28
Сря, Окт
6 New Articles

България и Балканите{jcomments off}

М.Русев, В.Шопова, Глобални и регионални стратегии за преход към устойчиво развитие

А.Иванов, Проблеми на демографската политика в България

П.Димитров, Балканското и европейско ехо на косовската независимост

М.Деведжиев, Геополитически и практически съображения при разширяването на Варненското пристанище

 

Pro Memoria

Л.Божков, Дунав в съобщителната система на България

 

Eвропа

П.Друлак, В битка за оцеляване – чешката външна политика между реализма и идеализма

В.Михайлов, Традиционни и съвременни проекции на полската геополитическа еманципация

 

Фокус: Самотната суперсила

Дж.Смит, Д.Микс, Въпросът за климатичните промени в отношенията между Европа и САЩ

Х.Наков, Американската система за противоракетна отбрана и Европа

Ш.Шилян, Новите нюанси в руско-американското стратегическо противопоставяне

Дж.Уолкър, Предизвикателствата пред американско-турския геополитически алианс

А.Собянин, М.Шибутов, Визията на САЩ за Големия Близък изток и геополитическите последици за Евразия

Дж.Кърт, Новата военноморска стратегия на Америка

 

Геостратегия

К.Симеонов, Светът в ерата на войните за ресурси

 

Фокус: Глобалната икономическа криза – мит или реалност?

Х.Георгиева, Рецесията, като предвестник на глобална икономическа криза

М.Хазин, 2009 - в очакване на „контролирана” икономическа катастрофа

Дж.Стиглиц, Американската икономика след „ерата Буш”

М.Либиг, Ветровете на промяната: текущата финансова криза и геополитическите и последици

 

Pro Memoria

Б.Димитров, „Балонът Хейсей” – японската финансова криза от края на ХХ век и поуките за съвременната глобална икономика

 

Основи на геополитиката

Ф. Моро-Дефарж, Войните и техните географски и геополитически измерения

 

История и геополитика

Д.Йорданов, Спорът за Курилите: история и възможни решения

 

Книги

Б.Маринков, Националните малцинства в глобалната епоха

 

Интервю

Патрик Бюкенън за Америка в зората на ХХІ век

{rt}

Целенасоченото и методологически оптимално обосновано решаване на резултативните глобални проблеми изисква разработването на стратегии, които да са тясно съгласувани помежду си, на глобално и регионално ниво. Общите цивилизационни приоритети, пространствената ограниченост и взаимна зависимост на съвременното развитие, в рамките на географската обвивка на Земята, налагат в хронологичен план да се съгласуват първо глобалните принципи, цели, задачи, критерии, индикатори и механизми на прехода към устойчиво развитие.

За осъществяването на преход към устойчиво развитие най-голяма роля играе разработването на стратегии за контрол и управление на глобалните процеси. Това е третото основно изследователско направление, третият, завършващ етап, имащ най-голямо резултативно значение в съвременната практическа геоглобалистика, и е тясно взаимно обвързано с предхождащите го етапи - глобалния мониторинг и глобалното моделиране. Всъщност, в най-общ методологичен смисъл, разработването на стратегии за устойчиво развитие включва мониторинга и моделирането, като необходими базови етапи, без които е невъзможно оптималното дефиниране на проблемите, целите, задачите, критериите, индикаторите и механизмите на очакваната промяна.

Често методологичните подходи в практическата геоглобалистика се представят върху силно стеснена предметна основа, известна под наименованието “Нов световен ред”, наивно представена единствено в рамките на геополитическата формулировка за атлантизма и мондиализма. Нарастващата роля на екологичните фактори за съвременните геополитически процеси е безспорна и не трябва да се омаловажава, но научно обоснованата геоекологична интерпретация на глобалната проблематика изисква друг, комплексен подход.

Стратегиите за устойчиво развитие

Стратегиите за устойчиво развитие се очертават като един от най-важните практико-приложните аспекти на глобалната проблематика. Важно необходимо условие за разработването и прилагането им е институционализирането на планетарната геоекологична политика, като се отчитат и проявленията на разнообразни форми на глобално обществено геоекологично съзнание.

С най-голяма ефективност и практико-приложна стойност се отличават тези стратегии, при които световната динамика е представена като комплексен резултат от взаимно влияещи си пространствени природни, демографски, икономически, социални, политически и екологични фактори. Реален потенциал за мониторинг, моделиране, контрол и управление на комплексната глобална ефективност от цивилизационното развитие имат културно-политическите и социално-икономическите организации от международен мащаб. На първо място сред тях е ООН, но с немалка значимост в това отношение са и редица трансконтинентални организации като Г-8, Г-24, Г-77, ОПЕК, Британска о бщност на нациите и пр. Със задълбочаване на глобализационните процеси, все по-голяма роля за контрол и регулиране на световните тенденции имат транснационалните корпорации (ТНК). Въпреки ясно декларираната им регионална същност, нараства глобалното значение и на организации като НАТО, ЕС, НАФТА, АПЕК и др.

Като все по-активни актьори на глобалната политическа сцена се проявяват някои, придобили трансконтинентално значение, неправителствени обществени организации или институции, които са изразители на специфично планетарно мислене. Типични примери в това отношение са Римският клуб, „Грийнпийс”, Института за световно наблюдение „Уорлдуоч”, Норвежкият Нобелов комитет, Стокхолмският институт за мирни изследвания, Стокхолмският институт по околната среда, Женевският център за контрол върху въоръжените сили, Бонският международен център за разоръжаване, Лондонският институт за стратегически изследвания, Европейският център за изследване на сигурността „Джордж Маршал”, благотворителният фонд „Отворено общество”, комитетът Цангер (комитет за ядрен експорт и неразпространение на ядрено оръжие), „Лекари без граници”, правозащитната организация ”Амнести Интернешънъл” и мн. други. Повечето от тях си поставят за цел стимулиране на общи международни правила, взаимен контрол и международното сътрудничество във военно-политическата, социално-икономическата, научно-техническата област, както и в области като право, междуетническо и религиозно сътрудничество, спорт, световно наследство и др.

Като условно начало на формиращото се глобално екологично съзнание могат да се приемат 60-те години на ХХ век, когато във високо развитите западни страни започва да се оформя силна обществена съпротива срещу господстващия икономически модел на развитие. Първото значимо изследване, поставящо в обща плоскост икономика, жизнен стандарт и околна среда, е книгата на Рейчъл Карсън ( Carson ,1962) “Тихата пролет”. Широк обществен отзвук получава и „Бомбата на популацията”, публикувана от Пол Ерлих през 1968. В нея като първостепенни се извеждат демографски аспекти на развитието (вж. http://www.pbs.org/population_bomb/ ). Пространствените измерения на екологичната проблематика са представени от Рене Дюбос и Барбара Уард ( Dubos , Ward , 197 2 ) в изследването “Само една Земя”. След 60-те години броят на подобни изследвания се увеличава лавинообразно.

П ак тогава започват и първите по-мащабни изследвания на глобалната екологична проблематика от специално сформирани за целта научно-изследователски институти и неправителствени организации. Поставя се началото на организирани екологични протести от т. нар. „зелени движения”, поставящиш си задачата да алармират обществеността за екологичните последици от индустриализирането на икономиката.

И нституционализиране то на прехода към устойчиво развитие протича през продължителен период от време, отличава се с възходяща динамика и сложно системно структуриране. През 1967 се създава първата официална институция с екологична насоченост – Фондът за опазване на околната среда в САЩ. През 1969 е основана неправителствената организация „Приятели на Земята”. През същата година, в САЩ е приет и първият Национален закон за опазване на околната среда, като за спазването му се сформира Съвет за качествена околна среда.

През 1968, под егидата на ЮНЕСКО, е проведена Междуправителствена конференция за рационално използване и опазване на биосферата. На нея, за първи път, екологичната проблематика се разглежда в международен политически аспект. През 1968, група видни интелектуалци основават т. нар. "Римски клуб" - един от първите безспорни индикатори за възникващо световно съзнание. Негова основна изследователска проблематика са глобалните предизвикателства и съдбата на човечеството. Под логото на Римския клуб се публикуват поредица от задълбочени дискусионни изследвания. Докладите на Римския клуб се превръщат в своеобразен барометър на динамичната глобална цивилизационна менталност (вж. таблицата) .

 

Основни доклади на Римския клуб

 

заглавие

автори

акценти

1972

Границите на растежа

Мидоуз

Демографски бум, глобално съзнание и стратегии

1974

Човечеството на кръстопът

Месарович

Пестел

Стопанска поляризация и зоналност на света

1976

Преразглеждане на международния ред

Тинберген

Преустройство на международните отношения

1977

Цели на човечеството

Ласло

Глобални идеали, цели и солидарност

1978

Енергията: обратно броене

Монтбриал

Пътища за решаване на енергийния проблем

1978

Няма граници за науката

Боткин

Елманджра

Малица

Адаптиране на образованието

1978

Отвъд века на излишествата

Габор

Коломбо

Кинг

Гали

Глобализация на предизвикателства та

1980

Третият свят, три четвърти от света

Гарние

Изоставане на периферните страни от Третия свят

1980

Диалог за богатство и благосъстояние

Гиарини

Контрасти между бедни и богати страни

1981

Императиви на сътрудничеството Север-Юг. Синергия на света

Сен-Жур

Глобално и регионално сътрудничество. Конфронтацията Север-Юг

1982

Микро-електрониката и обществото, за добро и за лошо

Шаф ,

Фриедрихс

Компютъризация и модернизация - социални, културни и екологични последици.

1983

Пътни карти за бъдещето

Хаврилишин

Бъдещият световен ред

1984

Третият свят може да бъде изхранен

Льоноар

Необходимост от подпомагане на страните от Третия свят

1986

Бъдещето на океаните

Ман-Боргезе

Управление на океанските ресурси – институционални предизвикателства

1988

Босоногата революция

Шнайдер

Неправителствените организации в Третия свят

1989

Отвъд границите на растежа

Пестел

Критика на новия глобален ред

1989 - 1991

Африка отвъд глада

Лема,

Маласка

Социални, икономически и политически проблеми на континента

1991

Първата глобална революция.

Кинг

Шнайдер

Преориентиране към устойчиво общество

1995

Да имаме предвид природата

Ван Диерен

Приспособяване към ограничеността от ресурси

1995

Скандал и позор

Шнайдер

Трансформацията на ООН и интересите на Третия свят

1995

Фактор четири

Вайцдзекер,

Ловинс,

 

Потенциалът на ресурсо-спестяващите технологии

2002

Бъдещето на хората инвалиди в света

Лоренцо-Гарсиа

Подобряване стандарта на недъгавите

 

Могат да се посочат много и разнообразни фрагменти от първите опити през 60-те и 70-те години на ХХ век за институционализиране на глобалните механизми на геоекологична политика. Важна отправна точка в това отношение е публикуваният през 1970 доклад на Комисията по международно развитие, председателствана Лестър Пиърсън. Това е първия международен документ, възприел концепция на развитието, отчитаща отношенията Север-Юг. В резултат е създаден и специален Международен център за изследване на развитието.

През 1971, възниква „Грийнпийс”, организация която през последните десетилетия успя да се наложи като първостепенен субект при вземането на важни управленчески решения с мащабна екологична значимост. Освен Римския клуб и „Грийнпийс”, фундаментална роля за задълбочаване на планетарния геоекологичен мониторинг придобива и основаният през 1975 във Вашингтон от Лестър Браун Институт за световно наблюдение ( Worldwatch Institute ). Дейността му се отчита чрез конкретни глобални и регионални изследвания, публикувани в периодични и специални тематични издания, сред които с най-голямо значение е ежегодният доклад, наречен „Състоянието на планетата” * .

Международните организации и екологичната тематика

През 70-те и 80-те години на ХХ век, редица регионални или трансконтинентални международни организации създават специализирани звена, третиращи в една или друга степен екологичната тематика – ООН, ОИСР, ОПЕК, ЕС, НАТО и мн. други.

Най-ефективната, от гледна точка на оптимално действащи механизми на прехода към устойчиво развитие, международна организация и с най-голям авторитет при налагането на глобална политическа воля с позитивни последици, е ООН. Въпреки значителната ангажираност на основните и структури с проблемите на мира и сигурността, една от основните й задачи е свързана с декларираните в нейния устав принципи за социален прогрес и развитие. Много от глобалните феномени през втората половина на ХХ век са пряко повлияни от дейността на ООН.

ООН поставя началото на широкообхватни международни инициативи, като от 60-те години на ХХ век периодично обявява т. нар. „Десетилетия на развитието”. През 70-те години е обявена Стратегия за международно развитие, с акцент върху по-справедлива икономическа политика за развиващите се страни. В тази връзка, през 1974, са приети Декларация и Програма за на нов икономически ред, намаляване контрастите между развити и развиващи се страни, ускорено икономическо и социално развитие. Третото десетилетие (80-те години) е посветено на развиващите се страни. Усилията на световната организация за развитие през 90-те години са насочени към благополучието на отделни хора и малки общности.

В търсене на решения на глобалните екологични проблеми Общото събрание на ООН свиква, през 1972, в Стокхолм, конференция, посветена на околната среда и човека. Тя е иницишрана от САЩ и скандинавските страни и препоръчва създаването на Програма за околна среда на ООН (ЮНЕП), което се осъществява още през същата година. Това е най-значимата институционална инициатива за обща глобална екологична политика. Стокхолмската конференция приема декларация, провъзгласяваща правото на хората да живеят в качествена околна среда и отговорността им да я запазят за бъдещите поколения. Приема се и План за действие, съдържащ повече от 100 препоръки към правителствата в света за защита на живота, контрол над замърсяването и усъвършенстване на селищното устройство.

ЮНЕП играе водеща роля в ООН при насърчаване на партньорството в управлението на прехода към устойчиво развитие, в световен мащаб. През 1973, под нейната егида, се създава Фонд за насърчаване на доброволното финансиране на инициативи, свързани с околната среда. Програмата е лидер в подготовката на международни форуми, посветени на околната среда. През 1979 бе приета Конвенцията за трансгранични замърсявания на въздуха, през 1982 - Конвенцията върху Закона за морето, установяваща екологични правила, стандарти и мерки за противодействие на океанското замърсяване. През 1982, ООН публикува Световна харта за природата, която приема принципа, че всяка форма на живот е уникална и трябва да бъде опазена независимо от стойността и за човечеството. През 1985, в Австрия е проведена среща между представители на Световната метеорологична общност, Международния съвет на научните съюзи и ЮНЕП, посветена на глобалното затопляне.

През 1983 се създава Комисия по околна среда и развитие. По нейна инициатива е изготвен и след 4 години – публикуван, вече посоченият доклад на Брундтланд "Нашето общо бъдеще", в който за първи път се използва понятието „устойчиво развитие”. Формулираната от Брундтланд, през 1987, формулировка търпи много редакции, свързани с по-комплексното тълкуване на проблема, но става основа за редица последвали световни форуми. Основните положения, залегнали в доклада, са в най-голяма степен резултат от предходни изследвания на национални и международни институции, обществени движения и неправителствени организации, като Римския клуб, „Грийнпийс”, Института за световно наблюдение и др.

През последната четвърт на ХХ век, все по-голяма роля за стимулиране на наднационално взаимодействие в глобалните проблемни области играят срещите на високо равнище, като Хелзинки`75, Найроби`82, Рейкявик`86, Амстердам`89, Малта`89, Ню Йорк ` 90, Женева'91, Рио`92, Виена`93, Кайро` 94 , Осло'94, Копенхаген`95, Пекин`95, Истанбул`96, Киото`97, Орхус'98, Давос`99, Доха`01, Монтерей`02, Йоханесбург`02, Ню Йорк`05, Монреал`05, Найроби`06 и др. Някои от тях придобиват знаково значение в ролята си на отправна точка при разработване на глобални модели и перспективни поведенчески стратегии за гарантиране на сигурност чрез сътрудничество на най-високо ниво. Тематичните области на дискусиите варират в изключително широки рамки – демилитаризация, човешки права, положението на жените, демографски проблеми, населени места. Сред събитията със значими институционални последици по отношение проблемите с озоновия слой е приетият, през 1987, в Монреал, Протокол за ограничаване на субстанциите, унищожаващи озона в атмосферата

.

Институационализиране механизмите на глобалната геоекологична политика

Най-важна стъпка към институционализиране механизмите на глобалната геоекологична политика, след Стокхолмската конференция, през 1972, е проведената на най-високо равнище в Рио де Жанейро, през 1992, Трета световна конференция по околна среда и развитие. Чрез т. нар. "Декларация от Рио", подписана от 192 страни, нова принципна основа и първостепенна официална политика на международната общност става концепцията за устойчиво развитие. Приета е програма, наречена "Дневен ред 21" ( Agenda 21). В нея са изложени конкретни принципи, цели и механизми за постигане на устойчиво развитие. Разгледани са почти всички аспекти на развитието: борбата с бедността, равноправието между половете, зачитането на интересите на местните народи, участието на обществени групи в политическия процес, опазването на климата, запасите от питейна вода и др.

Сред конкретните актове на Конференцията в Рио, освен Декларацията и „Дневен ред 21”, следва да се посочат Конвенцията за биологичното разнообразие, Рамковата конвенция за промяна на климата, както и по-слабо обвързващите страните Горски принципи Успоредно с това, много неправителствени организации публикуват или подписват помежду си редица алтернативни споразумения и декларации.

Рио`92 дава допълнителен тласък за задълбочаване на усилията и детайлизиране на подходите в глобалната геоекологична политика, провеждана под егидата на ООН. През 1997, в Киото, развитите страни подписват два изключително важни в това отношение документа - Конвенция и Протокол, чрез които се ангажират да намалят емисиите от парникови газове. Според Протокола, индустриалните страни се ангажират, до 2008-2012, да съкратят с определен процент емисиите от газове, спрямо нивото от 1990. Стимулират се инвестиции в развиващите се страни, въвеждат се правила за „търговия” с емисии, всяка страна се задължава да информира другите за национални действия по климатичните проблеми чрез специално „Национално съобщение”.

На Световния икономически форум Давос`99, генералният секретар на ООН предлага „Глобален договор”, който да засили сътрудничеството между частните корпорации, агенциите на ООН, правителствата и неправителствените организации, на базата на всеобщи принципи, с цел координиране на глобалните и националните усилия за устойчиво развитие. Провеждат се поредица от конференции на световно равнище (Доха`01, Монтерей`02 и др.), посветени на механизмите за постигане на устойчиво развитие.

На Срещата на високо равнище в Ню Йорк, през 2000, се приемат „Цели на хилядолетието”, чрез които се координира дейността на ООН до 2015. Световната среща Йоханесбург`02 е посветена на годишнината от Декларацията в Рио. Както и през 1992 обаче, приетите важни решения, до голяма степен, се обезсмислят, поради липсата на строго фиксирани срокове и нератифицирането на много от споразуменията от страна на държави като САЩ, Русия и Китай.

През септември 2005, в Ню Йорк, се провежда нова световна среща, на която се препотвърждават или актуализират поетите ангажименти. През същата година, в Монреал, е създадена работна група за задълженията по Анекс І (Развити страни) от Протокола в Киото. Това поставя началото на преговори за нови задължения по парниковите газове след 2012. През 2006, в Найроби, се провежда ХХІІ Конференция на страните от Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата и Втората среща на страните по Протокола от Киото. Основен акцент са задълженията на развитите страни след 2012.

Значителна роля при стимулирането на преход към устойчиво развитие играят и другите поделения на ООН. Повечето от тях имат отношение към по-широкото (не само еколого-икономическо) разбиране на концепцията за постигане на планетарна устойчивост, като включват отчитането на разнообразен набор от демографски, социално-образователни, културно-политически и технологични фактори на развитието. Водещи в това отношение са: Програма за развитие на ООН (ПРООН, ЮНДП), Организация на ООН по прехраната и земеделието (ФАО), Международната агенция за атомна енергия (МАГАТЕ), Световната банка, Конференцията на ООН по търговия и развитие (ЮНКТАД), Организацията на ООН за промишлено развитие (ЮНИДО) и др. Важна роля за повишаване на ефективността от политиката на ООН играят многобройните регионални комисии на организацията.

Европейските измерения на концепцията за устойчиво развитие

Типичен пример за ефективно приложение на глобалните принципи за устойчивост на развитието на регионално ниво е работата на Икономическата комисия за Европа (ИКЕ). Особено благоприятни фактори в това отношение са задълбочаващите се интеграционни процеси на континента. Важна предпоставка за значителния напредък при разработването на научно обосновани стратегии за устойчиво развитие на континентално, национално и поднационално (регионално) ниво е натрупаният интеграционен опит от организации като ЕС, ОССЕ и дори НАТО.

С най-голяма роля за лидерските позиции на европейския континент, по отношение на организационен потенциал в политиката на преход към устойчиво развитие, е ЕС. Сред важните причини за това е високата степен на достигнати интеграционни успехи - общ пазар на труд, стоки и услуги, почти пълно „разтваряне” на вътрешните държавни граници, общи органи на управление, единно гражданство, обща валута и др.

Една от основните интеграционни цели на ЕС е постигането на хармонично развитие, както и висок и балансиран, между страните и регионите му, жизнен стандарт на населението. В тяхното смислово съдържание, качествената оценка на хармонията между природни ресурси, екологична среда, научно-технически и социален прогрес се разглежда като първостепенен критерий при гарантиране на еколого-икономическа и културно-политическа устойчивост на развитието.

Политиката на преход към устойчиво развитие на ЕС се реализира чрез сложни, но ефективно функциониращи, взаимно контролиращи се институции, законодателни и програмни инициативи. Основополагаща законодателна основа за това е приетата, през 1989, от ЕО Социална харта, която впоследствие придобива статут на основно Приложение към Договора от Маастрихт. Друг важен фундамент на съвременната екологична политика в Европа е Петата програма на ЕО за околната среда и устойчиво развитие, приета през 1992 Чрез нея отношението към околната среда и социално-икономическото развитие се поставя на принципно нова концептуална основа.

Като аналог на „Дневен ред 21”, Петата програма е стратегия, поставяща основния акцент върху мониторинга и споделената отговорност между всички субекти в европейското интеграционно пространство. Ключов механизъм за изпълнение на Програмата е пълното интегриране между социално-икономически и екологични цели, чрез оптимизиране на инструментариума за мониторинг, моделиране, планиране, контрол и управление на природно-социалните системи. Сред високоефективните подходи в това отношение е широкото използване на пазарните механизми, като стимули за промяна на екологичното поведение. Освен това, в ЕС значително приложение намират административните механизми на правовата държавност и гражданското общество.

Петата програмата акцентира върху пет „избрани целеви сектори” - индустрия, енергетика, транспорт, земеделие и туризъм, които се отчитат като ключови за устойчивото развитие. Нейното провеждане се мултиплицира, чрез националните програми на отделните страни-членки.

Освен на общосъюзно континентално ниво, под егидата на ЕС се провеждат и разнообразни инициативи, насочени към подпомагане на устойчивото развитие на местно ниво. Типичен пример е кампанията Устойчиви европейски градове, лансирана в Олборг`94 и Лисабон`96. Чрез Олборгската харта и Лисабонския план за действие, над 280 местни власти, представляващи около 100 млн. европейски граждани, приемат отговорности по глава 28 на „Дневен ред 21”. Други значими инициативи за постигане целите на Рио, са създаване на информационна система за разпространение на положителен опит „Местна устойчивост” по Интернет, Средиземноморска конференция за „Локален Дневен ред 21 в (Рим`95) и др. ( вж. Маринов и др., 1998 )

Важен аспект в регионалната геоекологична политика на ЕС са приетите, през 1993, в Прага принципи за устойчиво пространствено развитие, както и Ръководните принципи за устойчиво териториално устройство в Европа (Хановер`97). Като основна задача на пространственото планиране, чрез тях се поставя поддържането на дългосрочно (устойчиво) социално-икономическо развитие, с едновременно предотвратяване на вредното въздействие върху околната среда. Главните цели на традиционното планиране се трансформират от нови екологични критерии.

Договорите от Маастрихт`92 и Амстердам`99 катализират разработването на стратегии за устойчиво развитие на национално, регионално и местно ниво. През 2000, в Лисабон, се приема стратегия за развитие, базирана предимно на човешкия интелектуален потенциал. През 2001, в Гьотеборг, тя се допълва, чрез обвързване с концепцията за устойчиво развитие.

След влизането в сила на Протокола от Киото, климатичните проблеми придобиват първостепенно значение в геоекологичната политика на ЕС, особено задълженията му след 2012. За тази цел е разработена Европейска програма по изменението на климата. Едновременно с това, се приема и Шестата програма за действие по околна среда и Стратегията за устойчиво развитие 2005-2010.

Стратегиите за преход към устойчиво развитие в ЕС се разработват в тясна връзка с основните регионални принципи на развитие в него. Важен инструмент за тяхната ефективност е използването на т. нар. „структурни фондове”. Въведените регламенти, за периода 2007-2013, разглеждат като основни структурни фондове Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд.

Устойчивото развитие на България

България е страна с най-старата, съхранила се през вековете, държавност в Европа. Същевременно тя е една от новоприетите страни в състава на най-мощните, като социално-икономически и военно-политически потенциал, съвременни организации в света – ЕС и НАТО. В резултат от продължителни и сложни исторически процеси, развитието на страната ни през последните няколко века става преимуществено под влиянието на източноевропейски, евро-азиатски и азиатски центрове на силата, което ефективно я изолира от динамиката на цивилизационното развитие в Централна и Западна Европа.

Съвременните интеграционни процеси, в рамките на европейски и евро-атлантически структури, изискват целенасочени усилия за относително бързо адаптиране към динамично променящите се световни и континентални тенденции и предизвикателства във всички обществени области. Сравнително късният промишлен „старт”, в края на ХІХ век, значителната емоционална обремененост в българската външна политика, както и наложената от Великите сили позиция на марионетна държава от „Източния блок”, през втората половина на ХХ век, са сред най-важните причини за континенталното изоставане на България в социално-икономически области като зрелост на гражданско общество, жизнен стандарт на населението, обективност и адекватност на законодателните изменения, комплексна стопанска ефективност, научно-техническа политика и пр.

Наложените в България, след Втората световна война, крайни идеологически приоритети, тоталитаризмът и волунтаризмът при вземането на управленчески решения, поставянето на нереалистични екстензивни икономически цели и липсата на ефективни стимули за развитие водят до тежки деформации в социалното съзнание, нарушени стопански отраслови и териториални баланси, ниска финансово-икономическа и еколого-икономическа ефективност на производството. Преимущественото развитие на тежката промишленост през т. нар. социалистически период води до прекомерна експлоатация и нерационално оползотворяване на ограничени като количество и неблагоприятни като качество суровини и рязко влошаване на екологичните условия за значителни части от територията на страната.

Сред причините за появата на кризисни екологични явления у нас, освен изброените екстензивни икономически приоритети, следва да се посочи и наложеното през посочения период в съзнанието на населението понятие „общонародна собственост” върху природните ресурси, което, на практика, се тълкуваше предимно в смисъла на ничия собственост и безплатно благо. Неблагоприятна роля в това отношение играят и други фактори – липса на екологично законодателство или механизми за неговото практическо приложение, половинчато екологично образование и възпитание, невъзможност да се упражнява ефективен обществен екологичен мониторинг и контрол.

Социално-икономическата криза в България, след 1989, предизвика рязко намаляване на промишленото производство и произтичащото от него замърсяване. Благодарение на това, нараства относителният дял на третичните стопански отрасли – тенденция, която, на пръв поглед, може да се разглежда като положителна, тъй като ни доближава до модела, характерен предимно за по-високо развитите страни. Поради технологично изоставане и загуба на външни пазари, най-тежко засегнати обаче се оказват отрасли като наукоемкото машиностроене, текстилната и хранителната промишленост. Успоредно с това, подкрепата на държавата за крупни, тежкопромишлени предприятия, с висока социална или стратегическа значимост, води до продължаващо нарастване относителния дял на екологоемки отрасли, като въглищна енергетика, тежка химия, металургия, строителна промишленост.

Сред важните причини за задълбочаване на неблагоприятните, от гледна точка на концепцията за устойчиво развитие, структурни тенденции в промишлеността, са външните инвестиции към страната. По-голямата част от тях са безпрепятствано насочвани от мощни западни компании към отрасли, които са относително ефективни от икономическа гледна точка, но се отличават с висока екологоемкост и експортна насоченост Над 2/3 от външните инвестиции в България, след 1989, са насочени за приватизация на силно замърсяващи околната среда промишлени гиганти като "Нефтохим" - Бургас, "Соди" - Девня, "Химко" - Враца, "Кремиковци", "МДК" - Пирдоп, "КЦМ" - Пловдив, въглищни ТЕЦ, циментови, целулозно-хартиени предприятия и пр.

Освен междуотраслови, се забелязват и неблагоприятни междурегионални тенденции. Например, през 2005, в пет, от общо 28, административни области на България, разположени върху 22% от територията и, живеят над 40% от населението, произвежда се около 50% от БВП и се изхвърлят близо 80% от промишлените въздушни емисии в страната. Посочената възходяща градация на подредените по своеобразна географска логика показатели е белег за значителни регионални различия с огромен дестабилизиращ развитието заряд.

Първите мерки, насочени към подобряване състоянието на околната среда у нас, датират от средата на 70-те години на ХХ в. и са, преди всичко, административни. Реализацията им се натъква на редица препятствия от бюрократичен, технологичен, икономически и политически характер. Изострянето на екологичната проблематика, през 80-те години, води до задълбочаване на обществената полемика, независимо от значителните вътрешнополитически ограничения. Впоследствие, екологичните движения стават главни движещи сили на обществено-политическите промени в страната.

Кризисното за България последно десетилетие на ХХ век се характеризира с три ясно изразени прехода: неизбежният и в значителна степен насочван от вътрешни и външни фактори преход към политически либерализъм; хаотичният и трудно контролиран преход към пазарно стопанство; наследеният като силна инерция от предходните десетилетия, неподдаващ се на управление и достигащ форми на национална катастрофа, демографски преход. Очевидно е, че в такава социално-икономическа среда условията за целенасочен и ефективно управляван преход към устойчиво развитие са изключително неблагоприятни. Независимо от това, силно стимулиращо въздействие за търсене на комплексен изход от кризата в страната оказват глобалните инициативи, положителните практики във високоразвитите страни, континенталната интеграционна рамка, задълбочаващите се социално-екологични мотиви в националното съзнание и пр.

Основите за разработване на стратегии за устойчиво развитие

Институционални основи за разработването на стратегии за устойчиво развитие в България, съобразени със световните и континентални тенденции, започват да се формират през последната четвърт на ХХ век, но условия за изграждането на функционални екологични административно-политически механизми за управление възникват едва след демократичните реформи през 90-те години. Сред главните стимулиращи този процес фактори са изграждащото се гражданско общество, наложените от световната общност нови външнополитически отговорности на страната и пряко засягащите ни континентални интеграционни процеси. Освен административно функциониращите държавни институции, все по-пряко въвлечена в този процес е дейността на научните и непрекъснато увеличаващите се неправителствени организации.

Първата важна институционална крачка на геоекологичната политика в България, на държавно ниво, е създаденото през 1976 специално звено към Министерство на горите и опазване на природната среда - Комитет за опазване на природната среда. През 1990 то се преобразува в самостоятелно Министерство на околната среда, а през 1997 се преименува в Министерство на околната среда и водите.

През 90-те години на ХХ век, най-важен тласък за институционализиране механизмите за преход към устойчиво развитие дават ангажиментите на България по отношение дейността на ЮНЕП и вече посочените други геоекологично ангажирани поделения на ООН. Особено важна роля за това изиграват решенията на международната общност в Рио`92 и последвалите други значими международни форуми. В началото на ХХІ век, все по-голямо значение за това придобива интегрирането на страната в европейските структури.

През последните две десетилетия страната ни подписва почти всички международни договори, засягащи общите глобални и регионални усилия за оптимизиране на природно-социалните отношения. Това налага създаването на специализирани национални и регионални ведомства, разработването стратегии за мониторинг, контрол и управление на тези процеси. Основополагащ външнополитически акт в това отношение са задълженията за членство в ЕС, приети в Копенхаген`93, и, по-конкретно, създаването на Национална комисия по устойчиво развитие. През 1996 е приет Закон за чистотата на атмосферния въздух, през 1998 - Закон за защитените територии, през 1999 - Закон за водите и Закон за регионално развитие. Приет е Национален план за регионално развитие, който се превръща в един от основните инструменти на прехода към устойчиво развитие. В него се залага на балансирането между национални, регионални и местни приоритети. От 1994, към Министерството на околната среда и водите, функционира Национален център за околна среда и устойчиво развитие. През 1996, се създава и Комисия по устойчиво развитие.

През 1998, в рамките на проекта „Предизвикателства пред устойчивото развитие в България”, разработен по линия на ПРООН, е отправена препоръка за създаване на Съвет по устойчивото развитие. Той трябва да изпълнява следните функции: методическо и информационно подпомагане на дейностите по устойчивото развитие, разработване на национална стратегия за устойчиво развитие, съгласуване на националните програми и големите инвестиционни проекти, от гледна точка на устойчивото развитие и др. До голяма степен под влияние на този проект, с приемането на Закона за регионалното развитие и на Правилника за организацията и дейността на Съвета за регионално развитие към Министерския съвет и на областните съвети за регионално развитие, през 1999, е изградена Комисия по устойчиво развитие, в рамките на Съвета за регионално развитие. Чрез нея се търсят по-ефективни възможности за съгласуване на стратегически планови документи – например националните планове за икономическо и регионално развитие, национални инфраструктурни проекти и др. (вж. Дограмаджиева, 2002).

Една от основните глави в преговорния процес за присъединяване на България към ЕС е Глава 22 „Околна среда”, открита през 2001 и з акрита през 2003. В първоначалния период по нея се обръща особено внимание на разработването на планове за практическа реализация на краткосрочните задачи, институционално укрепване на екологичната политика, сътрудничество между заинтересованите страни. С приемането на България за пълноправен член на ЕС, от 2007, въпросите на прехода към устойчиво развитие придобиват приоритетно значение.

Днес в България вече разполага с определен положителен опит при създаването на стратегии за развитие на всички нива - национално, регионално и местно. Привлечени са значителни финансови ресурси от международни донорски организации, мобилизирани са ресурси за практическото им изпълнение, създават се предпоставки за ангажиране на общественото мнение при обсъждането и осъществяването им.

С най-голяма роля в усилията за преход към устойчиво развитие на национално ниво е Програмата “Възможности 21”, пряко съобразена с глобалната рамка на "Дневен ред 21" и програмните документи на ЕС. В регионален план, важна методологична роля играят първите, пилотни проекти за устойчиво развитие в областите Ловеч и Велико Търново, в общините Велинград, Свищов, Тетевен, Асеновград. През 1999, ПРООН публикува Методически указания за разработването на общински стратегии за устойчиво развитие. Днес почти всички области и общини имат разработени и одобрени планове за развитие, в които принципите на устойчивото развитие се декларират като приоритетни. В някои области и общини, отделно от тях, са разработени и стратегии за устойчиво развитие.

Разработването и реализацията на глобални, континентални, национални, областни и общински стратегии за устойчиво развитие е най-ефективния път за оптимизиране на съвременните динамични отношения между обществото и природата. Важно условие за повишаване на тяхната практическа стойност е съгласуването на принципите, целите, задачите, индикаторите и механизмите им между йерархичните пространствени нива. Опитът на България в това отношение засега е все още малък, особено на областно и общинско ниво. Често опитите в това отношение се оказват неудачни, поради липсата на управленчески опит и недостатъчна научна обоснованост при планирането. Очевидна е необходимостта от промяна в нагласите и поведението на всички ангажирани страни - политици, публична администрация, граждански организации, бизнес среди и граждани.

 

* След 1995 ежегодните доклади на Института се публикуват на български език и се разпространява безплатно от Министерството на околната среда и водите – б. а.

 

 

Л итература :

Дограмаджиева, Е., Концепцията за устойчиво туристическо развитие като част от глобалната идея за устойчивост в съвременния свят. - Год. на СУ ”Св.Кл. Охридски”, Книга 2 - География, т.93, 2000.

Маринов, В., В. Гарнизов и др. Предизвикателства пред устойчивото развитие в България. София, 1998.

Протокола от Киото, ратифициран от Република България със Закон за ратифициране на Протокола от Киото към Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата.(ДВ, бр.72 от 25.07.2002 г.)

Ръководни принципи за устойчиво териториално развитие на Европейския континент. Приети на 12-та сесия на СЕМАТ, Хановер, 7-8 септември 2000 г.,София, 2001. ( pdf - файл)

Скиавоне, Дж. Международни организации. София, 2005.

Учредителните договори на ЕО и ЕС. СУ ”Св. Климент Охридски”, София, 2004.

Carson, R., Silent Spring. Boston, 1962.

Dubos, R., B. Ward, Only One Earth. New York, 1972.

Ehrlich , Paul R . The population bomb . New York , 1971

http://unfccc.int/resource/docs/convkp/kpeng.html

http :// www . clubof rome . org

http :// www . pbs . org / population _ bomb /

http:// www . undp . bg

 

* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

** Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

{rt}

През последните две десетилетия в България се отчита значителна промяна в съотношението между числеността на мъжете и жените в най-активната репродуктивна възраст (от 20 до 39 години). През 1985, съотношението между мъже и жени от този възрастов контингент е било 1000:987, докато през 2006 вече е 1000:960. Феноменът се дължи, преди всичко, на по-високото ниво на емиграция при младите жени, а може би и на по-голям дял на мъжете, сред имигрантите. Обичайно, делът на мъжете сред емигрантите е по-висок, доколкото те са по-инициативни. Социално-икономическата криза в България обаче накара стотици хиляди млади жени да търсят изход от тягостните условия на живот у нас, като заминат в чужбина. Други пък бяха изведени от страната не дотам доброволно.

Ситуацията в малките и големите селища

Набелязаният дефицит на жени във фертилна възраст обаче е особено добре изразен в по-малките селища – селата и малките градове. Явно, външната и вътрешната миграция значително променя, в този тип селища, баланса между представителите на двата пола в репродуктивна възраст. През 2001, тази диспропорция в селата достига до 1000 мъже към 870 жени от споменатата възрастова група, докато при живеещите в градовете съотношението е 1000:1001, като в някои от градовете с висши учебни заведения численото превъзходство на младите жени е доста по-голямо. И макар в последно време тенденцията да се обърна, като, през 2006, в селата съотношението е 1000:878, а в градовете 1000:986, значимото, от репродуктивна гледна точка, неравновесие между половете в малките селища се запазва. Тук следва да отбележим, че превесът на мъжете над жените в селата се задълбочава още в предходната възрастова група (15-19 години) , където мъжете, спрямо жените, са 1000:917, докато при 10-14-годишните превъзходството им е само 1000:950, макар че, според биологичните закономерности, с остаряването, би трябвало числеността на мъжете и жените да се сближава.

Известно е, че при новородените деца съотношението на момчетата към момичетата е около 1000:940/970 (коефициентът варира през годините и при различните типове общности), но в по-късна възраст постепенно се постига паритет между числеността на представителите на двата пола, а в зряла и старческа възраст жените започват да преобладават заради по-високата смъртност при мъжете във всички възрасти. Така например, при родените през 2006, на 1000 момчета се падат 941 момичетата. През същата година, при младежите от 15 до 19 навършени години, коефициентът е 1000:951, а жените получават числено превъзходство спрямо мъжете едва в контингента на възраст над 43 навършени години.

Отчитаното в селата неравновесие между мъжете и жените в активна фертилна възраст само отчасти е свързано с естественото преобладаване на мъжете в младежките възрастови групи, а източникът на задълбочаването му трябва да се търси в механичното движение на населението. Вътрешните миграции (в по-голяма степен) и емиграцията (отчасти) пораждат този феномен, при който жените видимо мигрират, в по-висока степен от мъжете, към големите градове. При анализа на възможните фактори за възникване на набелязания по-голям приток на млади жени (на 20-24 години) от селата към градовете, според мен, с най-голям принос се отличава установената система за получаване на средно и висше образование.

Ролята на образованието и емиграцията

Поради по-големия стремеж, при момичетата, да придобият високо образование и съпровождащият го обществен натиск върху образователните институции, приемът им във висшите учебни заведения и в колежи е завишен, в сравнение с този на момчета, макар в тази младежка възраст мъжете да са все още значително повече – през 2006, при 19-годишните, съотношението е 1000:958. Така например, през 80-те години, сред новоприетите студенти (включително за полувисше образование), жените, през повечето учебни години, преобладават (особено през 1985 и 1986, когато са, съответно, 59% и 58% от новоприетите студенти) и едва през 1989 стават по-малко от мъжете (47%). Интересно е и друго – през 1989, във висши учебни заведения, са приети 2193 жени (от общо 2782) с полувисше образование, което е показателно, че при някои от тях обучението за високо образование протича за по-голям период от време.

Друга причина, поради която жените преобладават сред студентите, е по-честото отпадане на мъжете по време на следването им, доколкото момичетата са по-прилежни в обучението. Затова до финала на учебния процес достигат повече жени, които междувременно престояват по-дълго в съответните университетски градове. През 2005, у нас са завършили висше образование 46 038 студенти, от тях мъжете са 18 928, а жените –27 110 (1000:1432). В крайна сметка, поради ефекта на по-разширения прием на жени и на по-честото отпадане от учебния процес при мъжете, през учебната 2005/2006, от общо 243 464 учащи във висши учебни заведения, 113 308 студенти са мъже, а 130 156 - жени (1000:1149).

Според преброяването на населението от 2001, мъжете, на възраст от 20 до 39 навършени години, с висше образование, са 122 830, докато жените са 192 536 (1000:1567). Ако към висшистите се добавят и полувисшистите, числеността на двете групи, съответно, е 142 389 и 241 062 души (1000:1693). В градовете, мъжете висшисти на тази възраст са 116 806, а жените – 180 389 (1000:1544). Нарушеният баланс между мъжете и жените от набелязаните групи води до нарушаване на баланса между половете в тази възраст в различните типове населени места. По всичко изглежда, че тъй като повечето от висшистите у нас намират работа в големите градове, жените в активна фертилна възраст са преобладаващия пол в много от тях, въпреки високата миграция на мъже без високо образование към тези промишлени центрове. В селата пък настъпва дефицит на млади жени.

Ефектът на „разтваряне на ножицата” между числеността на мъжете и жените в активна фертилна възраст у нас вероятно е повлиян и от значителната емиграция в чужбина на млади жени. В големите градове, където преобладават, жените по-трудно намират партньори и някои от тях се ориентират към емиграция, за да търсят професионална и семейна реализация. Други сключват брак с чужденци в България, или с вече емигрирали българи. Трети пък попадат в потока на незаконния трафик на жени.

Последиците от нарушения баланс

Какви са последствията от нарушения баланс между мъжете и жените в активна фертилна възраст? Преди всичко, намаляват жените в тази възраст, с което намалява броят на родилките и, съответно броят, на ражданията е по-малък. Поради разминаването в местожителството на част от младите мъже и жени, те нямат шанс да се срещнат, което е особено значим проблем за мъжете в селата. За над 50 хиляди мъже, на възраст от 20 до 49 навършени години, в селата не достигат жени от тази възрастова група, което, съвсем естествено, поражда социална резигнация или междуличностно напрежение. От друга страна, в университетските градове се усеща недостиг на млади мъже, като част от младите жени в тях по-трудно намират партньори. Още повече, че различията в образователното ниво между мъжете и жените (жените висшисти са с около 60% повече) води до въздържане на част от жените от сключване на брак с неравностоен по образователния си статус партньор . Очертаните по-горе разминавания между представителите на двата пола предизвикват спад както на браковете, така и на раждаемостта.

Отслабналият стремеж на мъжете да придобият висше образование може да се обясни с постепенната девалвация на образоваността през последните десетилетия. Ниската възвращаемост изразходваните за следване труд, време и финанси доведе до феминизация на висшето образование. Резултатът от този феномен се прояви и във феминизацията на определени професии – учители, възпитатели, работници в социалната сфера, администратори и пр. Прекомерната феминизация на образователната и административната сфера е съпроводена от намаляване на влиянието върху социума и спад на обществения престиж на извършваните в тези области дейности, което подрива и авторитета на държавното управление. Въздействието от нарушения баланс между половете, сред общността на лицата с високо образование, прониква във всички области на обществения живот. Макар стремежът на младите жени към по-добро образование и професионална реализация да е положително явление, щом той предизвиква социални деформации, трябва да се потърсят подходи за тяхното овладяване и канализиране в приемлива за обществото насока.

Възможнита решения

Дисбалансът в съотношението между мъжете и жените в активна фертилна възраст е продукт от въздействието върху демографското поведение на населението на множество фактори. За неутрализирането на негативното влияние на съвкупността от тези фактори трябва да се създаде многостранна платформа от инструменти за осъществяване на контрол и противодействие. Фундаментална предпоставка за задълбочаване на неравностойното разпределение на мъжете и жените в различните по размер и функции селища, е намаляването на възможностите за професионална реализация на лицата, придобили високо образование и отдръпването на мъжете от него, последвано от забавен растеж на производителността на труда у нас, в сравнение с по-динамичните икономики. Несъмнено, на това предизвикателство следва да се отвърне предимно с икономически механизми, например с привличане на чужди капитали, производство и технологии. Съществуват обаче и вътрешни законови и институционални възможности за провеждане на политика, която да коригира деформациите в пропорциите на населението по полов признак. Основните направления, по които би могло да се осъществи широка кампания за противодействие на негативните тенденции в тази област, са:

  • Законодателни инициативи

•  Обстойно и внимателно обсъждане на Законопроекта за равните възможности на жените и мъжете и приемането му, след съобразяване с ефекта, който биха оказали неговите разпоредби върху бъдещото демографско развитие на България.

•  Внасяне на промени в Закона за висшето образование , регламентиращи рамките на пропорциите между жени и мъже, приемани за обучение във ВУЗ, във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 12 от Закона за защита от дискриминация , според която ”(1) Не представляват дискриминация: …12. мерките в областта на образованието и обучението за осигуряване на балансирано участие на жените и мъжете, доколкото и докато тези мерки са необходими”. Целесъобразно би било, да се заложи препоръка за изравнен общ прием на мъже и жени за студенти през съответната учебна година или за числено предимство на мъжете в съотношение 21:20 (или 20:19), отговарящо на пропорциите между момчетата и момичетата в младежка възраст.

•  Промени в образователната система

•  Установяване на диалог между Министерството на образованието и науката и висшите учебни заведения, за да се обсъдят възможностите за разкриване на допълнителни бройки за мъже при приема в съответните учебни заведения (вкл. разкриване на нови специалности), така че да се постигне изравнен общ прием на мъже и жени, както и за мерки, насочени към предотвратяването на отпадането на мъжете по време на обучението.

•  Установяване на сътрудничество между висшите учебни заведения и работодателите за планиране на нуждите за подготвяне на кадри в съответните учебни заведения. Отпускане, от работодателите, на стипендии на студенти (особено на семейни студенти), които договорно да се ангажират, че след завършване на висше образование ще работят на обекти от интерес за работодателя, в обезлюдени райони или в други непривлекателни зони.

•  Съобразяване на местата във ВУЗ, по държавна поръчка, за специалности по социални науки, с потребностите на страната и откриване на нови специалности или увеличаване на местата, по държавна поръчка, за индустриални и информационни технологии.

•  Разширяване на колежанското образование, при спазване на общата равнопоставеност на половете (в момента, в колежите се обучават предимно жени, доколкото такава е спецификата на съществуващите колежи). Разкриване на нови колежи, които да подготвят кадри за индустриалното производство и сферата на услугите.

  • Управление на демографските процеси на регионално ниво

•  Изготвяне на областни стратегии за демографско развитие, отчитащи спецификите на областта, включително на отделните райони и типове селища.

•  Привеждане в действие на областни и общински планове за хармонично и устойчиво развитие на населението.

•  Въвеждане, от местните власти, на данъчни облекчения за младите хора по Закона за местните данъци и такси.

  • Миграционна политика

•  Провеждане на широк набор от политики в подкрепа на младите хора, които да намалят емиграционните нагласи сред тях.

•  Предотвратяване на незаконния трафик зад граница на жени.

•  Привличане на имигранти от български произход, на които да се предоставят земеделски парцели и жилища в селските региони. Отваряне на икономиката на страната за работници, произхождащи от страните от Балканско-Черноморската зона. Привличане на специалисти с дефицитна за страната квалификация от други райони на света. Създаване на условия имигрантите трайно да се заселят у нас.

•  Установяване на сътрудничество между общинските власти, публичноправните организации и частните агенции за запознанства и брачно посредничество за осъществяване на политика за брачно посредничество, ориентирана предимно към мъжете в селските райони и малките градове. Привличане на брачни партньори предимно от държавите от Балканско-Черноморската зона.

  • Развитие на селските региони с особено внимание към граничните общини, планинските и други необлагодетелствани райони

•  Възприемане на специализирана политика за съхраняване на селата и развитие на селските региони, чрез данъчни облекчения, държавни инвестиции и привличане на чужди капитали за подпомагане на дребния и средния бизнес там.

Неравностойното представителство на младежите от двата пола в населените места от градски и селски тип се установява още със засилването на процесите на урбанизация преди около половин столетие. През 1965 в градовете пропорцията между мъжете и жените, от 20 до 24-годишна възраст, е 1000:1033, а в селата 1000:935. През 1975, тези показатели, съответно, са 1000:1065 и 1000:838. През същата година, дори в групата от 15 до 19 навършени години, пропорциите между двата пола са 1000:1003 и 1000:836. Видимо, процесът на феминизация в градовете и маскулинизация в селата, сред младежите, се развива твърде бързо.

 

Въпреки привидното изравняване между мъжете и жените в градовете, всъщност много от младите жени там нямат реални кандидати за семейни партньори, поради въздържането на част от мъжете да създават семейства. Впрочем, дори в селата не всички жени намират подходящи партньори, което още повече намалява дела на младите хора, получили възможност да се обвържат в семейни отношения.

•  Регламентиране равнопоставеността на половете при разпределянето на работните места, изискващи висше образование, в общинските администрации и предприятия.

•  Увеличаване размера на регламентирания в Кодекса на труда платен годишен отпуск, с цел да се повиши преразпределението на доходите от големите градски центрове и индустриалните зони към селските райони. Предоставяне на премии чрез ваучери, предназначени за финансово подсигуряване почивката на работещите (както и за децата им) в сферите на държавно и общинско бюджетиране (при възможност, помощ за почивка да се предоставя също така в държавните и общинските предприятия), които да се осребряват при осъществяване на почивки в районите за селски туризъм – населените места с население до 20 хиляди души, без големите планински курорти и селищата, намиращи се в зоната на черноморското крайбрежие.

Освен тези евентуални мерки, остава открита възможността, след като феноменът с нарушения полов баланс при младите хора в различните типове селища бъде осъзнат и проучен, да се предприеме по-широка кампания за преодоляване на деформациите и за хармонизиране на демографските пропорции на обществото.

 

Таблица №1 Население в активна фертилна възраст (20-39 години) по пол

 

 

Година

Възраст

Пол

20- 24

Съотно-

шение

25-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-39

Съотно-

шение

20-49

Съотно-

шение

1965

Мъже

294 336

1000

287 514

1000

658 696

1000

1 240 546

1000

1 762 508

1000

 

Жени

290 223

986

284 728

990

647 324

983

1 222 275

985

1 745 047

990

1975

Мъже

330 750

1000

347 996

1000

571 640

1000

1 250 386

1000

1 887 426

1000

 

Жени

324 589

981

342 263

984

569 393

996

1 236 245

989

1 866 687

989

1985

Мъже

301 743

1000

315 677

1000

660 746

1000

1 278 166

1000

1 825 708

1000

 

Жени

293 801

974

309 595

981

658 534

997

1 261 930

987

1 814 988

994

1992

Мъже

303 067

1000

268 817

1000

579 234

1000

1 151 118

1000

1 738 263

1000

 

Жени

289 862

956

262 501

977

580 572

1002

1 132 935

984

1 734 172

998

2001

Мъже

295 399

1000

291 225

1000

539 928

1000

1 126 552

1000

1 677 803

1000

 

Жени

280 272

949

279 986

961

528 473

979

1 088 731

966

1 655 092

986

2006

Мъже

273 164

1000

290 111

1000

570 065

1000

1 133 340

1000

1 653 821

1000

 

Жени

259 767

951

276 196

952

552 014

968

1 087 977

960

1 612 302

975

 

Таблица №2 Население в активна фертилна възраст (20-39 години) по пол в градовете

 

 

Година

Възраст

Пол

20- 24

Съотно-

шение

25-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-39

Съотно-

шение

20-49

Съотно-

шение

1965

Мъже

152 500

1000

152 049

1000

338 266

1000

642 815

1000

888 930

1000

 

Жени

157 543

1033

149 690

984

332 260

982

639 493

995

872 846

982

1975

Мъже

208 958

1000

233 415

1000

364 098

1000

806 471

1000

1 184 004

1000

 

Жени

222 574

1065

235 699

1010

365 377

1004

823 650

1021

1 192 908

1008

1985

Мъже

198 355

1000

219 570

1000

478 034

1000

895 959

1000

1 267 174

1000

 

Жени

207 418

1047

226 642

1032

492 595

1030

926 655

1034

1 300 946

1027

1992

Мъже

213 428

1000

188 565

1000

420 953

1000

822 946

1000

1 243 899

1000

 

Жени

212 583

996

192 766

1022

444 015

1055

849 364

1032

1 294 766

1041

2001

Мъже

221 373

1000

217 185

1000

392 096

1000

830 654

1000

1 232 720

1000

 

Жени

216 368

977

213 901

985

401 083

1023

831 352

1001

1 259 677

1022

2006

Мъже

211 779

1000

221 207

1000

426 948

1000

859 934

1000

1 238 793

1000

 

Жени

205 335

970

217 087

981

425 373

996

847 795

986

1 248 787

1008

За 1965, 1975, 1985, 1992 и 2001 г. данните са от преброяванията на населението, проведени през тези години, а за 2006 г. са от годишните наблюдения на населението, провеждани от НСИ, и се отнасят за края на годината.

 

Таблица №3 Население в активна фертилна възраст (20-39 години) по пол в селата

 

 

Година

Възраст

Пол

20- 24

Съотно-

шение

25-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-39

Съотно-

шение

20-49

Съотно-

шение

1965

Мъже

141 836

1000

135 465

1000

320 430

1000

597 731

1000

873 578

1000

 

Жени

132 680

935

135 038

997

315 064

983

582 782

975

872 201

998

1975

Мъже

121 792

1000

114 581

1000

207 542

1000

443 915

1000

703 422

1000

 

Жени

102 015

838

106 564

930

204 016

983

412 595

929

673 779

958

1985

Мъже

103 388

1000

96 107

1000

182 712

1000

382 207

1000

558 534

1000

 

Жени

86 383

836

82 953

902

165 939

908

335 275

877

514 042

920

1992

Мъже

89 639

1000

80 252

1000

158 281

1000

328 172

1000

487 907

1000

 

Жени

77 279

862

69 735

869

136 557

863

283 571

864

439 406

901

2001

Мъже

74 026

1000

74 040

1000

147 832

1000

295 898

1000

445 083

1000

 

Жени

63 904

863

66 085

893

127 390

862

257 379

870

390 415

877

2006

Мъже

61 385

1000

68 904

1000

143 117

1000

273 406

1000

415 028

1000

 

Жени

54 432

887

59 109

858

126 641

885

240 182

878

363 515

876

 

Таблица №4 Население в активна фертилна възраст (20-39 години) с висше образование към 1.03.2001

 

Образование

 

 

Висше

 

 

 

Висше

(специалист)

 

Общо

Възраст

Пол

20-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-39

Съотно-

шение

Мъже

44 521

1000

78 309

1000

8 156

1000

21 074

1000

152 060

1000

Жени

91 525

2056

101 011

1290

29 065

3564

40 019

1899

261 620

1721

 

Таблица №5 Жени с висше образование по местоживеене

На 1000 мъже

Година

Тип населени места

1965

1975

1985

1992

2001

Общо

427

590

764

881

1144

В градовете

438

598

771

890

1144

В селата

315

452

627

737

1152

 

Таблица №6 Жени в активна фертилна възраст (20-39 години) в

университетските градове към 31.12.2006 г.

На 1000 мъже

Възраст

Населено място

20- 24

25-29

30-34

35-39

40-44

45-49

България

951

952

963

974

995

1019

В градовете

970

982

983

1010

1044

1073

В селата

887

858

900

871

865

876

Столична община

977

1014

981

988

1030

1118

Пловдив

1023

1008

985

1031

1099

1149

Варна

948

996

950

952

1027

1091

Бургас

987

1034

984

976

1043

1096

Велико Търново

1246

1286

928

1087

1143

1140

Благоевград

1211

1053

956

1115

1073

1106

Шумен

1042

1125

1072

989

1057

1105

Русе

879

917

1012

1027

1056

1050

Стара Загора

968

952

967

994

1030

1072

Свищов

1325

1034

809

1066

1059

1154

Плевен

993

961

960

1043

1082

1070

Габрово

883

820

905

1059

1055

1096

* Българско геополитическо дружество, това е втората от серията статии на автора по демографските проблеми на България

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн