26
Пон, Окт
6 New Articles

В края на 2007 и началото на 2008, Русия демонстрира „военните си мускули” едновременно и в трите рода войски – на суша, в Космоса и по море. Така, на сушата, в рамките на само един месец, на два пъти бяха осъществени учебни пускове на управля e мите междуконтинентални балистични ракети РС-24 от ново поколение, за които се твърди, че „са в състояние да пробият която и да било система за противоракетна отбрана”. В Космоса едновременно бяха изстреляни три спътника от системата за глобална навигация “ ГЛОНАСС”, които в бъдеще ще покриват 95% от територията на Русия и 88% от повърхността на планетата. По море пък, от руска подводница беше изстреляна управляема балистична ракета РСМ-24, чиито радиус на действие е 8000 км, и която (според руснаците) точно е поразила целта си.

Американците, разбира се, не можеха да не реагират на тази демонстрация. Президентът Буш дори предложи 2008 да стане „година на световно примирие” и неочаквано за мнозина взе решение за едностранното съкращаване на американския ядрен арсенал до ? от количеството, с което САЩ разполагаха по време на студената война. Тук ние, китайците няма как да не направим аналогия с известната новела „Гу Ду си търси поражението” (става дума за новелата на китайския писател и политик Цзин Юн, в която главният герой Гу Ду следва философската идея, според която онзи, който принуждава врага си да мисли как да се защити, не се нуждае от защита).

Старият съперник в новите условия

По времето, когато военните потенциали на СССР и САЩ бяха, горе долу, равнозначни, надпреварата във въоръжаването беше битка на новите оръжия и системи, следваща принципа „кой кого”.

В заключителния етап от съществуването на Съветския съюз, неговото ръководство, наивно вярвайки в „общочовешките ценности”, започна да ликвидира ядрения си потенциал и да съкращава конвенционалното си въоръжение, доброволно изпращайки на боклука немалко технологични постижения във военната сфера.

След идването си на власт, руският президент Борис Елцин веднага се ориентира към Запада. Сравнително доскоро, военните разходи на Русия бяха само 1/40 от тези на САЩ, в руските казарми често нямаше ток и вода, бойните самолети страдаха от липсата на гориво и нерядко просто не можеха да излетят, бойните кораби ръждясваха и във военните пристанища се трупаха грамади от безполезен метал. Единствената, нормално протичаща, военна дейност по онова време беше унищожаването на стратегическите ядрени ракети, т.е. изваждането на „ядрените зъби” от устата на руската мечка. Американците, разбира се, щедро подпомагаха този процес.

В първоначалния етап, след идването си на власт, Путин въобще не беше противник на подобряването на отношенията с Америка, само че срещу подкрепата му за САЩ във войната с тероризма, той получи поредното разширяване на НАТО на Изток, няколко „цветни революции” в съседни на Русия държави, както и решението за разполагането на елементи от американската Система за противоракетна отбрана на територията на Чехия и Полша.

Приемайки тези три звънки шамара с крива усмивка, Русия почувства, че чашата на търпението и вече прелива. Путин пък, най-сетне осъзна простата истина, че „на американския вълк му се е прияло човешко месо” и реши, че е крайно време да мине от думи към дела, ориентирайки се към добре познатата максима „око за око и зъб за зъб”. Всъщност, по-дълбоката причина за това развитие беше фактът, че противоречията между Русия и САЩ засягаха сферата на геостратегията и различията в ценностните системи и затова не можеха да бъдат отстранени само на основата на добрата воля.

Междувременно, мрежата на американските глобални интереси покри територията на цялата планета, стимулирайки „цветните революции” в постсъветското пространство за да ограничи стратегическото пространство на Русия и да ликвидира веднъж завинаги опасността от „възраждането на империята”. На свой ред, Русия не просто иска да удържи позициите си на териториите, останали и след разпадането на Съветския съюз, но и разчита (чрез създаването на руско-беларуския съюз, Евроазиатската икономическа общност – ЕврАзИО, и Общността на Договора за колективна сигурност - ОДКС) да възстанови влиянието си в някогашните граници на Руската империя или на СССР, от времето на най-големия му разцвет.

И така, САЩ биха искали да консервират архитектурата на своята доминация, като единствена в света свръхдържава, потискайки всеки потенциален съперник, способен да се превърне в предизвикателство за нея. Русия пък, провежда многостранна външна политика, стремейки се да стане един от полюсите в новия многополюсен свят. САЩ искат да разпространят по целия свят „американската демокрация” и либералната икономическа система, в качеството на глобална ценностна система. Русия отстоява модела на т.нар. „суверенна демокрация”, съответстваща на вътрешнополитическата ситуация в тази страна, стреми се да контролира жизненоважните икономически артерии и следва съзнателен курс към възраждане на своята мощ.

За американците, в света съществуват само „младши партньори” и противници и те не са склонни да приемат възможността за равноправно партньорство с когото и да било. Благодарение на ядрения си потенциал, Русия повишава международния си статут и все по-силно желае да играе ключова роля в световната политика.

Новите предизвикателства и старите методи

В тази ситуация, изправен пред изключително мощен съперник, в лицето на САЩ, Китай се придържа към тактиката на гъвкавото лавиране. За разлика от него, руснаците изглеждат склонни да следват старата теза, че „железният прът може всичко да смачка, а пък ако противникът притежава меч, прътът просто трябва да е по-дебел”.

През август 2007, Путин показа на целия свят добре развития си торс, демонстрирайки пред всички световни държави иронично-високомерна самоувереност. Последната, без съмнение, е свързана с политическите успехи на осемгодишното му управление и нарасналата мощ на Русия, т.е. укрепването на централната власт, стабилната вътрешнополитическа ситуация и впечатляващото икономическо развитие. През миналата 2007, руският брутен вътрешен продукт (БВП) достигна до 1/10 от този на САЩ, годишният доход на глава от населението нарастваше с по 10-11% през последните години, а руското общество най-сетне се почувства стабилно.

Контролирайки вътрешнополитическото разположение на силите, Путин подкрепи, в края на 2007, т.нар. „партия на властта” (т.е. „Единна Русия”), която спечели на изборите за Държавна Дума по-голямата част от гласовете на избирателите и лансира приближения си вицепремиер Дмитрий Медведев като свой наследник на президентския пост (на президентските избори, през март 2008, Медведев получи над 70% от гласовете). Освен това, Путин изрази желание, след приключване на президентския си мандат, да заеме министър-председателското кресло. Той изглежда не се вълнува от това, че ще бъде подчинен на сегашния си подчинен. Очевидно, за него е по-важно да се гарантира приемственост в политическия курс на страната и да продължи нейното възраждане, така че тя да може да осъществи поставената за 2030 икономическа цел – увеличаване на БВП на глава от населението (по паритет на покупателната способност) от сегашните 12000 долара, до 45000 долара, така че жизненото равнище на руснаците да се доближи плътно до онова в днешна Западна Европа.

Във военната сфера Русия също съумя да преодолее доскорошната си немощ. През последните шест години, военните и разходи нараснаха 2,5 пъти, достигайки, през 2007, 33 млрд. долара. В момента руснаците разполагат с 3352 ядрени бойни глави, т.е. малко по-малко от САЩ (5021), но няколко пъти повече, отколкото останалите ядрени държави. На световния пазар за боеприпаси, руският дял е 31%, т.е. той е по-голям дори от американския. През 2008, Русия ще осъществи най-малко 11 учебни изстрелвания на стратегически ракети, а през 2009 се планира те да бъдат два пъти повече. До 2015, за обновяването на руския оръжеен арсенал, ще бъдат отпуснати пет трилиона рубли (над 200 млрд. долара).

През втората половина на 2007, след двегодишни ремонтно-възстановителни работи, руският самолетоносач „Адмирал Кузнецов” отново се върна в строя. След 15-годишно прекъсване, възобновиха патрулните си мисии и стратегическите бомбардировачи на страната. Успешно премина изпитанията най-мощната в света тактическа вакуумна бомба. Руският флот отново се насочи към Средиземно море, което НАТО беше започнало да смята за свои „вътрешни” води. В експлоатация беше пусната дизел-електрическата подводница от ново поколение „Саров”, разполагаща и с атомен мини-реактор, като спомагателен източник на енергия. Русия многократно демонстрира на останалия свят нарастващата си мощ и въобще не се колебае да предизвиква с нея САЩ.

Всички тези действия ясно показват, че Москва не възнамерява и няма да наблюдава спокойно разполагането на американската Система за противоракетна отбрана край своите граници. Руските военни съвсем откровено предупреждават, че ако САЩ не се откажат от разполагането на системата в Източна Европа, последната ще се превърне в мишена на потенциален руски военен удар.

С подобни действия, руснаците искат да накара и САЩ, и двете държави (Чехия и Полша), които възнамеряват да приемат на своя територия елементи на Системата за ПРО, много сериозно да се замислят, преди наистина да го направят.

Спорът между САЩ и Русия относно Системата за противоракетна отбрана продължи през цялата 2007, прехвърляйки се и в 2008, като се превърна в централен пункт на явната и скрита борба между двете държави. Спорът за Противоракетната отбрана даде на руснаците достатъчно аргументи да продължат да укрепват и разширяват военния си арсенал. Президентът Путин неведнъж заяви, че международната ситуация принуждава страната му да развива военната си мощ и да поддържа постоянна бойна готовност.

Новата тактика на старото бойно поле

От разпадането на Съветския съюз и края на студената война минаха повече от 16 години. Възможно ли е Русия и САЩ да се върнат към някогашната оръжейна надпревара и студената война между тях да се възобнови?

Навремето, Съветският съюз разполагаше с армия от 4,5 млн. души, арсеналът му от междуконтинентални балистични ракети наброяваше 1400 броя, сухопътните войски включваха 169 дивизии, бронетанковите – 105 000 единици бойна техника, страната имаше 8100 бойни самолети и 330 военни кораби. Но дори и след като претърпяха поражение в студената война, сегашните руски Въоръжени сили, които разполагат с много по-малка мощ, в сравнение със САЩ, едва ли биха се решили да започнат нова световна война, а и, както изглежда, нямат никакво желание за подобно нещо.

Американската мощ, както и преди, няма равна в целия свят. САЩ държат 23% от световния БВП, отделят за военния си бюджет 40% от всички средства, които се отделят за целта в света и (както твърдят експертите) изпреварват останалите, във военно-техническата област, с поне 15-20 години. В сравнение със САЩ, по-голямата част от руската територия (като изключим незначителното предимства в броя на ракетите с наземно базиране, където съотношението е 611 към 510, в полза на руснаците) се оказва в неизгодно положение.

В същото време, съкращавайки едностранно ядрените си арсенали, американците въобще нямат намерение „да изпускат ножа от ръцете си”. След като САЩ вече разполагат с достатъчно количество високотехнологични и свръхточни оръжия от ново поколение, значението на стратегическото им въоръжение започна да намалява. В този смисъл, съкращаването на излишните остарели ядрени оръжия е само от полза за американците, защото ще им позволи по-лесно да продължат по пътя на военната конкуренция с руснаците и китайците.

На свой ред, специалисът по джудото Путин, който съвършено владее изкуството да побеждава с по-малка сила, вече даде на американците своя „асиметричен отговор”. За разлика от съветската епоха, днес Русия вече не реагира толкова пасивно, т.е. опитва се да прави всичко така, както смята за необходимо, без да се съобразява с това, как действат останалите. Тоест, стреми се ясно да демонстрира пред света силните си страни, да прикрие (доколкото е възможно) слабостите си и максимално да се възползва от предимствата си.

За да предотврати разполагането на американската Система за противоракетна отбрана в Източна Европа, Москва първоначално предложи на САЩ съвместно да използват радарния комплекс в постсъветското пространство, а после лансира идеята за създаването на обща руско-американска Система за противоракетна отбрана в Европа. Получавайки отказ, руснаците прекъснаха участието си в очевидно неотговарящия на собствените им интереси Договор за ограничаване на въоръжените сили в Европа (ДОВСЕ), за да си развържат ръцете за разполагането, в източната част на страната, на необходимите системи за противодействие на Северноатлантическия пакт. Освен това, Русия заяви, че напуска съветско-американския договор за ракетите със среден радиус, за да предислоцира собствените си ракети от този тип така, че да покрият цялата територия на Западна Европа.

Разбира се, по-простото в случая, би било унищожаването, в случай на необходимост, на източноевропейската система за противоракетна отбрана.

Въпреки всичко казано дотук обаче, би било грешка да се смята, че превръщайки се отново в заклети врагове, Русия и САЩ вече нямат шанс да си сътрудничат. Напротив, двустранното сътрудничество между тях продължава да е необходимо в борбата с тероризма, в областта на борбата с разпространението на ядрените оръжия, контрола на ситуацията в т.нар. „горещи точки”, опазването на околната среда, както и в сферата на енергоресурсите. По отношение на САЩ, Русия вече нееднократно е заемала както позиция на пълно приемане и сътрудничество, така и на тотално отрицание. Така че, къде ще се води борба, а къде ще се търси сътрудничество, ще се решава, отчитайки конкретните държавни интереси и общата ситуация.

И все пак, кой повече се бои от другия? Русия е доказала, че не се впечатлява от заплахите и умее да побеждава в трудни ситуации. Съединените щати, разбира се, също не се страхуват от руската мощ, която при това далеч не може да се сравнява с онази на Съветския съюз. Русия се стреми към могъщество и просперитет. САЩ пък искат на всяка цена да запазят позициите си. И, както е казал един китайски мъдрец, в схватката между майстори, победа ще удържи по-умният от двамата.

* Авторът е известен китайски политически анализатор, статията му публикуваме с любезното съдействие на Агенция Синхуа

{rt}

Наскоро, професорът от Масачузетския технологичен институт и признат експерт в сферата на системите за противоракетна отбрата Теодор Постъл, нагледно, използвайки методите на компютърното моделиране, доказа, че противоракетната зона в Полша, както и радиолокационните станции в Чехия (които са елементи от лансираната от САЩ Система за противоракетна отбрана), могат да бъдат ефективно използвани единствено за защита на американската територия от евентуална атака на руски стратегически ракети. Този факт трудно се вписва в твърденията на Белия дом, че Системата за противоракетна отбрана няма нищо общо с руснаците и е насочена срещу евентуални терористични атаки от страна на ислямските радикали и, в частност, от страна на Иран.

В тази връзка си струва да припомня и, че САЩ, на практика, отхвърлиха предложението на руския президент Владимир Путин да използват радиолокационните станции в района на азербайджанския град Габала и руския град Армавир, които са част от руската система за предупреждение при ракетно нападение. Както е известно, на срещата на Г-8, през юни 2007, Путин предложи на американския президент Джордж Буш съвместна експлоатация на станцията в Габала, ако САЩ се откажат да разполагат елементи от своята Система за противоракетна отбрана в т.нар. Трети позиционен район в Полша и Чехия. През юли миналата година, по време на разговорите си с Джордж Буш в САЩ, руският президент лансира още една инициатива, като предложи съвместно да се използва не само станцията в Габала, но и изграждащият се в Южна Русия (край Армавир) подобен обект.

С отказа си, Белият дом постави под много сериозно съмнение своите уверения, че разполагането на новите елементи от американската Система за противоракетна отбрана действително не е насочено срещу Русия. В същото време, анализът на възможните причини, тласкащи администрацията на Буш към конфронтация с Москва, и най-очевидните последици от тези стъпки за европейските страни (включително и за България), в значителна степен обезсмисля тезата на някои американски политици и военни, че разполагането в Европа на 10 противоракетни установки не може да повлияе съществено на руския ядрен потенциал. Истината е, че дори и само разгръщането на Стария континент на подобна, несъвършена в техническо отношение, система като американската, не може да не провокира опасения сред руснаците. Руските експерти, не без основание, предполагат, че през следващите години в шахтите с пускови установки на Третия позиционен район на ПРО могат да бъдат монтирани не само най-новите свръхскоростни противоракетни системи (чието количество да надвишава значително предварително обявените 10 броя), но и ракети с ядрени бойни глави, способни да поразяват обекти на територията на Русия. Освен това, както посочва руският специалист по радио-електронна борба доц. Владимир Василиев, в повечето публикации, касаещи американската Система за противоракетна отбрана, въобще не се споменава основният (но и най-уязвим елемент) на тази система – групираните по двойки пунктове за радиоуправление и радиовръзка на прехващащите ракети и техните самонасочващи се бойни глави, които са част от секретната система IFICS ( In - Flight Interceptor Communication System ). Подобно мълчание може да има две обяснения. Първото, което е и най-елементарно, е, че САЩ не искат да посочват страната и конкретното местоположение на въпросните двойки пунктове за радиоуправление и връзка, именно защото са най-уязвимите елементи от противоракетната им отбрана. Второто обаче е, че ако в Централна Европа въобще не се предвижда разполагането на пунктове на IFICS , тогава шахтите с пускови установки (с ракети GB І) в Полша очевидно не могат да изпълняват задачи, свързани с противоракетната отбрана, а са предназначени за други цели. Последните също могат да бъдат две. Първата е прехващането и унищожаването на руските военни космически апарати, изстрелвани от космодрума „Плесецк” в Архангелска област. В този случай, североизточната част на Полша действително е най-подходящото място. Втората възможна цел могат да се окажат стратегическите обекти на руска територия, от полската граница до Новосибирск. В последния случай, ракетите GBI -3 stage могат да изпълняват ролята на балистични ракети със среден радиус (до 5000 км). Именно поради това, както отбелязва известният американски юрист и директор на авторитетното консервативно издание GlobalPolitician Дейвид Сторобин, острата руска реакция (включително оценените от някои като скандални изявления на шефа на Генералния щаб Юри Балуевский, че Москва е готова за използва и ядрено оръжие за да защити териториалната цялост и интегритета на Русия и нейните съюзници) „следва да се приеме, като естествена мярка за самосъхранение, а не като реална заплаха от агресия”.

Имайки предвид руската реакция, САЩ изглежда разчитат да извлекат много по-сериозни дивиденти от промяната на своето положение в Европа, отколкото от самия факт, че са увеличили военния си потенциал. Тази промяна се обуславя от редица фактори. След като американската външна политика беше сериозно дискредитирана от въвличането на съюзниците на САЩ от НАТО във военните действия в Афганистан и Ирак (като в Афганистан е налице ясен стремеж именно те да поемат основната тежест в сраженията с бунтовниците-талибани), в НАТО се очерта сериозно разцепление, породено от стремежа на т.нар. „Стара Европа” да провежда по-независима политика, както в сферата на сигурността, така и на международните отношения. В подобна ситуация, пактът можеше да бъде сплотен само от наличието на достатъчно сериозен общ противник, като, на практика, е без особено значение, дали това ще е Иран, с неговия несъществуващ ядрен (и ракетен) потенциал, или Русия – провокирана да предприеме ответни мерки от нарастването на военната мощ в близост до границите и. Поредните нападки на президента Буш към Иран са още едно потвърждение за това.

Всъщност, реалната заплаха за американската хегемония не идва от Русия, а по-скоро от новия играч на световната сцена – ЕС, който през първите години на ХХІ век започна прекалено активно (поне според Вашингтон) да укрепва икономическите си връзки с Москва, при това в основата на този процес се оказаха пак държавите от „Стара Европа”. В по-далечна перспектива обаче, развитието и укрепването на оста ЕС-Русия може много сериозно да ерозира американското влияние в Европа, която става все по-самостоятелна, в суровинно и технологично отношение, от САЩ.

Сред възможностите това да не се случи, беше стимулирането на разцепление вътре в ЕС, с помощта на някои източноевропейски правителства, които традиционно изпитват опасения от сближаването с Русия, или пък (както в случая с Полша) са откровено антируски настроени.

В тази ситуация, разполагането на елементи от американската Противоракетна отбрана в Източна Европа, помага за едновременното постигане на поне четири важни за Вашингтон цели:

На първо място, да ерозира развитието на позитивни и взаимноизгодни връзки между ЕС и Русия, като провокира последната да предприеме редица ответни военни, политически и икономически мерки по отношение на държавите от НАТО (които, едновременно с това, са и членки на ЕС), подкрепящи (макар и мълчаливо) американската инициатива.

На второ място, да сплоти държавите от НАТО под егидата на САЩ.

На трето място, да провокира разцепление в ЕС като по този начин отслаби ролята му за разрешаване на ключови международни проблеми и, на първо място, този за европейската сигурност.

На четвърто място да накара европейските държави да се откажат от плановете самостоятелно (т.е. без САЩ) да гарантират собствената си сигурност, което би означавало да продължат големите поръчки за американския военно-индустриален комплекс, разполагащ с много силно лоби сред неоконсерваторите в Белия дом.

В същото време обаче, провеждайки политика на двустранни преговори с Полша и Чехия, без да отчитат интересите на останалите си европейски съюзници от НАТО, САЩ (съзнателно, или не) дискредитират Северноатлантическия пакт. Защото европейските членки на пакта също стигат до извода, че имат пълното право да формират, вътре в НАТО, блокове с цел защита на собствените си европейски интереси, без да се допитват до САЩ, Полша или Чехия. Нещо повече, налице са предпоставки за сключване, зад гърба на проамерикански настроените съюзници от НАТО, на споразумения за военно сътрудничество и с държави, които не са членки на Алианса.

Тъкмо поради това, както твърдят редица известни западноевропейски анализатори, политолози и военни експерти, най-важната задача на Вашнгтон е да получи съгласието на такива водещи европейски държави, като Германия, Франция, Италия и др., сигурността им да продължи да се гарантира най-вече със силите на САЩ. Като в случая е без значение, доколко реални са заплахите за европейската сигурност. За всички е ясно например, че през следващите години и дори десетилетия Иран няма да може да създаде ракети, способни да нанесат ядрен удар по Европа, да не говорим за САЩ. Още повече, че подобен удар срещу Европа би бил равносилен на самоубийство за Техеран. В случая обаче, за САЩ е по-важен принципният отказ на държавите от „Стара Европа” да провеждат самостоятелна военна (а след това и самостоятелна външна) политика. Именно поради това съзнателно се преувеличава иранската заплаха (макар че тази страна действително представлява заплаха), а Русия бива провокирана да предприеме напълно логични, от гледна точка на Москва, ответни мерки за укрепване на военната си мощ в Европа.

Ролята на Чехия и Полша в тази стратегия никак не е положителна.

В подобна ситуация, повечето страни от ЕС се оказват на важен исторически кръстопът: или да отстъпят пред натиска на Вашингтон и да приемат неговите условия на игра, или да отстояват правото си и занапред самостоятелно да градят своето бъдеще.

Колкото и да е привлекателна втората възможност обаче, тя поставя пред държавите от ЕС два много сериозни проблема.

Първият е свързан с необходимостта от трансформиране на НАТО така че пактът реално да бъде ориентиран към гарантиране най-вече на европейската сигурност. Най-вероятно, подобен опит би срещнал открито, или завоалирано, противодействие от страна на САЩ и онези чиновници от Алианса, които, на практика, се финансират от американците. Алтернативно решение би могло да стане създаването на чисто европейски военен блок, който да гради отношенията си със САЩ от по-независими позиции. Всъщност, в западноевропейските политически и военни среди има достатъчно привърженици и на единия, и на другия варианти.

Вторият проблем е свързан с въпроса, как следва да се постъпи с онези страни-членки на ЕС, които се държат като своеобразна „пета колона” в него. Ясно е, че правителствата им поставят конюнктурните си интереси над фундаменталните принципи на европейската интеграция. Провеждането на двустранни преговори със САЩ по въпроси, касаещи бъдещето на цяла Европа, нагледно демонстрира липсата на желание да се отчитат интересите на мнозинството членки на Евросъюза.

И така, изводите са очевидни и трудно могат да се оспорят. Максимално бързото разрешаване на така очертаните проблеми е сред най-важните въпроси не само на европейската сигурност, но и на самото съществуване на Европейския съюз.

* Клуб Европа на демокрациите и различията

{rt}

Интелектуалният пейзаж на международните отношения обикновено се развива в рамките на терминологията, използвана в големите дебати, чрез които специфичната интелектуална позиция се представя в диалектично единство с противоположната и (например реализъм срещу идеализъм, или рационализъм срещу рефлективност). Тази дихотомна рамка често помага за изясняване същността на позицията по един или друг важен въпрос на международните отношения.

На тази основа, в настоящата статия, се опитвам да използвам дихотомията на геополитическата и анти-геополитическата визии за международните отношения, за да оценя ролята на геополитическите тези в чешкото политическо мислене, както и да обясня, защо в Чехия възраждането (през 90-те години на миналия век) на интереса към геополитическите тези и тяхното влияние върху политиката, не бяха чак толкова значими, както в други части на посткомунистическа Европа.

Антигеополитическото течение в чешката външна политика

Доминиращата традиция в чешката визия за международната политика е по-скоро идеалистична, т.е. антигеополитическа. Като илюстрация за това, по-долу ще представя възгледите на четири ключови фигури на чешки интелектуалци и политици, оказали решаващо влияние върху формирането на политическото мислене и практика в страната, от втората половина на ХІХ век насам: Франтишек Палацки, Томаш Гарик Масарик, Зденек Нейедли и Вацлав Хавел. Ще се опитам да очертая приноса на всеки от тях в развитието на специфичното чешко политическо мислене, отделяйки специално внимание на основните им антигеополитически аргументи, повлияли върху формирането на особената чешка визия за външната политика и мястото на страната в Европа и света.

Франтишек Палацки (1798-1876) е може би най-известния чешки историк, чиято «История на чешкия народ», появила се през 1836, представя доминиращото и днес схващане за чешката история. Последното се основава на тезата, че ходът на тази история се определя от непрекъснатите контакти и конфликти между чехи и германци. Освен това, Палацки е водач на Чешката либерално-консервативна партия и е бил възприеман като pater patriae (т.е. „баща на отечеството” – б.р.), от своите съвременници в епохата, когато Чехия все още е част от Австрийската империя. Той принадлежи към пантеона на националните герои и бива използван като знаме от всички значими сили в чешкото общество, включително от комунистите, и все още продължава да бъде източник на вдъхновение за чешкото политическо мислене.

Палацки оказва голямо влияние върху Томаш Гариг Масарик (1850-1937) , който трансформира интелектуалното му наследство в политическа програма за създаването на независима Чехословашка държава ( Solle 1999:473 ). Масарик започва като професор по социология, но по-късно се превръща в признат политически и интелектуален лидер на чешкото движение за независимост, в годините преди Първата световна война. Преговорите, които той води по време на войната (като политически емигрант) с представителите на Антантата, помагат за краха на Австро-Унгарската империя и появата на Чехословакия, чиито първи президент става именно Масарик. Мащабите на неговото влияние са добре уловени от Ернст Гелнер ( Gellner 1995:49 ), който подчертава, че „външната политика на Чехословакия в периода между двете световни войни е доминирана от духа на Масарик и следва неговата философия”.

Зденек Нейедли (1878-1962), който е студент на Масарик, е известен историк и музиколог. Преди Втората световна война той е влиятелен интелектуалец, който защитава марксистко-ленински възгледи по редица важни политически, социални и културни проблеми, в обществения дискурс. След като прекарва Втората световна война в емиграция, в Москва, той става първият комунистически министър на образованието и социалните грижи в чехословашкото правителство. През 50-те години, Нейедли ръководи Чехословашката академия на науките и, без съмнение, носи отговорност за сталинизацията на чехословашкото образование и наука. Когато комунистите овладяват цялата власт в страната, той се оказва най-известният, свързан с тях, интелектуалец и единственият в комунистическата върхушка с академично образование. Нейедли поставя основите на официалната комунистическа идеология в страната, базираща се на марскистко-ленинската интерпретация на идеите на Палацки и на някогашния учител на самия Нейедли – Масарик.

Вацлав Хавел (1936) , който е известен драматург, дисидент-антикомунист и демократичен президент на Чехословакия и Чешката република (1990-1993/1993-2003), също е силно повлиян от Масарик, споделяйки тезата му за необходимостта да се води борба срещу недемократичните режими, в името на истината, демокрацията и морала. Макар че влиянието на Хавел върху чешкото политическо мислене никога не е било толкова силно и неоспоримо, като това на Масарик, именно той играе решаваща роля при формирането на външната политика в периода на посткомунистическа Чехословакия (1990-1992).

В много отношения, тези четири фигури са свързани, макар и по странен начин. Всъщност, те споделят доста общи възгледи. На първо място, и четиримата биват признати (най-малкото, през определени исторически периоди) за неоспорими авторитети в политическия дискурс. Тоест, трудовете им дават достатъчно ясна представа за доминиращите през конкретния исторически период тези. На второ място, те са свързани, в някаква степен, и един с друг. Така, и Масарик, и Нейедли се смятат за ученици на Палацки, макар че всеки от тях интерпретира идеите му по собствен начин. На свой ред, Хавел е силно изкушен да продължи традицията и наследството на Масарик, особено след като става президент на Чехословакия. На трето място, същността на техния начин на мислене е идеалистическа, т.е. антигеополитическа, основавайки се или на религиозната и моралната, или на социалистическата перспектива. Въпреки това, геополитиката не отсъства напълно от техния дискурс, особено, когато се обръщат към обществото, като цяло, или им се налага да вземат важни решения в кризисни ситуации.

Аргументите на антигеополитическото течение

Основният аргумент на това течение традиционно се основава на специфичната интерпретация на чешката история, според която за най-велико историческо постижение на чешката нация се обявява хусисткият период (началото на ХV век), приеман като критерий за всички най-важни политически проекти. Подобно тълкуване на историята няма особен смисъл от геополитическа гледна точка, защото хусисткият период не е свързан с голяма териториална експанзия на чешката държава (за разлика от времето на Великоморавското княжество, или управлението на Пржемисъл Отокар ІІ например), нито пък представлява връх в нейното политическо влияние (за разлика от управление на Карл ІV). Напротив, хусисткият период е време на гражданска война, материална разруха и чуждестранни нашествия.

Защо тогава му се придава толкова голямо значение? Палацки например разглежда Ян Хус, опитващ се да реформира Католическата църква, като предтеча на европейската Реформация от ХVІ век. Това му позвалява да интерпретира хусисткото движение, в универсален план, като носител на хуманистичните и демократични «общочовешки» ценности ( Valka 1999:95). В това отношение, Палацки внимателно разграничава хусисткото движение, като носител на прогресивни и възвишени идеи, които оценява изключително високо, от разрушителния характер на хусистките войни, които подлага на остра критика ( Cornej 1999: 131-133 ), макар да смята, че те се водят по-скоро от идейни, отколкото от материални, съображения ( Bednar 1999:64; Palacky 1868:65 ) .

Масарик развива тази концепция, подчертавайки че Чешката реформация е носител на демократичните идеи в теократичната Средновековна Европа. За него, противопоставянето между демокрацията и теокрацията е от ключово значение. Той дефинира първата с чисто морални термини, като индивидуална отговорност и самоограничаване, които не се нуждаят от това да бъдат налагани отвън, докато характерно за втората е преклонението пред йерархията и политиката на силата, в лицето на Католическата църква, или на онова, което самият Масарик нарича „пруски цезаро-папизъм”, олицетворяващ, според него, тогавашната германска култура, политика и дори начин на мислене ( Masaryk 1925:410-420 ).

Той интерпретира Първата световна война като битка между демокрацията (Франция, Великобритания и САЩ) и теокрацията (Австрия и Германия), в която чехите следва да застанат твърдо на страната на първата, именно заради своята хусистка традиция. Нещо повече, Масарик тълкува историята по откровено теологичен начин, като движение от теокрация към демокрация, в което чехите изпълняват ролята на своеобразни „първопроходци”. Това му позволява да аргументира необходимостта Чехословакия да се превърне в независима държава, напускайки Австрийската империя, от чисто етическа, а не от геополитическа или икономическа, перспектива.

На свой ред, Нейедли внася известна промяна в тази интерпретация на хусисткото движение, разглеждайки го като революционни сила в реакционна Европа ( Nejedly 1951 ). Тоест, той заменя либералната дихотомия на Масарик и неговото теологично противопоставяне между демокрация и теокрация, с марксиската дихотомия и теологичното противопоставяне между революция и реакция. Така, хусистите биват трансформирани от „ранни демократи” в „ранни революционери”, борещи се за безкласово общество. Впрочем, както е известно, марксизмът-ленинизмът се определя като антигеополитическа идеология, отхвърляща всякакъв географски или културен детерминизъм, замествайки ги с теологичния детерминизъм на световната революция, водеща към безкласово общество.


След десетилетията на постоянна злоупотреба с хусисткото движение от страна на официалната комунистическа пропаганда, Хавел не се и опитва да възроди интерпретацията на Масарик на хусисткия феномен. Още повече, че той е скептично настроен към големите теории, тъй като „разчита не толкова на вярата в историческата предопределеност, колкото в тържеството на елементарната справедливост” ( Gellner 1995:66 ). В този смисъл, Хавел лансира персоналното си послание за необходимостта „да се живее в истина” – лозунг, под който той се бори срещу комунистическия режим и който е доста сходен с любимия лозунг на Масарик - „истината надделява”.

Така, Хавел твърди, че политиката следва да се корени в моралното съзнание на индивидите и отговорността за съдбата на света, като цяло. Затова тя не може да следва само тесните интереси на конкретната държава, за сметка на останалите. Това, което той нарича „духът на нашата външна политика”, се дефинира като „битка за човешките права и тяхната универсалност и неделимост” ( Havel 1999 a :487 ) .

Дори коментарите на Хавел за съвременните му събития говорят за съзнателен отказ да се използват традиционните геополитически схеми и шаблони. Тезата му за „неделимостта на свободата” (т.е., че свободата следва да бъде „достъпна” за всичи народи) се превръща в основен аргумент за участието на Чехословакия в Първата война в Залива, или пък за срещата между президента и тибетския Далай Лама (въпреки яростната реакция на Пекин). Хавел предупреждава за опасността от „насаждането на колективна омраза под формата на национализма” и призовава Централна и Източна Европа да свикнат с „другостта” ( Havel 28.8.1990 ). В същото време той подчертава необходимостта от добри отношения с Германия, която смята за „стълб” на европейската духовност, подчертавайки, че именно германците първи са разрушили стената, разделяща Европа, и сравнявайки традиционнята антипатия на чехите към тях с антисемитизма ( Havel 15.3.1990 ). Всъщност, Хавел се опитва да избегне евентуалната екстернализация и териториализация на „лошия друг”, стимулиращи проявите на нетолерантност и омраза.

Разбира се, казаното дотук, не означава, че споменатите по-горе политически фигури напълно игнорират геополитическите аргументи в своя дискурс. Напротив, всички те, отвреме навреме, изпозват териториалното разположение или физическата мощ на държавата в подкрепа на доводите си.

Така, когато Палацки лансира идеята за федерализирането на Австрийската империя, той я аргументира с това, че империята играе ролята на своеобразно „геополитическо убежище” за централноевропейските народи (включително за чехите), първоначално срещу турската заплаха, а след това – срещу Русия и Прусия. Когато обаче предложението му пропада, Палацки стига до извода, че чехите следва да играят ролята на „мост” между Изтока и Запада и се обявява за по-тесни контакти с Русия. По същия начин, когато, по време на Първата световна война, Масарик защитава необходимостта чехите и словаците да се освободят от оковите на Австро-Унгария, той използва редица чисто геополитически аргументи (например, призовавайки за създаване на славянски алианс срещу пангерманизма, или опитвайки се да обоснове границите на бъдещата чехословашка държава) за да убеди политиците и дипломатите от Антантата, както и западното обществено мнение, в правотата на чешката кауза ( Krecj 1993 ) . Но тези аргументи не са част от някаква ясна геополитическа визия за международната политика.

От друга страна, концепцията на Масарик за историята и демокрацията не изключва напълно геополитическата интерпретация. Характерно за нея е противоречието между контианското (от френския философ-позитивист Огюст Конт – б.р.) позитивистично разбиране за историята (като преход от теокрация към демокрация) и моралното и метафизично тълкуване на демокрацията (поставящо ударението върху отговорността и индивидуалния избор) ( Patocka 1991 ). Това противоречие дава възможност идеите на Масарик да се тълкуват от чисто позитивистка и геополитическа позиция ( Gellner 1995 ) - например, че Западът е носител на „духа на световната история” (схващан като движение към все повече демокрация), от което пък следва, че чехите трябва прагматично да изберат съюза с него, за да си гарантират място сред „печелившите нации”. По-късно, геополитическата интерпретация на идеите на Масарик улеснява възприемането на комунистическия режим от част от чешкия интелектуален елит, като за целта тезата за „духа на световната история” бива леко преиначена от хора като Зденек Нейедли. В неговата интерпретация, този дух вече се възприема като „движение към безкласовото общество” и, естествено, бива предислоциран на Изток, като по този начин са обосновава и прагматичният избор на чехите за съюз с водещата източна геополитическа сила, отново с цел да се окажат сред „историческите победители”.

Впрочем, дори Вацлав Хавел, който категорично отхвърля подобни опростенческо-теологични интерпретации, нерядко използва характерни геополитически аргументи. Последното, в известна степен, е свързано с аудиторията му. Така, в Полша, Хавел призовава за укрепване на централноевропейското сътрудничество „за да бъде запълнен вакуумът на сила, възникнал след краха на Хабсбургската империя” ( Havel пред полския Сейм, 25.01.1990). По същия начин той се опитва да впечатли американската аудитория с факта, че Чехословакия има ключови позиции в центъра на Стария континент, от което следва, че политическата и стабилност е от голямо значение за Европа ( Havel пред американския Сенат, 21.02.1990). Нещо повече, географските и геополитическите аргументи се оказват неизбежни, когато, в началото на 90-те, се обсъжда разделянето на Чехословакия. Така, опитвайки да убеди съгражданите си за вредата от разделянето на Чехия и Словакия, Хавел посочва наличието на такива заплахи, като появата на мощни имигрантски потоци от Изток, възраждане на граничните спорове или възобновяване на различията в Европа ( Havel пред Федералния парламент, 10.12.1990, и пред Националната телевизия, 02.06.1992). Все пак, нито един от аргументите в тези му изявления, не може да се сравни със значението, което Хавел придава на своята идеалистическа концепция за човешката свобода.

Чешките геополитици в битка за влияние

Макар че идеалистическите, анти-геополитически тенденции, преобладават в основното направление на чешкото политическо мислене, в него присъстват и определени геополитически течения. При това, понякога влиянието на последните никак не е за пренебрегване. Особено по време на териториални промени, когато геополитическите тези, макар и за кратко, се ползват с широка популярност в чешкото общество. В това отношение, могат да се очертаят три особено важни периода от чешката история: създаването на Чехословакия (1918), разрушаванетго на първата чехословашка държава, вследствие на Мюнхенската конференция (1938), и разделянето на Чехословакия (1992). В тези напрегнати исторически моменти, геополитическите аргументи в полза на съществуването на държавата, надделяват над доминиращото анти-геополитическо течение, акцентиращо върху нормите и идеите.

В началото на 20-те години на миналия век, Виктор Дворски (1882-1960), който е известен географ, участник в чехословашката делегация на Версайската конференция и един от „бащите” на чешката геополитика, излага основните аргументи в полза на съществуването на независима Чехословакия, отхвърляйки претенциите на Австрия и Германия. В края на 1938, Яромир Корчак (1895-1989) – икономо-географ и основател на чешката демография, яростно критикува доминиращата в чехословашкото политическо мислене идеалистическа и анти-геополитическа традиция, заради неспособността и да се противопостави ефективно на германските геополитически претенции, поставящи под въпрос суверенитета и националната цялост на Чехословакия ( Korcak 1938:7 ).

Със задълбочаването на кризата на чехословашката държава, в началото на 90-те, антигеополитическото течение, начело с Хавел, отново се сблъсква с аргументите на неговите противници – геополитици. Този път, сблъсъкът отразява и смяната на управляващите елити в страната. Така, срещу дисидентите-идеалисти, около президента Вацлав Хавел, се изправят прагматичните икономисти, водени от финансовия министър и вицепремиер Вацлав Клаус (1941) . Въпреки че възгледите на последните са повлияни най-вече от неокласическата икономика, те са много по-склонни да възприемат геополитическата аргументация, в сравнение с предишния дисидентски елит. Всъщност, ориентацията на кръга около Клаус към геополитиката се обяснява и с необходимостта да се разграничи от дисидентите, около Хавел, които биват подложени на остра критика заради „пренебрегването на чешките национални интереси и упорития стремеж да бъде съхранена целостта на Чехословакия”. Тоест, геополитическият дискурс на новия чешки елит (олицетворяван от Вацлав Клаус) е, до голяма степен, отрицание на антигеополитическата традиция (олицетворявана от Хавел) и цели да оправдае разделянето на Чехословакия.

В същото време, дисидентът-геополитик Оскар Крейчи , който се смята за продължител на предвоенната чехословашка геополитическа традиция, подлага на остра критика разделянето на страната. Крейчи отхвърля както анти-геополитическата визия на Хавел, така и официалната чешка геополитика, обявявайки и двете за „прогермански идеологии”, поставящи под въпрос самото съществуване на чешката нация. През 90-те години обаче, въпреки активната си публицистична дейност, Крейчи е изтласкан в периферията на академичната общност, заради близките си връзки с комунистическата власт и нейните тайни служби, през 70-те и 80-те. В известно отношение, той олицетворява онази част от чешкото общество, която възприема краха на комунизма и прехода към либерална демокрация, по-скоро, като грешка.

Виктор Дворски и геополитиката на Чехословакия

Дворски, който се смята за последовател на германския геополитик Фридрих Ратцел, критикува тезите на Масарик и антигеополитическото течение около него, господстващи в чехословашкото политическо мислене в периода между двете световни войни, в редица аспекти. На първо място, според него, доминиращи в историята и политиката са географията и силата, а не нормите и идеите. На второ място, идентичността на чехословашката нация не се корени в хусисткото движение, а във Великоморавската държава. На трето място, напрежението и противопоставянето между чехите и германците има фундаментален характер.

Дворски представя геополитическите аргументи като част от едно нова „наука за държавите” или „биология на нациите” ( Dvorsky 1918:63 ) . В същото време, той гледа скептично на възможността за формиране на устойчив и справедлив международен ред, като цяло, и към дейността на Обществото на народите, в частност, особено ако те не се съобразяват с географската специфика, подчертавайки, че границите на държавите се променят не от международното право, а от „правото на силата”. Дворски смята, че териториите са истинските носители на историята, оказвайки решаващо влиание върху еволюцията на държавите, както и, че „държавата е тази, която формира нацията, а не обратното” ( Dvorsky 1923:19 ) . Според него, всяка територия има своите естествени граници и всички формални граници имат временен характер, ако не съвпадат с естествените. Теорията му за границите се базира на различието, което той прави, между т.нар. „речни” държави, чиито центрове са в речните долини и чиито граници са планинските хребети, и „планинските” държави, контролиращи планинските територии, чиито граници са речните долини. Тоест, две съседни държави от един и същи тип (независимо дали „речен” или „планински”) много лесно могат да се споразумеят за общите си граници. Когато обаче трябва да се определи границата между „речна” и „планинска” държава, винаги възниква сериозен проблем, тъй като „речната” държава обикновено е склонна да търси естествените си граници в центъра на „планинската”, както и обратното.

Що се отнася до Чехословакия, Дворски я смята за идеална геоморфологична единица, притежаваща ясни естествени граници с Германия, по планинските хребети, и отворена към Славянския Изток и Югоизток ( Ibid . 16-19 ) . Това обяснява и, защо обитаващата я нация е славянска и защо християнството тук идва първо от Византия. Според него, ключови национални територии на чехословашката нация са три речни басейна: басейнът на реките Вълтава и Елба, този на Морава и Тая и Дунавският басейн. Така, в басейна на Морава и Тая, през VІІІ век, се заражда Великоморавската държава, т.е. ражда се чехословашката нация. След унгарското нашествие, през Х век, територията на Великоморавия е разделена и центърът на чехословашката нация се измества на северозапад, към басейна на Вълтава и Елба, който е по-добре защитен от околните планини. Тоест, излиза, че чехословашката държава, с нейния център в Прага, на река Вълтава, е своеобразна „реконструкция на някогашната Великоморавия, по същия начин, по който днешна Италия е частична реконструкция на Римската империя” ( Ibid . 22 ).

За разлика от Масарик, Дворски не търси корените на съвременната чехословашка идентичност в епохата на хусистското движение, а във Великоморавия. Отношението му към хусистката Реформация е по-скоро критично, защото, според него, тя е разрушила националното и религиозно единство, съдействайки за края на Чешкото кралство. В същото време, традиционното напрежение между чехи и германци се интерпретира като типичен сблъсък между „речна” и „планинска” държава, а не (както го интерпретира Масарик) като битка между „демокрацията” и „теокрацията”. Дворски твърди, че западната граница на Чехословакия е зона на сблъсък между германската „планинска” стратегия (целяща установяването на чешко-немската граница в басейна на Вълтава и Елба) и чехословашката „речна” стратегия (целяща тази граница да бъде установена по хребетите на околните планини). Тоест, според него, напрежението между чехи и германци е географски обусловено и неизбежно.

Яромир Корчак и геополитическата интерпретация на края на първата чехословашка държава

В своя геополитически анализ на централно-европейския регион, Яромир Корчак поставя ударението върху неговата геополитическа слабост и уязвимост, геополитическата нестабилност на Австрийската империя и естественото формиране на Чехословакия. Той обаче е скептично настроен към бъдещето на либералната демокрация (включително чешката), посочвайки някои силни страни на нейните съперници – авторитарните режими (включително този в нацистка Германия).


Корчак се смята за ученик на Дворски, но освен, че е повлиян от Ратцел ( Ratzel 1899/1921), заимства доста и от френската геополитическа школа ( Vidal de la Blache 1910; De Martonne 1930; Demangeon 1932; Ancel 1936; Brunhes 1920), която събужда интереса му към хуманитарната (обществената) география. Това ясно си проличава при анализа на основните концепции в неговата теория. Така, той въвежда понятието „племенна зона” ( kmenova oblast ), представляваща географска зона с продължителен континюитет на обитаващото я население, където конкретната етническа група се формира под едновременното въздействие на физическата среда и на миграционните вълни ( Korcak 1938: 16-17 ). Тя изпълнява ролята на специфично „генетично ядро” на нацията. Т.нар. „центрове на влияние” пък, са вече установили се племенни зони с особено висока концентрация на население. Те влияят върху съседните пространства, излъчвайки „геополитическа енергия” ( Ibid . 39-41 ) . Според Корчак, на Европейския континент има четири такива центрове: Източното Средиземноморие, Италия, Западна Европа (между Рейн и Сена) и Балтика.

Той смята, че Централна Европа (която дефинира като „Централнодунавски воден басейн”) никога не е изпълнявала ролята на подобен „център на влияние” защото е разделена и лишена от интегрираща централна зона. А причината за това е, че ключова част от територията и, на практика, е откъсната от нея ( Ibid . 45-47 ). Според Корчак, т.нар. „Алфьолд” (т.е. голямата низина, източно от Дунав, в която е разположена по-голямата част от днешна Унгария) е съвършено различна от равнините, където се формират основните европейски „центрове на влияние”. В геологично отношение тя е сравнима с азиатските степи, които не са подходящи за уседнал живот, т.е. за земеделие. В резултат от това, Алфьолдската низина, в продължение на хилядолетие, се населява от номади, което не позволява там да се наложи уседналия живот и европейската градска култура. Тоест, вместо да се развие като специфична „племенна зона”, тя служи като „коридор” за повтарящите се нашествия от Азия, забавящи европейския прогрес. На тази основа, Корчак лансира тезата си, че Централнодунавският воден басейн не е естествена географска единица и поради това, политическите образувания, опитващи се да го обединят (подобно на Австрийската империя), са обречени.

В същото време, в рамките на Централнодунавския воден басейн, се формира достатъчно мощна „племенна зона”, разположена в пресечната точка на няколко важни коридора. Това е басейнът на Долна Морава (т.е. централната част на Чехословакия и североизточната част на Австрия), който е важен „племенен център” още от времето на неолита ( Ibid . 53 ) и „племенна зона” на чехословашката нация. Тук възниква Великоморавската държава, която рухва заради аварското нашествие от Алфьолдската низина. Последиците от него, Корчак определя като „най-голямата геополитическа загуба в чехословашката история” ( Ibid . 110 ), а именно – разделянето на Моравския воден басейн, през ХІ век, когато важна част от него попада под прекия контрол на Свещената римска империя, превръщайки се в люлка на австрийската държава.

В същото време, макар, общо взето, да се придържа към тезите на Дворски, Корчак идентифицира още две чехословашки „племенни зони” – низината на Елба в Чехия и Дунавската низина в Словакия. Според него, и двете зони са тясно свързани с Моравската „племенна зона”, както в географски, така и в демографски план. На първо място, планините, които разделят въпросните зони, са ниски и лесно преодолими. Корчак отбелязва, че от Моравия дори е по-лесно да се стигне до Словакия, отколкото до Чехия ( Ibid . 80 ) . На второ място, и трите зони са свързани от еднаквото им келтско население, което улеснява тяхното по-късно интегриране към римската култура, както и усвояването им от славянската миграция.

В този смисъл, според Корчак, Чехословакия е естествено геополитическо образувание, чиято поява през 1918 означава възстановяване на нещо, съществувало хиляда години преди това, и разрушено от нашествениците от Алфьолд. Той подчертава тясната връзка между чешките земи (Чехия и Моравия) и Словакия, която бива поставена под съмнение в края на 30-те години (през 1939 Чехия е превърната в германски протекторат, а Словакия в квази-независима държава – б.р.) . В същото време, Корчак посочва, че Алфьолд ерозира и геополитическото единство на Австрийската империя, превръщайки я в изкуствена и нетрайна конструкция.

Що се отнася до нацистка Германия, Корчак я смята за част от Балтийския „център на влияние”, който, според него, е най-младия и динамичен от общо четирите подобни центрове в Европа, и я определя като „смъртна заплаха за чехословашката държава”.

Официалната чешка геополитика през 90-те години на ХХ век

През този период, в своите обществени изяви, премиерът Вацлав Клаус (начело на правителството на Чехия през 1992-1997) и външният министър Йозеф Зйеленец, често използват геополитически аргументи, което влиза в разрез с доминиращата чешка анти-геополитическа традиция. Така, Клаус не само често критикува Хавел заради неговия идеализъм, но не се колебае да подлага на критика и идеите на Масарик, обвинявайки го, че не е отделял достатъчно внимание на защитата на националните интереси ( Klaus 200 ) . Както е известно, дефиницията на националния интерес, в значителна степен, е предмет именно на геополитиката, а тогавашният чешки външен министър недвусмислено обявява този интерес за „най-важния фактор при определяне външната политика на държавата” ( Zieleniec 1993 ) .

Въпреки тези изказвания обаче, геополитическите възгледи на новия чешки елит не могат да бъдат обединени в някаква стройна и систематична геополитическа теория. Геополитическите тези, лансирани от принадлежащите към него, са по-скоро продукт на разбирането им за политическата целесъобразност и целят да обосноват необходимостта от разделянето на Чехословакия, както и принадлежността на Чехия към Запада. Те, например, твърдят, че след разделянето за Чехия е станало по-лесно да се преориентира отново към Запада, освобождавайки се от връзката си с пост-съветското и Дунавското пространства (в лицето на Словакия), и това е направило чешката държава по-стабилна и «по-прозрачна» за Запада ( Zieleniec 1992, Zieleniec 1993). По същия начин, често се акцентира, че чехите «са били част от Западна Европа в продължение на хиляда години, като изключим 40 от тях» ( Zieleniec 1992), теза подкрепена със спорното твърдение, че християнството в чешките земи идва от Рим, а не от Византия (макар че историческата истина, свързана с мисията на Кирил и Методий, е точно обратната – б.р.) ( Klaus 1992). Прозападната ориентация на официалната чешка геополитика, включва и поддържането на добри отношения с Германия, което, според Вацлав Клаус, е стара традиция, чието начало е поставил още Свети Вацлав (чешки княз от Х век, стремящ се да включи земите си в Свещената римска империя – б.р.), и което е от ключово значение за съществуването на чешката нация ( Ibid . ).

Тази официална геополитическа линия се ползва и с подкрепа в академичните среди. Така, Божек Хниздо, професор по политическа география в Карловия университет, който, в лекциите си, набляга най-вече на англо-американските геополитически теории ( Hnizdo 1995 ), лансира редица геополитически аргументи в подкрепа на официалния външнополитически курс. Според него, Чешката република е част от Централна Европа, без значение, как точно се дефинира този регион, и тъкмо заради това си разположение, е интегрална част от всяка схема за европейска интеграция ( Ibid . 85 ) . Той смята, че източната ориентация на страната по време на комунистическото управление, е изключение в чешката история и, че Словакия е „вредния” фактор, който ориентира чешките земи на Изток. Именно поради това, според Хниздо, разделянето на Чехословакия е било полезно за Чехия, обвързвайки я окончателно със Запада. Той отбелязва, че изграждането на петролопровод между Чехия и Германия, както и връзките със западноевропейските транспортни мрежи, улесняват „геополитическия преход” на Чехия от „източноевропейска” към „западноевропейска” държава ( Ibid . 96 ) .

Дисидентската геополитика

Оскар Крайчи (1993) се опира най-вече на геополитическото наследство на Дворски и Корчак, макар че смята за геополитици и хора като Палацки и Масарик. Така, в своя анализ за Централноевропейския регион, той се осланя най-вече на тезите на Корчак и обръща особено внимание на периода от Х до ХІ век, когато „се оформя чешката държавност” и, когато „се появяват фундаменталните геополитически дадености”, влияещи върху нея и нейната политика до ден днешен ( Ibid . 26 ).


Въпросният период започва с падането на Великоморавската държава, в резултат от унгарските нашествия от A лфьолдската низина, в края на ІХ и през Х век. Според Крайчи, Великоморавия е най-голямото постижение в цялата чешка история: тази държава контролира жизненоважните паневропейски търговски пътища, балансирайки германското влияние, като поддържа тесни връзки с Византийската империя. Крахът и има редица неблагоприятни последици, повлияли върху развитието на чешката държава през следващите векове. На първо място, ядрото на държавата се измества на северозапад, т.е. от Моравската „племенна зона”, където условията за развитието и са оптимални, към долината на Елба, която много по-трудно може да се контролира и консолидира. На второ място, чешките и словашките територии биват разделени. На трето място, унгарско-германският съюз „отрязва” Чешката държава от Византия, превръщайки Германската империя в единствения обект на чешката политика. През ХVІ век от Алфьолдската низина се появяват поредните нашественици. Изправена пред турската опасност, Германската (т.е. Австрийската) империя бива централизирана и Чешката държава окончателно губи своята самостоятелност.

Въз основа на тази своя геополитическа интерпретация на историята, Оскар Крейчи идентифицира три различни традиционни ориентации на чешката външна политика: прогерманска, прозападна и произточна ( Ibid . 120 ). Според него, първата е най-нежеланата, защото предполага засилване влиянието на пангерманската идеология и подчиняване на чешките интереси на германските. Напротив – произточната ориентация му изглежда най-добрата, защото позволява (първоначално с помощта на Византия, а после – на Русия) да се балансира германския натиск. Крайчи смята, че само формирането на силен източен блок (независимо дали, циментираща роля в него ще играе панславянската идеология, или тази на „пролетарския интернационализъм”) може да бъде реална преграда срещу Германия. На второ място (по отношение на ползата и за чешките национални интереси), той поставя прозападната ориентация, която, според него, е подходяща, когато източната велика сила преживява криза, или пък, ако тя самата е в съюз с Германия ( Ibid . 121 ) . Тази ориентация изисква съюз с Франция, Великобритания или САЩ, като целта отново е балансиране на германското влияние.

Крайчи подчертава, че след разделянето на Чехословакия и краха на Съветския съюз, Чешката република неизбежно се оказва в германската орбита. Според него, Русия все още е твърде слаба и прекалено далеч за да играе по-важна роля в Централна Европа. В тази връзка, той обвинява сегашния чешки политически елит, че не е в състояние да отстоява националните интереси, тъй като пренебрегва усилващият се германски натиск, отхвърля славянската ориентация и наивно разчита да балансира немското влияние с помощта на Франция и Великобритания (които са твърде слаби) или на САЩ (които пък са склонни да игнорират германската доминация, поне докато тя не придобие и военни измерения).

Институционализмът: идеалистите отвръщат на удара

И така, дали от казаното дотук, можем да заключим, че днешният чешки политически и академичен дискурс се доминира от геополитиката? Не съвсем. Достигайки апогея на своята популярност в началото на 90-те, напоследък геополитическата аргументация сякаш остава на заден план. През последните години в Чехия не бяха лансирани някакви нови геополитически концепции. Всъщност, истината е, че днешният политически дискурс в страната се доминира от един широко дефиниран институционализъм, определящо за който е членството на Чехия в НАТО и ЕС. В тази връзка, акцентът все повече се поставя върху свързаните с това членство институционални реформи, процедури и политики, отколкото върху пространствените измерения на международната политика.

Впрочем, това едва ли е изненадващо. Беглият преглед на чешката геополитическа мисъл (в лицето на Дворски, Корчак и Крейчи) показва, че този тип геополитика трудно се съвместява с изискването за стриктно спазване на демократичните норми и международното право, което определя чешкото политическо мислене след 1989. В същото време, макар че официалната чешка геополитика (олицетворявана от хора като сегашния президент Клаус или бившия външен министър, а днес евродепутат, Зйеленец) не поставя под въпрос тази демократична традиция, и следователно, не влиза в противоречие нито с принципите на демокрацията, нито с международното право, тя не съумява да лансира достатъчно стройна алтернативна концепция за външната политика на страната. Нещо повече, нейното основно послание, че Чешката република само печели от изтеглянето си от Дунавската зона, с нейните многобройни проблеми, може би имаше някакъв смисъл през 1992/93 (т.е. при разделянето на Чехословакия), но днес изглежда лишено от логика, след като повечето дунавски държави вече са членки на НАТО и ЕС.

Заключение

По традиция, чешкото политическо мислене има по-скоро антигеополитическа насоченост, поставяйки акцент върху религиозните, морални, законови или социални (а не върху пространствените или силови) измерения на проблемите. Тази традиция извежда на преден план свободата, отговорността и индивидуалната активност, за сметка на геополитическия детерминизъм. Най-добра илюстрация за това е интерпретацията на Палацки на хусисткото движение, като израз на борбата за демокрация и върхов момент в чешката история.

Все пак, геополитиката винаги е била важно течение в чешката политическа мисъл, което, в определени моменти (на сериозни промени, включително и териториални), става доминиращо. В общи линии, чешките геополитици следват немската геополитическа традиция. Така, докато противниците им възхваляват хусистите, повечето чешки геополитици определят Великоморавската държава като определящ и върхов момент в чешката история, подчертавайки значението на географските фактори и квази-естествените миграционни маршрути.

Тоест, когато външнополитическата ситуация е достатъчно стабилна, акцентът в дискурса на чешкото политическо мислене се поставя върху такива фактори като свободата и отговорността, докато в периоди на нестабилност определено надделява геополитическата интерпретация на събитията. Впрочем, имайки предвид непрекъснато нарастващата популярност на геополитиката в почти всички посткомунистически държави, очевидно е, че става дума за общ феномен. Истината е, че връщането към геополитиката означава връщане към традиционното схващане за сигурността, което се оказва органично вплетено в нашата съвременност. Тоест, нормално е в един несигурен свят (в какъвто все повече се превръща нашият) интересът към геополитиката да нараства, именно защото мнозина виждат в нея инструмент за гарантиране на националната сигурност.

Литература:

A gnew, John (1998) Geopolitics: revisioning world politics. London, New York: Routledge.

Ancel, J. (1936) Geopolitique. Paris.

Bednar, Miloslav (1999) Vyznam Palackeho filosoficke obnovy ceske statni ideje. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 63-72. Beer, Francis A. & Robert Harriman (1996) Realism and Rhetoric in International Relations. In: Beer, Francis A. & Robert Harriman, eds, Post-Realism: the rhetorical turn in international relations. East Lansing: Michigan State University Press, 1-34.

Brunhes, J. (1920) Geographie humaine de la France. Paris

Cornej, Petr (1999) Ke genezi Palackeho pojeti husitstvi. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 123-138.

Demangeon (1932) Geographie politique. Annales de geographie, XLI.

Derrida, Jacques and Jurgen Habermas (2003) Nach dem Krieg: Die Wiedergeburt Europas. Frankfurter Allgemeine Zeitung, 31.5. 2003. Frankfurt am Main.

Dvorsky, V. (1918) Uzemi ceskoslovenskeho naroda. Praha.

Dvorsky, V. (1919) Hranice Ceskoslovenske republiky. Sbornik Ceskoslovenske Spolecnosti Zemepisne, Praha.

Dvorsky, V. (1923) Zaklady politicke geografie a ceskoslovensky stat. Praha.

Gellner, Ernest (1995) The Price of Velvet: Thomas Masaryk and Vaclav Havel.

Czech Sociological Review, vol. 3, no. 1, 45-58.

Guzzini, Stefano (1998) Realism in international relations and international political economy. the continuing story of a death foretold. London, New York: Routledge.

Guzzini, Stefano (2003) “Self-fulfilling geopolitics? Or: the social production of foreign policy expertise in Europ.” DIIS Working Paper, 2003: 23, Copenhagen: Danish Institute for International Studies.

Havel, Vaclav (1999a) Letni premitani. Spisy VI. Praha: Torst.

Havel, Vaclav (1999b) Projevy a jine texty z let 1992-1999. Spisy VII. Praha: Torst.

Hnizdo, Borek (1994) Zakladni geopoliticke teorie. Mezinarodni vztahy, no. 4, 72-79.

Hnizdo, Borek (1995a) Mezinarodni perspektivy politickych regionu. Praha: Institut pro stredoevropskou kulturu a politiku.

Hnizdo, Borek (1995b) O soucasne politicke geografii a soucasne geopolitice. Mezinarodni vztahy, no. 4, 74-76.

Hrabova, Libuse (1999) Palacky a kontinuita dejin. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 87-92.

Kjellen, R. (1917) Der Staat als Lebensform. Leipzig, 2nd edition.

V. Klaus, ‘Z projevu ministerskeho predsedy Vaclava Klause v Budci (26.9. 1992)', Ceskoslovenska zahranicni politika – dokumenty, 39(9), (Prague: Federal Ministry of Foreign Affairs, 1992) pp. 832-833.

Klaus, Vaclav (2000) Masaryk a jeho obraz v dnesni ceske spolecnosti. Speech at the conference „T.G. Masaryk, idea demokracie a soucasne evropanstvi“, Praha, 2.3.2000

Korcak, Jaromir (1938) Geopoliticke zaklady Ceskoslovenska: Jeho kmenove oblasti. Praha: Orbis.

Krejci, Oskar (1993) Cesky narodni zajem a geopolitika. Praha: Universe

de Martonne, E. (1930) Europe Centrale I. Geographie universelle, vol. 4, Paris.

Masaryk, Tomas G. (1925) Svetova revoluce. Praha: Orbis.

Moravec, Emmanuel (1939/2004) V uloze mourenina. Pardubice: Filip Trend

Publishing.

Nejedly, Zdenek (1951) Velke osobnosti. Praha: Mlada fronta.

O Tuathail, Gearoid (1996) Critical Geopolitics. Minnesota: University of Minnesota Press.

O Tuathail, Gearoid (1998) Thinking Critically About Geopolitics. In: Gearoid O Tuathail, Simon Dalby and Paul Routledge (eds) The G eopolitics Reader. London

and New York: Routledge, 1-14.

O Tuathail, Gearoid and John Agnew (1992/1998) Geopolitics and Discourse: Practical Geopolitical Reasoning in American Foreign Policy. In: Gearoid O Tuathail, Simon Dalby and Paul Routledge (eds) The Geopolitics Reader. London and New York: Routledge, 78-91.

Opat, Jaroslav (1999) TGM – pokracovatel v Palackeho dile politickem. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 349-360.

Palacky, Franz (1868) Geschichte des Hussitenthums und Prof. Constantin Hofler. In: Kritische Studien. Prag.

Palacky, Frantisek (1907) Dejiny naroda ceskeho v Cechach a v Morave. Praha.

Patocka, Jan (1991) Tri studie o Masarykovi. Praha: Mlada fronta.

Ratzel, Friedrich (1899/1921) Antropogeographie I. Stuttgart, 4th edition.

Routledge, Paul (1998) Anti-Geopolitics: Introduction. In: Gearoid O Tuathail, Simon Dalby and Paul Routledge (eds) The Geopolitics Reader. London and New York: Routledge, 245-255.

Semjonov, J.N. (1951) Fasisticka geopolitika ve sluzbach americkeho

imperialismu. Praha: Nase vojsko (Russian original: Fashistskaja geopolitika na sluzhbe amerikanskogo imperializma. 1949, Moscow: Gospolitizdat).

Solle, Zdenek (1999) Palacky, Masaryk, habsburska monarchie a stredni Evropa. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 467-480.

Valka, Josef (1999) Palacky a francouzsti liberalni historikove. In: Frantisek Smahel and Eva Dolezalova (eds) Frantisek Palacky 1798/1998, dejiny a dnesek. Praha: Historicky ustav AV CR, 93-100.

Veber, Vaclav (2004) „Uvod“. In: Moravec, Emmanuel (1939/2004) V uloze

mourenina. Pardubice: Filip Trend Publishing, 5-12.

Vidal de la Blache, P. (1910) Regions francaises. Revue de Paris, vol. 6.

H. van der Wusten and G. Dijkink, ‘German, British and French Geopolitics: The Enduring Differences' Geopolitics, 7/3 (Winter 2002), p. 20.

Zboril, Zdenek (1995) O politicke geografii, geopolitice a nekterych

nectnostech. Mezinarodni vztahy, no. 2, 112-117.

J. Zieleniec (1992a), ‘Rozhovor Narodni obrody s ministrem mezinarodnich vztahu CR Josefem Zieleniecem – Aj po rozvode si ostaneme blizki (6.10. 1992)' Ceskoslovenska zahranicni politika – dokumenty, 39(10), (Prague: Federal Ministry of Foreign Affairs, 1992) pp. 885-888

J. Zieleniec (1992b), ‘Rozhovor ministra mezinarodnich vztahu CR Josefa

Zieleniece v Praci (29.9. 1992)', Ceskoslovenska zahranicni politika –

dokumenty, 39(9), (Prague: Federal Ministry of Foreign Affairs, 1992) pp. 836-839.

J. Zieleniec (1993), ‘Rozhovor ministra zahranici Josefa Zieleniece pro

Hospodarske noviny – Dva staty, dve diplomacie (19.1. 1993)' Ceska zahranicni politika – dokumenty, 40(1), (Prague: Czech Ministry of Foreign Affairs, 1993) pp. 74-79.

* Авторът е директор на Института за международни отношения и доцент по международни отношения в Карловия университет в Прага

{rt}

Ако се съди по съобщенията в медиите, преговорите между Министерството на транспорта и Японската банка за международно сътрудничество ( JBIC ) за предоставянето на заем за ключовия за развитието на икономиката ни инфраструктурен проект „Строителство на терминали за обработка на контейнери в пристанище Бургас и пристанище Варна” са на път да приключат успешно. Междувременно, на проведената на 4 февруари 2008 среща между министъра на транспорта Петър Мутафчиев и японския посланик в София Цунехаро Такеда, за пореден път беше потвърдено намерението на японското правителство да предостави (по линия на ODA - Official Development Assistance ) 370 млн. долара за изграждането на нови контейнерни терминали във Варна и Бургас.

Министерският съвет одобри финансирането на проекта. На свой ред, специалистите от Транспортното министерство използваха приетите Генерални планове на двете пристанища, за изготвянето на технико-икономическа обосновка, която беше изпратена, чрез посолството на Япония, до JBIC . Става дума за облекчен заем, който се отпуска по линия на официалната японска помощ за развитие.

Както беше заявено в тази връзка: „С изграждането на контейнерните терминали се приключва важен етап от развитието на пристанищата Варна и Бургас. Проектът „Строителство на терминал за обработка на контейнери в пристанище Бургас-запад и пристанище Варна-изток” е основна част от стратегията за развитие на интермодалния транспорт в България”.

Наскоро пък беше съобщено, че средствата, едва ли не, вече са отпуснати и предстои изпълнението на проекта. Поради негативните последствия от реализирането му обаче, императивно се налага да се направят обществено достояние следните съображения.

След като България вече е член на Европейския съюз (ЕС), черноморското ни крайбрежие стана източна граница на Съюза . Връзките на ЕС с Централна Азия ще стават и чрез Варненското пристанище, за което пристанищният му капацитет следва да бъде аналогичен на онзи на големите западноевропейски атлантически пристанища. На такава база следва да се оразмерява и разширението му.

Проектът не е съставен на основата на задължителните предварителни геоложки и проектно-проучвателни работи за пристанищен капацитет по дължина на кеевите стени и по пространствата на задпристанищния инфраструктурен хинтерланд. Твърденията, че проектът се позовава на някакъв Генерален план не отговарят на истината. Защото, за цялата брегова ивица от 44 км, пристанищно зониране не е правено, дори в предпроучвателна фаза.

В споменатото по-горе съобщение на Министерството на транспорта се казва: „С тези проекти България изпълнява Европейската директива за екологичен транспорт, прехвърляйки контейнерните товари от автотранспорт към железопътен и морски транспорт. Проектът ще има положително въздействие и върху железопътния транспорт в страната . Липсата на морски контейнерни терминали оказва сериозно негативно въздействие върху цялата икономика на страната, влияе негативно на вноса, износа и конкурентоспособността на българските фирми. В този смисъл, проектът за контейнерните терминали е от национално значение” .

Конкретно за Варненското пристанище, в проекта се предвижда то да се премести в западния край на град Варна, под ромския квартал „Максуда” . На същото място, през 1967-1968, фирмата „Тексим” се опита да строи пристанище, но не успя, вследствие на което мястото се сдоби с прякора „сухите пристанища”. За разширяването на Варненското пристанище тук, до нивото на аналог на западноевропейските атлантически портове, въобще не може да става дума. Пространството очевидно е недостататъчно, да не говорим, че е стръмно и, в крайбрежната си част, се пресича от двойната железопътна линия Варна-София, както и от пътя Варна-Езерово-Девня. Няма как през техните трасета да преминават товарните превози от, и за, пристанищния кей.

Другата, упомената в проекта площадка, където се предвижда да бъде разположен високогабаритният контейнерен терминал, е територията западно от „Максуда”, към село Казашко, югоизточно от железопътна гара „Тополите” . За подобен обект обаче, пространството също е малко и стръмно, в западната си част, т.е. теренът е негоден за обусловената от терминала транспортна инфраструктура.

Между квартал „Максуда” и село Казашко е зоната на пречиствателните басейни на градската канализация, екарисажа и, по на север, към Автомагистрала „Хемус”- новите варненски гробища.

При тази теренна конфигурация и вече заети пространства, липсват условия тук да се развие необходимия задпристанищен хинтерланд.

За 11-те хектара, добити от засипването на езерото , няма геоложко фундиране и използването му за подобни цели е в противоречие със забранителните екологични законови текстове. То буди учудване, защото по целия свят се копае в сушата, за да се разширява корабоплаването, а тук, след като природата ни го е дала, сами се опитваме да го премахнем като възможност. Най-важното обаче е, че така се пресича фарватерът на канала Варна-Девня, което означава неговото ликвидиране . Така се прекъсва достъпът до пристанище Варна-запад, което, през последната година, осигуряваше 2/3 от целия товарооборот на Варненския пристанищен комплекс.

Всъщност, въпросното засипване е продължение на затвореното от седем години градско сметище, навлязло повече от километър в езерото, на юг от старата железопътна гара. Тоест, теренът му няма носимост за крановете, както и за другите задкееви пристанищни съоръжения. В същото време е практически невъзможно преместването на трупаната с години смет от това място, за да се даде носимост за въпросните съоръжения.

Трафикът на товари от новото Варненско пристанище ще бъде насочен към вътрешността на страната, както и към Русе и река Дунав (Паневропейски транспортен коридор № 7). Изходен пункт от пристанището в тази посока е участъкът „Варна-запад”, което обаче е не е споменато в проекта, макар че именно той може да стане начало на удвояването на железопътната линия до Русе.

Транзитът на товари за (и от) Азия, през Черно море, ще изисква огромна безмитна зона, в която да става преразпределението на товарите, както и силно развита задпристанищна инфраструктура. От 2007 насам, когато Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС) реши да се изгради дълга 7000 км Черноморска магистрала, в чиито участък ще се превърне нашата Автомобилна магистрала „Черно море”, се предвижда изграждането на мост над езерата (с доминиращ вариант Белослав-Страшимирово) . Той обаче, променя обстановката зад вече споменатите квартал „Максуда” и към село Казашко. Те губят приоритет за сметка на пристанище Варна-запад, на 4 км западно от моста над езерото.

Разграничението, което се прави в заглавието на проекта, че той се отнася за пристанище Варна-изток, поражда сериозни въпроси за съдбата на най-западния участък на Варненското пристанище – Варна-запад. Защото то въобще не се споменава. В същото време, решенията на неговите проблеми могат да се сведат до две основни групи:

•  Преодоляване затлачване на акваторията му от шлама на Содовите заводи „Солвей”;

•  Усвояване западните брегове на Белославското езеро. Задкеевите му пространства следва да се използват за ситуирането на обектите, за които на площадките „Максуда” и „към Казашко”, дори и при засипване на езерото, не могат да се осигурят подходящите терени.

Откакто пристанище Варна-запад влезе в експлоатация преди 33 години, шламохранилищата го заобиколиха отвсякъде, а стените на най-голямото от тях - „Падина”, постоянно се надзиждат . Както се вижда от фигурата, струпването на шлам прилича на вулканична лава, готова да се излее към низината.

Шламът на заводите намали дълбочината на акваторията на пристанище Варна-запад под 9 метра, което налага корабите да се донатоварват в залива чрез сухоземен транспорт. И понеже дълбачките не могат да изпреварят затлачването, корабоплаването до Варна-запад все повече се затруднява, а отклонените от него кораби, в повечето случаи, се ориентират към румънското пристанище Констанца.

Най-опасното обаче е, че многогодишнто надзиждане на стената на шламохранилището „Падина” прави все по-вероятно пропукването й, което пък означава заливане с шлам на цялата Девненска низина и превръщането и в пустиня.

Голямата, включително и геополитическа, перспектива на Варненското пристанище, като източен порт на Европейския съюз, изисква проект, който да обхване цялата 44-километрова брегова ивица. На такава основа ще стане възможно, адекватно на вече очертаните изисквания, да се осъществи и разширението му.

София, 25.02.2008

* Председател на Българското геополитическо дружество

{tr}

През последния половин век американско-европейските отношения еволюираха в партньорство, чиято зона на действие се простира далеч отвъд Северния Атлантик и което се опитва да отговори на такива глобални предизвикателства, като разпространението на оръжията за масово унищожаване, радикалния екстремизъм, китайския възход, глобалната бедност, проблемите на здравоеопазването и т.н. Въпросът за климатичните промени също вече е част от този списък, макар че става дума за сравнително нов феномен. В същото време, между САЩ и Европа е налице определен проблем, тъй като те подхождат по различен начин към този въпрос и действат с различни темпове за решаването му.

Европа често бива представяна като глобален лидер в сферата на борбата с вредните последици от промените в климата на планетата. САЩ, напротив, се сдобиха с имиджа на “ глобален мързеливец”, който не е готов на жертви и е много по-заинтересован да подкрепи търсенето на чисто технологични решения на проблема, отколкото регулативните мерки в тази посока. Въпреки че в тези наложили се стереотипи се съдържа известна доза истина, нещата се променят, като и от двете страни на Атлантика все повече се осъзнава, че сътрудничеството за преодоляване вредните последици от климатичните промени не само е възможно, но е и жизнено наобходимо. Въпросът по-скоро е, дали това сътрудничество ще стане факт достатъчно скоро, за да бъде изработена рамката на новото споразумение, което да замени Протокола от Киото, чиито срок изтича през 2012?

Европейската позиция по проблема за промените в климата

Когато става въпрос за политиката във връзка с климатичните промени, Европа с право се сочи като глобален лидер. Европейският съюз беше ключовия фактор при формулирането и приемането от ООН (през 1992-1994) на Рамковата конвенция за промените в климата ( UNFCCC ), първото междуправителствено споразумение по въпроса. През следващите три години ЕС отново изигра основната роля в преговорите за Протокола от Киото.

Протоколът, който влезе в сила през 2005, поставя задължителни и законодателно обвързани цели, които трябва да бъдат постигнати от подписалите го индустриализирани държави, поели ангажимента да намалят, през 2012, емисиите на парникови газове със средно 5%, в сравнение с нивото от 1992. Протоколът от Киото включва съвкупност от гъвкави механизми, позволяващи на отделните страни да постигнат поставените цели за ограничаване на вредните емисии. Сред тях са схеми за търговия с емисионните квоти на национално и регионално равнище и кредити за проекти, насочени към намаляване на вредните емисии (като например съхраняването и увеличаването на абсорбиращите ги горски площи). По времето, когато Протоколът от Киото влезе в сила (началото на 2005), вече функционираше вътрешната Схема за търговия с емисионни квоти (ЕТ S ) на ЕС, първата международна система за търговия от този род. Е TS беше създадена през октомври 2003 и започна да действа през януари 2005 (1) .

Новата енергийна политика за Европа (ЕРЕ), представена от Европейската комисия (ЕК) през януари 2007 и одобрена от Европейския съвет през пролетта на същата година, ясно демонстрира, че проблемът с промените в климата е ключов приоритет за ЕС. ЕРЕ задължава Съюза да съкрати емисиите на парникови газове с 20% до 2020 (в сравнение с 1990), с тенденция цифрата да достигне 30%, ако и други индустриални държави решат да го последват (2) . Тъй нареченият „екшън план” за ЕРЕ изисква от ЕС (който и без това е глобален лидер в сферата на възобновяемата енергия – Съюзът, например, държи 2/3 от световния пазар за елекроенергия, произведена от вятъра) да утрои използването на възобновяеми енергийни източници до 2020 и да осигури 20% от цялата световна консумация. Освен това, планът предвижда (макар и най-общо очертани) нови регулаторни мерки за повишаване на енергийната ефективност, включително оказвайки влияние върху вътрешния европейски енергиен пазар, като в същото време изрично се подчертава значението на използването и развитието на енергоспестяващи и нисковъглеродни технологии (3) .

Осъзнаването на проблема с промените в климата от европейските политици и загрижеността им за разрешаването му, бяха форсирани от общественото мнение в страните от ЕС - над 80% от анкетираните от « Галъп”, през март 2007, европейци твърдят, че са „притеснени от това, че начинът по който страните им консумират и произвеждат енергия, оказва отрицателно влияние върху климата”, а 87% казват, че са „много силно загрижени” за ефектите от климатичните промени и глобалното затопляне (4) .

В рамките на общата цел за 5%-но съкращаване на вредните емисии, до 2012, ангажиментите, поети от отделните страни във връзка с Протокола от Киото, се различават. Така, 15-те «стари» членки на ЕС, както и 8 от 10-те централно- и източноевропейски членки, приети през 2004 и 2007, се ангажираха с по-голямо съкращаване (8%), отколкото останалите участници в Протокола от Киото. Поемайки задължението за 8%-но съкращаване, 15-те стари членки на ЕС, на свой ред, си поставят различни цели. На единия полюс са Германия и Дания, всяка от които се ангажира да постигне 21%-но съкращаване на парниковите емисии, а на другия – Гърция и Португалия, на които бе поставен таван за нарастване на тези емисии, съответно, с 25% и 27% (5) .

Проблемът на национално ниво

Въпреки че Европейският континент заслужава поздравления за способността си да трансформира реториката по проблема с климатичните промени в реални действия, не всички европейски държави се отнасят към него еднакво. В рамките на Европа са налице определени различия в начина, по който отделните страни реагират на проблема. Размерът и структурата на националния индустриален и транспортен сектори например, оказват решаващо влияние върху регулирането на нивото на парниковите емисии, което националната икономика може да си позволи, без това да се отрази драматично на функционирането и.

Освен това, отделните европейски страни се намират в различна степен на външна енергийна зависимост, според това, кои са основните им източници на енергия и откъде постъпва тя. Затова, въпреки наличието на широк консенсус, в рамките на ЕС, относно проблема с климатичните промени и общото убеждение, че той наистина е много сериозен, има 27 различни национални визии (без да споменаваме тези на страните извън ЕС, като Норвегия например) за неговото значение и най-добрия начин за решаването му.

Германия е сред лидерите във формирането на европейската политика във връзка с промените в климата и поема значителна част от бремето по реализацията и. Като най-голяма европейска икономика, тя планира 21%-но съкращаване на емисиите от въглероден двуокис, до 2012, което, в рамките на Протокола от Киото, означава близо ? от целия ангажимент на ЕС за 8%-но съкращаване. С амбициозните си ангажименти, поети в рамките на ЕРЕ, Европа е изправена пред предизвикателството да постигне още 12%-но намаляване на вредните газови емисии, в периода между 2012 и 2020, като тук отново водеща е Германия, ангажирала се да намали с общо 40% емисиите на въглероден двуокис за петнайсет години (2005-2020).

Осъществяването на една толкова амбициозна цел изисква цялостна трансформация на начина, по който функционира германската индустрия, както и широко обществено съгласие за промяна в начина на живот на самите германци. То изисква силен акцент върху енергийната ефективност - от тази на индустриално ниво, до отделните германски домакинства (техните електроуреди, осветителни тела и т.н.). Преориентацията, в национален мащаб, към енергоспестяващи продукти, в комбинация с нарастващата употреба на възобновяеми енергоресурси, а, вероятно, и приемането на такива спорни мерки, като въвеждането на ограничения на скоростта по аутобаните до 130 км/ч (в момента по някои от тях въобще няма ограничение на скоростта), може драматично да съкрати германската емисия на въглероден двуокис дори под изискванията, поставени в Протокола от Киото, още повече, че изследванията за създаване на нови технологии за екологични електроцентрали и горива продължават с пълна сила (6) .

Освен това, Германия полага значителни усилия да осигури по-сериозна международна подкрепа за инициативите, свързани с промените в климата, на регионално и глобално равнище. Като наследник на първото европейско правителство с участието на Зелената партия, сегашният кабинет на Голямата коалиция, начело с канцлера Ангела Меркел, превърна този въпрос в един от основните по време на германското председателство на ЕС и Г-8, през 2007. При това, акцентът, както показа и миналогодишната среща на Г-8 в Хайлигендам, беше поставен върху практическите действия за решаване на проблема с климатичните промени. Според самата Меркел, признаването на сериозността на проблема е само първата стъпка. Следващата стъпка, която тя ентусиазирано подкрепя, е да бъдат убедени основните „играчи” на международната сцена, включително САЩ и Индия, да приемат като задължително постигането на определени конкретни цели в тази посока.

По времето на бившия британски премиер Тони Блеър, Обединеното кралство се ангажира, в рамките на Протокола от Киото, да постигне съкращаване, с 12,5%, на вредните газови емисии, въвеждайки нови стандарти за автомобилните производители, съобразявайки данъците върху автомобилите с екологичните им качества и повишавайки дела на биогоривата на британския пазар. През март 2007, Блеър постави като дългосрочна национална цел, съкращаването, с 60%, на емисиите на въглероден двуокис, до 2050, което трябва да бъде постигнато чрез поредица от петгодишни „въглеродни бюджети”, постепенно ограничаващи вредните емисии (7) . Макар че е спорно, дали Великобритания действително е в състояние да осъществи една толкова амбициозна цел до 2050, страната очевидно е на път да изпълни поетите, в рамките на Протокола от Киото, ангажименти.

В същото време, между основните британски партии се забелязват известни тактически различия относно политиката, касаеща проблема с климатичните промени. Така, Лейбъристката партия поставя ударението върху значението на международните споразумения и ролята на държавното стимулиране, като например по-ниските данъци и такси за „екологичните” автомобили и сгради. На свой ред, консерваторите предлагат въвеждане на по-високи такси за причинителите на вредни газови емисии, включително допълнителни такси за пътниците в самолетите и самолетното гориво. Въпреки че, като цяло, в британския политически елит има консенсус относно сериозността на проблема, управляващата партия е тази, която предприема конкретните мерки в това отношение и, разбира се, носи отговорността за тях. В момента лейбъристите могат спокойно да работят по проблема със съкращаването на вредните емисии, в рамките на официално обявената от тях стратегия. Опозиционната Консервативна партия обаче, ще се опита да представи алтернативна визия за разрешаването му, доколкото се стреми по-ясно да разграничи своята политика от тази на лейбъристите в навечерието на следващите парламентарни избори, през пролетта на 2009.

Що се отнася до Франция, там правителството и общественото мнение също подкрепят европейския консенсус относно значението на мерките за борба с климатичните промени. Наистина, първоначално Париж се противопоставяше на ЕРЕ, защото френската ядрена индустрия, която осигурява над ? от енергийните потребности на страната, беше изключена от сметките, въз основа на които се определяше делът на Франция от вредни газови емисии. Но след като ЕС се съгласи да вземе предвид френския ядрен сектор (което автоматично намали значително френския дял от вредни газови емисии), Париж декларира пълната си подкрепа за ЕРЕ (т.е. за новата енергийна политика на Европа).

Днес, Франция може да се похвали, че вече е намалила количеството на вредните газови емисии под нивото, определено от Протокола от Киото (заради големия дял на екологичната атомна енергетика в тази страна, Протоколът предвиждаше тя да запази равнището на вредни емисии от 1990). Очаква се, че Франция ще играе още по-сериозна роля в европейската политика по проблемите на климата, след идването на власт на президента Никола Саркози, който през миналата 2007 неколкократно обеща, че страната му ще се ангажира по-активно в борбата срещу глобалното затопляне. Освен това, още в речта си при встъпването на президентския пост, Саркози призова САЩ да се включат по-активно в решаването на въпроса.

Недостатъци и разногласия

Въпреки шумните декларации за европейския ангажимент с проблема за промените в климата, на регионално и национално равнище, реториката не винаги е последвана от реални действия. Държави като Франция, Швеция и Великобритания, са на път да постигнат, и дори да надминат, целите, поставени им от Протокола от Киото, по отношение съкращаване на емисиите от въглероден двуокис, но редица други – като Испания, Португалия и Ирландия, силно изостават в това отношение (9) .

Въпреки че ETS (т.е. Схемата за търговия с емисионни квоти) има безспорно и съвсем реално значение, първата фаза от реализацията и (2005-2007) показа наличието на множество сериозни недостатъци. При старта на ETS , много от целите за страните с най-високи вредни емисии се оказаха прекалено високи, а разпределението на въглеродните „кредити” беше излишно либерално. В резултат от това, на много големи замърсители не се наложи да съкратят емисиите си, всъщност на тях дори не им се наложи да купуват „кредити” за целта, защото вече бяха излезли „на плюс”. Затова, когато данните за кредитните запаси бяха официално обнародвани, през пролетта на 2006, цените на въглеродните „кредити” на пазара на ETS паднаха драматично.

Нещо повече, съгласно механизмите на Протокола от Киото, европейските компании могат да търгуват с „кредити” и извън Европа, т.е. да плащат големи суми на нуждаещите се от средства замърсители в развиващия се свят (и, по-специално, Китай и Индия) за техните въглеродни „кредити”. Този поток от капитали, стимулира експанзията и прехвърлянето на нови производства в развиващия се свят, което пък е свързано с генерирането на нови вредни емисии. Критиците на тази практика подчертават, че парите, похарчени на глобалния пазар за търговия с емисионни квоти (30 млрд. долара, само през 2006), биха били много по-полезни, ако се инвестираха в ограничаващи вредните емисии нови технологии.

На практика, самото съществуване на този пазар действа дестимулиращо на много компании да променят своето замърсяващо околната среда производство и да заменят (поне частично) традиционните си енергоносители (петрола и газа) с възобновяеми такива, както и да въведат нови технологии. След тази първа фаза на ETS , която по всеобщо мнение имаше по-скоро „познавателен характер”, ЕС би следвало енергично да приложи поуките от нея при реализацията на втората фаза, през 2008-2012, включително налагайки по-стриктни ограничения върху вредните емисии и търговията с „кредити”, така че да бъдат минимизирани манипулациите с тях (10) .

Абстрахирайки се от проблема с търговията с емисионни кредити, голямото очакване е, че Европа ще продължи да бъде глобален лидер в политиката, касаеща промените в климата. В същото време, вътрешните различия, съществуващи между отделните страни на континента, пораждат редица потенциални проблеми. Така, наличието на напрежение, вътре в ЕС, по линията Изток-Запад, стана очевидно по време на преговорите за ЕРЕ в Европейския съвет. Икономиките на новите членки на ЕС от Централна и Източна Европа са много по-зависими от въглищата, природния газ и производствата, генериращи вредни въглеродни емисии, отколкото западните им партньори. Полша например, получава 90% от своята енергия от въглища (11) .

Освен това, тези страни разполагат с много по-малък дял възобновяеми енергийни източници. В Естония този тип източници осигуряват само 1% от необходимата на страната енергия, докато съответният дял за Австрия е 60%. Всичко това кара Чехия, Унгария и Полша да се противопоставят на ЕРЕ. Те смятат, че потенциалното икономическо бреме от съкращаването на вредните емисии ще се окаже прекалено тежко за тях, а трудностите, свързани с преминаването им към възобновяеми енергийни източници, ще са непреодолими. В резултат от постигнатия, в крайна сметка, компромис, прилагането на ЕРЕ поставя доста по-лесно постижими нива на съкращаване на вредните емисии за новите членки на ЕС и предвижда възможност за допълнителни западни субсидии в технологичната и енергийната сфери (12) .

В същото време, диверсификацията на енергийните доставки чрез развитието на възобновяеми, алтернативни енергоизточници, би била от голяма полза за членките на ЕС от Централна и Източна Европа, предвид сегашната им енергийна зависимост от Русия. Голяма част от тях почти изцяло зависят от руските доставки на петрол и природен газ, което пък ги прави податливи на политиката на Кремъл, който все по-смело използва енергоносителите като инструмент на своята геополитика. Тоест, по ирония на съдбата, онези държави от ЕС, които разполагат с най-малък капацитет да диверсифицират енергийните си източници, и в които икономическите съображения традиционно надделяват над екологичните, имат най-голям политически интерес да търсят алтернативни енергоизточници.

Впрочем, енергийната зависимост е проблем и за Западна Европа, защото 15-те „стари” членки на ЕС формират 90% от целия газов пазар на Съюза, а 24% от доставките на последния идват от Русия (13) . Освен това, Западна Европа е крайната точка на сложната система от тръбопроводи, която започва от Русия и минава през Източна Европа, което я прави уязвима от всевъзможни прекъсвания и повреди по трасето. Все пак, в стремежа си да диверсифицират енергоизточниците си, западноевропейските държави се ръководят повече от екологични, отколкото от политически, съображения. Въпрос на бъдещето обаче остава постепенната еволюция на всички държави-членки, които да осъзнаят, че е в техен собствен интерес да преследват едни и същи цели в усилията за съкращаване на вредните емисии и да работят сериозно за диверсификацията на енергийните си източници, пък дори и да го правят по съвсем различни причини.

Друга постоянна причина за остри дебати в Европа е въпросът, доколко атомната енергетика може и трябва да се приеме като алтернативен и екологичен енергоизточник. Обсъждането му доведе до формирането на доста необичайни на пръв поглед „коалиции по интереси” с участието, от една страна, на такива привърженици на атомната енергетика, като Чехия, Франция, Финландия и Словакия, и на нейни откровени противници, в лицето на Австрия, Дания и Ирландия – от друга. В същото време, някои европейски държави вече направиха радикални стъпки за ограничаване на зависимостта си от ядрената енергия. Така, в резултат от решението, взето от предишното правителство на „червено-зелената” коалиция, ръководено от канцлера Шрьодер, Германия планира да затвори всичките си атомни електроцентрали (осигуряващи днес 1/3 от енергийната мощ на страната) до 2020. Те трябва да бъдат заместени предимно от ТЕЦ-ове, работещи с въглища, които вече произвеждат ? от електричеството в страната.

Накрая, както можеше да се очаква, част от бизнес-елитът е загрижен, че ЕРЕ ще навреди на конкурентоспособността и, че няма яснота, как точно ще бъдат постигнати поставените цели. През януари 2007, шефовете на BMW , Daimler - Crysler и Volkswagen , изпратиха съвместно писмо до Европейската комисия, в което обясняваха, че ЕРЕ ще се окаже прекалено тежко бреме за немската автомобилна индустрия. Въпреки че германските производители на коли вече въведоха редица нови технологии, намаляващи вредните емисии, и постепенно въвеждат хибридните автомобили, немските инженерни технологии традиционно са ориентирани към повече мощ и лукс (оттам идват и печалбите им). Производителите често отбелязват, че сега произвежданите модели, като Ауди, БМВ, Мерцедес и Порше, просто не могат да постигнат значително по-ниските лимити от вредни емисии, които се поставят като цел.

Ключовата роля на Европа

Многобройните недостатъци на Протокола от Киото са добре известни. Както в повечето международни споразумения, в него липсва реален механизъм за прилагането му, който да направи поставените цели юридически задължителни. Нещо повече, доколкото Протоколът се отнася само до държавите, определени като „индустриализирани”, той не засяга ключовите развиващи се страни. Именно това накара САЩ, най-големият „производител” на въглероден двуокис в света, да откажат да го ратифицират. Докато, както изглежда, ЕС ще може да постигне поставените от Протокола нива на ограничаване на вредните емисии, до 2012, ръстът на емисиите на парникови газове в Бразилия, Канада, Китай, Индия и самите САЩ продължава да е стабилен.

Въпреки това, бъдещето на управлението на климатичните промени е свързано с осъществяването на втория кръг от това международно споразумение. След изтичане срока на действие на Протокола от Киото, детайлите на механизма, който трябва да го замени, стъпвайки върху него, остават неясни. В тази връзка, мнозина разглеждат ЕРЕ като своеобразен модел за ново международно споразумение относно климатичните промени, което поставя Европа пред много сериозно изпитание. Защото, дори ако континентът реализира вътрешните си цели за ограничаване на парниковите емисии (което европейците са в състояние да направят), това би означавало решаване само на малка част от проблема.

След като Европа съумя, през последните 30 години, да намали значително дела си в глобалното замърсяване и енергийната консумация, сега европейският модел и европейската визия, следва да бъдат наложени и извън Стария континент. В сценариите за следващите десетилетия, ефектът от климатичните промени в Африка, Близкия изток, Южна Азия и другаде, ще окаже драматично влияние и върху Европа. Тоест, европейските политици имат интерес от налагането на широка международна стратегия за преговори и от осъществяването на широкообхватни дипломатически инициативи за приемане на достатъчно агресивен нов договор, който да замести, след 2012, Протокола от Киото. Това обаче, изисква включването на САЩ и фокусиране на усилията за постигане на разбирателство с Китай и Индия, което да позволи по-тясното им ангажиране с проблема. Тоест, Европа следва да осъзнае и приеме водещата си роля и да демонстрира достатъчно воля да продължи да я играе и занапред.

Американската еволюция

Глобалното възприемане на американското поведение по проблема с климатичните промени е, че САЩ се държат, меко казано, безотговорно. Имайки предвид размера и огромния им принос за глобалните вредни емисии, много страни по света смятат, че САЩ могат и трябва да правят повече в борбата с промените в климата. Данните от едно, направено през 2007, проучване на Pew показват, че в 34 (от общо 37 обхванати страни) мнозинството от общественото мнение смята, че „САЩ най-силно вредят на околната среда” (14) . Това убеждение се споделя и от много американци, 1/3 от които смятат, че собствената им страна е най-големия замърсител в света. Вече повече от три десетилетия малки групи американци се опитват да накарат правителството да провежда по-активна политика, по отношение на климатичните промени, но засега САЩ демонстрират твърде слаба активност (и почти никакъв стремеж към лидерство) за решаването на този глобален проблем.

Америка започна да осъзнава потенциалната опасност от глобалните промени в климата още в края на 80-те години. През 1986-1987 експертът по климата Джеймс Хансен лансира тезата, че, заради парниковия ефект, глобалното затопляне ще се превърне в много сериозен проблем, през следващите 20 години (15) . Неговият доклад пред Конгреса, от лятото на 1988 (което се характеризираше с небивали суши и топли вълни), привлече вниманието на медиите, екологичните групи и научната общност.

В крайна сметка обаче, усилията на Хансен се оказаха обречени, след като, през 1989, големите корпорации (и, най-вече, петролните и автомобилни компании) създадоха т.нар. Global Climate Coalition ( GCC ), с единствената цел да работи срещу тезата, че са необходими специални действия срещу парниковия ефект. Позицията на обединените в коалицията компании се ползваше с широка подкрепа в администрацията на президента Джордж Буш-старши. Все пак, точно преди да напусне поста си, Буш подписа Рамковата конвенция на ООН за климатичните промени ( UNFCCC ), опитвайки се да оправи поне малко имиджа си сред защитниците на околната среда. Разбира се, UNFCC С въобще нямаше задължителен характер, което позволи да бъде възприета, дори от групи като GCC .

От появата на първия доклад на Междуправителствения панел за промените в климата (ІРСС), през 1990, до излизането на втория, през 1995, международният консенсус относно сериозността на проблема с глобалното затопляне укрепна и разшири позициите си, особено сред научната общност. В лицето най-вече на вицепрезидента Ал Гор, следващата американска администрация на президента Клинтън се обяви в подкрепа на Протокола от Киото, през 1997. Поради силната опозиция в Конгреса обаче, в крайна сметка, той, макар че беше подписан, така и не бе ратифициран (днес САЩ, на практика, са единствената индустриална държава, която не е ратифицирала Протокола – б.р.) .

Доминираният от консерваторите-републиканци Конгрес, в който с много силно лоби разполагаха групи от типа на GCC , декларира, че присъединяването към Протокола от Киото ще доведе до повишаване цените на енергията и природния газ и ще осигури на други страни (в частност, на Индия и Китай) неоправдани икономически предимства. След ясната декларация на Сената (приета с 95 срещу 0 гласа), че Конгресът не бива да ратифицира Протокола от Киото, ако в него не бъдат включени и развиващите се държави, администрацията на Клинтън дори не си направи труда да предложи договора за ратифициране. Впоследствие, администрацията на Джордж Буш-младши, който не криеше скептичното си отношение към проблема с климатичните промени, не предприе никакви законодателни мерки в тази посока (16) . В навечерието на срещата на Г-8, през юни 2007, по време на напрегнатите преговори за това, дали в комюникето за срещата могат да се включат някакви задължителни цели в областта на борбата с промените в климата, Буш покани 15-те най-големи производители на вредни газови емисии да посетят конференцията по климата във Вашингтон, в края на септември 2007, т.е. непосредствено след срещата на ООН, в Ню Йорк, посветена на същата тема.

Всъщност, конференцията във Вашингтон се оказа значителен пробив в дотогавашната американска позиция, доколкото на нея Буш призна значимостта на проблема и призова водещите „производители” на вредни газови емисии да работят заедно, поставяйки си дългосрочни цели за намаляване на емисиите, в контекста на договора, който ще наследи Протокола от Киото, през 2012. В същото време обаче, презентациите на президента и на държавния секретар Кондолиза Райс показаха големия разрив между мисленето на американските политици и това на по-голямата част от международната общност. Така, САЩ продължават да се противопоставят на международните договори, съдържащи дори минимални задължителни изисквания за участниците и предвиждащи наказания за неизпълнението им. Вместо това, без да споменава конкретни цифри, американската администрация предлага всяка страна сама да определи собствените си цели, които да преследва доброволно, а развиващите се страни да поемат същата отговорност за разрешаването на проблема, като развитите. Според европейските политици, този епизод бележи важна промяна в положителна посока в американската позиция, но в същото време показва, че американската политика по отношение на климатичните промени остава, в значителна степен, изолирана и липсва синхрон между нея и тази на Европа (17) .

Белезите на прогреса

Въпреки че американското правителство все още не желае да се ангажира активно с проблема за промените в климата, през последните месеци е налице известна положителна еволюция в политиката на САЩ по темата. Както отбеляза един американски експерт по климата, „САЩ вече обуха маратонките и се готвят да се включат в надпреварата” (18) . Многобройните свидетелства на американските учени за сериозността на проблема, подкрепата, идваща от средите на църквата, бизнеса и индустрията, прокарването на различни екологични инициативи на местно и държавно ниво, както и позицията на сегашното демократично мнозинство в Конгреса, са сред белезите за очертаващ се прогрес по този толкова спорен въпрос.

На първо място, научните доказателства стават все по-убедителни. Третият доклад на ІРСС, публикуван през 2001, снабди медиите, политиците и обществото, като цяло, с много повече аргументи за глобалното затопляне на планетата, макар че някои части от него бяха остро оспорени. Може би най-шокиращи бяха видимите доказателства (като сателитните снимки например), приведени в доклада за влиянието на затоплянето върху биосферата и човешките общества. Четвъртият доклад на ІРСС, от 2007, имаше още по-голям ефект, потвърждавайки (този път с почти пълна сигурност), че въглеродният двуокис и другите парникови газове, свързани с човешките дейности, са основната причина за глобалното затопляне. В същото време, многобройните инциденти, свързани с климата - от горещата вълна, заляла Европа през 2003, през разрушителния ураган „Катрина” в 2005, до суровите суши и намаляващите водни ресурси в Източна Австралия, също помогнаха да бъдат убедени много американски скептици (и не само те) за опасните последици от затоплянето за страната им.

На второ място, все по-голям брой водещи американски бизнесмени постепенно започват да осъзнават, че борбата срещу глобалното затопляне е императивно необходима в името на енергийната сигурност, икономическия ръст, свободната търговия и глобалното лидерство на Америка. Индустрията също стигна до извода, че не може да игнорира нарастващата загриженост в обществото, породена от екологичните проблеми. Нещо повече, бизнесът вече вижда, че внедряването на новите „зелени технологии” разкрива сериозни икономически възможности. Затова, след като, от края на 90-те насам, научните доказателства за сериозността на проблема с климатичните промени стават все по-безспорни, а преките и индиректни печалби от въвеждането на екологично чистите производства стават все по-очевидни, американските корпорации постепенно започнаха да се изтеглят от организации, като Global Climat Coalition , и намалиха натиска си върху американското правителство да не предприема активни действия за решаването на проблема с промените в климата. На практика, много американски компании вече работят за промяна в правителствената политика по този въпрос, формирайки ново, този път „екологично” лоби, олицетворявано днес от организации от типа на US Climat Action Partnership , в която участват редица големи фирми, като Alcoa , BP America , Caterpillar , Duke Energy , DuPont и General Electric , редом с различни екологични групи.

На трето място, редица влиятелни американски евангелистки религиозни организации стигнаха до извода, че борбата с промените в климата е задължение на всеки вярващ. В началото те поставяха ударението върху индивидуалната отговорност за съхраняването на природата (19) . По-късно обаче, редица известни религиозни водачи призоваха правителството да се ангажира по-сериозно за разрешаването на проблема. В началото на 2006, група евангелистки проповедници публикува т.нар. „Евангелически призив за действие”, с който поиска от Конгреса и администрацията на Буш да работят активно за ограничаване на вредните емисии от въглероден двуокис (20) . Появата му провокира остри дебати в средите на самата евангелическа общност, но самият факт, че с проблема за климатичните промени се ангажираха не само евангелистите, но и редица други религиозни групи в САЩ (включително католиците и юдеите), помогна на обществото, като цяло, да осъзнае сериозността му и „отпуши ушите” на републиканските лидери в Конгреса, както и на администрацията.

На четвърто място, макар че продължават да не участват в реализацията на изискванията на Протокола от Киото на федерално ниво, САЩ лансираха няколко интересни инициативи на местно и щатско равнище. Най-известният пример в това отношение е Калифорния, която създаде специален щатски екип ( Climat е Action Team ), който да формулира най-подходящата стратегия за съкращаване на вредните газови емисии, с помощта на нови технологии и адекватни законодателни мерки. Редица бизнес-корпорации, със седалище в Калифорния, включително DuPont и ІВМ, доброволно очертаха рамките, в които възнамеряват да осъществят намаляване на вредните емисии от своите производства. На свой ред, щатската автомобилна индустрия обяви, че ще ограничи емисиите на автомобилните газове (формиращи основния дял от емисиите на парникови газове) с 30%, до 2016. Ако на цялата територия на САЩ, емисиите на глава от населението бъдат сведени до тези в Калифорния, страната би преизпълнила значително целите, очертани по отношения на нея в Протокола от Киото (21) .

Всъщност, Калифорния не е единствения американски щат, ангажирал се сериозно с проблема. Дванайсет други щати сложиха таван за автомобилните газови емисии, а 435 американски кметове (демократи и републиканци) подписаха специално споразумение (т.нар. US Mayor Climate Protection Agreement ) , задължаващо градовете им да постигнат намаляване на вредните емисии, съобразно изискванията на Протокола от Киото (22) . Друг важен признак, че промените в климата вече не интересуват само маргиналите от левицата, беше решението на губернатора на консервативния щат Юта Джон Хънтсмън да се ангажира с проблема, обещавайки, че ще работи, заедно с Калифорния, за ограничаване на въглеродните емисии. Според известният десен политически анализатор Дан Шнър, подобна промяна в настроенията на американския елит «може да се сравни с промяната, довела до посещението на Никсън в Китай, в началото на 70-те» (23) .

Накрая, победата на Демократическата партия на частичните избори за Конгрес, през 2006, също стимулира дебатите по въпроса за климатичните проблеми във Вашингтон. Според едно изследване на Zogby International , половината от американците, гласували на изборите през 2006, са заявили, че проблемът с климатичните промени е бил сред факторите, определили кого да подкрепят (24) . Междувременно, редица популярни политици, известни като скептично настроени по въпроса, загубиха постовете си (сред тях и председателят на Сенатския комитет по околната среда и обществени дейности Джеймс Инхоф, според който глобалното затопляне е „най-голямата измама, внушена на американския народ”), което също допринесе за промяната на настроенията в американския „истъблишмънт” (25) . Мястото им беше заето от хора, като калифорнийския сенатор Барбара Боксър, яростен критик на политиката на сегашната администрация по въпроса за промените в климата.

Въпреки това обаче, прогресът в позицията на Конгреса по проблема се осъществява бавно. Бяха одобрени задължителни марки за осигуряване на по-висока енергийни ефективност във федералните сгради и програма (на стойност 2 млн. долара) за подобряване измерването на парниковите емисии, но истината е, че сериозно законодателство в тази сфера все още липсва. Демократите обвиняват за това Белия дом и продължаващата съпротива на индустрията.

В същото време, мнозина демократи, както и някои републиканци (включително сенатор Джон Уорнър и кандидат-президентът Джон Маккейн) вече подкрепят системата за търговия с емисионни квоти, позволяваща на онези индустриални отрасли, които са под задължителния лимит от вредни емисии, да продават квотите си на онези, които са над него (26) . В същото време, някои все още се надяват, че ако президентът Буш наистина иска да остави след себе си наследство, което да не се изчерпва само с иракската авантюра и войната срещу тероризма, ще предприеме конкретни действия по проблема с климатичните промени. Освен това, екологичните организации разчитат, че президентските избори в края на 2008 ще привлекат още повече общественото внимание към този проблем, защото потенциалните кандидати обещават да го поставят в центъра на предизборните си програми.

Еволюцията на американското обществено мнение

Всички тези промени в научната, политическата, религиозната и бизнес средата, бяха съпроводени и от еволюция на американското обществено мнение. Според едно изследване от февруари 2007, делът на американците, смятащи, че глобалното затопляне е сериозен проблем, е достигнал 83% (срещу 70%, през 2004) (27) . За осъзнаването му вероятно е помогнал и успехът на документалния филм на Ал Гор „Неудобната истина”, посветен на опасността от промените в климата и получил „Оскар” за 2007.

Въпреки това обаче, в САЩ продължава да има достатъчно скептици, поставящи под въпрос научните доказателство и противопоставящи се на промяната в американската политика по въпроса. Някои твърдят, че проблем с климата въобще няма, а затоплянето има цикличен характер и не е свързано с човешката дейност. И, ако ураганът „Катрина” накара мнозина от тези скептици да преосмислят позицията си, необичайно суровата зима на 2006-2007, се цитира от някои като поредното доказателство, че истинската причина за климатичните промени остава неясна. Значителна част от американските граждани продължават да смятат, че промяната в поведението на хората няма да окаже сериозно влияние върху хода на процеса. Според тях, по-скоро следва хората да се приспособят към промените.

Притиснати между привържениците на тезата за глобалната климатична промяна и скептиците, се оказват онези, които смятат, че затоплянето наистина е факт, но се противопоставят на всяка инициатива, която, според тях, би навредила на американската икономика. Тази част от американското общество признава, че САЩ са най-големия „производител” на парникови газове, на глава от населението, но смятат, че промяната би струвала твърде скъпо на страната. Така, ако САЩ решат да се присъединят към системата за търговия с емисионни квоти, разходите на американските фирми биха нараснали, което пък би направило още по-конкурентни вносните стоки и особено тези от Индия и Китай и, вероятно, би довело до фалита на немалко американски компании. Затова, според тях, всяко решение следва задължително да включва Китай и Индия.

Преодолим ли е разривът?

През следващите години, предизвикателството пред САЩ ще бъде да намерят начин да преодолеят разрива, съществуващ между онези, които подкрепят програмите за търговия с емисионни квоти, и тези, които предлагат алтернативни решения (като например, приемането на доброволно избрани цели), и, в същото време, да се опитат да убедят, колкото се може повече от т.нар. „скептици” да променят визията си за случващото се с климата. Това ще се окаже доста трудно, по много причини. На първо място, времето е прекалено малко. Имайки предвид, че срокът на действие на Протокола от Киото изтича през 2012, САЩ и международната общност нямат кой знае какво време да решат трудната задача за постигането на глобален консенсус относно споразумението, което ще наследи Протокола. Мнозина смятат, че преговорите следва да стартират най-късно през 2009, когато новият американски президент влезе в Белия дом. В същото време, експертите по климата признават, че САЩ едва ли ще подпишат подобен международен договор, преди Конгресът и Сенатът да са приели съответните закони, което със сигурност ще отнеме повече време, отколкото остава до изтичане срока на действие на Протокола от Киото.

На второ място, въпреки че загрижеността на американското общество по този въпрос продължава да нараства, американците (дори онези, които са съгласни с научните доказателства за неговата сериозност) просто не го възприемат като толкова спешен, както останалите държави по света. Освен това, повечето от тях смятат, че вредните последици от промените в климата ще засегнат в много по-малка степен развитите държави (и, по-специално, САЩ, Европа и Австралия), което, разбира се, не е вярно (28) . Това прави предизвикателството, пред което е изправена Америка, още по-сериозно, отколкото където и да било другаде по-света.

На практика, американският ангажимент към евентуално бъдещо споразумение, касаещо промените в климата, ще бъде от решаващо значение за неговия успех. Като най-голям производител на парникови газове и най-голям консуматор на енергоносители, САЩ задължително трябва да участват във всеки опит за решаването на проблема. Без това да се случи, всяко усилие с него да бъдат ангажирани Китай и Индия, ще бъде безполезно.

Проблемът с климатичните промени в трансатлантическия дневен ред

Трансатлантическото сътрудничество по въпроса за промените в климата претърпя известни промени през последните двайсетина години, но истината е, че извън научната (и екологичната) общност то си остава силно ограничено. Би било несправедливо обаче, да се твърди че в това отношение липсва какъвто и да било напредък. Защото, междувременно, се реализират множество малки, но достатъчно амбициозни инициативи (понякога те се основават на партньорството между отделни градове или държави), които се разширяват с наистина бързи темпове (29) . Както изглежда, и двете страни на Атлантика са склонни да променят досегашните си твърди и силно отличаващи се позиции, относно най-добрите мерки, които следва да се предприемат за решаване на проблема с климатичните промени. Политическите елити в Америка и Европа усилено се опитват да формулират общ „хибриден” подход по въпроса, който да разчита едновременно и на новите технологии, и на известни, задължителни за участниците, системи от международни мерки. Въпреки това обаче, Европа и САЩ трябва да направят още много (както на правителствено, така и на неправителствено равнище) за да се заловят наистина сериозно с решаването на проблема, особено ако наистина смятат да създадат ефективен наследник (под каквато и да е форма) на Протокола от Киото.

На първо място (което е и най-важно), европейците следва да са наясно, че най-жизненият (в очите на американците) проект за споразумение, което да замести Протокола от Киото, през 2012, ще бъде този, който поне малко прилича на него. Американците вероятно биха приели идеята за емисионните квоти, но налагането на задължителни международни ограничения по отношение на емисиите едва ли ще получи подкрепата на американското правителство, без значение, кой ще спечели президентските избори в края на тази година. Уйлям Пайзър от Института за ресурсите на бъдещето очертава пет характеристики на евентуално бъдещо споразумение за промените в климата, което би могло да разчита на подкрепата на достатъчно широк кръг политици (и, особено, на американските): то следва да се съобразява със специфичните интереси на участниците; не трябва да се фокусира върху всички държави; трябва да стимулира използването на нови технологии; следва да включва всички развити държави и да дава точна оценка на предприетите действия (30) .

От другата страна на Атлантика, американците трябва да намерят начини да се възползват от момента и да се включат в изработването на новото споразумение. Един от начините да го направят е да накарат скептиците да участват в дебата за климатичните промени и проблемът да се превърне в ключов компонент на американската външна политика. Досега са правени доста анализи за това, как би могъл да се запълни разривът между проблемите, касаещи националната сигурност на САЩ и този за климатичните промени, така че глобалното затопляне да получи същото внимание, както и другите глобални предизвикателство пред страната. Защото климатичните промени ще имат много сериозни последици за миграцията, силовия баланс, т.нар. „пропаднали държави”, както и за разпределянето на федералните ресурси. И колкото по-скоро националните правителства започнат да разглеждат проблема с климатичните промени като проблем на националната си сигурност, толкова по-бързо за решаването му ще бъдат осигурени съответните интелектуални и финансови ресурси.

Освен това, двете страни на Атлантика ще трябва съвместно да анализират икономическите последици от евентуалното забавяне или нежелание да се действа достатъчно активно. Повечето скептично настроени американци твърдят, че САЩ рискуват сериозно да навредят на собствената си икономика, ако ограничат вредните си емисии, особено ако останалите не ги последват веднага. Други, като Никълъс Стърн например, твърдят точно обратното, подчертавайки, че икономическата цена на мерките срещу глобалното затопляне ще бъде мното по-ниска от цената на бездействието (31) . Въпреки че анализите на Стърн често биват критикувани заради използваната от него методология, тезата му заслужава по-голямо внимание, особено ако европейците действително разчитат да намалят броя на скептично настроените американци.

Всяко жизнеспособно решение на проблема с промените в климата ще зависи от способността на Европа и САЩ да комбинират своите умения, опита и позициите си в рамките на споразумението, което трябва да наследи Протокола от Киото. В крайна сметка, САЩ, най-вероятно, ще се съгласят да приемат, под някаква форма, емисионните квоти. Но тъй като това едва ли ще се случи през последните месеци от мандата на Буш, европейците ще трябва да заложат на една кратко- и средносрочна стратегия. През следващите месеци и те, и американците следва да работят за задълбочаване на диалога помежду си, да ангажират в него и друти държави, да продължат да убеждават скептиците и да се възползват максимално от това, че общественото мнение е склонно да подкрепи активните действия. В средносрочен план, САЩ следва да се подготвят за ангажирането на следващия американски прозидент с проблема, надявайки се, че той ще го постави сред най-важните въпроси в своята програма още през първите си сто дни в Белия дом.

 

Бележки:

 

1. Peter Goldmark and Ernst von Weizs a cker , “ The Decarbonization Challenge : U.S. and European Perspectives on Climate Change,” Bertelsmann Stiftung Transatlantic Thinkers Paper Series, pt. 2 (March 7, 2007), p. 6.

2. “ Brussels European Council, 8/9 March 2007: Presidency Conclusions,” 7224/1/07 Rev. 1, May 2, 2007, p. 12 .

3. European Commission, “Energy for a Changing World,” March 2007,

4. Gallup Organization, “Attitudes on Issues Related to EU Energy Policy,” Flash Euroba­rometer, no. 206a (March 2007) .

5. “Countries Included in Annex B to the Kyoto Protocol and Their Emissions Targets,” UN Framework Convention on Climate Change (UNFCCC), http://unfccc.int/kyoto_protocol/background/items/3145.php; “A Summary of the Kyoto Protocol,” UNFCCC .

6. “Europa muss eine vorreiterrolle haben” [ Europe must play a pioneering role], Sueddeutsche Zeitung, March 5, 2007, http://www.sueddeutsche.de/deutschland/ar­tikel/331/104227/; “Der Klimawandel sollte Thema im UN-Sicherheitsrat werden” [Politics is avoiding the argument with industry], Sueddeutsche Zeiting, March 3, 2007 .

7. George Monbiot, “Just a Lot of Hot Air,” Guardian, March 5, 2007 .

8. Текстът може да се намери на: http :// worldnews . about . com / od / presidentialelection / a / sarkozy _ speech . htm .

9. “From Free Trade to Deep Integration,” EU Monitor, no. 45 (April 18, 2007), p. 31 .

10. Goldmark and Weizsacker, “Decarbonization Challenge”; Emily Flynn Vencat, “The Carbon Folly,” Newsweek, March 12, 2007 .

11. Dan Bilefsky, “EU Drafts Compromise to Fight Climate Change,” International Herald Tribune, March 10, 2007.

12. Ibid.; “Green Grind,” Times ( London ), March 10, 2007.

13. “Statistics 2005,” Eurogas.

14. Pew Research Center , “34 Nations Call U.S. Biggest Threat to Environment,” Daily Number.

15. Spencer Weart, “The Public and Climate Change,” July 2007.

16. Spencer Weart, “The Discovery of Global Warming,” July 2007.

17. “Warming to the Environment,” Economist, September 28, 2007 . Fiona Harvey and Andrew Ward, “Bush Calls for Fresh Global Approach to Climate Change,” Finan­cial Times, September 29, 2007 .

18. Peter Goldmark, “Time to Act Together: How Europe and the United States Can Collaborate on Climate Change and Energy Independence” (presentation, German Marshall Fund, Washington , D.C. , May 24, 2007).

19. Karen Breslau and Martha Brant, “God's Green Soldiers,” Newsweek, February 13, 2006.

20. Ibid.

21. “ California 's Program to Reduce the Impacts of Global Warming: Questions and An­swers,” . .

22. Anne Underwood, “Mayors Take the Lead,” Newsweek, April 16, 2007.

23. Michael Gardner, “Governor Acquires Unlikely Ally in Regional Global Warming Fight,” Copley News Service, May 20, 2007.

24. Zogby International, “Zogby Post-Election Poll: Dems Gained From Global Warming Debate,” November 16, 2006.

25. “Climate Change Update—Senate Floor Statement by U.S. Sen. James M. Inhofe (R-Okla.),” January 4, 2005.

26. Frank Davies, “Congress Stymied on Global Warming Bills,” San Jose Mercury News, July 23, 2007.

27. Global Strategy Group, “2007 Environment Survey: Key Findings,” March 5, 2007.

28. Виж Jay Gulledge, “Three Plausible Scenarios of Future Climate Change for Security Risk Assessment” (working paper, CSIS Climate Security Project, July 12, 2007), pp. 4–5.

29. Виж “Partnership on Global Climate Change Action Between the Federal Republic of Germany and the State of Florida ,”.

30. William A. Pizer, “A U.S. Perspective on Future Climate Regimes,” Resources for the Future Discussion Paper, no. RFF DP 0704 (February 2007).

31. “Time for Global Action on Climate Change,” Financial Times, December 29, 2006.

* Директор на Европейската програма на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, САЩ

** Анализатор в Европейската програма на Центъра за стратегически и международни изследвания

{rt}



Не ще и съмнение, че всяка държава претендира за известно специално положение в света, в географско, стопанско, политическо и пр. отношения.

Според Ритер, всички естествени свойства на земята съставляват непроменими, създадени от една висша интелигентност, форми, които определят човешкия живот в цялото му разнообразие, насочвайки го в определени посоки. Живелищното пространство на един народ предначертава съдбата му, неговата история и, на първо място, системата му на съобщителни пътища и връзки със съседните народи.

Без съмнение, ние, българите заемаме едно от най-интересните живелищни пространства на Европейския Югоизток, защото неговите качества са много характерни и от тях могат да се очертаят и докажат много факти от миналото и да се гадае, отчасти, и бъдещето. Тук си поставяме задачата да изтъкнем накратко някои обстоятелства, които ще направят разбираеми много неща не само на чуждия свят, но и на мнозина българи, които не са навикнали да се спират на редица факти от ежедневно заобикалящото ги пространство.

За България, Дунав представлява един от няколкото пътища за съобщения, преминаващи през територията и в посока от запад на изток. Така, освен Дунав, който протича по протежение на 471 км край България, ние имаме още следните надлъжни пътища: вторият е този, който преминава през средата на Северна, или Дунавска, България, водещ за Черно море и Добруджа; третият върви паралелно и непосредствено южно край дългата Балканска верига, минава Розовата долина и води към Черно море; четвъртият надлъжен път минава през средината на Южна България и върви по долината на река Марица, това е най-важният и известен път от Запада към Цариград и Мала Азия, към Бялото и Мраморно морета; петият минава през средата на Западна, или Беломорска, Тракия, идещ от Адриатика и надлъж, край Егейското море, входящ към устието на Марица и към изходния пункт на Югоизточна Европа – Цариград; и най-после шестият - това е самият Беломорски път. Ако приемем средното разстояние между Дунав и Бяло море да е около 300 км, то средното отстоене на всеки от тия шест паралелни пътища е около 60 км.

Речните системи на дунавските притоци на България и Румъния имат забележителна коинциденция, позволяваща да се прокарват меридианни пътища от голямо значение за съобщенията в Централна и Източна Европа, водещи към Егея. Забележително в това отношение е съвпадението на реките Олт и Искър, даващо възможност за директна връзка на Трансилвания и Централна Румъния с България и, по-нататък, по коинцидентната долина на Струма, дори до Солун. Протежението на този голям достъп е около 700 км, с едно разклонение, по долината на Марица, от други 600 км, до Цариград. И други подобни речни коинциденции благоприятстват за лесни съобщения между България и Румъния.

При това, като се вземе предвид, че самата Балканска планинска верига не представлява сериозна пречка за съобщенията, напротив, тя осигурява лесна проходимост, имайки, на протежение от около 510 км, трийсет прохода – следователно, средно на всеки 25 км, една възможност за меридианна комуникация, ако не навсякъде с железница, най-малко с днешното мощно средство за съобщения – автомобила, то ще стане ясно до каква степен природата е облагодетелствала българските земи с възможности за развитие на съобщителната мрежа.

В сърцето на българските земи се намира най-високият връх на Балканите – Мусала (2925 м), както и светинята на българския народ – манастира “Св.Иван Рилски”. От тия места, от тоя “покрив на Балканите”, извират водите на техните най-главни реки, протичащи през земите, населени главно с българи: Марица отива към Бяло море и води пътищата от Запад към Цариград и Мала Азия и по-нататък – към Индия. Река Места пробива път направо към Бяло море, към областта на Драма, Ксанти и Гюмюрджина, прочутите тютюневи райони. Река Струма, която в изворния си край най-интимно се вплита в изворните разклонения на Искър, а също на Морава и Вардар, открива широк път и събира всички посоки и съобщения, като ги канализира към Солун. Притоците на Вардар също са много благоприятни и сочат към широкия път на тази река на юг, през Македония. Морава също взема голяма част от водите си от този забележителен географски център – среща на балканските реки, и ги води на север, към Дунав. И най-после Искър, който със своите мощни води, с течение на вековете, си е пробил път през две планински вериги в красиви речни теснини, днес е най-важният път, водещ от Рила, през столицата на България, към Дунав.

Всички тия, очертани по-горе, географски особености, с каквито не всяка държава от Дунавския басейн може да се похвали, са белязали нашата страна, народа ни, нашата история и, без съмнение, тепърва ще играят роля в бъдещата история на България. Защото най-добри граници има онази държава, която включва в тях най-големите предимства, било за отбрана, било за съобщение.

Ако теглим вододела между Дунав и Бяло море, ще видим, че България е предимно беломорска страна. Действително, едно политическо късогледство на силите беше затворило водната линия на Бяло море за българската държава, но тази водна линия не можеше да бъде преградена за българското племе, което с векове бе живяло с нея.

Българският натиск и стремеж към това южно, към това свободно море, са започнали още с преминаването на нашите прадеди през Дунав, близо до устието и (680). Двайсет години по-късно, те вече са се укрепили в басейна на река Марица. През 927 те са в Солун и Адриатика. През 1230 владеят адриатическия бряг, срещу теснините на Отранто и целия беломорски бряг, от Ламия до устието на Марица. Макар и ревниво пазени от ненаситните на морето византийци и гърци, околните места и планини бяха завладени и населени от българи. Родопският масив, изпълващ грамадното пространство между Марица и Бяло море, е български. Живелищно пространство, населено с будно и интелигентно българско население, Родопският масив се е надвесил над Бяло море, като дори е надхвърлил водната линия, защото височините на островите Тасос и Самотраки, които днес (1943 – б.р.) са български, съставляват част от тази планинска система.

С напредъка на една държава, народ и земя се сливат все по-тясно като се осъществява все по-голямо сближаване на подвижния елемент (народът) с относително постоянната земя, така че накрая “няма камък или ручей, който да не стои във връзка с този народ”.

Изрично изтъкваме тук обстоятелството, че България, в по-голямата си част, принадлежи към водостока към Бяло море, за да подчертаем едно качество, което е специфично за страната ни и има своето отражение в положението и в Дунавския басейн.

Нека към горните преимущества прибавим още едно, твърде съществено, обстоятелство, допълващо картината на географското положение на България. София е истинския център на Балканите. Един кръг, описан около центъра София, с радиус 325 км (обр.3) , минава край Белград, Букурещ и Тирана, допирайки Адриатика и Черно море. Друг кръг, с радиус около 500 км, минава почти през Цариград, Атина и Баня Лука и устието на Дунав. Най-високият връх на Балканите – Мусала, източникът на най-големите балкански реки, както и центърът на Балканите София – всичко това се намира в един кръг, чиито радиус е само 50 км. Тук се опират най-високите балкански планински системи – Рила, Пирин, Родопи, в единен балкански планински масив -“Покрива на Балканите”. И въпреки това, тази област има най-голяма проходимост: пътищата, изходящи от София, с голяма леснота и прегледност, водят къв всички посоки. Дългата кулиса, образувана от долините на Искър и Струма, канализира цялата съобщителна система на Балканите, като София е обръщателната и плоча.

Но това положение не е само сегашно, във всички времена местата, които днес се населяват от българи, са имали предимството да дават насока на международните съобщения от Дунав към Бяло море и от Запада към Изтока. По времето на Римската империя, една по-интензивна мрежа от пътища е отличавала тия места от района на Динарските Алпи, представляващ и днес една по-скоро пречеща на съобщенията област.


На север от Долния Дунав, мрежата на римските пътища е била значително по-рядка. И през Средните векове, важни търговски пътища, от Север на Юг, от Североизток към Югоизток и от Запад към Изток, са кръстосвали земите ни. Кои раси и кои народи не са кръстосвали тия места, и кои от тях не са носели нещастия и разрушения, кои от тях не са повлияли върху нашата история и не са ни калили като народ, който трябва да отстоява пространството си за живот!

Но нека се върнем към Дунав. Какво представлява Дунав за България? С оглед на вътрешните съобщения на страната ни, Дунав не заема едно от първите места, заради близостта му до други надлъжни съобщителни системи и конкуренцията на голямата железопътна артерия на Дунавска България. При липсата на железница, по времето на турското владичество на Балканите, Дунав играе за стопанството на страната най-голяма роля, като безплатен път с голям капацитет. Всички европейски корабоплавателни народи поддържат трафик по тази река, подкрепяни от свободата, която турският режим им гарантира. Храните на България се насочват към пристанищата в устието на Дунав и оттам – за Западна Европа. Западната култура нахлува по Дунав, откъм Австро-Унгария. Оттам идват готовите фабрични продукти. Русе пък е голямо пристанище за претоварването им към Варна, Черно море и оттам – за Цариград. По тоя път минава и пощата за Индия. Това определя международното значение на Дунав за България. Дунав е главния канал на културното въздигане на страната. Дунавска България, под управлението на Мидхад паша, е на път да стане една от най-цветущите провинции на Турската империя, само че културното въздействие на Запада се омаломощава от известния турски режим, който е още средновековен.

В по-ново време, трябва да отличим два периода във влиянието на Дунав във вътрешно съобщително отношение: до 1899, когато София бе свързана с железница с Варна, на Черно море, и след тази дата. До 1899 от Русе, на Дунав, до столицата София се стига с параход, до Лом, и оттам с кола, през Балкана. Около 1880, по Дунав, има, по брой и тонаж, толкова платноходи, колкото и параходи. Платноходите изчезват от реката едва към 1913. Положението се изменя – севернобългарската железница върви надлъж Дунава, от единия край на Северна България до другия, като се доближава, на места, на разстояние само 30 км от реката. При все това, един “безплатен” път с голям капацитет никога не може да изгуби значението си – времето и нарастващите нужди от всякакъв вид съобщения отново изтъкнаха, в по-ново време, значението на Дунав за вътрешния трафик на страната до такава степен, че националното корабоплаване получи нов импулс и днес по Дунав, край българския бряг, виждаме да се движат най-модерни и комфортни български параходи, които най-интензивно се ползват от местната публика.

Изразено в индекси, корабоплаването за пътния трафик, който е най-чувствителен към железопътната конкуренция, се е развивало така:

1911 – 100 и, съответно, жп трафик 100

1922 – 54,2 и, съответно, жп трафик 276

1926 – 37,9 и, съответно, жп трафик 263

1931 – 30,8 и, съответно, жп трафик 252

1938 – 81,7 и, съответно, жп трафик 345

Налице е забележително увеличение на използването на Дунавския път, през 1931-1938, което напоследък е още по-голямо.

В използването на Дунав в международния обмен, от българска страна, има много характерни промени. С изграждането на железопътна мрежа и съоръжаването на Варненското пристанище, се осъществи изместване на маршрута на нашата външна търговия и, особено, на износа на зърнени храни, като последният вече не се насочва към големите румънски пристанища около устието на Дунав, където стоките се претоварваха за Западна Европа, а се насочи към черноморските ни пристанища. Днес, Дунав представлява много важен път за търговския обмен с Централна Европа, като по-евтините български продукти и полуфабрикати се возят нагоре по течението, срещу готовите продукти и суровини на централноевропейската индустрия.

В най-последно време обаче, поради структурната промяна в българския износ, в стремежа му да изнася нови и по-ценни продукти, поради засилване участието на железниците в този износ, нарасна участието на сухоземния, пред водния дунавски и черноморски, път. Ще илюстрирам това с няколко цифри, в проценти от стойността на вноса и износа:

Износ на зърнени храни: 1880 1881

По Дунав 54,8 63,5

През Черно море 42,9 32,2

По суша 2,3 1,3

 

Изобщо за вноса: 1906-1911 1920-1925 1936-1939

По Дунав 24,3 15,3 19,02

По Черно море 42,6 51,9 32,07

По суша 33,1 32,7 49,05

 

Изобщо за износа 1906-1911 1920-1925 1936-1939

По Дунав 26,8 24,3 18,78

По Черно море 43,8 58,5 38,78

По суша 29,3 17,2 42,4

 

Главният предмет на българския износ - зърнените храни, беше изместен от по-ценни стоки.

 

Износ (в %, по стойност) 1907-1911 1936-1940

Зърнени храни 66 13,9

Плодове, зеленчуци, храни - 18,8

Тютюн, захар, колониални стоки - 35,4

Продукти от животински произход 10,4 14,4

Други 23,6 17,5

 

Това обстоятелство доведе до засилване на железопътния транспорт, по отношение на външната търговия. За последния период, специфичната стойност на 1 кг стока за внос и износ, се разпределят, за разните пътища, така:

Пътища (1936-1939) Внос (лв/кг) Износ (лв/кг)

По Дунав 20,3 7,42

По Черно море 16,2 8,68

По суша 53,8 27,75

 

Много пъстра е картината на участието на различните държави в корабоплаването по дунавските ни пристанища.

 

Знаме 1911 1923 1936

Българско 1,9 2 18,1

Австро-унгарско 74,7 - -

Австрийско – 55 35,8

Унгарско – 11,3 5,35

Германско 0,2 4,3 8,5

Румънско 11,6 18 10,53

Сръбско (Югославско) 0 0,7 2,78

Холандско – 0,7 2,75

Чехословашко – 0,6 5,25

Друго 11,6 5,3 5,75

 

Бързото увеличение на дела на корабите под български флаг в нашите пристанища показва особения интерес на българите към развитието не само на своето корабоплаване, като цяло, но и на дунавското, в частност.


Дотук бегло засегнахме въпроса, какво представлява Дунав за България. Сега нека видим, какво представлява България за Дунав. За нас, българите този въпрос е по-важен. България е дунавска страна, 39,1% от територията и се отлива към Дунав. Реката оказва голямо влияние върху тази част от българската земя. Значителни градове дължат възхода си на своето разположение на Дунав: Видин, Лом (като пристанище на София), Свищов (като пристанище на Южна България по турско време) и Русе (като голямо претоварно пристанище за Източна България, към Варна и Цариград, когато жп линията Русе-Варна е сред най-важните в европейския Ориент).

България е и черноморска страна: 14,55% от старата и територия се отлива към това море, към което водят лесни достъпи, около 400 км бряг и добри и сигурни пристанища, 6 от които притежават изкуствени съоръжения, в близост до Цариград и Проливите.

Но България е беломорска страна. 46% от територията и се отлива към това море, на което днес (1943 – б.р.) страната ни е вече здраво настанена. Още по-голяма е областта, която днес дренира към Бяло море. Съобщителните пътища през българските земи канализират съобщенията от Дунав за Бяло море, от Адриатика за Черно море и от Северозапад към Югоизток.

Ако обобщим казаното дотук, касаещо географското положение на България и положението на нейната столица, заключението за взаимоотношенията между страната ни и Дунав може да бъде само едно: никоя друга дунавска държава не разполага с толкова привилегировано положение, каквото България има в дунавската система: опираща се на Дунав, Черно и Бяло морета и в непосредствена близост до Адриатическо море и Цариград, средина на балканските земи, владееща долините на най-важните балкански реки, протичащи по всички важни направления; пазителка на най-важния кръстопът в сърцето на Полуострова – България може да изиграе в бъдеще важната роля да дирижира съобщенията на Балканите и да бъде моста между Дунав и Бяло море. Нейната прегледна съобщителна система, възможността и за бързо попълване на нейните съобщителни артерии и дават особено положение, което следва да се прецени и достойно да се използва. България ще се покаже достойна ръководителка на една такава политика, както и досега е демонстрирала либералните си схващания и отношение към международните културни и стопански въпроси.

Дунав е голяма река с международно значение. В новата история на Европа, населяващите я народи са се стремели да гарантират свободата на корабоплаване. Историята на свободния режим на корабоплаване по Дунав е много дълга и тук няма да я засягаме. В технически смисъл, самата река не позволява свободното корабоплаване, защото, в долното си течение, Дунав е съвършено запуснат. Многобройните, често с противоположни политически тенденции, народи не можаха да се сживеят достатъчно за да се научат да третират въпросите за съобщенията от гледна точка на добре осъзнатите интереси на общността. Но, оставен сам на себе си, режимът на една река постоянно се влошава. На много место по Долния Дунав, в миналото режимът е бил по-добър от днешния, особено при големите речни завои, като при Видин например. Голямата катастрофа в този град, през миналата 1942, която покърти целия ни народ и намери отзвук у съседите, е пример, как реката отмъщава за недостатъчните грижи по поддържането и. Безбройни са пречките, които една неподдържана река поставя пред корабоплаването. Затова е наложително да се пристъпи към изготвяне на програма за регулиране течението на реката. Голямата програма за създаване на обща система от естествени и изкуствени водни пътища, следва да включва, на първо място, урегулирането на режима по долното течение на Дунав. Да се надяваме, че новият ред в Европа, който ще настъпи след Световната война, ще наложи на всички дунавски страни, обитаващи един от най-благодатните кътове на Европа, да осъзнаят, че е време да се почувстват членове на една голяма общност, способна да се възползва разумно от това благо, което природата и е дарила.

Унгария се намира в сърцето на Дунавския басейн. Центърът на този басейн е около вливането на река Марош в Тиса. Погледнете картата (обр.4) и ще видите, че животът е изтъкнал този център по най-очевиден начин – тук е голямото народностно напрежение, а етнографската карта е изключително пъстра. Тук се срещат границите на Унгария, Румъния и Югославия. Тук се намира един голям кръстопът: за Будапеща-Виена, за Загреб-Италия, за Темешвар-Румъния, за Белград-София-Цариград. Това място може да се нарече “портата” на Югоизточна Европа и “обръщателната плоча” на Дунавския басейн.

От само себе си се налага да потърсим аналогия между това място и големия кръстопът на Югоизтока около София – центъра на Балканите (обр.3) . Ако обърнем поглед към съседите, виждаме, че Сърбия се кръстосва надлъж от един от тия пътища – долината на Морава, която също води към сърцевината на Дунавския басейн. От друга страна, на север от Дунав виждаме прекрасните възможности за съобщение във всички посоки – на север, северозапад и североизток. Пътищата по долината на Олт водят към удобни точки за разклонение във всички посоки. През Букурещ пък водят пътищата, обслужващи голяма част от Източна Европа.

Една добросъседска съобщителна политика изисква прокарването на най-преки връзки, към точките на тежестта на техните съобщителни мрежи. На всяка държава следва да се даде повече от една възможност за контакти със Запада и Изтока. Трябва да се осигури по-голяма независимост в съобщително отношение. И макар Дунав да си остава най-пряката връзка между държавите, разположени по течението му, новото време изисква от тези страни да провеждат и железопътна политика, която да изхожда не само от егоистични стремежи, но и от дух на взаимно зачитане, което в крайна сметка би се отразило благотворно за всички.

“Всичко, което може да сближи, свърже и обедини различните народи, би трябвало да се посрещне с радост в една епоха, в която недоверието и завистта ги разделят” – подчертава специалистът по Централна Азия Свен Хедин ( Die Seidenstrasse , Leipzig , 1942).

Със споразумението между България и Румъния за изграждането на железопътно-шосеен мост при Русе се прави голяма крачка напред за подобряване на балканските и източноевропейски съобщения.

Ние, жителите на Дунавския басейн можем да бъдем на различни мнения по много въпроси (което, уви, е тъжна реалност), но би трябвало да сме убедени поне в едно – че, ако има нещо, което да може да ни сближи и, отчасти, да коригира вредите от други пакостни манталитети, това е нашият общ Дунав и нашите съобщителни средства. Инак, просто не виждам, какво би могъл да ни даде новият ред в Европа.

* Авторът (1880-1959), който е сред “бащите” на приложната геополитика у нас, е директор на БДЖ (1929-1934) и професор в софийската Политехника. Статията му е публикувана, през 1943, в “Известия на Българското географско дружество”.

{rt}

Един от народите, населяващи многонационална държава на Балканите, заявява амбицията си да се отцепи и да формира собствена държавност. Той обосновава претенциите си с исторически, демографски и икономически аргументи. Следват кървави сблъсъци между този народ и репресивния апарат на държавата, в която все още живее. Понеже силите са неравностойни, бунтовете биват смазвани безпроблемно и териториалното статукво се запазва. Конфликтът обаче привлича вниманието на Великите сили и те решават да се намесят в момент, когато насилието срещу бунтовниците стига критична точка. На държавата-потисник се дава ултиматум да предостави широка автономия на района, населен с борещия се за свобода народ. Ултиматумът бива отхвърлен. Следва война, водена от Великите сили(или от една от тях, упълномощена от останалите) срещу несговорчивата многонационална балканска държава. В резултат, земите(или част от тях) на народа, борещ се за независимост, са откъснати от територията на държавата-потисник и това е фиксирано с международен договор. За известно време освободеният народ не се управлява сам, защото освободителите са се самоупълномощили да изградят държавните му институции. След това новата държава обявява пълна независимост, чието признаване е бавно и мъчително, защото е в нарушение на международното право.

За кой народ се отнася тази история? За косовските албанци? Вярно! За българите? Също вярно! Разликата е само, че за българите сюжетът се развива около 130 години, преди в него да влязат косоварите. С незначителни изменения по този сценарий се ражда модерната държавност на всички балкански народи. През ХІХ век обаче няма ООН, а т. нар. Европейски концерт на силите, който санкционира раждането на новите държави на Балканите.

Безвъзвратното отцепване на Косово от Сърбия бе предопределено още през 1999. Тогава бомбите на НАТО сломиха амбицията на сърбите да удържат властта си върху размирната провинция и този факт бе фиксиран в Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН. Същевременно, тази резолюция не отваряше юридическа възможност за създаване на независима косовска държава. По същия начин, нито в Санстефанския, нито в Берлинския договор се казва, че Княжество България някой ден може да се обяви за независима държава. Но, през 1908, това се случва.

Независимостта на Косово

Независимостта на Косово не е част от разпадането на Югославия, а откъсване на територия от снагата на самата Сърбия. В геополитически план, това е връщане назад във времето, не до 1943 или до 1918, а чак до 1912, когато в хода на балканската война сърбите завладяват Косово. Независимостта на косоварите, до известна степен, се дължи на късмет. Те имаха шанса да бъдат най-решителните и амбициозни балкански претенденти за създаване на собствена държава в момент, когато намесата на САЩ в делата на Югоизточна Европа стигна връхната си точка. И понеже именно неокомунистическият режим на Слободан Милошевич бе припознат като основен противник на американската визия за политически ред на Балканите, през 1999 Сърбия се превърна в мишена, а косоварите – в съюзник на Запада. В бомбардировките на НАТО безспорно имаше геополитически компонент, но идеологическите мотиви също бяха много силни. След свалянето на Милошевич, казусът „Косово” изгуби характера на идеологическо противопоставяне и се превърна в обикновен международноправен проблем.

След 1999, Косово бе международен протекторат с неустановено положение, което не можеше да продължи вечно. От една страна, връщането в състава на Сърбия бе невъзможно, а от друга – независимостта на областта заплашваше да породи вълна от дестабилизация в целия регион. От правна гледна точка, проблемът стана още по-сложен, след като в първите години на нашия век Русия възстанови част от геополитическата си мощ, което й даде самочувствие да застане в твърда опозиция срещу желанието на Запада да даде независимост на Косово. Съгласието между Москва, Вашингтон и ЕС бе единственият път за легитимно раждане на новата държава на Балканите. И понеже то липсваше, Западът, който реално контролираше управлението на Косово, бе принуден да протака решаването на проблема.

Три са основните фактори, форсирали обявяването на косовската независимост и признаването й от главните западни държави. На първо място, това бе нетърпението на самите косовски албанци, заплашващо да прерасне в ново насилие. Вторият мотив бе желанието на Запада да избави окончателно Сърбия от илюзията, че може да си върне Косово и така да даде тласък за избистряне на геополитическата и ориентация. Най-важният фактор за ускоряване на събитията обаче, бе усещането на ЕС, че без ясен юридически статут Косово се превръща в демографско, икономическо и политическо тресавище, в което затъват не само местните жители, но и добрите намерения на Брюксел да стабилизира Западните Балкани. Дори по балканските стандарти, Косово е много бедна провинция, а бедността е порок, пораждащ политическа нестабилност. В основата на всички проблеми през последните девет години е неяснотата за собствеността върху главните стопански активи в Косово. Това обезкуражава както потенциалните чужди инвеститори, така и местните жители с предприемачески дух. По принцип, основен клапан за изпускане на демографско-икономическото напрежение в Косово дълги години бе емиграцията в чужбина, главно в Германия и Швейцария. Поради огромната разлика в стандарта на заплащане, дори и част от заработеното от косовските гастарбайтери бе достатъчна, за да изхранва семействата им в родината. Парадоксалното е, че именно отхвърлянето на властта на Белград изведнъж подряза този икономически клон, на който се крепеше относителното благополучие в Косово. Повечето косовски имигранти в ЕС загубиха статута си на легално пребиваващи, защото вече не могат да твърдят, че опасността от политически репресии им пречи да се завърнат в родината си. След 1999, само от Германия са експулсирани най-малко 100 хиляди косовски албанци. Драматичната промяна във финансовия модел на съществуване на селските семейства в Косово е описана по убедителен начин в един чудесен доклад на Европейската инициатива за стабилност (ЕИС) от есента на 2006 . Тоест, в бъдеще не може да се приема за даденост твърдението, че емиграцията ще продължи да бъде лек за икономическите трудности в Косово. След първоначалния тласък, породен от откъсването от Сърбия, от 2004 насам, размерът на косовската икономика започва да се свива и причината са намалелите постъпления от емигрантите. Експертите на ЕИС смятат, че засега единственият изход от ситуацията е ЕС да отвори поне частично трудовия си пазар за косовските албанци. Богатите държави от Съюза обаче едва ли са склонни да го направят. Признаването на независимостта на Косово по-скоро говори, че Брюксел ще залага на обратния подход – масирано изливане на помощи и заеми в новата балканска държава и натиск за структурни реформи, които да вдигнат местната икономика на крака. Засега Европейската комисия (ЕК) обещава, за периода до 2010, Косово да получи над милиард евро от различни финансови инструменти на ЕС. Почти сигурно е, че отделни държави от ЕС, както и САЩ, също ще отпуснат значителни средства за новата държава. Но Косово едва ли има административен капацитет за рационалното усвояване на тези пари. Огромна е опасността страната да падне в капана на това, което в света на международните финанси се нарича „зависимост от чуждестранните помощи”. Косово притежава известни природни богатства (най-вече въглища), но му липсва главното – квалифицирана работна ръка, предприемаческа традиция и инвестиционни ресурси, следващи правилата на пазарната логика. Въпреки че има може би най-добрата демографска структура в Европа, Косово още дълго ще бъде спъвано от високата безработица и от нищожния процент на трудова заетост при жените.

В политически план, Косово остава протекторат на ЕС, какъвто беше и досега. Разбира се, след обявяването на независимостта, степента на самостоятелност на местните политици ще бъде по-висока. Ако направим сравнение с формата на управление, определена за Босна и Херцеговина с Дейтънския договор, правомощията на чуждите администратори в Косово ще бъдат доста по-малки. Но трябва да се има предвид, че Босна все пак е федерална държава, сглобена от два субекта с различен етнорелигиозен облик, докато в Косово албанците са над 90%.

Обявяването на независимостта на Косово окончателно подреди западнобалканския държавно-териториален калейдоскоп, който ЕС ще се стреми да интегрира в следващите години. Нови промени на границите не могат да се очакват, най-вече защото Косово беше последната концесия, която Западът е готов да направи на албанците и въобще на сепаратистите в региона. След като получиха втора държава (наред с Албания), албанците вече трудно могат да се представят за жертви в Македония или Южна Сърбия. А без санкцията на ЕС и на САЩ, те не могат да променят съществуващите граници. Освен това, геополитическият вектор на косовския елит е ясно насочен към Брюксел, а не към Тирана. Босненските сърби също едва ли ще опитат да се отцепят в бъдеще, след като не го направиха в първия месец след обявяването на косовската независимост.

Бъдещето на Косово

Над Косово още дълго ще тегне сянката на юридически непълноценната независимост. Новата държава няма да може да влезе в ООН и да установи отношения с велики сили, като Русия и Китай. Но добрите връзки с ЕС и САЩ, до голяма степен, могат да компенсират това. Четири-пет държави от ЕС няма да признаят Косово, но позицията им е донякъде лицемерна, защото те не възразиха срещу разполагането на полицейско-административна мисия на ЕС в новата държава. А тази мисия не може да има друго правно основание, освен договореността с правителството на независимо Косово.

Преходът от администрация на ООН към администрация на ЕС (от UNMIK към EULEX ) бележи окончателното преразпределяне на ролите при опеката над Косово от евроатлантическата общност. Още след 11 септември 2001, основните международни грижи на САЩ се пренесоха далеч от Балканския регион, а междувременно, чрез своето разширяване, ЕС обгради отвсякъде Западните Балкани. Американците остават най-уважаваната чужда нация в Прищина, защото без военната им решителност, държава Косово нямаше да има. Вашингтон ще помага на косоварите с пари и оръжие, но международната отговорност за съдбата на страната изцяло се прехвърля върху ЕС.

След като Косово обяви независимост, се задейства принципът на матрьошката и сега сърбите се превърнаха в сепаратистки настроено малцинство в новата държава, точно както албанците играеха тази роля в рамките на Сърбия. От Белград твърдяха, че имат план за действие в периода след обявяването на косовската независимост. Ако не броим театралното отзоваване на посланици от европейските столици, този план се свежда до решителната съпротива срещу контрола на Прищина над сръбските анклави в Северно Косово. Целта е там да не се допуснат и полицаите и администраторите на ЕС и, на практика, да се стигне до негласна подялба на Косово, за която Западът официално не иска и да чуе. В обозримо бъдеще, именно събитията в Косовска Митровица и в околните райони, населени със сърби, ще бъдат лакмус за степента, до която Белград е готов да тръгне към сближаване с ЕС. Известна яснота в това отношение може да има след парламентарните избори в Сърбия, през май.


Западните Балкани не са просто съсед на ЕС. Те са по-скоро геополитически трън в петата на Съюза, който може да се извади само чрез интегрирането на региона в ЕС. Неслучайно отношенията с държавите от Западните Балкани са в ресора на комисаря по разширяването и не влизат в обсега на Европейската политика за съседство. Засега обаче, само Хърватска е готова за присъединяване към ЕС и, ако няма някакви извънредни обстоятелства, то ще се случи към 2010-2011. На Загреб е отредена ролята да бъде светлия пример за останалите държави от региона, които ще бъдат обект на добре познатата политика на моркова и тоягата. В най-новия документ на ЕК за политиката по отношение на Западните Балкани се казва, че регионът ще получи помощ от 4 млрд. евро за периода 2007-2011. Това прави по 30 евро годишно на глава от населението. Нито един друг регион в света не се радва на такова високо ниво на подпомагане от Съюза, констатират от ЕК. Освен това, за 2008-2010, Европейската инвестиционна банка ще отпусне на страните от Западните Балкани заеми за 2,8 млрд. евро, което е значително повече от предходния тригодишен период . Отделно от това, Брюксел е предвидил и други „моркови” – облекчаване на визовия режим, студентски стипендии за образование в страните от ЕС и т. н. В замяна, Съюзът ще иска от Западните Балкани етнически мир, засилване на административния капацитет и борба с корупцията и организираната престъпност.

Бъдещето на Западните Балкани

Интеграционният подход на ЕС прямо Западните Балкани среща горещата подкрепа на местните политически елити, с изключение на Сърбия, където прозападният и антизападният лагер са с приблизително еднакво влияние. Но дори да минат през период на управление на антизападна коалиция, сърбите не могат да избягат от географското си положение, което, до голяма степен, предопределя характера на външноикономически им връзки. На тях им трябва да търгуват с ЕС, да минават без визи през територията на Съюза и да ползват средства от фондовете на Брюксел. Затова е много вероятно, в средносрочен план, в Белград все пак да се намери формула за помирение между проруските сантименти и императивите на евроинтеграцията.

Подобно на схемата, изпробвана с България и Румъния, страните от Западните Балкани първо ще влязат в по-достъпния западен политически клуб – НАТО. Без Сърбия, разбира се, защото през 1999 тя бе бомбардирана от същия този военен съюз. Покана за Северноатлантическия алианс най-напред ще получат Хърватия, Албания и Македония. Спорът за името на Македония между Атина и Скопие е по-скоро технически проблем и в никакъв случай не е симптоматичен за отношението на ЕС към Западните Балкани. От друга страна, гръцката упоритост показва колко трудно ще бъде изкореняването на ирационалните националистически претенции в региона, след като те не са надживени дори от държава, която е член на ЕС повече от четвърт век.

Темата за независимостта на Косово може да има и по-глобална интерпретация, надхвърляща регионалните рамки на Западните Балкани. На първо място, събитието е още едно доказателство за институционалната ерозия на международния ред, установен след Втората световна война. Ключовата световна организация ООН, на практика, бе маргинализирана. Същото се случи и при войната на САЩ срещу Ирак, през 2003, както и при бомбардировките на НАТО над Сърбия, през 1999. Но досега не е имало признаване на нова държава, без съгласието на ООН.

Напълно погрешно е обаче обявяването на независимост от Косово да се интерпретира като прецедент. Само в Европа има пет сепаратистки републики, които, де факто, са съвършено независими от официалната си метрополия: Нагорни Карабах, Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието и Севернокипърската турска република. Всички те са обявили независимост много преди това да сторят косоварите. При това, и в петте републики до фактическата независимост се стигна след успешни военни действия. Прецедент във връзка с Косово обаче има и той е в това, че за първи път една самопровъзгласила се нова държава е призната от повечето големи, богати и влиятелни страни в света. Опасенията, че косовският случай може да се мултиплицира на други места в Европа са неоснователни. Може ли някоя от петте, споменати по-горе, самопровъзгласили се републики, да си осигури признаване от страна на САЩ, Япония, Австралия, Канада, Турция и 21 от 27-те държави от ЕЕ? Едва ли. Максималната цел на четирите сепаратистки републики на територията на бившия СССР е да ги признае Русия. Северен Кипър пък е признат само от Турция.

Успехът на косовските албанци действително може да насърчи сепаратистките настроения на други народи без собствена държава, но точно казусът „Косово” показва, че никой не може да извоюва независимост без подкрепа на външния фактор. Същевременно, след признаването на косовската държава, аргументацията на Запада да настоява за ликвидиране на сепаратизма в Грузия и Молдова става още по-неубедителна. Москва очевидно е ощетена от развитието около Косово и компенсация може да бъде търсена в посока на развързване ръцете на Кремъл по отношение на непризнатите републики, намиращи се в неговата геополитическа и икономическа орбита. Казусите с Нагорни Карабах, Южна Осетия, Абхазия и Приднестровието обаче се различават доста един от друг и от това произтича различното отношение на Русия към тях . Нагорни Карабах има в съседство държава-майка (Армения), поради което разчита на Москва само индиректно, т.е. доколкото Кремъл е във военно-политически съюз с Армения. Южна Осетия и Абхазия граничат с Русия, тяхна валута е руската рубла и голяма част от населението им има руски паспорти. Поради това Москва ще продължи да ги поддържа, още повече, че няма никакви изгледи за преодоляване на руско-грузинската враждебност от последните години. Веднага след обявяването независимостта на Косово, Русия вдигна формалните икономически санкции срещу Абхазия, но това по-вероятно е свързано с предстоящото мащабно строителство заради Олимпиадата в Сочи, в което абхазците могат да се включат. През последните месеци се очертава интересен завой в руската политика към Приднестровието. Макар че в етнокултурно отношение тази непризната република е най-близо до Русия, тя може да бъде частично пожертвана от Кремъл, в името на по-голяма геополитическа цел – отклоняването на Молдова от пътя на интеграцията с НАТО. След период на силно охлаждане на отношенията между Москва и Кишинеу, молдовците се разочароваха от Запада, защото разбраха, че той няма достатъчно ефективни инструменти за натиск, които да неутрализират приднестровския сепаратизъм. Междувременно, Русия също се убеди, че губи твърде много, ако взема ясно страната на Тираспол в конфликта му с Кишинеу. Затова Молдова и Русия отново търсят съвместно решение за Приднестровския проблем и не е изключено да излязат с обща инициатива още преди молдовските парламентарни избори през 2009.

В крайна сметка, политическо ехо от косовската независимост няма да повлияе съществено на ситуацията около петте непризнати държави в Европа. Променя се обаче геополитическият пъзел в Западните Балкани и отговорността на ЕС за развитието на региона става още по-голяма.

Бележки:

Cutting the lifeline. Migration, Families and Future of Kosovo. ESI Report, September 2006. Available at: http://www.esiweb.org/pdf/esi_document_id_80.pdf

Western Balkans: Enhancing the European perspective . Communication from the Commission to the European Parliament and to the Council. Brussels , 5.03.2008. Available at: http://ec.europa.eu/enlargement/balkans_communication/index_en.htm

Най-новото и сравнително пълно изложение за руското отношение към непризнатите републики в бившия СССР виж във: Федулова, Н. „Замороженные конфликты” в СНГ и позиция России, МЭиМО, 2008, №1, с.57-67.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн