптимално управление” (типичен за американската мениджмънт-философия), вследствие разширяването на законовата европейска база.

Вторият аспект е свързан с обстоятелството, че стратегиите, политиките, директивите и инициативите (любимо занимание на различните експертни административни структури), макар и току-що „родени”, веднага започват да се прекрояват, преосмислят и допълват, свидетелства, че в този законотворчески процес не е привлечен целесъобразен еврокапацитет в режим „ex-ante”, в лицето на различните наднационални, национални и субнационални равнища и гражданските общества. Особено внимание следва да се обърне на факта, че наднационалното равнище не разполага с интегриран научно-изследователски капацитет и потенциал за разработването на стратегии и политики на ЕС. Липсата на добра координация между отделните „комисарски” апарати и секторни комисари е повече от очевидна. Обикновено се използва консултантският капацитет на Комитета на регионите, на ЕИСК, на експертните структури (агенции, бюра, институти). В тази връзка, удачно решение е създаването на Институт на ЕК по стратегическо планиране и прогнозиране.

Третият аспект е свързан с наличието на нeдостатъчно прецизни постановки в Acquis Communautaire, пораждащи двусмислие в тълкуванията и затрудняващи процеса на „транспонирането” на европейското законодателство в националната юридическа база (закони, подзаконови актове, правилници и пр.). Сложността на правната материя, плюс езиковите бариери и несъотвествията при преводите, допълнително засилват непрозрачността при усвояването й на останалите две равнища, в процеса на транспонирането.

 

Бележки:

1. В поредица от статии, ще се опитам да изложа някои важни аспекти на проблемите в развитието на ЕС, във вътрешен и външен план.

2. Макар че трудно подлежат на статистическо отчитане, се предполага, че, средно за общността, над 50% от правните актове в националните парламенти са директен резултат на транспониране на актове на първичното и вторично право на Acquis Communautaire. За Германия, в периода 1998-2004, цифрата е 80% (в-к „Икономически живот”, бр.29, 2007).

3. Въпросът за „третия сектор” (неправителствени организации - НПО, граждански сдружения, фондации, браншови асоциации и пр.) в ЕС и отделните страни-членки ще става все по-актуален. И не толкова заради функцията му за контрол и коректив на развитието на обществото и неговата морално-ценностна система, колкото заради възможността, като реален допълнителен ресурс, да генерира нови значими импулси за развитие на т.нар. „социална икономика”, т.е. за прехвърляне на част от обема на обществените услуги от правителствения към неправителствения сектор. В САЩ, 60% от социалните услуги, са поети от НПО. Все повече медицински, образователни и социални услуги се поемат от неправителствения сектор (вж. по-подробно в-к Икономически живот, бр.15, 2006). Специално в България, неправителственият сектор е юридически добре регламентиран, но се развива деформирано и, в значителна степен, корумпирано. Той е финансово зависим от външни донори и е далеч от тенденцията да изпълнява социалните функции, които са истинското му предназначение. Освен това, се наблюдават некоректни симбиози на взаимодействие с аналогични структури от ЕС в процеса на усвояването на средства от финансовия ресурс на Съюза.

4. На форума на Европейския съвет от 18.06.2005, държавните и правителствени ръководители на страните-членки приеха декларация за „Ратификацията на Договора за Европейска конституция”, в която призоваха за известен „период на размисъл” след отрицателните резултати от референдумите във Франция и Холандия за Европейската конституция. В декларацията се дават насоки за дебатите, които следва да се организират в страните-членки, като „периодът за размисъл бъде използван за организиране на широки обществени дебати, включващи гражданите, гражданското общество, социалните партньори, националните парламенти и политическите партии”. Подчертава се значението на европейските институции, които също трябва да „дадат своя принос, като ЕК ще има специална роля в тази насока”. В отговор на декларацията, ЕК изготвя своя  „План Д (Демокрация, Дебат и Диалог)”, който е приет на 13.10. 2005.

5. Форумът „Дебат за Европа” стартира през март 2006, като част от „План Д”. Замисълът е да се създаде свободно он-лайн европейско публично пространство за дискусии и обмен на мнения, в рамките на ЕС. Сегашната стратегия на ЕК в Интернет е под мотото „Глобални, но близки до хората”. В дискусиите участват стотици хиляди граждани на Съюза. Да се надяваме, че мненията и становищата се анализират и отчитат при взимането на решения. Затова е целесъобразно форумът да има и активна част за обратна връзка за да се види реакцията на управленските органи на ЕС в конкретните решения.

6. Те са: приоритетни посещения на комисарите в държавите-членки; осигуряване на връзки на комисарите с националните парламенти; представителствата на ЕК да са отворени за гражданите; организиране на регионални дебати чрез службите Europe Direct; свикване на Европейска кръгла маса за демокрация;  реализация на схемата „европейски посланици на добра воля”; насърчаване на ефективни консултации; осигуряване на подкрепа за европейски граждански проекти; осигуряване на по-голяма отвореност; увеличаване участието на избирателите; представяне на специфичен Евробарометър Европа на бъдещето”; организиране на Интернет-дебати; установяване на целеви „фокус-групи”.

7. Случаят с журналиста от „Malta Today” е показателен в това отношение. През  август 2005, той иска от ЕП информация за финансовата издръжка на пет малтийски евродепутати. След отказ, (под предлог, че се касае за опазване на лични данни), той изпраща жалба до Европейския омбудсман, който (след почти тригодишно проучване) постановява, че европейските граждани трябва да имат достъп до данните за издръжката на евродепутатите.

8. Съществува феноменът „геополитическа агентура”, който „процъфтява” в слаборазвити страни и в страни в преход. Тя включва главно представители на висшия управленски елит. Характеризира се с особен афинитет  да „търгува” с националните интереси по различни мотивиращи съображения (най-често материални). Проектирането на този феномен на наднационално равнище (т.е. формирането на наднационална геополитическа агентура) поставя под заплаха реализирането на определени геостратегически цели на ЕС.

9. Европейският съвет (Съветът на министрите) се обслужва от 300 подкомисии, а Европейската комисия от 3000 подкомисии. Европейската комисия има персонал от около 22000 души, а останалите управленски органи - над 11000 души персонал. Отделно от тях са ангажираните в европейския интеграционен процес агенции, институти, бюра, центрове и др., упражняващи консултантски и експертни функции.

 

* Преподавател в УНСС

{rt}

След онова, което се случи в Ирак, мнозина анализатори заговориха за разцепление в Европейския съюз, в който, според тях, са се оформили два лагера: на подкрепящите твърдата линия на САЩ и Великобритания и на останалите, които са нейни категорични противници. Това разделение, макар и неочаквано за мнозина, идеално се вписва в класическата схема за геополитическата двойнственост на европейския континент. Геополитиците отдавна са забелязали следната закономерност: в пространството на самата Европа има два полюса – западен и източен, възпроизвеждащи, в миниатюра, далеч по-обемната картина на „планетарното напрежение между Изтока и Запада” (според формулировката на Карл Шмит).

Ядро на „западния” европейски полюс е Великобритания, която в историята на континента олицетворява политическата, икономическа и идейна модернизация. Източният полюс пък се олицетворява от Германия, която – напротив – е по-скоро консервативна и залага на историческата приемственост. Държавите от Източна Европа, които са в сферата на германското икономическо и политическо влияние, формират т.нар. „Средна Европа” (Mitteleuropa). Държавите, които се ориентират към Великобритания, пък се обозначават като „проатлантически”. Между Великобритания и Германия традиционно съществува напрежение, което се отразява и на континента, като цяло.

Отделен и, до голяма степен, самостоятелен, елемент на европейската геополитическа система е Франция, която се изявява или като континентална интегрираща сила (по времето на Наполеон или Дьо Гол) или като британски съюзник (Антантата). Другите европейски държави са по-малко значими в геополитически план и участието им в европейските алианси има обусловен характер: така влиянието откъм Морето ги сближава с Великобритания, докато силите на Сушата ги обвързват с континенталния блок. Обединението на европейските държави в единен съюз е проект на континенталния полюс. В неговата основа е изборът на Париж на „произточна”, т.е. сухопътна ориентация. Реалността на Европейския съюз се основава на формулата „Франция + Германия”. Всичко останало е, общо взето, второстепенно.

Британската позиция към европейската интеграция винаги е била, най-малкото, сдържана. Лондон постоянно се стреми да използва вътрешноевропейските противоречия, а когато френско-германската ос сериозно укрепна, той отново се ориентира към крайбрежните държави и онези страни от Източна Европа, които традиционно са в периферията на европейската история – балтийските държави, Полша, Румъния и др.

Великобритания не толкова лансира собствена версия на европейската интеграция, колкото „играе” срещу континенталната версия на Франция и Германия. Реализирайки геополитическата „поръчка” на своя стратегически американски съюзник, тя не предлага формирането на някаква „втора Европа”, но пречи за утвърждаването на първата и единствена.

Това е много важен момент: Европа, като единно геополитическо образувание, очевидно означава една континентална френско-германска Европа. Никаква „друга Европа” не съществува дори на теория, защото алтернативата е раздробена мозайка от европейски национални държави, каквато е налице и днес.

Иракската криза пробуди и актуализира тези дълбочинни линии на геополитически разлом, които в едни по-спокойни условия, оставаха невидими за външния наблюдател. Западният свят се оказа разделен на две геополитически образувания: морският англосаксонски полюс (САЩ, Великобритания и временните им европейски съюзници, подкрепили интервенцията в Ирак) и сухопътният континентален и наистина европейски полюс: Франция-Германия.

Оттук нататък, това са две отделни стратегически пространства, всяко от които ще се стреми към относителна автономия – стратегическа, икономическа, политическа. Културата и ценностната система на двете пространства на Запада остават доста близки, но геополитическите им интереси очевидно все повече се разминават.

Ролята на руското участие в световния силов баланс винаги е била ключова. Когато европейците говорят за „Европа от Атлантика до Урал” (Шарл дьо Гол) и, разширявайки това понятие - за „Европа от Дъблин до Владивосток” (Жан Тириар), имат предвид именно континенталния, сухопътен модел и източния геополитически вектор. Днес понятието „Европа”, само по себе си, съдържа определен „евразийски” елемент. В подобна конфигурация, тезата за оста „Париж-Берлин-Москва” става особено актуална.

При всички случаи обаче, не бива да храним някакви илюзии: силите, които ще се опитат да забавят, а и окончателно да провалят европейската интеграция, са изключително могъщи и са готови да използват всички средства за да постигнат целта си, включително оказването на натиск над „крайбрежните държави” (Италия, Испания), формирането на традиционния „санитарен кордон” от Балтийско до Черно море и изкуственото провокиране на търкания между Москва и Брюксел, например във връзка с чеченския или калининградския проблеми.

Френско-германската империя: тук и сега

В края на януари 2008, в медиите се появи сензационната новина за евентуално решение на Франция и Германия да се обединят в единна държава. Подобна изявление направиха политическите комисари на двете страни в Европейския съюз – Паскал Лами и Гюнтер Ферхойген. Това наистина беше сензация, защото ставаме свидетели на нов етап в европейската интеграция – пълното политическо сливане на двете най-важни държави от континентална Европа.

От геополитическа гледна точка е изключително важно, че за възможното си политическо обединяване говорят именно Германия и Франция. Защото именно между тези две държави минава основната геополитическа разделителна линия на европейската история.

Тук следва да се отбележи, че пак от геополитическа гледна точка Германия традиционно олицетворява „континенталното”, „източното” начало, т.е. една своеобразна „Азия” в рамките на Европа. На нея противостои „островната” Великобритания – морският полюс на континента (или истинският „Запад”). На свой ред, Франция представлява обширна „брегова зона”, балансираща между континенталната (прогерманска) и морската (пробританска) ориентация. В исторически план, винаги когато Франция се сближава с Германия (в миналото – с Австрийската империя), Европа се развива в една историческа посока – на Изток (nach Osten), а когато се сближава с Великобритания – в друга, на Запад (nach Westen). Морското, западното начало в Европа, по правило, надделява за сметка за Германия, а сухопътното – за сметка на Великобритания.

На съвременната политическа карта на Запада, Великобритания се е превърнала, по същество, в морска база на САЩ, техен непотопяем самолетоносач, т.е. в част от атлантическата система. На свой ред, Германия, която след Втората световна война беше лишена от политическото и военно-стратегическото си значение, наваксва пропуснатото в сферата на икономиката и финансите. Германската икономика олицетворява и въплъщава континенталното „източно” начало в съвременната европейска геополитика.

Стратегическият съюз, сближаването и евентуалното обединяване на Франция и Германия е златния блян на европейските „евразийци”, т.е. привържениците на една велика и независима от англосаксонския полюс Европа (т.нар. „крепост Европа”). В тази идея се вписва и средновековният проект за „Свещената римска империя на германската нация”, и мечтите за „Renovatio regnum francororum” (т.е. „възстановяване на Франкското кралство) – проектът на средновековните германски императори (Отон І, Отон ІІ и Отон ІІІ), и тайният план на Римската църква за възраждането на католическия Ойкумен, и надеждите на европейските „нови десни”, загрижени за съдбата на културата и цивилизацията на индоевропейските народи. Френско-германска Европа представлява геополитически проект с ясно изразена цивилизационна перспектива: икономическите, социални, политически и хуманитарно-демократични съображения всъщност прикриват основното в него – подобен съюз води до създаването на Европейска свръхдържава, способна да отстоява собствените си политически и стратегически интереси в обширната зона на влияние, включваща както самите европейски територии, така и тези на Магреб и Африка (защото, според аксиомите на европейската геополитика, Средиземно море е само «вътрешно езеро» в единното пространство на Евроафрика).

Френско-германска Европа е Европа, която за първи път след Втората световна война претендира да води самостоятелна «игра» и, в която център на суверенната стратегия, както по отношение на САЩ (и Великобритания), така и на Русия, е самият европейски полюс.

В исторически план, Франция и Германия, в определен смисъл, са «антитези», чието обединение представлява своеобразен геополитически синтез т.е. преодоляване на противоположностите. Как обаче, би трябвало да се отнесе към подобно развитие Русия?

Евразийската геополитика диктува еднозначен отговор на този въпрос: Кремъл трябва да продължи този сухопътен, континентален проект, т.е. да доизгради оста «Париж-Берлин» до пълната и формулировка «Париж-Берлин-Москва». Тук следва специално да се отбележи, че този път обединяването на Европа се осъществява на сухопътна (континентална) основа и косвено е ориентирано не против сегашната все още слаба и едва стъпваща здраво на краката си Русия, а по-скоро срещу планетарния хегемон – САЩ и европейския му «контрагент» - Великобритания. Впрочем, сходен смисъл има и първоначалният проект за френско-германско обединение на Дьо Гол и Аденауер, насочен против НАТО, САЩ и Великобритания. Една мощна и самостоятелна Европа е и фундаментален фактор за руската сигурност. Москва няма право да изпусне историческия шанс и следва да се включи в този процес, при всякакви условия. Френско-германска Европа е залог за руската сигурност от Запад, т.е. изключително необходим за Русия полюс в системата на колективната, наддържавна евразийска отбрана, в която ролята на логичния втори полюс ще играе именно Москва.

Ако европейската интеграция постигне целта си, ако в този процес се включи и Русия с огромния и ресурсен, стратегически и културен потенциал, утрешният свят ще бъдет балансиран, многополюсен и предоставящ достатъчно широки възможности за избор пред държавите в него. Ако обаче се наложи еднополюсният модел (т.е. глобализацията по американски), очевидно ще трябва да забравим за реалния геополитически избор, суверенитета и многополюсния свят.

В същото време, Русия не бива да губи време, пасивно съзерцавайки, коя страна ще надделее. Геополитическият съюз с новата френско-германска Европа ще бъде свързан с много трудности и търкания, но той е спасителен, както за самата нея, така и за Русия. На запад, французите и германците обявиха началото на реализацията на мащабен евразийски имперски проект. И Москва е длъжна внимателно да разшифрова тяхното послание. Днес и руските патриоти, с чиста съвест, могат да подкрепят лозунга «Към Европа!».

 

* Авторът е известен руски геополитик-неоевразиец

{rt}

Украйна, която е разположена между Европейския съюз и Руската Федерация, играе ключова роля в отношенията между тези две части на Европа: и за Брюксел, и за Москва, от стратегическо значение е както външнополитическата ориентация, така и вътрешното устройство на тази „ничия ивица” в междинното европейско пространство, превърнала се в пресечна точка на „европейското съседство” и руската „близка чужбина”.

Самата Украйна (ако не броим заиграването на президента Леонид Кучма, в края на кариерата му, с евразийския интеграционен проект, лансиран от Владимир Путин, под формата на т.нар. „Единно икономическо пространство”, което беше прекратено от „оранжевата революция”, довела на власт Виктор Юшченко) още през 1998 официално обяви „евроинтеграцията” за своя стратегическа цел. Всъщност, идеята за създаването на „единното икономическо пространство” влизаше в известно противоречие с този курс и бе насочена към възстановяване на съюза с Русия.

Впрочем, фактът, че Украйна изпитва влиянието на два силови полюса (Русия и ЕС) не означава, че между Брюксел и Москва съществува конкуренция за украинската интеграция. Истината е, че за разлика от Кремъл, който активно работи за икономическата реинтеграция на двете страни, Брюксел, след срещата за разширяването на ЕС, провела се през 1993 в Копенхаген, провежда по отношение на Украйна политика на „сдържане”. Както преди, така и днес, интересът на ЕС се ограничава само до това да има достатъчно стабилен съсед по своята източна граница.

Макар че Русия, след парадигмалната промяна в отношенията си с европейските държави от ОНД (т.е. отказа и да продължи да дотира енергоемката украинска индустрия, под формата на ценови отстъпки за доставяните енергоносители), на практика, изключи Украйна от зоната на своята „близка чужбина” и я прехвърли в зоната на „съседите”, лишени от енергийни и други привилегии, страната продължава да има стратегическо значение за Москва. Растящата икономическа гравитация на все по-укрепващата Руска Федерация и интеграционно-политическият вакуум, в който се намира Украйна, чието присъединяване към ЕС засега се отхвърля, трудно би позволило на Киев да запази икономическата си независимост, а в перспектива - и политическия си суверенитет.

Политиката на съседство на ЕС – една неуспешна конструкция

След разширяването на ЕС, от 1 май 2004, Европейската комисия обедини своята „Източноевропейска политика” (Барселонският процес) и „Европейско-средиземноморското партньорство” в нова „Европейска политика на съседство”, с очевидното намерение  да създаде алтернатива на член 49 на консолидирания Договор за ЕС, предоставящ на всички европейски държави правото да подават заявление за членство в Съюза. Макар че ЕС работи за интеграцията на Украйна в своето правно поле, ситуирането и в пространството на „европейските съседи”, т.е. към същото ниво, на което са и средиземноморските съседи на Европа от Северна Африка и Близкия изток, означава, че Съюзът, както и преди, отхвърля перспективата тази страна един ден на стане негов член. В процеса на продължаващите преговори за сключване на разширено споразумение (Enhanced Agreement), което да замени Споразумението за партньорство и сътрудничество, представителите на ЕС всячески се опитват да избегнат предложенията, свързани с перспективите на европейската интеграция. Всъщност, ЕС отказва на Украйна дори статут на асоцииран член, с който вече разполагат някои неевропейски страни, участващи в Барселонския процес.

Причината за оставянето на Украйна извън границите на европейския интеграционен процес е, че (макар да не го признава официално) Брюксел е склонен да признае, че тази постсъветска република се намира в руската сфера на влияние, както и, че трябва да се съобразява със средиземноморските амбиции на Франция, опасяваща се, че ще загуби централното си положение в ЕС, ако в него влезе една толкова голяма източноевропейска държава, като Украйна.

Германското председателство на ЕС, през първата половина на 2007, не промени нищо в негативната позиция на Берлин относно възможността за присъединяване на Украйна към Съюза. Немското Федерално министерство на външните работи предложи на Киев само политика на съседство със знак „плюс”, ръководейки се от неприкрит стремеж да не допусне появата, в пространството между ЕС и Русия, на вакуум по отношение на интеграционната политика и сигурността. Зад далеч отиващите (и, всъщност, доста сериозни) предложения към Украйна, се крие необходимостта да бъде преодоляна „фалшивата алтернатива: членство/липса на членство в ЕС”. В коалиционния си договор управляващите в Германия партии (ХДС/ХСС и ГСДП) се договориха да лансират амбициозна и диференцирана политика на съседство, като дългосрочна алтернатива на евроинтеграцията и така да бъде избегнато, през следващите години, подаването на нови заявки за членство в ЕС.

Всъщност, тази политика може да се нарече „диференцирана”, само защото (за разлика от Европейската комисия) в нея поне се прави разлика между „европейските съседи” и „съседите на Европа”, но новата германска политика не би могла да се определи като особено амбициозна, тъй като само затвърждава неудачната конструкция на „Европейската политика на съседство”, лансирана от Еврокомисията.

Така Украйна (заедно с такива „специални случаи”, като Молдова, с нейния съвсем реален проблем на „разделена държава” и Беларус, с нейния виртуален съюз с Русия) стана единствената европейска държава, която, след решението за предстоящото присъединяване на западнобалканските държави, прието в Солун, през 2003, не може да се разглежда като претендент за членство в Евросъюза, в духа на член 49 от Договора за ЕС. Затова, лично за мен,  логично изглежда провеждането на такава източноевропейска политика, която да отдели Украйна от „Европейската политика на съседство” и да я включи в ново разширено споразумение за предоставяне на европейска перспектива, т.е. перспектива за членство в ЕС.

Интересът на Европейския съюз към бившите съветски републики и сегашните членки на ОНД се пробуди десет години след разпадането на Съветския съюз, засягайки по този начин легитимните интереси на Русия. Въпреки „икономизирането” на руската политика на съседство, въпросът за принадлежността/непринадлежността на Украйна отново може да стане причина за конфронтация между Брюксел и Москва, както през 2004. Въпреки това, не бива да се изключва и постигането на баланс между интересите на ЕС и Русия, който обаче не може да се основава на по-нататъшното съществуване на Украйна в сегащния и междинен статус. Ако не става дума за моментен баланс на интереси, чиято цел е само временно да реши проблема, или пък да замрази потенциалния конфликт, тогава негов резултат трябва да стане превръщането на украинско-руската граница в източна граница на ЕС.

Тъй като склонността да се сътрудничи с Русия е от жизнено важно значение за сигурността на ЕС, евентуалната интеграция на Украйна на институционално равнище следва да се осъществява по начин, който да носи на Москва съвсем очевидна изгода. Минимална предпоставка за това е многостранните връзки между Русия и Украйна не само да бъдат съхранени, но и да се задълбочат, дори и след евентуалната интеграция на последната в ЕС. Всъщност, ключът към признаването на украинското членство в Съюза от руска страна е симетричното участие на Русия в изграждането на общоевропейските структури в сферата на икономиката и сигурността, както и здравата връзка между Москва и Брюксел в духа на новата германска източна политика на външния министър Франк-Валтер Щайнмайер.

ЕС – „да”! НАТО – „не”!

В опростен вид, целият комплекс на отношенията между Украйна и Русия, може да се характеризира с желанието на Киев за по-голяма независимост от Москва, при условия на продължително запазване на връзките с нея. Тези исторически и културни връзки на Украйна (въпреки цялата им амбивалентност) се проявяват и в отхвърлянето на идеята за членството на страната в НАТО от по-голямата част от нейното население, възприемащо новата вълна на разширяване на пакта на изток като геостратегическа инициатива на САЩ, насочена срещу Русия.

Членството в ЕС е от жизненоважно значение за Украйна, докато членството в НАТО – не. Русия не представлява военна заплаха за Украйна, а НАТО не може да я защити от икономическото проникване на руския капитал в нейната икономика (което, впрочем, се осъществява в тясно сътрудничество с едрия украински бизнес). Отчитайки глобалното военно присъствие на САЩ и американското проникване в постсъветското пространство, обвиненията срещу Русия, че осъществява неоимперска експанзия, т.е. че се опитва да възстанови влиянието си в бившите съветски републики, звучат крайно неубедително. След края на епохата на студената война, военният характер на НАТО си остава непроменен. Промени се само целевото предназначение (raison d’etre) на пакта: под предлог да бъдат стабилизирани регионите с реални (Балканите) или мними (балтийските държави и Полша) конфликти в Европа, той се използва като средство за гарантиране на хегемонията на САЩ по отношение на Европа и предотвратяване създаването на собствена военна мощ на Европейския съюз, в рамките на Общата политика в сферата на сигурността и отбраната. Използвайки исторически обоснованите и все още действащи на чисто емоционално равнище опасения на някои от новите източно- и централноевропейски членки на ЕС по отношение на Русия, САЩ съзнателно пречат за формирането на общоевропейска общност за сигурност и отбрана, която, от гледна точна на защитата на държавите-членки на ЕС, би могла да стане оптимално допълнение към НАТО.

Европейската политика на САЩ е насочена към отслабване единството на Европейския съюз. Американското решение за разполагане, на територията на ЕС, на компоненти на националната система за противоракетна отбрана (ПРО), прието едностранно и съгласувано, на двустранно равнище, само с Чехия и Полша, без това да стане и с европейските партньори на САЩ от НАТО, е ярко доказателство за това. Системата за ПРО в Полша и Чехия може да бъде насочена срещу Руската Федерация. Но от гледна точка на политическите реалности, тя е насочена именно срещу единството на Европейския съюз.

Присъединяването на Украйна към НАТО, за което толкова настоява Вашингтгон, не помага за укрепване сигурността на страната, а за разширяване на американското военно присъствие в Европа. По време на срещата си с президента Юшченко, в Давос през януари 2008,  държавният секретар Кондолиза Райс изброи сред трите най-важни задачи пред САЩ защитата на суверенитета и независимостта на Украйна. Откъде обаче идват заплахите срещу тях? Райс не каза, че има предвид Русия, защото по този начин би признала и, че вижда опасност за независимостта на Украйна от страна на нейния източен съсед, както и че интеграцията на страната в НАТО всъщност е насочена срещу Русия. Истината обаче е, че Украйна – както и цяла Европа – може да гарантира сигурността си само заедно с Русия, а не обявявайки се против нея.

Политиката на Украйна по отношение на НАТО, която е инспирирана от САЩ, представлява съвършено излишно и непремерено предизвикателство към Русия и то въпреки строгото предупреждение на президента Путин, отправено на пресконференцията му от 12 февруари 2008, за последиците от евентуално украински членство в НАТО. Членството на Украйна в НАТО не отговаря и на интересите на ЕС. Във всичките си документи, касаещи политиката му към Украйна, Съюзът подчертава, че смята за изключително важни добрите отношения между Украйна и Русия. А процесът на икономически и политически реформи, който Киев ще трябва да продължи и задълбочи за да достигне „нивото на зрялост в ЕС”, както и утвърждаването на европейските ценности в съзнанието на украинските политици, не се нуждае от дублиране, под формата на подготовка на страната за присъединяването и към НАТО. Поборниците на американското разширяване в Източна Европа, сред новите членки на ЕС, фактически действат като лобисти на американските хегемонистични интереси в Европа. А форсираният атлантически интеграционен курс на сегашния украински президент Юшченко по-скоро намалява готовността на ЕС (и по-точно на старите страни-членки) да приемат евентуалното присъединяване на Украйна към Съюза, отколкото я усилва. Тоест, членството в НАТО не е фактор, ускоряващ приближаването на Киев към ЕС. Т.нар. „писмо на тримата” до генералния секретар на НАТО, в което президентът Юшченко, премиерът Тимошенко и председателят на Върховната Рада Яценюк заявиха готовност Украйна да се присъедини към Плана за действие за получаване на членство в НАТО, по време на срещата на високо ниво на страните-членки на пакта в Букурещ (2-4 април 2008), дори ако оставим настрана крайно неудачния, както във вътрешнополитическо, така и във външнополитическо отношение, начин за подаване на подобна заявка, означава движение по трудния и заобиколен път, а най-вероятно и в съвсем погрешна посока. Впрочем, на срещата в Букурещ, както можеше да се очаква, украинските надежди бяха попарени и страната (също както и Грузия) не бе поканена да се присъедини към Плана за действие. Тук трябва да отбележа, че премиерът Юлия Тимошенко подписа въпросното „писмо” под силния натиск на президентския секретариат. Почти конспиративните обстоятелства, при които бе проведена срещата и с генералния секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер, преди отлитането и от Брюксел за Киев, позволяват да се предположи, че тя не желае открито да се отъждествява с това писмо, особено ако иска да разчита на гласовете на жителите на източните украински райони на предстоящите президенттски избори. Впрочем, по време на посещението си в Брюксел, в вачалото на 2008, тя лансира съвсем правилната теза, че „Украйна смята балансираните и хармонични отношения с Русия за неотделима част от стремежа си за интеграция в ЕС”. В концентриран вид този подход означава: ЕС – „да”! НАТО – „не”!

Европейската функция на Украйна

От раположението на Украйна в „междинното” европейско пространство, произтича и нейната европейска функция. Историческите, културни и лични връзки с Русия предопределят тази мисия, защото Украйна е призвана не само да попречи на възникването на ново вътрешно политическо разделение в Европа, но и да формира гъста мрежа от връзки между ЕС и Русия. За да се справи с тази европейска функция обаче, Украйна се нуждае от опора, каквато може да стане перспективата за евентуалното и членство в ЕС. При това не става дума за начало на преговори за присъединяване към Съюза в близко време, а просто за обявяване от страна на ЕС на принципна готовност да възприеме подобен подход, подкрепен с предоставянето на асоцииран статут на Украйна.

Както в рамките на новото разширено споразумение с Украйна, така и в планираното ново споразумение с Русия, в полезрението неизменно се оказва зоната за свободна търговия между тези две страни и ЕС. Комбинацията от двата нови договора за основите на отношенията с Брюксел, всъщност цели създаването на Разширено европейско икономическо пространство. То пък би могло да ускори реализацията на идеята за една „по-широка Европа”, която да обхваща ЕС и Руската Федерация. По този начин ще бъде поставена „материалната” основа за изграждането на наистина общоевропейски институционални структури. На основата на общите интереси може да се разчита и, че желаното нормативно сближаване между Русия – тази „друга Европа” – и ЕС, ще стане много по-бързо, отколкото разчитайки на натрапчивите и неадекванти призиви към изповядване на онези политически ценности, които (отчитайки няколкото поколение, израснали в условията на тоталитарна диктатура) тепърва предстои да се формират.

* Авторът е представител на Фондация „Фридрих Еберт” в Украйна

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5/2019