16
Сря, Окт
4 New Articles

Арабският свят в стратегията на американския военно-индустриален комплекс

брой3 2008
Typography

От края на 50-те години на миналия век насам, основните задачи на САЩ в района на Близкия изток бяха, и си остават, гарантирането на свободен достъп до петролните ресурси и пресичане опитите на всяка „враждебно настроена държава” да получи контрола върху находищата и маршрутите на петролния транзит. За Вашингтон, от не по-малко значение е и сигурността на Израел, борбата с тероризма, спазването, от страна на местните правителства, на режима за неразпространяване на оръжията за масово поразяване, а напоследък – и „демократизирането” на държавите от региона.

Ключовото значение на „петролния фактор” в американската политика се определя от факта, че в Близкия и Средния изток се намират две трети от световните запаси от петрол и природен газ, при положение, че над половината от потребностите на американската икономика от тези енергоносители се покрива чрез внос. Нещо повече, само ресурсите от региона са в състояние да покрият растящото търсене на енергоносители на световните пазари. От геополитическа гледна точка, най-голямо стратегическо значение в тази зона притежава Ормузкият пролив, през който минава 20% от световния петролен транзит. При това, себестойността на добиваните в Близкия изток енергоносители е от 2 до 7 пъти по-ниска отколкото във Венецуела например, и от 6 до 19 пъти по-ниска от тази в САЩ.

Иранският фактор

Както е известно, в момента Съединените щати определят като „враждебна държава” в региона, най-вече Иран. Американците обвиняват режима на аятоласите, че поддържа шиитските екстремисти в Ирак, Движението за ислямска съпротива (Хамас) и „Ислямски джихад” в Палестина, „Хизбула” – в Ливан и Движението „Талибан” в Афганистан, а също, че съзнателно увеличава ракетния си потенциал и, разбира се, че не е достатъчно „демократичен”. Основното обаче, си остава отказът на Техеран да преустанови обогатяването на уран, което (както обяви през януари 2008 държавният секретар Кондолиза Райс) е основната преграда пред установяването на добри отношения между САЩ и Иран.

Вашингтон използва различни средства за оказване на натиск срещу Техеран: заплахи за използване на военна сила, подкрепа за иранската опозиция и различните сепаратистки движения в Иран, налагане на финансово-икономически санкции и ангажиране на Съвета за сигурност на ООН в антииранската кампания. Паралелно се вземат мерки за укрепване на отбранителната способност на Саудитска Арабия, на която ще бъдат доставени оръжия за над 20 млрд. долара.

В същото време, американците опитват да формират и регионален „антиирански алианс”, макар че засега усилията им не са особено успешни. Въпреки че държавите от Персийския залив, Египет и Турция са обезпокоени от нарастването на иранското влияние (което обаче, до голяма степен, се дължи на нарушения регионален силов баланс, след разгрома на Ирак), те не само не възнамеряват да подкрепят евентуална военна интервенция на САЩ срещу Иран, но и предпочитат, вместо да се конфронтират, да водят политика на диалог с Техеран, разчитайки, че само така може да се стабилизира ситуацията в района на Персийския залив и да се създадат предпоставки за решаване на съществуващите проблеми. Показателно в това отношение беше решението на Египет да възстанови прекъснатите, преди почти 30 години, дипломатически отношения с Иран. Нещо повече – в арабските столици доминира схващането, че най-голямата опасност за стабилността в Близкия изток не е Иран, а нерешения палестински въпрос.

Значително влияние върху развитието на ситуацията в района на Залива, както и в Близкия изток, като цяло, продължават да оказват събитията в Ирак. Американската интервенция в тази страна имаше известен сдържащ ефект върху някои държави от региона (особено върху Либия и Сирия), демонстрирайки колко опасни могат да бъдат провеждането на откровено антиамериканска и антиизраелска политика, както и стремежът за противопоставяне на Вашингтон. В крайна сметка, САЩ получиха мечтания достъп до иракския петрол, но намерението им страната да се превърне във „витрина на демокрацията” за Близкия изток се провали. Нещо повече, според ръководството на Мисията на ООН в Ирак, политическият процес в страната продължава да боксува, като обстановката допълнително се усложнява от факта, че Ирак си остава главната мишена (и, в същото време, основният генератор) на международния тероризъм.

Ролята на Израел

Както е известно, Израел играе ключова роля в близкоизточната стратегия на САЩ. Американците го смятат за единствената демократична държава в региона, което, напоследък придобива и допълнително значение, предвид провежданата от Съединените щати политика на „тотална демократизация”.

Стратегическо партньорство между САЩ и Израел беше закрепено с договора от 1981. Еврейската държава продължава да е най-големия реципиент на американска военна помощ – през следващите десет години тя ще получи оръжия на стойност над 30 млрд. долара. Продължавайки да смятат гарантирането на сигурността на Израел за една от основните цели на близкоизточната си политика, Вашингтон изглежда е стигнал до извода, че в сегашните условия това не може да стане с чисто военни методи и средства. В този контекст е показателно заявлението на президента Буш, направено в Абу Даби през януари 2008, че „създаването на независима, жизнесопособна, демократична и миролюбива Палестинска държава ще бъде най-добрата гаранция за мира във всичките и съседи”.

Колкото и обоснован да изглежда подобен подход обаче, остава открит въпросът, дали Вашингтон ще съумее да постигне (както беше официално декларирано) разрешаване на израелско-палестинския конфликт до януари 2009. Макар че САЩ притежават достататъчно ефективни дипломатически и финансово-икономически лостове за въздействие върху хода на мирния процес, очевидно е, че след като произраелското лоби е в състояние да влияе толкова силно върху близкоизточната политика на Белия дом, въпросните „лостове” едва ли могат да се приложат по отношение на Израел, да не говорим, че Америка много трудно би се приела за „честен брокер” от арабите в региона. Ситуацията около преговорите допълнително се усложнява от факта, че както в Израел, така и на палестинските територии, вътрешнополитическата обстановка никак не спомага за намирането на компромис и вземането на съдбоносни решения. Сред израелците нараства влиянието на десните и религиозни партии, заплашващи, че ще напуснат управляващата коалиция, ако премиерът Ехуд Олмерт се съгласи на териториални отстъпки или склони да обсъжда с палестинците статута на Йерусалим, или проблемите с бежанците и еврейските селища на Западния бряг. На свой ред, израелският военен министър Ехуд Барак смята, че постигането на мирно споразумение е принципно невъзможно, докато Хамас контролира Газа (Палестинската национална администрация все още не може да си върне контрола над сектора). В не по-малко сложна ситуация се намира палестинският президент Махмуд Абас. Ръководеното от него Движение за национално освобождение на Палестина (Фатах) в момента се подкрепя от 32% от населението (18% подкрепят ислямистите). В същото време обаче, 48% от палестинците одобряват терористичните атаки срещу Израел, 98% смятат, че мирът е невъзможен без решаване на проблема с връщането на бежанците, а 88% - че задължително трябва да се реши и проблемът с Йерусалим. В подобна ситуация, наистина може да се смята за успех, ако в течение на една година бъде постигнат някакъв прогрес в осъществяването, на Западния бряг, на първия етап от формално оставащата в сила „Пътна карта”, предвиждащ пресичане на тероризма и замразяване строителството на нови еврейски селища.

Мястото на Египет

Във Вашингтон традиционно отделят специално внимание и на Египет, съюзническите отношения с който, по думите на президента Буш, са „крайъгълен камък на американската политика в региона”. Египет е най-големия, в арабския свят, реципиент на американска военна и икономическа помощ, равняваща се на около два млрд. долара годишно (макар че самата структура на американско-египетското военно сътрудничество не допуска някой ден египетската армия да добие надмощие над израелската). Само през миналата 2007, обемът на американските инвестиции в египетската икономика надмина 7,5 млрд. долара (срещу 4,3 млрд., през 2004, и 6,5 млрд., през 2006). През 1988, Египет получи статут на „съюзник на САЩ извън рамките на НАТО”. Подобен подход се обяснява с тежестта и влиянието на Египет в Близкия изток и Северна Африка. В арабските столици внимателно следят външната политика на Кайро и се съобразяват с позицията на египтяните. Поради това, приятелските отношения между САЩ и Египет оказват положително влияние и върху отношенията между Вашингтон и другите държави от региона. От друга страна, американската подкрепа за светския режим в Кайро позволява на последния по-ефективно да се противопоставя на ислямистите (чието идване на власт в тази страна би имало крайно негативни последици, както за арабския свят, така и за американските интереси в него).

Сред приоритетните направления на американската политика в Близкия изток е борбата с тероризма. Според САЩ (и не само), успехът и, до голяма степен, ще зависи от ситуацията в Ирак, където, както твърди Вашингтон, развитието на антитерористичните операции внушава все по-голям оптимизъм. Американските специални служби съумяха да организират ефективно взаимодействие със службите за сигурност в редица близкоизточни държави, включващо обмен на информация, координиране на действията, оказване на техническа помощ и подготовка на кадри. В САЩ са наясно и, колко важно е да бъдат изкоренени причините, пораждащи екстремизма. Според тях, това може да стане чрез демократизирането на държавите от региона, „поощряващо – както подчертава и самият Буш – религиозната толерантност и позволяващо на народа сам да чертае картата на бъдещето си”. Във Вашингтон смятат, че политическата либерализация ще създаде условия и за икономическото развитие на арабските държави, давайки им възможност оптимално да използват „човешкия си потенциал”. Разбира се, този подход е доста спорен, защото проблемите, пораждащи ислямския фундаментализъм, са на първо място социално-икономически и без те да бъдат решени, форсираната „демократизация” може да облагодетелства най-вече ислямистите, както стана в Алжир например.

Като цяло, САЩ продължават да придават голямо значение на политическата либерализация на близкоизточните държави. В същото време, те вече осъзнават и започват да се съобразяват с подозрителното отношение към тяхната инициатива на държавите от региона, според които Вашингтон се опитва да им натрапи демокрация по западен модел, без оглед на самобитността и историческата, културна и религиозна специфика на арабите. Неслучайно, в речта си, произнесена през януари в Абу Даби, Буш не просто повтори фразите за политическа либерализация, а спомена за „формирането на свободни и справедливи общества”, като за целта е необходимо създаването на „здрави граждански институции, включително религиозни учреждения, университети, професионални асоциации, органи на местното самоуправление и обществени организации”. При това, той призна, че „свободното и демократично общество изисква наличието на навици за самоуправление”, както и, че „демокрацията няма да се наложи от днес за утре”.

Днес, САЩ, безусловно, са най-важния външен политически „играч” в Близкия изток. В същото време е очевидно, че те все още не са в състояние да решават сами проблемите на региона. Оттук императивно се налага необходимостта от взаимодействие с другите големи „играчи”, които са в състояние да влияят върху ситуацията в Близкия изток и най-вече с Русия, Франция, Великобритания и някои други европейски държави. Това сътрудничество обаче, няма да замени американското военно присъствие в региона, нито пък ще повлияе върху стремежа на САЩ да продължат да задълбочават военно-техническото си сътрудничество с арабските страни. Затова този въпрос изисква по-сериозно внимание.

Позициите на американския военно-индустриален комплекс в Близкия изток и Северна Африка

Както е известно, американските стратези разглеждат военно-техническото сътрудничество с други страни като важен и ефективен инструмент за гарантиране на националните интереси, привличане на въпросните страни към сферата на влияние на САЩ и укрепване на доминиращите позиции на Америка. Затова Белият дом всячески поощрява военния износ в съюзни и приятелски на САЩ държави, преследвайки съвсем конкретни цели, като осигуряването на стабилен източник на мащабни валутни постъпления от оръжейните продажби и предоставянето на всевъзможни услуги във военната сфера, както и поддържане оптимална натовареност на предприятията от американския военно-индустриален комплекс.

В реализацията на програмите в сферата на военно-техническото сътрудничество са ангажирани основните федерални органи на изпълнителната и законодателна власт: Държавният департамент, двете палати на Конгреса, департаментите по отбраната, финансите и търговията, ЦРУ и ФБР. Дейността им е строго координирана, а използваните от тях методи се характеризират с целенасоченост, настойчивост и стремеж за запазване и разширяване водещите позиции на САЩ на световния оръжеен пазар.

От доста десетилетия насам, сред основните клиенти на американския военно-индустриален комплекс са редица държави от Арабския Изток. Стремежът на САЩ да развиват военно-техническото си сътрудничество с арабските държави се обуславя от два основни фактора: необходимостта от укрепване на американските позиции в икономически, геополитически и военно-стратегически важния регион на Близкия изток и Северна Африка и, което е особено важно, готовността на арабските режими да изразходват значителни средства за вноса на оръжие и военна техника. Така, в периода между 1999 и 2006, общата стойност на военните доставки в арабските държави надминава 88 млрд. долара. През тези години държавите от региона сключиха нови сделки за доставка на различни стоки с военно предназначение, на обща стойност 63 млрд. долара. В момента текат преговори за нови многомилиардни доставки на оръжие. Тоест, в обозрима перспектива, Близкият изток и Северна Африка ще останат сред най-привлекателните и мащабни оръжейни пазари.

Днес, САЩ продължават да са най-големия износител на оръжие в държавите от региона. През 1999-2006, американците доставиха в арабските държави военна продукция за 29 млрд. долара и сключиха нови сделки за военни доставки на стойност 33,3 млрд. долара. По традиция, най-големите вносители на американско оръжие, сред арабските държави, са Египет, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Кувейт. Активно се развиват военните и военно-техническите връзки с Йордания, Мароко, Тунис, Оман, Катар, Бахрейн и Джибути. Американците оказват огромна помощ за изграждането на новата иракска армия, развива се военно-техническото сътрудничество с Алжир, Йемен, Ливан и Мавритания.

В момента, военно-техническото сътрудничество на САЩ с арабските държави се реализира в рамките на пет основни специализирани програми:

- Продажби на оръжие в чужбина (Foreign Military Sales - FMS), която се смята за основна;

- Предоставяне на излишно въоръжение (Excess Defense Articles - EDA), което става или безвъзмездно, или по силно занижени цени;

- Подготовка на чуждестранен военен персонал (International Military Education and Training - IMET) – безвъзмездна военна помощ за подготовка на военнослужещи от различно ниво и специалности в САЩ;

- Финансиране износа на оръжие (Foreign Military Financing - FMF) – т.е. отпускане на заеми за покупка на оръжия, военна подготовка, допълнително обучение на военнослужещи и т.н.;

- Военна помощ (Military Assistance Program - MAP) – безвъзмездна помощ, включваща предаване на военна техника и предоставяне на различни услуги във воената сфера.

Според известния американски военен експерт Антъни Кордесман, американско-арабското сътрудничество в сферата на сигурността може да бъде успешно, само ако получи необходимата политическа и дипломатическа подкрепа. За това обаче, „е необходимо да се възстанови доверието между САЩ и регионалните им партньори и съюзници, като Америка по-активно започне да изпълнява задълженията си към тях и повиши качеството и съдържанието на своята публична дипломация”. Той смята също, че Съединените щати трябва да направят системата на военния си експорт „по-гъвкава и съобразена с конкретните нужди на близкоизточните клиенти, а сред най-важните елементи на военното сътрудничество следва да стане постигането на оптимална военна съвместимост между американската армия и армиите на арабските ни партньори”.

Военно-техническото сътрудничество с Египет

От края на 70-те години на миналия век насам, Египет е основния реципиент на безвъзмездна американска военна помощ. Освен това, САЩ помагат за развитието на египетската военна инфраструктура. Между двете страни постоянно се провеждат военни консултации, както и срещи на ръководствата на министерствата на отбраната. В Кайро има постоянно представителство на американската армия.

Отчитайки факта, че Египет продължава да играе ключова роля за реализацията на американските интереси в Близкия изток, Вашингтон е заинтересован от по-нататъшно укрепване на отношенията с Кайро и смята Египет за един от основните си партньори в арабския свят (както посочих по-горе, от 1988 страната се ползва със стаут на „американски съюзник извън НАТО”). През следващите десет години САЩ не възнамеряват да се отказват от ежегодно отпусканата на Египет безвъзмездна военна помощ от 1,3 млрд. долара, но настояват тя да се изразходва за закупуване на американско оръжие, което съществено ограничава възможностите на египтяните да развиват военно-техническото си сътрудничество с други държави.

САЩ смятат, че помощта, която оказват за реорганизацията на египетските въоръжени сили, ще подобри военната им съвместимост с американската армия, както и с тези на останалите държави от НАТО, и ще улесни египетското участие в коалиционни военни действия и операции по поддържане на мира. Във Вашингтон разчитат, че силната зависимост на египетската военна машина от американските доставки и материално-техническо осигуряване, е гаранция, че Египет никога няма да се върне към политиката на конфронтация с Израел. Освен това, американците смятат, че „силните позиции на египетските военни и тесните им връзки със САЩ, са най-добрата гаранция за стабилността на Египет и прозападната му ориентация”.

В същото време, отказът на Кайро да се включи в антитерористичната операция в Афганистан, под егидата на САЩ (2001), както и нежеланието му да подкрепи американската военна операция срещу Ирак (2003), показва наличието на съществени вътрешно- и външнополитически ограничения за използването на египетската армия във военни действия, осъществявани в рамките на многонационални коалиции, начело със САЩ.

На свой ред, опитвайки се да реши проблемите за снабдяването на армията и флота с необходимото им въоръжение и воена техника, египетското правителство, отчитайки сложната финансово-икономическа ситуация в страната, продължава да разчита най-вече на гарантираната мащабна безвъзмездна помощ от САЩ. Затова и плановете за военно строителство в страната са ориентирани почти изключително към продължаване на тясното сътрудничество с американците. Значителен брой египетски военни (включително до 600 офицери) всяка година биват изпращани в САЩ за обучение и преподготовка.

Дългосрочните американски доставки позволиха сериозното обновяване и модернизиране на техниката на египетските въоръжени сили, които вече разполагат и с редица модерни оръжия. Така, през 2003-2006, Египет закупи от САЩ (в рамките на различни програми за военно-техническо сътрудничество) оръжие и военна техника за 5,1 млрд. долара и сключи нови споразумения за доставка на различна военна продукция, на стойност 4,3 млрд. долара.

През последните години, египетската армия е купила от САЩ 1058 преносими зенитно-ракетни комплекси „Стингър”-ІІІ, 50 зенитни ракетни комплекси „Авенджър” (с 1058 зенитни управляеми ракети) и 60 комплекса „Чапарел” (с 1072 зенитни управляеми ракети). През 2005 пък, двете страни се споразумяха за доставката от САЩ, на още 25 пускови установки за комплекси „Авенджър” (които ще пристигнат до края на 2008). През 2005, Египет получи от САЩ 30 бронетранспортьора М577А2, както и 8 самоходни гаубици М109А2. Предвижда се да бъдат закупени двеста 155-милиметрови самоходни гаубици М10А5 за египетските дивизии, снабдени с танкове М1А1 „Абрамс” и М60А3. В САЩ са поръчани и 26 реактивни системи за залпов огън MRLS с 2850 ракети. Предвиждат се доставки и на противотанкови управляеми ракети TOW-2В, HОТ-3 и «Хелфайър». През 2005-2008 се извършва модернизация на 134 танка М1А1 „Абрамс”. През 2007, Кайро поиска от САЩ да му доставят 125 комплекта за сглобяване на нова партида танкове „Абрамс” в египетски завод. През 2006 пък беше подписан договор за модернизацията на над 200 155-милиметрови самоходни гаубици М109А2/А3, а през 2008 следва да приключи американската доставка на електронни разузнавателни системи.

САЩ оказват значително съдействие и за модернизирането на египетските военно-въздушни сили. През 2006, с американска помощ, приключи модернизацията на бойните хеликоптери АН-64, като на тях бяха монтирани нови свръхточни оръжия с голям обсег, както и модернизирана система за връзка и управление. Предвижда се, през следващите години, да бъдат модернизирани египетските тактически изтребители F-16. Междувременно, американският Департамент по отбраната проучва възможността в Египет да бъде изградена и необходимата техническа база за самостоятелно обслужване на самолетите F-16. Египетското правителство пък сондира, дали може да купи още една партида F-16, с които да замени остарелите си изтребители „Мираж” 5D/E. Беше подписан договор за модернизиране на египетските транспортни хеликоптери СН-47, както и закупуването на комплекти за идентифициране на противникови самолети. През следващите години, САЩ ще доставят на Египет 414 ракети „въздух-въздух” АІМ-9М-1/2 Sidewinder и АІМ-120 AMRAAM, както и над 500 ракети „въздух-земя” Sparrow (54) и Hellfire II (459).

С американска помощ, в Египет беше създадена единна система за управление на противовъздушната отбрана, обединяваща наземните огневи средства, изтребителната авиация, автоматизираните центрове за радиолокационно наблюдение и оповестяване, както и самолети за далечно радиолокационно откриване Е-2С „Хоукай”. Египетската противовъздушна отбрана очаква от САЩ и шест батареи от зенитните ракетни системи „Пейтриът” (с 48 пускови установки) и 384 ракети РАС-3. Този вариант на „Пейтриът” може да се използва и за противоракетна отбрана, но окончателното решение за доставката му беше отложено от египетското правителство по финансови причини. В същото време Египет демонстрира интерес към наземния вариант на американската ракета AMRAAM, който би могъл да се използва в противовъздушната отбрана на страната, заменяйки руските зенитни ракетни комплекси „Квадрат”. Междувременно, беше подписан договор за модеринизирането на зенитно-ракетния комплекс „Хок”, както и на радиолокационните станции за далечно откриване AN/TPS-59/M34. В същото време, модернизирането на радиолокационните станции AN/TPS-50(V)2 ще подобри значително възможностите на египетската противовъздушна отбрана да засича балистични ракети. Освен това, Египет ще получи 6 нови американски радиолокационни станции SPS48E и 12 AN/MPQ-64, след като, под натиска на Вашингтон, се отказа от поръчката на руските зенитно-ракетни системи С-300.

Египетските въоръжени сили редовно участват в съвместни учения с армията на САЩ и други страни от НАТО, както и на някои други арабски държави, където се отработва взаимодействието между армиите на страните-участнички в евентуални въоръжени конфликти в Близкия изток и Африка. Най-мащабни сред тях са ученията „Брайт стар”, провеждащи се на всеки две години в Северен Египет, по крайбрежието на Средиземно море. Основни участници в тях са САЩ и Египет. Последното такова учение беше през ноември 2007. Впрочем, заради американските ангажименти в Ирак, след 2003, мащабите на учението рязко намаляха. Сред останалите, редовно провеждащи се, американско-египетски учения са „Айрън кобра” (с участието на десантни войки, противовъздушна отбрана, военно-транспортна и тактическа авиация) и „Ийгъл салют” (военноморски учения в Червено море).

Междувременно, САЩ изградиха, за нуждите на египетската армия, специален учебен център в столицата Кайро, който се смята за един от най-добрите в света. В него например, могат да се моделират реални бойни действия.

Оказвайки мащабна военна помощ на Египет, Вашингтон, в същото време, се стреми да не допусне страната да постигне военно-техническо превъзходство над Израел, нито дори да се доближи до подобно ниво. Именно поради това, САЩ отказаха да предоставят на Египет самолети F-15, и продължават да протакат въпроса за доставката на противотанковия ракетен комплекс TOW-2B, чиито снаряди могат да пробият бронята на израелските танкове „Меркаба”. Поради израелския натиск, САЩ отказаха да монтират радиолокационни системи „Лонгбоу” на египетските хеликоптери АН-64А „Апачи”, при тяхната модернизация.

В същото време, Египет предоставя на Обединеното централно командване на САЩ (CENTCOM) и американските сили за бързо реагиране правото да използват неговата територия, въздушно пространство и пристанища. В частност, на американските части се дава възможност да използват, след предварително съгласуване с египетското правителство, летищата Уади-Кена, Кайро-Международно и Кайро-Запад, Рас-Банас, Ел-Ариш и Рас-Кусрани, а корабите на 6-ти американски флот имат правото да акостират в редица египетски пристанища. В същото време обаче, правителството в Кайро не е склонно да предостави на САЩ постоянни бази на своя територия.

Като цяло, може да се смята, че сегашното равнище на американско-египетското военно сътрудничество ще се запази и в обозримо бъдеще, още повече, че в Кайро са наясно, че реална алтернатива на американската военна помощ просто няма и едва ли ще се появи.

Военно-техническото сътрудничество с държавите от Залива

Сред най-големите и динамични клиенти на пазара на модерни оръжия и военни системи са държавите-членки на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССЗ): Бахрейн, Катар, Кувейт, ОАЕ, Оман и Саудитска Арабия. САЩ здраво държат водещите позиции на арабския оръжеен пазар, като в течение на дълги години са основния партньор в сферата на военно-техническото сътрудничество на повечето страни от ССЗ.

Вниманието на САЩ към зоната на Персийския залив и, в частност, към сигурността на арабските им партньори, се обяснява най-вече с желанието да се гарантира енергийната сигурност на самата Америка, както и свободният достъп до най-големите в света запаси от енергоносители.

В последно време, към основните направления на военното и военно-техническото сътрудничество на САЩ с арабските монархии спадат: доставките на оръжие и военна техника; осъществяването на различни програми за подготовка на местните военни кадри; складиране на американска военна техника и създаване на необходимата материална база за Силите за бързо разгръщане на САЩ на територията на арабските държави, предоставяне на американската армия на правото да използва техните летища и пристанища, разполагане на пунктове за управление на американските въоръжени сили в страните от ССЗ и провеждане на съвместни учения и други мероприятия, свързани с бойната подготовка на войските и оперативната щабна подготовка.

Американският военен министър Робърт Гейтс постоянно подчертава, колко важно е за САЩ укрепването на военното сътрудничество с приятелските арабски държави от Залива. При това, той поставя акцента върху необходимостта от формиране на антитерористични сили в региона и обща система за противоракетна отбрана, които да се противопоставят на иранската ракетна заплаха.

В името на разширяването и задълбочаването на военно-политическото партньорство с арабските монархии, през май 2006, САЩ стартираха програмата си за т.нар. Диалог по сигурността в Персийския залив, която се осъществява в следните основни направления:

- обсъждане на въпросите, свързани с начините и средствата за подобряване отбранителните възможностти и боеспособността на арабските армии;

- гарантиране на регионалната сигурност (Иран, Ливан, арабско-израелския конфликт и т.н.);

- неразпространяването на оръжия за масово поразяване в региона;

- борбата с тероризма и гарантиране на вътрешната сигурност на държавите от ССЗ;

- гарантиране сигурността на инфраструктурата на арабските държави и, най-вече, на обектите, свързани и транзита на енергоносители;

- развитието на ситуацията в Ирак.

Диалогът включва срещи на високопоставени американски и арабски политици и военни, които се провеждат на всеки шест месеца. От американска страна, в тях, по правило, участва военният министър, шефът на Съвета за национална сигурност, председателят на Комитета на началник щабовете и шефът на Обединеното централно командване на САЩ.

Следните данни дават известна представа за мащабите на американските военни доставки в държавите от ССЗ. От 1981 до 2006, САЩ са продали на арабските си партньори оръжие и военна техника за над 72 млрд. долара (от които 57 млрд. долара се падат на Саудитска Арабия). Само през 2003-2006, държавите от ССЗ са получили от САЩ различна военна техника за 6,8 млрд. долара, а през същия период американците са сключили с тях нови сделки за още 7,4 млрд. долара. САЩ разчитат и занапред да реализират мащабни военни доставки в държавите от ССЗ, доказателство за което са и неотдавнашните изявления на Белия дом и Пентагона, че се планира сключването на договори за продажба на арабските партньори на САЩ, на различни видове оръжие и военна техника, за 11,5 млрд. долара.

В същото време, в американския политически елит има немалко влиятелни противници на продажбата на най-нови образци оръжия и военна техника в арабските монархии (и, особено, в Саудитска Арабия), тъй като, според тях, това би застрашило сигурността на Израел. Налице са и опасения, че при определени обстоятелства, американското оръжие би могло да попадне в ръцете на екстремисти и терористи, с каквито гъмжи регионът. В отговор, официални представители на Белия дом и Пентагона лансираха тезата, че държавите от ССЗ са толкова зависими от САЩ за подготовката на личния състав на своите армии, доставката на резервни части за наличната военна техника и оказването на техническа помощ, че „ще им бъде много трудно да използват американското оръжие против Съединените щати, Израел и другите американски съюзници”.

През 2005, армиите на държавите от ССЗ проведоха, съвместно с американски военни части, мащабно съвместно учение „Ийгъл Ризълв-2005”, чиято цел беше да се отработят проблемите, свързани с колективната защита от оръжия за масово поразяване и борбата с терористичната активност в региона. През август 2006, САЩ сключиха, с Катар, Кувейт и ОАЕ, споразумение за дългосрочно използване на военно-въздушните бази на тяхна територия за обезпечаване на военните операции в Ирак и Афганистан. То включва възможността базите да се използват за оказване на въздушна подкрепа за сухопътните сили на САЩ и иракското правителство.

Съединените щати са основния военно-политически съюзник на Саудитска Арабия. През последните 50 години те са и най-големия партньор на кралството в сферата на военно-техническото сътрудничество. Американците доставят на Риад бойна и спомагателна техника за всички родове войски: 85% от въоръжението на саудитската армия е американско производство. И днес Саудитска Арабия продължава да е сред основните купувачи на американско оръжие. През 2003-2006, в Саудитска Арабия беше доставена американска военна продукция за 4,4 млрд. долара, а паралелно с това бяха сключени нови договори за покупката на оръжие и военна техника за още 4,5 млрд. Сред последните, особено значими, американски военни доставки за Риад, следва да се отбележат 500-те ракети „въздух-въздух” АІМ-120 AMRAAM, противотанковите ракетни комплекси TOW-2, системата за предупреждение при ракетно нападение, както и авиационни тренажори. Предвиждат се мащабни доставки на лека бронирана техника и армейски всъдеходи. Обсъжда се и въпросът за закупуването на девет реактивни системи за залпов огън MRLS, както и на нови противотанкови средства. Не се изключва в бъдеще и покупката на американски многоцелеви самолети JSF. Освен това, саудитците възнамеряват да удвоят броя на ескадрилите си от самолети за далечно радиолокационно откриване, система АУАКС, както и да купят 70 транспортни самолета C-130J-30.

През януари 2008, американската администрация уведоми Конгреса за намерението си да продаде на Саудитска Арабия 900 комплекта за високоточно насочване JLAM за управляеми авиобомби, на стойност 123 млн. долара. Следва да се отбележи и, че още в началната фаза на дискусиите по този въпрос, големи групи конгресмени на три пъти апелираха към президента Буш да се откаже от сделката, тъй като предоставянето на подобно оръжие на Риад, според тях, представлява пряка заплаха за Израел.

Междувременно, САЩ оказват значителна помощ и за модернизирането на доставената на саудитците, в предишни години, техника. Така, през 2006, американската компания „Локхийд Мартин” подписа договор за модернизацията на саудитските танкове М1А1 „Абрамс” (до нивото на тяхната модификация М1А2S). При това, 315 танка ще бъдат модернизирани на територията на кралството, а САЩ допълнително ще доставят още 58 вече модернизирани машини. Планира се и модернизирането на бойните хеликоптери на Саудитска Арабия АН-64 „Апачи” (до ниво на модификация D), както и още една (повторна) модернизация на зенитните ракетни комплекси „Хоук” (усъвършенствания им вариант). Пентагонът обяви намерението си да съдейства за модернизирането на оборудването за пет саудитски самолета за далечно радиолокационно откриване, система АУАКС. В същото време, с помощта на американски фирми, в Саудитска Арабия вече се произвежда електронно оборудване за изтребители F-15.

САЩ активно съдействат и за подготовката на личния състав на саудитската армия. Американските експерти играят ключова роля за доставката на военна техника, особено за военно-въздушните сили и противовъздушната отбрана. Днес в кралството работят над 500 американски военни съветници и специалисти, без да броим голямата група цивилни технически специалисти, които също обслужват саудитската армия. Периодично се провеждат съвместни саудитско-американски военни учения, като двете страни се споразумяха наскоро за увеличаване на броя им. Активно се работи за унификацията на системите за управление, връзка и разузнаване на саудитските и американските въоръжени сили. През последните години, саудитското военно командване отделя специално внимание на практическото внедряване на американската концепция за «обединяването» (“jointness”) в сферата на планирането и провеждането на операции с участието на всички родове войски. Впрочем, тази концепция беше официално приета в армията на Саудитска Арабия още през 2001.

С участието на Инженерния корпус на американската армия, на саудитска територия, са изградени или модернизирани над 100 големи военни обекти, включително военновъздушни, военноморски бази, както и воени градчета.

Повечето американски експерти смятат, че военните доставки от САЩ за Саудитска Арабия са толкова мащабни и страната дотолкова зависи от дългосрочната американска помощ за подготовката на личния армейски състав и материално-техническото обезпечаване, че всички тези програми, на практика, са почти равносилни на договори за военно сътрудничество. Наистина, Риад се опитва да намали огромната си зависимост от Вашингтон, но засега без особен успех.

През 1994, Обединените арабски емирства подписаха със САЩ споразумение за военно сътрудничество, но до края на 90-те, Вашингтон не беше сред основните партньори на ОАЕ в сферата на военно-техническото сътрудничество. Ситуацията се промени, след като, през 2000, с американците беше подписан най-големият в историята на страната договор за доставка на 80 изтребители F-16C/D Блок 69 „Дизърт Фалкон” (55 едноместни и 25 двуместни). Заедно с тях, бяха доставени 491 ракети „въздух-въздух” AIM-120DB AMRAAM и 267 ракети „въздух-въздух” АІМ-9 „Сайдуиндър”, 163 ракети „въздух-земя” AGM-88 „Харм” и 1163 ракети „въздух-земя” AGM-65D/C „Мавърик”, както и управлявани с лазер бомби GBU-10/12/24 (600, 420 и 300, съответно), 1800 клъстърни бомби CBU-87, бомби MK-82/84/86 (1200, 560 и 4400, съответно), както и 52 противокорабни ракети „Харпун” AGM-84. Общата стойност на договора беше 8 млрд. долара, включително цената на изтребителите (6,4 млрд. долара). Летците от ОАЕ преминаха специален курс на новите самолети, който се проведе в САЩ. Доставката на всичките 80 изтребители приключи през миналата 2007. Така, ОАЕ стана първата държава от Близкия и Средния изток, получила достъп до радиоелектронното оборудване на свръхтехнологичен самолет, какъвто е F-16 Блок 60.

През 2003-2006 Емирствата получиха от САЩ различно въоръжение и военна техника за 600 млн. долара и сключиха с тях нови договори за доставка, за още 1,2 млрд. долара. През 2004, двете страни се споразумяха за доставката в ОАЕ на 100 противотанкови ракетни комплекси „Джавълин” с 1000 ракети. През 2006 пък беше одобрен проектодоговорът за продажбата на ОАЕ на 20 пускови установки  за ракетни системи за залпов огън HIMARS с обсег до 40 км. Освен това, Емирствата ще получат 202 ракети ATACMS, с обсег до 165 км, които също могат да се изстрелват от установките HIMARS. Стойността на предстоящата сделка е 752 млн. долара. ОАЕ ще бъде първата държава от региона, която ще се сдобие с подобна техника. Междувременно се предвижда бойните хеликоптери AH-64 „Апачи”, с които разполага армията на Емирствата, да бъдат модернизирани до нивото на тяхната модификация AH-64D „Лонгбоу” (договорът за това беше подписан още през 2005). Освен това, ще бъдат закупени още 30 хеликоптера от този тип, за 1,5 млрд. долара.

През лятото на 2007, Пентагонът уведоми Конгреса за плановете, на ОАЕ да бъдат продадени 200 комплекта за високоточно насочване (JLAM) на управляеми авиобомби. Подготвя се и продажбата на 900 касетни бойни глави AGM-14L3 и 900 противотанкови управляеми ракети „Хелфайър”. За военновъздушните сили на ОАЕ ще бъдат закупени три самолета за далечно радиолокационно откриване Е-2С (и последващата им модернизация до равнището на АМRAAM), както и на 1586 управляеми авиобомби от различни модификации. Но най-голямата сделка може да се окаже евентуалното закупуване от САЩ на зенитни ракетни системи «Пейтриът» (включващи 37 пускови установки, 288 усъвършенствани зенитни управляеми ракети РАС-3, радиолокационни станции и др.). Общата и стойност е 9 млрд. долара.

Междувременно, части на САЩ редовно провеждат съвместни учения с армията на ОАЕ, като най-голямото от тях („Айрън Меджик”) се провежда всяка година, от 1996 насам. Съвместни учения провеждат и военновъздушните сили на двете страни.

На територията на Емирствата са разположени складове за американските военноморски сили в Джебел Али, а като основен пункт за материално-техническо обезпечаване, флотът на САЩ използва пристанището Ел-Фуджейра (освен това американските военни кораби имат право да акостират в пристанището Абу Даби). Американците са наели летищата Рас ел-Хайма и Ел-Фуджейра, които, според плановете за оперативно разгръщане на военната авиация на САЩ в региона, са предназначени за базиране на тактическата авиация и стратегическите разузнавателни самолети (последните са постоянно базирани в ОАЕ, въз основа на споразумението от 2001). Американците активно използват (включително и за операциите си в Ирак и Афганистан) и военновъздушната база Ел-Джафра, където са разположени над 1500 военнослужещи от ВВС на САЩ. Тук се намира Центърът за управление на американските ВВС в зоната на Персийския залив, като базата се използва и за тренировки на пилотите.

Съединените щати са основния партньор, във военната сфера, и на Кувейт. През 1991, тази страна подписа със САЩ споразумение за военно сътрудничество, за срок от десет години (което беше продължено за още десет, през 2001). То включва американска помощ за отбраната на Кувейт, в случай на агресия, достъп на армията на САЩ до пристанищата и военните бази в страната, право на полети във въздушното му пространство и привилегировано право за доставка на оръжие и военна техника за нуждите на Кувейт, участие в подготовката на неговите военнослужещи, провеждане на съвместни военни учения и разполагане, на кувейтска територия, на американски военни складове. На тази основа беше създадена и функционира американско-кувейтска група по въпросите на отбраната. През 2004, Кувейт получи статут на „основен съюзник на САЩ, извън НАТО”.

Страната продължава да е сред водещите клиенти на американския военно-индустриален комплекс. През 2003-2006 тя е внесла американска военна продукция за 900 млн. долара и е подписала договори за нови доставки за още 1,3 млрд. долара. През 2006, приключиха доставките на 16 бойни хеликоптера AH-64D „Лонгбоу” с 384 противотанкови управляеми ракети „Хелфайър”. Кувейт възнамерява да модернизира изтребителите си F/A-18C/D до равнището на модела F/A-18F/E „Супер Хорнет”. Водят се преговори за закупуването на четири транспортни самолети C-130J-30. САЩ обсъждат възможността да продадат на Кувейт 80 управляеми ракети „въздух-въздух” АІМ-120 AMRAAM. Текат преговори за доставката на 12 бързоходни патрулни катери Mk.V. В началото на 2008, Пентагонът обяви намерението си да продаде на Кувейт 80 зенитни управляеми ракети РАС-2 (на стойност 1,36 млрд. долара). Освен това, на кувейтската армия ще бъдат доставени 2016 противотанкови управляеми ракети TOW-2A и 1404 TOW-2B (за 328 млн. долара), а вероятно и 60 танка М1А2 „Абрамс”.

Американците играят водеща роля за обучаване личния състав на кувейтската армия. През декември 2004, за първи път след войната в Ирак, се проведе съвместно кувейтско-американско военноморско учение, в което се наблегна на взаимодействието между двата флота, при извънредна ситуация в арабската държава.

По време на подготовката и провеждането, от САЩ и Великобритания, на военната операция срещу Ирак, през 2003, територията на Кувейт беше основния плацдарм, където бяха концентрирани американските и британски сухопътни сили и авиация. При това, американските и британски войски ползваха без всякакви ограничения военната и транспортна инфраструктура на страната.

В момента, Кувейт е основния транзитен пункт за армиите на САЩ и съюзниците им към, и от, Ирак. Там се намират големи складове за оръжие и военна техника. Във военно-въздушната база „Али ас-Салех” е разположено експедиционно авиокрило от транспортни самолети и хеликоптери. В Кувейт постоянно се намират между 15 и 26 хиляди американски военни. Смята се, че в бъдеще (т.е. след изтеглянето на окупационната армия от Ирак) американските войски ще останат в Кувейт, във военните бази „Кемп Доха” (на север от столицата) и „Арифджан” (в южната част на страната), както и в лагера в района на северната граница. В същото време, кувейтското правителство нееднократно декларира, че няма да позволи територията на страната да бъде използвана за атака срещу Иран.

През 2003-2006, Оман е получил от САЩ оръжие и военна техника за 600 млн. долара и е подписал договори за нови доставки за още 200 млн. долара. През 2006 приключи доставката на 12 изтребители F-16C/D Блок 50 (8 едноместни F-16C и 4 двуместни F-16D). Освен това, два самолета са оборудвани със системи за въздушно разузнаване. Всички изтребители са снабдени със свръхмодерна апаратура за въздушна навигация и насочване към целта. Заедно със самолетите, оманските ВВС получиха и американски ракети „въздух-въздух” АІМ120 AMRAAM (50 броя) и „Сайдуиндър” (100), а също 80 ракети „въздух-земя” „Мавърик” и противокорабни ракети „Харпун”, управляеми бомби от различни модификации (включително и с лазерно насочване) и необходимите резервни части. В перспектива, вероятно ще бъдат закупени подобни самолети за още 2-3 ескадрили, както и военно-транспортни самолети С-130Н. Проучва се възможността за покупката на самолети за далечно радиолокационно откриване Е-2С „Хокай”. Освен това Оман получи от САЩ комплекти за високоточно насочване (JLAM) на управляеми авиобомби. Американците доставиха за оманската армия системи за ранно предупреждаване и тактическо разузнаване, както и противотанкови ракетни комплекси TOW-2A. Правителството на Оман е поръчало в САЩ и 100 противотанкови ракетни комплекси „Джавълин” и възнамерява да закупи още 30 такива комплекси, с 250 ракети.

Американците помагат и за подготовката на местните военни кадри. В оманските военноморски сили работят много съветници и инструктори от САЩ, провеждат се и съвместни военни учения. През 1980 Оман подписа споразумение за военно и икономическо сътрудничество със САЩ, според което американската армия получи право да ползва военновъздушните бази Масира, Марказ-Тамарид и Ел-Хасиб, както и военноморските в Маскат, Райсут и Сиди Лехза. При това базите в Масира и пристанището Матра, на практика, се използват от американците постоянно, а останалите – при възникване на извънредна ситуация. Всички те са предназначени за американските сили за бързо реагиране. Впрочем, по време на интервенцията в Ирак, през 2003, в Оман беше разположена голяма американска военновъздушна групировка, включваща стратегически бомбардировачи В-1В и самолети за далечно радиолокационно откриване Е-3, АУАКС.

Тясното военно сътрудничество със САЩ е в основата и на военната стратегия на Бахрейн. През 1992, тази страна подписа със САЩ споразумение по въпросите на отбраната и сигурността. И днес американците са основния и доставчик на оръжие и военна техника.

През 2003-2006, Бахрейн е получил от САЩ оръжия за над 300 млн. долара и е сключил сделки за нови доставки за още 200 млн. САЩ доставиха и три радиолокационни станции AN/TPS-59(V)3 с радиус на действие 740 км. През 2006 Бахрейн купи 60 противотанкови ракетни комплекси „Джавълин” (180 ракети), а след 2008 планира да модернизира зенитно-ракетният си комплекс „Хоук” и да купи противотанков ракетен комплекс TOW-2A/B, както и пет реактивни системи за залпов огън MRLS. Освен това, Бахрейн възнамерява да модернизира електронното оборудване на изтребителите си F-16C/D. През 2007, Пентагонът съобщи, че възнамерява да продаде на Бахрейн 6 хеликоптера Бел-412, предназначени за спасателни акции. САЩ оказват на кралството и военна помощ (25 млн. долара, през 2004).

През 2001, правителството на Бахрейн поиска да купи 30 от най-новите оперативно тактически американски ракети ATACMS, с повишена точност (изстрелват се със системи MRLS и са с обсег 165 км). Вашингтон одобри сделката, но при условие, че ракетите ще бъдат под съвместен американско-бахрейнски контрол.

В армията на Бахрейн работят немалко американски съветници и инструктори, а военноморските сили на двете страни провеждат съвместни учения, два пъти годишно.

При подготовката и началото на военната операция срещу Ирак, през 2003, в Бахрейн бяха разположени 5 хил. американски военни, както и няколко „невидими” самолета F-117.

На територията на кралството се намира щабът на 5-ти американски флот. Във военноморската база Манама са разположени пет оперативни групи на флота, включително есминци, амфибии, десантни кораби и минотърсачи. Пак там се намира пункт за управление на американскитеили за специални операции. Периодично, военновъздушната база „Шейх Иса” се използва от американската авиация за патрулиране в зоната на Персийския залив и за транспортни цели. Пак тук е разположен регионалният команден пункт на авиацията на САЩ.

Сред съюзниците на Съединените щати в региона е и Катар. През 1992, двете страни подписаха споразумение по въпросите на отбраната и сигурността, предвиждащо пряка американска военна помощ за Катар при възникване на извънредна ситуация. Армията на САЩ получи достъп до пристанищата и летищата на емирството и започна да провежда редовни съвместни учения с местните въоръжени сили. Най-голямото е ежегодното учение „Дизърт пак”. В момента двете страни подготвят ново споразумение за военно-техническо сътрудничество. С помощта на Инженерния корпус на американската армия, в Катар са изградени свързочен възел, складове за боеприпаси и други военни обекти. В катарската армия са ангажирани значителен брой американски военни съветници.

В момента, правителството на Катар проучва възможността за поредна мащабна военна сделка със САЩ, включваща доставката на изтребители F-16, танкове М1А2 „Абрамс”, зенитно-ракетни системи „Пейтриът” РАС-3, зенитно-ракетни комплекси с малък обсег, система за ранно предупреждаване, както и системи за управление и връзка. Общата и стойност вероятно ще надмине 2 млрд. долара.

От 1995, на територията на Катар, са складирани бронирана техника (110 танка П1А2 „Абрамс”), артилерия, средства за противовъздушна отбрана, стрелково оръжие, както и различно снаряжение и имущество за бронетанкова бригада от състава на Обединеното централно командване на САЩ. За целта е изградена специална складова база, която е сред най-големите в Близкия изток. Освен това, американската армия използва още две бази на катарска територия, включително военновъздушната база Ел-Удейд, притежаваща най-дългата писта в региона (4,5 км) и играеща важна роля за американските операции в Ирак и Афганистан. От 2002, в катарската военна база Ес-Салия е разположен челният команден пункт на Обединеното централно командване на американската армия, откъдето се ръководеше и операцията срещу Ирак, през 2003. По време на подготовката и провеждането и, в страната бяха прехвърлени 8 хил. американски военни (най-вече от ВВС), както и самолети F-117 и Е-3 АУАКС. През 2003, на територията на Катар беше разположен Центърът за управление на военно-въздушните сили на Обединеното централно командване. С американска помощ, в момента се разширява пристанището на Доха, така че да може да приема и самолетоносачи. Но, макар че правителството на Катар се обявява за запазване на американското военно присъствие, то категорично възразява против използването на територията на страната за евентуална война срещу Иран.

Военно-техническото сътрудничество с Йемен, Йордания и Ирак

Военните връзки между САЩ и Йемен се активизираха в средата на 90-те години на миналия век, като двете страна активно сътрудничат в борбата с тероризма. Бяха проведени няколко съвместни операции за разкриване и ликвидиране на водачи на Ал Кайда, укриващи се на територията на Йемен. Американски инструктори участват и в подготовката на йеменските специални части. САЩ оказват помощ за подготовката на военни кадри и реорганизацията на Бреговата охрана (която получи 10 американски патрулни катера). През 2004, двете страни проведоха съвместно учение, с участието на сухопътни части, самолети и бойни кораби. Американците снабдяват Йемен с резервни части за доставената преди това военна техника – самолети F-5, танкове М60 и бронетранспортьори М113. Освен това, САЩ планират да използват Аден за снабдяване на своя 5-ти оперативен флот, като в пристанището периодично акостират американски военни кораби.

Що се отнася до Йордания, тя традиционно смята Съединените щати за основен гарант на външната си сигурност, на фона на запазващото се напрежение в Близкия изток, както и за вътрешната стабилност на монархическата институция. На свой ред, Вашингтон успешно използва наличните лостове за въздействие върху режима в Аман, така че последният да продължи да играе ролята на важен партньор на САЩ в Близкия изток и ключов елемент от американската концепция за „гъвкаво военно присъствие” в региона. Американците осигуряват на Йордания безвъзмездна финансова помощ за нуждите на отбраната и сигурността, осъществяват доставки на оръжия и военна техника на изгодни условия, и помагат за реорганизацията на местната армия и подготовката на военни кадри. За целта беше формирана специална американско-йорданска военна комисия. Двете страни редовно обменят разузнавателна информация, а в йорданската армия са ангажирани голям брой американски съветници и инструктори. САЩ разполагат с постоянно военно представителство в Аман, редовно се провеждат срещи между висши военни от двете страни. През 1996, Йордания получи статут на „съюзник на САЩ извън НАТО”, а през 2004 беше подписан договор за партньорство между военновъздушните сили на двете държави. През 2006, американската военна помощ за Йордания се равняваше на 231 млн. долара.

През 2003-2006, Кралството е закупило от САЩ оръжие и военна техника за 400 млн. долара и е сключило договори за нови доставки за още 1 млрд. долара. През 2004, американците доставиха на Йордания системи за тактичесто разузнаване и оповестяване при ракетно нападение. През последните години, йорданската армия е получила от САЩ над 1000 противотанкови управляеми ракети TOW-2, 30 противотанкови ракетни комплекси „Джавълин” (със 116 ракети), както и 42 бронетранспортьора М113А2 и пет М577А2. През 2006 пък приключи модернизацията на бронетранспортьорите М113А1 (до нивото на М113А2). За йорданските изтребители F-16 бяха купени 50 ракети „въздух-въздух” AIM120 AMRAAM. През 2008 ще приключи модернизацията на изтребителите F-16A/B, а през следващите години ще бъдат доставени две радиолокационни станции FPS-117 и 8 многоцелеви хеликоптери UH-60L. С помощта на американски фирми се планира изграждането на мрежова система за управление и връзки на Министерството на отбраната в Аман и автоматизирана система за контрол на въдушното пространство и управление на противовъздушната отбрана RADIANT. Освен това, Йордания иска да купи зенитни ракетни системи „Пейтриът” РАС-2, както и да модернизира бойните си хеликоптери АН-1.

Периодично, на територията на Кралството, се провеждат съвместни американско-йордански учения с участие на всички родове войски. Всяка година, в САЩ се обучават до 300 йордански военни, а с американска помощ в страната беше създаден учебен център за подготовка на специалните части.

По време да подготовката и началото на американската интервенция в Ирак, през 2003, в Йордания бяха прехвърлени изтребители F-16 на САЩ, както и самолети за борба с партизани АС-130. За защитата им, на територията на страната бяха разположени две зенитни ракетни системи „Пейтриът”. От йорданска територия, срещу Ирак действаха и американските специални части.

Йордания и САЩ имат споразумение, осигуряващо на американските части достъп до йордански военни обекти, които те могат да използват и като складове. Американската авиация използва йорданските военновъздушни бази за полетите си в зоната на Персийския залив и прехвърляне на части на морската пехота. В същото време обаче, Аман не е склонен да предостави на САЩ постоянни военни бази на своя територия.

Съединените щати са сред основните военни партньори и на Ливан. През последните години, американците значително увеличиха обема на военната помощ за тази страна (през 2007 тя се равняваше на 270 млн. долара). На ливанската армия и силите за сигурност бяха предоставени 270 всъдехода „Хамър”, 124 армейски камиони, резервни части за доставени преди хеликоптери и др. През 2006, ливанското военно министерство сондира възможността да закупи от САЩ оръжия и военна техника за 800 млн. долара, включително бойни хеликоптери, танкове М60, противотанкови ракети TOW, 155-милиметрови самоходни гаубици М109, патрулни катери, средства за противовъздушна отбрана и различно военно снаряжение. Вашингтон обаче, засега избягва да предоставя тежко въоръжение на ливанците и всячески пречи те да го получат от другаде. Причина за това са опасенията, че то може да попадне в ръцете на екстремистите от Хизбула.

Решаваща е подкрепата и помощта на САЩ за формирането на новата армия на Ирак. Както е известно, решението за създаването и беше взето от Вашингтон, през лятото на 2003, малко след свалянето на Саддам Хюсеин. При това САЩ се заеха да градят новата армия изцяло по свой образец. Така, военните и устави са адаптирани към местните условия устави на американската армия. Обучението на иракските военни се осъществява почти изцяло от американски съветници и инструктори (4 хил. души) на основата на съответните американски програми. Други 2 хил. американци са ангажирани с подготовката на полицаите и останалите части на иракското Вътрешно министерство. Структурата на Министерството на отбраната на Ирак пък копира тази на Пентагона. Смята се, че между 2003 и 2007, САЩ са изразходвали за формирането на иракската армия и полиция около 19 млрд. долара.

През юли 2004, президентът Буш реши да отмени забраната за доставка на американско оръжие и военна техника за Ирак. През 2004-2007, тази страна получи от САЩ оръжие и техника за 1,9 млрд. долара и сключи договори за допълнителни доставки, за още 1 млрд. долара. Американците обаче не бързат да въоръжават иракската армия със съвременни оръжия и военна техника, като засега и предоставят само стрелково оръжие, свързочни средства, транспорт, снаряжение, униформи и т.н. В началото на 2007 те започнаха постепенно да заменят автоматите Калашников с автоматични пушки М-16. През октомври, Пентагонът уведоми Конгреса, че възнамерява да достави на Ирак оръжие и военна техника за 2,3 млрд долара, като отново става дума за стрелково оръжие, взривни вещества, свързочна техника, транспортни средства (включително хеликоптери UH-1H). В същото време се дават мъгляви обещания, че към 2011-2012 иракчаните могат да получат и бойни самолети. Засега въздушното пространство на страната се контролира изцяло от САЩ.

Американците откровено признават, че формират в Ирак „леко въоръжена антипартизанска сила”, която да може да контролира ситуацията, но в обозрима перспектива ще продължи „да бъде достатъчно слаба” за да защити страната си от външно нападение, така че САЩ още дълго време „ще гарантират суверенитета на Ирак”. Освен това, те продължават да се опасяват, че в страната може да започне мащабна гражданска война и наличието на модерна бойна техника у иракчаните би „направило конфликта още по-ожесточен”. Важна роля играе и това, че Вашингтон никак не е сигурен в стабилността на сегашните управляващи в Багдад. Американците не крият и, че нерядко оръжието, предназначено за иракските военни и полицаи, попада в ръцете на бунтовниците.

Като цяло, въпреки усилията на САЩ и съюзниците им, иракските силови структури са много далеч от това, сами да могат да гарантират сигурността в страната, да не говорим за защитата и от външна агресия. В повечето случаи, при провеждането на операции срещу бунтовниците и терористите, иракската армия и частите на Вътрешното министерство не действат самостоятелно, а заедно с американците, по планове, съставени от американските военни и под тяхно командване. При това, нещата не опират само до спазване на принципа за „единното командване”, а отразяват и реалната ситуация, когато иракската армия и полиция „не са достатъчно силни за да поемат нещата в свои ръце”.

Въпросът с постоянното американско присъствие в Ирак, след изтеглянето оттам на основната част от войските, все още не е изяснен напълно. Налице са различни гледни точки, макар засега официално да се твърди, че САЩ не възнамеряват да създават постоянни военни бази в страната.

Военно-техническото сътрудничество с арабска Северна Африка

Военното и военно-техническо сътрудничество на САЩ с държавите от Арабски Магреб (Алжир, Либия, Мароко, Мавритания и Тунис) се развиват, най-вече, в сферата на борбата с тероризма. Изключение са Мароко и Тунис, с които Вашингтон отдавна поддържа тесни военни връзки.

Сътрудничеството с държавите от Магреб в борбата се тероризма, в значителна степен, се реализира в рамките на т.нар. Транссахарска антитерористична инициатива  (TSCTI), лансирана от САЩ и действаща от 2005. Тя си поставя следните цели:

- повишаване ефективността на действията на държавите от региона в борбата с терористичната заплаха;

- организиране на взаимодействието между страните-участнички, при подготовката и провеждането на съвместни антитерористични операции;

- недопускане разширяването на терористичната активност и повишаване степента на сигурност в зоната на Европейската командване на САЩ (ЕUCOM);

- оказване на тилова и материално-техническа подкрепа на държавите-участнички, при провеждането на различни антитерористични мероприятия.

В Транссахарската инициатива участват Алжир, Мавритания, Мали, Мароко, Нигер, Нигерия, Сенегал, Тунис и Чад. На два пъти, през 2005 и 2007, под нейна егида се проведоха съвместни учения на армиите на страните-участнички и на САЩ. Следва да се отбележи, че правителствата на Алжир, Мавритания, Мароко и Тунис са силно заинтересовани от ликвидирането на терористичните гнезда, застрашаващи сигурността и стабилността им, както и да получават американска военно-техническа и материална подкрепа за противодействие на местните ислямисти. Както е известно, обширни райони на Сахара са извън контрола на съответните правителства и силите за сигурност, което позволява там да се настанят, както терористи, така и различни криминални организации.

В същото време обаче, държавите от Магреб, като цяло, не одобряват решението на САЩ да създадат, в края на 2007, отделно командване за Африканския континент (AFRICOM) и отказват неговият щаб да се разположи на тяхна територия.

Важното стратегическо положение на Мароко, до голяма степен, обяснява специалния интерес на САЩ към страната. Вашингтон нееднократно е декларирал, че е пряко заинтересован от укрепването на сигурността на кралството, като прозападно ориентирана арабска държава. Днес САЩ са основния партньор на Мароко, в сферата на военно-техническото сътрудничество. През 2004 Мароко получи статут на „важен съюзник на САЩ извън НАТО”. Между двете страни се води „стратегически диалог” на високо равнище. През 1982 беше създаден и редовно провежда заседания Съвместен комитет за военно и военно-техническо сътрудничество, което се развива в следните основни направления: американско участие в подготовката на марокански военни, продажба или безвъзмездно предоставяне на оръжия и военна техника за кралската армия, съвместни мероприятия по оперативната и бойна подготовка на щабовете и войските, обмен на военни делегации и посещения на бойни кораби. В Мароко има постоянно военно представителство на САЩ. Американски бойни кораби редовно посещават мароканските пристанища, нараства броят и качеството на съвместните военни учения. На мароканска територия, в частност, редовно се провеждат съвместните учения „Африкански лъв”, а специалисти от САЩ работят в мароканските военновъздушни сили и специалните части.

През 2003-2006 Мароко е получило от САЩ военна продукция за 100 млн. долара и е сключило договори за нови доставки за още 100 млн. През 2007, за кралската армия бяха доставени 60 155-милиметрови самоходни гаубици М109А5 (заедно с необходимите боеприпаси, резервни части и автотранспорт). През януари 2008, Пентагонът уведоми Конгреса, че възнамерява да продаде на Мароко 24 тактически изтребители F-16C/D Блок 50/52 и 24 най-нови учебно-тренировъчни самолети Т-68, за 2,6 млрд. долара. Тази доставка е своеобразен американски отговор на решението на Алжир да купи голямо количество руска бойна авиотехника. В сделката с Мароко, САЩ успяха да елиминират Франция, предлагаща на Рабат изтребителите си „Рафал”.

В същото време, американската военна помощ за Мароко е достатъчно добре премерена и няма тенденция за значителното и разширяване. По правило, американците се стараят да я насочват най-вече за развитие на интересните за тях елементи от мароканската инфраструктура, което не винаги отговаря на стремежите на Рабат. Там не крият недоволството си от американско-френското споразумение, според което обемите на военната помощ и оръжейните доставки за кралството не бива да нарушават силовия баланс между Мароко и Алжир, дори ако отношенията между двете съседни страни се изострят.

По споразумението от 1982, САЩ получиха правото да използват военно-въздушните бази в Кенитра, Сиди Слиман и Бен Герир „при възникване на извънредна ситуация в Близкия изток и Африка”. От 1987, американците могат да използват военновъздушната база в Бен Герир, като резервно летище за аварийно кацане на космическите си „совалки”. Те могат да използват също свързочния възел в Кенитра и военноморската база в Мохамедия, където има складове на военноморскити сили на САЩ. През Мароко минават морски и въздушни маршрути, използвани от американската армия при разгръщането на групировките и в Близкия изток. През 2006, САЩ предоставиха на кралството 18 млн. долара за модернизиране на тези бази.

Като цяло, въпреки съществуващите разногласия, мароканско-американските отношения се развиват стабилно. Това позволява на Вашингтон да смята Рабат за надежден партньор в Магреб, Арабския свят и Африка. На свой ред, мароканското правителство, съзнавайки колко важна за него е американската финансово-икономическа и военно-техническа помощ, също е заинтересовано да продължи разностранното си сътрудничество със САЩ.

До средата на 90-те години, военните връзки между Алжир и САЩ се ограничаваха с ежегодна специализация на малки групи алжирски офицери и епизодични доставки на спомагателна техника, но постепенно мащабите на двустранното сътрудничество във военната сфера започнаха да нарастват. Увеличава се броят на алжирските военни, обучаващи се в САЩ. През 2003, Вашингтон отпусна на Алжир 700 хил. долара по програма за подготовка на военни кадри. Между военноморските сили на двете страни се реализира програма за „обмен и сътрудничество”. Освен това, Алжир разчита на американска помощ за пълната професионализация на своята армия. В същото време, американците засега не отменят изцяло ембаргото, наложено преди време върху военните доставки за тази страна.

Най-динамично се развива алжирско-американското сътрудничество в сферата на борбата с тероризма. През 2003-2004, САЩ предоставиха на Алжир прибори за нощно виждане и снимки от своите шпионски спътници. Американските военни помагат на алжирската армия в борбата с ислямистките групи в пустинните райони на Сахара и участват в подготовката на специалните и части. Двете страни обменят информация за дейността на терористичните организации. В същото време, в Алжир смятат, че сътрудничеството със САЩ в борбата с тероризма, съвсем не означава, че американците могат да получат военни бази на територията на страната.

От началото на 60-те, САЩ са основния партньор на Тунис във военната и военно-техническа сфера. Основните направления на двустранното военно сътрудничество са: подготовката на местните военни и осигуряване достъп на американската армия до обектите на туниската военна инфраструктура; продажбата или безвъзмездното предоставяне, в рамките на програмите за военна помощ, на оръжие и военна техника; съдействие за техническото обслужване и ремонта на доставената американска техника; провеждане на съвместни учения и ежегодни щабни срещи. От 1981 функционира съвместна туниско-американска военна комисия, която анализира военните нужди на Тунис. В страната действа и военно представителство на САЩ. Туниската армия, до голяма степен, е въоръжена с американска техника. Почти всеки местен офицер е преминал обучение в САЩ. През 2005, американската военна помощ за Тунис беше 4 млн. долара. Пентагонът проучва и възможността да получи военни бази в страната.

Въпреки продължаващият процес на възстановяване на политическите и икономически връзки между САЩ и Либия, Вашингтон не е склонен да възобнови военно-техническото си сътрудничество с Джамахирията и се опитва да попречи на доставките на модерно въоръжение от други държави. В същото време, Триполи се обяви за възстановяване на връзките във военната сфера, прекъснати след революцията от 1969, но категорично не желае да предоставя бази на американците.

След 1999 е налице разширяване на военните връзки между Мавритания и САЩ. В учебните центрове на мавританската армия са ангажирани 40 американски инструктори. През 2004, американски военни проведоха краткотрайно обучение на мавританските си колеги за борба с тероризма. Мавритански офицери биват обучавани в САЩ, а местното правителство сондира възможността армията (и, най-вече, специалните части) да бъде реорганизирана с американска помощ. Осъществяват се и неголеми доставки на американско военно снаряжение.

Провеждането на антитерористичната операция в Афганистан и на военната интервенция в Ирак, насочиха вниманието на САЩ към малката държава Джибути, притежаваща ключово положение на кръстопътя на морските маршрути между Червено и Арабско море. През 2002, в рамките на Обединеното централно командване на САЩ, беше създадено Обединено тактическо командване в района на Африканския Рог (CJTFHOA). В зоната му на отговорност влизат Джибути, Йемен, Кения, Сомалия, Судан, Еритрея и Етиопия. Щабът на  CJTFHOA е в Кейп Лемонер (Джибути). Освен това, на територията на страната е разположен американски антитерористичен център. В края на 2006, от Джибути, американците подкрепяха армията на Етиопия във войната и срещу сомалийските ислямисти, а в началото на 2007, пак оттам, американски самолети атакуваха базите на терористите в Сомалия. САЩ използват Джибути и като база за изстрелване на безпилотни разузнавателно-ударни летателни апарати „Predator”. Освен това, американското командване възнамерява да използва територията на републиката за обучаване на войските си за действия в пустинни условия. Междувременно, американски инструктори обучават местните военни.

Сред малкото арабски държави, с които САЩ не сътрудничат във военната сфера, са Судан и Сирия. На американските фирми, произвеждащи продукция с военно или двойно предназначение, е строго забранено да установяват или поддържат каквито и да било връзки с тези режими, които са в „черния списък” на Държавния департамент. Нещо повече, САЩ по всякакъв начин се опитват да пречат на доставките на оръжие за тях от други страни.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019