28
Сря, Окт
6 New Articles

След известно време, обръщайки се към катастрофата, каквато се оказа периодът на управление на Джордж Буш-младши, вероятно ще си припомняме много неща: трагедията на войната в Ирак, позорът на Гуантанамо и Абу Гариб, ерозията на гражданските свободи. Вредата, която политиката на тази администрация нанесе на американската икономика, не се анализира често в медиите и почти никога не попада във водещите заглавия на пресата, но истината е, че последиците от действията и ще се отразят дори на децата (а може би и на внуците) на читателите на тези редове.

Вече си представям, как биха реагирали на това твърдение американските неоконсерватори. Защото за седемте години на досегашното си управление, президентът не вкара САЩ в рецесия, а нивото на безработица е 4,6%, което е нелош показател. Медалът обаче има и друга страна и тя не може да не внушава сериозни опасения: в данъчната сфера равновесието беше рязко нарушено в полза на богатите; националният дълг, който (както изглежда) ще нарастне със 70%, когато президентът напусне Белия дом; небивалата вълна от дефолти по ипотечните кредити; рекордният търговски дефицит, достигнал 850 млрд. долара; цените на петрола, които са по-високи от когато и да било и, накрая, доларът е толкова слаб, че за американеца се оказва твърде скъпо да си поръча дори чаша кафе в Лондон, Париж или даже в Юкон.

На всичкото отгоре, ситуацията продължава да се влошава. След почти седемгодишното управление на този президент, САЩ, по-малко от когато и да било, са подготвени да реагират адекватно на бъдещите предизвикателства. Америка не съумя да подготви достатъчен брой инженери и учени, работници и служители, които да притежават качествата и уменията, необходими на страната за да издържи на конкуренцията с Китай и Индия. Съединените щати не инвестираха достатъчно във фундаменталните изследвания, които навремето (края на ХХ век) ги направиха технологична свръхдържава. И макар че президентът вече разбира (или поне се прави, че разбира), че страната трябва да се освободи от зависимостта си от въглищата и петрола, по време на управлението му, изпаднахме в още по-голяма зависимост и от едното, и от другото.

Досега се смяташе за безспорно, че Хърбърт Хувър, чиято политика докара САЩ до Голямата депресия, води (при това с много) в класацията за „най-лош президент”, по отношение на управлението на американската икономика. Когато на власт идва Рузвелт, който е привърженик на диаметрално противоположен икономически курс, нещата тръгват на добре и страната започва да се измъква от кризата. Икономическите последици от управлението на Буш са по-незабележими от тези при Хувър, затова ще ни е по-трудно да изсърбаме забърканата от от него каша. Америка не е застрашена да загуби лидерските си позиции: тя ще продължи да бъде най-богатата икономически държава в света. Но дори и внуците ни ще трябва да преодоляват последиците от икономическата политика на президента Буш.

В памет на профицита

В икономически план, светът беше съвършено различен още през януари 2001, когато Джордж Буш-младши зае президентския пост. През 90-те години на миналия век, мнозина предполагаха, че благодарение на Интернет, всичко, от само себе си, ще се промени към по-добре. Ако преди това, от началото на 70-те, обемът на индустриалното производство нарастваше средно с 1,5% годишно, през 90-те ръст достигна 3%. По време на втория президентски мандат на Бил Клинтън, ръстът на индустриалното производство, на моменти, надминаваше 6% годишно. Шефът на Федералния резерв Алън Грийнспън говореше за „новата икономика”, характеризираща се с непрекъснат производствен ръст, стимулиран от това, че Интернет погреба старите форми на управление на бизнеса. Други отиваха още по-далеч, предсказвайки края на икономическите цикли. Грийнспън дори публично се безспокоеше, как ще може да провежда истинска парична политика „ако националният дълг бъде напълно изплатен”.

Тази грандиозна вълна на оптимизъм вдигна индекса на Доу-Джонс до небивали височини. Богатите се радваха на живота, но това се отнасяше и за не чак толкова богатите и дори за съвсем бедните. Все пак, управлението на Клинтън не може да се смята за икономически рай. Тъй като по онова време ми се наложи да заемам председателския пост в Съвета на икономическите консултанти към президента, съм съвсем наясно с допуснатите грешки и пропуснатите възможности. Споразуменията за международната търговия, които наложихме на нашите партньори, често бяха несправедливи към развиващите се страни. Трябваше да инвестираме повече средства в инфраструктурата, да наложим по-ясни и твърди правила на фондовите пазари и да предприемем допълнителни мерки за икономия на енергоносители. Не успяхме да изпълним мисията изцяло заради политическата намеса, липсата на средства и, ако бъдем честни, заради това, че “специалните интереси” определяха действията ни в по-голяма степен, отколкото беше допустимо. Въпреки това, този период на икономически бум, беше първият, от времето на президента Картър, когато бюджетният дефицит беше поставен под контрол. Това беше и първият период, от 70-те години насам, когато доходите на нископлатените работници и служители нарастваха по-бързо от тези на ръководния персонал – постижение, което не бива да забравяме.

По времето, когато Джордж Буш-младши положи първата си клетва като президент на САЩ, някои фрагменти от тази ярка картина, вече бяха започнали да избледняват. Технологичният бум приключи. Индексът Nasdaq падна с 15% за един месец (април 2000) и никой не беше наясно за влиянието на спукания “интернет-балон” върху реалната икономика. Това беше благоприятен момент за кейнсианска икономическа политика, период, когато можехме да си позволим да изразходваме повече средства за образование, развитие на новите технологии и модернизация на инфраструктурата – с други думи, за това, от което Америка така остро се нуждаеше, а и досега продължава да се нуждае. Администрацията на Клинтън обаче отложи решаването на тези проблеми за по-добри времена, тъй като беше концентрирала усилията си за съкращаване на бюджетния дефицит. Все пак, Бил Клинтън остави на президента Буш отлично наследство – удобна стартова позиция, от която той лесно можеше да поеме към нови върхове. Да си припомним дебатите между Буш и Гор по време на предизборната кампания, през 2000: двамата спореха как следва да се изразходва очаквания бюджетен профицит от 2,2 млрд. долара. САЩ можеха да си позволят да увеличат инвестициите в ключови отрасли на националната индустрия. И, ако това беше направено, опасността от рецесия щеше да избледнее и щяхме да си гарантираме устойчив ръст през следващите няколко години.

Само че администрацията на Буш имаше собствено виждане по въпроса. Първата мащабна икономическа инициатива на президента беше значителното намаляване на данъците за богатите американци, влязло в сила през юни 2001. На гражданите на САЩ с годишен доход над милион долара, беше подарено данъчно облекчение от 18 000 долара – т.е. над трийсет пъти повече, отколкото облекчението, засягащо средните американци. Това неравенство се задълбочи в резултат от повторното намаляване на данъците, осъществено през 2003, в резултат от което данъчната система стана още “по-изкривена” в полза на богатите. Взети заедно, тези намаления на данъците, когато (и ако) влязат изцяло в сила и се превърнат в постоянни, означават, че към 2012 американците, спадащи към 20% от населението с най-ниски доходи, ще “печелят” от данъчни облекчения по 45 долара годишно, докато онези с доходи над милион долара годишно ще плащат 162 000 долара по-малко, като данъци.

Администрацията на Буш се хвали, че през първите шест години на управлението и, американската икономика е отбелязала ръст с около 16%, но истината е, че този ръст помогна най-вече на онези, които всъщност не се нуждаеха от никаква помощ, без да има кой знае какви положителни последици за американците, които най-много се нуждаят от подкрепа. Неравенството в Америка се задълбочи, при това в невиждани за последните 75 години мащаби. Средният доход на днешните американски мъже, на възраст между 30 и 40 години (като отчетем инфлацията), е с 12% по-нисък от този на техните бащи, преди трийсет години. По време на управлението на Буш броят на живеещите в бедност е нараснал с 5,3 млн. души. И макар че този процес далеч не е приключил, ясно е, че по отношение на класовата си структура, американското общество бързо се доближава до такива държави като Бразилия или Мексико.

Бумът на фалитите

Грубо пренебрегвайки фундаменталните правила на данъчната политика, сегашната американска администрация продължава да намалява данъците, въпреки решимостта си да реализира все нови и нови, изискващи огромни средства, програми, както и да продължи разрушителната за Америка (включително и във финансово отношение) война в Ирак. Бюджетният профицит от 2,4% от брутния вътрешен продукт (БВП), който Буш очакваше, когато зае президентския пост, само през първите четири години от неговото управление се трансформира в дефицит от 3,6%. Съединените щати не бяха правили толкова мащабен завой на 180 градуса в икономическата си политика, от глобалната криза по времето на Втората световна война насам.

Между 2002 и 2005 селскостопанските субсидии бяха удвоени. Разходите на данъчни средства – под формата на сложна система от субсидии и преференции, заложена в данъчния кодекс – се увеличиха с повече от ?. Данъчните облекчения за приятелите на президента от петролната и газовата индустрии нараснаха с милиарди долари. Наистина, за първите пет години след 11 септември 2001, разходите за отбрана действително нараснаха (примерно със 70%), макар че значителна част от тях съвсем не бяха изразходвани за “войната срещу тероризма”, а бяха загубени и пропиляни за неблагодарната “мисия” в Ирак. Междувременно, значителни средства продължаваха да се изразходват и за обичайните “високотехнологични безмислици” – т.е. за неработещи оръжия срещу несъществуващи врагове. Казано накратко – парите се харчеха за всичко останало, но не и за това, което беше наистина необходимо. През последните седем години делът от БВП, изразходван за изследвания и развитие извън сферите на отбраната и здравеопазването, намаля. Почти нищо не беше направено за модернизирането на остаряващата инфраструктура – например за нови бентове в Нови Орлеан, или за мостове в Минеаполис. Вредата, нанесена от сега действащата администрация на американската икономика, ще трябва да бъде отстранена от следващия обитател на Белия дом.

Макар че администрацията, по принцип, се обявяваше против програмите за социална защита на нуждаещите се, тя въпреки това предприе най-голямото увеличаване на разходите за тези програми през последните 40 години, като основната част от средствата беше пропиляна за реализацията на зле подготвения проект Medicare , предвиждащ ценови облекчения за лекарствата, отпускани по рецепти. Както е известно, тези облекчения имат две функции: представляват своеобразен “електорален подкуп” и, в същото време, са подарък за фармацевтичната индустрия. Направеният впоследствие анализ на правителствените документи показа, че реалните разходи по тази програма са били укрити от Конгреса. Междувременно, фармацевтичните компании получиха безпрецедентни предимства. За да се ползват от обявените облекчения, възрастните пациенти вече не могат да купуват по-евтини лекарства от Канада или други страни. Освен това, този закон забранява на американското правителство – най-големия купувач на лекарства, да се договаря с производителите им за намаляване на цените. В резултат от това, американските потребители плащат за лекарства много повече, отколкото гражданите на която и да било друга развита държава.

Постоянно ни се внушава – включително и от самия президент – че предприетото от администрацията намаляване на данъците цели да стимулира икономическото развитие, но това не е вярно. Привлекателността на долара е небивало ниска. Затова и всички грижи за стимулиране на икономиката бяха прехвърлени върху Федералния резерв, който трябваше да предприеме безпрецедентни мерки, сваляйки лихвения процент до 1%. На практика, отчитайки инфлацията, лихвените проценти паднаха с 2%. Предсказуем резултат от тази политика беше бумът в потреблението. С други думи, данъчната безотговорност на правителството на Буш се трансформира във финансова безотговорност на цялото население. Кредитите, включително и субсидираните (чиито лихвени проценти бяха с няколко пункта по-ниски от прайм-рейтинга), станаха достъпни за всички, превръщайки се за мнозина в своеобразен начин на преживяване. Дълговете по кредитните карти скочиха до небето, достигайки, през лятото на 2007, фантастичната сума 900 млрд. долара. Лозунгът “ Qualified at birth ” (т.е. “готов по рождение” да притежаваш кредитна карта – б.р.) може да се приеме като символ на изкуствения ажиотаж в американското общество през “ерата Буш”. Американските семейства, решили да се възползват от ниските лихвени проценти, поемаха все нови и нови ипотечни задължения, изкушени от съблазнителните “начални условия”, и така продължаваха да живеят не според възможностите си. Благодарение на този потребителски бум, известно време изглеждаше, че американската икономика се развива по-добре, отколкото беше в действителност, а президентът не спираше да се хвали с данните от икономическата статистика. Само след една-две години обаче, пагубните последици от тази политика ще станат очевидни за много американски семейства, когато лихвените проценти нараснат и те вече няма да могат да изплащат вноските по заемите си. Без съмнение, президентът Буш се е надявал, че това ще се случи след 2008 (т.е. след като изтече и вторият му президентски мандат). То обаче стана 18 месеца по-рано и като последица от това около 1,7 млн. американци могат да изгубят къщите си още през следващите месеци. За мнозина от тях, това ще бъде катастрофа.

В периода между март 2006 и март 2007 броят на индивидуалните фалити скочи със 60%. И след като все повече семейства фалират, все повече американци разбират, кой всъщност е спечелил и кой е загубил от президентския закон за фалитите от 2006, който значително ограничи възможностите на отделните граждани да изплащат дълговете си по приемлив за самите тях начин. Заемодателите, които бяха най-активните привърженици на тази “реформа”, се оказаха големите печеливши в случая – те се сдобиха с допълнителни лостове за натиск и юридическа защита, докато обикновените американци, сблъскващи се с нарастващи финансови затруднения, за пореден път ще трябва да “платят сметката”.

Да не забравяме Ирак

Войната в Ирак (и, в по-малка степен, тази в Афганистан) вече струва много скъпо на САЩ, както по отношение на дадените жертви, така и в чисто финансов план. Загубата на човешки животи не подлежи на количествена оценка. Що се отнася до парите, струва си да си припомним, че дори в навечерието на интервенцията в Ирак, американската администрация не се решаваше да даде официално оценка, колко все пак ще струва тази война (и дори публично иронизира един от съветниците в Белия дом, според който сумата ще бъде около 200 млрд. долара). В крайна сметка, когато висшите правителствени чиновници бяха притиснати до стената и принудени да изнесат някакви цифри, администрацията оцени разходите за иракската война на 50 млрд. долара, т.е. на една сума, която в действителност САЩ изразходват само за три-четири месеца. Днес правителството официално признава, че Америка е изразходвала в Ирак над половин трилион долара. Всъщност, истината е, че можем да получим реална представа за разходите в иракската война, като умножим тази цифра по четири (което се доказва и от анализа, който аз, самият направих наскоро, заедно с Линда Билмис). Дори такъв официален орган, като Бюджетния комитет към американския Конгрес, признава, че разходите за тази война, като цяло, са два пъти по-големи от тези за чисто военните операции. Официалните данни не включват например, другите релевантни разходи, скрити във военния бюджет на САЩ, като например нарасналите разходи за привличането на нови доброволци в армията (само за рекламната кампания са били изразходвани над 100 000 долара). Те не включват и пожизнените пенсии на инвалидите, и здравните облекчения за десетките хиляди ранени ветерани, приблизително 20% от които страдат от физически и психически разстройства. Колкото да е странно, официалните данни не включват и значителна част от стойността на военното оборудване, което периодично следва да се подменя. Ако добавим към това и натискът върху икономиката от високите цени на петрола и непрякото въздействие на войната (например, свързаната с нея нестабилност оказва ефект на доминото върху инвестициите, както и фактът, че САЩ са се превърнали в най-омразната държава в света, което затруднява дейността на американските фирми в чужбина), общата стойност на войната в Ирак ще достигне (като минимум) два трилиона долара. Засега!

В тази връзка възниква съвсем естествения въпрос, какво можеше да се направи с тези пари, ако не бяхме ги използвали по този начин? Помощта, която САЩ оказват на всички африкански държави, е около 3 млрд. долара годишно, което се равнява на американските разходи за по-малко от две седмици в иракската война. Президентът Буш никога не изпуска възможността да подчертае, с какви финансови трудности се е сблъскала Америка, заради необходимостта да изразходва толкова големи средства за защита от терористичната опасност, но истината е, че системата за сигурност на САЩ можеше да бъде усъвършенствана за столетия напред, ако необходимите за това пари не бяха потънали в пясъците на Ирак. Ако дори само малка част от тези два трилиона долара беше изразходвана за инвестиции в образованието и развитието на новите технологии, както и за модернизация на инфраструктурата, днес икономическото положение на САЩ щеше да е много по-добро, което пък би им дало възможност успешно да се подготвят за предизвикателствата, с които ще се сблъскат в бъдеще, включително и външните заплахи. Само ако можехме да отделим нищожна част от тези два трилиона долара, можехме да гарантираме достъпа до висше образование на всички американци, които искат да учат.

Повишаването на цените на петрола, без съмнение, е свързано с войната в Ирак. Като проблемът не е в това, дали ръстът на цените се обуславя от войната, а в това, доколко се обуславя от нея. Днес вече си спомняме с искрено изумление, как, преди интервенцията в Ирак представители на администрацията на Буш обещаваха, че приходите от иракския петрол не само ще покрият всички разходи по кампанията (в крайна сметка, нали бяхме възнаградени за Първата война в Залива, през 1991), но и, че ще постигнем дългосрочно понижаване на цените на петрола, тъй като войната е най-добрия начин това да стане. Погледнато в ретроспектива, става ясно, че истинските победители в тази война се оказаха петролните компании, оръжейните доставчици и... Ал-Кайда. Преди иракската война, на петролните пазари доминираше убеждението, че цените в диапазона между 20 и 25 долара за барел ще се запазят поне през следващите три години, а може би и по-нататък. Разбира се, играчите, действащи на тези пазари, очакваха нарастване на търсенето от страна на Китай, но прогнозираха също, че това повишено търсене ще се покрие чрез увеличаване на петролните добиви в Близкия изток. Войната прати по дяволите всички тези сметки – не само заради спада в добива на петрол в Ирак (макар че това не е маловажен фактор), но и заради усещането за уязвимост, обхванало всички държави от близкоизточния регион. Разбира се, подобни настроения обезмислиха всички планове за дългосрочни инвестиции. Фактът, че, въпреки изключително високите цени, зависимостта ни от петрола не намалява, доказва още един пропуск на сегашната американска администрация, последиците от който ще трябва да отстраняват наследниците и: по време на управлението на Буш енергийните ресурси на САЩ не бяха диверсифицирани. Да оставим настрана екологичните аргументи за необходимостта светът да бъде избавен от петролната си зависимост – президентът никога не е разбирал нищо от тази проблематика. Достатъчно беше да се вземат предвид икономическите аргументи и съображенията, касаещи сигурността. Но вместо да осъществи пробив в тази посока, администрацията заложи на политиката да добием от собствените си находища колкото се може повече петрол, при това максимално бързо и без да мислим за околната среда, а след това да се надяваме, напук на всичко, че ще ни спаси или ядреният синтез, или някое друго чудо. В лансирания, през 2003, от президента закон за енергетиката бяха включени толкова подаръци за петролната индустрия, че дори Джон Маккейн го определи като „апотеоз на лобизма”.

Презрението към мира

Бюджетният и търговският дефицит на Америка достигна, по времето на президента Буш-младши, небивали височини. Разбира се, сам по себе си, дефицитът не говори за нищо. Ако бизнесът взема заеми за да си купи оборудване, това безспорно е нещо добро. Само че през последните шест години Америка – нейното правителство, американските семейства, страната, като цяло – вземаше назаем най-вече за да поддържа потреблението. Междувременно, инвестициите в основни средства – заводите и оборудването, които реално съдействат за ръста на общественото благосъстояние – непрекъснато намаляваха.

До какви последици може да доведе подобна икономическа политика? В най-добрия случай, ще се забави повишаването на жизненото равнище на американците, а в най-лошия – то ще започне да спада. Разбира се, кризисното състояние на американската икономика не остава незабелязано и политиката на държавната администрация в тази сфера нееднократно беше подложена на остра критика. Освен това, отвореният характер на американската система води до това, че нейните уязвими места много бързо стават ясни за всички. В същата степен, в която спадаше доверието към американската икономика, спадаше и курсът на долара – с повече от 40%, по отношение на еврото, след 2001.

Международната икономическа политика на САЩ носи белезите на недостатъците, които наблюдаваме и във вътрешната политика. Президентът Буш обвини китайците за огромния търговски дефицит, но истината е, че евентуално повишаване курса на юана, към което той ги тласкаше, просто би накарало американците да купуват повече текстил и дрехи, внесени от Бангладеш и Камбоджа, докато бюджетният дефицит на САЩ щеше да си остане същия. Президентът нееднократно декларираше привързаността си към свободната търговия, но в същото време предприема протекционистки мерки в защита на американската стоманодобивна индустрия. Съединените щати възлагаха големи надежди на серията двустранни търговски споразумения и склоняваха (да не кажа, принуждаваха) малките държави да приемат неизгодни за тях условия (като например разпространяване на патентната защита на лекарствата, необходими за борбата със СПИН-а). Америка оказваше върху тях натиск, призовавайки ги да отворят пазарите си, но в същото време не позволи на Китай да купи Unocal – малка американска петролна компания, по-голямата част от чиито активи са извън САЩ.

След всичко това, дали трябва да се учудваме, че протести против американската търговска политика вече се чуват в страни, като Тайланд или Мароко? Само че Америка не е готова на компромис – тя отказва, например, да предприеме каквито и да било действия, насочени към ограничаване на огромните селскостопански субсидии, които рушат равновесието на международните пазари и нанасят огромна вреда на бедните фермери в развиващите се държави. Тази упоритост доведе до срив на преговорите, които трябваше да съдействат за отваряне на пазарите. Както в много други сфери, и тук президентът Буш доста се потруди за да ерозира мултилатерализма (т.е. демонстрира пълно неразбиране на правилото, че страните от целия свят трябва да си сътрудничат), опитвайки се да го замени със система, основана на американската доминация. В крайна сметка, той не успя да постигне такава доминация, но пък успешно се справи със задачата да отслаби международното сътрудничество.

Дълбокото презрение на сегашната администрация към глобалните институции беше подчертано през 2005, когато тя лансира кандидатурата на Пол Уолфовиц, бившият зам. държавен секретар по отбраната и основен „архитект” на войната в Ирак, за президент на Световната банка. Съвсем скоро обаче, Уолфовиц, към когото банката изпитваше недоверие още в началото, беше уличен в редица скандални действия, превърна се в международно посмешище и беше принуден да напусне поста си след по-малко от две години.

Глобализацията означава (освен всичко друго), че икономическите системи на Америка и останалия свят стават все по-взаимнозависими. Да вземем за пример прословутите американски ипотечни кредити. Когато едно семейство бива обявено за неплатежоспособно, кредиторите откриват, че им е останало само безполезно парче хартия. Хората, оттоворни за появата на проблема с ипотеките, отдавна са продали ипотечните договори на трети лица, които на свой ред са ги „опаковали” (при това по съвършено непрозрачен начин) заедно с други авоари и след това отново са ги препродали на нови, трудни за идентифициране, собственици. Когато, на пръв поглед чисто американският проблем с ипотечните задължения изплува на повърхността, глобалните финансови пазари се сблъскаха със съвсем реална опасност: те внезапно осъзнаха, че „лошите задължения” са скрити в портфейли, прехвърлени в Европа, Китай, Австралия и дори в най-големите американски инвестиционни банки (като Goldman Sachs и Bear Stearns например). Ето как се получава, че такива отдалечени от САЩ развиващи се държави, като Индонезия например (която по никакъв начин не е замесена в операциите с американските ипотечни кредити), биват подложена на сериозен риск: застрахователните премии могат рязко да скочат, което пък ще накара инвеститорите да изтеглят капиталите си от развиващите се пазари и да ги прехвърлят на по-безопасни места. За преодоляването на последиците от този икономически катаклизъм ще са нужни години. Днес, само Китай притежава щатски дългови инструменти (както правителствени, така и частни) на сума над трилион долара.

През седемте години на управлението на Буш общата сума, която се държи от външни „кредитори” на САЩ, надмина 5 трилиона долара. И можем само да се надяваме, че те няма да решат едновременно да си поискат дължимото, защото ако го направят, ще провокират глобална финансова криза. Има обаче нещо странно и пораждащо тревога в това, че най-голямата държава в света демонстрира подобна неспособност да живее според средствата, с които разполага. По същия начин, по който Гуантанамо и Абу Гариб ерозираха моралния авторитет на Америка, данъчната политика на администрацията на Буш, ерозира нейния икономически престиж.

Какво да се прави?

Който и да влезе в Белия дом през януари 2009, неизбежно ще се сблъска с така очертаните икономически обстоятелства. Дори, ако оставим настрана необходимостта да измъкне Америка от иракското блато, ще му се наложи да решава и друга – не толкова кървава, но не по-малко сложна, задача: да въведе ред в собствения си дом. А това няма да стане бързо, то ще изисква години напрегнати усилия.

Най-насъщната задача днес е да приведем сегашния икономически метаболизъм в едно по-нормално състояние. А това означава, че трябва да се откажем от близките до нулата лихвени проценти и да приемем една по-естествена граница – да речем от 4%. Един такъв ръст ще окаже благоприятно въздействие върху развитието на американската икономика в дългосрочен план, макар че непосредствените последици от подобна стъпка ще бъдат изключително болезнени. Спестяванията са непохарчени пари. Ако хората престанат да харчат, икономическият механизъм ще престане да функционира. Ако семействата радикално намалят разходите си (което ще бъдат принудени да направят, вследствия краха на ипотечния пазар), това може да доведе до рецесия. Дори ако този процес се забави, пак няма как да се избегне продължителното забавяне на темповете на икономическия ръст. Твърде е вероятно, че два много сериозни проблема (отнемането на имущества за неплатени дългове и проблема с фалитите), възникнали във връзка с ипотечните задължения, ще се изострят, преди, в крайна сметка, нещата да тръгнат в правилната посока. Следва да се има предвид, че ръцете на федералното правителство ще се окажат вързани, тъй като всяко рязко движение, насочено към фискално оздравяване, само ще задълбочи и двата проблема. Тоест, при всички случаи ще трябва да се направи и нещо повече. Онова, от което се нуждае Америка, лесно може да се формулира: тя трябва да се откаже от досегашната си стратегия и да се ориентира в противоположна посока. А това означава, да спрем да харчим парите, с които не разполагаме, да повишим данъците на богатите, да намалим разходите по корпоративните програми за социално осигуряване; да засилим мерките за социално осигуряване на най-бедните слоеве на населението и да инвестираме много повече в образованието, технологиите и инфраструктурата.

Що се отнася до данъците, казано съвсем простичко, трябва да направим всичко възможно за да прехвърлим данъчното бреме от структурите, които „правят добри неща” (например, създават работни места, или осигуряват енергоснабдяването), към онези, които „вършат лоши неща” (например, замърсяват околната среда). При цялото ми уважение към системите за социално осигуряване, не бива да забравяме, че колкото повече правителството помага на работниците и служителите да повишат квалификацията си и да получат достъп до висококачествено медицинско обслужване, толкова по-добри стават условията за американския бизнес, в конкурентната битка на пазарите на глобалната икономика.

Накрая, ситуацията в американската икономика ще се подобри, ако успеем да установим по-доверителни отношения с останалите държави – така че съвместно да създадем по-справедливи и ефективни международни системи във финансовата и търговската сфери. Америка ще има по-голям шанс да убеди другите страни да отворят пазарите си, ако самата тя започне да действа по-малко лицемерно, т.е. ако отвори собствените си пазари за техните стоки и прекрати субсидиите за американското селско стопанство.

В някои сфери вредата, нанесена на икономиката на САЩ от администрацията на Буш-младши, може да бъде отстранена доста бързо. В останалите (които са и по-важните) за оздравяването и ще са необходими десетилетия. Освен това, за решаването на тази задача ще е необходима политическа воля, както от страна на Белия дом, така и на Конгреса. Нека си припомним и за процентите, които ще ни се наложи да плащаме по нарасналия до 4 трилиона долара дълг на Америка: 5% от тази сума се равняват на 200 млрд. долара – т.е. на стойността на две иракски войни годишно. А ще ни се наложи да плащаме по тези сметки през цялото обозримо бъдеще. Да не забравяме и за разширяващата се пропаст между бедни и богати в Америка – феномен, който излиза извън чисто икономическите рамки, защото поставя под въпрос бъдещето на „американската мечта”.

Казано накратко, ситуацията е такава, че за подобряването и ще е необходимо да се труди цяло едно поколение. През следващите десетилетия ще ни се наложи критично да преразгледаме всичките си основни постановки и да опитаме да се върнем към здравия смисъл. Що се отнася до президента Буш-младши, катастрофалните последици от управлението му за американската икономика, могат да надминат дори тези от управлението на Хърбърт Хувър.

* Професор в Колумбийския университет, носител на Нобелова награда за икономика

{rt}

През миналата 2007 се случиха няколко важни събития, чиито анализ позволява да се очертаят доминиращите тенденции, които ще определят еволюцията на световната икономика и през настоящата 2008.

На първо място сред тези събития е фактът, че за първи път водещи представители на «западния» глобален проект ( включително и новият британски премиер Гордън Браун) направиха шокиращи признания за нежизнеспособността на сегашната световна финансова структура.

На второ място, финансовата криза от август 2007 в САЩ бе истински нонсенс за тази страна, защото август е «мъртъв месец» във финансовата сфера, т.е. има сериозни основания да смятаме, че тя е имала изкуствен характер (може би става дума за преструктуриране на американската финансова система и опит за сериозното и оздравяване).

На трето място, операцията за формиране на «силов център» в Европейския съюз (т.е. Лисабонският договор, предвиждащ появата на президент и външен министър на ЕС) беше проведена, в значителна степен, напук на интересите на основните американски съюзници в региона. Само че САЩ не са склонни просто така да правят подобни жертви, което пък означава че са получили нещо доста съществено в замяна. Най-вероятно – европейската подкрепа за изграждане на т.нар. «трансатлантическо единство» (т.е. на трансатлантическа финансово-икономическа общност). В този смисъл, опитът за преструктуриране на американските финанси става разбираем: без него обединяването на двете финансови системи (на САЩ и на ЕС) би било просто невъзможно.

Много по-важни обаче, са други две събития. Едното беше промяната в политиката на Федералния резерв на САЩ – от курс към повишаване на лихвените проценти към тяхното понижаване. При това, никак не беше очевидно, че подобна промяна действително се налага: дори по време на гласуването и, споровете между членовете на Комисията за отворените пазари към Федералния резерв не спряха. Но само на началния етап. Защото по-нататъшното развитие на събитията говори за наличието на ясна стратегия. При това, други действия за подобряване на ситуацията не се предприемат, нещо повече – не може да се изключва, че в рамките на отслабването на паричната политика, във финансовата система са се влели повече средства, отколкото са постъпвали под формата на фиктивните ипотечни активи. Тогава защо трябваше да бъде задействан последният ресурс, чието действие очевидно е ограничено във времето (лихвите не могат да станат отрицателни)?

Другото свръхважно събитие беше отказът на ЕС от колосалните селскостопански субсидии, отпускани за европейските производители. На теория, за подобен отказ от доста време насам категорично настояваха развиващите се страни от Латинска Америка, Африка и Азия, достъпът на чиито производители до пазарите на държавите от Европейския съюз беше силно ограничен. На пръв поглед, би могло да се предположи, че въпросното събитие е в едно и също политическо русло с активността, демонстрирана от ЕС по въпроса за приемането на Русия в Световната търговска организация (СТО) – т.е. че западните държави са готови на отстъпки в рамките на кръга преговори от Доха и са склонни да реанимират СТО. Само че Русия още не е влязла в СТО и не е много ясно кога ще се случи това, а европейските пазари си остават затворени, като се промениха само механизмите за контрол върху тях. Тоест, ясно е, че отново става дума за нещо друго.

Контролираната катастрофа

Сега нека се върнем към кризисните процеси в световната икономика. След като елитът на «западния» икономически проект така откровено говори за тях, очевидно те наистина съществуват. В същото време, този елит не може да не разбира и накъде точно вървят нещата: ако финансовите институции в САЩ и ЕС не бяха влели (през август и септември миналата година) на пазарите огромни по обем ликвидности, вероятно вече щяхме да сме станали свидетели на нов «черен вторник», като онзи, поставил началото на Голямата депресия от 1929. Какви обаче могат да бъдат (от гледна точка на въпросните финансови институции) вариантите за развитие на събитията? Пълното преустановяване на паричните емисии е невъзможно, най-малкото по собствена инициатива. Това неминуемо би довело до рязък спад на БВП, както в САЩ (които произвеждат около 20% от световния БВП, но консумират цели 40%), така и в ЕС, който изнася значителна част от продукцията си не само в САЩ, но и в страни, които също изнасят много стоки за САЩ. Тоест, значителна част от приходите си Съюзът получава от емисията на долари. Което пък означава, че емисионното надуване на финансовите балони ще продължи още известно време, макар вече да е ясно, че много от тях всеки момент могат да се спукат: след недвижимите имоти, кризата засегна кредитните суапи и продължава да се разпространява в други сектори. А, както показаха събитията от есента на 2007, ситуацията на световните финансови пазари е такава, че евентуална мащабна катастрофа на някой от тях, може да срути и останалите. Това означава, че основните задачи пред елита на «западния» проект са, на първо място, да минимизира последиците от подобна катастрофа за себе си и, на второ, да ги максимизира за конкурентите си.

Втората задача може да бъде решена или чрез приоритетното използване на извъникономически инструменти, или пък чрез използването на икономически (и, по-точно, на финансови). Впрочем, политическите перипетии в САЩ през миналата 2007 (включително скандалният доклад на ЦРУ, че Иран не разработва военна ядрена програма) показаха, че в ръководството на тази страна, както и сред елита на «западния» проект, като цяло, е имало остра дискусия относно методите за борба с конкурентите, като в крайна сметка е надделяла концепцията да се заложи на икономическото влияние (т.е. за използването на чисто икономически средства).

С други думи, в рамките на дилемата между (полу)военната диктатура - т.е. преодоляването на конкурентите с военна сила, и запазването на демократичния модел - т.е. използването на икономически лостове, през миналата 2007, е бил направен еднозначен избор в полза на втория вариант. Като решаващи за това, най-вероятно, са се оказали не толкова достойнствата на демокрацията, колкото фактът, че «изтеглянето» на посткризисната икономика само в рамките на американския пазар, чиято вместимост вероятно ще намалее в пъти, е просто невъзможно. От друга страна, разпадането на глобалния свят на отделни валутни зони би направило «чуждите» пазари практически недостъпни. Тоест, още преди кризата да е навлязла в остра фаза, е необходимо да се подготви обединяването на пазарите на основните държави, принадлежащи към «западния» проект, след което това обединяване да се осъществи на практика, което пък е несъвместимо с установяването на каквато и да било форма на диктатура в САЩ. В случая, политическата целесъобразност очевидно произтича от икономическата: след вземането на решение за изграждане на «трансатлантическото единство» (т.е. на трансатлантическа икономическа общност), сегашната доминация на неоконсерваторите в американския политически елит изглежда обречена.

Китайският фактор

Тук е мястото да отбележим, че основният конкурент на САЩ – Китай, най-вероятно внимателно е следял въпросната дискусия и, през 2007, започна активно да осъществява програма за «освобождаване» от доларовите си активи, купувайки с тях всичко, което може да се купи с пари. Става дума, както за различни недвижими активи (например находища на полезни изкопаеми в Африка), така и за технологии и стоки.

Една от тези сделки е закупуването на голямо количество самолети от Европа. При това китайците използват интересна схема, при която покупките в Европа се правят на кредит, а като залог се предлагат номинирани в долари активи и, в частност, американски ценни книжа. Ясно е, че ако сегашната криза се изостри, китайските дългове към европейските банки няма да бъдат покрити с евро, а именно с тези заложени активи. При това вече е късно да се направи нещо за да се избегне подобно развитие: в рамките на сега действащата финансова система, отказът от използването на тези схеми е практически невъзможен, защото се смята (донякъде, по презумпция), че американските ценни книжа притежават максимално висока степен на сигурност.

През 2008, Китай ще продължи активно да реализира тази стратегия (провеждайки, паралелно с нея, и политика на повишаване на вътрешното търсене) и само след две-три години ще може рязко да намали зависимостта си от евентуална криза в съвременната финансова система. В момента обаче, очертаващото се начало на дефлационен шок и рязкото съкращаване на съвкупното търсене в световен мащаб, поставят тази страна (както и много други, чията икономика силно зависи от износа) пред очевидната заплаха от икономически колапс. В тази връзка следва да си припомним, че икономическото развитие на Индия и Китай не включва «размиването» на доходите в различните обществени сфери (както беше в някогашния социалистически лагер), а се използва за трансфера на все нови и нови милиони техни граждани от системата на традиционния за въпросните страни начин на живот в рамките на съвременното производство и присъщите му (повече или по-малко) западни стандарти на потребление. Тоест, ако в Русия или България, през 90-те години на миналия век, средното жизнено равнище падна 1,5-2 пъти, в Индия и Китай (при рязко намаляване на експорта) ситуацията ще бъде съвсем различна.

По-голямата част от населението (в Китай – около един милиард души) на практика няма да почуства промяната, но на една огромна (по европейските и американски мащаби) група от няколко десетки (или дори стотици) милиона души ще се наложи внезапно да се върнат от нормалното (поне както го разбираме ние, европейците) общество, почти в доисторическия период. В държави като Япония или Русия, спадът в жизненото равнище би бил сравним с този от 90-те години в Русия, или с Голямата депресия в САЩ от началото на 30-те, т.е. нивото на потребление ще се съкрати 1,5-2 пъти. И едното, и другото ще представляват изключително остра социално-политическа криза, но тя няма да постави под въпрос оцеляването на управляващия елит. В Китай обаче, спадът в средното жизнено равнище може да бъде и по-малък, но за определена, немалка група той ще се окаже драматичен. В чисто теоретичен план, китайските исторически традиции позволяват «нивелирането» на подобни групи от населението (при това въпросното «нивелиране» може и да не е задължително физическо – т.нар. «културна революция» е пример за това), но следва да сме наясно, че именно тази група символизира днешното движение на Китай към позициите на световен лидер.

С други думи, борбата със загубилата (в резултат от евентуална глобална криза) базата си за съществуване «нова китайска буржоазия» ще означава затваряне на китайското общество, преместване на основния акцент върху вътрешните проблеми и, съответно, отслабване на външнополитическата активност на Китай. Реализицията на този сценарий практически неизбежно би елиминирало както Китай, така и другите държави с аналогично обществено устройство, от битката за приоритетни позиции в световната икономика и геополитика. За разлика от такива държави, като Русия или Япония, които не се възприемат като конкуренти на «западния» глобален проект, Китай задължително трябва да бъде елиминиран от «играта», защото, в противен случай, за запазване на доминацията на САЩ (и на Запада, като цяло) въобще не би могло да се говори.

Сценарият «Голямата депресия-2»

В същото време обаче, ръководството на Китай (а най-вероятно и това на Индия) са наясно с този сценарий и предприемат съответните контрамерки за да не допуснат осъществяването му. Това обаче означава, че ако Западът действително е предпочел варианта на финансово-икономическо (а не на силово) взаимодействие, началото на острата фаза на кризата, т.е. сценарият на дефлационния шок и резкия спад на съвкупното световно търсене, трябва да бъде стартиран още през следващите една-две години. И тъй като през ноември 2008 в САЩ ще се проведат избори за президент, възможността тази криза да бъде провокирана през настоящата година отпада. През януари 2009 в Белия дом ще се появи новата (антикризисна) администрация и едва след като през следващите шест месеца нейните представители се адаптират към постовете си и съгласуват своите позиции с тези на ръководителите на ЕС, операцията може да стартира. С други думи, логиката сочи, че изкуствено предизвиканият дефлационен шок може да се очаква през втората половина на 2009, което пък означава, че през настоящата 2008 не би трябвало да има сериозни сътресения.

Разбира се, всичко казано дотук е вярно дотолкова, доколкото може да се приеме, че именно от подобна логика се ръководят и лидерите на «западния» глобален проект. Ще отбележа обаче, че алтернативна логика просто няма, освен ако не смятаме тези хора за клинични идиоти.

Връщайки се към първата задача, пред която е изправен «западният» проект, следва да отбележим, че неговите създатели, най-вероятно, разглеждат развитието на ситуацията именно в рамките на сценария за дефлационен шок, от типа на този през 1929. Това личи от многобройните изявления на водещи западни експерти и официални лица. Освен това, тъкмо този вариант е оптималния, от гледна точка на икономическото отслабване на конкурентите. Впрочем, отказът от силовия сценарий, сам по себе си, също потвърждава подобна оценка. Най-неприятната последица от кризата през 1929, от гледна точка на способността на елита да контролира и управлява кризисния процес, е разрушаването на националната банкова система. Що се отнася до спада в жизненото равнище на населението, ако като основни виновници за него бъдат нарочени «външните фактори» и бъде частично компенсиран от държавата, той не изглежда чак толкова опасен. Във всеки случай, и САЩ (по време на Голямата депресия), и Русия (през 90-те години на ХХ век) преживяха почти 200%-ов спад в жизненото си равнище, без това да провокира социално-политическа катастрофа Но разрушаването на банковата инфраструктура, особено на онази и част, която е пряко свързана с инфраструктурата, гарантираща жизнените потребности на обикновените граждани и на малкия бизнес, може да се окаже много сериозен проблем. Дори още по-сериозен, отколкото през 1929 и началото на 30-те, защото съвременната институционална структура на американската икономика е доста по-сложна, отколкото преди 80 години. И, ако в периода на активна емисионна дейност, основна роля в икономиката играят големите банки, чрез които напечатаните пари се «легализират» в икономиката, след дефлационния шок ключова роля ще играят малките и средни регионални банки, осигуряващи връзката с икономическата инфраструктура на местно ниво. Проблемът е, че дългогодишният емисионен бум сериозно ерозира сигурността и качеството именно на тези институции. Като свои основни активи те предпочитаха (включително и по препоръка на големите банки) именно онези активи, които днес са поставени под много сериозно съмнение. За големите банки (особено тези с достъп до емисионните операции), това не е проблем. Но за регионалната банкова мрежа, както сочи опитът от 1929 и от японската криза в началото на 90-те (вж. статията на Борис Димитров „Балонът Хейсей” –японската финансова криза от края на ХХ век и поуките за съвременната глобална икономика на стр. – б.р. ) , последиците ще са катастрофални. Тоест, ако следваме логиката за неизбежността на изкуствения дефлационен шок, излиза, че основната задача пред финансовите власти в САЩ е преструктурирането именно на регионалната банкова мрежа и същественото оздравяване на нейните активи.

Какво ще се случи с големите банки при подобно развитие, всъщност не е от особено значение. Първо, част от тях (включително онези с голямо чуждестранно участие) могат да бъдат «фалирани», просто защото страната не се нуждае от чак толкова много такива банки. Второ, основното им предимство – международната мрежа – може изцяло да се прехвърли към онези от тях, за които бъде решено, че е целесъобразно да продължат да съществуват. Трето, значението на въпросната мрежа, в условията на дефлационен шок, силно ще намалее. И, накрая, могат да бъдат «фалирани» всички големи банки, без това да има фатални последици, тъй като достъпът до паричната емисия автоматично превръща в «голяма» всяка финансова институция.

Симптомите на очертаващата се «контролирана» криза

Казаното дотук дава възможност достатъчно точно да бъде описана системата от действия и събития, която очаква световната икономика през 2008. Настоящата година ще се характеризира с постоянно преструктуриране на финансовите институции в доларовата зона, като акцентът ще бъде поставен върху разкриването на ненадеждните финансови инструменти. Самото преструктуриране пък ще включва изкупуването, от големите американския финансови институции, на въпросните ненадеждни инструменти от регионалните, оздравявайки балансите на вторите за сметка на допълнителните рискове, поемани от първите.

За това големите финансови институции ще бъдат компенсирани, частично, с емисионни пари, частично със средства на чуждестранните инвеститори. Някои от последните вероятно искрено ще се радват да придобият дял от капитала на системообразуващите банки, където преди не ги пускаха да припарят, други пък (съзнавайки неизбежността на дефлационния шок) вероятно ще разчитат, че участвайки пряко в управлението на най-големите американски финансови институции ще могат по-добре да защитят капиталите си.

Не е изключено, че част от тези големи финансови институции ще бъдат принудени да обявят фалит още през 2008. По-вероятно е обаче, че това ще стане чрез разделянето на въпросните структури на съставните им части, според тяхната основна дейност, и последващото им изкупуване от останалите участници на съответните пазари. Вече не можем да очакваме фалити, от типа на «Енрон», просто защото, предвид сегашното състояние на световната финансова система, тя може и да не оцелее при подобни катаклизми.

Паралелно с описаните по-горе процеси, ще се извършва постепенната адаптация на бюджетните системи на САЩ и ЕС. Именно в рамките на този процес, най-вероятно, беше осъществено и съкращаването на селскостопанските дотации в Евросъюза, като крайната цел е обединяване на пазарите на Европа и Северна Америка. Развитието на ситуацията на финансовите пазари ще бъде продължение на тенденциите от 2007. Тоест, можем да очакваме ускорено нарастване на цените на «реалните» (в рамките на действащия икономически модел) активи, постепенно (т.е. без да придобива катастрофални форми) отслабване на долара и повишаване курса на алтернативните валути, както и бързо нарастване на доходите на петролните износители и държавите, чиито износ за САЩ е най-голям.

Международният стокооборот активно ще нараства не само парично, но и натурално – благодарение на повишената покупателна активност на държавите, притежаващи големи доларови активи.

Всичко това обаче, ще бъде просто прелюдия към драматичните събития, които ще сполетят световната икономика през 2009, когато «контролираната» икономическа катастрофа ще стане факт – с всички предсказуеми и непредсказуеми последици от това.

* Авторът е президент на компанията за експертни консултации и стратегически прогнози „Неокон” в Москва

{rt}

Както показва историята, човечеството никога не е живяло в мир. Светът открай време е бойно поле на постоянни войни и конфликти. Очевидно, стремежът към регионална и глобална доминация се оказва прекалено силен за да бъдат избегнати те. И нямаме никакви основания да смятаме, че ХХІ век ще бъде изключение от правилото.

Сред основните причини за войните винаги е било желанието за контрол над по-големи територии, природни и човешки ресурси, както и извличането на оптимални дивиденти от него. Откакто Фарадей и Максуел подариха на човечеството електрическвото, а Ленуар конструира първия двигател с вътрешно горене, войните все по-плътно се свързват с проблема за енергийните ресурси. С което са били съвсем наясно и политиците, разпалили навремето Първата и Втората световни войни.

Нямаме особени основания да смятаме и, че ако в света наистина избухне нова световна война (както твърдят някои), основна причина за нея отново няма да бъде битката за ресурси и, най-вече, за енергоносители. През миналия ХХ век петролът беше наричан „кръвта на войните”, имайки предвид необходимостто от по-голямо количество петрол за успешното осъществяване на военните кампании. Постепенно обаче, ролята му се променяше. Както е известно, съвременните икономики се нуждаят от наистина колосални ресурси за да поддържат темповете си на развитие. Гарантирайки си достъп до световните ресурсни запаси и лишавайки от него своите геополитически съперници, едни или други държави могат успешно да осъществят стратегията си за разширяване на собственото политическо и икономическо влияние. Тоест, петролът и природният газ не са необходими само за поддържане на съвременната военна техника, но и за поддържане на съвременните икономики. И този, който контролира петролните и газови находища, действително разполага с огромно предимство пред останалите. Докато онези, които не могат да се похвалят с подобни възможности, автоматично се оказват в изключително сложна и рискова ситуация. И тъй като търсенето на енергоносители със сигурност ще продължи да нараства, все повече страни са обречени да изпаднат в драматична ситуация.

Растящият глад за ресурси

Ако през втората половина на миналия ХХ век беше прието страните по света да се делят на принадлежащи към капиталистическия или социалистическия „лагери”, днес логиката налага друга разделителна линия: на държави, притежаващи енергоресурси в излишък, и онези, които страдат от тяхната липса. С други думи – на доставчици и потребители на въпросните ресурси. Пресечните точки между тези два „лагера” не са чак толкова много, като всички изключения само потвърждават правилото.

Да вземем например, САЩ. Тази страна е на второ място в света по добив на природен газ и на трето – по добив на петрол. За мнозина, това вероятно изглежда странно. На практика обаче, добивът от основните находища на територията на страната демонстрира значителен спад. От друга страна, именно САЩ са държавата, подарила на света добива на петрол, защото именно там започва да работи първата петролна сонда. Пак там са натрупани и първите петролни богатства. Дълго време, Съединените щати бяха водещ производител и износител на петрол, без това да се смята от американците за срамно. Всъщност, истината е, че днешната световна свръхсила започна да се оформя като такава, именно като производител на петрол и негов доставчик на световните пазари. Така, през 1914, американците държат 65% от световния петролен добив. Едва през 1948 САЩ започват да внасят повече петрол, отколкото изнасят.

Тези времена обаче, отдавна са в миналото. Сега, нека анализираме състоянието на петролните резерви и равнището на добивите. За целта ще използваме най-известния и популярен сред петролните експерти източник – годишният отчет на Бритиш Петролеум (ВР), което ще ни позволи и да избегнем евентуални обвинения в некоректност.

Според ВР, в Близкият изток се намират 61,5% от всички доказани петролни запаси на планетата. Именно поради това Персийският залив винаги е бил източник на голямо политическо напрежение. Регионът дълго време се контролираше от САЩ, но напоследък те се сблъскват там с все по-агресивната политика на Китай и са принудени трескаво да търсят решение на проблема с възхода на радикалния ислямизъм в него. На всичкото отгоре, все по-често се лансират теории, според които петролните запаси на Саудитска Арабия и останалите монархии от Залива могат да не се окажат чак толкова големи. Появиха се няколко научни изследвания, развенчаващи мита за несметните петролни залежи на територията на Арабския полуостров и, в частност, на територията на Саудитското кралство. В същото време, самите Саудити упорито се опитват да запазят данните за тези залежи в тайна.

Самите Съединени щати не разполагат с кой знае какви собствени петролни запаси. Мнозина смятат, че американците, буквално във всеки момент, могат да увеличат производството на петрол и, че уж съзнателно са замразили добивите от собствените си находища, запазвайки ги като „стратегически резерв”. Всъщност, американците действително провеждат подобна политика, само че не днес, а преди много време. Американската петролна индустрия отдавна работи с пълната си мощ. САЩ са третия производител на петрол в света, след Саудитска Арабия и Русия. Впрочем, именно данните за потребяваните енергоресурси най-добре илюстрират огромната мощ на американската икономика: 22% от световното потребление на природен газ, 24,1% от световното потребление на петрол, 29,5% - от световното потребление на атомна енергия, 27,1% - от световното потребление на въглища и 9,6% - от световното потребление на водна енергия (само по последния показател САЩ не са световен лидер, нареждайки се след Китай, Канада и Бразилия).

В същото време, структурата на находищата не дава особени основания за оптимизъм относно бъдещето на американската петролна индустрия. Основните находища на САЩ, включително в Мексиканския залив, вече са навлезли в стадия на „спадащия добив”. През 2006 петролният добив в САЩ спадна с 0,5%, а в съседно Мексико – с 2,1%. Наистина, в близост до Съединените щати се намират Южна и Централна Америка, където са концентрирани 8,6% от доказаните петролни запаси в света. Само че политическата ситуация в този регион напоследък се промени във вреда на САЩ.

Впрочем, Китай също активно добива петрол, но страната не фигурира сред 12-те държави с най-големи запаси от тази стратегическа суровина. С подобни запаси не разполагат и китайските съседи – в Югоизточна Азия са концентрирани само 3,4% от световните петролни запаси. Що се отнася до Европа, там нещата като че ли стоят по-добре – на континента, и на прилежащите му територии, са съсредоточени 12% от световните петролни запаси. Проблемът е, че над половината от тях са в Русия, а над ? - в Казахстан. Ако пък разглеждаме Европа не в географски, а в политически план, т.е. в границите на Европейския съюз – картината става много тъжна. Защото там практически липсват петролни запаси (в класацията на 12-те държави с най-много петрол няма нито една членка на ЕС).

И така, водещите световни икономики се намират в неприятна ситуация, тъй като основните петролни запаси са разположени в Персийския залив, Африка (9,7% от световните запаси), Южна Америка, Русия и Централна Азия. Докато основните потребители са в Европа, Северна Америка и Югоизточна Азия.

Още по-любопитна е ситуацията с природния газ. 60% от доказаните запаси се контролират от само четири държави – Русия, Иран, Катар и Саудитска Арабия (по данни на ВР - според руските компании, техните запаси са още по-големи от посочените от британците). Русия притежава ? от световните газови запаси, т.е. при природния газ разпределението на находищата е още „по-несправедливо”, отколкото при петролните. Впрочем, тук също е налице определена разлика между нивото на добива и наличните запаси. Така, Катар, който е извън първата десетка по обем на добива, е на трето място в света по налични запаси на природен газ. Тоест, на газовия пазар, основните играчи са Русия и близкоизточните държави. Кой знае каква алтернатива на тези страни не се очертава. Наистина, Централна Азия и Северна Африка разполагат с известни запаси, но в стратегическа перспектива не могат да се превърнат в сериозни конкуренти на руснаците и арабите.

С бързи темпове нарастват производството в държавите, участващи на пазара на втечнен природен газ, но обемът на запасите си остава тяхно слабо място (с изключение на Катар). Така например, през 2006, добивът на природен газ в Тринидат и Тобаго е нараснал с 15,6%, но делът на страната в световните газови запаси е само 0,3%. От което пък следва, че опитите сделките с втечнен газ да се използват за натиск върху Русия, трудно биха се увенчали с успех.

Впрочем, ако анализираме наличните запаси от газ, става ясно, че в неособено добра ситуация се оказват и тримата, посочени по-горе, големи геополитически „играчи”. Ако по отношение на петрола, САЩ все пак могат да разчитат на съседна Канада (където има възможност за производство на петрол от битумните пясъци на Албърта), то по отношение на природния газ американците не разполагат с подобен „бонус” (просто защото рязкото увеличаване добива на природен газ в Канада, т.е. в канадска Арктика, никак няма да е лесно).

Не е доказано наличието на големи запаси от природен газ и в Латинска Америка (целият регион държи само 3,8% от световните запаси, като почти всички са на територията на управляваната от радикално антиамерикански режим Венецуела).

В Европа, активен добив на природен газ се осъществява в Северно море, но с потенциал за увеличаването му разполага само Норвегия. Освен нея, в газовата „топ-12” няма нито една европейска държава. По отношение на добива, в ЕС лидират Великобритания и Холандия, макар че и там са налице същите тенденции, като при петрола – през 2006 добивът в първата спадна с 9,6%, а във втората – с 1,6%.

В Югоизточна Азия също нарастват проблемите, породени от изчерпването на находищата на традиционните местни доставчици – Индонезия и Малайзия, където ръстът на добивите, през 2006, беше, съответно, 0,3% и 0,4%. Наистина, ръст в добивите на природен газ демонстрират Австралия, Пакистан и, най-вече, Китай (с цели 17,2%, през 2006). Но и тук проблемът е липсата на ресурси. По този показател, нито една страна от региона не попада в „топ-12” на държавите с най-големи газови запаси.

Енергоносителите няма да стигнат за всички

Добре известно е, че изготвянето на прогнози е неблагодарна работа. Най-вече заради тяхната особеност да се сбъдват твърде рядко. Затова и прогнозирането на потреблението на петрол и природен газ, през следващите 20-30 години, при всички случаи ще бъде много условно. И все пак, нека видим, какво енергийно бъдеще ни предсказват най-авторитетните експерти в тази сфера.

Търсенето на електроенергия нараства с изключително бързи темпове. През 2006, то се увеличи с 2,4%, а през 2005 – с 3,2%. Според Световната енергийна агенция (ІЕА), до 2030, енергопотреблението на планетата ще нарастне с 51,5%.

При това, най-бързо се увеличава търсенето в държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион: през 2006 – с 4,9%. Това е свързано, преди всичко, с икономическия ръст в Китай. Архаичното производство, при което никога (или поне доскоро) не се е залагало на енергийно-ефективните технологии, се нуждае от прекалено голямо количество енергоресурси.

Действително, по отношение на потреблението, Китай засега трудно може да настигне САЩ. Тенденцията обаче е ясна. Потреблението на петрол в тази страна е нараснало, през последните 40 години, повече от 25 пъти и вече е близо 9% от световното. В същото време потреблението на природен газ е нараснало с 21,6%. От 1991 насам, Китай е увеличил дела си в световния енергиен баланс почти двойно – от 9% до 16%, като плътно се доближава до Европа (18%) и най-големия потребител на планетата – САЩ (21%). Именно Китай и останалите държави от Югоизточна Азия ще продължат мощно да тласкат нагоре търсенето на енергийни ресурси.

По данни на МВФ, темповете на нарастване на петролното потребление в света, през 2006, са спаднали с половин милион барела, в сравнение с 2005. Най-много е нараснало търсенето в развиващите се държави, докато в икономически развитите то се оказа много под прогнозираното. Сред причината за спада на интереса към енергоносителите, в частност, сред държавите от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), експертите на Фонда посочват високите цени на горивото. Посочват се също и климатичните фактори (в САЩ например, 2006 беше една от най-топлите в цялата история на страната).

От това обаче, не бива да си правим прекалено оптимистични заключения за запазване нивото на потребление на петрол. На първо място, защото данните на МВФ съвсем не са единствените. Според ВР например, през 2006 потреблението на петрол е нараснало с 0,7% (макар че този ръст е два пъти по-нисък от средния за последните 10 години). На второ място, защото експертите предвиждат продължаващо нарастване на петролното потребление. Според ІЕА, през 2007, търсенето на петрол в световен мащаб е нараснало от 84,5 до 86 млн. барела дневно (т.е. ръст от 1,77%). Почти същите цифри посочва Управлението за енергийна информация (ЕІА) към американското правителство. Данните за първата четвърт на 2007 сочат, че, в сравнение с предходната година, петролното потребление в САЩ е нараснало с над 500 хил. барела дневно. В Китай пък, потреблението нарастваше с около 400 хил. барела дневно. Което позволява да прогнозираме, че, през 2008, потреблението на петрол ще нарасне с 1,6 млн. барела дневно. Наистина, ОПЕК дава малко по-умерена прогноза – ръст с 1,34 млн. барела дневно, през 2008.

По-нататъшният ръст на потреблението на петрол и природен газ ще бъде още по-висок. Водещите западни експерти в тази сфера очертават своеобразен „петролен кръст”: потреблението ще нараства, а добивите, в дългосрочна перспектива – ще падат. Наистина, през 2008 и 2009, все още има възможност за увеличаване на петролните добиви, но това няма да е достатъчно за покриване на стремително нарастващото потребление.

Нека разгледаме доклада на ІЕА „Петролният пазар в средносрочна перспектива”, публикуван през юли 2007. В него експертите на агенцията посочват, че петролните запаси в по-старите находища (като тези в Мексиканския залив или в Северно море) се изчерпват по-бързо от очакваното, докато новите проекти, например тези в руския Далечен изток, се сблъскват със сериозни проблеми. Междувременно, петролното потребление нараства, поради бурния икономически ръст в развиващите се държави. Анализаторите от IEA прогнозират изоставане, в световен мащаб, на търсенето от предлагането на петрол, до 2012.

Прогнозата на агенцията се основава на предположението, че през 2008-2012 световната икономика ще демонстрира ръст от приблизително 4,5% годишно. Според ІЕА, през следващите 4-5 години търсенето на петрол ще нараства с 2,2% годишно (макар че още през 2006 се очакваше този ръст да бъде „укротен” до 2%). Агенцията прогнозира, че през 2012 ръстът на търсенето на петрол ще достигне 95,8 млн. барела.

Впрочем, Международната енергийна агенция посочва и още един проблем – недостига на нефтопреработвателни мощности. Тя прогнозира, че темповете на нарастване на тези мощности, през следващите пет години, ще се окажат по-ниски от предварителните очаквания, защото увеличаването на разходите и липсата на квалифицирани инженерни кадри, водят до забавяне на строителството.

Докладът на ІЕА нагледно потвърждава опасенията на западните държави по отношение на петролния дефицит. Експертите на агенцията се съмняват, че ОПЕК ще може да се справи с нарастващите потребности на световната икономика от петрол, заради ограничените си добиващи мощности. При това, те предполагат, че поради нерешените проблеми на безопасността на петролния добив и високия инвестиционен риск в Ирак, Нигерия и Венецуела, в тези държави не може да се очаква ръст на добивните мощности. Особено рязък спад в обема на тези мощности в страните от ОПЕК се очаква след 2009. В същото време, специалистите прогнозират спад на петролните добиви на независимите производители и недостиг на доставките на природен газ.

Още по-драматичен е докладът на Националния петролен съвет ( NPC ), изготвен по молба на Департамента по енергетиката на САЩ. Самото му заглавие - „Суровата истина за енергетиката”, говори достатъчно. Както е известно, Съветът изразява позицията на работещите в американския енергиен отрасъл. В изготвянето на доклада са участвали бившият генерален директор на Schlumberger Ендрю Голд и други видни представители на отрасъла.

И така, „суровата истина” е, че предлагането на петрол и природен газ едва ли ще може да покрие нарастващото търсене, което, след 25 години, ще надвиши сегашното ниво с 50-60%. Към 2030 петролното търсене ще нарасне до 116 млн. барела дневно (при 86 млн. барела, през 2007), т.е. ръст от почти 33%. Хубав край на петролната ера! Търсенето ще нараства най-вече в развиващите се държави, като темповете му могат да изпреварят въвеждането в експлоатация на нови петролни и газови находища, стимулирайки по-нататъшния ръст на цените.

Най-големите световни петролни корпорации няма да бъдат в състояние да осигурят на света необходимите му енергоносители и, през следващите 25 години, добивите на петрол и газ едва ли ще могат да догонят темповете, с които ще нараства търсенето.

Управлението за енергийна информация към американското правителство също представя, веднъж годишно, своята позиция за търсенето и потреблението на енергоносители в света. Базовият вариант на последната прогноза на управлението за 2030 се основава на предположението за годишен ръст на световната икономика от 4,1%. При това положение, потреблението на всички видове енергоносители ще нарасне с 57%, т.е. до 205 трилиона кВт/ч. Най-голямата група потребители ще се формира от държавите от Азиатско-Тихоокеанския район. Значителна част от ръста ще се пада на Китай и Индия. През 2030, те ще потребяват 80 трилиона кВт/ч годишно. В тези страни, енергопотреблението ще нараства, съответно, с 3,5% и 2,8% годишно (докато средният ръст в света ще е с 1,8%). През 2030 Китай ще бъде втория по значение консуматор на енергия на планетата (42 трлн. кВт/ч) след САЩ (47 трлн.), значително изпреварвайки Европа. При това, експертите на ЕІА твърдят, че единствена алтернатива на петрола могат да бъдат природният газ и въглищата, чието потребление ще нараства с изпреварващи темпове.

Впрочем, по отношение на природния газ ситуацията за потребителите също не изглежда особено оптимистична. По данни на ВР, през 2006 световното потребление на газ е нараснало с 2,5%, т.е. със 70,5 млрд. куб. м. През миналата 2007, това потребление се е увеличило с 3,4%, а през 2008 ще нарастне с още 0,9% (според прогнозата на Управлението за енергийна информация на САЩ).

Още по-интересни са дългосрочните прогнози на Управлението. През 2030 газовото потребление ще нарасне от 2,8 до 4,6 трлн. куб. м, т.е. с повече от 75%. В Европа то ще се увеличи от 509 до 736 млрд. куб. м, а делът му в европейския енергиен баланс – от 23,8% до 30,9%. Още по-бързо обаче ще расте търсенето на газ в Китай – от 39 до 192 млрд. куб. м. От тях само 113 млрд. куб. м природен газ ще бъдат добити в страната.

Светът отново се въоръжава

Държавите, изпитващи енергиен дефицит, ще направят всичко възможно за да избегнат опасността да се окажат лишени от енергоносители. И тъй като не разполагат с такива, нещата на практика опират до нова колонизация. Светът се намира на прага на ново политическо преразпределение, породено от глада за енергоносители (и най-вече за петрол и природен газ) в големите световни икономики. Като не бива да изключваме, че това преразпределение може да се осъществи и с военна сила.

Оттук идва и резкият скок във военните разходи. На пръв поглед мащабното превъоръжаване не изглежда актуално след края на студената война. На практика обаче, виждаме, че сегашните разходи за въоръжаване вече надминават тези от ерата на студената война. През 2006, разходите за отбрана, в световен мащаб, достигнаха рекордна за цялата човешка история сума от 1,059 трилиона долара. Предишният „рекорд” от 1,03 трлн. долара беше фиксиран в края на студената война (през 1988). Основният дял в разходите за въоръжаване принадлежи на САЩ и дължавите от Близкия изток.

По данни на Центъра за отбранителна информация, през 2006, съвкупните разходи на САЩ за военни нужди (отчитайки и съпътстващите програми) са достигнали 561,8 млрд. долара, срещу 505,7 млрд. долара през 2005. Новият бюджет на Пентагона за 2008 финансова година (която започна на 1 октомври 2007) се равнява на 459,6 млрд. долара, което е с 40 млрд. повече, отколкото за 2007. Разбира се, мнозина биха възразили, че това съвсем не означава наличието на някакви агресивни намерения и ще бъдат прави. И все пак, защо една страна ще изразходва за отбрана астрономическата сума от половин трилион долара, ако наистина не се готви да воюва?

Тук е мястото да припомня и, че сред последните решения на Тони Блеър, докато беше премиер на Великобритания, бе да лансира програма за превъоръжаване на британските ядрени сили, включваща производството на нови атомни подводници и оценявана на около 80 млрд. долара.

Едва ли е случайно и, че именно сега Япония, която изпитва много сериозни проблеми с доставките на енергоносителите и, на практика, изцяло зависи от техния внос, реши да промени конституцията си. Промените включват отмяна на забраните за създаване на истинска армия (вместо т.нар. „сили за самоотбрана”), както и за участие във военни операции в чужбина. Освен това Япония възнамерява да инвестира допълнителни средства за модернизацията на наличните си изтребители F -15 , както и за създаването на собствен „невидим” изтребител.

Редица експерти (разбира се, възможно е те да грешат) свързват това най-вече с тоталната зависимост на Япония от външни енергоносители, които тя внася в огромни количества.

И така, налага се изводът (колкото и спорен да изглежда за някои), че светът се готви за война за контрол над енергоресурсите. Индустриално развитите държави ще се стремят да си гарантират стабилните доставки на енергоносители. И неизбежно ще се изправят пред опасността да влязат във военен конфликт както помежду си, така и със страните, стремящи се да запазят своя енергиен суверенитет. На практика, в света вече тече своеобразен колонизационен процес на страните, богати на енергоносители, при това съпроводен от сериозни сблъсъци между „държавите-колонизаторки”, опитващи се за затвърдят собствените си зони на влияние и лишавайки геополитическите си съперници от достъп до енергийните ресурси, съсредоточени там.

В този процес, повечето страни, притежаващи сериозни резерви от енергоносители, постепенно се превръщат в „обекти на колонизация”, като от тях (повече или по-малко императивно) се изисква да бъдат „отворени” и „цивилизовани”, предоставяйки на всички „добронамерени” външни компании възможност да добиват петрол и газ на тяхна територия. Оптималният вариант е получаване на концесия за собствените корпорации за добив, след което, с помощта на технологиите за ускорено извличане на петрол, може рязко да се увеличи добива на енергоносители, „изтисквайки” до последно находищата, без да се мисли за бъдещето им.

Новите колониални войни

Виждаме, че икономически развитите държави и днес са изключително силно зависими от вноса на енергоносители и се ориентират към по-нататъшно нарастване на техния внос. Това обаче генерира сериозни заплахи, чиито отговор в бъдеще могат да станат петролните и газови войни. Основната цел на зависещите от вноса държави е получаване на по-сигурни гаранции за доставките, отколкото са стандартните търговски договори. Това обаче може да стане само по един начин – като се оспори националния суверенитет на страните, където са съсредоточени основните запаси от енергоносители.

САЩ се оказват в сложна ситуация, тъй като са най-големия потребител на енергоносители на планетата и са принудени да внасят все по-голямо количество от чужбина (и, най-вече, от Персийския залив). Всеки месец те внасят петрол за почти 20 млрд. долара! Все пак, американците разполагат с резервен „коз” в лицето на Канада, която, при нужда, може да покрие значителна част от потребностите на САЩ от електроенергия.

В доста по-тежка ситуация обаче, може да се окаже Европа. По данни на експерти от ЕС, през 2030, зависимостта на Съюза от вноса на енергоносители ще нарасне от 50% на 65%. При петрола този ръст ще достигне от 82% до 93%, а при природния газ – от 57% до 84%. Руските есперти очертават в прогнозите си почти същата картина. Според тях, през 2030, зависимостта на ЕС от вноса на енергоносители може да достигне 70%, като вносът на петрол ще нарасне до 90%, а този на газ и въглища – до 70%.

Тъй като зависимостта от вноса ще нараства с наистина катастрофални темпове, ЕС ще бъде принуден да провежда агресивна външна енергийна политика. Зона на първия и удар най-вероятно ще се окаже Русия, защото Съюзът неизбежно ще иска преференции за европейските компании и допускането им в добивния сегмент, като при отказ Москва може да бъде обвинена в „недемократичност” и „нецивилизованост” и да бъдат предприети мерки за формиране на единен европейски фронт за натиск срещу нея (което, на практика, вече се случва, имайки предвид тезата за „общата европейска енергийна политика”). Други обекти на натиск ще бъдат Северна Африка (която, от географска гледна точка, е много удобна за енергийни доставки за ЕС) и Близкия изток, който е важен както заради петролните доставки, така и заради разширяването на вноса на втечнен природен газ за Съюза.

Китай и Индия също (и все по-активно) се нареждат в редиците на енергийните „колонизатори”, тъй като се сблъскват със същия проблем, с който и Западът. Водещите икономики се оказват в сериозна зависимост от вноса. Днес най-голям ръст на петролен внос демонстрира Китай. През първата половина на 2007, тази страна е внесла с 11,5% повече петрол, отколкото за същия период на 2006 (по данни на китайското Главно митническо управление).

Днес Китай е трети в света по внос на суров петрол, след САЩ и Япония. При това, разривът между добивите и потреблението на енергоносители в страната става все по-голям.

В течение на доста десетилетия Китай разчиташе на собствените си петролни запаси, но през 90-те години на миналия век беше принуден да покрива дефицита си от суровини, чрез внос. В стратегически план, китайците се сблъскват и с друг проблем. Приблизително 85% от петролният добив е съсредоточен по крайбрежието. Най-големият добивен център се намира в Североизточен Китай (Дацинското находище). Но, в случай на военни действия, именно крайбрежието ще се окаже най-слабо защитената част на страната. Поради това Пекин трескаво прави проучвания за петрол във вътрешните райони, но засега може да се похвали само с откриването на Таримското петролно находище.

По отношение на природния газ, ситуацията изглежда по-добра. Днес Китай произвежда повече газ, отколкото потребява. Но, въпреки фантастичния ръст в добива на газ, потреблението му нараства още по-бързо и съвсем скоро то вече няма да може да се покрива с добива от собствените газови находища. Тоест, китайската газова индустрия е обречена да повтори пътя на петролната и въглищната, които в началото покриваха вътрешните потребности, но в един момент престанаха да се справят с гигантския ръст на потреблението.

Нарастването на зависимостта от вноса ще увеличава енергийните рискове пред водещите индустриални държави, превръщайки се в основен стимул за подготовката на нов „кръстоносен поход” за енергоносители. Основните участници в него ще бъдат ЕС и Китай, за които проблемът с вноса ще бъде най-остър, както, разбира се, и САЩ, Япония и Южна Корея.

Страните-потребителки неизбежно ще формулират и подходящата идеологическа обосновка на тезата за необходимостта от международно участие (и международен контрол) в добива, на територията на страните-доставчици. Тепърва ще се лансират нови „научни концепции”, доказващи, че редица територии, богати на ресурси, са достояние на цялото човечеството. В това отношение, Русия е сред застрашените от подобно развитие държави. При определено развитие на ситуацията, върху нея може да бъде оказан натиск да приеме, че Източен Сибир е „наднационална зона”, в която правото да добиват енергоносители следва да получат и други държави. Тоест, драматично растящият „енергиен глад” неизбежно ще провокира настъпление срещу националния суверенитет на държавите, богати на енергийни ресурси. А въпросните региони не са чак толкова много – това са, най-вече Близкия изток, Русия (и постсъветска Централна Азия) и Африка. Неслучайно напоследък активно се лансират идеи за ползата от „новия колониализъм”, особено ако той се съпровожда и с налагане демократичните ценности на „невежите” и изостанали народи. В същото време, на преоценка се подлагат резултатите от предишния колониален експеримент, като се подчертава, че на практика той е допринесъл значително за икономическия ръст на колониите (в което всъщност има известна доза истина, особено на фона на жалките резултати, постигнати от повечето бивши колонии през десетилетията след получаването на независимост).

Някои прогнози

В битката за ресурси няма (и едва ли може да има) истински съюзници. В условията на растящ ресурсен глад, войната за ресурси може да се развива единствено на принципа на играта с нулева сума. Силните играчи, които обаче са лишени от (достатъчно) собствени ресурси, ще се стремят да ги отнемат от страните, където те са в излишък, обосновавайки действията си с различни политически и философски концепции.

Не е изключено, териториите, богати на (енерго)ресурси да се превърне в арена на бойни действия между САЩ, Китай и Европа, пред които, поне засега, няма друг път освен да се изместват един друг в безкомпромисната схватка за ресурси. Това обаче, в определен момент, може да доведе и до нова световна война.

* Фондация за национална енергийна сигурност

{rt}

В края на януари 2008 американският финансов елит най-сетне се реши да признае, че опасността от рецесия е съвсем реална. На заседание на бюджетния комитет на Конгреса, шефът на Федералния резерв Бен Бернанке заяви, че „Резервът предприема необходимите мерки, свързани с риска от рецесия”. Месец по-късно, той подчерта, че кредитната криза оказва и ще продължи да оказва негативно влияние върху американската икономика, като цяло, както и, че засега не вижда признаци за край на кризата на пазара на имоти.

По този начин стана ясно, че масираното инвестиране в Morgan Stanley , Citibank и други големи американски банки, от страна на редица източноазиатски банки, няма да спаси положението. Проблемите вече са се прехвърлили от ипотечния пазар на пазара на потребителските кредити и могат да засегнат и други сектори на потреблението. На този фон, редица известни икономически и финансови експерти, посочвайки продължаващият вече години спад в курса на долара, спрямо еврото и останалите твърди валути, както и на изместването на долара от еврото във валутните кошници на най-големите държави, лансират тезата, че САЩ могат да загубят сегашната си роля на световен хегемон, а сред световните лидери, наред с тях, да се окажат и ЕС, Китай и дори Япония.

Битката за енергоресурси

Подобно твърдение обаче звучи спекулативно и не може да бъде сериозно обосновано. Силното евро не застрашава лидерските позиции на САЩ, защото не е подкрепено и от наличието на достатъчно значима европейска военна мощ. Знаковият урок, който американците дадоха на японската йена, когато, през 90-те години на миналия век, японците дръзнаха да лансират глобалния си проект Pax Nipponica , но трябваше да се сблъскат (през 1997) с краха на националната си валута, е сред доказателствата за това. Преди десетина години японците си взеха необходимата поука и оттогава вече не споменават нито дума за военна еманципация от САЩ, а напротив, всяка година официално потвърждават, че са напълно доволни от ролята си на „младши партньор” във военния съюз с Америка. За награда, на йената беше позволено да възстанови котировките си отпреди кризата.

В случая не се оказва достатъчно и притежаването на изключително богати природни ресурси. След двете иракски войни вече никой не се съмнява, че унищожаването, с военни средства, на икономиките на най-големите производители на петрол и природен газ е напълно възможно. Никой не е забравил и, как, след петролната криза от 1973, САЩ принудиха Саудитска Арабия да увеличи драстично петролния си добив, което доведе до драматичен спад в скочилите преди това до небето цени. Тоест, сама по себе си, икономическата мощ и наличието на значителни природни ресурси не са гаранция за мирно и независимо развитие, ако зад тях не стои и достатъчно значителен военен потенциал и решимостта той да бъде използван при нужда – т.е. да се воюва със съвременни високотехнологични оръжия, да се водят традиционните конвенционални войни и да се удържа контрола над ситуацията, при ограничени военни конфликти.

Както показва опитът от предишните глобални кризи, от 1945 насам, САЩ винаги са печелели, както от повишаване курса на долара (заставяйки останалия свят да финансира американските производители), така и от неговия спад (принуждавайки останалите да кредитират американския военно-индустриален комплекс по време на войни – да не забравяме, че САЩ окончателно излизат на лидерските позиции в света по време на Втората световна война). Впрочем, светът би следвало да се безспокои не толкова от курса на долара, а от бързото повишаване на енергийното потребление, на фона на сравнително скромните темпове, с които нараства енергийното производство. Казано по-простично, развиващите се държави консумират все повече електричество, газ, петрол и въглища, постепенно наваксвайки изоставането си по отношение на енергийното потребление на глава от населението, в сравнение с развитите държави. На този фон, сегашният глобален добив на енергоносители очевидно не е достатъчен.

Още по-зле изглежда ситуацията в атомната индустрия – съвкупната мощност на ядрените енергоблокове във вече обявените перспективни проекти за АЕЦ във всички страни по света неколкократно надхвърля възможностите на атомното енергомашиностроене в САЩ, Русия, Франция, Канада и някои други държави. Тоест, енергийните ресурси очевидно няма да стигнат за всички. В същото време, непрекъснатото нарастване на броя и интензивността на военните конфликти през последните двайсетина години означава само едно – че светът бавно се доближава до ръба, отделящ локалните войни от глобалния военен сблъсък.

Има ли повод за опасения?

Както е известно, войната е резултат от неспособността на световната система (при сегашните граници и формиралите се „правила на играта”) да разреши съществуващите икономически, цивилизационни, етнокултурни и демографски предизвикателства. В тази връзка, нека видим, как се отнасят към възможността за подобно развитие в средите на американските военни експерти. За какво би се водила хипотетичната бъдеща глобална война е ясно. Най-вече за енергийни ресурси, т.е. за уран, природен газ и петрол. В някои зони военните действия ще се водят за контрол над водните запаси и находищата на най-важните природни ресурси. По-малко ясни са обаче позициите на отделните страни в подобен глобален сблъсък. Както и, кои от тях ще се опитат да съхранят независимостта си от най-силните, във военно отношение, държави, рискувайки в резултат от това да се превърнат в бойни полета на бъдещите военни действия.

В това отношение, особено внимание заслужава т.нар. Голям Близък изток, т.е. регионът от Турция и Ирак до Пакистан и Китай.

В едно от последните си интервюта, бившият главен съветник на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (и консултант на Пентагона, Съвета за национална сигурност и Държавния департамент) Едуард Лутвак подчертава, че: „Войната в Ирак беше започната от хора, които знаеха за тази страна не повече, отколкото пише в туристическите справочници. Самият аз присъствах на редица правителствени съвещания и рязко се противопоставях на тази война”. Както се вижда, известният американски военен теоретик иска да си измие ръцете, стоварвайки цялата вина за войните в Афганистан и Ирак върху американския президент, Департамента по отбраната и специалните служби. Което е обяснимо, защото, за разлика от хора като Лутвак, президентът Буш-младши и останалите „подпалвачи на войната”, са длъжни освен за личното си реноме, да мислят и за бъдещето на Съединените щати. Именно затова САЩ не само продължават да воюват в Ирак и Афганистан, но и се подготвят за евентуални бъдещи военни действия срещу Иран, в Африка, Пакистан, или Централна Азия. Америка трябва да контролира богатите на енергоносители страни, както и ключовите, от геополитическа гледна точка, зони на планетата.

Справедливият „Голям Близък изток” в интерпретацията на Ралф Питърс

През 2006, специализираното американско списание “ Armed Forces Journal ” публикува статията на Ралф Питърс „Кървави граници: Как би изглеждал един по-справедлив Близък изток” (вж. Геополитика, бр.5/06, както и интервюто със самия Питърс в бр.5/07 на списанието- б.р.) . В нея известният американски военен политик (и бивш полковник от разузнаването) детайлно изброява, защо и къде следва (или може) да бъдат променени държавните граници, прилага списък на страните, които биха спечелили от подобна, осъществена под егидата на САЩ, трансформация на Близкия и Среден изток (т.е. на тъй наречения „Голям Близък изток”), както и на тези, които биха загубили от нея.

Полковник Питърс е съвършено искрен и честен пред себе си, лансирайки, като основен аргумент за прекрояването на държавите в района, принципа на „справедливите граници”. Тоест, според него войната е неизбежна, но тя се налага в името на справедливостта и грижата на народите от региона.

В статията на Питърс, която е добре позната и нееднократно анализирана, се поставя една доста благородна цел – да се приключи веднъж завинаги с безкрайните ревизии на границите и тоталната война на всеки срещу всички и да бъде постигнат продължителен и стабилен мир на територията, от Израел и Палестина, до Пакистан и Афганистан. Представена по тази начин, тезата на Питърс би могла да разчита на подкрепа сред американския „истъблишмънт”, както и поне на половината обикновени американци.

Новата „Голяма игра” на САЩ в Евразия

Всъщност, на какво смятат да заложат американците, във всяка страна от региона, за реализацията на своята стратегия (така, както я формулира Питърс)? Ислямският политически радикализъм, борбата на народите за самоопределение и реанимацията на историческите несправедливости и националните рани се очертават като трите основни елемента на американската стратегия в района на Централна Евразия (и, в по-широк план, на Големия Близък изток).

Уахабитският Ватикан вместо Саудитското кралство . Идеята да се отделят Мека и Медина, както и околните крайбрежни и планински райони, в отделна радикално-ислямистка държава, възниква още през първата половина на ХХ век. Но едва днес, когато определени среди на Запад (и, в частност, във Великобритания) се опитват целенасочено да култивират и покровителстват радикалната ислямистка опозиция на Саудитите, отделянето на Мека и Медина в отделна ислямистка държава започва да звучи по-реалистично (на картата на Питърс, тя е обозначена като Свещена ислямска държава). В тази връзка, сериозни въпроси повдигат появилите се в редица световни медии съобщения, че едновременно няколко развити световни държави ускорено въоръжават Йемен, който, както е известно, традиционно претендира за редица гранични територии, населени с йеменски племена, но представляващи част от Саудитското кралство.

Необходимите средства за да се осъществи подобна трансформация вероятно ще се намерят, защото, ако съдим по картата на Питърс, почти цялото крайбрежие на Саудитска Арабия в Персийския залив, както и отсрещните крайбрежни територии на Иран (с най-големите ирански пристанища) се отделят в независима от Саудитите и аятоласите нова държава. Тоест, петрол ще се добива, както в „Арабската шиитска държава” ( Arab Shia State , обхващаща Южен Ирак и крайбрежието на Иран и Саудитска Арабия), така и в Кувейт, в „остатъчна Саудитска Арабия” ( Saudi Homeland Independent Territory ) и в Иран. Само че пристанищните терминали ще се контролират от американците, посредством марионетната Арабска шиитска държава. Тоест, петролът, формално, ще си остане под контрола на местните режими, но САЩ ще поемат контрола над енергийния трафик и корабоплаването в региона.

Идеята за „Голям Кюрдистан”

Макар че границите на т.нар. „Голям Кюрдистан”, така както ги виждат водачите на кюрдското движение (както, условно, проамериканските, така и, условно, проруските) и военните анализатори и етнографи, се различават, тази разлика не изглежда сериозна. Така, според картата на Питърс (вж.фиг.1) , „Голям Кюрдистан” ще бъде създаден за сметка на Турция, Ирак и Иран. Тук следва да се отбележи, че един от ключовите елементи в схемата са териториите около езерото Урмия (които в момента са част от Иран). Защото, който контролира Урмия и планинските водни басейни по горното течение на реките Кура и Тигър, контролира и естествения речен „канал” от Каспийско море към Персийския залив, както и околните равнинни територии на няколко страни едновременно.

На картата на Питърс, езерото Урмия се дава на кюрдите. В същото време, колкото и парадоксално да звучи, но може да стане така, че кюрдският сепаратизъм, който се подкрепя от САЩ (включително и като бариера срещу руското влияние в региона), може и да не се окаже опасен за Русия. Макар че в лансираната от полковника стратегия, Кюрдистан следва да се превърне в нещо като „нов Израел” – т.е. в достатъчно стабилна малка милитаризирана държава, редовно получаваща значителна военна помощ отвън, обективно предопределената конфликтност и необходимостта от осигуряване на поне минимална икономическа самодостатъчност, ще принудят всяко правителство на Кюрдистан да провежда, най-малкото, неутрална политика към Русия.

Тук следва да се отбележи, че кюрдите и арабите-шиити се оказват най-важните съюзници на САЩ в стремежа им към контрол на Кавказ, Каспийско море и Персийския залив. Затова едва ли е случайно, че най-важните шиитски райони в Ирак се контролират, в рамките на международната коалиция, само от американски и британски части.

В същото време, перспективата за „Голям Кюрдистан” силно нервира три силни, в регионален мащаб, държави – Турция, Русия и Иран. Както е известно, през октомври 2007, турците навлязаха в Иракски Кюрдистан, разчитайки (преди да бъдат спрени от Вашингтон) да успеят да „прочистят” основните военни лагери на „турските кюрди” от РКК. Същото се повтори и през февруари-март 2008. Междувременно, през октомври 2007, Иран отвори свои консулства в Ербил и Сюлеймания, а месец по-късно в Ербил беше открито и консулство на Руската Федерация.

Позицията на Азербайджан и Армения

Ако се съди по материалите в редица местни медии, появили се в периода 2006-2008, азербайджанците сякаш не са много наясно, че създаването на „Голям Азербайджан”, за сметка на Иран, както и създаването на „Голям Кюрдистан”, за сметка на всичките му съседи, което се предлага от Питърс, са част и последица от една и съща стратегия. Която никак не е безопасна за самите азербайджанци. Защото, наред с Ралф Питърс, и други американски военни теоретици допускат, освен независим Кюрдистан, създаването на независима Талишка република (талишите са ираноезично малцинство в Азербайджан), което би прекъснало връзката между Република Азербайджан и населените с азери северни райони на Иран и би означавало отделяне от Азербайджан на Нахичеванска област. В крайна сметка, за САЩ, всички съображения за бъдещата съдба на Азербайджан са второстепенни в сравнения с тези за бъдещето на Кюрдистан, Ирак и Иран.

Що се отнася до Армения, както изглежда тя би била най-малко засегната от последиците от евентуално „справедливо” преустройство на региона. Армията и е доказала високите си бойни качества. Освен това, там е разположена руската военна база в Гюмри, която беше допълнително подсилена след изтеглянето на персонала от руските военни бази в Грузия. Общата ударна мощ на руската и арменската авиационни групировки е много по-голяма от тази на останалите авиации в региона и е в състояние да минимизира евентуални враждебни действия по суша, включително и предприети от хипотетични антируски коалиции.

За военните стратези (както и за арменските политици) е ясно, че Арарат и езерото Ван (които безспорно са важна стратегическа цел) не могат да бъдат завладени с военни средства от Армения, а могат да преминат към нея само по волята на военната свръхдържава, т.е. на САЩ. В същото време, пасионарността на арменската нация в момента е достатъчна за удържането на Карабах, но съвършено недостатъчна за победа над турците, да не говорим за изключително сложните отношения между световната арменска диаспора и официален Ереван.

Що се отнася до Русия, през следващото десетилетие военната конфронтация с Турция въобще не е в неин интерес. Впрочем, в турското общество настроенията са същите, неслучайно няколкото, появили се през последните години в тази страна футуристични романи, в които се говори за бъдеща война между Турция (подкрепена от Русия) и САЩ, се превърнаха в бестселъри. Тоест, Армения не е застрашена от промяна на границите, по модела на Питърс, а Москва и Анкара нямат никакъв интерес да се карат. Що се отнася до мечтите за връщането на Арарат и езерото Ван в състава на Армения, те си остават чиста проба утопия, в която не вярва почти никой, дори в Ереван.

Независим Белуджистан

Такава държава днес не съществува. В течение на хилядолетия племената на белуджите и брахуите (обитаващи граничната зона между Пакистан, Иран и Афганистан) са били изтласквани в планините и пустините от индоарийските и тюркски нашественици. При това, белуджите избягвят пълната асимилация, само защото техните пустинни земи не са представлявали никакъв интерес за завоевателите.

Днес обаче, такъв икономически интерес вече е налице. Става дума, на първо място, за контрола над стратегическите газопроводи от Каспийско-Централноазиатския регион към Пакистан и Индия. Маршрутите на редица проектирани тръбопроводи минават през земите, населени с белуджи и брахуи, а в крайбрежните води се планира изграждането на газопровод от Иран за Индия.

На второ място, Белуджистан се оказва най-богатия на минерални ресурси район на Пакистан. Така че наличието на 6-7 милиона белуджи и брахуи е напълно достатъчно (при наличието и на съответното външно финансиране и военно-техническа помощ) да осигури появата на нова държава, около пакистанския град Кветта, който е традиционния център на техните племенни територии. В конфликта, свързан с евентуалната поява на подобна държава, със сигурност ще се включат синдските и пушунските племена, които няма как да приемат независим Белуджистан. Сблъсъкът ще бъде особено кървав и, защото най-опасните терористични организации на планетата разполагат са военни лагери в околностите на Кветта, т.е. регионът е сред най-важните центрове на световната терористична мрежа.

Според някои, рязката дестабилизация на ситуацията в Белуджистан в края на 2007 е свързана, както с очевидните трудности в американско-пакистанските отношения в навечерието на изборите, спечелени от опозицията, така и с вероятното начало на реализацията на американските планове. Неслучайно, т.нар. Международна кризисна група ( I С G ) напоследък работи най-активно именно в Пакистански Белуджистан. А, както е известно, за разлика от много други, действащи в региона, фондации и неправителствени организации, тя е тясно свързана с Департамента по отбраната на САЩ и обикновено работи в зони, смятани за „потенциален театър на военни действия”.

Предизвикателството, свързано с Белуджистан, ще накара Пакистан да търси още по-тясно военно сътрудничество с Китай, сближаване с Русия и помирение с Индия. Пристанището Гуадар, разположено в Белуджистан, непосредствено до входа за Персийския залив, още през следващите години трябва да се превърне в основното пакистанско пристанище. Редом с него, с активното участие на китайски строителни компании, спешно се изгражда и дълбоководна военноморска база. Пристанището и базата ще „затворят” Персийския залив, поставяйки под контрол доставките за Индия.

Отвъд рамките на настоящия анализ остават несъмнените икономически цели на така очертаните хипотетични американски планове. Става дума, на първо място, за контрола върху трафика на енергоносители (петрол и природен газ), а на второ – върху техния (както и на други полезни изкопаеми) добив. Защото, често тръбите се оказват по-важни от находищата.

Важното в случая обаче е, че тези икономически цели, както излежда, ще се реализират не с чисто икономически средства, а на базата на националистическия и етноконфесионален „конфликтологичен” подход, чиято същност е провокирането на враждебни настроения (и действия) на всеки срещу всички и използването на хаоса за осигуряване на ключови позиции в региона. Както изглежда, американците се опитват да надминат, в осъществяването на старата максима „Разделяй и владей”, дори своя предшественик – Британската империя.

Реакцията на Евразия

На изток, извън картата на Ралф Питърс, остава едно изключително важно пространство. В края на краищата, именно Китай, а не Русия или Ислямът, се разглеждат от Вашингтон като основен потенциален противник през ХХІ век.

Това добре се осъзнава и в Русия, и в Китай. Неслучайно сътрудничеството между тях и останалите страни от региона, в рамките на ОДКС, ШОС и т.нар. Антитерористичен център, се задълбочава с толкова бързи темпове. Не е случайно и съгласуването на позициите им относно Пакистан. Не е случайна и неочаквано рязката руска и китайска позиция по време на предприетия наскоро опит за „цветна революция” в Мянма (Бирма). Освен съвместното международно военно сътрудничество, Русия и Китай укрепват и индивидуалното си военно присъствие в региона. Мнозина продължават да говорят за предстояща или потенциално възможна война на САЩ срещу Иран. Но изпускат факта, че структурата на военните бази и зоните на американско присъствие говори, че изключително важна цел за САЩ е Западен Китай, който пък е още по-важен за самите китайци, заради добива там на уран, газ и, в по-малка степен, петрол.

Що се отнася до Казахстан и Централна Азия, струва си да отбележим, че повечето доклади и анализи, касаещи възможните военни конфликти в региона, изпускат редица важни неща.

На първо място, всеки конфликт за контрол над водните басейни, или пък евентуална ислямистка агресия, неизбежно ще бъде краткотраен и ще доведе до пряка руска намеса. Твърдата и решителна позиция на Москва по време на бунтовете в Андиджан (съвсем незначително, от гледна точка на военните рискове, събитие) беше доказателство за това.

На второ място, Русия и Казахстан, независимо от различията във визиите им по стратегията за интеграция на региона, изключително тясно си взаимодействат и при появата на неочаквано военно предизвикателство в пространството на ОНД са в състояние да удържат ситуацията под контрол.

На трето място, основното предизвикателство пред региона съвсем няма военен, енергиен или дори ресурсен характер, а е свързано с липсата на достатъчно питейна вода и с дисбаланса между ръста на населението и спада в селскостопанското производство. И то не може да се реши с нова световна война, защото си е „чисто наш, евразийски, семеен въпрос”.

* Авторите са анализатори на Асоциацията за трансгранично сътрудничество в Алма Ата, Казахстан

{rt}

Напоследък, практически във всички части на света, включително и в България, се наблюдава тревожно високо ниво на инфлация (която, по традиция, е сред най-сериозните проблеми пред политиците), като следствие от дестабилизацията на световните кредитни пазари. Опасенията, свързани с инфлацията, едва ли щяха да са чак толкова големи, ако инвеститорите не се опасяваха, че САЩ могат да бъдат поразени от дълбока икономическа криза. Защото подобно развитие вече изглежда съвсем реално. През октомври 2007 потребителските цени в Съединените щати нараснаха с 3,5%, във Великобритания – с 2,1%, а в Еврозоната – с 2,6% (като през ноември този показател се повиши до 3%). В Германия пък, инфлацията би всички рекорди от последните над десет години. През миналата година, ръстът на цените в Китай беше 6,5%, бързо растат те и на останалите развиващи се пазари. Като причината е една и съща – нарастващите цени на хранителните продукти и енергоносителите, стимулирани от растящото търсене от бързоразвиващите се държави. Китай, Индия и ред други страни, спадащи към тази категория, са на такъв етап в развитието си (чиито темпове са наистина стремителни), характерна за който е огромната нужда от ресурси – петролът и металите са все по-необходими за енергийната индустриализация и урбанизация, а млякото и месото са компоненти на новите диети. Според повечето прогнози, икономическият ръст на Китай през 2008 ще бъде 10%, а на Индия – 8%, при това на фона на все по-тежките условия за предоставяне на кредити.

Цените на енергоносителите растат вече от няколко години насам. Що се отнася до ръста в цените на хранителните продукти, това е сравнително нов феномен, който започна да набира обороти едва през 2006: тогава в Европа скочиха цените на млякото и млечните подукти, в САЩ – на говеждото, а в Китай – на свинското месо. Мнозина икономисти смятат, че е налице взаимодействието на два феномена: високите цени на петрола карат фермерите да използват част от земите си за производство на биологично гориво, което, на свой ред, ограничава площите за производство на хранителни продукти. Буквално в целия свят, в централните банки се водят остри дискусии, дали този стремителен ръст на цените на хранителните продукти и енергоносителите ще продължи още дълго и, какво следва да се предприеме в тази връзка (ако въобще следва да се вземат някакви мерки). Според професора от Харвардския университет и бивш водещ икономист на Международния валутен фонд (МВФ) Кен Рогоф: „налице са структурни промени във взаимнните връзки на историческите цени на суровините, което пък може да доведе до промени в съотношението между общата и чистата инфлация”. Както е известно, общата инфлация включва цените на храните и енергоносителите, а чистата – не.

На свой ред, Администрацията на американския Федерален резерв предполага, че темповете на инфлация при цените на хранителните продукти и енергоносителите ще спаднат, през следващите две години (2008 и 2009), до равнище, което няма да надвишава общата инфлация. Тъкмо поради това, повечето представители на Резерва продължават да смятат чистата инфлация за базов показател за ръста на цените и не смятат, че може да се наложи сдържането на инфлацията при останалите стоки много под целевото равнище. Всъщност, в самия Федерален резерв също текат ожесточени дискусии по този повод. В едно от последните си изказвания, президентът на поделението на Резерва в Далас Ричард Фишър предупреди, че цените на храните и енергоносителите „могат да се окажат доказателство за наличието на дългосрочен структурен инфлационен натиск”. Мнението се споделя от мнозина официални представители на други централни банки, които предполагат, че цените на хранителните продукти и енергоносителите ще нарастват, през следващите години, с по-бързи темпове, отколкото тези на останалите стоки. Извън САЩ, ръководителите на повечето централни банки, включително Европейската централна банка, придават особено значение на равнището на общата инфлация, т.е. онази, която отчита цените на храните и енергоносителите, и се отнасят с голям скептицизъм към тезата, че умерената чиста инфлация е сигурен признак за бъдещите инфлационни тенденции.

Ако виждането на Федералния резерв на САЩ е правилно, тези централни банки, вероятно, оценяват бъдещите ценови трендове прекалено песимистично и излишно втвърдяват монетарната си политика. В противен случай, политиката на самия Федерален резерв може да се окаже прекалено „мека”. Въпреки различията обаче, ръководствата на всички централни банки са загрижени от следното обстоятелство. Колкото повече цените на храните и енергията съдействат за ръста на общата инфлация, толкова по-голяма е вероятността, че инфлационните очаквания могат да се отразят върху ежедневния процес на вземане на решения от различните физически и юридически лица. Което пък ще доведе до повишаване общото равнище на цените на всички стоки и услуги. „Уважението и доверието към централните банки е огромно, но то следва да се запази” – отбелязва водещият икономист на инвестиционната банка Goldman Sachs Джеймс О ' Нийл – всъщност, не може да се изключи възможността първото десетилетие на ХХІ век да ни донесе криза, от типа на онази през 70-те години на миналото столетие”.

Опасността, че високите цени на хранителните продукти и енерегоносителите могат „да си прокарат път” в общата ценова динамика, нараства и благодарение „заслугата” на световните централни банки за съхраняване контрола над инфлацията през последните години. През 2006, инфлацията на потребителските цени надмина своята фактическа, или предполагаема, цел в редица от най-значимите световни икономики, включително в САЩ (3,3%), Еврозоната (2,2%) и Великобритания (2,3%), както и в редица развиващи се държави, включително в Индия. Само Япония, „застинала” на стадия на умерената дефлация, най-вече, заради вътрешните си проблеми, наистина не зависи от проблемите с ръста на цените.

Управителите на централните банки са загрижени, че след няколкото години на стремителен ръст, високите темпове на използване на производствените мощности и ниското ниво на безработица в целия свят могат да съдействат за нарастване влиянието на високите цени на храните и енергията върху общите искания за повишаване на работната заплата и ценовия натиск.

Според водещият икономист на инвестиционната банка JP Morgan Дейвид Хенсли, степента на използване на производствените мощности в световен мащаб, „вече в продължение на десет и повече години е достигнала (или, почти достигнала) максималните си показатели”, докато лихвените проценти (отново в световен мащаб) едва се доближават до исторически средното си равнище. С други думи, в миналото, когато възможностите им не бяха достатъчни, централните банки смятаха за необходимо да втвърдят монетарната си политика за да държат инфлацията под контрол. В основата на монетарната политика е бъдещото развитие на икономиката, а не сегашното и състояние. Тоест, въпросът е, колко значителни ще бъдат последиците от кредитната криза за световния икономически ръст, като цяло, и за всеки икономически регион, в частност. Ако темповете на забавяне на ръста започнат стремително да спадат във всички водещи световни икономики, или пък само в някоя от тях, нивото на безработицата също ще спадне, а използването на производствените мощности ще нарастне, което пък ще ограничи възможностите за по-нататъшно нарастване на инфлацията. При такава конюнктура, целите на монетарната политика в индустриално развитите и в развиващите се страни се оказват различни.

Развиващите се пазари, мнозинството от които избегнаха първоначалните последици от следвоенната кредитна криза, би трябвало да се тревожат най-вече за темповете на инфлация. Стига разбира се, спадът в САЩ и останалите развити държави, да не бъде прекалено рязък. Засега, както отбелязва водещият икономист на британската банка HSBS Стивън Кинг, „вниманието на хората в развиващите се държави е изцяло приковано към темповете на инфлация, икономическия бум и излишъка на парични средства”. Основният проблем на тези страни е, че политиката им в сферата на на паричното обръщение и кредитите затруднява управлението на инфлационния риск.

За развитите индустриални икономики на САЩ и Европа, които са подложени на прякото влияние на кредитната криза, инфлационната опасност има по-многостранен характер. Монетарните политики са длъжни да преценяват степента на риска, който могат да си позволят при намаляване на лихвените проценти за да се неутрализира влиянието на кредитните ограничения върху икономическия ръст, при все още високо равнище на инфлация. Тази преценка е наистина сложна задача, защото никой не знае, колко важни за ръста ще се окажат последиците от кредитната криза.

Инвеститорите все повече се опасяват и от икономическия спад в САЩ. По всяка вероятност, това би сложило край на тревогите за инфлацията. Само че, според основния сценарий на Федералния резерв, икономическият ръст ще бъде възстановен през 2008, а нарастването на нивото на безработица ще се окаже незначително, което ще доведе само до незначителен спад в икономиката на страната. Висока степен не неопределеност съществува и по отношение на последиците от крайно неприятната кредитна криза във Великобритания и Еврозоната. Като цяло, финансовите стратези, не могат да прогнозират какъв обем от резервни мощности ще бъде освободен в резултат от нея. Би им било по-лесно, ако не се тревожеха толкова от високите цени на храните и енергията, но те не са такъв тип хора. Както отбеляза по този повод един известен западен икономист: „Това е отмъщението на развиващите се пазари. Те правят всичко възможно за да запазят твърди цени на петрола. Именно те поддържат инфлационния натиск и пречат за намаляването на лихвените проценти от Федералния резерв”. Рискът от неблагоприятни последици, в световен мащаб, нараства заради отслабването на долара и на финансовите вериги, посредством които (чрез своите обвързани към долара валути) са свързани помежду си повечето развиващи се пазари. От началото на кредитната криза, стойността на долара рязко спадна, в сравнение с другите, свободно плаващи, валути, което съдейства за ръста на цените на петрола и останалите суровини, които са в долари, но се купуват по целия свят. Федералният резерв е обезпокоен от това, че при прекалено агресивно намаляване на лихвените проценти, доларът още повече ще отслабне, повишавайки цените на петрола, а заедно с това и инфлацията в САЩ. Междувременно, в процеса се намесиха и мнозинството развиващи се пазари, само за да се убедят, че собствените им валути падат, почти паралелно с долара. Което пък е поредния стимул за още по-бърз икономически ръст и повишава риска от прекалено ускоряване на икономическото развитие. Обвързвайки валутите си с долара, тези икономики, на практика, импортират валутната политика на САЩ, разполагайки с твърде ограничени възможности да я регулират. „Американската политика е разработена в съответствие с вътрешните условия и спецификата на САЩ – подчертава членът на Американския предприемачески институт и бивш водещ икономист на Федералния резерв Винсънт Рейнхарт – в световен мащаб, инфлационният риск е свързан с това, че много страни, които са решили да обвържат валутния си курс със стабилността на долара, ще бъдат принудени да провеждат неуместно мека (за тяхната специфика) монетарна политика”.

Учудващо е, че развиващите се пазари още не са пострадали от високата инфлация. Въпреки това, както твърди професор Кен Рогоф, ако властите в развиващите се държави не втвърдят монетарната си политика още сега, само след една-две години общата инфлация може да стане неизбежна. В резултат, на някои развиващи се страни ще се наложи просто да изхвърлят на боклука, обвързаните си с долара валути. Освен това, пренасянето на меката монетарна политика на САЩ в бързо развиващите се пазари ще доведе до мощен ръст на търсенето на хранителни продукти и енергоносители, което пък ще засили ръста на цените им по целия свят. В същото време, рязкото отслабване на американския долар по отношение на еврото, британската лира и канадския долар, ще има противоположния ефект, включващ намаляване на риска от инфлация в тези страни, но за сметка на още по-голямото отслабване на икономиката им. В противовес на световните инфлационни рискове, тук има и положителен момент: очевидната стабилност на инфлационните очаквания навсякъде по света, въпреки прекалено високите, през последните години, темпове на фактическата инфлация. В краткосрочна перспектива обаче, инвеститорите и заетите в производството могат неправилно да изтълкуват подобен ход на събитията, също както стана през 70-те години на миналия век. Но, в по-далечно бъдеще, устойчивото повишаване на инфлацията е възможно и без нарастване на инфлационните очаквания.

Сравнителната стабилност на ифлационните очаквания е от огромно значение днес. Защото, ако човек не очаква висока инфлация в бъдеще, няма да я отчита и когато обсъжда заплатата си, или пък цените в магазините, което значително намалява риска от непрекъснат ръст на базовата инфлация. Достатъчно надеждни оценки на инфлационните очаквания обаче са възможни само в индустриално развития свят. В САЩ например, дългосрочните очаквания (както сочат цените на пазара на облигации) рязко се повишиха след намаляването на лихвения процент, през септември 2007, с половин пункт – което пък ни напомня, че стабилните очаквания не бива да се приемат като нещо сигурно. И все пак, в дългосрочна перспектива, инфлационните очаквания в САЩ, Еврозоната, Великобритания и Япония, както изглежда, са съвсем устойчиви, въпреки ръста на цените на хранителните продукти и енергоносителите. Що се отнася до заплатите, техният ръст може да се приеме за умерен във всички държави, без оглед на засиленото търсене на работна ръка. Понякога е налице бум на инфлационните очаквания, както например, през миналата 2007 във Великобритания, но той обикновено бързо отминава. Според Джеймс О ' Нийл от Goldman Sachs , определена заслуга за това имат централните банки: „фактът, че те се безпокоят за инфлацията, частично обяснява и липсата на такава”.

Много по-сложно може да се измерят инфлационните очаквания на развиващите се пазари. Макар че няма кой знае колко доказателства за появата на инфлационна спирала в развиващия се свят. Както отбелязва водещият икономист на МВФ Саймън Джонсън: „според мен, темповете на нарастване на очакваната инфлация, в световен мащаб, не бяха особено високи”. Този факт е още по-забележителен, имайки предвид, че в бедните държави хранителните продукти формират много по-голям дял от общите разходи, отколкото в богатите, което пък означава, че за работещите там е много по-трудно да издържат на повишаването на цените, без то да се компенсира от повишаване на заплатите им. В повечето страни на планетата темповете на нарастване на чистата инфлация, с изключение на хранителните продукти и енергоносителите, са сравнително умерени, което не би могло да се каже за бързо растящите икономики, като например тези на Саудитска Арабия или дори на Китай, където в края на миналата 2007, месечната чиста инфлация беше 1,1%. Ако инфлационните очаквания останат умерени, а цените на храните и енергията се задържат на нива, малко по-високи от средното, общата инфлация в редица страни може да изчезне сравнително бързо.

В крайна сметка, водещите се напоследък остри дискусии в централните банки (макар и да засягат най-вече проблемите на общата и чистата инфлация) очертават рамките, в които очевидната стабилност на инфлационните очаквания може да се използва за активно намаляване (пък дори и временно) на лихвените проценти, в отговор на всевъзможните заплахи за икономическия ръст. Най-вероятно, в САЩ и Европа, забавянето на ръста ще продължи да се съпровожда от силна инфлация (нещо подобно на „стагфлацията” от 70-те години на ХХ век). Така, инфлацията на потребителските цени в САЩ може да стигне 4%, докато икономическият ръст да не надхвърли 1%, особено ако се запази тенденцията за повишаване цените на петрола. Ако в така очерталата се ситуация инфлационните очаквания излязат извън контрол, последиците могат да бъдат твърде печални.

Но, при запазване стабилността на инфлационните очаквания, перспективата за следващите една-две години, най-вероятно, ще се окаже съвършено различна. Светът действително е заплашен от нисък икономически ръст и висока инфлация, но това едва ли ще бъде съпроводено и от продължителна стагфлация в големите страни. Последният сценарий е възможен, само ако икономиките на САЩ и останалите индустриално развити държави отслабнат дотолкова, че не могат да си гарантират вече никакъв ръст, макар и да съхранят способността си да сдържат бума на развиващите пазари и повишаването на цените на основните стоки.

Такова равновесие обаче никак не е устойчиво и едва ли ще се запази, дори и през настоящата 2008. Сред възможните развития на ситуацията е рязкото икономическо отслабване на САЩ и Европа. В този случай, на развиващите се пазари ще се очертае известно забавяне на темповете, което пък ще обуслови намаляване на цените на стоките. Възможно е, последните колебания в цените на петрола да се окажат признак за това, че нещата в света са тръгнали именно в тази посока. В противен случай, оздравяването на основните развити икономики може да започне още през пролетта на настоящата 2008, не без помощта на поредното намаляване на лихвените проценти, като в този случай на централните банки по целия свят ще се наложи светкавично да концентрират вниманието си върху ценовия натиск. Тоест, както отбеляза един от водещите монетарни стратези на САЩ: „съвсем скоро ще ни стане ясно, за какво точно следва да се тревожим повече - дали за икономическия ръст, или пък за инфлацията”

* Българско геополитическо дружество

{rt}

От създаването си, през 1776, Съединените щати винаги са разполагали с флот, а имайки предвид, че открай време страната е свързана с трансокеанската търговия, те винаги са били морска държава. Въпреки това, САЩ дълго време нямат ясна и единна военноморска, или в по-широк план, морска стратегия. Първоначално, сравнително защитеното географско разположение на страната, а след това съкрушителната мощ на нейния флот (1) , сякаш обезсмисля необходимостта от формулиране на специфична морска стратегия. Затова едва ли е изненадващо, че флотът не разполагаше с такава стратегия почти до края на студената война, завършила с краха на Съветския съюз (2) .

Междувременно обаче, промените в международната ситуация очертаха нови и сериозни заплахи, което в крайна сметка убеди ръководството на американските военно-морски сили (Флота и Корпуса на морската пехота), че изготвянето на Морска стратегия е наистина належащо. През 1941 такава очевидна заплаха за САЩ беше Япония, което доведе до формулирането на Стратегията за война в Тихия океан. Друга подобна заплаха се появи в края на 70-те години, когато изглеждаше, че американската стратегия на „ядреното сдържане” е поставена под въпрос от огромния съветски ядрен арсенал и нарастващото количествено превъзходство на СССР по отношение на наземните конвенционални сили. В началото на 80-те, американското военно-морско командване – в лицето на командващия военно-морските операции ( CNO ) адмирал Джеймс Уоткинс и тогавашният държавен секретар на флота Джон Лемън – най-сетне реагираха, с разработването на официална и систематична „Морска стратегия”, анализираща спецификата и пътищата за успех в евентуална глобална конвенционална война със Съветския съюз (3) .

Днес, с появата на нови глобални опасности, свързани с транснационалните мрежи на ислямистките терористи, с новите ядрени (или почти ядрени) „държави-парии”, като Южна Корея и Иран, както и с двойнствената политика на възходящата световна сила – Китай, в ръководството на американските военно-морски сили се налага изводът, че изработването на нова морска стратегия е повече от необходимо.

Развитието на новата Морска стратегия

В съответствие с това, през юни 2006, командващият военно-морските операции адмирал Майкъл Мълън обяви, че Флотът, в сътрудничество с Корпуса на морската пехота и Бреговата охрана, ще се включи в изработването на тази нова морска стратегия (4) . Наред с различните флотски агенции (включително Военноморския колеж), процесът предвиждаше и „диалог с нацията”, в рамките на който представители на флота се срещнаха, през 2006 и 2007, с представители на местния бизнес и гражданското общество в дванайсет американски града за да обсъдят с тях централната и ключова роля на военно-морските сили в такива мисии, като гарантиране сигурността на глобалната икономика или осигуряването на помощ при хуманитарни катастрофи. Командващият, както и други висши флотски офицери, непрекъснато акцентират върху позитивните мисии на флота, гарантиращи, по-специално, свободната търговия на САЩ и другите страни на планетата в глобалната ера. Междувременно, адмирал Мълън наскоро беше назначен за Председател на Съвета на началник щабовете на въоръжените сили, което допълнително ускори работата по изработването на новата морска стратегия.

Очевидно е, че тази нова стратегия ще трябва да се съобрази с напълно различната съвременна международна среда и със съвършено различните противници, в сравнение с тези, срещу които беше насочена Стратегията за война в Тихия океан от 40-те, или Морската стратегия от 80-те години на миналия век. Въпреки, че малко след създаването на последната, през 1986, Съветският съюз престана да съществува, Морската стратегия от 80-те често се дава за пример като систематично формулирана и интегрална военна стратегия. Затова, в настоящата статия, ще се опитам да сравня тази стратегия с новата, която се разработва в момента. Ще анализирам и потенциалната политическа основа за формулиране на новата стратегия, така че тя да може да се трансформира от чисто теоретична стратегическа концепция в такава, съобразена с актуалните военни реалности.

Морската стратегия на САЩ от 80-те години на ХХ век

Морската стратегия от 80-те години беше дефинирана съобразно три основни показатели: противникът, географската специфика и подходящият оръжеен арсенал.

Противникът . Именно в качеството си на стратегия , Морската стратегия на САЩ от 80-те трябваше да дефинира достатъчно ясно своя противник, т.е. врагът, който следва да бъде разгромен в случай на война, или да бъде сдържан през мирния период, т.е. по време на т.нар. «студена война». Наличието на ясно определен противник е необходимо за изработването на всяка стратегия, изискваща пределна концентрация на усилията, както на военните, така и на обществото, стоящо зад тях. В случая с Морската стратегия от 80-те, противникът беше повече от ясен – Съветският съюз (със сигурност, това не бе комунистически Китай).

Географската специфика . В качеството си на «морска» , стратегията на САЩ от 80-те, следваше да се съобрази с географските особености на океаните и моретата, ограничаващи (или «съдържащи в себе си») континенталната маса на Съветската империя. На практика, бяха налице четири групи водни басейни, граничещи или разположени в съседство със Съветския съюз, като всяка от тях включваше близко, или «вътрешно», море, както и по-далечно (или «външно») море. От гледна точка на американската Морска стратегия, най-важни сред тях бяха Баренцово море (в което бе концентрирана най-значителна част от съветската военноморска мощ, включително ракетни и атакуващи подводници) и Норвежко море. Следвайки картата на Съветския съюз в посока, обратна на часовниковата стрелка, останалите три групи морета бяха: Балтийско море и Северно море; Черно море и Източното Средиземноморие и, накрая, Охотско и Японско море (5) .

Подходящият оръжеен арсенал . Изборът на най-подходящия оръжеен арсенал е тясно свързан със спецификата на противника и на географското положение, т.е. и със стратегическия, и с морския аспекти на Морската стратегия. Основната задача за сдържане на противника през мирния период, разбира се, отдавна беше дефинирана в рамките на националната стратегия за «ядреното сдържане», която от началото на 60-те години включваше, като свой централен компонент, подводниците, носещи балистични ракети ( SLBM ). Морската стратегия от 80-те години обаче, включваше и концепция за «конвенционално сдържане», т.е. за необходимостта от военен капацитет, достатъчен за победата в глобална неядрена война срещу Съветския съюз. Тази концепция се базираше на два нови типа конвенционални оръжия. Първият бяха създадените малко преди това крилати ракети «Томахоук» (чиято конвенционална версия станаха ракетите TLAM - C ), които можеха да се изстрелват както от подводници, така и от кораби (т.е. от две традиционни и добре познати морски оръжейни платформи). Вторият пък бяха току-що появилите се «умни бомби», с които бяха въоръжени самолетите, базирани на американските самолетоносачи. С помощта на тези оръжия, можеше да се осигури въздушна подкрепа за наземните сили и по-специално – за американските морски пехотинци, за които се смяташе, че могат да воюват в Северна Норвегия, а вероятно и за други американски сухопътни части, предназначени за евентуални действия срещу съветската армия в Германия, Източните Балкани или Североизточна Азия.

Морската стратегия на САЩ през ХХІ век

Подобно на американската морска стратегия от 80-те години на миналия век, една отговаряща на ситуацията в началото на ХХІ век нова морска стратегия, следва да се дефинира, съобразно същите три основни показатели: противник, географска специфика и оръжеен арсенал.

Очевидно, днес липсва консенсус, както сред самите военни, така и в американското общество, като цяло, относно основния противник на САЩ, който да бъде разгромен в случай на война, или да бъде «сдържан» в мирно време, и който да е сравним с такъв противник, какъвто по време на студената война беше Съветският съюз. Разбира се, има поне няколко кандидати, но те имат твърде различни особености и, съответно, изборът им за основен противник би имал различни последици за новата морска стратегия на Америка. В частност, налице са три силно различаващи се категории потенциални противници:

- конкурентни държави, чиято мощ е близка или почти равна на тази на САЩ (т.е. Китай);

- «държави-парии» (т.е. Иран и Северна Корея) – тук е мястото да напомня, че Китай, Иран и Северна Корея, са и ядрени (или «почти ядрени») държави;

- транснационални терористични и бунтовнически мрежи (най-вече Ал Кайда и други радикални салафистки групировки);

Китай - равностойният противник

Като най-очевиден наследник на рухналия Съветски съюз и единствения почти равностоен съперник на Америка се очертава Китай. Ако той бъде дефиниран като основен противник, редица основни постановки от Морската стратегия на САЩ от 80-те години ще могат да се преформулират и включат и в новата американска Морска стратегия.

По отношение на географската специфика, китайският театър на евентуални бъдещи бойни действия също обхваща няколко ключови морски зони. Очевидно, във фокуса на американското внимание ще бъдат Източнокитайско и Южнокитайско море, както и свързващата ги островна верига (в чиито център е разположен Тайван). По отношение на подходящия оръжеен арсенал, важна роля ще продължи да играе «ядреното сдържане», базиращо се на подводници с балистични ракети (макар че за евентуална атака срещу Китай и неговия ядрен потенциал ще са необходими много по-малко такива подводници, отколкото за някогашния Съветски съюз).

Определена роля ще продължи да играе и концепцията за «конвенционалното сдържане», базиращо се на крилати ракети, изстрелвани от подводници или военни кораби и насочени срещу китайски военни и държавни обекти. В същото време обаче, «конвенционалното сдържане» на Китай ще се различава от това на Съветския съюз. При него усилията ще се концентрират по-скоро върху «сдържането», разбирано като заплаха за прекъсване на китайския достъп до ключовите за икономиката на страната комуникационни и търговски морски маршрути и, по-специално, използваните за внос на петрол през Южнокитайско море, или пък за износ на стоки през Южнокитайско и Източнокитайско морета. Тази заплаха може да се реализира с помощта на американски атакуващи подводници и бойни кораби. Освен това, за въоръжените сили на САЩ е особено важно да могат да лишат Китай от възможността да попречи на самите американци да използват свободно тези морета.

Що се отнася до въздушната подкрепа за наземните сили и, по-специално, за морската пехота, този елемент от някогашната морска стратегия срещу Съветския съюз, вероятно няма да се окаже приложим срещу днешен Китай. Много малко вероятно е, американските военни стратези да предвиждат военни операции по суша в континентален Китай. Разбира се, ако китайските войски нахлуят в Тайван, или (което е доста по-малко вероятно) в Северна Корея, те ще бъдат много по-реална цел на евентуални американски наземни операции и подкрепящите ги въздушни удари от самолетоносачите и ракетите, изстрелвани от бойните кораби и подводниците.

В същото време, потенциалната китайска заплаха за Америка може да няма само конвенционален характер, т.е. да се основава единствено на използването на оръжия от индустриалната епоха. Тя все повече се свързва и с възможното използване на оръжия от информационната ера, т.е. с информационната или мрежовата война, включваща всички компоненти на т.нар. К 4 (команда, контрол, комуникации и компютри). Тоест, става дума за заплаха, която идва не само от сушата, въздуха и водното пространство, но и от Космоса или от киберпространството. Някои инциденти, случили се напоследък (няколко от тях с китайско, а един – с руско участие), илюстрират наличието на подобни заплахи, характерни за съвременната информационна ера.

Противоспътниковите системи . Както е известно, през януари 2007, китайските военни използваха ракета за да унищожат свой стар космически спътник. По този начин китайската армия демонстрира способността си да ликвидира вражески спътници в Космоса. Но космическите спътници са от ключово значение за реализирането на споменатата по-горе, характерна за информационната епоха, система К 4 от американската военна машина и, в частност, от американския флот. Китайските противоспътникови ракети ( ASAT ) очевидно представляват потенциална заплаха за американските военноморски сили и всяка нова морска стратегия на САЩ следва да го има предвид. Възможно е, това да наложи прилагането на старата концепция за сдържането и към тази нова форма на военни действия.

Компътърната война . През ноември 2006 компютърни „хакери”, за които се предполага, че са свързани с Китай, прекъснаха компютърната система на Военноморския колеж на САЩ. Месец по-късно, успешна атака бе осъществена и срещу компютърната мрежа на Националния университет по отбраната. Тези два инцидента демонстрираха, че Китай е наясно, че евентуален бъдещ военен сблъсък със САЩ ще влючва не само бойни действия по суша, въздух и вода, но и в информационното и кибер-пространството (6) . Укрепването на китайската мощ в тези нови сфери на военните действия, може да превърне Пекин в напълно равностоен съперник на Америка. Китай вече е в състояние да нанесе достатъчно силен удар, с чиято помощ да сведе почти до нула огромното американско предимство в конвенционалните военноморски сили.

Друга знакова стъпка в сферата на „компютърните войни” беше предприета през май 2007, този път с руско участие. В знак на протест срещу действията на естонските власти, решили да преместят статуята на съветския войн в Талин от центъра в покрайнините на града, руски компютърни „юзъри” изпратиха почти едновременно милиони съобщения до компютърните системи на естонските правителствени и финансови институции, което доведе до блокирането им. Командването на НАТО (чиито член е Естония) бе толкова загрижено от случилото се, че моментално изпрати група компютърни специалисти в Талин за да проучат последиците и подготвят предложение за евентуални контрамерки. Това вероятно няма да се окаже последния случай на атака в кибер-пространството, като в бъдеще руският пример почти със сигурност ще бъде последван и от китайците.

„Държавите-парии”: Иран и Северна Корея

Иран . Разбира се, т.нар. „държави-парии” не могат да се сравняват с „конкурентните на САЩ държави”, като Китай, но това не им пречи да бъдат сериозни противници на Америка. Най-голямата „държава-парий” е Иран (който в известен смисъл, макар и в по-големи мащаби, е подобен на Ирак по времето на Саддам Хюсеин). Ако Иран бъде дефиниран като централен противник на САЩ (както очевидно се стреми да го представи администрацията на Буш), някои важни постановки от Морската доктрина от 80-те също могат да бъдат приспособени и включени в новата доктрина, разработвана в момента.

В географски план, Иранският театър също включва ключови морски райони, а именно Персийския залив и Арабско море (т.е. отново става дума за вътрешно и външно море). Що се отнася до подходящия оръжеен арсенал и имайки предвид, че Иран вероятно скоро ще се сдобие с ядрено оръжие, прилагането към него на т.нар. „ядрено сдържане” вероятно ще се окаже необходимо. За целта обаче, няма да са нужни подводници с балистични ракети, а по-скоро бомбардировачи и наземни ракетни установки.

Сериозна роля и в иранския случай (подобно на този с Китай) ще играе конвенционалното сдържане. Негови основни инструменти ще бъдат крилатите ракети, с които разполагат американските подводници и бойни кораби, и които ще бъдат насочени към ирански военни и стопански обекти. В същото време, отново както по отношение на Китай (и за разлика от случая със Съветския съюз), основен компонент в конвенционалното сдържане ще бъде заплахата от прекъсване на иранския достъп до жизненоважните за страната морски търговски и комуникационни маршрути и най-вече на тези, по които Иран осъществява износа си на петрол, през Персийския залив и Арабско море. Това би могло да се осъществи от американските атакуващи подводници и бойни кораби. Разбира се, американските части следва да са готови, на свой ред, да пресекат всеки опит на Техеран да блокира достъпа на САЩ и съюзниците им до тези морета (по отношение на Персийския залив това би било наистина голямо предизвикателство).

Що се отнася до въздушната подкрепа за наземните сили (и, по-специално, за морската пехота) американските военни стратези едва ли ще сметнат за уместно използването на морски пехотинци срещу Иран, особено на фона на случилото се в Ирак. Въпреки това, за да гарантират контрола над ключовия Ормузки пролив, осигуряващ излаза от Персийския залив, САЩ могат да решат да окупират прилежащата иранска територия, като стоварят там десант от морска пехота, подкрепен от въздуха.

Северна Корея . Единствената „държава-парий”, която вече притежава ядрено оръжие – Северна Корея е, донякъде, сходна с Китай по отношение спецификата на своята морска география и донякъде прилича на Иран заради обвързаността си с транснационалните мрежи за разпространение на ядрени технологии, както и заради потенциалните си връзки с международните терористични мрежи. Затова новата морска стратегия на САЩ следва да включва Северна Корея, като основен, макар и не най-важния, противник.

Сумирайки казаното по-горе за ядрените (или почти-ядрени) държави, като идентифициран противник в новата морска стратегия на САЩ, виждаме, че редица елементи от предишната стратегия от 80-те години могат да се използват и днес. Така, ядреното сдържане, основаващо се на подводниците с балистични ракети, ще продължи да бъде интегрална част от стратегията, макар че значението му няма да е чак толкова голямо, както по време на студената война със Съветския съюз. Конвенционалното сдържане (с помощта на крилати ракети, изстрелвани от бойните кораби или подводниците) ще играе по-голяма роля, като изключим използването на наземни сили (морска пехота), което едва ли ще е особено подходящо. Много по-голямо значение отпреди придобива специфичният аспект на конвенционалното сдържане, свързан със забраната и блокиране достъпа на противника до ключовите за него морски маршрути. Затова е твърде вероятно той да играе централна и определяща роля в концепцията за конвенционалното сдържане в новата морска стратегия на САЩ.

Транснационалните терористични и бунтовнически мрежи: радикалните ислямисти

Много по-различна категория противници са транснационалните терористични и бунтовнически мрежи, които в момента се вдъхновяват най-вече от радикалния ислямизъм. Техен прототип е Ал Кайда, чието метастазно развитие доведе до появата на хлабава мрежа от асоциирани групировки и организации, пръснати из целия свят и изповядващи една или друга версия на радикалния салафизъм.

Обикновено не отделяме сериозно внимание на морския аспект на терористичната (или бунтовническата) активност. Всъщност, морската „герила” и морският тероризъм съвсем не са нов феномен. Под формата на пиратски действия, те съществуват от най-древни времена, малко по-ново явление е „каперството” т.е. спонсорираната от държавата „морска герила”. Не по-малко дълга е и историята на антипиратските и анти-каперските кампании т.е. на морския контратероризъм (американският опит в това отношение датира още от ХІХ век). В редица случаи тези кампании се оказват успешни, в други – не толкова, но опитът и изводите от тях могат да се окажат много полезни и днес (7) .

Има две ключови зони, през които минават основни морски маршрути на петролния транзит и, където пиратството е стар проблем, който напоследък отново става актуален. Едната е Югоизточна Азия и, в частност, Малакският пролив, а другият е Африканския Рог и, в частност, западната част на Арабско море. И двата региона не само гъмжат от обикновени пирати, в последно време все по-голяма активност демонстрират ислямистките групировки и движения. Само въпрос на време е, кога тези два феномена ще се слеят, изправяйки света пред кошмара на ислямисткия морски тероризъм, включващ самоубийствени нападения и опитващ се да прекъсне жизнени за Запада петролни доставки. Тези морски терористи, без съмнение, ще са сред основните противници и мишени в новата морска стратегия на САЩ.

В борбата с морския тероризъм, най-важната цел ще бъде пресичането на достъпа на терористите до основните морски маршрути (както и недопускане те да затруднят лесния, ефикасен и постоянен достъп на САЩ и съюзниците им до въпросните маршрути). Разбира се, крайната цел е разгромът и унищожаването на морските терористи. Този вид тероризъм се различава от онзи на сушата в един важен аспект: веднъж излезли в морето със свои, собствени кораби, терористите лесно могат да бъдат атакувани, без притеснение, че могат да пострадат и невинни хора (очевидно изключение от подобно правило са случаите, когато терористите овладеят чужд кораб, превръщайки пътниците и екипажа му в свои заложници). Навремето, Мао Цзедун с основание беше отбелязал, че партизаните лесно „могат да плуват в морето от хора”, но това не важи за истинските морета.

Оръжейният арсенал, който може да се използва в морските антитерористични операции, в по-голямата си част, е познат от морската история: той включва, разбира се, бойни кораби, както и части на морската пехота, ангажирани в „наказателни” експедиции по крайбрежието. В тази връзка, напоследък американските военноморски сили лансират такива поддържащи концепции като „операции по налагане на закона”, „формиране на морски полицейски зони” или на „крайбрежна патрулна полиция”. В миналото, този тип операции бяха наричани „борба с пиратството” или „имперски полицейски операции”, днес по-подходящ изглежда терминът „борба срещу морския тероризъм”.

Три групи противници от три различни епохи

Очевидно е, че новата американска морска стратегия следва да се съобрази с наличието на три много различни типа потенциални противници – Китай, Иран и Северна Корея, както и ислямистките терористи (за разлика от нея, Морската стратегия от 80-те години разглеждаше само един противник – Съветския съюз). Китай е равностоен, или почти равностоен, противник на САЩ, Иран и Северна Корея са „държави-парии”, а ислямистките терористи представляват транснационални мрежи. Освен това, следва да отбележим, че тези три типа противници на Америка принадлежат към три различни епохи, респективно, постмодерната, модерната и пред-модерната.

Китай и постмодерната епоха . През 80-те години на миналия век, Съветският съюз беше пример за високо развита държава от късната индустриална (късната модерна) епоха, с огромния си арсенал от танкове, артилерия, самолети, кораби и подводници. Наистина, повечето модели бяха модернизирани версии на оръжията, осигурили съветската победа във Втората свеговна война. Освен това обаче, имаше оръжия, с които разполагаха само двете индустриални свръхсили на ХХ век – САЩ и СССР. Затова и оръжейният арсенал, на който се базираше и уповаваше Морската стратегия на Съединените щати от 80-те, включваше високоиндустриални оръжия – като самолетоносачи, бойни кораби и подводници, но също и крилати ракети, за чието производство бяха използвани модерните технологии на новата информационна епоха.

Сегашната потенциална китайска заплаха включва както собствения арсенал на Китай от конвенционални оръжия от индустриалната епоха (самолетоносачи, бойни кораби и подводници), така и (както вече посочих по-горе) оръжия, характерни на информационната ера, като например противоспътникови системи или тези за водене на „компютърни войни”.

Както е известно, САЩ станаха първата държава, чиято икономика и военен потенциал се формират почти изцяло в рамките на новата информационна епоха, затова беше логично американците да формулират и първите военни стратегии на новата ера, базиращи се на „революцията във военното дело” и многобройните проекти за „трансформиране” на американския военен потенциал (8) .

В същото време, Китай се очертава като втората по значение военна сила в информационната епоха и едва ли трябва да се съмняваме, че китайците вече работят по създаването на военна стратегия, съобразена с този факт. Както и, че тя, ще включва и специфична китайска морска стратегия. Последното означава, че новата морска стратегия на САЩ ще трябва да вземе това предвид и да формулира адекватни контрамерки срещу китайските планове.Освен това, не бива да се съмняваме, че както навремето се водеше ожесточена надпревара в Космоса между САЩ и СССР, сега предстои подобна надпревара между САЩ и Китай, този път в киберпространството.

Иран, Северна Корея и модерната епоха . В качеството си на „държави-парии”, както Иран, така и Северна Корея представляват своеобразна версия (в много по-малки мащаби, разбира се) на държавите, които бяха противници на САЩ през миналия ХХ век, т.е. в късната модерна епоха. Очевидно е, че те нямат капацитет да влязат в информационната ера (включително в чисто военно отношение), което е по силите на Китай. Нещо повече, те не притежават възможност да бъдат равностоен противник на Америка, дори и само по параметрите на модерната епоха, защото не разполагат със сериозен индустриален потенциал. Иран обаче притежава опасен съюзник в лицето на „Хизбула” – организация, която е част от транснационалната ислямистка и терористична мрежа.

Ислямските бунтовници и предмодерната епоха . Тези ислямистки терористични мрежи, в значителна степен, могат да се идентифицират с предмодерната ера, особено имайки предвид, че легимират действията си и се вдъхновяват от мюсюлманската теология, както и че отхвърлят и не признават националните граници и международното право, които пък са част от модерната епоха. В същото време обаче, тези мрежи са отворени към новите постижения и успешно използват модерните комуникационни и компютърни технологии на информационната епоха. Тоест, в известни отношения, те са и постмодерен феномен.

Основните стратегически концепции: преди и сега

Може би ще е полезно, за момент да отклоним вниманието си от специфичните противници, географските особености и подходящите оръжейни арсенали и да се съсредоточим върху онези фундаментални концепции, които формират и изпълват със съдържание стратегиите.

Сдържане и възпиране . Основните концепции в Морската стратегия от 80-те години, както впрочем и в националната стратегия на САЩ по време на студената война, бяха на първо място възпирането , а на второ – сдържането , което да допълва и укрепва възпирането. На свой ред, сдържането първоначално се тълкуваше само като ядрено, но през 80-те години, с приемането на Морската стратегия (както и на Въздушно-наземната бойна доктрина на американската армия) то започна да се възприема и като конвенционално. Тези концепции и базиращите се на тях стратегии съответстваха на епохата на студената война и, в частност, на тогавашния двуполюсен световен модел, доминиран от двете световни свръхсили (САЩ и СССР). Всички други сили (включително комунистически Китай) не се разглеждаха като централни елементи от тази структура и, съответно, не заемаха ключово място в американската национална и морска стратегии в епохата на студената война.

Днес можем да извлечем необходимата поука от предишните дискусии и да приемем, че концепциите за възпирането и сдържането могат да бъдат интегрирани в новата морска стратегия и използвани по отношение на ядрени или „почти ядрени” държави, като Китай, Иран и дори Северна Корея.

В същото време е съвсем ясно, че възпирането и сдържането не са особено полезни, в борбата с транснационалните терористични и бунтовнически мрежи. Те не разполагат със своя държавя (или територия) и не се стремят към окупирането на други страни, затова и не могат да бъдат „възпирани”. Нещо повече, те дори не разполагат с някакви значими недвижими активи, които биха искали да съхранят и затова не могат да бъдат „сдържани”. В същото време, ядрени държави, като Иран (в близко бъдеще) или Северна Корея, могат тайно (т.е. много трудно за установяване и доказване) да подпомагат с ядрени материали и технологии въпросните транснационални мрежи, което пък превръща самите тези държави в доста неясен „обект на сдържане” (9) . Именно поради тези ограничения, възпирането и сдържането не могат да бъдат основополагащи концепции в новата американска морска стратегия. Тоест, необходимо е по-скоро, основната концепция, върху която ще се основава новата морска стратегия, да обхване и двете категории потенциални противници: ядрените държави и транснационалните терористични и бунтовнически мрежи.

Контролът на пространствата . Обещаващ кандидат за основополагаща концепция на новата американска морска стратегия е тезата за „контрола на пространствата” (от страна на САЩ, разбира се – б.р.) . Идеята беше лансирана от известния американски стратег Бари Поузън - професор в Масачузетския технологичен институт (10) . При това, в дефиницията си за глобалното въздушно пространство, Поузън включва Космоса, киберпространството и дори моретата и океаните, макар че последните очевидно са самостоятелни и централни пространства.

Отказът на достъп . Ако контролът на пространствата може да се приеме за една от базовите концепции в новата морска стратегия, аналогична на тази за възпирането в предишната стратегия, то отказът на достъп (т.е. пресичане достъпа на противника до ключови за икономиката и отбраната му морски комуникации) вероятно ще бъде втората базова концепция, аналогична на тази за сдържането в предишната.

Една морска стратегия, основаваща се на концепциите за контрол на пространствата и отказа на достъп, би била адекватна на съвременната епоха на глобализация и, в частност, на сегашната глобална (т.е. вече не просто международна) структура, която се дефинира от:

•  еднополюсния модел, доминиран от единствената световна суперсила – САЩ, която обаче следва да се съобразява с нарастващата мощ на Китай;

•  наличието на известен брой „държави-парии”, сред които са Иран и Северна Корея;

•  съществуването на транснационални терористични и бунтовнически мрежи, което води до нарастваща заплаха от морски тероризъм.

Всъщност, налице са достатъчно основания тези концепции да залегнат не само в основата на новата морска стратегия на САЩ, но и в основата на една нова американска национална стратегия, разбира се, ако политическото ръководство на Съединените щати, стигне до извода, че формулирането и е наложително.

Морската стратегия и Националната стратегия на САЩ

По време на студената война и във формулираната в началото на 80-те години Морска стратегия на САЩ, военноморските сили играеха важна, да не кажа ключова, роля в американската национална стратегия, базираща се на концепциите на ядреното и конвенционалното сдържане на противника. Днес, в епохата на глобализация и, съответно, в новата морска стратегия, военно-морските сили също следва да играят централна, дори ключова, роля във възпирането, ядреното и конвенционално сдържане на противника, в лицето на Китай и, вероятно, на Иран и Северна Корея.

Още по-значима обаче, ще бъде ролята на военноморските сили в осъществяването на новата американска национална стратегия, базираща се на концепциите за контрол на пространствата (сухоземно, водно, въздушно, космическо, киберпространство и т.н.), за отказ на достъп до основните комуникационни и търговски маршрути на американските противници и, съответно, за пресичане на всеки техен опит да ограничат достъпа на САЩ до тези маршрути. В тази нова национална стратегия, ролята на военноморските сили ще бъде уникална , т.е. те ще изпълняват централни и изключително важни задачи, които не могат да бъдат осъществени от армията и военно-въздушните сили. Без наличието на адекватни (т.е. достатъчно мощни) военно-морски сили не би могло да се говори и за ефективен контрол на пространството от страна на САЩ. Всъщност, в този случай не би могло да се говори за ефективен контрол на пространството от страна на когото и да било, защото подобно развитие би означавало тотална анархия.

Такава анархия в океаните и моретата не съществува от ХVІІІ век насам. През последните двеста години, първоначално Британската империя, а след това САЩ, осъществяваха контрола над океаните и онова, което сме свикнали да смятаме за нормално и предвидимо, по отношение на човешката дейност в морските и океанските пространства, всъщност е резултат именно от този контрол. Независимо от противоречията им със САЩ по редица проблеми, всички държави по света, които печелят от свободното движение на стоки и капитали, т.е. от глобализацията, като цяло, имат интерес да бъде предотвратена анархията в моретата и океаните, т.е. някой да поеме контрола на тези пространства. Засега (а вероятно и в обозримо бъдеще) САЩ изглеждат единствения подходящ кандидат за целта.

Материалната база на новата морска стратегия: американският флот от 313 кораба и съюзническият флот от 1000 кораба

Колкото и креативна да изглежда една стратегия, тя може да бъде ефективна, само ако разполага с подходящата и достатъчна материална база за реализацията и. По отношение на морската стратегия, нещата неизбежно опират до типа и количеството бойни кораби, с които разполага съответната държава.

По отношение на твърде амбициозната Морска стратегия на САЩ от 80-те години, официално обявената цел беше „създаването на флот от 600 кораба”. Това включваше 15 самолетоносачи, както и 100 атакуващи подводници. Когато стратегията беше официално публикувана, през 1986, американският флот разполагаше с около 500 бойни кораба, включително 13 самолетоносачи и около 80 атакуващи подводници. Но тъй като студената война приключи няколко години по-късно, количеството от 600 кораба така и не беше достигнато, вместо това броят на корабите бързо започна да намалява (процес, който продължава до днес), в резултат от което броят на американските бойни кораби в момента е само 60% от този, през 1989.

След като Военно-морските сили решиха да се заемат с изработването на нова американска морска стратегия, сегашната цел е „флот от 313 бойни кораба”. Цифрата може да изглежда странна (по-добре би звучало например „флот от 300 кораба”), но тя не е случайна, а е резултат от много внимателен анализ и представлява абсолютния минимум кораби, от които се нуждае Флотът за да може да изпълнява многобройните си комплексни мисии и задачи. Днес обаче, американският флот разполага само с 277 кораба, което е прекалено малко за реализацията на каквато и да било глобална морска стратегия.

В съответствие с това, през септември 2005, тогавашният Командващ военноморските операции адмирал Мълън препоръча американските военно-морски сили да активизират сътрудничеството си с другите военни флоти и, в частност, с тези на демократичните държави, с цел да се формира своеобразен голям военноморски алианс, способен да осъществява различни съвместни мисии. Последните включват морски операции за отстраняването на общи заплахи, каквито са например пиратството (или споменатия по-горе „морски тероризъм”), или гарантиране сигурността на корабите, пренасящи ядрени материали. Адмирал Мълън посочи като основна цел, в рамките на този алианс, както и на други „глобални морски партньорски инициативи”, да се формира „флот от 1000 кораба”. Този съюзнически флот би трябвало да се превърне в интегрална част от новата американска морска стратегия (11) .

Увеличаването на американския боен флот до 313 кораба и формирането на доминиран от САЩ военномарски алианс, разполагащ с флот от 1000 кораба, очевидно ще изисква ангажирането на огромни финансови ресурси, т.е. сериозна промяна в бюджетните приоритети, както на САЩ, така и на техните морски съюзници. Което пък постава въпроса за политическия аспект на новата американска морска стратегия. Ще се опитам да анализирам този аспект на три различни нива, касаещи, съответно, американската военна и американската външна политика, както и международната политика.

Политическата основа на Морската стратегия

Военната политика на САЩ . Би могло да се очаква, че една силна морска стратегия ще се базира на предимствата (и ще отреди достойно място) на всяко от подразделенията на военно-морските сили, както и на най-важните им съставни части. Става дума за Флота (а, в неговите рамки, за групите на самолетоносачите, бойните кораби и подводниците), Корпуса на морската пехота и Бреговата охрана. Очевидно, би било добре, ако предимството на всяко от тези подразделения на военноморските сили се използват максимално срещу външния противник, но е не по-малко важно нито едно от тях да се чувства изключено и, в резултат от това, да възприеме враждебно отношение към новата морска стратегия и дори да стартира своебразна „бюрократична герила” срещу нея.

В Морската стратегия от 80-те, всяко от въпросните подразделения се разглеждаше като интегрален и ключов елемент. Самата стратегия беше така композирана, че всяка от тези групи не само да бъде убедена, че за нея е предвидена достатъчно важна роля, но и, че собствената и визия относно нейното значение и мисия, е изцяло реализирана в стратегията. Това гарантира необходимата ведомствено-бюрократична подкрепа за стратегията. Ако студената война не беше свършила толкова бързо, стратегията би могла да се окаже важен фактор за приемане на съответните законодателни мерки от страна на Конгреса (макар че, тъй като противникът по онова време беше Съветският съюз и ставаше дума за морските зони по неговите граници, стратегията не предвиждаше почти никаква роля за Бреговата охрана, без това да създава някакъв бюрократичен проблем).

За разлика от предишната, новата американска морска стратегия, както вече подчертах по-горе, е съобразена с наличието на три различни типа противници, което изисква ангажирането на всички подразделения на военно-морските сили. В същото време, ролята им ще е съобразена със спецификата на конкретния противник. Така, предпочитани цели за самолетоносачите са Иран и Северна Корея, те по-трудно биха могли да се използват срещу Китай и няма да играят сериозна роля в борбата с морските пирати, терористи и бунтовници. И обратното – последните са предпочитана мишена на бойните кораби, които също биха имали проблеми по отношение на Китай и могат да играят ограничена роля в операциите срещу Иран или Северна Корея. Що се отнася до подводния флот, предпочитания от него противник е Китай, той би играл доста ограничена роля по отношение на Иран и Северна Корея и практически никаква в битката с морския тероризъм. По отношение на Корпуса на морските пехотинци пък, те могат да бъдат успешно използвани за мисии в крайбрежните райони, където са базите на морските терористи, но със сигурност не могат да участват в подобни експедиции срещу Китай. Нещо повече – след кошмарната кампания в Ирак, морските пехотинци вероятно няма да се окажат подходящи за операции срещу Иран или Северна Корея. Накрая, Бреговата охрана, за първи път в историята си, ще бъде интегрален и ключов елемент в морската стратегия на САЩ, доколкото сред основните противници, дефинирани в нея, са и морските пирати, терористи и бунтовници. В бъдеще, Морската пехота и Бреговата охрана (когато нейни части са разположени в крайбрежни зони в чужбина) могат да осъществяват съвместни военни операции, нещо което не са правили досега.

Що се отнася до другите родове войски – армията и военновъздушните сили на САЩ, навремето те не посрещнаха с особен възторг появата на Морската стратегия от 1986. И едните и другите смятаха, че могат, по-добре от Флота и Морската пехота, да реализира значителна част от целите, заложени в стратегията. Така, военновъздушните сили бяха убедени, че самолетоносачите могат да изпълняват само скромна и периферна роля в една глобална конвенционална война, както и, че ще бъдат много по-неефективни, отколкото те самите. По същия начин, армията разглеждаше възможностите и ефективността на Корпуса на морската пехота.

По времето, когато, беше лансирана Морската стратегия от 80-те, Конгресът прие т.нар. поправка Голдуотър-Никълс, която трябваше да ограничи съперничеството между отделните родове войски, налагайки им да си сътрудничат все по-тясно. Въпреки това обаче, редица важни аспекти на отношенията между тях останаха непроменени. Затова можем да очакваме, че военновъздушните сили отново ще заявят, че употребата на самолетоносачи (срещу Иран или Северна Корея например) е излишна, имайки предвид мощта на самите ВВС. По същия начин, армията най-вероятно (макар и не толкова убедително) ще претендира, че използването на морските пехотинци (във военните експедиции срещу т.нар. „пропаднали държави” или териториите, обзети от хаос и анархия) е излишно, на фона на онова, с което разполагат американските сухопътни сили.

Окончателното разрешаване на конфликта между родовете войски едва ли ще стане факт с появата на новата морска стратегия на САЩ, защото то е възможно не толкова в рамките на американската военна политика, колкото в тези на вътрешната политика.

Вътрешната политика на САЩ . В крайна сметка, една адекватна и силна морска стратегия следва да стане важен елемент от националната стратегия на САЩ, т.е. появата и е в интерес на самата Америка. Морската стратегия от 80-те беше изработена в период на възобновяване на активното съветско-американско съперничество (което даде повод на някои да го определят като „втора студена война”, на фона на „разведряването” от края на 60-те и 70-те години, което, на свой ред, дойде след „първата студена война” от края на 40-те до началото на 60-те). И тъй като тази стратегия ясно определяше Съветския съюз като основен противник, нейните привърженици имаха всички основания да претендират, че тя е интегрална част от националната стратегия за възпиране и сдържане на СССР. Единственият аргумент на противниците им по онова време беше, че може би е по-разумно средствата, отпускани за Флота и Корпуса на морската пехота, да отиват за Военновъздушните сили и Армията.

Новата морска стратегия се изработва в много по-различни вътрешнополитически условия, които повече приличат на късния период на Виетнамската война и времето на т.нар. „виетнамски синдром”. Реакцията на американското общество на войната в Ирак и изтощителните операции срещу местните бунтовници, които все още не са довели до ясен разултат, е много сходна с реакцията срещу Виетнамската война, така че появата на „иракски синдром” е само въпрос на време.

Този синдром със сигурност ще засегне онези родове войски, които са ангажирани във войната с бунтовниците в Ирак, т.е. Армията и Корпуса на морските пехотинци, или американските наземни сили. В същото време военно-въздушните сили и флотът почти не участват в бойните операции (и, съответно, не понасят никакви жертви) след първоначалната фаза на войната, през март-април 2003. Всъщност, истината е, че флотът е по-малко ангажиран в иракската кампания, отколкото в която и да било друга война на Америка, от войната за Филипините (1899-1905), или дори от Мексиканската война (1846-1848) насам. В същото време негативната реакция на американското обществено мнение към сухопътните операции, може да подкрепи претенциите на Флота за по-голяма роля на морските операции. В частност, борбата с морския тероризъм води до много по-малко жертви, отколкото битката с тероризма на сушата. При всички случаи обаче, на американските морски пехотинци ще е необходимо известно време за да се отърват от спомена за кошмара в Ирак и да станат напълно готови за по-конвенционални военни експедиции.

Международната политика . Адмирал Мълън е прав, че новата морска стратегия ще изисква повече от т.нар. „флот от 313” американски бойни кораби. Две от основните цели на борбата с морския тероризъм – гарантирането на сигурността по основните морски търговски и комуникационни маршрути и пресичане на морския трафик на радиоактивни материали, ще изискват тясното сътрудничество между американците и местните флоти и служби за брегова охрана. Също както при антитерористичните операции на суша местните военни и полицейски сили се оказват полезни, защото най-добре познават възможностите и слабите места на местните бунтовници и терористи, не по-малко полезни в борбата с морския тероризъм могат да се окажат местните военни флоти и служби за брегова охрана.

Ето защо, налице са сериозни причини САЩ да изоставят едностранния подход на сегашната администрация и да се върнат към мултилатерализма, характерен за предишните президенти – Буш-старши и Клинтън. Всъщност, в своята практика, военноморските сили никога не са се отказвали от традицията на многостранния подход, дори и през последните години, доминирани от едностранния курс, наложен от Буш-младши.

Най-голямото предизвикателство: бъдещото развитие на Китай

През ХХІ век американската морска стратегия следва да се определя най-вече от необходимостта да бъдат защитени и наложени интересите на всички онези сили, които са склонни да сътрудничат със САЩ в името на общите цели – мира и просперитета. Сред тези общи интереси е контролът на пространствата. А сред водещите световни сили, сътрудничеството с които е от жизнено значение за САЩ, е Китай. Всъщност той е най-важната. Пътя, по който ще поеме Китай оттук нататък, ще зависи и от американската политика и стратегия към тази страна и, особено, от деликатния и труден баланс между възпирането и ангажирането (или по-скоро, между възпирането и сътрудничеството) в американската политика и стратегия (12) .

За постигането на подобен баланс може много да помогнат американските военноморски сили. Те следва да блокират опитите на китайците да тръгнат по погрешен (от гледна точка на САЩ) път, например да се опитат да използват сила срещу Тайван. Пак те трябва да помогнат на Пекин да намери правилния път (този на сътрудничеството), което означава. да се ориентира към по-нататъшната си интеграция в глобалната икономика, т.е. към мира и просперитета. Курсът, който реши да поеме Китай, ще се каже най-важния фактор за формирането на глобалната политика през ХХІ век. Затова американските военноморски сили и новата морска стратегия, от която те ще се ръководят занапред, не бива да се разглеждат само като инструмент за поддържането на баланса, но и като своеобразен „инструмент на съдбата” за Америка.

Бележки:

 

1. Graham Allison and Philip Zelikow , Essence of Decision : Explaining the Cuban Missile Crisis , second edition ( New York: Longman, 1999).

2 . Вместо това, през 90-те години, флотът лансира няколко доста общи и абстрактни концептуални документи, озаглавени, съответно, ‘‘. . . From the Sea '' (1992, в който акцентът беше поставен върху крайбрежните морски операции), и ‘‘ Forward . . . from the Sea '' (1994, в който се наблягаше на необходимостта от укрепване на военноморските сили) . Виж John B. Hattendorf, editor U.S. Naval Strategy in the 1990s: Selected Documents ( Newport : R.I.: Naval War College Press, 2006).

3 . Достъпна документация за Морската стратегия от 80-те години се предоставя в

U.S. Naval Institute Proceedings, special supplement, January 1986 , както и в Hearings of the Seapower and Strategic and Critical Materials Subcommittee, of the Committee on Armed Services,House of Representatives, U.S. Congress, June 24, September 5, 6, 10, 1985 (Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 1986). Виж също John B. Hattendorf, The Evolution of the U.S. Navy's Maritime Strategy, 1977–1996, Newport Paper 19 (Newport, R.I.: Naval War College Press, 2004). Roger W. Barrett пък свързва Морската стратегия от 80-те с новата американска Морска стратегия в статията си ‘‘Strategic Culture and Its Relationship to Naval Strategy,'' Naval War College Review. Winter 2007, pp. 24–34.

4 . Art Pine, ‘‘Laying the Keel for a New Maritime Strategy,'' U.S. Naval Institute Proceedings, December, 2006.

5 . James Kurth, ‘‘The United States and the North Pacific,'' in Andrew Mack and Paul Keal, editors, Security and Arms Control in the North Pacfic (Sydney, Australia: Allen and Unwin, 1988), pp. 27–49. През 1984–1985, сътрудничех на Групата за стратегически изследвания ( SSG ) към Командващия на военно-морските операции , която се бе ангажирала с изработването на Морската стратегия .

6 . Bill Gertz, ‘‘ Chinese Hackers Prompt Navy College Site Closure,'' The Washington Times, November 30, 2006; Bill Gertz and Rowan Scarborough, ‘‘NDU Hacked,''The Washington Times, January 12, 2007.

7 . Michael D. Greenberg et al, Maritime Terrorism: Risk and Vulnerability ( Santa Monica , CA : Rand Corporation, 2006); Mark J. Valencia, The Proliferation Security Initiative: Making Waves in Asia, Adelphi Paper 376 ( London : The International Institute for Strategic Studies, 2005); James Pelkofski, ‘‘Before the Storm: Al Qaeda's Coming Maritime Campaign,'' U.S. Naval Institute Proceedings, December 2005.

8 . James Kurth, ‘‘Clausewitz and the Two Contemporary Military Revolutions: RMA and RAM,'' in Bradford A. Lee and Karl F. Walling, editors, Strategic Logic and Political Rationality: Essays in Honor of Michael I. Handel ( London : Frank Cass, 2003), pp. 274–297.

9 . Matthew Phillips, ‘‘Uncertain Justice for Nuclear Terror: Deterrence of Anonymous Attacks Through Attribution,'' Orbis, Summer 2007, pp. 429–446.

10 . Barry R. Posen, ‘‘Command of the Commons: The Military Foundation of U.S. Hegemony'' , Internationl Security, Summer 2003, pp. 5–46.

11 . Vice Admiral John G. Morgan, Jr. and Rear Admiral Charles W. Martoglio, ‘‘The 1000 Ship Navy: Global Maritime Network,'' U.S. Naval Institute Proceedings, November 2005.

12 . За китайската военноморска стратегия, виж Toshi Yoshihara and James Holmes, ‘‘Command of the Sea with Chinese Characteristics, Orbis, Fall 2005, pp. 677–694.

* Авторът е професор по политология в Суартмор Колидж и издател на американското геополитическо списание Орбис

{rt}

Провелите се през юли миналата (2007) година парламентарни избори в Турция, както и последвалото развитие на събитията, породиха поредица от остри политически дебати в тази страна, относно ролята на 60-годишния и стратегически алианс със САЩ и бъдещата ориентация на турската външна политика. Дали Турция все още се нуждае от съюза с Америка в ерата след края на студената война? Въпросът стана особено актуален, след като, през 2003, Вашингтон оказа силен натиск върху Анкара да отвори втори фронт в предстоящата война срещу Ирак – предложение, което бе отхвърлено от турския парламент, показвайки колко непопулярни са Съединените щати както в Близкия изток, така и в Европа. На фона на влошената ситуация в Ирак, след окупацията му от САЩ, и постоянната заплаха от турска страна за масирана употреба на сила в Северен Ирак, тези дебати поставиха въпроса за бъдещето на американско-турските отношения и на международната сцена. Дълбочината на отчуждението в отношенията между двете държави постояно бива омаловажавано от техните ръководства, дори когато външни фактори, като мъчителния процес на турската интеграция в ЕС и регионалните различия по въпроса за политиката спрямо Ирак, допълнително изострят проблемите пред американско-турския съюз. Разграничаването на позициите по време на иракската война днес изглежда вече е излязло извън рамките на обикновеното несъвпадение в мненията и хвърля своята мрачна сянка върху бъдещите отношения между двете страни, както и върху възможността да се формира стабилна и достатъчно широка структура за сигурност в района на Близкия изток.

Появата на Партията на справедливостта и развитието (АКР), като водеща сила в турската политика, съвпадна именно с това безпрецедентно отчуждаване между Вашингтон и Анкара. Въпреки че изборите през 2002 позволиха на АКР да формира еднопартийно правителство, нейната легитимност дълго време беше поставяна под въпрос. И едва последните избори, от лятото на миналата 2007, сложиха край на съмненията относно ролята на партията във формирането на турската външна политика, като цяло, и на отношенията със САЩ, в частност.

Макар че и в миналото между САЩ и Турция е имало сериозни политически различия, винаги беше налице обща стратегическа визия, гарантираща, че техният съюз ще си остане непокътнат. Днес, когато вече липсва общата заплаха, в лицето на рухналия Съветски съюз, както и предвид промяната в съотношението на силите между военни и цивилни в турското общество, бъдещето на американско-турският алианс изисква внимателно преразглеждане.

Идвайки на власт, АКР (известна със своите ислямистки корени и про-мюсюлманската си ориентация) демонстрира безпрецедентен стремеж за сближаване с близкоизточните съседи на Турция, като Иран и Сирия, които традиционно бяха разглеждани в миналото по-скоро като противници и от Анкара, и от Вашингтон. Формулирайки тази нова въшнополитическа визия, целяща да демонстрира, че Турция вече не е изцяло зависима от САЩ, и опитвайки се, в същото време, да постигне баланс в отношенията си със своите американски съюзници, турското правителство трябваше да преодолее и немалко чисто вътрешни пречки. Въпреки че политиката на АКР да осигури на страната максимална независимост и влияние на глобалната и регионална сцена, се посреща добре от нейния електорат, тя не пасва напълно на историческия съюз между Турция и САЩ.

Разбира се, макар че толкова комплексни отношения, като тези между Анкара и Вашингтон, не могат да нямат своите върхове и спадове, разминаването, през последните, години, между стратегическите визии на двете държави се оказа толкова значително, че мнозина анализатори (особено американски) побързаха да обвинят за него най-вече АКР. Имайки предвид вътрешните противоречия и съществуващото политическо напрежение, ислямистките корени на управляващата партия и чувствителността на турския светски елит към тях, те лансираха тезата, че американско-турските отношения са станали поредната жертва на вътрешнополитическите боричкания в страната (1) .

Гласуването (на 1 март 2003) в Турското велико народно събрание, с което беше отхвърлено американското искане да бъде отворен фронт от север срещу Ирак, символизираше очевидното разминаване в стратегическите интереси на САЩ и Турция, но то беше използвано (без достатъчни основания за това) и като илюстрация за уж съществуващия „антиамерикански уклон” в политиката на АКР. В същото време, ако анализираме внимателно изказванията и действията на партийните лидери в периода между изборите от ноември 2002 и тези от юли 2007, ще стигнем до извода, че всъщност АКР не само не е „бастион на антиамериканизма” в Турция, а напротив, е идеалния партньор за Съединените щати в региона.

Възходът на АКР

Както е известно, изборите от ноември 2002 драматично промениха вътрешнополитическата ситуация в Турция. Създадената малко преди това АКР, залагайки на лозунгите за борба с корупцията, а в чисто идеологически план – на своя „ислямски консерватизъм”, извоюва безапелационна победа. Терминът „ислямски консерватизъм”, който според АКР е своеобразен мюсюлмански вариант на изповядвания от многобройните европейски християн-демократически партии социален консерватизъм, е постоянна тема за дебати в турските медии, след като АКР обяви, че възнамерява да балансира между ангажимента си към чисто светската конституция на страната и религиозните чувства и мюсюлманската визия за света на своите избиратели.

Турската избирателна система и конституцията на страната изискват от партиите да съберат поне 10% от гласовете за да попаднат в парламента. Затова, въпреки че през 2002, АКР събра едва 1/3 от гласовете на избирателите, тя си осигури над 2/3 от местата във Великото народно събрание, което пък и позволи да формира стабилно еднопартийно правителство, оставяйки на светската и ляво-ориентирана Републиканска народна партия (СНР) ролята на единствена парламентарна опозиция.

В същото време, водачът на АКР Реджеп Тайип Ердоган бе възпрепятстван да заеме веднага министър-председателския пост, заради факта, че е бил в затвора (докато беше кмет на Истанбул), което не му даваше възможност да бъде избран за депутат. Поради това, заместникът му Абдула Гюл беше избран за премиер, докато правителството на АКР успее да промени конституцията и Ердоган да стане министър-председател, през март 2003.

Вътрешнополитическото значение на зашеметяващата победа на АКР трудно може да се подценява. Всечки партии, участвали преди тези избори в турските правителства, бяха изхвърлени от избирателите от реалния политически живот, което беше ясен знак, че страната е готова за промяна. Затова, въпреки че ислямистките връзки на АКР породиха сериозно напрежение между нея и светски настроените военни, президента, съдебните власти и бюрократичните институции, беше ясно, че никой освен партията на Ердоган и Гюл не е в състояние да управлява страната.

Като исторически наследник на дясното турско про-ислямско консервативно движение, АКР трябваше да преодолява множество вътрешни пречки. След изненадващия си изборен триумф, партията продължи да се ползва със сериозна обществена подкрепа и през по-голямата част от управленския си мандат. Популярността и се подхранваше от факта, че в очите на обществото тя не беше забъркана в корупцията и клиентелизма, характерни за светските турски партии. В качеството си на еклектична коалиция от про-ислямистки политици, АКР беше нов тип партия, без опит в държавното управление и в поддържането на вътрешнопартийната дисциплина (което си пролича най-вече при гласуванията в Парламента). Около 1/3 от членовете на АКР преди това членуваха в безкомпромисно про-ислямистката и антиамериканска партия Рефах, забранена от властите, през 1998. Затова обещанията на ръководителите на АКР, че ще се съобразяват с изискванията на светската система в Турция бяха посрешнати с недоверие от светския елит и от левицата. На свой ред, Вашингтон също не беше наясно, какво може да очаква от новите турски управляващи. Липсата на достатъчно опит във външнополитическата сфера, доведе до това, че лидерите на АКР не съумяха веднага да формулират единна позиция за отношенията със САЩ, затова тези отношения не претърпяха някаква съществена промяна през първата година от управлението на новото правителство.

Ролята на САЩ в турската политика

В съвременните дискусии относно американско-турските отношения често се забравя за ключовата роля, която САЩ играеха доскоро във вътрешната политика на Турция. Въпреки негативния опит на Вашингтон с предшественичката на АКР – партията Рефах, администрацията на президента Буш-младши реши да протегне ръка и открито да подкрепи АКР, след впечатляващата и изборна победа, през 2002.

Пренебрегвайки опасенията си, американците съдействаха за легитимирането на Ердоган и неговата партия, като изпратиха официална покана до лидера на АКР да посети САЩ, през декември 2002, т.е. четири месеца, преди приемането на конституционната поправка, позволила на Ердоган да влезе във Великото народно събрание. За първи път САЩ си позволиха да поканят в Белия дом турски партиен лидер, който не е член нито на правителството, нито на парламента, което си беше ясен сигнал за подкрепа от страна на американската администрация за самия Ердоган и за правителството на АКР.

На фона на твърдата опозиция на турските военни и традиционно про-американски настроения светски елит, администрацията на Буш публично обяви, че АКР и Турция са пример за демократична и умерена мюсюлманска партия и държава в Близкия изток, очевидно разчитайки, че така ще си гарантира подкрепата на новите турски лидери за подготвяната американска интервенция в Ирак (2) . Имайки предвид ислямистките корени на АКР и напрежението между партията и турския военен елит, поканата до Ердоган да посети Вашингтон изигра решаваща роля за укрепване вътрешнополитическите позиции на новите управляващи. Без тази открита американска подкрепа, Ердоган и АКР рискуваха да бъдат подложени на далеч по-силен вътрешен натиск и вероятно щяха да бъдат принудени да поискат извънредни избори за да получат по-ясен мандат за управление на страната.

По онова време, значението на Турция за САЩ се основаваше както на геостратегическото и разположение на север от Ирак, така и на психологическия и чисто пропаганден ефект от факта, че една голяма и мощна мюсюлманска държава също ще участва в „коалицията на желащите” срещу режима на Саддам Хюсеин. Турция, която разполага с втората по големина армия в НАТО, вече беше изпратила значителни части в Афганистан и открито декларира подкрепата си за САЩ, непосредствено след нападенията от 11 септември. Имайки предвид дългата история на военното сътрудничество между Анкара и Вашингтон, в Белия дом разчитаха, че Турция може да бъде убедена да се включи и в предстоящата война срещу Ирак. Освен това, администрацията на Буш често използваше турското участие в „глобалната война с терора” за да отхвърли обвиненията, че организира кръстоносен поход срещу Исляма, подчертавайки, че всъщност войната се води само против „ислямо-фашизма”. Така че, когато правителството във Вашингтон активно започна да си търси съюзници за да окаже по-голям международен натиск върху режима на Саддам, новоизбраното правителство на АКР беше сред първите, към които се насочиха американците.

Непосредствено след изборите през 2002, Белият дом започна усилено да ухажва лидерите на АКР, като кулминация на този процес стана официалното посещение на заместник държавния секретар по отбраната Пол Уолфовиц и помощника на държавния секретар по политическите въпроси (и бивш посланик в Турция) Марк Гросмън в Анкара, през декември 2002, където двамата официално поискаха от Турция да се включи в подготовката на войната с Ирак (3) . По време на срещите и пресконференциите си турският премиер и външният министър потвърдиха ангажимента си да сътрудничат със САЩ, но изрично настояха на необходимостта от „международно легитимиране”, което, според тях, ознаваше изчерпване на всички дипломатически средства и получаване на ясен мандат от ООН за евентуална акция в Ирак.

Драматично разминаващите се визии на двете страни относно сътрудничеството им за разрешаване на „иракския проблем” доведоха впоследствие до серия от нови преговори, на които Турция постави ударението върху размерите на финансовите загуби, които неизбежно би понесла от евентуална война в Ирак. Все пак, макар че американското и турското правителство не успяха да постигнат някакво конкретно споразумение и двете страни останаха с впечатлението, че партньорът им е наясно с тяхното собствено разбиране за двустранното сътрудничество.

Подготовката за иракската война

В периода на подготовката за войната в Ирак, АКР трябваше да се съобразява с няколко важни фактора и, на първо място, с близките отношения на турските военни с американската администрация, както и с опасенията им, че, след падането на Саддам Хюсеин, Ирак може да се превърне в голям проблем за стратегическите интереси на Турция в региона. Турският опит от Първата война в Залива (1991), по време на която президентът Тургут Йозал едностранно предложи безусловна подкрепа за САЩ, не беше особено положителен (по-скоро, обратното). Турция претърпя големи икономически загуби и беше подложена на атаки от кюрдските терористични групи, разположени в Северен Ирак, които, по ирония на съдбата, се оказаха защитени от американските самолети, патрулиращи в района и базирани... в турската военно-въздушна база в Инджирлик.

Истината е, че Саддам не представляваше пряка заплаха за Анкара и мнозина турци не без основание се опасяваха, че след свалянето на диктагора отношенията с Ирак ще станат далеч по-проблематични. Затова, напук на американските твърдения, че Саддам е заплаха за регионалната стабилност, Турция предпочиташе да си има работа с фактор, който добре познава и лесно може да елиминира във военен план, отколкото с алтернативните сценарии, лансирани от американските стратези.

От турска гледна точка, важен стратегически фактор в предстоящата война беше запазването на териториалния интегритет на Ирак и недопускане появата на независима или федеративна кюрдска държава в северната му част. Турците винаги са се противопоставяли на създаването на такава държава, особено по своята южна граница, заради 12-те милиона кюрди, живеещи в Турция, които, в резултат, биха могли да поискат автономия или дори отделяне. Тоест, предвид предишните си проблеми с кюрдските бунтовници, турците предпочитаха статуквото в Ирак да се запази. Така, в основен за турските управляващи се превърна въпросът, как най-добре биха могли да повлияят върху хода на събитията.

Към 1 март, когато Парламентът трябваше да гласува по искането на американците, в турското общество нямаше кой знае какви съмнения, относно резултата от американската интервенция в Ирак, затова повечето дискусии касаеха най-вече последиците от нея. За разлика от оптимистичните прогнози на администрацията на Буш за стабилност и просперитет в следвоенен Ирак, турците (отчитайки и собствения си опит от османското управление в тази страна) смятаха, че победата над Саддам ще доведе по-скоро до ръст на регионалната нестабилност и до мощна терористична вълна.

По време на драматичната си сесия на 1 март 2003 Великото национална събрание трябваше да обсъди предложението на правителството на АКР да бъде разрешено на американските войски да използват територията на страната за евентуална кампания срещу Ирак. Резултатът се оказа доста неочакван. 264 (от общо 533) депутати подкрепиха предложението, 250 гласуваха против, а 19 се въздържаха, т.е. само 4 гласа не достигнаха за одобряването му. Така Парламентът отхвърли американското искане, а правителството на АКР се провали в опита си да прокара своето най-важно външнополитическо предложение до момента. И макар че това не беше първото парламентарно гласуване за ангажирането на Турция в американска военна акция, то беше първото, при което депутатите се обявиха против искането на турския стратегически съюзник, въпреки правителствения натиск.

Шокът от това изненадващо решение се усети моментално както във Вашингтон, така и в Анкара. Медиите в САЩ го определиха като „високомерно” и дори „нагло”, докато турските подчертаха, че то е взето по демократичен начин и адекватно отразява настроенията в обществото. Така, на 2 март 2003, водещите заглавия в Boston Globe и Chicago Tribune бяха, съответно, „Турция смъмри САЩ и отказа да пусне войските им” и „Напук на САЩ, турците ни отказаха бази”, докато турският Yeni Safak излезе със заглавие „Победа за демокрацията”. След мартенското гласуване Вашингтон се почувства предаден от турския елит (който преди това го уверяваше, че ще получи исканото разрешение) и изключи Турция от процеса на вземането на решения за Ирак, което пък имаше сериозни последици за турските интереси в областта на националната сигурност.

Отрицателният отзвук от иракската авантюра

Гласуването в турския парламент от март 2003 се сочи като една от основните причини за влошаването на американско-турските отношения, макар че анализаторите спорят, дали самото гласуване не е било резултат от вече съществуващата криза в тях. Така или иначе, това гласуване означаваше появата на сериозна пукнатина в общата стратегическа визия, споделяна дотогава от САЩ и Турция, която допълнително се задълбочи от събитията, съпътстващи и последвали американската интервенция в Ирак. Тя, повече от всяко друго събитие в най-новата история, повлия върху тона на отношенията между Вашингтон и Анкара.

Чувствителността на Турция към американската окупация на нейния югоизточен съсед бе демонстрирана нееднократно, след март 2003. Рязко влошилата се ситуация в Ирак, както и нарастващата несигурност по турско-иракската граница, допълнително подхранваха напрежението в Анкара, както и страховете от появата на независима кюрдска държава следа краха на режима на Саддам Сякаш в отговор на тези страхове, Кюрдската работническа партия (РКК), чиято дейност беше замряла след залавянето, през 1999, на лидера и Абдула Йоджалан, обяви, малко след американската интервенция в Ирак, че подновява войната си срещу турската държава. Както е известно, предишната кампания на РКК, продължила от началото на 80-те до едностранно обявеното от сепаратистите прекратяване на огъня, през 1999, отне живота на над 35 000 турци, както и на неизвестен брой етнически кюрди.

РКК използва за своя база териториите в Северен Ирак, контролирани от Кюрдското регионално правителство. Имайки предвид симпатиите на иракските кюрди към РКК, както и последиците от сепаратистката и активност в Турция, властите в Анкара сметнаха за необходимо да окажат пряк натиск, на различни нива, върху ръководството на Иракски Кюрдистан, както и да потърсят начин да му повлияят чрез неговите американски покровители. В Турция и днес е широко разпространение мнението, че САЩ, които на практика контролират Северен Ирак и не допускат масирани действия на турската армия отвъд границата, в същото време не правят почти нищо за да спрат терористите от РКК.

В тази ситуация прословутите думи на президента Буш, че „или сте с нас, или сте против нас” внезапно придобиха ново значение за турците, според които тясното сътрудничество между американците и иракските кюрди е за сметка на турските интереси. На свой ред, САЩ официално обявиха РКК за терористична организация и потвърдиха ангажимента си да се справят с всички терористи, действащи на иракска територия. При положение обаче, че в резултат от почти ежедневните кюрдски атаки, от 2004 насам, са загинали над 1500 турски войници, Анкара имаше и има всички основания да се отнася скептично към подобни декларации.

В резултат от това, Турция бе силно изкушена да се върне към практиката си да осъществява мащабни трансгранични военни операции (подобни на тези през 1991 – непосредствено след Първата война в Залива, през 1997 и през 2003). Междувременно, както военните, така и светските националистически партии в Турция съзнателно използваха „кюрдския проблем” за политически атаки срещу АРК и Ердоган, обвинявайки ги в проява на слабост пред РКК. Предвид традиционното съперничество между военните и гражданските власти в Турция за това, кой да контролира външната политика и политиката на сигурност, не можеше да се изключи и възможността, ако турските военни бяха преценили, че могат да ликвидират РКК с помощта на по-мащабна интервенция в Северен Ирак, да я осъществят без да се съобразяват с правителството.

Поредно предизвикателство за американско-турските отношения се оказаха малките рутинни операции на турските специални части в Иракски Кюрдистан. При една от тях, през юли 2003, американските военни задържаха в Сюлеймания неколцина турски командоси, по подозрение, че са терористи от Ал Кайда. Грубото третиране и униженията, на които бяха подложени пленените турци, породи нова вълна от яростен антиамериканизъм в Турция, елементи от която станаха хитовият турски филм „Алеята на вълците” и романът „Стоманена буря”, описващ бъдеща война между Турция и САЩ за контрола над Ирак.

На този фон, който до голяма степен характеризираше турско-американските отношения през последните четири години, много впечатляващи (особено в сравнение с антиамериканските декларации на немалко европейски държави) бяха усилията, положени от АКР да съхрани съюза със САЩ и да сътрудничи с администрацията на Буш. Въпреки че Турция не бе част от американската „коалиция на желаещите” и независимо от проблемите и с властите на Иракски Кюрдистан, Анкара активно се включи в усилията по възстановяването на следвоенен Ирак. През октомври 2003, АКР дори реши да изпрати 10-хиляден миротворчески контингент в Ирак, но мисията пропадна поради решителната съпротива на иракските кюрди.

В същото време турските бизнесмени и спедитори, които доставят основната част от строителните материали и хранителните продукти за Ирак, станаха интегрална част от възстановяването на страната. Турция играе ролята на жизненоважен транспортен „хъб” за американските части, разположени в Ирак, тъй като 60% от логистичната подкрепа за тях идва именно от турска територия и от турското въздушно пространство. Освен това Анкара оказа сериозна дипломатическа и друга подкрепа на все още неопитното ново иракско правителство. Подкрепяйки усилията на първия демократично избран иракски премиер Ибрахим Джафари (чието първо посещение в чужбина неслучайно беше именно в Турция) и на сегашния министър-председател Нури ал-Малики, Ердоган направи много за подобряване на отношенията между Анкара и Багдад. Това обаче не доведе веднага и до подобряване на американско-турските отношения, както на отношенията между Турция и правителството на Иракски Кюрдистан.

Балансираната политика на Турция

Предвид променливия характер на международната среда около Турция, в която интересите и по отношение на Ирак очевидно се разминават с тези на САЩ, а Европейският съюз стопира преговорите по нейното присъединяване, ръководството на АКР трябваше да потърси алтернативи на своята про-западна външна политика. Още повече, че отрицателните последици от иракската война излязоха извън рамките на простото политическо несъгласие между САЩ и Турция.

Съобразявайки се с доктрината за „стратегическата дълбочина” (към която следва да се стреми Турция), лансирана от основния външнополитически съветник на премиера Ердоган Ахмет Давутоглу, АКР активно търси сближаване със своите съседи. В основата на тази стратегия е тезата, че Турция не бива да зависи от никой друг геополитически „играч” и следва активно да се стреми към баланс в двустранните си отношения и в съюзите, в които участва, така че да съхрани оптимална независимост и влияние на глобалната и регионална сцена (5) . Възприемането на подобна политика обаче, не вещае нищо добро за историческия алианс между Анкара и Вашингтон.

Ердоган постъпи правилно, превръщайки присъединяването на Турция към ЕС в най-важния елемент от външната политика на АКР, още в началото на управлението си, и продължава да използва турската кандидатура за да декларира собствената си про-западна ориентация. Въпреки че, на практика, Турция е поне на 10-15 години от финалните преговори по нейното европейско членство, реториката на управляващата партия и нейните законодателни опити да осъществи реформите, необходими за покриването на Копенхагенските критерии, накараха да млъкнат мнозина от най-яростните и критици.

В същото време, въпросът с турското членство в ЕС, по традиция, е сред приоритетите на всяка американска администрация в политиката и спрямо Турция. Превръщането на Турция в част от Европа е от голямо значение за САЩ, заради глобалната роля и стратегическото значение на страната. Вашингтон винаги е предпочитал Турция да бъде част от Европа и от трансатлантическата общност, в по-широк план, отколкото да играе по-ограничената роля на регионален балансьор на Иран или Русия.

Затова САЩ никога не са се колебали да използват влиянието си сред своите европейски съюзници за да лобират за турското членство в ЕС, което, разбира се, се посреща добре в Анкара. Турция винаги е извличала полза от тази американска позиция, която навремето накара тогавашният френски президент Ширак да предупреди Буш да се концентрира върху собствените си проблеми, вместо да се бърка в преговорите с правителството на АКР, относно турското членство в ЕС.

Началото на преговорите за присъединяването на Турция към Съюза, през октомври 2005, в Люксембург, откри нова глава в отношенията на Анкара с ЕС и със САЩ. След като беше официално призната за страна-кандидатка, Турция навлезе в онази фаза от преговорите с Брюксел, която, по правило, приключва с предложение за членство. Предвид знаковият факт, че една мюсюлманска светска демокрация, каквато е Турция, вече е на прага на Европа, САЩ не могат да останат безразлични към хода на преговорите, заради техните, наистина глобални, последици. Един Европейски съюз, който реши да спре пред Босфора, без съмнение, ще е много по-различен от онзи, който продължи да се разширява към Централна Азия и Близкия изток. Затова въпросът за присъединяването на Турция, чието значение едва сега започва да се оценява от политиците и стратезите в ЕС и САЩ, ще има мащабни последици за американско-турския алианс и ще превърне турската интеграция в ключов стратегически проблем на ЕС.

Стратегическата позиция на Турция е изключително важна за реализацията на американските интереси в региона, но (което може би е още по-важно) тази страна е и прототип на онова, в което някой ден би могъл да се превърне един наистина демократичен Близък изток. Според администрацията на Буш, формирането на подобен по-демократичен и „отворен” политически модел в региона е в интерес на Съединените щати, понеже той, по презумпция, би бил и по-проамерикански. Всъщност, истината е, че подобна презумпция не важи за Турция, т.е. за страната, олицетворяваща въпросния хипотетичен модел. Предвид поведението на няколко поредни състава на Европейския парламент, както и на приетата през миналата 2007 резолюция на американския Конгрес за арменския геноцид, Анкара изглежда все по-склонна да гледа на останалия свят през призмата на старата турска теза, че «турците нямат други приятели, освен самите себе си».

Усилията на САЩ да бъдат убедени европейските им съюзници за значението на турската интеграция към Запада, не среща особено разбиране от страна на ЕС. Но, ако Брюксел не е склонен да интегрира Турция, обидените от подобно отношение турци, следвайки прословутата си доктрина за «стратегическата дълбочина», едва ли ще се задоволят с връщането към завещаната им от Ататюрк изолационистка политика (основаваща се на отказ от регионални антажименти и стратегическа ориентация към Запада), а по-скоро ще се ориентират към по-тесни контакти с водещите регионални «играчи», като Иран и Русия, формирайки хлабави съюзи с тях (6) . Последните икономически и енергийни сделки между Турция и тези две държави, пораждат загриженост във Вашингтон, особено имайки предвид иранските ядрени амбиции и засилващата се руска активност в Кавказкия регион.

Докато, през последните години турското влияние в региона нарастна, регионалното влияние на САЩ драстично спадна, включително и в самата Турция. Днес, американците се сблъскват в тази страна не само с традиционните настроения срещу Буш и политиката на сегашната администрация, но и със силен и, както изглежда дългосрочен, антиамериканизъм, който няма да изчезне със смяната на сегашния президент, през 2009. Според проучването Pew Global Attitudes Project , осъществено през лятото на 2007 и обхващащо 47 държави, най-силни антиамерикански настроения съществуват именно в Турция. Така, турците демонстрират най-слабо уважение и привързаност към САЩ и американците, въобще (към тях се отнасят добре, съответно, само 9% и 13% от турските граждани). Делът на турците, които смятат, че политиката на САЩ в Близкия изток е честна и справедлива, се равнява на този на палестинците, мислещи така – само 2% (7) .

Друг тревожен знак за американските стратези е фактът, че Турция, която е активен партньор на САЩ в Афганистан и ключов транспортен «хъб» по отношение на Ирак, демонстрира едно от най-ниските нива на обществена подкрепа за американската война срещу тероризма (9%) сред всичките 47 държави, обхванати от изследването на Pew . Впрочем, това отношение не касае само външната политика на САЩ. Турция е на първо масто по броя на онези, които отхвърлят американските идеи за демокрацията (81%) и дори начина, по който американците правят бизнес (83%). Турците никога не са били най-проамерикански настроената нация в Близкия изток, но спадът на симпатиите им към САЩ от времето, когато Буш пое властта (52% от турците симпатизираха на САЩ, през 2000), и дори в сравнение с критичния период, непосредствено след окупацията на Ирак (30% през 2004), до днес, е наистина безпрецедентен (8) .

Парламентарните избори през юли 2007

В този климат на недоверие, проведените, през юли 2007, парламентарни избори в Турция бяха сред малкото възможности за САЩ да докажат, че противниците им бъркат и, че Америка е готова да работи ръка за ръка с демократично избраното турско правителство. Събирайки почти половината от гласовете на избирателите, АКР триумфира на юлските избори, като спечели 341 места (от общо 550) във Великото национално събрание. Залагайки собственото си политическо бъдеще (с обещанието, че ако партията му не получи ясен мандат да формира следващото турско правителство, ще напусне политиката) Ердоган се оказа най-големия победител в изборите.

Провеждането на самите избори беше ускорено от зловещото предупреждение на турските военни, публикувано на Интернет-сайта на Генералния щаб, през април 2007. В отговор на възможността Ердоган и Гюл да бъдат избрани, съответно, за следващия министър-председател и президент на Турция, военните заплашиха със силови действия в името на „възстановяването и съхраняването на светския политически модел в страната”. Оттогава насам обаче, турските военни бяха принудени да отстъпят, предвид ясното послание на избирателите, които недвусмислено отхвърлиха опасенията на светския елит за „прикрития ислямизъм” на АКР. Последвалият избор на Гюл за единадесетия президент на Турция, сякаш сложи край на напрежението, поставяйки точка на спора за легитимността на АКР и потвърждавайки мандата за управление на партията, постигнала най-високия изборен резултат в страната, през последните 50 години.

Погледнато отвсякъде, Ердоган ръководи едно от най-стабилните и успешни правителства в историята на Турската република. През шестте години на управлението си, АКР ефективно провежда една очевидно жизнеспособна, както вътрешна, така и външна, политика, довела до стабилно развитие на частния сектор в икономиката, появата на реална възможност някой ден страната да стане член на ЕС и постепенното осъществяване на мащабна програма за демократични реформи. Нещо повече, знаковите миналогодишни избори, демонстрираха възхода на едно ново политическо съзнание, работещо за приобщаването на цялото общество към ценностите на демокрацията, за прехвърлянето на редица ключови конституционни правомощия от военните към гражданските власти и за това турският национализъм да приеме отмяната на редица отраничения върху гражданските свободи. Освен това, изборните резултати потвърдиха растящата политическа маргинализация на светския турски елит, който в продължение на десетилетия налагаше една твърде ограничена концепция за секуларизма, опитвайки се да съхрани редица вече демодирани и недемократични институции на турската държава.

В същото време обаче, повечето американски медии изглежда не схванаха истинското значение на изборната победа на АКР. В техните коментари доминираше опасението, че в резултат от тях бъдещето на Турция е попаднало под мрачната сянка на Исляма (9) . Подобни твърдения допълнително усложниха външнополитическите отношения на Турция, особено тези с ЕС и САЩ и, в същото време, задълбочиха вътрешните противоречия в турското общество. Всъщност, ако беше направен по-сериозен анализ на политическите тенденции в Турция, щеше да стане ясно, че резултатите от изборите би трябвало по-скоро да бъдат приветствани от Запада, като доказателство, че турското общество подкрепя усилията на правителството през последните години да задълбочи и разшири конституционната демокрация, без да застраши интегритета и светския характер на турската държава.

Резултатите от миналогодишните избори бяха ясен вот в полза на по-нататъшната демократизация на Турция и важен пример за останалите държави от Близкия изток. Имайки предвид значението, което администрацията на Буш придава на демократизирането на региона и реформирането му, в рамките на проекта за т.нар. Голям Близък изток, съхраняването на близки отношения с Турция е от жизнен интерес за САЩ.

Политически препоръки за американско-турския алианс

Глобалният силов баланс в региона, част от който е Турция, беше драматично променен в резултат от събитията в Ирак и Иран. Сега Ердоган трябва внимателно да прецени, как следва да се развиват в бъдеще отношенията между страната му и САЩ. Когато АКР за първи път дойде на власт, администрацията на Буш караше едва втората година от управлението си и Ердоган се грижеше най-вече да запази работещи отношения с Вашингтон, въпреки серизното напрежение, породено от американската интервенция в Ирак. Пет години по-късно обаче, през април 2007, турския премиер беше силно разочарован от първоначалния отказ на Вашингтон да го подкрепи след ултиматума на турските военни, довел до провеждането на извънредни избори.

Въпреки продължаващото напрежение между светския елит и АКР, Ердоган се наложи като основния „играч”, с който САЩ следва да работят. За установяването на истинска демокрация в Турция, нейните стратегически взаимоотношения трябва по-добре да отразяват политическата и идентичност и демократично формулираните национални интереси, но истината е, че постигането на тези цели е доста трудно и ще изисква продължителна и упорита работа.

На свой ред, САЩ са силно заинтересовани да избегнат открита криза между турските военни и гражданската власт, която би задълбочила противоречията между светския елит и АКР и би навредила сериозно на и без това доста пострадалия през последните години американско-турски алианс. В този смисъл, основната теза, лансирана от американските медии, според които миналогодишните избори са били най-вече битка между силите на Исляма и привържениците на светския модел, не бе никак полезна за двустранните отношения, да не говорим, че допълнително подхрани тлеещите въглени на вътрешнополитическото напрежение в самата Турция. Според мен, онова, което би било по-полезно в случая, е американските политици да положат по-сериозни дипломатически усилия за да демонстрират доверието си към АКР, да сътрудничат по-тясно с турското правителство срещу PKK , както и да окажат натиск върху европейските си съюзници да не затрудняват излишно преговорите за турската интеграция в ЕС и да се съобразяват с чувствителността на АКР по темата.

По-тясното сътрудничество и реалните съвместни действия срещу РКК, ще помогнат за неутрализирането на турските намерения за нахлуване в Северен Ирак. Съзнавайки колко чувствителна е Турция по кюрдския въпрос, американските политици би трябвало да убедят Анкара, че САЩ действително са неин приятел. Без да се намесва в обърканата и комплицирана турска вътрешна политика, Вашингтон следва да намери крехкия баланс между подкрепата за правото на Турция да се защити срещу терористичните нападения на РКК и дискретния натиск върху турските военни да се съобразяват с политиката на гражданските власти. Тоест, необходимо е САЩ активно да се ангажират в усилията за намаляване на напрежението, което продължава да тлее между Ердоган и турското военно ръководство.

Макар че по-активното ангажиране в борбата срещу РКК в Северен Ирак, където американските войски не са непосредствено застрашени, за мнозина би било погрешно, в дългосрочен план, то е в интерес на САЩ. Вашингтон трябва да окуражи Турция да работи за разрешаването на проблема в една по-широка рамка, включваша централното правителство в Багдад и властите в Иракски Кюрдистан. Подписаният през миналата година Меморандум за разбирателство между Турция и Ирак бе стъпка в правилната посока, доколкото предвижда затягане на контрола по турско-иракската граница. В същото време, липсата на официално споразумение, даващо право на турците да преследват терористите и отвъд границата, е сериозен проблем. Продължаващите атаки на РКК от иракска територия дадоха през миналата година повод на парламента да санкционира едностранното право на турската армия да пресича границата, преследвайки нападателите. Ако обаче Вашингтон демонстрира, че наистина възнамерява сериозно да се ангажира с преследването на активистите на РКК в Ирак, САЩ биха могли да избегнат евентуална масирана турска интервенция в Иракски Кюрдистан, която, в краткосрочна перспектива, може само да повиши вътрешнополитическото напрежение и ще затрудни деликатния процес по възстановяването на Ирак, а, в дългосрочен план, ще навреди още повече на американско-турските отношения.

САЩ биха могли да изиграят важна роля и за разрешаването на други важни външнополитически проблеми, касаещи Турция, най-сериозният измежду които безспорно е този за членството и в ЕС. Наистина, влиянието на Вашингтон върху Брюксел винаги се е надценявало от Анкара. Все пак, използвайки уникалната позиция на САЩ, администрацията на Буш би могла да се ангажира по-сериозно с усилията, полагани от правителството на АКР, посочвайки ползата за ЕС от турската интеграция. Европейските лидери често реагират остро на подобни американски опити да се лобира за Турция, но окуражавйки ЕС да възприеме една по-дългосрочна и стратегическа визия по въпроса, САЩ биха направили услуга, както на Турция, така и на самата Европа. Въпреки, че американците и сега занимават ЕС с тази тема, вероятно би трябвало да го правят още по-активно.

Съдействайки за успокояване на антитурската реторика на европейските лидери, като подчертава значението на Турция за Запада, Вашингтон би могъл да възстанови, поне отчасти, влиянието си върху Анкара. Предвид значението на фактора ЕС в турската вътрешна политика, е лесно да се разбере желанието на Ердоган да продължи да работи за присъединяването на страната си към Съюза, но в същото време е ясно, че това ще стане много по-трудно без подкрепата на САЩ.

Турция, ръководена от АКР, се опитва да съхрани стратегическото си партньорство със САЩ и, в същото време, да укрепи отношенията си с регионалните геополитически „играчи”, което не може да не тревожи администрацията на Буш. При това, правителството съумява изненадващо успешно да поддържа този несигурен баланс, без да разполага с пълната подкрепа на турския светски елит и, в частност, на военния и дипломатически апарат. Имайки предвид развитието на ситуацията в региона, САЩ се нуждаят от турската подкрепа много повече, отколкото Турция от американската. Все пак, да не забравяме, че в дългосрочен план турските интереси в региона и отвъд него, общо взето, продължават да съвпадат с тези на САЩ.

Регионалното влияние на Турция не застрашава американските интереси, то по-скоро би трябвало да окуражи Белия дом да ангажира страната в усилията си за изграждането на успешно партньорство за по-голяма стабилност в региона. Турско-сирийските отношения продължават да укрепват, докато тези между Сирия и САЩ изглеждат по-лоши отвсякога. Отношенията между Турция и Иран също процъфтяват, напук на конфронтацията между Техеран и Запада, заради ядрената програма на аятоласите.

Освен че би могла да посредничи по иранския проблем, Анкара може да съдейства и на диалога между „Хамас” и Израел, макар че отношението на САЩ към тази идея не е еднозначно. Във всеки от тези случаи, както и в Ирак, САЩ би следвало да окуражат активната турска дипломация и да работят за формулирането на обща позиция по регионалните проблеми.

В същото време, докато преди последните избори използването на антиамериканските настроения в Турция беше просто неизбежно, сега АКР би могла да възприеме една по-реалистична позиция по отношение на САЩ. Въпреки различията си с вашингтонската администрация, турските управляващи са наясно, че интересите на страната им продължават силно да зависят от състоянието на турско-американския алианс. Всъщност, истината е, че АКР си остава най-проамериканската партия в Турция и продължава да демонстрира готовност за прагматичното разрешаване на проблемите, касаещи Ирак, съобразявайки се с позицията и влиянието на САЩ. Преизбирането на Ердоган за министър-председател и избирането на Гюл за президент означаваха, че АКР ще продължи да формира турската външна политика, без да се опасява от светската опозиция, но под бдителния поглед на турските военни.

Очевидната асиметрия, по отношение на мощта и влиянието, между САЩ и Турция, също влияе върху американско-турския алианс. За разлика от времето на студената война, когато Турция постоянно съобразяваше политиката си с американския подход, днес това бреме се поема предимно от САЩ. АКР съумя успешно да освободи турската външна политика от догмите на кемалисткия изолационизъм и, в същото време, работи за сближаване със САЩ. Вашингтон обаче следва да направи първата стъпка в тази посока. Имайки предвид продължаващото напрежение, породено от резолюцията на Конгреса за арменския геноцид, на американските политици ще се наложи да удвоят усилията си да убедят Турция и АКР, че са наясно с турската позиция по въпроса и, че не са склонни да се поддават на натиска на едно или друго вътрешно лоби.

Тесните връзки в сферата на сигурността между САЩ и Турция винаги са били от стратегическо значение за турско-американските отношения. Независимо от членството и на двете в НАТО, отношенията им в сферата на сигурността винаги са били особено тесни, излизайки от рамките на пакта, заради общите заплахи, както и поради продължаващото американско военно присъствие в Турция.

В същото време, след появата на АКР и укрепването на гражданския контрол върху военните инициативи, тези връзки в сферата на сигурността започнаха да се влошават, без вместо тях да се появи някакъв еквивалент на чисто гражданско равнище. В този смисъл, годишните срещи между американския държавен секретар и турския външен министър са стъпка в правилната посока, макар че са необходими и други институционални форуми между турските и американските политически партии и лидери, за създаване на по-тесни политически връзки на гражданско ниво. Използвайки близостта си с турските военни и с АКР, Вашингтон ще може да играе по-значима посредническа роля за намаляване на вътрешнополитическото напрежение в Турция, което, на свой ред, би съдействало за укрепването на турско-американския алианс.

Бъдещето на американско-турските отношения

Добрите турско-американски етношения оцеляха през последните 60 години, но общата история не може да играе ролята на единствена движеща сила в съюза между двете държави. Въпреки усилията, общата заплаха, в лицето на рухналия Съветски съюз, да бъде заменена от тероризма, истината е, че пред Турция и САЩ вече няма сериозни заплахи, застрашаващи едновременно и двете. В същото време, международната ситуация и силовият баланс в региона, където е разположена Турция, се промениха драматично. Съобразявайки се с тези промени, както и с нюансите на позицията на премиера Ердоган в Турция, САЩ би следвало да поставят ударението в двустранните отношения върху общите интереси, опитвайки се да минимизират съществуващите различия.

Второто правителство на АКР вероятно ще осъществи повече реформи, в опитите си да осигури по-голямо пространство за мюсюлманската идентичност в светския държавен модел на страната (премахването на забраната за носене на забрадки в университетите е сред първите в тази посока). В същото време е налице и възход на националистическите настроения в Турция, които понякога придобиват формата на антиамериканизъм, антисемитизъм и дори антиевропеизъм. И макар че АКР не е основния генератор на тези настроения, Ердоган и неговата партия, следва да положат сериозни усилия за преодоляването им, демонстрирайки, че една глобално ангажирана и регионално обвързана Турция, склонна да сътрудничи по-тясно и със САЩ, е в интерес и на самите турци.

В края на настоящата 2008, САЩ ще изберат нов президент, който ще трябва да определи мястото на страната в световната политика и начинът, по който американската мощ (включително и военна) ще се използва в различните региони на планетата. Предвид американския опит от 11 септември 2001 и Ирак, САЩ могат да се изкушат да ограничат сегашните си ангажименти в Близкия изток. Въпреки това, Турция (в качеството и на почти единствената работеща мюсюлманска демокрация и половинвековен американски съюзник в НАТО) ще продължи да има важно значение за САЩ. Всъщност, подобряването на отношенията между двете държави няма да започне на 20 януари 2009 (т.е. когато новият американски президент влезе в Белия дом), защото то реално стартира на 22 юли 2007.

Нито един алианс, който има толкова комплексен и сложен характер, като този между САЩ и Турция, не може да бъде перфектен и устойчив на всички промени в околната среда. Отношенията между двете държави имат своите възходи и спадове и зависят от вниманието, което им отделят във Вашингтон и Анкара. След като преживяха края на студената война и терористичните нападения на Ал Кайда, те все още има какво да предложат и на двете страни. Сътрудничеството на Балканите и в Афганистан доказа, че Турция може да бъде ценен партньор, особено когато останалите европейски съюзници на САЩ не са склонни, или пък нямат възможност, да съдействат на мироопазващите операции под американска егида. Нито политическите различия относно Ирак, нито резолюцията на Конгреса за арменския геноцид се оказаха фатални за американско-турския алианс, но показаха, че за запазването му са необходими много сериозни дипломатически усилия, каквито за съжаление не се забелязват в сегашното отношение на САЩ към Турция, като цяло и към АКР, в частност.

Бележки:

 

1. Виж Burak Bekdil , “ American Mis - En - Scene ,” Turkish Daily News, August 3, 2007, https://turkishdailynews.com.tr/article.php?enewsid=79994; Soner Cagaptay, “Liberal Turkey?” Wall Street Journal, July 30, 2007, http://www.washingtoninstitute.org/tem­plateC06.php?CID=1077.

2. Office of the Press Secretary, The White House, “President Bush Discusses Democ­racy, Freedom From Turkey,” June 29, 2004, http://www.whitehouse.gov/news/releas­es/2004/06/20040629-4.html.

3. Виж Barak Salmoni, “Strategic Partners or Estranged Allies: Turkey , the United States , and Operation Iraqi Freedom,” Strategic Insight 2, no. 7 (July 2003), http://www.ccc.nps.navy.mil/si/july03/middleEast.asp.

4. Vernon Loeb and Karl Vick, “U.S. Official Confident of Turkey's Support,” Washington Post, December 5, 2002, p. A29.

5. Ahmet Davutoglu, Strategik Derinlik, Turkiye'nin Uluslararasi Konumu [Strategic Depth , Turkey 's International Position] ( Istanbul : Kure Yayinlari, 2001).

6. Joschka Fischer, interview with author, Vienna , October 23, 2006.

7. “Rising Environmental Concern in 47-Nation Survey,” Pew Global Attitudes Project, June 27, 2007, http://pewglobal.org/reports/display.php?ReportID=256.

8. Виж Joshua W. Walker, “Truly Democratic and Anti-American,” Jerusalem Post, July 15, 2007, p. 13.

9. Soner Cagaptay, “Turkish Troubles,” Wall Street Journal, July 31, 2007, http://www.washingtoninstitute.org/templateC06.php?CID=1077.

* Авторът е преподавател в Принстънския университет и бивш служител на Отдела за Турция към Държавния департамент на САЩ

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн